Nouvelles bulgares

Кристин Бюркхард K Новини от България Превод от френски Рени Йотова

Christine Burkhard K Nouvelles bulgares Traduction en bulgare Rennie Yotova

Издадено с помощта на Швейцарска агенция за развитие и сътрудничество Publié avec le concours de la Direction suisse du développement et de la coopération

Новини от България Автор – Кристин Бюркхард K Фотографии – Кристин Бюркхард K Превод – Рени Йотова Издател – Донка Ангелова Делта Ентъртейнмънт ЕООД София 2008 ISBN 978-954-9757-10-1 Nouvelles bulgares Auteur – Christine Burkhard K Photos – Christine Burkhard K Traduction en bulgare – Rennie Yotova Éditeur – Donka Anguelova « Delta Intertainment » PLLC Sofia 2008 ISBN 978-954-9757-10-1

Новини от България № 0 Без дата

Nouvelles bulgares no 0 Pas datées

Началото

Point de départ

Три града по избор. Отговорих на Хайнц: “Да отидем в София, знам толкова малко неща за това място.”

Trois villes à choix.

J’ai répondu à Heinz : « Allons à Sofia, je sais si peu de choses de cet endroit ».

Кацнахме в София на 2 февруари 2005 г. върху покритата с 30 см пресен сняг писта. От допира с колелата снежинките се издигнаха в голям искрящ облак. Около нас всичко се белееше.

Nous avons atterri à Sofia le 2 février 2005 sur une piste recouverte de 30 cm de neige fraîche. Au contact des roues, les flocons se sont élevés en un grand nuage scintillant. On ne voyait que du blanc.

Новини от България № 1 12 февруари 2005

Nouvelles bulgares no 1 12 février 2005

Отправни точки

Repères

Живеем в София от десет дни. Времето е изключително: много сняг, много студ. От небето блика средиземноморска светлина и на хоризонта се открояват пастелножълтите или преливащите в розово силуети на белите тополи... Меки цветове в ледения въздух: вълшебно е!

Nous vivons à Sofia depuis dix jours. Le temps est exceptionnel : beaucoup de neige, de froid. Un ciel d’une luminosité méditerranéenne sur lequel se dessinent les silhouettes jaune pastel ou rose iridescent des peupliers blancs….

Couleurs douces dans un air glacial : c’est magique.

Настаняването ни следва своя ход, с няколко леки скърцания със зъби: френската образователна система не е по вкуса на нашите три момчета. Зоран, Алик и Кирил1, макар и да си намериха бързо много приятели, се оплакват от дългите дни в училище. Часовете им са по 55 минути, а те са свикнали на 45. Сметнете: при 30 часа на седмица това прави 5 часа повече в даскалото. И ето че им се струва, че са напуснали страхотно швейцарско училище. Виж ти! Вчера Кирил изкара първия си урок по български. Когато се прибра, ни заяви, че може да прочете всяка дума на кирилица! Виждам само едно

Notre installation suit son cours, avec quelques petits grincements de dents : le système scolaire français n’est pas du goût de nos trois garçons. Zoran, Alic et Kyril¹, même s’ils se sont rapidement fait de nombreux amis, déplorent la longueur des journées. Des périodes de 55 minutes au lieu des 45 auxquelles ils sont habitués. Faites le compte : sur 30 leçons hebdomadaires ça signifie 5 heures de plus au bahut ! Du coup ils trouvent qu’ils ont quitté une école suisse épatante. Tiens donc !

Kyril a eu hier sa première leçon de bulgare. A son retour il nous a déclaré qu’il savait lire n’importe quel mot en

обяснение: явно вдъхновението му идва от неговия светец-покровител.

cyrillique ! Je ne vois qu’une explication: son saint patron doit l’inspirer.

Лейла2 все още се колебае дали да избере американския колеж или българско училище, в което учениците се приемат с конкурс след седми клас. В 8-и и 9- и избраниците имат по двайсет часа немски на седмица, а от десети им преподават всички предмети на езика на Гьоте. Без българска история и литература, но то се разбира от само себе си. Могат да приемат Лейла в десети клас и да държи на края на дванайсети немска матура, която ще й позволи да влезе в европейски университет.

Leïla² hésite encore entre le collège américain et une école bulgare où les élèves sont admis sur concours, à la fin de la septième année. En 8e et 9e, les élus font 20 heures d’allemand par semaine, et dès la 10e, on leur balance toutes les matières dans la langue de Goethe. Sauf l’histoire et la littérature bulgares, ça va sans dire. Leïla serait admise en 10e et passerait à la fin de la 12e l’Abitur allemande, passeport pour entrer dans les universités européennes.

Аз пък служа за такси. Това е повод да се сприятеля с други майки, които имат същата професия. Всичките сме “съпруга на...”: на културния аташе на посолството на Белгия, на директора на “Стар Академи”, отскоро пусната и по един от българските канали, на директора по дистрибуцията на продуктите “Данон” и т.н... И когато ме питат коя съм аз, отговарям: “Съпруга на директора по българо-швейцарско сътрудничество.” И уточнявам: “защото току-що пристигам”. Хайнц изглежда много доволен от поста, който заема и който ни доведе

Moi je fais le taxi. Occasion de sympathiser avec les mamans qui ont le même job. Toutes «femmes de…» : de l’attaché culturel de l’ambassade de Belgique, du responsable de l’émission Star Ac’ nouvellement lancée sur une chaîne bulgare, du chef de la distribution des produits Danone, etc…

Et quand on me demande qui je suis, je réponds : « Femme du directeur de la Coopération Suisse-Bulgarie » et je précise : « car je viens d’arriver ».

Heinz semble très content d’occuper le poste qui nous a amenés dans ce pays.

Il apprécie ses collègues, d’une efficacité

в тази страна. Цени колегите си, невероятно ефикасни, както се уверих сама. Той е много зает с работата си и вече посети (в северната част на страната има области, където термометърът сочеше –27°C) няколко от проектите под патронажа на Швейцария: едно сиропиталище, една биологична ферма, болница, в която токсичните продукти се изгарят с парите на швейцарците. До края на месеца живеем в апартамент-хотел. Готвя по едно топло ястие вечер и това е всичко. В началото на март ще се нанесем в къща, разположена в южната част на града, на баир, в подножието на много красивата планина Витоша, която се извисява над София на 2300 м. Кварталът се казва “Драгалевци”, говори се, че тук е свила гнездо българската мафия. В неделя тръгваме на поход към този паметен връх. Естествено, със ски. Децата, които се оплакват от преумора ще си починат добре. Зоран (91), Алик (92) и Кирил (95) Лейла (88), най-голямото от четирите деца.

1 2

redoutable, j’ai pu le constater moimême. Il est très pris par son travail et a déjà visité (dans le nord du pays, des régions où la température affichait - 27°C !) quelques-uns des projets patronnés par la Suisse : un orphelinat, une ferme biologique, un hôpital où les produits toxiques sont incinérés aux frais des Helvètes.

Jusqu’à la fin du mois, nous vivons dans un appart’hôtel. Je cuisine un repas chaud le soir et c’est tout. Début mars, nous emménagerons dans une maison située au sud de la ville, à flanc de coteau, au pied du très beau Mont Vitocha qui domine Sofia à quelque 2300m. Le quartier s’appelle Dragalevtsi, on raconte que la mafia bulgare y a fait son nid.

Dimanche nous partirons à la découverte de ce sommet emblématique.

Avec nos skis, évidemment. Ça sera une bonne décompression pour les enfants qui se plaignent de surmenage.

¹ Zoran (*91), Alic (*92) et Kyril (*95) ² Leïla (*88), l’aînée des 4 enfants

Новини от България № 2 16.2.2005

Nouvelles bulgares no 2 16.2.2005

Семеен живот

Vie de famille

Прекрасно е да се живее с няколко куфара и един компютър и това да е всичкият ти багаж. Грижите, които полагаме за хилядите неща, които съставляват едно обикновено домакинство, отнемат страшно много време. Шестима, в нашия малък апартамент, се чувстваме като в уютно гнездо. Дали нашата черна котка Луна оценява по достойнство, че живее в четиризвезден хотел? Единственото й убежище е да се сгуши в скута на някой от нас. Домашните се пишат по корем на килима, вечерята се приготвя на единствения електрически котлон.

C’est formidable de vivre avec quelques valises et un ordinateur pour tout bagage. Les soins qu’on accorde aux mille choses qui font un ménage ordinaire requièrent un temps impressionnant. A six dans notre tout petit appartement nous nous sentons comme dans un nid douillet. Luna – notre chat noir apprécie-t-il à sa juste mesure de vivre dans un quatre étoiles ?

– n’a que les genoux de l’un de nous pour se réfugier. On fait les devoirs couchés sur le tapis, et la cuisine du soir sur une seule plaque électrique.

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че от 20 часа нататък понякога сме повече от 30 човека в нашите 32 квадратни метра? Обикновено първа пристига Люсил, най-добрата приятелка на Лейла. Тя е в 3-ти клас в гимназията в Биен1. Малко след това се появява Лорис с порядъчно количество остроумни шеги. Себастиан, който живее в Париж,

Et me croirez-vous si je vous dis qu’à partir de 20h00 nous sommes parfois à plus de 30 dans ces 32 mètres carrés ?

La première à débarquer est généralement Lucile, la meilleure copine de Leïla. Elle est en 3e au gymnase de Bienne¹. Peu après arrive Loris avec une livraison de bonnes blagues.

Sébastien, qui vit à Paris, débarque parfois vers 20h30, mais ne reste pas très longtemps. Peut-être que sa maman

понякога идва към 21.30 часа, но не се застоява. Вероятно майка му настоява да си легне рано. После идва ред на трима нови приятели от София, които ни се обаждат: “Алик и Зоран там ли са?” Това продължава така, докато Стефан, който изглежда живее в Мутие в Юра, се появи на свой ред. Лейла бърза да се сбогува с всички приятели онлайн, напомня на тримата си помалки братя, че е време да си лягат; “Аз съм на училище втора смяна2”, поставя слушалките на ушите си и продължава разговора сама със Стефан. Какво ли си казват? Аз не съм толкова надарена колкото децата ми. Още не съм се научила как да си “чатя” по MSN – Месинджър. Познавам само имейла, за да ви изпратя малко новини.

Град в Швейцария, на брега на езеро със същото име, в подножието на планинската верига Юра.

2 В българските държавни училища учениците ходят на училище или само сутрин (първа смяна), или само следобед (втора смяна).

exige qu’il se couche tôt. Puis c’est au tour de trois nouveaux amis de Sofia de passer nous dire bonjour : « Alic et Zoran sont-ils là ? » Et ça continue ainsi jusqu’à ce que Stéphane, qui vit paraît-il à Moutier dans le Jura, se pointe à son tour. Leïla s’empresse alors de dire au revoir à tous les connectés, crie à ses trois jeunes frères qu’il est temps pour eux de se coucher, moi j’ai l’école que l’après-midi², pose le casque d’écoute sur ses oreilles et poursuit la conversation seule à seul avec Stéphane. Que se disent-ils ?

Je suis moins douée que mes enfants.

Converser grâce à MSM - Messenger, je n’ai pas encore appris. Je ne connais que le mail pour vous transmettre quelques nouvelles.

1

¹ Ville suisse au bord d’un lac du même nom, au pied de la chaîne du Jura ² Dans les écoles publiques bulgares, les élèves ne vont en classe que le matin ou l’après-midi

Новини от България № 3 3 март 2005

Nouvelles bulgares no 3 3 mars 2005

Времето, каквото е и как лети

Le temps qu’il fait et qui passe

Всеки ден разликите в температурата са от около 24 градуса. На няколко пъти преживяхме подобни промени. Миналата неделя пролетен полъх и 12 градуса над града, пълен с хора, излезли на разходка. Кирил ме упрекваше, че не съм сложила сините му шорти в първия пакет с дрехи. Още същата вечер температурата започна да пада и слезе доста под нулата. На следващата сутрин валеше сняг.

24 degrés de différence d’un jour à l’autre. Nous l’avons vécu plusieurs fois.

Dimanche dernier, un air de printemps soufflait ses douze degrés sur la ville pleine de promeneurs et Kyril me faisait le reproche de ne pas avoir emballé son short bleu dans le premier lot de vêtements. Le soir-même, la température se mettait à dégringoler.

Elle passa très en-dessous de la barre du zéro. Le lendemain il neigeait.

И така, пред мен се разстила втората снежна покривка, откакто сме в София. Преди малко Лейла, леко объркана, дойде да ме помоли да й купя подплатени с овча кожа ботуши. Покупка, която исках да направя в Швейцария преди заминаването ни. Но тя ми бе отговорила, повдигайки рамене: “С надморска височина на нивото на Рим, да не преучеличаваме!”

Devant moi s’étend donc la deuxième couche de neige depuis que nous sommes à Sofia. Tout à l’heure Leïla est venue me demander, un peu penaude, que je lui achète des bottes fourrées de mouton. Un achat que je voulais faire en Suisse, avant notre départ. Mais elle avait répondu en haussant les épaules « A la latitude de Rome, faut pas exagérer ! »

Завчера, първи март, когато излизахме от хотела, за да отидем в училището, рецепционистката ни извика “Честита Баба Марта”, подавайки ни малко

Avant-hier, premier mars, au moment où nous quittions l’hôtel pour nous rendre à l’école, la réceptionniste nous a hélés d’un « Tschestita Baba

украшение в червено и бяло, което да закичим на палтата си. Вечерта всички се озовахме окичени с червенобели украшения: малки кукли, ягоди, сърчица, динозаври ... под формата на брошки, огърлици, гривни ... стига да са в подходящите цветове. Първи март е много популярен празник в тази страна: празник на приятелството, на солидарността между българите. Всички, на работа, в училищата, между приятели си разменят тези малки украшения, наречени “мартеница”, които се продават навсякъде. Трябва да се носят, докато видите щъркел. Не е изключено да останат на реверите ни, докато се върнем в Швейцария...

Marta¹ » en nous tendant une petite décoration rouge et blanche à épingler à notre manteau. Quand nous nous sommes tous retrouvés, le soir, nous étions couverts de décorations rouges et blanches : petites poupées, fraises, cœurs, dinosaures … en broches, en colliers, en bracelets…pourvu que les couleurs soient les bonnes.

Le premier mars est une fête très populaire dans ce pays : la fête de l’amitié, de la solidarité entre Bulgares.

Tout le monde, au travail, dans les écoles, entre amis, échange ces petits insignes appelés « martenitza ». On en vend partout. Et on les porte jusqu’à ce qu’on voie une cigogne. Pas impossible qu’ils seront toujours épinglés sur nous à notre retour en Suisse…

¹ Phrase consacrée. Littéralement : « Heureuse grand-mère Marthe »

Новини от България № 4 7 март 2005

Nouvelles bulgares no 4 7 mars 2005

Празничен ден

Jours de fête

На 3 март българите са “разклатили османското робство”, под което са гниели от 5 века. Героична битка, спечелена през 1878 г., с мощната подкрепа на руския цар Александър II. Катедралата “Св. Александър Невски”, разположена достолепно със златистия си купол в центъра на София, е била издигната в чест на царя – тъй като носи името на неговия свети покровител, за да възпоменава това събитие. 3 март е националният празник на българите.

C’est un 3 mars que les Bulgares ont «secoué le joug ottoman» sous lequel ils croupissaient depuis cinq siècles. Bataille héroïque gagnée en 1878 grâce à la main forte prêtée par Alexandre II, alors tsar de Russie.

La cathédrale Alexandre Nevski, gros gâteau aux coupoles dorées reposant lourdement sur une butte en plein centre de Sofia, a été érigée pour honorer le tsar – puisqu’elle porte le nom de son saint patron – et commémorer l’événement. Et le 3 mars est désormais la fête nationale des Bulgares.

Тази година честването се падаше в четвъртък. Каква благодат: повод да се слеят почивните дни. Големите артерии изпразниха столицата от нейните жители. И ние се понесохме по течението и заминахме за три дни на 70 км на юг от София, в Рила планина. Прекрасно време, обилен и чудесен сняг, каране на ски до 21.00 часа сред борчетата, открояващи се на фона на кадифеното черно небе, като бели бляскави захарчета. Електрическа магия!

Cette année, l’anniversaire tombait un jeudi. Quelle aubaine : l’occasion de faire le pont. Les grosses artères ont donc vidé la capitale de ses habitants.

Nous avons suivi le mouvement et nous sommes rendus pour trois jours à 70 km au sud de Sofia, dans les Monts Rila. Temps magnifique, neige abondante et de qualité exceptionnelle, ski jusqu’à 21h00 au milieu des sapins se découpant, sucre blanc et scintillant,

Но да не се размечтаваме много, защото начинът, по който българите карат ски, понякога си е направо за глоба. Всичко ми напомня Швейцария, когато бях малка: семейна обстановка, бурни смехове по пистите. Флуоресциращи якета, стилни очила и шапки с хиляди пискюли. Модерната екипировка е навлязла много бързо. За следващата зимна ваканция помислете за България...

sur un ciel de velours noir. Magie de l’électricité !

Mais gare à ne pas trop rêver, car la conduite sur ski des Bulgares mérite parfois contravention. Un peu la Suisse de quand j’étais petite : ambiance familiale, gros rires sur les pistes.

Vestes fluo, lunettes stylées et bonnets ornés de 36 piquants en sus. Le matos branché ne s’est pas fait attendre.

Pour vos prochaines vacances blanches, songez à la Bulgarie…

Новини от България № 5 26 март 2005, Великден

Nouvelles bulgares no 5 26 mars 2005, jour de Pâques

Затруднено общуване

Communication difficile

И българският език никак не е лесен за разбиране...

Le bulgare aussi, c’est difficile à comprendre…

... и православните християни не празнуват Великден днес!

…et les orthodoxes ne fêtent pas Pâques aujourd’hui !

Новини от България № 6 14 април 2005

Nouvelles bulgares no 6 14 avril 2005

Пише ви Луна1

C’est Luna qui vous écrit

Да, защото в последно време Кристин е претрупана с работа… Или може би защото смятам, че тя много малко ви говори за мен?

Oui, car Christine est un peu débordée, ces temps-ci…Ou peut-être parce que je trouve qu’elle vous parle trop peu de moi ?

Аз съм обикновена котка, любимото ми място е бюрото с компютъра, особено когато някой работи на него. Шарл Перо добре е разкрил на широката публика, че котараците могат да говорят, но е пропуснал да уточни, че те също така могат да четат и пишат.

Je suis un chat ordinaire, ma place favorite est donc le bureau où se trouve l’ordinateur, surtout quand quelqu’un s’en sert. Perrault a bien révélé au grand public que les chats savent parler, mais il a omis de préciser qu’ils savent également lire et écrire.

Моите първи неприятности започнаха в Швейцария, в края на ноември 2004 г. Загубената ми чест на ухажван мъжкар в целия квартал на Бомон не ми позволява да ви изложа тежките репресии, които ми причиниха с извинения от типа: “Такъв е законът на емиграцията”. Трябваха ми два месеца, за да се съвзема и да приема новата си самоличност.

Pour moi, les premiers ennuis ont commencé en Suisse, fin novembre 2004. Mon honneur perdu de matou très courtisé dans tout le quartier de Beaumont m’interdit de vous exposer les sévices graves qu’on m’a fait subir, avec des excuses du genre « C’est la loi de l’émigration ». J’ai mis deux mois pour m’en remettre et accepter ma nouvelle personnalité.

После ме сложиха в клетка, мъкнаха ме в кола, влак, самолет и накрая ме стовариха в един град, където четях

Puis on m’a mis dans une cage, trimbalé en voiture, en train, en avion, et débarqué dans une ville où je lisais

ВИСКАС върху кутиите с пастет, които ми поднасяха. И понеже се цупех, Лейла ми казваше на майтап: “Котките биха си купили ВИСКАС!” Уча бързо, кирилицата също, ама все пак се отнасях с недоверие…

ВИСКАС sur les boîtes de pâtée que l’on me servait. Comme je fronçais le nez, Leïla me disait en rigolant : « Les chats achèteraient ВИСКАС ! » J’apprends vite, le cyrillique aussi, mais tout de même, je me méfiais…

Следователно трябваше да започна нов живот. “Представяш ли си, в четиризвезден хотел!”, както ми повтаряха по цял ден. Аз предпочитам хилядите звезди в ясните нощи на рю дез Алп: излизаш си когато пожелаеш, отиваш където си искаш, от време на време си хващаш по някое тлъсто мишленце, за да разнообразиш всекидневието, целият квартал е твой. Да живееш в четиризвезден хотел, означава всички да сме натъпкани на няколко квадратни метра, постоянно да те разбутват от местенцето, където си се сгушил, с отвратителна четка или бучаща прахосмукачка и да трябва да ползваш същата тоалетна като човешките същества. Само като си помисля за миризмата ми се повдига...

Il a donc fallu que je me fasse à ma nouvelle vie. « Dans un quatre étoiles, tu te rends compte ! », qu’ils me répétaient à longueur de journée.

Moi j’aime mieux les mille étoiles des nuits claires de la rue des Alpes : tu sors quand tu veux, tu vas où tu veux, tu t’envoies une jolie petite souris bien grasse de temps en temps pour compléter l’ordinaire, tout le quartier t’appartient. Habiter dans un « quatre étoiles » signifie être tous entassés sur quelques mètres carrés, être constamment délogé par des inconnues armées d’un détestable plumeau ou d’un aspirateur vrombissant, et devoir utiliser les mêmes lieux d’aisance que les êtres humains. L’odeur, rien que d’y repenser, me soulève encore…

Но най-ужасното беше, когато решиха за три дни да ме заведат в планината, на зимен курорт. Петдесетте квадратни метра се стесниха още и в този претъпкан хотел заради

Mais le pire a été quand ils ont décidé de m’emmener trois jours aux sports d’hiver. Les 50 mètres carrés ont sensiblement rétréci et dans cet hôtel hyper bondé à cause des jours de fête,

празниците беше толкова шумно, че от осемнадесетте часа сън, които са ми необходими на ден, ми останаха само осем или девет. Да ми налагат лудия ритъм на човешките същества, които постоянно се чувстват длъжни да сноват напред-назад, това вече беше прекалено! И аз избягах! За да ги науча, че ми дължат малко повече уважение. Търсиха ме с часове. От скривалището ми под едно голямо стълбище, където се бях сврял, ги видях да минават няколко пъти пред мен. На челото на бащата имаше по-дълбока от обичайното бръчка, майката беше събрала българския персонал, който не разбираше и думичка от това, което им говореше, момчетата тичаха във всички посоки, Лейла плачеше. Стана ми жал за тях и най-накрая се показах. В началото на март пак се местим. Отведоха ме в една просторна къща, където имаше само кашони. За мое голямо учудване открих много познати миризми. Миришеше на килима в кабинета на рю дез Алп, на жълтата плюшена играчка от леглото на Кирил, на парфюма на Кристин – “О д’Исе”, с който се пръска. Най-странното беше, че и на следващата сутрин килимът си беше там, плюшената играчка

le bruit était tel que des dix-huit heures de sommeil dont j’ai quotidiennement besoin, il ne m’en est resté que huit ou neuf. Qu’on m’impose le rythme affolant des humains toujours obligés de s’agiter, c’en était trop. J’ai fugué ! Pour leur apprendre qu’ils me devaient un peu plus de respect. Ils m’ont cherché pendant des heures. De ma cachette sous un grand escalier où je m’étais terré, je les ai vus passer plusieurs fois devant moi. Le père avait une ride plus profonde que d’habitude à travers le front, la mère ameutait le personnel bulgare qui ne comprenait pas un traître mot, les garçons couraient en tous sens, Leïla pleurait. Ils m’ont fait pitié, je me suis finalement montré.

Début mars, redéménagement. On m’a débarqué dans une maison spacieuse qui ne contenait que des cartons. A ma très grande surprise, j’y ai retrouvé plein d’odeurs familières. Ça sentait le tapis du bureau de la rue des Alpes, la peluche jaune du lit de Kyril, l’O d’Issey dont s’asperge Christine. Le plus étrange, c’est que le lendemain le tapis était là, la peluche aussi et que Christine avait à nouveau la même odeur (comment supporte-t-elle ?) qu’en Suisse. Ma plus grande joie a été de

също и че Кристин миришеше отново по същия начин (как ли издържа?) като в Швейцария. Най-голямата ми радост бе да видя отново любимия ми кош. Веднага се настаних в него и прекарах вътре около 18 часа, по стария си навик. И трябва да призная, че оттогава няма от какво да се оплача: голяма градина, пълна с птици и мишки, ВИСКАС до насита, дълги периоди през деня, когато си седя сам1 вкъщи. За сметка на това пък двукраките ми спътници не изглеждат винаги особено доволни от своята съдба: децата се връщат късно от училище изморени и прекарват много време, включително събота и неделя, да си пишат домашните. Кристин постоянно виси на телефона, урежда някакъв проблем с мебел, който не пристига, с корниз, която не е помярка, или с кранче, което тече и изпраща всичката вода зад кухненския шкаф. Добре, че от време на време гледат по някое DVD, изиграват по някоя партия тенис на маса или отиват в ски-екипи на планината, която се извисява точно зад къщата ни. Но това не е достатъчно обяснение за мен защо замениха хилядите звезди от рю дез Алп за БЪЛГАРСКИ ЗВЕЗДИ (произнасяйте “balgarski zvezdi”, като на български).

retrouver mon cher panier. Je m’y suis immédiatement installé et j’y ai passé environ dix-huit heures, selon mon ancienne habitude. Et je dois avouer que depuis lors, je n’ai plus de motifs de me plaindre : grand jardin plein d’oiseaux et de souris, ВИСКАС en quantité, longues périodes pendant la journée où je profite seul de la maison.

Mes compagnons sur deux pattes, par contre, ne semblent pas toujours contents de leur sort : les enfants rentrent de l’école tard et fatigués et passent énormément de temps, samedis et dimanches compris, à faire des devoirs. Christine est tout le temps pendue au téléphone, en train de régler un problème de meuble qui ne vient pas, de tringle de rideau qui ne fait pas l’affaire, ou de robinet qui envoie toute l’eau derrière une armoire de cuisine.

Certes, je les vois regarder de temps en temps un DVD, jouer une partie de ping-pong ou partir en tenue de ski en direction de la montagne qui s’élève juste derrière notre maison. Mais ceci ne m’explique pas vraiment pourquoi ils ont échangé les jolies étoiles de la rue des Alpes contre des БЪЛГАРСКИ ЗВЕЗДИ (prononcez belgarski zvezdi, ça veut dire étoiles bulgares). Que fontils de leurs journées qui mérite que

Какво ли толкова правят през деня, което да си заслужава всичко да се нарича по различен начин и което да ме принуждава и аз като Кристин да имам четири часа седмично уроци по български език с една улична котка? Това е. Мисля, че Кристин ще оцени, че я облекчих, като написах тези “Новини от България” вместо нея.

tout soit désigné différemment et qui m’oblige à prendre, comme Christine, quatre heures hebdomadaires de bulgares avec un chat du quartier ?

Voilà. J’espère que Christine saura apprécier que je l’aie déchargée en rédigeant ces Nouvelles bulgares à sa place.

Още нещо: ако случайно се озовете в предишния ми квартал и ако случайно срещнете една малка бяла, много сладка котка, с три черни лапички, бъдете така любезни, кажете й, че не съм я забравил и че моите господари ми обещаха да се приберем у дома след не много дълго време. Ако тя наистина ме обича, ще ме чака...

Encore une chose : si par hasard vous vous trouvez dans mon ancien quartier et si d’aventure vous croisez une petite chatte blanche super mignonne avec ses trois petites bottines noires, soyez gentils, dites-lui que je ne l’ai pas oubliée et que mes maîtres m’ont fait la promesse de rentrer au pays dans pas trop longtemps. Si elle m’aime vraiment, elle saura patienter…

Луна Бюркхард, Драгалевци, София

Luna Burkhard, Dragalevsti, Sofia

Макар и да се казва Луна, става дума за котарак. – Б. пр.

1

Новини от България № 7 8 май 2005

Nouvelles bulgares no 7 8 mai 2005

Етнически малцинства

Minorités ethniques

Когато се върнахме от нашата малка планинска обиколка в Югозападна България, той беше там, както всяка сутрин. Може би е на възрастта на Алик. Познава ни, защото ни вижда от два месеца да минаваме през кръстовището, където от седем часа предлага услугите си, с чистачка за стъкла и почистващ спрей. Прави ни знак с ръка и ни се усмихва, вече не си прави труда да ни предлага да изчисти предното стъкло. Специалистите по подпомагане на развитието са ме учили, че не трябва да се насърчава детският труд и че следователно трябва да се отказват услугите им. Но всяка сутрин минавам през това кръстовище със свито сърце. Завеждам моите деца на училище, а малкото ромско момче остава на улицата и се опитва да припечели малко жълти стотинки, размахващо своята чистачка като бойно знаме. Когато е много студено, се възползва, докато свети червено, да застане съвсем близо до ауспуха и да затопли ръцете и лицето си на газовите изпарения от мотора.

A notre retour d’un petit périple à travers les montagnes du sud-ouest de la Bulgarie, il était là, comme tous les matins. Il doit avoir l’âge d’Alic. Il nous connaît pour nous voir passer depuis deux mois au carrefour où dès sept heures il offre ses services, muni d’une raclette à vitre et d’un spray de détergent. Il nous fait un signe de la main et nous sourit, mais ne se fatigue plus à nous demander s’il peut nettoyer notre pare-brise. Les spécialistes de l’aide au développement m’ont enseigné qu’il faut décourager le travail des enfants et que par conséquent il faut refuser leurs services. Mais chaque matin je passe par ce carrefour avec un pincement de cœur. J’emmène mes enfants à l’école et le petit garçon rom reste dans la rue et tente de gagner quelques sous, sa raclette pour étendard. Quand il fait trop froid, il profite du feu rouge pour se mettre tout près d’un pot d’échappement et réchauffer ses mains et son visage dans les gaz du moteur.

Ромската общност е силно застъпена в София. Най-облагодетелстваните идват в града със семействата си, на каручка, теглена от хилав, нервен кон, който се движи в тръс. Повечето ми изглеждат като вехтошари: ровят в кофите – в нашата също – и отнасят интересните предмети. Някои търсят картон, други стар метал. Много от тях просят. На нашите деца им е трудно да свикнат с тези очевидно крайно бедни хора. И задават като мен въпроси. Като цяло българите ненавиждат ромите. Достатъчно е да поживееш месец тук, за да го разбереш. Един ден попитах една колежка на Хайнц, впрочем много симпатична и широко скроена жена, дали е възможно да се ангажират музиканти, за да организирам тържество у дома. Тя ми отговори, че не, защото само ромите предлагат подобна услуга и че е немислимо да ги поканиш у дома, тъй като всичките са крадци. Следователно подобни тържества могат да се организират само на публични места. Когато през февруари ми откраднаха чантата в един ресторант, съчувствието на българските ни приятели се изразяваше с изречения от типа на: “Човек винаги трябва да е нащрек с ромите”, “Ром,

La communauté rom est très présente à Sofia. Les plus favorisés viennent en ville en famille, sur une charrette tirée par un petit cheval au trot, maigre et nerveux. La plupart me semblent exercer le métier de chiffonnier : ils fouillent les poubelles – la nôtre aussi – et emportent ce qui les intéresse.

Certains recherchent le carton, d’autre le vieux métal. Beaucoup mendient. Nos enfants s’habituent avec peine à côtoyer ces gens manifestement très pauvres. Et posent des questions, comme moi.

Les Bulgares, dans l’ensemble, détestent les Roms. Il suffit de vivre un mois ici pour le savoir. J’ai un jour demandé à une collègue de Heinz, par ailleurs très sympathique et ouverte, s’il était possible de louer des musiciens pour organiser une fête chez soi. Elle m’a répondu que non, car seuls des Roms vendent ce genre de service et qu’il était inimaginable de les faire venir chez soi puisque ce sont tous des voleurs. Qu’on ne peut donc organiser ce genre de fête que dans un endroit public. Quand en février, je me suis fait voler mon sac dans un restaurant, la compassion de nos amis bulgares s’exprimait dans des phrases du genre : « Avec les Roms, il faut toujours être très vigilant », « Un

който не краде, получава достатъчно социални помощи от държавата”. Ромите лесно се разпознават сред българите: те са ниски на ръст, много слаби с матова кожа, която издава индийския им произход. В ресторанта, където бяхме седнали, когато ме ограбиха, беше заета само една маса от четири високи млади блондинки, съвсем очевидно – славянки. Извадих очилата си от чантата, за да прочета менюто, и когато след пет минути поисках да ги прибера отново, чантата беше изчезнала. Както и четирите красавици, които все още седяха на масата при нашето пристигане.

Rom qui ne vole pas, c’est parce qu’il reçoit suffisamment de contributions de l’Etat »,… Les Roms se distinguent facilement des Bulgares : ils sont de petite taille, très minces, et ont un teint mat trahissant leur origine indienne.

Dans le restaurant où nous étions installés quand on m’a volée, une seule table était occupée par quatre grandes jeunes femmes blondes, manifestement slaves. J’ai sorti mes lunettes de mon sac pour lire le menu et quand cinq minutes plus tard, j’ai voulu les y remettre, le sac avait disparu. Tout comme les quatre beautés encore attablées à notre arrivée.

Шестдневното ни пътешествие, за съжаление без Лейла, която нямаше ваканция, се оказа много интересно.

Notre voyage de six jours, malheureusement sans Leïla qui n’avait pas de vacances, s’est avéré très intéressant.

Първия ден посетихме известния Рилски манастир, най-красивия в България, както изглежда. Скрит е на дъното на дълга долина и зад високи автентични стени. Изненадата е голяма, още щом се прекрачи портата. Църквата е изпъстрена с черни, червени и бели ивици и изглежда сякаш защитена от трите етажа галерии, които я обкръжават. Външните стени с нартика са покрита

Le premier jour, nous avons visité le célèbre monastère de Rila, le plus beau de Bulgarie, paraît-il. Il est caché au fond d’une longue vallée encaissée, et derrière une enceinte de hauts murs très rustiques. La surprise est de taille, dès le portail passé. L’église zébrée de lignes noires, rouges et blanches semble protégée par les trois étages de galeries qui l’entourent. Les murs extérieurs

с изненадващи фрески в ярки цветове. Потънала в съзерцание, първоначално не видях този дълъг и ръбест силует, който прекосяваше двора забързано. При шума на дългите му поли, които бясно се вееха на вятъра, се обърнах. И видях две пламенни очи, готови безцеремонно да застрелят туристите, които смущават покоя на тази обител. Впечатлена от появата на този Распутин, скрих фотоапарата зад гърба си и се огледах, за да проверя дали поведението на моите хлапета е достатъчно благопристойно. Точно те бяха разгневили пазителя на това светилище. Изчервих се от срам. На следващия ден посетихме Благоевград, малък град, където е разположен, след падането на комунистическия режим, първият американски университет отвъд бившата Желязна завеса. Мястото прогонва повечето туристи, отблъснати от строилите се блокове, които се рушат и покрай които трябва да се мине, за да се стигне до центъра. Жалко, защото центърът на това градче, планиран за големи народни събирания, е много приятен с многобройните си тераси, препълнени със студенти, които с добро настроение се канят да оправят света.

du narthex sont couverts d’étonnantes fresques aux couleurs vives. Plongée dans leur contemplation, je n’ai tout d’abord pas vu cette silhouette longue et anguleuse qui traversait la cour à vive allure. Au bruit de la longue jupe qui battait furieusement l’air, je me suis retournée. Et j’ai vu deux yeux ardents décidés à fusiller sans ménagement les touristes venus déranger la quiétude du lieu. Impressionnée par l’apparition de ce Raspoutine, j’ai dissimulé mon appareil photographique derrière mon dos et jeté un regard circulaire pour contrôler si le comportement de mes poussins était suffisamment orthodoxe.

C’était bien eux qui avaient causé l’ire du gardien de ce sanctuaire. J’en étais rouge de honte.

Le lendemain, nous avons découvert Blagoevgrad, petite ville où s’est installée, à la chute du régime communiste, la première université américaine située au-delà de l’ex-rideau de fer. L’endroit met en fuite la plupart des touristes repoussés par l’alignement de HLM en décomposition qu’il s’agit de traverser pour atteindre le centre.

C’est dommage, car le cœur de cette bourgade, planifié pour les grands rassemblements populaires, est très

На третия ден се качихме пеша по изумителната долина на Мелник. Пейзажът напомня пирамидите на Езен1, но много по-грандиозни. Няколко костенурки, по-бавни от нас, бяха поели като нас по опасния на места път, който води до Рожен, красив манастир, потънал в зеленина. Поселски, по-закътан от този на Иван Рилски, той ни покори, децата също. В четвъртък стигнахме до Родопите, планина, разположена до гръцката граница. Искахме да видим едно село “с много добре запазена българска традиционна архитектура”, следователно попадащо в категорията три звезди в нашия пътеводител. Наистина Ковачевица си заслужава да се отклониш от пътя. Но това, което най-много ни впечатли и за което пътеводителят не споменаваше, е, че пътят ни минаваше през едно ромско село, което го няма на никаква карта. То изведнъж се появи, на завоя на пътя, осеян с дупки, по който се движехме със скорост 20 км в час. Много деца на всякаква възраст играеха с отпадъчни материали: консервени кутии, сплескани топки... От двете страни на пътя се издигаха десетина малки колибки, скалъпени от

plaisant avec ses nombreuses terrasses bondées d’étudiants appliqués à refaire le monde dans la bonne humeur.

Le troisième jour, nous avons remonté à pied l’époustouflante vallée de Melnik.

Le paysage rappelle les pyramides d’Euseigne*, mais en beaucoup plus grandiose. Quelques tortues, plus lentes, empruntaient comme nous le sentier par endroit périlleux qui mène à Rojen, joli monastère couché dans un écrin de verdure. Plus campagnard, plus intime que celui de Jean de Rila, il nous a conquis, enfants compris.

Le jeudi, nous avons atteint les Rhodopes, montagnes qui bordent la frontière grecque. Nous voulions voir un village « à l’architecture bulgare traditionnelle très bien conservée » donc classé trois étoiles dans notre guide. Kovatchévitza vaut le détour, effectivement. Mais ce qui nous a le plus impressionnés, et dont le guide ne faisait aucunement mention, c’est que notre itinéraire passait par un village rom qui ne figure sur aucune carte. Il est apparu tout à coup, au tournant de la route criblée de trous que nous parcourions à la vitesse de 20 km à l’heure. Des quantités de gosses de

картон и стари дъски, и цяла тълпа от шумни, мургави хора се суетеше. По-далеч, ново смайващо откритие: пътят приличаше на машина на времето. Тъй като помаците, мюсюлманска българска общност, живееща в Родопите, обработват земите си като преди ерата на механизацията. Видяхме жените, облечени в петроленосини шалвари, с туника на цветя и забрадка как прекопават земята, застанали една до друга в редица, всичките с един и същи жест. Сякаш изпълняваха бавен, прастар танц. Мъжете си даваха много по-малко зор: и те бяха на група и се хранеха под дебелата сянка на едно дърво. В петък минахме с колата през едно много тясно ждрело. Цели парчета от тесния път се бяха срутили в реката. Пътят се ремонтираше на много места, отбелязани с табела: “Ремонт на пътя, подпомогнат със средства на Европейската общност.” Тъй като през февруари се изляха проливни дъждове над региона, причинили огромни щети. В края на този опасен път се озовахме пред “Дяволското гърло” – карстова пещера, където с оглушителен шум тече подземен водопад. Слязохме по дълго стръмно стълбище, съвсем ръждясало,

tous âges jouaient avec du matériel de récupération : boîtes de conserve, balles en chiffon…A gauche et à droite de la route se dressaient des dizaines de cabanes minuscules, bricolées avec du carton ou des vieilles planches, et toute une foule de gens bruyants et basanés vaquaient à leurs affaires.

Plus loin, nouvelle découverte surprenante : la route semblait une machine à remonter le temps. Car les Pomaks, communautés bulgares musulmanes vivant dans les Rhodopes, travaillent leurs champs comme avant l’ère de la mécanisation. Nous avons vu les femmes, habillées d’un pantalon bouffant bleu pétrole, d’une tunique fleurie et d’un foulard, qui retournaient la terre, en rang sur une ligne, toutes avec le même geste. Elles semblaient exécuter une danse lente et ancestrale. Les hommes s’affairaient beaucoup moins : en groupe eux aussi, ils prenaient un repas à l’ombre d’un arbre.

Le vendredi, nous nous sommes enfoncés en voiture dans une gorge très étroite. Des pans entiers de la petite route s’étaient effondrés dans la rivière, et plusieurs chantiers de réparation étaient ouverts, signalés par un écriteau : « Travaux subventionnés

и проникнахме в този каменен търбух. Когато екскурзоводът ни разказа, че по време на проливните дъждове се случвало мястото да се напълни изцяло с вода, въображението на трите ни момчета се отприщи. Кирил стана много нервен и задърпа ръката ми. Въздъхна с облекчение, когато отново излезе на слънце. В събота посетихме Пловдив, много красив град, за който ще ви говоря при друг случай. Вечерта се върнахме при Лейла в София. Предишната вечер тя бе организирала купон за приятелите си и не изглеждаше да е била много самотна... Оттогава всекидневният живот възобнови своя ход, малкото ромче е на своя пост. Сърцето ми се свива, когато го виждам и ми напомня гледката, която видях в Южна България.

Село, разположено в швейцарските Алпи, известно с чудноватите си геологически втвърдявания, наричани “пирамиди на феите”.

1

par la Communauté européenne ». C’est que fin février, des pluies diluviennes se sont abattues sur cette région, causant d’énormes dégâts. Au bout de cette route inquiétante, nous avons trouvé la « Gorge du Diable », un gouffre karstique où se précipite dans un bruit assourdissant une cascade souterraine.

Nous avons descendu un long escalier raide et tout rouillé et pénétré dans cette panse de pierre. Quand notre guide a raconté que lors des grosses pluies, il arrivait que l’endroit se remplisse entièrement d’eau, la fantaisie de nos trois garçons s’est débridée.

Kyril, soudain très nerveux, tirait sur ma main. Il a soupiré de soulagement en retrouvant la lumière du soleil.

Le samedi nous avons visité Plovdiv, une très belle ville dont je vous parlerai à une autre occasion. Et le soir, nous avons retrouvé Leïla à Sofia. Elle avait organisé la veille une fête pour ses copains de classe et semblait ne pas avoir souffert de la solitude…

Depuis, la vie ordinaire a repris son cours, le petit Rom est à son poste.

Le pincement de cœur que j’éprouve en le voyant éveille les images que j’ai découvertes au sud du pays.

* Village situé dans les Alpes suisses, connu pour ses étonnantes concrétions géologiques appelées « pyramides de fées »

Новини от България № 8 17 юни 2005

Nouvelles bulgares no 8 17 juin 2005

Васил

Vassil

Ако един мощен глас извика в телефонната слушалка: “Фрау Бюркхард!”, веднага знам, че става дума за Васил. Дългокрак, с искрена усмивка, разкриваща ред големи зъби, късо подстриган и без шкембенце (твърде необичаен за българин детайл), Васил е както собственик на нашата къща, така и истински извор на сведения. Знае всичко, запознат е с всичко, изглежда на “ти” с цялата политическа клика в София. С бърз ум, много прагматичен, той има решение за всеки проблем. «Rufen Sie mich einfach an. Und die Kinder? Hauptsach gesund, auf Holz schlagen.»1

Si une voix de stentor hurle « Frau Burkhard ! » dans le téléphone, je sais immédiatement qu’il s’agit de Vassil.

Longues jambes, grandes dents sur un sourire sincère, cheveux en brosse, pas d’embonpoint (détail très inhabituel chez un Bulgare), Vassil est à la fois le propriétaire de notre maison et un véritable bureau de renseignements. Il sait tout, connaît tout, semble à tu et à toi avec toute la clique politique de Sofia. D’esprit vif, très pragmatique, il a une solution pour chaque problème : « Rufen Sie mich einfach an. Und die Kinder ? Hauptsach gesund, auf Holz schlagen¹».

Не ни е много ясно с какво се занимава Васил, или по-точно с какво не се занимава. Вече ни е казал, че внася строителни елементи, че продава банкомати, че съветва жена си в търговията й с луксозен порцелан, че продава терени, че навремето се е занимавал с внос на коли, че възнамерява да се занимава с политика.

Nous ne savons pas très bien ce que fait Vassil, ou plutôt ce qu’il ne fait pas. Il nous a déjà dit qu’il importait des éléments de construction, qu’il vendait des bancomats, qu’il conseillait sa femme pour son commerce de vaisselle de luxe, qu’il avait des terrains à nous vendre, qu’il avait importé, voici longtemps, des voitures, qu’il envisageait de faire de la politique.

Едно е сигурно: Васил е успял да извлече най-доброто от историческия завой през 1990 годива. Човекът е завършил с немска матура същата гимназия като Лейла (той ни насочи натам), после е заминал да учи в Германия. След падането на Берлинската стена припечелил не малко марки от внос-износ и по време на най-тежката криза успял да си построи с малко пари много красива вила в най-богатия квартал на София. Сега ни я дава под наем на златна цена. Васил винаги ще намери време да ни се притече на помощ, когато някое кранче тече или някоя тръба замръзне. Как да повярва човек, че денят му минава в игра с последното му дете, момиченце, родено десет години след другите две и което е всичката му гордост.

“Не се колебайте да ми звъните. А децата? Най-важно е здравето. Чукам на дърво.”

Ce qui est sûr c’est que Vassil a su tirer le meilleur du virage historique de 1990.

L’homme a passé un bac allemand au même lycée que Leïla (une autre adresse que nous tenons de lui), puis est parti étudier en Allemagne. Après la Chute du Mur, il s’est fait un paquet de marks dans l’import-export et, en pleine période de crise, a pu construire pour trois fois rien une très belle villa dans le quartier le plus huppé de Sofia. Il nous la loue maintenant à prix d’or. Vassil a toujours du temps pour accourir à notre secours quand un robinet fuit ou qu’une conduite gèle. A croire qu’il passe sa journée à jouer avec son dernier enfant, une fillette née dix ans après les deux autres et qui est toute sa fierté.

1

¹ « N’hésitez pas à m’appeler. Et les enfants ?

Le principal c’est la santé. Je touche du bois ».

Новини от България № 9 5 юли 2005

Nouvelles bulgares no 9 5 juillet 2005

София

Sofia

София се е родила на мястото на София заради благотворните си води и изключителния въздух, идващ от Витоша. Българската столица в началото на XX век все още е била смятана за център по балнеолечение с благоприятен климат.

Sofia est née à Sofia pour les eaux bienfaisantes du lieu et l’air exceptionnel dévalant du Mont Vitocha. La capitale bulgare était encore, au début du vingtième siècle, considérée comme une station thermale et climatique.

В центъра на града, точно до много красивата джамия Баня Баши, от около тридесет обществени чешми тече топла и лепкава вода в големи пластмасови шишета, които пълнят софиянци, загрижени за здравето си. Много често хората се придвижват от отдалечените крайни квартали като “Люлин”, населен с 200 000 жители, натъпкани в блокове в окаяно състояние. За да се приберат у дома, напълнили колата с чиста и безплатна вода, те трябва да проявят търпение в големите задръствания и да вдишват черните и вонящи изпарения, които бълват многобройните камиони със стари лепенки: D, A, CH, I или E, неиздържали годишния технически преглед в страните си.

Au centre de la ville, juste à côté de la très belle mosquée Banya Bashi, une trentaine de fontaines publiques déversent une eau chaude et gluante dans les grandes bouteilles en plastique qu’y remplissent les Sofiotes attentifs à leur santé.

Les gens se déplacent souvent de quartiers périphériques très éloignés, comme Lyoulin, 200.000 habitants entassés dans des blocs préfabriqués en lamentable état. Pour s’en retourner chez eux la voiture remplie d’eau pure et gratuite, ils sont obligés de patienter dans de gros embouteillages et d’inhaler les gaz noirs et puants crachés par les très nombreux camions aux vieux autocollants D, A, CH, I ou E : tous des refusés aux contrôles de sécurité de leur pays d’origine.

За щастие ние не живеем в замърсения център на София. Ние живеем точно на баира под Витоша. В къща с черен покрив, сред приятна градина, оградена с висока стена. Вероятно за да предпазим котката ни Луна от набезите на глутниците бездомни кучета в квартала. Драгалевци, бивше село, днес квартал на София, е удивително място. Всеки ден срещам възрастни хора, мъже и жени, които бутат пред себе си няколко кози, понякога една или две крави или дори цяло стадо овце. Те ги извеждат на паша между къщите, преди да ги приберат у дома. Съседът ми гледа кокошки, които прибира да спят в стар, зелен и съвсем ръждясал фургон. Той си има и куче, което току-що роди две игриви кученца с щръкнали уши, за голяма радост на децата. Той и жена му имат прекрасна зеленчукова градина и ми дават вкусни домати. Точно до нас живее господин Лучано, министър на спорта и здравето. Отпразнува преизбирането си с големи фойерверки. Ние не им обърнахме особено внимание, тъй като жителите в квартала, които не гледат кокошки или овце, се возят в коли от ранга на “Порше”, които се пазят от два “гардероба”, докато те вечерят в ресторанта “Перла”, та същите те, поне

Nous n’habitons pas dans le centre pollué de Sofia, heureusement. Nous vivons, justement, à flanc de coteau du Mont Vitocha. Dans une maison aux épaules écrasées sous un toit noir, et installée dans un agréable jardin entouré d’un haut mur. Sans doute pour éviter à notre chat Luna de se faire attaquer par les bandes de chiens errant dans le quartier. Dragalevtsi, ancien village aujourd’hui annexé à Sofia, est un endroit surprenant. J’y croise tous les jours des vieux, femmes ou hommes, menant devant eux quelques chèvres, parfois une ou deux vaches, ou même tout un troupeau de moutons. Ils les font paître entre les maisons avant de les ramener chez eux. Mon voisin élève des poules qu’il met dormir dans une vieille roulotte verte et toute rouillée. Il a également une chienne. Elle vient de mettre bas, pour le plus grand plaisir de nos enfants, deux chiots joueurs aux oreilles dressées. Lui et sa femme cultivent un magnifique potager et me donnent de délicieuses tomates. Juste à côté vit monsieur Luciano, ministre du sport et de la santé. Il vient de fêter sa réélection en lançant un grand feu d’artifice. Nous n’y avons pas été très attentifs car les habitants du quartier qui n’élèvent plus de poules ou de

веднъж в месеца пускат фойерверки. И понеже има няколко от този тип, можем да сметнем, че имаме средно поне по три фойерверки на седмица. Ужасно досадно! Децата ни минават покрай паркинга на хотел “Перла”, когато ги изпращам да пазаруват в “Макс”, денонощен супермаркет на 50 метра от нас, от другата страна на шосето. Според кадастъра би трябвало общински път да води до нас. Но ето че един хубав ден собственикът на хотела докара булдозер, за да унищожи пътя и направи места за паркиране за своите клиенти. Постави будка с пазач и въпросът се приключи. Ние трябва да заобикаляме всеки път, когато слизаме с кола в града. Кой има желание да протестира? Преди няколко седмици се стреляше в “Перла”. След една седмица ще заминем от Драгалевци в посока Гърция, далеч от кокошките, овцете, стотиците кучета (само ние си имаме котка, за да се пазим от крадци), хилядите бодигардове, всекидневните повреди в електричеството, фойерверките. Там възнамеряваме да се срещнем с приятелите ни Пиер и Беатрис, които тръгват с мотор от Швейцария “без друг

moutons roulent en Porsche qu’ils font garder par deux armoires à glace quand ils vont dîner au restaurant La Perla, et tirent des feux d’artifice au moins une fois par mois. Comme ils sont quelquesuns à mener ce train, on peut compter avec trois feux d’artifice par semaine en moyenne. Carrément barbant !

Le parking de l’hôtel La Perla est le chemin qu’empruntent les enfants quand je les envoie faire une course chez Maks, un supermarché ouvert jour et nuit et situé à cinquante mètres de chez nous, de l’autre côté de la grandroute. Sur le cadastre, c’est la voie publique qui mène chez nous. Mais voilà : un beau jour le propriétaire de l’hôtel a fait venir un bulldozer pour arracher la route et y construire des places de stationnement pour ses clients. Il a dressé une guérite dans laquelle il a assis un garde, et l’affaire est close. A nous maintenant de faire un long détour chaque fois que nous nous rendons en voiture à Sofia. Qui a envie de protester ? Voici quelques semaines, des coups de feu ont été échangés au La Perla…

Dans une semaine, nous quittons Dragalevtsi, ses poules, ses moutons, ses centaines de chiens (nous sommes

план, освен да пристигнат накрая в София”. Урс и синът му Албан казаха, че ще дойдат за 1 август, Жони и Пол пристигат на 10-и. Цялото семейство очаква с удоволствие и нетърпение тези приятели, любопитни да открият една страна, която присъства толкова рядко в международните медии...

les seuls à avoir un chat pour nous protéger des voleurs), ses milliers de gardes privés, ses pannes d’électricité quotidienne et ses feux d’artifice pour nous rendre en Grèce. Nous comptons y retrouver nos amis Pierre et Béatrice qui partent de la Suisse à moto « sans autre plan que d’arriver finalement à Sofia ».

Urs et son fils Alban se sont annoncés pour le 1er août, Joni et Paul arrivent le 10. Toute la famille attend avec plaisir et impatience ces amis curieux de découvrir un pays si peu présent dans les médias internationaux…

Новини от България № 10 2 октомври 2005

Nouvelles bulgares no 10 2 octobre 2005

Карайте!

Circulez !

Госпожа Швайцер, заемаща втория по важност пост в Швейцарското посолство, отговаряща за икономическите връзки, напусна в края на септември. Отвратена. Запомни от България само мафиотския й облик.

Madame Schweizer, numéro deux de l’ambassade de Suisse et responsable des relations économiques, a quitté son poste fin septembre. Dégoûtée. Elle n’a retenu de la Bulgarie que son côté mafieux.

Вярно е, че смутните времена след падането на комунизма позволиха на всевъзможни тарикати лесно да се нагушат. Най-дразнещото е, че тази клика се перчи открито в града и демонстрира, че законите важат само за малоумниците: костюм в стил Гетсби, тъмни очила, пура и шапка канотие, човек може да си помисли, че е попаднал на снимането на “Борсалино”. И аз подобно на г-жа Швайцер побеснявам всеки път, когато чакам на светофара и когато някой огромен черен джип с тъмни стъкла мине пред цялата колона отляво, принуждавайки колите в насрещното движение да се отместят, за да застане така нагло

Il est vrai que le flou de l’aprèscommunisme a permis aux profiteurs de tout acabit de faire facilement leur beurre. Le plus agaçant est que cette clique pavane ouvertement dans la ville en affichant que les lois sont bonnes pour les imbéciles : costume à la Gatsby, lunettes noires, cigare et canotier, on se croirait tombé en plein tournage de Borsalino.

Moi aussi, comme Madame Schweizer, chaque fois que j’attends à un feu rouge et qu’une grosse 4x4 noire aux vitres teintées remonte toute la colonne par la gauche en obligeant les voitures circulant en sens inverse à s’écarter, et qu’elle vient se placer devant tout le monde, je fulmine. Et toute la journée

пред всички. И продължавам цял ден да ругая тази “паплач”, тази продажна полиция, тези подкупни политици, тези инертни избиратели, тази страна, със сигурност неподготвена да влезе в Европейския съюз, това повсеместно нехайство. Това не пречи да се чувствам в София също толкова в безопасност колкото в Биен, нашето малко провинциално швейцарско градче. Обикновените българи са изключително коректни, на пазара ви връщат рестото до последната стотинка. Вярно, че движението в София е хаотично и всички българи се мислят за Шумахер, но водачите внимават много. Атмосферата в града е непринудена, крачката никога не е забързана, многобройните паркове и градинки винаги са пълни с хора, излезли на разходка. И вечер, без да се страхуваш, можеш да отидеш на кино.

je continue à pester contre cette « engeance », cette police vendue, ces politiciens véreux, ces électeurs trop mous, ce pays certainement pas mûr pour entrer en Europe, ce laisser-aller général.

N’empêche que je me sens aussi en sécurité à Sofia qu’à Bienne, notre petite ville de la province suisse. Les Bulgares ordinaires sont extrêmement corrects, au marché on vous rend toujours la monnaie jusqu’au dernier stotinki¹. La circulation à Sofia est certes chaotique et les Bulgares se prennent tous pour Schumacher, mais les conducteurs sont très attentifs. L’atmosphère en ville est détendue, le pas n’est jamais rapide, les très nombreux espaces verts sont toujours pleins de promeneurs. Et le soir on se rend au cinéma sans crainte.

¹ Un lev (0.50 €) = 100 stotinki

Новини от България № 11 23 октомври 2005

Nouvelles bulgares no 11 23 octobre 2005

Музика и танци

Musique et danse

Всеки четвъртък следобед Кирил отива на урок по музика в Консерваторията, която се намира в квартал “Изток”. Всеки път се оплаква, поти се: никак не е лесно да носи на детското си гръбче акордеон. Но щом е с учителя, усмивката отново засиява на лицето му. Изглежда, че г-н Миланов цени единствения урок, който дава на ученик, който не е професионалист. Винаги усмихнат, много внимателен, говори много зле немски, но знае да поправя точно, да накара малкия си ученик да работи в продължение на десет минути по една и съща тема, без да му доскучае или да започне да мрънка. Часът минава неусетно.

Les jeudis après-midi, Kyril se rend au conservatoire situé dans le quartier d’Istok pour sa leçon de musique.

Il se plaint chaque fois, transpire à grosses gouttes : c’est que porter un accordéon sur son dos d’enfant n’est pas un exercice facile. Mais dès qu’il est en présence de son professeur, le sourire revient. Monsieur Milanov semble apprécier la seule leçon qu’il donne à un élève non professionnel.

Toujours souriant, très attentif, il parle très mal l’allemand, mais sait corriger avec précision, faire travailler son jeune élève pendant dix minutes sur le même thème, sans réprimander ni ennuyer.

L’heure passe en un rien de temps.

Българите обичат танците и музиката (познавате изключителните “Български гласове”) и са много по-привързани от нас към своите традиции. Дори и най-сериозните работни семинари, на които присъства Хайнц, завършват по принцип с вечеря, обилно полята с ракия и танци, в които всички се включват. И ще ми повярвате ли, ако

Les Bulgares aiment la danse et la musique (vous connaissez les extraordinaires «Voix bulgares») et sont beaucoup plus attachés que nous à leurs traditions. Même les très sérieux séminaires de travail auxquels Heinz participe se terminent généralement par un repas arrosé de rakia¹ et une soirée dansante où personne ne fait tapisserie.

ви кажа, че в дискотеките често се случва дисководещият да спре “техно”парчето и да пусне няколко хорà. Тогава всички се хващат за ръка в дълга верига и краката на тази младеж с градски вид се полюшват в ритъма на танца, предаващ се от поколение на поколение.

Et me croirez-vous si je vous dis que dans les discothèques il n’est pas rare que le disc-jockey interrompe la techno pour passer quelques «horo»². Tout le monde se prend alors par la main pour former une longue chaîne et les pieds de cette jeunesse au look citadin retrouvent les pas de danse connus depuis des générations.

¹ Eau-de-vie bulgare qui se boit avec la salade, en entrée ² Danses et chants traditionnels

Новини от България № 12 19 ноември 2005

Nouvelles bulgares no 12 19 novembre 2005

Възход и падение на съпругите на дипломати

Grandeur et misère des femmes d’expatriés

Когато пристигаш, знаеш къде ще работи съпругът ти, къде ще ходят на училище децата и евентуално - къде ще живее семейството. Останалото трябва да го измислиш. Какъв шанс!

Quand on débarque, on sait où le mari va travailler, où les enfants vont aller à l’école et éventuellement où la famille va habiter.

Le reste est à inventer. Une chance !

Няма нищо по-добро, ако искаш да излезеш от руслото на навика. Но за срамежливите е много трудно. Веднага трябва да се осведомиш къде да си купиш хляб, който да не прилича на подметка, кой учител преподава пиано на френски език, как да пуснеш парното. Съпругите на дипломатите си казват “добър ден” на първия ден, на втория вече си говорят на “ти”, а на третия си говорят толкова свойски, сякаш се познават открай време. А после изчезват, често без да си оставят адреса. Като Моник например. Наистина я харесвах. Французойка, трето дете в семейство с осем деца. Мъжът й е агроном и работеше в Министерството на земеделието. Тя бе учила руски език в един парижки

Oui, pour rompre les habitudes, on ne fait rien de mieux. Mais les timides ont la vie dure. C’est tout de suite qu’il faut demander où l’on trouve du pain qui ne ressemble pas à une éponge, quel professeur enseigne le piano en français, comment remettre le chauffage en marche. Les expatriées se disent bonjour le 1er jour, se tutoient le 2e jour et semblent s’être toujours connues dès le 3e jour. Puis disparaissent, souvent sans laisser d’adresse.

Monique, par exemple. Je l’aimais vraiment bien. Une Française, troisième enfant d’une famille de huit. Son mari agronome travaillait au ministère de l’agriculture. Elle avait étudié le russe dans une université parisienne, un atout certain pour se débrouiller en Bulgarie. C’est elle qui m’avait mise en

университет, безспорен плюс, за да се оправя в България. Тя ме свърза с шивачката Евгения. Прекарах много време с Моник. И тя като Лейла трудно понасяше мръсния въздух в София и винаги опушените кафенета. Очите й често се зачервяваха. Моник не се чувстваше добре тук. Каза ми го. И не се върна след лятната ваканция. Рабрах, че мъжът й поискал предсрочно прекратяване на договора му. Свестни хора. И двамата срамежливи. Липсват ми. И Делфин не се завърна след ваканцията. Поради различна причина. Тя бе обиколила със семейството си Мароко, Алжир, България, за рекордно време. Две години тук, една година там. Колкото да купят всички местни млекокомбинати за “Данон” и после набързо си отиват. За да пристигнат първи, преди другите. Делфин няма проблеми: “Навсякъде ще намериш дипломатически клуб.” И благодарение на клуба Делфин много бързо научава всичко, което иска да знае: кой фризьор използва продуктите на марката “Керастаз”, къде може дъщеря й да се запише на езда, колко се плаща за домашна прислужница. И тя ми липсва. Истинска златна мина за сведения. Винаги в добро настроение.

contact avec Evgenia, la couturière.

J’ai passé beaucoup de temps avec Monique. Comme Leïla, elle supportait difficilement l’air pollué de Sofia et les bistrots toujours enfumés. Ses yeux étaient souvent rouges. Monique ne se sentait pas bien ici. Elle me l’a dit.

Et elle n’est pas revenue après les vacances d’été. J’ai appris que son mari avait demandé un retour anticipé. Des gens bien. Timides tous les deux. Je les regrette.

Delphine non plus n’était plus là après les vacances. Pour des raisons différentes. Elle et sa famille avaient fait le Maroc, l’Algérie, la Bulgarie, en un temps record. Deux ans ici, un an là.

Le temps de racheter toutes les laiteries locales pour Danone puis vite, vite, on s’en va. Afin d’arriver avant les autres.

Aucun problème pour Delphine : « Tu trouves partout un club diplomatique ».

Et grâce au club, Delphine sait très vite tout ce qu’elle veut savoir : quel coiffeur utilise les produits Kerastase, où sa fille peut faire de l’équitation, combien coûte une employée de maison. Elle aussi, je la regrette. Une vraie mine de renseignements. Toujours de bonne humeur. Les Danone, comme nous les surnommons, sont maintenant en Roumanie. Je sais, car les enfants

Даноновците, както ги наричаме, са сега в Румъния. От децата, които продължават да си чатят, знам, че нещата им вървят добре. Убедена съм, че Делфин продължава да полага грижи за косата си с продуктите “Керастаз” и че дъщеря й препуска в галоп из Букурещ, както навсякъде другаде. Много жени на дипломати осмислят ежедневието си поддържайки социални връзки, занимавайки се с образованието на децата и отдавайки се на пазаруване. Софи не спада към тази категория. Тази виетнамка, израснала във Франция, кръстосва България и търси решения, за да подобри условията на живот на сираци инвалиди. Вслушвайки се в съвета на една българска психоложка и с помощта на няколко предприемчиви жени, тя е въвела системата на “бабите” в няколко сиропиталища. Срещу скромно заплащане тези баби идват да разказват приказки на децата. Системата работи. Софи пребоядисва, събира стари дрехи, организира базари, алармира властите.

continuent à tchatcher, que tout va bien pour eux. Je suis convaincue que les cheveux de Delphine sont toujours soignés avec des produits Kerastase et que sa fille galope à Bucarest comme partout.

Donner du sens à son vécu d’expatriée, pour beaucoup, c’est soigner les relations sociales, s’occuper de l’éducation des enfants et s’adonner au shopping.

Ce n’est pas le cas de Marine. Cette Vietnamienne qui a grandi en France sillonne le pays et cherche des solutions pour améliorer les conditions de vie des orphelins handicapés. Conseillée par une psychologue bulgare et aidée par quelques femmes entreprenantes, elle a introduit le « programme des babas »¹ dans plusieurs orphelinats.

En échange d’une somme modique, ces grands-mamans viennent raconter des histoires aux enfants. Ça marche.

Marine repeint, récolte des vieux vêtements, organise des bazars, alarme les autorités.

Marine m’a demandé de travailler avec elle, mais j’avais déjà pris trop d’engagements de mon côté. Je parlais

Софи ме помоли да работя с нея, но аз вече бях поела много ангажименти от моя страна. По-горе говорих за възможността да “скъсаш с навиците”. Аз лично изпуснах тази възможност. Отново влязох в кухнята на преподаването. Впрочем с най-голямо удоволствие. Преподавам френски като чужд език и изобразително изкуство в едно училище, където заплащането е малко по-добро, защото преподаването е на немски език: 4 лева на час (2€). Пълна мизерия... Докато пишех тези новини, снегът отново заваля над София. Само за час над града се спусна голяма бяла пелена. Снегът е красив и тъжен. Мислим си, че спира времето, а той го забързва. Ето че вече идва втората зима в България...

plus haut de l’opportunité de « rompre les habitudes ». Pour moi c’est raté !

Je suis retombée dans la marmite de l’enseignement. Avec beaucoup de plaisir d’ailleurs. Je donne des cours de FLE² et d’art plastique dans une école qui paie mieux que les autres car l’enseignement est en allemand : 4 leva (2 €) la leçon. Une misère quoi…

Le temps que j’écrive ces nouvelles et la neige est tombée sur Sofia. Il n’aura fallu qu’une heure pour qu’un grand drap blanc se dépose sur la ville. La neige est belle et triste. On croit qu’elle arrête le temps mais elle le précipite.

Déjà le deuxième hiver bulgare s’annonce…

¹ Baba = grand-mère en bulgare ² Français langue étrangère

Новини от България № 13 25 декември 2005 и 1 януари 2006

Nouvelles bulgares no 13 25 décembre 05 et 1er janvier 06

За празниците си подаряваме Ориент Експрес

Pour les fêtes, nous nous offrons l’Orient Express

Първа глава: Мечтата Текст, написан на гърба на пощенски плик на 25.12.05, в 19.50, двадесет минути след потеглянето на нашия влак за Истанбул.

Chapitre 1 : Le rêve Texte rédigé sur le dos d’une enveloppe le 25.12.05, à 19h50, 20 minutes après le départ de notre train pour Istanbul.

София - Истанбул с нощен влак, какво приключение! Когато се замисля, че някои твърде прагматични духове смятат самолета за по-луксозен! Но знаят ли те какво е лукс? В този живописен влак ми предлагат легло, в което да се излегна както ми е удобно. Замаяна от шума на релсите, се промъквам сред тайнствения пейзаж, който разделя мястото, от което тръгнах, от това, към което отивам. Имам малка кухничка, където да си стопля кафе, гардероб, където да си закача дрехите, нощна лампа, чисти чаршафи и най-вече... много време, за да мечтая. Пътуването ми не е банално, разстоянието, което изминавам, ми позволява да преценя колко е различна културата, която ще открия, от тази, която оставям днес. Ставам, отивам

Sofia-Istanbul, en train de nuit, quelle aventure ! Quand je pense que certains esprits trop pragmatiques jugent l’avion plus luxueux ! Mais savent-ils ce qu’est le luxe ? Dans ce train pittoresque, on m’offre un lit où m’étendre à mon aise. Bercée par le bruit des rails, je me fraie un chemin à travers le paysage mystérieux qui sépare mon lieu de départ de celui de ma destination. J’ai une petite cuisine où chauffer mon café, une penderie où étendre mes affaires, une lampe de chevet, des draps propres et surtout…beaucoup de temps pour rêver. Mon voyage n’est pas banal, la distance que je parcours m’aide à mesurer combien la culture que je vais découvrir est différente de celle que je laisse aujourd’hui. Je me lève, je rends visite à Heinz, Leïla et Zoran qui occupent un autre compartiment.

на гости на Хайнц, Лейла и Зоран, които са в друго купе. Всеки е захапал по една книга, любопитен да се запознае с един текст, който ще свърже завинаги със спомена за този влак, пътуващ за Истанбул, със скърцането на спирачките му, с тембъра на пътниците, които бъбрят в коридора. Всичко е наред. Прибирам се в стаята, където Кирил и Алик си играят на криеница на горните кушетки: “Да пътуваш с влак е за предпочитане пред самолета!” подмята единият от тях. Втора глава: Действителността Текст, написан на 1.1.06, у дома, в София Прибрахме се вчера след 5 дни прекарани в Истанбул. Пътуването с нощен влак се оказа истинско приключение. Официално трябваше да продължи 13 часа, а отне 18! Никога не се бях качвала в толкова необичаен влак. Изглеждаше композиран от вагони, събрани из сметищата на цяла Европа: Schlafwagengesellschaft, Ferrovie dello Stato, TransNuit, Polskie Koleje Panstwowe... Всеки вагон беше в различен цвят и твърдеше, че принадлежи на различна компания. Огромна бяла пара излизаше от покрива на нашия и му придаваше вид

Chacun tient un livre en main, curieux de découvrir un texte qui se fixera pour toujours au souvenir de ce train en route pour Istanbul, au grincement de ses freins, au timbre des passagers qui bavardent dans le couloir. Tout va bien.

Je retourne dans ma chambrette où Kyril et Alic font une partie de cachecache dans les couchettes supérieures : « Voyager en train, c’est bien mieux que l’avion ! » lance l’un des deux.

Chapitre 2 : La réalité Texte rédigé le 1.1.06, chez moi, à Sofia.

Nous sommes rentrés hier de nos cinq jours passés à Istanbul. Le voyage en train de nuit fut, effectivement, une aventure. Officiellement, il devait durer 13 heures, mais il en a pris 18 ! Je n’ai jamais embarqué dans un train aussi surprenant. Il semblait composé de wagons trouvés dans les décharges de toute l’Europe : Schlafwagengesellschaft, Ferrovie dello Stato, TransNuit, Polskie Koleje Panstwowe, …Chaque wagon avait sa couleur et se déclarait appartenir à une compagnie différente. Une énorme fumée blanche s’échappait du toit du nôtre et lui donnait un air de locomotive à vapeur ! En grimpant

на парен локомотив. Като се качихме на платформата, разбрахме защо: отопляваше се с дърва! Контрольорът, отговарящ за поддържането на огъня, за нещастие се оставил да го повали сънят и към единадесет часа температурата беше станала ледена. Решени на всяка цена да пътуваме приятно, се завихме с цял куп одеяла и заспахме сладко... докато не ни събудиха брутално към един часа през нощта, при преминаването на турската граница. Митничар с мрачен поглед и войнствени жестове крещеше в коридора и тропаше на всяка врата. Бяха ни предупредили, че турците искат пътниците да слязат от влака, за да си покажат паспортите, но не си представяхме, че подобно недостойно отношение от страна, която иска да се присъедини към Европа, би могло да бъде наложено дори на малките деца. Алик и Кирил се наметнаха с палтата си върху пижамите и с натежали клепачи ни последваха, мърморейки. Много от нашите спътници говореха на други езици, различни от българския. Жените – лелки, които прикриваха широкия си ханш в дълга черна пола на цветенца, бяха с набръчкани лица и селски вид. Под забрадката, която ги състаряваше, те хвърляха недоверчиви или упорити

sur la plateforme, nous avons compris pourquoi : il était chauffé au bois ! Le contrôleur responsable de surveiller le feu s’est malheureusement laissé vaincre par le sommeil et, vers onze heures, la température est devenue glaciale. Décidés à faire coûte que coûte un beau voyage, nous avons ajouté des tas de couvertures sur nous et très bien dormi…jusqu’à ce qu’on nous réveille brutalement, vers une heure du matin, au passage de la frontière turque. Un douanier au regard sombre et aux gestes martiaux hurlait dans le couloir et frappait à chaque porte. On nous avait prévenus que les Turcs exigeaient des passagers qu’ils descendent du train pour présenter leurs passeports, mais nous n’imaginions pas que ce traitement peu digne d’un pays en quête d’européisation était infligé même aux jeunes enfants. Alic et Kyril ont donc passé un manteau sur leur pyjama et, les paupières lourdes, nous ont suivis en maugréant. Beaucoup de nos compagnons de route s’exprimaient dans des langues différentes du bulgare.

Les femmes, matrones dissimulant leurs larges hanches dans une longue jupe faite d’un tissu noir à petites fleurs, avaient le visage buriné et l’allure de paysannes. Sous un foulard les

погледи, които окончателно убиваха всяка надежда да се мечтае за обезсмъртения от великата Агата Кристи влак. Служителят ни върна червените паспорти, правейки ни знак да побързаме. И ние бързо се върнахме във вагона, който отново беше започнал да пуши усилено. Побързах да забравя за това неприятно прекъсване и заспах моментално. Но бум! Нови енергични удари по вратата ни. Повторна проверка на паспортите. Този сценарий се повтори четири пъти! Прекарахме пет часа на тази гранична гара. Без никакви обяснения. Дойде ми в повече на нервната система. Не мигнах през оставащите седем часа път, които ни отделяха от нашата крайна цел. По-лесно понесохме пътуването на обратно. Знаехме какво ни очаква, освен това провериха паспортите ни само пет пъти, а не шест като на отиване. А Истанбул си струва пътя...

vieillissant, elles jetaient des regards méfiants ou butés qui détruisaient définitivement tout espoir de rêver au train immortalisé par la grande Agatha Christie. L’employé nous a rendu nos passeports rouges en nous signifiant de nous dépêcher. Nous avons donc rapidement rejoint notre wagon qui s’était remis à fumer abondamment.

Pressée d’oublier cet intermède peu agréable, je me suis immédiatement rendormie. Et pan ! Nouveaux coups frappés avec vigueur sur notre porte.

Re-contrôle des passeports. Ce scénario s’est répété 4 fois ! Nous avons passé 5 heures dans cette gare frontière.

Sans explications. Trop pour mon système nerveux. Je n’ai plus fermé l’œil pendant les 7 heures de voyage qui nous séparaient encore de notre destination.

Nous avons mieux vécu le voyage du retour. Nous savions à quoi nous attendre et nos passeports n’ont été contrôlés que 5 fois au lieu des 6 à l’aller.

Et Istanbul vaut tous les voyages…

Честита Нова година! Нека 2006 бъде едно прекрасно пътешествие!

Bonne année ! Que 2006 soit un très beau voyage !

Пътешествието е връщане към същественото! Тибетска мисъл

Le voyage est un retour vers l’essentiel.

Maxime tibétaine

Само късогледото въображение се нуждае от пътешествие! Колет

Le voyage n’est nécessaire qu’aux imaginations courtes.

Colette

Пътешествията свидетелстват помалко за любопитството към нещата, които ще видим, отколкото за досадата от тези, които напускаме. Алфонс Кар

Les voyages prouvent moins de curiosité pour les choses que l’on va voir que d’ennui de celles que l’on quitte.

Alphonse Karr

Да си купиш нов костюм, това е вече пътуване в чужбина. Гручо Маркс Обикновено отговарям на тези, които ме питат защо пътувам, че знам добре от какво бягам, но не и какво търся. Мишел дьо Монтен Аз не еволюирам: аз пътувам. Фернанду Песоа Пътешественикът е най-важен в едно пътешествие. Андре Сюарес

Acheter un costume neuf, c’est déjà voyager à l’étranger Groucho Marx Je réponds ordinairement à ceux qui me demandent raison de mes voyages que je sais bien ce que je fuis mais non pas ce que je cherche.

Michel de Montaigne Je n’évolue pas : je voyage.

Fernando Pessoa Le voyageur est ce qui importe le plus dans un voyage.

André Suarès

Новини от България № 14 14 януари 2006

Nouvelles bulgares no 14 14 janvier 2006

Деница

Denitza

- Деница, знаете ли къде Алик си е захвърлил оранжевата тениска? Деница е феята на жилището, тя има отговор на всички въпроси. По-скоро дребничка, но с твърд характер, тя застава със скръстени ръце, с винаги добре поддържан маникюр, който се откроява на бялата кожа на ръцете й, и отговаря. Думите й се леят с леко ритмично поклащане на ханша настрани. Красивото й лице, оградено като с ореол от пепеляворуса коса, често кима, изписвайки осморки, един така типичен жест за българите и от време на време проблясват чистите й и прями сини очи. Да, намерила е тениската, хвърлена на топка под канапето. Сложила я е за пране.

- Denitza, savez-vous où Alic a laissé traîner son T-shirt orange ?

Denitza, c’est la fée du logis, elle a réponse à tout. Plutôt menue, mais au caractère bien trempé, elle se campe pour répondre bras croisés, ses griffes toujours soignées exposées sur la chair claire de ses bras. Elle rythme l’écoulement de ses paroles d’un léger balancement latéral des hanches. Son beau visage encadré d’un halo blondcendré a souvent ce dodelinement en huit si caractéristique des Bulgares, et lance par intermittence de rapides éclairs d’un bleu très pur et très franc.

Oui elle a trouvé le T-shirt, jeté en boule sous le canapé. Elle l’a mis dans la lessive.

- Деница, обиколих целия град без да намеря царевично брашно. Тя е седнала на стъпалото на верандата за кратка почивка, за да изпуши една цигара. Въпреки че беше заявила, че с драстичното увеличение на цените на цигарите ще спре окончателно да пуши. Като повечето софиянци трябва

- Denitza, j’ai parcouru toute la ville sans trouver de polenta.

Elle est assise sur la marche d’escalier de la véranda pour sa pause cigarette.

Elle avait pourtant déclaré qu’avec l’augmentation drastique du prix du tabac, elle arrêterait définitivement de fumer. Comme une grande majorité

внимателно да си прави сметка на парите и не би могла да се справи, ако семейството не беше организирано и солидарно. Гаси фаса, леко раздразнена: “Царевична каша, това го ядат циганите, потърсете “качамак”, аз не готвя никога такова нещо.” Тя става, констатира, че пакетът цигари е свършил. “Трябва да отметна работа. Довиждане, трябва да се отбия до “Софийска вода” и да ги попитам защо без никакво основание сметката ми се е увеличила с 60%.”

de Sofiotes, elle doit être très attentive à ses dépenses et ne s’en sortirait pas sans une organisation familiale solidaire. Elle écrase son mégot, geste légèrement irrité : « Le gruau de maïs, c’est ce que mangent les Tziganes, demandez du « katchamac », moi je n’en cuisine jamais ». Elle se lève, constate que son paquet de cigarettes est vide. « Je dois avancer mon travail. Au retour, je vais passer aux « Service des Eaux » et leur demander pourquoi ma facture a augmenté sans raison de 60%. »

- Деница, знаете ли дали лифтът на Витоша работи днес? Деница отговаря с глас, още по-мек от обиконовено, изморена е. Днес видимо не е във форма. В болницата са отказали да приемат баща й. Тук, без солиден бакшиш, нямаш достъп до медицинско обслужване.

- Denitza, savez-vous si le télésiège de Vitocha fonctionne aujourd’hui ?

Denitza répond d’une voix encore plus douce que d’habitude, fatiguée.

Elle n’est visiblement pas en forme aujourd’hui. A l’hôpital, on a refusé de soigner son père. Ici, sans bakchich substantiel, on n’accède pas aux soins médicaux.

- Деница, как се празнува традиционно Коледа в България? Въпросът й харесва. Деница обожава кулинарното изкуство и говори с гордост за традициите на своята страна. Тя се впуска в подробно описание на всички ястия, които се приготвят за случая. Опитвам се да запомня сложните рецепти, но като

- Denitza, comment se déroule un Noël traditionnel bulgare ?

La question lui plaît. Denitza adore la cuisine et parle avec fierté des traditions de son pays. Elle se lance dans une description très détaillée de tous les plats de circonstance. J’essaie de retenir les recettes compliquées mais

добра етноложка започвам в крайна сметка да си записвам. С Деница се общува много лесно: тя е завършила висше образование и говори много добре немски език. Тя просто е била в напреднала възраст, когато комунистическият режим се сгромолясал, и тя, която пътувала из цяла Европа, за да изнася български вина, се озовала без нищо: “Ставах само да обработвам досиетата на немски туристи в едно стайче без прозорец в един хотел на “Слънчев бряг”. По десет часа на ден. За десет лева. Печеля повече, като почиствам домове.” Това положение навярно обяснява защо Деница е останала надъхана по предишния режим. “Нямаше завистници, нито корупция, всички се разхождаха по чудесната площадка пред Двореца на културата. Видяхте ли на какво прилича този парк сега? Няма и едно цвете, паметниците се рушат.” Виж ти, днес Деница ми задава въпрос: “От вашия хотел в Истанбул виждахте ли българската църква на брега на Златния рог?” Прибирахме се от кратък престой в турския мегаполис. С голям интерес

finis par prendre des notes, en bonne ethnologue.

La communication avec Denitza est très facile : elle a terminé des études supérieures et parle très bien l’allemand. Elle était simplement trop âgée quand le régime communiste s’est effondré et elle qui voyageait dans toute l’Europe pour exporter les vins bulgares s’est retrouvée démunie : « J’étais juste bonne à traiter les dossiers des touristes allemands dans un cagibi sans fenêtre d’un hôtel de Sunny Beach. Dix heures par jours. Pour dix levas. Je gagne plus à faire des ménages. » Cette situation explique probablement pourquoi Denitza est restée confite dans le régime précédent. « Pas d’envieux, pas de corruption, tout le monde se promenait sur la magnifique esplanade du Palais de la Culture. Vous avez vu à quoi ressemble ce parc maintenant ?

Plus une fleur, des monuments qui s’effondrent. » Tiens, aujourd’hui c’est Denitza qui me pose une question : « De votre hôtel à Istanbul, vous voyiez l’église bulgare au bord de la Corne d’Or ? »

Деница ми говори дълго и подробно за Цариград, който, изглежда, познава като пръстите на ръцете си.

- Кога сте ходили в Истанбул, Деница?

- Никога. Но знаете ли, чела съм много за този град, историята му ме очарова. По комунистическо време книгите бяха без пари. Не като днес...

Nous venons de rentrer d’un court séjour dans la mégalopole turque.

Denitza, très intéressée, me parle longuement et en détails de la « Ville des Tsars »¹ qu’elle semble connaître comme sa poche.

- Quand avez-vous été à Istanbul Denitza ?

- Jamais. Mais vous savez, j’ai beaucoup lu sur cette ville, son histoire me fascine. A l’époque communiste les livres ne coûtaient rien. Pas comme aujourd’hui…

¹ « Tzarigrad », ancienne désignation bulgare d’Istanbul

Новини от България № 15 2 март 2006

Nouvelles bulgares no 15 2 mars 2006

Кукерите

Les Kukeri

В началото на февруари отидохме в Перник, малък град, разположен на петнадесетина километра от София, който изглежда всички ненавиждат. Но не и аз.

Début février, nous sommes allés à Pernik, une petite ville située à une quinzaine de km de Sofia que tout le monde semble détester.

Pas moi.

Перник е индустриален град от времето на комунизма, който се руши. Безкрайно окаян, когато времето е лошо, истинско произведение на изкуството при хубаво време, той не ме оставя никога безразлична. Трябва да се види Перник под първите коси лъчи на пролетното слънце, когато младите буйни растения разпростират гама от нежни зелени цветове по избелелите стени, като палитра на художник в края на работния ден. Люгинбюл и Тенгели1 също като мен биха обожавали да се разхождат в запуснатите индустриални квартали на Перник.

Pernik, c’est la ville industrielle de l’ère communiste qui tombe en ruine. D’une infinie tristesse par mauvais temps, véritable œuvre d’art par beau temps, elle ne me laisse jamais indifférente.

Il faut voir Pernik dans les premières lumières obliques du printemps, quand les jeunes plantes irrespectueuses étalent une gamme de verts tendres sur les murs aux couleurs délavées, palettes d’artiste après une journée de travail.

Luginbühl et Tinguely¹ auraient comme moi adoré se balader dans les quartiers industriels abandonnés de Pernik.

Но преди да се пукнат първите пъпки, Перник вече се кичи с много ярки цветове: тези на Карнавала. Не само че се събират групи от цяла България, наречени Кукери, но също и трупи,

Mais avant que n’éclosent les premiers bourgeons, Pernik se pare déjà de couleurs très vives : celles du Carnaval.

Non seulement s’y retrouvent des groupes venus de toute la Bulgarie, appelés Kukeri, mais également des

пристигащи от чужбина: сардинци, ирландци, белгийци, швейцарци! Българските кукери, чийто произход идва от траките, са съхранили местната история. По случай карнавала, членовете им не се задоволяват само да дефилират в народни костюми, но също така тацуват и играят театрални пиеси. Актьорите смесват по смешен начин юнашките подвизи от своя край и ритуалите, които ще осигурят богата реколта. Очевидно ние нищо не разбрахме, но се насладихме на прекрасната гледка.

Швейцарски артисти, вдъхновяващи се от материали и конструкции на тежката индустрия.

cliques débarquées de l’étranger : des Sardes, des Irlandais, des Belges, des Suisses !

Les kukeri bulgares, dont on trouve l’origine chez les Thraces, sont les conservateurs de l’histoire locale. A l’occasion de Carnaval, leurs membres ne se contentent pas de défiler dans les costumes traditionnels, mais ils dansent et jouent des pièces de théâtre. Les acteurs mêlent de manière comique les hauts faits de leur coin de terre et les rites assurant l’abondance des récoltes.

Nous n’avons rien compris, évidemment, mais nous n’en avons pas moins goûté le magnifique spectacle.

1

¹ Artistes suisses inspirés par les matériaux et les constructions de l’industrie lourde

Новини от България № 16 14 март 2006

Nouvelles bulgares no 16 14 mars 2006

Механизмите на една администрация

Rouages d’une administration

Запознахме се с г-жа Петрова на Витоша. Разхождахме се шестимата, не много дискретно. Една дама към петдесетте, с размери на трактористка, бе спряла в тревата, на двайсетина метра от пътя. “А вие говорите на френски!” ни каза тя с акцент, едновременно изискан и очарователен, изненадващ за вида й. Така узнахме, че тази много начетена дама е Главната инспекторка по чужди езици в училищата в региона на София. Каза ни, че търси чуждестранни лектори за годишната си конференция на 7 март. Франция, Испания и Италия вече били дали положителен отговор. “Представете ни образованието във вашата страна.” И понеже на мене винаги всичко ми изглежда интересно, казах да. Чак когато се прибрах вкъщи си зададох въпроса как да представя швейцарското образование. Кое поточно? Системата е различна във всеки кантон! Осведомявайки се, разбрах, че общата тема на конференцията е: “Европейските стандарти”. Нищо

Nous avons fait la connaissance de Madame Petrova sur le Mont Vitocha.

Nous étions tous les six en promenade, pas très discrets. Une dame dans la cinquantaine, aux proportions genre conductrice de tracteur, était stationnée dans l’herbe, à une vingtaine de mètres du chemin. « Mais vous vous exprimez en français ! » nous dit-elle avec un accent à la fois distingué et charmant, surprenant pour son allure. Et nous avons appris que cette dame très cultivée était l’Inspectrice générale de l’Enseignement des langues étrangères dans les écoles de la région de Sofia. Elle nous a dit qu’elle cherchait des conférenciers étrangers pour son colloque annuel du 7 mars. La France, l’Espagne et l’Italie avaient déjà répondu positivement. « Présentez-nous l’enseignement dans votre pays ». Comme je trouve toujours tout intéressant, j’ai dit oui.

Ce n’est qu’arrivée à la maison que je me suis demandé comment présenter l’enseignement suisse. Lequel ? Nous

чудно! В момента това е любимата тема в България. Стандартите? Много дискутирана тема и в школските среди в Швейцария. Имах идея и написах кратък текст, опитвайки се да смеся информацията с красиви думи. Госпожа Петрова многократно се свърза с мен, за да се увери, че ще участвам. “Ще ви звънна и в навечерието на конференцията, защото често се случвало участниците да забравят да дойдат.” Доста обезпокоително! В замяна на това аз пък я помолих да ми изпрати програмата, списъка на участниците и техните теми, както и координатите на лицето, което ще превежда. В навечерието на конференцията все още не бях получила нищо. Готвех се да си променя програмата за следващия ден, но ето че г-жа Петрова ми звъни: “Очаквам ви както е предвидено, в 10 часа.” “А програмата?” “Никога не съм раздавала писмена програма. Не ви ли казах кои страни ще участват?” “А преводът?” “Не се притеснявайте, ще има човек утре.” “Учителите поканени ли са, или от тях се изисква да присъстват?” “Присъствието е задължително за всички.”

avons un système différent dans chaque canton !

En m’informant, j’ai appris que le thème général du colloque était « Les standards européens ». Pas étonnant ! C’est le thème de prédilection en ce moment en Bulgarie. Les standards ? Un sujet fort discuté dans les milieux scolaires en Suisse également. Je tenais une idée et j’ai rédigé un petit texte, essayant de mêler informations et bons mots.

Madame Petrova a pris plusieurs fois de mes nouvelles pour s’assurer de ma participation. « Et je vous appellerai la veille du colloque car c’est arrivé souvent que les intervenants oublient de venir. » Inquiétant !

En contrepartie, je lui ai demandé qu’elle m’envoie le programme, la liste des intervenants et leur sujet, ainsi que les coordonnées de la personne qui ferait la traduction.

La veille du colloque, je n’avais toujours rien reçu. Je m’apprêtais donc à modifier mon programme du lendemain, mais voilà que Madame Petrova m’appelle : « Je vous attends comme prévu à dix heures » « Et le programme ? » « Je n’ai jamais donné de programme par écrit. Ne vous ai-je pas dit quels pays participeraient ?» « Et la

Много трудно намерих мястото. Вървях двадесет минути в кишата, под обилно сипещия се сняг, докато открия най-сетне ужасния блок 7, много зле отоплен, където трябваше да се съберем. Действително културните аташета на Франция, Испания и Италия бяха там. Освен италианеца, който живее тук от цяла вечност и говори перфектно български, останалите прочетоха текстовете си, които бяха преведени от една българка, изречение по изречение. Така, в продължение на два часа и половина! Беше непоносимо и публиката много бързо престана да слуша. Когато дойде моят ред, моята преводачка – преподавателка по езика, изпълнена с добри намерения, но вероятно изморена – ми даде знак след няколко изречения, че не разбира моя текст. Затова исках да й го изпратя предварително! Какво да се прави? Представих по много сбит начин проекта “Училище и кино”, който ръководя в Швейцария и си седнах обратно на стола. Две преподавателки, вероятно по-заинтересувани от седмото изкуство, отколкото от стандартите, дойдоха при мен накрая и ме поканиха да представя филм в тяхната гимназия.

traduction ? » « Ne vous inquiétez pas, quelqu’un sera là demain. » « Les profs sont-ils invités ou tenus de participer ?» « C’est obligatoire pour tous. » J’ai eu beaucoup de peine à trouver l’endroit. J’ai marché vingt minutes dans la gadoue, sous une neige qui tombait dru, pour finalement dénicher l’affreux bloc 7, très mal chauffé, où nous devions nous réunir.

Les attachés culturels de France, d’Espagne et d’Italie étaient effectivement là. A part l’Italien qui vit ici depuis une éternité et s’exprime parfaitement en bulgare, les deux autres lurent leur texte et furent traduits, phrase après phrase, par une Bulgare.

Comme ça pendant deux heures et demie ! C’était insupportable, le public décrocha très vite. Quand vint mon tour, ma traductrice – une enseignante de langue pleine de bonne volonté mais probablement fatiguée – me signala après quelques phrases qu’elle ne comprenait pas mon texte. C’est pour ça que je voulais le lui envoyer à l’avance !

Que faire ? J’ai présenté de manière très succincte le projet «Ecole & cinéma» que je conduis en Suisse et suis retournée m’asseoir. Deux enseignantes, probablement plus intéressées par le

Значи все още съществува известен комунистически манталитет. Госпожа инспекторката, в стремежа си да покаже (на французите, испанците, италианците и дори ... на швейцарците?) добрата воля на България с оглед на предстоящото й приемане в лоното на Европа, бе запланувала да говори за европейски стандарти ... на учители, които получават по 2€ (две евро) на час! Но не я интересуваха нито начинът, по който ще постигне тази цел, нито крайният резултат. Вероятно и на нея й плащат много зле, за да се инвестира повече... По време на трите часа лекции мобилният й телефон звъня непрестанно: учители, които се извиняваха, че не могли да дойдат заради лошото време. Вероятно са благославяли свети Петър, че е пуснал всичкия този сняг над София в деня на конференцията!...

7e art que par les standards à atteindre, sont venues me trouver à la fin et m’ont invitée à présenter un film dans leur lycée.

Une certaine mentalité communiste existe donc toujours. Madame l’inspectrice, attentive à montrer (aux Français, aux Espagnols, aux Italiens et même …aux Suisses ?) la bonne volonté de la Bulgarie en vue de son admission prochaine dans le giron de l’Europe, avait pour plan de parler des standards européens…à des profs qui gagnent deux euros de l’heure ! Mais ni la manière d’atteindre son objectif, ni le résultat obtenu ne l’intéressaient.

Elle aussi probablement trop mal payée pour un tel investissement…

Pendant les trois heures que durèrent les conférences, son portable sonna sans arrêt : c’était des enseignants qui s’excusaient de ne pas avoir pu venir à cause du mauvais temps. Ils devaient bénir St Pierre d’avoir envoyé toute cette neige sur Sofia le jour du colloque !...

Новини от България № 17 14 април 2006

Nouvelles bulgares no 17 14 avril 2006

Няма страшно

Rien à craindre

Има един тип, който чете, друг, който обработва едно кътче от запуснатото място, трети, който ни отправя винаги военен поздрав, бърборкото, опрял се на оградата на съседа, и един нов, без отличителни белези. Плаща им управителният съвет на жилищния комплекс, който е в непосредствена близост до нашия терен, но те се грижат и за нас. Не трябваше да правим кой знае какво, за да поддържаме този добър контакт. Когато излизаме сутрин от къщи с кола, за да закараме момчетата на училище, не знам кой пазач ще бъде в будката. Но никога не минаваме, без да им махнем приятелски. “Добър ден, приятен ден!” Понякога, когато се връщам от пазар, спирам, спускам стъклото и отправям въпрос на пазача, който е на смяна: “Знаете ли къде мога да намеря домашно кисело мляко, както го правят на село?” Човекът винаги има отговор или поне познава някой, който може да ми отговори. За да му благодарят, децата му занасят парче от типичния

Il y a celui qui lit, celui qui cultive un coin de terrain vague, celui qui nous adresse toujours un salut militaire, le bavard accroché à la grille du voisin, et un nouveau, sans signe particulier.

Ils sont payés par la gérance du complexe d’habitations qui jouxte notre terrain, mais prennent également soin de nous. Il n’a pas fallu grandchose pour entretenir ce bon contact.

Quand le matin nous quittons la maison en voiture pour nous rendre à l’école des garçons, nous ne savons pas lequel sera dans sa guérite. Mais jamais nous ne passons sans faire de grands signes amicaux. « Dober den, priaten den ! »¹ Parfois, au retour des courses, je m’arrête, descends la vitre, et adresse à celui qui a son tour de garde une question : « Savez-vous où je pourrais trouver du yogourt comme on le fait dans les villages ? » L’interrogé a toujours une réponse, ou tout au moins connaît quelqu’un qui pourra me fournir une réponse. Pour le remercier, les enfants lui apportent une part du

швейцарски сладкиш, който току-що сме приготвили.

gâteau typiquement suisse que nous venons de confectionner.

В София професията пазач е занимание за хиляди стари господа, които са посветили всичките си сили на отмрелия комунистически режим. Те печелят от 10 до 15 € (евро) на ден. На входа на всяка сграда, на всеки супермаркет, на всеки паркинг, се среща по един, често отегчен и намусен, понякога нелюбезен. Нашите, напротив, са ангелихранители. Винаги в чудесно настроение. Една нощ собственикът ни звъни към четири часа. Паника в къщата! “Фрау Бюркхард, обади ми се пазачът на комплекс “Рая”. Той ви няма телефона и искаше да ви предупреди, че сте забравили да затворите вратата на гаража.” Залепих бележка на хладилника, преди да отида отново да си легна: “Да благодаря на пазача.” Ами така си е, на сутринта бих могла да си помисля, че съм сънувала...

A Sofia, la profession de gardien occupe des milliers de vieux messieurs ayant dédié toutes leurs forces vives au feu régime communiste. Ils gagnent de 10 à 15 € par jour. A l’entrée de chaque immeuble, de chaque supermarché, de chaque parking, on en trouve un, souvent ennuyé ou maussade, parfois désobligeant.

Les nôtres par contre sont des anges gardiens. Toujours d’excellente humeur.

Une nuit, vers quatre heures du matin, le propriétaire nous téléphone. Panique dans la maison ! « Frau Burkhard, le gardien du complexe Raya m’a appelé.

Il n’a pas votre numéro de téléphone et voulait vous prévenir que vous avez oublié de fermer la porte de votre garage. » J’ai collé un pense-bête sur le frigo avant de retourner me coucher : « Remercier le gardien ». C’est vrai quoi : le lendemain, on pourrait prendre pour un rêve ce qui est réalité…

¹ « Bonjour, excellente journée ! »

Новини от България № 18 16 април 2006

Nouvelles bulgares no 18 Le 16 avril 2006

Пътуване на север

Voyage dans le nord

Произнасянето на някои български думи изисква голямо усилие от небце, приспособено към френския език. Истинско изпитание е последователността от съгласни. Произнасянето на В-Щ без никаква гласна помежду им, за да поемете дъх и да отпуснете мускулите на устата, изисква много упражнения, преди да се превърне в смислена за българските уши дума. Българите знаят, че езикът им е труден, дори поради факта, че не се пише на латинска азбука. Те полагат ценно усилие, за да помогнат на преминаващите туристи и превеждат указанията за посоката с латински букви. Но на какъв код? Според степента на износеност на емайлираната табелка можем да възстановим историята на външната политика на страната. Старите [∫] са взаимствани от бившите приятели от източния лагер и се пишат Š. А после се преминава към други кодове, немското SCH или дори френското CH, докато върху чисто новите табелки определено преобладава английското SH.

La prononciation de certains mots bulgares demande un effort très intense à un palais formé au français. C’est la succession des consonnes qui est éprouvante. Prononcer V-CH-T sans avoir droit à aucune voyelle pour détendre, dans un souffle d’air, les muscles de la bouche, réclame beaucoup d’exercice avant de devenir un mot porteur de sens aux oreilles bulgares. Les Bulgares savent que leur langue est difficile, déjà par le fait qu’elle ne s’écrit pas en alphabet latin. Ils font un bel effort pour aider les touristes de passage et traduisent les indications de direction en lettres latines. Mais dans quel code ? Selon l’état de dégradation de la plaque émaillée, on peut refaire l’histoire de la politique extérieure du pays. Les vieux [∫] sont empruntés aux anciens amis du Bloc de l’Est et s’écrivent Š. Puis l’on passe à d’autres codes, l’allemand SCH ou même le français CH, alors que sur les plaques flambant neuves, c’est résolument le SH des anglophones qui l’emporte.

Преди да заминем да опознаваме региона на Балкана, “старата планина”, която прекосява по дължина цялата страна и потапя подножието си в Черно море, си купих пътна карта на кирилица. След като определих маршрута, ми оставаше още да се науча да произнасям правилно имената на етапите. Часове логопедични упражнения: Копривщица, Коприв... щица...

Avant de partir à la découverte de la région du Balkan, la « vieille montagne »¹ qui s’allonge tout le long du pays pour tremper ses pieds dans la mer Noire, je me suis acheté une carte routière en cyrillique. Le parcours défini, restait encore à apprendre à prononcer correctement le nom des étapes. Des heures d’exercices logopédiques : Koprivchtitza, Kopriv… chtitza…

В колата Хайнц разказва историята на това селище, укрепило се сред хълмовете, истинско място за поклонение за българите, които търсят своето самосъзнание. Ах, колко романтични са били тези Левски, Раковски или Каблешков. Съвсем млади, красиви, с развени коси, и готови да се пожертват за свободата. В огледалото за обратно виждане виждам как грейват погледите на Алик и Зоран, Кирил изпънал десния си показалец, прикрепя с лявата ръка дясната и стреля по турчина, застанал в засада на завоя, Лейла, със зареян поглед и отнесена усмивка, мечтае...

Dans la voiture, Heinz raconte l’histoire de cette bourgade retranchée dans les collines, véritable lieu de pèlerinage pour les Bulgares en quête d’identité.

Ah ! qu’ils étaient romantiques ces Levski, Rakovski ou Kablechkov. Tous jeunes, beaux, et prêts à se sacrifier, cheveux au vent, pour la liberté. Dans le rétroviseur, je vois s’allumer les regards d’Alic et de Zoran, Kyril, index droit tendu, main gauche retenant le haut du bras droit, tire sur le Turc embusqué derrière le tournant, Leïla, les yeux et le sourire vagues, rêve…

Велико Търново, старата столица, сгушена в меандрите на Янтра, ни върна още по-назад в историята.

Veliko Tarnovo, ancienne capitale lovée dans les méandres de la Yantra, nous a fait remonter plus loin encore dans l’histoire. Trop loin peut-être. Ou trop chaud ? Les enfants préféraient taquiner

Може би прекалено назад. Или беше много топло? Децата предпочитаха да се закачат с гущерите, които се припичаха по стените на градската крепост, отколкото да слушат новия урок, предложен от Хайнц. Вярно е, че те току-що бяха присъствали на смешно “уан мен шоу”. Кукловодът задвижваше с помощта на компютърно приспособление огромни марионетки и самият Цар Асен, направен от стари консервени кутии, говореше направо на публиката. Тежка конкуренция за Хайнц, който разполагаше само с няколко стари камъка, за да разпали въображението на своята аудитория: “Този тип ви разказа врели-некипели, историята на Царевец е много поинтересна...” Но четиримата невежи вече ги нямаше. Картата на кирилица ни отведе, на малки етапи, до Русе, на Дунава, където напразно търсихме призраците на братята Канети1. Още няколко места с непроизносими имена на връщане, скални манастири, други гущери, една змия и се прибрахме в София към два часа през нощта. Както обикновено. Елиас (1905), писател, Нобелов лауреат през 1981; Жак (1909), директор на 1

les lézards qui se prélassaient sur les murailles de la citadelle que de suivre la nouvelle leçon proposée par Heinz.

C’est vrai qu’ils venaient d’assister à un one man show hilarant. Le montreur manipulait grâce à un bricolage informatique des marionnettes géantes, et Tsar Assen himself, fait de boîtes de conserves récupérées, s’adressait directement au public. Rude concurrent pour Heinz qui n’avait que quelques vieilles pierres pour éveiller la fantaisie de son auditoire : « Ce type vous a raconté des salades, l’histoire de Tsarevetz² est bien plus intéressante… » Mais les quatre incultes n’étaient déjà plus là.

La carte en cyrillique nous a conduits, par petites étapes, jusqu’à Roussé, sur le Danube, où nous avons cherché en vain les fantômes des frères Canetti³.

Encore quelques lieux aux noms imprononçables pour le retour, des monastères rupestres, d’autres lézards, un serpent, et nous sommes rentrés à София* vers deux heures du matin.

Comme d’habitude.

¹ La Chaîne du Balkan se dit Stara Planina en bulgare, ce qui signifie vieille montagne

музикална къща, открил най-великите изпълнители на френския шансон, Жорж (1911), изследовател в Института “Пастьор”. Тримата братя са родени в Русе.

² Citadelle dominant la ville, lieu de résidence de la dynastie des tsars asénides (11861241) ³ Elias (*1905), écrivain, prix Nobel en 1981 ; Jacques (*1909) directeur de maisons de disques, il révéla les plus grands de la chanson française, Georges (*1911), chercheur à l’Institut Pasteur. Les trois frères sont nés à Roussé.

4 Orthographe cyrillique de la capitale bulgare

Новини от България № 19 5 юни 2006

Nouvelles bulgares no 19 5 juin 2006

Рада

Rada

“Аз съм ненаситна за конференции” казва за себе си Рада.

« Je suis une croqueuse de colloques », dit d’elle-même Rada.

Литературните конференции заемат важно място в живота на Рада. Повод не само да срещне интересни хора, но също и да открие чуждестранни градове. Впрочем именно на конференция се запознах с тази очарователна и красива млада жена с ориенталски закръглени форми, с прекрасни тъмни коси и големи засмени очи. Тя разбра, че пиша брошури за преподаването на кино, и ме помоли да представя темата на годишната конференция на Асоциацията на преподавателите по френски език в България, която се провеждаше във Варна, на Черно море. Присъстваха повече от 200 преподаватели. Тази асоциация събира с много малко средства участници, дошли от Канада, Белгия, Франция и Швейцария... Във Варна се срещнах с Мишел Лая, швейцарски писател, с толкова типично за мен поведение на някои

Les colloques littéraires occupent une place importante dans la vie de Rada.

Occasions non seulement de rencontrer des gens intéressants mais également de découvrir des villes étrangères.

C’est d’ailleurs un colloque qui m’a fait connaître cette charmante et jolie jeune femme aux rondeurs orientales, aux magnifiques cheveux sombres et aux grands yeux rieurs.

Elle a su que je rédigeais des dossiers pour l’enseignement du cinéma et m’a demandé de présenter le sujet au colloque annuel de l’Association des professeurs de français en Bulgarie qui se tenait à Varna, sur la mer Noire. Plus de 200 enseignants étaient présents.

Cette association réunit presque sans moyen des intervenants venant du Canada, de Belgique, de France et de Suisse…A Varna j’ai rencontré Michel Layaz, écrivain suisse à l’attitude si caractéristique, pour moi, de certains Vaudois¹ : mélange de bonne éducation

жители на кантона Во: смесица от добро възпитание и широка култура, но стремеж към простота и така силен страх да се чуваш как образуваш изречения, който те прави малко резервиран. Бижуто, което се страхува да се набива на очи. Когато се обаждам на Рада, тя винаги е разположена да разговаря в добро настроение. А дните й са свръхнатоварени и ако трябва да направя списък на нейните многобройни и твърде разнообразни дейности, ще означава да изплагиатствам поемата на Превер “Опис”. За да осигури добро образование на сина си, на Рада никак не й е лесно. Но тя има толкова силна воля и е надарена с много таланти, така че от нищото довежда до успешен край начинания, които будят възхищение, намира начин да взима интервюта с известни писатели и се занимава с изследователска литературна дейност, която я завладява. А казах ли ви, че Рада е любимката на студентите от специалност “Френска филология”? На 19 май радио “Франс-Кюлтюр” излъчи предаване за София, в което Рада разказва как като политически

et de vaste culture, mais souci de simplicité et crainte si forte de s’écouter faire des phrases qu’il en devient un peu réservé. Le bijou qui redoute d’être voyant.

Quand j’appelle Rada, elle est toujours disposée à bavarder dans la bonne humeur. Et pourtant ses journées sont remplies à ras bord et faire une liste de ses activités très nombreuses et variées revient à plagier l’Inventaire de Prévert. Pour offrir de bonnes études à son fils, Rada n’a pas la vie facile. Mais elle est si volontaire et pleine de talents qu’avec trois fois rien, elle conduit à terme des entreprises qui forcent l’admiration, trouve moyen d’interviewer de prestigieux écrivains et poursuit un travail de recherches littéraires qui la passionne. Et vous ai-je dit que Rada était la coqueluche des étudiants de la fac de français ?

Le 19 mai, France-Culture a diffusé une émission sur Sofia au cours de laquelle Rada raconte comment, étudiante politiquement engagée, elle a vécu la chute du communisme.

Elle explique également sa lecture différenciée de l’histoire de son pays à l’époque ottomane. Sujet tabou difficile

ангажирана студентка е преживяла падането на комунизма. Тя обяснява и своя различен прочит на историята на своята страна под турско робство. Тема табу, която е трудно да бъде подхваната с ясно съзнание, тъй като грубо зашитите рани продължават редовно да се инфектират. Дори и по-голямата част от българите да претендират, че съжителството със значимото турско малцинство не създава проблеми, на практика те остават твърде враждебни към този народ, който е господствал над тях толкова дълго време, и се разяряват, като виждат, че в крайна сметка в правителството им малката турска партия дърпа конците между левицата и десницата. Да подхванеш темата с шофьор на такси, означава да рискуваш катастрофа: българите, особено зад волана, трудно сдържат емоциите си. Когато разказах на Рада този свой опит, тя изказа искреното си съжаление...

à aborder sereinement car les cicatrices, grossièrement refermées, continuent de s’infecter régulièrement. Même si la plupart des Bulgares prétendent que la cohabitation avec la forte communauté turque ne présente aucune difficulté, dans les faits ils restent très hostiles à ce peuple qui les domina si longtemps, et enragent de voir que dans leur gouvernement, c’est finalement le petit parti turc qui fait la pluie et le beau temps entre la gauche et la droite.

Aborder le sujet avec un chauffeur de taxi c’est risquer l’accident : les Bulgares – particulièrement au volant – contiennent si mal leurs émotions.

Quand j’ai relaté l’expérience à Rada, elle a été sincèrement désolée…

¹ Canton situé en Suisse francophone, dont la capitale est Lausanne, sur le lac Léman

Новини от България № 20 25 октомври 2006

Nouvelles bulgares no 20 25 octobre 2006

Гостуващите ни за кратко

Les gens de passage

И ето: лека снежна пелена покрива връх Витоша, термометърът в колата показваше тази сутрин 2.5°C. Алик продължава да не приема, че трябва да ходи на училище с яке, но моите други две мъжлета, единият още не истински юноша, а другият вече превъзмогнал възрастта, в която ти казва: “Ще правя обратното на това, което ми казва майка ми”, те разбраха, че макар и да грее чудесно слънце, лятото си е отишло.

Et voilà. Un léger voile de neige recouvre le sommet du Mont Vitocha, le thermomètre de la voiture affichait 2.5 °C ce matin, Alic n’admet toujours pas qu’il doit mettre une veste pour aller à l’école, mais mes deux autres petits mecs, pas encore ou plus trop ado-jefais-le contraire-de-ce-que-dit-ma-mère ont compris, eux, que malgré le soleil magnifique, l’été est révolu.

Едно хубаво лято, което ни оставя много красиви спомени. Много посещения, чудесни моменти, прекарани със семейството или с приятели. През юни дойде Никол, приятелката ми от детинство. Вместо да се опитва да убеди съпруга си и четирите си деца, че дори и най-малко известната страна в Европа може да крие интересни изненади, тя решава да замине на разузнаване, взима си петдневен съпружески и майчински отпуск и

Un bel été. Qui nous laisse de très jolis souvenirs. Beaucoup de visites, d’excellents moments en compagnie de la famille ou d’amis.

En juin, Nicole, mon amie d’enfance.

Plutôt que de chercher à convaincre son époux et ses quatre enfants que même le moins connu des pays européens peut révéler des surprises intéressantes, elle décide de partir en éclaireuse, prend un congé conjugal et maternel de cinq jours, et saute dans un avion.

Ici, ce n’est pas encore les vacances et elle découvre la vie ordinaire : l’orthodontiste qui travaille sans

скача в самолета. Тук все още не е ваканция и тя открива всекидневния живот: ортодонтът, който работи без секретарка в един миниатюрен кабинет и поздравява всеки клиент сякаш му е първи братовчед; огромния гимнастически салон, където в непринудена обстановка петгодишни момиченца бърборят, опънали крака (най-малко) на 220°; и където, малко по-далеч, няколко момчета, сред които Зоран и Алик, се въртят сякаш земното притегляне е по-слабо за тях. Получават съвети от треньора на националния отбор, бивш шампион, за когото не трябва да е лесно да мине от статута на национален герой към този на зле платен учител по физическо възпитание. Никол посещава също училища (пред разруха), разхожда се сред огромното торфено находище на Витоша, открива красивия Пловдив. Има късмет: времето е чудесно. В началото на юли пристига за втори път в България Албан, големият приятел на Зоран. Той вече знае български думи, чете на кирилица толкова добре, колкото нас: “Мост1 не означава ябълков сок, а мост”, обяснява по обратния път към летището.

secrétaire dans un cabinet minuscule et salue chaque client comme si c’était un cousin germain ; la gigantesque salle de gymnastique où, dans une ambiance décontractée, des petites filles de cinq ans babillent, suspendues jambes écartées à (au moins !) 220° ; et où un peu plus loin, quelques garçons – dont Zoran et Alic – virevoltent comme si sur eux la pesanteur avait moins de prise.

Ils sont conseillés par l’entraîneur de l’équipe nationale, ancien champion pour qui il ne doit pas être facile de passer du statut de héros national à celui de professeur de sport mal payé.

Nicole visite encore des écoles (proches de la ruine), se balade dans l’immense tourbière du Mont Vitocha, découvre la jolie ville de Plovdiv. Elle a de la chance : le temps est magnifique.

Début juillet débarque Alban, le grand copain de Zoran, pour la deuxième fois en Bulgarie. Il connaît déjà des mots bulgares, lit le cyrillique aussi bien que nous : « Most¹, ça ne veut pas dire jus de pomme mais pont », explique-t-il sur le chemin qui le ramène de l’aéroport.

Trois jours plus tard, voilà la maman, Alexandra. Son œil d’architecte relève à chaque tournant de route un détail

След три дни, ето я майката Александра. Погледът й на архитект забелязва на всеки завой на пътя интересен детайл. В този град, който е рай на хилядите строежи, тя коментира: “Тази къща е невероятна, няма нито един прав ъгъл, никакво спазване на правилата на геометрията. Никога такова скеле, скалъпено набързо оттук-оттам, няма да бъде допуснато в Швейцария! Но все пак е интересно...” После пристигат моят брат Едуард, съпругата му Аяко и синът им Жулиен, скъпият братовчед, който често избухва в заразителен луд смях. Сега наистина сме много, 11 души! В Драгалевци цари истинска фиеста! Няколко бързи сцени: Александра се е надвесила опасно над стъклото на колата и се опитва да снима целия български пейзаж: “Да му се не види! Снимах още един храст...”; Аяко, родом от Токио, събира всичката си смелост, за да премине през един опасен преход във внушителните планини на Мелник; Едуард, се впуска в дълбоки философски дискусии с този или онзи; Жулиен се катери като козичка по скалите на Витоша... И хаотичните

intéressant. Au paradis dans cette ville aux mille chantiers, elle commente : « Incroyable, cette maison : aucun angle droit, rien ne respecte les règles de la géométrie, et jamais un tel échafaudage fait de bric et de broc ne serait toléré en Suisse ! Mais c’est quand même intéressant…»

Puis arrivent mon frère Edouard, Ayako sa femme et leur fils Julien, le cher cousin aux fou rires communicatifs.

Là, on est vraiment nombreux, onze personnes ! C’est la fiesta à Dragalevtsi !

Quelques flashs : Alexandra dangereusement penchée hors de la fenêtre de la voiture qui tente de photographier tout le paysage bulgare : « Zut ! J’ai encore pris un buisson… » ; Ayako, native de Tokyo, rassemblant tout son courage pour franchir un passage périlleux dans les spectaculaires montagnes de Melnik ; Edouard lancé dans de grandes discussions philosophiques avec l’un ou avec l’autre ; Julien grimpant comme une petite chèvre dans les rochers de Vitocha … Et les repas chaotiques autour de la grande table de la véranda.

Oui vraiment, que de bons moments…

хранения около голямата маса на верандата. Да, наистина, само хубави моменти... А неотдавна ни посети и Шантал, приятелката ми от ученическите години. Тя използва есенната ваканция, за да дойде с кола с голямото си семейство, минавайки през Гърция. Четири дни, обилно окъпани в дъжда, а после обратно по същия път. Смели хора! Много е обогатяващо да посещаваш едно и също място с различни хора. Всеки вижда и ни кара да видим различни неща. Например в Пловдив, вторият по големина град в България. От Александра запомням, че я впечатлиха дървените подпори на традиционните къщи. Докато Никол дълго умува над бригадите от цигани, които се грижат за градските градини с примитивни инструменти: “Приличат на бригади от комунистическо време.” А Албан прекосява града като стар пловдивчанин: “Миналата година разгледах всичко с баща ми.”

1

Ябълков сок на швейцарски немски.

Et tout récemment nous avons encore eu la visite de Chantal, ma copine d’école. Elle a profité des vacances d’automne pour faire le voyage en voiture, par la Grèce, avec sa grande famille. Quatre jours copieusement arrosés de pluies, puis retour par le même chemin. Courageux !

C’est très enrichissant de visiter un même lieu avec différentes personnes.

Chacun voit – nous fait voir – autre chose. A Plovdiv, par exemple, deuxième ville de Bulgarie. Je retiens d’Alexandra qu’elle était frappée par les colombages des maisons traditionnelles. Nicole par contre a beaucoup disserté sur les équipes de Tsiganes qui soignaient les jardins publics munis d’outils rudimentaires : « On dirait des brigades de l’époque communiste. » Quant à Alban, il se dirigeait dans la ville comme un Plovdivien de vieille souche : « J’ai tout exploré l’année dernière avec mon père. »

¹ jus de pomme en suisse-allemand

Новини от България № 21 10 ноември 2006

Nouvelles bulgares no 21 10 novembre 2006

За какво служат конференциите

A quoi servent les colloques ?

- Донесох ти подарък от Белгия.

- Je t’ai apporté un cadeau de Belgique.

Не бях виждала Жак от една година, от миналогодишната конференция на Асоциацията на преподавателите по и на френски език в България, която се беше провела във Варна, на Черно море. Бяха ми съобщили, че Жак се радва да танцува с мен. Жак си позволява свободата, която му дава положението на пенсиониран преподавател: той споделя знанията си, резултат от дългогодишен опит, очарователен е с всички жени и... танцува много добре. Но не очаквах да ми донесе подарък.

- След малко се връщам. Той напусна доклада на български, който ни превръщаше в разсеяни и приказливи слушатели, качи се в стаята си и слезна с малко блокче шоколад, което ми подаде. Познах го веднага. Заради слончето.

Je n’avais pas revu Jacques depuis une année, depuis le colloque de l’Association des Professeurs de/en Français de Bulgarie qui s’était déroulé à Varna, sur la mer Noire.

On m’avait annoncé que Jacques se réjouissait de danser avec moi. Jacques s’octroie la liberté que lui concède son état de professeur à la retraite : il partage son savoir né d’une longue expérience, est charmant avec toutes les femmes et …danse très bien. Mais je ne m’attendais pas à ce qu’il m’apporte un cadeau.

- Je reviens.

Il a quitté la conférence donnée en bulgare qui faisait de nous des auditeurs dissipés et bavards, est monté dans sa chambre et est redescendu avec une petite tablette qu’il m’a tendue. Je l’ai reconnue tout de suite. A cause de l’éléphant.

Държах в ръцете си цяла една част от детството ми!

Toute une part de mon enfance résumée entre ses doigts !

С наближаването на края на зимата майка ми съобщаваше неизменно: “В петък ще се качим на нощния влак в Базел и ще заминем за Белгия. Там ще ти купя хубав шоколад, този със слончето.” В моето семейство, заедно с лястовиците и зелените обвивки на лешниците, пролетта настъпваше и с войната на шоколада: “Белгийският шоколад е толкова лош, колкото блокчетата, които получаваме като провизия в армията”, претендираше баща ми, който нямаше Великденска ваканция и следователно не ни придружаваше. Майка ми повдигаше рамене: за нея найголямото светотатство беше да се убие сладостната горчивина на шоколада със струйка мляко, та било то и алпийско. Аз не исках да обидя никого: ядях всички шоколади. Всяка година очаквах с нетърпение страната на слончето: Брюксел. Баба ми живееше на улица “Амазон” и събираше всеки четвъртък своите приятелки с екстравагантни шапки на партия вист. Тоалетната беше на етажа, качвахме въглища от мазето. Отивахме при Сарма, в Галерия “Анспах”, възторжено откривахме

Quand l’hiver tirait sur sa fin, ma mère annonçait invariablement : « Nous allons prendre vendredi le train de nuit à Bâle et partir pour la Belgique. Là-bas je t’achèterai du bon chocolat, celui de l’éléphant. » Dans ma famille, en même temps que les hirondelles et les chatons de noisetier, le printemps ramenait la guerre du chocolat : « Le chocolat belge est aussi mauvais que les tablettes que nous recevons comme provision à l’armée », prétendait mon père qui n’avait pas de vacances de Pâques et ne nous accompagnait donc pas. Ma mère haussait les épaules : pour elle le pire sacrilège était de tuer l’amertume délicieuse du chocolat par une lampée de lait, même alpestre.

Moi je ne voulais vexer personne : je mangeais tous les chocolats.

Le pays de l’éléphant, je l’attendais chaque année avec impatience.

Bruxelles. Ma grand-mère rue de l’Amazone qui réunissait tous les jeudis ses amies aux chapeaux extravagants pour une partie de whist. La toilette¹ était sur le pallier, on remontait le charbon de la cave. On allait chez Sarma, aux Galeries Anspach, on découvrait en jubilant les libre-

току-що измисленото самообслужване, където имах право да си избера три десерта и като основно ястие порция пържени картофи. Ако настоявах, баба ме водеше да видя марионетките от Тон, близо до Гран Плас. “Но ти няма нищо да разбереш!” “Така ли мислиш?” И за да я убедя, й рецитирах “Малкият Кетче1 от Марол”2 или “Щурец и Мравка” на брюкселски, опитвайки се да докарам акцента. Тя се просълзяваше: “Откъде знаеш всичките тези истории?” “От мама.” Мама ме водеше при Леонидас. Имах усещането, че влизам в кутия с шоколадови бонбони: магазинът беше така красиво украсен и ухаеше хубаво. Избирах винаги шоколадовите миди, които ми напомняха щастливите часове по безкрайните северни плажове. Дебел пуловер в морскосиньо, къси панталонки, със зачервени от студа крака, потънали във високите зелени ботуши с кафяв кант. По-голяма с цели осем години, учех по-малкото си братче, че можем да се изправим срещу силния вятър заради удоволствието да открием сред милярдите розови или лилави мидени черупки няколкото скрити кулички. Това щастие ми костваше нощите, в които сънувах

service tout frais inventés où j’avais le droit de choisir trois desserts et une barquette de frites en guise de repas.

Et si j’insistais, Mémé m’emmenait voir les marionnettes de Toone près de la Grand-Place. « Mais tu ne vas rien comprendre ! » « C’est ce que tu crois ? » Et pour la convaincre, je lui récitais Un Petit Ketche² des Marolles³ ou La Cigale et la Fourmi en brusseler, en m’efforçant de prendre l’accent. Elle en avait les larmes aux yeux : « D’où tu connais toutes ces histoires ? » « C’est Maman. » Maman m’emmenait chez Leonidas.

J’avais l’impression d’entrer dans une boîte de pralines tellement le magasin était joliment décoré et sentait bon. Je choisissais toujours les coquillages en chocolat qui me rappelaient les heures de bonheur sur les plages interminables du nord. Gros pull marin bleu, culotte courte, jambes rougies par le froid disparaissant dans de hautes bottes vertes à liseré brun. Forte de mes huit ans d’avance, j’apprenais à mon jeune frère qu’on peut braver le vent violent pour le plaisir de découvrir parmi les milliards de coquillages roses ou violets les quelques tourelles qui s’y cachaient.

Bonheur pour lequel je perdais mes

страшни кошмари как малкият Едуард безвъзвратно бива отнесен от прилива. Също така чрез шоколада моята бленувана Белгия ме нарани. Майка ми току-що беше купила няколко таблетки от слончето в една сладкарница в Нюпорт, на крайбрежието. Омъжена и установена от повече от десет години в Швейцария, школските й знания по фламандски бяха съвсем разпокъсани. Тя не разбра какво я пита продавачката и я попита дали не говори френски език. Тогава следващият клиент грубо я наруга, едър червендалест мъж, който изрева на лош френски, че ако не си способен да научиш националния език, да си седиш във Валония и хич да не идваш да ни губиш времето. Мисля, че това е единственият ден в живота ми, когато съжалих за швейцарския шоколад. Благодарих на моя танцьор за това вълшебно шоколадово блокче, пъхнах го в чантата си и го забравих. Откри го Кирил, най-малкият ми син, ровейки във вещите ми, за да открие хартиена носна кърпичка: “Ах, “Кот д’Ор!” Реакцията на останалата част от семейството не закъсня: “Вярно? Истински белгийски “Кот д’Ор?” Зоран

nuits, tourmentée par d’horribles cauchemars où le petit Edouard était immanquablement emporté par la marée montante.

Mais c’est aussi par le chocolat que ma Belgique de rêve s’est égratignée. Ma mère venait d’acheter quelques tablettes de l’éléphant dans une confiserie de Newport, sur la côte. Mariée et installée depuis plus de dix ans en Suisse, ses rudiments scolaires de néerlandais s’étaient effilochés. Elle n’a pas compris ce que lui disait la vendeuse et lui a demandé si elle ne parlait pas français.

Elle s’est alors fait violemment insulter par le client suivant, gros bonhomme rougeaud qui a hurlé dans un français très malmené que si t’es pas capable d’apprendre la langue nationale tu restes dans ta Wallonie et viens pas nous faire perdre notre temps. Je crois que c’est le seul jour de ma vie où j’ai regretté le chocolat suisse.

J’ai remercié mon danseur pour cette merveilleuse tablette de chocolat, l’ai glissée dans mon sac, et l’ai oubliée.

C’est Kyril, mon plus jeune fils, qui l’a découverte en fouillant dans mes affaires pour trouver un Kleenex : « Oh, du Côte d’Or ! » La réaction du reste

бе издърпал блокчето от ръцете на брат си и очите му шареха по описанието на опаковката. “Мамо, знаеше ли, че “Кот д’Ор” принадлежи на “Крафт”? Това не е ли немска фирма?” Не, не знаех...

de la famille ne s’est pas fait attendre : « Non ! Du vrai Côte d’Or de Belgique ? » Zoran avait arraché la tablette des mains de son frère et parcourait des yeux le descriptif sur l’emballage. « Dis maman, tu savais que Côte d’Or appartenait à Kraft ? C’est allemand non ? » Non, je ne savais pas…

Това е Малкият Гаврош на Брюксел.

2 Беден квартал в Брюксел.

1

¹ Lieu désigné au singulier en Belgique ² C’est le « titi » bruxellois ³ Quartier populaire de Bruxelles

Новини от България № 22 23 декември 2006

Nouvelles bulgares no 22 23 décembre 2006

Коледа

Noël

Исках да ви говоря за Коледа още миналата година. Но в София едва ухае на Коледа! Декември ухае по същия начин като ноември или януари. И тази година, с гъстата мъгла, която вече повече от три седмици се напоява с отровните газове, отделяни от отоплението или от старите Лади, сме много далеч от миризмата на свещи или коледен сладкиш. Разбира се, появиха се светещи гирлянди. Но в повечето случаи те очертават контурите на марката “Джони Уокър” или на бутилка “Кока-кола”, когато не са захвърлени произволно върху някое борче в някой обществен парк.

Je voulais déjà vous en parler l’année dernière. Mais Sofia sent si peu Noël ! Le mois de décembre a la même odeur que les mois de novembre ou de janvier. Et cette année, avec le brouillard rampant qui s’imprègne depuis plus de trois semaines des gaz infects émanant des chauffages ou des vieilles Lada, on est très loin des odeurs de bougie ou de pain d’épices. Bien sûr, des guirlandes de lumière ont fait leur apparition. Mais elles dessinent pour la plupart le pourtour de Johnny Walker ou celui d’une bouteille de Coca, si elles ne sont pas simplement jetées n’importe comment sur quelque sapin d’un parc public.

Въпреки външната страна сега знам, че българите са много привързани към Коледа, която подготвят по-скоро по езическа, отколкото по християнска традиция.

En dépit des apparences, je sais maintenant que les Bulgares sont très attachés à la fête de Noël qu’ils préparent dans le respect d’une tradition plus païenne que chrétienne.

Навечерието на Коледа се нарича “Бъдни вечер”, преведено буквално “вечер на бъдещето”. В началото на вечерята най-възрастният член на

Le réveillon de Noël est appelé «Bednivetcher», littéralement «soir de l’avenir».

Au début du repas, l’aîné de la famille

семейството разчупва голяма пита, изпечена без мая, с паричка в нея. Първото парче отделя за Господа, второто за къщата, третото за животните, после всеки сътрапезник получава на свой ред по едно парче. Поднесените ястия задължително са нечетен брой 7, 9 или 11 и се слагат всичките едновременно на масата. Поконкретно те се състоят от: скилидки чесън орехи мед сушени плодове, пуканки пълнени чушки, лозови и зелеви постни сърми, пълнени с ориз или боб супа от леща или боб баклава баница с тиква Всеки счупва по един орех и гадае бъдещето си по браздите на ядката. Масата не се разтребва, задължително се оставя в безпорядък. В огнището се поставя голяма цепеница, за да може да гори цяла нощ, и се отива на църква. На следващата сутрин се събират и хвърлят в камината всички трохи от празника. Мъжете и жените хващат “сурвачките”, нещо като клонка,

rompt un grand pain cuit sans levain et contenant une pièce de monnaie.

Il réserve la première part à Dieu, la deuxième à la maison, la troisième aux animaux, puis chaque convive reçoit à son tour un morceau.

Les plats servis sont obligatoirement au nombre de 7, 9 ou 11 et tous disposés en même temps sur la table. On y trouve en particulier : des gousses d’aïl des noix du miel des fruits secs, du pop corn des poivrons, des feuilles de vigne, des feuilles de chou farcis de riz ou de haricots blancs une soupe aux lentilles ou aux haricots des baklavas une banitza¹ à la courge Chacun casse une noix et découvre son avenir dans les méandres du fruit.

La table est obligatoirement laissée en désordre.

On place dans l’âtre une bûche suffisamment grosse pour brûler toute la nuit et on part à la messe.

Le lendemain matin, toutes les miettes de la fête sont récoltées et jetées dans la cheminée.

символизираща плодородие и пеейки “коледарски песни”, минават от къща на къща и събират пари, сушени плодове и сладкиши. На село се коли прасе за обяд. Според една възрастна жена Коледа на български език произлиза от глагола “коля”, «bouchoyer»1, убивам животно! Ужасена, се допитах до специалистка. Оказа се напълно погрешно2! Слава богу! ВЕСЕЛА КОЛЕДА! Joyeux Noël

Les hommes et les enfants s’emparent de la «survadchka», sorte de rameau symbolisant la fertilité et, en chantant des «koledarski pesni» (chants de Noël), passent d’une maison à l’autre, réclamant de l’argent, des fruits secs et des sucreries.

Dans les campagnes un cochon est égorgé pour le repas de midi. En Bulgare Noël se dit Koleda. Une vieille femme m’a même affirmé que le mot dérivait du verbe kolia, bouchoyer², abattre et dépecer un animal ! Effrayée, j’ai cherché confirmation auprès d’une spécialiste. Parfaitement faux³. Ouf ! ВЕСЕЛА КОЛЕДА ! Joyeux Noël

На швейцарски френски - коля и разфасовам животно. – Б. пр.

2 Думата е побългарена форма на римското Календе (calendae, calendes) – първият ден на месеца.

1

¹ Pâtisserie salée typiquement bulgare ² Helvétisme signifiant « faire boucherie » ³ Le mot remonte au latin calendae, calendes, premier jour du mois

Новини от България № 23 28 декември 2006

Nouvelles bulgares no 23 28 décembre 2006

Обратно броене

Compte à rebours

През февруари 2005 ме спираха на всеки ъгъл в София главно за да ме питат на развален английски “Change money?” Току-що пристигнала, обикалях града с поглед, изострен за най-малката подробност, издаващ туристката. Всичко ме удивляваше, нищо не ми убягваше. Веднага забелязах светлинното пано, посочващо на фасадата на хотел “България” числото 689, закичено с корона от бели звезди на син фон. Посланието беше ясно: българите бяха започнали да броят отзад напред колко дни им оставаха до влизането в лоното на Европа. “Колко е далече!”, си помислих.

En février 2005, on m’arrêtait à tous les coins de rue de Sofia, généralement pour me demander dans un anglais maltraité « Change money ? » Fraîchement débarquée, je parcourais la ville avec ce regard à l’affût du moindre détail qui trahit la touriste.

Tout m’étonnait, rien ne m’échappait. Et je l’ai tout de suite vue, cette enseigne lumineuse indiquant sur la façade de l’Hôtel Bulgaria le nombre 689.

Surmontée d’une couronne d’étoiles blanches sur fond bleu. Le message était clair : les Bulgares avaient lancé le compte à rebours de leur entrée dans le giron de l’Europe. « Que c’est loin ! » avais-je pensé.

А вчера паното показваше цифрата 5! За мен тя придоби друг смисъл: живеем в тази страна от 689 дни без 5. Както в онази февруарска сутрин бяла снежна пелена покрива града, който продължавам да кръстосвам ежедневно пеша. Но вече не ме спират “ченчаджиите”. И макар и скрити под снега, знам, като всички софиянци, къде се намират опасните за шасито

Et hier l’enseigne affichait le nombre 5 !

Un autre sens s’est imposé à moi : nous habitons dans ce pays depuis 689 jours moins 5. Comme en ce matin de février, un manteau de neige blanche s’étend sur la ville que je continue à traverser quotidiennement à pied. Mais je ne me fais plus arrêter par les changeurs de monnaie. Et même s’ils sont cachés

на колата дупки. На това му се казва начало на интеграция...

sous la neige, je sais comme tous les Sofiotes où se trouvent les trous dangereux pour les essieux des voitures.

C’est ça le début de l’intégration…

Новини от България № 24 31 декември 2006

Nouvelles bulgares no 24 Le 31 décembre 2006

Правилно решение

Bonne résolution

Отсега нататък спрете да ядете портокали...

Dorénavant ne mangez plus d’oranges…

...наслаждавайте им се!

…goûtez-les !

Щастието е например в това: предумишлено да захапеш беззащитната плът на един добре узрял портокал. Да почувстваш първоначално леката еластична съпротива на фината и прозрачна обвивка, която се сплесква под впиващото се острие на зъба, оказвайки, слава богу, лека съпротива. После внезапното разкъсване освобождава влажната плът, свежа, мека и достатъчно кисела, за да възбуди завоевателните вкусови луковици. Деликатен момент, в който не трябва да се поддаваш на желанието да консумираш незабавно. Резецът трябва бавно да издълбае своя път между многобройните влакънца, напоени със сок, докато двете челюсти, господарки на тези места, се срещнат. Сега е ред на венците да поемат делото. От тях се очаква безпощадно да упражнят натиск, за да взривят твърде

Le bonheur c’est – par exemple – croquer avec préméditation dans la chair sans défense d’une orange bien mûre. Sentir tout d’abord la légère résistance élastique de la peau fine et translucide qui s’affaisse sous le couperet incisif de la dent mais exerce, qu’elle soit remerciée, une fragile contrerésistance. Puis la déchirure soudaine livre la chair humide, fraîche, douce, et suffisamment acide pour exciter les papilles conquérantes. Moment délicat où il ne faut pas céder à l’envie de consommer sans plus attendre.

L’incisive doit se creuser avec lenteur un passage entre les nombreuses fibrilles gonflées de jus jusqu’à ce que les deux mâchoires, maîtresses des lieux, se rencontrent. C’est maintenant aux gencives de prendre la relève. On leur demande d’exercer sans pitié leur pression afin qu’explosent les peaux très

фините кожички, които задържат сока на златната ябълка. Течността избликва и изпълва цялата уста, малки искрящи бодлички, които възбуждат и последната вкусова клетка. Ароматът се разнася, налага своето присъствие на цялото ни смаяно същество, отново, наситено удоволствие доставено от дегустирането на един портокал.

Happiness is an attitude.

Happy 2007 !

fines qui retiennent le jus de la pomme d’or. Le liquide gicle et envahit toute la bouche, petits dards pétillants qui émoustillent jusqu’à la dernière cellule du goût. L’arôme se répand, impose sa présence à tout notre être surpris, une nouvelle fois, de l’intense plaisir que procure une orange dégustée.

Happiness is an attitude.

Happy 2007 !

Новини от България № 25 27 февруари 2007

Nouvelles bulgares no 25 27 février 2007

Банско, ох, ох!

Bansko, oh, oh !

Банско е най-луксозният от трите зимни курорта в България. Разположен на северния склон на Пирин, на 2.30 часа от София и на 3 часа от Солун, той полага големи усилия за реклама и има амбицията да посрещне един ден зимните олимпийски игри. Старата част на селището е очарователна, с няколко прекрасни механи, грижливо реставрирани, които предлагат в много топла обстановка традиционна кухня, често много по-добре приготвена, отколкото в столицата. Всичките тези стари постройки със славно минало (Банско се гордее, че е било паметно място на съпротивата срещу турците) са струпани около една красива църква с удивителна дърворезба отвътре.

Bansko est la plus selecte des trois stations de sport d’hiver que compte la Bulgarie. Située sur le versant nord de la chaîne du Pirin, à 2h30 de Sofia et à 3h de Thessalonique, elle fait un gros effort promotionnel et a l’ambition de voir un jour les jeux olympiques d’hiver se dérouler chez elle. Le vieux noyau du village est charmant, composé de quelques magnifiques «mehanas»¹ restaurées avec soin qui servent dans un cadre très chaleureux une cuisine traditionnelle souvent mieux préparée que dans la capitale. Toutes ces vieilles bâtisses au passé glorieux (Bansko se vante d’être un haut lieu de la résistance contre les Turcs) s’agglutinent autour d’une belle église au surprenant intérieur de bois.

Запазването на апартамент за семейството ми бе отнело повече време тази година от предходната. Не е лесно да избереш сред стотиците предложения в Интернет. Три стаи в нова сграда. Снимка, която се опитва да докаже, че архитектурата спазва

La réservation d’un appartement pour la famille m’avait pris plus de temps cette année que la précédente. Pas facile de choisir parmi les centaines d’objets proposés sur Internet. Trois chambres dans un nouvel immeuble. Une photo qui cherche à prouver que l’architecture

духа на мястото. Поколебах се още за миг и после щракнах.

respecte l’esprit du lieu. J’ai hésité une fois de plus, puis j’ai cliqué.

Колко време ни трябваше, за да намерим запазения апартамент! За една година Банско се бе преобразило напълно: бяха започнали десетки строежи. Навсякъде кранове, багери1, екскаватори, нови улици, общо взето, безименни... След като обикалях половин час с колата и се обадих три пъти на агенцията, най-накрая намерихме нашия дом. В жилищен блок, който все още миришеше на боя: три стаи като кутийки с толкова нискокачествено обзавеждане, че канапето се разпадна, щом Алик седна в него. И отпред, отзад, вляво, вдясно, строежи докъдето поглед стига. За пет дни порасна с два етажа сградата в строеж пред прозореца на нашия миниатюрен салон, изгризвайки отдолу идиличната дантела от снежни планини, която се открояваше в далечината.

Quel temps il nous a fallu pour trouver l’appartement retenu ! En une année, Bansko s’est complètement métamorphosée : des dizaines de chantiers se sont ouverts. Partout des grues, des trax², des pèles-mécaniques, des nouvelles rues, généralement sans nom… Après avoir tourné une demiheure en voiture et appelé trois fois l’agence, nous avons fini par trouver notre chez-nous. Dans un immeuble qui sentait encore la peinture : trois pièces mouchoir-de-poche au mobilier de qualité si lamentable que le canapé s’est effondré dès qu’Alic s’est assis dessus. Et devant, derrière, à gauche, à droite, des chantiers à perte de vue. En cinq jours, deux étages se sont ajoutés à l’immeuble en construction devant la fenêtre de notre minuscule salon, rongeant par le bas l’idyllique dentelle de montagnes blanches qui se découpait dans le lointain.

В Банско типичният скиор, застанал на ъгъла на неасфалтирана улица, в очакване да мине микробусчето, обещано от агенцията, е обикновено с млечнобяла кожа, ако това е първият му ден от ваканцията, или съвсем

A Bansko le skieur-type planté au coin d’une rue non asphaltée en attendant que passe la navette promise par l’agence est généralement de carnation laiteuse, si c’est son premier jour de

зачервен, ако е пристигнал предишната вечер. Екипировката му не е кой знае каква: едро изписан номер на всяка от ските му издава, че ги е наел заедно с пакета “ол ин уан”. Когато накрая пристигне камионетката Рено, рижльото се придвижва неуверено по останалия кален сняг. Лицето му се отпуска едва когато види в минибуса други лица като неговото, осеяни с лунички. «Ready for the fun?», пита той, докато се качва.

vacances, ou tout rouge, s’il est arrivé la veille. Son équipement ne casse rien : un gros numéro sur chaque ski trahit qu’il l’a loué avec son forfait all in one. Quand enfin arrive la fourgonnette Renault, c’est avec un peu d’insécurité que le rouquin se déplace sur les restes de neige boueuse. Son visage ne se décrispe qu’en apercevant dans le minibus d’autres visages persillés comme le sien de taches de rousseur. « Ready for the fun ? » demande-t-il en embarquant.

Камионетката се изкачва в посока към лифта. От задното стъкло виждам тиловете с шантави шапки: розови или флуоресциращозелени бодли на таралеж, люспи на динозавър, щипци на рак... И този странен зоопарк сякаш се полюшва в свети-Витово хоро, пътят е толкова лош.

La camionnette monte en direction de la télécabine. Par la vitre arrière, j’aperçois les nuques coiffées de bonnets fantaisistes : piquants de hérisson rose ou vert fluo, écailles de dinosaure, pinces de crabe… Et ce zoo étrange semble emparé d’une danse de St-Guy tant la route est en mauvais état.

В Банско пейзажът се белее всяка зима; и парите се перат и избелват. Предприемачите строят по план и препродават с бясна скорост обзаведени апартаменти плюс безплатно каране на ски за три зими на англичани средна класа, които печелят по този начин от данъчните закони в тяхната страна и могат така да си позволят жилище за временно ползване

A Bansko, le paysage blanchit chaque hiver ; l’argent aussi. Les promoteurs font construire et revendent à toute vitesse, sur plans, des appartements meublés – plus ski gratuit pendant trois hivers – aux British middle class qui tirent ainsi avantage des lois fiscales de leur pays, et peuvent s’offrir un pied-à-terre et des vacances blanches pour moins que rien. Tout le monde

и зимна ваканция на ски за никакви пари. Всеки иска да се възползва от тази манна и вече нищо не се уважава. Няколко дни след влизането на България в Европа в Банско се състоя голяма антиекологическа манифестация пасивно подкрепяна от властите, изискваща промяна на кадастъра в региона. Понеже Пиринският масив е национален парк и ако европейските проверители си напъхат носа в местните далавери, има опасност да побеснеят, като открият какъв брой хотели вече са построени на защитени терени. Изглежда, че когато бившият посланик на Швейцария си позволил забележка по този въпрос в българската преса, получил анонимни писма, заплашващи го със смърт... Всяка вечер, между седем и осем часа, когато дошлите от север туристи се събират да отпразнуват весело деня на по няколко халби бира, една баба помакиня с шалвари и забрадка на цветя минава по нашата улица. Държи крава за каишка. Къде ли я води?

1 На швейцарски френски: багер с огромни размери.

veut profiter de la manne, plus rien n’est respecté. Quelques jours après l’entrée de la Bulgarie dans l’Europe s’est déroulée à Bansko une grosse manifestation antiécologique passivement soutenue par les autorités et réclamant un remaniement du cadastre de la région. C’est que le massif du Pirin est un parc national et que les contrôleurs européens, s’ils mettent leur nez dans les affaires locales, risquent de se fâcher en découvrant le nombre d’hôtels déjà construits sur des terrains protégés. Il paraît que quand l’ancien ambassadeur suisse s’était permis une remarque à ce sujet dans la presse bulgare, il avait reçu des lettres anonymes le menaçant de mort…

Chaque soir, entre sept et huit heures, quand les touristes venus du nord se réunissent pour fêter joyeusement la journée autour de quelques pintes de bière, une grand-mère pomaque³ en pantalon turc et foulard fleuri passe dans notre rue. Elle tient une vache à la laisse.

Où la mène-t-elle ? ¹ Auberges traditionnelles ² Helvétisme désignant une pelle mécanique de très grande dimension ³ Les Pomaks ou Pomaques sont des indigènes slaves convertis à l’islam

Новини от България № 26 6 март 2007

Nouvelles bulgares no 26 6 mars 2007

Жан

Jean

Запознах се с Жан през ноември 2005. Наричам го Жан, защото реши да посещава моя факултативен час по френски, но в действителност той се казва Иван. Жан пристигна с подчертано по-високи знания от своите съученици. Вече владееше добре граматиката и пишеше дълги текстове, за съжаление нечетливи, почеркът му бе толкова засукан, и можеше да води изтънчен разговор, за съжаление неразбираем, мисълта му бе толкова лъкатушна.

J’ai fait la connaissance de Jean en novembre 2005. Je l’appelle Jean parce qu’il a décidé de suivre mon cours de français facultatif mais en réalité il s’appelle Ivan¹. Jean a débarqué avec des connaissances nettement supérieures à celles de ses camarades. Il dominait déjà bien la grammaire et rédigeait de longs textes, malheureusement illisibles tant sa calligraphie était tourmentée, et était capable de tenir une conversation soutenue, malheureusement incompréhensible, tant sa pensée faisait de méandres.

Жан беше получил много хаотично образование и пускаше горчиви забележки по адрес на училището. Най-вече се сърдеше на една преподавателка, която го беше задължила да прочете “Парфюмът”1, “абсолютно безинтересна книга и дълбоко отвращаваща.” Когато Жан пристигна, класът, съставен само от момичета, беше решил да създаде малък фотороман на френски език. Когато най-сетне видяха едно момче, харпиите го обсебиха и го превърнаха,

Jean avait eu un parcours scolaire très chaotique et laissait échapper des remarques amères envers l’école. Il en voulait tout particulièrement à une enseignante qui l’avait obligé de lire Le Parfum², « un livre sans le moindre intérêt et profondément répugnant ».

Quand Jean est arrivé, la classe, que des filles, avait décidé de réaliser un petit roman-photo en français. Voyant enfin un garçon, les harpies ont mis le grappin sur lui et l’ont transformé, à son

въпреки волята му, в инспектор, натоварен с разследването. Разкъсваща ситуация за Жан: твърде срамежлив, за да откаже, дълбоко смутен, за да се прави на звезда. Той се насили, разболя се няколко пъти, но в крайна сметка момичетата направиха своя фотороман. Един ден Жан дойде в часа, токущо късо подстриган. Казах му, че новата му прическа му отива много. Той ме погледна, изчерви се и не каза нито дума през целия час. Следващия път отсъстваше. Помислих си: “Направих гаф.” Но след една седмица Жан ме чакаше в коридора на училището: “Какво мислите за мен? Способен ли съм като Светлана да изкарам теста във Френския институт?” Светлана токущо бе издържала успешно ниво B2, а знанията на Жан определено бяха на по-високо ниво от тези на девойката. Можех само да го насърча. Но Жан е твърде неуверен. Помоли ме да му давам частни уроци. Отказах, не го видях повече, разбрах, че пак се е разболял. След двумесечно отсъствие Жан се появи отново: “На Светлана й е била

corps défendant, en inspecteur chargé de l’enquête. Situation cornélienne pour Jean : trop timide pour refuser, profondément gêné de jouer la star. Il s’est fait violence, est tombé plusieurs fois malade, mais les jeunes filles ont eu finalement leur roman-photo.

Un jour Jean est venu au cours les cheveux fraîchement coupés. Je lui ai dit que sa nouvelle coupe lui allait très bien. Il m’a regardée, tout rouge, et n’a plus prononcé un mot de toute la leçon.

La fois suivante, il n’était pas là. « Ah la gaffe ! » ai-je pensé.

Mais une semaine plus tard, Jean m’attendait dans le couloir de l’école : « Qu’est-ce que vous pensez de moi ?

Est-ce que je suis capable de passer, comme Svetlana, un test à L’Institut français ? » Svetlana venait de réussir un B2 et les connaissances de Jean étaient bien supérieures à celles de la jeune fille. Je ne pouvais que l’encourager.

Mais Jean n’a aucune confiance en lui.

Il m’a priée de lui donner des cours privés. J’ai refusé, je ne l’ai plus revu, j’ai appris qu’il était, une fois de plus, tombé malade.

Après deux mois d’absence, revoilà Jean : « Svetlana s’est contentée de

достатъчна подготовката в клас, ще постъпя като нея.” До лятната сесия оставаше месец. Мисля, че не преподадох нищо на Жан. Единствено го помолих да внимава да ме заинтересува мен, отколкото да се интересува от своите грешки. Той разбра. Потърсихме актуални теми. Той се записа, чу се, разменихме си ролите, почеркът му стана по-четлив, разпокъсаните ни разговори станаха забавни, много се смяхме, разпита ме за моя живот в Швейцария и отиде да се яви на изпитите: “Фотороманът от миналата година също беше полезен” – каза той. Жан по нищо не прилича на типа мъжкар, който, изглежда, има своето място в българското общество: мачо, често шумен и леко вулгарен. Сега мечтае да го приемат в университет във Франция или Швейцария. Аз желая той да се реализира в собствената си страна, въпреки своята твърде чувствителна личност.

1

Роман на Патрик Зюскинд.

votre préparation en classe, je veux faire comme elle ».

Il restait un mois jusqu’à la session d’été.

Je crois que je n’ai rien enseigné à Jean.

Je lui ai juste demandé de faire attention à m’intéresser plutôt que de s’intéresser à ses fautes. Il a compris. Nous avons cherché des sujets d’actualité. Il s’est enregistré, s’est écouté, nous avons échangé nos rôles, sa calligraphie s’est clarifiée, nos conversations à bâtons rompus sont devenues plaisantes, nous avons beaucoup ri, il m’a posé des questions sur ma vie en Suisse, est parti pour passer ses examens : «Le roman-photo, l’année dernière, c’était utile aussi » a-t-il encore dit.

Jean n’a rien du seul type d’homme qui semble avoir sa place dans la société bulgare : le macho souvent bruyant et légèrement vulgaire. Il rêve maintenant de se faire admettre dans une université en France ou en Suisse. Moi je souhaite qu’il s’épanouisse, malgré sa personnalité très sensible, dans le pays qui est le sien.

¹ Ivan est le pendant bulgare du prénom Jean ² Roman de Patrick Süsskind

Новини от България № 27 1 май 2007

Nouvelles bulgares no 27 1er mai 2007

Цветя за всички

Des fleurs pour tous

Българското ми бърборене затихна в последно време. Какво удоволствие, когато някои ми изпращат упрекващ имейл за това!

Mon babillage bulgare s’est tari ces derniers temps. Quel plaisir quand certains m’envoient un mél pour me le reprocher !

Като заблудена лястовичка от климата, който е неузнаваем, тръгнах тази пролет по всички посоки. Първо на запад: пет дни свобода, в които обикаляхме парижките театри с Рада. После на север, с моите мъже, малко по следите на Дракула, но най-вече изпълнена с любопитство да открия Сибиу/Херманщат, европейска столица на културата през тази година. После на юг, защото Лейла трябваше да държи в Солун последните си изпити, които се зачитат за матурата. А после на изток, за да придружа Кирил, който участваше в конкурса за акордеонисти в района на Варна, на другия край на страната. Следователно две пътувания и два ритуала на прехода...

Hirondelle déboussolée par le climat qui n’en est plus un, je suis partie dans toutes les directions ce printemps.

Tout d’abord vers l’ouest : cinq jours de liberté à courir les théâtres parisiens en compagnie de Rada. Puis vers le nord, avec mes hommes, un peu sur les traces de Dracula, mais surtout curieuse de découvrir Sibiu/Hermannstadt, capitale européenne de la culture cette année.

Puis vers le sud car Leïla devait passer ses derniers examens comptant pour son bac à Thessalonique. Et enfin vers l’est pour accompagner Kyril qui se présentait à un concours d’accordéonistes dans la région de Varna, de l’autre côté du pays. Donc deux voyages et deux rites de passage…

Не ме питайте защо Лейла трябваше да държи устните си изпити в Солун. Училището в София очевидно ми даде

Ne me demandez pas pourquoi Leïla a dû passer ses examens oraux à Thessalonique. L’école de Sofia m’a fourni, bien évidemment, des explications, mais je

обяснения, но вече ги забравих. Дори и положението да беше особено мъчително (за Лейла, която трябваше да се яви на два изпита в повече от съучениците си, и за мен, която трябваше да измина 650 км в път), приключението се оказа толкова сюрреалистично, че и двете сме много благодарни на “Култускомисион” дер Лендер дер Бундесрепублик Дойчланд, че е избрала най-сложното решение. Четете по-скоро. Всеки от четиримата учители, провеждащи устните изпити на Лейла, трябваше да подготви дебело досие, да го предостави за целта на комисията в Германия, после на своите колеги в Солун, после да направи пътуването, за да контролира протичането на изпитите, тъй като въпросите се задават от преподаватели в Солун. Чувствах се много неудобно, че причинявам подобно притеснение. Най-вече когато разбрах, че преподавателите нямат коли, че няма самолетна връзка между София и Солун и че влакът по този път прилича на бавнодвижещия се влак на Тентен1 в Перу. Измъчвана от гузна съвест, предлагам на семейството да съкратим ваканцията ни в Румъния и бързо се връщам в София, за да натоваря всички. Въпреки това Лейла отказва категорично да участва в това странно

les ai déjà oubliées. Même si la situation était particulièrement éprouvante (pour Leïla qui devait se présenter à deux examens de plus que ses camarades de classe, et pour moi qui ai dû me taper 650 km de route), l’aventure s’est révélée si surréaliste que nous sommes toutes deux très reconnaissantes à la Kultuskommission der Länder der Bundesrepublik Deutschland’pour avoir choisi la solution la plus compliquée.

Lisez plutôt. Les quatre professeurs concernés par les examens oraux de Leïla ont dû préparer chacun un gros dossier, le soumettre à la commission ad hoc en Allemagne, puis à leurs collègues à Thessalonique, enfin faire le voyage pour superviser le déroulement des épreuves, les questions étant posées par les Thessaloniens. Je me sentais très embarrassée de causer autant de dérangement. Surtout quand j’ai appris que les enseignants n’étaient pas motorisés, qu’aucune ligne d’avion ne reliait Sofia à Thessalonique et que le train sur ce trajet ressemblait au tortillard de Tintin au Pérou.

Taraudée par ma mauvaise conscience, je propose à la famille d’abréger nos vacances en Roumanie et reviens dare-dare à Sofia pour embarquer

училищно състезание. Тя заминава, както е предвидено, с влак, композиран от два вагона, който след шестчасово кандилкане из Рила, Пирин и т.н. я изхвърля съсипана на перона на гарата в големия град в Северна Гърция. Напрегната съм зад волана на моята седемместна Зафира. Климатикът е развален и става все по-топло. Тео Волман, преподавателят по химия, го свило неприятно лумбаго вечерта преди заминаването. Опитвам се да избегна неравностите по българските пътища, но не успявам всеки път. С един поглед в огледалото за обратно виждане разбирам, че гърбът на химика понася зле друсането. И всичко това заради моята дъщеря! За щастие Мария Димова, учителката по география, очарована, че за първи път отива в Гърция, поддържа доброто настроение: открива маслинови дръвчета, кипариси, възкликва на всеки завой «wie wunderschön»2, моли да не карам много бързо, за да може да вижда по-добре. В Солун открихме чудесно немско училище, заобиколено от произведения на изкуството и от цъфнали дръвчета. Нищо общо със сградата на училището в София, боядисана в мръснозелено, с мрачен покрит с бетон двор и

tout le monde. Leïla toutefois refuse catégoriquement de participer à cette curieuse course d’école. Elle part comme prévu dans un train formé de deux wagons qui en six heures de tours et détours dans les Monts Rila, Pirin, etc. finit par la jeter éreintée sur le quai de gare de la grande ville du nord de la Grèce.

Au volant de la Zafira sept places, je suis tendue. L’air conditionné est défectueux et la chaleur monte de plus en plus.

Theo Wollman, le prof de chimie, s’est organisé la veille un méchant lumbago.

J’essaie d’éviter les inégalités des routes bulgares mais ne réussis pas à chaque fois. Un coup d’œil dans le rétro me fait comprendre que le dos du chimiste accuse méchamment la secousse. Tout ça pour ma fille ! Heureusement Maria Dimova, la prof de géo, enchantée de se rendre pour la première fois en Grèce, entretient une bonne ambiance : elle découvre les oliviers, les cyprès, s’exclame à chaque tournant « wie wunderschön »¹, demande de ne pas rouler trop vite pour mieux voir.

A Thessalonique, nous avons découvert une magnifique école allemande entourée d’œuvres d’art et d’arbres en fleurs. Rien à voir avec le bahut vert sale bordé d’une triste cour bétonnée et aux fenêtres

с прозорци с решетки. “Тук би трябвало да могат да се правят хубави проекти”, въздъхна хер доктор Фендер, директорът в София, на вниманието на колегите си, изморени като него от пътуването и леко унили.

grillagées de Sofia. « On doit pouvoir en faire de beaux projets ici » a soupiré Herr Doctor Fender, le directeur de Sofia, à l’adresse de ses collègues fatigués comme lui du voyage et légèrement déprimés.

Но благодарение на Лейла лицата на софиянци възвърнаха усмивките си още на следващата сутрин. Кой е казвал някога, че цветът на стените или произведенията на изкуството, разпръснати във вътрешния двор, образоват учениците? Лейла имаше късмета да прекара три години сред млади българи, съзнаващи, че градят своето бъдеще, изпълнени с ентусиазъм. Тя доказа в Солун, че подготовката на учениците, приети в държавната гимназия № 91, е отлична. Феликс Томке дори твърдеше, че колегата му, учителят по английски, бил “стъписан”.

Mais grâce à Leïla, les visages des Sofiotes ont retrouvé dès le lendemain le sourire. Qui a jamais prétendu que la couleur des murs ou les œuvres d’art disséminées dans le préau cultivaient les élèves ? Leïla a eu la chance de passer 3 années parmi des jeunes Bulgares conscients de forger leur avenir et pleins d’enthousiasme. Elle a démontré à Thessalonique que la préparation des élèves admis au lycée publique no 91 est excellente. Felix Thomke a même affirmé que son collègue prof d’anglais était « sidéré ».

Признавам – прословутата ми скромност се спотаи – колко бях горда, че дъщеря ми предизвика пътуването на всички тези хора, доволни от себе си. Направих цял куп снимки, за да увековеча всички тези радостни физиономии. И Лейла прие да се върне с нас с кола.

1 2

Известен герой от белгийски комикс Колко е красиво!

J’avoue – ma modestie légendaire dûtelle en souffrir – combien j’étais fière que ma fille ait provoqué le déplacement de tout ce monde très content de soi. J’ai pris des tas de photos pour immortaliser toutes ces mines réjouies. Et Leïla a accepté de revenir à Sofia en voiture avec nous. ¹ « Que c’est beau »

Новини от България № 28 3 май 2007

Nouvelles bulgares no 28 3 mai 2007

Силата на образа

Le pouvoir de l’image

Едва стоварила учителите и трябва да мисля отново да тръгна на път, този път с Кирил. Нови пазар. Търся в Интернет мястото, където отиваме: потискащи снимки на град, състоящ се от скупчени олющени блокове и кметство с архитектура, замислена така, че сградата никога да не може да отлети. Двайсет хиляди души, почти всички работещи във фабриката за прозводство на тоалетни чинии и фаянсови бидета.

A peine déposé ma cargaison de profs, qu’il faut songer à reprendre la route, cette fois avec Kyril. Novi Pazar. Je cherche notre lieu de destination sur le Net : images déprimantes d’une ville faite d’un ramassis de blocs fanés et d’une mairie à l’architecture conçue pour l’empêcher à tout prix de s’envoler.

Vingt mille âmes, presque toutes employées à la fabrication de chiottes et de bidets en faïence.

И така тръгваме в четвъртък: пет часа път с кола, за да свири 3 минути и 40 секунди две класически парчета, после четири фолклорни пиеси на националния конкурс за акордеонисти. С пристигането намираме в окаяно състояние скъпия Павел Миланов, учителя на Кирил, изключителен музикант и преподавател: с телефон в ръка, той се върти в кръг и нервничи. Разбирам, че добрият човечец се е разтревожил за тази жена и нейното дете, прекосяващи сами цяла България.

Le jeudi nous partons donc : cinq heures de voiture pour jouer pendant 3 minutes et 40 secondes 2 morceaux classiques puis 4 pièces folkloriques bulgares au concours national d’accordéonistes.

A notre arrivée, nous trouvons notre cher Pavel Milanov, professeur de Kyril, musicien et enseignant extraordinaire, dans un état lamentable : téléphone en main, il tourne en rond, se ronge les ongles. Je comprends que le brave homme s’est fait un sang d’encre pour cette femme et son enfant traversant

“Извинете, наистина много съжалявам, но батерията на телефона ми е паднала.” Вечерта в хотела Кирил рухва пред акордеона. С различния си език, с различния си външен вид (не се сетих да му купя черен панталон и бяла риза), с различния си инструмент (неговият акордеон е с копчета, а на всички останали са с клавиши), иска му се да изчезне, оплита малките си пръсчета в каша от фалшиви ноти. Започва да плаче, а после да крещи, че няма да се яви. Какво да правя? Предлагам му да излезем да хапнем нещо.

seuls toute la Bulgarie. « Izvinete¹, je suis vraiment désolée, mon portable est déchargé. » Le soir à l’hôtel, Kyril à son accordéon craque. Avec sa langue différente, son allure différente (je n’ai pas pensé à lui acheter un pantalon noir et une chemise blanche), son instrument différent (lui a des boutons, tous les autres ont des touches de piano), il a envie de se sauver, emmêle ses petits doigts en une salade de fausses notes.

Il se met à pleurer puis à hurler qu’il ne se présentera pas. Que faire ? Je lui propose d’aller manger quelque chose.

През цялото време на храненето се забавляваме да превръщаме музикалните му пиеси в истории. Много се смеем, а после Кирил си ляга. На следващата сутрин се чувства подобре. Когато се озовава сред глъчката от деца, които репетират всички едновременно своите откъси, той се отпуска напълно. Представянето му е удостоено с трето място от шестимата конкуренти в неговата категория.

Pendant tout le repas, nous nous amusons à traduire ses pièces musicales en histoires. Nous rions beaucoup puis Kyril se couche. Le lendemain il se sent mieux. De se retrouver dans la cacophonie des enfants qui répètent tous en même temps leurs morceaux le détend complètement. Sa prestation est honorée d’une troisième place sur les six concurrents de sa catégorie.

Накрая на прослушванията господин Миланов ни моли да се срещнем в един часа, за да отидем “при кмета”. Мисля си: “Вероятно това е някакъв

A la fin des auditions, monsieur Milanov nous demande de nous retrouver à une heure pour aller chez «Kmet». Je pense « Sans doute un restaurant. » Foutue

ресторант.” Дявол да го вземе този български език, бях разбрала всичко погрешно! Кметът и неговото обкръжение желаеха да се запознаят с първия чуждестранен участник в най-известния фестивал в Нови пазар! Тържествено посрещане, подаръци, пози за снимки, Кирил седнал във фотьойла на господин Румен Панайотов Христов, застанал прав от дясната му страна, щрак-щрак, исторически момент, запаметен в пикселите, размяна на любезности и обещания за бъдещо сътрудничество. Напускаме тежката сграда, подскачайки: вярно, Нови пазар не е толкова грозен, с големите си обществени места, залесени с цъфнали дървета в наситенорозово, леко наклонената кула, десетките млади акордеонисти, седнали на терасите. Ето че отново се превърнахме в съвсем доволни туристи. Снимам града, скалите на Мадара, Варна на Черно море, разположена съвсем наблизо. Разполагам добре в кадър, търся да снимам под най-хубавите ъгли. Искам да покажа тези образи на семейството, на посланика, с когото подготвям проект да поканя швейцарски музиканти. Със същия апарат снимам

langue bulgare, j’avais compris tout de travers ! Le kmet (le maire !) et sa suite souhaitaient connaître le premier étranger à participer au festival le plus célèbre de Novi Pazar ! Accueil en grande pompe, cadeaux, poses pour que je puisse prendre des photos, Kyril assis dans le fauteuil de monsieur Rumen Panayotov Hristof debout à sa droite, clic clac, moment historique fixé sur les pixels, échange de gentillesses et promesses d’une collaboration future.

Nous quittons la lourde bâtisse en sautillant : c’est vrai que Novi Pazar n’est pas si moche, avec ses grands espaces publics pleins d’arbres aux fleurs d’un rose intense, sa tour légèrement de guingois, ses dizaines de jeunes accordéonistes attablés aux terrasses. Nous voilà transformés en touristes tout contents. Je photographie la ville, les rochers de Madara², Varna sur la Mer Noire toute proche. Je cadre bien, je cherche les plus beaux angles.

Je veux montrer ces images à la famille, à l’ambassadeur avec qui je concocte le projet d’inviter des musiciens suisses.

Toujours avec le même appareil, je filme quelques passages joués par les meilleurs concurrents pour témoigner de la qualité de l’événement.

няколко пасажа, изпълнени от найдобрите конкуренти, като свидетелство за качеството на събитието. В събота вечер, макар и малко изморена, решавам да тръгна обратно за София. По вече изпитана техника качвам млад автостопаджия с много приличен вид. Да си приказваш с някого е гаранция да не заспиш.

“My name is Peter, подмята той, настанявайки се на задната седалка, I go to Sofia.” Наистина е много интересно да се разговаря с него: разказва ми как татко му напуснал майка му, че баба му прави чудесно кисело мляко. На половината път за София съобщава, че слиза: ние сме във Велико Търново, бивша много красива столица на страната. “Хайде чао! Със здраве!” В прекрасно настроение съм, Кирил се удрямва, стигам до столицата малко преди полунощ. На следващия ден, когато разтоварвам колата, забелязвам, че младият нехранимайко ми е свил фотоапарата. Аз, която от години съчинявам курсове и преподавам наляво и надясно какво е образът и какво той не е, как той не е действителността, какви опасности крие, как да го разчитаме, за да открием скрития му смисъл

Le samedi soir, quoique un peu fatiguée, je décide de prendre la route pour Sofia. Selon une technique éprouvée, j’embarque un jeune autostoppeur à l’aspect très correct. Bavarder est une garantie contre le sommeil. « My name is Peter, lance-t-il en prenant place sur le siège arrière, I go to Sofia. » C’est vrai qu’il a une conversation très intéressante : il me raconte son tatko qui a abandonné sa mamo, sa baba qui fait du yogourt excellent. A mi-trajet de Sofia, il annonce qu’il descend : nous sommes à Veliko Tarnovo, ancienne très belle capitale du pays. « Haide ciao !

Porte-toi bien ! » Je suis d’excellente humeur, Kyril s’assoupit, j’atteins la capitale juste avant minuit.

Le lendemain, au déchargement de la voiture, je m’aperçois que le jeune freluquet a piqué mon appareil de photo ! Et moi qui depuis des années rédige des cours et donne des leçons à gauche à droite pour expliquer ce qu’est l’image, ce qu’elle n’est pas, comment elle n’est pas la réalité, quels dangers elle représente, comment la lire pour en découvrir le sens caché et la goûter pour ce qu’elle est vraiment : une abstraction, une représentation…je m’effondre.

Incapable de me ressaisir. Je pleure,

и да се насладим на истинската му същност: образът е една абстракция, едно изображение... рухвам. Не мога да се съвзема. Плача, отчаяна съм. Солун, странните изпити на Лейла, засмените лица на учителите, тръгнали на приключение, розовите дървета в Нови пазар, пълната с хлапета зала за репетиции, неочакваният прием при кмета, всичко това вече не съществува, никога не е съществувало. После разбрах, че ми остава единствено писането. Няма смисъл да ми казвате дали вярвате повече на образите, отколкото на текстовете: не съм на вашето мнение!

je suis désespérée. Thessalonique, les examens abracadabrants de Leïla, les visages rieurs des enseignants embarqués dans l’aventure, les arbres roses de Novi Pazar, la salle de répétition pleine de gosses, la réception inattendue chez le maire, tout ça n’existe plus, n’a jamais existé.

Puis j’ai compris que seule me restait l’écriture. Et inutile de me dire si vous croyez davantage aux images ou aux textes : je ne suis pas de votre avis !

¹ « Excusez-moi… » ² Rochers célèbres, car recelant le bas-relief d’un cavalier, datant du VIIIe siècle, et classé au patrimoine mondial de l’humanité.

Новини от България № 29 18 юни 2007

Nouvelles bulgares no 29 18 juin 2007

Черно море

Mer Noire

Като дете си представях, че Черно море е заселено от скрити чудовища, всичките дошли от Средиземноморието, за да потърсят убежище в това зловонно забутано място. Когато го видях за първи път, бе на свечеряване, в Бургас, гребените на вълничките ми заприличаха на парчета черно кадифе, развявани от вятъра, и си спомням, че казах на Кирил: “Кой ли знае как се излиза от него...”

Enfant, je peuplais la mer Noire de monstres sournois, tous remontés de la Méditerranée pour se réfugier dans ce cul-de-sac infect. Quand je l’ai vue pour la première fois – c’était au crépuscule à Bourgas – les crêtes des vaguelettes me sont apparues comme des lambeaux de velours noir agités dans le vent, et je me souviens avoir dit à Kyril : « Qui sait comment on en ressort… »

350 километра от българското крайбрежие привличат като черна дупка. Скандинавците пристигат с чартърни полети, студентите софиянци хващат за осем лева нощния влак, аз отидох до морето с трите момчета дори преди да имам кола, с едно миниатюрно “Тико”, взето под наем, а Лейла отиде до нос Емине1 пеша, след като извървя от сръбската граница до морето цялата верига на Балкана: 720 км.

Les 350 km de la côte bulgare attirent tel un trou noir. Les Nordiques arrivent en charter, les étudiants sofiotes prennent pour huit leva le train de nuit, moi je m’y suis rendue avec les trois garçons avant même d’avoir une voiture, dans une minuscule Daewo Tico louée, et Leïla a atteint le cap d’Eminé à pied*, après avoir parcouru de la frontière serbe jusqu’à la mer toute la chaîne du Balkan : 720 km.

Черно море, това са първо два големи града: Бургас, който е мравката, и Варна, който е щурецът2. Бургас отскоро е отворил врати за нефтопровод Набуко, който като нищо

La mer Noire, c’est d’abord deux grandes villes : Bourgas la fourmi, et Varna la cigale. La première est depuis peu la porte d’entrée de Nabucco, un

би трябвало да ни избави от нефтената зависимост от руснаците. Варна е поелегантен град, по-шумен и по-завладяващ и минава за свърталище на мутри и мутреси, които ходят там на курорт.

oléoduc qui devrait nous soustraire, un rien, au diktat pétrolier des Russes. La deuxième, plus élégante, plus bruyante et charmeuse passe pour être un nid de moutras et moutresses² en villégiature.

Черно море са и две перли на културата, вкопчени в полуострова, от двете страни на Бургас: Созопол на юг и Несебър на север, световно културно наследство, чиито прекрасни дървени къщи се намират под закрилата на ЮНЕСКО.

C’est aussi deux perles de culture agrippées à leur péninsule, de part et d’autre de Bourgas : Sozopol au sud et Nessebar au nord, patrimoine mondial dont les magnifiques maisons tout en bois sont protégées par l’Unesco.

Но за по-голямата част от туристите Черно море това е “Слънчев бряг”, или поскоро “Съни бийч”, единственият плаж в Европа, където всяко обикновено момиче може да мине за истинска принцеса. Благодарение на показни постройки и на експлоатацията на нископлатен персонал то може да мечтае край басейн с формата на сърце за приказния принц, който със сигурност ще се появи от един от двестате дворци, намиращи се на това място, и който със сигурност ще й отвори пътя за нов живот. Дори в международните вестници говорят за принцесите и принцовете от “Съни бийч”: туроператорите им продават пълен туристически пакет, включващ и водката, и ето че някои твърде наивни младежи се срещат в дъното на някой бар, изпаднали

Mais pour l’essentiel des touristes, la mer Noire, c’est Sluntchev Briag, ou plutôt Sunny Beach, la seule plage d’Europe où ma concierge peut se prendre pour une vraie princesse. Grâce à des constructions tape-à-l’œil et à l’exploitation d’un personnel sous-payé, elle peut rêver au bord d’une piscine en forme de cœur au prince charmant qui certainement va surgir de l’un des deux cents palais de l’endroit, et l’éveiller à une vie nouvelle. On en parle jusque dans les journaux internationaux, des princesses et des princes de Sunny Beach : les voyagistes leur vendent des forfaits « vodka comprise » et voilà que l’on retrouve certains jeunes trop naïfs tombés au fond d’un bar dans un coma éthylique. Les propriétaires de ces

в алкохолна кома. Собствениците на тези афифни замъци, на почивка във Варна, вероятно не четат такива новини в пресата. Те не четат често.

châteaux en carton-pâte, en vacances à Varna, ne lisent probablement pas ce genre de nouvelles. Ils ne lisent pas souvent.

Днес знам, че истинската опасност за Черно море е бетонът. Изтръпвам при мисълта за някои малки райски кътчета, чиито имена ще премълча. Трябва да ги откриете в началото на май, когато дивата, безплодна земя се превръща в персийски килим, червена шир от макове, синя от камбанки, бяла от бял равнец. Не мога да въздържа възклинацията си на възхита. Та чак предизвиквам всеобщо негодувание у петимата други членове на семейството: “Разбрахме, че е красиво, досаждаш ни!” Като дете подвластно на емоциите си, успявам да се въздържа... пет минути. Прекалено ме опияняват всичките тези цветове!

Aujourd’hui je sais que le vrai danger, à la mer Noire, c’est le béton. Je tremble pour certains petits coins paradisiaques dont je tairai le nom. Il faut les découvrir début mai quand la lande sauvage se transforme en tapis persan, étendues rouges de coquelicots, bleues de campanules, blanches de céraistes. Impossible de retenir mes cris d’admiration. Jusqu’au tollé général des cinq autres membres de la famille : « On a compris que c’est beau, tu nous pompes ! » Pas plus douée qu’une enfant subjuguée par ses émotions, je parviens à me contenir…pendant cinq minutes.

Toutes ces couleurs m’enivrent trop !

Ком (връх на сръбската граница); Емине (нос на север от Бургас), този маршрут представлява митична разходка в България, разстояние, изминавано всяко лято от големи групи младежи, или не чак толкова млади.

2 Намек за прословутата басня на Лафонтен “Щурец и мравка”, в която мравката се труди неуморно цяло лято и си събира храна, а щурецът се забавлява и й се подиграва, но през зимата се озовава без подслон и храна и моли мравката за помощ. – Б. пр.

¹ Kom (sommet à la frontière serbe) – Eminé (cap au nord de Bourgas) est une randonnée mythique en Bulgarie, trajet parcouru chaque été par de grands groupes de jeunes ou de moins jeunes ² Termes locaux désignant les personnes qui vivent de commerces mafieux

1

Новини от България № 30 9 юли 2007

Nouvelles bulgares no 30 Le 9 juillet 2007

Несигурност

Incertitude

Разсеяно бъркам с лъжичка кафето си. Безумно е колко поскъпна кафето. На бележката пише един лев и тридесет стотинки (1.30). Двойно на това, което плащахме в началото. И киселото мляко поскъпна. Все по-трудно е да се намери качествено кисело мляко местно производство, откакто Данон сложи ръка на всички мандри. За сметка на това пък стилните мебелни магазини процъфтяват. Когато си помисля, че когато пристигнахме преди две години и половина, не можех да намеря картофи на пазара и че трябваше сама да си нарисувам мебелите, за да имам нещо съответстващо на нашия вкус! Предричах, че Ладата ще бъде скоро кола, търсена от ексцентричните колекционери...

Je tourne distraitement ma petite cuillère dans mon café. C’est fou ce que le café a augmenté. 1 lev 30, dit le ticket. Le double de ce que nous payions au début. Le yogourt aussi a augmenté. Et la qualité artisanale est de plus en plus difficile à trouver depuis que Danone a fait main basse sur toutes les laiteries. Par contre, les magasins de meubles design fleurissent.

Quand je pense qu’à notre arrivée, voici deux ans et demi, je ne trouvais pas de pommes de terre sur les marchés et que j’ai dû dessiner mes meubles moi-même pour avoir quelque chose à notre goût ! Je prédis que la Lada sera bientôt une voiture recherchée par les collectionneurs excentriques…

Кафето ми изстива. Българите правят хубаво, италианско кафе. Те обожават кафе-паузите. На строежите обикновено най-младият отива за кафе. Той се връща с надупчен картон с 8-10 пластмасови чашки за колегите си. Не върви да пиеш кафе без цигара. Нито

Mon café refroidit. Les Bulgares font du bon café, à l’italienne. Ils adorent les pauses café. Sur les chantiers, c’est généralement le plus jeune qui est chargé du service. Il revient avec un carton troué contenant huit à dix gobelets pour ses compagnons de travail. Boire un café ne va pas

пък обратното. Никога не съм виждала толкова опушена страна. Хлапетата в училищния двор, таксиметровите шофьори зад волана, плувците, които си приказват край обществения басейн, цигари, цигари...

sans cigarette. Ni l’inverse d’ailleurs.

Jamais vu un pays aussi enfumé. Les gosses dans les préaux, les chauffeurs au volant de leur taxi, les nageurs bavardant au bord de la piscine publique, cigarettes, cigarettes...

София залинява през месец юли. От терасата, където си поръчах кафето, моят квартал Драгалевци сякаш трепти в далечината, деформиран от знойната жега. И аз се чувствам размита. Мисълта ми е лепкава и трудно влиза в някакви граници. Мисля за Хайнц, който замина за Берн, за да обсъжда със своите началници къде ше го назначат след България. Прага? Аржентина? Завръщане в Швейцария? Несигурността тежи. Децата отбягват темата, избягват и да си определят срещи с приятели. “Вече не си ли приятел с него?” “Напротив, много е симпатичен Боян...”

Le mois de juillet alanguit Sofia. De la terrasse où j’ai commandé un café, mon quartier, Dragalevtsi, semble vibrer dans le lointain, déformé par la canicule. Moi aussi, je me sens floue.

Ma pensée est visqueuse, difficile à cerner. Je songe à Heinz, parti à Berne pour discuter l’après-Bulgarie avec ses supérieurs. Prague ? L’Argentine ?

Retour en Suisse ? L’incertitude pèse.

Les enfants évitent le sujet, ils évitent aussi de prendre des rendez-vous avec les copains. « T’es plus copain avec lui ? » « Non, au contraire, il est trop sympa Boyan… ».

Изпих кафето си съвсем изстинало. През лятото това не е неприятно. Гледам кълбата дим от цигарата на младежа с врат на бик и със стероидни рамене, седнал малко по-далеч. Казвам си, че би трябвало да се прибера и да направя една шопска салата на децата. Един ром рови в кофата и намира

J’ai bu mon café tout froid. En été, ce n’est pas désagréable. Je regarde les volutes monter de la cigarette d’un jeune homme au cou de taureau et aux épaules stéroïdées attablé un peu plus loin. Je me dis qu’il faudrait rentrer et préparer une chopska¹ aux gosses. Un Rom fouille dans la poubelle et trouve quelques bouteilles de bière vides,

няколко празни бутилки бира, една добре сложена млада жена облечена в дънки, скъсани на подходящите места, разхожда по тротоара самодоволния си вид. Как успява да не счупи високите си токчета по кривите павета?

une jeune femme bien balancée dans son jean déchiré aux bons endroits promène sur le trottoir son air suffisant.

Comment fait-elle pour ne pas casser ses hauts talons entre les gros pavés irréguliers ?

¹ Salade bulgare, plat très populaire

Новини от България Кристин Бюркхард K

печат Дита ММ София 2008 ISBN 978-954-9757-10-1 цена 11 лв.

Nouvelles bulgares Christine Burkhard K

Imprimerie Dita ММ Sofia 2008 ISBN 978-954-9757-10-1 prix 11 leva (5,5 €)