Списание "Простори'61" - брой 1 - 2015

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

1/2015

‘61

цена 2 лв.

'61

1

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 1 / 2015

Живи сме!

3

ПОЕЗИЯ Таньо Клисуров

4

ПРОЗА Никола Радев

9

ПОЕЗИЯ Валентина Радинска

18

ДРАМАТУРГИЯ Деньо Денев

22

ПОЕЗИЯ Мария Донева

44

ПРОЗА Юрий Борисов

46

ПОЕЗИЯ Елена Деянова

49

ПРОЗА Николай Александров

51

СЪВРЕМЕННОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ За насилствената интерпретация Чжан Цзян ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Владимир Костров в превод на Борис Борисов

58

77

ПРЕВОДНА ПРОЗА Ирина Ивкина в превод на Калина Тельянова

80

ДНЕВНИК Защо днес няма литературна критика Панко Анчев

83

ПРЕГЛЕД Гено Генов за новия роман на Мишел Уелбек

87

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕТЪР АЛИПИЕВ Приятелят ми – Поетът Тихомир Йорданов

91

ПАМЕТ 93 Йордан Тодоров – създателят на „Простори” ЛЕОНИД ФЕОДОР, ИЛИ ПОСВЕЩЕНИЕТО И ВСЕОПРОЩАВАЩАТА БЛАГОСЛОВИЯ НА ТАЛАНТА Владимир Стоянов за Леонид Феодор

94

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: "Горският Велес", худ. Леонид Феодор Четвърта корица: "Знаците на вечността", худ. Леонид Феодор Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Издава ИЗДАТЕЛСТВО СЛАВЕНА – ВАРНА тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

ISSN 2367-5934 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Леонид Феодор

3 ЖИВИ СМЕ! И през 2015 година „Простори '61” ще излиза. Надяваме се, че големите изпитания, на които нашето списание бе подложено през последните три-четири години, най-сетне са отминали. И най-сетне са дошли добрите дни за него. Ще видим. Но каквото и да ни се случи отново, ние, редакторите и авторите на списанието, осъзнаваме своя висок дълг и отговорността си и ще продължим да следваме добрите традиции, които сами сме създали. Ще служим на литературата – колкото и високопарно да звучат тези думи. Ние осъзнаваме в какво време живеем и какви опасности са надвиснали над литературата, книгата, писателя и езика. Словото е измъчено, то се руши и запада. Писателите са тези, които са длъжни да го спасят и съхранят. Нашето списание ще бъде и през 2015 година убежище за тези творци на словото, които отстояват националните традиции и болеят за българската литература. Знаем, че все още има такива писатели. Те са и стари, и млади. Искаме да ги приютим, да им дадем кураж, да им помогнем и да направим достояние техните творби. Още със своето създаване през 1961 г. списание „Простори” се посвети на утвърждаването на младите автори и на тези, които живеят извън столицата. Т.е. които са далеч от епицентъра на литературния живот и трудно достигат до литературните издания. Днес ние продължаваме тази цел на първите редактори и охотно предоставяме страниците ни на младите и неизвестните. „Простори” е рожба на несъществуващото вече книгоиздателство „Георги Бакалов” – Варна. През 2015 година се навършват 54 години от неговото създаване. Напомняме тази годишнина, защото искаме да подчертаем собствените си плодотворни традиции, да изразим признателност на редакторите и служителите, които през цялото съществуване на книгоиздателството поддържаха високо равнище на издаваните книги и с тях обогатяваха националната култура. Днес искаме да продължим направеното от тях. Но и да напомним, че то бе доведено до жалко съществуване в последните си години от хора безотговорни и некадърни. Също такива хора преди това вече бяха унищожили и „Простори”. Уроците на миналото трябва да се помнят не за да бъдат съдени едни или други причинители на беди, а за да не повтаряме грешките и да не допускаме да се унищожава полезното и необходимото. И за да се предпазваме от аматьорщината, непрофесионализма и провинциализма. Да, списание „Простори” е все още живо – колкото и да му е трудно, а понякога дори невъзможно да върши своята работа! Дай Боже животът му да продължи още много и много дълги години! От редакционния съвет

4

ТАНЬО КЛИСУРОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ОМРАЗИ Аз просто нямам лични врагове, заради тях да кажа: „Бог да ме опази!“ Ала България в села и градове е разделена днеска от омрази. Къде ги крихме толкоз време, щом десетилетия гласът им не дочухме? Нали градихме общия си дом, където всеки сложи своя тухла? И изведнъж – подобно зверове – настръхнали един към друг пристъпяме. Аз просто нямам лични врагове, но моята родина ми е скъпа. Не искам да я виждам в този час как изранена в смъртник се превръща... България изчезне ли, тогаз за всички ни присъдата е същата.

ОСЪВРЕМЕНЯВАНЕ НА ПРЕДАНИЕ Според библейското предание Христовият предател се обесва на една смоковница. Заклел се в най-човечната идея, венец изплете ѝ от тръни и коприви. И върху кръста на Голгота точно нея ти прикова със гвоздеи ръждиви. Завеси от лъжи ти спусна тайно пред истината. Казваше, че страдаш – предателството за да увенчаеш със трийсет сребърника за награда.

5 С пари изплашената олигархия клакьори ти осигури, поклонници, издигна те в служебната йерархия – най-първи сред послушните чиновници. Герой си днес във купените медии – с най-едър шрифт печатат твойто име. Но както хорът във античните трагедии, последна дума Времето ще има. Защото истината – вечната светиня – раздира с гръм лъжливите завеси... Предателю, библейската смокиня ще ти откаже даже клон да се обесиш.

СЛЕД РЕКЛАМИТЕ Те винаги внезапно се явяват като неканен гостенин във късен час. Целувката на влюбените тъкмо ни води към очакваното чудо – леглото на интимната прегръдка... И изведнъж: „Ще продължим, но след рекламите.“ До втръсване омръзнала ни фраза по телевизора в сюблимния момент. С най-милото лице, с което разполага, говори Политикът колко много за хората след изборите ще направи. Но заваляват като град въпросите на гражданите лъгани, недоверчиви... И изведнъж: „Ще продължим, но след рекламите.“ А след рекламите не става просто нищо. Когато боледува обществото, когато и отделният човек е болен, той иска сламка, за да може да се хване. Вместо това: „Ще продължим, но след рекламите.“ А те като перце от пух ни галят, че се пере със „Савекс“ най-добре, че шоколадът „Милка“ ни сближава благодарение на кравата лилава, а негър белозъбо се усмихва, защото ползвал паста „Лакалут“...

6 Животът ни върви към своя залез. Не го прекъсвайте със безполезни паузи, а дайте му надежда, шанс последен. Защото свършват в миг един рекламите и се започва всичко пак постарому с фалшивата илюзия, че ние били сме част от режисираното благоденствие. Бог ни създаде не с рекламна цел, а за живот достоен и прекрасен.

*** Настинка. Нос съм в книгите забол. В гърдите въздухът назад се връща. Живота ми държат го под контрол: „Непозволено е навън, стой вкъщи!“ Между стени не си ли, свобода, като недостига на въздух, за да дишам? И белите стени възневидях от мисълта, че съм навън излишен. Антибиотик, капки и компрес теб, свобода, нима ми гарантират? Аз само боледувам кротко днес. За теб обаче хората умират. Не съм от тях. И задухът насън гърдите ми притиска като с камък. Не съм свободен, но и роб не съм. А нещо средно във живота няма.

***

Да се оплакваш и да ти съчувстват – каква наслада носи на човека... Но е наслада наркотична. Пусто ти става сетне... Заслужаваш. Нека! Безмълвно, като ветеран в живота носи си раните. В това ти е късмета. И тъй с годините ще изработи душата ти сама имунитета.

7 МОНОЛОГ НА ОСТАРЕЛИЯ ТРИГЛАВ ЗМЕЙ Аз съм Змеят триглав, който някога ябълки златни все крадеше от дървото на братята в нощи потайни. И разказват, че първите двама заспивали, докато брат им, най-мъничкият, с мен се преборил накрая. Не е вярно. Сега остарял съм, но жив съм до днескашна дата. И без ябълки златни разбрах, че живот е възможен. И дори без момичета – с тях пък ми плащаха данък – е денят ми по-дълъг и тих, и не толкова сложен. Е, наистина, вярно е, пламъци вече не хвърлям, щом отворя устите си три, съсък само се чува. Много често постя, позабравих обядите кървави и с характера мой стана някак нечакано чудо. Вече по-деликатен съм, склонен съм на диалози и насила не искам пожеланото аз да получа. Все по-често заглеждам се в змейските некролози. А роднините често ми казват, че станал съм скучен. Не ми пука сега от омразни юнаци, от приказки черногледи. Мои днешни потомци, ала копия бледи, са мутрите. И когато умра, над кого ще празнуват победи, от кого ще спасяват Доброто героите утрешни?

*** Натрупаното в младостта подире цял живот се харчи. Натрупах доста, но сега съм вече белокосо старче. Не става дума за трезор, а става дума за душата – опразни се. И обеднях. Без нищо ще съм по-нататък. Не ми остава много, знам. И някак си ще преживея. Като чувал, държал брашно, душата ще изтупам. В нея ще се намери пак за мен все още нещичко ядливо. А вас ви моля за едно: Усмихвайте ми се щастливо!

8

*** Обичам те, защото те обичам. И нямам думи да го обясня. Не го изричам с глас съвсем лиричен: Обичам те, защото си жена! Обичам те. С бретон. И без. И с шапка. Зелена е. Като тревата в степ. А не защото имам цяла папка със стихове, написани за теб. Обичам те. С очите ти кафяви. Отчаян ли съм, или вдъхновен, знам, погледът ти може да направи слуга или пък господар от мен. Да беше рана – щеше да премине, намазана със риванол и йод. Обичам те от милион години, по-точно е: от цял един живот. Научих го и на английски даже – било модерно, а било и шик. Обичам те! Все пак да ти го кажа преведено на български език.

Червеното слънчице, худ. Леонид Феодор

9

НИКОЛА РАДЕВ КОГАТО ГОСПОД ХОДЕШЕ ПО ЗЕМЯТА (Нови страници от книгата)

ОТ ДЪЛБИНИТЕ НА ОКЕАНА Малко преди да си отиде от този свят, Върбан Стаматов ми разказва за славното време, когато работил във вестник „Литературен фронт“ и главен редактор бил поетът партизанин Веселин Андреев. Всеки декември в навечерието на Нова година правели в редакцията вечеринки. Тогава посрещали 1955 година. Освен хората от редакцията и редколегията канели и активните си сътрудници, както и по-известните писатели, сиреч по-първи хора. Била и Багряна, естествено. Върбан се решил да я покани на танц. Тогава той е на трийсет, красив двуметров исполин, с побеляла коса от преживявания и ген – от там и ние, приятелите, го кръстихме Белия кит. Е, и заради моряклъка му. Той е участник в Световната война от 1945 година, а после и в бригадирското движение, автор е на книгата „Войнишка хроника“. И на прекрасните морски романи, които тепърва ще напише – „Островитяни“, „Флагман“, „Голямото горчиво езеро“. Багряна е на шейсет. Кротка, вглъбена, недосегаема. Поетка. Както я нарича Йордан Бадев в книгата си „Позиция“, издание на Българската академия на науките. Поетка със световна слава. Една година преди да се роди той, тя вече е написала най-женския и шармантен куплет в нашата поезия: …И отивам при него покорна, сякаш в тъмна хипноза омаяна. И се връщам разбита и морна, унизена и горко разкаяна…

В ония години главно се танцуват валс, румба, донякъде фокстрот, напредназад, както са му викали в провинцията. Тангото се избягва, защото подбужда към усамотение и нежност, тоест пречи на морала и трудовия ентусиазъм. Случил им се късмет – акордеонистът засвирил танго… Когато докоснал с десницата си едва доловимата вдлъбнатинка на гръбнака, снагата на Багряна сякаш прозвъннала като струна и по моряшкото му тяло през силните пръсти го разтърсил ток… След тангото той не я зарязал на дансинга, а я отвел до стола, на който седяла, навел се, целунал ѝ ръка и усетил как нейната лява китка като крило на малка чайка прелита над бялата му грива в едва доловима дискретна милувка…

10 Гласът на Белия кит стана грапав, последните му думи се сляха в тихо хриптене. Дълго ме гледа през силните си диоптри с избелелите си сини очи и басът му се надигна тихо и мощно, сякаш от дълбините на океана: – Ти жена да видиш!... СЪКРУШИТЕЛНА АРГУМЕНТАЦИЯ Съюзът на българските писатели – ул. „Ангел Кънчев“ №5. Поетът Ангел Тодоров чака асансьора, за да се качи до просторната стая-салон на заместникпредседателите, на спокойствие да звънне в ЦК, в Държавния съвет, в Народното събрание. След някой друг месец той ще окръгли седемдесет и пет, достоен юбилей и славен. Долу в кафенето е аларма и кой чул, кой недочул, приказват го после. Веднъж пак така въртял телефоните от кафенето, но вместо да набере телефона на „там горе“, набрал домашния телефон – получило се нещо като механически стереотип. Жена му вдигнала слушалката и той бързо и стегнато като в скоропоговорка: „На телефона е героят на социалистическия труд, народният деятел на културата Ангел Тодоров!“ Жена му се обадила: „Кажи бе, Ангеле!“ „Величке, ти какво правиш в Държавния съвет?“ А трябва да се звъни – ако не всеки ден, то през ден. Да напомняш за себе си. Щото тия там „горе“ и те са хора, и те си имат проблеми и ядове и хич не им е до тебе, да те помнят и предвиждат в списъци, па и да те четат, дай Боже. Макар че в този напрегнат и динамичен живот хич не им е до поезия. Важното е да имаш информация за нещата, да си информиран от извора и да спазваш генералната линия. Той е обядвал долу в ресторанта от Джагарово време, който на обяд работи като работнически стол и цените са символични. Подложил си е с няколко руски водчици и кьопоолу, бито със зехтин, почти по рецептата на дядо Петко Рачов Славейков. След кьопоолуто – телешко варено с хрян, кавърма и за десерт – ашуре с ръсната отгоре ароматна канела. От дванайсет, та до два. Но асансьорът е спрял на четвъртия етаж – тия от „Литфронт“ една врата не могат да прихлопнат, макар Мичето Луканова да не го изпуска от очи, а какво остава да списват органа на Съюза и да спазват класовия подход. Лабаво държи председателят Левчев… Нищо, телефонът не е заек да избяга, все някой ще натисне вратата. По стълбите с пъргава крачка, запъхтян, пламнал като божур, се качва литературният критик професор Иван Цветков – горе в стаята на партийния секретар го чака цялото партийно бюро. Професорът ще бъде порицаван и наказан строго, защото е плащал партиен членски внос само върху заплатата, крил получените хонорари, върху които също се начислява процент. Това се съблюдава стриктно от най-отговорно място, пък и в случая в Партийния комитет е постъпила анонимка, че маститият и уважаван професор по руска и съветска литература, който учи студентите на морал и чест, сам е нечестен. И към кого? Към Партията! Асансьорът горе не помръдва, професорът нервничи: – Абе, бай Ангеле, много несправедливост се навъди през последните години, ей!

– Много – кимва Ангел Тодоров.

11 – Абе, бай Ангеле, уж все печелим, а парите все не стигат…

– Ами не стигат – признава поетът.

– Абе, бай Ангеле, за туй ли се борихме на млади години, затуй ли проливахме кръв и гнихме по занданите?

– Прав си.

– Ама много несправедливост се навъди, зле отиват работите – рови професорът, защото в руския език я няма поговорката: „Волът като рови с крак, буците падат на гърба му.“ – Зле отиват – потвърждава и Ангел Тодоров.

– Ето, бай Ангеле, да вземем за пример нас двамата. Аз съм лежал близо четири години в затвора за антифашистка дейност, първо в Пловдивския, после във Варненския затвор, а съм признат за активен борец против фашизма и капитализма втора категория и народната ми пенсия е осемдесет лева. А ти, дето не си помирисал затвор и участък, си активен борец първа категория и народната ти пенсия е сто и двайсет. Е, кажи, това справедливо ли е?

– Вярно е – извръща слисано, но строго лице Ангел Тодоров, – вярно е, но ти, Иване, си се борил в провинцията, а аз съм се борил в столицата!… Асансьорът бавно и плавно пристига, с гръм се намества, сякаш да заглуши думите, че светът е наистина несправедлив и че монолитът на улегналата класова борба може да се дели и цепи по такъв несправедлив начин… СРЕЩНАХА СЕ И СЕ РАЗБРАХА Славното писателско кафене на ул. „Ангел Кънчев“ 5 – преметено, проветрено, ведро. И утрото е майско, 9 часа сутринта. Влиза първият посетител – поетът Добри Жотев, бащата на тъй нареченото Априлско поетично поколение, родило се след Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 година, отхвърлил и осъзнал култа към личността, най-общо казано. На 21 години той е осъден за комунистическа дейност по Закона за защита на държавата, бяга от затвора в Скопие и става партизанин. Когато отбелязваха двайсет и пет годишнината на пленума, във в. „Труд“ публикуваха интервю на журналиста Георги Тодоров с писателя Станислав Сивриев, също партизанин. Единият от въпросите бе: „Какво мислите за Априлското поколение в нашата литература?“ Отговорът: „Априлско поколение ли? Аз го наричам Първоаприлско!“ Първи април се отбелязваше като ден на лъжата. На другия ден уволниха журналиста. Добри Жотев минава покрай барчето и сяда до бронзовата статуя на Николай Шмиргела – „Гола жена“. Роси, стройна хубавица, му носи чашка кафе, внимателно го поставя на мраморната масичка и деликатно се отдалечава. Добри Жотев е нейде под шейсет, леко прегърбен в раменете, с гъста права коса и кротък поглед, с дълбока трапчинка в брадата. Той е първият жив поет, който съм видял – рецитираше поемата си „Буйният вятър“ в Еврейския дом във Варна. Тогава той е бил на трийсет и седем, аз – на осемнайсет. Беше изумителен рецитатор. Влиза втори посетител – поетът Аргирис Митропулос, кимва и сяда насреща през две масички. Одисеята на Аргирис също е безкрайна. Седемнайсетгодишен става пар-

12 тизанин, после емигрира в Сърбия, а през 1947 г. се връща в Гърция, става командир на партизански отряд и след разгрома емигрира у нас. Роси и на него носи кафе. Утрото е ведро, кафенето преметено, проветрено. По някое време Аргирис става и се премества при Добри Жотев, гледа го право в очите. Тихо казва: – Дòбре, то съ видя, це от социализма нисто не излезе, ами дай да си мълцим, да не цуят враговете, сте се възпользват!... ПРИТЧИТЕ НЕ ОСТАРЯВАТ В старо време, по харман, се скарали ходжата и беят. Случило се в кръчмата и до вечерта станало сеир на селото. Беят опразнил поредния юз със сливовица и се изстъпил: „Пък аз да ти се изпоганя на брадата!“ Дигнал се ходжата, та в града, при кадията. Тъй и тъй, кадия ефенди, беят ме посрами пред хората… Денят е четвъртък, а утрешният ден е на Аллаха, кадията вече е запразнил с анасонлийка, след туй печен шилешки гювеч, винце със сирене от толум за мезе, после сиропиран кадаиф и други вкуснотии, напъва го дрямка, по надиплената му бяла гуша е избила мазна пот, едра като седефени зърна на броеница, той отпъжда мухите от мазната си брада, кима и попъшква: въй, въй, голям сакатлък станало, голям маскарлък… Елате другия четвъртък с бея, пък да отсъдя. Другия четвъртък кадията пак е преял, анасонлийката му е дошла в повече, пък тя прави пътя на голямата хапка, оригва се в шепа, а оригването значи аферим за готвача. Гласът на ходжата е тих и напевен, тих и напевен е и гласът на бея… Кадията слуша, тюхка се, но дрямката е оловна, затваря клепачите му. „Идете си сега – с последни сили шепне той, – напишете всичко на книга и пак елате…“ Пак се дигат от глухия генгерлик двамата, ходжата тръгва по ранина и като излезе от селото, сваля калеврите и тепа бос, за да не търка гьона и да ги разхлабва от потта. Беят го настига с кабриолет, нарочно смахмузва коня – няма ни чок селям, ни здравей, ни здрасти. Вече при кадията, пак същата работа, пак мухите са безмилостни, но няма как, правдата трябва да се знае, тия серсеми туй чакат. Взема книгата на ходжата, зачита: мън, мън, мън… амма сеир, мън, мън, мън… Задрямва, но климването на натежалата глава го събужда, взема книгата на бея, нагажда я пред очите си, отлиства първата страница и се ококорва – на нея нищо не е написано, но е залепена една златна лира. Отваря следващата страница, пак празен лист, пак залепена лира. „Тъй ли е написана до края книгата, бей ефенди?“ „Точно тъй е написана, кадия ефенди!...“ Кадията клати съкрушително глава: „Айде, гитти от тука! Ходжа, този човек е свят, той ако рече и на моята брада ще се изпогани!...“ IN MEMORIAM В първите дни на юли 2000 година българската маринистика приспусна флага и вдигна черен вимпел на мачтата си – на 76-годишна възраст почина

13 писателят Славчо Чернишев. Изгасна тихо, както и преживя живота си, отдаден докрай на литературата и морето. Той беше писател и живя като такъв в старинния Созопол, далече от столичната литературна суета и своята човешка гордост и копнеж по красотата въплъти в прекрасните си книги „Созополски разкази“, „Отвъд хоризонта“, „Корабни дневници“, „Одисей“, „Човек зад борда“, „Лунните острови“ и др. Неговите герои – капитани далечно плаване, моряци и рибари – бяха романтични мъже с подчертано достойнство и нравствена красота. Прекрасни са и жените, които той извая в разказите си. Критиците, встрастени да пишат за литературните началници, почти никога не го споменаваха в сиропираните си статии и до днес няма нито едно сериозно литературно изследване на творчеството му. Но и той им отговаряше с великолепно левантийско презрение, дълбоко убеден, че онова, което е създал, остава за поколенията и рано или късно ще бъде оценено. Дано! Несправедливостта не винаги е безкрайна и това е надеждата ни. След време тленният прах на капитан Славчо Чернишев според волята му беше разпръснат в морето и се сля с вечното движение на великата синя вода. СВЕЩИЦА В ДЕЯНОВАТА ЦЪРКВА Някак трудно се пише след великолепния предговор на Тони Николов за съвременните притчи на писателя Деян Енев, събрани в току-що отпечатания сборник от Издателска къща „Хермес“. Той е заорал дълбоко в анализа си и колкото и да се пазиш от заимстване, все ще стъпиш в неговата бразда, простено да е. В цариградското издание от 1884 г. на Българския библейски речник думата „притча“ е обяснена тъй: изричане на истини по един пословен, тъмен, преносен и краткословичен начин. Това определение приляга и залепва като добре ушита дреха по снагата на Деян, а пък в самото заглавие на книгата му „Малката домашна църква“ има нещо съкровено, чисто и самотно. То прозвънва в душата и отпява в нея задълго – като знамение. Неговата праведна книга не става за преразказване. Тя трябва да се чете. Да се препрочита. Тя е като заклинание с чудотворна сила. Като аязмо, от което си тръгваш прогледнал и проходил. Защото в нея Деян Енев е писал за Родината. Думите му са сподавен пòплак за майка България, в която политиците стърчат като волски черепи на плета на егрек, от който овцете отдавна са откраднати. В която крайпътните спирки са безлюдни, покрити с пет слоя некролози и единствено църковното клепало катадневно клепа на умряло… Този писател, за разлика от много свои събратя, не подминава човешката мъка. Не бяга от нея. Покланя се на омъчените, които тя попарва и стапя като вощеници. Прокобата на всеобщото страдание и оскотяване тегне като смог над земята ни бащина и на този фон „държавното“ самохвалство на управляващите тепегьози отеква като гръмовито нечленоразделно уригване на канибали, прикрили мърсоците си не с бананови листа, а със скъпи маркови дрипи. Писателят ги приковава точно – като мухи в хербарий. Презрението му е убийствено и окончателно. Без давност. И в същото време малката домашна църква на Деян Енев е иззидана от до-

14 брота и милост, от православна кротост и обречение. Защото е писател, който знае какво пише. Защо го пише. Кому го пише. Как го пише. Книгата му се родее с книгите на големите български майстори, чиито златни страници светят от състрадание и кураж, от взаимност и пощада. Тя е и документ, че български писател е казал и заклеймил жестоките истини на времето, в което живеем. Казал ги е с достойнство и тиха ярост, със сметение като пред зейнал гроб. Сполай му за мъжеството и дарбата. Великден, 2014 г. ПОКРИТА МАКСИМА „Книга за Иван Динков“ от Никола Иванов няма нужда от предисловие. Тя трябва да се прочете. Написана е категорично и силно, безспорно и точно. Каквото и да кажа, избива на пристрастие, а пристрастието най-често буди съмнение. Това ме затруднява. Нейната история не е съвсем обичайна. Писана е и дописвана близо трийсет години. Монографията и първата част на литературната анкета са подготвени за печат нейде през 1985 година. Връщани от издателства с дежурната резолюция: „Издаваме критически книги предимно за утвърдени авторитетни професионалисти с доказани и защитени естетически позиции на страниците на литературния ни печат.“ След осемнайсет години Никола Иванов допълва анкетата. Последната част на книгата написва след смъртта на поета. Никола Иванов среща Иван Динков през 1979 година и тази среща е съдбоносна. Ражда се приятелство. Младият критик се докосва и навлиза в пребогат творчески свят. Той го провокира към дълбок размисъл за същността на живота и изкуството, за техния смисъл. Така открива за себе си, а по-късно и за читателите, един голям поет. Бъдещите изследователи на творчеството на Иван Динков вече не могат да минат без тази книга. Тя чертае посоката към гения на Иван Динков. Литературен критик с доблест и достойнство, Никола Иванов е от малцината съвременни литератори, който убедително покрива максимата на Олга Фрош: „Ако критикът е пълноценен, той е почти равноправен на писателя.“ Помня, свидетел съм какслед като излезе монографията и анкетата, макар да бе все още премълчаван, Иван Динков сякаш се успокои. Беше някак отвъден, всеопрощаващ, озарен от полъха на въздаянието, което Бог отрежда на своите многострадални, белязани чеда. НЕСЕРИОЗЕН ПРЕДГОВОР И СЕРИОЗНИ КЪСНИ ДУМИ Второто издание на „Япония като за Япония“ на Марко Семов излезе в навечерието на 1990 година в тираж 50 хиляди (първото бе в 40 хиляди и се разграби за няколко дни) и бе една от първите книги на Издателска къща „Пейо К. Яворов“, така бях прекръстил „Профиздат“ според модата да се замитат тоталитарните следи. Подписах за печат изданието на 26 септември 1990 година. След четири дни получих инфаркт на миокарда и ме откараха в Правителствена болница. На 11

15 януари 1991 година в санаториума във Владая Марко дойде да ме види и ми донесе книгата току-що излязла, написа ми автограф: „Ех, Кольо, душата ти е нежна и ефирна като на японка. Желая сърцето ти да е държеливо като японска машина, защото само от такава душа и сърце може да изтича топло слово и човещина, за които днес всички сме до болка петимни. Твой Марко.“ И този тираж се разпродаде бързо – славата на книгата се носеше от уста на уста. След 5–6 години, когато Марко навърши 58 години, докато се черпехме, заговорихме за ново издание – трето, допълнено и той пожела да не слагаме неговия предговор, а аз да напиша страничка. След седмица му дадох страничката, той я прочете, нищо не каза, но усетих, че предговорът не му хареса, видя му се несериозен. Публикувам го сега за първи път! „Третото издание на една книга е като третия граждански брак – щом махнеш корицата (булчинската рокля), останалото е банално същото… Същото, ама не е същото. Преди седемнайсет години, когато Марко Семов написа книгата си за Япония и тя набързо претърпя две тиражни издания, бе времето на застоя. В застой бяха и цените на бензина, тока и парното, а от там – и на всичко останало. Затова пък за жълти стотинки българинът пътуваше повече и от японеца. Много ветрове вяха от тогава – Марко Семов побеля и стана професор с цяла лавица книги зад гърба си. Настъпи и слънчевата демокрация, българинът видя какво е порнография и митинг, наслуша се на писъци от автоаларми и на обещания, спря да пътува. Тая работа продължи да я върши японецът, но заобикаляйки отдалече България. И за да разберем нещо за него и да померим ръст, пак опираме до Марко Семов, до книгата му. За третото издание той не се хвана само с леки козметични поправки – смяна на някоя и друга джуфка и ширитче по булчинската рокля или да тъкми тук-там букли, подпрени с фибички. Той направо разпра и разхвърли книгата, завъртя я като в център по фитнес – малко проблемна аеробика, словесна каланетика и стилистична сауна, поизстиска странички и от нея остана топла мускулеста проза. След това я преоблече с нови дрешки-страници и почти като стилист Капанов я короняса с прическа – хем модна, хем quatre saisons. Сега книгата тръгва към читателя изцяло преработена и нова, усмихната и загадъчна като японка, за да понамести този объркан читателски пазар в тези объркани времена и да напомни, че хубавата жена, както и хубавата книга, щом я подхване даровита и здрава мъжка ръка, третото издание и третият брак стават още по-сполучливи. София, 24 юли 1997“ Десет години по-късно, на 20 януари 2007 година, във фоайето на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, пред смълчания народ на траурния митинг с вдървена уста казах следните прощални думи пред неговия ковчег – те бяха много, много сериозни… „Марко Семов беше добър син и добър баща. Добър стопанин и глава на семейство. Добър приятел и изключителен българин. Жив, сърдечен, топъл човек.

16 Мъж на честта, щедър на жестове. Той преживя живота си достойно и полезно. Живя за България. Писа с любов за нея. В безбройните си пътеписи той я премери с редица държави и народи и ни накара да се гордеем, че сме българи. Марко Семов беше популярен сред народа и книгите му се търсеха и четяха. Хората го разпознаваха и отделяха от калабалъка заради храбростта му да казва истината в очите, да я казва със сълза. Невероятен бе контактът му с читателя. Припламваха искри. Те сякаш го зареждаха за нови и нови текстове, които попиваха като мехлем върху ожулената народна душа. Той носеше мощна слънчева дарба и неизтощима работоспособност, балканджийска упоритост и преклонение пред планината – пред Юмрукчал и Марагидик, с които засука и порасна. В закваската му на голям полемист и публицист имаше нещо възрожденско, мащабно, нещо захаристояновско и ботевско. Тази закваска, обогатена, оплодена и развита в 57-те книги, които написа и издаде, в над 500-те статии с огнена словесност по парливите проблеми на деня, вече го нарежда до духовните първенци на нацията. Всъщност стигам до главното: всичко онова, което Марко Семов стори през живота си, стори го за отечеството. Такъв кръст съдбата не отрежда всекиму.“ ДОБРАТА КНИГА Е КАТО ГОРАТА Веднъж бях гост на една редакция. Говорехме за книги и изведнъж ме попитаха какво е за мен гората. Много е за мен гората. Толкова много, че не знам от де да започна. Обичам народните песни, а в повечето от тях се пее за гората. Гората хранилница, гората закрилница!... „Майчица, що е рождена / и тя си чедо изказва“ и т.н. Моята майка, като беше млада, я пееше тази песен, пееше я през сълзи, в захлас. Разбира се, това не ѝ пречеше, когато ме пердаши, да вика: „Или човек ставай, или хващай гората!“ Но явно малко ме е пердашила – лично аз нямам страх от гората. И денем, и нощем мога да скитам из нея с голи ръце. Като ловец пò ми е хубаво да съм турист с пушка. Трепал съм дивеч, разбира се, но най-хубави са ми миговете по пусиите, разсъмването и тишината, преди да лавнат кучетата… Има хора, сякаш са венчани с гората, щастливи хора!... И други, иначе злодеи в живота, а ако ги оставиш дори в някой рехав трънак, ще се посерат от страх. Мисля, че детство без спомени за истинска гора, не е детство. Гората е голямото убежище на човека – нищо не иска от него, само му дава. Дава му кислорода, без който не може… И какъв пример показва гората на човека! Напролет напъпва, избухват листенцата за едно-две денонощия. И трепкат, трепкат!... После стават по-големи, загрубява ги замърсената атмосфера, стават корави и жилави… През знойното лято прах лепне по тях, от росата прахта става кал. Но шибне летният дъжд, измие ги и те светнат. Накрая пожълтяват, достойно окапват… И с човека е тъй: ражда се, живее, пречиства се с любов, брулят го ветровете на живота, накрая умира… Скитал съм из много гори по света – лавровите и маслиновите гори на Средиземноморието и Адриатика. Пълзял съм из каучуковата гора между Куала Лумпур и Кланг, когато през март 1975 г. случайно попаднах в едно прокитайско партизанско сражение и куршуми се забиваха в краката ми. Познавам джунглата на Танзания от Додома до Микуми, на Виетнам – по време на войната и след

17 това. Беловежките гори със зубрите, в които е ловувал и Йосиф Висарионович. Палмовите гори на Куба, в които няма отровно влечуго, Сибирската тайга от Байкал нагоре, Мешчорските дебри на Паустовски в Средна Русия и много още лесове по света. Но нищо по-хубаво от нашата смесена гора – бук, габър, дъб и тук-таме по някое борче. Нашата гора е хубава през всичките сезони – с красиви полянки и гъстаци, със студени кладенчета. Но през есента в нея има нещо потресаващо. На двеста-триста метра под къщата ми в Тревненския балкан има една брезова алея, бяла и стройна като в повест от Чехов. Петковата алея. Някой си горски Петко засадил брезичките. Човекът отдавна си е отишъл от този свят, а името му останало… И алеята. Аз съм суеверен за две неща – морето и гората. Дълбоко вярвам, че който запали гора, скоро ще умре. Преди години на мой съсед му пречеше една сливка с едри жълти джанки. Въртя, сука, сянка му правела, накрая ѝ наля нещо в корена – киселина някаква. Сливката изсъхна, киселината ѝ изяде душата. А комшията здрав-прав, изведнъж взе че се гътна… Вярвам също, че човек, който засажда гора, си удължава дните. Някой път тръгвам нагоре из гората и най-неочаквано откривам изкорубени плодни дървета. И разбирам, че там е имало някога къща или махала, живот имало, деца са щъкали. Поседна на сенчица – клоните на ореха са почти голи, подухне вятър и капне орех, капне втори, взема ги в шепа, стисна ги и ги строша, а ядките кехлибарени и сладки!... Пък листата на вишнята насреща горе са ментено зелени, надолу порозовяват, стават бакърени. Под попската круша е заринато от плод, а на джанката листенцата са още зелени, тук-там жълтички… Подивели димитровчета са напъпили, ще цъфтят вишнево. Няма жива душа наоколо – от време на време полъхне ветрец, цвърнат врабци, а аз седя облегнат на дънера, земята под мене е топла, топла и времето е спряло... С времето почнах да прозирам безсмислието на много неща – правене на кариера, печелене на пари, стремеж към власт… Що сме се трепали години наред! Сега, като гледам напъните на някои да „правят“ биография, особено пък политическа, ми става жално. Биографиите се правят без напъни, с интересно живян живот, с можене, без щадене на собствените сили, със страст и хъс. Като се раздаваш на хората, а Бог връща на тебе. Страничните наблюдатели на живота са без биография и обикновено са скучни и сериозни досущ като куче в каруца. Гората намаля, но пъновете се увеличиха – дялани и недодялани! Често съм чувал, може и поговорка да е: лошото не ходи по гората, а по хората. Да довнадим към нея – лошите хора да не ходят в гората! Бог вижда и отсъжда – рано или късно няма да види хаир бракониерът, който тайно като убиец поваля дървета или стреля с калашник по сърните, все ще го застигне нещастието… Колкото до книгата – мисля, че Монтен казва нещо такова – няма по-евтино развлечение и по-продължително удоволствие от четенето. Това е за всеобщата ни сиромашия. Кога човек посяга към книгата? Когато е тъжен, разочарован до сълзи. Когато е сритан от живота. Чете и се утешава, защото вижда, че в книгата е описана и друга човешка мъка, по-голяма даже от неговата, но този, върху когото се е сгромолясала, не губи кураж, бори се и намира смисъл в битието си. Добрата книга е като гората – нищо не иска от човека, тя само дава, дава…

18

ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

МЪЛКОМ І Не вярвам, че не те боли за мен… Мълчанието ти гърми в душата ми. И колко много тишина във този ден, от който нищо не дочаках… Не вярвам, че не те боли за мен.. Но лъхва ме горчив пустинен вятър, и в пясъчните бури на душата не си ни победител, нито победен… А ме затрупва залезът студен… Чупливи стават стъпките ми тихи. Не вярвам, че не те боли за мен… Но вярвам, че не те боли за нищо. ІІ Нищо че няма луна – аз ще вия под нея! Нищо че ти не ме чуваш – аз ще крещя… Сякаш виелица – стръмна песен ще пея над твоята страшна, разтърсваща тишина! Нищо че мрак е в сърцето – сама ще си светя! Над смълчаните думи грее студена звезда … Нищо че острите ръбове под коленете до кръв се забиват… И идва черна вода. Златната после ще тръгне между бреговете. Буренакът ще цъфне, луната ще прецъфти. И след острите ръбове раните по коленете ще зараснат... Само сърцето пак ще горчи… …Под крилатата нощ – смолиста вода се люлее. Сама съм си бряг и сама съм си горна земя! Нищо че няма луна – аз ще вия под нея! И сред глутница стихове – все ще дочакам деня….

19 ПРЕДСКАЗАНИЕ На дъното на дълбоката зима ще паднем – в тъмните утрини, в натежалите светли нощи. Бавно ще идва денят, бързо ще тръгва, сякаш светец – безшумно снегът ще стъпва, а небесата ще сипят още и още – и ще стигнат преспите чак до прага… Въздухът трепетен нищо няма да пита, и нашите думи ръцете си ще преплитат – дъх затаили под крехките зимни олтари. И твойта цигара забравена ще догаря… А ще е бавна зимата, ще е безкрайна, и ще се сливат дните като на празник, ще съм спасена в тъмната ти прегръдка и ще отпивам от времето ти на глътки… На старата есен се моля под тежките капки дъждовни – само снегът, по-скоро снегът да дойде!

САМО РАНИТЕ Кой ли цигански вятър неверен те довя и насам те донесе – в пустошта ми трънлива, в тази гибелна, бедна земя… Напред през дъжда: назад в непрогледната есен. В хоризонта потъват безмилостно късни ята… Все по-стръвно се ровя във себе си – ти докрай си измислен от мене… Няма име, с което да не съм те повикала тук! Само раните – толкова истински, тръпнещи и солени, ме събуждат във нощите трескави, и догарям без звук… Само раните… Кой си, че минаваш през мен като вихър? Как се казва душата ти, че дълбоко и черно мълчи? И защо пустошта ми покорно в тишината ти коленичи, и изохква случайна звезда, и извръща очи? Кой си, кой?... Дирижираш ми думите, тъмна палка надвесил над трошливото утро, над деня – прекомерно висок… Но не знаеш, че твоето лято ще се слее със моята есен… И това не зависи от тебе. А само от Бог…

20 ЯТАТА На К. А. Дотук беше със любовта. Изпепелени земи са след тебе… Пълни с птици – прииждат мъгли непрогледни, и ятата пищят… И изгубили хилядолетния път, който само за миг им е бил непотребен, те залутани бродят в мъгли непрогледни, и пищят ли, пищят… И се люшва небето, а земната твърд се разклаща, и като във мрачен молебен – сякаш молят се птиците сред мъгли непрогледни – небесата ечат! Дотук беше, любими… Онази врата, макар и невидима, се затвори след тебе… И се моля с ятата сред мъгли непрогледни. А ятата пищят…

*** На Виолета Една ампула мрак… Виолета Христова Докато ме настигне тъмнината, ще мине много време в светлина… Ще се избистрят сенките ми блатни и тинята на дъното ще падне – съвсем сама. Бодилите, цъфтящи на езика ми, все някой ден ще прецъфтят. Но дотогава има време – свиквайте, че ще бодат! След ходилата ми разкървавени ще светят тихо моите следи, и глутница от тъмнини след мене неспирно ще върви! И ще помръкне някога денят, и ще строши ампулата си мракът… Но аз отдавна ще съм светлина, когато ме настигне тъмнината…

21

*** Свободно е сърцето ми – прииждай, самота! Не ме е страх от теб, не ме е страх от нищо – удавник бях във ледена вода, изгарях във угаснало огнище, и колко много първи шепи пръст съм хвърляла в изровените ями, сред дните си – разпъната на кръст… А кръстът – от живота по-голям е! Не ме е страх от теб – прииждай, самота! Ден търпелив струи, и слънцето е лесно… А тази есен птиците брои от сутринта, обърква ги с листата, от вятъра понесени… Свободно е сърцето ми – прииждай, самота! Ела във тишината ми и сядай на брега ѝ – да се разтворим двете дълбоко в есента – прозрачни капки в извора ѝ стръмен! И всичко е от днес, и всичко е сега, и още няма утре, и вече няма вчера… Тъй светло е в сърцето ми – прииждай, самота! Ако не дойдеш – знам къде да те намеря…

ПОСВЕЩЕНИЕ Не съм за прегръщане… Тъмна, лютива и зла се е скрила душата ми зад бодливите си огради. Не съм за прегръщане… Тежка съм, сякаш скала от Господния гняв запокитена – шеметно пада! Не съм за прегръщане… В някакъв минал живот Смъртта изкопа във сърцето ми урви и ями, изтръгна крилете ми, после във черен въртоп ме затисна, докато без дъх и без всичко останах! Не съм за прегръщане… Още горят и кървят думи, спомени, рани – и по име към мен се обръщат… През съня ми кервани от сенки вървят и вървят – дали в ада отиват, или пък от ада се връщат? А ти, пришълецо, когото познавам едва, но крещя и замерям със думи, и сълзи преглъщам – стой далеч от душата ми – тъмна, лютива и зла! И не вярвай, когато ти казвам – не съм за прегръщане….

22

ДРАМАТУРГИЯ

ДЕНЬО ДЕНЕВ КОНЦЕРТ ЗА ПЕТЕЛ И КАМБАНА Балканска поема

Действащи лица: МАРИЯ МИХАИЛ ВАСИЛ ГЛАСОВЕ Място: Планинско село със затихнали функции Време: ХХ–XXI век Пролог Разсъмва се. На небето все още светлеят звезди. На голям екран, в дъното на сцената, се появява огненочервен петел. Той разперва крила и извисява глас: Кукуригу… Кукуригу… Кукуригу… След като известява раждането на деня, гласовитата птица се смълчава, но остава на екрана. Топъл мъжки глас изпълнява стихове, които са апология на петела, явяващ се трубадур на зората: Петелът пей. От тембъра му се разбира, че това занятие щастлив го прави. И недокосната е неговата лира от ерозията на времена и нрави. Петелът пей. Не иска никаква награда, че може да разпуква той със глас зората. На него тази чест висока му се пада да е призван за трубадур на светлината. Петелът пей. Не го досяга модна мисъл за актуалност да си сменя софтуера. Единствен от природата е той орисан за тази роля. И с право е наперен. След думите „И с право е наперен“ петелът повдига крила, размахва ги

23 няколко пъти и отново силно пропява: Кукуригу… Кукуригу… Изпълнил своята роля, трубадурът плавно „слиза“ от екрана. На негово място се появява камбана. След неголямо преходно затишие камбаната се залюлява и започва да звъни: Дан… Дан… Дан… ПЪРВА ЧАСТ (Изображение на екрана: планински пейзаж.) Първа картина Мария, седнала на пейка пред своя дом, чете някаква книга. Откъм страната на гърба ѝ приближава Михаил. МАРИЯ. Михаиле… Познавам те по стъпките. (Обръща се към него.) Добре дошъл! МИХАИЛ. Добре заварила. Васил замина ли за Борово? МАРИЯ. За хляба. Днес е негов ред. МИХАИЛ. Защото вчера аз ходих, нали? МАРИЯ. Няма да се отучиш от твоето „нали“. Така ще си отидеш. МИХАИЛ. Рано е още да си отивам. (Пауза.) Кой ще бие камбаната? МАРИЯ. Все ще се намери някой. Васил не би се наел. МИХАИЛ. Васил та Васил! Само това име слушам. МАРИЯ (опитва се да придаде шеговит тон на разговора). Аз пък само Мария слушам. И козата, и кокошката все Мария си кръстил. (Заиграването с имената не е случайно. Те имат важно отношение към поведението на действащите лица.) МИХАИЛ. Аз друго име не признавам. МАРИЯ. И Михаил признаваш. Така петела си наричаш. МИХАИЛ. Вярно, наричам го. МАРИЯ. Защо, ако мога да знам? МИХАИЛ. Има си причина, нали? МАРИЯ. Ясно. А причината секретна ли е? МИХАИЛ. Не е секретна. Но може ти да се обидиш. МАРИЯ (учудено). Че защо? МИХАИЛ. Защото те засяга. МАРИЯ (учудването ѝ расте). Как така ме засяга? МИХАЛ (неопределено). Ами така… МАРИЯ. Пак си дал воля на въображението си. Странно съчетание си ти: ветеринарен лекар и поет. МИХАИЛ. Един от най-големите български писатели беше ветеринарен лекар. МАРИЯ. Знам. Димитър Димов. Нали… (Незлобливо имитира Михаил.) Литературата е моята специалност. МИХАИЛ. Ветеринарния го знаеха всички от района на Борово, а поета – само няколко души.

24 МАРИЯ. Емили Дикинсън приживе е била абсолютно неизвестна. Писала е стиховете си на листчета и ги е събирала в разни чекмеджета. Нейният пример потвърждава твоята теория, че пишеш за себе си. (Пауза.) В последно време нищо твое не съм чела. Посещава ли те още музата? МИХАИЛ. Никога не ме е напущала. МАРИЯ. Браво. Но коя от всичките музи на поезията – Калиопа, Ерато, Полихимния и Евтерпа – е твоята вдъхновителка? МИХАИЛ. Нито една от тях. МАРИЯ. Интересно. Тогава коя? Ще ми разкриеш ли нейното име? МИХАИЛ (след известно колебание). Мария. МАРИЯ. Пак Мария? МИХАИЛ. И ти се казваш Мария, нали? МАРИЯ. В това съм сигурна. Защо? МИХАИЛ. Защото си ти. МАРИЯ. Аз? Твоята муза? МИХАЛ. Няма друга. МАРИЯ. Гръм от ясно небе. За пръв път чувам това признание. МИХАИЛ. Сега му дойде моментът. МАРИЯ. И тъй като текат минути за откровения… Я ми кажи защо се хвана да биеш камбаната? В такова голямо село, каквото е Борово, няма ли поне един човек, който да върши тази работа, та наеха тебе? МИХАИЛ. Не са ме наели. Сам предложих, но това е друга тема. МАРИЯ. И пак си има причина? МИХАИЛ. Без причина нищо не става, нали? Причините са пружините на живота. МАРИЯ. Досещам се за тази причина. МИХАИЛ. Назови я тогава! МАРИЯ. Самотата. МИХАИЛ. Удари право в десетката. МАРИЯ. Но ти си най-общителният човек, когото познавам. Планинците от този край те знаят и уважават. МИХАИЛ. Видимо не съм затворен, саможив човек. Посещавал съм всички стопани в района, лекувал съм животните им. Външно никога не съм живял самотно. Страшна е вътрешната самота. Тя може да взриви душата. (Пауза.) Заради нея се „венчах“ с камбаната. Камбаната може да плаче и пее. Тя найдобре изразява душата ми. МАРИЯ. Говориш като поет. МИХАИЛ. Дори и да известява за смърт, камбаната е инструмент на живота. МАРИЯ. Говориш като… поет, на когото аз съм музата. (Пауза.) МИХАИЛ. Оня ден камбаната доведе Яна при мене. МАРИЯ (с мека ирония). О, значи имам конкурентка! Появила се е друга муза? МИХАИЛ. Тя не е муза. А госпожица, студентка. МАРИЯ (предизвикателно). Тъкмо тя е стопроцентова муза. Как е: дънките, блузката – опънати ли са?

25 МИХАИЛ (ядосано). Опънати са, ще се пръснат. МАРИЯ. Камбаната я доведе, нали? (Последната дума натъртено.) МИХАИЛ. Камбаната. Тъкмо я биех за Великденската литургия. И дочух глас: „Чичо Мишо! Чичо Мишо!“ Извиках: Кой е? Кой ме търси? Гласът: „Аз съм, Яна. Искам да говоря с тебе.“ Почакай, казах, нека да отзвучи камбаната. МАРИЯ (с незлоблива ирония). И като от-зву-ча камбаната, какво? МИХАИЛ. Това. (Подава сгънат лист на Мария.) Случайно научила, че се занимавам с поезия и решила да ми покаже свое стихотворение. За мнение. МАРИЯ. Може ли да го прочета? МИХАЛ. Може, но чети на глас и аз да слушам. МАРИЯ (чете): Двадесети век си отива… Ах, сърцето ми се свива! Никога не сме били свободни и до ужас сме самотни. И само от красивата любов едното чукане остана. Ах, сърцето ми се свива! Двадесети век ни убива. МИХАИЛ. Сега е ясно, нали? МАРИЯ. Ясно е. Двадесети век си отива. МИХАИЛ. Говоря за красивата любов. МАРИЯ. Или за едното чукане? МИХАИЛ. Ти си знаела, нали? МАРИЯ. Какво по-точно? МИХАИЛ. Знаела си причината, нали? МАРИЯ. (иронично). Коя от всичките причини, които са пружините на живота? МИХАИЛ. Знаела си защо наричам петела си Михаил?! МАРИЯ. (имитира Михаил): Кът… кът… петленце. Кълви, кълви зрънцата! Да ти е червено гребенчето. Да станеш яко мъжленце. Да го начууукаш на Мария. На кого отмъщаваш? На мене или на Васил? МИХАИЛ (избухва). Стига с този Васил! Затъмнение

26 Втора картина Домът на Мария и Васил. Стая, в която са разположени ниска масичка, два фотьойла, диван. На масичката – гарафа с вода, табла със стъклени чаши. На стената – етажерка, в която са наредени три реда книги. На горния ред на етажерката се забелязва малка икона на Богородица. В стаята е Михаил. Той държи в ръцете си книга, разлиства я, зачита се в отделни страници. (Пауза.) Пристига Мария. МАРИЯ. Здравей! Не скуча, докато ме чакаше, нали? МИХАИЛ. Нито за миг. Намерих си интересно занимание. МАРИЯ. Коя книга държиш в ръцете си? МИХАИЛ. На папата. МАРИЯ. Преводите на поета Първан Стефанов са конгениални. МИХАИЛ. Папа Йоан Павел Втори цял живот е писал стихове. МАРИЯ. В негово лице имаш още един колега. МИХАИЛ. Колегата… Карол Войтила (или Йоан Павел Втори) е написал: „Ако все пак истината е в мен, тя трябва да избухне!“ МАРИЯ. Истината избухна днес! МИХАИЛ. Не ти е било леко. МАРИЯ. Завърна се от мисията. И две години след това Васил ми каза за твоята смърт. (Пауза.) Бяхме студенти. Предложи да се оженим. Всичко стана естествено. МИХАИЛ. Естествено бях забравен. МАРИЯ. Никога не си бил забравян. МИХАИЛ (гневно). …за моята смърт! Аз не съм умирал. Той беше на косъм от смъртта. И ако… МАРИЯ. Ще ти бъде благодарен цял живот. Ранен си бил, но си го спасил, когато яростно са атакували базата ви. МИХАИЛ (гневно). Благодарен, нали? Като открадна любовта ми. Като се присламчи до жената, която обичам. Като ме погреба в една лъжа. (Пауза.) Нищо ново под Слънцето! Щом и Спасителят беше разпнат на кръста! МАРИЯ. Когато ти се появи, изпаднах в шок. Тогава кърмех сина си – и кърмата ми секна. Загубих съня си. Попитах Васил: „Защо?“ А той ми отвърна: „Защото те обичам!“ И била се изпарила надеждата да се завърнеш. МИХАИЛ. Но тогава ти ми каза друго! МАРИЯ. Не исках да разрушавам семейството си, да разбивам живота на децата си. Казах ти, че съм омъжена щастливо. И Васил е голямата ми любов. МИХАИЛ. Не си била искрена. МАРИЯ. Послушах разума си. Но от деня, в който ти се завърна, заживях с един мъж в сърцето, а с друг мъж в леглото. МИХАИЛ. Настоятелно ме молеше да се оженя. Дори си беше наумила невеста да ми търсиш. МАРИЯ. Не исках да си сам. Самотата да разяжда душата ти. Като не можах аз да стъкна с тебе огнище, нека друга да го стори. МИХАИЛ. Сърцето ми отказваше да приеме друга. Има хора: еднолюби! Аз

27 съм такъв. Сам – като вълк единак живях – тъгувах и празнувах. (Изважда от чантата си бутилка ракия, взема две чаши и ги пълни наполовина.) Да пием за нашите млади години, Мария! (Пият.) И да отлеем по капка за тях! (Отливат.) МАРИЯ. Прости ми, Михаиле! МИХАИЛ. Направила си го заради децата. Била си подведена. (След тежка въздишка.) Простено ти е. МАРИЯ. Благодаря ти. (Мария коленичи и се опитва да целуне ръката на Михаил.) МИХАИЛ (видимо смутен). Стани, така не искам! (Той помага на Мария да се изправи и с едната ръка я прегръща. Засвирва с устна хармоника. Двамата бавно танцуват.) МАРИЯ. Ние танцуваме. Сънувам ли, Михаиле? МИХАИЛ. Не сънуваш, Мария. Ние танцуваме. Душите ни се преоткриват. Иде нашият час. Живот в живота. И смърт в смъртта. МАРИЯ (спира да танцува). За каква смърт говориш? Плашиш ме, Михаиле! МИХАИЛ. За смъртта на Васил. Той трябва да плати за лъжата. Всичко на този свят се плаща. (След последните думи на Михаил припадналата Мария се свлича на пода. Михаил я взема на ръце и я поставя на дивана. Пръска лицето ѝ със студена вода.След няколко минути Мария се съвзема.) Само смъртта може да изкупи вината му. Той опропасти два живота: моят и твоят! МАРИЯ. Не забърквай моя живот със смъртта на Васил! МИХИЛ. Той трябва да умре! МАРИЯ. Но той е здрав. Силни корени е спуснал в живота! МИХАИЛ. Ние ще му помогнем, Мария, нали? МАРИЯ. Господи, помогни му! Той не знае какво говори. МИХАИЛ. Зная какво говоря. (Произнася следващата дума разчленено.) Де се ти ле ти я той имаше тялото ти. Пося си семето в твоята утроба. Роди му деца и те като пилци изхвърчаха от семейното ви гнездо. Сега на единия полюс пак си с него. И между вас е лъжата му. На другия полюс съм аз. (Пауза.) Цената е жестока, но той трябва да плати! И ти, Мария, да направиш своя избор! МАРИЯ. Невъзможен е този избор! (Взема в ръце иконката на Богородица и започва да се моли.) Всемогъща и Богоблажена, която си избрана от всички родове и се показа по-горе от всички небесни и земни твари, и чрез тебе ние познахме Божия син и се сподобихме с Неговото Тяло и пречистата му кръв. Пресвета Богородице, не преставай да се молиш за нас, недостойните твои раби, за да се избавим от всяко лукаво внушение и да се запазим невредими от дяволското нападение. Благословена бъди во веки веков! Амин! Може да е сгрешил, но той ми е съпруг. И баща на децата ми. Непосилен е този кръст за мен! МИХАИЛ (гневно). Няма давност за вината на този, който е откраднал любов! (С настоятелен тон): Някога ме обичаше, нали? МАРИЯ. Ти си първият мъж в живота ми. Или си забравил? МИХАИЛ. Нищо не съм забравил. Ти си всичкото, което съм имал. МАРИЯ. Споделял си много съкровени неща с мен. МИХАИЛ. През всичките години ти на друг казваше „Лека нощ“ и твоето пър-

28 во „Добро утро“ беше пак за него. МАРИЯ. За теб нямаше да е проблем да си намериш жена. МИХАИЛ. Вече ти казах, че съм от породата от еднолюбите. МАРИЯ. Случвало се е понякога да мисля, че избра единачеството, заради творчеството – да имаш достатъчно време и комфорт на духа за писане. МИХАИЛ. Един наранен дух никога не е спокоен. Тялото се лекува, раните му се превързват и заздравяват. И ранената пръст зараства и се покрива с трева. Но духът… Духът може да се съвземе, само ако друг дух му прелее от своята сила. Това става по закона за скачените съдове. А ние бяхме с тебе два разделени съда, нали? МАРИЯ. И друг път съм мислила да ти призная истината. Но си казвах: няма смисъл! Нищо не може да се промени. Вчера обаче сърцето ми даде тревожен сигнал. Изплаших се. И реших да ти кажа, да сваля камъка от душата си. Не искам и него да отнеса на оня свят. МИХАИЛ. Дните минаваха леко. Нощите обаче… Те изпепелиха душата ми. Нито алкохолът, нито творчеството могат да заместят живата човешка топлина. Любимата жена с една ласка, с полюшването на гърдите си само може да взриви мъжката вселена. (Пауза.) Аз те разбирам. И на мен не ми е леко. МАРИЯ. Страх ме е. Сънувах сън, преди ти да се завърнеш, който вече толкова години все не ми излиза от главата. Беше цветен сън. Странен сън. МИХАИЛ. Разкажи го на мене. Така силата му ще отслабне и по-лесно ще го забравиш. МАРИЯ (навлиза във виденията на съня). Сънувах голяма… червена вода. И не беше река, защото не се виждаше отсрещен бряг. Под краката си усещах мокър пясък. По него ясно се отпечатваха следите от моите копита. МИХАИЛ. От твоите копита? Добре ли чух? МАРИЯ. Точно така. От моите копита. Бях превърната в бяла коза, а синът ми, който вървеше след мене, в черно яре. МИХАИЛ. Била си омагьосана… в съня. МАРИЯ. Бях жертва на магия. Но кой ми я беше направил? И защо? МИХАИЛ. Чувал съм, че магьосниците вършат пъкленото си дело за пари. Или за отмъщение. МАРИЯ. Кой е пожелал да ми отмъщава? Никому не съм сторила зло. МИХАИЛ. Не е необходимо да си автор на зло, за да станеш жертва на злото. МАРИЯ. Но защо, мили Боже, беше наказан и синът ми? МИХАИЛ. Как разпозна сина си в черното яре? МАРИЯ. Ярето говореше с гласа на момчето ми. МИХАИЛ. И какво ти говореше ярето? МАРИЯ. „Мамо, жаден съм! Искам да пия вода!“ Казах му: пий! Виж колко много вода има пред тебе. А ярето цепи въздуха с думите: „Не искам да пия кръв! Не искам да пия кръв!“ Обзе ме ужас. Погледнах към небето. Луната ми се привидя като икона. Започнах на нея да се моля: Златна Луна, сестрице на Земята, на тебе се моля, само тебе виждам, чуй ме и дай ми помощ, ако можеш. И Луната ме чу. От небето заваля повеляващ Глас: Нека твоят стопанин да заколи черното яре и с

29 кръвта му да те полее цялата. През това време ти изречи три пъти молитвата: „В Името на Отца и Сина и Светаго духа, да се измие всяка нечиста сила от тялото на Мария. Амин!“ И каза още Луната: „Само тъй ще се развали магията и ти отново ще се превърнеш в човек.“ Повече не можах да изтрая. Невидими клещи ме стиснаха за гърлото. Изкрещях: Това е невъзможно! Не искам тази кръв да се пролее! Не искам тази кръв… И се събудих. Бяла като платно. Цялата обляна в пот. От моите викове Васил се беше събудил и ме гледаше стреснато. Станах от леглото, пих вода, изкъпах се и след около час заспах отново. МИХАИЛ. Така ли свърши сънят ти? МАРИЯ. Само първата серия. Продължих да сънувам. Този път водата беше зелена. МИХАИЛ. И ти продължи да бъдеш коза? МАРИЯ. Не. Бях се превърнала в риба. Голяма бяла единствена риба в безкрайна зелена вода. Радвах се на свободата си и исках да избягам от самотата. Ние, рибите, сме странни същества. Цял живот жадуваме за свобода и ако случайно я получим, веднага закопняваме за ново робство. А какво е най-баналното робство? Зависимост от друга риба или от много други риби. МИХАИЛ. Какво се случи по-нататък? МАРИЯ. Пак Луната ми се притече на помощ. Тя ми каза: „Аз, пълната Луна, съм иконата на цялото човечество. Молете се на мене и ще ви спасявам от бедите!“ МИХАИЛ. Очевидно и във втората, нека я наречем зелена серия на съня, пак си била омагьосана. МАРИЯ. Да, защото моята майка не ме е родила риба. МИХАИЛ. Какво те посъветва Луната? МАРИЯ. Тя ме научи да откъсна една от своите перки, да я духна три пъти и да назова едно мъжко име. МИХАИЛ (любопитен). И ти кое име назова? МАРИЯ. Михаил. МИХАИЛ. Браво! Чудото случи ли се? МАРИЯ. В същия миг се появи риба, голяма и бяла като мене, и заговори с мъжки глас. МИХАИЛ. Чий беше този глас? МАРИЯ. Твоят глас, Михаиле. (Михаил се доближава до Мария и двамата, имитирайки плуването на риби, продължават разговора): МИХАИЛ. Здравей, Мария! МАРИЯ. Здравей, Михаиле! МИХАИЛ. Къде се намираме? МАРИЯ. В световния океан. МИХАИЛ. И каква е нашата мисия? МАРИЯ. Да плуваме. МИХАИЛ. Да се цамбуркаме, нали? Да мътим водата на другите риби! МАРИЯ. Няма други риби. МИХАИЛ. Още по-лошо. Тогава кой ще запуши озоновата дупка?

30 МАРИЯ. Озоновата дупка не е сред нашите приоритети. МИХАИЛ. А кои са нашите приоритети? МАРИЯ. Да плуваме. МИХАИЛ. Това не беше ли нашата мисия? МАРИЯ. Това е нашата приоритетна мисия. МИХАИЛ. Нашата приоритетна мисия е да порим световния океан…? МАРИЯ. Точно така. Започваш да разбираш. МИХАИЛ. Нищо не разбирам. Къде е тука смисълът? МАРИЯ. Смисълът е в търсенето на смисъла. МИХАИЛ. И колко ще трае търсенето? МАРИЯ. Цял живот. Търсенето е самият живот. МИХАИЛ. Не искам да търся. Искам да живея. Нали за това си ме излюпила? МАРИЯ. Не съм те излюпила. Вече ти казах: вдъхнах живот на една от своите перки, така те създадох. МИХАИЛ (иронично). О, ти си Адам, а аз съм Ева, нали? Пълна суматоха! МАРИЯ. Няма никаква суматоха. При рибите е обратно на хората. МИХАИЛ. Майко мила, ти имаш готови отговори на всички въпроси. Дай да те целуна по… МАРИЯ. По челото… може. МИХАИЛ. Разбира се, че по челото (Целува Мария по челото.), иначе Едиповият комплекс ще заседне в гърлото ми. МАРИЯ. Хайде да плуваме и да помълчим. МИХАИЛ. Няма ли световният океан да оглушее от нашето мълчание? МАРИЯ. Няма. Той сега е в тръпнещо очакване. МИХАИЛ. В очакване на Годо ли? МАРИЯ. Годо го чакат в театъра. Океанът очаква да настъпи Новият световен ред. МИХАИ. Нали Новият световен ред ще се възцарява на Земята? МАРИЯ. Да, но… Земята векове се владее от световния безпорядък. И краят му не се вижда. МИХАИЛ. Какво казва Нострадамус по въпроса? МАРИЯ. Неговите предсказания потвърждават прииждащия хаос. МИХАИЛ. В такъв случай… Да живее световният безпорядък! Световният безпорядък… Той е моят любим, моят предпочитан бульон! (Михаил, като имитира плуването на риба, се отдалечава от Мария.) МИХАИЛ. Сбогом, Мария. Сбогом. МАРИЯ. Сбогом. (Обръща се към публиката и думите ѝ са отправени към нея): Мъжете, дори и когато са риби, някой ден изневеряват… (В разказа на Мария в определен момент Мария и Михаил се изявяват в гротескова светлина, но това е така, защото поведението им е пречупено през призмата на съня. А в съня, както е известно, са възможни всякакви метаморфози.) МАРИЯ. …И тогава пак се обади Луната: „Мария, каза тя, ти ще станеш водач и ще поведеш рибите от световния океан напред към бъдещето. Бъдещето ще принадлежи на рибите. Те не са водили Първа и Втора световна война, не

31 са измислили атомната бомба, все още не боледуват от СПИН.“ След тези думи на Луната се събудих, но пак с викове: Не искам да съм риба! Не искам да съм риба! МАРИЯ (вече излязла от виденията на съня). Чух мъжки глас, но той сякаш дойде от акустиката на реалността. МИХАИЛ. Чий беше този глас и какво ти каза? МАРИЯ. Твоят глас, Михаиле. Каза ми: "Само кръвта на черното яре ще развали магията. Тази смърт е в името на живота!“ (Михаил прегръща Мария през раменете. Двамата заемат положението, в което са били, преди Мария да започне разказа на своя сън.) МИХАИЛ. Аз те разбирам. И на мен не ми е леко. Тази смърт е в името на живота! МАРИЯ (заплаква). А децата? Как те ще приемат вестта за смъртта на баща си? МИХАИЛ. Вероятно ще се натъжат. Може и сълзи да проронят. Ако перифразираме граф Толстой, радостните хора си приличат, всеки тъгува посвоему. (Продължава в делови порядък.) За децата и за жителите на Борово официалната диагноза ще бъде една: инсулт! Докато е спял. Лека и бърза смърт. Като праведник. МАРИЯ. Но тази диагноза кой ще я потвърди? Трябва лекар. МИХАИЛ. Аз съм лекар. МАРИЯ. Да, но ти разбираш от животни. МИХАИЛ. При хората и при животните смъртта идва по един и същи начин: отнема им душите. Тогава пристига архангел Михаил, изпратен от Бог, и ги прибира. Затъмнение Трета картина Звучи начален фрагмент на „Шествие на Сердар“ (Из „Кавказки скици“) от Иполитов-Иванов. Музикалният увод не е самоцелен, той задава ритъма на диалога между Мария и Михаил. МАРИЯ. Делата ни не са… МИХАИЛ. …нито толкова добри, нито толкова порочни… МАРИЯ. …колкото помислите ни. МАРИЯ и МИХАИЛ (заедно). Делата ни не са нито толкова добри, нито толкова порочни, колкото помислите ни. МАРИЯ. Аз съм съгласна с господин Вовнарг. МИХАИЛ. И аз съм съгласен. Временно диалогът между Мария и Михаил е преустановен. За да се почувства промяна в сценичната атмосфера, силата на осветлението се намалява. Звучи ГЛАС: „Вовнарг е забележителен френски мислител и есеист от ранга на Ларошфуко. Живял само 31 години, сред лишения и болест, през първата половина на 18-и век, той е определян като любвеобвилен и снизходителен оптимист, който държи не толкова на разума, колкото на чувствата.“ Силата на осветлението се нормализира. МАРИЯ и МИХАИЛ (заедно). Браво на г-н Вовнарг! Браво! Хвана ни в крачка. МАРИЯ. А бяхме на крачка… от убийството!

32 МИХАИЛ (екзалтирано). Можехме да го обесим, да го наръгаме с нож, да го отровим… И да го направим мъченик. МАРИЯ. И мисълта за него до гроб да ни преследва. МИХАИЛ. Разминахме се с клопката на дявола. МАРИЯ. Нови хоризонти се отварят. МИХАИЛ. Ще бъдем с теб, Мария. И душите ни – свободни – ще кръстосват заедно света. МАРИЯ (замечтано). Нека най-напред отидем в Австрия! МИХАИЛ. Защо най-напред в Австрия? МАРИЯ. Искам да се повозя на Виенското колело, да се разходя из Пратера… И защото Австрия започва с буквата А. МИХАИЛ. И Австралия започва с буквата А. МАРИЯ (удря се с ръка по челото). О, небеса! Разбира се, че най-напред в Австралия ще отидем. Там е моят син – компютърен специалист. Той ще ни посрещне. Ще се зарадва. (На себе си.) Дали ще се зарадва? Не беше привързан много към баща си. И все пак… Кой знае? Кръвта вода не става. МИХАИЛ. А защо да не започнем с Япония? МАРИЯ. Страхотна амплитуда! От А ще скочим чак на Я. МИХАИЛ. И защо не? Цялата азбука ще избродим, нали? МАРИЯ. В Япония ще вечеряме в ресторант. Ще се храним с клечки и ще пием саке. МИХАИЛ. В Япония обслужването винаги е съпроводено с усмивка и никога с бакшиш. МАРИЯ.В България само ако дадеш солиден бакшиш, може и да ти се усмихнат. МИХАИЛ. Японецът е готов да последва господаря си в гроба. МАРИЯ. Българинът е готов да извади господаря си от гроба, да му свали златните зъби и още докато е топъл да му зашие два шамара само защото приживе е нямал тази възможност. МИХАИЛ. Японците се разчувстват до сълзи пред вида на плачещата върба. МАРИЯ. Пред същото дърво българите ще се разплачат на върбово лято. МИХАИЛ. Хайде да не скарваме фланговете на азбуката! Да изберем една буква от средата. МАРИЯ. Например… МИХАИЛ. Например… П. МАРИЯ (отново се удря с ръка по челото). П като Париж! Там е дъщеря ми. Работи в смесена българо-френска фирма. Сама си проби път. Завърши международни икономически отношения. Владее перфектно френски и английски език. МИХАИЛ. Синът – компютърен специалист, мери мегдан със световните умове. Дъщерята – парижанка… Иди и говори после, че Балканът не ражда хора. МАРИЯ. Само в Париж. Триумфалната арка, Сена, Шан-з-Елизе, Айфеловата кула ни очакват… Дъщеря ми ми писа, че когато си на Айфеловата кула, цял Париж ляга в краката ти. Особено красиво било вечер. Море от светлини. И сред морето – като приказен остров – „Парижката Света Богородица“. Но тя…

33 МИХАИЛ. „Парижката Света Богородица“ ли? МАРИЯ. Дъщеря ми. Привързана е към баща си. Ще пита защо не е с нас? МИХАИЛ. Ще кажем, че е болен. МАРИЯ. А можеше да е умрял… МИХАИЛ. Ако един ден узнае за лъжата му? МАРИЯ. Бих искала да ѝ спестя този удар. Защо да наказваме и нея? МИХАИЛ. Нали тя ни нарече Бермудски триъгълник. МАРИЯ. Вие, казва, сте последните мохикани. МИХАИЛ. Оплетени от кукувичата прежда на лъжата. МАРИЯ. И в Париж няма да избягаме от лъжата. Дъщеря ми ще иска да знае от какво е болен третият връх на Бермудския триъгълник. Защо сме го оставили сам в планината? (Пауза.) Кажи, Михаиле, кой ще бие камбаната в Борово? И кой всеки божи ден ще си приказва с петела? МИХАИЛ (изрича думите, с които се обръща към петела): Кът… кът… петленце. Кълви, кълви зрънцата! Да ти е червено гребенчето. Да станеш яко мъжленце. Да го начууукш на Мария. Затъмнение. Четвърта картина Мария и Михаил са на открито. Денят е слънчев, огласяван от бодрия глас на петел. МАРИЯ. Петел по никое време? МИХАИЛ. Защо по никое време? МАРИЯ. Кукурига посред бял ден. МИХАИЛ. Друг път не си ли чувала петел да пее по светло? МАРИЯ. Чувала съм, но винаги съм мислила, че петлите са призвани да пеят нощем. Първи петли. Втори петли. Биологичен часовник. МИХАИЛ. Където пее петел – там отива доброто. Има поверие, че кукуригането на петлите прогонва злите сили на нощта – таласъмите и всички други демони. Петлите нощем изпълняват мисия, а денем пеят за удоволствие. Или… (С шеговит тон.) да съобщят нещо важно на света. МАРИЯ. Твоят петел Михаил какво съобщава например? МИХАИЛ. Например… че е правил любов с кокошката Мария. (Двамата се смеят.) МАРИЯ. О, петли! О, нрави! Но аз съм го виждала и да пляска с криле? МИХАИЛ. Казва, че е щастлив. Иска да полети от радост! МАРИЯ. Ти не само си ветеринарен лекар, но ставаш и за преводач на животните. МИХАИЛ. Най-важното условие, за да разбираш животните, е да ги обичаш. МАРИЯ. Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам живот-

34 ните. Тази мисъл съм я запомнила от тебе. МИХАИЛ. Аз пък я научих от Марк Твен. МАРИЯ. Животните и птиците, цветята и дърветата, и билките – и ние заедно с тях, сме светлика на живота тук, в Бял извор. (Пауза.) Тук е гнездото на нашите спомени. А какво е човекът без своите спомени? (Отговаря си сама.) Една пожъната нива. МИХАИЛ. Тук е нашето минало, белязано със знака на една отровна тайна. Ние не намерихме сили да скъсаме с него. (С ирония.) А уж сме модерни хора. И вече приобщени към Европа? МАРИЯ. Нашата Европа е тук, в България. На Балканите. Твоята Европа, твоята България и твоята душа са в стиховете ти. (Строго.) Не се опъвай като магаре на вада, събери стиховете си и ги издай в книга! МИХАИЛ. Стиховете не са като децата. Ти имаш син и дъщеря. Част от твоята кръв пулсира в Австралия и в Париж. А аз – какво? Само шепа думи. МАРИЯ. В началото е словото. (Оживява се.) Една хубава изненада за теб. Наскоро, като преглеждах документи и стари писма, попаднах на оня фрагмент от Трета песен от Песните на Малдорор, който ти преди години ми подари. Искаш ли както някога да го прочетем заедно? МИХАИЛ. Разбира се. Лотреамон е непреходен. Идеята е добра. МАРИЯ. Тогава да започваме. (Мария и Михаил се приближават един до друг, всеки с папка в ръце, и започват четенето.) МАРИЯ. „Беше пролетен ден. Птиците чуруликаха и разливаха своите песни, а хората, отдадени на различни дейности, се къпеха в свежестта на умората“. МИХАИЛ. „Всичко работеше според съдбата си – дърветата, планетите, акулите. Всички, освен Твореца.“ МАРИЯ. „Той се беше проснал на пътя, с парцаливи одежди. Долната му уста висеше като на пияниците, зъбите му бяха немити, а прахът се беше смесил с русите къдрици на косата му.“ МИХАИЛ. „Вцепенено от тежък сън, проснато на чакъла, тялото му правеше напразни усилия да се изправи.“ МАРИЯ. „Силите го бяха напуснали и той лежеше там, безсилен като земен червей, безчувствен като кората на дърво.“ МИХАИЛ. „Потоци вино пълнеха вдлъбнатините, образувани от нервните повдигания на раменете му.“ МАРИЯ. „Краката му с отпуснати мускули метяха земята като две слепи мачти.“ МИХАИЛ. „Кръв течеше от ноздрите му: при падането беше ударил лицето си в един стълб…“ МАРИЯ. „Той беше пиян! Ужасно пиян! Пиян като дървеница, която е изсмукала през нощта три бъчви кръв!“ МИХИЛ. „Таралежът, който минаваше от там, заби бодлите си в гърба му и каза: „Това ти се пада.“ МАРИЯ. „Зеленият кълвач и кукумявката, които минаваха от там, забиха целите си клюнове в корема му и казаха: „Това ти се пада.“ МИХАИЛ. „Магарето, което минаваше от там, го ритна в слепоочието и каза:

35 „Това ти се пада.“ МАРИЯ. „Жабокът, който минаваше от там, го заплю с лигата си по челото и каза: „Това ти се пада.“ МИХАИЛ. „Лъвът, който минаваше от там, наведе царственото си лице и каза: „Колкото до мене, аз го уважавам, въпреки че блясъкът му ни се струва помръкнал в момента. Вие, които се представяте за смелчаци, а всъщност сте подлеци, тъй като го нападнахте, когато спеше, щяхте ли да бъдете доволни, ако, поставени на неговото място, трябваше да понасяте на минувачите обидите, които не му спестихте.“ МАРИЯ. „Човекът, който минаваше от там, се спря пред неоценения творец, и, под аплодисментите на срамната въшка и на усойницата, сра цели три дни върху августейшото лице.“ МИХАИЛ. „Горко на човека за тази обида; защото той не показа уважение към неприятеля си, проснат в кал, смесена с кръв и вино, беззащитен, почти бездиханен!...“ МАРИЯ. „Тогава царственият бог, събуден най-после от всичките тези долни обиди, се надигна, както можа; олюлявайки се, той отиде и седна на един камък с ръце, провиснали като тестикули на туберкулозен, и хвърли изцъклен поглед към цялата природа, която му принадлежи.“ МИХАИЛ. „О, човеци! Вие сте страшни деца; но моля ви се, нека пожалим това велико същество, което още не е престанало да смила отвратителното питие и, което не е запазило достатъчно сили да се държи изправено, падна тежко от камъка, където беше седнало като уморен пътник.“ МАРИЯ. „Обърнете внимание на просяка, който минава.“ МИХАИЛ. „Той видя, че дервишът простира изгладняла ръка и, без да знае на кого дава милостиня, хвърли парче хляб в ръката, която проси.“ МАРИЯ. „Творецът му изрази благодарността си с движение на главата.“ МИХАИЛ. „Ах, вие никога няма да узнаете, колко трудно става понякога да държите непрестанно юздите на вселената.“ (Пауза.) МАРИЯ. „Вие никога няма да узнаете…“ МИХАИЛ. „...колко трудно става понякога…“ МАРИЯ. „...да държите непрестанно юздите на вселената.“ МИХАИЛ. А нима ще узнаем някога кой държи юздите на съдбата ни? Бог? Или ние самите? (Пауза.) Защо мълчиш? МАРИЯ (изненадано). Мен ли питаш? МИХАИЛ. Него. (Прави с едната си ръка кръг, като посочва едновременно земята и небето.) Него питам. МАРИЯ. Но той мълчи. Дава ни възможност сами да си отговорим. Вече се досещам, че отговорът се равнява на целия ми живот. МИХАИЛ. Тогава аритметиката на моя живот е сбъркана наука. МАРИЯ. Тази мисъл е жестока. Не забравяй, че нашите чувства са физически реакции на мислите ни. Самообвинението е кинжал. Не го забивай в сърцето си! МИХАИЛ. Бих искал кинжалът да прободе друг. МАРИЯ. Васил?

36 МИХАИЛ. Този, който те отне от мене. МАРИЯ. Помисли! Колкото и да ти е трудно – опитай поне за миг да се поставиш на негово място. МИХАИЛ. Аз? На негово място? МАРИЯ. Точно така. Ти си Васил, който обича Мария и дълго време нищо не знае за своя приятел и спасител Михаил. Как би постъпил ти? МИХАИЛ. Не зная. МАРИЯ. Опитай! МИХАИЛ. Как? МАРИЯ. В мислите си. Този, който управлява мислите си, е господар на живота си. МИХАИЛ. Това тест ли е? МАРИЯ. Може и така да се каже. МИХАИЛ. За интелигентност? МАРИЯ. За интелигентност, но по-точното е – за човечност. МИХАИЛ. Значи аз съм безчовечен? МАРИЯ. Ти си най-човечният човек, когото познавам. МИХАИЛ. Това е игра, Мария. Какво целиш? МАРИЯ. Ти ми прости, Михаиле. Нека сега заедно да простим на Васил. МИХАИЛ (след напрегнато мълчание). Щастливец! Внушавах ти да го убием, да му измениш… А ти ме молиш да му простим, нали? МАРИЯ. Прошката ще пречисти теб. И мен. Всички. (Пауза.) Представи си, че го бяхме направили. Щяхме да „кацнем“ на първа страница на жълтите вестници с едро заглавие: „Побъркани планинци убиват от любов.“ МИХАИЛ. Може и да си права. Но защо аз трябва да плащам? МАРИЯ. Плащат силните. МИХАИЛ. Не искам да съм силен. Искам да съм щастлив! И точно преживяното ли трябваше да е моя съдба? Звучи ГЛАС (при намалено осветление). „Свободният избор, който човек прави за себе си, се отъждествява напълно с онова, което наричаме негова съдба.“ МИХАИЛ. В Бермудския триъгълник загадките продължават. Чий беше този глас? МАРИЯ. На Жан-Пол Сартър. Това е финалната мисъл на неговата книга за Бодлер. МИХАИЛ. „Цветя на злото“ от Бодлер е прокълната и осъдена книга. Бих искал един ден и моята книга да има подобна участ. С тази мечта си струва да се живее. МАРИЯ. Наистина си струва. МИХАИЛ (приближава Мария, прегръща я и я целува). Благодаря ти, Мария. Време е да тръгвам. Утре е мой ред… МАРИЯ. За хляба. МИХАИЛ. И камбаната в Борово ме чака, нали? (Вървейки бавно, Михаил си отива.) МАРИЯ. Михаил си отиде.

37 (Чува се тих звън на камбана.) МАРИЯ. Камбаната бие. За кого ли бие камбаната? (Усилва се звънът на камбаната.) Затъмнение. ВТОРА ЧАСТ Първа картина Домът на Мария и Васил. Гостната стая. Обзаведена е скромно, без излишен лукс. Маса със столове около нея, диван. На масата е разположен компютър, на нея са още ваза за цветя и червена чиния (в случая червеният цвят е със символно значение – асоциира с кръвта на Иисус Христос). Сервиз от кристални чаши. Телевизор. Телефон. Икона на Дева Мария (Богородица). Влиза Васил. ВАСИЛ. Дойдох си. Тук съм. Донесох хляб и… вино. (Думите му са адресирани към Мария, но в този момент тя не се намира в къщата. Васил продължава монолога си.) Хляб и вино, вино и хляб! При класика-поет е по-различно: „Жени и вино, вино и жени!“ И в двата случая – виното е в цитата. Във виното е истината! (Васил отваря бутилка с вино. Взема две чаши и ги пълни с предпочитаното от Мария Каберне совиньон. Разчупва хляб и късове от него поставя в червената чиния. И разлива на виното, и разчупването на хляба Васил превръща в ритуал. Докато трае този ритуал, той си припява няколко стиха, посветени на Мария.) Мария, Мария, Мария – ти си ми нощ и ден. Пиян съм от твойта магия – ти си всичко за мен. ВАСИЛ. Днес е рожденият ден на Мария. И годишнина от сватбата ни. Така че… празникът е двоен. Менюто ни ще бъде: само хляб и вино! (Асоциацията с тялото и кръвта на Спасителя е очевидна, но тя не се коментира. Телефонът звъни… Васил вдига слушалката. От съдържанието на разговора се разбира, че позвъняването е от дъщеря му.) ВАСИЛ. Здравей, скъпа! (Известно време мълчи, докато изслушва поздравленията.) Благодаря. С майка ти сме добре. И в „Бермудският триъгълник“ всичко е наред. Няма произшествия. Така е, празникът е двоен. Вкъщи ще го отбележим. Чашите са пълни с Каберне совиньон – любимото вино на майка ти. В момента не е до мен. Отишла е сигурно в гората за цветя. Разбира се, че ще ѝ предам. И аз те обичам. До скоро. (Затваря телефона.) ВАСИЛ. „Диханието на планината ни обсебва постепенно и завинаги…“ Този стих Мария често го цитира. Казва, че бил на Михаил. Наистина сме обсебени от планината. И любовта ни е взаимна. (Пауза.) С Михаил се редуваме. Осигуряваме хляба. Купуваме го от фурната в Борово. Районен център е Борово – голямо село, с претенции за град. В тази фурна пекат най-хубавия хляб в

38 България. Може би и на Балканите. А хубавият хляб – и по трохите се познава! (В тази момент иконата на Богородица се озарява от пулсираща светлина. Чува се ГЛАС. Това е гласът на Дева Мария. ДЕВА МАРИЯ. …И никой не е по-голям от хляба. И по-висок от тревата. ВАСИЛ. Така е. Но вие коя сте? ДЕВА МАРИЯ. Не виждате ли? Аз съм Дева Мария. Непорочно заченалата. ВАСИЛ. Майката на Иисус. ДЕВА МАРИЯ. Майката на вашия Спасител. ВАСИЛ. Пресвета Богородице, на какво дължа тази чест да разговарям с Вас? ДЕВА МАРИЯ. Аз се явявам само когато трябва. И пред когото трябва. ВАСИЛ. Чувал съм. Чел съм дори, че визионерите са малки деца и юноши. Обикновено момичета. ДЕВА МАРИЯ. Обикновено е така. Но няма желязно правило. Има изключения. ВАСИЛ. Вашето явяване винаги е било съпроводено от някакъв контекст. ДЕВА МАРИЯ. Каква е тази дума контекст? Не ми е позната. Иисус никога не я употребяваше. ВАСИЛ. Ще ви дам следния пример: ако се случи определено събитие – и то не е самостоятелно, а е съпроводено, обкръжено и от други събития, то тези други събития се явяват контекст. Казвам това от гледната точка на историк. ДЕВА МАРИЯ. Аз никога не се явявам случайно. ВАСИЛ. Сигурно. Не е случайно и Вашето зачеване. ДЕВА МАРИЯ. Моето зачеване не е тема за разговор. То не се обсъжда. Не се коментират Божиите дела. ВАСИЛ. Да. Казано е: Не споменавайте напразно името на Господ. (Пауза.) Позволете да ви разтълкувам нагледно думата контекст. Ако един камък се хвърли в езеро, то около мястото на падане (центъра) се образуват кръгове. Те са, образно казано, контекстът. ДЕВА МАРИЯ. Това е метафора. ВАСИЛ. И вашият син е използвал метафори и притчи. ДЕВА МАРИЯ. Така е, но Той извършваше и чудеса. ВАСИЛ. Известни са чудесата, сторени от Сина Божи. Те будят удивление и заслужават най-дълбок поклон. (Пауза.) И днес целувката на Юда се възприема като метафора на предателството. ДЕВА МАРИЯ. Да се върнем на концентричните кръгове. Разтълкувайте тази метафора! ВАСИЛ. Вашето явяване е било съпроводено понякога с природни катаклизми. В други случаи – със социални трусове. ДЕВА МАРИЯ. На всекиму заслуженото. Но аз съм вестявала плодородие, носела съм и късмет. ВАСИЛ. Природните катаклизми и социалните трусове не са ли концентричните кръгове, за които ме питате? ДЕВА МАРИЯ. Задавайте въпроси – и отговорът сам ще дойде при вас! ВАСИЛ. „… вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях“. Казал го е поетът. (Пауза.) Да си жив – означава ли, че си грешен? ДЕВА МАРИЯ. От грях до грях има разлика. И всеки е отговорен за своите

39 грехове. ВАСИЛ. Може ли човек да се спаси от товара на греховете си? ДЕВА МАРИЯ. Може да облекчи страданията на душата си. ВАСИЛ. Как? ДЕВА МАРИЯ. Като се молите. Молитвата е стълба към Бога. И не забравяйте Архангел Михаил! Затъмнение Втора картина Гостната стая. Васил е сам. Взема пълната чаша с вино и я поднася до устните си, но не отпива. ВАСИЛ. Не. Няма да пия. Когато се върне Мария, заедно ще отпием първите глътки за двойния празник. (Оставя чашата на мястото ѝ. Включва компютъра.) ВАСИЛ. Я да видим има ли писма в пощата? (Към публиката.) Има. От сина е. Няма да го чета. Ще го прочетем заедно с Мария. (Тихо си пее вече познатата песен.) Мария, Мария, Мария – ти си ми нощ и ден. Пиян съм от твойта магия – ти си всичко за мен. (В този момент в стаята влиза Мария. Тя държи в ръцете си букет горски цветя.) МАРИЯ. Здравей. ВАСИЛ. Здравей. Чудесни цветя си набрала. МАРИЯ. Да. Чудни, да. (Посочва ги.) Това е ружа. Ето това – великденче. Това пък – незабравка. ВАСИЛ. Виждам още едно цвете. То как се казва? МАРИЯ. То е специално: Енчец – говори се, че е любимото цвете на Дева Мария. ВАСИЛ. Вазата е на масата. МАРИЯ. Тези цветя не са за вазата. Имам друга идея. ВАСИЛ. Добре. Но каква е идеята? МАРИЯ. Потърпи малко и ще видиш. (Мария стъкмява от цветята малък венец и обвива с него иконата на Богородица. Нейните движения не излъчват радост, лицето ѝ издава напрежение. Това не убягва от погледа на Васил. Той вече знае причината, подсказана му от Богородица, за нескритата ѝ тревожност, но с искрена сърдечност я прегръща.) ВАСИЛ. Поздравявам те, скъпа! За рождения ден. За идеята. За нашия празник. (Целува я. Мария не откликва по подобаващ начин). Хайде сега да вземем пълните чаши! (Вземат чашите, отчупват си и по залък от хляба.) ВАСИЛ. Наздраве. МАРИЯ. Наздраве. (Двамата отпиват от виното.) ВАСИЛ. Преживяхме сребърната сватба. Да си пожелаем да празнуваме и златна! МАРИЯ. Каквото ни е писано, то ще е.

40 ВАСИЛ. Децата ни поздравяват. Дъщерята се обади по телефона. Синът ни е пратил писмо по електронната поща. Ела да го прочетем заедно! МАРИЯ. По-късно. Трябва да говорим. ВАСИЛ. Заповядай за рождения ден. (Подава ѝ красиво опакован пакет. Мария го взема и оставя настрана, без да прояви интерес какъв е подаръкът.) МАРИЯ. Благодаря. ВАСИЛ. Няма ли да отвориш пакета? МАРИЯ. После. Трябва да говорим. ВАСИЛ. Добре. Щом е толкова спешно. МАРИЯ. Василе, ние с Михаил… ВАСИЛ. Искахте да ми вземете душата?! (Тези думи предизвикват шокова изненада у Мария.) МАРИЯ. Но как?! (Тя не намира повече думи.) ВАСИЛ. И в нашата къща стават чудеса. Иконата оживя. Яви ми се Богородица. Тя ми каза: „И не забравяйте архангел Михаил!“ Как да го забравя? Архангел Михаил прибира душите на мъртвите и ги отнася на небето. МАРИЯ. Изключи, ако обичаш, компютъра! С тези думи тя се опитва да излезе от деликатната ситуация.) ВАСИЛ. Няма ли да прочетем писмото? МАРИЯ. Не сега. (Васил изключва компютъра.) Как така ти се яви Богородица? Защо точно на теб? ВАСИЛ. Зададох ѝ същия въпрос. МАРИЯ. А тя? ВАСИЛ. Тя отговори: „Явявам се когато трябва. И пред когото трябва!“ МАРИЯ. Невероятно. Просто да не повярваш. ВАСИЛ. Чудесата са извън вярата. Те стават по свои закони. МАРИЯ. В такъв случай… (Пауза.) Аз нямам друг избор. Трябва да си тръгна. ВАСИЛ. За какъв избор говориш, Мария? Ти направи своя избор. Ние направихме нашия избор! МАРИЯ. Построихме къща върху пясък. Щастие, минирано с лъжа. ВАСИЛ. Каква лъжа? Коя лъжа? Не изричай повече тази проклета дума! МАРИЯ. Няма как да си забравил. За смъртта на Михаил. ВАСИЛ. Казах ти тогава: има за пленените амнистия! Две години няма вест от Михаил. Сигурно е мъртъв. МАРИЯ. Така ли ми каза: сигурно е мъртъв? ВАСИЛ. Да. Такива думи не се забравят. МАРИЯ. И аз ти повярвах. Възприех твоите думи като „е мъртъв“! ВАСИЛ. Появата му беше шокираща изненада и за мен. Бил е жив – трябваше да се обади! МАРИЯ. Това косвено обвинение към Михаил ли е? ВАСИЛ. В никакъв случай. Нека обаче не ровим в миналото! МАРИЯ. Миналото оживя. ВАСИЛ. Миналото е кофа, пълна с пепел. МАРИЯ. Страшно става, когато в пепелта светлее жар и тя се разгори. ВАСИЛ. Направи си добро! За миналото не мисли!

41 МАРИЯ. Но мисълта за престъпление е също грях! ВАСИЛ. Демоните на миналото са те обладали. Било е временна хипноза. Аз съм жив. При теб съм и те прегръщам. (Прегръща я.) Хайде отново да пием от твоето любимо вино! (Подава ѝ чашата, пият.) МАРИЯ (вече по-спокойна). Казах тогава на Михаил, че ти си голямата ми любов. ВАСИЛ. А не съм ли? МАРИЯ. Как ли би протекъл животът ми, ако бях омъжена за него? (Задава въпроса риторично, повече на себе си, но Васил му отговаря.) ВАСИЛ. По различен начин. Но ти не се измъчвай с мисли за нестанали неща! Те пораждат чувство за вина и безпокойство! (Пауза.) Като млади направихме решителна стъпка. МАРИЯ. Дойдохме тук, в планината. ВАСИЛ. Станахме учители в училището на Бял извор. МАРИЯ. Селото беше в зоната на специалните райони. Учителските заплати бяха тройно по-високи. ВАСИЛ. Привлякоха ни парите. За пари се прави всичко. Рейнджъри бяхме. Участвахме в мисии. (Пауза.) В едно общество – не богатите, най-много бедните мислят и говорят за пари. МАРИЯ. Парите ни привлякоха. Планината ни спечели. Обсеби ни със своето дихание. ВАСИЛ (налива вино в чашите. Подава на Мария пълна чаша и къшей хляб). Заповядай! „Хляб и вино, вино и хляб!“ Този ритуал е твоя рожба. МАРИЯ. Наздраве за ритуала. ВАСИЛ. Наздраве. (Двамата пият). Ритуалът ни попада ли в спектъра на Дзен? (Този въпрос не изненадва Мария. Тя е почитателка на учението на Дон Хуан – героят в книгите на Карлос Кастанеда. През годините е практикувала Дзен. Това ѝ помага да постига единение с природата, да се сродява с нейния дух.) МАРИЯ. Дзен не е някакъв особен вид вълнуващо преживяване, а просто съсредоточаване в обикновеното всекидневие. ВАСИЛ. Когато Диоген вижда как детето пие с шепи вода от чешмата, веднага си хвърля чашата. МАРИЯ. Цялата философия на живота се изразява в това: Да виждаш! ВАСИЛ. Точно така. Иисус Христос е казал: „Повдигнете камъка и ще ме откриете, разцепете дървото – аз съм там.“ МАРИЯ. Да виждаш, е изкуство. Цял живот човек играе двете роли: на учител, и на ученик. ВАСИЛ. Винаги има какво още да се научи. Това важи и за секса. Веднъж ти бях казал: жената в леглото трябва да бъде и малко курва. МАРИЯ. Аз пък те репликирах: защо само малко? (Двамата се смеят.) ВАСИЛ. Блажени години. Телата ни се сливаха. И ставахме машина за любов. МАРИЯ. Отличници по Кама Сутра. ВАСИЛ (налива вино в чашите, взема своята и подава чашата на Мария). Наздраве и по този случай!

42 МАРИЯ. Наздраве. (Двамата пият.) Чашка подир чашка… няма ли да обърнем колата? ВАСИЛ. Днес ни е позволено. МАРИЯ. Ти предложи нещо. ВАСИЛ. Да прочетем писмото на сина. МАРИЯ. Да го прочетем. (Двамата застават пред компютъра. Васил го включва. На монитора се явява текста на писмото). ВАСИЛ (чете). Скъпи родители… (В този момент всичко около тях се залюлява). МАРИЯ. Какво става? Василе…? ВАСИЛ. Земетресение. Бързо навън! (Васил извежда Мария на двора, под открито небе. Осветлението угасва. Чува се блеене на коза, кучешки лай. След няколко минути обстановката се успокоява. Лампите светват. Мария и Васил са в стаята.) ВАСИЛ. Хората спорят, природата действа. МАРИЯ. Това земетресение не е случайно. Извади ме от равновесие. Това е знак. ВАСИЛ. Знак за какво? МАРИЯ. Всеки да си плаща греховете. ВАСИЛ. За какви грехове говориш? МАРИЯ. За моите. Съвестта ще ме гризе… докато съм жива. ВАСИЛ. „Съвестта е тиранин, който индивидът сам вкарва в душата си.“ Казал го е Ерих Фром. МАРИЯ. Ерих Фром е казал много неща. Написал е книги. Включително и книгата „Изкуството да обичаш“. ВАСИЛ. Ние се обичахме. Ние се… (Мария го прекъсва.) МАРИЯ. И все пак ще тръгна... ВАСИЛ. А децата? МАРИЯ. Какво децата? ВАСИЛ. Какво ще им кажем? МАРИЯ. Всичко. Големи са. Ще разберат. ВАСИЛ. Къде ще отидеш? При Михаил? МАРИЯ. Няма да отида при него. И тук не мога да остана. ВАСИЛ. Тогава къде? МАРИЯ. При себе си. Не забравяй, че има и седма посока на света. Затъмнение. ГЛАСЪТ НА МИХАИЛ. Срути са камбанарията. Лежи камбаната, затрупана от тишина. Всичко свърши.

(Много често до нас достига фразата „Няма нищо случайно“. Казвани с повод и без повод, тези три думи предизвикват размисъл. Не са ли те израз на

43 причинно-следствените връзки в заобикалящия ни свят? Нека да ги отнесем към сюжета на нашата пиеса. Случайно ли станахме свидетели на земетресение? Нима то се случи само за да бъде знак за Мария, да я подтикне към вземането на важно решение? Земетресението, което е природен катаклизъм, съпровожда явяването на Богородица, то е следствие на друго станало събитие. И това наблюдателните зрители ще забележат и възприемат без изненада. Мария си тръгва от Васил, но не отива при Михаил. Тя е заявила, че Васил е голямата любов на живота ѝ, повтаря това твърдение, но не е сигурна. Трябва ѝ време, за да осъзнае, че наистина е така. И тя избира седмата посока – при себе си! Васил участва в чудото. Получава изключителния шанс да разговаря с Богородица. Той определя миналото като „кофа, пълна с пепел“. За него сянката на миналото не е привлекателна. И има причина за това. Михаил изрича апокалиптичния вопъл „Всичко свърши“. И на пръв поглед за него това е така. Няма я камбаната, Мария не отива при него. Но когато пред търсещия човек се затворят две врати, той ще отвори нови четири. Водеща трябва да ни бъде Божествената сакрална фраза „Искайте – и ще ви бъде дадено!“. А сега си представете, че не сте прочели вече прочетените бележки на автора и разполагате само със съвета на Богородица: „Задавайте въпроси – и отговорът сам ще дойде при вас!“ Пиесата още не е завършила. Предстои да видим епилога.)

Епилог (Сцената е осветена) Последователно се появяват: МИХАИЛ. Аз съм едната страна на триъгълника. ВАСИЛ. Аз съм другата страна. МАРИЯ. Аз съм третата – свързващата страна. МИХАИЛ. В този триъгълник... (Посочва с ръка тримата.) ВАСИЛ. ...се вписа нашата история... МАРИЯ. ...която представихме за вас. КРАЙ

44

МАРИЯ ДОНЕВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Мек като пръст над къртичина прясна, залезът пламна и после угасна. И светлината се слегна. Изтече. Търсиш ли нещо на пътя, човече? Имаш ли къща? Дали се прибираш? Или не знаеш къде се намираш? Там, на града във сърцето безлюдно, крачи самичко човечето будно. И зад ребрата му нещо трепери – пърха надежда с крила пъстропери. Мрака разгръща. Звездичките щраква. Имаш си къща и тя те очаква. Имаш си печка, завивка и книга. Малко човече, какво не ти стига? Нещо, което душата ти гони и под дъга от преплетени клони кара те до преумора да крачиш, нещо да имаш, да мислиш, да значиш, да си задаваш безкрайни въпроси, да се зазяпваш в мечти русокоси, и да не спиш. Да се чудиш за всичко. Малко човече, само и добричко, твоята радост почти е готова! Тя те очаква, измита и нова, тя като тебе почти не е спала, поуморена, но чиста и цяла. Търси те. Чака. От нерви трепери. Малко човече, дано те намери! Мисли за теб, от надежда сияе. Малко човече, дано те познае…

45

*** Любовта ми лети. През пространства огромни, с пълен куфар с мечти. Той лети. И ме помни. През небето пътува. Как е чудно да зная – тази нощ ще нощува пак във своята стая. С часовете расте. Аз какво се тревожа – това малко дете и без мен вече може. Моят син. Той е мъж. Аз се давя във трепет. Боже Господи, дръж самолета във шепа.

*** Колко смело трябва да се бори стръкчето, щом иска да пробие. Пипнешком да лази като корен. Със пръстта с юмруци да се бие. Да избегне камъните. Мрака да преброди. Въздух да нагълта. Червей към небето да го води. Сляпо, в светлината да нахълта. Стръкчето изприда се самичко от зърно, без пръсти, без да знае. А когато се пребори с всичко – диша и старателно ухае.

46

ЮРИЙ БОРИСОВ ИСТИНСКИ СЛУЧКИ

УТРЕ – Нека от утре!

– Какво от утре?

– Един час разходка в парка. Добре е за сърцето и килограмите!

– Защо не от днес?

– От днес?! Работа, работа… А и виж колко е смръщено времето!

– Вземи си чадър! Работа винаги има! По-добре от днес!

– Трябва ми още малко нагласа… Нека от утре! И не е само разходката. Една муха ми бръмчи в главата. Утре ще я изхвърля!

– Каква муха?

– Откога не съм почиствал климатиците! Кой знае какви боклуци вдишваме! Утре ще ги почистя!

– А защо не тази вечер?

– Тази вечер ли? Ще гледам един филм… Откога се каня! Утре, утре!

– Усмихни се, де! Какво си се нацупил?

– Знам, знам… Нямам причина. Така съм се родил… Нацупен… Тъпо е. Толкова причини има, за да се усмихва човек! Ще видиш от утре колко ще е различно!

– Усмихни се сега!

– Не ми идва отвътре! Ще се стегна обаче! Утре ще видиш блестяща усмивка!

– Чакай, чакай! Остави тези люти чушки!

– Защо?

– Каза ми, че лекарите не ти дават.

– От утре – нищо люто!

– Не, не, обърни нещата!

– Какво да обръщам?

– Кажи си: „От утре ще ям люто! Днес няма!“ – От утре ли? Не може всичко от утре! Не е сериозно! ОБЕЩАНИЕ – Ще го направиш ли?

– Не знам. По-скоро не!

47 – Обещал си го.

– Много обещания не се изпълняват.

– Не ти прилича. Бъди достоен за името си.

– Име като име.

– Петър. Казваш се „камък”!

– Камъни за хвърляне.

– Не, твърдост и устойчивост.

– Да нося на бой.

– И да държиш на думата си.

– Не мога да се извиня!

– Можеш. А и обеща повече!

– Да я целуна? Не!... Знам, че обещах.

– Виновен си за скандала. И това знаеш.

– Знам... С ума го разбирам. Със сърцето – не!

– Длъжен си!

– Стига с тези нанагорнища!

– Недоразумението ще приключи – с една усмивка, едно „извинявай” и една целувка...

– Дай ми още малко време!

– ...

– ??? Вътрешният глас изчезна. Тишина. Петър потъна в самота. НЕСЪВЪРШЕНИЯТ ДО ТЕБ Да си посее чорапите някъде из хола. Да обещае да изхвърли боклука и да забрави. Да остави цяла нощ на кухненската маса фасове в чинийка. Да се върне вкъщи без бира, въпреки че си го помолил да купи. Когато другият е такъв, пред теб се разкрива цялата свобода. Да забравиш да загасиш осветлението в коридора, когато си лягаш. Да забравиш да изключиш климатиците, когато излизаш. Да си метнеш мръсната чиния някъде извън кухнята. Да изядеш цялото парче шунка от хладилника, макар да знаеш, че ще бъде потърсено. Да източиш всичката гореща вода от бойлера, след като си предупреден, че другият иска да си вземе душ. Така сложи своето несъвършенство до неговото. Това е щастие. Да бъдете заедно далеч от съвършенството. Защото нали се сещаш какво е другият да е съвършен? Да знае всичко къде се слага, кога се слага, и да го прави. Да знае точно в колко часа трябва да се случват нещата и да е абсолютно точен. Да не прави никакви компромиси нито със своите задължения, нито с тези на другите. Да обяснява как всичко се подчинява на строги принципи и морал. Да бъде винаги с безупречно изрязани нокти, сресана коса, подредени мисли, ясни цели, изгладени дрехи. Да употребява винаги еднократно книжните носни кърпички. Винаги да си мие ръцете преди ядене. Да си отсервира до последната троха. Да знае

48 абсолютно точно какъв е смисълът на живота, годината, часа и секундата. И да бъде вечната Темида с развързани очи. И пред тези строги, справедливи, безкомпромисни и съвършени очи да си ти! Ужас! Ти ще бъдеш негов роб. Вземи му чорапите, усмихни се и ги сложи където трябва, но така, че да види. Изхвърли му фасовете от чинийката, но така, че да забележи. Така ще му бъдеш слуга. И прояви търпение. Възможно е да се случи следното. Другият да стане специално, за да загаси лампите. Да ти прибере мръсната чиния и да я сложи където трябва. Да каже, че шунката е тъпо ядене и да си вземе нещо друго. Така той ще ти бъде слуга. Един слуга плюс друг слуга. И напук на математиката и логиката в къщата ще има двама господари. СМИРЕНИЕТО Смирението е война. Смирението е джихад. Смирението не е навеждане на глава и притихване. Нито успокояване. Нито душевна тишина, в която се потапяш, за да съзерцаваш своята скромност. Смирението е овладяване на себе си, когато ти се иска да крещиш. Смирението е арестуване на собствената завист, смачкване на собствени страхове, залостване на вратата пред разяждащи спомени. Смирението е зашлевяване на собствени страсти. Смирението е страхотна битка със собствени демони. Смирението не е Гетсиманската градина. Смирението е мъкненето на кръст към Голгота. Смирението не са допрени за молитва длани. Смирението е приемането на трънлив венец, от който капе кръв. Няма никакъв „МИР“ в смирението. Не вярвате ли? Говорете на чистото и хармонично дете за смирение и то няма да ви разбере. Говорете на щастлив човек за смирение и той няма да ви разбере. Кой ще ви разбере? Този, когото съдбата шиба с оловни камшици и той трябва да устои. Този, който е загубил любим човек и трябва да понесе скръбта. Този, който чувства, че ще полудее, но търси сили да оцелее. Този, когото животът е хвърлил на колене, а той иска да се изправи. При смирението няма „мир“, има „трябва“. Няма наслада, има изгарящо искане. Смирението не е акт на силния. Смирението е акт на слабия. На слабия, който се моли за сила.

49

ЕЛЕНА ДЕЯНОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ Елена Деянова e автор на поетичните книги „Крайче от луната” (1998), „Многоточия” (2000), „Молитвен камък” (2004), „Приказка” (2007), „Жената с шапката от слама” (2009) и „По месечина” (2014). ОТИВА СИ ЯНУАРИ Отива си януари... Разбиват лед обущата. Любовни котараци из нощите препущат. Те мамят, пощурели, стрехите – жални котки. Луната е лукава и по вратите хлопа. Отива си януари ... и нощите дълбоки копаят вълчи ями. Кове студът дървото и клинове забива, и кълца кожи с ножа над въглените диви, разчорлен и безбожен. А струпаните къщи, загърлени от пепел, в такава нощ се връщат в напуканите шепи. В очите им изцъклени дебнат невестулки и виковете пъклено, скимтят на пресекулки. Разгърдени, горещи, с едно стъкло ракия, разпалват глухи пещи и спомените пият. Отива си януари... Утрото е пусто... с пера от скреж нашарено и вледенило Кръста. Отива си януари... Забодено в гърдите, едно кокиче пари, изпуснато в следите му.

50 СИРНА НЕДЕЛЯ Огньове – диви, алести, сгърчиха снега в шумата. Струпа се ледът, набоде късове хвърлени думи. Върти, обръща пламъка лютият февруари. Пращи небето и пари: „Просто да ти е...” „Господ прощава...” Хлябове – дъждовни облаци, надвисват, валят в реката – залък и вода за странници, слънце и дъжд за дъгата. Бесовете и ветрищата се мятат зли, въртоглави... Утре е Чист понеделник, Лошото с огън се гони. Из дъното на очите ми се разпука хралупата. Враните, черно и чинно, пуснаха пера в пътя ми. И единакът у мене, настръхнал срещу луната, спря... и заплака смутено в ноктите на душата си.

51

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В „ПРОСТОРИ”

НИКОЛАЙ АЛЕКСАНДРОВ ДЪЛГАТА НОЩ НА ЧАКАЛИТЕ

Новела Когато се завърна от града и намери селската си къща разбита за втори път, Димитър Денов не извика полиция, а седна в градинската беседка и запали цигара. Пушеше кротко, сякаш се вслушваше в шума на есенния вятър и гасеше пламналия гняв в душата си. В гърдите му като две парещи огнени змии се плетяха възмущение и ненавист. В двора с бързи стъпки влезе среден на ръст як, корав селянин с дочени дрехи и ушанка. Под едната мишница стискаше трион. Той беше връстник, съсед и приятел на Митьо Старшината. Викаха му Иван Руския, защото някога беше работил в Русия.

– Много я мислиш, наборе?! – весело подвикна Иван, подавайки грубата си ръка за поздрав. Димитър надмогна лошото настроение и се здрависа с Руския: – Пак са ми мърсували в къщата! – бай Митьо кимна с глава към вратата. Руския се обърна и зяпна учудено антрето на селската къща. Вратата зееше разбита, надрана от напъване с щанга. Вътрешната врата бе изкъртена с крак и на бялата боя личеше петно от обувка.

– В полицията ходи ли? – попита Иван Руския, облизвайки напуканите от вятъра устни.

– За какво ми са?!... – намръщи се Старшината. – Ще запишат какво е откраднато и толкоз. Иван пусна триона на земята и заразглежда разбитата врата. От време на време цъкаше с уста и псуваше: – Синовете на Иван Циганина: само те са я свършили таз работа! – отсече Руския.

– Кой ги знае?! – въздъхна Митьо. – Може да са те, а може и Мехмедмечовите хора да са влизали.

52 – Днес – подхвана Иван – щели да погребват Здравко Полицая. Не могло да прескочи трапа момчето: лошо го ударили отзад. Цветан Йовчев ми каза. Вика: „И да беше оживял – нямаше да бъде на себе си!” Чувайки това, Митьо Старшината се намръщи. Пусна брадвата и седна на пъна за цепене: – Язък за момчето! Младо си отиде! – Старшината погледна сивото небе и въздъхна.

– Следствие уж има, ама нищо не могат да разберат! – подхвърли Руския.

– Че какво има за разбиране?!? – оживи се Митьо. – Ей онези – посочи с ръка циганските къщи. – Те го убиха!

– Тъй, ама – Иван си махна ушанката и си разтърка изпотената глава – доказателства няма! Никой не чул и не видял!

– Така вече не може да продължава! – отсече наставнически Старшината.

– Трябва да се прави нещо!

– Трябва – съгласи се Иван и си нахлупи ушанката. – Чувам Цветан Йовчев тръгнал да събира подписи за изселване на циганите. Много хора са се подписали…

– Цецо е умен мъж, но такива работи само с писане не стават – Митьо Старшината замълча, а после погледна Иван в очите и рече: – Абе ти твоята пушка пазиш ли я? Оназ, дето я донесе от Русия?

– В сандъчето е. На тавана. Цяла година не съм я сглобявал.

– Вземи я прегледай!

– Що бе, наборе?! – учуди се Иван.

– Чувам: вълци и чакали взели да шетат из околните села. Може да ни се отвори работа! Бай Митьо взе нацепените дърва и се прибра вкъщи. Иван Руския остана замислен до оградата.

***

Домът на селския учител по история Цветан Йовчев претърпя десет обира. След всеки взлом полицаите идваха да констатират щетите и толкова. Извършителите никога не бяха откривани, откраднатото не се връщаше. Цветан много пъти негодува срещу този недъг на съдебно-полицейската система. Писа жалби до депутати и министри, но всеки път получаваше еднотипно-шаблонни отговори, в които секретарите на съответните ведомства лицемерно съчувстваха на потърпевшия и обещаваха, че ще вземат сериозни мерки. И с това приключваше всичко. Цветан и жена му Румяна трябваше да възстановяват откраднатото, икономисвайки от скромните учителски заплати. Наново трябваше да купуват одеяла, килими, телевизор и бойлер, а това ставаше бавно и с много лишения. И в крайна сметка в някой ден домът отново биваше разбиван и ред от най-важните вещи изчезваха. Проблемът на Цветан беше в това, че къщата му е в края на квартала, съвсем последна и незащитена от три страни. Цветан я построи малко преди началото на политическите реформи, когато в България още нямаше такава прес-

53 тъпност и по селата не върлуваха цигански банди. В района на селската гара имаше две красиви къщи, собственост на някогашни търговци на грозде. Къщите стояха години наред празни и един ден, неизвестно как и откъде, в тях се заселиха семействата на Мехмед Мечо и Иван Циганина и кражбите в селото заваляха като порой. Отначало крадяха само плодове и зеленчуци, но постепенно с хода на „демократизацията” започнаха да крадат домашни птици и добитък, да разбиват домове и да отнасят покъщнина. Къщите на Мехмед Мечо и Иван Циганина станаха притегателен център за циганите от селото и околността, където се купуваше и продаваше крадена стока. И колкото циганите се осъзнаваха като организирана криминална сила – толкова набезите към селските къщи зачестяваха. Цветан Йовчев добре разбираше този мрачен процес и неведнъж се опита да защити дома си. Обгради двора с висока триметрова стена, сложи в четирите края нощно осветление, но и това не спря крадците. Купи си дори ротвайлер, ала след една кражба го намери заклан. Тогава реши да организира подписка за принудително изселване на циганите. Ходеше от къща на къща и събираше подписи, а в една голяма тетрадка молеше хората да запишат кога и какво им е било откраднато. За малко повече от месец Цветан събра над петстотин подписа и състави подробна и обемиста хронология на кражбите в селото. За тази подписка научи една търновска журналистка. Обхваната от космополитни чувства, тя написа слаба шаблонна статия, която завършваше така: „Имайки предвид изброените факти, можем да кажем, че селото се превръща в огнище на етно-религиозни конфликти, подклаждани от хора, които не оценяват благата на българския мултиетнически модел. Такива действия могат да върнат страната назад в нейното европейско развитие.” Когато прочете статията на глас, Иван Руския изпсува, а бай Димитър рече: – Ако поживее един месец в селото – друга песен ще запее!

***

Цветан Йовчев стана в ранни зори и отиде в гаража да сглоби бензиновата резачка за дърва. Беше се разбрал с горския да отреже десет прави дървета. В този ранен час навън беше тъмно. Звездите още трепкаха на небето, неохотно отстъпвайки място на деня. Хоризонтът към Горна Оряховица засветля и една жълто-червена ивица предвещаваше изгрева на слънцето. В оборите се заобаждаха животни. По улиците претрополя каруца, трошейки леда на замръзналите локви. Седнал на малко столче в гаража, Цветан сглобяваше резачката, слушайки гласовете на събуждащото се село. Без да бърза, той почисти свещта, проми карбуратора с бензин и с леко подръпване на стартера провери компресията на буталото. След закуска облече върху анцуга стара дочена куртка, сложи резачката в ремаркето и пое към корията. Вече беше съмнало. Слънцето пъплеше по небето, гонейки нощния студ. В корията беше влажно и студено. Мъглата се утаяваше в ситни капчици,

54 които мокреха окапалата шума. По високите дървета нервно се озъртаха гарвани. Седнал в ремаркето на тракторчето, Цветан Йовчев точеше веригата на бензиновата резачка. Веригата беше износена, но като за последно можеше да направи десет ряза Цветан дръпна два-три пъти стартера. Бензиновата резачка запърпори, пускайки облачета изгорял бензин. Ножът на резачката се впи в основата на един салкъм и пусна струя дървени стружки. От горния край на салкъма се посипаха изсъхнали клончета и мокри жълти листа. Ножът обиколи основата и дървото поддаде. Изпращя, потрепери и след миг люлеене бавно взе да пада, чупейки клоните на съседните дървета. След второто дърво резачката започна да се дави и спря. Цветан сложи резачката на земята и опита пак да я запусне, когато съвсем близо между дърветата видя силуети на хора. Иван Циганина и синовете му. Сигурно го бяха видели, като минаваше жп прелеза към корията. Циганите вървяха бавно, с привидно ведри лица, но Цветан добре познаваше циганското притворство. Той грабна малката брадвичка, с която щеше да кастри дърветата, и я вдигна над главата си. Без да казват нищо, Златко и Петър Скорпито се нахвърлиха срещу Цветан. Брадвичката отби удара на едната сопа, ала другата – шибна учителя през кръста и го събори на земята. Двете тояги заудряха ритмично като машина. Цветан се гърчеше, крещеше от болка и безуспешно се опитваше да стане. Към падналия се нахвърлиха другите Иванови синове – Детелин и Христо. Те го заритаха в хълбоците и корема. „Те ме убиват!” – помисли си Цветан, зърнал за миг фигурата на стария циганин, който стоеше облегнат на едно дърво и следеше действията на синовете си. Лицето с дългия белег излъчваше величие и задоволство. Иван викна на синовете си да спрат и се приближи до пребития учител. Цветан чувстваше тялото си смазано. Единият му крак беше счупен и явно имаше и счупени ребра. Ръцете му бяха в рани, лицето – изподрано. От устата и носа му шуртеше кръв. Иван Циганина се надвеси над пребития и се ухили. Белегът на лицето му се разтегна и промени формата си: – Ще ме гониш, а?! Ще ме изселваш?!.. Че тя таз държава е моя, бе! Жълтите очи премигнаха над учителя и злобно се засмяха. Цветан се вгледа в жълтите ириси. Уж са човешки, а колко животинско има в тях. Също като техния притежател, който видимо е човек, но същността му е хищническа и лоша. Иван стъпи на дясната Цветанова длан и рече: – Искай прошка! Цветан огледа фигурата на циганина и спокойно заяви: – Я си е.и майката! Жълтите очи потъмняха. Белегът на циганското лице се сви и сякаш потъна. Иван изръмжа и зарита Цветан в главата. Светът се размаза в погледа на учителя и изгуби цветовете си. Изплашено ято гарвани литна от корията. Изведнъж стана много тихо.

55

***

Новината за убийството на Цветан Йовчев се разнесе с бързината на планинско ехо из селото. Минавайки със стадото си през корията, селският козар дядо Даньо Димчоолу видя убития учител и хукна към полицията. В ранния следобед полицаите отцепиха корията и започнаха оглед на местопроизшествието. Мрачната вест надвисна като черен облак над уплашеното село. Селяните се ужасиха от убийството и всеки инстинктивно се страхуваше от такава участ. В една претъпкана кръчма, полупиян и разплакан, Даньо Димчоолу за сетен път разказваше как намерил убития учител: – Ей така лежеше сиромахът! – редеше през сълзи дядо Даньо. – От животно по-лошо са го били! Дрехите му станали на парцали, а пък главата – не можеш разбра кое е уста, кое – нос! Мъжете гледаха с разширени очи стария козар и цъкаха с уста. Всеки от тях се опитваше да си спомни кога за последен път е видял Цветан, а след това си го представяше убит и потръпваше от ужас и отвращение. Подпрян на кръчмарския шибър, Димитър Денов мачкаше в ръката си хартиено топче и гледаше втренчено Даньо Димчоолу. Димитър отдавна беше престанал да слуша козаря и мислено се беше пренесъл далеч извън кръчмата.

***

Два дена полицията разпитва Ивановите и Мечовите цигани. Със свойствен цинизъм и спокойствие циганите повтаряха едно и също: – Агне клахме, ядохме и пихме – байрам правихме! Както и да ги разпитваха – циганите говореха само за байрама, описвайки го с много ненужни и отегчаващи подробности. И байрам наистина беше имало, което личеше от пияните уморени цигански лица. Това стана неразбиваемо алиби, пред което полицаите бяха безсилни. Циганите усещаха полицейското безсилие и лицемерието им ставаше непоносимо. Така например Мехмед Мечо взе да говори за циганските традиции и обичаи, а синът на Иван Циганина – Златко – изпя от душа една циганска песен. Без да се вслушва в протестите на униформените – Златко пееше със затворени очи, правеше тъжно-замечтани гримаси и току извисяваше гласа си.

– Ааа, ромалеее; ааа, чавалеее! – доеше гласа си Златко, пеейки прочувствено като на байрам. Полицаите слушаха с неудобство циганската песен и с всяко извисяване на Златковия глас им ставаше ясно, че разпитът е повече от провал.

***

В голяма просторна стая с висока почти до тавана претъпкана с книги библиотека стоеше ковчегът с мъртвия учител. Със скръстени на гърдите ръце, покойникът придържаше собствения си некролог, а между пръстите на едната ръка гореше тънка свещица. Коленичила до ковчега, плачеше и нареждаше майката на Цветан Ирина с пламнало от мъка лице, измокрено от безспирен поток сълзи.

56 – Цветане, Цветане, на мама доброто момче! – Ирина се полюляваше край ковчега и плачеше без да вижда нищо край себе си. Само майка, изгубила детето си, можеше да разбере нейната велика мъка. На столовете край библиотечните рафтове седяха жени в черно – роднини на Цветан. Мъже в стаята нямаше, защото трудно понасяха скръбните сцени и предпочитаха да стоят навън. Със смъкнати от главите шапки Иван Руския и Митьо Старшината влязоха в скръбната стая. Казаха „Бог да прости!” и се прекръстиха. Запалиха по една свещ и застанаха пред ковчега на Цветан. Без да вижда дошлите, майката плачеше и от душата ѝ бликаха най-тъжните думи. По улицата с кандило в ръка се зададе селският свещеник поп Иван – висок, величествен старец с бяла брада и строги мъдри очи. Отправили взор към свещеника, хората сваляха шапки и се кръстеха. Поп Иван влезе в къщата и опелото започна. След четвърт час заби селската камбана. Вратата на къщата се отвори и отвътре блъвна мирис на тамян и свещи. Група мъже изнесоха на раменете си ковчега и го сложиха в ремаркето на един трактор. На дървените пейки в ремаркето седнаха роднините на Цветан. Процесията пое към селските гробища. Народът тръгна след трактора. След вървящите затрополяха коли и каруци. Тракторът бавно пъплеше по шосето и отнасяше учителя по история.

***

В ранните часове на нощта вятърът от изток се усили. По притъмнялото безлунно и беззвездно небе пътуваха кервани свирепи облаци. Мракът над селото се сгъсти и къщите се свиха уплашени и сиротни. Дори и кучетата мълчаха, свити на кравай в колибките. По някое време силата на вятъра отслабна и от небето се посипаха първите снежинки. Отначало бяха малки, почти невидими в мрака, но после размерът им нарасна и те започнаха да падат по-бавно, плетейки бяла пелена по заспалите полета и къщи. Най-сетне зимата дойде и есента отстъпи победена за цяла година. Едрите снежинки лепнеха по лицето на Димитър Денов и той се бършеше със свободната си ръка. С другата ръка стискаше дръжката на един сак. На рамото му се клатушкаше ловджийска пушка. С него вървеше Иван Руския, а отзад крачеха още трима мъже с ловджийски пушки. С всяка минута снеговалежът се усилваше и малката дружинка сякаш се губеше сред пороя от снежинки. Чуките към Търново побеляха и острите им върхове се изрязаха на фона на мрака. Нощният пейзаж бавно се променяше. Няколко найлонови торбички с бензин литнаха в мрака и се пръснаха на покривите на двете цигански къщи. Един след друг се сринаха прозорци и в стаите се пръснаха още торбички с бензин. Лумнаха силни огньове и къщите пламнаха като факли. Към вратите се втурнаха уплашени цигани и изскочиха навън, подгонени от пламъците.

57 Една след друга запукаха пушки. Камарата от тела се огъна, люшна се към къщите и бързо започна да оредява. Пожарът все повече се разгаряше. Пламъците поглъщаха отлежалата дървения на старите къщи. Огньовете лижеха с дълги езици небето и виеха с глас на горящи греди. Долу в равнината залаяха кучета и тук-там светнаха прозорците на селските къщи. Откъм селското РПУ запищяха сирените на две полицейски коли. Един прозорец се пръсна и през полето хукна силует, чевръсто скачайки по големите буци. Пушките се насочиха към него и изтрещяха. Силуетът се сепна, изпружи се и падна сред заснежената нива. Полежа известно време, а после скочи и потъна в мрака. Един след друг покривите на пламналите къщи се сринаха и блъвнаха към небето хиляди искри. Фаровете на полицейските коли осветиха дима на горящите къщи. Ранен в десния хълбок, Иван Циганина тичаше към Търново, без да се обръща назад. Беше толкова изплашен, че не знаеше накъде и защо бяга. Раната му кървеше и оставяше една дълга диря като пъпна връв, която го свързваше със страшните събития. Светът край него се огъваше и чезнеше като в запалена фотографска лента. Вятърът се усилваше и въртеше снега в ледена вихрушка. Мрачното небе се сниши към земята. Хоризонтът се смали и светът стана по-малък. Фъртуната грабеше шепи сняг и ги пръскаше по тялото на падналия циганин. Черната къдрава коса побеля като мигновено придошла старост. Раната на хълбока замръзна и се стегна в розови ледени бучки. Иван се опита да стане и да викне за помощ. Ръцете трепнаха, пръстите се извиха като рибарски куки и замряха. Циганинът виждаше призрачни катуни пред себе си, изпъкнали като огромни гъби в зимния пейзаж. А!.. Ето го мечкаря Шариф – хитрия ухилен мошеник. Пред входа на един катун седи старата като света врачка баба Кабаза. Ей, дядо Вергил! Дядо Вергил!

– Дядо Вергил! – прошепна Иван и лицето му се усмихна, полузаровено в сняг. Той не чуваше бурята, нито гласовете на настъпващите чакали, които бягаха през заснежените скали. На другия ден, когато изгорелите порутени къщи все още димяха – една търновска радиостанция съобщи за среднощния инцидент. Цитирайки служител на МВР, говорителят каза, че през нощта в селото е станал сблъсък между цигански банди и че по случая е образувано следствие. А денят беше най-краткият през годината и може би най-мрачният. Вечерта настъпи рано и скитникът северен вятър сякаш пришпори падането на нощта. Застанал до прозореца, Димитър Денов гледаше тъмнината навън и не вярваше, че след този мрак може да настъпи чисто и светло утро… (Журнален вариант)

58

СЪВРЕМЕННОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ

ЧЖАН ЦЗЯН ЗА НАСИЛСТВЕНАТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

Чжан Цзян е доктор на филологическите науки, професор и вицепрезидент на Китайската академия за обществени науки, президент на Китайската асоциация за литературна критика. Много години се занимава с литературознание и литературна критика, оглавява проекти на Китайския фонд за обществени науки. От началото на ХХ век западното литературознание излезе на историческата авансцена и за малко повече от едно столетие напълно преобърна традицията на литературната история, чиито корени са в Антична Гърция. Западното литературознание разработи нови школи и направления за изучаване на художествената литература. Най-добрите мислители и учени, притежаващи удивителна сила на въображението и творческата енергия, създадоха образци на теорията на литературата и литературната критика. Техните открития повлияха на съвременното литературознание, станаха една от неговите движещи сили. Но оглеждайки стогодишната история на съвременното литературознание, ние осъзнаваме, че в него наред с успехите се допускат многобройни пропуски и грешки. Ето някои от тях: явно, преднамерено откъсване от историческата традиция, отрицание на достойнствата на другите литературоведски школи, люшкане от едната крайност в другата, пренебрегване практиката на литературата, догматизъм и др. Всичките тези недостатъци се проявяват най-вече през последните тридесет години. Има учени-адепти, които, увличайки се, хиперболизират присъщите на западното литературознание недостатъци. Това става заради неточното, изкривено разбиране на самата теория на западното литературознание, водеща до механично прилагане на метода, образуване на губителен кръг от изкривени понятия. В настоящия момент се забелязва устойчива тенденция към преосмисляне последствията от увлечението по западното литературознание, към трезво осъзнаване и размишление. Много учени си задават въпроса: в какво се заклю-

59 чават основните недостатъци на съвременното западно литературознание и на какво се опира тази система. За да се опита да отговори на тези актуални въпроси и да проследи възможностите и начините за създаване на ново съвременно литературознание, авторът на тази статия предлага да въведе ново понятие – „насилствена интерпретация”. Насилствената интерпретация е определен метод за интерпретация на художествения текст, който води до насилственото откъсване от текста, като по този начин се нивелира, а понякога и просто се унищожава литературната специфика. По пътя на непомерно предвзети начини и позиции интерпретаторът води изследването си към заключение, което изцяло да отговаря на неговите субективни намерения. Насилствената интерпретация се отличава с четири основни характеристики: – използване в литературознанието на различни нелитературни теории, понятия, термини от други дялове на знанието, унищожаване спецификата на теорията на литературата и литературната критика и, като следствие от това, откъсване на литературознанието от самата литература; – субективното мнение на интерпретатора превалира над оригиналния смисъл на текста, което води до предвзето тълкуване на значенията и ценностите на даденото художествено произведения; – алогичност на доказателствата, когато в процеса на критическото размишление ученият преднамерено, умишлено допуска някои противоречиви доказателства, вървящи в разрез с правилата на логиката; – грешен път на познанието, когато отношението между познание и практика е обърнато и теорията на литературата и критиката изхождат не от практиката и конкретния анализ на текста, а от доминиращата теория и субективното умозаключение. Използване на теории от други сфери на познанието Използването на теории от други сфери на познанието е обща болест на различните школи и направления в съвременното западно литературознание. Нортроп Фрей отбелязва, че марксизмът, томизмът, либералният хуманизъм, фройдизмът, юнгианството и екзитенциализмът разглеждат литературата от гледната точка на извън стоящи от нея понятия.1 Почти всички литературни направления и теории, освен формализма и новата критика, са създали своя система по пътя на използването на теории от други сфери на познанието. Понятията, категориите и дори методите на познанието бяха заимствани от други научни дисциплини, нямащи никакво отношение към литературата и никакво литературно значение. Особено ярко това се прояви през последните десетилетия на фона на дълбокото изменение на международната политика, икономика и култура. Съвременното литературознание е все по-силно зависимо от теориите в другите водещи науки. Подражанието, пренасянето и произволното използване на термини от другите области на знанието станаха за него главна движеща сила.

60 Какви източници използва съвременното литературознание? Първо, то се обръща към философията, историята, лингвистиката и другите традиционни хуманитарни науки. Особено важен стимулиращ елемент за експанзия на съвременното литературознание стана философията, която избра за проводник на своите идеи именно литературата, изразявайки своите теоретични изводи чрез литературните произведения. Жак Дерида признава: „Аз постоянно развивам деструктивистката идея по пътя на „използването” на литературния текст или на моя анализ на литературния текст”2. Ричард Рорти също отбелязва, че т.нар. „теория на литературата” всъщност е „намерение за съзнателна и систематична политизация на литературния ефект”3. Второ, възникват литературни теории, зародили се в политическата, обществената, културната сфера и едновременно обслужващи реални обществени движения. Например, феминисткото движение породи феминистичната критика, постколониалното движение – постколониалната критика, френското „Майско движение” доведе Ролан Барт от конструктивизма към доконструктивизма, джендерните въпроси изведоха на авансцената хомосексуалната критика, а безкрайното влошаване на околната среда спомогна за развитието на екологичната критика. Трето, някои теории и методи на естествените науки благодарение на тяхната универсалност и точност бяха въведени в литературознанието и станаха силно оръжие на литературната критика. Виждаме как семиотиката заимства математическата матрица, екологичната критика – понятието „хаотична теория”, начална точка на теорията за пространството е категорията от астрономията и физиката – „време и пространство” и други подобни. Предлагам да наречем теориите на другите сфери на познанието „извънполеви теории”. Те бяха въведени в полето на литературознанието по три начина: – опосредствено, т.е. чрез използване теорията не по прякото ѝ предназначение. Например, литовско-френският критик-конструктивист А. Ж. Греймас използва математически метод. В резултат на това той лансира известното наративно понятие „семиотичен квадрат”. Изхождайки от този метод, всяко художествено произведение се разглежда в светлината на четири главни фактора, съставящи „квадрат”, който предполага сложно взаимоотношение на елементите и в който се развива литературния сюжет; – преместване, т.е. изменение на вектора на тълкуването. Например, херменевтичното литературознание на Гадамер е разширяване на неговата философска херменевтика. Гадамер, който е ученик на Хайдегер, спира своето внимание върху литературата и изкуството само за да създаде онтологична херменевтика, отличаваща се от методологичната херменевтика на ХІХ век; – заимстване. Например „теорията на пространството”: американският географ професор М. Кранг в търсене на смисъла на подтекста на литературните произведения по „географски начин” изучава „Одисеята” и романа „Клетниците” на Юго. Той смята, че романът на Юго „показва географията на познанието чрез географски картини, т. е. правителството е научило за потенциалната заплаха (възможност за бунт на бедните еснафи) и по този начин романът се превърнал в география на държавната власт”. 4

61 Всичките тези „извънполеви теории” доста се отличават от самата теория на литературата и особено от литературната критика. По тази причина на новата критика ѝ бяха необходими прецизни начини, за да елиминира „извънполевите теории” и литературознанието. За това може да се използва: – промяна в дискурса – да се превърне оригиналният дискурс в друг, вторичен, т.е. дискурс, който не изразява намеренията на автора, но напълно съвпада с „извънполевите теории”; – насилствено вмъкване – унищожаване на оригиналната структура, изменение на нейния характер и вмъкване в нея на „извънполеви теории”; – вмъкване на понятия и термини – праволинейно и дръзко да се внедрят понятия и термини от „извънполевите теории” в обекта на критиката; – ретроспективно действие – интерпретиране на историческия текст през призмата на последните модни теории без отчитане времето на написването на текста Като потвърждение може да послужи анализът на екологичната критика на разказа на Едгар Алън По „Рухването на дома на Ашерови”. Авторът повествува как лудият брат погребва жива своята болна сестра. През нощта сестрата се появява измъчена и цялата в кръв. Тя пада в ръцете на брат си, увличайки го бездиханна със себе си, и домът на Ашерови се разпада. Разказът несъмнено принадлежи към жанра на ужасите. Имало е множество интерпретации, в по-голяма или в по-малка степен съвпадащи с художествения смисъл на текста или замисъла на автора. Ала сто години след публикацията към разказа се прилепи екологичната критика, която наложи своето заключение: произведението е свързано преди всичко с екологията на околната среда.5 В тази интерпретация на разказа е приложен метод на промяна на дискурса: критикът променя жанра – и разказът на ужасите се превръща в екологичен текст, заменена е ситуацията на темата; наблюдава се и вмъкване на понятия и термини. Според екологичната критика домът на Ашерови вече не е обикновен дом, а енергия и ентропия, а рухването на дома – това са свиването на черните дупки в космоса, животът на героя – въплъщение на постепенното охлаждане на планетата, а страхът на героя от света – свидетелство за противоречията между човека и природата. Критикът насилствено внедрява избраните литературни образи в екологичната си схема, като по този начин реорганизира и реконструира авторския текст. Видно е явното ретроспективно преосмисляне, тъй като във времето, когато се появява разказът, дори не са чували за екологична проблематика. Очевидно е, че всички тези „извънполеви теории”, откъснати от текста и литературата, не могат, от една страна, адекватно да интерпретират текста, а от друга – литературните текстове не могат да служат като доказателства за теориите. Това вече не е литературна интерпретация. Тук трябва да си зададем поне два въпроса. Нима литературата няма право да използва „извънполеви теории”, нима сблъсъкът и съединяването на разни сфери на познанието е водеща тенденция, а интердисциплинарното и отрасловото сливане е главна движеща сила на науката?

62 Наистина използването на теории от други сфери на познанието разширява кръга на съвременното литературознание, открива ново теоретично пространство и има голямо значение за преодоляване повторенията и самодоказателствата в теорията на литературата. В същото време трябва да се признае, че развитието на теорията зависи от вътрешната ѝ енергия, т.е. преди всичко от литературната практика, от задълбоченото обобщаване опита на литературната критика. Пълната зависимост на съвременното западно литературознание от „извънполевите теории” е доказателство за отслабване на неговия творчески потенциал. В продължение на последните сто години старите теории се заменят с нови: от рационализма до ирационализма, от антропологизма до сциентизма, от модернизма до постмодернизма. Безбройните „извънполеви теории” се впуснаха в литературознанието, подхранваха го, но не го спасиха от надигащата се криза. Не сме против междуотрасловите прониквания. Без съмнение те са отправна точка за появата на нова теория, но трябва да се подчертае, че художествената литература не е философия, не е история или математика. Литературата е изразителка на мисли, чувства, човешка психология. Литературата може да се изследва с нелитературни средства само при внимателно отношение към литературната специфика и на основание литературната практика. Иначе всяка теория на литературата ще изгуби жизнените си сили и ще стане съмнителна. Поучителен пример за това е т.нар. „афера Сокал”, която влиза в десетката на най-значителните събития в историята на литературознанието6. В края на ХХ век физикът и математик Сокал публикува в известно културологично списание „лъжовна” статия, която бе нещо като изкусна пародия на съвременните философски интердисциплинарни изследвания и бе напълно лишена от какъвто и да било математически или физически научен смисъл. Той пренесе следствията им в сферата на културата, философията и политиката. Литературните критици я възприеха като нова дума. Но след известно време Сокал си призна мистификацията. Той аргументира появата на тази статия с неудовлетворителното състояние на нещата в литературознанието. „Аферата” Сокал още веднъж потвърди мисълта за това, че съвременното литературознание може да заимства от другите сфери на познанието само начина на мислене и метода на изучаване, но не и готови клишета и конкретни начини, особено средства математически и физически. Друг въпрос – може ли да се прилага съвременната теория за изследване на художествените текстове, написани в различни епохи, възможно ли е те да бъдат подлагани на преоценка или преформатиране? Този въпрос, възникнал още с появата на теорията на херменевтиката, до днес не е решен. Историческият текст е вечно текущ, вечно изменящ се. Това твърдение на Ницше получи абсолютното си потвърждение у Хайдегер и Гадамер. Така Гадамер пише, че „херменевтиката е само добавяне към смисъла, а не търсене на смисъл”7. От началото на нашето столетие „теорията за текущия момент”, въпреки своя историзъм и културен материализъм държи на „текущия смисъл на текста, за да се отдели от историческия метод”8. Ние можем да се съгласим със съвременното разбиране на текста, но теку-

63 щото разбиране на текста се отличава от историческото разбиране. Историческото разбиране е своего рода предисловие и основа на всяко разбиране, в това число и на текущото. Може да се разшифрова текстът в текущото разбиране, но не бива да се изкривява оригиналният смисъл и да се обяснява текстът с помощта на интерпретация, наложена от съвременния критик; може да се интерпретира произведението в нов ракурс, но не бива да се подменя историческият контекст с текуща теория. Случайните съвпадения и неволните изваждания от контекста на изрази не могат да служат за основа на преоценка на произведението. (Да си спомним по-горе споменатата „екологична критика” на разказа на Алън По.) Китайският поет Тао Юанмън (365-427) възпя връщането към природата и свободата, вдъхновението, придобивани от човека на село. Но нима можем да го оценяваме като съзнателен еколог и велик предшественик на движението за опазване на околната среда? Това е очевиден абсурд. Може да се приложи нова теория за разбиране на стар текст, но е невъзможно той да бъде пренаписан. В противен случай интерпретацията на текста не е разбиране на текста, а разбиране на разбиращия. Смятаме, че най-важното място си остава съществуващият, исторически литературен текст, а разбирането и интерпретацията следват зад тях, а разбирането зависи от текста, без текст няма разбиране. Субективно предвзето мнение Субективно предвзетото мнение е централен елемент и основно средство на насилствената интерпретация. Подразбира се, че критикът предварително има отчетлива позиция, основана на съществуваща теория, и превръща литературата в коментар към тази теория. Това явление има три симптома: – изпреварваща позиция. Целта на критика е не интерпретацията на литературния текст, а изразяване и доказване на своята, често преди всичко нелитературна, позиция. Като правило, още в началото на анализа критикът вече е формирал позицията си и по-нататък целият процес на критиката – от избора на текста до изводите – изцяло ѝ се подчинява; – изпреварващ момент. Критикът смята, че неговият метод е универсален и пригоден за анализ на който и да било текст. Много школи и направления на съвременното западно литературознание използват това средство (особено популярни са семиотичните и физико-математическите методи). Вследствие на това теорията на литературата и самата критика не се разглеждат повече като хуманитарен израз, на литературата се гледа като на абстрактна формула, на литературния текст – като на поле за експеримент, на вдъхновения устрем на литературата – като на скучно математическо уравнение; – изпреварващо заключение. Критикът анализира текста не за обективен анализ, а заради обосноваване на собственото си умозаключение. Критичката Е. Шоуолтър в статията си „Изобразявайки Офелия. Жената, лудостта и отговорността на феминистичната критика” изхожда от предвзета позиция. Според нея главен герой в пиесата е не Хамлет, а Офелия. Игнорирането на образа ѝ

64 в традиционната критика е резултат на мъжкия шовинизъм. Авторката емоционално пита: „Как трябва да бъде обрисуван образът на Офелия в дискурса на феминистичната критика? Каква е нашата отговорност пред нея и подобните ѝ жени?” По-нататък критичката предлага „Офелия да бъде освободена от гнета на текста или тя да бъде преоценена за нашата цел, за да стане център на трагедията”9. Целта на Шоуолтър е очевидна: най-напред да промени предишните критически стандарти и да преоцени произведението от феминистки ъгъл. Тази позиция предполага всяко произведение и всеки писател непременно да носят в себе си феминисткото начало. На второ място, да се даде друга оценка на образите на героите – „според нашите желания” – и да се изведе на сцената образът на героинята под светлината на прожекторите като представителка на феминизма и срещу патриархата. Трето, да се пресъздаде, преформатира пиесата, като се превърне трагедията „Хамлет” в драма за Офелия. По този начин „Хамлет” става „осъзнат” текст на феминизма, доказателство за феминистките убеждения на Шекспир и съществуването на феминизма в историята на литературата.Именно тук, смятат привържениците на идеята, се заключава отговорността на феминистките критици пред литературата и жените. Класическата пиеса на Шекспир бе буквално преобърната от тези субективни предположения. Офелия стана най-главната фигура, макар в пиесата, в която се наброяват двадесет сцени, тя се появява едва в шест. Детайлите, свързани с нея, са обяснени по новому: венецът на Офелия има двояк смисъл: свежите цветя означават разцвет на девствената чистота, но цветята са диви, а това вече символизира позора на проститутката; роклята ѝ е виолетова на цвят, което е емблема на „култа към пениса”; разпуснатите ѝ коси намекват за сексуалност; дори и това, че се е удавила, е изпълнено с дълбок смисъл: „удавянето ... в литературата и драматургията символизират женствеността на смъртта. Водата е метафизичен и органичен течен знак, очите на жените се овлажняват със сълзи, а тялото ѝ е банка кръв, амниотична течност и мляко”11. Какво се мъчи да докаже подобна интерпретация? Че в драматургията на Шекспир и дори в цялата история на литературата жените винаги са равни на мъжете, а образът на жената е изцяло погрешно тълкуван в литературата. Но съвпадат ли подобни предвзети позиции и умозаключения със замисъла на самия Шекспир? Казано по друг начин, имал ли е Шекспир, когато е писал „Хамлет”, сериозно намерение да презира и третира жените? Имат ли право феминистките кръгове със сила да налагат убежденията си на Шекспир? Сандра Гилбърт и Сюзън Губар отидоха още по-далеч. В знаменитата книга „Луда жена на балкона”, разглеждайки женския образ в литературата до ХІХ век, те забелязват, че съществуват два типа женски образи – ангел и вещица, които са отражение на изкривеното и угнетено положение на женския пол, резултат от устойчивото презрение на мъжа към жената12. Подобно обобщение има убедителна сила и придава на феминистичната критика в някаква степен всеобщ, универсален характер. Но ние все пак се съмняваме в достоверността на тази позиция и своеволна класификация. Ние не се отказваме от ценностите и ползите на феминистката критика: тя

65 откри нов зрителен ъгъл в познанието и интерпретацията на литературата и има голямо значение за раждането на ново критическо мислене. Ние само се съмняваме в обективността. Къде се намира изходната точка на литературната критика? Критическото заключение се извежда от анализа на текста или от обобщенията на теорията? Ако приемем такава позиция и от гледната точка на тази позиция пренапишем цялата история на литературата, то къде ще остане мястото на реалните исторически факти и исторически текстове? Литературната интерпретация може да бъде разнообразна, но не бива да се обяснява текстът единствено с подобни методи, защото изводът ще се отдалечи доста от текста. Позицията, разбира се, трябва да се формулира, но само след безпристрастно четене на текста. А за да е възможно това, трябва да се решат няколко въпроса. Първо, да се определи разликата между натрупания опит и предвзетата позиция. Разбираемо е, че критикът притежава определена практика, главата му не е „табула раза” (понятието е използвано от Джон Лок за критика на теорията за вродените идеи) или „очакващо зрение” (понятие на Ханс-Роберт Ясус). Ала натрупаният опит – напр. грамотност и изкуство на четенето, логика, необходими знания и т.н. – не трябва да се отъждествява с предвзетата позиция. Насилствената интерпретация е в това, че позицията и субективното умозаключение изпреварват анализа на текста, и за да послужи текстът като доказателство на такава интерпретация, критикът се решава на изопачаване и реконструкция на литературния текст. Предвзетата позиция се отличава от „предвиждането” на Гадамер, у когото целта не е чак толкова предопределена; тази позиция се отличава и от „очакваното зрение” на Ясус, който обръща внимание на естетическото очакване на читателя, а не на теоретичното разсъждение на критика, на това, на което то служи. Ясно е, че критиката, базираща се на теорията, заставя текста и литературната практика да станат съучастници в позицията. В това се заключава разликата между позицията и натрупания опит. Второ, съществува разлика между ръководната роля на теорията и предвзетата позиция. Първата се проявява в изследването като мироглед, метод и пътеводител в изучаването, а втората – като субективен стандарт, готова схема и формула. В края на ХІХ век Енгелс критикува някои млади немски теоретици от социалистическото направление, които, макар и да разглеждат немската история и развитието на историческото движение от материалистическа гледна точка, правеха погрешни умозаключения. Енгелс отбелязва: „Ако методът на материализма се употребява не като пътеводител за изучаване, а като готова схема, и тази схема крие различни исторически факти, то този метод може да се обърне в своята противоположност”13. Енгелс подчертава, че не бива да се пришива теорията като „щампа” и „етикет” към различни неща, а „трябва отново подробно да се изучи цялата история и условията за съществуване на различните обществени форми, след това да се намери в тези условия чисто политически, философски и религиозен възглед”14, за да се разбере правилно историята. Думите на Енгелс обръщат внимание, че теорията на щампа и етикет, пригод-

66 ни към всичко, и всяко изследване в светлината на теорията трябва да отчитат всички обстоятелства на съществуването и съдържанието на произведението, че трябва „да се намери” начин за цялостен поглед в самите произведения, че не бива да се налага насила теорията върху произведенията или да се прекрояват произведенията по кройките на теорията – иначе всяка теория ще се обърне в своята противоположност. Разликата е ясна: използването на теорията като метод, непрекъснато да се направлява теорията в съответствие с измененията и развитието на явленията е теоретично ръководство, а използването на теорията като формула, прекрояването на фактите и заставянето им да се подчиняват на теорията е предвзета позиция. Научното теоретично ръководство тотално се отличава от схематичната насилствена позиция. Трето, необходимо е да се обмисли възможността за единен метод. Целта на сциентисткия завой на западното литературознание се заключава в търсенето и създаването на единен метод на теорията на литературата и критиката, които били приложими към литературата на всички епохи. Специално внимание на това отделя конструктивизмът. Типичен израз на стремежа към единен метод са семиотиката и наратологията. Подобни теории се мъчат да намерят ръководния елемент и универсалния метод за всички сложни и разнообразни явления в текстовия свят и дори в хуманитаристиката в цяло. Фредрик Джеймисън не без ирония отбелязва, че стремежът на конструктивизма към независимо и неутрално „единство” е само халюцинация, е „същността на този стремеж е преображение на кантовия агностицизъм на самозабравените неща”15. Ние не отричаме креативната енергия и резултативност на търсенията на конструктивизма и другите „изми”, но въпросът е в това, че хуманитарната наука, а литературата в частност, качествено се отличава от естествените науки: обект за изучаване от естествените науки е материалният свят, който учените изследват без включване на субективната воля и чувства; литературното творчество е независима субективна духовна дейност, съзнанието и чувствата на писателя са подложени на изменения – тях не можем да ги вместим в каквато и да било формула или метод. Четвърто, трябва да се постави въпросът за справедливостта и обективността на критиката. Гносеологичното разбиране на текста трябва да стане основа на текстовия анализ и литературната критика. Преди всичко трябва да се разбере: какво е съдържанието на дадения текст, какъв е замисълът на автора, как той е реализиран и в каква степен свойствата на текста отговарят на авторовите намерения. Справедливостта на критиката е в обективното отношение към текста и предполага дълбок анализ. Би било аморално да се налага волята на критика върху авторовия текст. Сложността на текста определя сложността на анализа, критикът може да извади по-дълбоки смислови пластове на текста и дори да забележи онова, което още не е осъзнато от автора – това безусловно е допустимо в гносеологичен и морален смисъл. Насилствената интерпретация е нещо друго, нейните предвзети изводи са подготвени още от началото на анализа и тя често „открива” това, което в текста не и замисляно от автора. Това нарушава реда на познанието и нормите на

67 морала, т.е. справедливостта на критиката зависи от правилно избрания път на познанието и на моралните нормин. Алогичното доказателство Алогичното доказателство предполага нарушение на логиката в конкретния исторически процес. За да се получи идеален теоретичен резултат, насилствената интерпретация игнорира здравия смисъл, нарушава основните правила на логиката и постоянно прибягва до някои логически грешки.

1. Нарушение на закона за противоречията – противоречие между теорията на учения и метода. Хилис Милър, последовател на Дерида, узаконява „невъзможността за интерпретация”, той твърди, че всяко четене е недоразумение, тъй като текстът прилича на лабиринта на Крит – там „се крие дълга верижка – подражание на предишния текст, метафора, гост, призрак”. Текстът се самоунищова, всмуквайки предишния текст. Затова и текстът не може да бъде напълно разбран16. Като смята, че интерпретацията е невъзможна, Милър с деконструктивистки порив интерпретира седем класически произведения и лансира своята самобитна теория за „повторенията”. Целта на Милър се затваря в това „да се разработи цял набор от методи за откриване и интерпретация на идеалната характеристика на литературния език”17. Тук именно и се появява противоречието: как е възможно да се интерпретира текстът, ако интерпретацията е невъзможна? Да се разработи цял набор от методи и да се създаде система около теорията за „повторението”, е път, нарушаващ вектора на движение на деконструктивизма към липсата на център и към безсмислието. Критическата практика в книгата „Романът и повторението: седем английски романа” доказва, че за Милър все пак е необходима интерпретация – при това деконструкивистка интерпретация. Скрупульозно изследвайки текста на Томас Харди „Тес от рода Д'ърбървил” критикът забелязва, че в романа сюжетните перипетии „съставят верига от теми, които се обясняват една на друга и всяка тема съществува във връзка с другата”. Милър се стреми да обясни на читателя защо Тес трябва да повтори съдбата на другите жени и се мъчи в подобни повторения18. Милър пише: „Защо на Тес се налага да живее живота си именно по този начин – съществуването му повтаря това, което съществува в различни форми и се повтаря в съдбите на другите?” И по-нататък: „Аз наричам това, което изпитва Тес, „насилие”, „безчестие” – това именно се превръща в стожер на произведението, разкривайки съдбата на Тес”19.Като цитира първия стих от стихотворението на Харди „Тъгата на Тес”: „Аз не понасям призрака на съдбата”, Милър пояснява: „Това стихотворение като предисловие и подзаглавие на романа още веднъж изрази темата на даденото произведение”20. Следователно в романа на Харди има ясна тема. От тук е видно, че позицията на Милър противоречи на изведената от него интерпретация. Подобни противоречия често се срещат и у други майстори на съвременното западно литературознание. Такива логически грешки нанасят смъртоносни рани на съвременната теория.

68 2. Измислено съждение. Съждението е главното логическо средство на теорията и критиката, а хипотетично съждение е основен способ за разсъждение. Хипотичното съждение притежава два реквизита – Р (предпоставка) и Q (заключение), където Р е необходимо условие за Q. Ако Р е истинско, то Q не е задължително да е истинно, а ако Р е лъжливо, то Q непременно е лъжливо. Т. е. ако предпоставката е лъжовна, но заключението непременно ще е също лъжовно. Като доказателство за метафоричното отношение между понятията „свят” и „земя” Хайдигер се позовава на картината на Ван Гог „Старите обувки”. Априори критикът определя, че обувките принадлежат на селянка. По-нататък Хайдегер разгръща разкрасени размишления за това, че в тези черни износени стари обувки се е събрала печалта на трудовите стъпки, беззвучния зов на земята, че от тях вее тирият дар на зрелите жита и топлият сън на зимното поле. Хайдегер се мъчи със старите селски обувки (Р) да докаже връзката на земята със света и че тези обувки са връзката между земята и света (Q). Защо философът предполага, че обувките принадлежат на селянка? Защото „земята” е целта на неговото доказателство. Защо толкова е заострил вниманието върху полето и почвата? Защото смята, че полето и почвата са реалните белези на земята. По-нататък той разсъждава: образът на обувките изразява „тревогата за хляба насъщен и радостта от преодоляването на бедността, трепета на раждането и страха от приближаващата се смърт”21. Какво означават тези думи, които нямат пряко отношение към обувките? Очевидно е, че „свят” тук е светът на селянката и по този начин светът се свързва със земята. Но това предположение е в корена си невярно: „американският изкуствовед Майер Шапиро твърди, че станалият толкова известен заради интерпретацията на Хайдегер чифт обувки всъщност не са селски обувки, а обувките на гражданина, нещо повече – това са обувките на самия Ван Гог. А Дерида уточни, че обувките дори не са от един и същ чифт”22. Нарушавайки правилата на хипотетичното съждение, Хайдегер прави логическа грешка23. Ако Р е погрешно, то Q непременно е погрешно.

3. Кръг в доказателството. Това означава, че в процеса на критиката реалността на аргумента зависи от реалността на съждението, което самò се нуждае от доказателство. Два нереални елемента се доказват един друг и в резултат се получава алогичен извод. Подобна грешка често се среща в хода на насилствената интерпретация. На всички е известно, че Едиповият комплекс е в основата на психоанализата на Фройд и неговата литературна критика. Доказателство за съществуването на този комплекс Фройд поставя със „съня за смъртта на родителите”. Предположил, че у децата рано се пробужда безсъзнателното сексуално влечение, при което „първоначалното влечение на момичето се насочва към бащата, а началната детска влюбеност на момчето към майката”24, психоаналитикът в своя труд „Тълкуване на сънищата” пише: „Това откритие бе потвърдено от древната легенда. Ако моята хипотеза за детската психология е общозначима, то дълбокото и универсално значение на тази легенда ще бъде понятна на човека. Спомних си легендата за цар Едип и едноименната пиеса на Софокъл”25. В да-

69 деното съждение логическото построение е следното: 1. догадката на учения, „хипотезата” му за детската психология се поставя най-отпред; по думите на психоаналитика, тази „хипотеза” е произлязла от неговото научно изследване в областта на психологията и психоанализата; 2. доказателство на „хипотезата” е „античната легенда”. От това следва, че потвърждението и доказателството на „хипотезата” е само една легенда, която освен всичко е въплътена в класическо произведение; 3. „хипотезата” бе доказана с класически текст, като едновременно с нея бе доказана и „самата антична легенда”; 4. словосъчетанието „аз помня” открива реда в съждението на автора: отначало хипотезата, после доказателството чрез хипотезата на класиката – и накрая доказателството на класиката чрез хипотезата. Виден е кръгът в доказателствата и логическата грешка: хипотезата за безсъзнателното сексуално влечение на децата и легендата за цар Едип образуват формулата: хипотезата е Р, легендата е Q. Подобен кръг в доказателството получава не доказателствено разсъждение, а само логическо заключение.

4. Безграничното разпространение, т.е. доказателството с помощта на отделното явление и отделния пример, доказателството на универсалното съждение – единично съждение. Често се сблъскваме в теориите на съвременното западно литературознание с такива явления, като доказателство на общата теория и общия закон на основата на отделното явление или отделния пример. Това е фундаментално логическо средство на насилствената интерпретация. Правилата на логиката се заключават в това, че пълната индукция е невъзможна, а от нея се вади обобщаващо заключение, което се приближава до универсалното съждение. Отделното явление, макар и типично, е само повод за единично съждение, но съвсем не може да стане общоприето универсално заключение. В друга критическа практика на съвременното литературознание анализът на отделния текст и дори на отделната дума е произволно разширен до общ закон. Типичността на отделния пример би могла да служи на широкото разпространение на този пример, но надеждното съждение с универсално съждение зависи от правилната дедукция и статистическата индукция по вероятност. На някои съвременно критици и теоретици на литературата не им липсва такъв подход. Те натоварват отделния пример със значения, разпространими върху цялата литература и по такъв начин понижават достоверността на теорията на литературата. Нужна ли е статистическата подкрепа за създаване на теория на литературата? Отговорът е положителен. Литературата се отличава от литературознанието. Литературата не е наука, а изразено творческо начало, в това число и над подсъзнателното и безсъзнателното у човека. Да се възприема литературата като наука, да се внедрява в литературата системата на семиотиката, набор от определения и методи на пресмятане и по този начин да се определя качеството на литературата и въз основа на това да се правят заключения, е недопустим подход.

70 Друго е литературознанието. Това е наука за законите на литературата. Литературознанието се ръководи от литературата и съди за литературното творчество, а литературоведите са длъжни да отговарят на въпросите, над които писателите малко се замислят. Например за произхода и функциите на литературата, за творческия метод и стила на произведението и други. Методите и формулировките на литературознанието трябва да са научни, в противен случай не ще са дълговечни. Теоретичните обобщения, основаващи се на отделните явления, се нуждаят особено от вярна статистическа подкрепа. Анализирайки разказа на Едгар Алън По „Откраднатото писмо”, Жак Лакан мечтае „да се възползва от опита на анализа на един текст за обяснение на всички текстове и използва опита на анализа на духовната конструкция за обяснение на действащия механизъм на текстовете”26. Такива задачи се нуждаят, разбира се, от много голяма статистическа подкрепа, в противен случай няма да са убедителни. Фрай е уверен, че „критиката се намира в печален научен хаос и трябва да бъде подредена; че критиката е само субективни съждения и глупави приказки и трябва да бъде държана в рамките на обективната система”27. Мечтите на Фрай са прекрасни и за това мечтаят много литературоведи. Но когато канадският изследовател ни представя литературата от дълбоката древност до наши дни в образа на кръговрат на годишните времена, това неволно предизвиква съмнение: къде е основанието за такова умозаключение? Нима е изведен общ закон на историята на литературата за няколко хилядолетия? Ако да, то трябва да се представи достоверно статистическо потвърждение. В противен случай заключението е недостоверно. Главната причина за нежизнеспособността на теорията на Фрай е именно тук. Възможна ли е литературна статистика? По този повод ще приведа поучителен опит. За да докаже лаконизма на художествения език на Хемингуей, изследователят е съставил подобна статистика: „В един от разказите на Хемингуей към 73 % от съществителните няма прилагателни, а у други писатели съществителните без прилагателни са само 30 % в цяло едно произведение”28. Подобна статистика не е научна в точния смисъл на думата, но такъв статистически подход е необходим, за да се подсили достоверността на литературната теория. Литературната статистика притежава значителни възможности в епохата на глобалните данни и компютърните изчисления. Измамният път на познанието Измамният път на познанието е обърнатото отношение между теорията и практиката. Създаването на теории в съвременната западна критика се извършва от предвзети категории и понятия, когато теорията се доказва с теория, анализът започва с готова теория и текстът се разчленява чрез тази теория, когато търсят крайъгълния камък на предвзетата интерпретация в текста и теорията се потвърждава по обратен път. Това е гносеологичната основа на насилствената интерпретация и тази гносеология има следните симптоми:

71 1.Преобърнато отношение между теорията и практиката. Теорията изхожда от практиката, теорията на литературата – от литературната практика. На всички е известно, че от гледната точка на литературната генетика литературата се е появила преди литературознанието. Литературознанието може да се появи едва след като литературата вече е съществувала. Очевидно е, че не би имало „Поетика” от Аристотел, ако го нямаше разцветът на античната гръцка трагедия; не би я имало „Хамбургската драматургия” на Г. Е. Лесинг без театралните търсения на Шекспир и петдесет и двата спектакъла в Националния театър на Хамбург през 1767 година; нямаше да ги има понятията „реализъм”, „романтизъм”, „символизъм” и др. без съответната творческа дейност. Литературната теория произлиза от литературната практика и нейната крайна цел е да помага на литературата. Това е отправната точка на всяка теория на литературата. Милър казваше: „Великите литературни произведения често вървят преди критиците и дълго ги чакат. Те отдавна са предвидили критическата деконструкция. Критикът мъдрува, мечтае да получи помощ от писателите и се издига до равнището на такива писатели като Чосър, Спенсър, Шекспир, Уордсуърт, Джордж Елиът и др. Но тези писатели със своите произведения отдавна са отворили вратите на мистичното четене”29. Милър е прав, че литературното творчество се е появило много преди литературната теория и че литературната практика е създала литературната теория. Но тази проста истина се превърна в проблем в процеса на развитието на съвременното литературознание. Някои направления в съвременното литературознание използват „извънполеви теории”, създавайки видимост, че теорията произлиза от теорията. Игълтън казва: „Всъщност няма независимо литературознание, което да произлиза само от литературата и да е пригодно само за литературата... От феноменология и семиотиката до конструктивизма и психоанализата всичките направления са свързани не само с литературни прозведения”30. Това е само описание на явлението, а не индукция на истината. Съществува обаче теория, произлизаща само от литературата. Например много от възгледите в китайското класическо литературознание, особено различните „разсъждения за стиха” на китайските поети и критици. Има теория, пригодна единствено за литературата, макар че тази теория би могла да окаже влияние и върху други области на знанието. Главното е в това, че западното литературознание често използва абсолютно нелитературни теории и това литературознание постепенно губи авторитет. Защото тези теории са насилствени интерпретации на литературата и не съвпадат с литературната практика. Някои важни направления се основават не на изводите, получени в анализа на текста, а на абстрактната критика и насилват текста да се подчини на теорията. Този подход създава лъжливото впечатление, че литературознанието е способно да се откъсне от литературната практика, че теорията е над практиката. Отношенията между теорията и практиката могат да бъдат разглеждани от две гледни точки. От гледната точка на реалността практиката е над теория-

72 та, защото практиката притежава изключителната способност да преобразува обективния свят; от гледната точка на всеобщността практиката също има свойството да бъде всеобща като теорията, защото в реалната практика действат общи закони и в това се заключава истинската общозначимост на теорията. В крайна сметка често виждаме, че една теория отрича другата не заради литературната практика. Просто една теория разрушава друга. Оттук и недоразумението – самоповторение на теорията, което е и енергия на самовъзпроизводството. „Има ли човешкото мислене обективна истинност – това не е въпрос на теорията, а въпрос на практиката”31. Фойербах се помъчи да отрече теорията за морала на Хегел, но повод за това отрицание бе единствено мечтата му за любовта като доказателство на битието. Енгелс отбелязва: „Теорията на морала на Фойербах приличаше на всички нейни предходнички. Тя бе моделирана за всички епохи, всички нации и всички положения и затова е неприложима за всяко време и всяко място”32. Настоявайки, че „изкуството е интуиция, а интуицията – израз” Бенедето Кроче с експресионистичната си теория отрича социално-историческата критика. От гледната точка на историческата философия му възразява А. Дж. Тойнби: „Без съмнение социалната среда е най-важният елемент, който определя формата и съдържанието на произведението”33. Дерида в намерението си да ликвидира смисъла на текста замества теорията на конструктивизма с деконструктивизъм, обаче „най-голямата ирония по отношение на логоцентризма на Дерида е в това, че интерпретацията също е декларативна, еднообразна и скучна и неволно участва в организацията на системата”34. Думите на Хейдън Уайт са още по-язвителни: „Дерида смята, че философията му е трансцензус на конструктивизма, но на практика тя е краен култ и пленник на конструктивизма”35.

2. Разместване на абстракцията и конкретиката. Разместването има две направления: теорията се генерира не от конкретните наблюдения, а от абстракцията или подменя обобщението с фрагментарни наблюдения. Правилният вектор на движение е, когато литературната критика на текста протича от конкретния анализ към абстракцията. Абстракцията се ръководи от конкретика, но не бива да остава до откъсната конкретика. Оттласквайки се от абстракцията, семиотичната критика превръща литературата в безчувствени и безсмислени символи и анализира литературния текст с метода на квазиматематическия модел. Ролан Барт доведе семиотичния метод до крайност: „Символът сам е символ и не представлява други неща”, „литературната критика трябва да се въведе в контекста на езика, без да се засяга реалното и идеологическото съдържание”36. Подобен семиотичен метод, който не се засяга съдържанието, напълно доказва, че в семиотичната теория всичко се решава с абстракции: тя е едновременно отправна точка и краен пункт. Такъв критически метод притежава много недостатъци. Подмяната на конкретното наблюдение с абстракция и вместването на определена идея и определено съдържание в абстрактно умозаключение води до премахване на съдържанието – особено на идеологическия текст. Мишел Фуко отбелязва, че Дерида „напълно влезе в текста”, „като критик той ни въведе в

73 текста, но ни накара завинаги да останем в текста”37. Ако допуснем, че литературата е в същността си естетическа дейност и творчески израз на смисъла, то в в случая конкретността има по-съществено значение от абстракцията. По-точно казано, няма абстрактна литература – има само конкретен текст. Без конкретен текст, без конкретен анализ на конкретната литература не би съществувала литературата. Хайдън Уайт казва, че Дерида „напада не само работата на литературната критика”, но „създава пъстра семиотична игра, за да не бъде разбран текстът”38. Обобщението ограничава личността. Без съмнение опитът да се ограничи конкретно-личното обобщение с абстракция и се интерпретира непредсказумият текст единствено с приети начини води критиката към закостеняване. В последно време Милър обръща специално внимание върху практиката на деконструктивистката критика. Той прави обемен разбор на конкретни текстове. Но „Милър възприема доконструктивистката критика като цяло, както детето, което разглобява часовника на баща си, но не може да го сглоби обратно”39. Подобен деконструктивистки разбор е много конкретен, но не носи в себе си нито един възглед, нито разумна абстракция, нито интерпретация на текста и разбиране на литература. Подобна критика няма никакво значение.

3. Разделяне на цялото на част. Подразбира се неспособност на различните направления и теории да съединят части в едно и да съставят относително цялостна и съгласувана система. Някои критици на западното литературознание упорито настояват на своето: правят молекулярен анализ на текста и заявяват, че това именно е ядрото на литературата. Други критици започват от цялото, измерват литературата само под микроскоп, откъсват се от конкретните наблюдения и достигат в своите изводи до несъстоятелен теоретически брътвеж. Предпочитан метод на новата критика днес е внимателното четене на текста. То трябва да стане опорна точка на всяка текстова критика. Но новата критика се основава само на вътрешните елементи на литературата, решително отхвърляйки каквото и да било изучаване на външните елементи, особено на социално-историческите аспекти и по този начин изпадат в едностранчивост. Ханс-Роберт Яус създаде теорията на естетиката на възприятието, която откри ново пространство за развитие на теорията на литературата и е сериозен принос в съвременното литературознание. Той е уверен, че „историята на литературата не е нещо друго освен история на възприемането на произведението”. Но нима литературата не е история на творчеството? Откъде ще се вземе възприятието, ако ги няма творчеството и самото произведение? В областта на традицията и историята е въпросът за съотношението на цялото и частта. Някои важни направления в литературознанието рязко се откъсват от традициите, признават само някои епизоди от историята и безапелационно заявяват, че тяхната теория няма никакво отношение към която и да било предишна теория. Това също е погрешен път към познанието. Започвайки от формализма, главното течение на западното литературознание се отвръща от автора и акцентира вниманието си само на произведението, отхвърляйки съвсем не безполезните

74 елементи на социално-историческото изследване, анулира изучаването на писателя – почти до звънкия лозунг „Авторът е мъртъв!”. Деконструктивизмът превърна конструктивизма в отломки, а Дерида дори обяви, че „деконструктивизмът не е термин в главното – във философията, поезията, теологията или идеологията, а това означава, че смисълът, правилата, законът, авторитетът и още много други губят своето значение и възможности”40. Това вече не е унищожаване само на литературата, а окончателно отрицание на всички предишни ценности. Откриваме подобни симптоми и в непрекъснатото самоотрицание и самообновление на някои теоретици. Милър е пример за това. От новата критика до идеологическата, от деконструктивизма – той винаги е бил в непрестанно търсене, предлага новаторски подходи, но в същото време се занимава с безкрайно самоотрицание. Тук трябва да обсъдим два въпроса. Първият е за метода. Най-популярният метод в различните направления на съвременното западно литературознание е да се концентрира вниманието върху един аспект, без грижа за цялостната система и с наблягане на отричането на всички други теории. Игълтън се надсмя над разните „изми” и методите им: „Можеш да обсъждаш астматичното детство на поетесата или особения ѝ синтаксис, можеш в буквата „S” да чуваш шумоленето на копринената, можеш да изучаваш феноменологията на четенето, можеш да свързваш литературното произведение с класовата борба и да проверяваш тиража и продаваемостта на даденото произведение”41. Разбира се, западното литературознание има повече „методи”, отколкото тези, за които Игълтън споменава, и всеки един от тях претендира на неповторимост и новост. Между новата критика и историзма, конструктивизма и културологията, феминизма и ориентализма лежи пропаст. Противоречията между различните теории и направления и дори вътре в една теория и едно направление са толкова силни, че всеки опит относително систематично и целенасочено да се формулира теорията си остават мечта. Оттук и вторият въпрос: означава ли това, че теорията на литературата и критиката не се нуждаят от стройна система? Какво е отношението между частта и цялото в разработката на теорията? Практиката показва, че всяка зряла теория трябва да бъде сама по себе си подредена система, в която всички елементи изпълняват определени функции, допълват се и се доказват един чрез друг. В процеса на създаването и развитието на теорията някои нейни съставни части могат да излязат на преден план, да играят в дадения момент водеща роля, но другите части да вървят след тях, образувайки заедно здрава, целенасочена и стабилна система. В противен случай ефективността на теорията е съмнителна, а развитието ѝ – утопия. Игълтън отбелязва, че художествената ценност на произведението се извежда при съединяването на всички съставни, поради това не бива да се отделя която и да било черта: „Естетическата ценност се въплъщава само в естетическия обект в конкретен момент, определящ цялостната характеристика на обекта”42. Ако художественото произведение е такова, то също такова трябва да бъде и литературознанието.

75 Историята на развитието на литературознанието на ХХ век показа, че различните школи и направления се люшкат от един „изъм” към друг, но това не означава, че създателите на тези теории отричат единството на теорията. Деконструктивизмът, който отрича какъвто и да било главен център, отрича всички предишни теории. Щом е така, би ли могъл деконструктивизмът да се превърне в теоретичен център и при това единствен? Формализъм, нова критика, конструктивизъм, постмодернизъм и дори културология и неоестетизъм – всяко от тези направление изразява своята цялост само като отрича другите предишни „вътреполеви теории”. Теорията на зрялата наука трябва да бъде филогенична, което се проявява в две области: разглеждайки литературата диахронично, тя трябва да прилага предишните постижения в процеса на създаване на нова теория; разглеждайки литературата синхронично, всички водещи елементи са важни за създаването на новата система. Филогенията на теорията подразбира не само развитието на самата теория, но и растежа на разклоненията ѝ – направленията и равнищата вътре в теорията. Филогенията е вътрешната движеща сила на теорията и важният знак за зрелостта на дисциплината. Стремежът да се замени цялостната и системна теория с частна и едностранна, завършва единствено с уродлив и параноиден резултат. Бележки [1] Northrop Frye, Anatomy of Criticism: Four Essays, Princeton University Press, 1957, p. 6. [2] Деррида Жак. Письмо и различие ) пер. с фр. на кит. Чжан Нинь. – Изд-во Саньлянь шудянь, 2001. – С. 20. [3] Рорти Ричард. Постфилософическая культура ) пер. с англ. на кит. ХуанЮн. – Изд-во Шанхэйивэнь, 1992. – С. 98. [4] Mike Crang, Cultural Geography, Routledge, 1998, p. 50. [5] Peter Barry, Beginning Theory: An Introduction to Literary and Cultural Theory )пер. сангл. накит. ЯнЦзяньго. – Изд-во Нанькинского университета, 2014. – С. 250–251. [6] Peter Barry, Beginning Theory: An Introduction to Literary and Cultural Theory )пер. сангл. накит. Ян Цзяньго. – С. 281. [7] Гадамер Г. Истина и метод ) пер. с нем. на кит. Хун Ханьдин. – Изд-во Шанву иньшугуань, 2010. – С. 426. [8] Peter Barry, Beginning Theory: An Introduction to Literary and Cultural Theory )пер. сангл. накит. ЯнЦзяньго. – С. 288. [9] Elaine Showalter, Representing Ophelia: Women, Madness, and the Responsibilities of Feminist Criticism, In Geoffrey H. Hartman & Patricia Parker eds., Shakespeare and the Question of Theory, Methuen, 1986, c.78, c. 79. [10] Ibid., c. 81.

[11] Ibid., c. 79. [12] Гилберт Сандра, Губар Сусанн. Зеркало и ведьма: переоценка феминистической критики. – В кн.:Современная феминистическая критика ) под ред. Чжан Цзинюань; пер. с англ. на кит. Дун Чжилинь. – Изд-во Пекинского университета, 1992.

– С. 271–297. [13]Избранные сочинения Маркса и Энгельса. – т. 4. – Изд-во Женьминь, 1995. – С. 688. [14]Там же. – С. 692. [15] Джеймисон Фредрик. Тюрьма языка: Марксизм и форма ) пер. с англ. на кит. Цянь Цзяожу. – Изд-во Байхуачжоу вэньи, 1997. – С. 89. [16] Миллер Гиллис. Подтверждение деконструктивизма ) пер. с англ. на кит. Го Инцзянь.

– Изд-во Китайская общественная наука, 1998, с.104. [17] Миллер Гиллис. Роман и повторение: семь английских романов ) пер. с англ. на кит. Ван Хунту. – Изд-во Тяньцзинь женьминь, 2008. – С.144. [18] Пак там. – С.145. [19] Пак там. – С.132. [20] Пак там. – С.135.

[21] Хайдеггер Мартин. Исток художественного творения ) пер. с нем. на кит. Сунь Чжо-

76 усинь. – Изд-во Китайской академии живописи, 2010. – С. 24–25. [22] Каноны западной эстетики ХХ века ) под ред. Лу Янь. – Изд-во Фуданского университета, 2000. – т. 2. – С.

414. [23] Фройд прави подобна грешка в интерпретацията на картината „Мона Лиза“ Леонардо да Винчи. – Вж: Чжан Чзян. Некоторые вопросы о современном западном литературоведении )) Китайская общественная наука, 2014, № 5. [24] Фрейд З. Толкование сновидений ) пер. с нем. на кит. Сунь Миньчжи. – Изд-во Шанву иньшугуань, 1996. – С.

257. [25] Пак там. – С.260. [26] Вж.: Западное литературоведение ХХ века ) под ред. Чжу Гань. – Изд-во Пекинского университета, 2006. – С.152. [27] Иглтон Терри. Западное литературоведение ХХ века ) пер. с англ. на кит. У Сяомин. – Изд-во Пекинского университета, 2007. – С. 88. [28] Peter Barry, Beginning Theory: An Introduction to Literary and Cultural Theory )пер. сангл. накит. ЯнЦзяньго. – Изд-во Нанькинского университета, 2014. – С. 206. [29]См.: Jonathan D.Culler, On Deconstruction: Theory and Criticism after Structuralism ) пер. сангл. накит. Лу Янь. – Изд-во Китайская общественная наука, 1998.

– С. 245– 246. [30] Иглтон Терри. Западное литературоведение ХХ века ) пер. с англ. на кит. У Сяомин. – С. 3. [31]Собрание сочинений Маркса и Энгельса. – Т. 1. – Изд-во Женьминь, 2009. – С. 500. [32] Избранные сочинения Маркса и Энгельса. – Т. 4. – Изд-во Женьминь, 1995. – С.240. [33] Тойнби А. Дж. Исследование истории ) пер. с англ. на кит. Лю Бэйчэн и Го Сяолинь. – Изд-во Шанхэй женьминь, 2005. – С. 407. [34] Richard Wolin, The Terms of Cultural Criticism, Columbia University Press, 1992, p. 200. [35] Hayden White, The Absurdist Moment in Contemporary Literary Theory, in Murray Krieger & L. S. Dembo eds., Directions for Criticism, Strucrulism and Its ternatives, The University of Wisconsin Press, 1977, p. 85. [36] Вж.: Современная западная философия ) под ред. Лю Фантун. – Изд-во Женьминь, 1990. – Т. 2. – С. 738. [37] Richard Wolin, The Terms of Cultural Criticism, p.

203. [38] Hayden White, The Absurdist Moment in Contemporary Literary Theory, in Murray Krieger & L. S. Dembo eds., Directions for Criticism, Structuralism and Its Ternatives, p.

107–108. [39] Вж. предговора на преводача в кн.: Миллер Гиллис. Роман и повторение: семь английских романов ) пер. с англ. на кит. Ван Хунту. – С. 6. [40]Jacques Derrida, The Time of a Thesis: Punctuations, in Alan Montefiore ed., Philosophy in France Today, Cambridge University Press, 1983, p. 44–45. [41] Иглтон Терри. Западное литературоведение ХХ века ) пер. с англ. на кит. У Сяомин. – С. 199. [42] Ингарден Р. Художественная и эстетическая ценность )) В кн.: Хрестоматия по западной эстетике ХХ века ) под ред. Цзян Кунянь. – Изд-во Фуданского университета, 1988. – Т. 2. – С. 278. Превод от руски БОЯН ВАСИЛЕВ

77

ВЛАДИМИР КОСТРОВ АЗ ВИ ЧУВАМ, ГОВОРЕТЕ

*** Славей цяла нощ будува, дъжд по покривите шета, говорете, аз ви чувам, аз ви чувам, говорете. Че преди да стана сянка, цял изтръпнал от вълнение, чувам нечие гълчане, шумолене и свистене. Птици и треви край пътя – денем-нощем, зиме-лете, леко мляскане в съня ти, аз ви чувам, говорете. Нищо ми не трябва, само обща радост, болка нежна, вик в тъмата да ме мами, вятър из гората снежна. Ще си идем – в свят без сенки, на пернати и растения, в свят на песни, шум и звуци. Внуци, чухте ли ни, внуци?

*** Какви тайфуни вяха зли! Потопи и земетресения! И слънце ни изпепели! По-страшни има ли знамения? Не бе година, нито две. Щом друго средство не помогна, Всесъщният така зове да спрем и да се опомним.

78

***

Ще е интелектуален страх или просто глупост, аз, човекът от съветската епоха, да не отбелязвам празника на Великата революция. Когато попитали Дьо Гол защо отбелязва Френската революция, той отговорил: „Та тя още не е завършила.” Аз мисля същото и за Октомврийската революция. Живей, душа без угризения, че съм такъв, какъвто бях. Да, на площада, на Червения изправен, стихове четях. Не счупих старата си лира (един ли вярата смени). Възпявах поривите мирни, проклинах всичките войни. Червено знаме се развява, а пътят беше каменист. Идеалист съм бил тогава, сега съм пак идеалист. И там, в последната квартира на ада или в райски дни ще славя поривите мирни, ще мразя всичките войни.

*** Лумват в пламъци звездни грамади, после гаснат в съня си дълбок. Мигар просто така сме попаднали на летящото земно кълбо? Мигар промисъл неразгадаем ни е пратил през Космоса див? И напразно из него блуждаем със живота си несправедлив? И защо за любов бяхме жадни – като птици трептяха сърца? Умореният залез припада, но дали е за раните цяр? От звезди и от труд омагьосан, отшумя тоя яростен век. Но защо, о, Природо, о, Господи, бе ви нужен самият човек?

79 МОСКОВСКИ ДВОР* Празна издрънча в нощта паничката... Рошав, черен, сред купчини смет, върху пейката лежи самичък и умира там бездомник клет. А от пейката вони ужасно – пикоч, застояла кръв и кал. Да очакваш помощ, е напразно: московчани вече нямат жал. От екрана разноцветен властват ловки и безстрастни хитреци, скришом вълчи нокти им израстват, злоба из гърдите им пълзи. Клетникът като пиян изхърква, вкочанен в последното легло. Мигар толкова съм се объркал, да не разпознавам що е зло, че богатите са хора само, прави силният, каквото ще. Господа! Защо градихме храмове и проплаква в пръстите ни свещ? Празна, издрънча в нощта паничката. Пада сняг – капак върху ковчег. Върху пейката лежи самичък и умира руският човек.

–––––––––––––– * Двор, дворик (рус.) – вътрешен двор между сградите.

Преведе от руски Борис Борисов

80

ИРИНА ИВКИНА КЛАСОВА НЕНАВИСТ (Разказ)

По-рано му се струваше, че обича бира „Охота“, руска водка и варен салам така искрено, както обича Брехт и Платонов. Това беше по-рано, когато бутилки с красиви етикетчета и френски пастети стояха на рафтовете в магазините, в които даже да влезеш беше неудобно. Първо, заради охранителя с чистичка форма и с поглед, издаващ намерение да те провери, сваляйки подобно на глава лук люспа по люспа от теб. Но главното препятствие се криеше в мириса, излизащ от отварящите се врати. Ако не си в състояние да преминеш навреме на другата страна на улицата и трябва да крачиш покрай сновящите насам-натам врати, усещаш как този мирис се влачи след натоварените колички, потеглящи направо към заседналите върху тротоара джипове и дразни още по-силно развъдилите се графомани. Степан Алексеевич премина бързо, стараейки се да не фокусира вниманието си върху движещите се предмети и носещите се след тях аромати и с тъга мислеше за новия съсед. Витя правеше всичко с размах. Веднага купи две жилища на неговия етаж и безогледно започна да вдига прахоляци и грохот с ремонт, продължил повече от половин година, пришпорвайки работниците с отбрани псувни и заплахи ту да ги залее с бетон, ту да ги пусне на части в износената петровска канализация, неподдаваща се на подобрения в отделно взето жилище. Иначе не беше прост, веднага след като получи собствеността, обиколи съседите с подаръци и неясни извинения за бъдещи неудобства. Така всеки месец той се явяваше с пакети и подмигваше, което означаваше, че малко остава, завършителните работи вече вървят. Всичко започна с тези пакети. Първия път Степан Алексеевич с удивление извади тясна картонена кутия с тайнствена метакса и отваряйки бързо капачката, гнусливо я подуши. Пакетът с продукти се състоеше от италиански салам, половинкилограмова кутия с червен хайвер и бурканчета с каперси, твърди зелени гранули, на вкус оказали се или вкиснат, или вмирисан, неставащ за ядене боклук. За убедителност той близна от метаксата, но като не се довери нито на мириса, нито на вкуса, се устреми надолу към магазина за хранителни стоки да купи половинка водка и хляб. На сутринта повръщаше хайвер и с учудване гледаше празната бутилка от чуждата напитка, търкаляща се зад тоалетната чиния. Бързо дойде на себе си, но към съседа изпита неприязън. Затова пък саламът легна добре, впрочем той и по отношение на хайвера нямаше нищо

81 против – лесничко излезе, без да се напъва. Ежемесечните подаръци на Витя не се отличаваха с особено разнообразие, освен когато Степан Алексеевич с удивление и даже с обида намираше в пакета ту кутия проста сайра, ту листа от салата, вече измити от някого и запечатани в досадно шумящо пакетче. Примиряваше се с действителността само благодарение на наблизо лежащото хайверче, на парчето червена риба и на задължителната бутилка с нещо чуждестранно в нея. Той вече знаеше вкуса на курвоазието, на крушовата ракия и немската бира, чието название така и не можа да запомни. Но подаръците свършваха много бързо, макар че Степан Алексеевич се стараеше да ги „разтегне“ за по-дълго време, той повече не изяждаше цели кутии хайвер и предлагаше на рядко наминаващите приятели обичайните варени небелени картофи и за разкош – сельодка с лучец и водчица. Колкото повече приближаваше срокът за приключване на ремонта, толкова повече Степан Алексеевич се дразнеше от съседа. Витя пък, обратно, стараеше се да остане по-дълго при филолога. Разгръщаше кὸлите на книгите, образуващи неравни колони по цялата стая, задаваше сложни въпроси. Степан Алексеевич трудно понасяше тези дружески набези и специално поправяше произношението на съседа. Витя не се обиждаше и доверително го молеше да поправя всичките му грешки – той не се е доучил, нямало е кога. Филологът търпеше и се надяваше на бутилка уиски, която беше видял в супермаркета. Да, започна да влиза в буржоазни магазини, да изучава асортимента, за да опознае, така да се каже, лицето на врага. Празнуването на новодомството продължи две денонощия, но съседите не роптаеха, защото своевременно бяха получили обезщетение във вид на значителен набор от продукти и ударна доза алкохол. На третото денонощие Витя задраска по вратата и му предложи да пийнат заедно. Степан Алексеевич съвсем нямаше разположение за такъв обрат, той тъкмо размишляваше мъчително за съдбата на народа и се опитваше да вмести тези мисли в римувани стихове. Витя протегна ръка с бутилка уиски. Гадина – помисли си Степан Алексеевич, – стисната гнида, пазил я е за себе си, а когато го притисна… Но не успя да си довърши мисълта, Витя вече се беше разположил без притеснение на изтърбушения диван, избутвайки встрани сивите чаршафи и се оглеждаше за чаши. Степан Алексеевич бързо се отправи към кухнята за посуда и извинително съжали за липсата на мезе. Игнорирайки гладните му очи, Витя не обърна внимание на филолога и без да го дочака, изгълта половин чаша. Степан Алексеевич приседна на табуретката и отегчено погледна през прозореца. А Витя изведнъж се отприщи като освободена пружина. Без увъртания, като на близък приятел той започна да излага проблемите си. Празни, нищо не струващи признания на здрав мъж заради подозрения в изневяра на жена си, съмнения в бащинство. Витя изведнъж заплака и Степан Алексеевич неочаквано изпита страшно наслаждение, той ликуваше, виждайки унижението на съседа, неговата слабост. Започна да му съчувства, да долива и да кима, принуждавайки го към още по-голямо откровение, докато Витя изведнъж не се реши да направи главното признание. Степан Алексеевич вътрешно се приготви да чуе нещо потресаващо, например за убийството на трима, а

82 по-добре петима души, и обезателно с подробности и сълзи на разкаяние. Витя тържествено понижи глас и обяви, че пише стихове. Степан Алексеевич пребледня, скочи, обръщайки разклатената табуретка, и пискливо закрещя: „Да не си посмял!“ Витя се смути. Филологът, давейки се от възмущение, продължи да крещи за това как всяка неграмотна въшка си въобразява, че е писател, влиза с мръсни ботуши в поезията, без да се замисля, че даже за прототип на герой не става. Не става по определение, те не са хора, петзвездните герои не са интересни на никого със своите смрадливи дребни страсти. Ако той се смята за негов приятел – това е утопия, илюзия, брътвеж. Той никога, никога няма да падне до там, че да дружи с такива като Витя, нека най-напред да се ограмоти, да се научи на маниери, а след това, след това… Витя стана тихо и се придвижи към изхода. Възмутен, Степан Алексеевич продължи да снове от перваза на прозореца до вратата, после наля остатъка от уиски в чашата и, успокоявайки се бавно, замислено отпи. В стаята влезе Витя, постави на пода до дивана нова бутилка уиски, пълна чиния с още цвъртящи в масло домашни кюфтета и мълчаливо излезе. Превод от руски: КАЛИНА ТЕЛЬЯНОВА

83

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ ЗАЩО ДНЕС НЯМА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА?

Критиката не е просто един от жанровете на литературата. Ако тя беше само такъв жанр, нейното състояние щеше да бъде каквото е то на самата литература. И тогава, разбира се, нямаше да е лесно да си отговорим на въпроса, зададен в заглавието, но по-охотно щяхме да се примирим с нейната немощ, неразвитост и сърдечна недостатъчност. Литература все пак има, въпреки че и тя преживява нелеки дни, а критиката съвсем изчезна, потъна, умря... Впрочем отношението към критиката винаги е било особено. То неизменно се съпровожда с известна досада или пренебрежение заради опитите ѝ да се поставя над писателите и да се разпорежда с естественото разположение на всеки един от тях в актуалната йерархия на индивидуалните естетически стойности. Но литературата, за разлика от повечето писатели, знае какво е критиката и ѝ отдава дължимото, пази я и ѝ отваря поле за действия и пълноценна изява. Без критика литературата губи своята пълнота и цялост и става маломощна и недъгава. Днес българската литература е лишена от своята критика. Рецензиите, литературните бележки и рекламните анотации, с които се имитира критическа дейност, не са критика – те са нещо като носталгия по нея, неин заместител и показват, че потребността от анализ и оценка поне на текущия книжовен процес още не е изтляла и още е жива. И по-рано са изказвани недоволства от способността на критиката да бъде адекватна на силата и енергията на литературния процес, от нейната конюнктурност и недостатъчното ѝ умение да анализира и оценява явленията. Ала критиката беше жива и вършеше (зле или добре) своята работа. Уточнявам, че под критика тук разбирам изобщо литературознанието, съставено от критика, история и теория на литературата. Литературознанието се затвори в университетите, като почти напълно изключи от себе си критиката и се съсредоточи предимно в историята и теорията на литературата. Тези занимания не са писателски и са чужди на онова, към което е призвана критиката: да изразява обществената оценка и разбирането на обществото за литературата.

84 Те са „научни”, затворени в текста и произвеждат някакви текстове, обслужващи тясна научно-преподавателска общност. А студентите биват принудени да ги четат, за да си взимат изпитите. Критиката и литературознанието като цяло винаги са били самосъзнанието на литературата, а и на обществото, което се изразява чрез литературата. Литературоведът като историк, теоретик или критик винаги е бил обществена фигура, говореща от името на основните социални групи. Неговите размишления за литературата са размишления за човека, за съдбата и предназначението му, за неговата нравственост и терзанията на обществената и личната душа. Затова и литературоведските изследвания надхвърлят тясно научното си предназначение и се предоставят на широкия читателски кръг, за да станат част от духовната история на нацията. Това важи с още по-голяма сила за критика, който изцяло е потопен в текущия литературен процес и следи отблизо преди всичко новите явления и тенденции в литературния процес и литературния живот. Оценявайки литературните факти, обобщавайки явленията, анализирайки състоянието и тенденциите в литературния живот и литературния процес, той пряко се намесва в обществения живот, формира го в някаква степен и влияе върху общественото мнение. Това го прави писател, изобразяващ своята съвременност и свидетелстващ за видимото и невидимото в нея. Критиката е знак за състоянието на обществото и нацията. Когато обществото и нацията изпитват потребност от съзнание за себе си, самопреценка и самоизява; когато за тях свидетелството чрез разума в литературата е необходимост, защото така те се самопознават, тогава критиката е ценена и желана. Тогава на нея се гледа като на важен елемент от духовния живот, като задължително условие за нормално функциониране на обществената система и като белег за обществено духовно здраве и зрялост на културата. Истинската критика сама е литература, която изобразява живота, пресъздава го рационално, тълкува го, като изхожда от вече създадената от писателите литература; тя открива в литературата акцентите в обществените процеси, формулира ги и ги показва на обществото чрез анализа и оценките си. Критиката изгражда и поддържа системата от ценности, като въвежда в нея определена йерархия, за да бъде възможно отделянето на важното от второстепенното, значимото от посредственото. Именно вътре в тази система и посредством нейната йерархия се открояват достойнствата и недъзите на обществото и нацията. Критиката е гласът, който призовава да се следва доброто и се преодолява злото. Когато обществото е в упадък и нацията е изправена пред опасността да изгуби своята самоличност и дори да изчезне, литературата и културата биват превръщани в стока. И понеже тази стока не задоволява основните жизнени функции на човешкия организъм и може, така да се каже, и без нея, въпреки че залъгва понякога изострящото се чувство за безнадеждност и отчаяние, служи като средство за притъпяване на съзнанието и отказ от съпротива срещу безчестието, злото и ликвидацията на морала и нравствените ценности. Тя лесно бива заменяна с нещо, което струва по-евтино и по-лесно се манипулира. Днес литературата живее в друга среда. По други правила и закони е устро-

85 ен литературният живот. Друго е разбирането за тях; промени се характерът на ролята, която литературата играе в обществото. Тя няма онова влияние върху него, а писателят е просто един безполезен производител на текстове, които, предлагани на пазара, рядко носят някаква печалба. Пазарът е този, който определя какво да се пише и кой да живее от своя труд; той налага първенците и кумирите; пазарът решава кой е добър и кой лош писател. Чудно ли е тогава, че единствената свобода, която е позволена на писателя, е да произвежда и продава. Ако му харесва и му осигурява съществуване, да съществува. Обществото не го е грижа за съдбата му и дори трохи няма да му подхвърли, за да го нахрани. Понеже всичко е търговия и търговска дейност, обществото не иска (пък и не може) да слуша никого другиго освен пазара. Литературата и културата не могат да бъдат привилегировани, за да им се оказва някакво специално внимание. Още повече пък да бъдат издигани в ранг на изразителки на общественото съзнание и свидетели на обществените процеси и тенденции и тогава властта да се вслушва в думите и предупрежденията им. Лишени от грижи и признание, изместени от идейния център, за да бъдат хвърлени на пазарната конкуренция, те трудно издържат, ако не се променят и пригодят. Пред очите ни е тяхната метаморфоза. На тях сега им е много по-необходима реклама и пропаганда на произвежданата „стока” отколкото всичко друго. Пазарът поставя условия и за да надделееш в него, трябва да привлечеш „купувача” и да го накараш да купи твоята стока. В това именно се изразява големият упадък и безнадеждната трансформация на постмодерното общество. Достигната е критична точка, отвъд която е напълно застрашена нацията, нейната цялост, идентичност, традициите й, способността и дори правото ѝ на съществуване. Душата ѝ е почти напълно опустошена и осквернена, а разумът ѝ е заболял и престанал да работи. Смъртта на критиката е тежък обществен проблем. Донякъде тази смърт е насилствена, понеже се дължи на механичното налагане на чужд модел литературен живот, характерен за западноевропейските и американските литератури. Той изключва критиката, тъй като не се нуждае от самосъзнание и не счита литературата за изразителка на общественото и националното съзнание. Както казахме, тя вече е стока и има нужда от реклама. Поради това на критиката ѝ бе отнето мястото в литературния и културологичния печат; тя напълно изчезна и от многотиражните вестници, телевизията и радиото. Днес литературата трябва да доказва себе си като атрактивна стока, способна да привлече любопитството на „клиентите” и да ги накара да я купуват. Но не с художествените си качества, не с образите и идеите, които изгражда и налага, а с външната си опаковка, с някакви остри сюжети, дразнещи нездравото любопитство на публиката, с измислени класации и сензационни съобщения за тиражи и хонорари. Критиката не задоволява подобно любопитство, не лъска образа (имиджа) на писателя, не съблазнява и не подкрепя болното любопитство и ниските страсти. Тя дори пречи на рекламата, защото изказва аргументирани съждения, анализира книгите, прониква в проблематиката на творчеството и я анализира, намира мястото на отделния автор и творчеството му в общия литературен контекст, изучава този

86 процес. При упадък и на литературния вкус, в резултат на което се четат и купуват повече книги с развлекателен характер, критиката е пречка пред пазара – особено когато става достояние на повече хора чрез средствата за масово осведомяване. В наше време „преместиха” литературознанието и в частност критиката в тясно специализираната университетска среда и в нейните издания – доколкото ги има. Ала критиката не вирее в такива издания, понеже не обслужва само литературата и писателите. Тя не е единствено за тях – макар че винаги би могла да им бъде полезна. Лишена от широка трибуна и сведена до университетската катедра, критиката, а с нея и литературознанието като изкуство и наука, линее и умира. Но не само от това. Тази смърт настъпи и чрез деформациите в тялото и душата на критиката, които започнаха да стават видими по тялото ѝ още от края на 70-те и през 80-те години на ХХ век. Тогава именно спря притокът на добри и талантливи критици. Тогава именно започна да спада и нейният авторитет. Още тогава центърът на литературнокритическата дейност и изобщо на литературознанието се преместваше от литературните издания и активния литературен живот към университетите, където критиците можеха да се окичат с научни степени и звания и да си осигурят по-спокойно и материално задоволено битие. Това уби и литературознанието като цяло. Литературоведите се маргинализираха и фактически изчезнаха от света на литературата. Едва ли някой смята, че рецензиите в някои (все още живи) литературни издания, в това число и в. „Словото днес”, са литературна критика. Това са рекламни отзиви, писани предимно от писатели за писатели, в които апологетичният тон обикновено не отговаря на реалното съдържание и качество на коментираните и рекламирани книги. Това са отзиви общо взето за „вдигане на шум”, напомняне, че не всичко още е умряло, за обръщане на внимание. Най-лошото е, че самата литература не изпитва вече потребност от критика. А щом тя не се нуждае от нея, как и защо да се реанимира тази критика и да ѝ се придава нов импулс. Възраждането ѝ едва ли ще стане с изкуствено насочване на някои млади хора към нея. В литературата и изкуствата методът „инвитро” не е приложим. Но ако писателите сами започнат заедно с останалите критици (които за съжаление вече се броят на пръстите на едната ръка – друг е въпросът какво е равнище на тяхната литературна подготовка, аналитична способност и степента на владеене на словото) постоянна и задълбочена дискусия за състоянието на литературата, за новите тенденции и изобщо за реалните проблеми на литературния процес, а не само за материалната база, хонорарите, наградите и подкрепата на държавата; ако СБП я поощри и подкрепи подобни усилия, би било възможно поне да се удължи мъчителният живот на литературната критика и тя преживее някаква ремисия. Годишните обсъждания на литературната продукция, проведени през пролетта на 2014 година, са вярна крачка, която непременно трябва да бъде последвана от нови масови изяви. Дано писателите осъзнаят колко е важно българската литературна критика да съществува, но не за да чуват от време на време по нещо за себе си, а защото без нея литературата (а и те самите!) не е способна да живее пълноценно и органично.

87

ПРЕГЛЕД РОМАНЪТ „ПОДЧИНЕНИЕ“ НА МИШЕЛ УЕЛБЕК Опит за фройдистки прочит на „героя“ Франсоа Главният персонаж в романа на Уелбек „Подчинение“ е 40-годишен университетски преподавател в Сорбона 3 (Сенсие) – където между другото е специализирал през 1976 г. авторът на това непретенциозно есе. В житейската философия на литературния историк Франсоа се вписват като в модернистичен пачуърк най-напред изтънчените морбидни психически нагласи, характерни за „героите“ на романиста-декадент Карл-Йорис Юисманс – автор от втората половина на 19-и век, върху чието творчество, след дългогодишно задълбочено критическо изследване, е изградил академичната си кариера „героят“ на Уелбек. Университетският преподавател Франсоа се е вживял до такава степен в изучаването на сложната психография и почерка на писателят-денди Юисманс, че много често се замисля дали не е негов аватар, обречен да живее век покъсно, т.е. на прехода от 20-и към 21-ви век. Макар че литературоведът Франсоа преподава на студентите си френските автори, живели и творили през 19-и век, в неговата житейска философия се вписват и странните и често провокативни психологически нагласи, които могат да се открият в характерите на героите на цяла плеяда философи и романисти от 18-и и 20-и век като Жан-Жак Русо, Жан-Пол Сартър, Албер Камю, както и на екстравагантния романист–интимист Чарлз Буковски. Протагонистът в романа на Уелбек притежава пословичната искреност, прямота и безпощадна морална самокритичност на Жан-Жак в първия значим изповеден роман в просвещенската френска литература – „Изповедите“. На литературния изследовател Франсоа са присъщи и някои от морбидните аутсайдерски мании на „героя“ на Сартър Рокантен в романа му „Погнусата“ – архитип на мнителния и затворен интелектуален труженик, отдаден на едно „научно изследване“ със съмнителна приносна значимост. В интимния живот на безмилостно самокритичния университетски полуотшелник в „Подчинение“ се натъкваме и на смайващ непукизъм, характерен за „героя“ на Камю Мьорсо в романа му „Чужденецът“, където, макар и хладно индиферентен към чувството на Мари, което за негова голяма изненада тя определя като „любов“, стреля и убива от ревност мъж, привидял му се като „съперник“. По примера на скандалния Буковски Уелбек, с присъщия му усет за радикалната епатация, наследен от любимия му автор-декадент, посвещава цяла страница на детайлното описание на знойното фелацио, с което чувствената еврейка Мириам прави отчаяна заявка да внуши на индиферентния си партньор, че силната любов е заредена със сериозно предизвестие на готовността й за брачен ангажимент.

88 Преди няколко години за международна конференция във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” подготвих скромен мой прочит на култовия роман на Юисманс “A rebours”, чието заглавие е трудно преводимо на български език – възможни са вариантите „Наопаки“, „Заднешком“, „Срещу течението“. Върху редица смайващи странности и провокативни приумици в поведението на протагониста в “A rebours” Дез Есент се калкират и описанията на изумяващата откритост и провокативна освободеност на поведението на „героя“ Франсоа в „Подчинение“. Наистина, за сетен път Мишел Уелбек отстоява с този си провокативен роман-антиципация прозвището си „l’enfant terrible”, т.е. ужасното дете или неподвластното на възпитание дете в най-новата френска литература. Преди да се спра на две шокиращи нашата българска свенлива представа за откровеност в интимните споделяния, ще припомня само една добре позната теза на Фройд, според когото либидото, т.е. неосъзнатите силни подтици на Тото, зараждащи се в зоната на несъзнателното на нашата психика, се удържат много трудно от Цербера (Свръх-аза), господстващ в зоната на ясното съзнание. Психиатърът от Виена въвежда в изясняването на динамичния механизъм, чрез който „се уреждат“ драматичните взаимоотношения между То-то и Свръх-аза, термина „сюблимация“, с който според мене се означават усилията на съобразяващия се винаги със социалните условности човешки интелект да се приобщи към социума. С големи извинения пред професионалните фройдисти заради опростенческото ми обяснение на подмолната ежедневна „битка на нагона с интелекта“ продължавам експресния си опит да осветя поне с два пасажа, вградени дръзко в повествованието на „Подчинение“, неуспеха на „героя“ Франсоа, въпреки високата му интелектуална позиция, да постигне чрез „сюблимацията“ укротяването на „либидото“, което при него се указва единственото убежище, от което може да се възроди в дендистката му душа естественият човешки порив към щастие в любовта и брака. Всъщност много преди да възникне и се наложи официално от „Ислямско братство“ идеята за задължителността на полигамния брак, Франсоа, аватарът на Юисманс в „Подчинение“, е вкусвал много пъти благините на полигамното съжителство благодарение на многобройните користни авантюристични набези на неговите „тъпи бакалавърки и магистрантки“. Тук е нужно да уточня, че литературоведът - специалист по 19-и век – не храни абсолютно никакви илюзии, че университетските семинарни занятия по литература ще допринесат за повишаването на интелектуалното равнище на неговите студентки, облечени във впити, провокативно къси поли, т.е. по маниера на своя декадентски гуру Юисманс Франсоа още преди възцаряването на режима на „Ислямско братство“ във Франция е убеден в краха на сюблимацията, в пълното сливане на двете фройдиски „зони“ в психиката на неговите питомки – изкусно прикриващи се жрици на всемогъществото на либидото. С епатираща откровеност литературоведът-денди Франсоа споделя: „Интересът ми към интелектуалния живот спадна значително; социалният ми живот вече не ме задоволява повече от телесното ми съществуване. За мен той вече се свежда до поредица битови неприятности – запушена мивка, прекъснат ин-

89 тернет, отнети точки от шофьорската ми книжка, немарлива домашна прислужница, грешка в данъчната ми декларация – които следват непрекъсато една след друга и не ми дават мира...“ И тук идва още по-смайващото признание на съвременния аватар на декадента Юисманс отпреди два века относно неподвластният медиатор на импулсите на фройдисткото То, сгушен в центъра на мъжката телесна долница. Тук дори романистът-интимист Буковски би се изчервил, а да не говорим за автоцензурата, която веднага ще напълзи бъдещия преводач или преводачка на романа на Уелбек на български: „Всъщност хуят ми е единственият от органите ми, който никога не се е появявал в съзнанието ми чрез посредничеството на болката, но винаги ми се е представял чрез насладата. Скромен по размери, но як, той винаги ми е служил вярно – в края на краищата, точно обратното, може би именно аз съм му бил слуга. Тази идея би могла да се поддържа, но в този случай неговата властническа палка е била достатъчно нежна. Той никога не ми е давал заповеди, понякога кротко ме е подтиквал, без рязкост и без гняв, да се замесвам повече в обществения живот...“ Всъщност медиаторът на фройдисткото То става обект на знойно фелацио, след което „героят“ на Уелбек, по волята вече на разтърсващите политически промени връхлетели Франция, се ангажира в социалните пробеми. И тази сцена в „Подчиние“ със сигурност ще активира автоцензурата на българския преводач на романа. Тук аз ще разгледам знаковото значение на сцената с фелациото като нов етап в динамиката на двубоя между либидото и интелекта у Франсоа. Духовният двойник на любимия му автор Юисманс следва стриктно повелите на френския гуру-декадент. В романа си „В семейството“ Юисманс е формулирал представата си за идеалната съпруга, която ще съвпадне с днешната представа на някои българи - любители на разкрепостените вицове. Наистина в интимния си живот папата на френските декаденти търпи крах заради претенциозната си мъжка взискателност да търси за съпруга жена, у която „да се съчетават въртокъщницата и проститутката“. В монотонния живот на безилюзорния Франсоа обажданията и приятелските визити в дома му на двойно по-малката от него на години еврейка Мириам са единствените интимни случвания, които все още поддържат надеждата му за възвръщане към любовния трепет. Но съвременният аватар на Дез Есент демонстрира на моменти такава отстраненост от любовта и дори секса, които го сродяват като поведение със странните пируети в настроението, на което е подвластен „героят“ Мьорсо в романа на Камю „Чужденецът“. След една нереализирана докрай интимна среща с Мириам, поради необясними за самия него „настроения“, Франсоа е връхлетян отново от предизвикателно късополата млада еврейка, която нахълтва в дома му с още по-къса пола, за да му съобщи съкрушителната вест: Поради страх от репресии след предстоящото възлизане на „Ислямско братство“ по парадната стълба на Елисейския дворец родителите на девойката заедно с нея се изселват в Израел. Заражда се драматична ситуация, която екзистенциалистът Сартър би определил като „гранична“. Жената Мириам изиграва брилянтно прецизно оркестриран от либидото й зноен интимен мизансцен на фелациото, в който

90 екзалтиращите детайли като че ли са нацелени към активирането на Свръхаза (интелекта) у изтерзания от задълбочаващата се бездна на самотата около него любовен партньор. И отново след знойното фелацио на последното му сексзавоевание Франсоа не успява да постигне сюблимацията на изтънчено провокираното му То, която би била единствения му разумен излаз, под напора на надвисващата социална катастрофа, към мисълта за логичния завършек на една толкова пламенна всеотдайност – споделената любов. Преди да увлече читателя на „Подчинение“ в бедствената спирала на социалната и политическа криза, в която вихрено пропада Франция, хипнотизирана от триумфалното възшествие на „Ислямското братство“, „ужасното дете“ на съвременния френски роман подробно проследява интелектуалното падение на един депресиран от обсаждащата го самота университетски лектор, у когото девалвацията на социалните му ангажименти е толкова напреднала, че очертаващата се на френския политическия хоризонт задължителна ислямизация на академичната общност на Сорбоната е просто поредната, понесена от неспирния медиен поток, делнична новина. И все пак, за ободряване, припомням: Ние сме пред фентъзи роман-предизвестие, чиито случвания се реализират през 2022 година. ГЕНО ГЕНОВ

Ладия върху снега, худ. Леонид Феодор

91

ТИХОМИР ЙОРДАНОВ ПРИЯТЕЛЯТ МИ – ПОЕТЪТ…

85 години от рождението на Петър Алипиев (14.03.1930– 10.02.1999) Петър Алипиев обичаше да повтаря една фраза, струва ми се на Монтен: „На света коментари много, истинските таланти са малко.” Петър Алипиев беше талант. Запознахме в края на 1950 г. Запознанство на пишещи стихове момчета, превърнато сетне в приятелство, издържало без малко половин век. Той целият беше плетка от противоположности: грубо сложено тяло и лирична, лесно ранима същност; жизнена натура, отприщен смях, шегобийство и склонност към унили настроения; самочувствие на избраник и комплекс за малоценност; поза на духовен аристократ и поведение на простодушен добряк; резки, категорични оценки и плаха свитост, унизителна страхливост; як и мускулест, но слаб и безволев пред изпитанията. Чудесното негово стихотворение „Балкон“ е най-точният израз на тази самоизтезаваща се душевност на поета, оприличен на птица, чийто полет „все до перилата стига“. През целия си творчески път той дописваше единствената своя книга „Лирика“. Поезията на Петър Алипиев е едно почти детско удивление пред простотата на естеството, една възхита или огорчение пред дребните чудеса на света, пред малката правда на нещата. Той написа стихотворение, в което откликваше на смъртта на една кадънка. В драмата на мъничкото птиче поетът беше съзрял голяма човешка трагедия. Малцина разбраха това. И когато се почна поредният поход – този път срещу „дребнотемието“ в литературата – стихотворението за дребното птиче беше набучено върху страховитите остриета на кампанийните копиеносци. Споменаван в помениците на официалната критика, той бе изтласкван някъде в третия ред, в страничния коловоз. Други се редяха в парадните колони. Но поетът Петър Алипиев – плах и беззащитен – не се уморяваше да върви по дългия път към тайните на човешката интимност. Онези, които малко са общували с него, не могат да разберат тази усложнена душевност. Но всичко, което той носеше у себе си, беше отликата на неговата индивидуалност, съхранила себе си във времето на универсализацията. Петър Алипиев не отрасна с уни-

92 верситетските знания, но той натрупа у себе си много повече чрез четене и влюбване в един или друг значим поет. Той обикваше онези, които му приличат, или на които той искаше да прилича. След „размразяването“ през 1956 г. до нас достигнаха сборниците на руските поети Манделщам и Заболоцки. Бях му ги дал да ги чете, той ми върна книгите със закъснение. Драсканици с молив отбелязваха стихотворенията, които са му допаднали, а тук-там и български превод на непознатите му думи. Случваше се веянията на тези поети да облъхват собствените му стихове, а неговият дух да навлиза в подложените на превод чужди стихове. Спомням си един случай, когато аз, доверил се на Петър-Алипиевия превод на „Към приятелите“ от Николай Заболоцки, пуснах стихотворението в тогавашния варненски вестник „Народно дело“. После куп неприятности ми се струпаха заради „идеологическата чистота“ на областния печатен орган. На моя укор за подвеждането Пешо отговори по начин, който превърна случая в смехотворен. „А пък ти да беше сверил текста, нали ти си редакторът, аз идвам от улицата и мога всичко да ти предложа.“ Петър Алипиев живя във Варна близо четиридесет години, но не стана „варненски“ поет. Той се целеше по-високо – да бъде национален. И успя. Такъв го загубихме. Не беше стигнал до юбилейна годишнина. Но какво да се прави? Поетите винаги оставят нещо недовършено.

Дева, худ. Леонид Феодор

93

ПАМЕТ

ЙОРДАН ТОДОРОВ – СЪЗДАТЕЛЯТ НА „ПРОСТОРИ” Йордан Тодоров (1931–2015) ни напусна внезапно и си отиде от един свят на духа и делото, в който той живя до сетния си ден, защото и самият той бе човек на делото и духа. Такъв живот наричаме творчески. Такъв живот наричаме всеотдаен. Защото да твориш, означава да се себераздаваш. Но не заради пари, имоти и лични облаги, а в името на светла идея за общо добруване, която, както често се случва, може да се окаже химера. Йордан Тодоров бе истински творец – писател и културен деец, организатор на духовен живот, в какъвто и той вреше и кипеше. Негова идея и негови усилия бе създаването преди 55 години на книгоиздателско дело във Варна, с мисъл за развитие на литературния живот тука. Той е създател и на тогавашния алманах „Простори”, превърнал се по-сетне в списание на творците, живеещи извън столицата. Негова идея и негово дело бе учредяването на уникален Международен фестивал на българската куклена пиеса, с което той привика във Варна десетки творчески състави от близки страни и далечни континенти. Негова радост бе превръщането на Варна в столица на куклено-театралното изкуство на света. И сам той заедно със сдружените от него творчески духове на артисти във Варненския държавен куклен театър се превърна в пратеник на мира и творчеството по безброй близки страни и далечни чужбини, където понякога там чуваха името България тъкмо чрез името на ръководения от него Варненски куклен театър. Името и славата на този свой обичан театър той защити и в написана от него книга. Ето това можем да назовем право и чест да бъдеш родолюбец, патриот на своя град и на Отечеството си. Йордан Тодоров от Варна – така античните писатели вместо фамилно име са прибавяли названието на местожителството си – написа разкази, повести и романи и десетки пиеси (предимно за обичаната от него куклена сцена). Те ще блестят като стъклата на прозорци на създаваната и от него сграда на варненското литературно и театрално изкуство. Йордан Тодоров вършеше делото на своя живот не без огорчения и нападки, които са вече прах по обувките, с които той извървя своя човешки път и творчески дълг. Не сълзи, а поклон пред паметта за човека и твореца Йордан Тодоров. Дано град Варна да има много такива свои граждани. ПРОСТОРИ

94

ЛЕОНИД ФЕОДОР, ИЛИ ПОСВЕЩЕНИЕТО И ВСЕОПРОЩАВАЩАТА БЛАГОСЛОВИЯ НА ТАЛАНТА Винаги са ме възхищавали тържеството на духа и неукротимият полет на творческата фантазия. Те даряват личността с неподражаема другост и с прозорливостта да види гледката зад хоризонта, зад схемите, зад забраните. Затова срещите и диалозите с такива свободни хора са ми носели усещането за безкрайност и вечност, зареждали са ме с позитивизъм, надежда и благодарност към екзистенцията. Затова съм и особено признателен на съдбата, че ми подари шанса да опозная човека и твореца Леонид Феодор и да осъществя с него много неочаквани и посвещаващи проекти – изложбите „Мит и реалност“, „Иномерия“, „Аз. Ние. Те. Самоидентификация“; книгите „Притча за дървото“ и „Сянка без паспорт. Избрани стихотворения от Вл. Набоков“; както и филмовата трилогия „Славянските езически богове“. Цял живот човек създава и утвърждава името си, градейки своята биография. И колко е трудно да усети и сбъдне себе си, оставайки верен на неповторимото, което кълни в него. Роден на 20 януари 1955 г., зодия Водолей, Леонид Феодор вече в продължение на 60 години живее в пълна хармония със значението на името си. Леонид – от древногръцки „подобен на лъв“, изобретателен, намиращ изход от заплетени ситуации; царствен и дипломатичен, ползващ се с авторитет сред окръжаващите го; разностранна личност с широк спектър от увлечения и занимания, непонасяща безпорядъка. Фамилното име Фьодорович, преосмислено като псевдонима Феодор (от гръцки „бог“), маркира интереса към сакралното като поведенческа, нравствена, естетическа и творческа релация на личността. Заслужил художник на Русия, президент на творческото сдружение „ТЕТЪРАРТ“ и на издателство „Пинакотека на изкуствата“, заслужил деятел на изкуствата на МАИНМ, член на ТСХР, СХР, МСХ, академик на РАНИ, член-кореспондент на МАКИ, живописец, график, скулптор, дизайнер, професор в катедрата по графичен дизайн на МИПК „И. Фьодоров“, Леонид Феодор се налага като едно от най-ярките имена на съвременното руско изкуство. Участник е в повече от 200 руски, всесъюзни, регионални и задгранични групови изложби, а така също и в повече от 50 персонални (Русия, Австрия, България, Германия, Египет). Инициатор и основен двигател е на създадената от 1990 г. международна творческа група „Синтел-Радуница“. През 2003 г. е награден със сребърен медал на Руската художествена академия и става лауреат на Международното малтийско артбиенале. През 2006-а в Москва е създаден Музей на руската култура от събрани старинни материали и произведения на Леонид Феодор. На международната изложба конкурс „Russian ART WEEK”, Москва, 2010, става носител на гран при за скулптура. През октом-

95 ври 2011-а получава 1-во място на изложбата конкурс за съвременен дизайн „Грани большого города (Страните на големия град)“. Лауреат е на Всерусийския конкурс за най-хубава научна книга и получава златен медал на Асамблеята на изкуствата през 2012 г. за авторското ученическо пособие „Язык творчеста (Езикът на творчеството)“. Същата година му носи и друг особено престижен приз – Гран при на Международната изложба конкурс „Седмица на изкуствата в Санкт Петербург“, в номинации скулптура. През 2013 и 2014 г. е удостоен със златен медал на РАНИ (Руската академия на науките и изкуствата) за високи достижения в съвременното изкуство и създаването на първия Музей на руската култура. Автор и организатор е на повече от десет международни проекта „Явь грядущего (Съзидателният Яв)“, 2001; „Пирамида отражения (Пирамида на отраженията)“, 2003; „Письмена (Писмена)“, 2004; „Трансмиф. Град земной и небесный (Трансмит. Земният и небесният град)“, 2006; „Герой нашего времени (Герой на нашето време)“, 2008; „Возвращение в будущее (Връщане в бъдещето)“, 2010; „Идентификация. Я. Мы. Они (Идентификация. Аз. Ние. Те)“, 2012–2013; „Иномерия“, 2012-2014, в които са взели участие над 50 творци от 15 страни. Написал е множество статии за организираните от него проекти, а така също за художници, за методиката на преподаването и мастер класовете. Негови творби се намират в музейни сбирки, галерии, частни и корпоративни колекции в Русия, Австрия, Англия, Германия, България, Белорусия, Египет, Италия, Ватикан, Полша, САЩ, Сърбия, Швейцария, Канада, Франция, Русия, Украйна, Узбекистан, Малта, Мароко. Леонид Феодор експериментира, осмисляйки философията на неповторимото (различното, патологичното) в неговата циклична повторяемост и съизмерност. Семиотичният подход в творчеството му подчертава философичната обобщеност и ерудиция, способността му да свързва видимото с невидимото, земното с небесното, разумът със сърцето. Съчетаването на несъчетаеми на пръв поглед детайли, напълно споделящи и утвърждаващи конкретната абстрактна идея, правят това творчество неочаквано, иновативно, провокиращо, и то не за сметка на привнесен еклектизъм. Напротив, чуждите елементи художествено врастват и заживяват в органичната симбиоза на един единен организъм, получават конкретна естетическа идентификация в компактния образ. Веднага бих могъл да дам пример за това с представата за Велес на фона на реката. Богът на пасбищата и скотовете, владетелят на подземния свят Навь, славянският еквивалент на древногръцкия Пан, оживява като въздействащ върху сетивата конструкт, органично синтезиран около смисловата представа за „всичко“. Трион, дървени трупчета, брадва, празна рамка от картина, ръкохватка ... са градивни елементи на образа и това първозданно всичко се оглежда в реката на живота – т.е. всичко се отразява във всичко. Нищо не свършва в себе си и не е затворено в себе си. Така реално и отразено се успоредяват, съединяват и сакрализират чрез своето надграждащо се остойностяване в творческото съзнание на скулптора. И тогава светът на конкретното, светът на отразеното и освещаващият творчески свят на твореца заживяват заедно, както трите разграничени, но осъвместени и безгранични пространства у славяните – Явь (действителният свят), Навь (подземният свят) и Прав (светът на боговете). Славянинът се опитва така да живее, че да заслужи място душата му и живот ве-

96 чен в Прав – страната на боговете. Творецът в света на скулптора се опитва така да гради екзистенцията си, така да работи и мисли, че да постигне синтез и хармония на видимото и отразеното в творческата оптика и творческия Аз. Можем да дадем и друг пример – полихромния релеф „Двама. Миналото“: корковата тапа, бравата, ключът, вратата, пешката, металическата халка, капачката, подметката от мъжка обувка, орнаментирана със стрелки като часовник, капачето от дамски ток са фокусирани в оптиката на един цялостен свят, осветен и организиран от две загатнати човешки фигури – мъжка и женска. Той е конкретен, реален, видим, осмислим, но в същото време оплетен от паяжината на легендата, небивалицата, хипотетичността: отворено творческо поле и пространство, очакващо и стимулиращо индивидуално интерпретативното съавторство на зрителя. Един монолитен полифоничен свят от фрагменти символи, провокиращ множество различни по дълбочина аналитични възприятия. Така Леонид Феодор създава своята новаторска митологична Паневритмия, обединявайки и осмисляйки всичко заедно, а не разделяйки субстанциите и отчуждавайки се в кулата от слонова кост. Като истински естет и ерудит той подхожда амбивалентно към съвременното и към традицията – от една страна е апологет на красивото и утвърдилото се във времето, от друга страна, апострофира и развива установеното. Движението в неговите творби, процесът на непрекъснатото преливане, променяне и ставане са преосмислени като съхраняване и провокиране на вкуса към живота, като синоним на самия живот. Дантевият ренесансов дух, гротесково сатанинският свят на Бош, експресионистично динамичните абстракции на Кандински, супрематизмът на Казимир Малевич, летящото митологическо пространство на Шагал, подсъзнателно дълбочинните рефлексии на Дали, архаичните светове на Пикасо, жената, облечена в слънце Звента-Свентана от мистичното произведение „Роза Мира (Розата на света)“ на Даниил Андреев и идеята за всечовешкото братство са само възможни стъпала и етапи от непрекъснатото развитие, конкретни творчески визии на огромния вселенски експеримент на демиурга. С радостта на дете и мъдростта на прорицател Леонид Феодор събира, изучава и творчески преработва предходния опит. Позитивно и заразително е неговото усещане и разбирането, че найвпечатляващото и уникалното в субективен и обективен план тепърва предстои, че няма граница за мисълта и възможностите, че макар и подобно на пръв поглед, няма нищо познато под слънцето, че този свят е проекция на милиарди допълващи се светове, че отделният творец е релация на стотици сбъднати и несбъднати съзидатели. Художникът по свой начин достига до прозрението на Айнщайн, че най-прекрасното, което можем да изпитаме, е усещането за тайна и че именно тя е източникът на всяко изкуство и всяка наука. Експериментите при Леонид Феодор никога не са били и не са самоцел, а последователни пътни знаци, обективно наложени и субективно осмислени от художника, вървящ по своя различен творчески път. В тях интелектът и талантът са два равнопоставени профила на едно лице, мощен съзидателен тандем, подчинен на гласа на сърцето. За призвания творец не съществуват никакви географски граници и ограничения, защото е дете на света, погледнало на мирозданието със своите очи, облъхнато от вселенския дух. Той е дар за другите – особено за онези, които не го заслужават – и всеопрощаваща благословия в името на доброто. ВЛАДИМИР СТОЯНОВ

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

1/2015

‘61

цена 2 лв.