Наука Медицина Хуманитаристика вото си, но “Кървава песен” е представителното произведение, с което той конкретизира мотива си за номинацията на Славейков. Необходимо е да вметна, че епосът е особено предпочитан литературен вид за членовете на Нобеловия комитет. С разнообразните си форми и средства той бързо се налага в Европа след Наполеоновите войни и с разцвета на модерния национализъм. Твърде подходящ се оказва и за героиката на романтизма. Епическата поема на Ерик Стагнелиус “Владимир Велики” (1813) е сочена за пример, откриващ перспективите на изобразителните възможности в творческото съчетаване на националните борби с романтизма. Поемите на Байрон “Чайлд Харолд”, “Манфред”, “Гяур”, на Шели “Освободеният Прометей”, на Мицкевич “Пан Тадеуш” са разнолики образци на епическата романтическа поезия, свидетелстващи за солидната вече основа на епоса в средата на ХІХ в. Може би тъкмо този разцвет на епоса е сред причините още първата Нобелова награда да бъде присъдена (1901) за епическо творение в мерена реч – написаната при това в 1888 г. поема “Щастие” на Рьоне Прюдом, когото Славейков иначе превежда. Макар че жанровият диапазон на епоса се разширява, следват други наградени с високото отличие епически творци – Бьорнсон (1903), Сенкевич (1905). Очевидно, “Кървава песен” се вписва в оформилия се критериум и отговаря на така създадените представи за голяма литература – да разказва в мерена реч за националните борби и да е високо издържана в художествено отношение; да обгръща епоха с национално-историческо значение и
www.nauka.bg admin@nauka.b g
същевременно да е израз на най-съвременно художествено претворяване, съобразено и с езика, на който е написано. Но “Кървава песен” е незавършена, а около твореца й се разиграват тревожни сюжети, които не остават скрити за шведския учен. Той не получава писмено потвърждаващо предложение от българските културни институции, въпреки че такова е обещано от Софийския университет. Същевременно са извършени отделни институционални постъпки за номиниране на друг български писател, при това притежаващ не по-скромно амплоа на епик – Иван Вазов. Още предната година неговият приятел Ив. Евстр. Гешов предлага на Йенсен да номинира автора на “Под игото” за Нобелова награда. По-късно в писмо от 13. ХІІ. 1911 г. Ив. Пеев-Плачков – секретар на преименуваното предната година в Българска академия Книжовно дружество – съобщава на проф. Ив. Шишманов, че по номинацията “е направено вече доста”. В “Библиотека “Нобел” са изпратени всички Вазови съчинения, съгласно регламента на Нобеловия комитет. Въпросът за българската номинация вече е разискван и в Управителния съвет, като за формалното й изпълнение единодушно е избран Ив. Шишманов. В краткия си отговор обаче, професорът – въпреки че “името на Вазова ми е скъпо” – излиза със становище “да не се предприема нищо, преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание”. Очевидно е, че Ив. Шишманов иска предварително да разбере шанса на Вазов да получи Нобеловата награда. Той отправя директно и изпреварващо събитията питане до Йенсен “Има ли Декември 2016
Българска наука
116