Show Must Go On ВЕЛИСЛАВА САВОВА
Ноември 1989 г. Преди по-малко от два месеца съм навършила двайсет, а след шейсетина дни ще родя бебето си. Няколко дни преди това, сякаш на шега, чух по радиото – ех, нямаше Фейсбук, че да разбера „Преди всички“, – че правителството на Тодор Живков е подало оставка. Нужни ми бяха часове преди да асимилирам чутото. Даже вече се тревожех за обявилите новината – къде ли щяха да „изчезнат безследно“. И знаете ли кое ме обезпокои след това? Няма как да знаете, разбира се. Чудех се как, ако срещна някой от преподавателите ми (доскоро), ще се обърна към тях с „господине/госпожо“, след като единайсет години са били „другари“ (но не и в игрите). Ето какво ми бяха осигурили първите две декади от живота – безпокойство за казаното, че дори и помисленото. А бебето ми риташе ли риташе, и можех спокойно да си подскачам, без никой да разбере, че радостта беше преди всичко лична, а едва след това – за всички останали. Когато родих през януари 1990 г., осъзнах най-после истината: моето дете нямаше да се страхува от казаното. Дори не допусках, че ще се редя на опашка, с талони, за да си купя единия ден литър прясно мляко и половинка кисело, а на другия – само кисело. Вече знаех, че все по-трудно ще намирам храна за себе си, но не вярвах (и до днес отказвам да повярвам), че няма да има с какво да нахраня детето 16