CIVIL ALARM CLOCK - The Rights Through The Eyes Of Art by BCNL Foundation

Г Р А Ж Д А Н С К И Б У Д И Л Н И К Правата през погледа на изкуството

Изданието е в рамките на проект „ГРАЖДАНСКИ БУДИЛНИК – правата през погледа на изкуството“, изпълняван от Български център за нестопанско право в партньорство с международната платформа за социално ангажирано изкуство Fine Acts. Проектът e финансиран от Програма „Култура” на Столична община за 2018 г.

Т Е К С Т :

Български център за нестопанско право е фондация в обществена полза, която от 2001 г. работи за подобряване на средата за развитие на гражданското общество и за повишаване на гражданската култура в България. Част от инициативите на фондацията са пряко свързани с темата за човешките и гражданските права и по-конкретно – с правото на свободно сдружаване и на мирни събрания на гражданите, както и правото на свобода на словото, насърчаване развитието на ангажирана и активна общност, споделяща общоевропейските ценности. bcnl.org

Вероника Белчева Габриела Танева Гена Узунова Деница Андреева Делян Тодоров Карина Добрева Николай Шабарков Стоян Костадинов Христо и Мария Дачеви (Bataki Studio) Явор Мичев

Fine Acts е глобална платформа, която изследва пресечната точка между човешки права, изкуство и технологии, и потенциала й да предизвика социална промяна. Като комуникира каузите по иновативни, неочаквани начини, организацията търси нови пътища да предизвика разбиране, провокира емпатия и да вдъхнови към граждански действия. ﬁneacts.co

„LADY GANG“ Автор: Borislava Willnevermadeit

Албена Тодорова Благовеста Пугьова Емине Рейхан Садкъ Калоян Захариев В И З И И :

К О Р И Ц А :

„Илюстрацията изобразява всички жени, които се борят да бъдат чути, разбрани и допуснати в света, независимо от коя държава идват и накъде отиват.“

със съдействието на:

С Ъ Б У Ж Д А Н Е Защо е важно да можем да се изразяваме свободно, медиите да не са контролирани и зависими от политически и бизнес интереси, да можем, като граждани, да се събираме на митинги и протести, или да се сдружаваме в неформални или формални организации? Какъв е истинският смисъл на думата “гражданин”, и каква трябва да е връзката между граждани и властимащи? Какви са измеренията на гражданското участие, защо е важно да можем да наблюдаваме, критикуваме или подкрепяме процесите в страната? В началото на 2018 г., Фондация „Български център за нестопанско право“, в партньорство с глобалната платформа за социално ангажирано изкуство Fine Acts, обяви конкурс „Граждански будилник“ за творби в категории фотография, илюстрация и текст. Те трябваше да изследват темата за гражданските права и свободи (с фокус върху свободата на словото, на събранията и на сдружаването) като фундаментален елемент на демократичните общности. Този зин представя отличените в конкурса творби.

Ц Е Н А Т А Н А М Ъ Л Ч А Н И Е Т О

АВТОР: КАЛОЯН ЗАХАРИЕВ

„Стар си вече за тия неща, Фриц“ – помисли си Фриц Герлих. Под обувките му хрущяха парчета стъкло. На оцелялата част от разбития прозорец грееше златистия надпис „Der Gerade...“. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряла дървесина и бензин. Фриц извади от палтото си сребърна табакера. Погледна я замислен. Беше подарък от баща му по случай успешната защита на докторската си дисертация през далечната 1907г. Фриц неволно се усмихна. Оттогава бяха минали 25 години. Една война беше избухнала и потопила целия свят в кърваво безумие. Държави изчезнаха от картата, а други се появиха. Милиони хора изгубиха живота си. „И всичко това за какво? За да могат други безумци да дойдат на власт и пак да започнат да говорят за нова война“ – Фриц поклати глава с въздишка и погледна календара на стената. Датата беше 31 януари. Адолф Хитлер беше канцлер едва от един ден. Хинденбург, смазан от годините и бемилостния натиск на нацистите, се беше пречупил и сега... „И сега тия като мен плащат. Със свободата на словото е свършено. С Германия е свършено.” – помисли си горчиво Фриц. – „Да живее Хитлер.“ Запали цигарата и си дръпна. Леденият вятър нахлу с вой през разбития прозорец и разпиля облачето дим. Фриц потръпна и се загърна още по-плътно в палтото си. - Паул! - Да, хер Герлих. Дребничкият главен печатар сякаш изскочи изпод земята. Дрехите му бяха изплескани с 2

„FREE SPEECH“ Aвтори: Христо и Мария Дачеви 3

„ГЪЛЪБИ“ Автор: Гена Узунова „Гълъбите като птици, изразяващи свободата във всичките й форми – свободата на словото, свободата на сдружаване и на мирни събрания.“

мастило. Трудно можеше да се повярва, че Паул се беше сражавал четири години из кървавите бойни полета на Западния фронт. Заради ръста му го бяха обучили за разузнавач и беше пълзял под дъжд от куршуми и снаряди през вражеските окопи в лов на пленници и информация, която да спаси другарите му от гибел. Един добре насочен куршум край Марна, изстрелян от пушката на неизвестен американски войник, го беше направил инвалид. - Тиражът? - Имаме тридесет и пет хиляди броя, които чакат да бъдат прочетени. Дойдат ли камионите и тръгват накъдето трябва. Герлих поглади мустачките си. „Der Gerade Weg“ имаше повече от четиридесет хиляди абонати. Имайки предвид събитията не се надяваше и половината от тях да получат тазседмичния брой. Железният обръч, стиснал гърдите му, се поразхлаби. - Добре, тази седмица ще вържем положението. Какво ще кажеш за чаша шнапс, Паул? - Винаги, хер Герлих. Фриц отведе печатаря в малкия кабинет в дъното на печатницата. Огънят от запалителната бомба, влетяла в сградата, беше облизал входната врата и надписът на вратата - „Фриц Герлих – главен редактор“, тъмнееше опушен от горещината. По стените висяха снимки и изрезки от вестници. По стар навик Фриц се вгледа във фотографията, на която стоеше в компанията на едър мустакат мъж в прусашка униформа, накичена с медали. „Имаше времена, в които стария Хинденбург не би позволил онзи нагъл австриец дори да стъпи дори на изтривалката пред входа на Райхстага” – помисли си с тъга Герлих докато вадеше от очуканото си бюро бутилка шнапс. Напълни две чаши и подаде едната на Паул. Печатарят се изпъна като войник пред строй. Вдигнаха тост. - За Германия – каза Паул. - Бог да я прости. Паул кимна и по лицето му се плъзна сянка. Отля глътка шнапс на пода в памет на мъртвите си другари положили костите си по знайни и незнайни бойни полета и отпи. Двамата неволно се вгледаха в снимката на Хинденбург на стената. Старият генерал им отвърна с гордо и дори презрително изражение на мъж изправил се срещу всички опасности, които светът може да му поднесе без да трепне. - Добре, че е бил племенникът ти, Паул – каза Герлих. – Без него цялата печатница щеше да е на въглен. - Франц е свястно, момче, нали ви казах. Не е от

най-съобразителните, но в напрегнати моменти не се паникьосва. Няма да стане адвокат от него, но като нощен пазач си струва всяка пфениг от заплатата. - Полицията? - Идва вече цяла сутрин. Пак пратих хлапето на Шмид да съобщи в полицейското управление. Онези му казали, че като се освободи някоя кука ще я пратят насам да види какво става. Герлих погледна Паул с крайчеца на окото си. Усмихна се вътрешно. Кука. Дори петнадесет години след като беше свалил униформата завинаги Паул, като всеки войник, оставаше изпълнен с презрение към полицията и бързо беше усвоил просташкия уличен жаргон. Двамата замълчаха. Отвън се чуваше далечния тропот на копита от каруците, преминаващите по улиците и гласовете на хора. Вятърът виеше и спокойна нахлуваше през разбитата витрина на печатницата, разпръсквайки миризмата на изгоряло. - Нещата са лоши, нали, хер Герлих? - Да. - И ще стават все по-лоши? - И за нас, и за Германия. Първата жертва на всяка тирания винаги е свободата на словото. Хитлер и лакеите му от НСДАП отдавна не ни харесват... всъщност май никой не ни харесва. Залагам целия шестмесечен тираж, че всичко това е работа на онези нацистки подлоги от Щурмовите отряди. - Чухте ли какво са направили със синагогата на рави Шамон? С Давид - малкия му син, съм си играл като хлапе. Все крадяхме сладките, които майка му правеше. Убиха Давид край Лоос на 25 септември 1915 г., когато британците използваха газ срещу нас. Противогаза му беше скъсан. Умря пред очите ми. Той загина за Германия, а тия свине от Щурмовите отряди да посегнат на синагогата на баща му и... Паул гневно стисна устни. Фриц беше чул историята. Преди седмица през нощта няколко души разбили малката синагога и се бяха изходили в нея, използвайки страници от Талмуда за тоалетна хартия. Рави Шамон беше уважаван човек в общността си и извън нея. Полицията само беше свила рамене. Не беше кой знае каква тайна, че голяма част от нейните служители членуват в НСДАП и дори в самите Щурмови отряди. Двамата допиха щнапса в мрачна тишина. Бръмченето на двигатели ги откъсна от тежките мисли. Двата камиона, които трябваше да разнесат вестниците до доставчиците бяха дошли. Оскар Шфелер – дебелият собственик на транспортната фирма, която разнасяше тиража на „Der Gerade Weg”, огледа критично опустошението, погълнало преддверието 6

„Свободата наистина е на върха на копието! Копието, което пропуква окови; забива истини, а не лозунги; провира се между тълпите и разпръсва възможността да бъдеш; раздира обществения ред без хулигански прояви; копието, което чете, мисли, говори, пише, анализира и снима.“ „FREE SPEECH“ Aвтори: Христо и Мария Дачеви 7

„ЕДИНСТВО“ Aвтор: Деница Андреева „В тази работа показвам три различни персонажа, опрени един в друг, сякаш вкоренени с глави вдигнати високо нагоре, неможещи да се погледнат. Разединеното общество е много належащ проблем.“ 8

на печатницата. В устата му подскачаше вечната ръчно свита папироса. Огромният мъжага бе наметнал само ватенка сякаш не усещаше зимния студ. - Честно казано не очаквах да видя, че и толкова е останало. - Имаме късмет – отбеляза Герлих докато работниците товареха увитите с канап вестници в двата камиона. Шфалер плъзна поглед по мъжете наоколо. Бяха едва петима. Дори накуцващия Паул помагаше. - Знаете ли на какво ме научи войната, хер Герлих? – Шфалер извади цигарата от устата и я погледна замислен. – Късметът е за онези, които нямат на какво друго да се облегнат. - Започвам да си мисля, че не ми остава нищо друго. - О, остава ви. По това време на годината Швейцария е прекрасна. Брат ми често ходи там с жена си и хлапетиите. Хубава природа, вкусна храна и всичко това на доста прилична цена. А, да, и никакви гадни нацисти, които да тормозят почтените хора. Аз самия се изкушавам дали да не отскоча дотам за месец, два или знам ли... двадесет години. - Аз съм истински германец, хер Шфалер. - Точно в момента истинските германци са най-застрашени – огромният мъжага потупа Герлих по рамото с лапа като диня. – А за разноса на тиража не се притеснявайте. Винаги го правим навреме. 9

Даже ще ви направя отстъпка този път. Да кажем 100 %. Съгласен? - Трудно мога да се пазаря при таква оферта. Шфалер стисна ръката на Герлих. - Ти си добър човек, Фриц – той се усмихна тъжно. – И точно затова трябва да се пазиш най-много. Двата камиона потеглиха. Паул се приближи към Герлих, който стоеше до глезените в снега и гледаше машините, докато не изчезнаха зад ъгъла. - Петер и Густав казаха, че напускат, хер Герлих – каза той с лице, зачервено повече от притеснение отколкото от хапещия студ. – С повечко късмет Карл и Вили ще ги видим и утре, но не мога да обещая. - Знам, кажи им, че не се сърдя. Имат семейства, за които да мислят. Свестни мъже като тях лесно ще си намерят работа. С радост ще им дам препоръка – Герлих намести шапката на главата си, за да прикрие премръзналите връхчета на ушите си и избърса покритите си със скреж мустаци. – Ти също се прибирай, Паул. Тереза те чака. - А вие? - Аз ще посвърша още малко работа в кабинета и ще си тръгна. Паул кимна не особено уверено. Фриц се прибра в кабинета си. Седна за пишещата машина и сложи снежно-бял лист хартия. Духна в позамръзналите си ръце и плъзна почервенели пръсти по копчетата. Пишещата машина, подарък от негов състудент, емигрирал в Съединените щати преди две години, затрака и скоро Герлих потъна позната омая на творчеството. Когато най-накрая вдигна поглед към часовника стрелката показваше, че минава осем вечерта. Навън отдавна се беше спуснал мрак. Вятърът навяваше пряспа през зейналия прозорец. „Е, поне вече няма никакъв шанс нещо да се запали“ – помисли си философски Герлих докато масажираше схванатите си от студа пръсти. Прибра черновата на статията в сейфа, скрит под дъска на пода и излезе навън. Не си направи труда да заключи. Знаеше, че ако някой иска да унищожи печатницата на света нямаше ключалка, която да я спаси. Краката му сами го поведоха към дома. Под ботушите му скърцаше сняг, а виещият вятър не замлъкваше и за миг. Улиците пустееха. Безбройните комини бълваха черни къдрици дим към черното януарско небе.

„FREE SPEECH“ Aвтори: Христо и Мария Дачеви

„187“ Автор: Деница Андреева „В тази работа правя препратка към медиите и това, че доста често действителността бива манипулирана. Изобразените цифри са полицейски код, съобщаващ убийство, а в моя случай метафора за убийството на истинността на информацията.” 12

Герлих спря. Обърна се. Двамата мъже в дълги черни балтони, които вървяха след него също спряха. Дъхът им излизаше на облачета през дебелите шалове, които криеха лицата им. - Кои сте вие? Отвърна му само воя на вятъра. - От щурмовите отряди ли сте? – попита Герлих. Двамата мъже продължихада го наблюдават между тесните процепи на шаловете и шапките. - Кажете на Хитлер и неговия сатрап Рьом, че не се страхувам! Двамата мъже се спогледаха. Без да си кажат дума, обърнаха гръб на Герлих и тръгнаха в посоката, от която бяха дошли. Единият се спря и се обърна. Студеният зимен вятър донесе хвърли думите му в лицето на журналиста. - А трябва. Зимата нощ погълна двамата мъже. Остана само воя на вятъра. С препускащо сърце и пресъхнала уста, забравил студа, Герлих забърза към дома. Ледът, стиснал сърцето му се пропука, когато видя дома си. Прозорецът на първи етаж светеше, огрян от фенер, който чакаше него. Съпругата му Софи се хвърли в прегръдките му, когато отвори вратата. - Фриц, защо закъсня толкова? Той се усмихна и забърса със замръзнали пръсти сълзите, плъзнали по страните ѝ. - Словото иска своите жертви, любов моя. Тя му помогна да смъкне палтото си. Фриц нахлузи топлите чехли. Обгърна го познатия домашен уют. Приятната топлина, изпълнила дома му, прогони донесения студ. По челото ми избиха капчици пот. Отпусна се в креслото срещу бумтящата камина с тежка въздишка на облекчение. Вече беше готов да повярва, че случилото се днес е просто кошмарен сън и нищо повече. Софи му подаде чаша горещ чай и той вдигна поглед към нея. Усмивката замръзна на устните му. - Какво има, Софи? - Днес при мен дойде Хилда – каза тя, хапейки устни. - Хилда ли, коя Хилда... - Хилда Кониц, съпругата на... сещаш се кого. - На полицейския комисар Кониц – Фриц сложи димящата чай в скута си и се вгледа в тъмната, ароматна течност. - И какво каза тя? Софи седна на креслото до него. Беше спелела пръсти толкова силно, че бяха побелели. - В началото за дреболии. За времето, за децата, за плетива... - И колко време ѝ отне да повдигне темата за мен и вестника? - Повече от час. Хилда винаги е била много тактична. Не ѝ беше приятно, но личеше, че мъжът ѝ я е пратил. - Какво е посланието на комисар Кониц, този радетел за 13

по-законопослушна Германия и борец с неправдите, бранител на слабите и... - Фриц, престани! Семейство Кониц ни правят услуга! – Софи се смъкна в краката на Фриц и стисна ръката му. Пълната чаша с чай тупна на пода и от мокрото петно се заиздига облаче пара. По бледите ѝ страни потекоха сълзи. – Нека заминем! В Швейцария, в Полша.. където и да е! Да се махнем оттук докато цялата тази лудост не отмине! - Тя няма да отмине докато хора като мен бягат, Софи! Не виждаш ли какво правят? Псетата на Хитлер тормозят всички, палят, рушат и убиват, защото знаят, че няма кой да се изправи срещу тях! Не мога да гледам това безучастно, Софи! - Фриц, моля те... Той стана. - Отивам да си легна в стаята за гости. Уморен съм. Ще говорим утре. Фриц не се обърна, въпреки че хлиповете на съпругата му се забиваха като ножове в сърцето му.

„FREE SPEECH“ Aвтори: Христо и Мария Дачеви

„Помни по кой път си поел, момчето ми“ – каза някога престарелия му баща, прегръщайки сина си, току-що получил докторска степен. – „И не позволявай на никого да те отклонява от него – както тези, които те мразят, така и тези, които те обичат.“ Комисар Рудолф Кониц – мъж, запазил напетата си стойка, която беше придобил като лейтенант от имперската армия, почука на вратата на семейство Герлих в осем сутринта. Софи го покани, пребледняла, в кухнята, където Фриц спокойно закусваше препечени филийки с масло и мармалад. - Рудолф, чаша кафе? - Идвам по работа. - Толкова рано? – попита Фриц с учтиво учудване. Кониц хвърли на масата навито на руло листи. На лицето на Герлих трепнаха няколко мускулчета, но се овладя. - Нима си мислиш, че в полицията също не работят способни касоразбивачи, Фриц? Да не си полудял? – попита Кониц. – Да напишеш такова нещо в тези времена? „Терорът трябва да бъде премахат с терор или какво нацистите правят с Германия и защо ние позволяваме това”. - Е, заглавието е малко длъжко, но пък много подходящо. Някак... тематично, какво ще кажеш? - Не разбираш ли какво се случва, Фриц? Хитлер взе властта. Цялата! Враговете му бързат или да му станат приятели, или да се разкарат по-далеч от очите му. Щурмовите отряди имат дълги ръце. Протегнат ли се към теб и ако си още в тази страна с теб е свършено – той погледна разплаканата Софи. – Помисли поне за нея! - Мисля – каза хладно Фриц. – И не само за нея, но и за теб, за твоите деца и за всички онези хора навън, които искат да знаят истината за

Германия, за Хитлер и всички тези безумия, които хора като теб трябва да спират, а не да прикриват. - Фриц, чуй ме, познаваме се от десет години... - Напусни дома ми, Рудолф! Ако идваш пак тук искам да видя документи, подписани от съдия или прокурор! И предай на тия дето ти дават заповедите, че няма да се откажа от вестника! Докато в мен има искрица живот няма да се откажа от истината! - Софи... - Опитах се, Руди – проплака жената. – Опитах се, но той не ме слуша... Полицейския комисар само въздъхна, обърна гръб на Герлих и напусна къщата. Фриц не го погледна. Дъвчеше филийката си, загледан в нищото. Дори не усещаше вкуса на сладкото от смокини. С печатницата го завари само наветия сняг и тишина. Нямаше жива душа. Случайните пешеходци почти притичваха покрай разбитата витрина сякаш се страхуваха някой да не ги види, че минават от тази страна тротоара. Касата на пода в кабинета беше заключена. Нотариалният акт за сградата, тънката пачка за спешни хонорари и дребни подкупи и сребърния часовник си стояха на мястото. Статията, която беше писал цяла вечер обаче липсваше. - Касоразбивачи в полицията... – поклати глава и седна зад бюрото. Придърпа пишещата машина и плъзна пръсти по бутоните. Чаткането на чукчетата приспа всички тревоги. Остана само той и

думите, които придобиваха форма, пленени върху белия лист. Плахо почукване го накара да вдигне поглед от пишещата машина. На прага стоеше Паул. Печатарят мачкаше шапка в нервни, изцапани с мастило пръсти. Целият беше покрит със скреж. - И ти ли, Паул? – попита просто Фриц. - Съжалявам, хер Герлих. Имам жена и деца... – той се поколеба. – Снощи у нас дойдоха едни хора. Тереза много се уплаши. Плака дълго. Трябваше да избирам... вие на мое място какво щяхте да направите? - Да застана на страната на истината. - Истината няма да нахрани и облече децата ми, хер Герлих. - Не, тя ще направи нещо много повече от това – той замълча. – Прибирай се у дома. Паул. Надявам се, че ще можеш да живееш с изборите, които си направил. Паул само кимна, обърна се и излезе от печатницата. Пристъпваше, превил гръб сякаш по тежестта на воденичен камък. Куцукането го караше да изглежда като скършена кукла. Фриц продължи да пише, а по гърба му се плъзгаха ледените тръпки на лошото предчувствие. Беше девети март, когато на вратата на семейство Герлих се почука. Отвори бледата като платно Софи Герлих. На прага стоеше комисар Рудолф Кониц. Зад него стояха четирима мъже в дълги шлифери, чийто пешове бяха изцапани от кишата на подранилата пролет. - Хер Герлих у дома ли е? – попита Кониц, а сините му очи се рееха някъде над главата на Софи.

- Той... - Не дръж гостите на прага, Софи, покани ги, моля те. Тя се отдръпна, хапейки устни до кръв. Кониц колебливо прекрачи прага. Четиримата мъже го последваха без да кажат и дума. Фриц ги посрещна в преддверието, сресан, с черен костюм сякаш се готвеше да отиде на опера. - Хер Карл Алберт Фриц Михаел Герлих... - Остави официалностите, Рудолф, в какво ме обвинява канцлера Адолф Хитлер? - Държавата ви обвинява в шпионаж в полза на чужда сила - Нека позная – Съветския съюз? Великобритания? Франция? - Тези хора ще ви придружат до ареста докато нещата не се изяснят, хер Герлих – Кониц гледаше навсякъде другаде, но не и към мъжа в черния костюм. – Моля, последвайте тези господа. Не оказвайте съпротива, безсмислено е. - Аз моята съпротива вече я оказах. Водете ме. Четиримата безмълвни мъже изведоха Герлих от дома му. Ръцете им бяха в джобовете, стиснали дръжките на заредени пистолети. Журналистът дори не погледна похитителите си. - Съжалявам, Софи – каза тихо Кониц. – Имам заповеди... - Всички така казват – отвърна тя. – Все се оправдават. Какво значение има истината и справедливостта, когато трябва да се изпълняват заповеди и нареждания. Кониц спря разколебан на прага.

„ДАЙТЕ ГИ НА МЛАДИТЕ“ Aвтор: Стоян Костадинов „Ако не знаете какво да правите с историята, дайте я на младите да я приведат в крак с времето" Това беше един от лозунгите по време на дискусиите по отношение на паметника „1300 години България“, който дълго време стоя занемарен. Точно тогава се беше превърнал и в поле за игра на децата от квартала.“ 20

- Фриц скоро ще се върне у дома, Софи, ще видиш. Кониц излъга. Фриц Герлих не се върна при Софи. Загина в концентрационния лагер Дахау в Южна Германия. Щурмовите отряди не простиха нито на него, нито на истината, за която се бореше. Когато дванадесет години по-късно, стоеше насред руините на Берлин, облечен в окъсаната униформа на Фолксщурм, остарял и задушен от поредния астматичен пристъп, заслушан грохота на неумолимо наближаващите съветски бронирани батальони, Рудолф Кониц си мислеше не за сина си, загинал в бомбардировката на Дюселдорф или за дъщеря си, останала някъде далеч зад безкрайната фронтова линия, а за Фриц Герлих и се молеше и той да може да приеме участта със същото вяра, че прави това, което е редно.

„СВОБОДА НА СЛОВОТО“ Aвтор: Карина Добрева „Работата ми е посветена на свободата на словото, която е сред най-значимите граждански права. Нарушениетo на това право има трагични последствия и води до лъжа в системата, насилие над хората и безправие.“

„ПИРИН Е ЗА ВСИЧКИ“ Aвтор: Вероника Белчева „Нарисувах нас, хората. Ние сме шарени, от всякакви възрасти и социални класи, но в такъв момент класите се размиват, както акварела на картината, и се обединяваме в подкрепа на по-човечна държавна политика.“ 24

С Т Ъ П И Л А Н А П А Р Т И Й Н И Я Д О М

АВТОР: БЛАГОВЕСТА ПУГЬОВА

Мечтая да стъпя на партийния дом отгоре, с боси крака на върха там, където е знамето, ще настане смут, ще идват хора от градове да видят, ще викат „чудо, ох, чудо! Говори ни да слушаме“. И ако им кажа „на земята сте гости, и после се отива на друго място, с градини и реки, пеперуди“, тогава ще настъпят масови самоубийства, ще вярват на думите на тази, която стои горе. Или ако тогава им кажа: „човека е роден сам и сам да е, светът е объркан, защото се объркваме с другия, загрижеността влачи назад и после ви прави войни, грижете се само за себе си“ Тогава ще възцари егоизма, и много бързо после ще настъпят масови самоубийства. От самота. Но всъщност аз ще стъпя горе на партийния дом, и ще кажа само тихо: „Раздавайте, де. Раздавайте. ...не взимането е важно, а даването.“ Но тогава няма да настъпи нищо масово, ще дойдат от Курило лекари с мегафони: „не скачай, недей дете, всичко ще се оправи.“ Ще дойде хеликоптер да ме спаси от мислите ми, и пожарна. И тогава ще скоча. Ще стана петно от месо на паважа, защото не ми се живее сред хора, които във всичко, което искат вярват, но не умеят да дават. 25

А Р Х Е О Л О Г И Я О Т Б Ъ Д Е Щ Е Т О

АВТОР: БЛАГОВЕСТА ПУГЬОВА

Да бяхте ми казали къде ще се родя, нямаше да бързам – щях да изчакам. Поне трийсет хиляди години да чакам. Тази ни цивилизация ще остави повече отколкото на нас оставиха египтяните – например черупки на водни костенурки оплетени в жълти пластмасови чували. Aрхеолозите от бъдещето ще тълкуват ритуалите, както ние тълкуваме тези на маите и един млад учен ще запише в тефтера си: „Мистична цивилизация, дълбоко вярваща – принасяла в жертва на своя Бог костенурки“. А всъщност всичко е било от недоглеждане.

“В ТЪРСЕНЕ НА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ“ Aвтор: Николай Шабарков

“В ТЪРСЕНЕ НА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ“ Aвтор: Николай Шабарков „Реализирането на тази поредица фотографии е в отговор на гражданското недоволство срещу мръсния въздух в София. Силата за промяна на качеството на живот в големия град е в нас и зависи от нашите съзнание, отношение и дейности.“

Н А Н И К Ъ Д Е

АВТОР: ЕМИНЕ РЕЙХАН САДКЪ

Освен снега на 20-ти март, бях приятно изненадана и от новината за този конкурс. Малко жалко, че днес е крайният срок и този текст може никога да не достигне до вас. Още по-жалко е, че има вероятност да не довърша този текст. Но има нещо в мен, което иска да извика всичко, което ще напиша. Имам чувството, че имам въздух, който съм таила, за да извикам целия този текст в едно издишване. Ще пътуваме хаотично във мислите ми, ще се постарая пейзажът на моето детство да не ви отегчи. Ще тръгнем отнякъде и ще стигнем доникъде – където винаги съм била (и не само аз). Не се безпокойте, шофирам внимателно. Само си сложете коланите и тръгваме НАНИКЪДЕ. Дните са предизборни, аз съм в шести клас. Чувам обичайната турска реч на улицата. Разгорът е на висок глас и става въпрос за политика. Поглеждам през прозореца, по стара балканска традиция, за да видя какво се случва. Металната врата пред вкъщи е облепена в плакати на партията Х. Излизам на улицата и виждам, че цялата улица е опакована в синьо - всички дървета, стълбове, дори колите са сини. Един и същи номер, с едно и също лице – клонирани върху всичко – природа, предмети и частна собственост. Спомените за този момент все още са неприятни. И тогава ми стана неприятно, дори доста неприятно. Реших, че нашата къща не й отива синьо и накъсах плакатите с ярост. Комшиите ме погледанаха, присвиха очи, сякаш правех нещо лошо и се прибраха в къщите си. Аз, доста демонстративно, отидох до контейнера и хвърлих плакатите. Майка ми се прибра от работа и ме попита защо съм свалила плакатите. Кой й беше казал и защо?Обясних й, че никой няма право да налага партията си върху нашата къща и не искам да съм част от всичко това. Тя ме разбра, но много уплашено ми каза: - Моля ти се, ако отново закачат плакати - не ги късай! Знаеш, че може да ми затворят фризьорския салон заради

това. Откъде да знам това? Никой не ми беше казал, че хората от синия плакат с номерчето могат да правят това. Не са ли те една снимка? Предполагам, познавате онази тинейджърска ярост към всякакъв вид контрол. Онази несмиреност, която те изяжда отвътре и детската ти наивна глава не може да побере, че някои хора имат власт над други. И не само имат власт, но си играят с нея и с първичният човешки инстинкт – страхът. Страхът да не загубиш залъка и кариерата си. Невъзможността да бъдеш свободен и политически необвързан, само защото си представител на различен етнос. Тази илюзия, че някой ни спасява от друг и трябва да му се подчиняваме, защото ни върши тази услуга. Този мираж, в чиито капан попадат хората, защото ги е страх, защото са други. Откого сте други? Не сте ли живели векове наред по тези земи? От кого ви е страх? Защо ви е страх? Тези мисли се блъскаха в малката ми главичка и болеше, болеше ме съществуването, болеше съдбата на хората, болеше, че съм родена. Зарекох си се – ще оправя тази ситуация. Не знам как и кога, но ще оправя този свят. Разбира се, както казва Джордън Питърсън „Подреди си стаята, преди да започнеш да мислиш как да оправиш света.“. Дните се нижеха по броеницата на времето. Аз отмятах и все повече се отчуждавах от турската култура. Все повече не обичах политиката, все повече турци се смееха как говоря турски. Все повече влизах в настървени спорове, че няма никаква разлика между нас (българи-турци-роми). В целта си да бъда мост между двете култури, аз сривах основите си. Заличавах идентичността си, защото не харесвах политизирания етнически модел на подражание. Не харесвах нищо в него, презирах хората, които се поддават на този модел. Не осъзнавах, че те нямат избор, така са научени. Невъзможността да се причисля към тази общност, ме накара да търся други общности. Канализирах цялата ярост към системата, неравенството и абсурда в субкултурни течения. Изпитвах нужда да бъда част от група, разбирате ли. Защото си нямах своя. Имах само

семейството ми, което хем беше, хем не беше част от някакъв вид култура. Затова, реших, че субкултурите ще ме спасят – пънкарството най-вече. Прекарах тинейджърството си в мухлясали мази. Пиейки, танцувайки и разговаряйки със съмнителни субекти за „дълбочината“ на живота. Отдадох се на деструктивизъм, ефектът от липсата ми на самоличност. И винаги нещо липсваше, винаги на сутринта усещах онази неудовлетвореност и болка в главата. Винаги липсвах Аз. Мразех името си, мразех себе си. Това продължи по-дълго, отколкото трябваше, но за щастие – бързо се възстанових. Възстанових се с цвета и аромата на Ориента. Възродих се. Възродих се преди 3 години, когато бях в Анадола. В един затворен пазар отвсякъде чувах турска реч, която разбирах, но не можех да възпроизведа. Проговорех ли, езикът ми се заплиташе, падах, но винаги някой ме вдигаше и ми подаваше патериците на майчиният език, който бях забравила. Езикът, който съм отричала и културата, която съм пренебрегвала, за да не съм част от нещо, което съм. Търговците ме наричаха „българката“ и ми разказваха истории за българските турци, живеещи в Турция, на които викат „гьочменлер“ – мигрантите. Всичко това ми харесваше и ме объркваше едновременно. Бях в личностен шок, който не можех да обясня на нито един език. А езикът ми, езикът ми искаше да говори, искаше да каже всички онези думи, които се криеха в прашния килер на

„ПРОТЕСТ В ЛИСАБОН“ Автор: Делян Тодоров „Протестът е солта на демокрацията. Особено, когато защитава ценности и принципи, протестът не носи, а изгражда смисъла и дневния ред на едно общество.“

неговата памет. Искаше да се разбира с тези хора, за да може да обясни, че всичко тука е толкова красиво и толкова душевно познато. Искаше да каже, че познава тази култура и обича миризмата ѝ. Обича вкуса ѝ, обича всичко в нея. И не можеше. Езикът ми беше осакатен. Езикът ми беше атрофирал.Бях забравила как звучат всички онези думи, които ме караха да чувствам и мисля. Бях изтрила културната си памет. Културно самоубийство. След ден-два проговорих, пак на същия този пазар. Проговорих. Говорех без да спирам, без да искам да спирам. Говорех с всички, за всичко. Когато думите не искаха да се оформят в звуци, за да продължи разказа, използвах ръцете и лицето си. Казваха ми, че говоря като стара баба от турското Черноморие. Да, говорех османски турски, на който бях научена. Езикът, в който липсват тенденции, книжовност и правила за говорене. Езикът, който българските турци използват, за да се разбират в ежедневието си, да споделят мъките и радостите си. Със същия този език, аз бях отгледана и със същия този език е изграждана представата ми за живота. Същият този език, който не знам как да разделя на съставните му части. И не мога да го напиша. Не мога да напиша този автобиографичен етюд на османски турски, защото няма кой да ме научи. Една жена на пазара ми каза: - Знаеш ли, че ти си много богата! – никога няма да забравя тази усмивка. Понеже тя нищо не ми продаваше, нямаше претенции към материалното ми състояние. - Как така? – казах й учудено. - Ами, говориш два езика. – каза ми – Разбираш Ориента, европейската култура и балканската. Няма по-богат човек от теб!

Тези думи преобърнаха съществуването ми. Имаше толкова неосъзната истина в тези думи. Представяте ли си, дойдох на пазара бедна и си тръгнах богата? Като завиете надясно от този пазар, може да ме намерите в хотела, в който прекарах 10 дена. Пред същия този хотел в 2 чаша сутринта може да ме видите как плача и разказвам на изкълчения ми турски за „Голямата Екскурзия“ и трудностите. В същия този хотел, в 212 стая, може да ме намерите, осъзнавайки и преосмисляйки цялото ми съществуване. Разбирайки, че аз и всички хора, които са част от този етнос живеят на ничия земя. В Турция сме българи и мигранти, а в България сме турци. А всъщност, сме толкова богати? Кои и чии сме? Коя националност би ни приютила? Къде се намира онази земя, върху която можем да стъпим? Може ли един етнос да е сирак по исторически причини? Може ли същият този етнос да е осиновен от мръсните идеи на една партия? На всички тези въпроси се старая да ви отговоря. Всъщност, може би, се опитвам да ви заблудя, защото заблуждавам себе си, че мога да ви отговоря. Дори не искам състрадание, чуждата болка не е за оплакване. Просто искам да си поговорим. Странно е да го кажа, особено пред вас. То е странно дори и за мен, но аз чувствам, че имам мисия. Мисията ми е да говоря за българските турци. Искам да им кажа, че няма откого да се пазят и няма нужда някой да ги „пази. Искам да говоря за езика ни, за културата, дрехите, храната – за всичко. Искам да се чувстваме като у дома си, защото друг нямаме. Искам да ви кажа, че ние сме тук, на тази земя, която толкова много обичаме. Нямаме къде да отидем и където и да отидем – не ни харесва, защото не е България. Искам да ви покажа как щастливо орем нивите на Златна Добруджа. Как отглеждаме овце, крави, коне. Как комшийката ми прави сирене и масло, как дои, говори и се движи. Искам да ви преведа всички онези красиви турски стихове. Искам да споделя нашето богатство, защото „Несподеленото щастие е половин щастие.“

Х О Р А

АВТОР: АЛБЕНА ТОДОРОВА

Човек, който само крещи, с времето оглушава. Човек, който отнема свободата на другите, среща все повече съпротива. Човек, който се затваря към света, вдига стените на самотата високо в небето. Човек, който не умее да споделя, се обрича на безплодно търсене. Човек, който се заобикаля с роби, никога няма да бъде свободен. Заменям човека с държава и млъквам.

„SAVE PIRIN“ Aвтор: Явор Мичев „Снимките илюстрират инсталации, правени от протестиращи в централната градска част на град Русе в защита на Национален парк Пирин.“

„НЕ ВИЖДАМ, НЕ ЧУВАМ, НЕ ГОВОРЯ“ Aвтор: Габриела Танева „Когато човек не упражнява гражданското си право, той става част от една сива маса – глуха, сляпа и няма. В процеса на осъзнаване тази маса може да се промени. Дори от един човек. Изведнъж тя започва да чува. Това, което чува, не й харесва. Отваря очи и вижда, какво се случва. И накрая проговаря. Включва се в каузата. Иска промяна.“