Списание "Простори" - брой 6 2011

списание за литература и изкуство

Варна - Кандидат за европейска столица на културата

ISSN 1313-1443

цена 2 лв.

6/2011

1 СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

6 / 2011 Проза Владимир Зарев

3

Поезия Сибила Алексова Владимир Стоянов Венцислав Василев

9

Вели Чаушев. Кафе в Златоград 17

Поезия Людмила Богословова Иван Ставрев Катерина Стойкова

24

Размисли Залезът на европейската духовност

34

Поезия Даниела Викторова Радостина Драгоева

39

Светът днес Дьони Дюкло Параноични делириуми и култура на омразата в Америка

44

Критически прочити Александър Геров Иван Динков

52

Илиана Илиева. Говорещите руни на реката Иван Дойнов. Белег Стефан Северин. Огледало за обратно виждане Архимандрит Емилиан. Усещане за Бога Визуални изкуства

93

Събития Представяне на списание „Простори” в Добрич

94

Място за творчество Юбилеи 95 Художникът Ангел Атанасов на 90 години Електронно списание www.public-republic.com навърши пет години Помен

Идеи 58 Александър Малер Отношението на християнската вяра към науката Дискусия Меракът умира последен

71

Дневник Зоните на влияние

75

Преглед

84

Варненски и преславски митрополит Симеон. Съчинения, т.1

П.К. Яворов. Стихотворения. Фототипно издание Стефан Продев. Векът ни, видян отблизо

Панорама Корам Рашеди

Книги

Любомир Левчев. Панихида за мъртвото време

96

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Предпечат и печат Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bg http://prostori.ning.com ISSN 1313-1443 На кориците - творби на Ангел Атанасов

3

ВЛАДИМИР ЗАРЕВ ЗАКОНЪТ Откъс от роман

1. Видението бе ярко и болезнено, осветено от снопа слънце, който разрязваше директорския кабинет на две и замъгляваше лицето на човека отсреща. Христо го виждаше сякаш през опушено стъкло, през тънкия дим на изпаряващата се светлина. Мъжът имаше странното излъчване на натрупвана с годините умора, на овехтялост, по-скоро на досада, толкова стъписваща досада, че превръщаше всеки опит на Христо да изрази някакво несъгласие, да възрази дори в себе си, в невъзпитание. А мъжът не го заслужаваше, беше учтив и търпелив. Не бързаше, защото имаше време и най-важното беше сигурен в своя успех. Лицето му бе загоряло, с остри грабливи черти и в същото време някак истерично нежно, а това смешение създаваше усещането за власт, за непоколебима, разпростираща се дори над горещината власт. И за жестокост. На потайна всепроникваща власт и на изпълнена с обич жестокост. Зеленикавите му очи бяха добили цвета на застояла вода, те сякаш бяха слепи или всевиждащи, в тях се затъваше бавно и ужасяващо като в блато. Подстриганата му на канадска ливада коса аристократично сребрееше, пръстите на ръцете му бяха фини като на пианист, с поддържани нокти и, не точно бели, а натрапливо чисти, някак стерилни.

– Мога ли да си помисля няколко дни? – попита Христо.

– Не – каза мъжът. Той се засмя безпричинно и гръмогласно, тръсна цигарата си в чинийката, която разсилният му беше поднесъл. Да се пуши в директорския кабинет, беше немислимо и това по особен начин открояваше невидимата му, ала натрапчива власт.

– Но аз дори не зная името ви?

– Майор Григоров – каза с особен глас мъжът, сякаш удивен от звученето на собственото си име. – Иван Григоров, другарю Вълчев. Нарече Христо „другарю” с лека насмешка и в същото време подкупно, като че ли му предлагаше съмишлие или да допушат заедно ароматната цигара. Пушеше „Марлборо”, дълго „Марлборо” в пакет, което можеше да се купи само в кореком или в безмитния магазин на летището.

– Този час имаме математика – каза глупаво Христо и се изчерви.

– Тъй ли...

4 – Другарят Петков щеше да ме изпитва.

– Е, ще го направи следващия път.

– Сигурен съм, че е бесен.

– Не се тревожете, другарю Вълчев, учителят ви по математика ще се смири. Тази дума „смири” увисна във въздуха, обратното на смисъла си, тя изразяваше заплаха или заповед. Учителят им по математика Петков беше плешив, трътлест, винаги, дори през зимата, потен и излъчваше вътрешния устрем на човек, който е пред прага на велико откритие. Може би поради тази първична и натрапваща се съсредоточеност го наричаха Бизона. На класното по математика Христо беше преписал и петте задачи от съученичката си Галя, Бизона му беше надраскал шестица, но гневно я беше подчертал няколко пъти и го заплаши, че ще го изпита върху целия материал. Оставаше по-малко от месец до Двайсет и четвърти май, до възторжения празник на буквите и заветното завършване на единадесети клас, с фалшиви медицински и всякакви извъртания Христо бе успял да отложи гилотината, но днес нямаше никакво извинение. Справяше се прилично по тригонометрия, беше вземал частни уроци при майката на Галя, ала боязънта бе заседнала в съзнанието му като кост. През голямото междучасие той си купи боза от лавката и тя мигом се превърна в пот, в лепкавата и сладникава влага на неговия страх. Бизона затвори дневника, сякаш гневно затръшна врата, извади женственото си тефтерче, взря се в Христо през роговите си очила и точно в този непоносим миг в класната стая влезе байчото: – Кой е Христо Вълчев – попита гъгниво той, – веднага при директорката. Илиева го посрещна с благочестивото си излъчване на игуменка, на жена, която копнее да наказва и да се подчинява, да изпълнява чуждите приумици, но и да издава заповеди, сякаш вярваше едновременно в Бога и в социализма. Тя пресипа кафето от бакъреното джезве в чашката пред мъжа и по този начин сякаш го посочи: – Христо, другарят иска да поговори с теб – тя погледна предано към него. – Оставям ви три пакетчета захар.

– О, вие ме глезите... – гласът му изразяваше единствено досада, ала досада също така смазваща и непреклонна като страха на Христо. Той все още не виждаше лицето му, тъмен силует в снопа заслепяваща слънчева светлина, но вече усещаше, че ще се случи нещо раняващо и последно, нещо срамно и сравнимо с телесния мирис, с човешката нечистоплътност, което подобно на собственото си лице ще влачи цял живот.

– И тъй съгласен ли сте? – прекъсна унеса му Григоров. Желанието да стане и демонстративно да напусне директорския кабинет се смесваше с ужаса, че трябва се върне в часа по математика. Христо отново плувна в пот и влагата, която се стичаше от челото и подмишниците му носеше киселия дъх на боза и на притиснато в ъгъла животно, оная нетърпима паника на останало без въздух и надежда същество.

– Обръщаме се към вас, защото дядо ви Христо Вълчев е един от организаторите на Септемврийското въстание във Видинския край... – той изпусна няколко кръгчета цигарен дим и така направи ефектна пауза – баща ви Алек-

5 сандър Вълчев е наш другар, професор по право в Софийския университет, Елеонора Вълчева – нарочно или без да иска сбърка името на майка му, – е юрисконсулт в „Химимпорт”... разбирате ли, ние с вас сме от една кръвна група – той се подсмихна вяло. – Точно така, от една кръвна група! После ловко наниза едно в друго няколко кръгчета сивкав дим и по този начин изрази пренебрежението си, помитащото си и някак величествено пренебрежение към целия останал свят. И когато изтерзан, преминал през месомелачката на собственото си колебание Христо се готвеше да откаже, всъщност да угоди и на себе си и на него, като отложи решението си: „Все пак аз имам нужда, моля разберете ме, оставете ме да помисля до абитурентския бал!”, сякаш предусетил намеренията и неистовия му копнеж да си смукне от догарящата цигара, Григоров впери в него своите внимателни, лениви, заблатени очи и неочаквано изрече: – Запалете си една цигара. Моят непрокопсаник е едва девети клас, а вече пуши... аз съм със съвременни разбирания. Христо пое дима, задушаващ и едновременно с това изпълващ го с облекчение и с гласа на някой друг изрече: – Добре, другарю Григоров.

– Ами тогава, моето момче – изрече все така досадно и безрадостно мъжът, – утре ще ти се обади лейтенант Петров. Ще се срещнете в една квартира на улица „Бигла”, там той всичко ще ти обясни – с пренебрежително до обида движение майор Григоров допи кафето си и въздъхна измъчено. – Помисли за някой псевдоним.

– Псевдоним?

– Всички наши сътрудници са засекретени и ги водим под псевдоним.

– Джон Ленън – изтърси неочаквано Христо и се изчерви.

– Щях да ти предложа Бойко или Янко... – той отново се изсмя гръмко и цинично, – но и Джон Ленън става, аз съм със съвременни разбирания, нали така?

2. Знаеше, че сънува, този сън идиотски и мъчително се повтаряше в годините, искаше да се отърси от него, да се събуди, но дори и спящ съзнаваше, че когато се събуди, оня гаден разговор в директорския кабинет ще се окаже истина. Сънят се повтаряше, преследваше го, беше се превърнал в част от него, както е наше собственото ни малодушие. Христо сънуваше преживяното с подробности, които бяха така неподкупни и зловещи, точно защото искаше да ги забрави, да ги изтрие от себе си подобно на напластения през деня телесен мирис. „Откога започна всичко това?” – ето проклетия въпрос, който си задаваше всеки път, щом го споходеше празното лице на Григоров, потънало като сянка в светлината на директорския прозорец. „Откога, по дяволите?” Спомените го връхлитаха, бяха най-различни, повечето интимни, някои от тях срамни, но също като раздухани от вятъра листа те се разпиляваха, за да отстъпят мястото си на най-яркия, съдбоносния, който подобно на жига бе прогорил завинаги съзнанието му. Беше лятото преди да тръгне на училище, летуваха в Поморие, морето блестеше като шлифован сапфир, който сякаш отъняваше и избелява-

6 ше на хоризонта, градчето ухаеше на пържена риба и на загнили плодове, на нещо неизличимо провинциално, на водорасли, на йод и на вечност. Сутрините прекарваха на плажа, а следобед майка му и леля му Емилия си правеха бани в санаториума със слузестата лечебна кал. Емилия Вълчева беше известна актриса, навсякъде хората я разпознаваха, съпровождаха я с поглед на почуда и възхита, спираха я на улицата и я молеха да се снимат с нея или за автограф. Тя беше с дъщеря си Десислава, разглезено и опако момиченце с три години по-малко от Христо, което само се пречкаше в краката му, докато той строеше пясъчен замък на брега. Това се случи в деня преди да си заминат, беше неочаквано и в същото време сякаш преднамерено мистично, изпълнено с вълшебна, с прогаряща светлина. Той се забавляваше с един торен бръмбар, който се мъчеше да му избяга, опитваше се с пръчката да го вкара в кибритената кутийка, когато вятърът изведнъж се завихри и опря в сградата на санаториума, вратата на отсрещната кабинка зейна и той видя леля си Емилия гола, цялата намазана с лечебната кал, облечена сякаш в някаква лепкава и вековна пръст, в изначалието, в божествената глина на човешкото сътворение. Слънцето я осветяваше и тя приличаше на прекрасна статуя. Току що беше влязла под душа и изведнъж започна бавното й и сладостно преображение, водата я разсъбличаше, откриваше я, проявяваше я и я връщаше живината й, отначало се освободиха златистите й коси и потекоха по раменете й, после стройните й плещи, най-сетне бедрата й с формата на силен и недопит съд. Тя се обърна, гърдите й се люшнаха едри, еластични и леко отпуснати, зърната им имаха тръпния цвят на кафе, погледът му пропълзя по загорелия й корем и опря в оная триъгълна белота останала от банския, която беше предчувствие и продължение на нещо тайно, забранено, но повикано от избликналата светлина и беше украсено с меднорус и пораждащ болка в слабините му венец. Христо беше ахнал, стоеше упоен, изоставен от себе си, някак разтърсващо самотен, с притворени очи и зинала уста. Пред него се бе извършило чудо, той бе преживял превъплъщението на богиня, която, умита от сиянието на вечността, се беше превърнала в жена. Едва в този миг леля му Емилия зърна отворената врата, викът й на уплах бе някак интимен и сякаш отправен към него, тя несъзнателно се прикри с ръце, всъщност по този начин му помогна да надникне докрай в нея и да я запомни, после се усмихна виновно и непростимо изрече: – Господи, добре че нямаше мъже! – и затръшна вратата, а може би така залости и сърцето му. Христо не знаеше, че е влюбен, но още същата нощ разбра, че е болен, мяташе се като обезумял в леглото, гореше, сигурно беше вдигнал температура и до сутринта не успя да заспи. В преживяното не усещаше нищо еротично, дори далечно плътско и възбуждащо, той случайно бе надзърнал в един миг, в който жената се бе докоснала до свръхдуховното, до съвършенството. Нейното разсъбличащо се тяло, всъщност нейното обличане в слънцето и във водата, ала най-вече в момчешката му неопитност, се беше врязало като белег в паметта му, изглежда и в живота му. Той го сънуваше и с отворени очи, видението го изненадваше, докато играеше на топчета с хлапетата на двора, докато за-

7 кусваше филия, намазана с мармалад, в училище, на тренировките по футбол. Христо започна да събира снимки на леля си Емилия, изрязваше ги от всекидневниците, от „Филмови новини”, от списанията „Жената днес” и „Божур”, колекционираше ги с оная пагубна страст, с която баща му навремето бе подреждал упойващите треви в един безсмислен и никому ненужен хербарий. Христо също беше препарирал мига, като го размножаваше, като го опаковаше в неговите постепенно остаряващи повторения, леля му Емилия се променяше на сцената, във филмите, на стотиците събрани снимки и точно по този начин Христо опазваше видението и най-вече любовта си жива. С годините споменът се натоварваше с подробности, а колкото по-безкраен ставаше той, толкова се усилваше и усещането му за преживяно сладострастие, за една прииждаща, неуталожена в слабините му и смущаваща поквара. Сега вече разглеждаше това далечно и непринадлежимо тяло с въображението на неопитен развратник, мъчеше се да надникне под венеца, под руното, обсипано с меднозлатисти косми, да погали гърдите, останали така примамващо бели и недокоснати от слънцето, представяше си Емилия Вълчева обута в черни чорапи и с червени жартиери като ония долнопробни курви, които продаваха любов около гарата и Халите. Всяка среща с нея бе смущаваща, едно неовладяно и издаващо го напрежение, което всички отдаваха на възхищението му от нейния талант. Той я копнееше, но всъщност желаеше не нея, а спомена за нея, досещането за нея, събличането й от калта и сътворението й в светлината от онова лято преди толкова отминали години. Когато майката на Галя започна да му дава уроци по математика, тя навярно предусети, че е девствен, а той долови първо любопитството й, после тръпката й на забравена жена, най-сетне го порази приликата й с леля му Емилия. В една пролетна привечер с цвета на цъфналия люляк, той се остави да го съблече, Галя беше на екскурзия в Копривщица, да положи възбудата и нетърпението му на близкия диван и да го завие с очите си, с опитността и с воплите си на застаряваща жена. Телесата й бяха провиснали и потни, дъхът й на блато и на скъп парфюм го упойваше. Ти си като него... също като него – виеше в ухото му тя, но не уточни като кого. Христо знаеше, че бащата на Галя е бил военен летец, който беше загинал преди години в катастрофа със своя „МиГ-19”. Когато избухна върху накъдрения от тлъстините й корем, върху нейния толкова овехтял златист венец, Христо захапа рамото й на борец и изстена: – Господи, Емилия...

– Да, аз съм Емилия – сгуши го гальовно тя, – ти си като него, а аз съм твоята Емилия. Но дори тази изпълнена със самопрезрението му и нараняваща вакханалия не го спаси от изгарящия спомен. Освобождението дойде по-късно, след казармата. В едно обаче Христо беше сигурен и то донякъде отговаряше на проклетия му въпрос – че тази смайваща, сляпа и неудовлетворена любов по някакъв подсъзнателен начин бе свързана с онова пагубно негово решение в директорския кабинет. Тази подла, съсипваща, невъзможна любов го беше подчинила, беше отнела усещането му за вътрешна свобода, беше го лишила от правото

8 на избор и съпротива и така го беше осакатила нравствено. Не толкова лепкавият страх от Бизона и абсурдността на самата ситуация, с уменията си на завършен циник Григоров умишлено я бе направил така болезнено абсурдна, а постоянната емоционална несвобода бе предопределила злочестия му избор. Няколко дни преди да замине в казармата Христо направи първия си донос. Леля му им беше на гости, пиеха в хола кампари с майка му, Емилия беше облечена в плисирана рокля с доста безгрижно деколте, която подчертаваше налятото й тяло. Той влезе и се изчерви по същия нелеп начин, както в нейно присъствие това се случваше всеки път от дванайсет години. Панталонът му издайнически набъбна отпред и той бе принуден да седне при тях, пожела я грубо, с оная поквареност на въображението, която унижаваше повече него. Поиска да я види гола, омърсена и сладостно обвита в кожата на лечебната кал, да се погаври с нея. Любовта му беше така нетърпима, че той пожела да навреди на Емилия, всъщност да й причини болка – това би хрумнало на хлапак, който ухажва съученичката си, като я удря с чантата си, или на най-изтънчения развратник. Усмихна се, върна се в своята стая и на кариран лист от тетрадка написа: „В присъствието на компания от видни интелектуалци известната актриса Емилия Вълчева разказа следния политически и противодържавен виц: „Лимузината е вид луксозна кола, в която се вози народът, чрез своите представители. Джон Ленън.” Вица всъщност беше разказала майка му.

9

СИБИЛА АЛЕКСОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

САМОТНОТО ЖИВОТНО, подивяло в единачество, се ежи на света и дебне. В дълбоките хралупи на сърцето си мечтае да бъде като тебе. Да бъде по-добро. Аз бягам като вълк, злочест със свойта вълча кръв. В страха си да обичам навеждам поглед, за да скрия острите си ръбове във ножница от кожа на момиче. Отгоре тегне едър облак – мек и бял отвънка, с мълния в душата. Висока птица свети в бяло, отразява слънцето, а долу среща черната си сянка.

СРЕЩА Вали – наште татковци, стари приятели, поливат добрата ни среща. От жестокото време прогонени млади, пият в небето. Расли сме рамо до рамо – не помня тогава какъв съм те виждала. Всеки насрещен момчешки поглед ме хвърляше право в копривите.

10 Нямо, по детски танцувахме, спуснали миглите чак до колене. Оттогава до днес се въртим като пумпали все в тая песен. Аз – уморена от сляпото скитане по следите на чудо – се връщам. А ти – разпилян между хляба и книгата – узна ли кое е насъщното? Нещо нагоре без край ни е теглило. Крачим източени, остри и надничат душите ни – два плахи охлюва – от черупките да се разгледат. ЧУЖД ЧОВЕК живее на баща ми в къщата. Чужд човек живее в къщата на дядо. Подпира покрива. Земята ни обръща. Държи света ни да не падне. В най-лютото на месеците стопля кръвта във жилите на стряхата. Поддържа ред, премита пода, купува хляб и захар. Дошъл отникъде, смълчан, безвъзрастен, върви през селото по риза. Възкръснал от снега, на двора сам, до сълзи крои лозите ни. На тате и на дядо ризите разперени стърчат в небето и земята пазят. А тя, земята, пази в пазвите си щедри баща ми с дядо ми. В неделен ден като виновна котка се завръщам, заставам пред иконата на детството. При чуждия човек на тате в къщата влизам като чужд човек. КУКУВИЦА МЕ ЗАКУКА без пара във джоба. Но и без сълза в сърцето, срамота и злоба. Пеперуда се развява като скъсан вестник в ниското. Всеки търси нещо да напълни дните си. Сядам на земята и до залеза кукувам. Сипвам разни мисли от една във друга.

11 Стига ми да съм земя, пияна от вода. Лейката си тръсна допотопната брада и душата ми се пълни и прелива, чурулика, както пее под чучура стъклена бутилка. Някъде бучи един голям и шарен свят. Нямам в него нищо. Нямам в него брат. Вярвам във вълшебна семка, точно тук зарита. Чакам да поникне, ама тя не ще да никне. Чакам нещо хубаво от нея да излезе. А водата си тече и се оттича, и изчезва.

ПРЕДИ СЕЗОНА В далечен град извън сезона двамата мълчим сред древни камъни и лодки. По коруби, по дъна и носове блести солта на живота. Всичко още си е себе си: храмове са църквите, къщите са домове. Под талазите гъмжи планктон и рибите си хвърлят гъстите хайвери. Местните седят на слънце и лакират миди, предвкусват улов, кърпят мрежи и от мнителност и скука между нас изпридат разни отношения. Не е време. Рано е. Още е студено. Любовите се палят трудно. На самото глухо дъно на сърцето ми е легнала голяма дума. Тя е рибата, огромната, вселенската – отгоре ѝ се крепи светът. Ти, врял-кипял бездомен кораб, дълбоко мислиш на живот и смърт. Аз мълча, събирам миди, зяпам, вдигам кули – морето ми е до колене... А нещо страшно из дълбокото се мъти и разбунва душата на вселената.

12

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

РЕЗКА ВЪРХУ РАБОШ Загубих се в картините на Бош. Палачът време в тях ли ме повика, щом заприличах на замислена тръстика на блатото в захвърления кош? Защо попивах всеки крехък звън, недостроен като вселенска катедрала, като свидетелство, че в блатото ме няма и че видяното е само сън? Прегърна ме разкъсващата мъст на глутница от хищници, които с разгулни крясъци, преди да я разсипят, превръщат думата в оглозган кръст. И заживях сред мъртвия разкош на този свят – безпаметен и никой, където всеки оскотяващ кикот е сънена резка върху рабош. Сега събирам живите напук на властващата глупост – на Цирцея. Повярвах ли, че ще я надживея и че без нея ще се върна тук?

ОТ ВРЪХ ДО КОРЕН От връх да ме зачеркнеш чак до корен, не можеш да измислиш същността ми. Години тлея като дъбов спомен във Дунава на паметта ни.

13 Не съм ли дим, полазил над комина и в нищото приседнал да отдъхне – човек от пръст, размесващ шепа глина с копнежа на изгубения пътник? Не съм ли храст с молитвата на славей, запречил ненадейно хоризонта; кълбо от черни и от бели врани, които чакат новата реколта, нагазили бъбриво във реката? А може би съм оцеляла книга в разбитата килия на мълвата, в която огънят ще пропълзи игриво и с пепел ще плати за свободата си. СЛЕДА На живота си търся щастливия час. Да летя съм роден, а не мога. В мен живее отдавна несметно богат светъл дух като истински йога. Той не иска да бъде във тежест и плен на телесната временна маса. Мисълта му е гъвкав арктичен тюлен, който вече не иска да чака. Говори, говори, че денят не е нощ, помогни ми да бъда различен и светът побелял да е истински нов, не анонимен, а личен. Аз съм морският син, победен от брега. Ти си бризът със риза от пяна. Но къде е онази дълбока следа, във която животът узрява? ДНИТЕ НИ ЧЕРНИ, ДНИТЕ НИ БЕЛИ На слънцето тъпанът огнен ме мами с рождения ритъм на всички желания. Целуват земята ни сънища бели и черните също целуват страха ни. А някой потоци от мисли записва във дните ни черни, във дните ни бели и думите снежни разтапя в молитва, потънала в тебе, пречистила мене.

14 Бащата в сърцето ми вдига човека, детето превръща гнева ти в надежда – във дните си кратки за миг да усетим защо красотата във тях се оглежда. Простенва крилото на ангел във тебе. Провиждам дома ни, потънал в мъглата. Но старата песен докрай ще изпеем. Ще стигнем стената, ще минем стената. На слънцето тъпанът огнен ни мами – от вятър отвеян, от вятър довеян. Платно за духа ли е още плътта ни, с която по жребий до днеска живеем?

ТОГАВА Ако прегърнеш камъка, ще имаш ли семейство? Ако откъснеш цветето, ще чуеш ли смеха му? Щурецът млъква, скрил се ненадейно на сенките в пресъхналото гърло. А слънчогледовата пита на живота навежда към земята зряло поглед и чака птиците на кръстната си кота да плиснат върху нея звънък облак. Тогава всичко може да се случи – ръцете на Пилат да се изцапат, Кайяфа нова съвест да си купи и някой да открие лек за рака. Тревата беше стъпкана. По нея блестяха още хунските копита. И тихо, като пепел на цигара се просълзи угасващият залез. А заливът с мастилените пръсти потърси в мен изгубеният смисъл. След чайките затворих светлината – като четецът недочетената книга. И не намерих нито отговор, ни смисъл.

15

ВЕНЦИСЛАВ ВАСИЛЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

МЛАДОСТ Когато притихва последният лъч от живота ни и старите залези в нас са били отработени, ще чакам в онази измислена горска барака, да дойдеш, с мечтата ми в своите шепи. Ще чакам. Последните съчки ще сложа в камината смешна и двамата с огън в сърцата си ще те посрещнем, да бутнеш вратата на дните ни, дълго немяла, да влезеш и седнеш до нас – от света побеляла. И думи във себе си няма да имам, столетник... Животът, забравен на прашния рафт, ще просветне, праха ще отърси и в малката стая ще литне, когато открия косите ти с пръсти артритни. И всичкият сняг по главата ти дето го има ще дръпне ръката от нас на житейската зима, дошла за което е прашно на рафта – да вземе, а то, чак сега, в тишината ни, случило време. И само със връхче внимание ще те докосна, в дъските на пода ще скърца всемирния космос, за миг древността ми със смисъл понятен пронизал, преносен вековно, но вече роден – в тази близост. Това ще е моето първо свещено начало, научило Господ на творческо дело и цялост – в една нереална, измислена горска барака. ...В която все пак ще те чакам. Ще чакам... Ще чакам.

16 ИЗТОК небето е разрошено по утринно прозрачен съм за дневния му грим земята вместо мен се е напудрила и двама в ожидание стоим тя – за реч, а аз – за апостроф покрил съм онзи белег от усмивка и чакам безначалната любов край нас да литне – непонятно ниско

МЕЧТАТА НА ПОЕТА Изгубих се в спокойствието вчерашно и твърде много в него застоях се. Съмнението в чувствата треперещи опитва стари липси да навакса. Но колко е денят – едно обдъхване с гърди от непремерена надежда, в които същините са замлъкнали и идващата нощ ги преподрежда, та утрешният ден да ги облъчва с уж други светлини, разнообразни. Така по-дълго себе си измъчвам, отказал да призная, че съм празен. Но много, твърде много застоях се... Повтореното – вече е лъжа. Платих с живот наземните си такси, сега и без живот ще продължа.

17

ПАНОРАМА

КОРАМ РАШЕДИ РЕКА АРАМИС Откъс от роман КОРАМ РАШЕДИ е френски журналист и писател от ирански произход. Завършил е политически и педагогически науки. Автор е на различни трудове. Главен редактор на списанието за култура „В страните от хиляда и една нощ”, също така е киноактьор и свири на цигулка през свободното си време.

Река Арамис лъкатуши из крайбрежната равнина, разположена недалеч от Ормузкия проток. Пълноводието повишава нивото й два пъти годишно, но през останалото време между пясъчните ивици се стича само хилав поток. Гигантски палми, докъдето поглед стига, закриват от безмилостното слънце петдесетина колиби, сгушени под сянката им. Докато играех с връстниците си на кир жангуа в пресъхналото корито на реката, двама мъже, двама пушачи на пури, си разпределяха света, наведени над един глобус. Срещата се провеждаше в Ялта, на брега на Черно море, на хиляди километри, на места и сред личности, които не можех да си представя. Сталин и Чърчил имаха основателни причини да се интересуват от Иран, тази прекрасна страна, която плаваше над море от петрол. Имаха и добър предлог да си я присвоят: иранският крал Реза Шах Пахлaви, останал неутрален по време на конфликта, който вече приключваше, никога не бе крил симпатиите си към хитлеристка Германия. Като отплата за това неразумно приятелство руснаците и англичаните щяха да си поделят страната. По онова време, към края на Втората световна война, родителите ми се бяха върнали да живеят в най-южната част на Иран заедно с двете си деца – малкия ми брат Скандар и с мене, първородния. В нашето средновековно село без електричество и питейна вода всички жители бяха рибари или земеделски работници; прехранваха се с бакла, фурми и риба. Ечемикът и лещата се пазеха за празниците. Бедняшките колиби, покрити с палмови листа, предпазваха селяните от непоносимата лятна жега през деня, но когато настъпеше вечерта, коритото на реката, на места широко почти километър, служеше за обща спалня. Мъжете се

18 отдалечаваха, за да водят безкрайни разговори, докато момчетата се развличаха с донейде неприлични игри, преди да се строполят на ситния пясък и да заспят на лунна светлина. Голи до кръста, облъхвани от лекия ветрец, който носеше на вълни ухания на жасмин и портокалов цвят, те се отдаваха на любимата си игра, кир жангуа, битката на пишките. По-големите, дошли като съдии или зрители, образуваха полукръг около разголените хлапета, които се галеха в изблик на смях, за да получат възможно най-силна ерекция; после с ръце на тила всеки се опитваше да удари пишката на противника със своята. Победителят бе, разбира се, найсилният, успял да омаломощи последователно всичките си съперници. Тази невинна игра много ни забавляваше, дори и онези, които като мен бяха още твърде малки, за да се мерят с големите. Ние обичахме река Арамис като свой дом, като свое отечество, тя беше нашата гордост. Нищо не можеше да се сравни с очарованието на вечерите сред пясъците. Ала щастието ни щеше да бъде смутено за известно време. В Техаран властта на Реза Шах Пахлaви бе силно отслабена от една война, в която не бе участвал. В пограничните зони избухваха безредици, нямаше кой да прилага закона и дори нашето село стана мишена на разбойници. Нападнаха ни малко след полунощ. Башакардите, номади и грабители, живееха в пустинята, отвъд хълмовете, които се извисяваха над реката. Дошли на малки групи под закрилата на нощта, те плячкосаха селото, а после изчезнаха в полята, отвеждайки със себе си жени и млади момчета. Не е трудно да се отгатне съдбата на жените, а тази на момчетата бе още по-жестока. Качени на лодки, те прекосяваха морето до някой пуст остров в териториалните води на Арабските емирства, където ги заменяха срещу оръжия и муниции. Обречени на робство, най-красивите споделяха постелята на богати и извратени стари шейхове, същите, които английските им господари наричаха презрително dirty old men. При тези хора ужасът си имаше име, караспу. Въртяща се дървена пръчка, която мъчителите използваха, за да подготвят за содомия анусите на тези клети деца, та да задоволят разюздания нагон на арабските си господари. Жертвите от първата нощ бяха от нашето семейство. За да избегнем ново нещастие, се видяхме принудени да напуснем селото преди свечеряване и да се укрием в един голям сарай в центъра на градеца Минаб, много стара цитадела, разположена на шест километра нагоре по реката. Това първо изселване ще остане завинаги запечатано в паметта ми. Меланхоличен здрач, убийствена жега; кучешкият лай; прозирните късове платно, залепнали по голата гръд на жените, втурнали се да бягат от селото. Най-сетне всички потеглиха. Тъй като по-малкият ми брат Скандар и аз самият бяхме сред привилегированите, чичо ни ни завърза гърбом един към друг за самара на дръгливото си магаре. После сложи в устата си парчето си тютюн и се наведе пред животното, сякаш го умоляваше да върви, протягайки му в дар шепа трева. През целия път, при всяка почивка, той вдигаше неспокойно поглед, за да се увери, че още се държим. И ние си бяхме там.

19 Пред нашето магаре, с вързоп на главата и навити до раменете ръкави, жените носеха на ръце малките си деца. От висотата на нашето убежище ние гледахме тъжната върволица бежанци, смутени, че братовчедите и братовчедките ни тичат боси толкова километри от селото ни до града. Скандар се смееше, докато дърпаше оглавника и риташе хълбоците на клетото ни магаре, възползвайки се подличко от сигурното му мълчание. Колкото до мен, аз тъжно въздъхнах и съжалявах само че не мога да заспя на сухия и топъл речен пясък. Тази двучасова вечерна разходка през зеленчуковите градини, палмовите горички и плантациите с делоникси*, индийски круши и цитруси ми позволи за пръв път да открия местността отвъд селото. Пътят, който криволичеше от едно село до друго, минаваше през дървени мостчета с прозирки между дъските, на които обърканото магаре се запъваше и имаше опасност да ни хвърли. Няколко пъти се наложи да слизаме на земята. На залез-слънце малката ни група стигна до сарая, който се издигаше насред града, на брега на Гораз, малка речица, чиито води пресичаха Минаб и селата, сгушени в извивките й, чак до морето. Едновременно крепост и страноприемница, сараят притежаваше конюшня, пещи и водоем, в който хора и животни можеха да се разхладят. Ни един разбойник не би дръзнал да стъпи в толкова добре пазено място, така че тук щяхме да нощуваме в безопасност. С децата начело се покатерихме на огромния покрив, откъдето виждахме града. Възрастните подготвиха лагера. Блещукащите светлини на запалените по главната улица фенери мигаха като трептящи звезди; понякога от изток се разнасяше песента на някой минувач, която нарушаваше нощния покой. Сараят принадлежеше на някой си Хажабдоллах, търговец на сушени фурми, на видима възраст около петдесет години. Устата му бе изкривена от парализа, но острият му поглед долавяше и най-малкото движение наоколо. Говореше се, че му липсвал един тестикул, но това нямаше значение, защото освен жена му, която изглежда го обичаше безмерно, около него имаше цял рояк хубави прислужници. Беше много необразован, но малцина успяваха да го измамят. И най-сетне за него беше безспорно, че щом надзирава работата на другите, самият той не следва да прави и най-малко усилие. Когато пристигнахме, баща ми Канбар дойде да ни посети. Появата му ме смая. За пръв път го съзерцавах в целия му блясък, сякаш никога по-рано не го бях виждал в униформа. Следваха го още двама полицаи, ала той единствен приковаваше всички погледи. Високият му ръст, сериозният глас и револверът на колана му ми се сториха тази вечер неоспоримо олицетворение на властта.

– Децата добре ли се държаха върху това дългоухо четириного? – попита той чичо ни Мехран.

– Бога ми, да, преходът дори много им се понрави. Един час по-късно коридорите на сарая започнаха да се оживяват, когато жените донесоха големи казани леща с овнешко. Щом чайниците запяха върху жаравата, баща ми запали с една главня наргилето, после вдъхна дълбоко и докато свежото ухание на тютюна галеше ноздрите ни, подаде лулата на чичо

* Тропическо дърво с яркочервени цветове (бел.пр.).

20 ми и двамата си колеги. След като тримата мъже си тръгнаха, младите жени започнаха да пеят и танцуват под похотливия поглед на Хажабдоллах. На нас със Скандар ни се струваше, че присъстваме на кралски празник, подготвен в наша чест. Всички мъже с изключение на чичо ми бяха останали в селото. Те се бояха, че всеки момент могат да бъдат обсадени от злосторници и вече не спяха на бреговете на Арамис като преди, а се събираха в една и съща колиба и дремваха поред. Сгушваха се в дъното и държаха готова коса, с която в случай на тревога можеха да изрежат част от кирпичената стена и после да избягат през отвора. Това състояние на постоянна психоза не изчезваше с появата на зората. През деня клетите мъже от известно време вече бяха преследвани от стражарите.Те идваха безцеремонно да реквизират конете им за войската. После ги отвеждаха със себе си на принудителна военна служба. Обаче повечето от тях скоро избягваха от казармата. По пътя към дома изхвърляха униформата си и веднага обличаха пак собствените си дрехи, щастливи, че отново са цивилни. Такъв бе случаят на братовчед ни Муса, служил няколко месеца. Силно задъхан, той нахлу внезапно сред веселата гълчава на сарая. Изненадани от ненадейното му завръщане, ние замлъкнахме. После всички се втурнахме към младия човек. Той бе неузнаваем. Аскерът с нескопосно обръсната глава бе залинял. Краката му бяха подути и разкървавени от изминатите сто и двайсет километра сред пустинята. От страх, че ще бъде заловен от преследвачите си, той бе тичал през целия ден, без да спре нито за миг. Муса бе толкова ожаднял, че изпи на един дъх пълна стомна вода. После се нахвърли на голяма купа храна, която изгълта така лакомо, че едва не се задави. Най-после силно се оригна, знак че е сит.

– Как избяга? – осведоми се Хажабдоллах, когато Муса му се видя способен да говори.

– Докато караулех – изрече той с устни, напукани като безплодните земи на пустините. – Мнозина искахме отново да сме свободни. Отвратен от тези думи, старият безумец изкрещя: – Вие не сте мъже, а зайци! Мигар се боите да браните родината си?

– Изобщо не се страхувахме да отидем на фронта – защити се пламенно Муса. – Не ни плашеха и всекидневните наказания, които ни налагаха. Треперехме да не станем импотентни.

– Импотентни?

– Да, заради камфора в супата*, която ни караше да ядем този мръсник ефрейторът. Тази вероятност предизвика смях у присъстващите жени и учуди мъжете. Колкото до Хажабдоллах, той незабавно си спомни за недъга, от който страдаше и докосна с ръка интимните си части.

– Не е весело да си импотентен – призна той и болезнената му гримаса из-

* Добавяло се е камфор, за да се успокоят сексуалните желания на младежите, така че да не търсят нито компанията на местните жени, нито на бойните си другари (б.а.).

21 даваше цялата горчивина, която изпитваше заради немощта си. Заобиколихме Муса, който ни разказа за мъчителните условия на живот в казармата. Описа ни с пълни подробности етапите на успешното си бягство. Говореше толкова увлекателно, че ни се струваше, че и ние сме там. Въпреки гордостта, която го изпълваше, Муса наблюдаваше околностите с уплахата на преследвано животно. Странното му поведение ни показа красноречиво каква травма бе преживял. Бе минало полунощ, когато сънят ни обори и се отпуснахме на лунната светлина в редица като войниците от армията на Александър Велики. Спях под обсипаното със звезди небе и виждах в съня си изкривената уста на Хажабдоллах, когато внезапно към три часа през нощта остри викове на жена раздраха тишината на персийската нощ.

– На помощ! На помощ! Беше точно жената на Хажабдоллах. Ужасена, тя тичаше от стая в стая, скубейки си косите и будеше с крясъците си бегълците, налягали по покрива на сарая. Изтръгнат внезапно от съня, всеки си помисли най-лошото и хукна по стълбите, блъскайки се в другите по тъмните коридори. Събитието, да си го кажем, си струваше вълнението. Старият Хажабдоллах пълзеше на четири крака в обора и ядеше сено сред магаретата. Като го видя да реве и да рита, Скандар бе обзет от толкова неудържим смях, че подмокри панталона си. Наложи се чичо ми да прибегне до помощта на най-яките жени, за да укроти нещастника, колкото и хилав да беше, и да го завърже за един стълб, за да му попречи да посегне на живота си. Скоро виковете му престанаха и той спря да ръкомаха; ала продължаваше да твърди, че се чувства добре сред животните, по-добре отколкото сред хората, от чиято компания искаше да избяга. Никой не успя да го вразуми. Нощта бе изгубена за всички и щом побеснелият се укроти, запалиха пещите, за да приготвят сутрешната закуска. Всеки изтълкува това нещастие по свой начин; майка ми, която бе изключително суеверна, бе убедена, че се касае за някаква магия, направена от дух или може би дори от дявола. Друга, която се смяташе за много религиозна, твърдеше: – За да бъде наказан по такъв начин, той или жена му са се погаврили с някой имам. И всички ислямски апостоли се изредиха в устата на тези доверчиви жени. Али, Хасан Хюсеин и останалите. Кой ли апостол бе оскърбил този нечестив мъж?

– Сигурна съм, че този сунит е показал неуважение към имам Хазра Аббас, да ми отрежат езика, ако не е така! – изрече една жена, още по-суеверна от майка ми.

– Господ да спаси него и цялото му семейство! – каза друга.

– Няма значение! Никога не е трябвало да обижда този имам! – заключи строго четвърта.

– Нека бъда неговото изкупление!

– А аз неговата прошка!

22 – С Божията милост! На разсъмване Хажабдоллах изглежда си бе възвърнал разума и ние напуснахме сарая с облекчение. Мълвата, че е луд за връзване, се разнесе и тутакси в областта плъзна слух, че сараят е убежище на духове. В крайна сметка това навреди на името му, но ние нямахме избор; трябваше цял месец сутрин и вечер да изминаваме пътя дотам и обратно, за да избегнем все по-опасните брегове на река Арамис. Цял месец бе необходим на властите, за да овладеят положението и да защитят селото ни от нападенията на разбойниците. Оттогава животът пое в руслото си и битката на пишките отново се разгоря върху златисто-червения пясък на река Арамис. След работа баща ми често се прибираше вечер и ние обичахме да ни разказва историята си. Откакто баща ми Канбар се бе завърнал в селото с униформа, цялото семейство се чувстваше по-силно и всеки се надяваше положението му да се подобри. Толкова се говореше за него, че славата му бе стигнала до другия бряг на Арамис. Само за една година общественото му положение коренно се бе променило. Ала въпреки уважението, на което се радваше, той си оставаше смирен и скромен. Той произхождаше от племе на земеделски работници, Дехганите, от които на времето почти всички работели за Ага Мирза Жавад, най-крупния поземлен собственик в областта, срещу мизерно възнаграждение, с което едва можели да си купят шепа жито. Условията на труд, наложени от феодала, били безмилостни. Като дете Канбар бе прекарал тежка вариола, която оставила белези по лицето му. Това било последната капка за родителите му, които нямали нужда от това шесто дете, чиято силно мургава кожа вече ги карала да се срамуват; не го изпратили в мюсюлманското училище – единственото в селото. Така той израснал само с овцете, кравите и магаретата, които водел на паша от най-ранна възраст. Трябва да се каже, че със или без училище разликата не се виждала много; Абба единствен от братята знаел да чете и пише. Баща ми бил на шестнайсет години, когато срещнал един пътник от Техеран, който минавал през селото. Този човек живял няколко години във Франция, където изучавал социология, бил запален по историята на Френската революция и имал приятели комунисти. Той пътувал из Иран, за да завърши едно изследване на живота на селяните при режима на шаха, обект на тезата му. Заговорил Канбар и го придружил в разходката му сред палмовите гори... На обяд седнали под сянката на един кедър.

– Знаеш ли да четеш и пишеш?

– Не. Докато си поделяли малко матита* и няколко пресни фурми, пътникът го разпитал.

– Принадлежиш ли към някой клан?

– Не! Към едно племе земеделски работници от около триста души, които работят за Ага Мирза Жавад.

* Сушена пържена риба (б.а.).

23 – Кой е този Мирза*? И защо го наричате Ага? Около трийсетгодишен, Ага бил висок и строен. С изражението си на хищник, който брани територията си, той всявал ужас само с погледа си. Бил сложил ръка на почти всички богатства. Освен пясъка на Арамис, считан за обществена собственост, всичко друго му принадлежало: палмовите гори, простиращи се от града до морето, всички градини с манго, лимони и индийски круши наоколо и дори бистрата вода на Гораз. Бил не само богат, но най-вече влиятелен и всички треперели от него. Званието му „мирза”, т.е. „потомък на имамите”, му позволявало да властва като абсолютен господар над цялата област по подобие на прадедите си. Преведе от френски Констанца Каназирска-Ангелова

* Мирза – човек, за чиято майка се смята, че е от рода на Мохамед (б.а.).

24

ЛЮДМИЛА БОГОСЛОВОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Хинапът е издънка южна, на цвят кафяв и тънкокор, от мойта кръв му влях да шушне, затуй расте във моя двор. Плодът – подобен на фурма, е сладък, със костилка остра. Расте до котешка чешма – чудата като морски остров. Хинапът– този древен разум плоди се и след вятър и мъгла. Той спомените в кръговете пази за синовете ми и моите дела.

*** Маминка бърза, бърза да стигне до своето палаво внуче. Слънцето пожълтяло изригна и се превърна във ручей... Маминка бърза, бърза да види своето слънчево внуче, ала реката – реката на дните спъва я и силите смуче. Бърза маминка, маминка бърза – иска крачетата боси да ги повие и да завърже като питанки на въпроси.

25 *** Не събаряй пясъчните замъци – вятърът ще свърши всичко вместо теб. Не гаси развихрените пламъци – приливът ще глътне огъня свиреп. Не играй на жмичка със душата си – смях пълзи и през заключени врати. Приеми на вяра любовта си, три пъти се прекръсти. Потърси в сърцето си снежинка всяка болка да смрази. Само жълтата латинка пази детските сълзи.

*** Една пеперуда дойде на водопада в Бразилия. Слънцето огън кладе с воден прах в изобилие. Тичат моите очи по стръмната водна завеса – клокочещия казан ври, пеперудата се превърна в принцеса.

26

ИВАН СТАВРЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СТЪПКИ „Римата е първият грях на поета.” Иван Динков И на мене не ми се размина. Все по-трудно пиша без рима. И аз усещам биволските стъпки. Усещам – Тя разпуска своя впряг и мен ми иде да крещя: Добре! Но мен не ми се мре! И не искам да зная как ще умирам. Нито пък държа... да репетирам.

ПАРАЛЕЛ Човек сънува само защото е жив Пиша което си мисля че знам просто пиша живота си или нечий живот сънят е другата част на живота ми (не спането!!) просто той е другият паралелният ми живот това което не е станало в Него или това което е останало от него

27 или може би мечтата за него вече зная спра ли да сънувам... вече ме няма.

ЗОРИ’ СЕ Пи’-се-е, та-ка’ у-мо-рен съм и толкова сам остарявам без теб. Искам да тръгна ... към Тебе. Липсваш ми-и-и-и ... Страшно ми липсваш. Идвай си. И-два-а-ай! Тръгвай към мене. Така ще се срещнем по-скоро. Дъжд и вятър налитат отвсякъде пустия плаж и заличават следите ни. Празни самотни черупки от миди очакват ръката ти, твойта ръка – да ги вземе както тогава. Сега трябва да вдигна глава. Да се изправя – мисля, че още ме чакат. Защо? Чувствам – всеки ден, все по-ясно, по-осезателно – всички отстиват от мен... И далече, далеко просветва на хоризонта тихо сияние... сякаш отново изгрява главата ти златна и с тънка, скръбна усмивка зори’ се лицето ти.

БЯГАЩИ ЧАСОВНИЦИ На превала съм вече а колко много неща още не мога да проумея например бушмените най-древното племе на Африка а може би на планетата оттам ли сме тръгнали не проумявам езика на тия вечно бягащи цъкащи малки човеци прекосили цяла Африка

28 стигнали чак... до Европа тия неуморни бягащи часовници дето отмерват последните секунди на изпотената останала без дъх обречена антилопа.

ПАЛИТРА 1. Докога ще опитвам докога ще мълча докога ще се уча като Сезан докога ще очаквам съвършенството то... съществува ли и не е ли тъпо че правя таран на отворена врата?

2. Разбрах съвършенството само за себе си (като абсолют) не съществува всеки сам е критерий за съвършенство това което направиш е за теб съвършенството и с екзотична усмивка Пол Гоген ме стресира: „Нищо не прилича повече на лоша картина от един шедьовър” и като рядък вид пеперуда умирам когато Сезан ме забива с цветна карфица към своя хербарий: „Съвършенството не е присъщо на човека”

ОПИТОМЯВАНЕ Толкова рано а трябва да събуждам утрото даже слънцето още си търка очите по несъбудения пясък още непобеляла чайка тихо записва снощните сънища после наднича в книгата в листа следи химикала иска да клъвне буквите

29 вече се знаем вече аз приближавам в морето до нея бавно толкова бавно че свикваме двамата и изведнъж разперва крилата и литва прави кръг а кръгът се затваря при мен и надава радостен ... поздрав едва не събори от главата ми старата сламена шапка нея ли искаш ще мътиш ли малка си още изчакай да побелееш като мен тогава ще мътиш пък аз пак ще пиша и отлита навътре в морето имам си питомец мисля си всъщност кой кого опитомява откакто сме тук на Земята а тук сме от милион години от Икар до Майстор Манол мечтаем и се опитваме да бъдем като тях и летим отдавна летим те ни научиха опитомиха ни.. да имах крилете ти... съвършенство ми трябва за да приличам на тебе полетът летенето е съвършенство и отново дочувам гласа на Сезан „Съвършенството не е присъщо на човека”

КОПРИНЕНА НИШКА (Сакрално) Все по-дълга и топла нощта е и мирис на есен опива сакралната вечер нижат тънък картеч чушкопеците дъх на грозде и обич над въздуха вече витае оня дъх дето сближава човеците на исконна любов ли заветът това е планината отсреща ме гледа през хиляди цветни зеници омотава душата в копринена нишка на дълги златисти ресници.

30

Катерина Стойкова-Клемър СТИХОТВОРЕНИЯ Катерина Стойкова-Клемър е родена на 4-ти юни 1971 г. в Бургас. Завършва Бургаски Свободен Университет, специалност “Електроника и Електротехника”, и се преселва в САЩ през 1995 г. Там завършва магистърска степен по компютърни науки в Рочестерския технологичен институт и магистърска степен по бизнес администрация от “Вирджиния Тек”. Работила е като хардуер инжeнер, софтуер инжeнер и мениджер в IBM и Lexmark International. Завършила е магистърска степен по изящните изкуства, специалност поезия в “Сполдинг Юниверсити” в Луивил, Кентъки. Катерина пише стихове и проза на български и английски, също обича да превежда поезия между двата езика. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтон, Кентъки, където живее в момента. Катерина е автор на двуезичната поетична книга “The Air around the Butterfly / Въздухът около пеперудата” (Факел Експрес, 2009) и англоезичната “The Most” (Finishing Line Press, 2010) Нейни творби са номинирани за награди като Pushcart, Best of the Web и AWP Intro Award.

РУСАЛКА СРЕД ПОЛЕТО Намерихме русалка сред полето. Покрита с кал. Уморена да се влачи по опашка. Ядеше царевица. С едната си ръка държеше кочана, с другата си бършеше сълзите. Така я намерихме. Следвайки скимтенето. Помислихме, че е новородено. Оказа се, че е русалка сред полето. Косата й – като морето синя, беше заплетена с плевели, прашна и мръсна, с гребен – рибена кост – забоден да я крепи над водораслите й очи.

31 Имаше животински ухапвания, рани и подутини. Така я намерихме. Отдалеч наподобяваше делфин, уловен в синя мрежа. Оказа се, че е русалка сред полето. Мравки се тълпяха и скубеха люспи за зимата. Мишките ръмжаха и хищни птици я заобикаляха. Няколко пъти я питахме какво иска да направим, но тя ни махваше с опашка да се разкараме. Тръгнахме си, но се чувствахме ужасно. Затова се върнахме и я натоварихме в багажника, и я пренесохме до ваната, където смесихме студена вода с морска сол и добавихме гумено патенце.

ЦЕЛУВКАТА НА КАМЪКА е бавна и значителна. Непреклонен, той знае как иска да си извъртиш главата, колко дъх да нанесеш по преднамерения му език. Докато устните ви са заключени, ти срещаш погледа му и разбираш, че той вече те очаква на това същото място след поне триста години. Тогава ще е следващата ви целувка. Тогава ще признае, че не е спрял да те обича. Ще помоли твоя прах да се венчаете тогава.

32 КАМЪКЪТ Не е нужно да го хвърлиш към врага си, за да се превърне в оръжие. Достатъчно е да го стоплиш в дланта си, докато шепнеш името на човека. Представи си камъка – насочена ракета. Представи си бързата крива – открива улучва, открива улучва; върти се в клуп през вековете. Дълго след като дланта ти спре да бъде топла, а ноктите се разпилеят като ресто в джоба на сакото, камъкът ще продължава да фучи през въздуха и да му пръска черепа. ПОСЛЕДНАТА КОЖА НА ЗМИЯТА с която умира. Която никога не е отделна, открита от знахар в гората, отнесена люспа по люспа, после сглобена отново в мравуняка. Която е толкова близо до свободата. Която и сега прегръща скелета. Която не избяга.

БЛАГОДАРНОСТИ Крокодил с роза между зъбите се измъква от блатото, изтръсква се като куче и поляга пред краката ми. Това за мен ли е, питам с надежда. Той отключва челюстите си и аз взимам цветето. Благодаря, усмихвам се и го почесвам зад очите. Той доволен изръмжава: Благодаря.

33 Червените устни на розата са покрити с отпечатъци от зъби. Благодаря – прошепва тя.

МАЙКА МИ И ЛУНАТА Не знам дали изобщо се познаваха. Никога не говореха една за друга – твърде периферни, за да си струват думите. Бих ги поканила двете на чай заедно. Отляво луната – повдигнала чаша с пръстче като рогче. Отдясно мама – усмихната като слънце. ПИСАТЕЛЯТ Изглежда свободен. Прилича на себе си. Без да си прочел дори единствен негов ред, ти знаеш, че думите му идват от другаде. Ако се изкуши да се помоли на собствената си икона – ще увехне като цвете, нарисувано на евтин порцелан. Но сега наднича от въздуха на божието време и безмилостно огрява града.

34

РАЗМИСЛИ ЗАЛЕЗЪТ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ДУХОВНОСТ

„Неконтролираният научен и технически прогрес ще ни доведат до нравствен упадък, до дълбока криза в духовната култура”, писа преди осемдесет години немският философ Освалд Шпенглер (1880–1936) в прочутия си труд „Залезът на Запада” (1919). Предлагам на читателите две гледни точки върху тази актуална тема – на руския мислител Николай Бердяев (1874–1948) и на съвременния английски философ Джордж Уолдън, който в своята интересна и актуална и за нас статия акцентира върху проблемите на съвременната образователна система на Англия..

НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ ПРЕДСМЪРТНИТЕ МИСЛИ НА „ФАУСТ” Всяка култура неизбежно преминава в цивилизация. Цивилизацията е съдба, участ на културата. Цивилизацията приключва със смъртта, но тя е и начало на смъртта, изтощаване на творческите сили на културата.

ШЕСТВАЩАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ Това е водещата мисъл в книгата на Освалд Шпенглер „Залезът на Запада”. С какво всъщност се отличава цивилизацията от културата? В основата си културата е религиозна, а цивилизацията не е такава. Според Шпенглер това е основното отличие. Той се счита за човек на цивилизацията, защото не е религиозен. Културата произхожда от култа. Свързана е с култа към предците е и е невъзможна без свещените предания. Цивилизацията е воля за световно могъщество, към установения ред на Земята. Културата е национална, цивилизацията – наднационална. Цивилизацията е световен град. Империализмът и социализмът са в еднаква степен цивилизация, но не и култура. Философията, изкуството съществуват единствено в културата, в цивилизацията те не са възможни, не са и нужни. В цивилизацията е възможно и нужно само инженерното изкуство. Културата е органична. Цивилизацията – механична. Културата е в основата на равенството, на качествата. Цивилизацията е проникната от стремеж към равенството! Тя се обосновава върху количеството. Културата е аристократична.

35 Цивилизацията – демократична. Разликата между културата и цивилизацията е необикновено плодотворна. Шпенглер притежава твърде остро чувство за необратимостта на процеса на победата на цивилизацията над културата. Залезът на Западна Европа за него е преди всичко залез на старата европейска култура, изтощаване на нейните творчески сили, упадъкът на изкуството, философията, религията. Но цивилизацията все още не е изчезнала. Тя тепърва ще празнува нови победи. Но след нея неминуемо ще настъпи смъртта на западноевропейската културна раса. После културата ще може отново да разцъфти, но в други раси, в други души.

ПРЕДИЗВЕСТЕНАТА АГОНИЯ Тези мисли Освалд Шпенглер е изразил с изумителен блясък. Но дали са нови те за нас? Ние, руснаците, не бихме могли да се удивим много. Отдавна правим разлика между култура и цивилизация. Всички руски религиозни мислители са утвърждавали това различие. Всички са изпитвали някакъв свещен ужас от гибелта на културата и тържеството на цивилизацията. Цивилизацията за съжаление е проникната от дух на буржоазност и еснафщина. Капитализмът и социализмът в еднаква степен са заразени от този дух. Под омразата на много руски писатели и мислители към Запада се крие не толкова омраза към западната култура, колкото към западната цивилизация. Константин Леонтиев, един от най-проницателните руски мислители, отри Закона за прехода на културата в цивилизацията. Всъщност и Достоевски не е бил враг на западната култура. Ненавиждал е безбожната, нерелигиозната култура от Европа. Много хора на Запад също изпитват тъга, равна почти на агония, от това тържество на уродливата, напълно лишена от религиозност цивилизация. Не само руските интелектуалци, но и обикновените и чувствителни хора в Европа неведнъж, с голяма тъга, са установявали, че великата, свещената западна култура бавно загива, че на мястото й идва една нова цивилизация – без религия, без достатъчно духовност, без истинска култура. И в това победоносно шествие на наднационалната цивилизация умира душата на Европа, нейната многовековна забележителна култура. Но оригиналността на Освалд Шпенглер не е в постановката на тази тема, а в това, че той не иска да бъде романтик и да тъгува по умиращата култура на близкото минало. Напротив, той иска да живее пълноценно, истински, да бъде гражданин на световния град на цивилизацията. Съгласява се да замени религията, философията, изкуството с техниката, с машините. Своеобразието на Освалд Шпенглер е в това, че до него не е имало друг, който да мисли като него, да живее с печалното съзнание за необратимия залез на старата култура. За това са необходими както дебела кожа и безчувственост, така и непоколебима, наивна вяра в безграничния прогрес на техническата цивилизация. И Шпенглер отлично е разбрал всичко това. Но той не е новият човек на тази цивилизация, той е умиращият Фауст – представителят на старата европейска култура. В наше време западната култура се обръща към Изтока. Там може да се появи нов тип култура, нова душа на културата. За нас тези мисли са интересни: това обръщане на Запада към Русия, тези очаквания. Всъщност Русия е посред-

36 никът между Изтока и Запада. В нея се сблъскват двата потока на световната история. В Русия е скрита тайна, ние самите не можем да я разгадаем...

СВЕТЪТ ЩЕ ЗАГИНЕ – при равномерното разпределение на топлинната енергия на Вселената – енергия, необратима в други форми. Творческите енергии, създаващи многообразието на Космоса ще се изгубят. Светът ще загине при този непреодолим и фатален стремеж към физическо равенство. Да, наистина не съществува ли стремеж към равенство и в социалния свят – ентропия, гибел на социалния космос? Размислите, които будят темите, поставени от Освалд Шпенглер, предизвикват тези тъжни констатации. И все пак тази горчивина не бива да бъде чак толкова безизходна и мрачна. Последната дума за съдбата на света и човека не е само физиката и социологията, нали?

ДЖОРДЖ УОЛДЪН ДУМИ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО И... В УПАДЪК ЛИ Е ЗАПАДЪТ? Можем ли да се надяваме, че Русия или Китай ще вдъхнат нов живот на нашата болна западна култура? В Китай наскоро говорих с един издател. Мащабите на книгоиздаването там са наистина грандиозни. Според мен досега не е имало такъв прецедент. Повечето от двадесет години над един милиард хора на тази планета са били насилствено откъснати от своята култура, а след това тя им е била най-неочаквано върната заедно с културата на останалите народи. Ефектът за тях е бил поразителен!

А КАКВО ЩЕ СТАНЕ С РУСИЯ? Що се отнася до Русия... Интересно е да се разбере какво ще стане с руската традиция да се четат книги дори в метрото. Доскоро това бе голямото преимущество на руснаците: можеха без усилие да игнорират своята скучна казионна телевизия, а сега, след промените там, това вече не е толкова просто. В „Залезът на Запада” Оскар Шпенглер пише, че барутът и книгопечатането са били открити в Китай по едно и също време. Той подчертава, че първото в историята използване на листовки за пропаганда съвпаднало с масираната артилерийска атака в битката при Валми (1792). Наистина поразителен е фактът, че популяризирането на печатното слово и далекобойната стрелба са започнали едновременно. И Шпенглер нарича тези открития „две фаустовски средства за водене на война от разстояние” (!). Било му е приятно да „узнае” за – също едновременната! – поява на още два вида мощно оръжие: телевизията и термоядрените ракети.

ТЕЛЕВИЗИЯТА ПРЕМАХВА РАЗСТОЯНИЕТО „Но телевизията ще ни сближи, биха възразили привържениците на тази медия. Тя ще възпита нова раса – мирни граждани на планетата. Не знам! Те-

37 левизията окончателно ще премахне понятието „разстояние” и ще ни доведе (според израза на Мартин Хайдегер) до понятието „еднаквост без разстояние”, при което всичко се смесва и може да бъде отнесено завинаги.” Всички неща ще изгубят истинската си цена и в определен смисъл – своето битие. Представата, че „вечният свят” може да бъде обезпечен с технически средства (комуникации или „звездни войни”) или чрез междуправителствени контакти е просто една заблуда. На практика въпросът стои така: какво ще стане, когато закъснялата, ограничената и изобщо съмнителната просветеност на Изтока ще се срещне с „антипросветеността” на Запада? В лекцията си „За бъдещето на победата на демокрацията” Томас Ман каза, че светът и демокрацията ще възтържествуват само ако последната успее да съхрани „дълбоката и жива памет за самата себе си” и „непрекъснато обновява своето духовно и морално самосъзнание”. Мисля, че тъкмо тези способности бяха пренебрегнати от нашата образователна система. По ирония на съдбата Изтокът започна своето неуверено и дълго пътуване към демокрацията, когато ние вече започнахме да губим връзката с нейните корени.

ОПЛАКВАНИЯТА СРЕЩУ ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА НЕ СА ОТ ВЧЕРА! Във „Философия на правото” Хегел дава забавен пример. През 1803-та в Рим на въпроса „Какво отношение имате към просветните заведения?” един професор отговорил: „Като към публичните домове – търпя ги!” Ако американската система прекалява със своя безогледен прагматизъм, то нашата, британската, е твърде лицемерна и претенциозна. Индустрията?! Тя не е работа за аристократите. Техниката не е за джентълмените и изисканите дами... Ако Британия съзнателно беше обърнала своя кораб срещу течението на новата история и бе възпитала поколения високочели хуманитари, сега ние щяхме да бъдем икономически изостанала, но духовно богата страна. Но ние не тръгнахме по този път и нашите училища и колежи са организирани по друг принцип. И ако нашите университети все още пускат известно количество наистина образовани хуманитаристи, това се дължи на консервативните моменти от образователната ни система.

КРАЙНИЯТ ПРАГМАТИЗЪМ И ОБРАЗОВАНИЕТО Няма никакво съмнение, че именно неуспешният експеримент с егалитаризма в просветата нанесе непоправими поражения в духовната сфера. Когато пазарните принципи биват въвеждани без никакви уговорки и в образованието, стигаме до крайния утилитаризъм. Нашите учители сега приличат на затворнически свещеници. С благочестив израз те мънкат под носа си разни хуманитарни истини, в които самите те вече не вярват. Напълно прави са онези, които твърдят, че Великобритания е изостанала доста в областта на техническото образование. Но мисля, че още по-

38 трудно е да признаем един друг факт. Работата е в това, че нашата страна е единствената на този свят, която успя да съвмести в просветата „антиделовата” традиция с „антиинтелектуалната” традиция. В Америка съществува едната, но другата направо отсъства. Правителството се съгласява с това, защото страната се нуждае от повече учени и от квалифицирана работна ръка. Учителите се съгласяват, за да поддържат илюзията, че упорито се трудят за хуманитарното образование на своите ученици. Родителите се примиряват, защото искат децата им да си намерят добра работа. И всичко това отдалечава масите от висшите ценности, а лицата, облечени във власт, остават единствените „стражи на канона”, при все че отдавна не му вярват или нямат смелостта да го бранят.

ДЕМОКРАЦИЯТА Е БЕЗ АЛТЕРНАТИВА Колкото и уязвими да ви се струват сега моите думи, аз съм твърдо убеден, че големите ценности на образованието и на културата, от една страна, и светът, от друга, са свързани неразривно. Разбира се, тази мисъл съвсем не е оригинална: взех я от Кант. Но отчасти е подсказана и от моя двайсетгодишен опит като дипломат – главно в комунистическите страни. Напълно ясно е, че светът ще бъде гарантиран само тогава, когато във всички страни бъде установена демокрацията. Но без образованието и без културата демокрацията никога не би могла да бъде истинска, както и образованието и културата без етиката не биха могли да бъдат истински. Бележка и превод: Огнян СТАМБОЛИЕВ

39

ДАНИЕЛА ВИКТОРОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

Родена на 11.11.1971 г. във Варна. През 1997 г. завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов” със специалност актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Боньо Лунгов. През 1997–2000 г. е актриса в ДТ „Сава Огнянов” – Русе. От 2000 г. е актриса в ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна. ТАМ НА ЪГЪЛА На ъгъла на твоята и моята усмивка тъгите ни ще се разминат – уж случайно, и никоя след другата не ще извика, че, срещнат ли се, болката ще е безкрайна... На ъгъла на пъстрите ни погледи, мечтите ни забързани дори не ще се видят и няма да узнаят за онази нишка – общата, за любовта, която шие им криле – да литнат... На ъгъла на дланите ни жадни, чакащи, желанията ни ще се усмихнат пъстрооко, и ще се слеят – в кратък миг безкрайност, а после, без да се сбогуват, ще поемат – в две посоки...

ТОЙ Той е смуглата тайна, сплела душата на възел моряшки, той е тайфун пъстроок – във косите ми търси покой, той – горчивата тръпка, пелинът, пръснал на стонове чашата, вятър бездомен, дъх от метличини сини е той. Той е перлата въздух в перата на гълъб самотен, миг хоризонт, обладан от гъсти, остроскули мъгли, ключът сол, във кресчендо изплакана нота, топъл дъжд, лудо лято, след което задълго боли. Той е рицар незнаен със тежки доспехи, аз за него – тиха, неотпита планинска вода, той е кръв от кръвта ми, на молитвата ехото, нож изкусен в гърдите, моята бяла, неутолена вина.

40 МИГОВЕ БЕЗ БАГАЖ Случайността е низ от закъснели мигове, които мълчаливо чакат на перона – без багаж, с надежда вглеждат се в таблото „заминаващи-пристигащи“, а влакът с дестинация „Любов“, уви, е само сън, копнеж, мираж... Така и нашата любов е само наниз от случайности, поседнали на релсите на чаша чай с примамващо разголена спонтанност. Ако семафорът намигне във зелено – миговете закъснели ще се слеят в безкрайност и от тунела на копнежите ще заструи онази светлина?... Сънувам. Глупости! Това е нереално.

ПРИНЦЕСАТА С БОКЛУКА От утре сменям сюжета – в този не мога да дишам. Ще се усмихвам даже когато изхвърлям боклука. Без късмет съм родена и нямам орисници, всички нови обувки протрих – все от лутане. Доста крастави жаби целунах. Но нейсе! Принцът ми явно другаде сабята точи, с дългоноги русалки до късно пилее се, докато аз се опитвам калта да превърна във почва.

41 От безцветни останки на чувства разнищени нова кожа си шия за бала – магарешка. И не идвам с каляска, а се връщам от нищото, без боклук и с усмивка – като истина пареща.

НЯКОГА... ПРЕЗ НОЕМВРИ Някой ден ще дойда при теб, с мисълта да остана, ти ще отвориш с усмивка, ще сложиш кафето да ври, ще бъде ноември – утрин мъглива и тайнствено ранна... Ще дойда с дъжда, който в твоите гъсти ресници блести, мълчаливо ще седна – до прозореца изгревно светъл, здравецът тихо ще плаче за своя разпръснат гердан, двама с теб не минута безкрайна – векове неусетни – ще се къпем в необят онемели звезди – длан до длан. Ще пресъхнат безкрайните, дълги и сложни въпроси, техният отговор във къдриците бял венец ще сплете, ще премина със теб през пустинни жарави – гола и боса, ще се смея насън, щом съм с теб, като малко, безгрижно дете... Някой ден аз ще дойда при теб – в страшно късен ноември, ще отвориш, през дъжда ще ми кажеш „с мен остани” и в мъгливата утрин звездите ще грейнат – без време... Някой ден, не сега. Сега е април – здравецът още цъфти.

42

РАДОСТИНА ДРАГОЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ЖЕНА Жена – четирибуквен явен код. Но щом го разпознаеш, следва нова тайна. Навлиза любопитство с бурен ход в ума ти и цъфти ухаещо омайниче. Жена – етюд от нежни ноти. Заслушаш ли се смело в тях, стаяваш дъх. Затоплен си като щастливо коте, копнеж преглъщаш в гърлото пресъхнало. Жена – вълнуващ и опасен път. Отвежда те в непредсказуемо море с душа, наметната със плът. Жена – в деня със нея дишаш по-добре!

СВЕТЪЛ ЛЪЧ Пресъхнали са водораслите в нозете ми и молят за вода. Плътта им в сушата се враснала, оставя своята пожизнена следа. Навярно с капки дъжд се съживяват и обликът им трепва променен. А подвизите морски оживяват, напомняйки за краткия им ден. Солта покрива изумрудения цвят, препича слънце ситния й прах. И бели рими мислено кръжат от някъде дочули повик плах.

43 Пресъхнали са водораслите – умиращи, откъснати мечти. Но факт е, че душата ми израства и светъл лъч пред нея днес пламти.

ВЪЛНИТЕ Морето ме привлича постепенно навътре към могъщата си гръд. И с мощи недокосвани, нетленни вълните му душата ми орат. Прегърнала във себе си покоя, успявам пак сълзата да прикрия. Като скала, гравирана с прибоя, събирам допира на морската стихия. Вълните ме разтапят и приличам на захарче, поръсено с вода. Но твърдо продължавам да обичам соленото си бягство от града. Открила благослов във самотата, потапям свойте дребни неуспехи. А стиховете – цветни снимки на душата ми, са моята лечителка – утеха.

44

СВЕТЪТ ДНЕС

Дьони Дюкло ПАРАНОИЧНИ ДЕЛИРИУМИ И КУЛТУРА НА ОМРАЗАТА В АМЕРИКА Историята на една невъзможна солидарност В качеството си на окупационна сила в Ирак Съединените щати не залагат върху относителния светски модернизъм на иракското общество, за да увеличат своя цивилизаторски престиж. Точно обратното – американската „администрация” ликвидира все още стабилните социополитически съсловия, демонстрира инертност по отношение на бунтовете и хаоса, руши икономическата солидарност и потушава съпротивата. Окупаторите се държат като колонизатори и градят своето господство унижавайки местните хора. Американската култура изглежда се насочва към агресията, а не към социалното помирение. Със своя великолепен филм „Бандите на Ню Йорк” – разказващ за събития около 1840 г., Мартин Скорсезе показва, че американското насилие никога не е било изолирано явление, характерно само за завоюването на Дивия запад, нито пък се е ограничавало единствено до спорадични епизоди като тези, свързани с мафията по време на сухия режим през 20-те години (на ХХ век) или с бунтовете на радикални елементи през 1960 г. То се е проявявало твърде рано в историческото развитие на страната – появявало се е още от първата минута, когато някой имигрант е слизал на брега. Това директно, крайно, непрестанно насилие засяга безпрепятствено всички слоеве на обществото. То сграбчва новопристигналия бедняк, натиквайки го в отвратителните хангари, където се струпва ревящата тълпа. Но то не щади и богатия гражданин, който вижда как пламва къщата му и при най-незначителното спречкване с околните. То не подминава също и обикновените жители, чиито жилища са бомбардирани от правителствените канонерки на „Ейбрахам Линкълн” – като наказание заради участието в улични протести. По това време бомбардирането на граждански обекти вече се е превърнало в предпочитана стратегия при действията на обществената, националната или международната полиция! Несъмнено смъртоносното насилие като че ли е нещо характерно при продължилото петстотин години завладяване на нови светове от страна на Европа. Но то сякаш се възобновява постоянно, тръгвайки от ядрото на Съединените щати и проявявайки се там в много по-големи размери отколкото в Канада или дори в Латинска Америка. В своя вълнуващ филм „Боулинг за Кълъмбийн” известният вече документалист Майкъл Мур обяснява агресивната разпасаност, като набляга не толкова върху броя на оръжията, притежавани от неговите съграждани, колкото върху климата на страх, параноя и взаимна омраза, създаван от медиите. Защо медиите в САЩ (а не в другите страни) създават такъв климат?

45 Действително поразителен е фактът, че е невъзможно да се наречеш „американец”, както другите наричат себе си мексиканци, канадци и даже квебекци или бразилци… Дали свойствената за САЩ наклонност към насилие във всичките му разновидности не е свързана с доброволното отказване от колективно име? Това отказване съвсем не е случайно, нито пък е нещо незначително. То се дължи на опита на някои американци да обособят своята независимост, като не забравят европейските си отечества; на опита им да се самоопределят посредством техните политически и културни многообразия, а не като търсят някаква самоотъждествителна солидарност. Впрочем този стремеж към многообразие е бил само повърхностно туширан със споразуменията в Конституцията от 1786 г. въпреки нейната дълготрайност. Така че от средата на XVІІІ век до наши дни се възпроизвежда безпощадната тенденция да се сражаваш, за да запазиш собствените си вътрешни и външни различия с околните, като минимализираш процеса за договаряне формите на солидарност. Както вчера, така и днес „американската” култура представлява непрестанна битка между индивиди, групи, общности, църкви, щати; между разбиранията за граждански права, възгледи и прочие. На привидно противоположната страна в това състезание винаги се оказва някаква група с корпоративна дисциплина или съюзено военизирано сборище под началството на някакъв шеф, което има агресивни или репресивни намерения. Подобно на бандитските струпвания преди 160 години, когато по широките улици на нюйоркските предградия бандите са се събирали, за да се сражават на живот и смърт и да осигурят хегемонията на някой от клановете, така и днес всичко се свежда до обстоятелството, че трябва да се изправиш с цялата си сила срещу другия, да го победиш с всички възможни средства. Поради това отмъстителното американско поведение, което е причина за нечовешкото отношение към афганските (и неафгански) военнопленници в Гуантанамо или за стрелбата срещу тълпите от жени и деца в Багдад, не произтича само от логиката на една вилнееща велика сила, стремяща се да приложи на всяка цена своите закони спрямо останалия свят. То се корени в историята на възгледа за определен вид обществен живот – история, която е отрицание на самото понятие общество. Ако 10 000 души умират ежегодно от куршуми в Съединените щати (срещу няколко десетки в Канада, Обединеното кралство или във Франция), това се дължи тъкмо на медиите, раздухващи тревогата на гражданите за собствената им сигурност; дължи се на факта, че част от основната същност на обществото не се е формирала в тази страна. Без съмнение подобно обяснение не е напълно вярно, но то пронизва като червена нишка мисълта, когато се опитваме да си дадем сметка за същината на насилието идващо от САЩ, да стигнем до корените му – включително до упоритото желание да се уреждат международните разногласия чрез незаконни действия и избиване на цивилни. На пръв поглед между представата за Америка, която е имал един юрист като Джеферсън – републиканец от древногръцки тип – и реалността при действията на жестоката върховна власт, контрастът е като че ли очевиден. Там, където Джеферсън е искал да изгради една миролюбива нация – различна от

46 „постоянно воюващите” европейски нации – се е появило постепенно някакво имагинерно войнствено образувание борещо се яростно против самото себе си (Гражданската война в Америка), против своите собствени, принудително дошли на тази територия имигранти (отначало роби, после свободни работници), против своите първоначални коренни жители (програмираното изтребване на десетки милиони индианци). С течение на времето Съединените щати са започнали да прилагат спрямо другите страни същото онова, заради което Джеферсън упрекваше французите от Наполеонова Франция: че се опитват „да налагат на съседите си своето лично схващане за свободата”.

Завръщане към Маккартизма Ала това, което отличава свръхиндивидуалистичните Съединени щати от другите – по-чувствителни към идеите на социалната солидарност нации – се открива тъкмо в прекомерната фобия, характерна за Джеферсън, когато се противопоставя на Държавата, смятана от него за отвратително по своята натура чудовище. За Джеферсън неотменен дълг на всеки гражданин е да се противопоставя на „дългата поредица от злоупотреби и заграбвания на властта” преследващи неизменно „все същата цел”, която свидетелства за „намерението хората да бъдат подчинени на един абсолютен деспотизъм”. Разбира се, тук става въпрос преди всичко за деспотизма на позорната английска колониална власт, от чийто гнет гражданите трябва да се избавят чрез нови закони. Но тонът на Джеферсън е пропит с акценти, които някой психиатър с лекота би определил като проява на параноичен делириум. Нима, казва Джеферсън, това деспотично правителство „не е изпратило в тази страна рояци нови чиновници, за да (…) ръфат нейната плът, (…) да сеят смърт, отчаяние и тирания (…) с жестокост и коварство, за които трудно биха могли да се намерят примери дори през най-варварските епохи?”. Нима „не е разставило големи военни части, чиято задача е – прилагайки една илюзорна процедура – да пазят чиновниците от възмездие заради техните престъпления, извършвани над личността на жителите на тия Щати“? Нека отбележим, че прибягвайки до една странна казуистика, американските ръководители и военни настояват да разполагат с подобна протекция, като пренебрегват международните закони и наказателната международна юрисдикция в лицето на Международния съд (MC). Не може да се отрече прогресивният характер на свободите, които първият президент на Съединените щати се надяваше да изтръгне от „разрушителната” власт на Държавата: свобода на мисълта и на изразяването, свобода на търговията, свобода на вероизповеданието, право на живот и стремеж към щастие, право на преселване, гаранция за недопускане обратно действие на законите, отпадане на наказването със затвор заради дългове, лоялност при всички постоянни задължения, право на общуване между упълномощители и упълномощени, право да се търгува със съседните народи, право да се работи за изкарване на прехраната, право на защита срещу нападатели и злосторници, habeas corpus и прочие. Но също така не може да се игнорира и фактът, че тази основополагаща, вътрешно присъща омраза към всяка силна държава с течение на

47 времето се оказа противоречаща на „свещеното задължение да отхвърлим пристрастията, които ни разделят.“ Никога Джеферсъновата инициатива не си бе поставяла за цел да постигне нещо повече от независимостта – а именно: да изгради една действителна национална солидарност на основата на общи колективни принципи. По-скоро тя установи един вид примирие между живеещите в южните щати англофилски настроени аристократи и северняците-демократи произхождащи от изгнаници, прокудени по време на английската гражданска война. При това нейните проекти не засягаха коренното население. Толерантният републиканец Джеферсън изгради кариерата си, стъпвайки върху един привилегирован съюз, насочен срещу буржоата от Източното крайбрежие – съюз с колонистите от вътрешността на континента – непрестанно заети с преследване на индианците: „тези безмилостни диваци, чийто добре познат начин за водене на война се състои в избиване на всичко живо, без разлика на възраст, пол или обществено положение.“ От средата на следващия век новите заселници на Калифорния ще бъдат възнаграждавани с премии за това, че избиват индианците като вредни животни. Ако се проследи подробно историята, ще се види, че в крайна сметка новопристигащите винаги са се опитвали да затворят вратата за идващите след тях заселници (чрез закони, налагащи квоти за собствената им национална общност): особено когато не са успявали да ги подложат на изтощителна експлоатация – един транзитен ритуал – пренасящ озлоблението от изходната към приемащата страна. Репресивният характер на тия отношения е очевиден: през всички епохи липсата на системи за трудово-социална солидарност винаги е позволявала количеството на трудовите злополуки и изтощението при непосилната работа да бъдат несъизмерими с тези в другите „цивилизовани” страни. Впрочем само преди тридесет и пет години Съединените щати все още официално практикуваха апартейда спрямо „цветнокожите” (така, както това ставаше в Южна Африка). В наши дни в повечето големи и малки градове още съществуват строги пространствени граници, отделящи различните социални и етнически групи по начин, при който се разкрояват селищата. Разстоянието от черните гета до еврейските квартали, от „латинските” и испаноезичните предградия до „gated communities” (затворените общности) и до останалите запазени за милиардерите „country clubs” (кънтри клубове – бел. пр. ) прави от Съединените щати истински символ на социо-пространственото разделение. Като се започне с Уилсъновото Общество на народите и се стигне до проекта на Линдън Б. Джонсън за „голяма общност”, се вижда, че политиците, ръководили „това разностранно и безименно единение”, винаги са мечтали за такъв обществен модел, който на практика изглежда… невъзможен. Желанието на Томас Удроу Уилсън да създаде през 1920 г. световен демократичен ред е останало неосъществено и някои смятат дори, че то е допринесло за избухването на Втората световна война. Но в крайна сметка, както отбелязва един коментатор, резултатът от това желание се състои в обстоятелството, че то е вдъхновило много повече европейското обединително самоизграждане, отколкото това на самите Съединени щати. След 11 септември 2003 г. САЩ са в капана на едно скоротечно военно-

48 полицейско втвърдяване. За привържениците на войната в Ирак свещеният съюз служи за патриотична защита на „гнездото”, ала за нейните противници този конфликт е само ксенофобска експлозия от типа на класическия расистки популизъм, действащ открай време във вътрешността на страната. Грешат ли последните? Американски войник, интервюиран на 21 март 2003 г. от телевизионния канал на CNN, твърди „че е в Ирак, защото иска… да отмъсти за атентатите от 11 септември”. Той споделя убеждението на 55% от своите съотечественици, които при едно проучване на общественото мнение са заявили, че господин Саддам Хюсеин е свързан с Ал Кайда и е отговорен за атаката срещу Световния търговски център. Може да се предположи, че за много от тия съотечественици невежествената амалгама на цитираното твърдение засяга арабите по принцип и в крайна сметка наподобява епидемичните фобии от миналите епохи по отношение на американските индианци, на негрите или на азиатците. Този брутален порив ни отпраща към най-лошата, но и най-неизменната от подмолните традиции на американската култура. В случаите на национално втвърдяване можем да различим, от една страна, „бандата” на патриотичните милиции, свързани с властите и завръщащи се традиционно към смесицата от скрити опасения и кървави полицейски репресии, нещо характерно за класическата епоха на маккартизма, а от друга страна – племето на „интелектуалците“, на „многознайковците” и останалите потенциални „предатели”. Впрочем, както посочва Майкъл Линд, този антагонизъм се възобновява дори с оглед на самото географско положение на политическите партии – очертавайки контурите на най-старото противопоставяне: колониален, антифеминистки, човеконенавистнически и расистки Юг срещу пуритански, светски, общностен, либерален и универсалистски Север. Понятието „коалиция” като че ли най-добре изразява идеала за лоялна солидарност във войнствената риторика на Джордж Буш. Но то е валидно, както констатира Андрю Дж. Басевич, единствено в рамките на „еднополюсната” воля за последователни победи над останалия свят, което представлява монолитна ръководна тенденция за американската дипломация от половин век насам. Този „един полюс” не отразява само еднополюсността на „единствената световна сила”. Той включва също групата около президента, както и полюса, изкован от самия него, събрал в една личност атрибутите на военния шеф, на религиозния първосвещеник и на харизматичния народен водач. Най-после сатирично настроената и медийна Америка набързо си намери название: прозвището „Бушландия”, което чрез фамилното име на президента напомня за подлежащите на равнодушно изсичане диви колониални гори. При все това немалко граждани на Съединените щати отказват да се припознаят като жители на „Бушландия”, понеже за тях това прозвище означава единствено, че някакъв клан е поел контрола над страната им. Твърде много и съвсем справедливо се критикува доктринерската секта или политическата фракция от близки сътрудници на господин Буш. Изтъкват се кръстоносният фанатизъм и странната връзка с нефтеното гешефтарство, свойствени за различните членове на тази групировка. Но по-малко внимание се обръща на обстоятелството, че тия черти са характерни за всяка една об-

49 щностна формация в САЩ от три столетия насам: „американската” колективна същност в действителност и почти винаги представлява някакво обединение, което в своята свирепа съпротива спрямо всичко противостоящо запазва характера на нещо, наподобяващо куп васали – малък брой довереници на своя „сюзерен”, живеещи с него, препускащи към славата, заграбвайки територии и плячка или загивайки по време на тия подвизи. Всичко това напомня за посланието на романиста Джеймс Елори, когато описва сагата на противоборстващите групировки от US елита през трагичната ера на Кенеди. В неговия прословут роман „Американски таблоид”, проследявайки битката на кръвожадния герой, ние виждаме как всяка една „институция” (ЦРУ, ФБР, президентството, синдикатите, етническите групировки, мафията, армията, патриотичните сдружения, жълтата преса и пр.) функционира сама за себе си и срещу всички останали. Убийството на Джон, после на Робърт Кенеди, това на Джим Хофа (лидер на мафиотския профсъюз на шофьорите на камиони), дори подозрителната смърт на Мерилин Монро, както и нахлуването в Куба, подготовката за война във Виетнам и пр., са ни представени като тясно взаимосвързани събития, съставляващи частите на една-единствена драматургия: тази на сражаващи се банди, които са се извисили издигайки се в обществото до кръговете на властта. И ако детайлите сътворени от Елори са мистични, то в социологическото съдържание на неговия разказ има удивителна правдоподобност: от долу до горе Съединените щати функционират като обширна арена на непрестанни сражения между полуфамилни групировки, образувани по каноните на една феодална логика, която все още остава неозаптена и е в състояние да възпроизвежда едни и същи действия по сходен начин Персонализирането на конфликта е неизбежна черта при подобна васалолизация на политическия живот. Тук всичко все още става както във филма „Бандите на Ню Йорк”: над противоборстващото помежду си множество от въоръжени банди лидерът се налага чрез хитрост и сила (както бе видно от многобройните трикове, вкарани в употреба при последните президентски избори); след това той се опитва да удържи положението, служейки си с магическите похвати на някакъв – ще кажем „първенствуващ мъжкар” – ако трябва да употребим терминологията на специалистите, изучаващи човекоподобните маймуни. На този лидер постоянно се налага да заплашва собствените си последователи и найвече да мобилизира техния линеещ ентусиазъм, като им предлага да разкъсат някой негов нещастен конкурент, който бива диаболизиран.

„Войната на президента” Противно на онова, което предполагат някои коментатори, заслепени от американската стратегия, господата Слободан Милошевич, Осама бен Ладен и Саддам Хюсеин не бяха издигнати до ранга на врагове номер едно благодарение на някаква научна доктрина. Те представляват само необходимите фигури, подхвърлени на публиката от най-силния кандидат за шефския пост, и то в съответствие с логиката на уличните боеве. Освен това те дават възможност да бъде прикрита грижливата подготовка за двубоя, планирана така, че да не даде никакъв шанс за успех на

50 „стратегическия конкурент”. „Държавата разбойник” заподозряна, че разполага с оръжия за масово поразяване, се състои всъщност от една малка нация, която по никакъв начин не би могла да застраши сериозно могъщия претендент за контрол над оръжейния сектор. Бомбардирана непрестанно в продължение на десет години, шпионирана от експерти и разрушавана чрез дълга обсада, в крайна сметка тя бе отдадена като плячка на доминиращата групировка и на нейния „кръстник” – демонстриращ пред света своята театрална и безпощадна злопаметност. При това положение само наблюдател, останал донякъде незасегнат от гнева на „гуруто воин”, може да установи, че понятието „държава разбойник” подобре от всеки друг израз разкрива истинските действия на атакуващата банда, която използва своята собствена страна като инструмент, за да осъществи плановете си за господство. Впрочем много противници на президента Буш често са изказвали подобна мисъл, заявявайки: „Тази война е война на президента, тя не е война на нашата страна.” Но военната „коалиция” не цели само да обедини около една личност отделните становища и енергии при тази безспорна и възобновяваща се демонстрация на сила. Тя се стреми да подмени също всяка идея за истинска солидарност. Тя налага своя подход в ущърб на легитимните механизми, използвани от ООН (като чрез един неочакван контраст ги представя за присъщи на някаква Световна държава – роля, която те досега никога не са изпълнявали), и като запълва онова въображаемо пространство, което идеята за социална солидарност би могла да заеме. След като станахме свидетели на ужасяващи военни сцени, сега – в дните след „победата” – можем да видим как симпатичните и великодушни мултиетнически американски патрули се разпореждат в Ирак. Господин Джордж Буш се надява да обере плодовете от „съюзническия” успех в момент, когато… социалното и икономическото положение на „американското” общество не престава да се влошава: след (оспорваните) президентски избори бяха съкратени 3 милиона работни места, от които 200 000 само във финансовата столица Ню Йорк. И докато войнственото парадиране продължава, администрацията на Буш не прави никакъв опит да възстанови икономическия просперитет чрез адекватни мерки. Точно обратното. Тя намали данъците по начин, облагодетелствуващ гражданите с най-високи доходи (1% от населението ползва 43% от направените намаления). Тази администрация разгражда всичко онова, което все още може да стимулира обществената отговорност на държавата за издигане благосъстоянието на американците. Тя съкрати с 86% бюджета на общинските програми за достъп до медицински грижи (програми, които организираха сътрудничеството между обществените и частните болници с цел подпомагане на болните, лишени от здравно осигуряване). Администрацията намали със 700 милиона долара сумите, отпускани за възстановяване на социалните жилища, съкрати с 60 милиона долара парите, предвидени в програмата на фондацията за подпомагане и подслоняване на децата, изтегли стотици милиони долари от фондовете, позволяващи на лицата с ниски доходи да наемат гледачи за децата си, когато са на работа. Тя забрани оказването на федерална помощ на организациите за семейно планиране и доброволно прекъсване на бременността.

51 Проявявайки още по-малка загриженост към издигането на общокултурното ниво, администрацията отне 200 милиона долара от сумите, предназначени за обучение на безработните и прекрати програмата за книжно ограмотяване на семействата в неблагоприятно положение. Тя взе 39 милиона долара от парите, определени за федералните библиотеки и 35 милиона от тези, отпускани за обучение на лекарите педиатри… Същата тази администрация назначи в службите за опазване на околната среда отявлени врагове на природата – например за отбелязване е фактът, че ръководството на агенцията ЕРА (Агенция за природна защита) бе поверено на една от директорките в тръста Monsanto, която веднага съкрати бюджета на цитираната служба с половин милиард долара. Чиновниците на Буш разрешиха да бъдат извършвани изкопни работи и добив на дървесина в националните паркове. Те премахнаха законите, позволяващи на федералната държава да отказва сключването на договори с предприятия, замърсяващи природата и чиято дейност е опасна за работниците, а също така елиминираха цяла серия от превантивни правилници в тази област. Освен това те организираха търгове за разпродаване крайбрежния шелф на Флорида, позволиха достъп до защитените зони на Аляска, съкратиха с 50% бюджета на изследователските проекти за изнамиране на възобновяващи се енергии и с 28% този за конструиране на по-малко замърсяващи превозни средства. В международен план ставаме свидетели на същото упорито отдръпване от всяка солидарност: администрацията на Буш отказа да подпише протокола от Киото за парниковия ефект, отметна се от своите обещания да намали емисиите на въглероден диоксид и успя да отклони проектите за понижаване „допустимите” нива на арсеник в питейната вода. Тя се отрече от своя ангажимент да инвестира 100 милиона долара за защита на тропическите гори. Накратко казано, обратната страна на медала при американската световна хегемония е тъкмо процесът на едно систематично „десолидалиризиране” с останалия свят. Всъщност поведението на Вашингтон в Ирак е само един от множеството примери за реалната американска политика. Американската победа, постигната доста отдавна чрез една умела смесица от похвати за корумпиране шефовете на партията БААС и за превантивно сплашване на елитните иракски войски, се превърна в демонстрация на свръхмощ, но с цената на разрушително бомбардиране на жилищни квартали и търговски улици. След като извършиха това, окупаторите организираха установяването на траен хаос. Една разтърсваща картина ще остане запечатана в паметта на телезрителите: безучастните лица на роботизираните морски пехотинци по време на най-страшните грабежи в Багдад. Не би могла да се намери по-добра метафора от вида на окупирания Ирак, за да се изрази отвращението на „съединенощатския” гражданин дори към най-малкия намек за солидарност, както и за да се покаже неговата страст да възпроизвежда – по същия начин, както го прави в своите собствени градски подмоли на Америка – един порутен декор от третия свят, където живеят някакви други, различни от него, победени, унижени, смазани завинаги човеци. Сякаш единственото, което може, е да разнася омраза. Преведе от френски Иван Кьосев

52

КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТИ

НИКОЛА ИВАНОВ ПОЕЗИЯТА Е ВДОВИЦАТА НА ЖИВОТА (80-годишнина от рождението на Иван Динков)

Иван Динков ходеше по земята, но стъпваше внимателно, сякаш да не нарани някой мъртъв, защото казваше, че „мъртвите са по-дейни от живите”. В моменти на неодобрение, несъгласие и гняв от недостойното поведение на някои творци през годините той бе записал, че мъртвите поети са под земята, а живите – още по-дълбоко. Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним” и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и смисли. Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-високо изкуство. Още в началните си книги той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Неговото Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния ни суверенитет. Помага ни да съхраним личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Още през далечната вече 1963 г., във време на почти тотално противопоставяне, в епопейно-баладични стихове за помирение, с неистова историческа болка Иван Динков изстена и изплака в стихотворението си „1923”: ...заглъхналата битка е създала безкласови комуни на смъртта. Както Атанас Далчев в стихотворението си „Надпис”:

53 Всички, паднали за свободата, дето и да е, са братя – по кръв, но само че пролята. Философско, сложно и често трагично е съдържанието на неговите стихове при отразяване на националните теми, защото Иван Динков търси висшия смисъл на саможертвата. Иван Динков е единственият поет от втората половина на ХХ век, който текстово – стих срещу стих, може директно да се сравнява с шедьоврите на класиците Ботев, Вазов, Яворов, Фурнаджиев, Далчев. И при тези сравнения поетичните му рамене и колене не се огъват. Заедно с Ботев са единствените, които не можем да класифицираме теоретично в определено естетическо направление, защото в поезията им има реализъм и романтизъм, символизъм, модернизъм и т.н. и всичко е омесено. Несъмнено този поет и писател е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент”: Който гризе решетката, той остава жив. Или пък с последния стих от „Победа”: Никоя победа не връща мъртвите! С един стих той анатемоса войни, въстания, революции, инквизиции, мракобесие, диктатури, насилия, убийства, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, тероризъм, атентати и всичко, което е заплаха и застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с подобен тотален хуманизъм. Те са неопровержими и вечни като живота. И когато светът е готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем по-сигурни и по-спокойни за бъдещето на човечеството. Тук Иван Динков си позволява да влезе в спор с Ботев, прави опит да коригира посланието в неговите стихове: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! С такива стихове и с цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението си „Пролог” е записал: Така – за себе си – поет съм – български. Но веднага в следващия стих допълваше и доуточняваше:

54

По дух – без жителство... Защото без съмнение той е европейски и световен поет. Неговата лична литературна мярка бе възможно най-високата – българската, европейската и световната класика. Иван Динков казваше, че универсалното е регионалното и локално без стените. Макар корените, зародишите и импулсите за всичко, сътворено от него, да са в родния му край, той като велик поет бе срутил стените в творбите си, тях просто ги няма. Мисълта и чувствата са безбрежни и странстват свободно по цялата земя и Вселената. В поезията на Иван Динков няма да срещнем нито една чужда дума, нито една чуждица. С лириката си той доказа на всички модернисти и постмодернисти, че на родния български език, само с български думи може да се изразят и предадат и най-фините и сложни човешки усещания, преживявания и състояния. Като древен мъдрец Иван Динков изричаше неопровержими истини чрез безсмъртни поетични формули. Например: Всяка ода става реквием. още: Нашият живот е само превод на един познат оригинал. още: Съвестта е чужда на инстинктите. или: Стих, който иска да няма двойници, той не играе двойни игри. и: ...че който го е страх, е праведник напусто. или: Животът се заражда в локвите – като писателското слово. или пък: След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор. Това са стихове-формули, заковани в националната ни литература като безсмъртни сентенции. Иван Динков постоянно дълбаеше в себе си и изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Ще добавя, че между думите в неговите стихове прехвърчат не само искри, но и проблясват волтови дъги. Той изнамираше нов ред на думите и по този начин в неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и допълнителни смисли. В лиричната лексика на Иван Динков няма да срещнем думата „враг”. Защото творчеството му има за цел да обединява хората в името на личното и общо

55 Добро, а не да ги противопоставя. Заедно с Яворов са двамата най-драматични и спазматични поети в българската класическа литература. Питал съм го дали има някаква мечта, а той ми отговори, че най-голямата му мечта е, ако може, като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и да не мисли за нищо. Той не можа, а и не можеше никога да я постигне. С цялото си творчество Иван Динков ни призоваваше да облагородим Ада, в който живеем и горим и за който човеците сами сме си виновни, защото иначе не ни чака нищо добро. В разговорите ми с него е ставало дума както за най-дълбоките бездни на човешката душа, така и за най-сияйните върхове на човешкия дух. С него често сме си говорили, като сме мълчали. Несъвместимостта му с конюнктурата бе абсолютна. Той не направи никакъв компромис в творчеството си. Казваше, че от съвест също се посивява, а стихотворението му „Рецитал” завършва с поантата: След съвестта и стиховете едва ли има трети ад. Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле той не се състезаваше с никого, защото си имаше лично своя писта. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век. Неговите стихотворения са като скулпторите на великия Хенри Мур – единни, могъщи, непоклатими, неопровержими. „Почит към литературата” е уникална книга в българската литература. Изградена е от впечатляващи афоризми, блестящи сентенции, великолепни максими и фрагменти, които за пореден път потвърждават невероятната и изумителна способност на Иван Динков за синтез и полифоничност. Само няколко примера: „Поезията е вдовицата на живота”; „Поезията е цитат от забравено майчинство”; „Изкуството измерва мракобесието с броя на темите, които се намират в изгнание” и т.н., и т.н. В някои от фрагментите и размислите Иван Динков подхвърля свои оценки, чиято цел е и да провокират и предизвикат размисъл у читателите, насочва вниманието върху утвърдили се клишета по отношение на автори или тълкуване на техни литературни творби, към установили се шаблони, осветлява от съвсем неочаквани страни известни текстове: „Все пак човек не живее за едните дъски на ковчега, а това е предостатъчно основание, за да си отвори устата и съвсем възпитано да попита: „Извинявайте, другарю академик Динеков, то не бива да се показват млечни зъби пред народа, както и пред неговите първоучители, но защо Балканджи Йово се обръща към турчина, който иска сестра му Яна за харема си, като че ли се обръща към Георги Сава Раковски? Какво е това: „Море, войводо, глава си давам...”, което се повтаря няколко пъти в песента?” Академик Динеков, разбира се, може и да не отговори на такъв въпрос, но тоя, който го задава, е в правото си да го остави в пощата и да напише върху

56 него: „До поискване от някой академик по българска литература!” Ако някой е очаквал да получи от Иван Динков еднопланов, опростен, праволинеен и еднозначен отговор на свой въпрос, то той нищо не бе разбрал от и за него, то си е оставало за негова сметка. Иван Динков просто го съжаляваше. Ако пък някой би поискал от него да му обяснява творчеството си, повече от сигурен съм, че той щеше да престане да разговаря с него. Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големите идеи, които идат направо от живота. Той бе високо културен творец, но в неговите стихове няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го изразява. Поезията на Иван Динков е всеобемаща универсална лирика. В материал за лирическо пресътворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на живота. Той бе изтъкан от поезия и болка и в свое стихотворение е записал, че „обратната страна на рана / пак е рана – пак е болна плът”, неговите поетични каверни бяха постоянно отворени, разранени и кървящи. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика и наука усещат както своето призвание, така и своята мъка и вечна неудовлетвореност. Тепърва литературната наука ще си блъска главата над забележителното му творчество, ще го тълкува, претълкува, анализира и разгадава. Като всеки велик творец и Иван Динков бе изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на самота в стихотворението си „Календар” той споделя: думите ми някъде, отвъд, напред, хълцат като пингвини на дрейфащ лед. И ние трябва да извървим пътя до неговите думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи. След 1989 г. Иван Динков съвсем заслужено получи всички най-стойностни и значими национални литературни награди. Но през годините той неизменно имаше най-високата литературна слава – „подземната”. Най-талантливите млади го приемаха за Демиург и Учител по поезия и го боготворяха. Удивително при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, личният му критерий не се снижи, не промени и не изгуби мярата си. Иван Динков се бе родил велик поет, живя и твори като велик поет и си отиде от този свят като велик поет Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станало неразделно от безсмъртната и велика висока българска класика. Поезията му, „Почит към литературата”, блестящата му новаторска сюрреалистична проза са сред найдоброто, сътворено в българската литература. С творец като него би се гордяла всяка национална литература. Ще завърша с изключителното му стихотворение „Опит за автобиография”,

57 което е посветено на родния му край и е от книгата му „На юг от живота”. Тя бе издадена през 1967 г., но не достигна до читателите, защото бе претопена... Тоя облак – като асо купа, хвърли сянка върху моя край. Майките варяха тлъста супа – с овнешката мас на месец май. Може би си спомняха невери в черни снопи, в есенни треви – красотата ги направи нервни: вдигнаха ножове над глави. Облакът си тръгна – но по пътя тръгна като ас каро на път. Може би светкавица без тътен измени тревожната му гръд. Майките, останали без празник в сенките на грижи и деца, плюха шумно в жадните си пазви: точно върху своите сърца. Облакът се върна – но по пладне в тъмно асо пика запладни. Може би почувства, че ще падне някога от тези висини. Майките извикаха бащите – с оня вик – на невестулки в мрак. Мръсна дума близна висините и изправи кучките на крак. Облакът си тръгна – но след малко се превърна във спатия ас. Може би залязващият залез умъртви последната му страст. Никой нито дума не отрони, никой не разбра от тая смърт, че обратната страна на рана пак е рана – пак е болна плът. И отново облакът повлече гордата си сянка по света... Синьото на есенната вечер молеше кафяво от нощта. И в „Опит за автобиография” виждаме нагледно локалното и регионалното без каквито и да е стени. Облакът тръгва от родния край на поета, но прескача всякакви граници и се рее по цялата Земя.

58

ИДЕИ

АРКАДИЙ МАЛЕР ОТНОШЕНИЕТО НА ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА КЪМ НАУКАТА

1. Отношението на християнската вяра към науката Православното вероучение признава, че човекът е сътворен по образ и подобие Божие (Бит. 1:26), свободен и разумен, и поради това способен (и склонен) към познаване на живия свят във всичките му проявления. Стремежът на човешката личност към Истината е не само негово неприсвоимо от никого свойство, но и основна задача на целия му живот, поръчана от самия Господ Бог: „и насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него” (Екл. 1:13). Смисълът на човешкото познание не се състои само в удовлетворяване на естествения му интерес към Истината, но и в освобождаването на човека от онова неведение, което възпрепятства неговото научно и нравствено съвършенство: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан. 8:32). Още в самия Рай Адам получава поръчение от Бога да даде имена на всяка жива душа, което от своя страна предполага дълбоко познание на всяка жива душа от страна на първия човек. За пълноценното познаване на света е необходимо развитие на такива християнски добродетели като трезвомислие и мъдрост. Християнството призовава човека към съзнателност и не познава свойствените за някои езически учения представи на несъзнателен екстаз като средство за познаване на Истината. Апостол Павел казваше: „не съм луд, но говоря думи на истини и на здрав разум”(Деян. 26:25). Проповядвайки смирение на човешката гордост, християнството няма предвид отказ на човека от способността му към познание и разсъждение, които по-скоро приветства у човека: „Ето, Аз ви изпращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби” (Мат. 10:16). Да бъдеш с обикновено сърце в християнството не означава с обикновен ум: „Братя, не бивайте деца по ум:бъдете младенци в злото, а по ум бъдете пълнолетни (1 Кор. 14:20).

59 Само че за разлика от ересите на гностицизма християнството не признава познанието само по себе си като единствено средство и цел на човешкото съвършенство, а самото познаване на Истината без лични нравствени усилия счита за невъзможно. Желанието да познаеш Истината и да постигнеш съвършенство по формално-механичен и магически начин, без личното нравствено преобразяване, е било една от формите на прародителския грях и е същността на всеки окултизъм, заради което Църквата осъжда подобно желание. Затова всички опити да се представи християнското вероучение в някаква степен като противник на всяко познание, в това число и на научното, се дължат на непознаване основите на това вероучение. Свещеното Писание учи: Придобивай мъдрост, придобивай разум; не забравяй това (Притч. 4:5). Големият баща на Църквата светецът Григорий Богослов е написал: „Предполагам, че всеки, който има ум, ще признае, че първото благо за нас е учеността (paideusin), и не само тази най-благородна и наша ученост, която, презирайки всички украшения и плодовитост на речта, се хваща за единственото спасение и за красотата видна само за ума, но и оная външна ученост, от която много от християните, поради слаб разум, се гнусят като от некрасив, опасна и отблъскваща от Бога. (...) От науките ние сме заимствали изследванията и умствените заключения, но отхвърлихме всичко онова, което води до демоните, към заблуждение и към бездната на гибелта. Ние извличахме от тях полезното даже за самото благочестие, учейки се на подобро, минавайки през по-лошото, превръщайки тяхната немощ в твърдост на нашето учение. Затова не би трябвало да се унижава учеността, както си мислят някои за нея, а напротив, заслужено да признаем за глупави и невежи онези, които поддържат това мнение и биха желали да видят всички като себе си, за да скрият в общия недостатък своето невежество, за да избегнат изобличаването си в невежество (Слово 43). Преподобният Йоан Дамаскин, известен със своята систематизация на православното богословие, показва негативно отношение към познанието даже в отделната ерес, наречена „гносеомахия” („За стоте ереси”, 88). С една дума, християнската вяра никога не се е противопоставяла на познанието, първо, защото отричането на познанието противоречи на същността на човешката личност като образ и подобие на Бога, и второ, защото развитието на самото християнско вероучение неизбежно изисква да се обръщаме към различни интелектуални ресурси, в това число научни. Достоверното опознаване на живия свят предполага неговото внимателно и систематично изследване, което е основа на научното познание. Славата Божия – е да облече в тайна делото, а славата на царете – да изследват това дело (Притч. 25:2). Самата възможност да се позоваваме на необходимите текстове от Свещеното Писание възникна само затова, защото по завета на самия Христос хората специално изследвали тези текстове (Йоан 5:39). В процеса на тия изследвания Христовата Църква откри своето богословие, което съществува не под формата на произволни съждения, а под формата на конкретна систематична дисциплина, използвайки всички възможни достижения на научния метод. Затова когато християнският богослов разсъждава за

60 отношенията между вярата и науката, трябва да си дава сметка, че той самият вече представлява определена наука, а именно теологията, и е ограничен от нейните закони. Самият факт на съществуване на богословската наука в Православната Църква свидетелства за това как православната вяра се отнася към научното познание.

2. Науката като средство за познаване на Бога Въпросът за отношението на православната вяра към научното познание е отразен в „Основи на социалната концепция” на Руската православна църква, приети на Юбилейния архиерейски събор през 2000 г. В раздел № XIV „Светската наука, култура, образование” (нататък – ОСК РПЦ) на този документ се казва: „Научното и религиозното познание има съвършено различен характер. Те имат съвършено различни изходни предпоставки, различни цели, задачи, методи. Тези сфери могат да се докосват, да се пресичат, без да се противопоставят една на друга. Тъй като, от една страна, в естествознанието няма атеистични и религиозни теории, но има теории повече или по-малко верни, близки до истината. От друга страна – религията не се занимава с въпросите за устройството на материята.” От този тезис следва, че Православната църква не може еднозначно да подържа или да осъжда каквито и да е научни теории за организацията на материалния свят, доколкото самата материя се явява от известна гледна точка жива реалност, без да изчерпва реалността в цялост. Както казваше преподобният Йоан Дамаскин, „всичко сътворено е далеч от Бога не според мястото си, а според природата си” („Точно изложение на православната вяра” 1, 13). При това е необходимо да се подчертае, че материалната природа може да отразява Божието присъствие и да свидетелства за Господ независимо от непосредственото Божие Откровение. По този повод апостол Павел говореше за заблужденията на езичниците: Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божественото, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията, тъй че те са неизвиняеми (Рим. 1:19-20). Позовавайки се на този текст, св. Василий Велики написа: „този свят ... е наставник и педагог към богопознанието за разумните души, водейки ума от видимото и чувственото към съзерцание на невидимото” (Хомили на Шестоднев, 1). Преподобният Йоан Дамаскин също писа: „...знанието, че Бог съществува, Той по естествен път е посял във всички. И самото създаване, както и нейното запазване, така и управлението известяват за величието на божествената природа”(Прем. 13:5). Така, коментирайки апостол Павел, св. Йоан Златоуст казва: „От самото начало Бог вложи у хората знание за Себе си, обаче езичниците, от своя страна, приложиха това знание за Бога към камъните и дърветата и потъпкаха истината, в крайна сметка” (Хомили из Послание към Римляните, 3). В тази връзка в ОСК РПЦ се отбелязва особената роля на християнството в развитието на познанието: „Християнството, като преодоля езическите предразсъдъци, демитологизира природата, с което помогна за възникването на научното

61 естествознание” и затова „науката може да бъде едно от средствата за познаване на Бога (Рим 1. 19–20)” Доколкото науката не е единственото, а едно от средствата за познаване на Бога и Неговите творения, и затова има определени научно-познавателни ограничения, съществува опасност от абсолютизиране на научното познание, особено от абсолютизирането на един-единствен научен метод. Още по-голяма опасност представлява отъждествяването на научното или философското познание с едно единствено светогледно учение, считащо себе си за водещо в науката и философията като такива. На всички етапи от историята на европейската наука и философия в тях са господствали определени направления, които можеха да се приемат за наука и философия като цяло. Тъй като в първите векове на изграждане на християнското богословие господстващите научно-философски представи до голяма степен са били подложени на влиянието на езическите религиозно-философски концепции на късната Античност като неоплатонизма, стоицизма или епикурейството, то някои християни се отказвали от елинската наука и философия заради някакво достойнство, в резултат на което изпадали в крайността на „гносеомахията” (отричане въобще на науката, б.м.). Подобно отношение към интелектуалната култура не само противоречи на християнското разбиране за естествените свойства и духовните цели на човешката личност, както е вече казано по-горе, но в същото време блокира решаването на две необходими задачи на Църквата – провеждане на християнската мисия и формиране на християнското вероучение. Между другото, положителен пример за отношение на християнски мисионер и мислител към интелектуалната култура на опонентите е дал сам апостол Павел, който проповядвал сред епикурейците и стоиците в атинския ареопаг, като апелирал тяхната собствена култура, обръщайки внимание на тяхното преклонение пред „неизвестен Бог” (Деян 17: 18-26). Когато апостол Павел предупреждавал: „ гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и празна измама”, той е имал предвид не философията въобще, а философията „по човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Кол. 2:8). Това предупреждение си остава актуално за всички времена, защото невнимателното възприемане от някои интелектуални учени на християнска почва често пораждат богословски идеи, несъвместими с православието, както се получило в учението на първия систематизатор на християнския светоглед Ориген. Някои от неговите постановки Църквата осъди на Петия Вселенски Събор през 553 година. В същото време опитът на Ориген се оказал много ценен за по-нататъшното развитие на християнското богословие, докато в същото време позициите на гносеомахите били безплодни. Освен това опасността от попадане в догматична ерес от страна на гносеомахите е значително по-голяма, отколкото сред ония, които подобно на Орегон се опитват да използват ресурсите на интелектуалната култура на своето време. Не случайно такива радикални противници на елинската философия като Татиан и Тертулиан в резултат напуснали Църквата. Ако „между Атина и Йерусалим” действително не е имало нищо общо, то не биха били възможни нито християнската мисия, нито християнското богословие. И тъкмо затова, че бащите на Църквата започнали да използват езика на съвременната за тях къс-

62 ноантична философия и наука, възникнало самото Свещено Предание и догматичното богословие на Вселенските Събори. Протойерей Георгий Флоровский нарекъл този концептуален синтез на бащите на Църквата „патристически синтез” и призовал съвременните богослови при аналогични цели да се обръщат към актуалната интелектуална култура за развитие на тази традиция в „неопатристичен синтез”.

3. Значение на философията в диалога наука и вяра В процеса на самия „патристичен синтез” през първите векове от историята на Църквата и до сега, а също и в процеса на диалога между християнското богословие и други светогледни позиции, религиозни и секуларни, централна роля играе философията със силата на нейния универсален понятиен език и неограничен тематичен потенциал. Всички мирогледни учения, били те религиозни или секуларни, неизбежно оформят изложението на своите позиции с философски термини и апелират за философски аргументи. За разлика от научното познание, което не претендира да реши крайно наболелите въпроси на битието и да изгради универсален, хармоничен порядък на света, философията специално се занимава с изясняването на тези въпроси и често построява всеобхватни светогледни системи. Този важен факт се коментира и в документа от Събора на Руската Православна Църква: „По своята природа само религията и философията изпълняват светогледна функция, но с нея не се заемат нито отделни специални науки, нито общото конкретно-научно знание като цяло.” Затова, когато отците на Църквата от първите векове, като се започне от Иустин Философ (165 от Хр.), са се стремили да християнизират интелектуалната култура на съвременната за тях Гърция и Рим, те първо имали работа не с естествената наука, а с философски теории, които на свой ред позволявали подобре да се разбере съвременната наука. В резултат на това взаимодействие самото богословие вече било немислимо без онзи философски език и онези философски предпоставки, които господствали в онова време. Достатъчно е да приведем за пример такъв авторитетен катехизис на православното богословие като „Извор на знанието” от преп. Йоан Дамаскин, който го предхожда с „Философски глави”, подробно излагащи основите на схоластическото учение на онова време (VII в.). Не можем да си представим историята на православното богословие без историята на философията, и обратно, самата история на философията до голяма степен зависела от еволюцията на богословските концепции. Пряко следствие на тази взаимовръзка станало онова неоценимо мисионерско значение на богословски ориентираната философия, особено в Русия през XIX–XX век, което за много поколения след това се оказало незаменим проводник в света на Църквата. Много представители на руската религиозна философия впоследствие станали признати църковни богослови, а някои от тях приели свещенически сан. При това трябва да си даваме сметка, че отношенията между вяра и философия не могат да подменят отношенията между вяра и наука. Въпросът може ли да се счита самата философията за „наука”

63 – по своята природа – е вече философски въпрос, доколкото самите критерии за научност се определят не толкова от самата наука, колкото от философията на науката, толкова активно развиваща се през последното столетие. Не можем да не отчетем факта, че именно философията предостави концептуални възможности за диалог между позицията на религиозната вяра и позицията на научното познание и именно философските аргументи се оказват най-разбираеми и за двете страни в този диалог.

4. Две крайности на научното познание – догматизъм и релативизъм Ако православните богослови могат да критикуват едни или други научни теории, то тази критика е възможна не затова, че те са научни, а само затова, че по своите конкретни положения тези теории са несъвместими с християнския светоглед. Обаче представителите на тези теории от своя страна нерядко оказват открита съпротива срещу влиянието на Църквата и даже участват в антицърковни гонения, подобно на езическите владетели в първите векове. Затова митът за изконния и непреодолим конфликт между вярата и науката тръгва не от Църквата, а единствено от нейните противници. Подобна нетърпимост в отношението към християнската вяра от страна на привържениците на някои научни теории има сериозно обяснение. Първо, нетърпимостта свидетелства за това, че привържениците на тези теории ги възприемат не научно, а догматично, и в този смисъл представляват друга „вяра”. Второ, християнската вяра предизвиква у привържениците на тези теории съществено раздразнение, доколкото тя е основана на нравствени изисквания, които могат да противоречат на етическите аспекти на тези теории. Православната Църква не може еднозначно да поддържа някаква научна теория не само затова, че Църквата и науката имат „различни изходни предпоставки, различни цели, задачи, методи”, но и затова, че самите научни теории си остават научни дотогава, докато не се превърнат в догма и допуснат възможност за собственото си опровержение („фалшификация” по К. Попер). За разлика от научните теории църковните догмати са неизменни, защото те описват неизменната реалност на Бога и затова Църквата не може да си позволи да провъзгласява някакви научни теории, които с течение на времето ще изискват преразглеждане. Православното богословие може да използва езика на съвременната наука и нейните аргументи, но то не може да изгради свое истинско и неизменно учение в зависимост от органичните и преходни хипотези. Съвременните богослови признават, че много научни теории, развили се в началото на XX век, откриват несравнимо по-многоизмерна и динамична картина на света, с което в картезианско-нютоновската парадигма на Новото време свидетелстват в полза на сложността на Божественото творение. Оттук произлиза популярната представа за това, че съвременните модернистки и постмодернистки научни теории са по-близо до адекватното разбиране на християнската онтология, отколкото „ригидните” (неподвижни, нетърпящи развитие) системи на средновековната схоластика или класическия Модерн. Обаче Православната Църква никога не е отъждествявала своето учение с тези стари сис-

64 теми и в същото време трезво възприема всякакви нови теории, дошли да ги заменят. Православното богословие приветства този относителен плурализъм на теоретическите подходи, който се наблюдава в края на XX век, но в същото време предпазва от това плурализмът на научните позиции да не доведе до онтологически релативизъм, след който може да възникне нравствен релативизъм и пълен отказ от търсене на обективната истина като такава. Ако научният свят е преодолял предишната опасност от диктат на някаква единствена теория, възпрепятстваща развитието на фундаменталната наука, то трябва да напомним, че не по-малка опасност представлява научният „анархизъм”, също заплашващ със стагнация научното знание. Сложността на света и многообразието на пътищата за неговото опознаване, описани от съвременната наука, не би трябвало да провокират у учения-изследовател умора от познавателната работа и пълно съмнение и недоверие. Кризата в науката, колкото и дълбока да е тя, не бива да поражда мит за „край на науката”. Отклоненията към някакви логически постановки и съмнението в истинността на някои факти не трябва да водят до отказ от логическото мислене и емпирични процедури, към създаване на двусмислие, двуверие, включително различен род псевдонаучни теории, нерядко под маската на религията: „човек двоедушен във всичките си пътища неуреден” (Иак. 1,8). В това отношение Православната Църква е съюзник на академичната наука против шарлатанството и суеверието. Самата богословска наука се основава на универсалните закони на класическата логика и внимателно се отнася към емпиричните данни, доколкото етическите повели на християнството изискват отговорност и трезвомислие: „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия” (Мат., 5:37). Приветствайки естествения стремеж на човешкия разум да познае Истината, християнството винаги е осъждало претенциите на този разум напълно да постигне света, което е невъзможно само по себе си и което е проява на извънмерна гордост. Затова Православната Църква винаги се отнася внимателно към всякакви „всеобясняващи” научно-философски системи. Но от тава, че човешкият разум не може и не е длъжен да постигне абсолютно всичко, не следва, че той не може и не е длъжен да постигне нищо. Агноцистичната капитулация на разума пред „неразрешимите” въпроси е не по-малка крайност, отколкото познавателните претенции на разума за пълнопостигане на света.

5. Вярата като познавателна способност Основната грешка в противопоставянето между науката и вярата е в това, че в тази опозиция представят вярата като неосъзната доверчивост и абсолютна противоположност на всяко познание. Следвайки тази грешка, противниците на вярата автоматично обвиняват всички вярващи хора, включително и вярващите учени, в интелектуална недостатъчност. Всъщност вярата не е смътно чувство, противоположно на ясния разум, а цялостна активна ориентация на съзнанието, в която участват всички свойства на човешката личност; това е проява на сила, а не на слабост. В същото време самото понятие „вяра” има две значения: вярата като такава и конкретно вярата в Бога-Творец.

65 Като такава (вяра в Бога-Творец) вярата се явява необходим извор на познание много по-често, отколкото рефлексивната обработка на непосредствени емпирични данни. Всеки човек в несравнимо по-голяма степен вярва във всяка информация за окръжаващия ни свят, отколкото проверява нейната достоверност, защото физически е невъзможно да се увериш в достоверността на всяка нова информация. Още повече, човек вярва не просто в отделно взет факт, а във всичките закономерности между тях, и на основание на тези закономерности вярва във всички нови и нови факти, които нямат край. Количеството приета „на доверие” информация в света е толкова голямо, че нито един човек не е в състояние да си спомни макар и малка част от това, в което му се е налагало да вярва, и в този смисъл всички хора – вярващи, включително и най-скептичните учени, които даже в своята „научна картина на света” твърде много неща приемат „на доверие”, позовавайки се на авторитетни академични конвенции за своето време. В такава ситуация да недооценяваш значението на вярата като извор на познание, а още повече да се отнасяш пренебрежително към вярата, е нечестно и неразумно. Най-малко следва да признаем перманентната зависимост на човека от принудителната вяра в непрестанно пристигащата информация, както слепите пътници се доверяват на случайно минаващите. Откъде тогава у противниците на вярата съществува толкова принципиално недоверие към вярата? Първо, защото информацията, приета „на доверие”, често може да бъде лъжлива. Обаче от това не следва, че всяка информация, приета на доверие, е лъжлива и че получените с други средства познания, било чрез разума, било от опит, винаги са верни. Ако цялата информация за света, в която се налага да вярваме, би била лъжлива, то животът на отделния човек и цялото човечество биха били невъзможни, поради което в реалността голяма част от постъпващата информация за света все пак е истина. Много важно е да отбележим, че цялата необходима информация за света човек научава не чрез непосредствено съприкосновение с данните за нея, а посредством други хора. Съответно достоверността на тази информация е възможна затова, защото хората се доверяват един на друг и това доверие има несравнимо по-голямо гносеологично значение, отколкото вярата в достоверността на самата информация. По такъв начин вярата като такава се явява като един от способите на познанието и на практика този способ много често се оправдава. Заедно с това си струва да напомним, че данните на рационалното и емпиричното познание нерядко се оказват лъжливи, при което става дума не само за обикновен опит и разсъждение, а за цели научни теории, където всичко би трябвало да е пресметнато и проверено. Фундаменталната роля на доверието в процеса на познанието е отбелязал още св. епископ Теофил Антиохийски, един от първите апологети на Църквата (ум.180 г.): „Или не знаеш, че всички дела се предшестват от доверието?” („Три книги към Автоликата”, 1, 8). Второ, отричането на доверието от неговите опоненти може да се обясни не само чрез недоверието към самото доверие като способ за познание, колкото като недоверие към конкретния предмет на доверие, за който става дума, в дадения случай – за Господ Бог. Такива противници на доверието са готови да

66 повярват на различна съмнителна информация и да си дават сметка за нея, но те отказват да повярват именно в Бога. Изключителността на това недоверие те обясняват достатъчно основателно с това, че съществуването на Бога като Творец и Господ на целия свят не бива да се сравнява със съществуването на всяка друга вещ, в което са абсолютно прави, то като доказателство на това Негово съществуване им е необходим по-убедителен аргумент от обикновеното доверие. В конкретния случай ще обърнем внимание на това, че историята на богословието и религиозната философия пази богато наследство от доказателства за битието Божие и няма християнски мислител, който да не се е опитвал да разсъждава на тази тема. Може по различен начин да се отнесем към тези доказателства: ако през една епоха, в една интелектуална среда е било прието подробно да се подредят и изложат тези доказателства, то в друго време, в друга среда станало модно да се отрича дори възможността за такива доказателства. Невъзможността да се докаже битието Божие се обосновава на това, че доколкото понятието за Бог предполага Неговия абсолют и трансцендентност, то всеки опит да изведем съществуването му от иманентната логическа закономерност ще наруши тази абсолютност. Без да се позовава на този важен аргумент, Църквата не може да осъжда самия стремеж на човешкия разум да доказва съществуването на Бога-Творец, доколкото този стремеж за него е естествен и морално оправдан. Освен това, макар Сам Господ в Своята Божествена същност да е абсолютен и непознаваем, Той присъства в света със Своите действия и е по-близо до всеки човек, от когото и да е друг, и затова определени основания за опита да се обясни съществуването Му с несъвършения човешки разум все пак има. Но във всеки случай тези, които отричат каквито и да е опити за доказване на битието Божие, желателно е първо да се запознаят с тези опити и да им дадат самостоятелен отговор. Така както има случаи, в които едни хора не можеш да убедиш с никакви подобни опити, така има и случаи, когато други хора напълно се убеждават от тях и те стават пълноценни членове на Църквата. Независимо от това, не може да не се признае, че търсенето и развитието на доказателства за битието Божие, а така също споровете по този въпрос, независимо от резултатите, винаги са били съществен стимул за развитието на систематическото християнско богословие и диалога с науката. Желаещите да получат убедителни доказателства за битието Божие като изключително важен предмет на познание, които не могат в дадения случай да се задоволят само с „обикновено доверие”, са прави в това, че този предмет действително е несравним с нищо, но именно затова не бива да се разглежда като един от предметите в пространството и времето редом с другите предмети. Битието Божие, от което по принцип зависи всяко друго битие, изисква познания не с помощта на някакъв друг способ, алтернативен на вярата, а с помощта на такава вяра, където естествената непринуденост на сърцето не означава наивен ум. Това не е пасивно доверие към достигащата до нас информация, това е активно усилие на цялата човешка личност, в което участват всичките й свойства и качества – и ум, и воля, и чувство. Тази вяра изисква ум, защото е съзнателна. Тази вяра изисква свободна воля, защото е съзнателно усилие. Тази вяра изисква силно

67 чувство, защото тя трябва да се преживее в опита. С други думи, тази вяра изисква усилие на цялата личност. Защото тази вяра не е в някакъв безличен предмет сред другите предмети, а това е вяра в Личността. Не случайно повратен момент за целия „патристичен синтез” било формирането на учението за личността като ипостас през IV–V в., без което е невъзможно да бъде разбран християнският светоглед като такъв. Вярата в Бога не може да се сравнява с обикновената вяра в някаква безлична вещ. Тази вяра изисква не констатиране на обективния факт сред другите факти, а лично общуване с живата Личност, в резултат на което се случва нейното познаване. Именно затова всички опити да бъде доказано съществуването на Бога на фона на безличните отношения са несъвършени – Богът на Християнството е не „какво”, а „Кой”. Доколкото от гледна точка на безличните отношения да бъдеш „някой” означава преди всичко да бъдеш „нещо”, то в съответната наука търсенето на Бога няма да означава нищо повече от търсене на някаква първоматерия или на първия организъм, а постигнатото от човека означава изучаването му само като тяло между другите тела. Материалният свят отразява влиянието на Твореца (Рим 1:19-20), но познанието за материалния свят не е тъждествено на познанието за самия Творец и създадения по негов образ и подобие човек. Именно затова християнството „не се занимава с въпросите за устройството на материята”, както и с повечето въпроси на естествените науки, макар че отделните богослови могат свободно да се интересуват от тях. Затова претенциите на някои учени да провъзгласят научното изучаване на материалния свят за основа на всички науки, да отъждествят науката въобще с естествените науки и да наложи съответните представи на хуманитарните дисциплини изглеждат абсурдно. Опитите на такива учени да упрекнат Църквата в обскурантизъм на основание на това, че за нея нравственото състояние на обществото и самите учени са по-важни от всякакви научни открития и всеки научнотехнически прогрес, са аналогични на неразбирането на Пилат Понтийски, който попитал Исус – „Какво е Истината?” (Иоан 18:37). Истината стояла пред Пилат (Иоан 14:6), но той не можел да допусне тази мисъл, защото в представите на античния римлянин истина можело да бъде всичко друго, освен конкретната личност. Да познаеш тази Истина като вещ сред вещите, е невъзможно, за това е необходимо да общуваш със самата Истина, познаваема не като обективираното „то”, а като личното „ти”. Oт Христос се отричат всички отричащи съществуването на Истината: Той – това е Истината и като научно доказано-обективно битие, и като път към познаването му; и като истинско същество, и като истински дълг; и като абсолютна сила, и като конкретно лице. Самото подозрение, че Истината може да се прояви в конкретна личност, че Истината – това е всъщност Личността, за безличната антична онтология е било невъзможно, и никаква философия, и още повече научна интуиция не би могла да стигне до това. Оттук произлизат следващите думи на апостол Павел: „18. Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. 19. Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните.” 20. Де е мъдрецът? Де е книжовникът? Де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог

68 мъдростта на тоя свят? 21. Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. 22. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост. 23. а ние проповядваме Христа разпнатия, който за иудеи е съблазън, а за елини безумство (1 Кор 1:18-23). Затова единствено самата Истина би могла да се открие на хората чрез Откровение за себе си и чрез снизхождение (кенозис) сред живия и грешния свят: „ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; (1.Кор. 1: 27-28) Ако човек обръща внимание само на научно установените факти и се примири с греховното състояние на своята природа като с нещо истинско, то в какво би било неговото нравствено достойнство? Именно затова, че човек изпитва онтологично подозрениие към несъвършенството на своята природа, в него се поражда интуицията на дълга, която трябва да избере съзнателно и свободно. В този избор се състои нравственото достойнство на човека, отказал се от истинското несъвършенство на света за неговия дълг, даже ако всички рационални и опитни данни свидетелстват против неговия избор. Но за да направи този избор, човекът първо трябва да извърши усилие на вярата (си) като резултат на общото взаимодействие на всички свойства на неговата личност. В противен случай Божествената реалност ще бъде просто недостъпна за нейното познаване. Има реалност, която може и е длъжна да бъде постигната само с чистия разум. Има реалност, която може и е длъжна да бъде постигната само с непосредствен чувствен опит. И има реалност, която може и е длъжна да бъде постигната само с вярата, като водещ способ на познанието, при което и разумът, и опитът, и волята съучастват в това постигане, и именно такава реалност е самият Бог. Постигането на Бога само такъв, като осъзната вяра e необходимо не само защото Той в своята същност е трансцендентен за живия свят. Тук можем да си припомним Кант, който призна, че за да си помислим за съществуването на трансцендентния Бог, човек би трябвало предварително да разграничи знанието като сфера на спекулативния разум, за да освободи място на вярата, приемана не просто като неосъзната доверчивост, а като практически разум. Обаче не само Неговата трансцендентност изисква от човека да Го познае чрез вярата (си), но и това, че Той Е Личност, чието познаване означава Нейното лично признание, лично доверие и лична вярност. Оттук и библейската представа за това, че праведният с вярата си ще бъде жив. (Авв. 2:4, Рим. 1:17), доколкото онова , което можем да подарим на Бога, е нашата вяра. Разбира се, самата вяра без дела е мъртва (Исак. 2::17), защото искрено вярващият човек е длъжен да живее в съответствие с вярата, което само подчертава волята на нейния характер. Такава вяра е не просто теоретическо съгласие с това, че Бог съществува, както съществува някаква вещ, такава вяра предполага общуване и съвместна работа с Него, доколкото Той е Личност, която е винаги до нас. Такава вяра предполага разбиране на Този, в Когото вярваш, а разбирането Му на свой ред предполага вяра. Затова Блаженият Августин казваше:”Разбирам, за да вярвам и вярвам, за да разбирам” („Проповеди”, 43).

69

6. Резюме Въпросът за отношенията между науката и вярата изисква уточнения на самото понятие „вяра” и отчитането на историческия опит на Православната Църква в нейното взаимодействие с интелектуалната култура на обществото, включвайки научното познание. На основание на гореизложеното могат да се направят редица конкретни концептуални изводи: 1. Стремежът на човешкия разум към познание на света е неприсвоимо от никого свойство на човешката личност и му е дадено от Самия Създател (Екл.

1:13, Мат. 5:6, Йоан.8:32). Християнството осъжда тенденциите за гносеомахия, противоречаща на самата същност и задача на човешкото битие.

2. Науката е едно от средствата за познаване на живия свят и на самия Творец дотолкова, доколкото Той разрешава на човека да знае за Него, проявявайки се в този свят със своите действия (Прем. 13:5, Рим. 1. 12–20). Така и в съдържанието на християнската картина на света има елементи, които могат да бъдат научно доказани.

3. Самата мисия на Църквата и самото църковно богословие биха били невъзможни, ако не използваше ресурсите на съществуващата интелектуална култура, в това число научното знание. Затова историята на Църквата стана също и история на църковната наука, основана на универсалните закони на класическата логика и емпиричните данни.

4. Съществена роля в създаването на църковното богословие и диалога на Църквата с науката играе философията като дисциплина, занимаваща се с болезнени мирогледни въпроси и разработваща универсалния понятиен език. Затова философията може да се представи като удобен посредник в диалога вяра–наука, макар че отношенията между вярата и философията не бива да се отъждествяват с отношенията на науката с вярата.

5. Църквата никога не е отричала и не може да отрича философията или науката като такива, но тя може да изказва своето критично отношение към онези философски или научни теории, които в своето съдържание са несъвместими с православния светоглед.

6. За разлика от религиозния светоглед, науката е длъжна да се основава не на догми, а на научни теории, които могат да се развиват и да се заменят една с друга. Затова Православната Църква не може да поставя своето догматично вероучение в зависимост от преходни научни теории и да се асоциира с тях.

7. За развитието на научното познание са опасни диктатът и догматизацията на някаква теория, но по същия начин е опасно изпадането в пълен релативизъм и отказ от търсене на истинската картина на света. Затова Православната Църква е съюзник на фундаменталната академична наука против ескалацията на всякакви псевдонаучни теории, в това число тези, които се прикриват с религията.

8. Вярата е един от непрекосновените способи за познаване на реалността, без която самото съществуване на човека би било невъзможно. Ако има реалност, която можем и трябва да познаем само по пътя на чистия разум или само по пътя на сетивния опит, то има също така и реалност, която можем и задължително трябва да познаем само чрез вярата. При това трябва да различаваме

70 вярата като такава (= на доверие) и вярата в Господа Бога, представляваща от само себе си осъзнато и свободно усилие на цялата човешка личност, в която съучастват всички нейни свойства, включващи ума, волята и чувството.

9. Вярата в Бога, както и Неговото познаване, изискват усилията на всички свойства на човешката личност, доколкото това е вяра в Личност. Постигането на Бога е невъзможно като научно познание на страничен предмет покрай другите предмети, доколкото това е познание на Личността, възможно само в лично общуване и съвместна работа с нея. Затова това познаване на вярата изисква лично нравствено преобразяване (Исак 2:17) и тук пътищата на гносеологията (научното) и етиката се пресичат.

10. Науката и християнската вяра се съотнасят както определен вид познавателна дейност и конкретен религиозен светоглед, затова те са принципно различни по своите задачи и методи, но те не си противоречат и могат да имат общо поле на интереси. Науката сама по себе си не е светоглед и затова не може да влиза в конфликт с християнската вяра, за разлика от някои научни теории, чието съдържание е несъвместимо с християнството. В християнското вероучение може да присъства елемент на научно познание, както и в научните теории може да има елемент на вяра. Преведе от руски Иван Ставрев

71

ДИСКУСИЯ

ХРИСТО БОНДЖОЛОВ МЕРАКЪТ УМИРА ПОСЛЕДЕН

Ах, мерак, мила мамо, тоз мерак, той ще ме, мамо, умори, който се взема, мамо, с мерак, с мерак, мамо, с любов, булката да му е циганка – нему се струва царкиня. (Търнава, Белослатинско)

Ако има нещо, което обединява и свързва по особен начин балканските народи, това е обстоятелството, че всички те, в една или друга степен, са мераклии. Няма данни тази турска дума с арабски произход да е оставила големи следи в топонимията на Балканите, но си е извоювала такова място в бита, че само турцизмите от кулинарната сфера могат да й съперничат. Където и да минете по прашните и неугледни пътища на полуострова, ще ви направи впечатление, че гостилници и ханове, страноприемници и мотели, механи, кафани, таверни и кръчми те примамват все с един надпис – мерак. Дали е желание, страст, тъга за юг, или е любов, обич, надежда, това никой не е в състояние да определи точно. Както и никой с точност не може да каже какво е меракът, макар за всеки да е примамлив, да предизвиква любопитството му и той да се поспира да види като как го разбират другите. Най-близо до него стои мечтата, но тя е някак поабстрактна, като примамлива далечина, която се губи в миражите. Имам мерак звучи като въведение в поезията за балканските народи. Фолклорът изобилства с мераци и мераклии (мераклийките са по-малко), все пак времената са били други и мъжкият мерак се е делял от женския, ако не по друго, то по начина, по който се е изразявал: Огъня гори, догаря, мерака разпаля той ще ме, мамо, изгори той ще ме, мамо, изсуши.

(Руховци, Еленско).

72 Или:

Или:

Или:

Мама на Янка думаше: – Янке ле, мила мамина, хем ходи, Янке, хем люби голям мерак, Янке, не хвърляй мерака е лоша работа.

(Твърдица, Сливенско) Ах мерак, мамо, пак мерак, тоз ще ме мерак, мамо, умори!

(Търговище)

...от мерак не се умира, мерак от болест по-боли, мерак от огън по-гори...

(Балван, Великотърновско) Във времената на писмената литература не всеки мерак е могъл да се облече в слово – не само заради своята недоизказаност, а най-вече заради строгите правила и норми, които са възпирали много от мераците. Така една част от тази литература по причини на цензурата се е оказала забулена с много табута и дълго време не е смеела дори глезена да си покаже. В модерните времена, когато се разместват пластовете и се сменят ролите, много от мераците и мераклиите излизат на преден план, но то е само за да се покажат. Като съблекат лъскавата дреха и събуят лачените обувки, под тях лъсват старите им мераци, а това по-скоро отблъсква публиката. И най-после, в наши дни, меракът е толкова разсъблечен, че се е изгубило очакването, а това, дето се вижда, отблъсква даже заклетите мераклии. В една от най-чудните си прояви мъжкият мерак е въздишка по възвишената и дивна красота на жената, еротичен в догадката, разсъбличащ с поглед, влюбен в собственото изживяване, поетичен като нагласа, обичащ. Той е вариант на балканската нирвана, възвисяване на жадуваното, необятен простор за въображението, неспокойствие и трепетно очакване, постижение на волята, примамливост, мечтателност: Блазя му, Боже, блазя му, който се вземе със мерак, със мерак, Боже, със севда. Ако е къща коптори, нему се струват сара...,

(Велчево, Великотърновско) Една от най-важните особености на балканския мерак е неговата неограниченост във времето, неговата неизчерпаемост, почти докосване до безкрайността. Навсякъде по света надеждата умира последна, а тук последен умира меракът. Сигурно има своето обяснение и то не е само в пластовете на времето или в изворите на една цивилизация, която определя облика на Европа, а в онези исторически обрати и мигове, когато чудото е трябвало да напра-

73 ви онова, което хората не са били в състояние да направят. На тези географски ширини мераците на лудите глави са писали историята, мераклии са били и тези, които са оставили следа по дървото и камъка, по скалата и оброчището, върху стените на първите храмове. И досега се виждат мераците им по красотата, желанието да оставят нещо след себе си, което да радва окото и да пази спомена за онези, които са градили и съзиждали. Хвърлям око, едно от обясненията за мерака, отново дава възможност да се видят нещата различно – едно е да хвърли око жена, а съвсем друго мъж. Жената като хвърли око, то е мерак за накит или за красива дреха, та като се облече и премени, да привлича мъжките мераци. Мъжът като хвърли око, то е на незащитената територия от дрехата на жената, мерак му е с поглед да повдигне краищата, та да се открие онова, което държи будно въображението му. А като хвърли око мъжкият мерак на нещо такова – отпиши го, той нищо друго не вижда, сляп е за целия свят. Много мераци има мъжът – за сила, слава и богатство; за юначество и охолство; за царство и господарство, но всичко това бледнее пред мерака за жена. Като всяко нещо в живота и мъжкият мерак битува в мъжки времена; за пространството е ясно – такива неща стават на много места по света, но Балканите са естествената им среда, благодатната почва за развихряне на страстите, фантазиите и свръхочакванията. Вероятно и големият български писател Николай Хайтов, потънал в онези мъжки времена, насред Родопа планина, заслушан в песента на Орфей, е спрял да се поогледа и да се подиви на мераците на своя герой Шебан. „Мъжки времена” е един от най-дивите разкази на Хайтов. Дива, девствена и дивна е природата на Родопите, с великолепните пейзажи, с вековните гори и буйните реки; диви са героите и страстите им; диви са обноските им; дива е радостта и мъката им; необяздена от цивилизацията е родопската им душа. Само в такава дивна дивотия могат да се ширят мъжките времена, а само в тях може да има такъв занаят като крадене на жени, че и такива занаятчии, които да държат на думата си като на честта си. Такъв е героят на Хайтов – деликанлия, с буйна кръв, (…) не едро, ала яко, въоръжен като за световни сражения, отвсякъде погледнато – разбойник и половина (както обича да се изразява той за жената, дето му е взела акъла). Но насреща си има също такава дива обитателка на родопските простори, брат й е също толкова добре въоръжен, а има и друг брат, разбойник в Драма. Та срещата в ония мъжки времена прилича на разбойническа, колкото и различни да са позициите и помислите им. Самата мома, дето е за крадене, по нищо не отстъпва на мъжете – нито по твърдост, нито по сила, нито по дързост: Я бех краднал и други жени, ама такова женище не бех виждал, хем силно, хем инатин, развито и на кокал и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настискаш. По едно време дори младоженецът не издържа: Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена! Цялата одисея с опитомяването на опърничавата много прилича на обяздването на кобила: щом усети слабостта на ездача, животното веднага прави опит да го отхвърли, а когато усети здравата ръка, решителността, силата – го-

74 тово е да се подчини на волята му, че и да се привърже силно към него. Хайтов добре познава буйната природа на дивата планина и на планинците, затова и героите му са такива – наглед грубите обноски често водят до неподозиран изблик на чувства. И отново, както и в анималистичната среда, в отношенията помежду им мястото на думите е малко, а на жестовете, на погледите, на противоборствата, на отвоюването на територия – огромно. Премеждията, през които преминават героите му, само потвърждават първите наблюдения на жената – човекът, за когото искат да я омъжат, не е за нея, не само по ръст, той е пълна противоположност на онова, което тя очаква от мъжете, а в сравнение с Шебан, младоженецът си е направо хлапе. Мъжките времена са и времена на изпитание на мъжеството, на силата и храбростта, на волята и честта, а това е запазената територия за Хайтовия Шебан. За първи път обаче и той се среща със звяр като настанката*, не просто жена, а жена и половина, бяла като мляко, очите й те режат като с нож, а гърдите й – фурна, мили брате – хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж. Проблемът на Хайтовия герой не е в жената, цялата работа е в половинката, в онова, с което тази мома му е взела акъла. Едно е да се бориш с други мъже, с ербапи и бабаити, с разбойници и делии**, а съвсем друго е да се изправиш срещу такава жена: Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца – едното за чест, другото за мерак, а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно! Разказът на Хайтов извежда на преден план разполовеното от мерак сърце на Шебан, всъщност целият разказ е за това човешко сърце, дето е за мерак. Годините са минали, старият човек много неща е оставил зад гърба си, много от това, дето е било, се е забравило, но историята от мъжките времена, историята с настанката, не може да се изличи от паметта му: Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я побараш – жена и артисва! Историята на Емине и Шебан, пламналите огньове помежду им, мъжкият мерак, дето умира последен, всъщност не са от дивата страна на разказа – това са проблясъците на стихийната, изпепеляваща страст, на внезапната любов, на съдбовната любов, в която срещата е била изненадваща, траяла е като миг, но е останала за цял живот. След премеждията по женитбата и развода сякаш всичко стихва, става много рационално, питомно, дивото някъде се е изгубило или спотаило в очакване на мъжките времена, защото едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.

* Жената е от Настан. ** Буен човек, в миналото думата се е използвала и за турски войник, който се занимава с грабежи и насилия.

75

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ ЗОНИТЕ НА ВЛИЯНИЕ

1. „Зоните на влияние” са тема, която обществените науки почти напълно избягват дори да споменават, камо ли да обсъждат. Обособяването на САЩ като единствен световен лидер и създаването на Европейския съюз оформи една друга представа за геополитическото разделение и управление на света. САЩ говореха доскоро за „зони на стратегическите интереси”, където те са готови да употребят дори и сила, за да съхранят реда и начина на управление и продължат използването на намиращите се там ресурси. Но постепенно целият свят се превърна в такава „зона на американските стратегически интереси” и САЩ, било чрез ООН, било чрез НАТО, въдворяват своето „право на по-силния”, като го маскират под образа на „възстановяване на демокрацията” и „съблюдаване правата на човека”. Един държи в подчинение целия свят и впряга целия свят в едно, за да не е накърнят интересите му и всички да работят за него. И целият свят е в зоната на неговото влияние. Това е новото статукво, затвърдено още веднъж след края на студената война. Времето след Втората световна война изгради йерархия на държавите. На върха на тази йерархия стои най-силната и могъща във всяко отношение държава (сега това е САЩ), която подчинява не само политически, икономически и военно останалите, но и културното й владичество е също тотално и се разпростира благодарение средствата за масова информация и електронните технологии дори и там, където сякаш американската култура няма нищо общо с местната. Влиянието на културата започва с уеднаквяване на начина на живот и производство. Когато всички живеят по един и същ принцип (не по един и същ жизнен стандарт и качеството на живота, разбира се) и произвеждат стандартна продукция, тогава бързо се променя и начинът на мислене и се допуска чуждата култура да обсеби местната и я подчини напълно. Схемата наподобява империя и може би няма да е невярно, ако кажем, че днешният свят е подреден съобразно правилата и принципите на империята. Но не съвсем, доколкото все още държавите, особено големите и богатите, притежават неоспорим суверенитет и способност да влияят в определени региони и моменти – особено когато това се отнася до техните стратегически инте-

76 реси. Но и техните стратегически интереси се свеждат до съхраняване достъпа и възможностите техния капитал и тяхното богатство. Заради капитала те са готови да отстъпят единствено пред по-силния, но никога пред по-слабия. Затова и се примиряват с отнетото им от САЩ право да владеят в пълна мяра своите зони на влияние, за да се подчиняват на световния хегемон. Никак не е случайно изказването на бившия министър-председател на Англия Тони Блейър, че Англия може да не е най-силната държава, но иска да бъде най-доброто място за живеене. Англия не би могла вече в никакъв случай да бъде най-доброто място за живеене, ако продължи да претендира за предишната си хегемония и не отстъпи правото на САЩ да им диктуват условията на световния ред. В някаква степен, понеже говорим за имперския характер на новия световен ред, дори великите сили (може би дори и Русия и Китай, но не съвсем) доброволно се съгласяват да приемат положение на васали спрямо „императора” и да изпълняват неговата воля, ако той им отстъпва правото да се разпореждат с другите под тях. По този начин се поддържа постоянният ред на владеене на целия свят, като той едновременно е под властта на световният хегемон и на великите сили. Това е важно, защото поддържа хармонията между власт и капитал, между най-силния и силните и не позволява в никакъв случай на слабите и малките да оспорват този ред и да се съпротивляват по какъвто и да било начин. Аз говоря за политическо подчинение, основано на военната сила, но тази сила се легитимира преди всичко от икономическото могъщество на САЩ и великите сили. САЩ отдават част от богатствата, които им принадлежат, на великите сили, за да поддържат равновесието в отношенията си с тях.

2. Първоначално зоните на влияние са тези региони в Европа и света, които не са колонизирани от великите сили и държавите в тях са или свободни и независими, или нациите все още са част от империите (Османската, Австроунгарската). Борбите за национално освобождение на тези народи протичат под знака на политическата интеграция със съответната велика сила и мощното влияние на нейната национална култура. Капитализмът е на такова равнище, на което това е полезно и крайно необходимо, за да се ускори процесът на националноосвободителните революции в Европа и за да бъде възможно всички държави на континента да се включат в системата и да участват в производството и разпределение на благата в полза на тези, които вече са постигнали висока степен на своето икономическо и технологично равнище. Този процес трябва да се ускори до краен предел. Всяка велика сила има интерес да приобщи към себе си нациите, които в момента са поробени и зависими, но непременно трябва да бъдат свободни, за да дадат нов тласък на системата със своя материален и духовен потенциал. Освен това се води непримирима борба между основните играчи в геополитиката за придобиване на пазари и източници на суровини, както и на територии, които са със стратегическо значение при воденето на войни. А войните се водят постоянно – а освен това назрява световна война, която трябва да реши натрупалите се неразрешими териториалните и военно-политическите проблеми в Европа. Колкото по-стабилно стои една велика държава

77 на континента, толкова тя става и по-силна по време на война, а и след това. Великите сили са си разпределили континента и стриктно спазват границите на зоните на влияние – дори и след края на войната за преразпределение на територии и преначертаване на политическата карта. Отслабената държава се затруднява да поддържа предишното влияние и позволява (или поне са прави, че не забелязва) намесата на победителя в нейната зона. Това също е в правилата на геополитиката, управлявана от големите и богатите. Изобщо техните взаимоотношения са някак странни от гледната точка на логиката на човешките отношения и морал, но затова пък са изпълнени с дълбок и ненарушим геополитически разум. Тази ситуация продължава и след края на националноосвободителните революции в Европа. Първата световна война показа необходимостта и значението на добре организираната зона на влияние, в която може да се организират и дислоцират войските и да се постави добър тил, от където да се черпят солидни материални и човешки резерви. Но сега се видя и другата особеност на зоните на влияние – в тях нахлуват конкурентите, за да отклонят местните участници и ги привлекат към себе си. Това се осъществява с политически натиск, следващ икономическите помощи, инвестициите, обещанията за бъдещето след войната. В този момент в руската зона на влияние настъпват сякаш радикални изменения, нова ориентация на държавите вътре в нея. У тях се създава суетата, че им е позволено сами да решават бъдещето си и че са излезли от руското влияние и са се приобщили към държавите от Западна Европа. България е найвпечатляващ пример за такава заблуда. Заслепението на нейните политици, но и слабостта на самата Русия, я карат дори да влезе във война със своята освободителка, само и само да заслужи благоволението на новите си покровители. Вярно е, че Русия от своя страна не дава гаранции за сигурността на България, поради което тя се принуждава да върви с нейните противници. Получава се своеобразен геополитически вакуум, освободен от „титуляра” на зоната, който веднага бива заеман от конкурента. Но не завинаги. В това е особеността на геополитическата игра: намесата на другата държава е за кратко, докато разбере, че титулярът е вече във форма и е способен да владее положението. Но държави като България упорито не искат да осъзнаят тази особеност и да се примирят с геополитическия ред, установен за да бъде спазван най-вече от такива като нея. Резултатът от това е плачевен за България – втора национална катастрофа, загуба на територии, тежки икономически последици, плащане на репарации. България не си взима поука и през Втората световна война отново тръгва с този, който й обещава повече и й дава повече гаранции за нейната сигурност – но пак за кратко. Поради непознаване на реалностите и неспособността им да отчитат всички фактори, да проверяват обстоятелствата и да правят аналогии с историята, българските политици и държавници избират най-лесното решение, струващо им се очевидно и напълно оправдано. У тях и тогава бушува огромното желание страната да се откъсне от зоната на влияние и принадлежността си към православно-славянската цивилизация, считани като главна причина за „лошия” живот и бедността. Не твърдя, че решенията са били лесни и очевид-

78 ни, още повече в такава сложна ситуация, каквато е била в навечерието и по време на войната. Силата на Хитлер е наистина зашеметяваща и всепобеждаваща – особено след устремното му навлизане в СССР. Макар да не се стига до радикален сблъсък чрез преки военни действия, политиката на българското правителство, особено след смъртта на Борис ІІІ, е наивна, повърхностна и неотчитаща стратегическите национални интереси. Гърция и Турция заемат друга позиция, Югославия – също. Решенията на българските власти съответстват на амбицията им да се откъснат напълно от Русия, да й обърнат окончателно гръб и да настроят нацията срещу нея, като покажат колко тя е слаба (понеже е славянска и православна държава) и колко Германия е велика и справедлива спрямо нас. Историята на нашите участия в двете световни войни показва колко погрешно и пагубно е да не отчиташ принадлежността си в зоната на влияние и в своята цивилизация. Такива грешки никога не остават ненаказани жестоко. Историята не прощава никому.

3. Формирането на зоните на влияние е по същество първото разчертаване на политическата карта на света в модерната епоха. Държавите, които най-рано навлизат в капитализма, придобиват сила, каквато останалите не получават поради естеството на своето икономическо състояние. Капиталите се съсредоточават в определени държави, които ги инвестират там, където смятат, че ще им е най-удобно и полезно. Новороденият буржоа разбира бързо, че за да бъде богат и силен, му трябва добре организиран тил, от където да взима необходимото за икономиката. Тилът е в изостаналите райони, където не ценят достатъчно природните си богатства и хората са готови да дадат много срещу малко, защото са доверчиви и вярващи в доброто. Но пък тяхната вече зачената буржоазия иска лесно и бързо да забогатее и се изравни с истинската. В тези места започва и националното възраждане, което отваря сърцата на нацията за свобода и собствена национална държава. Те не могат да бъдат постигнати без чужда помощ и подкрепа. Надеждата е в покровителя, дошъл тук да инвестира и строи, но преди всичко да се ползва от богатствата на природата, както и да заема стратегически позиции за една евентуална война. Зоните на влияние, създавани първоначално с икономическа, а после и с военно-политическа цел, постепенно се превръщат в предпоставка за силна културна инвазия и ускоряване процесите на националното възраждане, както и за установяването на нов тип обществено-икономическа и политическа система. Идеите на Западния ренесанс, а по-късно и на Просвещението се разпространяват изключително бързо из цяла Европа. Това силно разклаща устоите на Османската империя, върху която са разположени най-вече зоните на влияние на великите сили. Степента на готовност за национално-освободителна революция, която съответства на степента на обуржоазеност на нацията, е в пряка зависимост от това в коя зона на влияние са намира тази нация. Ако отчетем тази зависимост, ще разберем защо Българското възраждане идва толкова късно и защо нашето буржоазно развитие е „закъсняло” и „ускорено”. Русия, в чи-

79 ято зона на влияние попадаме, тъй като сме славянски и православен народ, е най-малко засегната от капитализма и най-малко може да влияе с някакви буржоазни идеологии и стимули на нашето обществено и икономическо развитие. Русия няма как да изнесе или поне идейно да подготви буржоазна и националноосвободителна революция, защото самата тя е далеч от такава революция, подготовката за нея върви бавно и с преодоляването на множество препятствия поради неравномерното си развитие върху цялата своя огромна територия. Затова и в България идеите за свобода и равенство проникват преди всичко в техния православно християнски смисъл, а след това придобиват и буржоазно политическо значение. Това е интересно явление, което обяснява защо толкова бавно и мъчително узрява и се възприема като естествена идеята за въоръженото въстание. Самата България се развива бавно по пътя на капитализма, тъй като няма капиталистическата помощ на Русия. Такава помощ, но от другаде, получат Гърция и Сърбия. Гърция е в зоната на английското влияние, а в Сърбия се пресичат няколко зони. България не случайно е в зоната на руското влияние. Тук преминава пътят, по който християнството отива в Русия; от тук тръгват богослужебните книги на славянски език, първите свещеници и монаси, които покръстват руското княжество и служат в руските църкви и манастири. За руските царе всяка територия, която е близо до Босфора и проливите, е важна и представлява за нея съществен геополитически интерес. Русия знае, че тук живеят православна славяни, макар че истинската им идентификация да става през ХVІІІ век, когато значителна част от тях е определена като българи. Европейските държави доброволно й отстъпват правото на влияние и защита пред султана. В това има ясна политическа, но и дълбоко нравствена логика, защото под закрила се поставят народи, които са под робство и няма кой да ги защити от зверствата на тирана. За Русия това е въпрос на християнски морал и дълг. Така най-изостаналият район на Европа е „отстъпен” на Русия и съдбата му започва да зависи от нейната воля, решителност и геополитическа активност. Тогава започва и модерната история на българския народ и неговото осъзнаване като нация, способна да възстанови своята държава. Русия започва активно да се намесва в този регион. Войните й с Османската империя имат голямо значение за утвърждаването й като лидер, без когото нито един политически проблем на православните християни и специално на българите не може да бъде решен. Султанът също се съобразява с новото статукво и се чувства задължен да се консултира с руския император, когато трябва да постави или реши проблем. Руските дипломати в Цариград са своеобразни регионални министри, до които се допитват или на които се жалват православните християни. В някаква степен българите имат своя държава в лицето на руските дипломати, макар тази държава да функционира бавно, тромаво, по дипломатически, но все пак достатъчно категорично, за да е ясно кой се разпорежда в тази зона. Историята свидетелства как този регион (Балканският полуостров и изобщо европейската част на Османската империя) сякаш излиза из империята и се подлага на контрола на великите сили, представлявани тук от Русия и Англия,

80 без да означава, че империята е изгубила суверенитета си и е оставила всичко в техните ръце. Това ще стане доста по-късно и с цената на много кръв и човешки жертви. Сега просто се осъществява преход към ново устройство на света, към нова парадигма на геополитиката. Изработва се механизъм, който ще действа през следващите столетия.

4. Докато великите сили са равностойни в икономическо и военно-политическо отношение, те или владеят своите колонии, или задълбочават влиянието си върху народите и държавите от техните зони на влияние. Неразрешимите спорове се разрешават с войни. Това е времето на оформянето на капиталистическата система в нейните три основни части: център, полупериферия и периферия. Центърът започва да става все по-силен и да концентрира в себе си преди всичко политическа власт, след като вече притежава огромна икономическа сила. Но центърът сам по себе си е сбор от различни държави, традиции, начин на устройство на обществото, което създава допълнителни напрежения – освен тези, които се основават на икономиката и търговията. Войните, които великите сили водят помежду си почти до средата на ХХ век, са прекалено изтощителни за самата система и не спомагат за по-бързото и успешно нейно развитие. Зоните на влияние не разполагат с неизчерпаеми ресурси, за да е възможно това да продължи до безкрай. Концентрацията на банковия и индустриалния капитал и радикалните изменения в капитализма, за които пише Ленин в труда си „Империализмът висш стадий на капитализма”, естествено водят и да концентрация на военна, икономическа и политическа сила. Не само икономиката, но и геополитиката се нуждае от могъщ лидер, който да определя поведението на всички останали. По времето на Ленин тази концентрация бе трудно забележима, поради което той я отчете и анализира предимно в икономиката и финансите. Тя е и първопричината за новата геополитическа доктрина за единствения световен лидер и за постепенното намаляване значението на зоните на влияние и образуването на цялостен и глобализиран свят. След Първата световна война и особено в навечерието на Втората се очерта хегемонията на САЩ, чиято парична единица долар започна да се превръща в основна и за останалите водещи държави и икономики от системата. Това именно позволи САЩ бързо да натрупат огромни богатства и да овладеят лостовете за управление на световната икономика. Срещу тази тенденция се обяви Германия, недоволна от резултатите от Първата световна война, в която бе победена. Но Германия искаше да пренареди геополитиката и да промени зоните на влияние, да ги слее и подчини на себе си. Онова, което вече протичаше и се дирижираше от новата световна сила в лицето на САЩ, Германия искаше да подчини на себе си и тя бъде новият хегемон. Тя се бе заела със задачата да ускори историята и да я направлява в своя полза. Това, разбира се, не стана. Германия изгуби и тази война, защото претендираше за повече, отколкото й се полагаше и можеше да понесе. САЩ, Англия и Франция застанаха на страната на СССР, понеже бяха против желанието на Германия за промяна хода на исто-

81 рията и въвеждане на нов световен ред с нея начело. Това бе една от причините тези държави да се възпротивят на Хитлерова Германия и да изберат за свой временен съюзник комунизма. В контекста на тези разсъждения интересен е проблемът за ролята на СССР и социалистически блок в процеса на утвърждаването на световния хегемон. От една страна, СССР заедно със социалистическият блок бе нов полюс в противопоставянето на световните сили и в този смисъл той е за запазване на статуквото със съществуващите зони на влияние. Социалистическият блок всъщност бе самата зона на влияние на Русия. От друга страна този блок бе непримирим контрапункт на буржоазно-капиталистическата система и в този смисъл противник на тенденциите, за които стана дума по-горе. Самият СССР имаше претенцията за световно лидерство и работеше за осъществяването на тази важна за него цел. Но противопоставянето бе преди всичко идеологическо. Принципите на устройство на обществото и ръководство на икономиката, най-главният от който бе собствеността върху средствата за производство и критериите за преразпределение на материалните блага, отричаха буржоазно-капиталистическите. Твърде бързо, дори още в навечерието на Втората световна война, се видя, че новата система не е чак толкова конкурентоспособна и че нейният живот не може да бъде дълъг. Ето защо историята предпочете тя да победи реалния, жестокия и целенасочен противник на протичащите в световната икономика и геополитика тенденции в лицето на Хетлерова Германия. С идеологическия противник борбата щеше се води после. Не е случайно, че още на следващия ден след капитулацията на Германия Чърчил провъзгласи началото на Студената война. Студената война трябваше да ускори процеса на глобализация и утвърждаването на глобалната водеща сила. Тя именно стимулира интеграцията на капиталистическите икономики – особено на най-развитите, за да бъде възможна и политическата интеграция. Системата използва заплахата, която СССР и социалистическият блок й отправяха, за да формира различни военно-политически и, най-важното, икономически съюзи, за да обедини икономиките, държавите и обществата, да стопи различията между тях и улесни до максимум движението на капиталите и внедряването на новите технологии в практиката. Опростените механизми на икономическото и политическото сътрудничество позволиха да се достигне до такава степен на интеграция, че да бъде възможно да се говори за една единна европейска държава. Но проблемът бе в мястото и функцията на световния лидер САЩ. Най-богатите западноевропейски държави се обединяват заедно с държавите от своите зони на влияние, за да използват по-лесно преимуществата на системата. До края на студената война обаче тази толкова желана интеграция не се осъществява в пълна мяра поради сложността на международната ситуация, в която продължават да съществуват две противоположни и идеологически враждуващи системи. Интеграцията под формата на глобализация слива различните зони на влияние в една общност, от която трябва да се роди бъдещата империя. Този процес набра скорост веднага след рухването на социализма и края на студената война.

82 5. Вече стана дума, че глобализацията, а това означава почти пълната интеграция на икономики, държави и култури, се извършва за улеснение на капитала, а не на човешкото съществуване. Империята на великите европейски сили начело със САЩ се устройва по начин, който да им даде на тях предимството във всичко и възможността да взимат повече, а не да организира света в равноправие, солидарност и братство. Т.е. да има за всички еднакво много. Такава империя, основана преди всичко върху единната валута и банкова система, не може да бъде спокойна за себе си и е постоянно застрашавана от срив на тази валута и система. А няма нищо друго, което да я обединява и държи в цялост. Оформящата се империя е силна, дори изключително силна, и смазва всеки, който не й се подчинява – особено този, който притежава природни богатства, но не й ги отстъпва доброволно и с радост. Тя наказва сурово неподчинението и несъгласието с нея, поглъща като суровинна база непокорните държави и ги обрича на размирици, бедност и дори изчезване. От друга страна, владеещите империята са ненаситни в своята алчност и егоизъм, което неизбежно ги вкарва в конфликт помежду им. Заради печалбите те са готови на всичко, губят своята предпазливост и чувство за опасност и се обричат на гибел. Дори и да отчитат надвисващата опасност от гибел, първата им мисъл е как да спасят богатствата и да не прекъснат потоците пари, стичащи се в техните банкови сметки. Чак след това могат и да осъзнаят какво ще последва. Но те вярват във вечността на системата. Глобализацията ускори хода си и придоби реални измерения в момент, когато капиталистическата система е в своя край и преживява убийствена системна криза, от която избавлението ще е само временно и ще се изрази в смяна на световния лидер. Това я прави прекалено нервна, агресивна и жестока. Глобализацията е в пълна и безрезервна услуга на системата и прави всичко, за да задоволи нейния интерес. В такава ситуация центробежните сили са повече от центростремителните и националният егоизъм надделява над егоизма на системата. Да не забравяме, че към интеграция са призовани нации с вековна история и култури с огромни традиции, оказали влияние върху почти всички световни култури. Неизбежно е те да се съпротивляват на интеграционните процеси, които целят тяхното обезличаване и сливане в една-единствена култура. Кризата изостря противоречията, засилва подозренията, предизвиква лидерски амбиции. Те знаят (защото такъв е законът на системата), че някой все пак трябва да получи повече. Но има все по-малко и по-малко, а потребностите нарастват, за да достигнат застрашителни размери, пък не могат да бъдат задоволени. Необходима е още повече агресивност и борба за запазване на собственото статукво. В такава борба солидарността напълно отсъства, изместена от егоизма и алчността. Когато едно общество е в състояние на криза, се задълбочават културните му противоречия – особено ако то е нееднородно по етнически състав. Националните интереси непременно излизат пред и над икономическата целесъобразност. Така се формира противоречие, което прераства в конфликт и раздорите стават неизбежни.

83 Тази тенденция се проявява особено отчетливо в Европейския съюз. Тя свидетелства, че подобна интеграция не може да просъществува дълго и че неизбежно политическият съюз ще се разпадна на съставките си и ще се възстанови предишното статукво.

6. Зоните на влияние имат значителни предимства пред глобализацията и интеграционните съюзи от рода на Европейския. Те осигуряват влиянието на великата сила, както и безпрепятствената й намеса във вътрешните работи на отделните нации и държави, но не подчинява и не уеднаквява политическото устройство и културите. Влиянието на „голямата култура” е силно и плодотворно, а не уеднаквяващо и обезличаващо. Затова и новата интеграция и глобализация, за която вече стана дума тук, ще се основава на тях...

84

ПРЕГЛЕД

Книги Духовният предводител на българите По повод Варненски и Преславски митрополит Симеон. „Съчинения, т. 1”, 2011 Светската историография малко се занимава с приноса на Българската православна църква в духовното и материалното развитие на нацията и обществото. А когато се занимава, се ограничава с прякото участие на лица с църковен сан в политическите събития. Този светски подход поставя Църквата в реда на институциите в модерното общество, приравнява я с политическите партии и организации, като по този начин снизходително й отрежда спомагателна роля в историята. Дори борбите за извоюване на църковна независимост се разглеждат като чисто политически събития, без да се отчитат резултатите и последиците от гледната точка на канона и вярата. Т.е. като част от националноосвободителната революция. Политиката, разбира се, има различни измерения, а модерната епоха всмуква в нея всичко и го подчинява на преките обществени и икономически интереси. И в политическата, и в църковната история на Възраждането и почти до средата на ХХ век Варненският и Преславски митрополит Симеон заема важно място, но историографията настойчиво го пренебрегва или просто подценява. И как иначе, когато и неговото дело не е популяризирано документално и с неговото лично творчество. Слава Богу, сега с благословението на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, сам учен-изследовател на историята на Църквата и достоен негов наследник на митрополитската катедра, стана възможно да започне издаването на писмовното му наследство. По случай тазгодишната Седмица на православната книга във Варна излезе първият том, озаглавен „Църква и история”. Съставител и коментатор на това издание е Емил Димитров, комуто дължим и идеята за крупното начинание. Когато излезе и последният том от това грандиозно начинание, ще бъдем в състояние да обемем в цялата му пълнота мащаба на мисълта и ума на митрополит Симеон, ще можем да осъзнаем и анализираме дейността му като архиерей и общественик, като богослов, политик и учен. Но и сега, когато имаме творчеството му от 1869 до 1900 г., получаваме достатъчно здрава основа за размишления и оценки. Макар съставителят да определя времето от 1869 до 1900 г. за първи период в творчеството и делото на блаженопочившия архиерей, по-редно е такъв пръв период да ограничим в рамките до Освобождението, защото едно е служението

85 на духовния сан в условията на иноверската власт, друго е тогава, когато България е вече свободна и самата Църква се намира в други условия. А и самият митрополит Симеон е включен в политическата власт. До Освобождението той решава проблеми, които по-късно отпадат или придобиват друго значение и решението им се подлага на друга формула. Тъй като е невъзможно да се отдели архиереят от политика, ще формулираме три основни кръга проблеми, на които митрополит Симеон отдава своето внимание и прилага своите сили. Първият кръг е ролята и значението на Екзархията като първообраз на бъдещата българска държава и мястото на архиерея като духовен и обществено-политически водач на народа. Българската екзархия осъзнава тази своя роля и възлага на управляващите епископи по места да концентрират в себе си политическата власт над българите и да бъдат техните истински представители пред султана и валиите по места. Разпадащата се османска държава губи контрол и не е в състояние да се справи със засилващата се престъпност и беззаконие, както и да осигури ред и спокойствие на поданиците си – все едно дали са мохамедани, или са християни. Писмата на митрополит Симеон да екзарха, митрополит Григорий и до различни светски и духовни лица са пълни със сведение за безчинства и безредие от страна на турците, с факти за насилие над християните и за неспособността на властта да се справи с тях. Това потвърждава тезата на Иван Хаджийски, че причината за недоволствата на християните и конкретно за Априлското въстание е преди всичко негодността на Османската империя да гарантира ред и възможности за нормален и пълноценен икономически живот по българските земи. Няма сигурност за търговията и търговците, за тези, които са предприемчиви. Затова и Варненският и Преславски митрополит се обръща за съдействие към местните власти и умолява екзарха да употреби целия си авторитет пред правителството, за да се предприемат постъпки срещу създалото се положение. Митрополитът организира българите в своята епархия за просвета и култура, както и за да устроят делата си умно и в полза на общите интереси на всички. Той особено набляга на просветата и откриването и поддържането на училища в селата и градовете. По негова идея се свиква и провежда в Шумен на 12–16 април 1873 г. учителски събор, който по нов начин разполага българския учител в обществото. Шуменският събор се провежда една година преди Св. Синод на Българската екзархия да реши в българските епархии да се организират подобни събори. И той има огромно значение не просто за просветното дело в епархията на митрополит Симеон, но и за укрепването на Българската екзархия и за успешното развитие на българската националноосвободителна революция в този край. По писмата и трудовете на блаженопочившия митрополит Симеон можем да проследим и развитието и опитите за разрешаване на един свенливо отминаван проблем за Българската православна църква – схизмата от 1872 г., наложена от Цариградската патриаршия на Екзархията заради отказа на българския екзарх да споменава името на патриарха. И това е вторият важен кръг от проблеми, които занимават митрополита. Проблемът свидетелства, от една страна, че са настъпилите дълбоки и неизкореними противоречия между бъл-

86 гарското и гръцкото духовенство, а от друга – за това колко вътре в политическите процеси е била Българската православна църква и колко пряко се е обвързвала с тях. Самата тя се е поддала на буржоазната идея за свободата, прекрачила е границата между светското и духовното, за да действа повече светски, отколкото канонично. Но митрополит Симеон, а заедно с него и Българската православна църква, осъзнава колко трудно и дори невъзможно е да се живее в условията на схизма, т.е. в невъзможност за междуцърковно общуване. И той търси начини тя да бъде преодоляна и в крайна сметка премахната. Или поне последствията от нея да бъдат сведени до минимум за българите. Защото гръцкото духовенство по всякакъв начин се мъчи да докаже пред Високата порта, че Екзархията няма права над българските християни, че ги обгрижва зле; те искат дори одеждите на българските архиереи и свещеници да бъдат различни от това на другите православни свещенослежители; лансират се идеи султанският ферман за учредяването на Екзархията да бъде отменен, тъй като не бил пълен и в него имало уж много пропуски, като на негово място султанът издадял друг, по-точен. Митрополит Симеон е върл противник на тази лукава хитрост на Фенер и страстно убеждава да не се предприемат постъпки, които ще навредят на святото дело. След Освобождението ситуацията е по-различна и схизмата придобива ново измерение. Екзархията съдейства за устройството на новата държава, включва се в създаването на институциите и работи за тяхното функциониране в полза на хората. Но тя има ограничени възможности в международното общуване, поради която митрополит Симеон предлага различни църковно дипломатически варианти за нейното преодоляване. Виждаме не само колко загрижен е той за решаването на тежкия проблем, но и колко подготвен е по отношение църковното право и влиятелен и умел е в сложната материя. Третият кръг проблеми е свързан с отношенията на Църквата и държавната власт. Когато изследваме как митрополит Симеон разрешава тези проблеми преди Освобождението, трябва да бъдем изключително внимателни и да се освободим от нагласите, които материалистическо-романтичното отношение към историята и националноосвободителните борби е наложило в изучаването и оценката на Възраждането. В писмата си архиереят увещава паството си да бъде кротко и да се подчинява на властта, да не се бунтува и да съзнава, че принадлежи на грижовен стопанин, който му мисли доброто. Това е и политиката на Светия Синод на Българската екзархия. И няма как да е. Църквата винаги изхожда от правилото, формулирано от св. ап. Павел, че „няма власт, която да не е от Бога” и че човек трябва да й се подчинява, а не да се бунтува срещу нея. Той кори бунтовниците и настоява никой да не ги следва и да не им помага – особено по време на Априлското въстание. В отчетите си до Екзарха митрополит Симеон с радост и гордост заявява, че епархията е мирна и че в нея няма бунтове и размирици, но пък насилието на турците е масово. Митрополитът не е ръководител от буржоазен тип, а християнин, за него християнското благочестие е най-важното качество у всеки мирянин. Църквата по принцип е срещу бунтовете и революциите, тъй като иска противоречията между хората да се разрешават с мир и любов, със смирение и молитви към Бога, а не с изку-

87 шенията на бунта. Човек трябва да може с Божията помощ и с Божията милост да изтърпява изпитанията – дори когато те са тежки страдания, и да вярва, че доброто ще победи. Митрополит Симеон хвали котленци за това, че са събрали помощи за пострадалото във въстанието население на Пловдивската епархия. Той благославя техните действия и ги призовава да бъдат все така благочестиви и да се отзовават на хорските страдания и да работят за облекчаването им. След Освобождението блаженопочившият митрополит е сред най-активните строители на нова България. Впрочем българските архиереи са сред най-активните политици и държавници, депутати в Учредителното събрание, автори на Търновската конституция. Това показва колко грижовна е Българската православна църква към държавата и с каква любов се отнася тя към гражданите й. Митрополит Симеон не жали сили и енергия, но и постоянно се моли за благоденствието на отечеството. Сега условията са други и пред него стоят сякаш по-малко пречки за успешна работа. Но това не е така, тъй като злото винаги е активно и агресивно и винаги се намират хора, които съблазнени от него, пречат и спъват хода напред. Пък и не всички държавници разбират кое е най-важното в момента, за да се захванат с него и го изведат до сполучлив край. Мъдростта на архиерея и сега е пословична. Трябва с нетърпение да очакваме излизането на останалите томове от съчиненията на варненския и преславски митрополит Симеон, за да прочетем цялото негово духовно богатство, оставено ни за поука и разум. Дано повече хора си купят и прочетат тази книга! Пътеписи на идеи По повод Любомир Левчев, „Панихида за мъртвото време”, 2011 „Пътеписи на идеи” е едно от заглавията, които Любомир Левчев е възнамерявал да постави на своя нов роман. И то наистина точно формулира идеята на книгата – да проследи как личните идеи се сменят заедно с обществените и по какъв начин обществените идеи се превръщат неусетно и дори неосъзнато в лични, за да станат и критерии за нравственост и поведение в живота. Лесно е да се каже, че „Панихида за мъртвото време” е животопис на един отрязък от живота на голям поет, вложена в историята на обществото от последните тридесет години – история на крушението на една система, на усилията тя да бъде реформирана и подобрена, както и на това как идеите за справедливо устройство на обществото биват съзнателно или несъзнателно, обективно или по субективно желание изкривявани и умъртвявани. Времето, което Л. Левчев си припомня в романа, е мъртво. То вече дори сякаш повече не подлежи на анализ и затова романът не търси причините за сполетялата го болест и неизбежната му смърт. Панихидата е просто една заупокойно богослужение, чрез което като мъртво само се поменува. И на пръв поглед нищо повече. Казват, че умрелият човек живее, докато го помнят

88 живите. А изминалото време? Не е ли историята измислена, за да не забравяме миналото? Т.е. не е ли тя една вечна панихида? Любомир Левчев разказва за това време, като го пречупва през собствения си живот в политиката и литературата. Не само човек преминава през времето, но и времето преминава през човека. Така човек и време заживяват заедно, един друг „се обръщат” според израза на великия Васил Левски и създават историята. Но и поставят въпроси, на които ние днес сме длъжни да търсим верните отговори. Първият въпрос е дали наистина времето умира. Т.е. дали създаваното и енергията, вложена във всичко, което човек изгражда, изчезват без следа, сякаш никога не са били? Особено в културата, в духа и общественото съзнание. Любомир Левчев признава още в началото, че е бил завладян от модната през 60-те и 70-те години на ХХ век идея за конвергенцията, т.е. за сливането на двете системи и създаването на някаква нова обществено-икономическа и политическа система, която да вземе най-доброто и от двете. И по същество е решил да работи за нейното практическо осъществяване. До такава идея очевидно стига и Людмила Живкова и целият реформаторски блок в тогавашната власт. А може би и самият Тодор Живков. Въпросът е бил как да се осъществи „от наша страна” тази конвергенция. Тя очевидно е била разбирана като „вливане” на капитализъм в социализма, поставяне на социализма върху нови икономически основи, като бъде „отворен” към европейските и американските ценности. Те най-напред трябва „да разклатят” системата и да я направят податлива на външни влияния. Системата трябва да се освободи от догматизма си и да погледне трезво на ситуацията около себе си и вътре в себе си. Новото поколение интелектуалци и политици знаят, че тя е в криза и че е изправена пред сериозни, а може би и непреодолими, препятствия. Не случайно Людмила Живкова е казвала, че ще се наложи един ден да се работи без Тодор Живков – не само когато физически няма да го има, но и когато други ще са принципите на общественото устройство. Случайно ли е, че е имала желание да покани в България папа Йоан Павел ІІ и дори е възложила на Л. Левчев при посещението на българската делегация във Ватикана по случай 24 май да поиска от него лична среща и да му съобщи, че е добре дошъл в България. Елемент от осъществяването на въпросната конвергенция за Л. Левчев са и международните писателски срещи „Мирът – надежда на планетата”. Признанието в книгата е особено важно и хвърля светлина върху невидимото във видимите обществено-политически и културни процеси през въпросния период, които и у нас не се възприемаха еднозначно и с възхищение. За Любомир Левчев постигането на тази цел преминава през международните писателски срещи, защото те събират хора с различни, дори противоположни политически идеологии, естетика, обществено положение и влияние. В България идват хора, за които преди просто е било невъзможно да си помисли някой, че ще гостуват на страната ни и които съвсем не са дружелюбно настроени към социализма и СССР. Намерена е сполучлива формула, която обединява различията, допира крайностите и намира модуса на разбирателството. Но няма как да не ни мине през главите мисълта, че това в някаква степен

89 е позната от предишни времена великобългарска мания, която донесе толкова беди на народа и държавата ни. Безспорно е, че системата е трябвало да се реформира, за да излезе от безизходицата, в която бе попаднала. За осъществяването на такава грандиозна задача обаче е необходима друга воля и други идеи. А виждаме, че реформаторското крило на властта търси изхода в източната мистика, в немощните теории за конвергенция, в езотериката. Т.е. извън реалността. Това няма как да не предизвика гнева на по-големите и по-силните – особено на СССР, но не само. Защото, първо, им се отнема инициативата, а второ, показва и тяхната безизходица и идейна немощ. Реформирането на социализма не можеше да стане единствено в България и дори не бе позволено от тук да започне. С мегаломанските по същество намерения тя самата влиза по-надълбоко в тресавището. Несъгласието на Съветския съюз не идва толкова от старческия консерватизъм на неговите ръководители, колкото от безплодната провокация на езотериката и източния мистицизъм в побългарен вариант. Там очевидно не се възприема и гримираната и неафиширана пряко великобългарска идея – този път изразена като желание България да бъде своеобразен идеен, духовен и културен център на Европа и дори на света. По замисъла на Людмила Живкова тя трябва да концентрира в себе си новите тенденции за „конвергенция” и създаване на нова цивилизация. Европа и САЩ нямат нищо против да поддържат този вътрешен в социалистическата система конфликт (но не повече!) и затова не само участват в международните писателски срещи и в асамблеите „Знаме на мира”, но и високо ги оценяват именно като носители на новото. Любомир Левчев рисува грандиозна картина на идеологическата ситуация от онова време. Разказът му е потресаващо свидетелство за дълбоките процеси в историята. Но тази картина показва и абсурда на времето и на българските амбиции да участваме в историята с роля, която не ни е отредена и която очевидно не сме в състояние да изиграем. И тук трябва да отчетем като найярко постижение в романа образа на Тодор Живков. В „Панихида на мъртвото време” Тодор Живков формално не е главният герой, но той е главният герой и двигател на епохата, за която Л. Левчев разказва. Потресаващ е този образ в романа: силен, но и вече покрусен от осъзнатото си безсилие в края на отреденото му от история време. Той се е радвал на амбициите и делото на дъщеря си, но е разбирал безперспективността на нейните действия. Защото той е поумен и по-разумен от нея, по-зрял и опитен. На него му е било ясно докъде ще достигне линията, по която се движи тя. Затова не е случайно, че след смъртта й той постепенно отстранява повечето от приятелите и съратниците й. Прави го не само под натиск от Москва (такъв очевидно е имало), но защото е виждал резултатите и опасностите за системата, които те носят. Разбира се, главният герой на романа е самият негов автор, и то не толкова като конкретната личност, а като събирателния образ на писателя и интелектуалеца от времето след 60-те години на ХХ век. Трябва да подчертаем, че и в трите си романа Любомир Левчев е вещият тълкувател на собствената си поезия, като я поставя в контекста на епохата. Той анализира преди всичко нейния социален статус и значението й за осъществяване на значими политически и

90 естетически идеи. Поет от ранга на Л. Левчев има право на такъв подход към самия себе си – той може да определя кой е и какво е допринесъл за литературата и историята! Той има съзнание за себе си и за собствената си значимост на един от най-големите български (а и европейски) поети от втората половина на ХХ век. Но за него тази значимост не е стойност за литературознанието, защото не е просто поет, а обществен деец, интелектуалец, натоварен с отговорни обществени задачи, субект от историята. Този поет вижда смисъла на своето творчество и бъдещето на българската литература в общоевропейския контекст. Той е убеден, че тя не бива да остане затворена в тесни рамки, че трябва да я познават в света, да говорят за нея, да издават нейните видни представители. А самата тя трябва да с превърне в средоточие на Изтока и Запада, в кръстопът на различни типове мислене. Така тя ще придобие друг живот и сигурно бъдеще. Разбира се, новият роман на Любомир Левчев трябва да се разглежда и чисто литературоведски, за да се видят неговите жанрови особености. Той очевидно налага нови форми на романа, придава му не просто документалност, а го връща в реалността, за да го направи истинско свидетелство на историята. Но това е предмет на друг анализ. „Панихида за мъртвото време” е книга, предизвикваща размисли и изискваща размисъл. А това вече е качество, което не всяка литературна творба притежава. П. К. Яворов. „Стихотворения”. Фототипно издание, 2011 Първата книга на П. К. Яворов, наречена скромно „Стихотворения”, излиза през 1901 г. във Варна! Случайно или не, „Простори” счита за свой дълг заедно с издателство „Захарий Стоянов”, чието дело е това фототипно издание, да отбележи 110-годишнината от събитието, станало именно във Варна. Защото тази книга не просто узакони присъствието на Яворов в българската поезия, но и защото тя промени българската поезия, придаде й нови сили и нов импулс за развитие, показа възможностите на българския език и стихотворната реч да изразява и най-тънките и сложни душевни състояния, да внушава нови идеи и да изобразява нов тип герой. Стефан Продев. „Векът ни, видян отблизо”, 2011 Тази книга още веднъж ни напомня какъв велик публицист е нейният автор и колко важни, свидни и полезни са неговите уроци. И колко значимо е неговото творческо дело.

91 Вели Чаушев. „Кафе в Златоград. Интервю пред Би Би Си”, 2011 Добродушен и сладкодумен, Вели Чаушев разказва човешки история от своя роден Златоград, в които най-често той самият е главен герой. Вели Чаушев е не само превъзходен актьор, велик интерпретатор на поезията на Валери Петров, но и добър писател. Словото му е живо и истинско, произлязло от улицата или кафенето, неподправено, умно и поучително. Нашата литература забрави живота и се срамува от тези, които го създават, но не се забелязват и чуват. А авторът тях именно показва, на тях се радва и мисли чрез тях. Това прави книгите му увлекателни и сериозни свидетели на времето, което или вече си е отишло, или се е запътило към миналото. Илиана Илиева. „Говорещите руни на реката”, 2011 Илиана Илиева е ново име в днешната българска поезия. И трябва да се каже определено, че тази поетеса притежава безспорен талант, пише интересно и дори малко загадъчно и непривично. Но това е гласът на новото поколение, което така се изразява. Очевидно е, че изхабеният слух на досегашното трябва да привиква. Илиана Илиева има бъдеще, но то зависи от самата нея.

Иван Дойнов. „Белег”. Интимна лирика, 2011 Иван Дойнов е поет, който живее в Разград. Тук, в провинцията, слабо известен и малко публикуващ, той вече е изградил един богат и жив естетически свят, показал е своя чувствителен и душевно богат лирически герой. В тази книга поетът е събрал интимната си лирика. Тази лирика е неподправено свежа, радваща се на живота и любовта. Тя може би ще ни накара да се вгледаме по-внимателно в този поет и да не го отминаваме, когато срещнем негови стихотворения и книги. Стефан Северин. „Огледало за обратно виждане”, 2011 Жалко, че днес такива книги рядко попадат в ръцете на истинските читатели. В книжарниците тя едва ли ще попадне – дано авторът да я разпрати на повече свои приятели и познати, за да я прочетат хора, които могат да я оценят. Стефан Северин, журналист и писател, живял в Габрово, София и Пловдив, сега си припомня своето минало с писателите Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов, Иван Радоев и Стефан Продев. Удивителното е, че пишейки за всеки един от тях,

92 той просто влиза в словото им и дори разказва, като го наподобява сполучливо. Така не само четеш, но и чуваш гласовете им, начина им на говорене, жестовете и походките им. Впечатляващо е това умение на Стефан Северин да възпроизвежда и съхранява не само времето, но и хората в него заедно с техните особености и характерни черти. Архимандрит Емилиян. „Усещане за Бога. Осем слова за духовното израстване”, 2011 Архимандрит Емилиян е бил монах и игумен на манастира „Св. Преображение Господне” (Големия Метеор), а по-късно, през 1973 г., отива заедно с братята в Света Гора в манастира Симонопетра, където е избран за игумен. През 2000 г. се оттегля от игуменското си послушание поради болест и напреднала възраст. Арх. Емилиян е един от найавторитетните богослови, проповедници и изповедници на Православната църква. Всеки човек, млад или стар, може да намери в тази книга пътя към Истината, която се открива единствено във вярата. Каква по-голяма похвала за една книга от тази!

93

Визуални изкуства Градската художествена галерия във Варна показа своите български шедьоври. След ремонта Градската художествена галерия „Борис Георгиев” във Варна показа значителна част от своето богатство – творби на български майстори. Тази изложба е едно от значимите художествени събития в края на годината, защото представи шедьоврите, които трябва да ни служат за ориентир и критерий за художествен вкус в оценката на новото изкуство. Видно е, че във Варна се съхраняват изключителни творби на българското изобразително изкуство – в това число и на художници, живели или живеещи в града. И именно на фона на другите майстори се и открояват картините на художниците от Варна. Варна е столица на културата точно с такива събития и с такива майстори. Изложба на художници от Варна в галерия „Графит” Новата галерия „Графит” възстановява една забравена традиция на едно място да се показват картини на художници от Варна. Това не е „представителна” за състоянието на пластичната култура в града изява, но в голяма степен от нея е видно, че равнището на тази култура е доста високо и че в града работят истински майстори от различни поколения. Защото тук са изложени работи на автори от различни поколения. „Простори” вярва, че изложбата ще бъде само едно добро начало на събития от този род.

ИЗЛОЖБА С ПОСЛАНИЯ... В артсалона на Радио Варна беше открита изложба от живописни творби на художника Стайо Гарноев. Наситени с ярък колорит, съчетан с актуални послания художникът от Панагюрище показа на варненската публика самобитен стил, в който зрителят може да открие не само виртуозно владеене на „занаята”, но и едно мислене характерно за творците-мислители. В „Омагьосана луна”, в „Новопристигнали”, в „И невестулка ще пази душите ни”, в „Нощ шагалова”, както и в редица други творби Ст. Гарноев ни отвежда сред пъстрия весело-тъжен свят на Емир Костурица, напомня ни ирационалните пространства на Шагал или се докосва до мъдрата тъга на Чудомир. Изложбата беше открита от поетесата Камелия Кондова.

94

Събития

Представяне на списание „Простори” в Добрич В рамките на тазгодишните Културни празници „Албена” в Добрич бе представено списание „Простори”, посветена на неговата петдесетгодишнина. В Регионалната библиотека „Дора Габе” дойдоха много хора, за да се запознаят с част от редакционния колектив и да научат повече за историята и бъдещите творчески планове на списанието.

МЯСТО ЗА ТВОРЧЕСТВО Силвия Груева и Стоян Марев най-вероятно не ще могат да отговорят ако ги попитат: „Защо го правите?” Може би защото грижата за създаване на изкуство извира от сърцата им. Години наред, през май и септември, в техния хотел „Хоризонт” на „Златни пясъци” се провеждат пленери, в които участват изявени художници от цялата страна. През септември 2011-а пленерът продължи десет дни и в него участваха Георги Йорданов, Петьо Маринов, Иван Обретенов, Васил Василев, всички от Варна, както и Елена и Николай Стоеви от Велико Търново, Валери Ценов от Пловдив, Симо Борисов от Плевен, Йордан Кисьов от Силистра, Петър Димов от Шумен. Темата и тази година беше свободна и както отива на артисти работите в края на пленера излъчваха високото художество сътворено от майстори. Домакините по традиция, както и други години бяха подготвили зала за експониране на готовите творби. А отделно традиционно се подрежда изложба от двата пленера, майския и септемврийския, в градската художествена галерия „Борис Георгиев”. Някои от художниците са участвали във всичките пленери – Георги Йорданов, Ванко Урумов, Петьо Маринов – и може да се каже, че те заедно с любезните домакини са създателите на чудесната традиция, която превръща хотел „Хоризонт” в запазено място за творчество... А. Георгиев

95

Юбилеи

ХУДОЖНИКЪТ АНГЕЛ АТАНАСОВ НА 90 ГОДИНИ Художникът Ангел Атанасов-Ачо навърши 90 години. Майстор-живописец от висока класа, Ангел Атанасов е и един от най-големите наши сценографи. Дълги години той бе художник на Народната опера във Варна и по негови проекти са поставени десетки незабравими спектакли. Този брой на „Простори” е илюстриран с негови творби. Заедно с неговите роднини, приятели, близки и колеги списание „Простори” поздравява големия художник и му пожелава още и още години живот, здраве и творческо вдъхновение. Честито!

ЕЛЕКТРОННОТО СПИСАНИЕ www.PUBLIc-REPUBLIc.com НАВЪРШИ ПЕТ ГОДИНИ Едно от най-големите списания за култура, изкуство, литература и начин на живот, издавано на български език, стана на пет години – време, за което то се утвърди като трибуна за изява на множество значими творци от България и света. Създадено от Наталия Николаева в Хамбург днес списанието се посещава от около 80 000 читатели месечно и помества над 160 000 текста от различни жанрове. Регистрирани са над 6500 участници и повече от 3500 читатели Наталия Николаева го посещават всеки ден.

Public republic превежда авторски материали, интервюта и артистични портрети на интересни български автори и ги представя на международната сцена, като акцентира върху интеркултурния характер на изданието. През 2010 г. успешно стартира новият проект Art Studio, който предлага професионални литературни консултации и курсове по творческо писане от едни от най-добрите български специалисти. Public republic Art Studio съдържа и отделни модули за редакторски и коректорски услуги, както и за литературни преводи. Пет години е детска възраст за човека, но за едно човешко творение тя може да означава и зрелост. Какъвто е и случаят с Public republic... „Простори” честити юбилея на своя електронен побратим и му пожелава да живее дълго и се радва на още повече успехи... Честито! ПРОСТОРИ

96

Помен

СЛАВЧО ИВАНОВ Преди пет години ни напусна проф. Славчо Иванов, преподавател по нова и най-нова българска литература в Русенския университет. Автор е на книгите „Критици от миналото“ (1986), „Хубаво е, където ни няма“ (1991), „Пътища за оцеляване“ (1991), „Поезията между две епохи. 1878–1900” (1994), “За поезията в нова България” (1999), “Столетие. Литературна антология. 1900–2000” (2001), “...От век до век. Поезията през очите на две столетия” (2001). „Пътуващи диалози”(2005). Основните му научноизследователски интереси са в областта на творческото наследство на някои по-малко изследвани автори, литературни критици и естетически движения от края на деветнадесети и началото на двадесети век, като разглежда и отгласа им в новите времена. Една немалка част от творчеството на Сл. Иванов представлява рецензии и статии, свързани с традициите и новаторските търсения на писателите от Добруджанския край. Професор Иванов беше автор на сп. „Простори”.

списание за литература и изкуство

Варна - Кандидат за европейска столица на културата

ISSN 1313-1443

цена 2 лв.

6/2011