Любовта на художника

Приказка за царството на книжните души На Бени посвещавам с любов В някакво съвсем обикновено порядъчно семейство, със съвсем обикновени и порядъчни мама, татко и син, имаше съвсем обикновено порядъчно тържество. Дойдоха обичайните порядъчни гости, донесоха обичайните за случая подаръци, повеселиха се и се разотидоха. На другия ден синът и неговата майка се посуетиха около подаръците, разпределяйки ги в шкафове и гардероби. А единствената книга бе изоставена някъде в библиотеката и забравена. Тя се озърна, долови любопитните погледи на две луксозни издания отляво и се почувства неловко. Беше престояла за кратко в книжарницата, за да свикне на такива директни взаимоотношения. Глас отдясно я сепна: - Здрасти! Ти май си нова, а?

- Да - отвърна Новата и погледна натам, - дойдох снощи. Мило й се усмихваше джобно криминално романче, което й смигна съучастнически: - Искаш ли да бъдем приятели? Ако си съгласна, по-късно ще ти разкрия кой е убиецът.

- И кой е той? - осведоми се от вежливост Новата.

- Ама ще бъдем ли приятели?

- Щом желаеш. Всъщност имам ли избор...

- Засега не - прекъсна я Крими. - Освен ако не те преместят на друга полица. Аз имам много приятели...

- Какво сте се развикали толкова рано - сърдито се обади една автобиография на известна актриса и се прозина. - Моята авторка е спяла по десет часа на денонощието. Това е изключително важно за женската красота и свежест. Никой не може да си почине от вас.

- Моят герой пък спи не повече от три часа, пие уиски вместо сок от цикория, кара кола като луд, пуши като комин и пак е хубав и млад - сряза я Крими и тихо добави към новата си приятелка: - Такава си е, не й обръщай внимание. Сутрин все някой й е виновен. Искаш ли да ти обясня какво е положението при нас?

- Как... положението? - учуди се Новата.

- Личи си, че си нова книга. А аз съм бил и в антикварната книжарница!

- Не само ти - промърмори книга в зелена подвързия от петия ред. - Аз прекарах там почти три години. Там ми излезе и този идиотски прякор.

- Какъв прякор? - запита Новата.

- Такъв, идиотски - прошепна Зелената, замълча за секунда и с вече твърд глас декларира: - Викат ми Проститутката.

- Защо? - възмути се Новата.

- Били ме опипвали всякакви. Аз какво можех да направя?!

- Но защо не го отречеш?

- Оня простак го разпространи. И го поддържа.

- Вярно е - намеси се овехтял учебник по заваряване. - Аз тия неща ги усещам отдалеч.

- Усещаш! Щото не исках да ти стана любовница. Затова! А двата шамара усещаш ли ги?

- Стига! Пак ли почнахте? Сто пъти досега съм ви казвал - кресна Наказателния кодекс и взе да каканиже: - Член сто петдесет и пет, алинея първа: Който склонява лице от женски пол към проституция или свожда към блудствени действия или към съвкупление, са наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба до...

- Ама аз не съм пачавра бе, бастун!

- Тогава член сто четиридесет и седем, алинея първа: Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва с лишаване от свобода до една година или с парична глоба, както и с обществено порицание.

- Едно латерната си знае, едно латерната си бае. Член еди кой си, алинея не знам коя си.

- Ние и в затвора пращаме.

- Най-често по погрешка. А колко се разхождат навън поради липса на доказателства? Зелената се беше разгорещила. - Първо вас май трябва да ви тикнат там.

- А кой ще го направи?

- И аз това се питам всеки път, когато се обадиш.

- Вярвам ти, че не си проститутка - Новата искаше да прекрати кавгата; - и че никога не си била.

- Наистина ли? - Вълнението разтрепери гласа на Зелената. - Наистина ли?

- Наистина.

- И аз все й го казвам - рече Крими. - Зелената и Заварчика се познават от склада на антикварната. Стояли са един до други. И... нали разбираш?

- Но тя не може да го понася!

- Да де. Не му харесва изданието. Бил стар и опърпан. Откакто съм тук постоянно е така. А Кодексът винаги се бърка.

- Не обичам такива като него.

- Е, със закона на глава не се излиза.

- А ти откъде знаеш? - сети се изведнъж Новата.

- Нали съм стара кримка - многозначително подчерта той. - Сега ще ти покажа този-онзи. Ние, единичните, сме тук долу. По-нагоре са поредиците, Онази, шарената, е научна фантастика. Доста парчета са. До тях са митологиите.

- Много, бе! - ахна Новата.

- Оказа се, че съществували безброй стари и нови митологии. Отгоре са събрани съчинения. Да - сивите, черните, сините, белите, бежовите. Абе, всичките. От различни автори са, разбира се. Ами, четени... Някои томове може и да са разгръщани. Виждаш ли червените отгоре?

- Олеле! - смая се Новата. - Те заемат целия горен рафт!

- Да. И с никого не разговарят.

- Да не се смущават от нещо?

- Кой, те?!! Ти се шегуваш. Просто се мислят за велики. Много знаят, най-истинни са и няма смисъл да общуват с нас. Така смятат.

- А четат ли ги?

- Два пъти годишно им бършат праха.

- Симпатяги са. - Новата се загледа.

- Хубава кожа, златни надписи, никакви правописни грешки. Така и аз ще съм хубав.

- Казваш, че се надували и не говорят с никого?

- Говорят помежду си, рядко с Кодекса и с един друг тиквеник. Остави ги сега. Най-много приятели имам тук, сред отделните. Оная там, с пъстрата корица, е книга за популярна естрадна музика. По цял ден си тананика, весело момиче. Тя е скарана с песнопойката от третия ред, кафявата. Била пеела фалшиво блудкави песнички. Все за това се дърлят. Оня сборник, белият с черните букви, неспирно разказва вицове. Нали е сборник вицове и анекдоти?! Влюбен е в антологията на четвърти ред.

- Коя антология?

- Любовна лирика. Замечтана е като инфанта. Никога не се е усмихнала на неговите щуротии. И той понякога тъжи. Голямата черна книга на втори ред в края - това е Библията или Светото писание. Това е баба ни.

- И моята ли? - не повярва Новата.

- И твоята.

- И на всички?

- Да бе, да.

- Какви времена настанаха! Да не си познаваш роднините.

- И аз не знаех. А Червените отгоре изобщо отричат да имат нещо общо с нея и с нас.

- Те наистина били нетърпими.

- Аз нали ти казах. Баба никога не ни се кара. Само ни поучава. Благо, смирено. Страшно я обичам.

- А другите?

- И те. Веднъж си говорихме за това с един мой братовчед в тоалетната.

- Арестуваха ли ви? - изплаши се Новата.

- Абе де да знам. Пукнах от скука. Тоалетната хартия нали е няма, по нея не се отпечатват буквички. Седях там близо два месеца. А братовчедът три, но той е по-шишкав. Не мога да разбера какво е удоволствието да се чете в клозета.

- Там ли ви четоха?!!

- Там. Имаше и списание с кръстословици.

- Неприятно, тясно и миризливо - разтревожи се Новата. - Дали и мен това ме чака?

- Знам ли. В момента липсват трима от нашите и една мелодрама, за която чух, че е в спалнята. Прахосмукачката ми каза.

- Прахо... кое?

- Прахосмукачката. Дъщерята на подочистачката и внучка на метлата.

- Разбирам.

- Време ти беше.

- Не се габаркай!

- Майтап бе, Гергино! След около седмица вече ще си наясно кой е от нашата банда и кой не ти понася.

- Почвам да мисля, че е същински късмет запознанството ми с теб. А защо си толкова окъсан? С тази мека корица...

- За нас, криминалетата, малко се грижат. Ние сме като бърза закуска. А най-много ни купуват. И гледай парадокс - Червените отгоре никой не ги чете, а са накипрени, нагласени... Постоиш ли при нас, ще свикнеш да не се впечатляваш лесно. Криминалето и Новата продължиха да си бъбрят по съседски и тя научаваше все повече неща за живота в домашната библиотека. Запозна се с още книги, които я поздравяваха с "добре дошла", любувайки се на гланцираната й подвързия. Един светски роман галантно поднасяше комплименти. Обеща да разкаже за приема у графиня Н. от втората си глава. Малко томче й подари сонет от най-великия драматург на света. Не му запомни името. Оказа се, че има две сестри в библиотеката - предишни произведения на нейния баща. Те я приеха радушно, изразявайки съжаление за невъзможността да живеят заедно. А тъмносин том находчиво забеляза, че така по-лесно ще се омъжат.

- Три сестри в една къща - три стари моми - заключи той и млъкна.

- Пази каламбурите си за подходящи случаи - смъмри го по-възрастната сестра. Забелязала съм някои, които се шегуват по най-непристоен начин. - Тя вече застаряваше, годинките й личаха и това я безпокоеше. - Пък и кое му е привлекателното на брака? Мъкнеш на гърба си един мухльо, родиш деца, работиш колкото да не заспиш, плащат ти колкото да не умреш от глад. Кошмар! И жилища няма.

- Чух, че по магазините са пуснали вносни библиотечки. Страхотни холни гарнитури! Ама били много скъпи и само за... Книгата "Уютът във вашия дом" не довърши и врътна очи нагоре. Всички погледи, отправени натам, се сблъскаха с червените корици.

- Аха - обади се старата история на света, - пак само за тях. Защо ли се чудя? Всъщност така е било винаги - който най-малко заслужава, той ме и пише. Трагичното е, че всичко се върши зад гърба, на гърба и в името на народа.

- Ало, ало, да не обобщаваме - възрази юбилеен меморандум с политически програми. Трябва да се мисли най-вече за народа.

- Като се лапат големите кокали - имитирайки патоса му продължи Историята. - Слушай, малкия. Аз съм писана преди много години и съм обобщавана. Тогава нищо не зависеше от цвета на подвързията ти. А сега какво? Кажи ми какъв е той, за да ти кажа какъв си.

- Червен е, има си хас! - изпъчи се важно меморандумът.

- Е, ясно - рече Историята и прихна. Всички книги се разсмяха. Кискаха се и многотомните поредици, и научната фантастика, и митовете. Криминалетата се тресяха от смях ведно със стихосбирките и отделните романи. Разсмя се дори Антологията любовна лирика, а Сборникът вицове и анекдоти цъфна от щастие. Остана поразен от прелестната й усмивка. И както се захласваше, беше раздрусан от резки, груби команди: - Тихо! Равниииис! Мирнооооо! Цивилни с цивилни! - изрева някакъв военен устав. Разпуснахте се нещо. Аз обаче ще ви вразумя. До довечера ще има лицеви опори на плаца. Ще видите вие как се смее на червена подвързия.

- Ей, мазен! Млъквай, да не те заритам заедно с фуражката ти! - Учебник по културизъм беше свъсил вежди. - Той ще ми каже какво да правя! Какъв си ти бе, брато?! Взимай си шапката с парите и не закачай хората, да не ми цунеш юмрука! Още Бисмарк е казал, че държава с много мундири е слаба държава. И накъдето погледнеш, все забрани. Всеки има право на вкус и глас и си е лично негова работа как ще живее. Вярно ли е? Книгите солидарно потвърдиха възмущението си. Подеха всякакви спорове и препирни. Червените отгоре, Кодексът и Уставът се спогледаха озадачени. Отгоре дадоха знак да се изчака. В същото време Криминалето се обърна към Новата: - Нали разбра с кой друг разговарят Избраните отгоре?

- Да. Какъв е тоя тлъст тип?

- Военен. Неговият мозък е колкото аспиринче, обаче взема много пари.

- Стига с тези пари! - Новата потръпна. - Където отидеш, все тях ти искат. Все пари. Какво всъщност са парите?

- Ами банкноти и монети... Чакай, ти нали идваш от книжарницата?

- Да не искаш да идвам от кварталното читалище.

- Тогава теб са те купили с пари.

- Едни такива цветни книжки и метални колелца ли?

- Ъхъ.

- Много са грозни. Ужасни са.

- Е, чак пък ужасни. Сега те са на власт. Който има пари, има всичко.

- Аз имам една едра банкнота - възкликна един роман.

- Аз пък струвам една едра банкнота - заяви дебела научна книга.

- Де да имаше защо да струваш толкова! - ехидно подметна тънко книжле.

- Всички сме скъпи - обобщи кокетен албум с жълта подвързия. - Пита се защо?

- Защото се издават такива като нея - книжлето пак посочи високомерната научна книга. Мила, на колко странички възлизате?

- Шестстотин тридесет и три - тежко и делово отговори академичната леля.

- А тиражчето?

- Петнадесет хиляди.

- Сега става ли ви ясно положението? Отделно от това се издава всякакъв литературен боклук. По този начин и аз, нищо и никакво книжле, вече струвам розова банкнотка. Спомням си, когато бях в книжарницата, веднъж дойдоха двама студенти. Разбрах, че са такива, защото ме разлистваха, четоха, обсъждаха и накрая не ме купиха. Нямаха пари. Тогава единият предложи нещо доста поучително: Щом едно заглавие не се изчерпи за определено време, самия автор да си купи целия тираж. Тогава да видим дали ще се пишат недоразумения като тази стрина. Извинете нахалството, госпожо, а колко странички е библиографията ви?

- Двадесет и осем - съкрушено изпуфтя тя.

- Това е то. Авторът не пише, а преписва. Преписват дипломни работи, аспирантури, дисертации, професури, отделни "научни" монографии. Рецензират се помежду си, награждават се помежду си, славословят се и се тупат по гърбовете.

- Вие ли твърдите, че притежавате едра банкнота? - Кодексът ненадейно си спомни нещо.

- Аз - романът го погледна.

- И откъде?

- В семейството, в което живеех преди, така си бележеха страниците. С банкноти. И тази я забравиха у мен.

- Ха сега де! Какво излезе? Едни едва свързват двата края, другите си отбелязват страниците с банкноти. Или според популярния виц - половината нагъват кисело зеле, другата половина похапват пиле, общо - пиле със зеле - сумира книжлето. Книгите отново се разшумяха. Чуваха се смехове, кикот, караници, отделни разговори. Някои позатихнаха, а книгата за естрада си пееше. Сборникът ръсеше анекдоти, на които най-много се кискаха двете луксозни издания до Новата. Така неусетно отмина първия ден. През следващите седмици Новата свикна почти с всички, с постоянните им дрязги и претенции. Понякога си мислеше, че никой не признава другите, уважава само себе си и счита останалите за периодични издания. Не беше лесно, щом приемаш чуждия живот като лична обида. Постепенно навлезе в атмосферата на този огромен дом, откъдето не беше в състояние да избяга. Събудиха се рано, пак от нечие скарване. Крими прошепна: - Денят ще бъде очарователен. Карат се от сутринта.

- И защо се карат? - Новата се прозя и ококори очи.

- Сега ще ги чуем. До тях достигна висок тенор: - Аз пък ти казвам, че съм най-четен!

- Но това е телефонния указател. - Крими беше изненадан.

- Не е ли заядлив? - попита Новата.

- Интересно с кого се кара? - Криминалето не отговори и се ослуша.

- Не става дума, драги, кой е най-разгръщан, а най-четен. Моля те, отличавай тези неща плътен алт наруши тишината. - Мен всеки ден ме разгръща момчето. И ме чете с желание.

- Енциклопедията е - рече криминалето.

- Разбрах. Онзи ден си приказвахме с нея.

- А мен ме четат по три пъти на ден - не мирясваше Указателят.

- По няколко цифрички - жлъчно уточни Енциклопедията.

- Няма значение какво. Четат ли ме? Четат ме. Точка!

- Два Справочника се сдърпали чии страници са по-наплюнчени - усмихна се Сборникът с вицове.

- Всеки си има предпочитания - обади се Крими. - Мен например ме прочете синът. Останалите криминалета и те потвърдиха. Някои уверяваха, че и бащата ги е чел. Романите и стихосбирките държаха, че са лежали върху нощното шкафче на съпругата. Философските трудове си припомниха, как са били разлиствани някога от възрастния господин. Надяваха се скоро да бъдат потърсени от младия. Един от тях дори замърмори: - Тъй като знам, че мога да им се насладя когато пожелая, доволен съм от тяхното притежание. Никога не тръгвам на път без книги, нито по време на война, нито в мирно време. Ала често минават дни и месеци, без да ги разтворя. Ще дойде време да прочета това, казвам си, или утре, или когато ми се поиска... Открил съм, че книгите са найнеобходимите провизии, които човек трябва да вземе със себе си в житейския си път 1.

- Този дядка съвсем е изкуфял - Автобиографията на актрисата го наблюдаваше с нескрита ирония.

- А ти си остаряла преди да бъдеш написана - жегна я едно от луксозните издания. - Поне го чуй! Говори мъдро.

- Моята библиотека е моето царство и в него аз се опитвам да властвам като абсолютен господар - завърши беловласия философ и пак задряма.

- Заспа ли? - надникна Автобиографията. - И аз ще дремна малко.

- Десет часа задължителен сън - саркастично подхвърли Луксозната. - Сънчо освежава, Сънчо ободрява, Сънчо здраве дава. Ама мозък не дава. Умра ли, кой ще слуша сред тревите Протяжната цигулка на щурците? И кой ще вдъхне пламък в леден ствол? И кой дъга ще опне в свода гол? И кой разплакани скали ще гали, и кой бедра - поляни засияли? И кой ще шепне нежно на коси, чиито блясъци нощта гаси? Погълне ли ме вечната забрава, кой страх на лешоядите ще всява? И кой ще вдигне храм от ругатни на моите надежди в съсипни? И стиснал зъби, онемял до смърт, Кой любовта ще пренесе отвъд?2 Антологията тихо разказа тези стихове.

- Кой ги е написал? - попита Луксозната.

- Един поет. Не се е вълнувал от години, от пари, от червени, зелени и други десени. Той е бил обхванат от бурно чувство, съумял е да го изрази, да го въплъти, да го направи разбираемо и за другите. Това е негова истина.

- Че и аз си имам истина - възрази една сива книга.

- И аз.

- И аз. Стана ясно, че всички книги, книжки и книжленца си имат своя истина. Сетне естествено се скараха чия история е най-истинска. Вдигна се дивашка врява. Този път никой не отстъпваше и непонятно защо, най-много викаха географския атлас и някакво ръководство по масаж. Тогава неочаквано се намесиха Червените: - Ние носим най-голямата истина. Няма друга истина освен нашата. И по-добре намалете крясъците. Краткото безмълвие беше взривено от въпроси и негодувание, което се насочи срещу тях.

- Къде е Гинес? Ей, Гинес, ти имаш ли световен рекорд за най-голяма истина? Нещо обем, тежест, времетраене, а? А за вечните истини имаш ли? Английската граматика преведе въпросите, Гинес гърлено се разсмя и заговори. Книгите напрегнато чакаха. Гинес довърши изречението и пак обели безупречните си зъби. А граматиката поясни, че той е авторитетно издание и не се занимава със самодейци. Врявата тътнеше, моментално прераствайки в какафония. Никой никого не изслушваше, всеки се дереше за сто магарета. Невъзможно беше да се разбере спорят ли, карат ли се или просто се надвикват помежду си. Препирнята продължи доста време. Военният устав не издържа и отново се намеси: - Тихо! Тишина казах! Въпросът смърди като трудовашка партенка и предлагам да гласуваме. Който е за Избраните отгоре, моля да гласува. Аз съм "за".

- Какво молиш бе, ти направо си заповядваш! Чуха се дюдюкания, подмятания, някой оглушително изсвири. Кодексът, меморандумът и още няколко книги гласуваха. Останалите ги подиграваха, а криминалето пошушна на Новата: - Винаги съм се чудил какво търси този между нас. В него има нещо елементарно, не мислиш ли?

- Мисля. Тя се беше стреснала. Културизмът ръмжеше и приличаше на звяр. Военният преброи общо двадесетина гласа.

- Да считаме ли, че повечето сте "против"? - процеди през зъби той.

- Считайте! - категорично заяви Зелената.

- Ще берете ядове с вашето твърдоглавие.

- Аз на тебе съм ти обещал няколко гюлета между рогата - повиши глас Културизмът. Ще станеш само на стъпки и лепенки, брато. Ще ти направя главата китайския посланик. Нямаме нужда от вас. Но щом сме започнали нещо, нека го довършим. За кого ще гласуваме сега?

- Що пък да не гласувате за мен? - предложи се солиден учебник по психиатрия.

- Щото, Юлий Цезаре, си приличаш на пациентите! И нощем бълнуваш някой си Едип. И за някакъв виенски мъдрец ли беше, какво беше там - подвикна Зелената.

- Той е Господ на психиатрията - засегнато избоботи докторът.

- Е, ти за щастие не си! - скастри го Зелената. - Но аз зная за кого ще гласувам. Найистинна е баба ни Библия. Книгите внезапно млъкнаха. Всички крадешком се спогледаха и наведоха глави. Червените отгоре пък навириха носове.

- Тази смотана дъртачка с траурна физиономия не може да бъде абсолютната истина креснаха те. - Това е юридически абсурд. Това е терор, анархия! Това е контрареволюция! Внимавай накъде си тръгнал, народе! Май много бързо ти се ще от сволоч да се превърнеш в пийпъл! Баба Библия въздъхна издълбоко и тъжно. Нейната тъмна роба матово блестеше, а златният кръст на гърдите й искреше като слънчево око.

- Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. И не се грижете за утре, защото утрешния ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му. Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители. По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей? 3 Книгите попиваха всяка дума на бабата с благоговение и свенливо страхопочитание. Колко дребни, колко жалки изглеждаха интригите и сюжетите на техния живот пред вековната святост на тази дълголетница. Всички те хранеха тъй дълбока обич към нея, своята прародителка, че това съкровено чувство мигом стопли целулозните сърца и хартиените им души. Мълчаха, засрамени с няколко безсмъртни изречения, от които беше започнал един босоног вървеж по вълните. Към вечността. На следващия ден всичко продължи постарому. Препираха се кой от кого е преписван, кой кому е крал идеите, кой кого е имитирал и плагиатствал. То се знаеше - по-добре заглавие в края на текста, отколкото ремарка в курсив на пета страница. Приличаха на обезумели борсови агенти. От словесните откоси болеше, но не се умираше. А пред оранжевата смърт трепереха всички. Цветът на пламъка ги вцепеняваше. Огънчетата от свещите ги караха да вият от страх. Тогава забравяха кои са, всички тракаха със зъби от ужас. Оранжевата смърт смразяваше мастилената кръв и разширяваше шрифтовите им зеници. Тя ги влудяваше. И нещастието се случи. Бащата четеше развлекателно вестниче и с удоволствие пушеше лула ароматен тютюн. Сетне задряма, изпускайки вестника на пода. Лулата падна върху него, а неугасналите въгленчета извикаха пожара. Вестникът пламна веднага с предателската готовност на еднодневките. Килимът също задимя и пламъците бързо плъзнаха към библиотеката. Книгите запищяха за помощ. Които бяха на религиозна тематика коленичиха и започнаха да се молят. Вместо спасение обаче се приближаваше оранжевата смърт. Отчаяха се. Катастрофата беше неизбежна, горещата паст на бедствието щеше да погълне и радостите, и глупостите, и имота, и живота им. Всичко отиваше на вятъра, а те стояха като препарирани.

Някой запя. Сред общия вопъл и стон се проточи дрезгав момичешки глас, който разля над разбунената библиотека звуците на песента. Книгата за танцова музика ревеше "Многая лета", останалите неохотно запригласяха. Това бе най-фалшивото й пеене, ала никой не придиряше, понеже едва ли щеше да има време за бис. Даже песнопойката й се усмихна през пушеците и подхвана рефрена. Нестройният хор извиси молитвата до самите небеса. Само Червените отгоре нафукано припяваха "Интернационала", но, нали не знаеха текста, излизаше нещо като нананананана... бандера роса... нананананана... триумфера... Семейството припряно се мъчеше да потуши пожара. Синът съобрази и отваряйки прозореца, безразборно изхвърляше книгите в двора на къщата. Майка му помагаше. Светът се разтури. Подредената библиотека за няколко минути се превърна в купчина непотребна хартия за амбалаж. И все пак някои се спасиха. Много книги паднаха невредими в тревата и подир зловещия ад на рухналия си дом дишаха с лекота прохладния въздух и се радваха на птиците. Имаше само едно неудобство. В суматохата онези, които най-силно се ненавиждаха и мразеха, паднаха съвсем близо един до друг. Енциклопедията се стовари върху телефонния указател и откри, че той притежава изкусителни сини очи. Кавалерът в него пък преглътна ругатните, щом усети как по снагата му се разстила топлината от тялото й. Не беше никак неприятно. Маститата научна книга и ехидното книжле разискваха някои аспекти на гражданското общество, а песнопойката и книгата за попмузика се бяха прегърнали като пияни казаци и пееха хайдушки песни. Попмузиката все я избиваше на шотландски балади. Антологията на любовната лирика напразно се оглаждаше за Сборника с вицове. Не можеше да го види и вече мислеше, че е загинал вътре. Сълзи забулиха нейните чудни очи. Някой се развика, че са го открили в далечния край на купчината. Друг потвърди и се захили, защото, докато летял през прозореца, непоправимият зевзек постоянно повтарял: "Дотук добре. Дотук добре..." Хубавицата просия от радост.

- Долу лапите, казах! Чуваш ли бе, дърт мераклия такъв?! На Зелената пак не й провървя. Тя се приземи право в обятията на Заварчика и той използва случая да я ощипе. Крясъците й огласяха смеещото се множество: - И си стар, и миришеш на пот, и... Престани да ме лигавиш, бе! Ама похотлив пръч... Ще ми скъсаш сутиена! Край, скъса го! Знаеш ли колко струва? Новата и Крими се припичаха на слънце, а до тях един от Червените пъшкаше под баба Библия. Резкият му фалцет ехтеше наоколо: - Ще ме смачкаш, дебелано! Размърдай се, станах на цигарена хартийка от тебе. Сплесках се като плакат на косматия пророк!4 - От тебе и това не става - рече баба Библия, разтривайки натъртения си задник. - Не знаеш ли ти бре, тъпако тъп, че когато всичко отиде по дявола, историята започва отново от вярата?!! Не знаеше ли?

1

Монтен, "Опити"

2

Стихотворението

"Кой любовта ще пренесе" принадлежи на унгарския поет Ласло Наги (1925-1978). Превод -

Григор Ленков.

3

Евангелие от Матея 5:6,13,14,6:34;7:7,15,16

4

Някой да не е разбрал, че имам предвид тъкмо Карл Маркс? - б.а

1 "Ако те обичам, теб какво те засяга?" Йохан Волфганг Гьоте "Вилхем Майстер - години на учение" За празнуването на рождения ден бях предупреден няколко седмици по-рано. Изчаквах настъпването на определената дата с противоречиви чувства. Така се случваше винаги, когато трябваше да отида някъде, където присъствието ми не означаваше нищо, но пък отсъствието се забелязваше. А втората половина на октомври притежава за мен почти сакрална стойност. Петнадесети - роден Фридрих1. Осемнадесети - родена майка ми. Антихриста забравих, а родителката си почетох с гърбаво мъхнато кактусче. Добре де, тя има вече девет мъхнати кактусчета. Купих бутилка вино и потеглих за купона. Беше някак тягостен ден. Той посегна към една от безбрежните вечери, в които самоубийството е най-невинното, което можеш да сториш за себе си. Знаете как е бродиш без компас, без покрив и закон, зорко се взираш в километрите пустош под шапките на минувачите, където дори тъгата е неканен гост. Обхождаш с очи фасади и натруфени витрини. Гузни гирлянди светлина просят извинение заради фалшивата си помпозност. Греят милиони слънца и помръкват милиони зеници. Не се замисляш дали това е черна комедия или бяла трагедия, защото отдавна не осъзнаваш темповете на абсурда. На "ъпсурта". И вървиш… Помещението на кръчмата се оказа квадратно, окадено и тясно. Групата свиреше, свряна в ъгъла срещу вратата, зееща като вход на бункер. По масата се въргаляха свещи,чаши, препълнени пепелници и разбира се, публиката. Онези поосланени тийнейджъри, опитващи се да минат за хипита, които упорстваха в претенциите си за интелектуално ниво над средното и художествен усет около гениалното и които в крайна сметка се вливаха в стройните редици на жизнерадостните пияндета. Ето ги, те танцуваха своя танц на свободата, мятайки панталони с грамадни крачоли и размъкнатите кожени сака. Чорлави и брадати момчета, рунтави девойки с мъниста в косите - привидно безгрижна паплач, припяваща рефрена на изконен юнайтед стейтски. Кълчеха ръце и крака и развяваха гриви със знака "Виктория", но нищожното, което можеха да победят, беше собственото си безсмислие. Не ги обичах и искрено се надявах, че антипатията е взаимна. Докато им се любувах, парчето свърши. Приближих се и честитих на двамината рожденици. Прегърнах басиста, а вокалиста дръпнах за къдрите и той се захили. Оттук нататък имах право да изчезна без угризения и аз веднага се възползвах от него. Моментално открих мястото си. Пред бара караулеха пет високи столчета, първото от тях грееше празно. Втурнах се натам. Отпускайки се в сянката, поръчах на пъпчивия барман двоен джин и нещо безакълно за симетрия. Исках просто да си пия тихо и напоително. Скучаех. Народът се веселеше с показната шутовщина на артистичната бохема, а аз видния печатар Спас Дърмов - си смучех одеколона и ми идеше да си откача ушите, за да се отърва от цялата тази гюрултия. Познати и приятели в навалицата имах достатъчно, но отдавна бях решил, че няма какво да очаквам от тях. Те от своя страна никак не изглеждаха амбицирани да ме опровергаят. Бях уморен, петъкът в печатницата мина напрегнато и имах желание да потъна в една вана с джин. Вече бях усвоил три питиета. На четвъртото взорът ми се лепна по женските задници. Е, да, разликата между грозната и красивата жена е две водки, ала аз почти не употребявах от този пролетарски дезинфектант. А и ако очите говорят, то женските задници направо крещят. Който знае как да гледа, ще види кога нечии задник го ласкае, насърчава го или му се подиграва. Движенията на прасковата могат да ти се обяснят в любов или да ти разкажат виц, стига да искат. В тях се преплитат толкова възвишено дивна поезия и разюздана похот, че аз

неусетно затърсих сред полюляващите се задни бузи поканата към моя милост. Момичетата покрай мен се носеха като самодиви в синкава горска омара. Видях я. Тазът й описваше грациозните движения на мощна кобила, а косата се спускаше чак под кръста и галеше впитите дънкови панталони. Момичето имаше телосложение на плувкиня - внушителен ханш, широки плещи и месеста гръд, коварно стегната в плътно кафяво поло. Приближаваше с провлачената крачка на местния шериф, с нахакано и леко бабаитско изражение на иначе твърде плоското лице. Очите подканяха: "Хей, момчета, искате ли да поиграем на чичо доктор?!", ала задникът й вече примираше: "Задължителна програма, волна програма, ансамблово съчетание, уши, нос, гърлооооооооооо…" Трябваше да се поразмърдам, защото гърлото на гърлата върлуваше наоколо на Н-ти път.

- Оранжева е. Като морков е оранжева. Чух фразата съвсем ясно, въпреки че барабанистът изсипваше картофи точно върху темето ми. Обърнах се. Младежът ме гледаше със своите дружелюбни сини очи и вдигна бутилката бира.

- Наздраве! За варненката ти говорех. Оранжева е като морков.

- И кое й е оранжевото? - Усетих мразовитата заядливост в жилите си.

- Ами всичко. Тя просто си е оранжева и това е.

- А аз какъв съм? - запитах рязко, озъртайки се в глъчката на бункера.

- Ти ли? - Младежът отдели устни от шишето. - Ти си светлосин. Ти си кобалт.

- Що казваш, че е оранжева? Дънките й са изтъркани, а полото е кафяво. Кво й е оранжевото?

- Така я виждам - усмихна се той. - А ти си кобалт.

- Аз му викам циан, така се нарича мастилото. Заради тебе май я изпуснах. Момичето обикаляше някакъв субект с неизяснена фауна.

- Тя не е за теб. Ти се нуждаеш от момиче кобалт. Пак се усмихваше.

- Що не вземеш да ме осиновиш, а? Или поне да ме споменеш в завещанието си? Варненката продължаваше да се кърши около онзи и това ме разядоса не на шега. - Да не си доцент по сексология?

- За едното чукане става, но любов между вас не може да има. Повярвай ми!

- Аз пък само за едното чукане си мисля, повярвай ми! Какъв е тоя орангутан, дето му се набира?

- Това е Салвадор. - Той сгърчи устни. - Минава за авангардист. Направи вече три изложби и е написал поне десет манифеста.

- Като го гледам, ще напише още толкова. А с рисуването как е?

- Слаба работа. Само стойки и чалъми. Фасони. Нали знаеш, че гилдията поддържа ателие в Париж?

- Май съм чувал. Не ми казвай, че е бил и там.

- Беше. За два месеца, заедно с жена си.

- Ах, той бил и женен! И като се върнаха, бяха забравили българския, нали?

- Откъде знаеш?

- Кътниците й знам аз на тая пасмина. - Момичето изведнъж ми стана безинтересно. Казвам се Спас - продължих. - Кръстен съм на дядо ми.

- Аз съм Явор. Здравей, Спасе!

- Здрасти. Наместих се на стола, той ме наблюдаваше.

- Не ти хареса това за гаджето, дето е като морков.

- Че не ми хареса, не ми хареса. Да се спасява. Само бира ли пиеш?

- Свърших парите. Стигнаха за три бири.

- Искаш ли да си ги разменим? Аз ще се догипсирам с твоята бира, а ти ще се омагьосаш с джина. Че вече ставам като маринована хвойнова шишарка.

- Дадено.

Разменихме коня за кокошката и запушихме.

- От Академията ли си? - попитах аз. - Не съм те виждал преди.

- Завърших преди година. А тук попаднах случайно. Доведе ме една приятелка и ме заряза. Сигурно се е свалила с някого. А ти?

- Аз идвам от работа. Обикновено не пия, но днес ми се е отворила една глътка… Нося си и вино.

- Познаваш ли тайфата?

- Почти всички. Познавам групата от силикатните форми, скулпторите, знам дизайнерите и дори обикновените педерасти. И нимфетките съм ги виждал. Ти рисуваш ли?

- Рядко. Напоследък нямам желание за нищо. Даже жените не ме вълнуват особено.

- Що ли съм изпитвал подобно усещане?!… Разглеждах го. Явор беше на моите години, русоляв и някак присвит, като склещено натясно животно. Носеше модерните напоследък бакенбарди и испанска брадичка, сред която се разполагаше неговата скептично стисната уста. Гъстият перчем беше разделен по средата на път и той го отмяташе назад с подчертано суетен жест. Пръстите на дясната му ръка прошумоляваха през косите гальовно, ала и някак повелително. Беше облечен в риза на големи бели и кремави карета и вълнено сако, които, за мое удоволствие, изглеждаха прилични и чисти. До гуша ми беше дошло от киропомазани таланти. Кой ли и от къде вмени тези на окаяници, че колкото са по-мърляви и одрипавели, толкова са позабележителни. Те просто бяха смрадливи и безхаберни.

- Ти като кой рисуваш - рекох преднамерено, - като Пикасо или Модилиани?

- Рисувам като Явор Славов - отвърна невъзмутимо той. - Познавам безчет цапачи, които се тръшкат, че рисуват като Пикасо или Сезан. И още толкова се мислят за Матис, Гоя или Дали.

- Дай да им станем мениджъри, ще натрупаме сума мангизи. Нали си чувал, че през живота си Коро е нарисувал три хиляди картини, пет хиляди от които са в Щатите. Десет Коровци да продадем и ще си ритаме гушите от кинти.

- Много ли те занимават парите? - запита той, вторачил поглед в пепелника.

- Всъщност не. Но искам да си издавам книгите. Само това искам. Не е бог знае какво, струва ми се.

- Пишеш ли?

- По малко. Проза.

- Значи си писател, а? Нещо публикувал ли си?

- Аз ти казах, че съм писател, а не публицист.

- А ти като кой пишеш - като Хемингуей, Камю или Достоевски?!

- Е, е, много грубо, много грубо! Пиша като Спас Дърмов. Името е неглиже, но ме вълнува стилът ми. Най-много се трепя върху него. Е, и върху сюжетите естествено.

- Трябва да си измислиш псевдоним - препоръча той. - Това име не става. Дърмов, дърми значи парцали, нали така? Не можеш да търсиш успех като Парцалев. Необходимо ти е нещо по-запомнящо се. Например Спенсър Дермът или Макдермът. По шотландски звучи. Или нещо по-Ел Ей, нещо като Спейс Дърман. По-тежкарско, по-солидно е, усещаш ли?

- Усещам, че джинчето те гепва и те цепва. Ще пийнем ли и винце? Той си мърмореше с вече разцентрован поглед, а аз се сражавах с корковата тапа. Внезапно почувствах някакъв дискомфорт, нещо в обстановката се беше променило. Главата ми не кънтеше, а ушите ми отново бяха по местата си. За моя радост концертът бе свършил. Сега всички си пиеха като едни хрисими котета и само от време на време писклив смях избухваше над някоя от масите. Деликатният ми нос надуши и дим от специални папироси, продавани по марка-две парчето. То поне да беше сортова марихуана или коноп, а пласьорите ги зарибяваха с всякакви фъшкии. Веднъж се сдобих с цигара, натъпкана със сушен магданоз и чубрица. С тях не можеш да дрогираш и въшка.

- Открих го! - извика Явор и ме сграбчи за рамото. - Ще ти викам граф Дърмой! Лев Николаевич Дърмой. Много е подходящо, бе! Отворихте ли бутилката, господин графе?!!

- Поеми паса по диагонала и престани да плещиш щуротии! - Бутнах шишето в ръцете му.

- Не е за мен. Звучи ми точно като граф Дракула. Пък и граф без наследствено владение е егати графът.

- И него ще измислим! - реши Явор, като изсмука третина от виното. - Женим те за оранжевата варненка и си тип-топ. Граф Дърмой Варненски.

- Яворе, Яворе, кой ме би по тиквата да ти давам джина?! Много бързо върза кънките бе, зографино. Що ми се струва… Докато завърша омекналото изречение, което като дъвка се мотаеше по зъбите ми, Явор се прекатури от стола и падна под бара. От Синбад Виноплавателя станах и Синбад Носача.

1 На 15 октомври 1844 г. е роден немския философ Фридрих Ницше.

2 Така започна нашето приятелство. То не продължи дълго и протече бурно, нов този млад мъж имаше нещо, което определено ми харесваше. Той искаше да бъде самият себе си. Спомням си, че това бе първото впечатление, което ми се натрапи отведнъж. Явор опърничаво държеше на своите мисли, на своите картини, на своите оценки и на своите предразсъдъци. Случваше се да се дърляме за съвсем дребни детайли, за нюансите в някой абзац или ъгълче от платно, все едно - той не отстъпваше и на йота, пък и аз не бях този, от когото можеше да се очаква подобно миролюбие. Тъй че нашите пререкания приличаха на патови шахматни партии, които изоставяхме с ехидната надежда, че все някога ще намерим необходимите доводи и взаимно ще си ги хвърлим в лицето. Двамата бяхме по слонски злопаметни и това правеше споровете ни направо нетърпими. Примирихме се чак когато осъзнахме, че той се опитваше да ме учи как да пиша, а аз него - как да рисува картините си. Оттам нататък жлъчта ни се уталожи значително. Ателието си беше организирал в тавана на къщата. Наред с коването на рамките и опъването на платната усвоих и важната подробност, че северното изложение било найподходящо. Светлината се разсейвала най-малко. Не знам защо го повтаряше толкова често, след като бърлогата му гледаше на изток. Имаше хъс към живота. Не бях общувал с човек, който така стръвно да се стремеше към него. Понякога стихията в душата му, отприщена неизвестно кога и неизвестно от кого, буквално го оставяше без дъх. Най-голям проблем представляваха боите. Бяха скъпи. Явор изобретяваше разни комбинации, за да постигне търсения ефект. Ако на мен ми бяха достатъчни куп листове хартия и пишеща машина, по неговите неща търчахме из целия град. Дърводелците ни посрещаха свъсени, докопахме един топ тънък брезент и той стигна за петдесет платна. Носех му от печатницата мастила, лак, сикатив и ленен фирнис. Явор разбъркваше някакви алхимични смеси и яростно ги размазваше връз статива, а сетне чакахме по три седмици, докато изсъхнат. Той беснееше. Аз пък започвах да се забавлявам. Не твърдя, че изцяло разбирах живописта му. Едва ли и той се разбираше напълно. Несъмнено беше сръчен рисувач, но това отдавна не достигаше. Хората си бяха хора, ала някак недовършени, почти отхапани; конете му препускаха на два крака из стоманени безпределности, плодовете в някои от натюрмортите приличаха на изтръгнати вътрешности, а сградите в пейзажите бяха като центрофугирани. Въпреки всичко уважавах усилията му, защото се бях убедил, че са жестоки. Явор се измъчваше. Бях го прозрял, ала не любопитствах. И той, и аз не обичахме да обсъждаме работите си. Боледувахме от една и съща болест - след като се убедяхме, че окончателно сме ги завършили, изобщо губехме интерес към тях. В ъгъла на тавана се трупаше камарата от неговите уловени мигове, а в моите набъбнали папки същите мигове бяха съградени с думи. Голямата прокоба беше, че цялото им семейство се състоеше от художници. Старият Славов, бащата, през седемдесетте беше рисувал портрети на множество африкански президенти и не спираше да разказва как всички го молели да ги замаже по-белички. Много били петимни саждите поне малко да порозовеят. С часове се смеехме на неговите приключения, но така и не съумях да го придумам за серия интервюта от африканската епопея. Отказваше някак стеснително, ала категорично. Четках го, че включването в "Гинес" му е сигурно, той се помайваше.

- Не е за изпускане, чичо Слави - настоявах аз. - Та това са десетина държавни глави! Кво като са негри, бе?! Ти за други придворни художници от великите освен Леонардо, Веласкес и Рубенс чувал ли си? "Гинес" ти е в кърпа вързан, гарантирам ти го. Хайде, покажи ми пак как гвардеецът на Кенет Каунда белел банана. Покажи де, не се смей!

Старият замечтано потриваше своята оредяла коса и отново подемаше тропическите си премеждия. Седяхме всеки ден в галерията, която той спретна сам и където погреба последните си левове. Говорехме постоянно, защото иначе трябваше да визираме витрините и да се правим, че не забелязваме апатията на преминаващите. Ставаше тягостно. Бащата беше обезверен. Галерия "Славов" работеше вече половин година и той бе продал едва три картини. Доходите му бяха практически никакви. Правеше си собствени заклинания - обикаляше околните улици или сядаше в бистрото на отсрещния тротоар и се втренчваше във входа на своето светилище. Там не се отбиваше никой. Съпругата му, госпожа Славова, беше приятна жена с къносана коса, която обикновено носеше прибрана в несложни прически. Леко прегърбена, грижовна и дипломатична, така я помня. Като приложник опитваше да помогне на семейния бюджет и шиеше атрактивни меки кукли, крокодилчета и мишоци. Продаваше тук-там по нещичко, все се стремеше да скъта някоя банкнота. Помня и гълъбовата печал в красивите й кестеняви очи. И Славови, и аз напоследък имахме общ проблем - Явор все повече пиеше. Бях забелязал настървението, с което поглъщаше алкохола и наистина ми се виждаше прекалено, но когато поговорихме с Ясен, малкия му брат, положението се избистри напълно. Момчето беше шестнадесет-седемнадесетгодишно, високо и тънко като върлина. И той, горкият, учеше в художествената гимназия, и него го чакаше Академията. Познавах го по лице, знаех, че е упорит и вече се спуска да поработва, за да припечели, ставаше гордостта на фамилията. Никак не приличаше на Явор, а големият се отнасяше към него с безразличие.

- Снощи Явката посегна на татко - рече Ясен. - Беше съвсем пиян.

- Кога снощи? Че той нали спеше? Качих го горе и го оставих на леглото. Майка ти е свидетел. Тя заключи след мен.

- После стана.

- И?

- Сутринта се извини. Бил сбъркал.

- Я ми кажи честно - притиснах го аз - откога се налива брат ти?

- От дванадесети август миналата година - отговори той веднага.

- Защо оттогава?

- Тогава Ивета скъса с него.

- Аха... - започнах и млъкнах. - Колко ходиха?

- Те бяха гаджета от ученици. Тя даже и от казармата го чакаше. И после каза: "Край!" и толкоз!

- И той се скапа?

- Скапа се. Не го познаваш отпреди. Той е много весел, много е жизнен. Ти него познаваш.

- Сигурно. Но защо не ми е казал за нея?

- За нея не говори с никого. Татко и майка като го питат, той само вика: "Вие нищо не разбирате!" и тръшка вратите.

- Какво трябва да разбират?

- Нямам представа. Мама даже ходи у тях, Ивета ще се жени след месец.

- За кого?

- Има някакъв с магазин ли е, с пицария ли, не разбрах. Мазен някакъв.

- Ясно, рентабилно е момчето. Явор знае ли, че тя ще се омъжва?

- Не. Възможно е Ивета да е казала на мама, като разчита така той да научи.

- Сто на сто. Мамицата им женска, дробят ги все такива. Той ще оскотее от яд.

- Знаеш ли... - Ясен се запъна - аз може да не съм голям, но не съм страхлив. А от брат ми започвам да се плаша. Той вече не се контролира.

- Бъди спокоен. Всъщност не знаех какво да му кажа.

- Внимавай, стане ли дума за нея, той направо освирепява. Може и да ти налети.

- И аз отдавна не си подбирам думите.

В ателието на Явор стоеше прояден прашен шкаф, където той пазеше стари скици и всякакви вехтории. Не си спомням защо тършувах вътре, за одеало или нещо подобно. Явор трябваше да дойде след малко с две момичета, негови познати, а аз се заех да пооправя. Напипах одеалото и в желанието си да извадя само него, неволно измъкнах почти цялото съдържание на шкафа. Какво ли нямаше - албуми с репродукции, анатомични атласи, книги по дизайн, пожълтели списания за архитектура, модни журнали, календари с изгледи от разни градове, дори и една старинна австрийска енциклопедия по хералдика. Аз така се улисах да разглеждам находките си, че съвсем забравих да измета и подредя. В дъното на шкафа, затрупана от всичките тези бумаги, открих голяма черна папка-чанта, каквито разнасяха учениците от гимназиите по изкуствата. Дебела и овързана с канап. Досетих се какво се крие вътре. Беше я рисувал стотици, хиляди пъти. Не можех да повярвам, че едно момиче, една жена, притежава толкова много лица. Беше я дебнал като хищник, свличайки от нея настроенията и фалша, беше я изследвал като при аутопсия, безстрастно, от всякакъв ъгъл, от всякакви пози, по всяко време, с всичко, което е имал подръка. С моливи, с акварел, с темпера, с пастели, беше драскал и поправял, изтънявал контури и плескал мазки с шпатулата. Имаше и две парчета плътен черен картон, на който тя бе рисувана гола с някакъв белезникав полупрозрачен материал, засъхнал на люспи. Усъмних се какъв може да е произходът му, но сетне прогоних тази мисъл с отвращение. Да, пред мен лежаха възрастите на Ивета.

- Запознахте ли се? - отекна гласът му зад мен. - Е, все някога трябваше да се случи. Иначе някой от нашите щеше да ревне на рамото ти.

- Къде са момичетата? - измънках сконфузено.

- Не дойдоха. И по-добре. Сами ще си изпоркаме гроздовата.

- Аз нещо... Абе, не ми се пие.

- Както искаш. - Той се наведе и нервно засъбира скиците. - На мен винаги ми се пие.

- Коя е тя? - попитах аз.

- Казва се Ивета. - Завиждах на самообладанието му. Говореше съвсем гладко и равнодушно. - Беше моя приятелка от години. След няколко седмици се омъжва.

- Значи знаеш? - извиках аз. Той се обърна изненадано: - Разбира се, че знам. - Изгледа ме с присвити очи от глава до пети. - И очевидно не само аз знам. Замлъкнах. Той прекара ръка през перчема си и я протегна напред. Аз още стисках черните картони.

- Ще ми ги дадеш ли? Скъпи са ми.

- Исках да те питам... с какво са рисувани?

- Правилно си си помислил. Рисувани са със сперма. Той скри всичко във папката-чанта, овърза я пак с канапа и я хвърли в шкафа. Аз стърчах насред стаята с празни ръце.

- Гнус ли те е?

- Не. Явор хлопна вратичката, после седна на леглото.

- Рисувах ги в първата нощ, когато се любихме. И двамата бяхме девствени. Реших, че това е най-доброто ми средство, което мога да намеря.

- И все пак... Няма значение...

- Ще пиеш или ще се назлъндисваш като калугерка?

- Сипи два пръста.

- Така де! - Той просия. - Да не забравяме добрите писателски традиции. Например Георги Стаматов. Нали ти разправяше за насвяткания Хърман Мелвил, дето хвърлял в тих ужас съпругата на Хоторн?! Ами Хемингуей? Виж, Ърнест е бил пич и половина! Кориди, ров и

риболов, посредствена журналистика и цели танкери дайкири. Това е то. Несвоевременен героизъм, самоцелни подвизи. Типично, типично! Да пием за книжните тигри!

- Хайде, стига пози! Приличаш на Салвадор - промърморих аз. - Наздраве! Разкажи ми за Ивона. Съзнателно сгреших името. Опитвах се да го предразположа, но Явор пропусна моите думи край себе си.

- Това е единствената жена, която обичах. Която обичам - поправи се той. - Но тя не ще и да чуе за мен.

- Сигурно си има основателни причини.

- Човек може да измисли куп основателни причини и всички те да бъдат уважени. Това обаче не ме прави по-щастлив. А теб не те засяга. Отбраната му беше груба. Познавах хора като него. Понеже не бяха истински, стопроцентово цинични и нагли, ставаха жестоки. Понякога хладната вулгарност все пак беше за предпочитане.

- Рисувал ли си други голи жени? Модели? - попитах аз.

- Рисувал съм. Но в Академията подбират все чирузи... Все едни съсухрени хърбавели. Не ми харесват. А онези бездарници, за да се сложат на професорите, на всяка крачка безогледно ги имитират. Светлин Русев рисува триметрови кикимори, гърчави като кобри - айде всички мацат кокалести кльощи. А и бай ти Светлин, моите почитания, и Изабел Аджани да му позира, пак ще я докара като Нешка Робева. Не е това.

- Кое не е това? Разляхме си още ракия. Явор се отпусна настрани върху кревата, а аз седнах на пода. Пушехме.

- Не можеш да насилваш модела. Тоест можеш, но не бива, макар че от век и половина фактически е лайтмотивът на съвременната живопис. Импресионистите обръщат всичко с главата надолу. Или го лекуват твърде смело. Мане1 открива, че сенките не са черни, а цветни и всички му подражават. Рисуват хората от площадите, от дилижанса, от кабаретата. Тулуз-Лотрек2 прави от гризетките на "Мулен Руж" свои напомадени мадони и те са точно толкова ценни, колкото тези на Леонардо или Рафаело. Защото показват същинското, неподправеното отношение на твореца към фактурата и това винаги се цени най-високо. Ако исках да рисувам портрети, щях да вземам моделите направо от тротоарите и пазарищата. Понякога срещам такива мутри, че направо онемявам. Но да възпроизвеждаш едно лице с всичките му несъвършенства и провали още не е изкуство. Не се отличаваш от някоя зорка кино- или фотокамера. Чак когато успееш да изтръгнеш от него характерното и неофициалното, подмолното - тогава си успял. Тогава вече можеш да заключиш какъв е човекът срещу ти, кой го е създал и защо го е създал. - Той направи дълга пауза. - Ако хората строят нови къщи, но им оставят тесни прозорци, досущ амбразури, значи душите им са отеснели като килии. Нещата са свързани. Светът помни епохи на цъфтяща женственост и кораво мъжество, ала рядко е успявал своевременно да им придаде адекватен живописен образ. Това обикновено се случва доста по-късно. Знаеш, че майсторите на Ренесанса рисуват по митологични сюжети и библейски сцени, Барокът и Рококо също не се отказват от тях, ама след Френската революция те са вече изчерпани. И Данте Габриел Росети3 и прерафаелитите са присадка, вързана за дръжката на метлата. Те са статични, маниерни и скучни. Според мен най-красивите жени е нарисувал Алфонс Муха4, ала неговото сецесионово отношение към орнамента е вече педантично, дизайн от лоша проба. А виждал ли си Пашкулски, Любен Пашкулски? Този мъж носи удивително меко усещане за женствеността, акварелите и литографиите му са невероятни. Миналата година дойде някакъв швейцарец и изкупи де що видя негови работи. Тук никой не му обръщаше внимание. Наздраве!

- Наздраве! Обхванахме с длани гърлата на чашите и чукнахме дъната им. Те тракнаха като речни камъчета.

- Думата "алкохол" е арабска - въздъхна той. - "Ел кохол" означава извисен; онзи, който е над пяната на дните.

- А жените? - повторих аз и мляснах с език.

- Какво жените?

- Винаги съм смятал, че голата жена е последното откровение за художника. Нещо като ултимативна надежда или прекалено удобно алиби. Какво ще кажеш?

- Не е вярно. Отдавна не е вярно. Проблемът е, че от една съблечена жена вече не можеш да отнемеш нищо - нито живец, нито дори тактилно усещане. Няма какво да ти даде като чисто художествено внушение. Както и да я изобразиш, тя пак си остава някак нагласена и аранжирана, стерилна. Живописта не стига по-нататък. Но фотографията може. Гледната точка, обаче, е преобърната. От модела не извличаш емоция или експресия, а му ги предаваш, задаваш му самоличност и индивидуална съдба. Това правят сериозните фотографи. Не ми допада, има нещо бутафорно и кукленско, почти марионетно представление.

- Сещам се. Виждал съм снимки на Клаудия Шифър като Шехеразада и Анна Каренина. В някакво списание.

- И как ти се сториха?

- Не ги разгледах обстойно, но не ме впечатлиха. Бяха празни.

- Точно така, великолепен израз! Те са празни! - Явор се размърда. - Взимаш кукличката Барби, навличаш й специалния реквизит, учиш я на няколко скършени пози и кво' цъкаш с апаратчето. "Погледни насам, Клаудия!", "Чудесно, Клаудия!", "Отметни косата си, побавно, по-бавно. Така, така, Клаудия, браво, Клаудия!" Създаваш нещо, но то не е произведение на изкуството, колкото и да се кълнат в обективите си. В създаденото няма нрав, няма и нерв, то е добре премерено, дозирано и фиксирано, с отличен мениджмънт и маркетинг. С други думи, ти си създал продукт. Възползвал си се от шекерената усмивчица на Клаудия и клишетата за няколко културни и исторически символа, заимствайки само обвивката, опаковката, тарата. Изфабрикувал си диетична храна за сетивата, съобразил си се да не предизвикаш колики или стомашно разстройство на консуматора. И тук си сгрешил, ако се мислиш за художник. Не си нищо повече от амбулантен търговец, тъпчещ търбуха на просташката тълпа. Името на твоето произведение е кич. Ангелчета от карамел, брошки-револвер или Клаудия като Шехеразада - все тая. Символът е деформиран и усвоен неправилно, той е опорочен и демистифициран, сиреч погубен. Това е част от функциите на кича. Който украсява дома си с найлонови цветя, започва по-малко да уважава градинските. Той вече робува на съвършеното подобие.

- Наду ми се главата - изпъшках аз. - Понякога си голямо кречетало.

- Много добре зная какво рисувам и какво бих искал да постигна. Искам да покажа картините си на колкото се може повече хора. Честно казано, не ме е еня дали ще ги оценят.

- Тогава защо да ги виждат? Те чудесно си прекарват времето и без тях. Тука ме будалкаш. Ти сънуваш слава и известност, Явка. Като всички ни. Мило и драго даваме за наша снимчица в клюкарската колона.

- Не ме е грижа за клюките. Но, виж, световна известност не ми звучи никак зле. Даже ми прилича.

- Баба еврейка ли имаш?

- Нямам.

- Баща ти да е ченге?

- Баща ми е свършен като художник.

- Ти педераст ли си?

- Не съм.

- Е къде си тръгнал тогава? Сега, за да пробиеш, за да те признаят, трябва да си или ченге, или евреин, или педераст. Друго не се котира.

- И кво, да дращя разказчета, завъдени с неуспели писатели, дето най-често завършват със самоубийство? Повтаряш се Графе. Ставаш банален.

- Ти си имаш теория за твоята живопис, аз пък си намирам оправдания за моята литература. Не искам героите ми да са безплътни, без респект, илюзорни. Скицирал съм десетки сюжети. Мислиш ли, че някога, някъде, в други времена е съществувала ситуация, подобна на нашата тук. Казвам ти веднага - никога, никъде! Толкова много злоба и ожесточение, толкова животински инстинкти, толкова покруса и печал, толкова отмъстителност и гнусен вой. Басираме ли се, че няма да хванат убийците на четиринадесетте войници? Какво се въргаля най-често в кофите за боклук? Плесенясал хляб ли? Не, бебешки трупчета. Защо наведе глава? Ние сме във война, приятел, нас ни изтребват системно и методично. Ха да смятаме на пръсти. Половин милион избягаха от насраната държава и дано не се върнат никога. Веднъж! Още толкова въобще не бяха родени. Два! Старците мрат като мухи, по двеста-триста хиляди годишно. Това три! Едва ли сме над шест милиона и нещо, барабар с романгелес, помаците и рускините по битаците. А знаеш ли какво ядат пенсионерите напоследък, онзи ден го съобразих? Ядат храна за кучета, скоро ще лаят, печатам етикети всяка седмица. За старците - опашки, млени кокали, четина, черва и с мъничко късмет - късче панкреас. Това е. Не искам да обвинявам, не искам да оправдавам. Гледам. Гледам!!! Не мога да обвивам разказите си в целофан, те не са парчета торта. Всъщност в момента дори в световен мащаб не е ясно що е то писателят. Има автори на бестселъри, различно е. А аз пиша за онова, което виждам. Виждам смърт и пиша за нея. Виждам гадости и пиша за тях. Виждам малко красота и изящество, малко са и в историите ми. Животът е върховен творец, Яворе, пред него сме като буболечки... Валеше. Виолетовите светкавици припламваха над града, гръмовете раздрусваха тъмнеещите мокри покриви. Дъждовните пръски шуртяха в олуците и блъскаха по стъклата. На вратата се почука.

- Къде ходиш, паяк? - провикна се Явор. - Свърши ли събирането? Вратата се отвори и при нас влезе Ясен. Беше вир-вода, с хавлия попиваше влагата от косите си.

- Здрасти, Графе - поздрави той. - Къде са ви мадамите?

- Уф, не ми викай и ти "Графе". Ще спира ли скоро дъждът? До нас са километри.

- Едва ли. - Ясен остави кърпата на леглото. - Графе, запознах се със сестра ти.

- Къде бе?! С Наталия?

- На купона. Беше с приятелката си Милена.

- Мадлена - уточних аз.

- Мадлена - повтори той.

- Нали щеше да учи английски? I'm an independent girl5 и тям подобни. Имат една смахната даскалица феминистка, само им мъти главите. Излъгала е майка, за да се изниже. Кога си тръгнаха?

- С мен. Аз я изпратих до вас.

- Долу ръцете, мъжки! Още е малка.

- Не ми прилича на малка. - Ясен се хилеше като дебил, беше пил нещо. - Има много хубави крачета.

- Ще стоиш далеч от нея - отрязах. - Гледай си фланелките. Нали сега рисуваш фланелки?

- Остави го, Спасе - рече Явор уморено. - Пил е.

- И ти си пил - озъби се Ясен.

- Но не съм пиян, лигльо - изруга го брат му. - Иди в кенефа и драйфай! Веднага! Чуваш ли какво ти говоря? Момчето се надигна неохотно и тръгна навън. Брадичката му трепереше.

- Понякога много те мразя, Явка! Не мога да те понасям!

- Пак е по-добре от нищо - отвърна нехайно другият. - Изяж едно кисело мляко и лягай. И да сънуваш, нали си влюбен... Малкият излезе и хлопна вратата. Дъждът не секваше.

- Защо се държиш така с него? - укорих го аз. - Като че ли се стремиш да го отблъснеш от себе си. Читаво момче е.

- Точно защото е читав - ожесточи се Явор. - Трябва да стане проклет, серт, диване, да мачка, да гази! Щото на неговите години бях същата мека Мария! И кво? Изхрачиха ми се на физиономията!

- Хайде стига! Омръзна ми.

- Няма стига! Няма стига! Да знае какво го чака и да не търчи подир всяка, готов да му нахлузят намордника. И да си затяга задника, иначе лошо му се пише. Аз не отговарях и той млъкна. По улицата бавно влачеше водите си кален потоп, мъкнещ обрулени клони и парчетии. В двора на къщата, току пред чворестата круша, блестеше езерце. А в клоните на дървото се беше омотал разпран дамски чорап, който бурята беше погнала отнейде. Оглеждах подгизналия град през разплаканите прозорци на тавана.

- Минавало ли ти е през ум, Графе, че Господ пише стиховете си с мълнии? Възвишено е, нали?

- Разкошна метафора, как ти хрумна?!! - удивих се аз. - И за да подсиля драматичността на момента, ще добавя, че тази вечер той натрещя цяла епична поема. "Илиадата" да лапа репи с двете шепи! След няколко дни попитах Наталия. Вкъщи по особен начин премълчавахме резултатите от контролното по английски. Мама и тате допускаха епидемичната родителска грешка да се мъчат всячески да задоволяват рожбите си и се убиваха от работа. Понеже те нямали, децата да имали. Под "децата" естествено разбирахме наша Наташка, защото аз оставях очите и белите си дробове в печатницата заради съмнителното удоволствие сам да се разпореждам със своите финанси. Бях се почувствал пълномощен министър по сърдечните трепети на сестра ми. Пък и си го обичах това хлапе. Излежавах се до късно, часовникът на стената показваше десет и половина. Бях си взел почивен ден, щях да го разпределя между есе със странното име "Икономика на изкуството" и задължителната разходка в центъра. Вечерта с Явор щяхме да ходим в небезизвестна топгалерия, където новоизлюпена дизайнерка на облекло щяла да показва как съвременното усещане за свобода провокирало подсъзнателните импулси на нейното творческо въображение и ей тъй на - пръкнала се първата й колекция. С есето се занимавах вече месеци, а след залез слънце се надявах на алкохола, понеже сигурно ме очакваха тоалети от тел, смокинови вейки, магнетофонни ленти, оризова хартия, латекс и други най-паче авангардни материи. Наталия се промъкна при мен, босите й ходила шляпаха по балатума. Носеше табличка и две чаши горещо кафе, чийто тръпчив аромат изпълни стаята ми.

- Искам да се гушна при теб.

- Ела, муцуно златна! Изправих възглавницата и седнах в кревата. Тя постави табличката в скута ми, отметна одеялото и се плъзна отдолу. Набута студените си крака при моите, от дете обичаше този номер. От дете обичаше и друго - синята чаша беше моя и тя взе тъкмо нея. За мен остана червената. Въздъхнах и я поех, кафето ухаеше тъй изкусително.

- Какво правиш? - Черните й очи грееха под разрошената коса. - Напоследък не говориш с мен. Що така?

- Че аз не мога да те видя! - възкликнах. - Светските ти ангажименти се увеличават, а? Какво стана с контролното по английски?

- Не ми напомняй, трагедия! Онази ме изяде.

- Why, darling? What went wrong? What did old witch say?6 Наталия сбърчи устни в усилието да композира някое изречение по-дълго от три едносрични думи. Не й провървя.

- Какво ще кажеш за Ясен? - кокетливо попита тя. - Симпатяга е, не прилича на брат си.

- И брат му е симпатяга. Но е чепат.

- Аз не го харесвам. Ясен е друго нещо.

- Стой далеч от него.

- Защо?

- Защото така! Имаш време за всичко.

- Стига бе, Сеп! Знам какво правя.

- Апропо, той как забеляза, че крачетата ти са хубави, като ходиш с тия войнишки папуци. Къде ти видя краката?

- Сигурно е имал предвид бедрата ми. Те са си хубави. - Тя отметна завивката да ми покаже. - Нали?

- Ах, той имал предвид бедрата й. - Плеснах я по дупето и пак дръпнах одеялото. - Не мислиш ли, че ставаш нахална?

- Стига бе, Сеп, ние само танцувахме и се майтапехме.

- От такива майтапи... Дали да не почна да забравям презервативи на видни места?

- Няма смисъл, оня ден мама намери един в гащеризона ми. Изтърпях си конското.

- Аз защо не знам? И за какво ти е на теб презерватив?

- Не ставай идиот! Пълним ги с вода и ги мятаме от прозорците на даскалото. Майтап бе, Уили! Аз я гледах подозрително.

- Гушни ме! - настоя тя. Притеглих я към себе си. Малката се надигна и ме целуна до ухото, а сетне отпусна глава на гърдите ми. Косата й миришеше на цигари.

- Що миришеш на цигари?

- Ми в кафето е като лисичарник. Аз не пуша.

- Известно ми е.

- Откъде?

- Не ми крадеш от цигарите. Само татко свива по някоя.

- Кажи ми за Ясен!

- Ясен е пич, но не е за теб.

- Прошепна ми, че съм била като принцеса и не е виждал такова момиче. Страшно мило го каза.

- Ти внимавай с емоциите. Целувахте ли се?

- Глупости, той не ми е гаджовен, бе!

- Добре.

- Е, ако се бяхме целували какво?

- Де да знам. На мен ми прави впечатление като се целувам с някого.

- И на мен. Той има много красиви зъби. Едри, бели и здрави. Цяла вечер го зяпах в зъбите. Ей това са жените, братче!!! Ти приказваш вече цял час да не й бръкне някой в гащичките без време, тя му се звери в зъбите! Аз мълчах. Наталия си тананикаше нещо.

- Къде ще ходиш довечера? - информира се тя.

- С Явор се на промоция в някаква галерия. Нова колекция, авангард и прочее.

- Ще ме вземеш ли?

- Ние ще закъснеем.

- Като не искаш да идвам с теб винаги си намираш оправдание.

- Но ние наистина ще закъснеем. Може да откараме до сутринта.

- Интересно ми е. Гледам ревюта само по телевизията.

- Там е тъпо, повярвай ми!

- Нека аз да преценя. Моля ти се, Сеп! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, много ти се моля! Моля ти се, бе!

Очите й се разшириха от възбуда.

- Ще оправиш ли двойката по английски?

- Ще я оправя! Пет шестици ще изкарам! I promise. Trust me my big brother!7 Брей, кво нещо е желанието! Чак английски заломоти. Вечерта мамина златна Наташка за малко не изпусна шоуто. Бях готов за излизане и я чаках в коридора. Когато тя се появи от нейната стая, не можах да я позная.

- Наталия, на какво си се направила? Беше обула кожените панталони на Мадлена, подарени за миналата Коледа и обект на законна гордост от страна на нейната приятелка. Добре ги беше изпълнила. Отгоре се кокореше цикламеното боди, с което играеше аеробика. Беше без сутиен, доколкото забелязах. Навлякла и моето брезентово яке, без да ме пита. Но всичко това беше нищо в сравнение с косата и лицето й. По клепачите й висяха поне двеста грама грим. Беше си теглила очни линии с баданарката. А косата стърчеше на всички посоки, обилно напръскана с лак.

- Ламята ли ще плашим, тебе питам?

- Ама батко...

- Няма батко, няма матко! Ти си се докарала като индиански вожд в атака бе, драга, само томахавката ти липсва! Имаш на разположение десет минути. Действай!

- Няма да ми стигнат.

- Ще стигнат. Иначе оставаш тук. Действай! Вече са девет минути и петдесет секунди. Татко тъкмо излизаше от хола и двамата се сблъскаха на вратата. Тя влетя като хала, той стреснато погледна подире й.

- Какво става?

- Нищо, грешки в растежа. И се възпитаваме.

- Ще се оправи. Дай една цигара.

- Що не си купуваш?

- Купувам, ама ми свършват бързо. По целия път до галерията тя не ми проговори. А когато влязохме вътре разбрах, че бях сбъркал. Повечето вампове паркираха метлите отвън и пристигнаха на вещерското сборище с оксиженирани коси, халки по ноздрите и лилави устни. Обаче тъй като Явор доведе Ясен, аз припряно му поверих Наталия и се смесих с тълпата. Сестра ми ми метна един кръвнишки поглед и се фръцна. В разгара на шоуто зърнах нейде цикламеното боди, което отмъстително бодеше очите ми до края на вечерта. Колекцията включваше целия спектър от потулените желания до шикозното прет-а-порте и недискретното надникване в дебрите на луксозния ъндърграунд. За дневните тоалети дизайнерката бе предпочела стречшифон, жарсе и муселин. Смелите и нестандартни кройки на дрехите издаваха предизвикателния натюрел на твореца, символ на нетрадиционното мислене и почти арогантна разкрепостеност. Фрапантни аксесоари допълваха вечерните облекла, решени в каноните на късния постемпиризъм. Шармантните шапки с форма на усукан кюнец илюстрираха както мрачността на индустриалната инвазия, тъй и технизираната дехуманизираност на съвременното автоматизирано съ-битие. Обувките от ламе и масивните каучукови платформи на токовете олицетворяваха объркания хаос на човешката история, където е залутан последният блик на цивилизацията. Хит на сезона се оказаха червените бандажи, носени над дълги бели гащета, гарнирани с ресни и миниатюрни сребърни помпони. Те представляваха една тъжна реминисценция на изгубената непорочност и секси колаж върху фона на конвенционираната субординерност на тотално урбанизирания социален ландшафт. Словопад от възторзи предизвикаха коланите от топки за билярд, чиято сардонична полихромия подчертаваше еднопластовите силуети на ажурните жакети и кафтаните от кенар и херцогски сатен. Провесените под талията гердани от корали, седеф и раковини представляваха фамозен акцент, където бе закодирано посланието на твореца, един ексцентричен апел за завръщане към пасторалната безметежност от стария мъдър

Океан. Логична точка на дефилето поставиха няколко модела, предпазливо стъпващи под своите феерични пелерини от водорасли, извикали дълго нестихващите овации на зрителите, отгатнали в тях поливалентно експлициране на очарователната легенда за генезиса на Венера от морската консистенция. В писмената обосновка на ревюто се отбелязваха екстравагантните шедьоври на магазинното и бутиково изкуство, декадентските платове, тяхната апатична еротичност, нежна агресивност и строго дозирана романтичност, заостряше се вниманието върху хиперболизираните и асиметрични форми, маскюлизирането на облеклата, мистичната ритуалност и аристократичната им пасионност, диагностицираше се алергия към класиката във външния вид и еклектично влечение към театралния фарс и фарсовата театралност. Покосените ангели на женската поведенческа култура издигаха в мит стила "Европънк" и извайваха феномените на естетизираната историчност, за да ги пренесат в скандалния рай на съвременната кибернетична безадресност, оставяйки след себе си срутените кумири на аааааааааааааааааааааа .........................!! ...............................!!! След което включиха микрофоните и се посипаха въпроси от репортерите, а в нашите найблизки творчески планове преобладаваха твърди питиета. За мен поне седем.

- Погледни Салвадор! - Явор ме сръга в ребрата. - Той е в стихията си. Вместо да рипа по дансинга или да разкрива на група почитатели своя титаничен креатив, Салвадор стоеше изправен, горд и непоклатим, вбил жречески взор в сладострастната утроба на сюрреализма. Фигурата на бунтаря се извисяваше всред всичките тези художествени пигмеи, обгърната в ореола на една почти фанатична отдаденост на изкуството.

- Кокаин ли е? - попитах аз.

- Засега няма такива птичета - изсумтява Явор. - Медитира.

- Не вярвам.

- И не би трябвало. Но докато симулира припадъка, има още около час. Да се забавляваме, господин Графе! Той разтвори сакото си и отдолу се подадоха две бутилки "Джони Уокър".

- Откъде ги отмъкна?

- Едни прегръщат мадами, други - шотландски балсами. "Шведката" е заредена с муниции. Нуждаем ли се от чаши?

- Аз си имам уста.

- И аз. С рязко завъртане на дланта си той прекърши съпротивата на капачката и пое огромен залп от уискито. Кестенявата течност закачливо бълбукаше в гърлото му.

- Среща под масата ли имаш, или ще дадеш и на мен? - рекох, преглъщайки на сухо. Той отдели устни от бутилката и я тикна в ръцете ми. Очите му се бяха навлажнили.

- Ей това е! Малки дяволчета по вените ми тичат... Я виж ти! - Той ме подхвана за лакътя и посочи с ръка вдясно от нас. - Това е твоята оранжева приятелка. Варненката. Не знаех, че е пристигнала.

- Не е тя. Друга е. Въпросното момиче стоеше на няколко метра, разговаряйки с трима мъже.

- Тя е. - Явор се почеса и отметна косата си. - Оранжева е като шамандурите на плажа. Съвсем бях забравил за манията му да асоциира другите с цветови еквиваленти. Когато се запознахме, ми се стори необичайно и някак екзотично, но сетне действителността заличи от паметта ми пъстрите квалификации. Нямах понятие, че тези подметнати забележки ще ме сблъскат със сензитивност от съвсем нов тип, с чувствителност уникална и интимно недосегаема. Шумът ме унищожаваше. Лавината от звуци наоколо - гласове, крясъци и смехове, звън на чаши, тътенът от дискотечната уредба, скърцането на подметки по мраморните плочи на пода и хилядите неуловими потраквания, съскания, шепоти и гълчава ме съсипваха и омаломощаваха. Сякаш бях между камъните на воденица.

Огледах се с досада. Салвадор стърчеше в другия край на залата, учтиво изтласкан от множеството по дансинга, където Ясен прегръщаше цикламеното потниче на сестра ми. Държах ги под око. Явор се наливаше. Набеденото от него момиче се приближи и поздрави: - Здравейте, момчета! Ние отвърнахме. Тя помоли приятеля ми: - Ще ми сипеш ли от тоя Ваня Проходкин, дето наднича изпод палтенцето ти?

- Много си наблюдателна - похвали я той, щедро пълнейки чашата й.

- Навици - отговори лаконично тя. - Имате вид на случайно попаднали тук.

- Ама не сме. Аз се изтегнах в един от фотьойлите, Явор седна на облегалката. Момичето остана край нас, търсейки някого с очи.

- Убеди ли се, че е тя?

- Прав си, не я познах в този костюм. Тя носеше тъмни панталони, вталено двуредно сако и ефирна копринена риза с жабо. Коса в бакърен цвят, великолепно поддържана и подредена. Бе много променена и това ме заблуди.

- Неузнаваема е, а?

- Много. Закусила е някой лъскав тузар. Това се казва гледана жена! Ееееех, хората какво чукат, пък ние давиме вълците!...

- Може, ама в себе си е същият морков.

- Слушай бе, ти като пийнеш ставаш същинско леке - ядосах се аз. - Престани да дрънкаш глупости!

- Но тя си е такава!

- Този там какъв е? С брадата?

- Той е лимон. Жълт.

- Мъжът до него?

- Бордо.

- Момичето до Салвадор?

- Мише сиво. Аз го гледах с недоумение. Нещо не ми се подреждаше.

- Ти какъв си? Явор не отвърна.

- Какъв си ти? Себе си виждаш ли в отделен цвят?

- Тъмнозелен съм.

- А Ивета?

- За нея не говорим.

- Говорим, говорим. Каква е Ивета?

- Остави ме на мира! Сграбчих го за реверите, бутилките се търкулнаха на фотьойла зад нас.

- Какъв цвят притежава Ивета, Яворе? - изкрещях. - Кажи! Кажи!

- И Ивета е тъмнозелена. Като мен. - Той се освободи от ръцете ми и оброни глава. Доволен ли си?

- Не. - Усетих, че съм се разгорещил повече от необходимото. - Мъката на приятелите не ми доставя удоволствие. Извинявай!

- Няма значение. Пийни си.

- Аз какъв цвят съм?

- Ти си кобалт. Казвал съм ти.

- Забравих. - Червивото съмнение още гризеше здравомислието ми. - Значи твърдиш, че мъжът с брадата отсреща е веронезе?

- Той е лимон... Чакай, ти изпитваш ли ме?

- Ммм...

- Не ми вярваш, така ли?

- По-скоро не ми звучи логично. Не съм чувал за нещо подобно.

- Винаги така съм виждал хората. В момента тук е събрана цяла палитра и още десетки оттенъци и вариации на основните цветове.

- Потресаващо. Струва ми се потресаващо.

- Не знам. Скапах се... Гладен съм. Дали останаха от сандвичите? Явор стана и се упъти към срещуположния край на залата. Аз се отпуснах във фотьойла. Някой изпищя. Скочих на крака и съгледах Салвадор, който залитна и се строполи на пода. Започна да се гърчи като епилептик. Околните се чудеха какво да предприемат, той пребелваше очи и почти колабира. Жена му стоеше на близкия стол, дъвчеше дъвка и го наблюдаваше с явно отегчение.

- Какво става, Савчо? - изчурулика тя.

- Господи, направете нещо! - завтече се една от манекенките към нея. - Той е безпомощен!

- Това е откровение. - Салвадоровица премести с език дъвката под лявата си буза. - Нали, Савчо? Той се изправи, видимо нестабилен след проглеждането в космоса на трансцеденталното. Сетне рече високо: - Изкуството е илюзия, породена от липсата на добра храна! Изречението звучеше като пророчество.

- Разбра ли сега какво било то? - запита Явор, който се върна с половин дузина сандвичи върху книжна салфетка.

- В случая този ми се струва, че изкуството е илюзия, породена от липсата на добра тояга.

- Аз не се занимавам с него.

- И точно тази нагласа го амбицира.

- Не ме вълнува. Имам други проблеми.

- Той сега сив ли е?

- Да.

- Не си е променил цвета?

- Ние не сме хамелеони, Графе. Раждаме се и умираме само в един цвят.

- Този с рибата и краставичките си го бива. - Говорех с пълна уста. - Кажи ми, има ли в залата момиче с наситен, ален червен цвят? Приемам го за най-съкровен, най-женствен. Допада ми.

- Има - рече той през тънка лукава усмивка. - Има такова момиче. То е скарлет.

- Кое? - озърнах се аз.

- Наталия. Сестра ти.

- Тъй ли? Изненадата ме накара да се съсредоточа в яденето. Той ме фиксираше изкосо. Лапнах последния залък и му подадох друга салфетка.

- Избърши се, имаш майонеза.

- Ако можеше да си видиш физиономията. Що ти потънаха гемиите?

- Нищо, нищо. Сестра ми и Ясен къде са?

- Отвън, на въздух. След малко тръгват, наближава десет.

- Да им дадем пари за такси, а? Ти взе ли хонорара за макета?

- Взех го. Дай им малко каймета. Излязохме, част от празнуващите се разтъпкваха пред входа. Няколко таксита дебнеха със святкащи зелени очи.

- Натали, ето ти пари. Трябва да стигнат до вкъщи. - Тя ме изучаваше нацупена. - Качвате се, никакви разходки по лунната пътека, никакви "Спряхме да пием по един чай" и тям подобни. Направо вкъщи.

- Чух. Други заповеди да имаш?

- Засега не. - Обърнах се към Ясен. - Тръгвате ли?

- Ами да - потвърди той. - Аз лично се изнервих тука.

- Предупредих те - рече брат му и вдигна ръка. Третият автомобил реагира тутакси и стартира с мръсна газ. Ние се разсмяхме.

- Дай муцуната златна! - Наталия сви устни и ме целуна. - Айде бягай! Аз ще закъснея.

- Къде ще продължите?

- Кой знае. Но не ми се прибира.

- Добре, бай. Бай, Явка!

- Бай.

- Бай. Явор се загледа подир колата.

- Какво има?

- Запомних номера.

- А, и аз го запомних. Преди няколко години се сбих с един бакшиш. Оттогава винаги помня. Разделихме се с познатите почти веднага и поехме сами по пустите улици. Нощта ни обгръщаше, мъглива и мека, вървяхме бавно, надигайки втората бутилка, която беше още пълна. Криехме я от полицейските патрули, те пак бяха изпълзели за хайки по клубовете и публичните домове. Размишлявах за Явор. Не можех да си представя света, в който живееше. Как ли изглеждаха през очите му хората, които срещаше ежедневно, как виждаше родителите си, приятелите, мен самия? Как ме виждаше в момента? Мисълта за синкаво фосфоресциране, излъчвано от тялото ми, ме потискаше. Трябваше да науча повече, трябваше да знам. Хвърлях му погледи, изпълнени с любопитство и капчица страхопочитание. Той крачеше до мен с ленива и леко несигурна походка, дългите кичури на перчема ми пречеха да видя лицето му. Мълчеше, докато обувките ни жвакаха из кишавия сняг.

- Кога за първи път усети, че си по-различен? Как го разбра?

- А, нямаше определен ден или случка - отвърна той. - Спомням си обаче, че имах един съученик, Венци, с когото се скарахме, защото аз настоявах, че учителката ни по география е кафява. В четвърти клас. Той не я виждаше по същия начин, бях страшно учуден. Тя имаше точно цвят на лайна. Така си я и кръстих - Говнелия. Говнелия научила за прозвището си и работата свърши при директора. Разправии, извинения, тогава баща ми ме натупа, с триста зора тъкмо беше организирал изложби в Брюксел и Амстердам, които минаха с относителен успех. После ме тътриха по доктори, психиатрите се забавляваха да ме питат коя артистка какъв цвят е и се превиваха от смях. Впоследствие мама забрани всякакви опити с мен, някакъв доцент много се беше амбицирал чрез моята способност да катапултира нагоре. Подписваха се декларации, намесиха и министъра на здравеопазването. Но мама даде отпор на всички... и победи. В противен случай скенерите и рентгените не ми мърдаха. Тъй или иначе, научих доста...

- Как се нарича? Описано ли е изобщо подобно явление?

- Описано е. Нарича се колоризъм и повечето от учените го отнасят към зрителните аномалии. Обикновено го характеризират като свръхчувствителност на зрителния нерв или нарушен баланс между пръчиците и колбичките, толкова знам. Не съм се задълбочавал, не ме и интересува. Живея си с него, него смятам за недъг. Сега си спомням, че за първи път е наблюдаван от асистент на Далтон, някой си Фредерик Бредшоу. Бредшоу бил авантюрист и интелектуалец-номад, тръгнал да си опита късмета в Новия свят. Пристигнал в Бостън през 1821 година и почти веднага попаднал в епицентъра на скандала, който наелектризирал обществото в града. Пуританските нрави там били разбунени, тъй като някаква прислужница обвинила един от местните викарии, че е баща на нейното скоро очаквано дете. Подученото слугинче така извъртяло случката, че викарият трябвало или да признае вината си, или за втори път да повярва в непорочното зачатие. Сигурен съм, че последното и без това му е коствало доста терзания още при ръкополагането... Бихме могли да приемем тази история откъм комичната й страна, ала вестниците изтърсили от нафталина друг инцидент със същия духовник, чиито

последствия не били чак толкова невинни. Няколко години по-рано Джейн Гордън Хил, хористка в неговата църква, навръх Великден извикала на всеослушание, че, забележи, "имал цвят на Сатана". Напрежението се нагнетило и от чувствителността на всички в Масачузетс след ексцесиите в Салем и околностите в края на седемнадесети век. Странно, но се оказало, че хората още настръхвали при всяко споменаване на нечестивия, даже и сто години подир процесите срещу вещиците. Случаят с мисис Хил станал известен в цяла Нова Англия, с него се занимавали и гражданските съдилища, и църковните настоятелства. Джейн Хил била отлъчена, низвергната, съпругът й я изгонил и когато Бредшоу попитал за нея, тя била настанена в старопиталище, с разхлопана психика и живееща от подаяния. Харесала учения, казала му, че й напомня нейния покоен брат, починал млад в Индия, "онзи сладък пурпурен немирник". Дневниците на Бредшоу за техните срещи изпълвали обемисти томове, но малко приличали на записки на физиолог или психофизик. Господи - оживи се Явор, - колко точно си спомням всичко! За тези неща не е ставало дума от юношеството ми. Та разговорите им обикновено засягали Бога, съдбините на хората, душите им и тяхната индивидуалност. Ако не друго, на Бредшоу трябва да му се признае едно безценно качество - умеел е да задава въпроси. Години след като слушах доцента да говори за Джейн Хил разбрах, че тя е била потресаващо права. Казвала, че цветното сияние се излъчва от цялото тяло на човека, без ореол, петна или кръгове. За аурата твърдяла, че може да бъде само отблясък на сиянието, бледа сянка на цвета, ехо от въздишката на Бога. Според нея хората интуитивно отгатвали собствените си краски и често предпочитали любимите им предмети да бъдат в същите или подобни цветове. Срещала много хора в близки тоналности, ала те не се познавали и не общували помежду си, макар че според нея това бил най-автентичния признак за духовно сродство сред индивидите. Стъпка по стъпка, дума по дума Бредшоу я водел към закономерния апогей на техните беседи и когато през един слънчев майски ден на 1823 година той направо й задал въпроса: "Мисис Хил, какво все пак придава този неповторим колорит на всеки отделен човек, какво го прави уникален и завинаги различен?", тя отвърнала простичко и иронично: "Душата, млади човече. Мислех, че вече сте го разбрали." По булеварда профучаха три джипа и сребриста лимузина, чиито гуми свистяха върху асфалта. Отвътре кънтеше музика, младежите препускаха към своите среднощни радости. Или към смъртта.

- Не съм чувал по-чудновати неща. А какво стана с теб?

- Нищо, живея си с цветовете. Не зная за мисис Хил, но аз се научих да се абстрахирам от тях когато пожелая. Иначе не бих могъл да рисувам. Не успявах да се контролирам само когато ми позираше Ивета и сигурно си забелязал, че повечето й скици и портрети са с молив или въглен. - Явор помълча. Бяхме седнали на стълбите пред някаква кооперация. Мъглата анонимно се разгръщаше край нас. - Доцентът, когото споменах, дори беше издирил още един случай. Жена на средна възраст, работеше като цветен четец в киноцентъра. Би трябвало и тя да е смогвала да се освобождава. Сигурно е така. Баща ми преди ме разпитваше, даже при втората обиколка в Африка ме взе със себе си. Не му бях кой знае колко полезен, негрите също греят с всички цветове на дъгата, нищо че отвън са като патладжани. Аз се сетих и извиках: - А мъртвите? Мъртвите имат ли свой собствен цвят?

- Не, Графе. Те просто угасват. - Той вдигна шишето и отпи. - Като ученик ми хрумна налудничавата идея да се промъкна в някоя морга и да видя труповете отблизо. Но се случи така, че станах свидетел на една смърт. Почина дядото на Ивета, а в апартамента освен него бяхме само аз и тя. Докато тя въртеше телефона на "Бърза помощ", аз вдигнах стареца и го пренесох на кушетката. Инсултът го строполи на терасата. Той имаше особен цвят на охра, на загниващи череши. Само за секунди стана безвъзвратно бял. Разбрах, че почина и извиках Ива. Бях покрусен. Цветът сякаш се стопи, нейде се разнесе, изчезна без следа. Чак тогава приех, че този цвят беше неговата душа. Тя веднага си отиде.

Тази нощ ни сближи. По някакъв начин спечелих доверието му, аз също го чувствах посвой. Нуждаех се от Явор, той беше умен и безкористен, макар и почти провален. Не исках да насърчавам пиянството му, но не можех да променя нищо. Нищичко. Не бях в състояние да дам основанията за неговото съществуване, след като тези за моето бяха тъй оскъдни. Проумях колко бе разнебитен, как се терзаеше да предприеме нещо, осмислящо донякъде оставащия му живот. Много от узнатото впоследствие ми се щеше да не бях научавал никога. То се основаваше върху горчива и коварна мъдрост, която вместо букви дълбае бръчки по челата ни.

1

Едуар Мане (1832-1883). Един от патриарсите на импресионизма, прекарал част от живота си в Испания и Италия. За него Сезан казвал, че "просто бълва боите". Мане не оставал длъжен и наричал Сезан "зидар, който маже с мистрия", а Реноар намирал за добряк, който се лута в живописта.

2

Анри дьо Тулуз-Лотрек (1864-1901). Потомък на стар благороднически род, самобитна фигура от средите на импресионистите. Придобил популярност след смъртта си.

3

Данте Габриел Росети (1828-1882). Габриел Чарлз - английски художник и поет, роден в Лондон от италиански преселници. В средата на ХIХ век Росети заедно с Медък Браун и други художници образуват така нареченото "Прерафаелитско братство". Техните принципи са свързани с влечението към религиозното чувство на средновековието, както и с убеждението, че упадъкът в изкуството започва след Рафаел.

4

Алфонс Муха (1860-1939). Чешки художник, роден в Иванчице, Моравия. Вдъхновител и лице на европейския сецесион, автор на многобройни плакати, илюстрации за книги, екслибриси, пана и витражи. Носител на ордена на Почетния легион. Тъкмо в неговото парижко ателие братя Люмиер направили първите си опити и Муха ги поддържал след началните им неуспехи. В края на живота си създал и поредицата от двадесет епични живописни платна, наречена "Славянска епопея".

5

Аз съм независимо момиче (англ.)

6

Защо скъпа? Какво стана? Какво каза дъртата вещица? (англ.)

7

Обещавам! Повярвай ми, батко! (англ.)

3 Вродената ми любознателност надделя и се захванах с теориите. Ала понятия като опонентна теория на Херинг, трикомпонентна теория на Юнг и Хелмхолц, универсален синестетик, хроматична синопсия, протанопия, дейтеранопия, цветова валентност, спектрални цветове, ефект на Бецолд-Ебни или ефект на Бецолд-Брюке ми звучаха като китайска шарада. Очевидно имаше нещо, което не можех да възприема; праг, отвъд който присъствието ми беше нежелано. На Наталия й беше значително по-лесно. Докато се изтезавах със закона за устойчивостта на фон Хриз, зад стената сестра ми склоняваше глаголите да се склоняват и до мен смътно достигаха речитативите й: "I buy, I boght, I bought"1. Хлапето не ме посрами и за кратко време донесе две шестици. Нашите минаха по допирателната, ала на мен перлите в бележника ми струваха нови компактдискове по неин избор. Музика за отличници, твърдеше облагодетелстваната. Печатницата взе да ми дотяга, обаче нямаше къде да се дяна. До гуша им дойде да пълня джобовете на рекламните агенти, хора без усет и вкус, но с пари. Заплатата ми не беше от най-постните, размерът й обикновено стигаше точно колкото да не напусна и да потърся нещо по-добро. Това бе генералната политика на работодателя и част от производствените отношения. И тъй като по природа съм сговорчив, пасивът в безпочвените спорове винаги оставаше за моя сметка. Такава е орисията на наемния труд. Явор се наливаше. Очите му добиха втренченото изражение на закоравял алкохолик, треморът предателски клатеше ръцете. Ирисите на преди закачливите очи избледняха. Старият Славов накрая капитулира и спусна кепенците на галерията. Помещението беше собственост на тъща му, тя своевременно го даде под наем. Вместо картини и пластики вътре се разположиха мебели от масивно дърво и следващите ги по петите астрономически цифри. Старият се усамоти в ателието си. Два месеца не излезе от там. Сред суетнята на наближаващите коледни тържества се запознах с една привлекателна жена, Соня. Притежавам редкия усет да се сприятелявам с хора на всякаква възраст и тази нова връзка ако не въодушеви, то поне ме ободри. Соня твърдеше, че й и късно да се променя и понасяше с високомерието на навреме разведените монотонния си живот. Беше си спестила децата, денят й минаваше между тонстудиото в една радиостанция, пазаруването и студения куб на гарсониерата. Малкият приятел се казваше Бебо, пухкав котарак от полусбъдната персийска порода. Свободните дни прекарваше в шляене, някое кино, четене или рядко - партия бридж. Веднъж месечно не пропускаше и неделните обеди в къщата на родителите си, където живееше нейната сестра с цялото свое домочадие. Соня не я понасяше, хапливият й език повече затваряше, отколкото отваряше вратата. По-голямата сестра пък демонстрираше великодушие, а то по-често си беше чиста проба мазохизъм. Не харесвах живота на Соня, харесвах секса й. Тя беше човек с ялово мислене, в нея не се долавяше капчица творчески импулс. Пряма до цинизъм, просто искаше да си прекара добре, без значение къде, независимо с кого. Хора като нея ме отблъскваха, те като че нарочно, показно се носят по течението, без амбиции и с редки предпочитания, рееха се на повърхността, с едва доловим пулс и атрофирали мускули, упорити в летаргията и дваж по-упорити в суицидната си вялост. Усмивките на такива хора ме караха да се чувствам виновен, че съм още млад, мълчанието им ме изнервяше, понеже го представяха за превъзходство. Все пак бях благодарен, защото тя можеше да се случи от онези, другите със сълзливите очи и вечно течащите носове, с пъпчива кожа и лоясали телеса; повлекани, на които всичко им пречеше и целият свят се обръщаше срещу им. Не, Соня изглеждаше на ниво и се поддържаше, преминавайки през действителността с престореното лекомислие на начинаеща проститутка. Грабеше много и отпускаше скъпернически

малко, питайки за лихвите, такава бе елементарната й философия. Наконтена като фазан на улицата, в спалнята тя гукаше като гълъбица, елегантно изоставяйки ролята на кукумявка в кухнята. Не се опитваше да ме осиновява и аз й бях безкрайно признателен. Радвах се на нейната зряла женственост, без да й посвещавам поетични несполучия и това й допадаше. Знаеше, че не ще възбуди у мен изпепеляващи страсти, ето защо приемаше оскъдната топлинка, която й давах. Това напълно я задоволяваше. Явор веднъж я видя и каза, че е тъмносиня, прусашко синьо, като индиго, като етиопска нощ. Така беше, в нея се таеше нещо подмолно и неосъществено, което можеше да бъде прекрасно, ако него бе погубила съзнателно. Колкото и странно да звучи, тя потискаше жената в себе си, може би за сметка на дамата. Както и да е - факт е, че често мислех за нея. Тя въобще не хареса Явор. Беше около два и половина след полунощ, когато телефонът изпиука. Аз скочих. Соня се протегна флегматично и щракна копчето на нощната лампа. Дланта й напосоки опипваше апарата, докато стигна до слушалката.

- Ало? С кого? Аха, сестра му. - Тя ми подаде слушалката. - Сестра ти не я сдържа нещо. Труден пуберитет ли кара?

- Може да е важно - отвърнах аз. - Какво има, Натали?

- Сеп, моля те, иди веднага при Явор! Ясен се обади, много ти се моля, иди веднага! Ясен плачеше, страх ме е Сеп. Иди там, не знам... Нищо не разбрах... Той... Наталия беше на границата на истерията.

- Чакай, успокой се! Успокой се! Ясен ли се обади? Кога?

- Той звънна... Три пъти звъня... Явор се залял със спирт... Държал запалката до главата си... Не мога повече, страх ме е .

- Затваряй, ще се обадя оттам! Треснах слушалката и бързо започнах да се обличам. Соня ме наблюдаваше смръщена.

- Какво се е случило?

- Нямам представа. Явор пак е откачил. Трябва да отида.

- Ще прекосиш целия град заради оная пияна отрепка? Стоях на вратата.

- Нека употребя твоя речник. Оная пияна отрепка е мой приятел и ще отида при него, за да не прегръщам на стари години само пършиви котки. Прости ми за тона, но ти ме предизвика. Между другото - пилето беше жилаво, обаче пък френските ти умения са божествено осенени. Когато искаш - можеш! Чао! Тръшнах вратата и тичешком се спуснах по стълбите. Таксито ме закара за минути. Влязох в двора и видях фигурата на Явор в очертанията на тъмния прозорец. От земята го деляха десетина метра. Втурнах се в къщата, без да звъня. Ясен седеше на дивана в гостната. Не помръдваше.

- Откога е там? Вашите къде са? Той ме разгледа с отсъстващ поглед.

- Я се стегни! Размазал си се като лайно!

- Той виси там вече два часа.

- Дай ми спирт! Бързо! Без въпроси!

- Има в килера - посочи малкият с очи.

- Стой тука и не мърдай! Ще се кача горе.

- Графе, той съвсем е полудял.

- Вашите къде са?

- В Тетевен. За празниците заминаха.

- Не мърдай оттука! Намерих спирта в килера и хукнах към тавана. Вратата беше заключена. Почуках привидно спокоен.

- Яворе, аз съм. Отвори ми! Знам, че си вътре.

Раздвижване не последва.

- Зная, че си там. Отвори ми! Тишината ставаше мъчителна.

- Влизам! Предупреждавам те, че ще я разбия! Засилих се и изритах вратата. Касата изпращя, но бравата не поддаде. Върнах се и връхлетях с рамо. Бравата се счупи, а вратата зейна. Аз се спънах и паднах в ателието, изпускайки бутилката спирт. Тя остана невредима. Явор седеше на рамката на прозореца, в устата му висеше незапалена цигара. Въздухът беше напоен с острата миризма на спирта, от който ризата на приятеля ми беше подгизнала. Всичко наоколо беше в безпорядък. Изправих се и отново взех бутилката.

- Какво си мислиш, че правиш? Главата му остана наведена, в тази непоносима замислена поза, ала той вдигна дясната си ръка. Стискаше запалката.

- Ще пушиш ли? Да ти запаля аз? Стараех се гласът ми да звучи абсолютно равно и неутрално. Същевременно мозъкът ми прехвърляше разни варианти за осуетяване на нещастието. Но най-важното беше да протакам. Друго не ми хрумна. Реших да действам според обстоятелствата.

- Донесох още една бутилка. Да те полея ли и с нея?

- Не се приближавай, Графе! И не ме бъзикай!

- А, ти даже си и трезвен. Не се е случвало скоро.

- Не се ебавай с мен, момче! Не и днес.

- Какво се е случило днес? Чакай да помисля - вместо ракия Дядо Коледа ти е донесъл гроздов сок! Тъй ли?! Тъпият брадат копелдак...

- Дразниш ме! Нервите ми късаш. Ясен извика отдолу: - Графе, какво става? Наталия се обади. Как сте?

- Кажи й да си ляга! И ти лягай.

- Ама...

- Лягай си! Още сега. Отпуших шишето със спирта и започнах бавно да го изливам върху косите и дрехите си. Напрежението изопна лицето ми. Миризмата ме задави и се закашлях. Той ме гледаше учудено. Метнах празната бутилка в ъгъла и на свой ред извадих запалката.

- Мисля, че ме изнудваш. - Парите ме задушаваха, кожата ми засмъдя. - Сега сме квит. Щракнеш ли камъчето, и двамата ставаме фламбе. Аз лично отдавна мисля за самозапалване. Още от лятото на деветдесета. Помниш ли Ян Палах2?

- Той е бил глупак - възропта Явор.

- Щото ти си чудото с трите мозъка!

- Аз нямам избор. Днес Ивета се омъжи.

- Днес ли беше?

- Не знам какво да правя, Графе. Всичко свърши.

- Ще пуснеш ли запалката на двора?

- Не.

- И аз не пускам моята. Но ще седна. Придърпах табуретката и се отпуснах.

- Не се приближавай!

- Няма. Откога седиш така?

- Не помня.

- Не измръзна ли?

- Не.

Мълчахме и се гледахме. Чувствах, че вътрешно се бори дали да проговори, тъй като не го беше правил досега. Всъщност биографията на тази любов не ме интересуваше, ала бях готов да слушам, ако се наложеше, цяла вечност. Просто щях да науча как още двама бяха дезертирали в равнодушието, умъртвявайки бъдещето си. Детайлите се различаваха, крайният резултат винаги беше един и същ. През последните години брак не остана неразбит, дълготрайните връзки се разтурваха, не щяхме любов. Ако родителите ни бяха погубеното поколение, то ние вече се превръщахме в затритото поколение. Времето спря. Винаги съм смятал, че войната ще избухне не между комунисти и демократи, не между ляво и дясно, не между монархисти и републиканци, а между млади и стари. Това бе канибалска държава, тук старостта изсмукваше младата кръв с безогледния егоизъм на ужаса от смъртта. Евентуалната война веднага разделяше позициите, тя правеше противоречията отчетливи и те заемаха своите реални места. Отделният човек можеше да избере кауза, да бъде "за" или "против", да убива за своето благо или за да не стане курбан на нечие чуждо. Войната представляваше простата аритметика на гробовете подир витиевата алгебра на политиката, някой трябваше да тегли чертата. За жалост вместо с препинателни знаци, историята си служи с отсечени глави. На пръв поглед нашата безпътица започваше веднага след възторжения рев "Сбогом на оръжията". Но не, белезниците по крайниците ни си стояха, стегнати и ръждиви. Никой не дръзваше да предизвика касапницата, а фронтовата линия прокарваше окопите и телените си мрежи през нас самите, през сърцата и душите не. Никой не се беше грижил за нашия житейски шанс или поне за прословутото право на избор, никой нямаше представа за чий дерт сме създадени. Започвахме да вярваме, че сме повредени, бракуваната стока на Бога, недоразумение в милионен тираж. Тази грозна шизофрения ни подлудяваше, в нас се появяваха други хора, за чийто грехове дори и не подозирахме. Затваряхме ненавистта в собствените си телесни ями, зазиждахме протеста в занданите на каменната си непристъпност, ведно със сянката на любимия човек. Спяхме заедно, а не се познавахме, любехме се като провокатори, като престъпници, дебнехме се за някоя мекушава сантименталност и угоднически докладвахме на своята извратена безропотност. Събирахме се и се разделяхме като мафиоти, с все по-изострящи се сетива за фалша и все по-нарастващ страх от проклетото утре. Не можехме да започнем начисто със себе си, а значи и с другите, защото носехме дълговете на предците, които те - все още живи и в достатъчно свяст - отказваха да уредят помежду си. Видяхме се принудени да изповядваме чудовищна нравственост; не създавахме нов живот, комуто да прехвърлим рождените си петна. И се оказа, че сме попаднали в двоен капан. Можехме да работим за бонбона, ала вместо да го дадем на незаченатите си деца, трябваше да го оставим на беззъбата сенилност. Всеки ден злорадът ликуваше: "Добро утро, Вавилон! Благословените сте, че не знаете защо живеете! Защото, ако знаехте, едва ли щяхте да го правите!" Всичко около нас беше свързано - и обмяната на веществата, и обмяната на съществата. След като не се решавахме на обмяна на обществата. Това беше адът.

- Познаваме се вече достатъчно дълго, но не съм ти разказвал за семейството си - започнах аз. - Искам да ти разкажа, за мен то стана важно преди няколко години. Или по-скоро част от историята на рода. За него ще стане дума по-късно. Тогава се запознах с едно момиче. Имена не те интересуват, все едно, ти няма да я срещнеш. Трябваха ми повече от шест месеца да осъзная , че съм влюбен в нея безумно. Тя, разбира се, не повярва, още повече, че ходех с нейна състудентка. Аз й бях безразличен, но не така стоеше въпросът с друг наш приятел, който очевидно се радваше на значителни успехи. Не се смятам за неотразим красавец, ала и той съвсем не прилича на Антонио Бандерас. Между другото, чу ли за новата организация БЖАБ - "Български Жени за Антонио Бандерас"... Обичам ги тия патки, ей! Може би очите ми са прекалено малки и раздалечени, а краката къси, не знам... И косата ми една никаква... Моя братовчедка казваше: "Ти чувал ли си нормална жена да се е омъжила за някого заради дългите му крака?!" Въпросът бил риторичен... Та

така... Както и да е, от ден на ден аз все повече се привързвах към това момиче, което бързо се отдалечаваше от мен. Не правех нищо, за да я спечеля. Сега вече съм наясно, че бих убил заради нея. Да, и то неведнъж. Сега бих се бил за нея като звяр и онзи перушан няма никакъв шанс, жив ще го ям. Сто пъти ще го лежа в панделата, само и само да е моя! Сега ни е времето да се караме и да се бием за жени, Яворе, сега и е времето да ги крадем и да ги завоюваме, сега е. Единствената истинска вражда между мъже трябва да е заради жена. За какво да се бия, за идеи ли? глупости! Жените, братко! И вместо да си щипнем по някоя палава нимфетка, ние с теб сме се залели със спирт и като абсолютни идиоти се дебнем със запалките. Но нека продължа. Не знам защо си бях внушил, че тя все някога ще се съгласи и постоянствах. Не често, но редовно я канех на срещи и се опитвах да бъда искрен, смущавах се като първолак. Тя винаги идваше и винаги прилежно се мъчеше да не ми дава повод за надежди. Но го правеше някак непохватно, сякаш очакваше само още една дума и ще отстъпи. Аз се стараех да бъда самия себе си, нито лигаво-романтичен, нито суховато-агресивен. Целунах я веднъж, тя се дръпна, за друго не смеех и да мечтая. Терзаех се, не можех да спя, тя ме изтормози до смърт. По цели нощи размишлявах дали това не е уязвената ми суета, че друг е щастливецът, че друг опитва плода, узрял за мен. Но го бях решил само аз, останалите не ги беше еня за мен. Има в стария български една чародейна дума - "порреввам", "поревва ми се". Идва от "ревнувам", сиреч "обичам". Беше ми се поревнало. Така ми се беше поревнало, че направо ми се ревеше! Не се смей, синко! Ти си имаш годините с Ива, имаш спомените, имаш рисунките си, имаш сънищата. Аз нямам нищо. Снимка даже нямам, всеки ден виждам къдравите й коси да изчезват зад ъгъла. Нямаш представа каква тегоба е това. Само звук или жест от нейна страна и можех да обърна света наопаки. Чувствах се способен на всичко, усещането е велико. Попадаш някъде извън времето и пространството, в нови измерения, в нозете на Бога. И мисля, че го описвам точно. Чувствах се вдъхновен като мъж. В мен бушуваше отприщена виталност, безпределна енергия, която беше в състояние или да руши, или да съзидава. Тя трябваше да реши, любимото ми момиче трябваше да оповести желанието си. Тя ме помоли да я оставя на мира! Не мога да ти разкажа как ме заболя, по-добре да ме бяха кастрирали, да го бях отрязал и да го бях хвърлил на кучетата. Не знаех какво да правя. Разбираш ли - в момента, когато усетих ядката, сърцевината на своята мъжественост, когато осъзнах какво могъщо чувство друсаше същността ми, единственият човек, когото исках да направя господар на моя екстаз, на когото исках да даря ураганите на душата си, ми обърна гръб. Завинаги! Бях повярвал, че умея да обичам, исках да обичам, имах право на това! Беше унизително, беше чудовищно, беше фатално зловещо! Почувствах се обруган в най-интимната си съкровеност, като че някой изсипа кофа нечистотии връз лицето ми. Висях в безтегловност, много време прекарвах между небето и земя та. Нямаше за какво да й прощавам, тя не беше виновна. Никой не беше виновен и все пак крушението се стовари върху ми. Господ знае как издържах...

- Тогава ли започна да пишеш? - прекъсна ме Явор.

- Малко по-късно, ала поводът и обектът са ясни. Нищо не съм й посветил, но всичките ми разкази са един нескончаем задочен разговор с нея. Имам да й споделя толкова неща. Ти веднъж подметна, че моите истории си приличат и често завършват със самоубийство. Така е, не споря, ала това ми дава възможност да започна отначало, да възродя обезкръвената си вяра, че не всичко е решено окончателно. Другото значи сега да щракна със запалката. Няма да съжалявам особено, бъди убеден! Аз просто не мога без нея, без бляна за нея. Не съм я виждал отдавна, не зная изобщо дали е тук, може да е емигрирала, може да се е омъжила, да си е родила деца, може да е умряла, понятие нямам. Вече не ме интересува. Намерих противоотровата и редовно изписвам по една тетрадка. Сега мога да я обрисувам всякак, мога да я любя до премала, мога да я бия като добитък, хич не ми пука! Знам, че лижа меда през буркана, но се опитвам да опазя малкото си останал смисъл. Повече ценност от моя живот има животът на разказите ми. Гърлото ми изсъхна.

- Да ти се намира нещо за пиене? Той вдигна глава.

- Вино и бира.

- Дай една бира. Сянката му покри матовия лунен сърп. Звездите се бяха изцъклили.

- Дръж! - рече той и ми подхвърли шишето. Хванах го, закачих капачката на ръба на табуретката и ударих с дланта. Пяната прокапа по дъските.

- Ти няма ли да ми правиш компания?

- Не искам. Днес не съм близвал. Студената течност клокочеше звучно. Гласът ми отново укрепна.

- Пуши ми се - констатирах аз.

- Пуши, ако ти стиска.

- Майна ти, остави тая запалка накрая. Той не отвърна. Пак подех разказа си, но не бях сигурен на кого говоря.

- Всъщност мога да я спечеля, мога да я сваля на колене. Ами да, нищо не ми струва да се присламча, да изуча вкусовете и предпочитанията й и да се просна на тезгяха. Нищо не ми пречи да го сторя. Ще се разплескам, досущ кравешка питка, ще падам като Стоичков за дузпа, ще отгатвам прищевките й начаса. Мога да си уредя доста по-престижна и по-добре платена работа от сегашната, ще се лустросам и обиграя, ще я заслепявам на всяка крачка. Цветя - дузини; парцалки и дрънкулки - рядко, но от бутиците и обезателно поднесени с школски стихове и пуфтежи на кашалот; китайски ресторанти и музикални клубове, е я гледам с нега в очите и ще махам опашчица на булонка. Рано или късно ще клекне, убеден съм. Ще сграбча в ръцете си тази тъй жадувана плът, за да усетя с безмилостна яснота, че и тя по природа си е месо, тлен, гнилоч. И да разбера, че не само от нея, а и от мен е останала само черупката на охлюва, защото съм се засилил да се увековеча като плужек. Ето къде е важното - не бих го направил, но бих го описал тъй образно и сочно, както сега пред теб. Аз се трудя къртовски, Явка. Стилът ми вече изкристализира, самотвори се и се извайва, отхвърляйки излишните отломки и парчетии. Ще намери и подвластните му сюжети, за да ги насити със собствения си артистизъм. Въпрос на време е. Но вече притежавам моето свещено оръжие, моя боздуган на Марко Кралевити, всеки молив може начаса да се превърне в него. И, знаеш ли, струва ми се, че станах доста по-самоуверен и твърд, почти безпощаден, започнах да не отделям така категорично живота от изкуството си. Не че сънувам с отворени очи, но по някакъв начин се чувствам задължен всичко, което правя или до което се докосна да бъде красиво и прецизно, неповторимо в съвършенството си. Станах перфекционист и това ми харесва, подчиних заряда на тази несподелена любов да облагороди нрава и темперамента ми. Сигурно ти звуча като фукльо, а?

- Не. - Явор все пак ме слушаше. - Аз съм го забелязал. Ако знаеш как ми се ще да заприличам на теб. Не изцяло, отчасти. В теб има доста неизбистрен фанатизъм и той не ми допада. Ставаш сприхав за глупости, отблъсква ме. Но в общи линии си прав. Така е.

- Не съм ти разказвал - продължих аз, - но ми трябваше дълъг период, за да се харесам. Лично аз смятам, че за нас е задължителна маята на здравословния егоизъм. И понеже трудно намирах нещо ценно в онова, което се нарича Спас Дърмов, реших да проуча рода си. Открих изумителни неща, Явка. Прадядо ми е бил дюлгерин, зидар. Училищата в много тракийски села са строени от него и неговите работници. Бил авджия, есен и зиме тръгвал и докато не убие нещо по-едро не се връщал, понякога бродел по четири-пет дни. Не се връщал, защото вкъщи го чакали пет гърла, на жена му и четирите дечурлига. Бил и голямо перде, цял месец мога да ти разправям историите и лафовете му. Казвал се Тодор, ние му викаме Тотю. Не щеш ли обаче жената на дядо Тотю се споминала и той останал млад вдовец с малчуганите, от които баба ми била най-голямата, на дванадесет години. Другите - ситна челяд, през две години - гадина. Заплюл си той една мома от горната

махала, румена и работна, все усмихната. На стотина метра от старата къща, тяхната къща, имаше нещо като площадче и малка фурна. Та дядо Тотю завел децата пред фурната, показал на баба ми вратата и им казал: "Ей там живее майка ви." Накарал ги да се хванат едно-друго за дрешките и ги пуснал по калдъръма. Баба ми ги води, тя нали е кака! Стигнали и похлопали, на вратата висеше голямо криво чукало, помня го. Майка Сашка отворила, така се казваше, и те веднага виснали на полите й: "Мамо, мамо, мамо." Дядо Тотю надничал зад ъгъла и се подхилвал. Представяш ли си какво е преживяла тя в този момент, представяш ли си изобщо подобно предложение за женитба! Изпадам в еуфория, като се сетя за това събитие! И ми става жално за сегашното постоянно вайкане за цената на памперсите и детските храни. Не стига това, ами те си природили още едно момиченце, леля ми. Тя почина от рак, лека й пръст, накрая казваше: "Аз съм любовта на мама и тате и те ме викат да се прибера при тях." Сега са в един гроб в централните. Много искам Наталия да е наследила нещо от майка Сашка, беше широка и ведра душа и единствената ми позната жена, за която матриархатът беше въпрос на чест и го упражняваше възхитително. Тя беше слънцето на рода, всичко се въртеше около нея и се считаше за проява на крайна непочтителност да не присъстваш на рождения й ден. Защо ме гледаш така?

- Сетих се за моите мъртви - промълви Явор.

- Бяха железни хора, вярвай ми. Те просто произлизаха от друга раса, при тях люлката и гробът тежаха еднакво и лежаха на изравнения божи кантар. Изживяха се кротко и упорито, с един невероятен инат и стоицизъм, без да забравят своите радости. Поразен съм от такава жизненост и устойчивост, усещам в себе си троен хъс, когато се сетя за тях. Там нямаше тън-мън, няма "не мога", няма "не искам", движеше ги страхотна сила, откъде ли черпеха упование... А пък животът на бащата на дядо Тотю бил същински приключенски роман. Бил роден в Македония, някъде около Прилеп. За да не го вземат еничар, неговите родители го дали на минаващо арменско семейство, с което малкия Никола заминал за Цариград. Там изучил разни занаяти, бил сладкар и златар, но явно не е набъркал в комитаджийските завери, понеже двадесетгодишен се озовал къде - в Диарбекир! Положително не му е харесало, защото бяга оттам, прекосил морето на магия, но влязъл в България през Варна; връща се в Македония, прави що прави и подир погрома на Илинденското въстание се прехвърля тук и тук остава. Как ти се струва, според теб какъв цвят е бил?

- Нямам представа. Може би умбра. Не знам, не мога да гадая.

- Ако той беше на мое място, сигурно въобще нямаше да се церемони с оная пудра и направо щеше да я открадне, какво ще кажеш?!

- Да, ама като са ги отвличали, сетне са се женели за тях - възрази приятелят ми. - Ако ти искаше да се ожениш, досега да си й метнал чувала на главата. Щом не си го сторил, значи може и да си луд по нея, ала лудият не търчи към венчилото. Нещо такова е.

- Баща ми често ми разправяше за прапрадядото, че никой от рода не знаел фамилното му име, ето защо на паметната плоча изсекли просто дядо Никола Македонски. Умрял на деветдесет и три, като до последно нарамвал мотиката и ходел на лозето да копае. За него специално съм се зарекъл някой ден да се пусна около Вардара и да намеря родното му село. Ще ровя в църковните кондики, макар да съм убеден, че сръбските комунисти са ги затрили. И за да могат сега онези ахмаци в Скопие да се кълнат в тяхната макя Македонийа и запенени да отричат, че са българи. Скапаняци! Ядосах се, дай още една бира! Да, бе, те затова отричат, защото са българи, тяхната макя!

- Стани и си вземи. В сака са. В съседната улица отекна грохотът на форсиран автобус, навън развиделяваше. Градът се отърсваше от съня, отваряйки очи под оловното декемврийско небе.

- Слушай, ти защо ми разказа всичко това? - изведнъж запита Явор.

- Защото цяла година не си нарисувал нищо - отвърнах небрежно. - Защото си на двадесет и пет и ако нещо те измъчва, то на седемдесет и пет ще ти изглежда доста по-приемливо.

И накрая, защото се считам за твой приятел и отдавна се чудя как да ти помогна, без да се натрапвам. Мразя да досаждам.

- Не можеш да ми помогнеш.

- Ако се убедя, че е така, поне няма да ти преча. Нека ти кажа какво знам. Знам, че обичаш тази, която вчера се е обвързала с друг мъж; знам че тя е всичко за теб и това, което наймного те гложди, са отказите й да се видите и да се обясните. И още някои по-маловажни подробности. Мълчеше и въртеше запалката в ръцете си. Цигарата в устата му висеше от часове и смешно подскачаше, когато той говореше. Аз отпивах от бирата. Вдигнах ревера на якето си и го подуших. Миризмата на спирт все още се долавяше. Тази бавно изтичаща минута решаваше усилията ми от цялата нощ. И въпреки важността й оставах невъзмутим като пън.

- Случвало ли ти се е да изгубиш почва под краката си? Да потънеш? - рече колебливо той.

- Случвало ли ти се е? Ти си по-друг...

- Обикновено ми трябва време да реагирам. Ако бях боксьор, щеше да е непростимо, но тъй като не съм, се оставям на времето. То е, сякаш си откачил стрелките на часовника. Не предприемам нищо, докато не преценя какво е останало от мен. Чак тогава кроя някакви планове.

- Тогава приеми, че за всеки този мъртъв период е различен. Мен може да ме държи и десет години. Не си мисли, че ми харесва.

- Точно това си мисля. Започваш да кокетираш с тази раздяла, Яворе. Ивета ми е вече почти роднина. Ивета ми чете новините по радиото, Ивета ме приспива, министърпредседателят ми се казва Ивета! С нея лягам, с нея ставам, пускам чешмата и оттам чувам: "Ивета, разгонена кучко, защо остави Явор, образцовото момче?!" Левия ми тестис съм го кръстил на...

- Млъкни бе, ти въобще не я познаваш! Нищо не знаеш за нея - изкрещя той и скочи.

- Да, де! Ако знаех, може би щях да те оправдая. Но сега само те съжалявам. Жал ми е за тебе.

- Млъкни!

- Ще млъкна, юнако в младост и сила мъжка! Ще млъкна, ако покажеш, че няма да ми се гънеш като мекица. Иначе си заникъде, Явка. Той рязко седна отново и стисна глава с ръцете си. Запалката беше изчезнала.

- Седем години бяхме заедно. По-точно седем години, два месеца и тринайсет дни. Гласът му беше сподавен и глух, като че тътнеше под земята. - Седем чудесни години в един миг отидоха нахалост. Не знаех къде съм, аз така обвързах живота си с нея, че не залитнах, а направо се срутих. Не бях подготвен, всичко стана твърде бързо, все още не мога да го осмисля. Дал съм си една дълга ваканция. Ако ще нищо да не остане от мен, това е. Аз просто не съм в състояние да се разгневя докрай, да се ожесточа. Съзнавам, че е противно, не ме насилвай. Ще се скараме. Още ми е черно пред очите, в душата ми е лед. Разстроен съм, като че някой е пренаредил скелета ми, нищо не е както трябва... Успях. Спуках го този съсирек, който беше заседнал във вените на моя приятел и възпаляваше разсъдъка му. Туморът започна да изтича с неговите още нерешителни думи, защото той говореше с големи промеждутъци, накъсано и нервно, губеше връзката и пак се връщаше на други моменти от разказа си. Но говореше.

- ...никога не ме е разбирала. То не ми пречеше, аз си я рисувах ненаситно... Писал лиси любовни писма, Графе? Аз й написах едно-единствено, винаги ще го помня... Тя не го разбра, бил съм ненормален. Шантав съм бил. Не го и прочете, направо отиде в банята и се търка два часа. Тя беше тъмнозелена, като мен, знаеш ли как се изумих?! Запознахме се в нейна приятелка, аз бях в гимназията. Много я обичам, тя е половината от мен! Като се любехме и се преливахме без оттенъци, можеш ли да си представиш?! Ти пък не виждаш... Ми аз не съм й казвал за цветовете. Не, май се опитах, но се отказах бързо... Там, като се запознахме, тя грееше, същински смарагд, седеше до завесата, беше великолепно сияние!

Дали пък не си внушавам... Но държеше на мен, винаги одобряваше живота ми, нямахме проблеми... И хукна... Че тя и в казармата ми пишеше през ден, ние и тогава не се разделихме. И хукна... Не знам, нещо не съм разбрал очевидно... дето ти казах за писмото... Бяхме на гости и се прибрахме тука... Август или юли месец, не помня... Имах тука вино и... бяхме си купили два джойнта, аз и при свъртах тогава... Пихме и се напушихме, като смоци се напушихме, тя заспа... Запалих няколко свещи, тя си спи на леглото - гола, тиха и сама. Лекичко проблясва. Беше чудно видение, аз и без туй не можех да й се нагледам. Имах един златен маркер, не знам как ми хрумна... радвах й се... Изписах я цялата със златото, чувствах се тъй въодушевен и смел, помня всичко наизуст, думите сами се появяваха по кожата й. Вълшебни клонки кехлибар. Как беше: "...танцувам с ефимерното ти тяло, наметнато само с лека тъкан, тръпнещо, своенравно във всяка секунда, свободно то задръжките си, гъвкаво и гладко, готово на мига да откликне на зова на ръцете ми. Моето примряло сърце нарушава отличния си ритъм, не зная дори дали дишам, но ти си тук, ти си с мен и всичко останало просто няма значение. Полюшвам стройната ти снага във вълните на въздушния екстаз, ти се отдалечаваш, зашеметена от незнаен порив, разплел пролетта и спуснал над земята корона от сенки; съзирам силуета ти през воалите на нощта, там, където светликът хлипа от своята немощ, звездите позорно мълчат, а устните на дъждовните капки те целуват и изтичат по твоята копринена кожа, полудели от любов по теб. Сетне се появи - стръвна, дива и неудържима, - хищният блясък на очите ти вещае пепелища и разкъсани сърца, ала тънката ивица по устата е кръвта на нара, който бе разцепила с нокти. Ти не повеляваш угощения или поеми, събираш плячката си с алчността на дете и заповядваш само първото - първото зърно, първата чаша, първия звук. Изобщо не поглеждаш даровете, очите ти търсят нещо друго, съвсем друго. Аз улавям желанието, подхващам твоето напрегнато тяло и те хвърлям към луната. Там бесуваш в някакъв умопомрачителен танц, пърхащ по среброликата сводница, надничаща иззад невръстните облачета. Ти играеш, както никога не си го правила, балетът ти стъписва с изразителността, страстта и огнената си хармония. Аз умея този танц, звездите вече чаткат като кастанети и от досега им изскачат искри, клоните на дърветата опъват арфите си, гълъбите пляскат с раздърпани абаносови крила, а в гърлата ни стенат пияни цигани. И ти, малка полунощна Кармен, тупкаш боси нозе по плещите на вятъра, а дъртият въздухар щърбаво се хили, припомнил си смуглата русалка от своята младост. Любовта думка гръмки там-тами, телата пощуряват, изоставили собствената си суета и открили стремителната воля на такта. Забавят се, увлечени в лепнеща и безсрамна прегръдка, сякаш сраснали, впити и стегнати до болка. Изведнъж забързват, потърсили общия си пулс някъде отвъд слепи стени и нелепи залези. Нашите развени коси се смесват с полъха на зефира, краката се завъртат с математическа точност, стъпките ни чертаят геометрията на споделената излъгана тъга..." Завиждах. Възбудата му постепенно се уталожи, думите покорно се подреждаха в изкусна словесна багреница, която моят слух ловеше очарован. Оттогава изминаха много години и аз опознах стотици хора, чийто жребий - къде пестеливо, къде по-изчерпателно - вплитах в литературата си, ала никога повече не срещнах толкова чисто чувство, тъй фино и спектрално усещане, разкриващо се сред унинието на порцелановата утрин. Седях на табуретката тромав и с натежали клепачи, но съществото ми беше трогнато и живо. Завиждах му, защото нещо такова аз никога не почувствах. И не успях да напиша.

- ...Свежестта ти е удивителна, цялата си окъпана във фойерверки от припкащи огънчета на светулките. В маслинените ти очи преливат пастелни кръгове, губещи се във въртопа на зениците. Пропадам в бездните на гибелната си страст, трескавите ми пръсти те изгубват в множеството непроницаеми восъчни маски. Разпръсквам кошмарите и кобните видения, ти ме очакваш на закътана полянка с балдахини от цветя, дъхав купол от прерязана красота. Тялото ти ме привлича с меката си белота, под седефната кожа прозира паяжината от венички, в която струи свещената течност на твоя живот. Бедрата и гърдите ти сияят, събрали блясъка и влагата на росните треви. Твоите ръце превиват резедавите

стъбълца, аз те достигам и пия от вкуса на плътта. Плъзгам се по извивките ти, конвулсиите не екстаза се надигат в мен, стихията на нагона вече раздрусва костите ни. Нощта свежда глава, защото ние започваме нашата любовна игра в лоното на мрака. Слънцето спи, засмукало пръст, а зверовете полягат наоколо, дирещи изворите на своята вечна зверска самота. Благодарен съм на тези дни, не виждам за какво друго да ти благодаря. Осъзнавам много неща за себе си, разбирам, че любовта ми има дори цвят. Тя е тъмно зелена, здрачна и бездънна като морска пещера, криеща изчадия в нефритната си пазва. Събира цялата палитра - зеленото на надеждата, синьото на копнежа, бялото на идеала, червеното на страстта, жълтата печал, черния траур, виолетовите ириси на триумфа, розовите длани на зората и кафявия лик на търпението. Разбирам, че чувството ми ме прави много почовечен и изостря сетивата ми, улавям трептенията на хората като мембрана, прониквам в съкровенията им. Любовта ми не е плод на трагично самозаблуждение, аз намерих своето момиче. Открих, че ако бях жена, бих желал да бъда теб. Искам теб, за теб и с теб!!! За мен си най-прекрасното и мило човешко същество. Прекланям се възвишеността на твоята хубост и чувственост, ала не очаквай да падна в краката ти. Животът на мъжа без любимата му жена е съд. Той може да властва над много хора, да събира овации или да замисля грандиозни проекти, но всичките му усилия отиват всуе, ако няма кому да бъдат посветени. Жената напоява неговите попарени мечти, тя съживява плама и разкрива нови вселени за дръзновението му. Защото мъжът е мачта, но жената е платно; мъжът е лампа, ала жената е светлина; мъжът е плод, жената е вкус; мъжът е път, но жената е посока; мъжът е прилив, ала жената е циклон; мъжът е настояще, но жената е бъдеще; мъжът е време, ала жената е пространство... Не, не исках да го слушам. Тези думи ме дразнеха, ядосваха ме. Може би ревнувах това непонятно ми чувство, може би просто отказвах да го приема. Аз бях по-безскрупулен, посуров и по-зъл. И когато слушах как този млад мъж фактически беше прогонил любимата си жена, се гневях и на неговата невъздържаност, и на собствената си недодяланост. Ние сме мъже, по дяволите, длъжни сме да бъдем по-улегнали и стабилни, трябва да бъдем такива. Да оставим сантименталността на ученичките. Тя нямаше да се върне. Презглава щеше да бяга, защото той вече нямаше какво да й даде. Беше го разбрала, ала очевидно не можеше да му го обясни. Беше прозряла и друго.

- Спиш ли?

- Не - промърморих сънливо. - Но не те и слушам. Изправих се и разкърших вдървеното си тяло. Главата ме цепеше, в бирата пак сипваха спирт, гешефтарите.

- Какво толкова те дразни? Явор беше умърлушен, виждах посърналото му лице.

- Ти не разбираш ли какво си направил? Изгонил си я. Тя как реагира на писмото,което си написал върху й?

- Не я заинтересува, отиде в банята и два часа се търка и къпа. И ми се разсърди.

- Ти си я удавил бе, човек, смазал си я от клетви и любвеобилие. Не ти ли мина през ума, че може да й дойде много?!

- Така го чувствам, Графе. Тя не е приказлива, но не е показала, че й е неприятно.

- Виж какво, за мен съществуват неща устойчиви, безспорни и стари като света. Всеки човек, мъж или жена, притежава някъде в себе си неимоверно фини везни, където претегля точно колко струва и какво точно заслужава. Това е нещо като абсолютно тегло, като свръхличен еталон. Чувстват го всички. И когато видиш момиче като сълза в колата на някой дебелогъз мазник, бъди убеден, че според нея стройните й крачета струват тъкмо колкото нафрашкания му портфейл, който той вече е превърнал във вторичен полов белег. Тя счита, че не заслужава нищо повече от това и няма защо да се занимаваме с нея. Разбираш ли, всеки си избира приликата не по външност или по цвят, както твърдиш, а според собствените си вкусове и пожелания, където е нулирана стрелката на везните.

Иначе казано, идеално знаем къде ни е мястото, към какво се стремим и какво не ни понася. Различни сме - работници, търговци, инженери, художници, студенти, банкери и какви ли още не, но се съединяваме по своя воля и със себеподобните си. Някой може да се окичи с някого, но лично аз не вярвам в трайността на тази връзка. Сигурно не са ми чели достатъчно приказки като малък, знам ли... Всеки брилянтно усеща къде се чувства в свои води и според мен Ивета е разбрала, че нейното езеро не си ти. Естествено е, че няма да ти го каже, тя те обича, но не по начина, по който го правиш ти. Може много да обичаш един човек и въпреки това да не държиш да прекараш живота си с него... И е предпочела живот, по-различен от този, който й предлагаш. Тя може да се е омъжила за другия, може пак да дойде и да забременее от теб, но ще живее с онзи, ще му готви манджички и ще му пере чорапите. А нощем, когато той заспи, ще му гали рогата и ще се пита дали още едно разклонение ще им отива повече. Вероятно ще ми възразиш, че никой не се дърпа от щастието си. Това е просто добро пожелание, синко. Хората отдавна мечтаят дните им да бъдат само по-лесни, а не щастливи, това е всичко. Тя може и да е била щастлива с теб понякога, но това е било нелегално щастие, извън стандартите, а глупавата телевизия и пошлата литература, с които е възпитавана, са й втълпили други понятия и тя ги е приела за чиста монета... Днес Ганките загубиха и интуицията си. То жена без интуиция е като алигатор без зъби, ама... Тя не преценява какво ще излезе от теб и твоето изкуство, не вижда по-далеч от носа си. Тоест не иска да прогледне по-далеч, защото не е сигурна дали това ,което прозре, ще й хареса и дали ще й отърва. И ако се мерне нещо по-пригодно за опитомяване, нещо по-послушно и сговорчиво, тя хапе за шията и мята на гръб. Тумбалумба сватбата, докато още блее хайванчето, първа рожба, тралала, втора рожба тралала, и изведнъж се усеща пред телевизора по пеньоар, с лечебна кал по лицето и служебна кал в сърцето. И сетне разбира се, всички други са й криви, че е слушала бабините деветини на майка си и сега не понася нито благоверния, дето търчи с някоя друга мастия в колата из нивите по околовръстното, нито сополивите недоразумения, които току-що е вразумила с ефикасната петопръста педагогика. За каква любов, за какво изобщо става дума?! Къде можеш, например, да намериш жена като на Достоевски? Тя е движела всичките им дела, сключвала е договорите с издателите, дори сама е издавала, всячески се е опитвала да му осигури спокойствие, за да пише. И резултатът е епохален! Ами жената на Толстой?! Че ти и при чалмите, в харемите на исляма няма да намериш такава, която да се съгласи да препише "Война и свят". Пет пъти! На ръка!!! Графът може да е бил дерибей, но тя е знаела защо го прави и е вярвала в него, ей това е! Е, постепенно полудяла де, признавам... А Ивета вярва в теб, ама друг път. Днес всички вярват само на мангизи и романи, писани за утеха на миячките. Пред всичко това си безсилен. Съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, но е така. Забрави я.

- Ти наистина си адско досаден - рече Явор и прекара ръка през перчема си.

- Трябва да си разбрал и друго. Жените имат различна система на мислене, те не умеят и не спазват нашата логика. Ако някой очаква от жена си мъжка логика, то жалко за него. Ако пък тя все пак я усвои, то жалко за нея. Доказано е, че жените, занимаващи се с политика, започват да синтезират повече мъжки хормони и им растат мустаци. Аз лично считам това занимание достойно само за лесбийки и сбъркани еманципантки, за даскалицата на Наталия. Но жените имат друга ценностна система, там понятията са с изместена ос и недъгава функция, с променен градус. Йерархията на стойностите се разбива на пух и прах, когато започне да ги тресе майчиния инстинкт и те ще се обвържат с всеки, който има изгледи да пази яйцата, без значение дали е гангстер или майстор на банички. Ето, Ивета е избрала онзи, при когото може да хвърли хайвера. И нищо чудно да сблъска семената на двама ви в утробата си, за да победи по-силният, по-виталният. и може да зачене от теб, но ще роди при него. В крайна сметка ние ставаме източник на юнашко мляко, на което ти си намерил едно необичайно приложение. Говоря за черните картони от първата ви нощ. Виждаш ли, ти рисуваш със собствената си сперма, а за жените това е скверно разхищение на деликатеса. Не са развратни, не са покварени или

безсрамни, те просто са си такива. Робуват на предразсъдъци, които щяха да бъдат забавни, ако понякога не изглеждаха тъй нетърпими. Ще ти измерват на око дължината на носа, за са сещат за дължината на друго стърчащо нещо. Ще ти измерват разстоянието от китката на ръката до върха на средния пръст, за да определят отново дължината на онова стърчащо нещо. Ще си разказват похожденията изключително перверзно, с физиологични пикантерии и по каруцарски пиперлив език. Не можем да ги променим, не би и трябвало. Постоянно говорят за любов, макар да мислят най-вече за секс, кофти тръпка. Нели ги виждаш - зяпат сериалите, знаят, че са кретении и въпреки това хълцат и циврят за Изаура, Касандра, или каквото там, по дяволите се казва тази сапунерска баталия. И ако решиш, подведен от чувството за превъзходство или някакъв заблуден морален подтик, да ги изобличиш, ще се направят на засегнати и ще ти обърнат гръб, защото нарушаваш правилата. Защото си лицемери и грубиян. Тяхната политика на истината не е нашата, всеки мижав довод може да заеме водещо място и за миг да се издигне до първостепенна величина, излишно е да си хабиш нервите. Не ти ли се е случвало - ти й говориш за кино, тя си мисли за чукане; ти й тълкуваш модернизма, тя клати глава, ама пак си мисли за чукане и за сцената с маслото от "Последно танго в Париж"; гледаш мач, тя издевателства и вика за италианците, щото били много мъжествени. Не се занимавай, не си губи времето. С жените трябва да се отнасяш както с котките. Да им се радваш и да ги милваш когато са около теб, и да не съжаляваш, когато си отидат. Колко лесни бяха нещата на думи и колко трудни в действителност. Умирах за сън, а трябваше да вървя на работа. Не можех да издържам повече и извадих една цигара от кутията. Докато Явор реагира, аз вече я бях запалил.

- Какво правиш? - кресна той.

- Пуша - отвърнах троснато. - Цяла нощ я чаках тази цигара. И сега си я пуша. Спиртът вече изветря. Той се надигна и погледна през прозореца. Сетне процеди през зъби: - Копеле гадно, ти ме излъга! Никакво нещастно влюбване не е имало, никакви терзания, нищо! Нито за разказите, за дядо ти в Диарбекир, нищичко не е истина! Нали?! Иде ми да те пребия! А аз ти се доверих...

- Е, поупражнявах се, фантазията ми помогна. Не измислих друг начин да те занимавам, докато спиртът изветрее. Извинявай.

- Махай се оттука!

- Добре де, не може ли да се изкъпя? Отивам направо в печатницата.

- Върви направо на майната си! Ти ме излъга!

- Тръгвам си. Стигнах до вратата, тя виновно висеше на пантите.

- Все пак не забравяй, че най-отвратителните часове от живота си не прекара сам. Аз не съм ти бавачка. Не постъпих честно, но поне ти олекна, сигурен съм. Понякога сме принудени да бъдем подли, за да станем по-късно жестоки. Като решиш, ми се обади. Аз няма да те потърся, въпреки, че съм на твоя страна. Сбогом, Яворе. На излизане от къщата запалих втора цигара, тревата беше мокра и хлъзгава. Спуснах се надолу по улицата. Какво го засягаше него, че това, което разказах, беше самата истина. Тя глозгаше единствено мен.

1 2

Купувам, купих, съм купил. (англ.)

Ян Палах - пражки студент, самозапалил се публично в знак на протест срещу нахлуването на съветските войски в Чехословакия през август 1968 г.

4 Коледата мина мудно и... скъпо. С мама и тате стратегически пропуснахме да си разменим подаръци, от което спечели златната Наташка. Късото кашмирено пуловерче, маратонките и компактдискът отидоха при нея. Малката много се зарадва и величествено прибра джакпота. Очакваха ме десетина дни за отлежаване. Възползвах се незабавно. Соня замина на ски с някаква нова компания, появила се ненадейно. И тъй като поканата към моя милост беше отправена с четвърт уста и поглед, зареян в лазурното небе, аз съзнателно пропуснах белите нощи. Въпреки това не се стърпях и на тръгване бутнах в сака й обемист книжен плик. Вътре вместо стихове в александрини бях сложил порядъчно количество презервативи. За всеки пожарен случай. И картичка. Уханието на кафе изпълни стаята. Отворих очи и видях червения ръб на чашата току под носа си. Наталия се подхилваше, пременена в пижамата си на пъпеши и дини.

- Страшно нещо е ваканцията, ей! кафето само пристига в кревата, нямаш спешни срещи, а на всичкото отгоре свидната ти сестрица се е скиприла в текезесарска премяна. Дай муцуната златна! Тя веднага се намърда под одеялото и тикна краката си при моите.

- Този път обаче си искам синята - заявих и чевръсто грабнах чашата. - Червената ти отива повече.

- Добре де! - Сестра ми недоволно взе другата и ми поднесе буза за целувка. - Червената е по-хубава. По-топла е.

- Така си е - потвърдих и се замислих. - По-хубава и по-топла от червената чаша няма.

- Сеп, къде избяга леличката? Не си ходил там от няколко дни.

- Леля ти Соня кара ски в някой курорт. Като се накара, ще си дойде.

- Ти защо не отиде?

- Първо - нямам толкова пари. Второ - нямам ски. И трето - всъщност какво съм се заобяснявал...

- Обичаш ли я? Ама така, истински?

- Не.

- Тогава защо спиш с нея?

- Харесвам я. Леля ти Соня е, общо взето, най-доброто, което мога да си позволя. Като няма риба и жабата е рак. И още е безплатно.

- Аха, безплатно! А сребърната гривна за Коледа?! Здраво си се изръсил... - Наталия запуши устата си с длан.

- Змийче хитро, скъсвам ти главата! - скочих аз. - Знаеш колко мразя да ми тършуваш в нещата!

- Не съм аз! Не съм аз! - Сестра ми вдигна умолително ръце. - Мадлен ми каза.

- Тя пък откъде знае?

- Видяла те е в бижутерията. Имал си много самодоволен вид. Аз отпивах от кафето.

- Ще ми донесеш ли от татковите цигари? В кухнята са.

- Ти какво ще ми дадеш?

- Целувка.

- Мерси! Друго?

- Уф! - изпъшках. - Пари за довечера.

- Дадено. Искаш ли "Честърфийлд"? ясен ги забрави у мен.

- Дай от татковите. Наталия стана и излезе. Подир пет секунди се върна с целия пакет.

- Ясен пуши ли?

- И той не знае. Не му отива... Ти видя ли ми подаръците? Тениската с мечето! Страшна е, много е готина!

- Браво. Довечера пак ли сте на кино? Какво им гледаш на тия бози?

- Ми ... кво да правим?! Оня, неговият приятел, ни пуска без пари. Къде да ходим, то вече един сок не можеш да пиеш на спокойствие. Онази вечер гръмнаха офис на петдесет метра от кафето, изкарах си акъла! Чу ли стрелбата снощи?

- Не съм. А за Нова година къде сте?

- Аз съм на купон след дванадесет. За Ясен не знам.

- Защо не сте двамата? Сестра ми отговори с въпрос: - Ти къде ще ходиш?

- Нямам представа. Не го обичам този празник. Като текне цялата мазня от пожелания и втасали усмивки, че чак ми се повдига. Може да остана тук, не знам. Тя продължаваше да мълчи.

- Какво има?

- Сеп, какво чувстваш... Как е... - Пъргавите й пръстчета завиваха и развиваха края на одеялото. - Знаеш ли, че Мадлена го направи? - рече внезапно тя.

- Направила го е? Кое?

- Не се ли сещаш? Направи го! Сещах се, как да не се сещах. Сещах се и още как! Много даже се сещах!

- И как се чувства отърваната от игото на Хименей? Порасна ли й добрутрото, откакто е станала гадже-цептер? Наталия се изчерви като божур. Домиля ми. Прегърнах я и тя бързо се сви в мен. Криеше лицето си.

- Не може да ми обясни. Било нещо набързо, тя не разбрала. Сетне видяла петното и се уплашила. И мен ме е шубе.

- Няма да се плашиш. Като му дойде времето, ще научиш какво е. То си е твоя работа. Е, разбира се, това не значи още утре да събираш махалата на седянка... Сестра ми ме погледна. Ушите й горяха.

- Сеп, ти защо започна да ми разрешаваш да излизам с Ясен? - сети се тя и се взря в очите ми.

- Ами... опитвам се да ти вярвам. Вече си голяма, алтън моме, и би трябвало да си наясно какви ги вършиш. Пък и да ти забранявам да се виждаш с него, ти, ако искаш, пак ще го правиш. Една мома реши ли да прескача дувара, нищо не може да я спре - ни родата клета, ни каракачански псета. Тъй, че е безсмислено.

- Но ти трябва да ми забраняваш? Забранявай ми, съвсем ми забранявай! Толкова съм объркана! Сеп, аз съм една твърде объркана жена! - заяви със завиден патос тя.

- Отчитайки важността на мига, бих ви уверил, уважаема госпожице Дърмова, в своите крехки надежди, че все още сте една твърде объркана девойка. Вашата неопитност и девичи свян разтопиха вкоравеното ми сърце - сърце на непоправим бонвиван, женкар и комарджия. Но ви уверявам, лъчезарно мое дете, прелестна Натали, че не ще позволя дори полъх да замрежи тези магесни очи и ще защитавам честта ви ненакърнена до сетния си дъх. Вие събудихте у мен онзи плам, онази мощна искра, които с годините стихнаха в болнавите ми гърди. Но сега! Аз, сега аз тичам, аз летя в ответ на ваший зов, тъй нежен и томителен, докоснал най-тънките струни на... Наталия се кикотеше на моята кавалерска тирада, а после ме тупна с възглавницата. Направи го, макар да знаеше, ч този спорт съм по-добър. Моята възглавница я целна право в десетката. Работех по есето, съсредоточен върху драматургията на Джон Осбърн. Опитвах се да сглобя един абзац, който в достатъчна степен да аргументира тезата ми, и да разясни как и защо най-популярният сърдит млад човек от средата на петдесетте в края на краищата бе нарекъл автобиографичната си книга "Човек от по-висока класа". Предишната вечер

гледах една бездарна постановка на "Обърни се гняв назад", чието претенциозно безсилие ме разяри и прибирайки се към къщи, нахвърлях наум няколко примерни заглавия на тази сценична диария, започвайки от "Обърни я с гняв отзад". Карикатурата на Осбърн обаче насочи моите мисли към британската театрална традиция, вкусовете на публиката и накрая (но не на последно място) - към доходите на авторите. Проучвах рецензиите на "Файненшъл таймс" за "Вариететният артист" и "Недопустими улики", когато телефонът звънна. Вдигнах слушалката и с изненада чух дрезгавия тютюнджийски тембър на Соня.

- Кога се прибра? Попитах по-скоро от вежливост.

- Току-що. Сакът ми е в коридора. - В ушите ми скриптеше шумът от събличането на якето. - Искам баня, искам нещо специално за вечеря, искам кафе с коняк, сладолед и торта. И искам да си легнем.

- Как изкара? Почина ли си?

- Ще ти кажа. Нали ще дойдеш?

- Към осем.

- Защо чак тогава? Шумът от събличането вече беше доста по-мек, почти уханен.

- Зает съм.

- Ще направя спагети и ще те чакам.

- Добре. Целувката писна в тъпанчетата ми. Прекарах нощта при нея. Когато влязох в гарсониерата, вниманието ми бе привлечено от моята картичка, закрепена между стъклените вратички на библиотеката, и плика с презервативите, оставен на масата. Тя ме гледаше с онази нейна гримаса на презрение и любопитство, която гарантираше първо отровата, а сетне меда. Тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да размахам лъжичката.

- Ти сякаш си отсъствала цял век. Тук е като след бомбардировка.

- От Бебо е. Съседката не го е хранила три дни. И е протестирал ефективно. Из цялото жилище вонеше на котешка пикня. Страхотна смрад. Отворих хладилника и си взех бира. Соня се изправи с мокрия парцал в ръце, с него бършеше плочките в антрето.

- Айде, котарака мога да го разбера. - Тя кимна към вратата на балкона, където пикльото Бебо се беше прилепил о стъклото и ни следеше с разширени зеници и наострени уши. Но на теб какво ти става? Що за изпълнения?

- За кое? - попитах невинно.

- Не се прави на гламав - извика тя. - Още първата вечер някой обърка саковете и измъкна твоите шибани гумички. Побъркаха ме от подмятания. Целият хотел разбра. Кьорав мъж не остана да не ми се пусне. Това ли измисли, питам те?!

- Не беше нарочно, прости ми! - помолих аз и я прегърнах. - Не очаквах подобно развитие. Не го исках. Разбира се, че беше нарочно. Убих слона с прашка. Направо го утрепах.

- Нали ще ми простиш? - Целунах я зад ухото и лекичко захапах шията й. - Беше от ревност.

- И от кого ме ревнуваш? Двамата бяха хомосексуалисти, оня, предприемачът, беше с жена си, Роза с мъжа си и малкия им син, Елена и аз. От кого ме ревнуваш?

- Е, не съм бил кадровик на джамбурето. Може да си срещнала някой учител по ски или планински спасител, някой змей горянин, знам ли...

- Подишах малко въздух, нарадвах се на снега и се върнах. За Нова година сме тука, нали?

- Нали. Как са Родопите?

- Както винаги. Велики и неповторими. То е друг свят.

- Така е. Не съм ходил там от години. Изнизва се времето, мамка му и прасе.

Изкъпахме се и вечеряхме. Спагетите бяха вкусни, Соня ги приготвяше по неаполитански. Кафето, коняка и тортата ни последваха в спалнята. Двете кутийки сладолед също. Разположихме се удобно и се отпуснахме в блажен ленив разговор. Времето било приказно, а снегът дебел и чист. Противно на очакванията градчето било безлюдно, скиори липсвали. Два-три пъти финиширала в преспите, призна тя със смях. Но си починала, имала осезателна нужда от това разнообразие. Напрежението наистина беше колосално, действаше на всички ни. Заредила се с енергия поне до лятото. А гледките били вълшебни, тя ги описваше много подробно. Само че джамиите никнели като гъби. Изглеждаше необичайно за човек като нея, който трудно се впечатлява. Донесла ми и подарък. Тя стана и измъкна от сака един тумбест чан, чийто кристален звън огласи стаята. Аз нямах какво да разкажа. Затова пък я накарах да ахне, когато развързах халата. В банята се бях издокарал с новия си параден слип. Армани си е Армани, какво да обсъждаме. По подобен начин посрещнахме и Нова година. Различни бяха само позите. Есето набъбна доста. Тъй като самата му тема беше по своему парадоксална, ми се налагаше да смилам огромни количества информация и някак да я сплавя в собствените си размишления. Опитвах се да дам картина на художествения свят от друг ъгъл, да направя един културологичен и монетарен анализ на явлението. Никога в историята не се беше произвеждало толкова изкуство и никога то не беше намирало така категорично своя паричен еквивалент. Иначе казано, твореше се всичко - от благородния кич и поп-арта до елитаризма - и цялата продукция се реализираше на пазара. От само себе си прекрачвах границите и се впусках в обобщения кардинални и общозначими. Търсех фактите навсякъде. Естествено, нещата се изкривяваха и добиваха съвсем друг израз, когато един нов кинохит "MADE IN USA" калкулираше за месец чиста печалба от сто милиона долара, а за същата сума нашите делегации лижеха задници наред в Международния валутен фонд, за да скърпят бюджета на краставата република. Но не можеш да създаваш нещо и да не знаеш кому е адресирано твоето усилие, доколкото можеш да сиропираш внушенията си и да ги направиш рентабилни. Живееш ли за своето изкуство или изкуствено поддържаш неговия пулс, за да крее то за теб. Накъде си се устремил, какво значат класациите за бестселъри или купищата пари от аукционите на "Стоби" и "Кристис", може ли филм за нашата действителност да завоюва престиж и известност на Запад? Това бяха все въпроси, чийто отговори търсех и се пазех от готовите рецепти, те водеха до друго. Не беше вярно, че културата била в застой, в упадък, извършвал се геноцид върху нея. Нелепици. По събиранията разпалено се карах с някои, които папагалски повтаряха тюхканията на старата артистична номенклатура. Да, ама те бяха все хора толерирани и поощрявани, за които званието беше по-важно от призванието. Тъй както натикваха футболистите под пагон, тъй и за тях се раздаваха синекури. И когато цялата клоунада неочаквано остана без неизбежния си политически пиедестал, те първи изхълцаха за погрома над културата. Но културата се възпроизвежда постоянно, независимо дали съдържа етичен императив, или не го знаеха?! И конюнктурните мекерета заврещяха, те не различаваха императива от аперитива там винаги питието определяше съзнаниетоналижи им се наместо български руснаци да възпитават български американци. А те не можеха. Отделен е въпросът, че никога не бяха възпитавали български българи. Не им беше и минавало през ума. Най-адекватно реагираха художниците, при тях като че ли особено болезнено стоеше въпросът за източниците на собствената пълноценност. Безспорно е, че имаше епигони и чуждопоклонници и тяхното име беше легион, ала под трънливите цветя на злото вече покълваха стръковете здравец и теменуга. Не можех да се заблудя, чувствах този подем навсякъде - в жестовете, в думите, в блясъка на очите. Много хора искаха да творят своето изкуство, по свой тертип, за своя публика. Ако не през централния вход, младите щяха да

се втурнат през комина, повече им отиваха анархизмът и революционните възвания. Даже Салвадор - за мен панаирджийско чучело на патологичен нарцисизъм - дори той сякаш се стремеше да се отърве от апологетичността на своя кумир с мустаци като кули. Не се знаеше дали ще успее, но той се опитваше, наистина се опитваше. Сред художниците вреше и кипеше, изпращаха картини навсякъде, течаха биенале след триенале, работеха като пощръклели. И силно се надявах все повече да са тези, които знаят защо го правят. Виж, писателите бяха друга стока и тук сметките загрубяваха. Всъщност те сами задаваха несериозното отношение към себе си и не можеха да се сърдят на публиката, защото такава практически нямаха. Пишеха под псевдоним, нерядко с бомбастични заглавия, или пишеха "като... еди-кой си", за да покажат, че могат и те, и те са дали нещо на света. Но светът снизхождаше към бол такива псевдофренски, превдолатиноамерикански или псевдоанглийски парвенюта. Литературата им крещеше "FOR SALE" или в най-лошия случай "FOR LEASE", преливаше от образи и описания, откровено копирани и органично чужди на нашата словесност. Такъв род писмена личаха отдалеч и вместо посредник и стимул за сближаване на култури, те се превръщаха в отпадъчен продукт, в шлака и полуфабрикати. Въпреки циркаджийските номера, те не намираха отклик и този факт може би се дължеше на укрепващия вкус на ценителите, които изтърпяха значителни товари пъстра сурогатичност, за да съумеят да отличат нектара от пургатива. При актьорите и кинаджиите жалбите бяха още по-гласовити. Оскароманията и нихилизмът ги разпъваха накръст, рядко някой адекватно преценяваше собствения си потенциал. Театърът, например, не е съвсем присъщ на родната чувствителност, и то още от идиличния примитивизъм на "Злочеста Кръстинка" и "Изгубена Станка". Сценичните величия все сънуваха ослепителни премиери и кордони френетични обожатели, ала когато трябваше да излязат в поредната си роля пред трийсетина духащи в шепи наивници в неотопления салон, сякаш забравяха своите претенции и каканижеха монолозите си като текстове от некролог. Кой ги беше заточил в тези нещастни трупи, какво искаха?! Белият свят работеше на по три места, сам си шиеше костюмите и участваше в самодейни постановки, където се раздаваше без остатък. Нашите само чакаха лаври, без минимално усилие. Какви курсове по танци - ние сме гениални! Какви уроци по пластика - ние сме гениални! Каква дикция, защо ни е - та ние сме гениални! Правили сме френски филми, правили сме италиански, и американски можем. Всичко можем, ама те не ни оценяват. И свършваха по кръчмите, а от мащабните проекти и предизвикателствата към съсловието оставаше само киселият дъх на махмурлука. Музикантите бяха от същия дол дренки. Някога, много отдавна, в едно забравено кралство, живели двама художници. Единият бил придворният художник на краля, богат и почитан господин, виртуозен майстор на портрета и натюрморта. Всеки месец той рисувал владетеля и неговата свита в техните забавления, сватби и войни. Маестрото живеел в двореца и имал много ученици, които търпеливо усвоявали уроците на четката му. Другият художник, художникът от колибата, живеел в някакво затънтено село, далеч от градската гълчава. Той рисувал красивите пейзажи из околността, животните и селяните, планините. Поминувал скромно, дните му били заети с неговата единствена радост рисуването. Не можел да се насити на тази своя дарба, понякога украсявал с фрески стените на селските къщи и дори оборите. И както подобава на всяка добра приказка, веднъж двамата художници се срещнали. Стояли на морския бряг и се гледали, нарамили стативи и кутии с бои, стиснали в ръце четки и палитри. Единият, облечен в брокат и коприна, и другият, загърнат във вълнено наметало. Поздравили се тихо и седнали един до друг. Приготвили боите, разпънали стативите, окачили платната и зачакали. На хоризонта се появил великолепен кораб с издути от попътния вятър ветрила. Бушпритът му бил украсен с глава на разярен лъв, под чиято зинала паст вълнорезът

мощно цепел синята гръд на океана. На кърмата се веел чуждоземен флаг, а капитанът стоял, гордо изправен до кормчията. Двамата художници се спогледали, грабнали четките и зарисували. Придворният художник нарисувал кораба при тържественото му посрещане в голямо пристанище. Той целият блестял на слънцето, платната светели, събрали бисерния прах на омарата, оръдията били лъскави и готови за празничен салют. На пристана се виждала многолюдна тълпа от посрещачи - жени и деца, моряци, носачи, търговци, войници и градски първенци. Всички били усмихнати и с грейнали лица, ръкомахали към екипажа на незнайния кораб, който бил строен на палубата и капитанът отдавал чест със своята сабя, облечен в мундир от кадифе и сърма. Боцманът се заканвал с пръст на рижия юнга, увиснал по реите на гротмачтата. Кокът надничал от готварницата, стиснал черпака и надянал снежнобяло боне, опитвал се да зърне посрещачите. Единият от матросите тъкмо замятал дебело въже към пристана, което да укроти кораба о стълбовете на кея. Облачета от каймак увенчавали простора, а гларус с бронзови крила изгарял в жарта на залеза. Цялата картина била пищна, многобагрена и идеално нарисувана, излъчвала веселие и доволство. Светлината струяла отвсякъде, щедро разплискана по платното. Придворният маестро нанесъл последната мазка и се отдалечил, за да я види отдалеч. Отдръпнал се няколко крачки и присвил очи. Сетне доволно потрил брадичката си и се приближил до статива на своя съсед. Там бушувала свирепа буря. Разпенените вълни подмятали кораба като орехова черупка, вихърът съборил мачтите, платната висели, раздрани на парчета. Моряците едва се крепели на палубата, изхвърляйки във водата целия излишен товар. Капитанът стоял, вкопчен в мостика - смъртноблед, окъсан и ням. Няколко удавници се мъчели да се доберат до парче дърво, водовъртежите и щормът ги запращали в дълбините. Черни облаци ограждали призрачното слънце, дъждът шибал разбуненото море и вкочанените тела на корабокрушенците. Демоничното забавление на тайфуна стъписало придворния маестро. Той се наскърбил, но изчакал своя събрат да завърши картината. Художникът от колибата с рязък жест се подписал и станал без да я гледа. Знаел какво е нарисувал. Двамата се обърнали към морската шир, където чуждоземният кораб отдавна бил изчезнал, стопен в безкрайната синева.

- Вземи - рекъл придворният художник, - подарявам ти моята картина. Тя е най-хубавото, което съм създал. Виж лицата, те са ведри и живи, забележи белите дипли на пяната, изпипал съм всяка сянка и детайл. Работих съсредоточено и упорито, спазил съм всичко, всичко е истинско - перспективата, положението на телата, гънките на дрехите, купестите облаци, оръжията, цветовете на къщите и кулите. Това е съвършената картина, за нея кралят би дал ори бързоногия Хелиогабал, своя най-прочут жребец. Подарявам ти я, тя е същинско съкровище. Зная, че ти ще я оцениш по достойнство. Художникът от колибата поел платното, разгледал го бегло и на свой ред казал: - Брат ми загина при корабокрушение. Фрегатата му се натъкнала на риф, грамадните вълни я запокитили върху скалите и тя бързо потънала. Брат ми последен се отдал на сирените, защото беше неин капитан. Сега аз нарисувах целия този ужас. Направих портрет на смъртта с надеждата, че така ще уталожа размирния му скиталчески дух. Рисувах с бързи, груби мазки, търсех усещането за грапавите обятия на съдбата. Вземи тази картина и я скрий, тя няма да се понрави никому. Искам в деня на Страшния съд брат ми да я види и да разбере, че не съм го забравил. Дължа му го. Маестрото сгънал статива, събрал боите и четките си, нарамил картината на бедняка и се заизкачвал по стръмния скат. Бил се отдалечил доста, когато чул, че художникът от колибата го вика: - Що се отнася до истинското, побратиме - крещял беднякът, - забравих да те предупредя. Не наклонявай картината, защото океанът ще те залее. Ето, той вече кваси лачените ти обувки. Това исках да ти кажа. Сбогом!

5 - Спасе! Спасе, ела на телефона! Оставих масльонката и разбърках мастилото, сикативът го беше стегнал. Избърсах ръцете си с парцала. Дръпнах един лист да проверя пасера. Далматинецът от етикета за кучешка храна ме гледаше с меланхоличен лилав поглед. Потупах колегата по рамото: - Наглеждай Долорес, днес не е в настроение. Листите пак хвърчат по масата. И страничната марка дърпа, когато й скимне. Отсреща ме чакаше гласът на Явор: - Здрасти, Графе! Отдавна не сме се виждали. Как си?

- Не сме се и чували, има-няма шест месеца. Бутам някак. Ти как си?

- Ще правя изложба. Някой трябва да отпечати поканите. Кой ли ще е той? Звучеше учудващо бодро и весело. Чак ме зарази. Радвах се да поговоря с него, все пак не го бях виждал половин година.

- Ако имаш предвид видния печатар Спас Дърмов - продължих, - разчитай на него. Ще ти направи поканите. Проекти имаш ли?

- Говорих с един приятел, той нахвърля някои идеи. Сега отивам до тях да ги погледна на компютъра.

- Добре, избери си от вариантите и му кажи да ти пусне две-три разпечатки на принтера. Останалото е моя грижа. Кога откриваш?

- Следващата събота. Но ми трябват още вдругиден. Ще можеш ли?

- Лесна работа. Къде да се видим довечера около девет?

- Знаеш ли новото кафе зад операта? "Бонго" ли беше, "Донго" ли? Май "Бонго"...

- Казва се "Конго". Знам го. С двете билярдни маси и русата барманка.

- То е. Ще те чакам там. Кога каза, след девет ли?

- Да.

- Добре, чао.

- Чао, зографино. Върнах се оттатък, където Доли хъркаше и скърцаше, сякаш зъбните й колела мелеха костенурки, а охтичавият компресор бучеше досущ бурия. Шефът ми и един претенциозен клиент стояха до нея и разглеждаха някакво гланцирано списание.

- Спасе - рече шефът, - това можем ли да го направим? Беше реклама за часовници. Нищо особено, само дето за нея трябваше съвсем друга техника.

- Можем. Доли трябва да порасне от четвъртинка в цял формат, да си завъди още три секции и талк-апарат, малко специална козметика, разни пълнители и прочее. И ще стане.

- Значи на тази машина не може? - запъна се клиентът.

- Тази машина е "Ромайор" и е купувана на кило от Източна Германия. Нещо като москвич в полиграфията. Ти с москвич можеш ли да излезеш на Шумахер?

- То е само двеста тираж.

- Ти си плати за хиляда, но не гарантирам какво ще излезе. Оня погледна шефа ми и добави: - Те са ми много важни клиенти.

- Що не кажеш направо, че ще им отрежеш главите от кръста и ще друснеш поне триста процента надценка? - Аз се ядосах. - За какво ме разиграваш сега? Занеси го в някоя от големите печатници да го направят като хората. Погледни фона, как да ти го изкарам, без да откопира мастило на гърба?! А той е и в трите цвята. Ей ти лупата, гледай. Шефът ми се навъси и отведе клиента настрана. Говориха нещо, след малко той се върна.

- Ще му го изкараш ли все пак?

- Обясних му какво ще излезе. Ако иска, да го остави. Само ще изхабим хартията.

- Той настоява за матова.

- Значи копирането не му мърда. След черното няма да можем да разлепим листата.

- Не желая да бъдем некоректни спрямо клиентите.

- Ами, ако иска, да дойде да си изкара тиража сам. Връчвам му шпаклата и готово. Така е най-коректно.

- Принуждаваш ме да ти удържа част от аванса.

- Част от аванса няма да ми удържиш, понеже сетне ще ми видиш гърба. А както добре знаем и двамата, от моето напускане ти ще загубиш повече. Да ти изнеса една лекция за принадената стойност?

- Много ти знае устата.

- Да създавам някакви проблеми? Хайде, бъди честен! Върша си работата сносно, тиражите ми са пълни, икономисвам мастила и хартия, нямам самоотлъчки, не боледувам, тук не пия. На теб ли да ти обяснявам, че държавните печатници са бъкани с алкохолици? Какво искаш повече? Аз идвам на работа, шефе, не съм на каторга. Не се забравяй! Той изсумтя и отиде оттатък. Клиентът го последва в стаята на монтажистката, а аз закачих ракела, за да измия Долорес от магентата и да ударя жълтото на етикетите. "Конго" ме приветства отдалеч с неоновите си палмички. Опушените стъкла му придаваха някак траурен вид, но пък барманката разсейваше всякакви лоши предзнаменования. Тази вечер тя скучаеше, защото и столовете отвън, и билярдът бяха празни. Изключение правеше Явор, чиито весели очи ме следяха иззад зеленото сукно на едната маса.

- Хладна бира и бадеми - поръчах аз след поздрава, момичето ми отвърна с половин усмивка. Прегърнахме се здраво, едва в този миг проумях колко ми е липсвал. Тъгувах за него, отсъствието му издълба празнина, която зееше през тези няколко месеца. Разглеждах го със зорък поглед, опитвах се да отгатна колкото се може повече от разпиляното време.

- Рисувам, Графе. Рисувам като луд! Много съм доволен, нямам търпение да свърша едното платно и започвам следващото. Ще ги видиш, прекрасни са. Пък съм им сложил цени, ще им съдера джобовете. Ще плащат парвенютата, като искат изкуство, ще плащат в долари. И повечето ще ги продам, обзалагам се! Беше друг - отслабнал, ала амбициран и горд. Беше и някак рязък, с отсечени движения и тежка реч, думите му падаха като камъни. Пред него седеше само чаша чай.

- Какво стана с Ивета?

- Това е просто любов, Графе. Една прокълната любов. Нищо повече. Тя не ме заслужава. Разбрах го. Приех го. И преди нея имаше летоброене, айде сега... Краят на фразата секна и стъписаният ми слух увисна подире му. Очаквах нещо като изповед, но не го дочаках. Явор отпи от чая и се засмя. Очите му пробягваха насам-натам, ни спираха никъде за повече от секунда. Ръката му начесто пооправяше перчема.

- Разкажи нещо, как я караш? Как е лелята? Пишеш ли?

- Бачкам. Пиша по малко. Лелята вече не е актуална.

- Защо?

- Сходство в характерите, много искаме да се ползваме. От стара парясница и млад графоман какво искаш да излезе?! Той пак се засмя. Много се смееше. През тези месеци вършил глупости. Доста глупости. Платил на някакъв цигански оркестър и заедно с мангустите отишъл да прави серенада на Ивета. Вдигнал целия блок на главата си. Пял, качен на колата на мъжа й. Там играл и кючек. Онзи го заплашил с газовото си пищовче, обаче от балкона. Явор бил мъртвопиян, половината от случилото се въобще не го помнел. Дошла полиция и го закопчали. Ченгетата му поискали двеста марки да го пуснат, той нямал. "Днешната полиция не бие, Графе, ама снощната знаеш ли как би?" Той ги изпонапсувал, те пак го млатили. Изкарал и две седмици на тухлите. За

общественополезен труд. "Вече съм полезен, Графе. Там още имат плакати на Сталин, бе! Ад! Пълен ад!" После взел да рисува. "Беше прав, нарисувах всичко, което бях таил с години. Чувствах се лек, свободен, не съм на себе си. Струва ми се, че бих могъл да обхвана всемира. Епохално е това усещане." Нарисувал над сто картини. Не му омръзвало. Бил обсебен. Не искал да спира, но вече желаел да ги покаже. "Ще ги видиш и съм сигурен, че ще ги познаеш. Ти ги познаваш, Графе."

- Къде ще бъде изложбата? - поинтересувах се аз.

- В голямата зала на съюза. За един месец.

- В голямата зала?!! Много смело! Там слагат само важните клечки.

- Там излагат художници. И от двайсет и седми ще излагам аз. Той бръкна в портфейла си и извади пликче от жълтеникава хартия.

- Ето паусите. Пусни двеста покани.

- Какъв цвят?

- Тъмнозелено. Пристигнах по-рано от обявеното. Наоколо все още подтичваха Явор и уредниците, донагласяха осветлението, даже смениха местата на две картини. Операторът на някоя от телевизиите снимаше необезпокояван. Сетне в репортажа нямаше да личи живопис ли е това на екрана или градски екарисаж. Гаранция - Франция. Бях поразен, те надминаха всички мои очаквания. Гледах с ококорени очи, чак след минути се усетих да чета имената. Взорът ми скачаше от платно на платно, запленен и очарован от тяхното великолепие. Толкова интензивни цветове не бях виждал никога. Сякаш късове дъга бяха приковани за стената. Загубих ума и дума. Нямаше фигури, нямаше перспективи, нямаше конкретност. Нищо познато или провокативно, пластовете боя волно се разполагаха в неограничено пространство, цветът дишаше, той почти пулсираше. Мазките образуваха приказна колоритна сага, не бях и помислял, че един определен цвят притежава толкова самоличности. Огледах се като сомнамбул. Питах се къде съм попаднал, това място ме притесняваше, то ме разстройваше. Хората наоколо не ми обръщаха внимание, те още работеха. Никой не можеше да ми обясни какво правя там. Стигнах до оранжевата картина, тя пламенееше отдалеч, беше като факла. Пред нея стоеше варненката и я гледаше хипнотизирана. Не усети кога приближих. Не поздравих, просто застанах до нея.

- Знаеш ли, спомних си, когато бях дете - прошепна тя. - Тъй много време... Тогава имах една плетена шапчица, точно в този цвят. Беше с пискюл и ушички, точно в този цвят. Не можеш да си представиш колко я обичах. Веднъж баща ми за наказание я пъхна в печката. Много плаках тогава. Сълзите се стичаха по лицето й. Тя не ги прикриваше. Мисълта проблесна в ума ми като острие, споменът нахлу мигновено. Рязко се обърнах и затърсих с очи онова, което в момента беше най-важно за мен. Мама често повтаряше с умиление, че съм имал най-хубавото моряшко костюмче в града. Голямо тръшкане паднало в магазина, докато ми го купят. Светлосиньо костюмче, и на снимките личеше. Светлосиньо! Кобалтовото сияние ме очакваше в другия край на залата, втурнах се натам тичешком. На няколко метра спрях и стиснах очи, не бях сигурен дали искам да я видя и как ще реагирам. Изпотих се.

- Ще ти хареса, Графе. - Познах гласа му. - Тя е от най-сполучливите. Добре дошъл, все пак!

- Ти си ни нарисувал всичките, нали?

- Така е. Всички сте тук, тъй пъстри и тъй различни. Колоритна компания, спор няма.

- Ако продадеш кобалта, ще те убия! Ще те заколя, помни ми думата! Добре си ме заварил, все пак!

Отворих очи и уверено тръгнах напред. Портретът на моята душа синееше в рамка от черно дърво. Не знам какво очаквах, не зная и тя какво очакваше. В продължение на минути се гледахме недоверчиво и някак гузно, като скарани хлапета. Лазурният й лик изглеждаше строг и същевременно вироглав, но тя ме следеше с интерес. Подходих към нея подчертано резервирано, ала не успях да я заблудя. Тя знаеше, че я обичам и тази невероятна среща я радваше и въодушевяваше. Не изглеждаше особено изненадана, явно се доближавах до нейните представи. Изучаваше ме с капчица насмешка, бликнала от ефирните й зеници. Аз пък отдавах на срещата почти протоколен характер, въпреки че видяното ме озадачи. Опитвах да подавя вълнението си, ширналата се пред очите ми синева ме уплаши, сякаш тъгувах за локва катран на дъното. Присвих скептично очи, тя продължаваше да ме съзерцава с невъзмутимото достойнство на своенравна муза. Леко наклоних глава, тя трепна с ресници. Безбрежната й снага ме поглъщаше, обзе ме желание да се отдам на нейното обладание. Да отидем някъде сами, тя - безумно синя, аз - смирен и тих. Да познаем най-краткия сезон, съчетали моето настъпващо лято и нейната вечна прохладна пролет. Да бъдем заедно дори и само за миг. Отстъпих, извърнал глава встрани. Направих няколко припрени крачки, но се върнах обратно. Под платното пишеше "Синият човек идва". Картината остана безучастна. Продължих покрай стената, на която висяха окачени нашите приятели. Огромно платно с дебели сиви райета на бял фон носеше заглавие "Спасителят на мухите". Салвадор си го заслужаваше. Разноцветният паноптикум ме подтисна. Поредицата тъмнозелени картини заемаше централния пасаж на изложбата. Разглеждах ги с мъничко тъга, любовта им ме караше да се чувствам нещастен. Явор се беше разгърнал напълно, цикълът "Нощта на изумруда" наброяваше близо двадесет платна. Тези маслени краски бяха като поема, двадесетина живописни сонета. Обиколих още веднъж и се полюбувах на красотата и колорита. Наистина не знаех какво да кажа, бях съвсем обезсърчен. Опитвах да се зарадвам, ала не ми се удаваше. Гостите вече пристигаха, по-нетърпеливите сипеха компетентни мнения пред платната. Събра се доста шарен свят. Никой не чува толкова глупости, колкото картината. Явор обикаляше групичките с озъбена карнавална физиономия, широката му усмивка повече приличаше на тик. Беше облякъл лека поплинена риза, над която лъщеше отвратителна бродирана жилетка. Не пиеше, но понякога се кикотеше пронизително. Това цвилене чувах за пръв път. В този момент в залата влезе една особа, която ме накара да настръхна. Докато той възтежко преместваше телесата си към виновника за тържеството, аз внезапно осъзнах, че там не присъстваше никой от Славови. Нито старият Славов, нито съпругата му, нито поне Ясен. Нямаше никой. Огледах се безпомощно, тях наистина ги нямаше. Дебелакът стигна до Явор, разперил отдалеч месестите си ръце. Той сграбчи приятеля ми и го притисна до тлъстото си туловище, като звучно го разцелува в устата. Явор не се опитваше да се освободи, двамата тихо си говореха нещо, допрели чела. Сетне Явор му се изплъзна, а онзи похотливо го опипа по задника. Догнуся ме. Тази свиня беше депутат в парламента, познавах булдожката му морда от вестниците. Освен, че беше от върхушката на левицата, беше и обратен, всички го знаеха. Лейди Вълкана, така го наричаха. Голото теме на лейди Вълкана блестеше на няколко метра от мен. Спуснах се и сграбчих Явор за реверите. Нямаше как да ми противоречи, защото го измъкнах от залата и го блъснах в стената на преддверието. Главата му изкънтя.

- Първи въпрос - ревнах аз, - кой ти даде пари да уредиш изложбата? Тук са отишли минимум хиляда долара. Казвай! По лицето му се изписа мръсна усмивчица.

- Ти да не ревнуваш?

- Онзи мазен швестер ли ти даде? Народният избраник ли?

- Той ми даде.

- В замяна на какво?

- Ние сме близки.

- Шибаш ли го? Праскаш ли му геврека? А? А?

- Не е твоя работа. Правя каквото си искам.

- Гади ми се от тебе. Ти си болен, Яворе. Не си на себе си. Всичко друго очаквах, но ти направо ме сащиса. Точно това не бих допуснал никога. Иде ми да ти разчекна муцуната. Той се мъчеше да се отскубне, защото усуках яката на ризата и тя го душеше. Лицето му стана мораво.

- Ще ти кажа какво мисля. Искам да забравиш за мен. Изобщо, още сега, на секундата! Мислех, че имам приятел, то насреща останало едно леке. Ще повърна! Не ме търси, ние вече нямаме нищо общо! Смятам, че си един долен боклук, смрадливо говно. Събрал си всичко онова, което не понасям и ме вбесява. Лъгал съм се в теб. По-добре умри, педерастка подлога! Пукни веднъж завинаги! Призлява ми само като те гледам! Стоварих го на пода. Той дишаше на пресекулки, очите му бяха изхвръкнали. Исках да го ритна. Надвесих се над клюмналата му глава.

- Сетих се! Да ти кажа ли какъв цвят е твоята политическа пачавра?! Убеден съм, че ще позная отраз. Розов е! Розов е като мито бебешко дупенце! Зодия Фламинго! Не исках да оставам сам, трябваше да поговоря с някого. В таксито механично дадох адреса на Соня. Осъзнах го чак когато позвъних на вратата. Понечих да си тръгна, но ръката ми сама натисна звънеца за втори път. Отвътре се чу боричкане и смях, някой се закашля. Извиках асансьора. Секретът прещрака и вратата се открехна. Соня беше зачервена и възбудена, забелязах го с неохота.

- Какво искаш? Тонът й бе враждебен.

- Може ли да поговорим? Моля те.

- Не съм сама.

- Да го изпратя ли при жена му?

- Предпочитам да ти видя гърба. Взех да свиквам.

- Извинявай. Отивам си.

- Чакай... - пошушна тя. - Ела утре.

- Ти наистина си кучка, знаеш ли? - възхитих се аз и извиках към безмълвния коридор: Братле, направи си густо на патката, щото утре си пътник, майна! Майната ти и на тебе! Мама и тате дремеха пред телевизора. Не ми се вечеряше, тихо прибрах хляба, рибата, салатата и ябълките. Мама отиде да приготви спалнята. Почуках при Наталия. Сестра ми четеше на светлината на свещи.

- Лампата ли не работи?

- Работи, но така ми харесва. Романтично е.

- Но е вредно за очите, Натали.

- Постоянно има нещо, което е вредно - рече тя и погледна озадачено гърлото на бутилката ром, което стърчеше от джоба на якето ми. - Откраднал ли си го или искаш да пиеш?

- Няма значение. Да ти сипя ли?

- Едно пръстче може.

- Как си? - попитах аз, след като глътнах от алкохола и се опрях на гардероба. Напоследък не си общуваме.

- Оправям се. Не съм във възторг от живота, но се оправям.

- С кого излизаш сега?

- С никого. Не си забелязал, но аз не излизам от седмици.

- Защо?

- Не желая. Разпитваш ли ме?

- Не... Обичам те! Божичко, толкова рядко го казвам, че чак се срамувам, докато го изрека. Езикът ми едва се превърта. Дай муцуната златна!

- И аз те обичам, Сеп! Наталия се любуваше на пламъчетата на свещите, аз притворих очи. Вечерта ме изтормози.

- Ще ми намериш ли работа за лятото?

- Ще ти намеря.

- И ще ходим на море сами?

- Ще ходим, да.

- Двамата?

- Двамата. Заминаваме за Варвара и толкоз.

- Чудесийка! А дали ще мога да се пека без горнището на банския? - поколеба се заради мене тя.

- Печи се и без долнището, ако искаш.

- Сеп, ти си върхът. Не, ти си три метра над върха. Ти си любимият ми брат.

- Що, друг имаш ли?

- Нямам си. Надигнах бутилката и извадих цигарите. Наталия се смръщи.

- Имаш ли нещо против да не пушиш тук?

- Ще застана на прозореца.

- Предпочитам да не пушиш.

- Добре, няма да ти преча. Чети си. Какво четеш?

- "Лайла". Робърт Пърсиг.1 - Толкова млада и вече чете Пърсиг.

- Не съм толкова малка, Сеп.

- Не си, не си... Искаш ли да ти дам отличен съвет, ще ти потрябва. Никога не надценявай хората! Набий си го в главата, никога не ги надценявай. Много ще ти помага в бъдеще. Ако не си ги претеглила точно, те ще ти го покажат, но не ги товари със собствените си очаквания, защото само ще изгубиш. Остави ги в естествената им среда и ако искаш да им въздействаш, влияй върху нея, не върху тях. Иначе ще те съсипят... себеподобните мизерници... Сутринта имах отчайваща нужда от кафе, ала Наталия не дойде. В замисления й поглед, в изпуснатите думи, в нюансите им, в жестовете прозираше промяната. Това не беше момиченцето с корделките и куклите оттатък. Сестра ми беше пораснала, аз отново бях пропуснал момента. Тя очевидно вече не желаеше да споделя с мен онова, което я вълнува, отчуждаваше се. Започваше да къта собствени съкровища. Или собствени проклятия. Искаше да осмисли случилото се, да подреди мозайката отново. Не ме търсеше за отклик, било от свян, било от инат. Аз нищо не бях забелязал, пак закъснях. Винаги закъснявах. Наталия беше станала жена. В кухнята се мотаех около кафеварката и видях фигурата й да се отдалечава към автобусната спирка. Беше облякла яркочервена блузка. Без ръкави. Изложбата наистина пожъна успех, би било нечестно да го отрека. Всички медии я отразиха, много от картините се откупиха на баснословни суми. Явно механизмът на успеха беше задействан. Дори Соня ми телефонира да ме похвали за откритието ми. Направи го от злоба. Не исках да се обяснявам, не ми се занимаваше. Пък и не беше вярно, Явор бе само свое откритие. Почти бях изчистил паметта си от целия баласт, когато той отново позвъни на вратата в края на септември. Тъкмо разглеждахме със сестра ми и Мадлена снимките от Варвара, когато се звънна. Наталия отиде да отвори. Подир нея в хола влязоха Явор и някакво непознато момиче. Те поздравиха и млъкнаха. Всички млъкнахме.

- Графе, представям ти моята годеница Ивалина.

Ама ги избираше с едни имена... Ръката на момичето висеше във въздуха, аз гледах в масата. Другите гледаха мен.

- Има ли нещо, за което наистина да ми се сърдиш? На фона на загорялото лице светлите му очи изпъкваха още повече. Ивалина отдръпна дланта си. Стаята сякаш се разшири. Въздъхнах и станах.

- Добре дошли, здравейте! Здравей, Ивалина, приятно ми е да се запозная с теб. Никога не съм могъл да лъжа убедително.

- Това от морето ли е? Нали може? - Явор пое снимките. - Къде бяхте?

- В Санта Барбара. Тук сме на скалите - обясни Наталия. Като че участвахме в първа репетиция на току-що сформирана трупа по пантомима. Не бях предполагал, че съществуват толкова техники за отбягване на другите. Разигравахме сценки от старо театро.

- Ние ходихме навсякъде - каза Явор и прегърна Ивалина. - Всъщност се запознахме в Несебър. Веднага се влюбих, тя е прелестна. - Той я целуна, прелестната стоеше сковано. Нали е красива?

- Що не седнете? - предложих. - Искате ли кафе? Чай? Нещо разхладително?

- По принцип сме тръгнали към "Метрополис", страхотна дискотека са направили там. И се питахме дали ще дойдеш с нас. Те били тръгнали, те се били питали. Ивалина ме поглеждаше информативно, аз пушех. Попитах Наталия: - Ходи ли ти се на дискотека?

- Не. Ние ще слушаме музика в моята стая.

- Дискотеката била нова - съблазних я аз.

- Голям праз! Не ща, навсякъде само мутри и дрогета. За късмет "Метрополис" ми се размина, нямаше места. Отвън вардеха две порции по сто и тридесет килограма говеждо, с които нямах желание да се заяждам. Метнахме се на колата и отпрашихме за "Конго". Слава Богу, там ни чакаха само изкуствени мигли на кварталната Блонди. Явор караше бял фолксваген, от гърбавите, преправен на кабриолет. Взел го евтино, с него обикалял крайбрежието. Станал цял монтьор, харесало му. Механизмите били тайната му страст. А на мен не бяха. Ивалина мълчеше.

- Продаде ли кобалта? Не ме гледай така, продаде ли го?

- Не съм. В ателието е.

- Благодаря.

- Мислиш ли, че бих го продал?!

- Не обичам да мисля продължително. А ти с какво се занимаваш, Ивалина?

- Актриса съм. Още уча, по-точно.

- Милата! Дете безгрижно, ти живота не познаваш. После ще емигрираш ли?

- Не съм решила.

- Трябва да решаваш бързо, защото вече никъде не ни щат. Даже и в Нова Зеландия. Споменеш ли, че си българин, те разбират прокажен. А, в Австралия търсят... как се казва... овчари... не, пастири за кенгурата. Ако си навита... Колко ти писаха на дълъг скок в училище?!

- Първо ще се оженим! - оповести Явор.

- Той така си говори - извини го момичето.

- Знам, че така си говори. Блонди дойде и нареди чашите. До тях постави захарницата. Ивалина отиде "да си напудри носа".

- Прелестна е, Графе. Харесва ли ти?

- Не е нищо особено.

- Няма да ми развалиш вечерта. Влюбен съм в нея.

- Тъмнозелена ли е? Той помръкна.

- Не съвсем. По-скоро тревисто.

- Ти си знаеш.

- Да сменим темата.

- Ние нямаме тема.

- Сам ли спиш или добре?

- Гледам нощния блок.

- Кофти.

- Кофти... Тя не те обича. Ивалина.

- Ти не би могъл да съдиш.

- Имам очи.

- Ти не би могъл да съдиш - натърти той с яд.

- Да не се давиш пак във водката?

- То си е мой проблем.

- Точно така. И повече няма да позволя да бъде и мой. Превърнал си това момиче в патерица. Тя ти е необходима само за манифестацията.

- Не е вярно!

- Не само че е вярно, но е и трагично. Знаеш ли кога ще я задържиш до себе си? В шестък! За кво я разкарваш тая кукла, поддържаш имиджа си ли? Не ме разсмивай, Явка, ти си тъй безобразно суетен. Тя скучае. Плащаш ли й достатъчно, за да не мисли за допълнителни доходи?

- Ще те ударя. Нямах намерение да му спестявам каквото и да било, но Ивалина се върна и така прекрати зреещата кавга. Всъщност присъствието ми в "Конго" беше грешка. Бях го прежалил. Той ме беше разочаровал веднъж завинаги, аз не вярвах, че някой може да се промени към добро, каквото и да означава тази блудкава дума. За мен такъв анахронизъм не съществуваше, той нямаше смисъл. Вярвах в доброто начало у човека, но не и в добрия му край. Гледах на Явор като на минало забравимо, паднал лист от календара, заличен телефонен номер. Не ни свързваше нищо - нито геройство, нито престъпление. Още по-малко пък тази Дулсинея с оскубани вежди на съседния стол. Следователно можех да се отдалеча в случайна посока. Което и сторих след известно време. Подочувах за него това-онова. Биеналето в Будапеща му донесло нов успех. Продал още картини, канили го в Лондон и Женева, критиките били "повече от ласкави". Купил си апартамент, там живеели с Ивалина. Обаче нещо не му се удавало да я рисува, тя не се харесвала. Напоследък бил решил да се пробва в графиката и офорта. И другото вманиачил се в ротативките. Харчел безразборно. Взел си и куче. Ирландски сетер. Свиквах да губя, сигурно остарявах. Ето, Явор беше от хората, на които смятах, че държа и за които бих направил нещо наистина важно и пожертвователно. Нищо подобно, изоставих го с ясно съзнание и чиста съвест. Не знаех как да се отнасям към него, ние не бяхме същите нахъсани момчета, решени на всяка цена да наложат таланта и изкуството си. Той уж го правеше, това не му носеше никакво удовлетворение, ако пренебрегнем рецитациите за чудноватото усещане отвъд сетивния рай. Аз зациклих. Не бих се молил никому да ми издаде някакво смотано книжле и вместо хонорар да ми тръсне двеста екземпляра да си ги продавам сам. Лека-полека реалността ни изтикваше до аутлинията, където загряваха резервите. Свивах кръга на своите познанства. Изпадах в летаргия, като че се готвех за големия сън. Дори с мама и тате, със сестра ми формализирахме общуването до хляба и сиренето, всеки страничен въпрос извикваше недоумение по лицата. Превръщахме се в хора със затихващи функции. Животът забавяше темп от тридесет и четири на шестнадесет

оборота, камерата беше осемнадесет милиметрова, без звук; филмът - надраскан и скъсан, без заглавие, а вече и без епилог. Чувствах се смъртно изхабен. Събитията се развиха главоломно. Ивалина изчезна с някакъв джаз пианист, заминаха за Норвегия или някъде другаде, където има фериботи и ресторанти в тях. Тя отнесе злато и няколко хиляди долара, спестени от картините на Явор. Открадна и други дреболии. Той първо не повярвал, че всичко се е измътило под носа му. А когато повярвал, те вече били в самолета за Копенхаген. Беше сломен, по телефона гласът му хриптеше. Не исках да ходя у тях, обичах и уважавах родителите му, не можех да ги гледам в очите. Срещнахме се на гарата. Не зная как ми хрумна, той прие бързо и припряно. Съзрях го сред гмежта от пътници, продавачи, клозетни фльорци, безпризорни и просяци. Седеше на столчето, прегърбен и свит, лицето му беше жълто, сухо, кичурите на перчема приличаха на клечки. Беше се увил в стар шлифер.

- Тя избяга, Графе. Избяга като затворник. Отмъкна ми даже пуловерите.

- Зарежи сега пуловерите. Ти как си?

- Как мога да съм... Той побутна към мен полупразната бутилка ракия. Отпих и му я върнах, тази мътилка вътре беше ужасна. Явор също я надигна, лицето му се разкриви.

- Цигари имаш ли? Запалих две и му подадох едната.

- Какво да правя сега?

- Още ли я обичаш? Не се ли отврати от нея или поне от постъпката й?

- Не, не, не смесвай нещата. Тя не е такава. Той я е подучил.

- Тя си беше обикновена курва, Яворе. Тя те използваше. Доеше те.

- Аз по-добре знам.

- Хайде, кажи какво ти даде тогава?! Изброй три неща, каквито и да са те. Аз мога да изброя какво ти взе и няма да ти бъде никак приятно.

- Тя ми помагаше. И ме разбираше.

- Не, тя по-скоро не ти пречеше, и то не поради изтънчен усет, а заради вродения си мързел и тъпота. Как още можеш да бъдеш толкова заслепен! Ти ме изумяваш! Той мълчеше и ме гледаше с онзи непоносим многозначителен поглед, който трябваше да ме накара да се почувствам зелен и неопитен юноша. Излишно беше да го убеждавам, губех си времето.

- Знаеш ли какъв ти е проблемът, Яворе? Сега ще го кажа пределно ясно. Ти обичаш като жена, искаш да се отдаваш, вместо да притежаваш. Да бъдеш верен, вместо да завоюваш, само да даваш, не и да вземаш. Ти превърна любовното страдание в стълб на своя живот, просто умираш да страдаш. Сам настройваш хората да те измъчват, постоянно се нуждаеш от някого, който да те мачка и деморализира. Поставяш се под чуждото влияние, по-лесно ти е - няма избор, няма и отговорности. Все ти си онеправданият, все ти си жертвата. Аз като че ли го усетих и не се възползвах, може би не мие присъщо. Може пък да не съм се сетил за какво да те употребя. Но ти винаги се поставяш в ролята на погубения, на обругания, все губиш. Почти флиртуваш със слабостта си. Това не е нормално, макар че сигурно ти е удобно. Ти не си търсиш жена или приятелка, искаш някой да те осинови, търсиш си майка. И затова винаги попадаш на мащехи.

- Поне ти не ме обвинявай.

- Укорявай ме само ако съм излъгал. А аз ти говоря чистата истина.

- Искам да се освободя от всичко, искам да живея моя собствен живот.

- Тогава рисувай! Дай лице на бесовете, за да ги обезсилиш, прочисти се от плесента. Смъкни от себе си цялата гадост, изгони я! Рисувай тази толкова окаяна картина.

- Друг начин няма ли?

- Ти вече си минавал по този път, познаваш го. Друг начин няма.

След седмица Явор се обеси. Баща му ми съобщи за погребението. Намерили го в ателието, висял на въже от палатка за къмпинг. Въжето било тъмнозелено. Добре усукано. Здраво. През сълзи старият се чудеше откъде го е взел. Видях останалите. Бяха бездушни и бели.

1

Робърт М. Пърсиг в по-зивестен със своя първи роман "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет", издаден в Ню Йорк през 1974 г.