Черно и Бяло

март 2012

Как „Точките“ на Деймиън Хърст превзеха света

black and white mag.bg

ЧЕРНО

ФО Р

и БЯЛО

БЪЛ Г

АЛ УРН ИС Ж

*

УМ

Т

СКИ АР

триотичната и да си а П о! н ри а лг бъ и, иц Честити празн ната и бързаме о ра ст я д а вл за а ер ф ос патетична атм а, за да сме истински българи. Какв честитим празник България няма никакво значение, но н знаем всъщност за ето, че познаваме историята си. Са имаме самочувстви начава „свети Стефан”, а за Гурко, , че са улици в Стефано сигурно оз ем а зн ки ич вс в ле бе ко граф Игнатиев и С някакъв си кораб, цар Освободител е ви София. Радецки е исън, а „Хъшове” е предаване на Сла „конят” пред Рад й се и ми кажи колко българи са си ?! Трифонов. Огледато знаме на балкона, нито един, нали ция, сложили българско е си, аз също не съм. Но отиди в Тур си Ти също сигурно нурските знамена по балконите и се запавръх за да преброиш т о ще има доста да броиш. Отиди на т, с търпение, защотписите, осквернили този свят монумен Шипка и виж над загивали българи, борейки се и давайки сякаш там не са свободата. А нима свободата за нас всеки свой дъх за ена от смисъл и значение. Пишем на се е просто дума лишнямаме собствена азбука, с която да ите латиница, сякаш историята си, знамето си, паметниц 2 гордеем. Не ценимси. Какво ни остава. Да си честитимда си, писмеността ата, че сме българи, да се напием и или 3 пъти в годин България”, а на другия ден да няма крещим „Да живее по родината. Обвиняваме българите и следа от патоса тежка чужбина”, че са изоставили живеещи по „тази ние все още пазим българското в себе България, но дали време на време има по някой спортен ци!” си?! Добре, че от м байряка и да викнем „Българи юна повод, че да развеериоти, но в съзнанието сами изникватм Мислим се за пат„а вий… вий сте идиоти!” Все говорис думите на Ботев и как ще променим всичко и живеем ме какво ще направимбъдеще време, което така и не опитва мисълта за това което нашите предци са умирали. кия да постигнем, а за деня, в който ще се събудим от дълбо Чакаме с надежда, в който сме изпаднали. А дотогава… лъжепатриотизъм българино! Никола Коев честити празници,

2

СЪДЪРЖАНИЕ Здравият разум никога да не ни напуска . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5 Да не подаряваме младите на други държави. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Сто пъти да чуеш не е като да видиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8 Галерия “Академия”: Приложни изкуства. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 София Филм Фест–16 . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16 Данис Танович. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Глобалната експанзия на „Точките“. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22 Кулинарен конкурс в читалище „Димчо Дебелянов“. . . . . . . . . . . . .25 Виенски бал. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26 Йосип Щросмайер – радетел за свободата на българите. . . . . . . . . 27 Борбата за социална справедливост е за целия свят. . . . . . . . . . . . . . 29 „Първа българска република (1946 – 1991)” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Шопите отвъд шопската салата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33 Соленоид и Шпонка или Пред съда на общественото мнение . . . 36 Щастието – търсенето на красотата или красотата на търсенето. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38 Неприлично щастливият Христо Ковачевски. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39 “Предсмъртно” на Вапцаров и “Enfant Perdu” от Хайне. . . . . . . . . . 41 Арт афиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43 Безусловната любов е водеща градивна сила. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46 Кольо Фичето . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47 Георги Данчов Зографина. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 51 Нам трябват барут и книги, пушки и читалища . . . . . . . . . . . . . . . . . 52 Рапортьор. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 53 Из Сакар и Стражджа . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54

С партньорството на: Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

10 Изложба на магистрите от факултета за Приложни изкуства в НХА

16 София Филм Фест 16

2 2 Глобалната експанзия на „Точките“; на корица: Деймиън Хърст, на заден фон „Cupric Nitrate, 2007”, колаж екип „Черно и Бяло” Шопите отвъд шопската салата

3

Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

47

3

Кольо Фичето

“Нам трябват барут и книги, пушки и читалища...”, Любен Каравелов

52 3

Здравко Райков е социолог, професор по PR, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на много книги. Последните му 3 книги са под мотото: „Това, което докторите няма да ви кажат“ и се наричат „Вино за здраве“, „Сън за здраве“ и „Пари за здраве“. Проф. Райков твърди, че е създал уникална система за хранене и физическо натоварване, благодарение на която държи докторите далече от себе си. За сп.”Черно и Бяло” проф. Райков сподели:

Ч

аст от човечеството е невероятно лениво, мързеливо и глупаво. Тенденцията към оглупяване е световна. От друга страна, започва тотална криза за суровини. Ние изчерпваме ресурсите, с които разполага планетата. Няма храни. Същевременно има демографски взрив. Това, че в България и в Европа не се раждат достатъчно деца, не означава, че на останалите континенти няма демографска бомба и много гладни хора. Тези тенденции свидетелстват, че неустойчивостта и несигурността само ще се задълбочават. Това е непоколебима тенденция на развитие. А огромната част от хората са много инертни. Всемогъщата масова култура така

4

е промила мозъците им, че те имат една единствена цел – да консумират. Това им се внушава непрекъснато. Някой друг мисли, вместо тях и това ги задоволява. Виждаме какво става – за огромна част от хората виновно е правителството. Сменя се правителството, отначало е добре посрещнато, но след 2 месеца то е виновно за ниските пенсии. Докато човек не разбере, че сам е ковач на собствената си съдба, той ще се движи в този омагьосан кръг и ще псува управниците. Съдбата на всеки, мястото му в обществото и начина му на живот, си ги определя той самият. Това е капитализмът. Истинският капитализъм предполага два варианта. Единият е

– ти си предприемчива личност, търсеща, неуморна, никога не се предаваш и преуспяваш. Другият е – инертен си, потребител си, консуматор си – болен си, пациент си и си пленник на манипулатори. Това е. Тази закономерност няма да бъде променена. Има изследвания на психолози, които сочат, че от 100 човека, само 5 могат да мислят самостоятелно. Останалите следват сляпо стадото. Някакъв лидер или водач може да ги води към пропаст, но те вървят след него. Така че за голяма част от човечеството животът няма да става по-лек занапред, а ако искат да бъде поприятен, трябва сами да си го променят, а не да вярват на разни

Здравият разум никога да не ни напуска политици. Никой не ни е учил да мислим. В Америка установиха, че сред хората цари тотално финансово невежество и въведоха от тази година в началните училища уроци и лекции по финансова грамотност. В българското общество към този проблем се допълва и липсата на образци и еталони. В нашето публично пространство доминират лошите, негативните примери. Корупционери и различни хора, които непочтено изкарват своите пари. С книгата „Пари за здраве“ това беше една от целите ми – да помогна на читателя да попадне в обкръжение на добри хора. Когато ти си в среда, изпълнена с мрънкалници, недоволни и песимисти, също ставаш такъв. Когато си сред хора, които никога не се предават, а търсят и намират своите възможности да се реализират, ти също ставаш такъв. Много е просто. Най-важното е да научиш човека сам да лови риба, а не да му даваш рибата. Да му помогнеш да разбере, че той е собственикът на своята съдба. Да го накараш да се довери на себе си и да опознае своите възможности. То е като управлението на автомобил. Това, че си взел книжка, не означава, че можеш да караш. Трябва да минеш 60-70 хил. километра, за да станеш шофьор.Така е и с личния ни живот в икономически аспект. Финансовата криза е съпроводена в момента в цяла Западна Европа, в САЩ, Канада и другите развити страни, с много мощна кредитна криза. Милиони хора не могат да си ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

връщат кредитите и имуществото им изчезва – нямат автомобили, нямат телевизори, нямат жилища. Няколко милиона човека в Америка вече се разделиха със своето имущество. Затова, редно е отделният човек, който разполага с определен личен бюджет, да бъде така добър да си го управлява и да го пази от хората, които искат да му го вземат. Защото парите биват само два вида – моите и твоите. Няма други пари. За да имам аз пари, трябва да взема твоите пари. Да ти промия мозъка. Човек е доведен до такова състояние, че вече не мисли. Манипулираният човек е лишен от основното си и най-велико благо – сам да определя съдбата си. Някой друг определя съдбата ти. В сферата на политиката, това е: „Гласувай за мен“. Защо трябва да гласуваш? Единственият интерес на формацията, за която гласуваш, е да вземе властта, за да може да прибере от бюджетната баница, каквото може да се прибере. И да го даде на тези, които са я изпратили там. Не хората, а икономическите групировки избират кой да бъде на власт сега, утре или след 10 години. Това е капитализмът. Ние сме в този свят и не можем да го променим. Единствената ни възможност е да се адаптираме към тази система. А за да се адаптираме, трябва да познаваме нейните закони. А законите за правене на пари са следните – здравият разум никога да не те напуска (а ние повечето нямаме здрав разум), креативност, творчество, никога да не се предаваш,

защото винаги има възможности. Изследвания, които цитирам в книгата си, сочат, че богаташите във Великобритания и Западна Европа средно по 17 пъти са се проваляли, но не са се предавали, докато накрая са намерили своята ниша. А някои по 70 пъти са се проваляли. Беате Узе, мултимилионерка, която почина през 2007г, започва от нулата в невероятно трудна среда, през Втората световна война. Мъжът ѝ е убит на Източния фронт и тя няма нищо. Забранено ѝ е да работи, защото е била военен пилот. Започва с черна търговия, оттук-оттам, докато намира своята ниша – секса. Това е жената, която създава първите секс-шопове. Първата сексуалноеротичната телевизия в Западна Европа е нейна. Пийп шоповете, сексуалните атрибути и играчки – всичко е нейно изобретение. И така системата се нуждае от хора, които само да харчат пари и да взимат колкото може повече кредити, за да консумират. Мъдрият Уорън Бъфет, най-богатият човек на планетата, казва, че никога не би си купил кола на лизинг или лотариен билет. Но хората са много мързеливи и от това им идват и паричните, и здравните проблеми. Първо са невероятно инертни, отпуснати и стават все по-невежи. Според изследване на ирландски колеги, Интернет и Гугъл още повече допринасят за затъпяването на днешните млади хора. Системата не се нуждае от мислещи личности, а от консуматори. От послушни хора и работници.

5

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

Валентина Богданова: ”Народният представител е слуга на народа”

политика само да замразяваш доходите. България продължава да бъде най-бедната и болната страна в Европа. Твърдя, че когато всяко правителство определя своята управленска философия социалният проблем трябва да е водещ.

Валентина Богданова е народен представител от БСП, вече втори мандат. Участва в комисиите по образование, наука и проблемите на децата, младежта и спорта, както и в комисията по социална политика. Родена е в Нови Искър, възпитаник е на Софийския университет, със специалност българска филология и психология. Работила е като преподавател.

ЧиБ: Бихте ли ни разказали повече за това, което предстои в социалната комисия? ВБ: От ПГКБ сме внесли проект за закон, с който вдигаме максималния праг на облагане, непроменян вече пета година. Редно е, в условията на криза, данъците за по-богатите да бъдат по-високи, а не основната тежест да поемат по-бедните. Предстои дискусията по бюджета за следващата година, който отново не предвижда увеличаване на доходите, но намалява основни социални плащания. ЧиБ: Защо в нашата страна неглижираме представителите на

Да не подаряваме младите на други държави ЧиБ

: Госпожо Богданова, на фона на тъжната действителност в страната ни, изпълнена с бедност и безработица, не трябва ли социалната комисия да бъде по-активна? ВБ: Този въпрос е важен и болезнен, той определя начина, по който работи едно общество, което припознава смисъла и стойността на държавата си. Лошо е, че вече трета година влизаме в една опасна спирала, заключаваща се в обичайния отговор на Симеон

6

Дянков, че няма пари. Министърпредседателят Борисов пък обвини европейските лидери в популизъм, защото си позволяват в условията на криза да повишават доходите, а не да ги намаляват драстично, както прави правителството в България. Смятам, че това е твърде лош пример, с който да се легитимираме пред света. Не можеш да преодоляваш криза, когато не виждаш на преден план оцеляването на народа, който те е избрал и когото представляваш. Не може в сферата на социалната

образованието, а също и хората на науката. Така ли е в действителност, имайки предвид опита Ви като преподавател. ВБ: Не само моят опит, но и сравнението между тенденциите в Европа и българските управленски решения налагат това твърдение. За европейските правителства, инвестирането в образование, в наука и в иновации е сериозна антикризисна мярка. За българското правителство не е така – процента от брутния вътрешен продукт, отделян за наука и образование, е най-ниският в Европа. За съжаление законодателната реформа на управляващите в системата на образованието няма ясна посока. Въпреки заявените намерения не обсъждаме нито

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА нов закон за училищното образование, нито нов закон за висшето образование. Действащият Закон за висше образование се превърна в своеобразен законов пачуърк, а въвеждането на платеното бакалаварско обучение в държавните висши училища е прецедент за Европа. Новият закон за академичното развитие поражда повече въпроси, отколкото дава ясни отговори. И аз се изкушавам да повторя популярната фраза на Мечо Пух: „Когато не знаеш къде отиваш, обикновено стигаш някъде другаде.” ЧиБ: Има ли конкуренция между българските и чуждестранните висши училища? ВБ: В България има добри университети, има добри и амбицирани преподаватели, има

добри и амбициозни студенти. Отговорност на държавата е да създава условия – финансови, материални, законови – качеството на обучението в българските висши училища да става по-високо, а получените дипломи – престижни. Немалка част от младите хора избират европейски университети. Важното е да им предоставим възможности те да се връщат в България, да работят и да се развиват тук. Но това изисква друга политика, друго отношение, друго разбиране на проблема. ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

Продължаваме да твърдим, че имаме нормална среда за бизнес. Но истината е, че това въобще не е така. Всеки трети млад човек е без работа, а правителството обяснява как ще изнасяме студенти, как ще върнем разпределението и пр. Цинизъм е да принуждаваме умните и можещи хора да стоят тук, без да сме им създали условия за нормална реализация и перспектива. ЧиБ: Програмата Еразъм е вече популярна и доста предпочитана от нашите студенти. Мислите ли, че държавата ни предлага достатъчно средства? ВБ: Тази програма дава добра възможност за обучение на студенти в университети от ЕС за период от 3 до 12 месеца. Проблемът е в минималните средства, които

БСП на последните избори? ВБ: Загубата на БСП на последните парламентарни избори е сериозна. Но БСП не е партия за едни избори. БСП е партия, в която можем да се усещаме като общност, имаме обща кауза. Ние сме и критични, и въодушевени, защото БСП никога не е зависела нито от лидера си, нито от опонента си. Губила е и е печелила избори, оцелявала е 120 години и е успявала да продължи напред. БСП има шанса да реабилитира своите позиции и парламентарната група много добре разбира своите отговорности за това. Твърдя, че работата ми като председател на ОПКК ме научи на много неща. Научих се, че в живота и в политиката няма герои и злодеи, има проблеми, които трябва да бъдат решени. Че куражът е да

се отпускат. Това затруднява родителите, които трябва да подпомагат децата си по време на обучението в друга държава. Надявам се в бъдеще ректорските ръководства, академичните среди, настоятелствата на университетите да помогнат на студентите да проверят себе си в европейските университети. Българските студенти са добри и ние имаме нужда от поголямо самочувствие заради тях и заради постиженията им.

казваш истината, дори и неудобна, може да гради авторитет и да създава приятелства. Че в политиката трябва да има принципи и може да има морал. Важно е да търсиш решения в рамките на диалога. Лесно е да сложиш етикета „враг”. По-трудно, но по-сериозно е да намериш съмишленици, да градиш мостове към другите, да търсиш и да постигаш съгласие – ако всички разберем това, вероятно политическите партии биха изглеждали по-различно.

ЧиБ: Как гледате на загубата на

Миглена Китанова

7

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Сто пъти да чуеш не е като да видиш На пресконференция в сградата на СБЖ, посланикът на Южна Корея у нас, в кратък анонс разгледа Темата „Икономически успехи на Корея през ХХI век и двустранното сътрудничество на Корея с България”. Изненада за г-н Чън бе, че на срещата присъстваха повече журналисти, отколкото той е предполагал. Както самият той каза, „Сто пъти да чуеш не е като да видиш”, но явно интересът към неговото изложение и възможността за диалог е причината за проявения интерес към

8

постиженията на Сеул в годините на световна финансова и икономическа криза. Още повече че това е страната, известна като „икономически тигър” на Далечния изток. След приветствените думи на Председателя на СБЖ г-жа Снежана Тодорова, посланикът премина направо на темата. За него бе важно да отбележи, че се навършват 21 години от установяването на взаимноизгодни отношения между двете страни, че премиерът на Корея е посетил България през 2011г и че от 1 юли 2011г е в сила

споразумение за свободна търговия между двете държави. Именно това споразумение е било представяно чрез специални конференции миналата година в София, Бургас, Русе. В светлината на икономическата криза той е убеден, че приоритетите на България в областта на външната политика и търговия са насочени и към Китай и Корея. Беше отправена официална покана към българския премиер да посети Корея през 2012г. Според посланика, темите на разговорите

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ при това посещение ще бъдат преди всичко в научно-техническото сътрудничество и експериментите с електронното управление. В името на световната стабилност и траен мир, Корея е предложена за член на Съвета за сигурност към ООН, който да е с неперманентен мандат. Посланика изяви надежда, че България ще подкрепи тази кандидатура. Събитията в Северна Корея и стабилното наследяване на властта в Пхенян е тема, по която г-н Чън не би могъл да даде оценка, но е убеден, че България може да бъде пример за демократично развитие на северния ѝ съсед. За него културното сътрудничество между България и Южна Корея е на високо ниво, още повече че в 18-о училище „У. Гладстон”, София вече има клас, който учи корейски, а университетите в София, Варна и Велико Търново са проявили интерес за откриване на специалности/курсове за изучаване на корейски език. Посланикът работи упорито за осъщестяване на идеята за българско-корейски форум за наука и технологии съвместно с БАН. Въпросите на колегите бяха задълбочени и всеобхватни, което говори, че са се подготвяли предварително за тази среща. От Момчил Инджов, „24 часа”, до млад колега от „Класа” г-н Георгиев, те

се интересуваха какво би могла да приеме от България като пример за демократично развитие Северна Корея и дали Република Корея ще произвежда коли в България, след като Китай вече го прави. Сред разискваните теми беше тази за възобновяемите енергийни източници, както и условията, които поставя Р. Корея за започване на преговорите на 6-те държави за ядрената програма на Северна Корея, двустранния диалог между Южна и Северна Корея, как действа електронното правителство в Сеул, как се създава „интелигентен транспорт” и кои български продукти са познати на корейския

пазар. Оказва се, че виното, медът, агропродуктите, розовото масло, киселото мляко, т.е. традиционните наши продукти, имат шанс за реализация на пазарите в Сеул. А след Париж и Берлин, Корея ще предложи в новата зала „Армеец” да има концерт на корейска попмузика. Така България ще докаже, че е място за туризъм и културни емоции, защото много граждани на Балканите ще намерят начин да присъстват на такива прояви, които са нови и оригинални за нашия регион, каза дипломатът. Г-н Чън изрази приятното чувство, което е останало у него след тази среща и че той е особено обнадежден, че усилията на посолството му няма да са напразни и ще са в полза на взаимоизгодното сътрудничество във всяка област на икономиката, търговията, културата и науката. Зорница Илиева

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

9

КУЛТУРА

Галерия „Академия“:

ПРИЛОЖНИ ИЗКУСТВА На 2-ри март, в галерия „Академия“, се откри изложба на дипломираните магистри от Факултета за приложни изкуства на Националната художествена академия. Изложбата откри заместник-ректора на Националната художествена академия проф. Свилен Стефанов. „Може да звучи нескромно, но аз лично съм много доволен от видяното и в предишната изложба на Факултета по изящни изкуства и сега. Очевидно се работи сериозно, с висок професионализъм, с наистина дълбоко схващане за природата на всяка една отделна материя, за пластиката, визията, съдържанието, концепцията. От тук идва и резултатът, защото вече няма просто формални неща или само концептуални. Струва ми се, че пътят, по който се развиваме в момента е много премерен и точно намерен.“

10

КУЛТУРА

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

11

КУЛТУРА

12

КУЛТУРА Новата тенденция е концепция и приложност да се слеят в едно, да се овладеят и представят на зрителя цялостно. В ерата на глобалните дигитални технологии, най-честият похват използван от творците е постмодернистичен и концептуален. Фокусът е изместен от шаблонизирането на творбите до посланието, което те носят в себе си. Днес вече дори критиците не се опитват да ги категоризират като приложно-декоративни или изящни, а отчитат и разглеждат идеята и техниката, чрез която се постига посланието на художника и ценността на информацията, която едно произведение носи в себе си. Изкуството не е самотна единица в пространството, а неизменна част от живота на обществото. Нека да цитираме доц. Мирослав Богданов, зам. декан на Факултета за приложни изкуства, който казва: „Смятам, че ние отговаряме на целите, които Художествената академия си поставя – да създава и подготвя едни високо творчески и интелигентни автори, с които да поддържа българската духовност и култура.“ Дори и материално бедна,

нашата страна трябва да се стреми да поддържа високо нивото си на развитие в морален план. А какво е развитието на културата без обмен между различните държави. Може би и затова едно от начинанията на НХА и партньора ѝ в лицето на Societe Generale Expresbank е да изпращат всяка година завършили магистри в чужбина за творчески обмен. Така, тази година, Мая Клевцова, представител от банката, обяви двамата магистри от Приложния факултет, които ще имат възможността да обогатят знанията си и да поработят няколко месеца в Парижката академия за изкуства. Това са Диана Василева, специалност „Резба“ и Ирина Владимирова, специалност „Индустриален дизайн“. Така с двама фаворити от Изящния факултет и още двама – резерви, тази година ще заминат общо шестима магистъра за Париж, за да покажат на какво са способни като творци. Ние им желаем „На добър час“ и бързаме да ви предадем какво казаха момичетата с билет за Франция.

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

13

КУЛТУРА

Ирина Владимирова:

Току що завърших магистърска степен в НХА. Преди това имам магистърски курс във Флоренция и работя като дизайнер от 2002г. Имам реализирани около 50 проекта: най-вече жилищни, няколко хотела, Spa центрове, също и 2 медицински центъра в Италия (единия от които е реализиран). Имам номинации за дизайнер на годината от сп. Идеален дом за 2009г, сп. Наш дом за 2010г. Освен това се подвизавам като журналист в сп. Наш дом, където от 2004г пиша статии за дизайн и интериор. Имам собствено студио Seta Studio, в което правя всичките си проекти, които са предимно в България, но също и в Италия, Холандия, Франция и Белгия. Все още не се чувствам напълно реализирана, но тази награда, която изобщо не очаквах, ме изненада много приятно. Тя ще бъде възможност да постоя по-дълго в Париж и да опозная по-добре и по-отблизо френската култура, хора, дизайн и изкуство. Много съм трогната и благодарна за наградата и се надявам да направя нещо много хубаво там, което да остане. В голяма степен обучението ми в НХА ме промени. Станах по-методична с всички тези етапи през които преминавахме тук за направата на един отделен проект. Това е правилният начин, по който трябва да се работи. Проектът, по който работя в момента е много по-систематизиран и като цяло, резултатът е по-добър. Смятам, че както аз, така и всичките ми колеги от Академията, след завършването си, са готови за една много сериозна работа като дизайнери.

14

КУЛТУРА

Диана Василева:

От малка рисувам в школата за изобразителните изкуства в читалище „Йордан Йовков“. От там тръгна любовта ми към рисуването. След седми клас ме приеха в приложното училище в Трявна, профил „Дърворезба“. Там дълго време рисувах икони. Когато дойде време да кандидатствам, вече бях сигурна, че искам да се занимавам с дърворезба, защото чрез нея мога най-добре да из-

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

разявам идеите си, да творя и да използвам фантазията си. Наградата за мен значи много. Винаги съм си мечтала да имам възможността да се докосна до изкуството на Франция, до традициите им в приложните изкуства. Поработих доста и съм щастлива, че трудът ми беше оценен. Радвам се, че с тази награда представам както специалността, така и преподавателя си. Единственото, което знам със сигурност е, че искам да се занимавам с дърворезба. Досега работех в Академията, където има условия за това и тепърва ми предстои да създам мое място където, ще мога да реализирам идеите си. Имам такива, все още са в мислите ми и не съм решила с коя ще се захвана. Разбрах, че това което уча е безценно след като три години работих като интериорен дизайнер. В един момент, за мен дизайна, от цел стана помощ за работата ми в областта на дърворезбата. Оцених още повече специалността и повярвах по-силно в нея. Искам да се развивам повече като художник, отколкото като дизайнер. Докато ми се налага да си изкарвам прехраната с нещо, то ще бъде приложната част на специалността. Но бих искала един ден да имам възможността просто да творя. Затова изцяло ще съсредоточа енергията си върху това. Определено смятам че резбата се развива. В академията научих, че това е изкуство с традиции, но може да се впише и в нашето ежедневие, и на световно ниво. Имаме огромно предимство – важно е да го оценяваме. Има приложение и според мен, в бъдеще то ще става все по-широко. Както във всичко, така и в резбата има поактивни и по-пасивни периоди. Вярвам, че по-доброто предстои. Дървото е екологичен материал и все повече ще се използва в дизайна и в архитектурата, както и в чужбина, така и у нас. Въпроса е всеки да намери своята ниша и да прави това, в което е най-добър. Без значение къде – тук или някъде по-света. Андриана Коцева снимки Симеон Пеков

15

КУЛТУРА

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ–16 Happy happy

В

началото на март всяка пролет разцъфва нашето красиво цвете, Международният София Филм Фест. Отглеждан 16 години с висок професионализъм, грижи и любов, той се превърна в един от значимите кинофоруми в Югоизточна Европа, включен в класацията на 50-те топ фестивала на сп. Варайъти. Без съмнение, най-мащабното международно филмово събитие в България, ще има удоволствието да събере своите зрители за едно истинско пиршество на духа. Традиционното и очаквано с нетърпение екранно изживяване следи актуалните тенденции в световното и българското кино и неизменно се стреми да запознае публиката с нашумели имена от многоликия свят на филмовото изкуство. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столичната община, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмите МЕДИА и МЕДИА Интернешънъл на

16

Европейската комисия, национални и чуждестранни културни институти и спомоществователи. С усмивка и позитивен дух дългогодишният директор на София Филм Фест Стефан Китанов- Кита Аве

започна първата пресконференция и представи основните акценти в програмата: “Ще ви залеем от кино през целия месец март. Официалното откриване бе на 9-ти март в зала 1 на НДК и празникът продължава до 29-ти. Преди това предварителни прожекции ще се състояха от 1 до 8 март в Дома на киното – да зареждат фестивала. Специални програми бяха предвидени в Бургас, Пловдив и Варна. Тази година фокусирахме върху киното на Румъния – кинематографията на Балканите, която претърпя най-голямо развитие и получи най-голямо международното признание през последните 10 години. “Румъния 10” се нарича тази програма – киното, което излезе с летящ старт на световната филмова сцена. Показахме част от румънските ленти в предварителната седмица, заедно с България – “От фестивал до фестивал”, т.е. всички български игрални филми, които са произведени от март миналата

КУЛТУРА

година до март тази година. Те бяха прожектирани в рубриката “Ново българско кино”. Предстоят и няколко премиери. В момента има цели 13 игрални ленти, които са излезли на екран. Включени са и 13 документални премиери, почти всички от тях ще бъдат световни премиери. За първи път пред българска публика беше показан „Момчето, което беше цар” на Андрей Паунов, който проследява пътя на Симеон Сакскобургготски от заточението му като момче-цар, през славното му завръщане като републикански политик до превръщането му в един от неуспешните експерименти на съвременната демокрация. Световна премиера имаше и филмът на Светослав Овчаров „Човека и народа“ за комунистическия лидер, управлявал повече от 30 години България, Тодор Живков.” Все се питам защо нашите съседи от Румъния си имат “Златна палма” от Кан? Опитах се да си отговоря още преди повече от десетина години, когато силно ме впечатли лентата ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

на режисьора Нае Карамфил, гостувал тогава у нас със своята “Филантропика”. Постепенните творчески натрупвания на талантливото поколение с изявени заложби даваше своите богати плодове. Младите режисьори не снимат измислени истории, а живия живот с всичките му черни и бели рефлекси на времето, с прост изказ. Затова се роди и “ 4 месеца, 3 седмици, 2 дни”, носител на “Златна палма”в Кан от 2007г и на наградата за най-добър балкански филм от СФФ 2008г. Не мога да пропусна “12:08 източно от Букурещ“ на Корнелиу Порумбою /”Златна камера” в Кан 2006/, както и Флориан Шербан, получил Голямата награда на журито в Берлинале 2010 за “Ако искам да свиря, аз свиря”. Видяхме и новия филм на Габриел Ахил “Сънят на Адалберт”, участник в международния конкурс тази година. Програмата ще съдържа около 160 пълнометражни игрални и документални филма и над 60 късометражни филма, обединени в

ежегодните фестивални рубрики: Международен конкурс за първи и втори игрални филми, Голямата петорка, Киното днес – майсторите, Киното утре – откритията, Ново българско кино, Балкански конкурс, Документален конкурс, Награда Jameson за късометражен филм и други. За десети път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда, избран сред традиционните 12 участника в Конкурсната програма. Сред потвърдените филми са творби от Бразилия, България, Великобритания, Германия, Кипър, Полша, Румъния, Русия, САЩ и Турция. Наградата е статуетка и парична премия от 5 000 евро. Отново два български филма ще участват в Международния конкурс, премиерни за България - „Аве” на режисьора Константин Божанов, отличен със Специалната награда на журито на МКФ Сараево 2011 след участие в Седмицата на критиката в Кан, и „Вяра, любов и уиски” на Кристина Николова – българоамериканска копродукция, получила награда за операторско майсторство (Александър Станишев) на фестивала „Сламданс”. Сред останалите заглавия се откроява филмът на режисьора Феликс Стийнц “Куклата, Шишко и аз” – Германия. Според Кита това е „страхотна немска комедия, която ще има своята международна премиера на фестивала. Ще предизвика любопитство и “Поколение П” на Виктор Гинзбург от Русия, по съответния роман, който е популярен и в България.” Българският член на журито е режисьорът Драгомир Шолев. Той спечели 3 награди от миналогодишния фест за филма си „Подслон“ – Голямата награда за най-добър филм, Наградата на публиката и Наградата на Кодак за най-добър български филм, а през 2005 спечели Наградата JAMESON за късометражния си филм „Преди живота, след смъртта”. За десети път ще бъде присъдена и наградата JAMESON за найдобър български късометражен

17

Любовникът

КУЛТУРА

филм - статуетка и премия от 6 000 Евро. Тази награда се връчва като съвместна инициатива на София Филм Фест и Jameson Irish Whiskey и се превърна в утвърдена традиция. През 2007г списание „Варайъти” публикува програмна статия, в която определи 50 кинофестивала в света /сред тях и София Филм Фест/, които не бива да се пропускат от професионалистите, занимаващи се с кино (Variety Top 50 Unmissable Film Events). Все пак 5 от тях Кан, Берлин, Венеция, Сънданс и Торонто – са тези, които определят водещите тенденции и пазарните механизми на световната филмова индустрия. Така в програмата на София Филм Фест се появи ежегодната рубрика „Голямата петорка”, която обединява творби, спечелили някои от основните награди на най-значимите пет кинофестивала. Вече стана известен един от акцентите в „Голямата петорка” за 2012 година – „Имало едно време в Анадола” на турския режисьор

18

Нури Билге Джейлан, който е гост на фестивала, за да представи лично творбата си и да получи Наградата на Столичната община. Филмът бе удостоен с Голямата награда на журито на 64-ия МКФ в Кан. Наградата бе поделена с братя Дарден. Най-новият филм на белгийските режисьори Жан-Пиер и Люк Дарден „Момчето с колелото” разказва за 12-годишния Сирил, изпратен от баща си /Жереми Рение/ в сиропиталище за неопределен период, който случайно се запознава с фризьорката Саманта /Сесил дьо Франс/ и тя предлага да го вземе в дома си за уикенда... Братята Дарден, два пъти носители на „Златна палма” в Кан /за „Детето” и „Розета”/ умеят да заснемат особено въздействащо късчетата реален живот, както и да откриват актьорски таланти. Новата им творба потвърждава вниманието, с което обикновено изграждат персонажите си и запазвайки характерния визуален стил на краен реализъм, навлиза в

една нова жанрова територия – тази на приказката. Един от най-коментираните филми на 2011г е „Торинският кон“ на иконата на авторското кино Бела Тар, според когото, това ще бъде последният му филм. Освен признанието на критиката на различни фестивали по света, творбата получи и Голямата награда на журито в Берлин 2011. Според мнението на киноманиспециалисти, това е филм медитация с особена красота, който е способен да обсеби мислите ти за дълго. Той не е празен, но може би ни среща с празнотата – подобно на бездната на Ницше, която се взира в нас, докато се опитваме да разгадаем тайните ѝ. Унгарският режисьор, сценарист и продуцент Бела Тар, известен с абстрактните си композиции и дълги кадри, е автор на 14 филма и се стреми „да се вслушва в живота”. „Фауст“ на големия руски кинематографист Александър Сокуров превзе Венеция и спечели „Златен лъв“ за най-добър филм. Това не е традиционна екранизация на безсмъртната творба на Гьоте легендата за доктора, продал душата си на дявола за любов, знания и богатство, а своеобразен „прочит” на онова, което остава скрито между редовете. Филмът завършва тетралогията на Сокуров, посветена на властта /„Молох” – за Хитлер, „Телец” – за Ленин и „Слънце” – за японския император Хирохито/. Докато в първите три части мъжете на властта откриват, че въпреки всичко са хора, при това обречени на изолацията на властта, във „Фауст” един обикновен мъж се опитва да се противопостави на естествените човешки импулси, като ги подчини на разума. Филмът се отличава с трудно поддаваща се на описание визуална красота и с неуморна вътрешна динамика, което изисква тотално зрителско внимание и трябва да бъде гледан повече от веднъж. Венецианският фестивал отличи със Специалната награда на журито още един филм от софийската „Голяма петорка“ – „Твърда земя / Terraferma“ на Емануеле Криалезе.

КУЛТУРА Филмът разказва за вдовицата Джулиета, която живее скромно със сина си Филипо и свекър си Ернесто на малък остров близо до Сицилия. Икономическата ситуация принуждава семейството да се откаже от риболовното си препитание и да превърне дома си в подслон за туристи, което е на път сериозно да обърка живота им. Завръщайки се след петгодишно отсъствие, Емануеле Криалезе / „Новият свят”/ отново изследва темата за имиграцията, но в различна перспектива и в по-съвременен контекст. Филмът е чудесен пример за това как трябва да се третира една сложна тема, без да се изпада в педантизъм и съхранявайки прекрасния авторски стил, за който допринася въздействащата операторска работа. Определят Криалезе като достоен наследник на италианския неореализъм. Норвежкият филм „Happy, Happy”, пълнометражен дебют на Анне Севицки си тръгна с Голямата награда на журито и Наградата за режисура от Сънданс’11. Сюжетът разказва за Кая, която е много развълнувана от идеята да се запознае с новите си съседи. Съпругът и синът ѝ често се обединяват срещу нея и Кая има нужда от приятели, особено ако са съвършена двойка като Елизабет и Серж. Но, както обикновено се случва, илюзиите скоро се разпадат и настъпва

Твърда земя

момента за неприятни разкрития. За разлика от заглавието си, филмът на Анне Севицки е изпълнен с контрасти и сладкогорчив привкус, както приляга на трагикомедия, в която нищо не е съвсем бяло, освен снежният пейзаж, ширнал се докъдето поглед стига. „Happy, Happy” ни изненадва със северния си хумор и с музикалните интермедии. Въпреки скромния бюджет и минималистичния декор, филмът постига максимален ефект, напомняйки ни колко често да се преструваш на щастлив причинява болка. Специален гост на фестивала е британският режисьор Хю Хъдсън, чийто дебютен филм „Огнените

колесници” (1981, с участието на Бен Крос, Найджъл Хавърс) е носител на четири награди „Оскар” ’82 – за най-добър филм, музика, сценарий и костюми, както и на „Златен глобус” ’82 за най-добър чуждестранен филм. Трийсет години след премиерата си, кинотворбата ще бъде представена на специална гала прожекция в рамките на СФФ, посветена и на предстоящите Олимпийски игри в Лондон. Сред специалните събития на СФФ 2012г е панорамата на италианския класик Еторе Скола, режисирал 40 филма за 40 години, носител на Наградата за режисура в Кан („Грозни, мръсни зли” 1974), на „Сребърна мечка” от Берлинале

Звяр

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

19

КУЛТУРА и „Сезар” /„Балът” 1982/, и на „Давид на Донатело” за най-добър режисьор /„Един особен ден” 1977, „Балът” 1982, „Семейството” 1987/. Ретроспективата на Скола е в партньорство с Италианския културен институт. Регионална премиера на фестивала има сръбският филм “Дъжд над Балканите” на режисьора Любиша Самарджич, възхитителния актьор – незабравимият Шурда от тв сериала „Горещ вятър” и „Полицаят от Петльово бърдо”. Филмът е екранизация по едноименния бестселър и разказва за семейство сефарадски евреи в периода между двете световни войни. Любимецът на българската публика Самарджич и екипът му са в София, за представянето на творбата. В програмата „Киното днес – големите майстори” по традиция се представят най-новите филми на утвърдените имена от световното кино, някои от тях отличени с престижни меж-дународни награди. „Киното днес” съдържа близо 20 заглавия, сред които „Ариранг” на Ким Ки-дук – един от найобожаваните корейски режисьори. Негова е брилянтната житейскофилософска притча „Пролет, лято, есен, зима и пак пролет”. Според Стефан Китанов – Кита “това е нещо уникално, няма жанр, няма такъв филм. Посланието на един режисьор в депресия, който се е скрил от света, снима се сам и споделя пред света Кучката

20

Мирис на дъжд на Банканите

какво му е в момента, говори за своето кино и може би за това, което предстои. Изключителен феномен.” Ще бъдат представени и „Тришна” на Майкъл Уинтърботъм, „Огнярът” на Алексей Балабанов, „Жената от номер пет” на Павел Павликовски, „Брулени хълмове” на Андреа Арнолд, „Звяр” на Кристофер Бое и др. Друга традиционна секция от програмата на фестивала е „Киното утре – големите надежди”, където се включват творби на едни от найгорещите открития в световното кино през последните година-две, сред които „Акациите” на Пабло Джорджели /наградата „Златна камера” от Кан ’11/, „Бъдещето” на Миранда Джулай /от конкурсната програма на Берлинале ’11/, „Кучката“ на Хагар Бен-Ашер /от Седмица на критиката в Кан ’11/, „Громожека“ на Владимир Кот /от конкурсната програма в Ротердам ’11/ и други.

Специално събитие, организирано със съдействието на Британския съвет, е панорамата „Дикенс на кино”, в която са включени филми по най-известните произведения на британския класик като „Големите надежди”, „Оливър Туист”, „Дейвид Копърфилд”. В партньорство с Гьоте институт ще бъде организирана специална Гала вечер на реставрираната версия на шедьовъра “Метрополис”. Преди няколко години в Латинска Америка в една филмотека са открили още 30 минути, несъществуващи във версиите, които познаваме. Специално в София ще пристигне немски композитор и пианист – ще свири на живо, създал е музиката точно за тази нова версия. На 16-ия София Филм Фест се очакват над 300 чуждестранни гости. Част от тях ще дойдат специално за 9-ото издание на програмата София Мийтингс, което по традиция събира европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени публично пред аудитория от ръководители на фондове, продуценти, дистрибутори, представители на институции, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални директори и селекционери. Както винаги в рамките на София Филм Фест и София Мийтингс ще ни очакват различни изненади – специално събитие с ЮНЕСКО и още едно – съвместно с Информационното бюро на Европейския Парламент в България, свързано с наградата LUX.

КУЛТУРА

ДАНИС ТАНОВИЧ Б

осненският режисьор Данис Танович ще гостува на 16-ия Международен София Филм Фест и ще бъде отличен за приноса си към киноизкуството с Наградата на София – научи сп. Черно и бяло” от шефа на Пресотдела Светлана Дамянова. Данис Танович е роден през 1969г в Зеница. Учи музика, инженерство и кино в Сараево. Преди да емигрира в Белгия в продължение на две години снима военните събития в родината си. През 1992г заминава за Брюксел, където учи режисура в Националния висш институт по изкуствата. Пълнометражният му дебют „Ничия земя” (2001) получава „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, както и 42 други международни отличия, сред които наградата за най-добър сценарий в Кан и на Европейската филмова академия, „Сезар” за най-добър филм и „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм. “Ад“ (2005) е заснет на френски език с участието на звездите Еманюел Беар, Карол Буке и Карин Виар. „Само мъртвите са видели края на войната”. Този цитат от Платон загатва за сюжета на „Очите на войната” (2009). Но за разлика от „Ничия земя”, тази драма проследява не войника, а хроникьора на сраженията. За главната роля в „Цирк Колумбия” (2010) Данис Танович кани звездата на сръбското кино Мики Манойлович. Кинопродукцията грабна наградата на публиката в Сараево 2010 и получи „Златен портокал” за най-добър филм в Анталия 2010. Филмът беше представен на XV СФФ и в момента се прожектира у нас. „Кинокариерата ми винаги е била обърната към войната и последствията от нея - коментира Танович. - Започнах да снимам още в казармата. След това направих няколко ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

документални филма, които доведоха до първия ми игрален филм „Ничия земя”. „Очите на войната” се занимава с последствията от войната. Историята в „Цирк Колумбия” приключва с началото на войната. Тези три филма по някакъв начин са една лична трилогия, посветена на времето преди, по време на войната и след нея. Провинцията в Босна, където снимахме „Ничия земя”, е изключително красива. Бях щастлив да преоткрия пейзажа, горите, ледено студените реки. Беше истинско удоволствие да бъда там - не само заради красивата област, която послужи за фон за развитието на действието, но и защото можех да поговоря с хората. В тази част на света понякога имате чувството, че времето е спряло. За съжаление, доста неща са се променили, а нанесените щети са непоправими. Понякога имам чувството, че през 1992г, когато комунизмът се срина, се оказахме на ръба на една бездна. Останалата част от света наблюдаваше с мълчание какво се случва от своето ъгълче. Трябваше да скочим, но така и не успяхме да се изкачим от другата ѝ страна“, споделя Данис Танович. В програмата на XVI София Филм Фест е и най-новия филм на Данис Танович, късометражният „Багаж” (2011). Сюжетът – след дългогодишно отсъствие Амир се връща в Босна и Херцеговина, за да се погрижи за останките на родителите си. Те са загинали по време на войната, но телата им така и не са открити до момента. Амир решава да посети и родното си място. Там той открива не само порутената си къща, но и забравен приятел и хора, които знаят за него повече, отколкото той самият знае за себе си... София Филм Фест ще представи и ретроспектива с филмите на Данис Танович. Мариана Енева

21

КУЛТУРА

Глобалната експанзия на „Точките“ „Аз съм колорист и винаги съм бил ужасно влюбен в цветовете. Така се родиха и Точковите картини... трябваше просто основа, на която да се положат цветовете и да се улови движението им, с което аз толкова често боравя. Изведнъж се оказа, че аз имам всичко, което исках- начин да отразя радостта от цветовете...“ Деймиън Хърст Смело определение за творец с двойка по рисуване. Деймиън Хърст не отрича факта, че не умее да рисува, нито този, че често разчита на асистенти да „произведат“ многобройните, макар и лимитирани серии творби (снимка 1). Въпреки, че е заклеймяван като просто още една издънка от т.нар. „обида за творците“ Движение на Младите Британски творци (YBA), Деймиън Хърст е важен. Важен е не толкова неговият звезден статус, или аукционния му рекорд от почти $20 милиона, нито факта, че умее да печели от препарирани животни във формалдехиден разтвор. Деймиън Хърст е важен, защото е епитом на съвременния пост-Уорхол творец, съчетавайки ролите на мениджър, стратег, специалист по продажбите и PR-a, бизнесмен и артист. Хърст не е прецедент на този нов съвсем не-ренесансов тип артист; но той безпорно е уникален с начина, по който превръща себе си и творбите си в живи икони, без задължителното одбрение на арт канона и неговите критици. (Всъщност спорът дали споменатият творец-хибрид има място в арт-канона тече вече 24 години). Как отговаря Хърст на това? Той просто „залива“ света с 1500 от своите Точкови платна в

22

11 различни локации на всичките клонове на престижната галерия на Лари Гагозиан (Gagosian gallery). Мултишоуто с красноречивото заглавие: ‘Всички Точкови Картини 1986-2011’ (The Complete Spot Paintings) показва 331 творби, вариращи от миниатюрни 5 милиметрови полукръгли платна до такива с епичните размери от 40 фута (~12.19 метра) с впечатлителните 25 781 петна от по 1 милиметър, всяко от които е абсолютно индивидуално и неповторимо. Композиционно творбите са обединени от комплексни и наситени точкови матрици до по-опростени такива, съставени от гъсто разположени лъскави петна. Принципът на изработка на платната е съвсем прост – Хърст диктува размерът, формата (кръг, квадрат, ромбоид, триъгълник, диаманд и диск) и диаметърът на точките, след което асистент нанася тези „точки“ по продължението на цялото платно, оставяйки разстояние помежду им, равно на диаметъра на петната. Прави впечатление, че петната, сами по себе си са чисти и необемни форми от домашен гланц и са разположени в непрекъснати решетки. А схематизмът, както отбелязва американския критик

Розалинд Краус се получава, когато изкуството обърне гръб на природата... Освен обичайните форми, заучени в училище, „Точковите Картини“ биват групирани и в още една формация, нещо като медицинско организационна схема, в която цветът е свързан с определена буква от азбуката и цифра от 0 до 9. Заглавията, които Хърст е подбрал за тези картини, звучат малко заплашително – Кокаин Хидрохлорид, Морфин Сулфат, Бовайн Албиум, Бутулиниум Токсин А и по-скоро напомнят инвентаризация на аптека. Нищо чудно, че серията е наречена „Контролирани субстанции“ (The Controlled Substances Key Paintings). Интересно е да се отбележи, че макар и повечето платна да изглеждат механично направени, при по обстоен преглед на тези с миниатюрни размери, ясно личи човешката намеса. И макар вариациите в размера, формата и цветовата гама да са многобройни и повече от достатъчни, удоволствието от взирането във „фармацевтичните“ творби и картините „Точки“ си остава сведено до съзнаването, че си изправен пред серия от картини с успокояващи цветни точки. Прости

КУЛТУРА

Снимка 1: Неизвестен автор All artwork © Damien Hirst and Science Ltd., All rights reserved, DACS 2012, Photography by Mike Bruce. Courtesy Gagosian Gallery

Controlled Substance Key Painting, © Damien Hirst and Science Ltd. All rights reserved, DACS 2012, Courtesy Gagosian Gallery.

Photographed by Prudence Cuming Associates

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

точки. Според някои критици като небезизвестният Ричард Дормънт напр., „Точковите Картини“ са резултат от псевдо културните ценности на някои колекционери, готови да заплатят огромни суми за модернистично изкуство. Непретенциозни, но в никакъв случай евтини, те радват окото без да предизвикват катаклизмични емоционални или интелектуални отклици, което ги превръща в перфектното попълнение за всяка корпоративна колекция. Въпреки критиката, че Хърст е оттегчен от тези си творби след 24 години, авторът изненадва с известието, че подготвя, заедно с асистентите си, най-голямата картина „Точки“, която ще съдържа 1 000 000 петна, а завършването и ще отнеме около 9 години. Фактът, че Хърст познава светът

23

КУЛТУРА

All artwork © Damien Hirst and Science Ltd. All rights reserved, DACS 2012 Photography by Mike Bruce. Courtesy Gagosian Gallery

All artwork © Damien Hirst and Science Ltd. All rights reserved, DACS 2012 Photography by Mike Bruce. Courtesy Gagosian Gallery

и своята публика, е безспорен, така както и неговият неизменен талант да осъществява неоригинални идеи по оригинален начин. Животът не може да е скучен, особено ако всичко е поднесено многоцветно и в милиони. Милена Коцева

24

Iminobiotin Hydrazide, © Damien Hirst and Science Ltd. All rights reserved, DACS 2012, Courtesy Gagosian Gallery.

Photographed by Prudence Cuming Associates

КУЛТУРА

П

овече от 100 човека събра залата на читалище “Димчо Дебелянов-1960”, в столичния квартал “Яворов”, за участие в кулинарния конкурс “Европейска кухня”. Депутатът от Европейския парламент Кристиан Вигенин беше специален гост на инициативата. Трийсет и три кулинарни произведения, разпределени в категориите “Салати”, “Ястия” , “ Тестени изделия и сладкиши”, бяха представени от участниците. Наймного бяха гозбите и десертите от българската национална кухня, но не липсваха салати и десерти от кулинарната традиция на страните от Европейския съюз.

Кулинарен конкурс в читалище „Димчо Дебелянов“

Кристиан Вигенин поздрави участниците в съревнованието за техния ентусиазъм и умения, които са демонстрирали при подготовката

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

на своите произведения. По думите му, едно от нещата, които му липсват при работата в Брюксел и Страсбург, е именно българската кухня, и такива събития му помагат да оцени още по-добре родната ни кулинарна традиция. Председателят на читалището Иван Митев каза, че жените са водеща сила и опора на поколенията, а Миглена Иванова - организатор на кулинарната изложба-състезание, благодари на участниците от всички поколения. Тя каза, че традиционната кулинарна надпревара привлича и децата, и майките, а Денят на жената 8-ми март е важен и трябва да бъде честван. Представителите на журито между които и главният редактор на списание “Черно и бяло” Станислава Пекова, се затрудниха при излъчването на победителите, защото всички участници се бяха постарали да демонстрират най-доброто от своите умения. Отличените бяха разделени в две категории - деца и възрастни.

Първата награда в детската категория спечелиха Ирина Друмева и Катерина Първанова, за приготвени от тях торта и сладки. Всички деца, участвали в инициативата, получиха предметни награди и енциклопедия, предоставена от организаторите от читалище “Димчо Дебелянов”. Особено оспорвана беше надпреварата и при възрастните. “Лодките от син патладжан”, приготвени от Мария Златанова, както и кавърмата по „Ленински” на Ралица Луканова спечелиха първо място в категорията “Ястия” . АнаМихаела Търнева участва за първи път в кулинарното състезание, но пък успя да се качи на стълбицата на първенците с невероятния си кекс. Евродепутатът Кристиан Вигенин връчи наградите на победителите. Организаторите на конкурса, който е традиционен и се провежда за четвърта година, коментираха, че интересът към празника с кулинарната надпревара расте. Меги Китанова

25

КУЛТУРА

Виенски валс

и благотворителност за 12 път в София

Дванадесетият Виенски благотворителен бал, който се състоя на 11 февруари под патронажа на кмета на София г-жа Йорданка Фандъкова и посланика на Република Австрия г-н Герхард Райвегер предизвика възторга на всички гости и особено на представителя на община Виена

г-н Ернст Волер, който пристигна специално за събитието. Той и съпругата му споделиха, че са присъствали на много Виенски балове, организирани в столиците на различни държави, но балът в София ги е впечатлил с изискаността и разнообразната си програма, с

прекрасната си атмосфера и най-вече с умението на българите да танцуват. Благодарение на подкрепата на Община Виена, за пореден път, дошлите на бал дами получиха подарък. Този път това беше джобно сребърно огледало. За прекрасната организация на събитието специално благодари и посланикът на Австрия, както и австрийците, присъствали на бала, почувствали се наистина „у дома“ с музиката, която изпълняваха на живо музиканти от България и Австрия. Събитието беше почетено не само от представителите на бизнес кръговете и културтрегерите на България, но и от дипломатическите представителства на Белгия, Дания, Полша, Холандия, Южна Африка, САЩ, Норвегия, Ливан, Франция, Испания, Малтийския орден, Унгария, Сърбия, а бившата посланичка на Гърция пристигна специално за събитието от Атина. Усложнената обстановка в страната беше причина за отсъствието на представителите на политическия елит на страната, както и за краткото пребиваване на кмета на София на бала. Г-жа Фандъкова уважи събитието с присъствието си, макар и само за откриването му, но отново подчерта, че застава зад благотворителните каузи, оповестени от организаторите. Балната вечер предложи на всички присъстващи не само изискана атмосфера и кухня, но и възможността да общуват и да се забавляват. Много настроение създаде импровизираното танцуване на кадрил, под ръководството на хореограф и под съпровода на класическия оркестър. С присъствието си, всички гости дадоха своя принос за набиране на средства за изграждането на Център за възстановяване на деца с онкохематологични заболявания, а събраните от благотворителната томбола 4 835 лева ще бъдат предназначени за подпомагане на пострадалите от бедствието сполетяло хората от с. Бисер. Диди Чолакова

26

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО

Йосип Щросмайер

радетел за свободата на българите Гражданско сдружение прави мост между България и Хърватия И у нас все по-често се говори за гражданско общество, което би могло да бъде коректив на управлението, което да бъде будната съвест на нацията. По правило, под гражданско общество се разбира самосъзнателността на гражданите на държавата, която в тяхно име регламентира дейността на националния бизнес. Именно това общество служи на личния и обществен интерес на хората в материален и духовен план. Тръгвайки от тези правила, всячески исках да разбера има ли подобни личности в нашата страна. Щастливата случайност ме срещна с един от радетелите за съхранение на българското в лицето на Трифон Павлов, председател на УС и изпълнителен директор на Гражданско сдружение „Епископ Йосип Щросмайер”, учредено в столицата през 2004г. Повод за създаването на неправителствената организация е издигането на паметник в София на големия приятел и благодетел на народа ни, хърватския духовник, национален водач и възрожденски деец Йосип Щросмайер.

Каква е значимата роля и дейност на епископа за нас българите? Големият славянофил е издал в Загреб през 1861г. сборника на българите от Струга, братята Димитър и Константин Миладинови, „Български народни песни”. И забележете с единственото условие, творбите да бъдат изписани с български букви, а не с гръцки, както му ги бил поднесъл Константин. По-младите българи може би не знаят, че епископът е един от първите почетни членове на Българското книжовно дружество /БАН/ и един от първите дарители на БЧК. Благодарение на неговата финансова подкрепа, в Загребския университет десетки българи са получили своето образование, сред които около 30 жени. Хърватинът Щросмайер е бил застъпник за преодоляване на разкола между Западната и Източната църква, вярвайки, че духовното съединение на славяните е важна предпоставка за тяхното обединение. С негови средства в Рим и Лорето, Италия са построени параклиси, носещи името на светите братя ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

Кирил и Методий. Той се посвещава на борбата за самостоятелност на Хърватия в рамките на тогавашната Австро-унгарска империя. Славянофил по разбиране, Щросмайер искрено се радва на Освобождението на България от турско

27

ПО СВЕТА

робство и в писмо до папата се застъпва за Санстефанска България. Когато е открит паметника на известния славянофил у нас през септември 2006г, представителите на ГС”Епископ Й.Щросмайер” получават писмо от Държавния секретариат на Ватикана от името на негово светейшество Папа Бенедикт XVI с благословия и найсветли пожелания. Трифон Павлов сподели, че учредили библиотечна поредица, с името на епископа. До момента има две книги – двуезичната стихосбирка на хърватския поет Недьелко Шпилек „Непознати пътеки” и сборника „Епископ Йосип Щросмайер и българите”. В знак на благодарност за заслугите на епископа към страната ни, в столицата ни има и улица на негово име. По инициатива на сдружението в Централните софийски гробища са възстановени забравените и полуунищожени гробовете на поета Пейо Яворов, на заместник-върховния главнокомандващ на българската армия по време на балканските войни ген. Михаил Савов, на Гьорче Петров и Иван Гарванов. Последната реализирана инициатива на сдружението е открития, в края на 2011г до паметника на епископ Щросмайер, паметен знак, оставен във връзка със 150-годишнината от издаването на сборника на братя Миладинови „Български народни песни”. Павлов изрази своето огорчение от забравените наши светини и осквернените гробове на видни възрожденци, поети и писатели. Потресаващо е в 21-ви век да видиш поругани паметници и да твърдиш,че си част от Европа, споделя моя събеседник. Трифон Павлов разказа, че преди да възстановят гроба на Гьорче Петров, в Скопие е имало инициатива за пренасяне на костите му в Македония. „И може би имаха основание заради нашето немърливо и пренебрежително отношение към героите и радетелите за свобода”, признава изпълнителният директор на сдружението.

28

Специално за „Черно и Бяло” Павлов не пропусна да подчертае, че за успешната дейност на сдружението, особено място имат успешно спечелените проекти от тяхна страна. Един от тях е за издаването на сборника „Епископ Йосип Щросмайер и българите. Хърватския интелектуален елит и София”. Другите два са по повод издаването на книгата на Степан Радич „Възродена България”, един от достойните чуждестранни приятели и духовни пазители на България. Третият е за възстановяване и социализация на паметника на Щросмайер. Павлов твърди, че добри препоръки и съдействия за сдружението са получили от СУ „Кл.Охридски”, БЧК, Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Националния исторически музей, Министерство на външните работи и др. обществени организации. От сдружението имат идея да издадат като двуезична книга, „История на българския народ”, чийто автор е французина Жорж Буске. През далечната 1909г я написва и издава в Париж. В момента единственият оригинал на творбата се намира в библиотеката на Софийския университет. „През този наш преход, редица от ценностите изчезват, губим национално-историческата си памет, склонни сме да унищожаваме светини. Но има и хора, които ценят историята и искат да я предадат на поколенията, чиста и неопетнена”, споделя Павлов. И допълва, че целите на сдружението и в бъдеще са насочени към популяризиране живота и дейността в полза на България и на чуждестранните ни приятели. Представителите на сдружението се стремят да запознаят най-вече подрастващите с неизвестни факти, събития и личности, оставили следа в историята. „Ще продължим да отстояваме общочовешките ценности без разлика на религиозна или етническа принадлежност”, казва Павлов. Миглена Китанова

Борбата за социална справедливост е за целия свят НОВИ КНИГИ

Лидерът на ПП „Движението за социален хуманизъм” и народен представител от КБ Александър Радославов представи първата книга от трилогията под заглавие: „Движение за социален хуманизъм. Възникване, развитие, дейност” Тя съдържа статии, биографични очерци, документи, протоколи и декларации, редица интервюта, богат снимков материал, които чертаят историята на социалдемокрацията у нас. Официални гости, съпартийци, съидейници, приятели, политици и културни дейци изпълниха зала Тържествена на дом-паметника на ЗС „Ал.Стамболийски” в столицата. За да заявят своята съпричастност към идеите и развитието на ДСХ, дойдоха депутатите проф. Любен Корнезов, проф. Андрей Пантев, Петър Димитров, лидерът на ЗС „Ал.Стамболийски” Спас Панчев, Ивелин Николов, д-р Евгений Желев, Антон Кутев, Пламен Орешарски, Петър Мутафчиев, посланикът на Виетнам у нас Н. Пр. г-н Чан Ван Тхин, представители на неправителствения сектор. ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

Без да търси изкуствен ефект и присъщата за редица политици помпозност, Александър Радославов изрази своята мотивация за написването на книгата: „Възприех като морален личен ангажимент документирането и съхранението в обществената памет на развитието и дейността на утвърденото в политическия ни живот разклонение на автентичната съвременна българска социалдемокрация – общността на социалните хуманисти”. Александър Радославов е извървял пътя от редови член на БСДП до председател на ПП „Движение за социален хуманизъм”,както и народен представител от КБ в 40-то и 41то Обикновено народно събрание. В предговора той се връща към учредяването на ДСХ на 6 и 7 май 1995г на Национална среща във Варна по инициатива на Стефан Радославов, главен секретар на БСДП, негов брат и вече покойник. Припомня, че това е новата политическа линия на ясна идентификация на БСДП в лявото политическо простраство. Зародило се като идейно течение в БСДП, Движението за социален хуманизъм се развива като гражданско сдружение през 1996г и прераства в политическа партия през 2003г, член на КБ – парламентарно представена в 40-то и 41-ото Обикновено народно събрание. А от 2007г и в ЕП. ДСХ се декларира като последовател на д-р Атанас Москов и приема

като основа на своята платформа неговото учение за социален хуманизъм. В своята книга Александър Радославов свързва идейното си израстване не само с патрона на ДСХ д-р Москов, но и с мъдростта на политика Петър Дертлиев. Той посвещава интервюта и теми за тези известни българи. Авторът изказва почит към Захари Карамфилов, Тодор Ненчев, Стефан Златев, Жорето Бехметьев – все имена към които питае признателност. Присъстващите в залата можаха да чуят речи на д-р Москов на специална видеостена, който отново със затрогващо слово на оратор и политик казва, че „Новото хилядолетие ще бъде борба за социална справедливост за цялото човечество. „Социалдемокрацията у нас е призвана да се бори срещу опитите за установяване на „див” капитализъм и да работи за социална пазарна икономика и свободно, справедливо и солидарно общество, на базата на баланс и партньорство между интересите на труда и капитала, на личността, обществото и държавата”. Гостите получиха книга и автограф от автора, както и уверението че в скоро време ще излязат другите две произведения със заглавия: „Движение за социален хуманизъм. Нашите ценности” и „Движение за социален хуманизъм. В огледалото на медиите.” Миглена Иванова

29

НОВИ КНИГИ

Енциклопедия „Първа българска република (1946 – 1991)”

На 23.01.12г. българското културно-просветно дружество „Кирил и Методий“, съвместно с българският културен институт „Дом Витгенщайн“ организираха представянето на новоизлязлата в България енциклопедия „Първа българска република“. На тържеството присъстваха и.д. посланик на Република България в Р. Австрия г-жа Елена Шекерлетова, Борислав Петранов – директор на БКИ „Дом Витгенщайн“ и българи живеещи в австрийската столица, проявяващи интереси към историческото минало на България. Представянето на енциклопедията направиха двамата съвместни автори на изданието проф. д-р на ик. науки Димитър Иванов и ст.н.с. д-р Милен Куманов. Ст.н.с. Куманов обърна внимание на някои от отличителните черти на изданието – стремежа да се обхванат по възможност по-голям спектър от лица и събития, липса на каквато и да е било идеологизация на съдържанието и личностно отношение към историческите факти и събития. След изложението на двамата автори присъстващите зададоха въпроси, свързани с пропуски и непълноти за лица и събития, както и за отношението на съвременната историческа наука към тях. Публиката не скри своето задоволство от дадените отговори и въобще към появата на самото справочно издание, което несъмнено ще се утвърди като един неизчерпаем източник за този противоречив период от нашата история. Станка Костова

30

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

32

ФОЛКЛОР

Шопите отвъд шопската салата Т

е носят сини сукмани, бели ризи и беневреци. Те пеят на два гласа. Те изпълняват танците си с натрисане. Те населяват западните части на България. Ако

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

досега не сте се досетили, те са българите от шопската етнографска област. Шопската етнографска област в България има следните предели: на изток – Ихтиманска Средна гора, на юг – Рила и Осоговската планина, на запад – сръбската граница и на север – Стара планина. Никога няма да сбъркате, ако назовете областта Шоплук, Шоплък или Шопско, защото именно това са наименованията, използвани от местното население. Всъщност, когато се говори за место население,

е много трудно да се вземат под внимание междудържавните граници на България, Сърбия и Македония, защото независимо от националното съзнание на шопите от тези страни, те представляват една обща етно-регионална група с еднакъв песенен и танцов фолклор, диалекти и облекло. За Шоплъка са характерни двугласните песни. Те се изпълняват само от жени. А това, което силно отличава областта е вторият глас в песните. Той за разлика от другите фолклорни традиции не лежи на

33

ФОЛКЛОР

един тон, а напротив – движи се близо до първия, създавайки остро звучене и чувството, че сякаш се съревновава с него. Най-доброто пеене, според шопите, е когато втория глас надделее над първия. За това и вторият глас се изпълнява от най-малко две певици, до шест или седем, а първият – само от една. За шопския двуглас са характерни секундовите хармонични съчетания, които придават особено дисонантно звучене на песента. Изпълнителите се стремят да спечелят секунди там, където могат да ги избегнат. Може би малко от нас знаят за съществуването на групата на Бистришките баби. Липсата на популярност у дома, обаче, не пречи на тази фолклорна формация да прославя автентичните песни от Шопско по целия свят. Уникалното

34

полифонично тригласно пеене на бистричанките е дори под закрилата на ЮНЕСКО, което е още едно признание за красотата и изяществото на българския фолклор. А какви ли са модните тенденции в тази етнографска област? Народната носия за шопската етнографска област е сукманена и саичена за жените и белодрешна или чернодрешна за мъжете. Сукманената женска носия е характерна за всички райони с изключение на кюстендилския, където е застъпена саичената. Тя се състои от бяла везана риза, тъмно син или черен вълнен сукман. Върху сукмана на кръста на повечето места се опасва тъкан колан или червен пояс. В някои райони се носи и престилка. Косата се сплита на

ФОЛКЛОР една плитка и се забражда с кърпа. В Граовско се носят и интересни шапчици. На краката се обуват шарени чорапи и цървули. Мъжката носия се състои от бяла риза, тесни вълнени бели беневреци и менте. Поясът в Софийско е син и се опасва под ментето, а в Граовско и Годечко е червен и се опасва върху загърнатото дълго менте. На главата се носи гъбоподобен овчи калпак. Краката се обуват в шарени, бели или тъмни чорапи и островърхи цървули. Основното забавление на шопа е не какво да е, ами изпълнението на традиционните за областта народни танци. Всъщност надали знаете, че най-бързото хоро на Балканите е засечено точно в Шоплука. Шопските танци се

изпълняват с натрисане, което е една от най-характерните им черти. Шопът играе своите танци с голяма лекота. Движенията в тях са много разнообразни. Характерен е подчертаният стремеж за откъсване от земята, изразен не само с подскоците и високите движения, а значително подсилен от предхождащите или следващите ги кратки приклякания, набивания, проява на сила и мъжество. Шопските народни танци са предимно смесени. Витите хора най-често се завиват на охлюв, което е характерно за тази област. Съпроводът е предимно инструментален. На песен се играят само женски шопски танци. Най-известните за тази област хора са Граовското, Ръченицата, Копаницата, Петруниното, Четворното и много други. А най-използваните музикални инструменти в тази област са гъдулката, двуянката, гайдата, кавалът, тамбурата и тъпанът. Основна позиция в шопския фолклор заема, разбира се и хуморът. Кой не е чувал за прословутата упоритост на шопа, за острия му език и специфичната му мъдрост. Една легенда разказва, че едно време в Софийско е имало голямо езеро оградено от планина и шопите се прехранвали с риболов. Един ден Шопът се навел от лодката да извади мрежата си от водата, ударил главата си в скалите на брега и планината се разцепила на две. Така се създало Искърското дефиле. Тук е момента да се отбележи, че подобни анекдоти се разказват от останалите балканци за българите въобще. Ако разказът за тази изпълнена с темперамент и богата на традиции област на България е пробудил вашия интерес, не спирайте любопитството си, а потърсете още информация. Такава със сигурност ще намерите в изобилие, защото едно нещо не може да бъде оспорено и това е необятността на българския фолклор. Анелия Кузева

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

35

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

Пред Съда на общественото мнение Бях млад и красив. Все още имах коса и жените ме заглеждаха. Може би си спомняте за мен, казвам се Иван Ангелов. Да, това наистина съм аз, от плът и кръв. Човекът, който написа „Соленоид и шпонка” – популярното упътване за сглобяване на бета-макс касетофони, което пожъна такъв огромен успех на Фестивала на техническата литература в Ахтопол през зимата на ’73-та. След този успех всичко се нареди и в личен план. Влезох в притежание на прекрасна съпруга, чиято добродетел бе надмината само от красотата на невероятната ми кола. Имах всичко, за което може да мечтае един 25-годишен младеж. Нищо, че вече бях навършил четиридесет. И тогава, просто така, изведнъж, от самосебе си, всичко се сгромоляса. Бях нает от медийна групировка „Черно и Бяло“ – групировката за свободна журналистика, култура и обществен живот – да адаптирам „Соленоид и шпонка“ за теле-новела. Арогантно, аз приех. Не мина много време преди да бъдат изхарчени килограми пари и сто време за маркетинг и реклама. Машината бе задвижена. Единственото, което оставаше бе моят принос. С немалка доза срам признавам, че отлагах тази задача повече от един или два пъти в полза на ходенето на ски на Ветровала. Тогава,

36

илюстрации Андриана Коцева

Соленоид и шпонка или

илюстрации Андриана Коцева

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ внезапно, дойде една-седмица-до-срока. Нощ след нощ седях пред празния лист, но напразно. С течение на времето, за мен ставаше все по-ясно, че първоначалният ми успех се дължи на моментен проблясък, вместо на талант. И сами можете да се досетите какво означаваше това за кариерата ми. Хора, които доскоро ме гледаха със симпатия, граничеща с обожание, сега ме гледаха с обвинение, граничещо с отвращение и викаха „Плюв!” по мен, техния доскорошен идол. Красивата ми съпруга ме напусна. Колата ми излезе от гаранция. Не мина дълго и преди да бъда изправен пред Съда на Общественото Мнение. Отзад напред, но в обратен ред, той е последна инстанция. Нека ви кажа, това не е място, в което бихте искали да имате ангажимент. Самата сграда е мрачна и плашеща. Портиерът има сенки под очите и лоши обноски. На стената над входа, с латински цифри пише „СРАМ И ПОЗОР”, а незнайна ръка е пояснила, че „САМО ЦСКА”. .................................................................................. Катедрата на съдията се губеше сякаш на километри височина. Съдебни заседатели бяха майките на бившите ми приятелки, а приставите – гладни хрътки. Около декоративната клетка, в която седи обвиняемия лежеше разхвърляна цяла плеяда от зеленчуци, монети, счупени бутилки и какво ли още не. „Какво ли следва?” – се запитах. „Катран и перушина? Позорен стълб?” ................................................................................... Прокурорът : – Ваша чест, уважаеми Съдебни заседатели, скъпи гости! Обвинението ще докаже отвъд всякакво основателно съмнение, че г-н Ангелов тук, хич не е стока. Погледнете го само... Г-н Ангелов, разкажете ни - как мина денят Ви? Аз: – Ами-и... Моля?

– Г-н Ангелов, просто кажете на съдебните заседатели – и не забравяйте, че сте под клетва – смятате ли себе си за добър човек или не!

– Хъ? Ами...

– Ваша чест, това е прекалено! Моля Съда да инструктира обвиняемия да отговаря само с „Да” или „Не”!

– Приема се – каза Ваша Чест.

– Благодаря Ви, Ваша чест! Е, г-н Ангелов, ще Ви попитам още веднъж, като Ви припомням, че можете да отговаряте само с „Да” или „Не”. Разбрахте ли? Само с „Да” или „Не”. Добре. Ето го и въпросът: Колко е корен квадратен от Пи?

– Ъ-ъ?

– Какъв е смисълът на живота? – Прокурора ставаше все по-нападателен.

– Ъ-ъ-ъ... – отбелязах мъдро, но всъщност отвътре все по-трудно си намирах място.

– Защо небето е синьо? Къде зимуват раците? Как е застъпен проблемът за Супер Аз-ът в творчеството на Доньо Донев?

– Ъ-ъ-ъ... – вече започвах да изпадам в паника – Г-н Ангелов, – каза Прокурора тържествуващо, – Всъщност...истината е, че Вие... нямате абсолютно никакъв талант, нали? Признайте!

– Добре! – изкрещях примирено – Печелите! Да или не! Да или не! Доволни ли сте?! Да или не-е-е...

– Г-н Ангелов, – каза мрачно съдията като ритуално ме посочи с пръст.

– Вие сте позор за писателското съсловие. По време на процеса демонстрирахте абсолютна липса на разкаяние и респект към модерните тенденции в развитието на професионалното писане. Живеем в свят на е-комуникации, е-търговия, е-... мейл… Вместо това Вие избрахте пътя на моралното разложение. Както стана ясно от свидетелските показания - все още използвате пишеща машина. Не знам какво точно искате да докажете с това, но знайте, че този Съд няма да толерира неспособност за адаптация към модерните технологии или нисък нетен доход. За такива престъпления, наказанието е и може да бъде само едно – от 3 до 5 години лишаване от авторитет. Господине Ангелов, обществото Ви се довери, а Вие го предадохте. В моите лични очи, Вие господине, сте по-лош и от паметника пред НДК. Колкото и крайна да Ви се струва тази оценка, аз мисля, че е справедлива. Виждането на този Съд е, че писането и без друго е работа за хора без работа. Да бъде практикувано без наличието на талант, пък, съвсем не е работа. За това Ви осъждам на вечна забрава, без право на помилване! И чукчето се спусна: „Шшхюуу... Бам!” Петър Красимиров ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

37

илюстрации Андриана Коцева

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

ЩАСТИЕТО търсенето на красотата или красотата на търсенето

Замисляли ли сте с колко хора се разминавате по улицата всеки ден? А правило ли ви е впечатление колко от тези хора носят на лицето си усмивка? Устремени в работата си, заклещени в оковите на собствените си мисли, ние трудно се спираме, за да видим света около себе си. Казваме, че търсим красотата на живота, а всъщност единственото, което правим е да обръщаме гръб на красотата на това търсене. Още с раждането у нас започва да се изгражда правилният модел на обществото. Това, което ни казват е, че трябва да учим усърдно в училище, за да влезем в престижен унивeрситет. След това трябва да завършим с отличие висшето си образование, за да можем да си намерим хубава и доходоносна работа. Тя от своя страна ще ни даде сигурност и спокойствие на старини и ще ни осигури висока пенсия. А не е ли твърде късно да си поемем дъх на шейсет-годишна възраст?! Защо не сме способни да разберем, че щастието в живота не идва в края на тунела?! Красотата се крие именно в търсенето, в онова продължително търсене, наречено живот. То не е крайна цел, то е състояние на душата, което ни кара да се усмихваме безпричинно. Усмивката е онзи неподправен белег на щастието, който не може да бъде скрит под зимните дрехи, не може да бъде помрачен от дъждовното време, не може да бъде изтрит под напорите на чуждото мнение, защото този, който е открил щастието, знае, че то е несломимо. Щастието не се крие от нас. Ние сме тези, които доброволно се лишаваме от неговото присъствие в живота си, ние, които сме слепи за малките радости на ежедневието, ние, които вярваме, че само големите постижения на работното място са в състояние да ни направят щастливи. Нека отворим очите си за красивата и пъстра рамка на сивия ни работен ден: красив е изгревът, който виждаме през прозореца, когато се събуждаме преди работа, красив е натрупалият сняг, който ни посреща, когато прекрачим прага на нашата къща, красива е музиката, която изпълва колата ни, докато прекосяваме сутрешния трафик, красиви са и хората, които ни заобикалят и които също като нас не осъзнават в какъв прекрасен свят живеем. А не е ли точно това щастието. Да погледнеш нещо за миг и то да пробуди у теб усмивката. Затова нека не забравяме да се усмихваме по пътя към търсенето на красотата, защото в живота не е важно от къде идваш и къде отиваш, а дали успяваш да си щастлив по пътя, да бъдеш щастлив в търсенето. Анелия Кузева

38

НЕПРИЛИЧНО ЩАСТЛИВИЯТ

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

ХРИСТО КОВАЧЕВСКИ

А

ко попитате някого, за това кой е най-известният ловешки бизнесмен, той със сигурност веднага ще скокне, разпалено ръкомахайки да ви обяснява от „а” до... за Гриша Ганчев. Но, ако недай си боже, попитате кой е на-добрият български изкуствовед в областта на западно-европейското изкуство, то едва ли ще получите какъвто и да е отговор. Случи се ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

така, че дори очакванията ми за „интелектуалничене” се разбиха и то на такова свято място, каквото е Панаира на книгата, където с неудомение разбрах, че за личност от ранга на Недостижимите, каквато несъмнено е Христо Ковачевски, брилянтният изкуствовед, също не се знае. Мъглата се повдигна, когато напомних, че той идва от рода на един от създателите на

храм-паметника „Свети Александър Невски”, един от първите български архитекти – неговия дядо, също Христо Ковачевски. Че е българският преводач на популярните „Богове, гробници, учени” (претърпяло пет издания) и „Последният американец” на К. В. Керъм. Превел ги е не в ролята на поръчков преводач, а за себе си, за самия превод. Защото превода е

39

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

изкуство – изкуството да владееш „ключа” към него. Научил го от баща си – академик Иван Ковачевски, ръководител на Института за защита на растенията още преди 9 септември, който в отговор на намеренията на сина си да учи английски му посочил речниците, отсякъл: ”Ето ти – учи!” Последвали и немски, и френски, и чешки, и словашки, и руски. Дори и иврит. Съдбата му изиграва малка шега – едно нараняване на ръката, докато се изявява и като алпинист, го лишава от първоначалната му страст – цигулката. И така, вместо да стане първа цигулка в радиооркестъра, той и до днес остава единственият в България хабилитиран експерт по експертиза на картини. Дейността му в тази насока го среща с найкрупните световни колекционери – от Арман Хамър до Оскар Гез – собственик на най-голямата европейска колекция, „Пти Пале” в Женева. Великите фалшификатори са като великите художници. Доказва го най-опитният фалшификатор на всички времена – Хан ван Меерген, фалшифицирайки един от найизтъкнатите холандски художници Вермеер ван Делфт. Тези картини и до днес продължават да се съхраняват в световните галерии. Възпитаник на Чешката школа, завършва история на изкуствата в Карловия университет в Прага, където среща и своя духовен баща академик Блатни – изтънчен познавач и изследовател на хмела. Завръщането в България му отреди „Сизифовска” роля – той възроди едно ново поколение в историята на изкуството, трето по ред, след доайените Николай

40

Райнов и Богомил Райнов. И посвети цели 41 години на двете най-значими национални художествени институции – Националната художествена галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство, превръщайки се в един от нейните създатели. Христо Ковачевски ни остави такива значителни творби като „Иван Лазаров” (преведена на четири езика), „Светът на картината” (претърпяла четири издания,), „Кватроченто”, „Караваджо”, „Евтим Томов”, „Творби, майстори, съдби”. Интересът, който прояви небезизвестното лондонско издателство „Кромуел” към „Мадоната в западно-европейската живопис” би главозамаял всеки. Особено от продължението на историята – започват бързи преговори за издаване и на следваща книга – „Старият завет в западноевропейската живопис”. Заглавието ѝ се появява на страниците на каталога „ALPINE FINE ARTS”, още преди трудът да види „бял свят”. Христо Ковачевски е единственият българин в този световен каталог, с постижението от две заглавия. Но това е само една малка част от специализираната изкуствоведска „тежка артилерия” от творчеството на Христо Ковачевски. Всъщност, списъкът е безобразно дълъг. Защото, едва ли има тематика от сферата на изкуството, която да не е влязла под кожата му. От смисъла на пиенето на алкохола, което той по свой изкуствоведски метод и не без намесата на Господ, разбира се, обоснова в рубриката „Алкохолика – цивилизация”, до описанието на църквата „Свети Теодор Тирон и Свети Теодор Стратилат” в

Добърско и за султана на Османската империя – Сюлейман Първи Каноник и незаслужено забравеният български скулптор, творил в Рим – Асен Пейков. Христо с умение пишеше и за случките от ежедневието. Разказваше ги с с едно незабравящо се чувство за хумор, привилегия само на избраниците. Случка като тази, за първото му пътуване в Истанбул, когато посягайки към листа с предлаганите в местен турски ресторант ястия, пред смаяния му поглед, вместо очакваните непонятни турцизми започват да „изплуват” чисто „нашенските” шкембе чорбасъ, мусака, шиш кебап, та дори и кюфтасъ. И веднага го осенява чисто философско прозрение: „Велики Боже! Не съм и предполагал, че знам турски!” Познанията на Христо Ковачевски като изкуствовед и експерт-създател на няколко поколения колекционерски банки като „Моллов” и „Евробанк” са неизброими. Още като завеждащ отдел „Чуждестранно изкуство” в Националната художествена галерия той прави двоен дебют – и като комисар на наша представителна изложба в Атина, и като изключителен дипломат – изложбата се открива в навечерието на военния преврат в Гърция през 1965г. И така до върха - изложбата „1300 години българска икона” в две културни столици със световна значимост – Лондон и Единбург. Остава завинаги влюбен и в двете, но повече в Шотландия, „родила” дузина световни гиганти като изобретателят на телефона Александър Бел и автора на „Веселите просяци” Робърт Бърнс, които Христо Ковачевски майсторски преведе на български. Последният му проект бе превода на един от най-изтъкнатите познавачи на еврейското мистично учение Гершом Шолем – автор на книгата „За Кабалата”. Но от преводаческия подвиг на Христо Ковачевски остана още една изцяло преведена, но все още неиздадена Кабала. Леонора Ангелова

“Предсмъртно” на Вапцаров и “Enfant Perdu” от Хайне ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

Боян Ничев отбелязва в книгата си “Вапцаров или нашият поетичен диалог със света”, че “Вапцаровата естетика /става по-ясна/, ако се свърже с търсенията на европейското изкуство от това време, ако се разглежда в рамките на онзи диалог със света, който /поетът/ е водил чрез поезията си”. До голяма степен е познато присъствието на Вапцаровата поезия в чуждоезиковия литературен живот, благодарение на осъществени преводи, критика и научни изследвания. Интерес буди и въпросът за продуктивното възприемане на личността на Вапцаров в една чужда литература, какъвто е случаят например с пиесата на испанския автор Мануел Мýньос Идалго “Никола Вапцаров – кървава бразда”, в която българският поет е главно действащо лице. Но за да се види Вапцаров в контекста на световната поезия би трябвало творчеството му да бъде съотнесено и към явления в историческото развитие на други литератури. Знаем, че няма текст сам за себе си, че всеки текст е свързан с други текстове. Такъв пример ни предлага разглеждането в междутекстов диалог на предсмъртното стихотворение на Никола Вапцаров и “Enfant perdu” от Хайнрих Хайне. Бегъл поглед от поезията на Вапцаров към лириката на Хайне отправя Христо Радевски, спомняйки си как Александър Балабанов формулирал в една лекция, че стиховете на Хайне “са сякаш обикновено нещо, но всъщност са недостижими”. Според Радевски тази мисъл се отнася и към Вапцаровите стихове. Стихотворението “Борбата е безмилостно жестока”, познато като “Предсмъртно”, е написано през април 1942 г (първата строфа) и на 23 юли 1942г (втората строфа), в деня на произнасяне на смъртната присъда и само няколко часа преди изпълнението ѝ. Стихотворението “Enfant perdu” Хайне публикува през 1851г след като преживява Февруарската революция от 1848г в Париж, прикован на смъртно легло, като последно от цикъла “Лазурус”, в последната си и най-значителна според мнозина стихосбирка “Романцеро”. Сравнението между двете стихотворения е провокирано от структурно, т.е. от идейно, семантично и интонационно сходство на двата стиха. Ритмично, двете стихотворения звучат еднакво, написани в петостъпен ямб, към който иначе и двамата поети прибягват рядко. По отношение на римата обаче двете произведения разкриват съществена разлика. “Enfant perdu” е написано в класически, т.н. кръстосани женски и мъжки рими, а последното стихотворение на Вапцаров е с рима, която се утвърждава от средата на ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

20-те години на миналия век. Сътворено в екстремната ситуация преди разстрела, стихотворението на Вапцаров, необичайно за него, се състои от две четиристишия; Хайневото стихотворение обхваща шест четиристишия. Двата интерпретирани стиха си кореспондират на семантично-стилова основа. “Enfant perdu” е написано в духа на късната Хайнева лирика. Тогава поетът, след поемите “Германия. Зимна приказка” и “Ата Трол”, което ще рече след революционната 1848г, изоставя сферите на субективното, приближава поетическия си език до прозата, става по-конкретен, по-малко формален и измества метафоричния с разговорния езиков изказ. Вапцаров, от своя страна, както отбелязва Н. Георгиев, въвежда разговорната интонация в българската поезия. И двамата поети, запознати с народната песен, разчупват традиционния класически стих. Лексемата ‘падам’ и в двата израза получава еднаква функция на границата между конкретното значение и метафоричната употреба.

41

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ След първия превод на Хайнево стихотворение от П. Р. Славейков през 1866г и преди всичко, след преводите из лириката на немския поет от Л. Каравелов през следващото десетилетие, творчеството на Хайнрих Хайне присъства неотлъчно в българския литературен живот. Ив. Вазов отбелязва генетичната връзка на поемата си “В царството на самодивите” с “Германия. Зимна приказка” от Хайне. И Ив. Вазов, и по-късно Т. Траянов, посвещават на немския поет свои стихотворенияпортрети. А П. П. Славейков, който включва свои преводи из лириката на Хайне в антологията си “Немски поети” е и първият, който рефлектира в статията “Хайне в България” върху интереса към неговото творчество в България. Хайневата поезия е неразделно свързана и с революционната традиция в българската литература и би могло да се предполага, че Вапцаров е запознат с нея. Докато световноизвестните стихотворения на Хайне из неговата “Книга на песните” “Лорелай” и “Борът” имат съответно само четири и шест превода, то значимите с политическо звучене творби “Силезийските тъкачи” и “Германия. Зимна приказка” – или част от нея – са преведени съответно единадесет и девет пъти. А в юбилейната Хайнева 1936г, в потока на засиления у нас интерес към политическата му поезия, когато дори споменаването на името му е забранено от фашистката цензура, в периодичния печат, в “Кормило” и “Мисъл”, са публикувани почти едновременно два превода на “Enfant perdu” – от Любомир Огнянов и Николай Хрелков. Известно е, че именно през 1936г Вапцаров се установява в София, където се включва в обществения и литературен живот, най-вече на лявата творческа

42

интелигенция. Навярно Вапцаров е чел поне един от двата превода на “Enfant perdu”. Знае се, че с Николай Хрелков го е свързвала дружба. Хрелков публикува своя превод в листа за Хайне на в. “Кормило”. В същия вестник Вапцаров за първи път отпечатва две свои стихотворения. Прави впечатление, че в споделяните от него разбирания за приемственост в изкуството – кое от класическото наследство на световната поезия е найблизо до изискванията на новото време, той се опира на имена като Шекспир, Гьоте, Пушкин, Горки, Келерман и дори на Хамсун, но не споменава Хайне. Появата на “Аз паднах. Друг ще ме смени и ... толкоз.” във Вапцаровото и “Der eine fällt. Die andern rücken nach” (“Човек падна. И друг ще го смени”) в Хайневото стихотворение трябва да приемем за типология. Дори ако имахме доказателство, че Вапцаров е познавал преводите на Огнянов и Хрелков, това само би потвърдило типологичния паралел. Защото и двата превода на “Enfant perdu” – по отношение на интересуващия ни стих – са по-далеч от оригинала отколкото Вапцаровото стихотворение. Фиксираната типология, след установяване липсата на генетични връзки между интерпретираните стихотворения на Вапцаров и Хайне, разкрива убедително две наднационални явления от различни епохи, комуникиращи едно с друго, в системата на световната литература. И двамата поети заявяват първостепенното място на индивида и в политическата си поезия. Хайне убедено се обявява през 40-те години на 19 век в Париж в защита на социално онеправданите. В началото на 40-те години на миналото столетие Вапцаров воюва за същото. Ако Хайне издига глас за разрешаване на въпроса за стомаха, то Вапцаров неведнъж има предвид битката за хляб и свобода. И българският, и немският поет поемат в конкретна социално-психологическа ситуация пътя на саможертвата. При Хайне не се стига до нейното действително осъществяване; тя остава в сферата на идеалното. У Вапцаров готовността за саможертва е налице в цялото му творчество – от “Синята морска тетрадка” със своя зов “Аз чакам деня!” и реферата “Морето”, до поетически творби като “Пролет” и “Писмо”. А с предсмъртното му стихотворение, тя ще въплъти същността на неговото битие, като се превърне в трагична реалност. Петър Велчев разкрива, че когато Вапцаров използва едни и същи лексеми, той влага в тях противоположен смисъл. Като изключение, лексемата „падам“ във всеки контекст, е свързана инвариантно единствено с идеята за саможертва. Със сравнителната интерпретация на предсмъртното стихотворение на Никола Вапцаров и “Enfant perdu” на Хайнрих Хайне се предлага един пример, опирайки се на разбирането за системния характер на световната литература, за идейната и поетологическа комуникация на Вапцаров с нейни водещи представители на историята ѝ, запазили присъствието си до днес, в която и той се е вписал и присъства. Проф. Емилия Стайчева

В 1.

2.

3.

4.

5.

6.

духа на скоро пристигащата пролет софийските галерии сменят зимното настроение с няколко изложби от АРТзаглавия. АФИШ колоритна живопис, а Сатиричният театър ще оживи сцените си с още две прекрасни премиерни Екипът на „Черно и Бяло“ ги подбра за вас в мартенския си арт афиш, както следва : Човекът. Реката. Живопис от крайдунавските страни, Една пътуваща изложба 2011-2013, 13.03 – 30.03, галерия Академия Тома Трифоновски – ретроспектива, посветена на 75-та годишнина от рождението му, 17.03 – 15.04, СГХГ Common history and its private stories (История и истории), Куратори: Яра Бубнова и Роланд Финк, 13.03 – 15.04, СГХГ Terra animalica, живопис, Катрин Томова, 22.03 – 4.04, галерия Ракурси „Спанак с картофи“ от Золтан Егреши, премиера, на сцена от 14.03, Сатиричен театър Алеко Константинов „Сентрал парк уест“ от Уди Алън, премиера, на сцена от 16.03, Сатиричен театър Алеко Константинов

1. Концепцията на изложбата „Човекът. Реката.“ търси своеобразната симбиоза на изобразителното изкуство с историята и митовете на река Дунав. Целта е да се преодолеят житейските и идеологически разлики за обединяване на отдалечени страни с различни култури. Художници от държавите на Дунавското поречие, от извора до устието, са поканени да увековечат върху платното на картината усещанията си за царствената река. В това си намерение инициаторите на изложбата се доверяват на естетическата и познавателна стабилност на картината: живописта е изразното средство, а картината „белег на живота“. Присъствието на човека е ключов момент в изложбената сбирка. В резултат имаме уникалната гледна точка на млади творци към реката и нейните хора. Тя винаги е индивидуална, съзвучна на вътрешния свят на съответния автор, но заедно с това носи и белезите на представената страна. По този начин изкуството се превръща в катализатор на обществени взаимовръзки и добросъседски отношения.

2. На 16 март, петък, от 18.00 часа Софийската градска художествена галерия представя ретроспективна изложба на Тома Трифоновски по повод 75 години от рождението му. Той е един от авторите със свое лично пространство в българското изкуство. Пространство, което се измерва както с ярък и самобитен пластичен език, така и с търсенето на нравствени категории в наглед непретенциозни теми и прости, изчистени композиции.

3. Изложбата „Common History and its Private Stories” (История и истории) е показана за първи път през 2009 г. в MUSA Museum Start Gallery Artothek (Музей / Галерия „Старт“ / Артотека), Виена. Тя е опит да се отбележи 20-годишнината от падането на Берлинската стена – не толкова като основното събитие от скорошната европейска история, колкото като събитие с голям ефект; събитие, което предизвиква поредица от политически събития с глобално влияние, които определят живота ни през последните повече от 20 години. В нея са включени работи на 30 художници. Издаден е каталог на български, немски и английски. ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

43

АРТ АФИШ 4. Галерия „Ракурси“ представя „Terra animalica” на Катрин Томова. За изложбата си художничката казва: „Този проект се роди от желанието и необходимостта ми да рисувам ярко, контрастно, агресивно и провокативно. Така, естествено нещата се свързаха с усещането ми за неопитомената, „дива” природа. Водещата емоция се оказа въображемото бягство от сивотата, ежедневието, урбанизацията, цивилизацията. Исках да се опитам да възприема цветността в инстинктите на дивия звяр, да изживея красотата на недокоснатата природа, да чуя притаената тишина в очите на дебнещия тигър. Това пътуване към неосъзнатите начала на живота на тази планета извика от подсъзнанието ми любов към първичното, непокореното и носещо ярката цветност на сътворението. И още: тревогата за съдбата на дивата природа и страхът, че нейната красота може да стане жертва на човешкото безразличие. “

5. „Това е история за жени и мъже, които – като всеки от нас – искат да бъдат обичани и да обичат, които искат да бъдат поне малко по-щастливи. Това са делови мъже и жени, на които все не им стига онова, което вече имат, които трудно свикват с мисълта, че годините минават, и все искат да започнат отново, някакъв нов живот, в който ще има повече ласка, внимание, в който ще бъдат важни за другия… В този свой стремеж те се хвърлят в непрекъснати банални авантюри. Ситуацията е смешна, защото всичките персонажи се въртят все в един затворен кръг, в него консумират своите изневери и в крайна сметка се връщат в точката, от която тръгват – но излишно наранени, частично обезверени, напълно объркани… В луксозния квартал Сентрал парк уест хората не мислят за пари, но са също толкова пълни с копнежи, колкото навсякъде другаде. Историята е по УдиАлъновски остроумна и смешна. Авторът с особена мекота търси разбиране за техните усилия да оправят поне малко обърканите си съдби.“ – режисьор Бойко Илиев

6. Въпреки кулинарния привкус в заглавието, комедията „Спанак с картофи” наднича в съблекалнята на трио футболни съдии преди и след мача. Трима мъже, уж колеги, уж дружески настроени, а същевременно съперници за жени и постове. Дали ще спазят уговорката да „работят в екип” в името на общия успех и Големия футбол и дали ще им се размине само с нецензурния припев „Съдията, съдията…”

44

MOTA-6 Laboratory Козметичната компания „Мота6” Laboratory, собственост на г-жа Таня Роганска, е създадена през 1991 г. и е лидер на българския пазар в разработването на съвременни технологии и създаването на високоефективни козметични продукти. Фирмата произвежда козметични серии по собствени, патентно защитени технологии, регистрирани в Русия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Израел, Турция, Гърция и др.

100% чисти растителни масла и натурални аромати – Collagena NATURALS, Collagena Silver Pearl, Collagena SUPERAKTIVE, са продуктите от ново поколение на „Мота- 6” Laboratory, гр. Пловдив. Топ-брандът на „Мота – 6” е Collagenа R+M - висша луксозна българска козметика, която гарантира здравето на кожата и съхранява нейната естествена красота. Всички продукти за кожата съдържат чист – 99,5% висококачествен колаген в активна форма, за дълбочинно въздействие, произведен по собствен патент на фирмата чрез мембранна технология. Продуктите на „Мота - 6” Laboratory са освободени от консерванти, синтетични оцветители, синтетични аромати, силикони, минерални масла, органични UV-филтри и алкохол.

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

Пловдив бул. Дунав 10, ПК 81, тел./ факс: 032/ 95 09 7, GSM: 088 652 30 24, e-mail: mota6@abv.bg

45

Безусловната любов

е водеща градивна сила Н ина Илиева е родена и израстнала в град Банско. Завършва две висши образования – Колеж по туризъм и ЮЗУ ”Неофит рилски„ в Благоевград. Заедно със съпруга си успешно управляват семеен хотел „Мерида” в областния град. Срещаме се с Нина в уютната обстановка на хотела, който е аранжиран с нейни платна и рисувани от нея декоративни свещи. Предстои реализиране на нейната най-голяма мечта – откриването на творческа работилница. Голямата страст на Нина е рисуването с пръсти с маслени бои. Всички уикенди са посветени на тази любов. Когато рисува, тя няма замисъл и тема. Докосва боичките с пръсти, изваждайки всички цветове, но винаги започва с бялото. В самата картина тя излива емоцията и душевността си.

Картината зарежда с топли мисли и дава добра енергия, защото Нина има добри ръце на рейкист, като всеки обикновен човек има мисия и тя е да помогне на всеки един да осъзнае, че любовта е водеща градивна сила. Съвсем скоро в сградата на Американския университет в Благоевград Нина откри изложба с над 40 маслени платна под наслов”С Любов и за Добро”. ”Не завиждам, гледам в моята си къщичка, защото енергията, която бих загубила за това, предпочитам да я вложа за личностно развитие, да сътворя нещо ново.” Често се връща в Банско, защото там преминават първите 18 години от живота ѝ – ”Банско ми дава много и винаги ме зарежда положително”. А малкото си свободно време посвещава на своето семейство. Сътворява невероятни ястия в кухнята на семейният си хотел „Мерида” по свои рецепти от Банския край и лично посреща всичките си гости. Миропа Кьосева

Кольо Фичето

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

П

рез 2011 г. България отбеляза 210 години от рождението и 130 години от кончината на майстор Кольо Фичето (Уста Кольо Фичето (1801 – 1881 г), самоукият строителен и архитектурен гений на България, родоначалникът на монументалната ни възрожденска архитектура, майсторът със златни ръце). Не само сега, но и занапред, творенията на големия му ум и сръчни ръце са и ще бъдат почти навсякъде из България, обогатявайки я, дарявайки я с безсмъртната слава на българския строителен гений, който и досега стъписва и учудва всичките признати наши и чуждестранни архитектурни корифеи със смелите си конструктивни решения, изящни дизайнерски и филигранни хрумвания, издържали гибелни земетресения, наводнения и човешка интервенция през вековете. Всички творения на Кольо Фичето са подчинени на скромния му девиз „Да строим за векове не само за пари, но и за чест на майстора”. Майсторът Кольо Фичето е роден в китното българско градче Дряново, потънало в зеленината на тясната долина на Дряновската река, сред живописните гънки на Предбалкана, с красивите си бели къщи и чардаци, с тежките си покриви от каменни плочи, калдъръмени улички и ухайни цветя. Името му произлиза от жилавия български „дрян” – символ на пословичното през онези години българско здраве и дълголетие. През тези първи години от живота на Майстор Кольо Фичето, Дряново се намира под влиянието на старобългарските легенди и на последната столица Търново с останките от старите си крепости, църкви и символи, поддържащи живата памет за мощта на българската държава. Картината се допълва от домашното огнище с неговите писани дървени къщи, образци на българското майсторство, с големите стаи с миндери, ракли, полици с наредени по тях медни съдове, накити и украшения, а на много места и книги за четмо и писмо, с прочутите дърворезбени тавани. Това пък давало богат материал за изучаване на българските ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

традиции за домашната обстановка и уют по онова време, за дюлгерството и архитектурно-строителното изкуство. Всичко това кулминира в работата на десетки сръчни майстори-строители, търговци и занаятчии, прославили името на Дряново из всички краища на страната, та дори и до Букурещ и Белград, Виена и Милано, Солун и Цариград. Връщайки се в поробена България те носели със себе си наученото в Европа и го прилагали, пречупено през българските народни традиции. Така дряновските дюлгери, каменоделци, зидари и ваятели били търсени не само в пределите на тогавашната турска империя, но и извън нейните граници. По този начин, познавайки културата, техниката и бита на свободна Европа, дряновските жители постепенно навлизали в динамиката на онова будно време. Символ на приобщаването към новото време е построената през 1872г, една от първите в България, дряновска градска часовникова кула. Ето в какво време и място се ражда, израства, възмъжава и изгрява Майстор Кольо Фичето, ненадминатият възрожденски строител на България. Оскъдни са данните от неговото детство. Останал от малък сирак (баща му, търговец от стар род, починал когато малкият Кольо е бил на три години). Майка му Гина се омъжва повторно, но отново овдовява, след което се отдава изцяло на децата си. Не навършил и дванадесет години Кольо става чирак при един от най-известните по онова време дюлгери, от когото научава много тънкости снимка 1

47

снимка 3

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

на строителния занаят и чрез когото поема първите си впечатления от Еснафа на дряновските и тревненските дюлгери. По-късно чиракува при каменоделците от западнобългарската строителна школа в гр.Корча, а след това и при брациговските майстори, където усвоява тънкостите при строителството на църкви, камбанарии, мостове и др. Много важен за неговото развитие е и историческият момент за все още поробената България през ХІХв – векът на българското Възраждане. Това е времето на огромен творчески кипеж във всички посоки на народните умения – занаяти, строителство, учение, изкуство, архитектура. На 23-годишна възраст Кольо Фичето става калфа и пред него започва шеметна архитектурно-строителна кариера. По това време получава статут на Градски архитект към Търновската

община. Тогава, доколкото имаме информация, той среща изгората на сърцето си – Маринка, за която се жени и с която има 7 деца. През 1930г той продава къщата си в Дряново и цялото семейство се премества в Търново. Там майсторът остава до края на живота си – умира през 1881г на 82-годишна възраст. От спомените на неговия внук – генерал Иван Фичев, а и от тези на на неговия племенник, съдим за годината, в която е започнал изграждането на първата си черква. Бил е само на 35. Последната, която съгражда е след седемдесетия му рожден ден. За целия този златен период майстор Кольо Фичето не само е строил, но е проверявал и е контролирал всички държавни проекти и строежи в Дунавския вилает при управлението на Митхат паша. Съдбоносен момент за него става трагедията на учителя му – Майстора Димитър Софиянлията (обесен в Търново, за участитето си във Велчовата завера). От него той поема и довършва започналата работа по изграждането на черквата и камбанарията в общия православен комплекс на обновявания Преображенски манастир. По това време, в друго балканско градче, Габрово, се снимка 4

снимка 2

ковяло бъдещето на голям търговско-индустриален център. Местни и чуждестранни търговци разнасяли продукцията на габровските занаятчии не само из цялата турска империя, но и далеч извън пределите ѝ. Не изоставала и културно-просветната му роля. Тук, през 1835г, патриотът Васил Априлов открива първото светско училище в България, което по-късно се превръща в гимназия, а сградата била построена от

48

снимка 5

бъдещия Майстор Кольо Фичето. През следващата 1836г довършва черквата „Св. Никола” в Търново.(снимка 1). Тази работа го увенчава със званието Майстор, а датата на осветяването на храма – 15.V.1836г – остава наистина паметна в биографията му, защото вече на всичките му съвременници става ясно, че се ражда една от най-ярките фигури на българското Възраждане. Потвърждение на това е последвалата детайлна хронология на неговото дело. Майстор Никола Фичев започва и много бързо изгражда търновската черква „Св. Рождество Богородично” през 1842г – 1844г. Тук за пръв път той прилага прочутото си нововъведение в черковната архитектура – специфичната извивка на корниза, известна и до днес като т.нар. „двойно извитата кобилица на Фичето”. Следват храмовете „Св.Димитър” в Килифаревския манастир през 1846г, „Св.Успение Богородично” в с. Пирсово през 1846г, съборният храм в манастира „Св.Троица” през 1847г, „Свети Никола” в Горна Оряховица , „Св.Димитър” в Лясковец. Едновременно с това Първомайсторът започва строителството и на черквата „Св.Николай” в Дряново (осветена през1851г), където особено силно разгръща творческия си гений – размества колони, фокусира купола като общ център на сградата, използва подходящ здрав и лек материал (предимно дървен) за изграждане на камбанарията и купола и много други. Следва изграждането на кулата-камбанария на Плачковския манастир „Св. Илия”(1852г), енорийските храмове в Търново „Св. Св. Кирил и Методий” (1860г – 1861г) и „Св. Марина” (1862г – 1863г), „Св. Спас” (1863г), както и на някои къщи в старопрестолния град, между които снимка 6

ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

снимка 7

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

особено място заемат къщата на Никола Коюв (къщата с вещопродавницата на Стефан Ахтар), известна като „Къщата с маймунката” (1848г), (снимка 2), хана на хаджи Никола (1858г) (снимка 3) в центъра на Велико Търново – една от най-оригиналните сгради с обществено предназначение. Ханът е изграден в много тесен участък върху стръмния скат на р. Янтра с преодоляване на денивелация от 9 м. Същият показва не само новото виждане и градоустройствения усет на Майстор Кольо Фичето, но и познаване на архитектурните средновековни модели за изгражданото пространство с обединяващ цялостния комплекс вътрешен двор и общ чардак. С това той внася нови елементи и решения в една прогресивна жилищно-търговска среда с национален български привкус. Именно към този творчески период от живота му прозира и определена еволюция във възгледите и концепциите му за архитектурата на църковните, жилищните и обществените сгради. Безспорна илюстрация за това са шедьовърът (както самият той го нарича) на дотогавашното му блестящо черковно строително умение – черквата „Св. Троица” (1865г – 1867г) в Свищов (снимка 4). Чрез нея, той въвежда вертикалното членене на фасадите, а всяка острота в обемната конструкция смекчава с леко извити, вълнообразни форми и очертания. Въвежда нов елемент, като превръща цялата източна фасада в грамадна апсида с огъната вълнообразна форма, органично свързана с тялото на църквата и в една обща хармония с цялата архитектурна композиция. Това е в разрез с канона апсидата да се присъединява към източната част. През 1865г изгражда оригиналната дворна, осемстенна, декоративна чешма на Соколския манастир, близо до Габрово (снимка 5). През 1856г, тук се установява четата на Капитан Дядо Никола. Подслон тук е намирал и Васил Левски. Следва построяването и на друг негов строителен шедьовър – новия конак в Търново (1872г – 1875г) (снимка 6). И до днес, повече от 135 години, това негово дело се счита за класически представител на българската архитектура. В общи линии това е барокова сграда с голям обем и високи аркирани прозорци по фасадите. Отново се срещаме със специфичната Фичевска кобилица, майсторски вписана в архитектурното

49

снимка 8

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

решение на тази красива административна сграда. След Освобождението в нея заседава Учредителното Събрание на новоосвободена България, изработило и приело Търновската конституция. През 1873г Майстор Кольо Фичето завършва черквата „Св. Константин и Елена” в Търново. Оригинални решения тук са, че куполът и подкуполното пространство са изградени от масивен материал, прозоречните площи са увеличени, намален е броят на олекотените колони, отделните части на покрива са с леко извит свод. Истинска слава Майстор Никола Фичев получава и в друга голяма област от архитектурата – мостостроенето. Под негово ръководство и с личното му участие са изградени мостовете в Дряново (1851г); на р. Росица (1858г) в Севлиево (снимка 7) дълъг 110м, издържал големите, катастрофални наводнения през 1859г, 1897г и 1939г; мостът на р. Веселина край с. Йовковци (1865г), мостът на р. Янтра край Бяла (1865 – 1867г), (снимка 8); т.нар. Беленски мост, дълъг 276м и широк 9м, с 14 сводови отвора. Беленският мост е най-изящният камен мост в историята на българската архитектура и е от категорията на класическите мостове в световната практика.Този мост впечатлил особено силно Феликс Каниц – известният унгарски историк и пътешественик по нашите земи преди и след Освобождението. Запознал се лично с Кольо Фичето, в книгата си „Дунавска България и Балканът” той пише: „Със своите елементарни знания е създал една постройка, която, като изключим тези в Цариград, може да се нарече най-съвършената нова, хидротехническа постройка в Турция и може да прави чест на много видни европейски техници... Който разглежда моята скица на моста на Фичоолу при Бяла... ще извика като мен: Какво би могло снимка 9

да стане с такъв високонадарен народ, ако можеше едно от нашите многобройни технически училища да се премести на Балканите.” През 1874г – 1876г Майстор Никола Фичев построява прочутия покрит мост над р. Осъм в гр. Ловеч, проектиран отначало като транспортен (снимка 9). Поръчката е на Османската държава. Изграден е върху 5 каменни устоя с височина 4,50м и ширина 3,50м. Дълъг е 84м, висок – 7м и широк – 10м. Горните части на каменните устои са украсени с патриотични скулптурни изображения на лъв, двуглав орел и др. Имал е 64 малки дюкянчета и се е осветявал с газови фенери. Бил е построен в първоначалния си вид изцяло от дърво без метални части, с дървени клинове, а каменните устои са от пясъчник от близкото село Радивене. През август 1925г мостът е изгорял напълно при пожар, през 1926г – 1931г е изграден нов железобетонен, а през 1981г – 1982г, след реконструкцията на арх. Златев и инж. Малеев, въстановява първоначалния си вид. Покритият мост е бил единствен по рода си на Балканския полуостров, а в Европа по това време са съществували само още три такива: в Люцерн, Флоренция и Ерфурт. Още преди около два века, този уникален покрит мост на България се сравнявал единствено с прочутия мост Понте Векио във Флоренция. За него са писали в книгите си прочути пътешественици като Ами Буе и Феликс Каниц. Тук трябва да се отбележи прогресивното развитие на строителния гений на Майстора – ако неговите първи мостове са били с традиционната по това време „гърбата” конструкция, позната под името „римско” платно, то следващите като Беленският мост, Ловешкият покрит мост и др. са първите построени у нас съвременни европейски мостове с право (хоризонтално) пътно платно, което за времето си е било постижение в мостостроенето. Нещо повече, интересни са критериите на този гениален строител за чест и сигурност на построения от него пореден мост в турската империя - при освещаването му легнал отдолу, за да гарантира качеството на труда си с живота си. На конкурса за поръчката за Покрития мост Кольо Фичето предлага най-ниската цена с фразата: ”Паша ефенди, ако не направя моста за 700 000 гроша, вземи ми главата!” Пословично е неговото родолюбие, скромност, природна интелигентност и състрадание. Той е бил спокоен, разсъдлив човек и силно вярващ християнин. Още се помни и кулата-звънарна от ХІХв като архитектурна доминанта и знак за българския етнос в градска среда, известна като „Фичевския знак” – завършва с шатровиден древен знак за старобългарските строителни традиции. Майстор Кольо Фичето е знаел отлично турски, гръцки и румънски език. Всяка есен, както е по традиция, с него са се разплащали за свършената работа и той е дарявал на нуждаещи се и вдовици брашно, храни и пари. Това е Кольо Фичето, прочутият майстор, оформил българските архитектурни традиции. Николай Пиперов

50

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Георги Данчов

ЗОГРАФИНА Д

атата е 27-и юли, годината – 1846-а, а мястото – Чирпан. На бял свят идва Георги Данчов – Зографина, виден български художник и революционер. Животът на Зографина е изпълнен с плам и ентусиазъм, които се проявяват в цялото му творчество. Георги Данчов има изключителни постижения в областта на българското изкуство и култура. Сред тях е легендарната литография „Свободна България”, изработена през 1879г в Пловдив. Той създава първия учебник по Перспектива в страната. През живота си успешно съчетава творческа и революционна дейност. Още като ученик проявява интерес към изкуството. Когато Георги Данчов учи в „Синьото школо”, прави препис на житията на светците и ги украсява с илюстрации. На 14-годишна възраст се обучава при известния зограф Алекси Алексиев. Участва в изографисването на фреските от Араповския манастир „Света Неделя”. Забележително е, че едва на 16 години започва самостоятелна работа. Заминава за Царигад, където изучава литографска техника. Първите му литографски творби са композицията „Райна Княгиня в пещерата” и портрета на Мидхат паша. През 1867г получава поръчка от Найден Геров. Задачата на Зографина е да нарисува 19 ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

творби на български носии, сватби и битови сцени, които по-късно биват представени на изложба в Московския университет. След усъвършенстване на техниката си Георги Данчов създава едно от най-известните си произведения „Автопортрет”, изпълнена с изключително майсторство и професионализъм. Известен е с това, че рисува портрети на видни български революционери като Левски, Ботев, Раковски, Стамболов. Особено място в творчеството му заема портрета на Апостола. Любопитен факт е, че Зографина го рисува по памет, с маслени бои. Дейността на Георги Данчов е не само творческа, но и революционна. През 1869г той отдава делата си изцяло на Отечеството. Това е годината, в която се запознава с Васил Левски и става доброволец в организирането на тайни революционни комитети в Южна България. Настъпва обрат, когато през 1873г художникътреволюционер е заловен и осъден доживотно на заточение в Диарбекир. Но духът му не бива пречупен. Дори и в тези тежки мигове продължава да твори.

Създава литографията „Русалки” – фолклорно-митологична композиция. Съдбата решава, че делото му все още не е приключило и той успява да изяга от затвора. Намира убежище в Русия. Духът на твореца не стихва, там се захваща с творбата „Трагедията на България”, която завършва в Свищов през 1878г. Година по-късно създава познатата на всички нас картина „Свободна България” в чест на дългоочакваната победа над турците. Георги Данчов – Зографина се занимава и с публицистика. Издава вестник „Таласъм”, където публику-ва множество карикатури. Една от най-известните е „Шестте чувства”. По-късно развива активна обществена дейност. Избран е е за помощник кмет на Пловдив, заседава два мандата като депутат в Народното събрание. Просветителското му дело продължават неговите синове – Никола и Иван Данчови, които са съставители на една от първите български енциклопедии и множество речници. Краят на Георги Данчов – Зографина настъпва на 19 февруари 1809г, когато по стар стил се отбелязват 30 години от Освобождението на България. На тази паметна дата завършва един живот, изпълнен с творчески патос и революционен плам. Несъмнено тази светла личност заслужава нашето уважение и преклонение. Негови творби могат да се видят в галерията в родния му град. През 2009г бе открита изложба в Пловдив, в чест на 100-годишнината от смъртта му. А картината му „Автопортрет” е част от богатството на Националната Художествена Галерия. Теодора Тотева

51

Нам трябват барут и книги, пушки и читалища Любен Каравелов

Човеческата свобода бива двояка: умствена и веществена. Умствената свобода отваря на човекът очите, показва му път, по който той трябва да върви, за да може по-лесно да добие и веществената си свобода. Ние често слушаме да говорят: едни, че българите трябва сега-засега да се вземат за оръжие и да се освободят по-напред от турският бич, па после да гледат за своето умствено богатство, т.е. за своето раз­витие и образование; че барутът е сега по-потребен от мастилото, а пушката — от книгата. Други говорят, че българите трябва да се грижат само за своето умствено развитие и образование, защото тия всякога ще победят своите противници (турците и гърците) нравствено. Но и двете тия мнения са прави, а в същото време – неправи. За да изгради човек една къща, нему трябват не само кирпичи и камъни, а трябва му още място, на което ще бъде тая къща изградена, гнилá, шинди, талпи, а най-повече добри работници и изкусен архитектор. Едно без друго не може. Ние, българите, трябва да захванеме от началото, защото още нямаме почти нищо, и да изградиме тая къща, която се нарича отечество; а за да я изградиме, нам трябват барут и книги, пушки и читалища, ножове и училища, попове и „книжевни дружества“, с една дума, нам трябват и шинди, и гнилá, и камъни, и хора. Но как приготовляваме ние тоя материал, кoйтo е потребен за нашата къща? Идете u поискайте от някого помощ за някое българско училище, то той ще би каже: „На българите не трябват училища, а пушки“, а поискайте му да даде пари за пушки, той ще би каже: „Време ли е сега за бой! Училища са нам потребни, а не пушки и пищови.“ А всичко това се говори, за да не даде ни за едно, ни за друго. Такива примери ние видиме почти всеки ден и на всяка крачка. Нам пишат из Гюргево, че някои от тамошните граждани се мъчат да затворят училището и да изгонят учителят си, защото учителят им имал нещастие да предложи на някои родолюбиви гюргевчени да си направят черкова. Може ли, кажете ми, да ни накара някой насила да направиме какво и да е добро? … Деца сме още ние, българите, и не знаеме накъде отиваме и що търсиме. Ако ние вървиме по тоя път, по който сме досега вървели, то от нас няма нищо да бъде, и всеки има право да ни се смее и да ни попържа. Ние се смееме на гърците, а не сме ни за две пари по­добри от тях. Училището за един народ трябва да бъде това, щото беше едно време за евреите кивот завета, защото от училищата зависи нашето щастие, щастието на нашите деца и на нашите братия. А ние и до днес мислиме, че платата, която се дава на учителите, е благодеяние и учителят трябва да гризе нашите кокали, които му ние хвъргаме като милостиня, и да свива пред назе полите си. Ние уважаваме свещениците, а учителите са така също наши свещеници, пред които ние трябва да свиваме полите си, а не тия пред нас. Кога ще ние да разберем тия истини и да станем хора? До кога ще да вървим сляпо и куцо да гониме своето щастие и добро? Или турците ни са досега малко били и газили? Направихме си и ние, като хората, „Книжевно дружество“ и похвалихме се пред всичкият свят, че и българите захванаха да живеят, че и тия са патриоти и желаят доброто на отечеството си. Европейските водачи и учени мъже ни похвалиха от своята страна, а иностранната журналистика изсече: „Истина, българите захванаха да живеят.“ А нам само това и трябваше, и ние се успокоихме, утешихме и заспахме си пак; ние помислихме, че всичко сме свършили и от нас повече нищо се не очаква. ... „Българинът много обещава, а нищо не прави“, казват умните люде и казват цяла истина. Пишат ни из Браила, че половината от членовете на „Книжевното дружество“ още не си са внесли парите. Ние често слушаме в Букурещ такава една философия: „За какво ще да даваме пари, когато „Българското книжевно дружество“ нищо не работи и никакво се не чуе. Когато ние видиме що е то направило, тогава ще и да помагаме.“ Чегато „Книжевното дружество“ е кръчма и—пешин вино, пешин пари. Може ли „Книжевното дружество“ да работи, когато то още няма средства, за да извърши своите обязаности? Може ли то да издава своят журнал и своите книги, когато в Браила няма още печатница? Може ли то да напредва, когато (ако е истина) действителните членове още и до днес се намират между небето и земята? Не сме ли ние, българите, достойни за оплаквание? Но нека нашите интригани говорят що щат; нека тия правят пакости колкото искат, а „Книжевното дружество“ скоро ще им докаже, че то се не бои от никакви клевети, защото неговият път е честен, а неговите занятия – чисти и свети. Никога темнотата няма да надвладее светлината и затова всичките интриги, всичките клевети ще паднат сами от себе си. Това е вярно като ден. Доброто и чистото име тежко може да се зачерни и истината рано или късно трябва да изплува отгоре, като масло над вода. Само напред!...

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

РАПОРТЬОР

— От вас искам: две самоубийства, един атентат, едно убийство, една смърт от мизерия, 2 — 3 кражби и още няколко работи от същия род — казва редакторът.

— Но как?! Аз не съм престъпник... Най-многото, което мога да извърша, това е едно самоубийство, а вие искате две... Колкото за убийствата и кражбите — не се наемам! — викам аз и отчаяно мачкам шапката си. Редакторът поглажда острата си брадичка, усмихва се снизходително и ми пояснява работата: — Наистина, познава се, че не сте се занимавали друг път с подобни работи. Обаче вий криво сте ме разбрали. Той се впуска в дълги разяснения и аз разбирам, че не е нужно нито да се самоубивам, нито да крада, нито да върша покушения: перото ще вади хляба ми, а не револверът... Вървя по улицата. Днес съвсем ми не върви. Ето 6 месеца, като съм на служба, и винаги доставям сведения, в излишък даже, за всевъзможни сензации, обаче днес нито най-малка, нито най-обикновена случка! Сякаш светът е поумнял... Още два часа ми остават на разположение! Не, необходимо е поне едно убийство! Да! Хайде бе! Ти, с вдигнатата яка, извади револвер и застреляй ей онзи господин с бомбето. Хайде де! Дръпнеш спусъка: бум — човекът пада, аз изваждам бележник и молив и най-точно отбележвам всичко... Голяма работа! Хайде де! Човекът с вдигнатата яка влиза в една обущарница. Мерзавец! Страхливец! Господинът с бомбето най-спокойно продължава своя път... Дявол да го вземе! Няма и няма! Изведнъж до ухото ми достигат тъпи, глухи звукове. Не ще и съмнение! Това са револверни гърмежи. Тичам по посоката, откъдето долитат гърмежите... Мисля си: семейна сцена. Бащата пиян. Жена му го нагрубява. Той кипва, дръпва чекмеджето на масата, вади револвер и бум… Жена му пада. ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

„Божичко“ — пищи тъщата! Бум — и нея... Тича големият син... Бум — пада и той... Ужас, кръв... сензация... Хиляди дяволи! Пак нищо. Една слугиня изтърсва някакъв килим. Пак вървя. В джоба ми има само един лев. Изваждам лева и го подавам на едно циганче и му казвам: — Я иди плесни един шамар на онова момче! Изваждам и бележника и чакам резултата. Циганчето ще го удари. Момчето ще го ритне. Ще се намеси господин, втор, трет... цяла навалица. Препирни. Двама се сбиват и т. н. Циганчето грабва лева, тича към момчето, обаче изведнъж свива по напречната улица. Ах, вагабонтинът! То ме изигра... ...Не върви и това си е! Видя се, че днес нищо няма да се случи... Редакторът ще се сърди. Може би ще ме уволни! Пък нека ме уволни. Ето Гошо се завърна. Той обеща в неделя, непременно в неделя да ми върне 200 лева, които ми дължи... С тези пари ще проживея, докато си намеря друга работа... Но каква е тая навалица? Тичам. Изморен кон паднал. От устата му тече пяна. Навярно ще умре... „Напоследък каруцарите са надминали тигрите със своята жестокост.Така днес на„Мария Луиза“ един кон умря в най—жестоки мъчения благодарение...“ — Настрана, настрана! — вика тьлпата. Прекъсвам писането и поглеждам — проклятие! Конят станал. Що му трябваше да става! Нали по-добре щеше да бъде, ако беше се отървал? Пак крача. Ето една бабичка се плъзва. Изваждам бележника. Навярно няма да стане. Но и тя става... Нямам късмет и туйто.

— Какво? Самоубийство ли? Чакайте!... Дайте път!

— Самоубийство ли? — питам една слугиня.

— Да, студенто се самозастреля!

— Браво, браво! Така трябваше! Много хубаво направил — викам аз, прегръщам слугинята от благодарност и хуквам по стълбите...

— И ти няма да свършиш по-добре! Още сега не си тамам — измърморва слугинята. Влизам в стаята. Бележникът е в ръцете ми. Разбутвам навалицата. Лицето ми свети от радост, обаче изведнъж краката ми се подгъват. Не успявам да се задържа и падам на едно канапе... Самоубиецът Гошо — Гошо, който умря, в неделя щеше да ми върне 200 лева, Гошо — единственият човек, който ми дължеше. Ах, защо не беше се самоубил в понеделник! Някой ме поръсва със студена вода.

— Какво ви стана? — пита ме разплакана женица...

— Нищо, зле...

— Можете ли да ми кажете как се казвате, какъв сте на покойника, откога го познавате и какви според вас са мотивите на самоубийството? — пита ме млад, добре облечен господин.

— Защо ви е нужно това?... Кой сте вий?

— Аз съм рапортьор...

— По дяволите и аз, и вий! Христо Смирненски в. „Българан“, 1919 г.

53

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

ИЗ САКАР И СТРАНДЖА

Верни на традицията, поне веднъж в годината, ветераните от Клуба към ТД „Шипка” – Пловдив предприемат преходи към далечни дестинации и обекти, с цел опознаването им. Първи обект по пътя ни бе невероятният археологически шедьовър – тракийската гробница до село Александрово, Хасковска област, възстановена с финансовата помощ на японското правителство и открита през 2009 година от президента на Р България Георги Първанов и членове на семейството на Японския Император. Тя ни заплени с уникалните си фрески на ловни, бойни и битови сцени на древните траки, населявали някога нашите земи. Очаровани и впечатлени от видяното и чутото, продължаваме към едно будно българско огнище, пазило българщината през вековете – Устремския манастир. Недалеч от Тополовград, сгушен в Югоизточните хълмове на Сакар, край бистра река, той се възправя напълно непознат за всички ни. Престоят обаче си струва – великолепната манастирска църква, костницата с останките на храбрите хайдути от четите на прочутите

54

войводи Кара Кольо и Инджето, всичко това грабва нашето нашето внимание. Костницата е уредена в знак на благодарност към тези народни закрилници, защото са били и големи дарители на църкви и манастири в района. Автобусът ни отвежда по-нататък. След многото пропътувани до тук километри, редно бе вече да има и отдих и за него бе избрано китното градче Елхово. То като че ли бе „кацнало” край пълноводната тук река Тунджа, преди тя да се слее по-надолу, при Одрин със своите посестрими Арда и Марица. След другарския обяд се отправихме към забележителностите на града и найвече към Етнографския музей. Оказа се, че неслучайно той е включен в комплекса „Опознай България – 100 НТО”, защото невероятните му колекции из изложбените зали отразяват миналото и ежедневието на нашите предци, българите от Одринско и Беломорието. Но... програмата си е програма. Прекосявайки северо-западните и северни склонове на Странджа, привечер преминаваме „транзит” покрай Бургас и в ранните вечерни часове се озовахме в красивото крайморско градче Китен, където

се настанихме в уютно хотелче. Обстановката в тези почти зимни дни е необичайна – улиците са пусти, навсякъде тишина, няма и помен от лятното многоезично стълпотворение, морският бряг е самотен и някак тъжен. Но за компенсация в ресторанта на хотела започва една невероятна и весела среща, с богата вечеря, с гореща програма и среща с морския бог Нептун и неговата свита. Не липсват и морски сирени, пирати и прочие „реквизит”. Вият се вихрени хора, бурни танци, оживени наздравици. Камерите запечатваха емоционални моменти. Още по средата на това своеобразно шоу домакините и обслужващият персонал „не издържаха” и се включиха активно в танците и веселието. На сутринта, след ранна разходка край морето, изпратени от любезните домакини и с пожелания за ново гостуване, поемаме към общинския център Приморско, където е „кафе паузата”. От тук нататък ни предстои среща с нещо непознато и загадъчно – тракийското мегалитно светилище наречено Бегликташ, тъй като тракийското му име е неизвестно за историята. Пътят ни отвежда след 6-7 километра до импровизиран паркинг, след което за около 30-ина минути по горски път стигаме целта си. След открита поляна, до гъста тора от странджански дъб, недалеч от морето и устието на Ропотамо, се откроява една величествена грамада от камъни, подредени по определен начин, много от които със следи от обработка. Археолозите определят този феномен на около 2600 години и го именуват като „българският Стоунхендж”. Провирайки се между скалните грамади и слушайки екскурзовода, пред нас оживяват антични сцени – езически богослужения, жертвоприношения, ритуали, астрономически занимания. Научаваме още, че тази забележителност е била с комплексно предназначение, тъй

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ като е служела като храм, като място за астрономически наблюдения, като календар, като часовник /разделял е денонощието на четири части по 6 часа/, за жертвоприношения и различни ритуали. Но пътят продължава. Разглеждаме за кратко Созопол и историческата църква, в която са положени част от мощите на Св. Йоан Кръстител, похапваме прясно пържена риба и отново в автобуса. Преминаваме през Дебелт с неговите гигантски останки от така и несбъдналата се българска мечта за втора голяма металургична база покрай морето, взираме се по околните височини, от където е започнала голямата крепостна укрепена стена Еркесията, строена от хан Тервел за отбрана от Византия. Подминаваме гр. Средец /бившето Грудово/, вратата към Странджа, днес западнал икономически и поемаме право на Запад, през долнотракийската низина. Скоро отдясно пред нас се открояват обвеяните с хайдушки легенди и възпяти в народните песни възвишения Бакарджиците, хайдушко сборище на легендарния войвода Индже, а след малко и областния център Ямбол. Заобикаляме града, поради напредналото време и се озоваваме пред мащабните руини на древно тракийския град Кабиле. Струва си престоя тук: на фона на последната издънка на Източна Средна гора, Зайчи връх, са се ширнали огромните развалини на този древен тракийски център, просъществувал хилядолетия чак до 6-и век от новата ера. Та малко ли е да се знае, че през елинистичната епоха той е сякъл десетилетия наред свои пари. Посещаваме и разглеждаме музея, което ни дава възможност да се запознаем с миналото на този град през различните епохи, та чак до неговия край... Слагаме и тук печати на книжките си и отново на път, вече към Пловдив. Всички се разделяме вечерта на третия ден с традиционното за нас пожелание „До нови срещи и пътувания”. Димитър Луканов ЧЕРНО И БЯЛО, МАРТ/ 2012

ЛЮБОВТА НА ЛУНАТА И СЛЪНЦЕТО Пролет е. Ликува природата. Празнуват звездите в небето. Светлата Луна празнува и тя – грациозна, нежна, красива.

Като грузинка танцува в нощта тъй царствено, тъй плавно и гордо, че всеки се пита: Защо е сама? Къде е джигитът, къде е?

И тя си задава този въпрос. Търси го, търси навсякъде. Но няма го него ни тук, ни там. Дали е отишъл при друга?

Тъжна, нещастна става Луната. Дали да продължи да го търси? Към Земята тя скришом наднича, но него го никъде няма.

Чака го, чака тя цялата нощ ужасно самотна, смирена. Морна заспива с надежда една, че той я обича и търси.

Вече е утро. Той се събужда и изпълнен с любов търси нея. Във дън земя ли се е тя скрила? Няма я! Няма я! Няма я!

Той оглежда добре навсякъде: в горите, в полята, в моретата. Влиза в всички дворове и къщи. Няма я! Няма я! Няма я!

Понякога и той става тъжен, но пак чака, и чака, и чака. Така е орисал Магьосника: да чакат, и чакат, и чакат.

Не че злобен е бил тоз Магьосник, да са влюбени вечно е искал. А мъдър много бил той и знаел, че близостта любовта убива,

но че и това вечно очакване може да бъде също опасно. И затова, само понякога, той пуска и денем Луната .

И тогава тя, крехка и бледа, почти прозрачна – в бяла премяна, мълком застава до своя любим, дълго чакан, силно жадуван.

С изгаряща страст той запламтява, прегръща я в унес и милва. Тя трепти като струна от обич, топи се от сладост, от нега.

След това всичко повтаря се пак В този безкраен роман небесен, от дългото, дългото чакане до краткия миг на срещата.

Така е било и при хората. Чакали, ако трябва и вечно! Сега... Какво е сега? Кажете! Като роботи бездушни сме.

Велики Магьоснико, где си ти? Във теб ни е само надеждата. Ела, научи нас, роботите, как истински да обичаме!

ПЪРВА ПРОЛЕТ

Пролетта таз година е сива, всичко е пусто и сиво и в мен. Тя не се кичи и аз не обличам Моите хубави дрехи.

Тя не пее и аз не пея. Тя се мръщи и аз се мръщя. Не ми се излиза от къщи. Наистина ли е тя виновна?

Тя ще се засмее, макар и късно. Ще се засмея ли и аз тогава? Едва ли! Тя пак е забравила да донесе любов за мен.

Отдавна е твърде разсеяна. Аз й поръчвам, тя носи на други. Нека те й се радват тогава, такава зла и начумерена!

Поне да беше се натруфила, щях да й простя склерозата и кокиче, макар нецъфнало, щях да вплета във стиха си.

Поклонник съм на красотата. Липсата й ме измъчва. А тази Пролет тазгодишна е повлекана безобразна!

Донка Янева

55

АРТ АФИШ

56

Мария Митева

На конкурса „Мис Югозападна България 2011“ Мария Митева стана фаворитка на г-н Джордж Кутуляс, президент на Академията за модели в Атина и представител на марката ”Наоми Кембъл” за Гърция и спечели стипендия за обучение в академията.