ВИЖ
Корицата на новия брой е на Александра Георгиева –Sashettu и всъщност препраща към броя ни от 2022 г., в който разгледахме проблема с дезинформацията.
Тогава изборната спирала беше в разгара си. Днес, на фона на очаквания ѝ финал, се фокусираме към
промените в начина, по който се информираме, къде намираме качеството, което ни е нужно, и какво мотивира хората, които стоят зад увеличаващите се нови YouTube канали, подкасти и бюлетини.
Включително у нас.
Можем само да гадаем кой от всички модели, които се борят за вниманието и подкрепата на читателите, слушателите и зрителите, ще остане устойчив
въпреки усещането, че всичко познато в този бранш се разпада. Или кой ще е новият “mad prophet of the airwaves“, както бива определен главният герой на The Network на режисьора Сидни Лъмет – филм, който
преди 40 години сатирично описва едновременно влиянието на телевизията и начина, по който всяка трагедия може да се превърне в шоу.
В новия брой разказваме за начина, по който авторитетните гласове все повече търсят и намират алтернативни модели на работа (“Извън ефир”,
“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.
Станете патрон на списанието с еднократен или месечен абонамент.
Вашата подкрепа е важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат.
идеята
информационна инфраструктура, която
използва разрастващото се телевизионно разпространение в САЩ, но започва да се
пита: какво, ако в този ефир сложим по нещо от всичко? Идеите на Пайк са често
описвани като визионерски заради начина, по който телевизията впоследствие се
развива, но покрай ретроспективите на
работата му често се появяват сравнения с
появата на YouTube и социалните медии (някак символично, той умира малко след навлизането на видео платформата).
В началото на десетилетието разказът за медийните иновации често минаваше през аудиото
рамки. Постепенно вълната се отмести към видеото, това на свой ред създаде нови правила и
днес голяма част от популярните подкасти вече имат своята версия и на видео. Според Reuters Study of Journalism към 2025 г. има значително повишение на гледането на
видео съдържание онлайн в световен план –от 65% потребители в сравнение с 52% през 2020 г., като интересът най-ясно личи в страните в Глобалния Юг, обикновено територии с по-малко свобода на медиите и по-авторитарни правителства. Тези
подпочвени промени все повече личат и у нас.
За медиите, индивидуално и колективно: защо България е интересен пример
През последните две-три години всяко
Работата TV Buddha на Нам Джун Пайк (1974), част от колекцията на музея Stedeljik в Амстердам
години пълнокръвни интервюта с лидера на
ГЕРБ Бойко Борисов, фактът, че първото
интервю, което даде служебният премиер
Андрей Гюров, беше за независим
журналистически YouTube канал (“Бюрото на
Константин Вълков”), а най-очакваният предизоборен дебат даде старта на “Извън
ефир”.
В тези промени се наблюдава и друго
явление, подхранвано с години от
социалните мрежи: журналистът е все
повече индивидуален, легитимен носител на информация и контекст, вместо част от
по-голяма организация. И ако в това може
да видим една романтична независимост, то
води и до все по-голяма фрагментация на
медийното пространство. И до липсата на обща картина
телевизионни, радио или печатни формати: “Дневен ред” на Миролюба Бенатова и Генка Шикерова (един от епизодите им около “Петрохан” мина един милион гледания), “Извън ефир”, който се появи няколко месеца след свалянето на Мария Цънцарова от bTV, “Журито”, което миналата година наследи предаването “Голямото жури” след вълната от напускания в радио “Дарик”, а добре развитото видеосъдържание на “Свободна Европа” продължава след ребрандирането на медията в “Свободна точка”.
“Има едно глобално преминаване от
лейбъла към човека: ако преди знака за доверие е как потребителят разтваря New York Times или Washington Post, сега се следят конкретни хора”, казва за
Редакция under construction
“Пълната независимост върви ръка за ръка с
голяма несигурност. Финансова, логистична и
всякаква”, казва Ралица Гълъбова, част от
екипа на “Извън ефир” и на “Журито”. Преди това тя е дългогодишна част от “Дарик”.
“Често си мисля колко ми липсва миризмата
на монтажната в радиото, която идваше от
корковите платна, с които беше
звукоизолирано помещението. Обстановката, познатата маса, микрофонът, екипът, с който си работил толкова време. Цялата тази
екосистема в критични моменти носи увереност в работата ни. Радиото работи с
доста по-ограничен ресурс от телевизията, но и в двата ефира функционира отработен
модел. Трудно е да пресъздадеш този модел
от нулата, без сигурно финансиране, без
голям екип.”
Но на фона на трудностите проличават и
ползите. “В случая на тези два независими
проекта общото е, че в тях се включват хора, които наистина горят в работата си и са
готови да я вършат на голяма лична цена.
Ентусиазъм, идеи, импулс за реакция –
всичко това печели един екип, който започва
отначало и без ограниченията, които се
налагат от бизнес интересите в
традиционните медии.”
Според Ралица Гълъбова ще отнеме още
време, докато се натрупат достатъчно примери за подобно българско
журналистическо съдържание, за да говорим за потенциала на аудиторията и за това до каква степен тя може или не може да се развива.
“Аудитория се възпитава. В последните години в България се заформя много активно
Ka-ching!
YouTube дава ясна заявка, че иска да разтресе конвенционалните модели, особено телевизията и радиото. Той е създаден с целта един ден да е конкурентен на другия
тип медии, въпросът е защо толкова късно започва да се случва това изместване”, казва Никола Тулечки. “Може би защото
сравнително отскоро могат да се правят пари от YouTube и че като цяло
алтернативните начини водят до някаква монетаризация – това мотивира и появата на все повече нюзлетъри покрай Substack.”
Според Тулечки това е и причината голяма част от първите популярни видео канали, които стигат до широка публика отвъд “балоните”, да са такива, в които
спекулативното и невярното често
доминира.
“Причината някои от първите по-популярни български канали да са често конспиративни е, че те в началото не търсят пазар в
класическия смисъл на думата, а начин на
комуникация на посланията и тезите си.
Каналът на Цанов – “Напред и нагоре”, беше крайъгълният момент на формиране на
начина, по който видеата в YouTube
изглеждат. Може да опишем и Карбовски като подобен “трендсетър”.
Независимо от стандартите, към днешен момент за всички страни аудиторията е все повече разглеждана и като директен, и дори морален източник на финансиране. Всеки един от появилите се български канали разчита на абонаменти и стратегии за
привличането им, включително ексклузивно или предварително разпространено съдържание за дарителите.
“Това е единственият начин качествената журналистика да оцелее, а оттам може би дори демокрацията…”, казва Ралица
на аудиторията, която плаща, за да гледа видео съдържание, расте. Конкуренцията се увеличава, включително сред журналистите, работещи извън медиите. А когато има конкуренция, има и
качество.”
С конкуренцията и качеството, идва и
по-ориентираната публика: “Тя става все
по-информирана и не се задоволява така
лесно. Преди да настъпи бумът на
социалните мрежи, медиите предоставяха
новините в съответния вид (това с “всички
гледни точки” е страшно изкривено и
невярно клише) и аудиторията ги
“консумираше”. В момента всеки човек с
интернет и устройство за 5 минути може
да провери няколко източника на
информация, да сравни, да прояви
критична мисъл и да отсее. В тази посока
има какво да се постига все още, защото
процесът започва от училище. Въпреки
хора се вълнуват каква информация им
предоставят журналистите.”
Според нея
въпрос на
на финансова подкрепа да се развие.
“Има разбиране, че представянето на
проверена информация в адекватен и
смилаем формат струва пари. Същото се
отнася и за журналистическите
разследвания, които са ключов
механизъм, за да контролира обществото
политиците и институциите. Виждаме, че
броят на хората, готови да плащат за
медиите, които консумират, расте, макар и с бавни темпове.” Имате поща
Сараево и е съавтор на бюлетина за новини от Балканите Balkan Brew (balkanbrew.substack.com) – сам по себе си част от разрастващ се кръг подобни проекти, посветени на региона или различни държави от него. Още едно доказателство, че клаустрофобията в традиционните медии в Източна Европа може
Златните години на свободните български медии
През 90-те години българската диаспора в
Германия се обединява, събира средства
и закупува цял бус с хартия, който тръгва
от Франкфурт за България. На тази хартия
излизат първите броеве на вестник
“Демокрация“, “защото нямаше налична и
защото вероятно “Демокрация” нямаше и
пари да си купи тази хартия“, разказва доц. Михаил Иванов, по онова време
съветник по етническите въпроси при президента Жельо Желев.
Поради липсата на телевизия (само един канал) и промените след 1989 г., читателите на вестници тогава са много. “Нямаше още дистрибуция и хората от
провинцията идваха да вземат бройки от
столицата с лични автомобили“, спомня си доц. Иванов. Реклами в началото няма и в. “Демокрация“, той се продава “за стотинки, достъпен беше“. Тиражът на
вестника достига 400 хиляди и така
постепенно започва да се самоиздържа, но в началото, както и в периода на
Възраждането – “всичко е на мускули“.
В радиото нещата са други.
Новоизникващият малък и среден бизнес има нужда да рекламира в ефир и както много регионални медии, така и русенското радио “Темпо“ става платформа на бизнеса и на независимите
журналистически гласове в региона.
По едно време екипът му се е състоял от 28 души, спомня си Димитър Липовански, основател на радиото. “Канехме
независими експерти, включвахме слушатели и ако някое политическо лице не минеше през радиото, настъпваше страхотна врява. Независимите медии тогава бяха институции, а регионалните радиа работехме заедно и си разменяхме рекламодатели.“
да се обедини около
дарителството. И въпреки негативните представи за самите нас, според Световния доклад на дарителството
страната ни е на шесто място по щедрост в Европейския съюз.
В края на миналата година Българския дарителски форум (БДФ) публикува
доклад, изготвен на база данни на НСИ, НАП, отчети на дарителски фондации и
мобилни оператори, в който става ясно, че за 2024 г. българските граждани са
дарили 74% повече спрямо 2023 г., като крайната сума е в размер на 240.2 млн. лева.
Нарастването на дарителството е световна тенденция. В книгата “Филантропия по време на бедствия” (2023) Александра Уилямсън твърди, че щедростта се засилва по време на икономически кризи, бедствия, войни и нестабилност, което накратко обяснява времената, в които живеем.
В България обаче дарителството и гражданското общество, задвижвани от отделни личности в социалните мрежи и неправителствения сектор, започват полека да изместват държавата. Сформира се алтернативна форма
държавност, която разрешава различни проблеми: “Капачки за бъдеще“, “Гората.бг“, “DMS”, а кампаниите като “Генератори за Украйна“ и “Помощ за земетресенията в Турция и Сирия“, освен че отсрамиха политическите лидери, показаха способност за бърза самоорганизация
професия в България и принизяването ѝ
до зависимости, ниско заплащане и
установен дневен ред, прегрупирането на българските журналисти в различни
платформи и онлайн канали е процес, около който читатели и слушатели се
обединяват все по-активно.
Възраждане и медии
В много отношения тази нова вълна на
солидарност и дарителство напомня за
периода на Възраждането, когато
гражданското самоуправление изпреварва държавата, а ключова роля за
това изиграват медиите. Въпреки мудността на българските периодични издания, които се печатат в Цариград, Браила, Нови Сад, журналистиката, така вярва възрожденският интелектуален елит, е най-бързият
свръхфункцията на държавността.
Финансирането на периодиката е в ръцете както на заможни български емигранти, така и на обикновения читател. Годишните абонаменти, колективните абонаменти и даренията са начините, по които вестници като “Дунавска зора“, “Свобода“, “Македония“ и т.н. се издават.
Повечето възрожденски издания и
издатели искат да следват примера на “преосвещена Европа“, към която Константин Фотинов, издателят на
първата българска периодика “Любословие”, обръща специално внимание.
Според него, журналистиката и
образованието са пътищата
все по-успешни и професионални
опити в тази посока. В световен мащаб абонаментните модели и
дарителството са част от независимата
журналистика или етичен модел на
съществуване. На този фон България
изглежда не толкова закъсняваща, колкото
завръщаща се към модел, който вече
познава. И сякаш по свой исторически
инстинкт медиите и гражданското общество с общо усилие запълват пукнатините на
държавата.
Въпросът е дали това е временен импулс, от който
книжарница е голямо удоволствие и
печатът се радва на голямо внимание.“ Ламберт е главен редактор и собственик на независимото френско списание The Funambulist – Politics of Space and Bodies и
наскоро, с още няколко независими издателства, завършва четиригодишен курс на агенция Mèdianes за изграждане на
маркетингова, административна и финансова структура, а още за разглеждане на правни аспекти на независимите медии.
“Доскоро не беше така, но 80% от медиите са в ръцете на петима милиардери“, разказва Ламберт, “а единствената независимост може да се гарантира от читателите и от собственици, които нямат политически и финансови интереси.“
Един от примерите, в които независими медии за разследваща журналистика във Франция съществуват чрез абонаментите от читателите си, е Mediapart, който
измества Le Monde и “онова, което той трябваше да бъде“, споделя Ламберт. А политиките на държавата към
независимата журналистика могат да бъдат
нож с две остриета. Получаването на
лиценз като печатна медия от
Министерството на културата във
страна. Само с два броя за две
години ЦИРК вече е явление в българската
попкултурна и медийна среда.
Зад проекта стоят ютубърът Цуро
(Цветослав Цонев) и екип от приятели и
съмишленици, които искат да правят това, което обичат: да разказват за нещата, които
ги вълнуват, да се занимават с чисто
човешки истории, да критикуват
реалността ни чрез остроумен хумор. И
всичко това – докато се забавляват и
преследват мечтите си. Те променят
медийната среда у нас, до голяма степен
напълно без дори да го съзнават, създавайки продукт, който се
противопоставя на съдържанието, което
сме свикнали да консумираме, на
медийните формати, които познаваме,
както и на утвърдените методи за разпространение.
С Цуро и Ивелина се срещаме в късния следобед в шарената обстановка на L44 в
центъра на София, но разговорът ни бързо
излиза отвъд конкретното място и отвъд
представите за това какво изобщо може и трябва да бъде едно списание. Разлиствам
новия брой на ЦИРК и реакциите ми
циркулират между спонтанен смях, чувственост, замечтаност и вълнение.
От интернет към хартия: защо в един момент ти “става чуждо” онлайн
да се роди (или възроди) – понякога осъзнато, понякога напълно интуитивно. И разговорът ни тръгва точно оттам: “Не се чувствам комфортно в интернет по същия начин, както преди… някак си ми е чуждо вече. Все едно не го познавам това място. И го усещам като една дупка или бунище, в
което всеки хвърля по нещо… и ти стоиш вътре и не знаеш какво да правиш с него.“
“Преди интернет беше място, в което има
поле за нови хора… да правят нови неща. Имаше го този момент, в който той беше
млад, нов и имаше място за експерименти. Сега всички са там. И вече не е същото. Всички правят някакво съдържание и
всички очакват, че ще получат нещо от това… и някак се губи идеята защо изобщо го правиш.“
Ако голяма част от българската медийна среда е в трансформация от телевизия към
интернет, от текст към видео, то за младите е различно. Те вече са
пренаситени от живота в дигиталното. За тази аудитория “традиционната“ медийна
консумация е именно в интернет. Вероятно напълно парадоксално за
поколенията, израснали с печата като норма, за младите днес той става алтернативата.
Печатът
съдържание, дигиталното пространство всъщност изключва много от ценните истории. “Не всеки се чувства комфортно да разкие себе си пред камера.” Така наистина значимото е изритано в периферията. За разлика от това печатът позволява да изразиш себе си чрез най-различни методи: текст, снимка, колаж, рисунка или каквото си пожелаеш.
Затова и авторите в ЦИРК са млади лица, които най-често не идват с изградено име или позиция, а с техните лични истории и наблюдения. Част от тях са хора, които екипът среща по пътя си, други просто им пишат. Общото между тях е едно – това са “хора, които срещаш около себе си, обаче нямат поле къде да разкажат тези истории…“.
Понякога това означава да дадеш шанс на някого, който тепърва започва. “Едно момиче ни изпрати стихотворение… първият ѝ опит… бяхме такива – човек, това е много хубаво, имаш ли други?“,
си…“.
Естетика, критика и мемета
Естетиката на ЦИРК е толкова важна за читателското преживяване, колкото и
историите отвътре. Зад дизайна стои арт
директорът Милен Василев. Другият
главен редактор, заедно с Цветослав Цонев, е Виктория Цонева, а Ивелина
Павлова се занимава с организацията и
координацията. Както аудиторията им, така и самите създатели са израснали с
онлайн визуалния език – там, където
иронията и мем културата са господарите.
Те пренасят този език на печат: забавни
колажи, визуални експерименти и
иронични текстове вече не живеят в
скрола на социалните мрежи, а в едно физическо списание. Поставени в точно този уж “сериозен“ формат, те стават още
по-абсурдни.
Както казва уводът “ЦИРК не е тук да е сериозен, нито да е несериозен. Той е и двете едновременно”. Докато си говорим и
разлиствам новия брой, попадам на страница със снимка на Цуро с огромно чело, представен като “най-умният човек на планетата“ в списание Foobs и смехът ми е спонтанен. Читатели от Горна Оряховица, Монтана и Тутракан задават на Ронан Умен важни въпроси, а той им отговаря с пълна сериозност. За момент наистина имаш усещането, че четеш Forbes, но ти е ясно, че това е просто една много добра шега.
Като всяко друго списание и ЦИРК е пълен с реклами, но… всички те са напълно фалшиви: “…рекламите все повече
изглеждат като основната причина едно списание да съществува… то е като при сериалите – сякаш те са там само за да запълват времето между рекламите…“.
ЦИРК е като ирония на списание.
Критиката към съвременния свят – реален или дигитален, се чете на почти всяка страница, а тя, заедно с иронията, контрастира на истинските истории и ги прави още по-смислени.
От ЦИРК до цяла България
Начинът, по който ЦИРК съществува, също се движи извън познатите механизми –изданието няма спонсори и каквато и да е външна намеса.
“Финансирането на първия брой беше
изцяло от лични средства… а парите от
него вложихме във втория“, споделят
Ивелина и Цуро. Екипът държи всеки, който е вложил нещо в процеса, да
получи достойно възнаграждение. “Това
създава усещането, че си реален автор, реален артист“, казва Цуро.
Независимостта на ЦИРК не е само финансова – тя е и в начина му на
разпространение. Създателите му, макар
да критикуват съвременната интернет среда, използват нейната сила.
Списанието се поръчва единствено онлайн и така достига до всяко населено
място в страната. Това отваря възможност
големи града. “Идеята, че София е единственото място, което произвежда изкуство, е просто абсурдна“, казва Цуро. Това желание личи и в избора на автори, истории, хора и теми в списанието – то показва, че младежи, култура и човешки истории има навсякъде и за тях трябва да се говори.
ЦИРК е глътка свеж въздух в
пренаситения от информация и лишен от автентичност съвременен свят. Когато за първи път отворих ЦИРК, едновременно се развълнувах от уводните думи на Цуро, но и искрено се
един от
двамата основни герои в новия документален филм на Тонислав Христов,
събира прах от стъклото на кола.
от преминаващите
пари за поправка на покрив на
църква, нещо, което на много хора от
“добрата страна” на нещата, не би ни
хрумнало да правим.”
Филмът е резултат от над четири години
работа, която започва покрай друг проект. В рамките на документален сериал за
ARTE, Христов снима епизод за групата
македонски младежи, които създават мрежа от сайтове за фалшиви новини, първоначално с цел рекламни приходи, но впоследствие дейността им привлича
вниманието на Републиканската партия и
потенциално повлиява на спечелените от
Доналд Тръмп избори в САЩ през 2016 г.
Историята за “хакерите от Велес”
постепенно потапя режисьора в света на неверните твърдения, фактчекинга, трудния баланс между конспирациите и
легитимните притеснения, особено на фона на началото на пандемията през 2020
г. и малко преди инвазията на Русия в Украйна.
“В началото социалните медии ми бяха много интересни заради потенциала на влияние, който могат да имат върху хората.
Все пак те влияят не само на нашия живот, но и на този на родителите ни”, споделя режисьорът. “Имам двама възрастни родители, които виждам как могат да си променят гледната точка според това какво им излиза, когато отворят Facebook –
говорили сме много по темата, че това, че
някакво твърдение им се появява, не означава, че това е проверена и достоверна информация.” Начинът, по
който родителите му използват социалните мрежи, се превръща
на факти.”
Един от първите акценти, върху които Христов се спира, е модерацията на Facebook и разразилите се полемики до каква степен корпорация с офис в София ги манипулира за територията на България. В началото на 2023 г. въпросът стига дори до изслушване на ръководството на Telus International в парламента, а впоследствие компанията се отказва от модерирането на съдържанието за България; дали впоследствие има такова от друга страна, остава неизвестно. “Много теми отпаднаха в процеса. Голямо предизвикателство беше този филм да е едновременно
информативен, но и все пак кино: да не представим просто дълъг телевизионен репортаж, в който изброяваме просто факти, а да разглеждаме хората в него като герои,
това
променя в хода на времето.”
Казва, че колкото по-дълбоко е навлизал в темата, толкова повече се е чувствал уплашен от реалността на изфабрикуваните твърдения, разпространението и ефекта им. “Дадох си сметка, че е наша работа още повече да се грижим за децата и родителите си, защото социалните медии наистина могат да им влияят много лошо, особено с навлизането на изкуствения интелект. Имам две деца, най-голямото е на единадесет, и възприемам като моя задача
комедийна и самоиронична призма, “Любов и инженерство” (2014) поставя
въпроса може ли любовта и привличането
да имат винаги научни обяснения, “Пощальонът” (2016) разказва за странджанско село на фона на бежанския
поток, “Тайният живот на Вера” (2018) ни
представя героиня, която чрез ролевите
игри намира начини да се справи с детските
си травми. Много от тези теми пък намират
израз в единствения му игрален филм
засега, “Добрият шофьор” (2023) с Малин
Кръстев, а в момента Тонислав Христов
работи по следващата си игрална лента,
както и по документален сериал.
Докато завършва “Истина или
предизвикателство”, Христов представи и
“Последният гларус” (2023) – история за мъж
на средна възраст, който все още не може
да направи прехода между младостта си на
“морски гларус” и всички отговорности,
които носи по-късният етап на живота.
Филмите на Христов изобилстват от малки
връзки помежду си – случайно или не, в
последните три винаги има герой на име Иван.
“Истина или предизвикателство” беше
представен у нас на “София филм фест”, премина и през няколко световни форума,
включително в САЩ, Чехия, Полша, Швеция, Финландия. “Филмът пътува успешно и
хората се припознават със заснетото в него, в крайна сметка темата за фалшивите
новини не е чужда на никого. Все пак самото
разпространение на невярната информация
често има международен характер,
превежда се и се вкарва външно, особено
ако става въпрос за фалшиви новини около
САЩ или за Европейския парламент. Нищо
не е просто местно явление.”
Христов цитира реплика на Генка Шикерова
индивидуални бюлетини, лични подкасти и видео канали.
Каква част от темите в “Истина или предизвикателство” са актуални и за зрителите във Финландия, където също има геополитически притеснения около съседството с Русия, но пък съвсем различни образователни стратегии и практики?
“Във Финландия и като цяло в скандинавските страни е много застъпено ограмотяването около това хората да правят разлика между истина и лъжа. Говоря фински и следя медиите там, прави ми впечатление, че има по-балансирано
Истории отвъд новината и
видимостта
Преди дните му да са заети с
платформата ДЕН и фондация
“Документалисти”, Александър Николов
завършва фотожурналистика и
документална фотография в University of the Arts в Лондон. По време на
магистърската програма Е-Европа в
Софийския университет се запознава с
Димитър Панайотов. Двамата са
ангажирани с фондацията
“Документалисти“, подкаста за
ежедневен обзор на новините ДЕН, към
днешен момент развит и в платформа за
задълбочена мултимедийна
документална журналистика. В нея с текст, снимки, видео, подкасти
2022 г., като спадът не е просто количествен, а показателен за изчезването на цели локални журналистически екосистеми. Достъпът до интернет, който често компенсира липсата на традиционни източници, е неравномерен: около 12% от населението никога не е използвало интернет, като в някои региони този дял достига над 16%. Това създава двойна периферия –географска и дигитална. Особено ясно това се вижда в Североизточна България, където концентрацията на местни и регионални медии е най-ниска. В тази част на страната общият брой на такива структури е по-нисък, а на места наличието на независима местна редакция е по-скоро изключение. Там, където няма редакции, често има общински бюлетини, контролирани сайтове или полуформални канали за публичност, които изпълняват функцията на новини, но без необходимата проверка
махала, за дискриминацията на
пазара на труда, като успяват да обхванат и скорошните изборни процеси. Разговаряме,
докато им предстои нов етап на теренна
работа: как оцеляват местните медии у нас.
Димитър Панайотов ще изследва бизнес моделите им, докато Александър Николов ще се насочи върху видимостта на съдържанието от обществен интерес в
българската медийна среда.
Технологичният капан
“Съдържание от обществен интерес съществува“, казва Александър. “Проблемът е, че то не достига до хората.“ Накратко, проблемът е в остарелия фокус на
регулациите. Докато Европейският съюз се
опитва да гарантира видимост на този тип
информация чрез традиционните медии, светът вече е другаде. Потреблението на
телевизия се срива (от 80% на 60% за
десетилетие), а младите консумират новини
единствено през социалните мрежи. Там
обаче платформите изземват рекламния
пазар и разпространението, без да носят
отговорност за истинността на
съдържанието.
За малките регионални медии този
дигитален преход е фатален. Те са принудени
да функционират във формати, подобни на
one man show – в екипи от по един или
двама души, които са едновременно репортери, оператори, фотографи, монтажисти, счетоводители, пиари, шофьори и прочее. “Тези хора обикновено са
опозиционни на властта по места,
контекст.“
Александър иска не само да посочи
проблемите, но и да предложи решение, например възможен AI-базиран инструмент, който да анализира съдържание, формати и
добри практики и да дава насоки как те могат да бъдат приложени локално. Друга по-провокативна стара негова идея е, че на места
Един от журналистите, който от години работи в разгара на
и “Капитал“ във Варна, той системно проследява обществени поръчки, инфраструктурни проекти и практики на разпределение на ресурси. През годините работата му е отличавана с редица награди, сред които е “Златен ключ“ от 2016 г. за разследване на финансирането на частни медии през бюджети в десет български общини и потенциалното влияние върху тях на местно ниво. По-късно той създава и платформата за регионална разследваща журналистика “За истината“. Тя директно се занинава с проблема за т.нар.
информационни пустини и успяват да влязат на места като Вълнари, Никола Козлево, Каолиново, Дряново, Доспат, Неделино, в които в 90% от случаите
че работата им има смисъл: “Най-големият успех е не е само да
осветиш “тъмните места“, а когато местните
хора преодолеят страха, започнат да те
търсят и осъзнаят, че не са сами.“
Експерти по неволя и на инат
Регионалната журналистика не е избор на
удобство, а състояние на духа, което той
нарича “експертност по неволя“ и изисква
почти детективски инат. Докато в някои
столичните редакции все още съществуват
ресорни репортери, то местният журналист
всеки ден е принуден да навлиза в непозната
материя. “Днес това може да е общински бюджет, утре – обществена поръчка,
вдругиден – замърсяване на околната среда.
Трябва да можеш да четеш документи и
прессъобщения като шифрограми – не
заради това, което казват, а заради онова, което премълчават.“
Всичко започва с любопитството, което
Спасов описва като “фатално привличане –
веднъж щом видиш какво има зад новината,
връщане назад няма“. А интуицията му,
натрупана с годините, го води към “скритите
картинки“: малките суми и дребните
договори, които често са част от много
по-голям механизъм. “Медиите с национални
аудитории често пропускат и човешката цена на местната корупция. Докато в София един регионален казус може да изглежда дребен, в
малката общност той често има непосилна тежест. Може да означава липса на
конкуренция, страх, мълчание, контрол върху
изборите, върху бизнеса, контрол върху
размерът
се осмелява да говори, че някой е принуден да отговаря на въпроси, които никой никога не му е задал. Но и трудните моменти са много. Най-тежкото е, когато виждаш, че неморалното често е напълно законно. Това обезкуражава.“ Той потвърждава и усещането за one-man show, но го обяснява със средата: “С единични изключения местните медии са на общинска хранилка. Администрациите отделят около един процент от бюджета си, за да купуват влияние. Резултатът е фалшива картина. В такава среда няма нормална конкуренция, защото другите са част от механизма.“
Да се откаже не е решението за него, а координираните атаки най-силно показват смисъла от тази битка за истинa. Финансовото оцеляване също е трудно –често на ръба, защото разходите по едно задълбочено проучване обикновено надхвърлят многократно хонорара за
ЕВРОПЕЙСКА
Веднъж годишно музеите и галериите в цяла
Европа отварят врати за една необикновена
нощ на изложби, пърформанси и прожекции за всички възрасти. На 23 май България
отново ще бъде част от Европейската нощ на
музеите, а тази година културният маршрут се разширява в неочаквана посока. Към
София и Варна ще се присъедини и село
Хърсово край Мелник, където Aya Estate Art Hall ще покаже групова експозиция “Blending”, курирана от Весела Ножарова.
В СОФИЯ Френският институт поставя акцент
върху киното и съвременното изкуство с
“Граница на мечтите“ (18:30 ч.). Режисьорът Георги Балабанов и артистът Лъчезар
Бояджиев ще представят документалния
филм, който разказва историята на братята
Кристо и Анани Явашеви.
В Галерия “Куб“ – Топлоцентрала, изложбата
“Нестабилен баланс“ на Мария Кефирова ще
разгърне цялостната граматика на
движението чрез рисунки и звукови
инсталации, които превръщат тялото и
обектите в равностойни елементи.
Националната галерия – Двореца предлага
наситена програма от кураторски турове в
изложбите на Елена Карамихайлова (19:30 ч.)
и Лика Янко (20 ч.), както и специални
обиколки в “Дворецът
колаборация между галерия “Синтезис“ и платформата “нонсофия“. Турът в изложбата “Импозиции“ (18:30 ч.) ще
представи произведенията на шестима автори, изразяващи идеите си чрез средствата на ненаративната фотография. В галерия “Пунта“ изложбата “Одисея: Солта на земята“ ще събере художници от различни държави, които заедно изследват темите за трансформацията, идентичността и бъдещето на обществата ни. В ателие “Тротоар“ (12 – 22 ч.) Нора Ампова ще “разархивира“ своите картини пред публиката, а в Little Bird Place Стела Василева ще ни отведе на зимна разходка с първата си самостоятелна изложба “Phased Boundary“. В галерия DOZA Деян Янев ще насочи вниманието към невидимите процеси на ума и интуицията в изложбата “Ръководство на несъзнаваното“.
ВЪВ ВАРНА Buna Stand ще представи “Сградите разказват“ – изложба, в която Инна Колева “съживява“ градското сецесионово наследство. Галерия “ЖарАрт“ ще покаже проекта на Велина Христова “Българската Глаголица“, “Отражения“ на Румен Петков
“Неустоима революция“. Фотограф: Stanislav Dobak
“Kassia Undead“. Фотограф: Stanislav Dobak
