Списание "Простори" - брой 4, 2011

списание за литература и изкуство

Варна - Кандидат за европейска столица на културата

ISSN 1313-1443

цена 2 лв.

4/2011

1 СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

4 / 2011

ПОЕЗИЯ Петър Караангов

3

ПРОЗА Лиляна Стефанова

5

ПОЕЗИЯ Димитър Калев

17

ПРОЗА Валентина Плачкинова

20

ПОЕЗИЯ Кръстьо Станишев

26

ПРОЗА Румен Романов

30

ПОЕЗИЯ Бина Калс Иван Кьосев Никола Анков

32

СПОМЕН ОТ МИНАЛОТО Георги Пенчев за Николай Хайтов

43

КРИТИКА Ваня Колева за Николай Марангозов

51

SOPHIA Васил Проданов

59

СЪБИТИЯ ХІ Международни Лихачовски четения в Санкт Петербург

75

ДНЕВНИК Родил ли се е българският гений на завистта

79

ИДЕИ Александър Запесоцки за културософията на Дмитрий Лихачов

81

ПРЕГЛЕД

90

Книги

Атлас на българската литература Димитър Костадинов. Живях на този бряг Райна Пенева. Ало, ало, слънчице Димитър Киров. Структура и граници на християнската етика

Тома от Аквино. Философски трактати Николо Макиевели. Размишления върху Тит Ливий Артър Милър. Фокус Ф. Скот Фицджералд. Завръщане във Вавилон Музика

95

ПАМЕТ 70 години от рождението на Георги Марковски Почина Георги Алексиев

96

2

Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Предпечат и печат Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Хонорари се изплащат всеки петък от 13 до 17 часа в издателство „Славена“ – Варна. Ул. „Радко Димитриев“, 59А тел. 052/ 602 465

prostori@mail.bg http://prostori.ning.com ISSN 1313-1443

На кориците - творби на Георги Урумов (1891–1957)

3

ПЕТЪР КАРААНГОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПРОЛЕТНА ТОКАТА И ФУГА

На Тончо Р. И отново се връща при нас пролетта с изгреви нежно цикламени, с гласове на прелитащи птичи ята, от топлия вятър поканени. Край селата ще екнат тежки звънци с тежки стъпки на крави и биволи, под жълтурче и лапад ще свирят щурци, както всяка пролет е бивало. Ще разцъфне светът утешително бял – взривовете на пъпките не са опасни, и ще тръгнат облаци като на бал, богати, натруфени и прекрасни. Гледам от своя прозорец светът, който от векове воюва със злото. Не към изгрева, към залеза се тълпят мислите ми за участта на доброто. Пред стъклото отвън птица пратеник долети – след нея се връща и цялото ято. Питам себе си: можеш ли да се върнеш и ти към своя сезон, към своето лято? Смешен въпрос! Няма връщане, не! Преосмислям всички годишни сезони. Немощеят вече моите рамене и ръцете ми мръзнат като безлисти клони. Изведнъж някакъв звезден прах от звук на пиано посипва душата ми – някой свири Токата и фуга от Бах, най-великата музика на земята. Сега светлината в нестройната ми душа иде с музиката, от човеците сътворена.

4 И навярно няма никак да съгреша, ако мога оттук само нея да взема, когато тръгна по смълчания път, който води към небесните необяти. И нека тогава тимпаните да гърмят и пианата да свирят лунни сонати... Тук звукът на един ироничен тромпет към небесния свод се устремява. Вдига ръце умореният тъжен поет, сякаш победен се предава. От вечерния свод се отронва звезда. Ечи пианото от покривите нататък. По лицето ми, чувствам, се стича сълза. Свеждам глава – да не види светът, че съм плакал.

ЛЯТО Небето се е простряло синьо като в детските букварчета. А полето е натежало от глухарчета.

КЪСНА ЕСЕН Затварят ветрове студени небето с облаци и дим. Претръпнали и примирени в чакалнята на зимата седим.

ЗИМА Най-жесток от всички сезони. Белота с многоточие – врани! От нашите топли невидими рани замръзнала лимфа се рони.

5

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА МОЯТ ЛУД ВЕК Откъси от роман

РОЙСЪТ И КРЕСЛОТО НА КНЯЗ ДОЛГОРУКОВ Бяхме трета година студенти, когато Димитър Методиев реши да напусне Литературния институт „Максим Горки” и да се върне в София. Беше нечувана дързост. Поиска среща с посланика Стела Благоева, дъщеря на Димитър Благоев. Помоли ме да отида с него, от солидарност, беше много слаб, пребледнял, разстроен. Ние, пет момичета, живеехме в една стая на последния етаж на института. Той обаче с другите студенти беше в общежитие далече от Москва и при тежки студове губеха само за път повече от пет часа, което според Митко не му даваше никакъв шанс да продължи да учи и да пише. Стела Благоева го изслуша пламнала от гняв. Възмутена и ужасена от неговото решение, тя ни изгони. Само след два дни се обадиха от посолството. Двамата веднага да се явим при посланика. Благоева беше кратка: „Живеете при условия, в които един поет наистина не може да работи сериозно. Двама дипломати с големи апартаменти ще отделят по една стая за вас.” Така ненадейно получих стая в просторния апартамент на наш втори секретар в района на зловещия затвор Бутирка. Празна. Надявах се да ми дадат нещо от вехториите на посолството. Идеята беше на шофьора на Благоева и той по нейно нареждане се зае да ме „обзаведе”. Беше на средна възраст, енергичен и услужлив. Вмъкваше по някоя руска дума в своята трънска реч. В мазето се валяха какви ли не „антики” без стойност. Омазани в сажди, прахоляци и паяжини с него открихме два по чудо оцелели стола с огризана дамаска и олющена маса с три крака. За да намерим четвъртия, нагълтахме облаци прах. И най-важното – голяма ръждива пружина, също с три грубо монтирани крака. Ще подложиш няколко дебели учебника, успокои ме шофьорът. Омотан в някаква паяжина, грубо изпсува. Накрая изскочи някаква навита на руло персийска пътека с мазни петна. Взехме и нея. Без ентусиазъм, просто така, посегнах и към дебела рамка с изтърбушен пейзаж, така и не разбрах от кого, но шофьорът каза, че ми липсвал само тоя боклук и аз почти засрамено я оставих. Какво повече ми бе нужно! Наистина – имах страшен късмет. И тук млъкнахме.

6 Опасната Бутирка беше на другия край на Москва. Как да закараме до там тоя боклук? С ройса! – отсече той. А посланичката? Смелостта му се сломи. Хукна за разрешение. Всичко пропадна, помислих. Каквато е серт! Защо питаш!

– срязала го. Изпълнявай задачата! Със злост набутахме ръждивата пружина в ройса през задната му врата. Но проклетницата остана да стърчи навън повече от метър! Важният ройс гнусливо побра всички други вехтории. И тук загрях. Чакай, това не е просто автомобил! А какво е, майната му, ядоса се шофьорът. Този автомобил е прочута реликва. Не случайно са го дали на многоуважаваната Стела Димитриевна. Смъквай пружината. Той е бил на Ленин! Той е исторически! Я не се превземай. На мен ми е наредено да изпълня задачата, качвай се! Без никакво чувство за срам и неудобство подкара колата по Ленинградски проспект, по най-оживените столични кръстовища и булеварди. Да се бях изправила гола в ройса, нямаше така да изумя московчани, като тая пуста пружина! Пред един червен светофар хлапаци се опитаха да яхнат пружината, но не успяха. И точно тогава ни спряха двама милиционери. Скандалът беше неминуем. Току-виж доайенът на дипкорпуса получи протестна нота за сериозно нарушение с политически подтекст. За подигравка с революционното минало. Ще стигнат до Сталин. Онемях. Шофьорът ни най-малко не се притесни. Двамата едри мъже огледаха осъдително и нас, и ръждивата госпожица, после за дълго спряха поглед на дипломатическия номер на ройса. И козируваха много почтително. Размина се. Изгубих търпение. Тая Бутирка е на края на света.

– Лош квартал ти се падна. Като те питат: Къде ще спиш? – В Бутирка. Откъде се връщаш? – От Бутирка. За тази Бутирка се разказват какви ли не ужасии!

– съжали ме шофьорът. Прочутото дипломатическо возило прегази като нищо тънкото естетическо чувство на столичния град. Но задачата бе изпълнена. Укрепих ръждивата гостенка с томове от Тургенев, Чехов и Салтиков-Шчедрин. Курдисах масата, като я заклещих под перваза на прозореца. Почистих проскубаната дамаска на столовете. Изпрах персийската пътека и, макар все още на мазни петна, доби цвят и ми се стори дори приятна. Разкош!

– Търсят те! – жената на втория секретар внесе телефона. Митко Методиев: – Лилянче, познай на какво седя? Познай де! На креслото на княз Долгоруков – огромно, богато инкрустирано, със седеф и сребро. Тапицирано с кадифе в меки пастелни тонове.

– Айде бе!

– Познай къде съм си подредил ръкописи, тетрадки, книги? На елегантно бюро от абаносово дърво, с изящни крака, които са с подобни инкрустации, но с друг сюжет. А сега познай на какво ще спя? Никога няма да познаеш – разкошен креват на Ростови с табли от червено дърво, лакирани, с лъвски глави от четирите краища.

– Ти си луд!

– Чакай, чакай, познай какво още допълва тая картина? Люлеещ се стол, ръчна изработка с еротични сюжети, докаран за княгиня Лигурска от Индия.

– Посмали, манго!

7 – А килимът, който проснах от край до край, е китайски, копринен.

– Стига бе!

– От династията Тан…

– Отде, дявол го взел, всички тия чудесии? Ти пак ме връзваш!

– Всичко е от отдела за обслужване на дипломатическия корпус. Трябваше само да позвъня по телефона от името на първия секретар и в определен час ме поканиха да подбера мебелите.

– И колко струва? Колко е наемът?

– Не знам. Още не са ми казали. Лилянче, познай… – И така изреди още едно-две по-дребни неща като китайска лакирана ваза, мастилница и пр. Беше късно, капнала от умора, зашеметена, постлах две стари одеяла върху ръждивата пружина и заспах. Все пак доволна, много доволна. Митко не дойде на лекции. Спи в леглото на Ростови, си казах. Къде е сънувал в онова Белово такъв разкош?! Бяхме непрекъснато заедно, но никога интимно близки. Ние, жените, си почиваме с такива мъже. Това беше така по много причини. Не, той нямаше любимо момиче, нито какъвто и да е ангажимент по онова време. При това имахме много общи теми, интереси, но това не ни обвързваше с чувства. Най-сериозната причина бяха неговите ръце – вяли, безхарактерни, безполови, покрити с ужасни брадавици. Аз пък се влюбвам в мъжките ръце. Ако мъжът в първия миг ми се харесва, като видя ръцете му – всичко отива по дяволите. Може да е хубав, дори наглед мъжествен, сериозен, интересен, талантлив, добър, какъв ли не – но ръцете решават всичко. От първия миг, когато се влюбиш в тях, те започват да те прегръщат. Та с Митко винаги бяхме на едни ръце разстояние, но не в оня рекламен смисъл. Митко се обади след три дни. Лилянче, познай защо не съм на лекции! Тук е такъв лукс, не ми се става, не ми се излиза… А ти, ти на какво спиш? Казах му за пружината, но прикрих за ройса. Дойде ред той да се чуди: Ти си луда, луда си, ама чак толкова! Да паднеш така ниско, да обираш боклуците на посолството! Ела да видиш колко си сбъркала и да се засрамиш. Отидох. Наистина ума ми се взе. Измина месец. Късно след полунощ ми позвъни.

– Лилянче, познай какво се случи днес? Провал. Изнесоха мебелите. Килима, вещите, всичко. Само за тоя месец им дължа наем равен на четири мои стипендии! Тази нощ ще спя на пода. Утре Петкови ще ми дадат скапана кушетка, която е забутана в мазето. Четири стипендии! Откъде? Помагай, сестро, загубен съм! И до днес се чудя как събрахме от приятели, познати и кой ли не тази невероятна сума. Добре че работех вечер в Радио Москва. Превеждах от руски на български до късни нощи. Колкото и да е странно, по онова време само аз и Джагаров учехме и работехме. Митко вече спеше на стара кушетка, а краката му стърчали две педи.

ЗАБРАНАТА Стела Благоева до края си остана загадка за мен. В нея имаше нещо ексцентрично. Страховито строга, до грубост взискателна, безкомпромисна, а странно

8 отстъпчива, благородна, уязвима. Семпла наглед, но винаги в черен костюм, двуреден, с копринена бяла блуза. Нищо романтично. А слуховете ме стряскаха с историята за една луда любов. Никога не научих подробности. Но въображението ми ги вдишваше като аромат на „Шанел” в спартанския ù кабинет. Какъв „Шанел”, това си е чиста измишльотина. Едва доловим дъх на „Красная Москва”. Само обувките ù бяха буржоазни в тогавашните мои представи. На нисък ток, черни, лачени, с големи бляскави катарами. Бяха обувки, които ме шашваха със своята загадъчна женственост. Те имаха като че друг, свой живот, извън нея, извън аскетизма ù, извън строго определените ù принципи и правила. Плавно потъваха в мекотата на персийския килим, като че бяха жадни за неосъществена милувка. Чудех им се на тези обувки и тъпчех на място със своите тежки половинки, с груби връзки и гумени подметки, които често оставяха мокри петна. Грозната стара мома, която всяваше ужас у подчинените си, която не издаваше греха на сантименталното си сърце, никога не престана да ме учудва, възхищава и ужасява. Но този път надмина всички мои очаквания. По лично нареждане на посланичката се състоя общо студентско събрание в аулата на Московския университет. Амфитеатралната зала, запазила невидимото присъствие на руски академични величия с вековна слава, сега бе препълнена с български студенти. Никой не знаеше защо внезапно ни свикаха, не се задаваше нито 9 септември, нито 7 ноември. Красивата аула внушаваше особена празничност. Седях с Митко и Джагара високо на предпоследния ред. Изгарях от любопитство. Бях почти уверена, че се е случило нещо прекрасно и значително. И ще ни го съобщят точно тук. Изобщо си падах по изненадите. Влезе Стела Благоева. Станахме и бурно я аплодирахме. От високо ми се видя още по-нисичка и тромава, с отпуснати рамене в своя черен костюм и бяла блуза с жабо. Славчо Васев я следваше със същата пингвинна стъпка, като че неудачно се опитваше да я имитира. Той сдържано откри събранието. Познавах го добре и усетих, че нещо не е в ред. Стела Благоева беше признат оратор, но започна неуверено. Изтласкваше приглушените гласни насила. Гледаше ни мургаво безизразно лице. Слушахме втръснали думи за гордостта да учим във великия Съветски съюз, за великия съветски народ, който ни прие, за великия Сталин. След като каза „Сталин”, станахме прави и дълго ръкопляскахме. Тя ни гледаше със същия безизразен поглед, без да направи опит да си лепне дежурна усмивка. Странно начало. Ръкоплясканията стихнаха. Гласът ù стана още по-нисък и тревожен.

– Срамувам се от вас! Защо да ви напомням? На съветските хора им е строго забранено да се женят за чужденци. Това е закон! – Замълча. Изведнъж извиси глас. – Какво да отговоря на другаря Сталин? Защо българските студенти подлъгват руските момичета? Защо? Какъв отговор да дам на майките, на бащите, на семействата? Залата замря. Никога преди това не бях виждала толкова гняв и жалост да се побере в едно грозновато женско лице. Нейното.

– При мен вчера дойде съкрушена майка. Дъщеря ù бременна от наш студент. Без никаква надежда за женитба. Жената работничка от завод „Сърп и чук”. Загубила мъж, двама братя и баща през войната. Сама отгледала и изучи-

9 ла своето момиче. Дъщеря ù трябва да отгледа също сама детето си. Страшно. Каза ми: Вие сте отговорна за тия момичета. Вие! Не им ли стигаше мъката от войната? – Благоева понижи глас. – Кажете ми, научете ме какво да кажа на тази клета майка? Кои сте вие, за да обричате на такава трагедия руски семейства, руски майки? Старата мома се задъха и замълча. После внезапно вдигна глава: – Кольо, излезте да ви видят всички. Искам да ми кажете защо не помислихте за жестоките последствия, за съдбата на момичето? Той слезе от някакъв горен ред. Дребен, кожа и кости, русоляв. Застана на подиума. Мълчеше забил поглед в краката си като първолак. Благоева чакаше. Страшна роля на инквизитор за една състрадателна, леко ранима душа. Какво ли си мислеше в този момент? За първата любов? Аулата не дишаше. Той продължаваше да мълчи. Нейното нелепо „Защо?” увисна във въздуха. И тук той почти проплака: – Изпуснах се, другарко Благоева… Нашият неудържим, лекомислен, безмилостен студентски смях раздра аулата. Стела Благоева се олюля. Вдигна празен поглед към нас. После бавно, несигурно, с ранена стъпка се насочи към изхода. Ехидно се усмихваше моят луд век.

РАННИ ЛУДОРИИ Тоя мой живот се оказа натъпкан с любовни истории и драми – и смешни и земетръсни. И нито една завършена, пълна, златна. Все накълвани от птицата случайност, все над пропаст, по свлачище. В поезията на Юлия Друнина, моя състудентка, няма банален стих, но в живота ù не беше така. Какво по-банално от това да се влюбиш в учителя си, в преподавателя? А тя по това време бе влюбена в Александър Коваленков, видния поет, който в института водеше семинара по поезия. През зимната ваканция Юлия научи, че той е в Малеевка, писателския санаториум на 100 км от Москва. Каза ми: – Ти си чужденка. На теб не могат да ти откажат. Да отидем в Литфонда и да поискаме карти за почивка в Малеевка. Ти ще мълчиш, аз ще разкажа колко си зле. Не спиш. Не ядеш. Ти и без това си кльоща. Ще се смилят над нас. Ония жени са много добри. Синовете им са загинали на фронта. Как да откажа? Говореше само тя. Жените едва не се разплакаха. „Милая болгарка, колко е слабичка.” Можехме да тръгнем още на другия ден. Юлия – на седмото небе. Дори си купи нова шапка. Пристигнахме в Малеевка в ранен следобед, помъкнали куфари. На терасата пред дома самият Коваленков. В елегантен костюм за ски. До него красива, стройна дама, също екипирана, с небрежно разкопчано яке.

– О, девочки! – смая се той. – Сега ли пристигате? Много се радвам. Лидия Павловна, това са Юлия и Лиляна, две мои ученички! Тя ни се усмихна, хвана го под ръка и двамата се загубиха в снежната гора.

10 Юлия цяла нощ не ме остави да мигна.

– Александър Александрович с любовница, тая лисица от „Новий мир”! И как го гледаше! Беше неутешима. Отчаяни заспахме призори. Към седем ни събуди писък на линейка и страшна врява. Набързо се облякохме и изскочихме навън. Линейката беше за нея. По невнимание в банята лиснала лицето си с канче вряла вода. Тежко обгаряне. Целия дом изпрати линейката с огромна тревога. Повечето се прибраха, ние развълнувани останахме навън.

– Хайде, прибирайте се, студено е. Беше той. С куфар в ръка. Заминаваше. Всичко получи неочакван обрат. Юлия отдавна не умееше да плаче. Но ми стана болно да я гледам.

– Да покараме ски!

– Не, по-добре и ние да се върнем в Москва.

– А жените от фонда? Нали ги излъгахме, че сме болни? Как така?

– Аз си тръгвам, а ти както решиш! И тук ми дойде на помощ едно момиче от персонала. Каза, че Михаил Михайлович Пришвин ни чака двете на чай днес в пет часа в своя апартамент. За Юлия беше вълнуващо. Все едно мен да ме кани Иван Вазов. Ученическа почит към класиката, преклонение.

– Ще бъдем в пет – каза тя, без да пита за моето съгласие. Любовното лекомислие се изпари.

ТАЙНИТЕ НА МАГЬОСНИКА Пришвин бе жива легенда. Тогава на преклонна възраст, но запазил удивително духовно излъчване. Беше ни поканил, както сам каза, защото е чел и обича поезията на Друнина. Всичко започна удивително! Тя стоеше като препарирана, докато той издекламира две от най-хубавите нейни стихотворения. Съпругата му Валерия Димитриевна нежно стисна ръката ù. Юлия никога нямаше да забрави този ден. В стаята имаше тулски самовар. Чаят ухаеше на горски плодове. Пред нас кристална бонбониера с неизменните „Мишка”. Михаил Михайлович внезапно се подмлади. Стана закачлив и по руски галантен с трите дами. Среброто на острата му брадичка святкаше, обърната към мен.

– Много се радвам, че ни гостувате. България за нас, русите, е романтична страна. Помните ли, още Пушкин ни омая с магията на вашия народ. А Тургенев? И само те ли?! Аз не успях да видя красотата на земята ви… Но, Валерия Димитриевна, ето че България сама дойде при нас. Той ме прегърна. Един такъв мил, шишкав старец, цяла вселена, вълшебник на словото, самата Русия. Пиехме по втора чаша чай, когато той ни помоли да кажем по едно-две свои стихотворения. Юлия се изправи, започна явно притеснена, с оня характерен за нея нисък, плътен глас, без да поглежда Пришвин. Той слушаше внимателно сякаш изучаваше нейното красиво лице, явно очарован. В нея имаше нещо не-

11 повторимо руско, което явно му харесваше. После той помоли: – Нека да чуем как звучат стиховете на български, близък, славянски език. Едва ли с Валерия Димитриевна ще разберем всичко, но важна е музиката. После Юлия, вече по-свободна, сама предложи да каже наизуст преводите на тези мои стихове. След кратко литературно четене Михаил Михайлович заговори на своята любима тема – руската природа.

– Този дом в Малеевка е заобиколен от безкрайни гори. Тук са били немците. Всяко дърво помни онова време. Утре ще излезем с вас, Юлия Владимировна. Ще събудим паметта на боровете и елите. Всичко е записано на техните стволове. Искам да ви посветя в тайните на тоя древен руски лес. Вие имате душа за тайните му. Събирал съм ги десетилетия, за да ги поверя на поети като вас. Така се роди нова любов. Друга, но не по-малко романтична. Юлия написа там най-руските си, най-силните си стихотворения. По онова време не бях чувала дори думата „хоби”. Заменяхме я със „страст”, „увлечение” и пр. Попитах Пришвин кое е тяхното най-силно увлечение. Да събират гъби. И двамата с жена му обичат до полуда да събират гъби. Но сега почти се излекувахме от тази страст, след един злочест случай. Двамата тръгнали за гъби в една от най-глухите гори на Подмосковието. Михаил Пришвин изостанал, а Валерия Димитриевна се увлякла и по едно време объркала пътя. Било свежо юнско утро. Кошницата ù тежала с чудесни бели гъби. Точно да налучка вярната пътека, изотзад я сграбчили груби ръце. Брадясал мъж. С два удара я проснал на земята. Измъкнал златните пръстени от ръцете ù, верижката със скъп платинен медальон, съблякъл вълнената ù жилетка и я пребил до несвяст. Когато се свестила, била боса, окървавена. Нямало я дори кошницата. Само гъбите разпилени наоколо. Така я намерили две селски жени, които също излезли за гъби.

– Още сме болни – каза тъжно Пришвин. – Още не можем да дойдем на себе си. Валерия Димитриевна дълго лежа в болница. Тук наоколо казват, че е спокойно. Но бъдете много внимателни, момичета! С Юлия Друнина го гледахме прехласнато, като че е излязъл от вълшебните миниатюри в „Горска пътека”. За нас той самият беше „Хранилище на слънце” – с всичко, което носеше в себе си – жестовете, гласа, погледа, историята, Русия. В онова време на мен, двадесет и две годишната, Михаил Пришвин можеше да ми бъде прадядо. Но дори не помислях за това. Той излъчваше младо тайнство, което ни вълнуваше по особен начин. Три години по-късно той завинаги се пресели в земята на неподплашените птици. За да се слее с нейната пръст, вечната. От него ми остана една формула на духа: „Пиша – значи обичам.” Така нарекох своя есеистична книга, като жива връзка с магьосника и мъдреца. Но най-любимата ми негова миниатюра беше и си остава: „Човек непременно трябва да бъде твърд, защото злите хора обичат меките, добрите и ги превръщат в свои патерици. Нека се запомни, че истинското зло е сакато и се движи винаги с патериците на добродетелта.”

12

СТРАШНА ВЕСТ – УЧИТЕЛЯТ АРЕСТУВАН С Юлия чакахме с нетърпение да започне поредният семинар с Александър Коваленков. Нейното романтично увлечение пламна с нова сила. Той беше един от най-красивите мъже по онова време в литературна Москва. Висок, с безупречна спортна фигура, тъмноок, с бляскава кестенява коса. Бяхме очаровани от неговите „пътешествия” в руската поезия. Юлия го гледаше с влажен поглед изпод тежките мигли. След семинара той забързано тръгваше през двора, а ние го следвахме до Пушкинския площад. Може би и аз бях леко увлечена, запленена от тоя привлекателен мъж. От гласа, с който казваше наизуст непознати дори за руските студенти лирически шедьоври от двайсетте години. Беше смело. И неочаквано – Гумильов, Северянин, Георгий Иванов. На този ден очаквахме да бъдат обсъдени стихове на Евгени Винокуров. Но Коваленков не дойде. Съобщиха ни, че семинарът се отлага. Плъзна страшен слух: „Александра Александровича взяли.” Значи прибран, арестуван. Беше невероятно. Научих го първо от Юлия. Тя ми говореше шепнешком, докато се влачехме унило по Тверской. Бях потресена. Объркана и нещастна. Юлия се усули. Безсъницата я нападна с предишната стръв. След лекции ме повличаше далече от института, към Белоруската гара. Стиснали по шепа копейки, търсехме различни улични телефони. Няколко пъти на ден Юлия се обаждаше на жена му: „Как е той? Има ли нещо ново, Мария Ивановна?” Отговорът, вежлив и сдържан, бе само едно: „Престани да звъниш!” Винаги само: „Престани!” Юлия пребледняваше, ругаеше, но беше безсилна. Никаква вест от нашия Александър Александрович. Тая внезапна беда още повече ни сближи. Юлия говореше само за него. Съвсем полудя. В института мълчаха. Дори името му не се споменаваше. Прехвърлиха ни към друг семинар. Продължихме да звъним на жена му с настойчивото „Има ли нещо ново” и с още по-сдържаното „Нищо! Престани да звъниш!” Не преставахме. „Дура! – казваше Юлия. – Ревнува.” След няколко месеца Александър Александрович внезапно се появи. Остриган нула номер. Различен. Бяхме потресени. Каква коса имаше! И погледът му друг! Любовта на Юлия пламна необуздано. Той я гледаше отчуждено. Тогава тя реши отново да грабне вниманието му, да докаже своята преданост. Приготви цикъл любовни стихове. Преведе заедно с Володя Солоухин цикъл от моя интимна лирика. Беше нещо като поздравление, подарък за него. Лирика, признание за любов. И остриган беше хубав. Първа чете Юлия своите нови стихове. Задъхана, искрена, женствена. После Солоухин избоботи моите. Юлия допълни също последните си преводи. Не беше любовна лирика в днешното разбиране. Бяха свенливи стихове, романтични, целомъдрени, за една едва загатната обич. Но все пак – интимни. Той ги изслуша, без дори да се усмихне. След значителна пауза се изправи. Впи в нас странен поглед.

– Какво е това? Не мога да повярвам, че се явявате на семинар с тези стихове. Къде е традицията на нашата гражданска поезия, на Маяковски? Потънали

13 сте в дребнотемие. Животът кипи. Повече от всякога е нужна поезия на съзиданието! И тримата – втрещени. Юлия готова да се разреве. Аз – не мога да повярвам.

– А вие, Юлия Владимировна, която създадохте христоматийни стихове за войната, докъде я докарахте днес? До сълзливи интимни признания. Вие, която почти дете, ранена два пъти, стигнахте до Берлин! Какво става с вас? Къде е силата на военната ви лирика? Подвели сте и Лиляна! Володя стана и смело се опита да ни защити.

– Това е най доброто от две години в нашия семинар, Александър Александрович, топла лирика, човешка. Да, интимна, но дълбоко искрена.

– Юлия Владимировна, не очаквах от вас! – отсече Коваленков и напусна аудиторията. Когато забързано тръгна през двора към Тверской, не го последвахме. Седяхме на една пейка под тополите, за да се сбогуваме мълчаливо с най-романтичната си любов. Беше остригана. Нула номер. Благодаря на съдбата, че това беше само един печален епизод. По-късно се срещах не веднъж с истинския Александър Коваленков. Беше отново оня, когото юношески обичахме и уважавахме. Учителят. След години, по време на „затоплянето”, при мое пребиваване в Москва, Александър Коваленков ме покани на обяд. Все така елегантен, той не бе загубил нищо от своя чар. Седяхме в ресторант „Динамо” на едноименния стадион. Странен негов избор – по-близо до младостта. Москва и София се смесваха в разговора ни. Той горещо се интересуваше от всичко, което става у нас, от книгите ми, от моята работа. С мил хумор си спомняхме за института, за началото, за моите първи стъпки. След обяда поръча грузински коняк и за мое огромно учудване вдигна тост: – Лиляна, желая ви да бъдете по-лекомислена! Моля ви, бъдете по-лекомислена! Онемях. Очаквах да чуя от него всичко друго, само не това. А оня семинар, където влюбените ми стихове с едва покълнало лекомислие бяха затрупани със сурови думи? Той ме гледаше нежно и приятелски. Сега беше истинският Александър Коваленков. Нелепо се изчервих.

ПАУСТОВСКИ ПРЕДСКАЗА ЛЮБОВНИ ВЪЛНЕНИЯ Среща ли имах, или бързах да получа писмо, не помня. В тесния институтски коридор нелепо се сблъсках с Константин Георгиевич Паустовски. По-точно налетях на него с всичка сила. Той се олюля – ха да се строполи, а аз върху него. Някой се впусна да ни помогне. Загубила слово, гледах уплашено стария човек. Вдигнах от пода очилата му и с трепереща ръка му ги подадох. Той ги нагласи неловко и се усмихна: „А, това сте вие!” Каза го с такъв топъл глас, с такава виновна интонация, че ме лиши от всякакъв опит да го умилостивя. С опакото на смутена длан размазах глупава сълза. Той протегна ръка и бащински ме прегърна. „Успокойте се, скъпа, нищо страшно не се е случило!”

14 Нямаше по-уважаван и обичан писател и учител в института от Константин Георгиевич Паустовски. А аз, дивачката, го пометох като фурия. Точно него, деликатно слабия, готов и на мравката да стори път. Не бях негова студентка, но той вероятно знаеше коя съм. Наблюдателното му око бе уловило дебелите ми плитки и необичайната външност на чужденка – южнячка. За проклетия първи път се срещахме, и то по такъв злочест за мен начин, но той не побърза да отмине. Тръгна бавно с мен по коридора, продължихме заедно по алеята в двора. Запита ме за София, за моите родители, кой е любимият ми поет? Яворов. Не, известни са му Вазов и Ботев. А морето? А вашите красиви морски градове? Беше неловко, но му казах, че едва през миналата ваканция за първи път видях море. И само Варна. Моите родители, учители, нямаха възможност да заведат мен и Милчето на море. Това са цели 500 километра. Като ни видя, морето се зарадва. Вълните ни посрещнаха палаво. Варна е… Изведнъж спрях уплашена, че така лекомислено съм се разбъбрила, а той се усмихна ласкаво: Продължавайте… Тогава не можех дори да помисля, че след години ще се радваме заедно на нашите южни брегове…Но начинът, по който той ме слушаше, внезапно ми даде кураж и го погледнах с отчаяна смелост: – Константин Георгиевич, отдавна исках да ви помоля: бихте ли ме приели в своя семинар? Вярно е, че у вас са най-добрите млади разказвачи. Но вашата проза… За мен е поезия. И аз… Не довърших. Не смеех да го погледна.

– Не съм имал друг такъв случай – каза и замълча. – Никой не се занимава в два семинара. – И леко повиши глас: – А защо не? Бихте могли да дойдете още утре в единадесет, знаете аудиторията. Е, пак ще се видим, Лиляна – и се отдалечи с меки стъпки по алеята. Аз стоях безмълвна, скована, преживяла ония мигове, които никога не се забравят. Многогодишната близост с Константин Паустовски в неговия семинар остави трайна следа в целия ми творчески път. Той беше изключително строг в своите оценки, но и ласкаво добронамерен. Знаеше цената на будното око, на писателското постоянство и изострената наблюдателност, най-важната част от творческия процес. Майсторството беше постоянна и главна тема на неговите схватки с младите хора. За мен той беше и си остана поет, ненадминат лирик в прозата. По-късно в руската преса Константин Паустовски направи едно безценно за мен признание: „Педагогическата работа, която ми отнема не малко ценни писателски часове, за мен е живителна струя, подхранваща моята творческа енергия. Когато работиш с нашата прекрасна писателска младеж, чувстваш как сам ставаш по-млад, заразявайки се от нейната жизненост и устременост напред. През последните години между моите студенти се появиха талантливи младежи и девойки, дошли да се учат при нас от страните с народна демокрация. Иска ми се да отбележа между тях завърналата се вече в родината си много талантлива млада българска поетеса Лиляна Стефанова и двама румънци, които напълно оправдаха възлаганите им надежди – Григореску и Селкудяну. Те са твърде различни, тези двама земляци, по своите творчески наклонности и темперамент,

15 но и двамата стоят здраво на краката си…” Каква щедрост и доброта към нас, младите тогава, които още не бяхме заслужили тези думи. И съвсем неочаквано в онова време отново се сблъсках с Константин Георгиевич, но по съвсем друг начин. Случи се в прочутата писателска обител Малеевка. Вечер писателите се събираха в големия хол на приказки. Още нямаше телевизия. С Юлия Друнина бяхме свидетели на блестящи писателски състезания по красноречие. Много често Константин Паустовски седеше мълчаливо и слушаше. Идваше момент, в който той беше в центъра на вниманието. Бях слисана. Той гледаше на ръка! Всички притихваха в очакване. Както си седеше мълчалив и уединен, внезапно се преобразяваше, озарен от дяволита усмивка. Въображението му създаваше удивителни цветни разкази, които за жалост никой не записваше. Работил цял ден върху новата си книга, навярно търсеше отмора. Една вечер Юлия не устоя на изкушението, макар че беше силно респектирана от него.

– Константин Георгиевич, много ви моля да погледнете и в мойте тайни. Със същия мек, леко приглушен глас и деликатност той пое ръката на Юлия и дълго я гледа.

– Виждам любовен трус, Юлия Владимировна, опасен трус, може да ви погуби. Бъдете внимателна. Не може да се каже, че любовта е безответна. Мъжът, в когото ще се влюбите, няма да е безразличен към вас, напротив. Не му стига смелост, страст, решителност – той спря и мъчително дълго се взира в нейната длан. – Ще страдате, много ще страдате с него. Може би не е зле за един поет? Тук виждам и друг мъж, който отдавна отчаяно ви обича, но стои в сянка. Вие дори не подозирате колко е злочест. Неговата ревност е като слънчево изригване. Юлия слушаше затаила дъх. Лицето ù пламна, докато Константин Паустовски се гмуркаше като опитен плувец в нейните тайни. Той довърши, поглеждайки я през очилата: – За жалост той няма да докосне сърцето ви. Ще го отхвърлите с болка. Съдбоносна грешка. Ще го разберете късно, много късно. Моят скъп преподавател беше стар човек, леко приведен, с делничен костюм, със силно оредяла прошарена коса. Говореше приглушено. Думите му имаха магическо въздействие за нас. Юлия, пламнала и зашеметена, се сви до мен. Пищна дама, скъпо облечена, съпруга на прочут и много богат драматург, протегна ръка. По устните на Паустовски плъзна лека насмешка.

– Ще ви се случи беда. Скъп семеен сервиз с огромна антикварна стойност ще бъде изпочупен по невнимание. За вас това ще бъде тежка загуба. Вие сте ценителка на красиви и ценни предмети. Непростимо невнимание на съпруга ви. Това ще нарани чувствата ви към него. Ще бъде нещо непоправимо… В делника ви ще нахлуе нова вълна – увлечение по известен актьор, красив мъж, който не е влюбен във вас, но след време… Точно тогава ще пристигне телеграма – вест, която ще промени живота ви…

16 После Юлия настоя Константин Георгиевич да гледа и на мен. Бях притеснена и уплашена. Той пое ръката ми с нежност, задържа я, вгледа се в нея мълчаливо и каза: – Виждам страсти – южни страсти, опасни, поврати, трудни изпитания, коварни пътища на желанията. Ще препречи пътя ви тайнствено обещание. Ще потъвате и ще изплувате, нова и по-силна. Винаги ще гоните нещо, някого… – тук той спря. Притегли моята длан по-близо до очилата: – Чакайте, тук виждам и друго! Облак, подгонен от буря. Заплашва сериозно, затъмнява небето…– вдигна глава и впери поглед в мен. Млъкна. Юлия се завъртя на стола нетърпеливо. Дошлият без да го усетим Юри Нагибин запали цигара. Константин Георгиевич отдалечи ръката ми. Гласът му стана по-остър, странен: – Вие ми вярвате, Лиляна! Не може да бъде! На всяка дума вярвате! Мило мое момиче, да не би да смятате, че съм врачка? Предсказател, ясновидец? Това е страшно, Лиляна. Аз просто си бъбря разни измишльотини, забавлявам се. А вие ми вярвате! Може ли да сте толкова наивна? Скъпа сударня, сеансът свърши – и целуна малко виновно ръката ми. После, за да промени темата, попита: – Баща ви музикант ли е? Удивителни са тия три гласни в името ви. Може би най-красивото име, което зная. Освободете това многогласно пеещо име. Махнете фамилното. Подписвайте се само с „ЛИЛЯНА”. Нищо повече не е нужно! Тия три срички – Ли, ля, на – имат вълшебна сила. Приятно ми е да ги изговоря. Вие сте щастливка, че вашият баща ви е дал това име. Послушайте ме!

– Прав е Константин Георгиевич – каза Юри Нагибин, – остави само името. Няма да сбъркаш. Името е много важно! Както направи голямата узбекска поетеса Зулфия. По-късно у нас споделих с Никола Фурнаджиев идеята на Константин Паустовски. Той раздвижи в усмивка дебели устни, като че съм му разказала анекдот, дотолкова беше развеселен от хрумването на големия руски писател.

– За тях, руснаците, може да е така, но у нас трудно ще се приеме. А гласните в името ти навярно звучат приятно за неговия тънък слух. Та той е майстор на поезията в проза.

17

ДИМИТЪР КАЛЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ТЪКАН Престраши се най-после, мисъл, и слезни в тази ракова тъкан, за да вкусиш такава мъка, за която и Бог не е писал. Всичко вън е суетна злоба, приповдигнато, маниакално. Кое друго е така реално, освен да си в смъртта, във гроба – да си тъкан с невидим вътък, включващ всичко, от мен мислимо, всичко чувствено, всичко зримо, всичко ясно и всичко смътно. Явно всичко това ми коства да съм жив, да е живо всичко, тоест жив съм, защото отричам да съм аз (тук възниква Господ). Колко страшно съм бил устроен! Цял живот мислих с моето тяло, едва днес го видях – отмаляло като теб, златно минало мое. Цял живот се иконописвах. Много зъл бях. Сега съм болен. Чувам ракът как в мен се моли: „Престраши се най-после, мисъл!”

СТЪПВАНЕ Със това утаено под кръста съзнание схващам тромаво всички човешки тела; по гръбнака ми съска нагон за крила и посява под плешките покаяние.

18 Затова ви изглеждам във кръста пречупено (клин със слънчево възелче за глава). Най-добре ме забийте във слух, във мълва или в друго, което минава за глупаво. Засега с мъка влизам във ваште понятия – като живо заровен гърча своя гръклян (горе вие долавяте звук неразбран). Но това е духът, който трябва да пратя много, много преди по растежа на думите да прорасна‚ трънясал, във ваште пети. А петите са воля, която лети – тоест вие ще стъпвате в мойта разумност.

ВЕЛИКИТЕ ЕЗЕРА НА АМЕРИКА Тук водите на Мичиган са си дали власт. Без да влизат в самия град, стъпкват празната сила на всеки площад, премълчават човешкия глас като етер, през който животът гребе, и живеят сега за сега (под високата архитектурна тъга по европейското ни небе). А самата им течност е поместена там – във Великите езера (мен ми стига това, за да мога да разбера защо няма в Чикаго храм). Няма лошо. Човек е храм и за болестта, стига да е с разумна страст (както Сили, преди още да встъпят във власт от образа в конкретността).

ПРЕСТРОЯВАНЕТО НА ЛИСАБОН Платно тъче и сякаш го опъва срещу вятър – така човек разхожда плътното си тяло. Но прекосеното пространство се усеща отмаляло от цялото това противоборство със земята. Особено болезнено е сутрин край реките: ако човек върви със гръб към океана и изгревът искрящо барабани по пяната, от речните дъна се вдига нещо неприкрито (противно вещество, съперникът на естеството) – водата се забавя, сякаш мисли трудно, разлива се като душа, заспала непробудно (без хора, само риби, риби спят в съня на злото)...

19 Реките са внушаеми – прихващат скръб и радост. Например Лисабон е престроен от Тежу: водите ù така забавящо разнежват, като материя, която пее падо (и там противоборстват сили – песен и природа). И въобще, във всеки град неправомерно човек е смесил радостта със триизмерност, (човек е влюбен в тялото си, като първородно и заедно с реката го използва за пътека)... А изгревът барабани с искрящи пръсти, топи ги във водата, после я прекръства (съединената с лъчи река е кръст в човека).

ТИШИНА Пророчество Дано заустнат думите излишни, да млъкнат даже птичите гръкляни – единствен на земята да остане звукът, със който хората издишват. Тогава всеки всекиго ще чува как благославя въздуха с дихание (човек ще вдишва своето съзнание и със дъха си ще го пророкува). Тогава мисълта и тишината ще разберат, че са себеподобни, ще се почувстват взаимно свободни (тъй както гроздето и сладчината). Човеко мислещ – хей, гроздоберачо, със всяка вдишка ти похапваш мисъл, но вътре в тебе мислите се слисват, присядат в гръдния ти кош и плачат. И тъкмо този плач е тишината: във сладкия привкус на интелекта се мерва тяло на обратен вектор – и мислите си тръгват през устата, възвръщат се във въздуха възвишен... Дано за нас единствено остане свободното мълчание в гръкляните – звукът, със който хората издишват.

20

ВАЛЕНТИНА ПЛАЧКИНОВА ЧУДНАТА СПИРАЛА Разказ

Две целувки и един Декарт – стигаха му, когато беше на шестнайсет. След години една целувка и Декарт, само Декарт на квадрат, а галактиката върти ръкави обезводнена, като риза, отдавна простряна на слънце. До нея можеше да съхне и тази истина, ако не беше ароматът на липите. Така ухаеше и Бела. Обичаше я от времето, когато учеха в Математическата гимназия. Сутрин Филип тръгваше нетърпелив по любимата си улица, с цигари и ментови бонбони в джобовете. Дръпне няколко пъти, пъхне в устата си три бонбона, дъвче енергично и поема въздух. Миризмата на липа и мента разкъсва ноздрите му, пали гърлото, очите сълзят, целият настръхва и нехае за огромната космическа пустота. Но сега галактическите струпвания се отдалечаваха едно от друго. От месеци го беше обзела ревност, която му пречеше да мисли и да работи. И къде, по дяволите, се изгуби смисълът? Потърси го в старите сгради, в които преди с лекота виждаше „златни” правоъгълници. Нищо – фасади с ъгли. Пред очите му пак оживя лицето на Бела, до нея мургав мъж свири на орган, тя се навежда, целува го, той протяга ръка и спиралите на косата ù губят перфектната си линия. Изнервен, Филип тръсна глава, загледа се в дърветата и зад двете най-стари липи видя бръснарницата на Бали Берберина. Така му викаха всички, но никой не знаеше истинското му име. Тя обаче беше известна със своето – „Unter den Linden”. Отскоро в града идваха румънци и Бали, предприемчив и съобразителен, смени табелата с „Dragostea din tei”. Не знаеше румънски, но беше чувал песента, някой му казал „нещо-си-под-липата” и това му стигаше. Когато разбра смисъла на всички думи, заличи с бяла боя първата. От слънцето и дъждовете бялото се беше поолющило и бръснарницата вече се казваше „Drag… din tei” Той се смееше и бърбореше: „Ами че драг си ми тука, под липите. Като те обръсна, и аз ти ставам драг!” Табелата така си и остана. Бръснарят беше излязъл отпред и се суетеше. Виждаше се как подхваща вратата, завърта я, тя се измъква от пантите и Бали доволен я понася навътре.

– Здравей, Бали!

– Ооо, математикът! Здрасти, Фил, не си идвал отдавна. Ще те бръсна ли, или ще подстригвам? Май и двете – огледа го критично бръснарят.

– Не знам, минавам само... Защо махна вратата?

– Видяхте ли? – обърна се Бали към двамата старци, които пиеха бира въ-

21 тре. – Ама какво им говоря, те са глухи! Махнах я, че да влезе някой и да ме пита като тебе. И от дума на дума, може пък и да го обръсна. Седни де, къде си тръгнал?

– Тръгнал съм, Бали... и аз не знам къде. Дълга история.

– Най ги обичам дългите. Докато те подстригвам, ще разказваш, пък после ще те обръсна. Каква е тая книга, дето си я стиснал?

– Ами... тя е дългата история.

– И какво за книгата?

– Смущава ме един разказ. Отдавна го чета и ми се обърка животът.

– Че какъв живот ще е този, дето един разказ може да го обърка!

– Не, Бали, не точно разказът, ами писателят, някой си К.Б.

– Не разбирам.

– Ще трябва да ти прочета малко...

– Ще ми прочетеш, обичам разкази. Особено ако са за любов. Нали и без това името... драгостеята, де.

– Не съм казвал, че е за любов – настръхна Филип, но потисна мнителността си: – Ами тия двамата?

– Не ги гледай, глухи са. Друг път не би се съгласил да споделя, но сега беше объркан. Пък и Бали му беше приятел, можеше да му даде съвет, да разсее съмненията. Затова седна и се остави в ръцете му. Той хвана ножицата, щракна няколко пъти и завъртя китка, сякаш се готви за дуел: – Почвай! Да видим кой е по-голям майстор – писателят или аз!

– Ами, само малко, колкото да... От многократното четене книгата се беше издула и се отвори лесно на разказа. Прегракнал от неудобство, гласът му се понесе из бръснарницата: „...Ще се престоря на заспала, мислеше си Ния, ще дишам равномерно, няма да въртя очи. Но този сън... От известно време не ù беше до близост. Измисляше причини да я отложи, но въображението ù беше заето с друго. Сега обаче трябваше да играе. Задиша бавно, като човек, който спи дълбоко, и усети как той се надвеси, целуна я и каза: „Проведох съвсем кратък разговор, мила, приключих тази връзка. Пак сме само двамата.” Чу го как стъпва тихо, взема цигарите, изтърва запалката. Сега ще се върне да види дали шумът не ме е събудил – помисли Ния, но нямаше повторно надвесване, нито целувка. За каква връзка говореше той, друга ли има?...

– Скъпа, събудила си се.

– Сънувам ли, или има някой на другото легло? – чу се да пита тя, макар да разбираше колко е глупав този въпрос.

– Не го ли позна? Погледни го пак! – засмя се той, усещайки се въвлечен в някаква игра.

– Кой би могъл да е?– обърна се Ния.

– Нашият добър приятел.

– Какъв приятел, ти се шегуваш. Нямаме такъв, който да спи в нашата спалня.

– Нямаме ли? Че тогава какво прави този мъж тук?

22 – Не знам, ти кажи.

– И аз се чудя – продължаваше да се смее той. – Може би, докато сме спали, някак е влязъл. Да не си го сънувала?

– Не съм, виж, прилича на органиста в църквата!

– Чувам и виждам, каквото искаш ти, скъпа.

– Ти говореше ли ми нещо, докато спях?– попита Ния смутена. Не ù отговори. Спря до прозореца и се загледа навън. „Чула ме е, си помисли, добре, така и трябваше...”

– Леле! Пак сме само двамата! – премлясна замечтан единият от старците.

– Нали бяхте глухи! – престорено се възмути Бали. – Май само като ви казвам сметката... Нищо, не се сърдя. Като е за любов, може.

– Тоя да не е нашият органист бе, румънецът Каспар, дето дойде миналата година? – включи се и другият.

– Да млъквате, че ще ви взема бирата! – този път истински се ядоса Бали. После остави ножицата, плесна го нежно по главата, каза „Честито!” и се зае да го сапунисва. Бали не признаваше новите средства за бръснене, обичаше си стария бръснач с рогова дръжка и каиша за точене. „Ритуал ми е – казваше, – така се подготвям да смъкна болката от човека, пък и той, докато слуша съскането, се настройва за раздяла с нея.” Замахна артистично и засвири с острието бавно нагоре, после отривисто го придърпа до пръстите на лявата ръка, след това още няколко пъти, и пак, и пак. Звукът погълна думите от разказа и докато слушаше омагьосан, Филип се усети, че брои: „Нагоре едно, надолу едно; нагоре две, надолу едно; нагоре три, надолу две; нагоре пет, надолу три – уж същото, но пък и различно. Чудната спирала!” Лъхна вятър и дъхът на липите се смеси с миризмата на пяна и бира. Филип се унесе, докато внезапно трепване на бръснача не върна старата болка. Но сега Бали обещаваше да я обръсне. И го правеше. Не говореше както друг път, само го обикаляше, внимателно плъзгаше острието по кожата, приклякваше и го наблюдаваше. След това го избърса, разтри нещо за дезинфекциране, хвана лицето му и дълго го гледа в очите. Като видя там каквото търсеше, рязко свали кърпата и отсече: „Готов си.” Изненадан от истината насреща, Филип отвори уста, но на другия в огледалото му се мълчеше.

– Можех да те рязна лекичко, нали знаеш? – каза зад гърба му Берберина.

– Знам, Бали, усетих... Но защо?

– Ами да ти пусна малко кръв. По нашия край тъй лекуваме от глупост. Старците закимаха многозначително като механични играчки, раздвижени от спомени. Филип погледна бръснаря: – Всъщност как се казваш, Бали?

– Еее, най-сетне някой, дето иска да знае! Балтазар се казвам, Балтазар.

– А откъде си?

– Отдалече – и присви рамене.

– И ние сме оттам – зафъфлиха играчките, – ама не помним къде беше. Тримата се засмяха, Филип плати и улицата го пое с аромата и сенките си.

23 – И да знаеш, картезианците грешат! – настигна го гласът на Бали. Това им беше стар спор, но сега не му се мислеше. Сетивата му го водеха към адреса на К.Б. някъде в крайните квартали на града. Когато се изправи пред вратата, се разколеба. Защо беше дошъл? Отвори му слаба възрастна жена с огромни очи зад очилата, симпатично кривогледа, посипана с брашно.

– Тук ли живее К.Б.? Тя го огледа, навря нос в него, изкиха бял облак и се усмихна: – И да, и не.

– Как така?

– Ами просто е. Ще влезете ли? Блъсна го миризма на книги – от старинната библиотека, масата, дивана. По пода пълзяха охлюви и това обясняваше брашното по дрехите ù. Тя ги разбута с крак, придърпа стол и се плъзна към кухнята за кафе. Филип се огледа и погледа му привлече паяжината над прозореца, в която се гърчеха няколко мухи. Жената се върна с две чаши и седна срещу него: – Красиво, нали? – проследи погледа му. – Де да можех и аз така... Защо ви трябва К.Б.?

– Попадна ми една негова книга. Искам да го питам нещо.

– Той не говори за книгите си.

– Е, ще му се наложи.

– Защо? Ядосал ли ви е?

– Ядосан е меко казано. Бесен съм! Откраднал е една история от приятелката ми, искам да разбера как. Скоро ли ще се върне?

– Не съм сигурна, сварва ме неподготвена.

– Не разбирам. Не живее ли постоянно тук?

– Нали ви казах – и да, и не.

– Това пък какво е?

– Ами идва, отива си. Когато е тук, съм щастлива. Напоследък все по-рядко.

– Дали ще дойде тази вечер?

– Знам ли. Да помогна аз?

– Защо ме пуснахте в дома си? Не ви ли е страх от непознати?

– Не сте непознат, подуших ви.

– Това достатъчно ли е?

– Обикновено да, не бъркам.

– И на какво мириша?

– Нали не сте тук да ме питате за това?

– Не, разбира се, просто съм любопитен. Исках да говоря с К.Б. за тази история в книгата му. Написа я Бела и чак такова съвпадение...

– Коя история? Да не е онази със съня на Ния?

– И вие ли знаете?

– Знам. Значи вие сте мъжът... Дойде един ден развълнувана, имала идея, която не можела да продължи. Впечатляваща жена, вглъбена някак, познаваме се от години. Храним охлювите, говорим за литература, чете ми свои неща...

24 Само тази история не се получавала.

– Защо?

– Много лична била, не можела да се отдръпне. Искаше друг да я разкаже.

– И К.Б. се съгласи?

– Ооо, и още как! Обича разкази за сънища, животът светва отвътре.

– А всъщност аз, ако приемем, че прототипът на мъжа съм аз, защо говоря за приключена връзка?

– Това е фикция, Ния трябва да бъде накарана да ревнува.

– Наистина ли Бела мисли, че бих постъпил така?

– Ами... вероятно сте правили такива намеци. Той се замисли, а старата жена го гледаше сякаш иззад две лупи: – Не се мъчи да си спомниш, хората обичат въпреки. Ето, минах на ти, без да искам. Няма общо с любовта – засмя се.

– А кой е мъжът в спалнята ни?

– Не във вашата, а в тази от съня.

– Но откъде се появява? Прилича на органиста в католическата църква.

– Може да е плод на въображението ù, може да съм аз – повдигна лупите, намигна закачливо и стрелна с поглед паяжината.

– Не намирам логиката.

– Е, тя само привидно обяснява – смънка старицата. – Нали ти казах, Бела е вглъбена. А надълбоко логиката се дави.

– Ще се върне ли К.Б.? – смени темата Филип. – Искам да го питам за този мъж.

– Едва ли тази вечер, късно е вече... Може би друг път. Стана тихо и сумрачно. Допиха си кафето, загледани в ъгъла над прозореца, и жената се изправи да го изпрати. По пътя за вкъщи Филип крачеше механично, историята с чудната жена и К.Б. го обърка още повече. Какви бяха тия хора – брат и сестра, мъж и жена? И защо в разказа мъжът казваше „Чувам и виждам, каквото ти искаш...”? Влезе в коридора на апартамента и видя слаба светлина откъм спалнята. Сигурно чете, дали да ù разкаже за срещата си? Пристъпи и вече нямаше време за колебания: – Какво четеш?

– Разкази... препрочитам ги.

– Може ли да погледна?

– Тя му подаде книгата – ето, пак К.Б. Повъртя я в ръцете си, обърна отзад и се изуми – от корицата го гледаше снимка на жената с охлювите. На титулната страница автограф: „Променена, любовта възкръсва предишната.” „Логаритмичната спирала!” – възхити се мислено Филип, но ревността изтри спомена за гроба на Бернули и му върна съмненията: – Кой е К.Б.?

– Каспар Балтазар, скъпи – усмихна му се разбиращо Бела. – Просто псевдоним. Нали помниш звездобройците... Целуни ме – прошепна и той разпозна в гласа ù повече от обич.

25 Отвън нахлу аромат на липа, уви се около мириса на сънища и цъфнало желание; спиралите на охлювните черупки и паяжините, правоъгълниците и триъгълниците загубиха перфектните си съотношения, а следствието стана ясно въпреки отсъствието на видима предистория. В това време Бали, брашнената старица и органистът седяха на вълнолома, провесили крака във водата, гледаха как се завихря, облизва босите им пръсти и се връща променена и същата.

– Търсиш ли още златното сечение? – отметна завивката Бела. И изведнъж, стиснал между зъбите си липов цвят, смисълът слезе ниско и му се откри.

Художник Георги Урумов

26

КРЪСТЬО СТАНИШЕВ КЪСНИ СОНЕТИ

НЕПОТРЕБЕН СОНЕТ Дочух посред самотна тишина вик: – Въздържай се, бъди предупреден, не стихотворствай всеки Божи ден, че вече е безсмислен този навик... Поетът днес е надпис непотребен, край който сляпо сборище върви. Поезията е досущ молебен с един-единствен молещ се, уви... Опечален поетът наблюдава как раснат във чудовищен размер цветя на злото, както и тогава, във времето на мрачния Бодлер. Но вярва, че подобно вест небесна цветята на доброто ще проблеснат...

ПРИРОДЕН СОНЕТ Сред моя селски двор съм в обществото на дървеса, и птици, и цветя, на мисълта незрима, и каквото подир миг-два ще проектира тя... Говоря им, но те не ми говорят, дори листец от шепот тих не чух, а осезавам как притихва дворът и сякаш опнат лък е моят слух. Надявам се, макар че съм угрижен, затворен от безмълвното Сега... Ще заговорят те като със ближен със мен, ала – уви?– не знам кога...

27

Но знам, че бди край мен благословена природа жива и одушевена.

ГОСПОДЕН СОНЕТ Възможно ли е думите смирени и примирени да се назоват Господни? И сонетно подредени молитвено челата да сведат? Не е възможно. Думите, които наричаш свои – и това личи – не са Господни. Явно или скрито смири с е , примири с е , замълчи? Над порива греховен надделей, библейската повеля ще те бодне; помни – напразно никога недей да споменаваш името Господне? Така сонетът вярващ се надява към свойто име да се възвисява...

ПРАВЕДЕН COHЕT Долината на скръбта и на тъмното безчестие е родина... Мисълта – твоята – като известие пак проблясва. И сега чаша, пълна със презрение, нека бъде (докога?) твоето стихотворение. Може би си длъжен ти тази чаша да изпиеш, без да питаш и вопиеш – “Кой това ще извести?...” Никой!... Делото е праведно, щом притихва непрославено.

28 СОНЕТ ЗА БЕЗСЛОВНОСТТА Вярваш, че не е възможно всяко зло да победиш... Мислиш противоположно, а не противостоиш. Но отдръпнат извисено, стихнал във безсловността, ще потъваш постепенно във дълбока самота. Зад стените от мълчание скри от Бога даден глас, мислещото упование вижда чакания час... Вярването става слово. Проговаряш ти отново.

СОНЕТ ЗА ДУШАТА От мрачния затвор на тялото изстрелва се сама душата, невидимо е полетялото пътуване през висината. Сломила земното привличане, разбила робството телесно, подир възслава и отричане се взира в царството небесно. Виновна съвест не тревожи я, че е напуснала земята, лети към светлината Божия на ангелите със крилата, за да застане в изнемога без страх пред милостта на Бога. СОНЕТ В ПАМЕТ

на писателя Стоян Загорчинов

Живот във сянка беше твоя. Живот, незримо защитен... Не неизвестността покоя избра, по-прозорлив от мен,

29

със сенките за да беседваш... На мъртво минало гласът приканваше да ги последваш в завръщането им Отвъд. Видя ли ангелът-пазител, посочил да се подслониш във сянката като в обител – и там да чакаш и мълчиш? Защо сега си спомням твоя Живот, посочил ми покоя?

Художник Георги Урумов „Нос Калиакра“

30

РУМЕН РОМАНОВ ДА ПОСТЪПИШ ПРАВИЛНО Разказ

Не знам, не съм сигурна какво ни се случи, мамо... Какво да направя? И дали ще е правилно? Всичко стана толкова бързо. Спомням си... Спомням си, че понякога говореше за оня хълм над морето, от който си посрещала изгревите и корабите. Винаги ми се е струвало, че харесваш това място, че там би била щастлива... Мислех си, че може... Да идем там днес, а? Ще минем по брега, през ония завои. Ще съм внимателна, бъди спокойна. Знаеш ли, вчера в бара дойде един непознат. Разпитваше за теб, за оркестъра, за програмата. Попитах го кой е, защо се интересува.

– Някога – каза ми той – работех като механик на корабите. И се запознах с тая чудесна жена, Лили... Пееше тук... Ех, само как пееше! Не сме се виждали оттогава и, нали знаете как е... Просто минавах и реших да я потърся, да ù се обадя. Не зная защо, но си помислих, че това е морякът, за когото толкова си ми говорила. Но нали беше ми казала, че се е удавил?...И че затова оттогава животът ти просто се е срутил? Мамо... Той не може да ми е баща, нали?... Татко е мъртъв, нали, мамо? Мъртъв е! Ти каза тогава, че е мъртъв и че не бива да очаквам един ден да се събудя и той да е тук. Каза ми го, мамо, и аз го запомних! И заживях с мисълта, че никой няма да дойде за мен, че никой не ме иска, и се научих да живея, без да чакам... Имаше време, не помня колко малка съм била, когато бях любопитна, исках да знам и все те разпитвах кой е. Но това беше много отдавна. В мен се бе утаила някаква празнина, нещо липсваше. Опитвах се да я запълня, но все не успявах. Чувствах се толкова отчаяна, самотна. Не бях като останалите деца. Мислех, че съм мразена и се научих да мразя. Понякога вечер не можех да заспя. Не ми стигаше въздух, сякаш не можех да дишам. Унасях се, а все едно... пропадах в дълбока дупка и нямаше за какво да се хвана... Но не можех да спра да падам. И когато ти идваше, пробудена от писъците, и ме прегръщаше, бях толкова изплашена, че не можех да ти обясня... Това продължи с години. Докато един ден просто свърши. Приключи. Спря, когато намерих албума ти. Разглеждах го с часове и се мъчех сред стотиците лица да намеря това на баща си... Не искам да се връщам към това падане, мамо! Никога не искам да изживявам отново онази част от живота си. И мислех,

31 че съм успяла, че вече съм стъпила на твърдо, осъзнала съм се, забравила съм страховете от детството... Така беше до вчера, докато не го видях... И когато се залюля всичко около мен, завъртя се в безумен танц, хлътна подът, а таванът литна към небето – го и почувствах. Ей тук, в гърдите! И стисках зъби, за да не изкрещя, упорствах да не срещна погледа му, но не издържах. Очите ми сами потърсиха неговите и открих, че гледайки го, всъщност виждам себе си. И ми се струва, че те разбрах. Ти си била толкова млада тогава. Сигурно мъжете са били луди по теб... И осъзнах защо постоянно съм задавала ония въпроси за него. И че силата, с която съм летяла надолу, всъщност е била силата, с която ти си летяла към него. Стремила си се, макар той да се е отдалечавал. Ето може би защо си искала да се е бил удавил, защото магнетизмът му е бил гибелен за теб, а всъщност си се страхувала за мен. И веднага се сетих за една ваша снимка, на кея. Една от многото в албума ти, но единствената, на която си не само красива и усмихната. Единствената, на която си щастлива. Щастието толкова много ти отива. Прави те цветна в черно-бялата фотография. Наблюдавайки го вчера, имах чувство, че прокарвам пръсти по лицето му, докосвам плещите, ръцете му. Все са си такива здрави и мускулести, и макар косите му вече да сребреят, целият излъчва една особена сила, придала живот на снимката. Познах го, мамо! И наблюдавайки го, застанал в ъгъла на помещението – изпъкващ в сумрака като барелеф, изсечен от мълчание и въпроси, аз дирех някаква следа, някакъв белег, запомнях ги и тичах да гледам собственото си отражение в огледалото. Чудейки се, търсейки някакво послание... Някакво недоловимо трепване на зеницата, трапчинката на брадичката, извивката на устните... Всичко, всичко, което би ми доказало, че не е мой баща. Но не успях да открия такова. Напротив! В нас имаше толкова общо, колкото имаме с теб. Познах го, мамо! Признах го и пред сърцето си, което го бе разбрало много преди това – още като влезе... Той и сега е тук. Стои долу в бара и чака. Каза, че ще чака колкото трябва, но този път няма да си тръгне сам. И не съм сигурна защо е така? Как е възможно? И дали е нужно след всичките тези години!? Е, мамо, пристигнахме. Ето я и твоята любима височина. Наистина гледката към морето е невероятна – от тук можеш да посрещаш и изпращаш корабите, а изгревите и залезите са ти на ръка разстояние. А морякът, който упорито продължава да твърди, че си жива, гледайки мен, все някога ще си тръгне от оня бар, в който сега се напива безпаметно и, сигурна съм, някой ден ще се срещнете отново. Тук разпилявам праха ти точно както пожела. Но преди да те отведат от мен вятърът и мъглите, искам да ти кажа още нещо. Тук ще погреба и спомените, и омразата, която ми завеща. Защото сега знам, че съм нужна на някого. А това променя нещата. И когато теб вече няма да те има, искам да знам, че съм се научила да постъпвам правилно!

32

БИНА КАЛС НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

В ИМЕТО НА ИДВАЩОТО ВРЕМЕ Възвестих водата в потоците на лятото Венче си сплетох от уханните треви Съзерцавах облаци и острови С поезия белязах на птиците крилата И разширеното пространство И Птерос стана Ерос В името на идващото време От капка дъжд от дъжд до капка Отварям съдбовното писмо За да ме видят всичките щурци Със слънце върху устните да ме запомнят На четири очи оставам с любовта Избирам три неща Които искам вечно да се случват Колко много песни има в мен.

ЗИМА Кое течение ме хвърли върху този залив? Не казвай: особено безвремие, отричай идеала, копнежа и протуберансите на светлината, блестящия син меч на сталактита. Наблюдавам снега и разбирам – в покоя има смисъл и значения. Докосвам снежинки и се изпълвам с летяща материя. Докосвам вятъра – въздишки ме изпълват.

33 А тази еластичност на водата усещам с обвивките на атома. Отдалеч видях два успоредни земетръса, ще е много да се вслушам в тях, в степите и в пясъка, нали там всичките метаморфози на живота предшестват нашите идеи за метафори. Нали игра със сенки заема всичките илюзии, чак до входа на легендите, които още крият неразчетени знаци по скалите, пазят онези малки кръгли щерни, които виното на времето събират за жертвени олтари върху релефи – мълчаливи като ледници. Сега за мен зимата е непостижима, както е непостижима вътрешната сила на числата, естествените колебания в квантувани наречия, и този бавен, бавен кислород, с който се излиза от съня, толкова необходим като докосване. Блуждаеща планета е умът ми и само знак от звездния атлас ми стига, за да държа душа и тяло заедно, тук, където за ориентир ми служи слънцето, така тъждествено със любовта и с теб.

ФАРЪТ И ОДИСЕЙ Студено е дори в очите на чайките, възрастта на рибите тича с нас, водата, която разтваря електрическото слънце, доближава нозете ни. Търсенето струва повече от намирането, блести по върха на пръстите, тропа с крак, обикаля пристанището и изчезва като дневна светлина на фар. Пред големия двор на прилива се показва една сирена, за да вземе малко въздух за своите удавници, с раните,

34 когато Никой е бил само Одисей. Колко ли минути са седнали върху сала ни, мой Одисее? Моля алфата по-бързо да стигне омегата, хронологията на цъфтенето да е повече от движението на годишните времена. С теб бях стъпила върху центъра на земята, макар че всеки от нас е самотен пазач на фар, дори когато няма море, дори когато изобщо няма фар.

ЕДНА ГЪРКИНЯ НА ЧЕРНО МОРЕ Пристигна след полунощ. После я чакахме да се събуди към обед, следобед, надвечер, вечерта, та чак до другата нощ; от време на време стояхме пред вратата ù, за да уловим звук, движение, знак от живота; накрая се появи с годините си, скрити зад походка, а цигарата не слезе от устните ù. Говореше, говореше и забравях, че сънуваме на различни езици. “Старите гърци – казваше, – вземали определен вид риба, режели я откъм корема, и посипвали хайвера със сол, зехтин и вино, на сухо и проветриво място се случвало тайнството; по-късно с това гонели болката, идвала силата, костите ставали желязо, здрави били годините; затова имам такава кожа, но защо ли?, щом с нея не мога да задържа никого извън смъртта!” И с възлестите си ръце, с които артритът доста беше преиграл, ръкомахаше насред кръстопътищата на спомените. “Докато палиш и загасваш фитилите на дните, слънцето те изоставя, а обичам морето, островите, корабите, които се надигат с приливите, а сега какво?,

35 ако ме бутне вълна, ще изчезна под покривалото ù. Елате в Атина, но не през август! Имам две къщи; от едната вечер ще гледаме Акропола, докато пием узо, а другата – на Егина, там морето ще пише младост върху кожата. Ти трябва да се грижиш, още си млада, млада... Ах!” Не се сбогувах с Дзени нито вечерта, нито на сутринта, когато тръгна. Думите ми за раздяла се прегърбиха, не искаха да я погледнат във лицето, да не би да разпознае в тях все по-малката призма, с която се пречупваше времето ù в моите очи; бях сигурна, че тази пощенска кутия от пожелания никога няма да бъде отворена; с прегръдката се страхувах да не отнема и малкото цветен прашец, който крепеше по крилете си. Отиде си като кълбо спомени, спуснато по склона на лятото. С точка започват някои изречения.

Лято 2007

НА ГЕОРГИОС СЕФЕРИС „Сънувах как една древна маслина сълзеше.“

Г.С. Докато пишеш корабни дневници, гледаш към самотата на отминали пристанища, след които започват терасовидни поля, побелели от съкровища или скелети от сол. Срещаш хора, герои или жертви, прескачаш с тях предсказания или огън, за да стигнеш спокойствие, на което да научиш и чуждата болка, тежаща като живак под вода. От висящите градини на юга, отрупани с плодове, сладки от любов, оставяш място за въпроси

36 в общата теория на света. Прегръщаш статуи без очи, защото забравени, историите те натъжават. Поднасяш им личните си дарове и виждаш как боговете стоят с лице към победителите.

Художник Георги Урумов „Стари къщи“

37

ИВАН КЬОСЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** „По кривия гръб на живота…” Иван Манолов По кривия гръб на живота се спускам… напред към жестоката бездна, където затъва дълбоко пътят на всеки несретник. А навънка е толкова бяло от снега, затрупал пътеката, по която до вчера бе кретала някаква плаха надежда. Билò каквото билò… Снежинки замрежват небето и далечният вой на вълчица разплаква бездомните псета…

ВИДЕНИЕ Очите – две звезди. Косите – с цвят на кестен и призрачни лъчи – огряваха нощта. Нощта… в която безадресно пропадаше денят… И аз дори не легнах във леглото тясно защото беше ясно, безпощадно ясно, че няма, няма, няма да заспя…

38 ПОТЪВАНЕ Как само потънах в очите ù като ключ във бездънната бъчва… Не посмях да помилвам косите ù и защо ли сам се измъчвам? Знам, че за мен не ù пука, за моите неуместни терзания. На дните си ровя в боклука. На съседа завиждам – пияния… Завиждам, защото не мога като него със гордо презрение да осъждам всяка тревога на забрава и заточение. Да се смея над свойта Голгота, в кръчмата да играя на карти. Да ругая и стъпквам живота си, да не бъда в никоя партия. Не смачках душата – разтворих я и не във кварталната кръчма. Но това е тъжна история и тя не се препоръчва…

БЕЗТЕГЛОВНОСТ „Вися под слънцето…” Владимир Стоянов Вися под слънцето… и сея семена, ала поникват само плевели… Брадясала е моята душа от мрачни залези и мисли неузрели. Как искам да се върна някъде… назад, при утрото на пропиляната ми младост и със онази недолюбена жена да преоткриваме света – далеч, далеч от днешната ни гадост… Безсмислен блян и… глупава мечта. Наясно съм, че няма пътища назад. Завръщам се при свойта самота. Вися… под слънцето. Не зная докога.

39 ЕДНОПОСОЧНА ЛЮБОВ Не сме в една посока – не е една посоката. Разнопосочно бродим в объркания свят. В посоката към теб – изгубил съм посоката. Залутах се и няма, няма път назад. Къде да те намеря и как да те открия? Огромни са пространствата, които ни разделят. Знам – някъде из лабиринта любовта се крие. Жестоки богове съдбите определят. А време вече няма, а времето е кратко. Навярно още утре ще ме обгърне мракът. Като куршуми миговете свирят и някакви злокобни и черни птици крякат.

ВМЕСТО ЕПИТАФИЯ Самия себе си във себе си заключих, а по-нататък – само прах и плява. Каквото исках – не получих. Накриво огледалото звездите отразява. Какво ще следва? Знаеш го, приятелю… По дяволите всичките терзания. Напусто страдах и не ме разбраха… И даже в гроба ще съм неразбрания.

40

НИКОЛА АНКОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ *** ох песъчинка ми влезе в окото

аз видях я в червено и днес небето се сърди и кима тъжно в зелено, а синият ден вали маргарит над черно море (до тук е добре) но от кея със скъсани котви аз потеглям и в розова нощ понесъл на гръб едрите дупки на мрежите и колко още безсънни луни ---после… после аз ще се върна и мокрите свои тревоги на чашка с теб ще споделям до утре на „ти” ---слънцето пак пожълти моята тиха мансарда и какво съм събрал досега: огънати медни монети криви пирони рапани лимки тук-там думи добри ---аз още не виждам добре и нищо не искам освен морето да тупти с прибоя да говори със соления вкус на кръвта да ме стрелят запалени стрелите с отрова а аз да вървя да вървя да вървя и сляп и гол тъй както дошъл съм от очите ми вместо сълзИ да капят да капят бисерни перли … ох песъчинка ми влезе в окото

*** и старопланинец побелял полегнах в горски трон сред тролове и елфи смуках лудо биле пих южен фьон

41 и после паднал на земята бялото месо на жълти смоци ядох пих кръвта на много млади костенурки мислено танцувах с бели лебеди от север и преплетен в изящните им шии постилах със перата им за мен прокрустовото ложе на съдбата -------попивах влага в плитките следи след копита на подплашени кошути и еструса на млад и тънконог сръндак усещах с порите на старата си кожа на сто салемски вещици магиите изучих и дивак с диваците играх игри по каменисти урви предизвиквах и порои и с падащите камъните бях камък бях седем пъти под седемцветните дъги на половината морета и на всички океани загубих даже няколко ребра, но случваше се само онова, което аз си пожелавах ----------с еротичните милувки на синьо-черните делфини възбуждах мисълта си и бях алчен жаден и заключвах в себе си със златно катинарче Надежда Вяра и Любов за да ме има Там когато Опус: сол мажор „Господи, покажи ми Пътя”

*** взех шепа фантазия от извора на белоногата и с пастел от интуиция си създадох понятие представата за нещата от пещерата от само себе си се подредиха в имагинерните дъги на паметта ми и се появи платното на живота ми и преминаваха само сенките на хората от външната страна на ъгъла ме гледаше дяволът старият дявол – не не бях го канил на гости (той сега се сърди на себе си последния път дори забрави да почерпи) и в едната ръка сложих палитрата с метафори с другата взех четката от конски косми и символи и те нарисувах: по-гола от голата маха

42 по-изящна от муза по-смела от амазонка по-ефирна от Венера на Б о т и ч е л и и подхвърлих ти идеята да търсиш поети вдъхновение мое понеже не вярвам на музи и дяволи загасих тока и затворих ателието и се върнах да си допия питието в небесната кръчма с Бог бяхме приятели – истински нали Той ме създаде да му правя компания бях скрил картината в ретината на едното си око другото ми око го беше взела една муза от миналото а Дяволът си скубеше брадата от яд

Снежната кралица и викингът Видях те как отмина и взе на всичките наоколо очите. Парфюмът ти направо ме отнесе от тук на хиляди години. Бързо тръгнах, вълнувах се и сбърках, когато мислех как да те настигна. Ти обаче в облаче от пара скри се, изпари се, сякаш никога не била си. И споменът ме близна – вярно кученце. Не можех да повярвам, ти идеше от ниски северни фиорди. По-студена и от лед, по-синя и от Северно сияние. Бях викинг на потъващ кораб и паднал на колене молех О д и н да ми прости и греховете, и насладите с жените. С ненаситни брегове за блудни синове и нощи океанът властно искаше да вземе жертви. Молех го да спре вълната, небето да притули. Трещяха гърмове, светкавици искряха. И бурята не беше буря, беше ужас… И някой викаше да дойде краят на света.

--------И когато срамежливо Слънцето окото си усмихна, вятърът притихна. Облаците се подплашиха и се стопиха, вълната падна. Сякаш никога не бе вилняла тази страшна буря. По-студена и от лед, по-синя и от Северно сияние, ти с леденото си дихание ми даде страшна сила. Аз, викингът, бях паднал и се вледенявах. И ставах късче лед от тебе.

---------Видях те как отмина, дилижанс, взела ми очите. В своята Кралица Снежна безнадеждно влюбен. Бях по-студен и от фиорд, по-безсилен и от О д и н.

43

СПОМЕН ОТ МИНАЛОТО

ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ СТРЪМНОТО ИЗКАЧВАНЕ Поглед към Николай Хайтов – човека и приятеля

Преди да седна да пиша, разлистих отново книгите, които ми е подарявал. Жегна не надписът, който е оставил върху „Гро­бът на Васил Левски“, излязла през 1987 година. Николай Хай­тов е написал „да не се забравяме“. Датата е 29 януари. Книгата е била още „топла”. Тези му думи „да не се забравяме“ тогава не са ми напра­вили впечатление, но сега ги възприемам с вълнение като па­метна поръка, като завет. Те придобиват друг смисъл, когато авторът го няма. Прелистих различни бележки, които съм водил през годините, и се изненадах, че толкова много и различни поводи за срещи сме имали и всяка от тях е оставила някаква следа. Защото Николай Хайтов беше личност, беше писател, с когото може и да не си съгласен, но те приковава към себе си и те държи в странно подчинение. Когато се обръщам назад и искам да видя по-ясно корените на дълголетното ни общуване, сякаш най-трайно се налага вре­мето, когато той живееше и изгаряше в неравната битка за гроба на Васил Левски. Всеки, който познаваше по-отблизо Ни­колай Хайтов, ще потвърди, че той водеше в точния смисъл на думата истинска битка. Беше се вживял в своята идея телом и духом. Нямаше срещи от този период, когато той да не насочи приказката към темата.Тя беше за него смисъл на живота, главна творческа цел. Разговаряли сме често и помня с колко горчивина възприемаше бездушието и назаинтересоваността на важни институции, на общественици и учени. Спомням си и дискусията, която направи вестник „Работническо дело“ с участието на учени и общественици. Николай живееше с надеждата, че ще се събуди най-сетне заспалото съзнание на българите. Когато след време разни учени и неучени бяха скочили срещу него, той потърси под­крепа. Не зная колко му помогна тази подкрепа, но започнахме да се срещаме по-често. Запомнил съм едно пътуване до Габрово и негова среща с читатели. Било е

44 през есента на 1984 година, защото намерих писмо от габровската библиотека с благодарност за участие в читателска конференция за документалната и мемоарната литература от декември 1984 година. Времето беше още топло и хубаво. Пътувахме с неговата кола само двамата. През целия път приказвахме за какво ли не. Темата за гроба на Левски отминаваше и отново се връщахме.Този наш разговор беше по-различен от другите, които водехме в служебни кабинети. Бяхме загърбили задължения и грижи и приказвахме за всичко, което пълнеше дните ни. По пътя за Габрово се отклонихме и ходихме до село Шумата. Спря колата в центъра на селото пред читалището и Николай слезе. Не го разпитвах. Може би книги трябваше да остави. Като се върна след малко, сам каза: – Обещанията трябва да се изпълняват, жената е интересна, интелигентна. Хубави са вашите балканджийки – каза го хит­ровато, с усмивка. Бяхме говорили, че моето село е още навътре в Балкана. На срещата в габровската библиотека видях как хората посрещат Николай Хайтов. Радваха се, че го виждат при себе си, че могат да приказват с него. А той умееше да води раз­говор, да ги предизвиква за откровеност. Не беше традицио­нен диалог на въпроси и отговори. Отстрани изглеждаше, че си приказват добри познати, които отколе не са се виждали. Питаха го за сложни житейски въпроси и в неговите отговори нямаше деликатност и шикалкавене. Той приказваше, те го допълваха, той отговаряше, понякога спореше, но приказката течеше като река. Такъв разговор не минаваше без следа. На връщане Николай не веднъж се връщаше към въпросите на хората, преценяваше своите отговори и се тревожеше дали е бил докрай откровен, Истината беше за него над всичко. Беше особено радостен, че се е убедил колко добре познават книгите му, че добре познават своето минало, заслужилите си хора. Като си спомням за тази негова радост след една читателска среща, по-добре разбирам голямата горчилка, която изра­зяваше след промяната от безродието и духовната нищета, ко­ято припадна над земята ни. *** Отношенията ни се изграждаха през годините. Макар да не се виждахме толкова често, бяхме си изградили неписани, но ясни правила. Когато работех във вестник „Работническо дело“, съм го търсил като автор и съм поръчвал да пише за вестника.Той беше писател от тежката артилерия и неговото слово имаше особено място. Опазил съм негови бележки, при­дружавали статиите, които е изпращал. Те също са верен знак за човека и писателя. Онова, което се набива на очи, е, че Николай Хайтов не се държеше като примадона. Отнасяше се доверчиво към своите редактори. Беше суров и самокрити­чен към написаното. Чета бележката, която ми е изпратил за­едно със статия за народния събор в Копривщица. „Това из­мислих. Не зная бива ли го, не го ли бива, но бързах да го направя, защото днеска след обед в пет часа заминавам за Кърджали. Редактирайте, ако потрябва, бракувайте го, ако потрябва – давам воля на редактора да беснее.”

45 В друга бележка, придружила пак негова статия, той ми пише: „Понаписах горе-долу статията за мира и ти я изпра­щам. Чети я, ако трябва – поправи я (ако подлежи на доправяне). И на добър час.” Препрочитам тези негови бележки и си спомням как се държаха други толкова ситни писатели, но със самомнение до небе­то. Николай познаване и ценеше вестникарския труд, защото много години от живота му минаха в издания. Твърде по-различен беше Хайтов на други публични раз­говори, които се водеха на наши писателски събрания. В първите години след промяната в писателския съюз нас­тана такава обстановка, че може би най-точното определение е объркване. Отвред се сипеха упреци, че Съюзът е казионна организация, обслужвала властта, и писателите били нейни галени чеда. Лъжедемократите, мнозина от които бяха излезли от писателските среди, правеха всичко, за да омърсят писа­телския съюз и името на българския писател. Защото знаеха, че истината за всичко, което се случва, рано или късно ще кажат писателите. В тия смутни години се разливаше вълната на разделянето пак под флага на демокрацията. Разцепи се Синодът, разцепи се и писателският съюз. След като на няколко общи събрания поддръжниците на сините демократи не успяха да овладеят официалния писателски съюз, те създадоха отделен свой съюз. Изживявахме болезнено, трудно това разделяне. Нима някой може да раздели националната литература, но времето беше такова. Всичко тогава ставаше трудно, с много мъки и съмне­ния . Помня едно много бурно събрание. Било е в началото на деветдесетте години. Трябваше да изберем нов председател на съюза Имаше две кандидатури – на Генчо Стоев и на Нико­лай Хайтов. Двамата са сред най-уважаваните писатели и много колеги се колебаеха кого да подкрепят. Бях на същия кръсто­път. Вярвах в честността и порядъчността на Генчо Стоев и знаex, че той ще милее за делото на писателите. Но Николай имаше в повече нещо много важно. Той беше добър стопанин и опра­вен в съюзните работи. През годините, когато работи в ръководството на писателския съюз, стори дела, които не се за­бравят. С неговото име преди всичко се свързва изграждането на големия писателски блок на улица „Незабравка“, който paзреши жилищните проблеми на много писатели. В тези объркани времена беше нужен за ръководител добър стопанин с твърд характер. Подкрепих Николай Хайтов. Същото сториха повече колеги и той спечели. Помня една реплика на Атанас Мочуров от това събрание. Тя беше много символична: „Ако аз съм председател на съюза и отида в някаква инстанция, най-напред трябва да поясня кой съм. На Николай Хайтов това не му е нужно, защото навред го познават. Той може, още като отиде, да тропне по масата и да каже какво иска.” Предполагам колко ядове и нерви е струвало това председателстване на Хайтов. Още повече че го преизбирахме няколко пъти. Но благодарение на него съюзът се опази, бяха съхране­ни писателските имоти въпреки нахалните опити да бъдат разграбени. Той успя да премине през лабиринтите на новата бюро-

46 крация и да узакони съюзната собственост. Още на първото общо събрание след неговия избор той разказа много подробно какво е успял да стори и какво предстои. В записка от 26 март 1994 г. съм отбелязал, че най-силно впечатление от събранието са ми направили две неща – неговите настойчиви опити да стабилизира финансово писател­ския съюз и особено много ясно заявената му позиция, че писателите трябва да станат най-страстни защитници на бъл­гарщината в тези трудни времена.Онова, което беше негово житейско и творческо верую, той искаше да предаде на органи­зацията. Събранието посрещна съчувствено първите стъпки на своя предсе­дател. Скоро последваха решения, които затвърдиха това впечатление. Започна да излиза отново писателски вестник „Български писател”. Въпреки трудностите с издръжката, Николай Хайтов съзнаваше, че вестникът е основа за нормален творчески живот. Мечтите му отиваха по-далеч. Мечтаеше да възстанови писателското издателство, да започне издаването на поредици от книги, за да подтикне писателите към по-активно творчество. Виждаше, че те са попаднали в някаква дупка и главната им мисъл е за хля­ба и оцеляването. Искаше да им даде кураж, за да дигнат глава и да служат на дарованието си. Запомнил съм един разговор на крак, който имахме с Николай в Интеркомерс. Имаше тогава такава организация, която се ръко­водеше от Иван Деев. Там се организираха срещи, изложби, къде­то се събираха писатели, художници, музиканти. На 10 март 1994 г. там се е открила изложба на Чудомир. Помня, че имаше много писатели и приятели. Видяхме се с Йордан Радичков, Павел Матев, Александър Райчев, Христо Нейков, Евгени Босяцки... Нo надълго приказвахме с Хайтов. Разказал съм му, че правя книга за Чудомир, защото след време ми се обади по телефона да пита дали от Дневника на Чудомир може да се публи­ кува нещо интересно в писателския вестник. Искаше този вестник да започне силно и да е интересен. Казах му, че съм дал на редакцията статия, в която описвам най-интересното, което Чудомир споменава за писателите. Навярно в този разговор той ми е пред­ложил да му подготвя предложение за издаването на сборник с Чудомирови разкази.

– Чудомир може да ни помогне да си стъпим на краката – така каза той и продължаваше да търси възможности да укрепи съюза. Неведнъж и по различни поводи той е признавал обичта си към Чудомир. Особено неговото умение да разказва кратко и сгъстено, да намира точните герои за точните събития. Ако изследовател се вгледа по-внимателно в прозата на Николай Хайтов, какви ли още интересни съпоставки може да забележи. Няма да забравя каква изненада ми поднесе той, когато се срещнахме на някакво тържество и извадих да му подаря кни­гата си за Чудомир. Прие я с радост и ми призна, че вече я е прочел. Започна да говори за конкретни неща, които са му направили впечатление. По разни други поводи съм откривал, че Николай Хайтов следи книгите на своите колеги и има мнение за тях. Той бе­ше преди всичко писател, който заинтересовано живее с ли­тературата. В съзнанието ми остава винаги Драгомир

47 Асенов. Той беше като справочник за новопоявили се книги, за онова, което пишат млади и стари писатели. Удивлявала ме е тази негова завидна информираност. Тя му позволяваше винаги да има точна оценка за писателите и творческия процес. Николай Хайтов беше от същата порода ръководители на писа­ телския съюз. За жалост те винаги са били твърде малко. Никак не беше леко неговото писателско председателство. Разлиствам бележите си от годините и намирам, че на 8 ноември 1994 г. съм писал за съюзно събрание от пре­дните дни. Николай близо два часа е разказвал за работите в съюза. На това събрание нашироко се е приказвало за спора в писателското ръководство. Бяха освободени от него Петър Манолов и Димитър Яръмов. Те обвиняваха Николай за погреш­ни стопански действия със собственост на писателите. Много от времето мина в обяснения. В някакъв момент Хайтов не се сдържа и ги нападна твърде грубо. Тръгнахме си потиснати от това събрание. *** Николай Хайтов беше интересна, но сложна личност. Имаше някакъв неокастрен родопски характер. В това определение влагам цялото разнообразие и богатство на личностите, които се раждат от народа и се възпитават от живота. Още от нача­лото неговият път на човек и на писател не е бил гладък и праволинеен. Много беди и тревоги са преминали през главата му. Дневниците, които ни остави, открехват отчасти тази истина. Защото животът е винаги по-богат от онова, което си спомняме за него. Този труден път през годините е основа на неговото богато и интересно творчество. Там е дълбокият корен на неговото кристално чисто чувство на българин. Тези две отлики определят човека и писателя Николай Хайтов. Като си мисля за него, виждам пределно ясно колко е стръм­но изкачването към високия връх на народното признание. *** До края на дните му много горчилки се изливаха в душата му. Имаше време, когато течаха като река. Той намери мъжество и сили да ги надживее и да изплува над тях. Признавам, че понякога бях склонен да повярвам на някои обвинения. Дори че някои негови книги са тръгнали от други хора. Или онази мълва, че взел от дома на мъртвата Яна Язова нейни ръкописи. Или че от записките на родопски учител се родили негови знаменити книги. Не вярвам на такива упреци. Който познава природата на творческия процес в литературата, не може да приема такива обвинения. Ако писателят е издал една книга, може да повярваш. Но когато има зад гърба си крупно творческо дело, когато много от книгите му са навлезли в народната памет и са станали част от народната съвест – така могат да приказват само наивници и злобни невежи. Николай Хайтов създаде произведения, които ще се помнят от поколения българи. Като си мисля кое е най-значителното му творческо дело, затруднявам се да отсека веднага. Защото много от неговите книги имат трайно и достойно място в нашата литература. Всe пак мисля, че две изяви на неговия дух и та-

48 лант остават фундаментално в националното съзнание. На първо място поставям делото му за разбуждане паметта за Васил Левски. Спорът за неговия гроб прерасна в народен разговор за най-великия българин. Може неговите усилия да не стигнаха до резултата, който искаше. Защото не беше поставена дори паметна плоча върху църквата „Света Петка Самарджийска”, че там е възможният гроб на Апостола. Не беше поставен такъв знак, но в българското съзнание Николай Хайтов пося семето, че гробът е знак за паметта на Левски и те живеят в народната памет. Всичко, което той написа за Васил Левски, остана като трайно българско наследство. Другото негово съдбовно дело е възкресяването на спомена за забравен български герой и патриот като Петко Войвода. Хайтов го наложи в народното съзнание, избърса праха от това име и го издигна нависоко като пример за идващите поко­ления. Заслуга за това има и многосерийният филм, но нали основата, огънчето запали Николай Хайтов. Неговото творчество се отличава с ясен публицистичен нерв. Дори прозаичните му книги съдържат в различна доза този нерв. Той е много особен. В него се събира пристрастието на големия родолюбец, който не може да пише спокойно и умозрително. Прозата на Николай Хайтов е заредена в голяма степен от силното чувство на пристрастност, на сложна вът­решна ангажираност. Отделно, че той винаги е обърнат към проблеми и явления, към герои и прояви, които тръгват от оголените нерви на народния живот. Затова тази проза покорява и завладява. Не е случайно, дето в творческото му дело широко място има мемоарното, споменното, че той написа истории на няколко родопски селища. Не е случайно. Защото всичко тръгва от оная дълбока, вътрешна искра, която винаги е палила сърцето и съвестта на писателя да бъде полезен на хората, да служа на България. Той беше писател от най-висока мярка и не е случайно, че след като си отиде, негласно, но спонтанно хората го определиха като народен писател. Такова признание не се дава ле­ко и на всеки. Николай Хайтов го заслужи с всичко, което правеше, с всичко, което написа. От срещите и разговорите, които сме имали през дългите години, се опитвам да отделя негови прояви и размисли, които по-видимо открояват истината за човека Хайтов. Човек най-добре съди за това, ако лично го засяга. И особе­но ако се случи в труден момент. Записал съм, че на 21 март 1997 г. съм се срещнал с него и съм го помолил за помощ да си купя лекарства. През тия зимни месеци боледувах често, а лекарствата стигаха фантастични цени. Каза че Съюзът има средства за помощи на писатели и ще ми помогне. След няколко дни получих 5000 лева, но нямаха особена стойност. Помогнаха ми в трудния момент. Затова казвам, че такива неща не се забравят, а те показват другата страна на човека. Когато говоря за човешките черти, си спомням колко силно ме впечатлиха думите, които Николай Хайтов каза, когато погребвахме акад. Пантелей Зарев. Говори за неговите заслу­ги към писателите и литературата и каза нещо, което не беше толкова за покойника, колкото за живите. Направи признание, че не е

49 отделил повече време да бъде до академика през последните мy дни, когато най му е била потребна човешка под­крепа. Такова признание не може да стори всеки. Защото изразява самопреценка и укор. Пред мъртвите не се лукави. При нашето пътуване до Габрово, като тръгнахме от Севлие­во навътре към Балкана, Николай сякаш си отвори душата. Пред очите ни се изправиха върховете на планината. Трепна нещо дълбоко в него, което се е раждало през детските годи­ни, когато е потъвал в родопските върхове. Той не сравняваше моите старопланински висини с неговите, родопските, а отпускаше душата си, дишаше дълбоко и по-спокойно. Отвори приказка за неговото Яврово, където обичал често да си отива, за тамошния бит, за отношенията между хората, за промените, които са настъпили с времето. Съжаляваше, че пре­ди всичко е било по-наивно, но по-истинско, по-честно. Хората живееха бедно, но си помагаха и оцеляваха.

– Променя се светът и човек не знае дали е за добро – каза го с въздишка. – Мисля си някога дали пък ние не дърпаме все към онова, което е било и с което сме отрасли. Заразправя за селото, за своята къща. Слушах го и съзнавах колко дълбоко в душата му е попило съзнанието на селски човек. Беше интелектуалец от найвисок разред, а в мислите му още живееше селското момче, което се радва на изгрева и мечтае да нагази в росната трева сутрин. Запомнил съм думите му: – Все едно че през нощта земята е изкъпана като малко бeбе. Сутринта гледаме капчиците по снагата ù. После слънцето ги попива... Приказвали сме за времето, което прекарва в родния си дом, защото са останали в паметта ми признания, свързани с творческия труд.

– Обичам да си ходя там. Когато съм най-изтощен, като си отида, и за дендва възкръсвам. Забелязал съм, че когато не ми върви писането или пък съм напрегнат – ако отида до мес­та, които са ми мили от детството и като постоя малко, сякаш умората се утаява. Станало е дума за цветята и за билките. Той ми разказа за свой отколе вкоренен адет, както се изрази.

– И през най-бедната година на село можеш да намериш такъв плод да изсушиш. От години съм свикнал и не мога без ошав. Сварявам си сутрин чай от сушени плодове и през целия ден, имам какво да пия. Не посягам към вода. Тъй съм привикнал, че започнах да вярвам, чe помага за здравето. Слушах го и все по-добре разбирах, че неговите неповторими диви разкази не са се раждали на гола и бедна почва, че много светли изгреви и залези, че много дълбоки тради­ции и народни схващания са тяхна основа. Приказваше за хората от своето село, за патилата, които е преживял през годините, и сам откриваше живия огън на своето публицистично око, което нищо не пропуща и на нищо не прощава. Колкото пъти си спомням това пътуване, все по-силно се убеждавам, че тогава съм прогледнал към творческата непов­торимост на този писател. Прави са теоретиците, като казват, че можеш да разбереш истината за творчеството, ако разбереш истината за писателя, за твореца. Последният ни по-спокоен разговор е бил през пролетта 1999 г. Записал съм,

50 че на 13 април съм ходил при него в съюза. Toй имаше една малка, неугледна стаичка и ся­каш обстановката показваше беднотията на писателския съюз. През есента се подготвяше да напусне ръководството. Усе­щаше се твърде изморен, все по-често боледуваше. Пък и стрелите срещу него не спираха да летят. Помня че вестник „Сега” откри канонада срещу него и писатели се надвикваха в този хор. Отидох при него и бях се подготвил за сериозен разговор. Сигурен бях, че вече е започнал да мисли за последното си отчетно събрание и исках да го убедя вместо да говори за пари и сметки, пò му прилича да стори друго.Посъветвах го да се раздели с писателите с премислени думи за народната съдба и съдбата на литературата, за мястото на писателя в днешното трудно време. Той имаше морално право да каже това и неговата дума ще се чуе от сегашните и от идващите поколения. Бях уверен, че това е потребно. Постарах се подробно и аргументирано да му кажа своите съображения. Той ме изслуша внимателно, но щом свърших ме посече с един въпрос: – Щом ще говоря за литература, трябва да се споменават книги, автори. Знаеш ли какво ще стане? Ще кажеш 20–30 имена, а стотина ще пропуснеш. И те ще се обидят, че не са споменати. Може да се стигне до обратен резултат и много писатели да се разсърдят. Пък нямам време и сили да ги убеждавам, че не им мисля злото. Макар да ми възрази, долових, че все пак се замисли и реших, че не е нужно да го убеждавам повече. Заговорихме за друго. Съзнанието му беше заето с предстоящите промени в съюза. Премисляше в чии ръце може да го остави. Споменаваше различни имена и разбирах, че иска да знае мнението ми. Казваше мнението си и веднага онова, което го въздържаше. Той спореше със себе си. Заговори и за недоволните в съюза. Те го притесняваха и постоянно му създаваха ядове.

– Зная кои са и как да се разправя с тях, но това може да промени обстановката в съюза. Подкрепих го, чe не е нужно да се изостря настроението между писателите. Те и без това са измъчени от бедност и немотия.

– Виждам го – съгласи се той. – Затова си блъскам главата да намеря достоен и честен човек, който да продължи. Защото отстрани има стръвни кучета, които чакат да разкъсат и оглозгат каквото е останало. Разделихме се с тази негова голяма тревога. През есента Хайтов напусна ръководството, а жестоката болест вече настъпваше... Неговото изпращане в безсмъртието започна още приживе. Когато си отиде, българите мy устроиха народно погребение. Хиляди хора минаха през църквата, през траурната зала и пpeз Народната библиотека. И сякаш нямаше край този народен по­ток. Николай Хайтов се разделяше, за да остане завинаги в сърцата и в земята на българите. Целият му живот е пример за изкачване по стръмнини, които отвеждат към безсмъртието и към голямото сърце на България.

51

КРИТИКА

ВАНЯ КОЛЕВА ЗАВРЪЩАНЕТО В БАЩИНИЯ ДОМ – И СВОЙ, И НЕ ТОЛКОВА… („На повратки в село“ от Николай Марангозов)

Така поставено, заглавието вероятно звучи странно. Та къде другаде, ако не в бащиния дом, човек се чувства най-спокоен и уютно пригнезден? Там само може да не са съгласни с решението на индивида, но ще приемат неговия избор, ще му повярват, ще простят. Там, казва Николай Марангозов в „На повратки в село“ (сп. „Златорог“, г. XIX, 1938, кн. 4, а самостоятелно – през 1940 г.), са хората, владеещи силата да срещат „без укорни думи“, да съдят „с една доброта“ („На прага“). Безусловно е така. Но и уговорката, че домът не е толкова свой, засяга реални неща: отчуждението на индивида от своите; отдалечаването му от техните истини и норми. Както става в ранната поезия на Николай Марангозов („Нула. Хулигански елегии“, 1923 г.), която според проф. Розалия Ликова и книгата ù „Литературен живот между двете войни“ (1995) е: „протест срещу всичко – срещу религия и установени порядки, срещу официални обществени устои“1. Но, отбелязва проф. Ликова, през 30-те години на ХХ век „емоционалното напрежение се успокоява. Стихът се опростява и въпреки реминисценциите от старата образност и поетика, тенденциите на развитие са към простота и изясняване“. „Съзнанието на модерния човек, който се отнася скептично към остарялата романтика и интимното, се преплита с горещината на една поривност, естествена жизненост и виталност“2. С преодоляването на поетиката от ранния период, Николай Марангозов не само започва да твори по нов начин, но и открито декларира тази промяна. Показателно в „На повратки в село“ е мнението на селския „даскал“3, който „отдавна познава“ поезията на „господин Марангозов“ („Будилник“). Лаконичен в общата оценка за текстовете на поета, учителят не пести критиката си. Обстоятелствен е той в тезата за чуждостта на тези „писания“ за „масите“, за недостъпността им до обикновения читател. Дефинирайки модернистичната поетика като кратковременна „мода“, като „басня“, дори при условността и фикционалността на художественото слово, „даскалът“ изразява негативизъм и отрицание.

52 Същевременно той конституира нов модел на творене; задава нормата, която според него е по-приемлива и жизнеустойчива („Будилник“). Това е естетическа програма, изискваща доближаване и модерно осмисляне на традиционното знание, като стилизацията на народната песен, на народната реч е възможност за изразяване на оценъчното отношение към фолклора4. В плана на тази програма, през втората половина на 30-те години Николай Марангозов „се връща към близката родна действителност, към легенди и предания, към своето родно село“. Това е, пише проф. Розалия Ликова, „връщане към епичното“, което „не се изразява в резки преломи, в мъчителни противоречия“. Но „то се подготвя в борбата“ на поета „срещу сантиментализма и остарялата естетика, в любовта му към „безименните“, „отрудени от живота“. А стихотворения като „Зима над селото“, „Езда на иманяри“, „Легенда за село Късовци“ са вид „подготовка за появата на най-крупното по обем и значение произведение на Марангозов – поемата „На повратки в село“5. Завръщането е кодирано още в заглавието – „На повратки...“; с употребата на понятие, свързано с българската фолклорна сватба. По-точно – с първото посещение на младоженците в бащиния дом на невестата, когато те искат прошка от нейните родители. Едва след това се прекратява ритуалното мълчание (говеенето) и невестата получава право да разговаря с роднините на съпруга си и кумовете6. В такъв аспект чрез заглавието Николай Марангозов обговаря спецификата на своето „завръщане“ – то е ритуално и носи особен, сакрален смисъл за лирическия субект, който за автора си е „мой изповеден герой“ („Епилог“). Дистанцията между автор и персонаж е скъсена, но същевременно и целенасочено демонстрирана. Дистанцирайки се от лирическия Аз, авторът си запазва правото на избор: 1) докъде и доколко е „наша задача“ описването в „пълен състав“ на събития и персонажи; 2) в какъв обхват да бъде „един репортаж“ за възприемането на „днешното време“ от „простодушния селянин наш“; 3) кое е важно и кое не е „за наш’та поема“ („Кръчма“). Право на автора е да води и направлява своя основен персонаж, а когато поиска – да го възнагради: „днеска изведох на излет / моя мил неразделен герой“ („Поздрав от балкана“). Накрая поетът съобщава, че „като предан ваш песнопевец“, се счита длъжен да уведоми: неговите „Повратки“ / наближават към своя конец“ („Поздрав от балкана“). Така Николай Марангозов постига усещане за игрово начало, за театралност, като не само основният лирически субект, но и останалите персонажи се превръщат в марионетки, движещи се по волята на автора. Самонаблюдението на текста („тая творба“ – в „Посвещение“; „моите „Повратки“ – в „Поздрав от балкана“), самоназоваването на жанровата характеристика („наш’та поема“, „един репортаж“ – в „Кръчма“; и „мойте лирически разкази“ – в „Посвещение“), уточненията на ритъма („песенен ритъм“, в „лекостъпен игрив анапест“ – в „Посвещение“), откритото приобщаване на читателя и очертаването на комуникационния канал „адресант – адресат“ („Позволете ми, драги читатели“ – в „Поздрав от балкана“), дори вграждането на собственото име на автора („наш Николай“; „Николайчо“ – в „Посрещане“; „мой Николайча“ и „господин Марангозов“ – в „Будилник“), на неговия образователно-професионален и граждански статус („господин инженерине“, „такъв големец“ – „Посрещане“), опитът

53 за емоционално-психологически и характерологичен профил на твореца („Как погаждате двете си музи“; „че поета е своего рода / на човешкия дух инженер“ – в „Будилник“), съдействат за „увеличаване на литературността“7. Те акцентират върху техничността на поемата – както и войната, водеща се успоредно с развитието на сюжетното действие, е технизирана. А това от гледище на селяните у Николай Марангозов е „почти достойнство“8. Като цяло вътрешният конфликт между техничност – от една страна, и ритуалност, сакралност – от друга, се проявява в макротекста, включващ различни творби за „повратки“, за стародавни песни и предания. В „Заник и поник в балкана“ лирическият Аз определя причините „пак да дойда на повратки в село“ („Посвещение“), сред които е неотменната част от ритуала: „Да запалиш свещица на татка си“ („Среща“). И защото: „Доизпяват се песните стари“ („Посвещение“), а те трябва да бъдат записани, съхранени. В това е убеден Николай Марангозов. Разбират го и неговите персонажи, носителите на фолклора (в „Родословие“, но и в „На повратки в село“). Доловил го е също Владимир Василев, според когото поетът „знае, че има наука – но има и легенди, и науката не тряба да убие легендата“. Поетът е „по натура диалектичен“, а „по мироглед“ – „космополитен“, „и счита, че универсалността не може да бъде безлична“, че „нейното истинско осъществение е в народностния тип“9. Затова е права проф. Розалия Ликова, като отбелязва: „Към селото и народния фолклор Марангозов се завръща не като разкаян поет, който се раздира от противоречия между селото и града“, а като „поет с градско съзнание, разтворено за едно свежо, неподправено, сърдечно възприемане на природата и селския дух“. Тя допълва, че езикът в неговите „стихотворения е опростен и естествен, без да бъде обаче зависим от народната песен. Чувства се желанието на поета да излезе от традиционната образност на селската лирика, да създаде смел, нов, образен стих, като внесе в образите своето експресивно виждане, своето дръзновение, при една топлота, лиризъм и непосредственост на изживяванията“10. Като обобщение: „Експресионистичната екстремност е отстъпила на яснотата и прозрачността на образи и език. Увеличило се е пластичното начало в изображението на бита и пейзажа, на жизнените реалии. Внесъл плътно присъствието на битови елементи в речта, поетът е запазил художествена мярка, като е оставил самите герои да говорят просто, естествено и живописно. Школовката при модернизма обаче е дала своите резултати: стремеж към движение и динамика, без особено външно развитие на фабулата. Една разкрепостена художественост и духовност е създала възможност за свободна изява на едно динамично авторско присъствие“11, посочва проф. Розалия Ликова. И така, в поемата на Николай Марангозов селото не е изолирано от света. Макар не с темповете на модернизация в града, но то активно се променя. Прокарването на железница през него променя изконния ритъм на живота му. Селяните говорят за водопровод („Неделя“), за кооперация, читалище и ред „полезни инициативи“ („Повест“). Както в града, и в селото „вечеринки и радио“ изместват традиционните „седенки“; вместо песни и хора, младите предпочитат „модерните шлагери“ („Повест“) и танци („На гости в Късовци“). Промените зася-

54 гат всички културни пластове. Категориите получават нови стойности. И макар да е жив още архаичният ритуал, волята за оттласкване от него е напориста. Най-откроено е това при лирическия субект, който е човек от града. За него повратките не са етап от сватбата, макар завръщането му да напомня невестинското говеене – той почти не говори, неговият глас рядко се чува. Затова пък Азът е добър адресат и изслушва всички: и кротките, почти молитвени слова на майка си, и строгото поучение на баща си, и бележките на съселяните, и оценката на селския „даскал“. Субектът слуша и иска прошка: това е акт, свързан със специфична душевна нагласа; предполагащ вътрешна смиреност, чувство за искрено покаяние. Оттук и различността на Аза в сравнение с по-ранните творби на Николай Марангозов. По думите на проф. Розалия Ликова, лирическият субект в поемата е „с по-меки линии, с просветлена душевност, с обич в сърцето и нежност“12. Това е синът, който мечтае завръщането си. Заминал преди години, той носи в сърцето си „една изповедна мечта“: да намери „пак старото гняздо“ („Във влака“). И е успокоен с пристигането си: „Ти постигна мечтата отдавнашна“ („Утро“). Но за него завръщането не е от типа, познат от народнопесенната традиция или от възрожденската поезия. Различни са отношенията между Аза в „На повратки в село“ и например в „Майце си“ на Христо Ботев. У Ботев срещата с „баща и сестра и братя мили“ напомня Притчата за завръщането на блудния син (по Лука 15:11-32) – приел, но вече изстрадвайки болките и тревогите на баща си. Последната „желба“ (желание) на Аза – „в прегръдки твои мили да падна“, събира в себе си всичко: обич към близките и родния дом; съкровено желание и потребност да им се „изплаче“; воля да се слее с тях, след което с прояснена душа да посрещне смъртта („Майце си“). В „На повратки в село“ завръщането у дома не е жизнена необходимост. То е само временно откъсване от хаоса и напрегнатостта на града. Връщайки се, лирическият Аз търси отмора в простотата на селския бит и спомените от детството. Но е очевидно, спецификата на новите исторически условности определя дистанцираността между хората. Субектите говорят на различни езици – ако в лексиката на сина в обращение е „градското“ понятие „стая“, то в езика на родителите естествено функционират традиционно „своите“ реалии: „соба“ („Пред сън“) и „одая“ („На гости в Късовци“). Тук противостоенето на „стая“ и „соба“ (или „одая“) се съотнася с опозицията „град – село“, която от своя страна е корелативна с дихотомията „умора – почивка“. Формира се семантично поле, в едната страна на което застава синонимичната верига, означаваща „чуждост и беззаконие“ (умора – град – стая), а в другата – „близост и законопорядък“ (почивка – село – соба и одая). Важно е обаче: антиномичността функционира по-скоро в представите на хората от балканското село, които още пазят установения във времето и осветен с „вяра и мяра“ закон („Софра“). Бидейки носители на фолклорния тип съзнание, те мислят, говорят по принципите на народнопесенната поетика13. В езика им се кръстосват етимологични фигури: „чужда чужбина“; „заръка заръчвам“ („Писмо“). Наслагват се сходни по смисъл понятия и структури: „далечна и чужда (чужбина)“ („Писмо“); „дошъл и пристигнал“ („Посрещане“), които в някои случаи са маркирани от знака на лите-

55 ратурността: „не е лошо, даже е примерно“ („Писмо“). Вграждат се благословии, елементи от паремиологичния жанр, фразеологизми. Подчинено на ритуала е всекидневието на късовци и радевци. В поемата се споменават конкретни празници в отрязъка около края на старата и началото на новата година, с типичната им обредност и трапеза. Актуализира се представата за свети Николай като господар на зимните студове и ледове (в образа на бай Цаньо от „Посрещане“). Вгражда се идеята за „полязването“ на Игнажден, когато според християнската традиция започват родилните мъки на Богородица (с „полезлия гостенин влак“ – „Във влака“). В своята съвкупност тези реликти разкриват важното за патриархалното общество знание; маркират границите на „своето“ пространство, в чийто център – дома, неизменно стои майката, стопанката на дома. За лирическия субект противопоставителността „град – село“ не е така динамично изразена. Азът е самотен в града, но и отчужден, притеснен в селото. Виждайки баща си на гарата, той се чувства „гузно“, обзема го „жал“, „виновно“ заеква („Посрещане“). После вкъщи – „безмълвен” гледа баща си, в душата му оживява „детският страх“, че „тъй малко“ е изпълнил от неговите заръки („На прага“). А това обуславя двете линии на отдалечаване от родителските очаквания. Едната – синът не е постигнал видими успехи в йерархията; работата му не е доходоносна, според представите на родителите; не се е оженил дори. Оттук е тревогата на бащата, и заръката му: „Да се стреснеш за твоята работа“ („Огнище“). Проблем, поставен по-рано от майката на Аза („Писмо“). И въпреки че „захваля ти нашия даскал“, понеже „бил си ти песни нареждал“ („Писмо“), надеждите на родителите остават неоправдани. Тъга, притаена болка зазвучават в думите на бащата: „Как се надахме, че в старините си / покрай тебе ще видим бял свят!“ Недоизказаност, преглътнати мъжки сълзи се крият зад прекъснатата анжамбманно мисъл, продължаваща в следващата строфа: „Но не би досега – и кога ли?“ Постоянна тревожност: „Дали теб, или нас си да жалим?“ („Софра“). „Гълченето“, „смъмрянето“ е провокирано от неосъщественото щастие – такова, каквото родителите са мечтали за своя син. Бащата поучава сина си, критикува го за неща, които не приема за редни. Същевременно в своята милост го оправдава: „Знам, че хляба се вади по-скъдно, / и живота е по-мъчен днес“; той разбира, че конкуренцията е голяма, че много са „разноските“ в „изтънчения градски живот“ („Огнище“). Извънмерната обич на родителите се концентрира в усилието: „да изучим поне Николая“; в искрената майчина надежда, че: „Веднъж, мъжо, детето да свърши, / ще царуваме на старини“; в скритите и нескрити нейни сълзи; в бащината мъка, от която „всеки други (…) би се пропил“ („Огнище“). Бащата откровено и искрено разтваря сърцето си: „за всякое чедо / друга грижа за мойта глава“ („Пред сън“), но „пак най-голямата“ за родителите болка е първородният син („Писмо“). Впрочем мотивът за жалбата по свидното „първо чедо“ е познат на българската рецепция от възрожденската литература. От Добри Чинтулов и особено от поезията на Христо Ботев, у когото от индивид, тясно свързан със семейството и рода си, лирическият субект прераства в „твой един син, Българийо“ („Васил Левски“)14. В поемата „На повратки в село“ обаче нещата са различни. У Христо Ботев

56 майката мечтае чедото ù да иде „на книга да се изучи“ („Хайдути“). У Николай Марангозов тя има „туй упование“, че поне „един между нас“ е стигнал „до погорно образование“ („Писмо“). У Христо Ботев тя с надежда заклина своя син: „майци си писма да пишеш, / кога на гурбет отидеш“ („Хайдути“). У Николай Марангозов надеждите са попарени – майката отправя „укор“: „по-често се, синко, обаждай“; към него насочва тя своя зов: „при нас да се върнеш по-скоро“; и молба – да бъде у дома „за свети Николая“ („Писмо“). Накрая, вместо майчината вяра в правотата на сина и приобщаването ù към неговата идея за саможертва и подвиг в името на родината, както е у Христо Ботев, у Николай Марангозов се откроява жалбата, че синът „с диплома тъй закъсне“, че „не би досега да напреднеш, / че и нам да поникнат криле“ („Майчини жалби“). Вместо обичта-заклеване между майка и син у Христо Ботев, в поемата на Николай Марангозов майката с тъга и молитвена кротост се съпротивлява срещу отдалечаването на сина („Майчини жалби“)… Мотивът е познат, но светът е друг – по-объркан, динамично изменчив. Съзнанието на сина е променено. Затова и лирическият Аз е някак непознат. От общността той се отграничава дори визуално. Субектът влиза в сюжета на поемата като „бледолик пасажер“ („Във влака“). А знае се, бледността в народните представи символизира болест; знак е за проблеми в здравословното и психологическото състояние. Това е втората посока в отклонението на Аза от бащините съвети: да живее така, че да бъде здрав. Във връзка с отчуждението на лирическия субект от селския бит е периодичното напомняне за бледността му. Отбелязвайки отчуждението на сина, бащата говори: „От живота ви по градовете / ей те – светнал си като фенер“ („Неделя“). Роднините загрижено съветват: „Той по-много да пий суроватка, / че какъвто го гледам изпит…“ („На гости в Късовци“). За разлика от пребледнелия градски човек, „малките“ му брат и сестра, живеещи в село, са „бели-червени“ („Пред сън“), т.е. здрави и жизнени. Разбира се, в желанието за пореден път да оправдае своя син, бащата открива логично обяснение за здравия им вид – тях „младостта им ги още кърви“ („Пред сън“). И ако дядо Митьо Комитата благославя госта, че е „левент“ („Апокриф“), а селяните му се радват, че е хубав „като куна“ (икона – бел. авт. – В. К.) („Кръчма“), то бай Цаньо не одобрява не само вида, но и походката на сина си. „Изправи се и стъпвай напето – / да личи, че върви инженер!“, напътства го той и дава пример със себе си на младини („Неделя“). Всъщност и сам лирическият Аз се чувства болнав. Едва в родна атмосфера усеща промяната в себе си – като „оздравял болник“ („Утро“). Дали заради общото му нездраво излъчване, или заради променения „градски“ вид, на гарата трудно го познава дори баща му; с изненада, със смътно доловимо недоверие го срещат и връстниците („Посрещане“). Наред с непознаваемостта на лирическия субект, у него има и друга промяна: „той не пие комай“; затова предлагат „на бай Цаня шише килифарско“ (вино), а на „инженера“ – „една чаша чай“ („Отбивка в Плачковци“). Отношението „килифарско (вино) – чай“, както и опозицията „пиене – непиене“ (на вино), са пореден знак за принадлежността на бащата и сина към различен тип кул-

57 тури. В качеството на познат от коледните и юнашките песни и от вълшебните приказки елемент от инициационно изпитание, утвърждаващо включването на младия човек в групата на мъжете, виното е класификатор, по силата на който синът – инженер, учен, градски човек, се оказва извън колектива на мъжката общност. Лирическият Аз не се вгражда сред мъжете и по отношение на друг класификатор – умението да общува спокойно, да говори добре. При срещите на гарата и после при пътуването към дома, става ясно: той „едно време бе поприказлив“, а сега е „станал досущ мълчалив“ („Шейна“)… Знаците, изключващи Аза от „своите“, се редят един след друг. Вижда ги строгият баща и не пропуща да отбележи: синът не се кръсти; нехае „светия ни пост“; не зачита „закона ни прост“; не се е „причестявал / и черкувал от памти годин“ („Софра“). Наблюдателното бащино око се опитва да прозре: дали синът не се увлича „в градищата със разни жени“? И понеже според обичайния жизнен цикъл е редно, а синът „не е малък“, бай Цаньо поставя условие: „избери си една да обичаш / и си вече юздите стегни!“ („Пред сън“). В крайна сметка, оказва се, основателна е майчината тревога: „недей да се толкоз отлъчваш / от своите, още от хората“ („Писмо“). Синът наистина е друг. Макар да е съгласен с баща си, че: „остава едното обичане / между хората“ („На гости в Късовци“), а в душата му да избуяват спомените; макар искрено и емоционално да преживява всеки допир с домашния бит, той е само гостенин вкъщи. От началото до края на поемата синът е „гост“, който идва за именния си ден – Никулден (Св. Николай, архиеп. Мирликийски, чудотворец – 6 декември), и остава до Нова година (1 януари). И отново заминава: „Сбогом, паметни дни и недели, / изгостувани в мир и покой!“ („Епилог“). Лирическият субект идва, за да отдаде почит на близките, да поиска прошка. Плановете му не включват оставане и реинтеграция с тях. Той е страничен наблюдател за грижите и тревогите на хората от село, за възгледите им: всекидневно-битийни, обществено-политически и граждански. Естествено е, баща му разбира това: „уж си тука, пък, гледам, окото ти / все към нейде далече блуждай“ („Неделя“). А с изострената си интуиция майката не случайно се бои: „или си се толкоз погражданил, / че нази съвсем си забравил“ („Писмо“). Не, синът не е „забравил“ бащиния дом. Но за него домът се е превърнал в съкровена частица от миналото и желан пристан за временна отмора. Бащиният дом вече не е и не може да бъде част от същинския, динамично-напрегнат живот на сина. Той му е свой, но не толкова… Бележки 1. Ликова, Р. Литературен живот между двете войни. Книга първа. София, 1995, с. 303.

2. Пак там, с. 314.

3. Този „даскал“, който „просвещава народа със сказки“ („Будилник“), е като че ли наследник на познатия за рецепцията Чакалов от романа на Иван Вазов „Казаларската царица“ (1903), въплътил идеята на писателя за типичен народен учител.

4. Срв. Игов, Св. История на българската литература, 1878–1944. София,

58 1990, с. 332, 349.

5. Ликова, Р. Литературен живот между..., 1995, с. 314–315.

6. Българска митология. Енциклопедичен речник. Съст. Анани Стойнев. София, 1994, с. 39, 318; Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София, 1984, с. 139.

7. Георгиев, Н. От „Ще си викна песента“ към „Искам да напиша днес поема“ (Из „Тезиси по българска историческа поетика“). // Литературна история, № 11, София, 1983, с. 3-16; Георгиев, Н. Тезиси по история на новата българска литература. // Литературна история, № 16, София, 1987, с. 3-27.

8. Георгиев, Н. На повратки в село – или към света? Николай Марангозов по кръстопътищата на българската литература. // Култура. Седмичник за изкуство, култура и публицистика, № 43, 29.10.1999; също: http://www.online. bg/kultura/my_html/2103/xkultura.htm.

9. Василев, В. Повратки в село на един поет. // Златорог, г. XXII, 1941, № 6, с. 298–304 (вж. с. 302).

10. Ликова, Р. Литературен живот между..., 1995, с. 315.

11. Пак там, с. 316.

12. Пак там, с. 315.

13. Георгиев, Н. Българската народна песен (Изобразителни принципи, строеж и единство). София: Наука и изкуство, 1976.

14. Колева, В. Лирическият герой в поезията на Христо Ботев – един странник, бленуващ завръщане. // Колева, В. Фолклор, митология и литература. Варна: LiterNet, 2007, с. 17-38; също: LiterNet, 07.02.2003, http://liternet.bg/ publish/vkoleva/botev.htm.

59

SOPHIA ТРАНСФОРМАЦИИ НА БЪДЕЩЕТО – ОТ “СВЕТЛОТО” И “НЕОБХОДИМО” КЪМ ОПАСНОТО И “КАЗИНО” БЪДЕЩЕ”

Васил Проданов

1. Модерният култ към необходимото и светло бъдеще Модерната епоха създава нагласата за прогреса, съответно за превъзходството на бъдещето над настоящето и особено над миналото. Настоящето се възприема през призмата на представи за бъдещето, които имат характера на нормативна принуда не само на равнището на философски идеи и големи идеологии, но и във всекидневието, където поведението е регулирано от съответни очаквания за бъдещето. В модерните възприятия и модели на бъдещето можем да открием няколко основни характеристики. Първо. Това е ценностното предимство на бъдещето пред настоящето. Бъдещето е резултат на прогресивно развитие, а в самата идея за прогреса се съдържа представата за утрешния ден, който ще бъде по-добър от днешния. Очаква се бъдещето да бъде по-справедлив, по-добър, по-свободен, по-сигурен свят за живеене. Тази представа се появява в контекста на една специфична характеристика, отличаваща капитализма от предходните общества – разширеното възпроизводство и експанзията на капитала, което води до това, че утрешния ден вече не е повторение на вчерашния, а нещо ново и различно. Именно защото има по-висок аксиологически статус бъдещето задава ориентирите на настоящето. По-принцип се очаква то да бъде по-добро не само от миналото, но и от настоящето и затова съществува склонност към принизяване на това, което оставяме след нас. За модерността, характеризираща ранния и социалния капитализъм, утрешният ден е по-добър от днешния, а днешният – от вчерашния. Истината за днешния ден е в „светлото бъдеще” – либерално или социалистическо, където се очаква да се стигне до истинското освобождение на човека от несправедливости, проблеми и неравенства, които го съпровождат днес. За сметка на това миналото и традицията имат ценностно по-нисък ранг и се пренебрегват или отхвърлят. Второ. В името на бъдещето може да се жертва настоящето. Това произтича от самата логика на първоначалното натрупване на капитала при ранния капитализъм или ранната модернизация при изостанали общества. Принципът на функциониране на ранни етапи на модернизация предполага отложено по-

60 требление и различни проявления на феномен, който ще стане известен като протестантска етика. Съществува нагласата, че можеш да жертваш настоящето в името на бъдещето, независимо как се разбира то – да ограничиш потреблението си днес заради някакви цели в бъдещето или да жертваш себе си за следващите поколения. Проблемът за бъдещето и ориентацията към бъдещето се утвърждава с развитието на модерния капитализъм най-напред в индивидуалното поведение на ранния капиталист, който е готов да се въздържи от много неща, за да получи възнаграждение в бъдещето. Хората се въздържат от потребление, отлагат удовлетворяването на едни или други потребности за бъдещето, за да могат да произвеждат повече принаден продукт, който да изнасят на пазара. Но не само ранният капитализъм, но и държавният социализъм като модел на догонваща модернизация в страни, които изостават от световното развитие, притежава времева структура, характерна за всички общества на етап на ранна модернизация – силна ориентация към бъдещето. Икономическият еквивалент на тази ориентация е свързан с идеята днес да се произвежда повече отколкото се консумира, за да се натрупа съответното национално богатство. Произведеното в повече обаче трябва да се реализира някъде, където се произвежда по-малко, но се консумира повече. При страни с догонваща модернизация като Япония, Южна Корея, Сингапур, Тайван, Хонконг, които успяват рязко да ускорят развитието, това става за сметка на експортно ориентиран растеж главно по посока на САЩ и Западна Европа, което е възможно преди всичко благодарение на специалните им политически отношения. Трето. Това е бъдеще, което води до различна ценност, приписвана на различните поколения. Старостта губи своя позитивен аксиологически статус. Повисоко започват да се ценят детето и младият човек отколкото възрастният. Затова и в тези общества особено значим е ценностния статут на младите хора, а се появява ейджизмът и пренебрежението към миналото. С насочването на човека към бъдещето с развитието на модерния капитализъм между ХVІ и 60-те години на ХХ век се извършва преориентация, която рязко увеличава значението и ценността на децата в семейството и обществото. Те се разглеждат като въплъщение на бъдещето с неговия по-висок ценностен статус от настоящето и миналото. Инвестирайки в тях, ние инвестираме в бъдещето. Обществата започват да създават все по-сложни системи за подготовката на младите поколения за бъдещето. Ако в предходните традиционни общества важното е да следваш традицията и това предполага уважение към възрастните, акцент върху миналото, а децата имат сравнително ниска ценност, сега нещата се преобръщат – рязко се увеличава ценността на децата в семейството и в обществото като цяло и чрез тях ориентацията на отделните индивиди към бъдещето. Държавите създават национални системи за образование, за да могат да подготвят новите поколения за променящото се настояще и успешното бъдеще. Времето за тази подготовка непрекъснато се увеличава, а средствата, които родителите и държавите отделят, ограничавайки себе си, за подготовката на следващите поколения, стават все по-големи. Четвърто. Това е необходимо бъдеще. В началото на модерната епоха Вол-

61 тер ще създаде една нова дисциплина – “философия на историята” и нейната основна задача ще стане откриването на закономерностите на социалното развитие, които се реализират независимо от действията на отделни индивиди и групи и дори често пъти в разрез с тях, представляващо, както ще каже Хегел, “ирония на историята”. Светът се движи необходимо в определена посока, независимо от едни или други случайности и задачата на философи и обществоведи, на социалните експерти е да установят законите и съответно тенденции на социалното развитие и да предоставят своите знания на политиците, за да действат съобразно тези закономерности. “Колелото на историята се върти” неизбежно в една посока, ще каже Георги Димитров. “Времето е наше”, ще говори Жельо Желев, лидерът на българската опозиция през 1990 г., предполагайки отново тип необходима връзка между настояще и бъдеще, макар и те да се разбират по различен начин. Във всеки случай, независимо от визиите за бъдещето, тази прогресистка представа носи със себе си идеята за необходимия път от настоящето към бъдещето, който може да бъде установен и чрез нашите усилия ние да го изминем по-успешно. Пето. Това е екстраполирано бъдеще. Основни елементи, тенденции, обяснения на бъдещето могат да бъдат открити в разгръщащи се днес процеси. Между бъдещето и настоящето съществува необходима връзка. С висока степен на вероятност може да се очаква, че тенденциите на настоящето могат да доведат и ще доведат до съответното бъдеще. Затова и екстраполацията на определени тенденции е основен инструмент за прогнозиране. Шесто. Това е дългосрочно предвидимо бъдеще. В началото на ХХ век Иван Вазов ще напише разказ за България след 100 години. Ленин в началото на 20-те години на ХХ век говори как след 20 години младото поколение в СССР ще живее при комунизма. През 60-те години Хрушчов ще набележи толкова години за настигането на САЩ от СССР и отново навлизане в комунизма. В САЩ Херман Кан ще напише своята работа за “Следващите 200 години”. В периода между 60-те и 70-те години на ХХ век излизат хиляди книги и статии за света или за един или друг регион, сфера, тенденция до 2000 година. Седмо. Обществата могат да планират своето движение към бъдещето, да изграждат програми за неговото достигане и държавите концентрират в ръцете си огромни ресурси в опит да осъществят това. Пишат се и реализират дългосрочни стратегии. Правят се програми за развитие с десетилетия напред. Появяват се технологии и техники на прогнозиране, планиране, програмно-целеви подход. Същото е и при модернизацията във версията ù на ранно социалистическо натрупване. Възприятието на отношението между минало, настояще и бъдеще трябва да допринесе за ускорено натрупване на капитали. Възникват големите идеологии и програмни партии като типични в това отношение са социалдемократическите и комунистическите партии. Подобни нагласи са много силни в епохата на втората индустриална революция и социалната кейнсианска държава в развитите страни през ХХ век. Това е времето на култа към тежката промишленост и големите машини, когато възвращаемостта на една огромна инвестиция, направена от държавата или от големите компании, може да изисква десетилетия и това следва да се

62 прогнозира. По подобен начин човек, започвайки работа в едно предприятие, компания или институция, може да прекара по-голямата част от живота си там. В Япония се създава дори системата на пожизнено наемане на работещите в компанията. Хоризонтите на прогнозиране са дългосрочни. При кейнсианската социална държава агрегатното потребление, свързано с рязкото увеличаване на потребителския кредит и пълната заетост и висока гарантираност на работното място имат ключово значение за икономическия растеж. От своя страна кредитирането предполага увереност, че можеш в продължение на дълъг период да върнеш кредита. В условията на еднопартийно управление в Източна Европа става възможна политическа стабилност и последователност на действията, реализацията на дългосрочни проекти, устойчивост в развитието – характеристики, които присъстват и досега в определена степен в страни като Китай, който прави прогнози за своето развитие в дългосрочен план. Този култ към бъдещето достига върховото си развитие през 60-те години на ХХ в. То има по-висок ценностен статус от настоящето, защото се предполага, че в него ще са намерили по-високо равнище на развитие позитивни тенденции на настоящето. Все повече представите, очакванията, прогнозите, сценариите, за това, което ще стане в бъдещето предопределят социалния живот и развитие. Няколко десетилетия обаче по-късно се оказва, че светът не е така едноизмерен и колкото по-бързо бъдещето се превръща в настояще, толкова по-сложни стават нашите взаимоотношения с миналото, което не изчезва, а отново и отново се пренаписва в тона с връхлитащото бъдеще.

2. Бъдещето в различните части на световната система В теоретичния модел на възприятие на света като система, в която имаме разделение на света на капиталистически център, полупериферия и периферия, ще открием, че всяка от тези части живее в различни времена. Имаме диахронност във времето на отделните страни и региони и това води до остри противоречия помежду им. В капиталистическата периферия, каквато ще бъдат чак до наши дни голяма част от народите в Африка, Южна Америка и Азия, доминира селското население, което продължава да бъде свързано за много дълъг период с традицията и е с домодерни ориентации. В полупериферията, към която принадлежи и България през целия ХХ век, и които ускорено се опитват със силата на държавата да излязат от изостаналостта чрез различни модели на догонваща модернизация, като се почне от версиите на т.нар. “азиатски тигри” и се стигне до бившите социалистически страни, имаме отложено потребление и силна ориентация към бъдещето, но голяма част от моделите на това бъдеще се заемат като образци от страните от капиталистическия център. Всички тези процеси на трансформация на отношението към миналото, настоящето и бъдещето се наблюдават особено интензивно в общества като нашето, които реализират взривно мобилизационно догонващо развитие в периода между 50-те и 80-те години на ХХ век. В тях се планира и програмира в по-големи мащаби и подробности от всички други

63 общества преди това. Там е особено силна ориентацията към бъдещето и самоограниченията на настоящето заради бъдещето. Бивайки полупериферия с догонваща модернизация на основата на експортно ориентиран растеж в една затворена военно-политическа и икономическа система, България се опитва да направи това, насочвайки този растеж преди всичко към СССР и бившите социалистически страни. СССР от своя страна обаче няма възможност за такъв растеж освен износа на суровини и енергия, като голяма част от спестеното в момента отива във военно-промишления комплекс, въведен в надпревара във въоръжаването. Във всеки случай до 70-те години на ХХ век успешното развитие на тази система става благодарение на една идеология, която е силно ориентирана към бъдещето и способността чрез нея и чрез системата на планиране да се реализира отложен тип потребление. Страните от капиталистическия център са с най-развити модерни институции, най-висока производителност на труда, най-високо развитие на наука и технологии, с най-голяма военна, политическа и икономическа мощ, за да влияят върху останалия свят, разглеждат себе си и са разглеждани от голяма част от елитите на останалия свят като образец, към който да се стремят и останалите. Бъдещето настъпва неравномерно, с различни темпове в отделните страни, но в модернисткото съзнание то има универсален характер и настоящето на най-развитите икономически държави е бъдещето на неразвитите. Затова Хегел в своята “философия на историята” формулира идеята за историческите народи, които са начело на историческия прогрес, създават новите неща, и за неисторическите народи, които вървят по техните стъпки, имат за бъдеще настоящето на развитите държави. От своя страна след него Маркс гледа на Англия като образеца, към който вървят останалите държави и ще прекара голямата част от живота си в нея, защото смята, че именно изучаването на това, което става в най-развитата държава, може да ни даде ключ за обяснение на перспективите на развитие на всички останали. Век по-късно Уилям Ростоу ще мисли по подобен начин, развивайки своята теория за “стадиите на икономически растеж”. Десетки държави в света ще реализират на тази основа догонваща модернизация. В същото време поради ускоряването на всички процеси и в същото време изоставането непрекъснато има съмнения, че се върви по правилния път. Бъдещето им изглежда вече изобретено и тези, които са по-напред, могат да влияят върху това бъдеще, защото имат повече ресурси за това, заемат хегемонни позиции в световната система. Така по същество догонващата модернизация в изостаналите общества води към бъдеще, което вече някъде е настояще. Във властовата легитимация на модерната държава откриваме два основни източника на сакралност, на крайни ценности, които дават оправдание на властта, заместващ божествената легитимация чрез църквата в традиционните общества. Това, от една страна, е народът като висш субект, имащ право на съществуване и нуждаещ се от съответната свобода, за да съществува и функционира. От друга страна, това е определено бъдещо позитивно състояние, висок стадий – например комунистическото бъдеще. Първото доминира в страните,

64 които извършват първи модернизация – Западна Европа и САЩ. Там народът има основно право и е най-висш легитимен субект на властта. Второто доминира в страните от полупериферията, в които се извършва догонваща модернизация, където едно бъдещо състояние оправдава и обяснява сегашните жертви и ориентация. По този начин в периода на държавен социализъм в СССР, Централна и Източна Европа се прави опит да се разкъса времевата асинхронност, в която са вкарани различните общества в световната система, при което едни са непрекъснато по-назад, а други по-напред в пътя към бъдещето. Наложената система от ценности и идеи, в които бъдещето се вижда не в развитите западни страни, а в един идеален модел, характеризиран като комунизъм, предпоставя своеобразна двойственост – страните от капиталистическия център са по-напред по производителност на труда и брутен вътрешен продукт, но се предполага, че в други отношения социалистическите страни изпреварват държавите от капиталистическия център. Тогава, когато тази асинхрония в публичното пространство изчезва и тези страни започват да възприемат себе си като прости последователи на образци, вече създадени на Запад, в Европа, на този живот в различно бъдеще, което легитимира настоящето, се слага край. В периода на силна национална държава на миналото се гледа главно като на ресурс за изграждане на силна национална идентичност. Културата възпроизвежда този тип възприятие на отношение между минало и бъдеще. При социалистическата модернизация това става чрез метода на социалистическия реализъм, който предполага настоящето в изкуството да се вижда през призмата на едно позитивно бъдеще, през възприятията на определени идеали. При холивудския либерален хепиендизъм (от “happy end”) това става чрез задължителния щастлив край, в който доброто и добрите побеждават лошите, а отделният индивид може да се справи с всякакви опасности и дори да “спаси човечеството” от някоя опасност.

3. Провалът на прогнози и на стратегии за бъдещето от 70-те години на ХХ век насам и появата на опасното и несигурно бъдеще Самата логика на развитие на капитализма в изграждащите се социални държави след втората световна война започва да променя отношението към бъдещето в индивидуалното икономическо поведение на човека. Ранният капитализъм функционира на основата на отложеното потребление и високите норми на спестявания. Характерната за него протестантска етика оставя на заден план потреблението за сметка на труда. Капитализмът в социалните държави функционира на основата на кейнсианското стимулиране на агрегатното потребление. Със силата на кредита и гигантска рекламна лавина този потребителски капитализъм насочва индивида към настоящето, а не към бъдещето. Предлага му да консумира тук и сега, да се забавлява тук и сега, да гледа към настоящето, а не към бъдещето. Каквото имаме да преживеем, трябва да го направим сега, каквито цели имаме да постигнем, трябва да ги реализираме колкото се може по-бързо. Израстват поколения, които не желаят да чакат, искат да реализират своите цели днес, не да бъдат част от движение към бъдещето. Така обаче самото бъдеще изчезва от полезрението, човек се закотвя като

65 психология и целеполагане тук, в настоящето. Така се оказва, че в предходната епоха в определен смисъл бъдещето присъства в настоящето чрез отложеното потребление и може да бъде планирано, ние действаме в настоящето от името на бъдещето, чрез нашите действия сега „изграждаме“ бъдещето, то при късноконсумативният капитализъм със сегашните ни действия, ние „изяждаме бъдещето“. В днешното свръхпотребление ние консумираме това, което евентуално можем да произведем, да спечелим в бъдещето, независико дали става дума за отделния потребител-длъжник, или за големите държави-длъжници. Но това става не само в икономическия, но и в екологическия смисъл на думата. Така на практика вместо днес да „градим бъдещето“, ние го „разграждаме“, „консумираме“, а с това и отнемаме съответни възможности на бъдещите поколения в сравнение с това, което е притежавало днешното поколение. Потребителският тип икономики и култури на настоящето изяждат или разграждат бъдещето. Така рязко се изсотря въпросът „като вървим напред в настоящето, какво губим от миналото“. Първите десетилетия след Втората световна война са време на висок икономически растеж, усещане за оптимизъм и индивидуална сигурност, когато придобива популярност и носи със себе си много очаквания футурологията. Тя ще претендира да може да опише повече или по-малко точно очакваните събития. Ще се пишат големи прогнози за това какъв ще бъде светът например през 2000 г. Оказва се обаче след 70-те години на ХХ век, че почти нито едно от значимите събития, които ще променят света, не са предвидени преди това дори от най-мощни прогностични центрове – нито ислямската революция в Иран и ислямският фундаментализъм, нито възхода на Китай, нито рухването на бившия Съветския съюз и държавния социализъм. А страната с най-развита информационна система и най-мощни мозъчни тръстове в света като САЩ не успяват да разберат и предвидят какво ще стане при нападението ù срещу Ирак през 2003 г., където затъват в конфликт, струващ им по-скъпо от всички войни, които са водили преди това в своята история. В началото на своето развитие държавният социализъм осъществява „петилетки в съкратени срокове”. След 70-те години обаче се оказва, че не е толкова лесно да планираш бъдещето след пет години и все по-често опитите за планиране се сблъскват с проблеми. Прогнозите на Хрушчов за настигането на САЩ от СССР след 20 години, направени чрез екстраполация на дотогавашни тенденции, се оказват нереализуеми. За това много важна роля изиграва промяната на отношението към бъдещето в социалистическите общества от 60-те години насам, като големи маси от хора, както под влияние на промените в развитите страни, така и на новата градска култура, промениха отношението си към бъдещето – това, което предишните поколения са очаквали да се получи с изграждането на “развитото социалистическо общество” или на “комунизма”, новите поколения започват да искат тук и сега. Те не искат да правят бъдещето и да живеят в бъдещето, а да правят настоящето и да живеят в настоящето. А Западът им предлага вече именно настоящето като реализирана фукуямска утопия – плуралистична многопартийна представителна демокрация и консумеризъм. Няма нужда да се ходи в бъдещето, за да се търси най-съвършеното

66 устройство, както се е правило винаги преди това. Достатъчно е настоящето. Сакралните ценности, локализирани в бъдещето, видяно като “развито социалистическо общество” и „комунизъм”, се извеждат от времето и се пращат в настоящето чрез утопията за възможностите на “демокрацията и пазарната икономика”. Те не са отделени вече от нашето настояще във времето, а в пространството и можем или ние просто да се пренесем при тях, или използвайки чудодейната роля на “демокрацията”, да ги пренесем при нас. Това обаче ще срути основната модернистка структура, над която се изгражда социалистическото съзнание. Проблемът е, че там, където изчезва бъдещето и остава само настоящето, то и настоящето рухва, защото изчезват крепящите човешкия живот индивидуални и колективни цели, разположени във времева перспектива. През 80-те години почти всяка от целите, които си поставят бившите социалистически държави, се провалят, като най-грандиозният провал е този на Горбачов за “повече демокрация, повече социализъм”. Но независимо от външния триумф на западната либерална демокрация, при нея също имаме кризисни процеси. Най-важният от тях е, че започва да се размива основният легитимационен субект на тази държава – народът или нацията – и това намира силен израз във факта, че все повече не думата на народа се открива в действията на властта, а спазването на определени човешки права. Никога преди в историята не е имало такова ускоряване на всички процеси и бъдещето не се е превръщало с такава скорост в настояще, но именно затова то изглежда много по-трудно прогнозируемо и поради това и много по-опасно. При по-бавни темпове на обществени промени е по-лесно да се предвиждат различни алтернативи и да се правят опити да се избягват тези, които са найопасни, докато това сега става много по-трудно. Колкото по-бързо ни връхлита бъдещето, толкова по-неочаквани стават и възможните заплахи, идващи с него. Бъдещето изглежда вече не оптимистично, не по-добро, а по-опасно, по-рисково, по-неопределено. При това в резултат на глобализацията, която компресира световното пространство и прави възможно всеки локален риск бързо да получи глобални измерения, навсякъде рязко се засилва възприятието за опасното и несигурно бъдеще. Засилват се нагласите, че живеем в свят, в който катастрофите се превръщат в ежедневие, кризата става норма, а авариите ще станат символ на ХХІ век. Като екзистенциални характеристики на човешкия живот ще започнат да се възприемат неопределеното индивидуално и колективно бъдеще, дебнещи ни опасности от различен порядък, неувереност от положението, в което се намираме. Появяват се глобални социално-философски теории, че живеем в „общества на риска“ и основното, към което трябва да бъде насочена която и да е прогноза, е да прогнозира не „светлото бъдеще“, а евентуалните рискове. Позитивният поглед към бъдещето се заменя с рискологичен поглед към него. Към това се добавя и фактът, че фрагментизацията на обществен живот не дава възможност за проявата на достатъчно силни субекти, които могат успешно и последователно да реализират дългосрочни стратегии. Като цяло отслабват институциите. Класическите идеологии и утопии губят влияние и на Запад и на Изток, а с тях и предлагането на модели за бъдещето. Върховият им период

67 е през 60-те години на ХХ век, когато в САЩ Линдън Джонсън ще провъзгласи своята програма за изграждане на „Велико общество“, а в СССР Хрушчов също ще предложи програма за изграждане през следващите две десетилетия на „комунизма“. Предходните позитивни утопии изчезват, а оптимизмът за възможностите на футурологията – угасва. Всъщност още през 1948 г. Оруел ще напише първата шумна антиутопия за едно не оптимистично, а опасно бъдеще. Културата предлага фантастични филми или литература за бъдещето, но всички те са част от днешната консумативна културна ситуация. При това след 80-те години на ХХ век това са в огромната си част филми за опасното бъдеще, за евентуални катастрофи, бедствия, изчезване на човечеството. От началото на 70-те години, когато се създава Римският клуб и започва да бие тревога за перспективите на развитие на човечеството още с първия си доклад “Краят на растежа” се появява нарастващо количество “алармистка литература”, в която се бие тревога за опасни тенденции днес, които могат да доведат до катастрофални следствия утре. Много по-трудно става прогнозирането и на индивидуалното бъдеще. Още в края на 90-те години проучвания в САЩ показват, че младият американец със средно равнище на образование ще промени своята работа най-малко единадесет пъти в своя професионален живот като се очаква, че темповете и честотата на тези изменения в перспектива ще се увеличават. Много по-трудно се оказва при това положение и каквото и да е дългосрочно планиране на своя живот. “Краткосрочните” умонастроения идват на мястото на “дългосрочните”. Възниква двойствена ситуация. От една страна, скоростта, с която бъдещето нахлува в настоящето, увеличава потребността от прогнозиране, от визия за това какво можем да очакваме и как да реагираме, засилва се потребността от прогнозиране. Темата за стратегическото мислене и прогнозирането се превръща в нещо, което присъства непрекъснато в публичното съзнание. Появяват се най-различни организации по изследване на бъдещето, както и университетски курсове и програми по този въпрос. В същото време сложността, неочакваността, рефлексивността на социалните процеси водят до все по-големи трудности в този процес и все по-често различни прогнози се провалят. При това става ясно, че са възможни различни варианти на бъдещето и множество сили се борят за реализацията на свои визии за бъдещето като между множеството варианти на бъдещето може често да съществуват конфликти и несъвместимости. Упадъкът на предходния култ към прогреса и на досегашните утопии не разрушава бъдещето, но го запазва с нагласата за неговата висока несигурност и неопределеност, с очакването че то може да бъде по-опасно от настоящето. Както индивидуалното, така и колективното бъдеще стават много по-проблематични и алтернативни. Изчезва по-ранното упование на социалната държава и сигурността на работното място, а главоломните промени в индивидуалния живот изпълват човешкото битие с неопределеност. И колективното бъдеще не е телеологично предопределено, а много по-силно зависи от настоящето. Не вярата в бъдещето, а загрижеността за опасностите, за рисковете, които носи то и които трябва да се предотвратят, излизат на преден план. Увеличават се

68 научните теории за хаоса и катастрофите, а изследванията на риска се превръщат в мултидисциплинарно бързо развиващо се направление на изследвания, анализи, консултации, експертизи. “...Плановете за бъдещето имат тенденцията да стават временни и променливи, простирайки се не по-далече от следващите няколко крачки. Когато на хоризонта на човешките усилия не се очертава никаква държава на най-висшето съвършенство, когато няма вяра в гарантираната ефективност на всяко усилия, идеята за “тотален” порядък, който трябва да бъде издигнат етаж след етаж в резултат на дълги, последователни, подчиняващи се на целта действия, имат малко смисъл. Колкото по-малко човек се държи за бъдещето, толкова по-малко бъдещето може да бъде отчетено при планиране. Отрязъците от време, наричани “бъдеще”, стават по-кратки, и времето на човешкия живот като цяло е разделено на епизоди, които могат да бъдат разглеждани самостоятелно. Непрекъснатостта не е повече признак на развитие. Някога кумулативният и дългосрочен характер на прогреса отстъпва място на изисквания, обърнати към всеки последователен епизод поотделно... В живот, управляван на принципа на гъвкавостта, жизнените стратегии и планове могат да бъдат само краткосрочни.”

4. Отношение към бъдещето и промяната на политическото поведение През ХІХ и по-голямата част на ХХ век различните визии за бъдещето стоят в основата на новопоявяващите се и водещи битки помежду си секуларни идеологии. Бъдещето е основен терен на политически и идеологически битки. Там се концентрират основни ресурси на партиите. Всяка от тях има различни виждания за бъдещето и на основата на тези различни виждания за бъдещето изгражда своето настоящо поведение. На тази основа те изграждат различни програми и стратегии. От 70-те години на ХХ век насам все повече програми и стратегии започват да търпят провал. Това води до радикални трансформации на поведението на политици и правителства. През ХХ век популярни са т.нар. “програмни партии”, предлагащи дългосрочни визии за бъдещето. Реализират се от петгодишни до двадесетгодишни планове и програми. Нормално е всяко правителство да обяви в началото на своето управление определена програма и да я реализира, а избирателите да оценяват доколко то прави успешно това. Българските правителства след 1989 г. правят същото, но по принцип програмите им трудно се реализират. През 1989 г. Франсис Фукуяма ще обяви ”краят на историята”, което може да бъде прочетено и като “край на идеологиите”, които водят битки за различно бъдеще. Неговата теза е, че бъдещето, разбрано като модел на найдоброто възможно общество, като прогресивна посока на развитие или като повисока ценностна точка от настоящето, вече не съществува. То се е превърнало в настояще, където либералната демокрация е останала без конкурент като най-добрата възможна система. Така бъдещето като политически и идеологически проект е обявено за мъртво. Това, което остава, е бъдещето като емпирична история, в която ще протича нашия живот и този на другите поколения. В тази емпирична история движението няма да бъде, както във възприятията на пре-

69 дишните няколко века към “по-добро”. “По-доброто” вече е постигнато и оттук нататък нещата са несигурни, така както е несигурно самото бъдеще на човека и неслучайно една от следващите книги на Фукуяма ще бъде наречена “Нашето постчовешко бъдеще”. Теренът, на който започват да се водят политически и идеологически битки, все повече не е бъдещето, а настоящето и миналото. Доколкото става дума за бъдещето, все повече политическите различия са в това кой ще предложи по-сигурно, по-безопасно бъдеще, а не в това кой ще предложи по-добро бъдеще. В условията на късна модерност светът започва да изглежда много по-нелинеен, хаотичен, непредвидим, несигурен, ненадежден. По същество почти нито една от прогнозите, които се правят през 60-те–80-те години за света например през 2000 г. не се сбъдва. Някогашните програмни партии ще започнат да губят влияние и да се променят, ориентирайки се към много по-прагматично и съобразено с текущата ситуация поведение, отколкото с дългосрочното бъдеще. Огромна част от програмните партии се разпадат или маргинализират. Бившите комунистически партии в Източна Европа се отказват да говорят за „следващ етап” на обществено развитие, а заявяват, че се „социалдемократизират”, т.е. борят се за определени ценности, а не за различно бъдеще. Опитите да се правят и реализират стратегии най-често се провалят. През 2009 г. в България е имало над 200 прогнози и програми за развитие, направени от различни институции през изминалия 20-годишен период след 1989 г. и по същество нито една от тях на практика не се е реализирала, а скоро след като е била написана, е забравяна в канцеларии и чекмеджета. Оказва се, че дори и най-експертно и щателно разработени планове и програми имат не само тенденцията да не се сбъдват, а действията по реализацията им нерядко могат да доведат до непредвидени и дори бедствени следствия. Така се стигна до управлението на ГЕРБ в 2008 г., когато правителството се задоволи да приеме само “Програмна декларация”, но така и не успя да създаде програма за управление. Стига се до парадокса, че през 2009 г. българският министър-председател Бойко Борисов забранява на министрите в правителството да употребява частицата за бъдеще време „ще” в своите изказвания, за да не се окаже, че обещаното не може да се изпълни. А най-яростната му критика срещу предходната тройна коалиция е в договорите, които тя е сключила и които изискват съответна приемственост и продължение на определена инвестиционна и икономическа политика. Неговата нагласа е, че всяко следващо правителство не може и не трябва да носи отговорности за нещо, което е започнало предишно правителство. Така изчезва всеки континуитет, всяка непрекъснатост, става невъзможна каквато и да е последователна и продължителна политика. В тези условия сблъсъкът на политици и политическо поведение се пренася и в областта на различното отношение към времето. Особено типични в това отношение са различията в отношението към времето в поведението на Георги Първанов като президент и сблъскващия се с него министър-председател Бойко Борисов. Това различие върви в няколко основни посоки: – За Първанов стратегическото виждане за развитието на определени сфери, включително и на страната като цяло има съществено значение и той прави

70 поредица от срещи и дискусии за стратегии на развитие в определени области. За Бойко Борисов това са “теории” и той се интересува какво става в момента и изисква решения в момента.

– Първанов обръща особено значение на ролята на експертите и интелектуалците, за които се предполага, че могат да градят по-дългосрочни модели и да виждат по-далече. Борисов силно пренебрегва тези групи и в неговата политика важно е как го оценяват сега хората, какъв му е рейтингът, какво казват синдикатите за една или друга възможна негова политика, а не експертите.

– В политическото си поведение Първанов внимателно премисля всяка своя стъпка и реагира, след като са се натрупали определени събития, докато Борисов реагира на момента, което води до ситуативност на поведението му, до противоречивост, свързана с това, че неща, които са изглеждали едни на определен етап, започват да се виждат по-различно по-късно. Първанов е склонен да гледа отвъд настоящето, Борисов е затворен в настоящето и действа като пожарникар – реактивно на нещо, което следва да стане в момента.

– Първанов концентрира своето внимание върху големи инвестиционни проекти, които, за да се реализират, изискват дългосрочен хоризонт и стратегии, каквито са енергийните проекти за нова ядрена електроцентрала, за големи газопреносни и петролопроводни мрежи, докато Борисов се интересува дали има пари за едно или друго нещо в момента и се оказва неспособен да реализира нещо по-дългосрочно. Затова и през целия си мандат като кмет на София, независимо от периодичните кризи с боклука не успява да започне и направи завод за преработка на отпадъците. Не само логиката на икономическата, но и логиката на функциониране на политическата сфера подтиква към такива промени в отношението към времето. Някогашната силна и централизирана държава с непроменящи се лидери, които провеждат определена стратегия, вече я няма. Хоризонтът на политиците е четирите години, в които те следва да бъдат с мандат и преизбрани и това става и краткият хоризонт, чрез който те гледат на света. Този хоризонт се стеснява още повече с факта, че почти всекидневно започва да се мери как се променят рейтинги и доверие към тях. Това прави все по-трудно не само реализацията на стратегии и на прогнози, но и каквито и да е проекти, които изискват по-дълъг период, центърът на мислене на политиците е какво ще се каже днес за тяхното поведение. Хоризонтът на политиците се свива до днешния ден. В България в това отношение се стига до парадоксални крайности, поради което за периода след 1989 г. става невъзможен какъвто и да е изискващ по-дълъг период проект – в продължение на десетилетия се говори например за изграждането на по-големи проекти като моста “Дунав 2”, магистрала “Тракия”, нефтопровода БургасАлександруполис, различни други енергийни проекти, изискващи по-дълъг срок, но те се оказват невъзможни. Така се стига до ситуацията с правителството на ГЕРБ, при което всяка прогноза на поведението става невъзможна, защото обещаните политики или вчерашните изявления на управляващите политици днес биват забравяни и се прави точно обратното. Така става невъзможна каквато и да е устойчивост и продължителност в политиката, но въпреки непрекъснатото разминаване на вчера обещаното с днес казаното или направеното, доверието

71 в управляващите не пада рязко. В гигантските потоци от информация всичко, което вчера е било, лесно се забравя, но бързо може да бъде изведено отново в публичното внимание. Там, където всичко се променя с огромна скорост, то и паметта за ставащото губи предходните си очертания и се редуцира до съвсем кратка, оперативна памет.

5. Промени в опитите и подходите на прогнозиране Всичко това радикално променя предходните опити за прогнозиране на това, което става. Екстраполацията като доминиращ метод за прогнозиране губи своя статус и изглежда все по-неудачна в една все по-динамична, с непрекъснато появяващи се нови неща среда, в която всички социални системи са силно рефлексивни, т.е. зависими от информацията и знанието на своите субекти. Така всяко знание или визия за бъдещето се превръща във фактор, който участва в процеса на промените и променя бъдещето. По този начин обаче става невъзможно твърдо и независимо от субектите на прогнозиране знание на бъдещето. Проблемът е, че по-рано тези субекти са били изглеждащите относително независими елити от експерти, претендиращи, че гледат на нещата и тенденциите, “такива, каквито са”. Сега трудностите на експертите все повече се заместват от директните визии на големи групи от хора, още повече че благодарение на новите интерактивни медии по всеки проблем може да се вземе мнение, да се реализират пряко демократично волеизявление. Така проблеми, които порано са изглеждали тясно експертни и не представляващи работа на широки групи от хора и допитвания, сега се превръщат в център на публичен дебат и референдуми. Типично в това отношение става предложението през юни 2010 г. на Георги Първанов като президент, който високо цени експертното знание, за референдум по въпроса дали да се изгражда, или да не се изгражда ядрена електроцентрала в Белене. Движението към бъдещето се демократизира. Още през 1970 г. в своя бестселър “Шок от бъдещето” Алвин Тофлър ще каже, че прогнозите не могат да бъдат оставени повече на технократични групички от експерти, нито на бюрокрацията на националната държава, която все по-трудно може да регулира голямо количество процеси на своята територия, поради което ние се нуждаем от “предвиждаща демокрация” – този процес трябва да се демократизира на всички равнища, да включва все повече хора на най-различни равнища. Тофлър си представя тази демократизация във форма на големи събрания на граждани, които формулират колективни цели, но на практика това не се реализира в тази форма, а в този процес ще се включи много по-активно пазарът и пазарните механизми. На преден план излизат сценарният, нормативният и маркетизираният подход към бъдещето. Сценарният подход е свързан с факта, че бъдещето става многопосочно и схванато като обусловено от това, което можем да направим или трябва да направим днес, но в същото време тази обусловеност съвсем не води до еднозначни следствия. В най-добрия случай можем да се опитаме да предвидим различни алтернативни форми на бъдеще във формата на сценарии, които се превръщат в съществен инструмент за неговото възприятие. В тях то се раз-

72 клонява, може да има различни версии и най-важната задача на всички, които правят сценарии, е да предвидят на тяхна основа стратегии, които да стопират опасни алтернативи. Ние се интересуваме от бъдещето на първо място, ако може по някакъв начин да избегнем опасностите, до които може да доведе то, а не толкова заради някакви позитивни следствия. Така все повече бъдещето се възприема и в масовата култура чрез различни антиутопии, като място, на което са се реализирали опасни сценарии. Основната задача така при избора на сценарий е на първо място да се избягнат рисковете, които носи със себе си бъдещето. Бъдещето вече не е обетована земя, то е време на опасности и рисове, които могат да се сбъднат, но могат и да бъдат възпрени, ако мислим и действаме днес. Нормативният подход е свързан с представата, че все повече едно или друго бъдеще е резултат не просто на неумолими обективни закони, а е резултат на съответни действия и на мястото на предходни обективистични прогнози се поставят нормативни прогнози, в които се търсят инструменти за реализиране на определени програми и планове. Проблемът е, че хоризонтът на действията на правителствата в съвременните либерални демокрации е краткосрочен – едва четири години и само големи и силни държави, в които липсва този хоризонт, като например Китай все още могат да правят и се опитват да реализират подългосрочни планове. Затова и се изостря въпросът не се ли оказва, че авторитарните системи осъществяват по-успешно икономическо развитие. Маркетизацията на бъдещето е свързана с факта, че все повече пазарът, а не държавата определя едно или друго бъдеще. В условията на глобализация държавата все повече се затруднява в регулиране на процесите на своя територия и провеждане на дългосрочни стратегии. В предходни периоди с прогнозирането се занимават на първо място експерти, изследващи едни или други дългосрочни тенденции и правещи на тази основа своите прогнози. При това в много области е възможно да се открият и да се проектират в бъдещето тези дългосрочни тенденции. Сега не само всякакви дългосрочни тенденции се прекъсват бързо от неочаквани събития, но и все повече проблемът за прогнозирането е обединен с правенето на бъдещето и е проблем не просто на експерти и елити, а на визиите и поведението на големи маси от хора. Бъдещето повече от всякога преди в историята не е просто проблем на литературата, на планове и прогнози на правителства и международни организации, а е в нарастваща степен маркетизирано. Така както във всички области на функциониране и развитие на обществото след 70-те години на ХХ век имаме прехвърляне на правомощията от централизираните структури на държавите към големите корпорации и пазара, същото го наблюдаваме и в прогнозирането. За това допринасят и особеностите на третата индустриална революция, която заменя все повече предходния масов с фрагментизиран или нишов пазар, изискващ маркетинг за всяко производство на една или друга компания. Маркетизацията се реализира чрез два основни механизма – корпорациите и финансовите пазари. Всяка корпорация, компания, фирма, която се готви да вложи средства в някакво производство се нуждае от стратегическо планиране и оценка на възможностите за реализация на съответните инвестиции. Затова и стратегическото

73 планиране става толкова по-важно колкото по-голяма е компанията и повече инвестиции отделя за една или друга дейност и времето за възвръщаемост на тези инвестиции нараства. Това е особено характерно за произвеждащите и транспортиращи енергия компании, чиито инвестиции в ядрени централи или тръбопроводи може да бъдат десетки милиарди и трябва да предвиждат с няколко десетилетия напред пазарната реализация на своя продукт. Затова и те започват да създават свои поделения, отдели за дългосрочни пазарни проучвания и стратегии, за моделиране на възможните ситуации. За тази цел възникват нарастващо количество консултантски фирми и рейтингови агенции, занимаващи се с проучвания в тази област. Втората основна форма на маркетизация на процеса на прогнозиране стават финансовите пазари. Бъдещето все повече струва пари и глобалните финансови пазари и индивидуалните потребители се насочват в една или друга посока чрез парите в банковите си сметки или кесиите си именно в очакването на едно или друго бъдеще. Тези очаквания стоят в основата на действието на гигантската застрахователна индустрия. В много по-висока степен обаче те са свързани с тенденциите на глобалните финансови пазари, с визията за перспективите на една или друга компания и цената на нейните акции, с фютчърсите като форма да си купиш прогноза за това колко ще струва нещо след определен период. От началото на ХХІ век тази маркетизация на бъдещето в най-висока степен започва да включва и политически и всякакви други събития. Очакванията на Тофлър за демократизация на прогнозирането се реализират не чрез традиционни събирания на хора, а чрез така нар. “предсказващи пазари” (така нар. prediction markets, information markets, decision markets, idea futures, event derivatives или virtual markets), създавани специално за прогнозиране. При тях съществуващите пазарни цени се интерпретират като форми на прогнозиране на вероятността на определено събитие или определени параметри на това събитие. Така на първо място резултатите от едни или други избори в политиката може да започнат да се прогнозират не просто от социологически агенции чрез стандартните допитвания до общественото мнение, а директно чрез залагане на определени средства в полза на един или друг резултат. Милиони хора по света правят залози и очакват да печелят, а други губят, правейки прогнози кой ще спечели например в американските президентски избори. Това променя рязко процеса на прогнозиране от дейност, реализирана от експертите към маркетизирана активност на глобалните пазари. Всяко бъдещо събитие така става възможен предмет на покупко-продажба и милиони хора правят своите прогнози за това какво ще стане чрез своите портфейли. Не експертите откриват и елитите насочват масите към желано бъдеще, а милиони хора залагат на глобалните финансови пазари, за едни или други икономически и политически евентуални събития и резултатът е своеобразно казино-бъдеще. Проучванията обаче показват, че този тип пазари страдат от същата степен на неточност, както и всички останали пазари, в случая и останали форми на прогнозиране.

74 6. Противоречието между настояще и бъдеще и необходимостта от отговорност към бъдещето Ако ранните етапи на капитализъм и модернизация формират поведение, при което съществува склонност потребностите на настоящето да се ограничават за сметка на бъдещето, настоящето да се жертва на бъдещето, то късният консумативен капитализъм създава противоположната ситуация на жертване на бъдещето за сметка на настоящето. Това е един от факторите за увеличаване на апокалиптичните прогнози за бъдещето. Настоящето заплашва да унищожи бъдещето, както чрез механизмите на потребление, така и чрез вкарване в действие на опасни сили, фактори, съоръжения. Затова и в най-различни контексти се появяват движения, организации, призиви да се промени положението в настоящето, за да се спаси бъдещето и свързаните с него поколения. Дори в холивудската фантастика се появяват филми, в които чрез машината на времето в настоящето се връщат някакви хора, за да променят определени неща и избегнат фатални опасности за бъдещето, резултат на техническо развитие или екологически бедствия. Така имаме преформулиране на отношението към бъдещето – от това как да постигнем “светлото бъдеще” до това как да избегнем “опасното бъдеще”. Тази тема всъщност става актуална още в началото на 70-те години, когато Римският клуб започва да публикува своите доклади за появяващите се глобални проблеми и за необходимостта от реакция на основата на очакванията, че в някакво бъдеще тези глобални проблеми може да доведат до бедствени следствия. Още в първия доклад “Границите на растежа” се фиксират обозримите граници, в които ще се изчерпят някакви природни ресурси, което изисква нашето реагиране и промени на икономическото поведение веднага, сега. Това от своя страна обаче се превръща в предизвикателство към механизмите на демокрация, които търсят проблемите тук и сега, а не ги отлагат за бъдещето. Правителствата директно са отговорни пред сегашните, а не към бъдещите поколения и стои въпросът могат ли сегашните поколения да проявят готовност да ограничат определени потребности, да променят своя живот в името на бъдещите поколения.

1 Бауман, Зигмунт. Текучая современность, М.: Питер, 2008, с. 159.

2 Бауман, Зигмунт. Текучая современность, М.: Питер, 2008, с. 148–149.

75

Събития ДИАЛОГЪТ МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ – СЪЩНОСТ, ЗНАЧЕНИЕ И БЪДЕЩЕ

Изводите на ХІ Международни Лихачовски четения, Санкт Петербург, 12–13 май 2011 г. Международните Лихачовски четения, които Санктпетербургският хуманитарен университет на профсъюзите организира вече 11 години, са се сред найавторитетните световни форуми по проблемите на културата във всичките ù проявления. На тях се събират учени философи, културолози, социолози, конфликтолози, психолози, историци, журналисти. Инициатор на тези четения е самият Д. С. Лихачов, който приживе е организатор на научни четения в Санктпетербургския хуманитарен университет на профсъюзите. След неговата смърт президентът на Руската федерация издава указ за увековечаване паметта му и определя този научен форум като едно от най-важните мероприятия в тази насока. Всяка година в навечерието на Деня на славянската писменост и култура градът на Нева се превръща в столица на оживена дискусия, водена от найярките мислители на Русия и света за възможностите на културата да оцелее и помогне за разбирателството между народите, за създаването на нов справедлив световен ред и хармония в живота на хората. Самият форум е многоброен. Участват с научни доклади и съобщения повече от 200 имена от много страни на света. Преобладаващата част, разбира се, е от Русия и това дава възможност да се види равнището на руската философско-културологична мисъл и да се почувства загрижеността ù за настоящето и бъдещето на света и неговата култура. Много са имената от САЩ, Китай, Франция, Египет, Иран, Англия, Германия, Полша, Испания, Австрия, страните от ОНД, Италия, Канада, Кот д`Ивоар, Гана, Гвинея, Тунис, Мали, Сърбия, Алжир, официални представители на ЮНЕСКО и други световни организации. Всички доклади за пленарното и секционните заседания се представят отрано и сборникът с тях е готов за самата конференция. А още по-отрано те са публикувани на специалния сайт http://www.lihachev.ru/chten/ Това облекчава общуването между участниците и съсредоточава дискусиите върху главното, а не върху уточняването на неразбрани понятия и тези, както обикновено става на подобни форуми. От няколко години главна тема на четенията е диалогът между културите в глобализиращия се свят. С какъвто и термин да определяме процесите на съжителство на националните култури днес, няма как да не видим колко проблеми създава глобализацията именно за националните култури, т.е. за националното

76 своеобразие на отделните народи – особено за по-малките. Но и за големите също. Дори и за културата на американската нация, макар американската масова култура да завладява света и да налага своето безапелационно влияние върху всички. Защото, колкото и САЩ да се опитват (и успяват) да диктуват икономическите и политическите отношения, колкото и тяхната култура да обсебва националните и да ги „американизира”, толкова се и обезличават, уеднаквяват се, губят своеобразие и стават като всички останали. Силата на една държава днес не е нито в армията, икономиката и политиката, а в културата. Но налагането на собствените културни образци върху всички останали и превръщането им в задължителни за народите, води до неизбежна „културна смърт” на агресора. Също както пчелата умира, когато забива жилото си в плътта на жертвата си, защото със смъртоносната си отрова, тя се лишава цялата своя биологична вътрешност. Въпросът, който участниците в ХІ Международни Лихачовски четения се задаваха постоянно, е как да се избегне това „ужилване” или поне как да се сведе до минимум отровният ефект от него в отделните национални култури, за да се запази единството в многообразието и чрез това многообразие единството да бъде по-стройно, живо и продуктивно. Според тях диалогът между културите гарантира мирното взаимодействие и взаимно обогатяване, което е от полза за нациите и за целия свят. Но какво е диалогът между културите, как се осъществява и той ли е изходът от настъпилата криза и спасението от глобализиращата еднаквост? И още: как водят диалог малките с големите култури? На последния въпрос участниците за съжаление почти не даваха отговор, а и не го търсеха. С него се занимаваха представителите на малките култури. Руските учени търсеха предимно този отговор заради съдбата на тяхната култура. За тях бе важно да покажат доколко руската култура заема подобаващото ù се място или вече е изтласкана и отровена от американската попкултура. На Лихачовските четения преобладаваха учени, за които руската култура е европейска култура – вярно, със свои особености, но преди всичко европейска и с това равнозначна и равнопоставена с останалите култури на Стария континент. Застъпена бе и тезата за евразийския ù характер, за спецификата, която придава разположеността на Русия върху два континента. Тезата за евразийския характер на Русия и руската култура днес се реанимира, но аз лично имам чувството, че в нея доминира европоцентризмът. Т.е. евразийството е съчетание на повече „Европа” с по-малко „Азия”; че Европа подхранва и легитимира културно Азия, докато Азия дава колорит на Европа. Поне с това впечатление оставам от докладите на ХІ Международни Лихачовски четения. Руските мислители днес се занимават много със спецификата на руската душа и руската култура и с резистентните способности на културата срещу агресията на американизма и унифициращата глобализация. Все повече се говори за опита на Китай и неговата култура в отстояването на националната специфика. В Русия усилено търсят пътя към нов тип свят, различен от сегашния, управляван от Западна Европа и Америка. Надеждата им е в „Изтока”, т.е. в съюза с Китай и Индия. По-малко, може би защото конференцията се провежда в Санкт Петербург, се говореше за славянофилството като идеология, чрез която е възможно да се оказва отпор на днешните тревожни тенденции.

77 На тези четения интересни бяха докладите за губителната роля на постиндустриалния капитализъм, за неговите особености и за това дали вече са достатъчно откроени тенденциите за неговото преодоляване и отхвърляне. Анализиран бе проблемът за културата и капитализма и особено в частта му за пазарното поведение на културата и влиянието на пазара върху нея. Културата на капитализма е буржоазна, рационалистична и атеистична. В днешната епоха тя е изгубила своя универсален дух, наследен от Средновековието и отчетливо подчертан от Ренесанса. Именно защото е изгубила този универсален дух, тя днес се маргинализира, подчинява се на пазара, превръща се в развлечение и шоу. В нея изчезва йерархията на ценностите, заличават се границите между „високата” и „ниската” култура. Доминираща е култура на „ниското”, на консумацията и удоволствието. Тази „ниска” култура се обявява за елитарна, а нейните представители и създатели са новият „елит” на националните общества. Срещу това състояние се изрекоха множество вопли и обвинения срещу средствата за масово осведомяване и особено срещу телевизията като главен проводник на този тип култура, но идеи за преодоляване на това състояние не бяха лансирани. Възлага се на държавната власт да се намеси и промени положението, ала политическата власт не може да се пребори с него, пък и едва ли е нейно задължение да охранява културата и да отстранява нейните врагове и противници. Капитализмът и буржоазията имат необходимост от този тип култура и те упорито и безкомпромисно го насаждат, като отделят много материални средства за това. Държавата не може да е по-силна от системата, ако неин мотиватор и съюзник не са интелигенцията и истинските творци. За съжаление и в Русия, както и в България, интелигенцията обаче се бунтува най-вече ако е лично засегната. През останалото време хленчи и констатира подобни „несправедливости”, но към действия не се настройва и предпочита да се пригоди към условията, които ù налагат. Но все пак трябва да се съобразяваме, че интелигенцията, особено творческата – писатели, художници, композитори, си служи с други средства в своето участие в обществения живот и му влияе не само със социалното си поведение, но преди всичко с творчеството си. Интересни бяха докладите, посветени на актуалната геополитическа обстановка и особено на проявлението на т.нар. от Самюел Хънтингтън „сблъсък на цивилизациите” в днешния свят – ислямския фундаментализъм и глобален тероризъм. Участието на неколцина представители на арабските ислямски държави (в това число и на посланика на Иран в Русия) внесе определен респект и насочи дискусиите в спокойно и конструктивно русло. Разпадът на СССР и рухването на социализма остави глобалния капитализъм без стимулиращото въздействие на „врага”. Оказва се, че капитализмът има жизнена потребност от враг срещу себе си, когото да побеждава и чрез победите си да се самоутвърждава и вдъхновява. Случайно ли е тогава, че се развива най-интензивно и успешно във времето на социализма. Тогава той даде простор за разцвет на високите технологии и увеличи неимоверно производството на материални блага – друг е въпросът обаче как ги разпределя. Но и в разпределението на благата той изнамери сполучлива форма: социалната държава. Краят на „студената война” го лиши от такъв враг. Трябваше му нов. И го намери в лицето на т.нар. „ислямски фундаментализъм”. На конференцията прозвуча тезата, че този враг е измислен, нереален, плод на

78 болно съзнание, на извратеност, за да се прояви този път не конструктивизмът на капитализма, а неговата разрушителна стихия. Руските и европейските учени почти не взеха отношение по така поставения от арабските представители проблем, но тяхното мълчание е по-скоро съгласие, отколкото незнание, неразбиране и несъгласие. Вярвам, че много скоро тази тези теза ще бъде възприета в нейния истински смисъл и ще бъде развита вече от друга гледна точка. За мене бе любопитен повтарящият се призив на представителите на бившите съветски републики от Средна Азия към Русия да се обърне към тях и да засили своето политическо, икономическо и културно влияние у тях, за да ги откъсне от зоната на засилващото се американско въздействие в региона. На форума присъстваха и официални представители на руската власт (в това число и на федералното събрание и министерството на външните работи), но те пропускаха покрай ушите си тези призиви, без да реагират открито. България бе представена този път от две имена: чл.-кор. Васил Проданов (може би най-големият съвременен български философ) и моя милост (докато на предишните четения бях сам аз). Нашите доклади бяха включени в програмата на пленарните заседания. Темата на чл.-кор. Васил Проданов бе „Увеличава ли мултикултурализмът конфликтите в националните държави”, а моята – „Диалог между културите и/или симфония на културите в условията на глобализацията”. Докладът на Васил Проданов успешно се вписа в серията доклади, в които се анализира обявеният от Германия и Франция провал на мултикултурализма в Западна Европа. Бяха изтъквани различни причини за този провал. Но дали не бива да свързваме този провал със самия упадък на системата, с нейната неспособност да осъществи големите си претенции, заявени от нея в епохата на Просвещението, заради вродения ù егоизъм и несправедливост? Моят отговор е: да, трябва да го свързваме! Международните Лихачовски научни четения представят едното лице на руската мисъл. Това лице е повече европейско и по-малко славянофилско. Но то е много ярко, умно, интелигентно, образовано. Науката в Русия се развива в университетите и институтите на Руската академия на науките, в които цари свободен дух и съзнание за необходимостта от усилна и плодотворна работа, за да се постигне истината на Русия и за нейното място и роля в съвременния свят. Санктпетербургският форум е едно от местата, където се прави отчет за извършената работа и за постигнатите резултати. Това без съдействието и финансовата помощ на държавата не е възможно да стане. Да събереш толкова големи умове на едно място, за да потърсят заедно истината, е голям национален и държавен подвиг. Такъв подвиг може да извърши просветената власт, за която съдбата на държавата не ù е безразлична, защото реално зависи от нея самата. Трябва да подчертая специално, че Международните Лихачовски четения не биха имали такава организация и слава без ръководната роля на ректора на Санктпетербургския хуманитарен университет на профсъюзите – техен постоянен организатор и домакин проф. Александър Запесоцки. Такъв значим форум е в състояние да проведе единствено висококачествен университет с организатор от висок ранг, какъвто е този ректор. П.А.

79

ДНЕВНИК РОДИЛ ЛИ СЕ БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНИЙ НА ЗАВИСТТА?

Панко Анчев Известна е тъжната констатация на Елин Пелин, че ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта. Големият ни писател, огорчен от българската обществено-политическа действителност и под впечатлението на неприятностите, които сам е имал, изрича тази прокоба. Това дава основание на мнозина изследователи на българския национален характер, публицисти и политолози да твърдят и говорят за „българската завистливост” и за редица други отрицателни качества у българския народ и с тях да обясняват нерадата ни съдба. Заключенията им са твърде нелицеприятни и включват още „робска психика”, „национален нихилизъм” , „национален егоизъм”, „малодушие” и какво ли не още. Всичко това се приписва на българския народ като негови изконни качества, които не просто влияят, но и определят неговия път в историята и поведението на държавата ни днес. „Вижте, казват обикновено те, гърците, или сърбите, или турците, които за разлика от нас...” и дълбокомъдрено съобщават какво правят и как живеят нашите съседи, а ние тънем в мизерия и не знаем откъде ни е дошла на главите. А пък то било заради нас самите. Този тон, няма защо да го премълчаваме, е даден от нашите възрожденци, които, запалени от идеята за националноосвободителна революция, бързаха да осъществят главната задача на Българското възраждане – създаването на национална държава. Народът обаче не се палеше много-много и предпочиташе да не вижда и да не чува какво му говорят апостолите на въстанието. „Не сме народ, а мърша”, прокоби дядо Славейков. „Ще ли още спим?” – питаше Добри Чинтулов. А Левски записа своите четири въпросителни след „Народе”. Свидетели и изразители на националния характер са творбите на писателите, художниците, композиторите, архитектите. В тях именно се проявяват всичките особености на българския дух, слабостите и достойнствата на нацията, нейното величие и падение. И ако искаме да проследим как сме се развивали, трябва да прочетем, да видим и чуем нашите най-големи творци и тогава да правим своите философски и публицистични обобщения. Елин Пелин е бил огорчен, обиден, унизен и е изрекъл своите тъжни думи. Но къде в творчеството на Елин Пелин ще намерим изобразена и изразена завистта именно като основно качество на българския народ? Кой негов герой е типично по български завистлив, егоист, роб, мързелив, нихилист. Да, такива типични герои той има в творчеството си, но те са социални типажи, а не национални, понеже са продукт

80 на обществената действителност, а не на националния характер. В коя литерататура от ХІХ и ХХ век обаче отсъстват подобни герои и типове? Или нека видим кой български писател или художник експонира в героите си качества като предателство, робска психика, нихилизъм именно като български? Дори и в знаменитите „Записки по българските въстания” предателствата са показани като проявление на нагласи, породени от политическото робство. Въстаниците са непознати за простите селяни и изглеждат като комити и разбойници, а на тях никой не бива да помага. Т.е. „простият народ” не е осъзнал националноосвободителната революция като потребност, за която трябва да воюва и да съдейства на хората, които я осъществяват. Ала какво става по-късно. Нима българите предават руските освободители или се плашат тях? От гледната точка на т.нар. народопсихология никой народ не притежава отрицателни качества. Народите живеят в историята реално и съобразно условията, в които са поставени. Те по-разумно и логично от всяка отделна личност, дори и от своите водачи, се приспособяват и действат така, че да оцелеят. Но ако те не откликват на призива на друг народ за помощ и съдействие, защото нямат възможност да помогнат, не означава, че този народ е егоист. Или ако не се бунтува против поробителя си, защото не е още осъзнал причината, поради която трябва да го направи (макар интелигенцията му да настоява, че е нужно и е време), не значи че този народ е с робска психика и обича да бъде роб. Ако народът живее бедно, мизерно и унижено, ако водачите му са зли и продажни, няма причина да смятаме, че историческата съдба е резултат от мързел и глупост. Много фактори влияят върху поведението на нациите и държавите в историята. Много условия определят степента на тяхното икономическо и културно развитие. Важно е на коя точка от световната политическа и физическа карта се намира дадена държава, какви главни търговски пътища минават през нея или покрай нея, кои са нейните съседи, приятели, съюзници и т.н. Разбира се, най-същественото условие е равнището на производствените отношения. Важно е дали тя е малка или голяма по площ, дали народът, който я населява, е многоброен или малоброен, под чие влияние се намира и т.н. Нелепо е да се говори, примерно: вижте какво правят германците или французите, та дори и гърците и турците, как живеят и как се разполагат със световните богатства, пък вижте ни нас на какво приличаме. Такъв начин на мислене и говорене показва ниска култура и неразбиране особеностите на историята и социално-политическата система и геополитиката, не отчита реалностите, които определят пътя и скоростта на движение на народите и държавите. Разбираеми са тревогите и недоволствата на българите от състоянието, в което са. Но то в никакъв случай не се дължи на лошото в нас, още повече на робската ни психика или на „българския гений на завистта”. Ние трябва да изучаваме и познаваме себе си. Но нека изучаваме и познаваме себе си по онези признаци, които най-вярно и точно ни изразяват, а не по вопли или възхвали на отделни хора, дори и да са велики и много умни. Нека откриваме себе си там, където сме, а не където ни няма или където искаме да бъдем. Да не се самоунижаваме или самовъзхваляваме безцелно и безпринципно. От наша полза е и за наше добро.

81

ИДЕИ КУЛТУРОСОФИЯТА НА Д.С. ЛИХАЧОВ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ЕПОХАТА

АЛЕКСАНДЪР ЗАПЕСОЦКИ Проф. Александър Запесоцки е ректор на Санктпетербургския хуманитарен университет на профсъюзите, академик на Руската академия по образование. Завършил е Ленинградския институт по точна механика и оптика и е автор на изобретение в областта на космическата наука. Един от най-видните руски специалисти в областта на културологията. Режисьор и сценарист на научнопопулярни филми и тв програми. Заслужил деятел на науката на Руската федерация. Заслужил артист на Русия. На негово име е назована малката планета на Слънчевата система № 6578. Неговите културологични трудове са преведени в много страни по света. В психокултурната методология на световното познание съществува концепция, според която източник и предпоставка за човешкия гений се явява определено съответствие между човека и времето, когато личната болка на бъдещия гений резонира с аналогичната болка на обществото. В подобен случай човек остро чувства предизвикателствата на времето и намира за тях адекватен отговор в своята лична биография. Така е било по време на Реформацията, когато Лутер, преживявайки и изживявайки кризата на собствената си идентичност, помогнал на Западна Европа да открие нови ценностни основания за битието, укрепвайки по този начин основите на мирогледа на съвременната западна цивилизация. В тази формула намира място и гражданският подвиг на Ганди, който въплътил проект за собственото си морално саморазвитие в общонационален мащаб, подготвяйки идеологически движението за национално освобождение на Индия. Мисля, че такъв човек беше и Дмитрий Сергеевич Лихачов, чиито трудове могат да бъдат разглеждани като глобален проект за духовно оздравяване на руската култура и общество. След неговата смърт писаха: „Това беше Човекепоха” и че заедно него е изчезнала една цивилизация, чийто последен представител и душа беше той; че светът на Лихачов си е отишъл в небитието, а

82 неговата смърт е скъсала ключовата връзка в нравствената приемственост на руската култура. И ако втората част на това твърдение е твърде спорна, то с първата е трудно да не се съгласим. Безспорно, академик Лихачов беше в резонанс със своето време, той преживяваше неговите болки като свои собствени и това беше негов съзнателен избор, нравствено изстрадана позиция на учен и гражданин. Неговите културологически трудове са достоен отговор на предизвикателствата на Времето. А предизвикателствата на ХХ век бяха фундаментални. След „проклетите дни” на Октомврийската революция и кървавата епоха на репресиите Русия мъчително откриваше нова идентичност, за пореден път опитвайки се да отговори на въпросите „кои сме?”, „откъде идваме и накъде отиваме?”. Катастрофалното време на 90-те години постави не по-малко остри въпроси. Кое е нашето духовно призвание, „върховният дълг” на народа, замисълът и смисълът на нашата история и култура? И въобще има ли го? Какво разстройва социално-културната система, което в руската история често пъти приема необратима форма, водеща към гибел? Какви заплахи от духовен характер поражда вътрешната дезорганизация на обществото, пречейки му да запази своите жизнено важни параметри в пределите на исторически утвърдените граници? Каква е причината за националните катастрофи и с помощта на какви механизми обществото може да се запази като цяло в историческото време? Защо руската култура отхвърля либералните ценности за правата и свободите на личността, а отношението към правото винаги е било и си остава негативно? Защо и до днес не се забелязват макар и контурите на правова държава, а ръстът в броя на законите по странен начин провокира развитието на безкрайната корупция и престъпност? Защо с такива патологични зигзаги се придвижва пазарната икономика? Какво е мястото на Русия в глобалния свят? Кои сме ние в областта на културата?: Европа? Евразия? Или абсолютно самобитна, самостоятелна култура? Как и за сметка на какво Русия трябва да се утвърждава в световното си съжителство? С какви средства, методи, ресурси? Отговорите на въпроси от този род изискваха нова методология, с друг исторически поглед и дълбочинна интерпретация на ключовите събития в отечествената история. В това интелектуално напрегнато и нравствено обременено проблемно поле (което не е изгубило своята актуалност и до ден днешен) културологическото наследство на академик Д. С. Лихачов е от изключителен интерес. Академикът беше не просто въплъщение на някакво универсално, събирателно „синтетично” знание, някакъв междудисциплинарен учен – хуманитарист – в края на миналия век наред с Лихачов-филолога се изправи фигурата на Лихачов-културолога, не по-малко значителна и мащабна. Погледът на Дмитрий Сергеевич върху отечествената история – това, несъмнено, е поглед на културолог. Според Лихачов историята на Русия – това е историята на нейната култура. Занимавайки се с въпросите на текстологията, литературознанието и изкуствознанието, Д. С. Лихачов още от първите си печатни работи стъпва на един многопластов и универсален контекст на отечествената култура. По същество той предложи свой образ на знанието за културата, който ни дава ключ за разбирането на нейната специфика, за анализа

83 на съвременните проблеми на развитието. Не случайно го интересуват преди всичко съдбоносните за създаването на отечествената култура епохи и периоди, привлича го човешкото, хуманитарното съдържание и смисъл на руската литература, изкуство, философия, религия. Взискателността в културологичните идеи на академика до голяма степен се определяше от обстоятелството, че социално-културните процеси в края на 80-те – и първата половина на 90-те години се анализираха от него, от една страна, в контекста на исторически устойчивите тенденции на реформите в Русия, от друга страна – въз основа разбирането на Русия като субект от световната история, включена в нейния поток. Ето защо, когато започна да се разпада формиралата се десетилетия система от ценности, когато животът започна да поставя съвсем нови въпроси, най-убедителни и фундаментални се оказаха отговорите на Лихачов, защото в основата им лежеше неговото системно културологично разбиране на Русия, на нейната душа, на нейния умствен багаж. Лихачов анализира руската култура в динамиката на нейното историческо формиране и развитие, показвайки се като най-тънък познавач на основните етапи на културния живот и особеностите в поведението на културата на найострите исторически завои в нейното развитие. Неговият поглед върху разглежданите явления е винаги многоизмерен и времевата историческа плоскост на анализа е само една от многото. Погледът на Дмитрий Сергеевич успя да обхване културата на Русия в динамиката на историческото ù формиране и развитие и едновременно в нейната системна цялост, в нейната удивителна, прекрасна вътрешна сложност и в благородната, щедра откритост, многообразието на външните връзки и взаимовлияния, в основната, стожерна нравствена сила и в преплитането на противоречията. Работите на Дмитрий Лихачов, в които се характеризира спецификата на руската култура, анализира се формирането на нацията и реформите на Петър Първи, дават най-важния материал за изясняване национално-културната ни идентичност. Тази страна от културологичното наследство на учения е извънредно важна за днешния етап в развитието на руското общество. Културологичното наследство на академика има изключително значение за разбиране на причините за „смутните времена”, търсенето на ресурси за национална самоидентификация на руснаците в ситуация на духовна криза. Както става ясно сега, Дмитрий Сергеевич е бил най-големият специалист, изследвал спецификата на културата през преломните моменти в историята на Русия. Става дума за такива най-важни завои в културното развитие на Русия като нейното приобщаване към християнството, периода на образуването на Руската държава на границата между ХIV–XV век и епохата на барока в края на XVII век. Дълбоки, ярки и оригинални резултати получава Лихачов при анализа на културната действителност при реформите на Петър. Всички тези изследвания Д. С. Лихачов провежда в глобален контекст, отчитайки гръцкото и южнославянското, западното, скандинавското, татаро-монголското и другите влияния. При това Дмитрий Сергеевич убедително показва, че развитието на културата се осъществява от и през хаоса към хармонията, през просветлението на висшия смисъл, през усъвършенстването на формиращата

84 човека културна среда; през нарастването на организираността на културните форми и увеличаване на личностното, хуманитарното начало – „сектора на свободата”. Дмитрий Сергеевич разбра и успя да интерпретира самобитността на руската култура в нейния генезис, да представи цялостната картина на нейната духовна същност. Лихачов, подчертавайки европейския характер на хилядолетната руска култура, побрала в себе си християнските идеали, в същото време разкрива природата на националната самобитност на Русия, проявяваща се в духовните търсения на народа, в каноните на руската естетика, в религиозния опит на руското православие – в опита на народа, неговото благоговейно отношение към земята, към Природата. Разглеждайки Русия в мощния поток на световния процес на развитие на цивилизацията, Д. С. Лихачов неизменно отрича всякакви опити да се говори за руско-славянска изключителност. Най-характерната черта на руската култура, преминаваща през цялата ù хилядолетна култура, академикът съзираше в нейния универсализъм, в нейната вселенска същност. И държавата Русь, и нейното обкръжение от самото начало са били многонационални – варягите на север, гърците на бреговете на Черно море, хазари, сред които имаше и християни, и юдеи, и мохамедани; близките (тесни) отношения на Рус с угро-финските и литовските племена, с „чуждите”, и т.н. Руската култура винаги е била по своему европейска и винаги е носела в себе си всички отличаващи я особености, свързани с християнството: личностното начало, универсализмът, възприемчивост към другите култури, стремежът към свобода. При това, главната особеност на руската култура е нейната съборност (катедралност), като една от формите на характерните начала на европейската култура. В този смисъл Русия е най-европейската страна в Европа. Защото според Лихачов „европейската култура се отличава именно по това, че тя е открита към възприемане на другите култури, към тяхното обединяване, изучаване, запазване и отчасти усвояване. Според Д. С. Лихачов в своята култура Русия винаги е имала твърде малко източно. Много по-голямо значение за нея е имало противостоенето между Юга и Севера, отколкото между Изтока и Запада. От Византия и България е дошла в Русия духовната европейска култура, а от Скандинавия – езическата дружиннокняжеска военна култура. Логично е (и по-вярно би било) в културно отношение да наричаме Русия Скандовизантия, отколкото Евразия. Ясно определяйки същността на руската национална самобитност, ученият смята, че нашите национални черти, особености и традиции са се оформили под влиянието на по-широки културни комплекси. Проследявайки генезиса на културата на древна Рус, Лихачов счита за особено важно приобщаването на славяните към християнството, отбелязвайки първото (татаро-монголското нашествие) и второто (след нашествието) гръцкото и южнославянското влияние. Без да отрича татаро-монголското влияние, ученият още повече го характеризира като чуждо, изцяло отхвърлено. Рус възприела нашествието като катастрофа, като „нахлуване на сили от отвъдното, нещо невиждано и непонятно”. Още повече дълго след освобождението от татаро-монголите развитието на руския етнос протичало под знака на преодоляването на „тъмните векове на робство-

85 то” на чуждата култура. Отбелязвайки мястото на Рус през ХIV–XV в. в културния комплекс на т.нар. Източноевропейско предвъзраждане (Ренесанс), вместващо в себе си езика, литературата, живописта, строителство и архитектура, религиозно-философската мисъл, бита и обичаите, Лихачов констатира пълно разбиране в този период между източните и южните славяни (българи, сърби и руснаци) – както езиково, религиозно, така и общокултурно. Именно през този период става формирането на руската национална култура. Характерното е, че става дума за културата като цялост и особено литературата, подчинени на темата за държавното строителство. В по-широк, по-мащабен контекст генезисът на славянската култура следва да се разглежда във взаимовръзка с гръко-византийския културен комплекс. В редица свои трудове академикът твърде убедително, с конкретни и впечатляващи детайли показва (доказва) как се е осъществявало това влияние, потвърждавайки, че то е съответствало на дълбоките потребности за развитието на руската култура. В момента на своето изграждане на общонационално ниво (ХIV–ХV) руската култура носи в себе си, от една страна, „черти на уравновесена, уверена в себе си древна култура, която се опира на сложната култура на стария Киев и стария Владимир”, от друга страна – „в нея видимо откриваме органическа връзка с културата на източноевропейското Предвъзраждане (Ренесанс)”. Независимо от това че развитието на руската култура по това време е имало предимно религиозна дреха, в своите по-висши прояви неговите паметници позволяват днес да говорим за внимание към личността, към човешкото достойнство, за висок хуманизъм и други черти, определящи принадлежността на Русия към още по-широкия – общоевропейски културен комплекс. Появата на Западните форми на култура в Русия, смята академикът, е станало възможно в резултат на вътрешното съзряване на собствената ù култура. Т.е. дълбоката същност на ставащото било не копиране културата на друг народ, а ускоряването с помощта на нови за страната символи, израстване на „европейското” отвътре. Най-сериозната разлика на Допетрова Русия от Запада по онова време академикът счита не брадите и дрехите, а липсата на собствена наука и университети. Дмитрий Сергеевич първи в най-новата история на Русия обоснова културата като духовен базис на общонационалното битие, а нейното запазване – като залог за душевна безопасност на нацията. Академикът писа, че ако Природата е необходима на човека за биологичния му живот, то културната среда е също толкова необходима за духовния, нравствения живот, за неговата „духовна уседналост”, нравствена дисциплина и социалност. Ако не съблюдаваш законите на биологическата екология, можеш да убиеш човека, а да убиеш човека нравствено можеш, ако не съблюдаваш (не опазваш) екологията на културата”. Вън от културата, непрестанно подчертаваше той, настоящето и бъдещето на народите и държавите губят смисъл. Културологичният патос в последните книги на Д. С. Лихачов утвърждава истината, че за Русия влизането в своята собствена духовна традиция е много по-важно и по-актуално от интеграция към т.нар. „европейски дом”, в духовното пространство на който преживява своята агония европейският рационализъм. Още повече че със своето научно творчество Дмитрий Сергеевич ни приближи до разбирането за „духовния код”

86 на Русия. Дмитрий Сергеевич подчертаваше значението на културния диалог като водещо условие за саморазвитие на културната система – колкото повече вътрешни и външни връзки има културата с други култури, толкова по-богата става тя, толкова по-високо се издига тя в своето историческо развитие. Дълбок научен потенциал и висок нравствен патос има идеята на Дмитрий Сергеевич за цялостност на културните и природните системи, където цялото предшества частта, определяйки нейната същност и функции. „Считам за изключително важно да разглеждам културата като органично цялостно явление, като среда, която има свои, общи за различните аспекти на културата тенденции, закони на взаимопритегляне и взаимоотблъскване. Считам за необходимо да разглеждам културата като определено пространство, сакрално поле, от което не можеш да вземеш някоя част, без да разместиш останалите части.” Културната цялост се разгръща с многообразието на включваните в понятието културни явления с богатството на взаимовръзките и взаимовлиянията. В частност ученият разглежда религиозно-философските възгледи и бит, културата и изкуството, езикът и нравите, обичаите и правото – всичко, създадено от ръката и ума на човека. Академикът конструира свое, особено виждане за вътрешния морфологичен строеж на културата, отделяйки културните комплекси и изследвайки техните взаимовлияния и еволюция. Разсъждавайки над началната фраза на Евангелието по Йоан „В началото бе Словото”, Д. С. Лихачов нееднократно подчертава, че Словото в руската култура – това е нещо повече от имената на вещите. Това е нещо, изпреварващо самата действителност (нещо, което е съществувало преди нея – б.м.), това е Логосът, идеята, определяща нейното въплъщение. На тази светогледна основа впоследствие се е родила идеята за цялостност на културата и Природата, която според Дмитрий Сергеевич трябва да стане основа на екологията и културологията. И едната, и другата науки са длъжни да изучават цялата взаимосвързаност на системата, разбирайки света на Природата и културата като цяло, виждайки това цяло като Логос, който предшества битието, определяйки всичките му реални проявления. Оттук Дмитрий Сергеевич извежда принципа за високата (!) отговорност на Човека за разрушаването на установените в света взаимовръзки – както материални, така и духовни. На базата на тази философия Дмитрий Сергеевич обоснова идеята за духовна и стилистична цялост на културата, която впоследствие позволи, вече на организационно-правно ниво, да обоснове (в частност в рамките на Декларацията за правата на културата) приоритетите на държавната културна политика. Лихачов разкри особената роля на националния език, свят, на който се крепи културата като системна цялост, концентрира културните смисли на всички нива на битието – от нацията като цяло, до отделната личност. Едно от главните проявления на културата – това е езикът. Езикът не е просто средство за комуникация, а преди всичко творец, строител (съзидател). Не само културата, но и целият свят намира своето начало в Словото. Словото, езикът ни помагат да видим, да забележим и да разберем това, което без него не бихме видели и не бихме разбрали, откриват на човека об-

87 кръжаващия го свят. Явление, което няма име, като че липсва, отсъства от този свят. Можем само да се досещаме за него с помощта на други свързани с него и вече назовани явления, но като нещо оригинално, самобитно то, отсъства за човечеството. Оттук става ясно какво огромно значение има за народа богатството на езика, определящо богатството на „културното съзнание” на света. Дмитрий Сергеевич формулира и осъществи много важен културологичен принцип, съгласно който същността на културата се проявява и формира в Словото. Националният език, смяташе академикът, е не само средство за общуване или знакова система за предаване на информация, той встъпва в качеството си на заместител на руската култура, форма на концентрация на нейното духовно богатство. В научните дискусии той нееднократно отбелязваше, че националните особености и идеали на културата по-ясно от всичко са изразени в литературата и писмеността. При това текстът – това не е просто огледало на културата, в което тя се представя в концентриран вид, но и мощна духовна стихия, преобразуваща самата реалност по законите на Словото. Като фундаментална културологична идея на Дмитрий Сергеевич, важна за днешното самосъзнание за духовната уникалност на Русия, е твърдението за това, че вариантите за бъдещето на културата се коренят в миналото... Основният въпрос в отношението към настоящето и миналото е: къде се чувстваме у дома си? Дмитрий Сергеевич дава еднозначен отговор – нашият дом е в миналото. Оттам ще черпим сили, идеи, вяра в своето бъдеше. „Паметта – е основа на съвестта.” В статията „Бъдещето на литературата като предмет за изучаване той писа: „За да прекараш много дълга мислена линия в бъдещето, е нужно да имаш достатъчно дълъг противовес в миналото – линия също толкова дълга в миналите столетия. Ако опънем мислени линии от миналото в настоящето, то някои от тези линии ще се окажат толкова устойчиви в своето направление, че можем да ги продължим в бъдещето.” Действително, за да открие своята идентичност, културата е длъжна преди всичко да си върне изгубената цялостност, да се излекува, т.е. да възстанови историческата приемственост, да разбере и да приеме своята духовна самобитност и да я осъществи на практика. Възстановяването на целостта и органичността на национално-културния свят, писа академикът – „е задача не по-малко съществена, отколкото опазването на околната среда. Ако Природата е необходима на човека за биологичния му живот, то културната среда е също толкова необходима за неговия духовен и нравствен живот, за неговата „духовна уседналост”, нравствена дисциплина и социалност. Да убиеш човека биологически можеш, ако не съблюдаваш законите на биологичната екология, а да убиеш човека нравствено, можеш, ако не съблюдаваш екологията на културата.” И в други периоди, когато е трябвало да определи духовните основания за национално възраждане, Рус се е обръщала към миналите епохи. В частност, в периода на преплитане на националното самосъзнание и формирането на базовите основи на руската национална култура (втората половина на ХIV–началото на ХV в.) русите, търсейки опора за своето културно възраждане, активно се обръщали към древността, но не класическата, както го правели европейските народи през същия период, решавайки същите задачи, а към своята,

88 националната древност. Днес ние отново се сблъскваме с проблема за загубената историко-културна цялостност, а по-точно – духовната независимост на нацията. Академик Лихачов ни предлага път за откриване (и осъзнаване) на културната мисия на Русия: това е преди всичко разбиране и приемане на миналото – каквото и да е то, в т.ч. и трагичното, срамното – то задължително трябва да влезе в актуалното пространство на самосъзнанието; това е ровене в историческото минало на върховите състояния на държавното и общественото битие (т.е. най-силните периоди на нейното развитие, когато Русия най-пълно изразяваше своето битие и своето предназначение). Едва когато ги открием, можем да прехвърлим мост от миналото през провалите на историческото и културно небитие, към бъдещето. Може да се каже, че връх на житейския и научния път на Д. С. Лихачов стана разработката на „Декларацията за правата на културата”. В този документ бе формулиран новият подход при определяне на мястото и ролята на културата в живота на обществото, представено системно и многопластово разбиране на културата, която се представя като процес на създаване, съхраняване, разпространяване и възпроизводство на нормите и ценностите, способстващи за издигането на човека и хуманизирането на обществото. Културата е представена като сътворена от човека и обитавана от него материална и духовна среда, като форма на съзидание и израз на неговата хуманистична природа, екзистенциално ориентиран „масив” от начини и резултати от дейността на хората, в които е въплътена, утвърждава се и се развива човешката духовност. От функционална гледна точка културата ни предлага жизнени ценности и идеали, определя социалните ориентации и стандарти на поведение, осигурява индивидуалното самоопределяне на личността, подпомага общественото съгласие, консолидацията на човешките общества, обезпечава социален контрол (като външни забрани, изпълнявани от помощни социални институти, както и вътрешни контрольори – нравствените преживявания на отговорността и дълга, на съвестта и вината). Културата борави с онзи уникален социален механизъм, чрез който става наследяването, предаването на духовните ценности, на социалния опит от едно поколение на друго. Тя (културата) притежава не само генетична информация, която осигурява самоидентификация и цялост на обществото, но и своеобразна „имунна” матрица, която позволява на субекта да се идентифицира с определена система от ценности и да разпознае същността на другите култури. Органичното битие в света на културата – това е, ако си спомним Светото писание, найважното условие за изграждането на човека – „по образ и подобие” на същия този духовен код, който ни дава нашата национално-културна неповторимост и уникалност. В контекста на такова разбиране именно културата е главният смисъл и глобална ценност на народите и държавите – вън от културата тяхното съществуване губи смисъл. Научното слово на академика – това е образец на трайно хуманитарно знание, т.е. знание за собствените духовни основания, обременено от вярата, болката и надеждата на самия автор. „Много хора са убедени, писа той, че да обичаш Родината, означава да се гордееш с нея. Не! Аз бях възпитан да обичам

89 по друг начин – в любов-жалост. И с това чувство на жал и печал аз започнах да се занимавам от 1923 г. със староруска литература и древноруското изкуство. Исках да остана в паметта на Русия, както искат да запазят в паметта си образа на умиращата майка седящите до смъртния ù одър деца, да вземат нейните снимки, за да ги покажат на приятелите си, да разкажат за нейния мъченически живот”. Не случайно научната рефлексия на академика беше винаги онтологически обременена, морално отговорна и културно творческа. От тази гледна точка научното наследство на академика влиза не само в огромния масив от текстове по теория и история на отечествената култура, но в същото време представлява онова нейно направление, на което можем да дадем името културософия. Днес Русия, руската култура за пореден път е на кръстопът, а обществото – в разпад. Кой път ще изберем ние – народът – както справедливо отбеляза Дмитрий Сергеевич – е „непредсказуема история”? В една от своите работи Д. С. Лихачов отбеляза, че първото и главно съдържание на руската литература и култура като цяло е търсенето на истината. Тази черта е характерна за цялото творчество и житейския път на Дмитрий Сергеевич. И в своите научни трудове, и в публичните си изяви в края на 80-те и първата половина на 90-те Словото на академика за културата беше пределно отговорно и конструктивно – то я правеше видима, реална, истинска. Такава е природата на словото въобще, а на руското слово – още повече. Както се казва, „Да ви се даде според вярата”... Преведе от руски Иван Ставрев

90

ПРЕГЛЕД

Книги ФУНДАМЕНТАЛЕН ТРУД ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА Симеон Янев. „Атлас на българската литература” През последните 25–30 години у нас не се е появявал фундаментален труд върху историята на българската литература. Под „фундаментален труд” аз разбирам такова изследване, което да постави българската литература в нов методологичен контекст, да покаже неподозирани преди нейни същности и особености и да ни даде различна от преди идея за нейната история. Вярно е, че такива трудове се пишат не толкова често, защото за тяхното написване е необходима определена обществена и духовна ситуация, която да е произвела нови идеи и ново разбиране за историята. Необходима е духовна среда на високо напрежение и мощна и осъзнаваща себе си като такава интелигенция, на усилна работа на ума на обществото. Историите на българската литература в повечето случаи са хронологично-очерково описание на литературния процес и литературния живот, разказ за станалото през годините, подредба (доколкото е възможно обективна) на фактите, явленията и имената, общ поглед върху цялото чрез отделните му части. Те обаче не са различни идеи за литературата в нейното историческо развитие. У нас липсва написана история със своя оригинална концепция за литературата. Различията са предимно в периодизацията, и то в подпериодите или в някои времеви конкретизации на тези периоди, в начина на организация и представяне на материала, в построяването на очерците за отделните писатели, но не е и в това да се покаже философията, а не само хронологията на българската литературна история. Т.е. липсва поглед отгоре. Но у нас изобщо не се работи върху философията на историята, камо ли да е възможно историята на българската литература да бъде показана като история на идеите в нея. Но въпросът е: коя е историята на литературата – на литературния процес или литературния живот? Неразделянето на тези две понятия води до смесване на същности. Когато се смесват същности, трудно се открояват и формулират основните идеи. Идеята е същност в чист вид, освободена от подробности. Литературният живот и литературният процес обаче не са неприкосновени една от друга зони на литературата; те са просто различни съсъдове на изкуството, наречено литература, форми на проявлението ù. Затова и трябва да се изучават като такива, тъй като си имат своя собствена специфика. Тогава погледът

91 се съсредоточава върху видимото, а се изпуска онова, което е зад него. Върху видимото се изгражда обикновено и периодизацията. Граничните точки са непременно събития от обществено-политическата история, тъй като се приема, че обществените събития влияят определящо върху явленията и дори характера на литературата. Да, така се приема, макар че винаги се прави уточнението, че тази връзка е опосредвана, условна, проявяваща се не механично и не само в сюжети и конкретни събития и изказвания на писатели. Но по този въпрос съм писал в моята книга „Философия на литературната история”(С., 2001). Историята събира и подрежда фактите – това е очевидно нейната най-важна задача. Без факти няма история, а само гола публицистика и идеология. Тя е подчинена на фактите, но не всички факти могат и е необходимо да влязат в историята, която историкът пише. Фактите обаче трябва не просто да се знаят, а и да се виждат в цялата им пълнота и такива, каквито са – сухи, но и подредени в реда, който са се самофиксирали в своето случване. Такава история на фактите досега сме нямали. Симеон Янев е първият български историк на литературата, който с „Атлас на българската литература” я постига по един безспорен и много успешен начин. В „Атлас на българската литература” се постига най-напред синтезът на литературния процес с литературния живот. Виждаме всички книжовни факти, както и от литературната периодика, почти всички биографични дати на писателите, редица събития, доминиращи в съответното време, една част от фактите, свързани с рецепцията на дадени книги или автори. Сега вече знаем какво или в голяма степен се е случило в една година, в по-дълъг период и дори в цялото време, което се обхваща от „Атлас”-а. Но обемът зависи от подготовката на съставителя и на изследователя, който чете атласа. Защото механичното събиране още не дава представа. Представата се формира в съзнанието на четящия. А съставителят сам подбира събитията, върху които ще се насочи и ще помести публикации от тогавашното време, които се отнасят до тях. Нещо повече: ще избере какво точно да включи, колко от целия текст да вземе. Зависи каква е подготовката му, образоваността, идеологията, методологията, та дори и естетическият му вкус. „Атлас”-ът показва нещо много интересно и неизучено и осмислено докрай: времето винаги възприема литературния факт адекватно на себе си, на собственото си състояние и начин на мислене. По това как се възприемат литературните явления, т.е. как се оценяват и анализират, можем да съдим за духа и характера на обществото и нацията. Защото нищо не е случайно и само отношение на отделни критици и групи от литератори, а начин на обществено мислене, на работа на обществения ум. Рецепцията обаче не е конкретната оценка, а и думите, с които се говори за литературата, начинът на изразяване, резкостта или плавността на изказа, степента на напрежение в дискусията, наличието или отсъствието на дискусии и т.н. Не само критиката оценява и възприема, макар че всяко възприемане е критика, литературознание, съзнание за литература. Възприема епохата, обществото. Понякога то е благосклонно, податливо на качествено новите идеи и явления, на новия начин на мислене и писане. Но друг път е непримиримо, защото се накърнява целостта му и е

92 заплашено съществуването му. Но не бива да се смята, че когато критиката се нахвърли върху някое произведение (напр. романа „Тютюн” на Димитър Димов), това непременно означава, че обществото е против него, не го приема и не е съгласно с него. Напротив, и литературата, и обществото вече са узрели за такъв тип роман, идеите в него са и техни идеи и по тази именно причина и той се появява. И обратно: ласкавите отзиви не са показател винаги за добра и истинска рецепция. Когато четем „Атлас на българската литература”, виждаме, че това е точно така. Но трябва да го четем истински, с разбиране, професионално, а не повърхностно, и да се движим по видимото и несъщественото. Не случайно отделям толкова внимание на проблема за рецепцията, проявен в „Атлас на българската литература”, тъй като там той е много важен и целенасочено развиван, а и защото е важен по същество и говори много за характеристиките на времето, в което литературата се създава. Той е в пряка зависимост от контекста, в който се ражда и живее литературният факт и литературното явление. Този контекст от една страна е чисто литературен, естетически, културен, а от друга е обществен. И в двата случая той е сложен, защото е това, което е в момента, но и онова, което вече е било и което е станало традиция и оказва влияние по много начини върху актуалното състояние. Не всичко е контекст, в който живее литературата. Тя сама си избира средата на своя живот. Затова и не всичко в обществения и културния живот ù оказва влияние, а само онова, на което тя „обръща” внимание и смята за необходимо и полезно и върху което е способна да влияе и съжителства. Затова Симеон Янев я „уточнява” чрез фрагменти от публикации от времето за основни политически събития, коментари, прогнози, дискусии. По-преди е изредил кои писатели са се родили и починали през годината, кои книги са излезли от печат, като е включил откъси от рецензии и отзиви за тях, отбелязал е новопоявилите си литературни периодични издания. Всичко това е средата, в която съществува литературата. Тази среда е само донякъде обективно цялостна, тъй като е конструирана в случая от изследователя. Ако произволно вземем годината за анализ, примерно, 1905-а, ще съберем следната база данни: издадени са 268 книги, започнали са да излизат четири периодични издания, родени са 7 писатели, починали са четирима. Това са повърхностните статистически данни, които, съпоставени с други години, могат да ни дадат представа за творческата активност през годината и за това доколко тя ще повлияе чрез родените тогава писатели върху по-сетнешния литературен развой. Но оттук насетне бихме могли да четем, вече аналитично, литературните факти и да съдим за състоянието на литературата от началото на ХХ век. Критиката чрез такива имена като Никола Атанасов, д-р Кръстьо Кръстев, Александър Балабанов, Димо Кьорчев, Симеон Радев, Владимир Василев, Стефан Минчев и др. отблизо следи процеса, реагира на почти всички по-интересни заглавия и, както е в духа на времето, не е доволна от състоянието на литературата и се отнася строго към писателите, изисквайки от тях по-голяма задълбоченост и социална отзивчивост. Истинският исторически анализ обаче започва оттук насетне и той ще ни покаже доколко фиксираните в книгата факти са значими и важни за историята. „Атлас на българската литература” започва да излиза в края на първото десетилетие на ХХІ век, но той не характеризира равнището на литературознанието

93 от новия век. Трудът на Симеон Янев е по-скоро приключване на процеси и тенденции, характерни за предишния век, но би трябвало да се разглежда и оценява и като реплика на идеите и тенденциите на постмодерното литературознание. Той е съпротива срещу тях, сериозно напомняне, че то върши много безполезни неща и че изобщо върви по грешен път. Днес няма български литературовед от новите поколения, който би могъл да направи сам или начело на авторски колектив такова мащабно дело. Немислима е подготовката, която Симеон Янев има и това съчетание на дарбата да се работи с документи и периодика и талантът да анализираш и оценяваш. Сега се видя какво високо равнище е постигнал този наш учен и колко значимо е цялото му литературно-историческо и критическо дело. Именно поради тази причина „Атлас на българската литература” не получи почти никакъв отзвук. Новите литературоведи не искат да го признаят за своя традиция и опит, защото тази традиция и този опит ги опровергават и почти обезсмислят. И мислят, че като го премълчат, ще го принизят, за да възвисят себе си. Уви! Но няма как дълго да се правим, че не забелязваме това дело, каквото е „Атлас на българската литература”. Защото е значимо и с огромен принос в изучаването на историята на българската литература. Димитър Костадинов. Живях на този бряг. Литературна анкета с Паруш Парушев, 2011 Може да е странно, но не всеки писател умее да разказва за себе си, за своя живот и творчество, да разсъждава за събитията, през които е преминал, и да споделя наблюденията си върху обществената действителност. Това е високо изкуство. Но Паруш Парушев е очевидно надарен с него. Димитър Костадинов му задава различни въпроси, но в общи линии интересът на анкетьора се съсредоточава както около проблемите на творческия процес у Паруш Парушев, така и около житейската основа на литературата, за това как се раждат и живеят неговите стихотворения и прозаически текстове. П. Парушев говори не просто увлекателно и интересно. Той прави дълбоки и верни анализи на обществената действителност, домогва се до наблюдения и изводи за творческия акт. Опитът му е поучителен и следва да бъде проучен от бъдещите изследователи на психологията на литературното творчество. Много хубава и полезна за всеки писател книга! Райна Пенева. „Ало, ало, слънчице”, стихотворения за деца, 2011 Който иска да зарадва своите деца и внуци, нека им подари тази красива книжка със стихотворения, написани по български народни гатанки.

94 Димитър Киров. „Структура и граници на християнската етика” „Структура и граници на християнската етика” е учебник за студентите от богословските факултети, който е добре да бъде четен и от всички. Книгата обяснява много неща от учението на Иисус Христос, прави ги ясни и достъпни. Разбира се, ние можем да бъдем добри или лоши и без да четем книги по етика. Но когато ги четем, ще имаме повече оръжия за борба със злото и повече опори в отстояване на доброто в ежедневния ни живот. Тома от Аквино. „Философски трактати”, 2011 Радващо е, че през последните години светите отци на Църквата се издават все повече. Техните трудове трябва да се познават от всички, които се занимават с философия и история, с мисловни занятия. Животът на Тома от Аквино обхваща голяма част от ХІІІ век, а творческото му дело принадлежи на богатата съкровищница на Християнската църква и на философията на европейското Средновековие. В тази книга са включени неговите философски трактати „За началото на природата, до брат Силвестър”, „За съществуващото и същността”, „За обособените субстанции”, „За вечността на света, против мърморковците” и „За единството на интелекта, против авероистите”. Преводът от латински е на проф. Цочо Бояджиев. Николо Макиавели. „Размишления върху Тит Ливий”, 2011 Николо Макиавели е известен със своята книга „Владетелят”, посветена на Джулиано Медичи, в която споделя своите разбирания за природата на властта и необходимите качества за един владетел. Тази книга се ползва с успех и днес, защото съдържа непреходни истини и откровено казва неща, които обикновено се премълчават. „Размишления върху Тит Ливий” е книга, която учи как народът да осъзнава властта, как да я коригира и сам да я прилага, когато е необходимо. За интелигентния човек, а още повече за този, комуто проблемите на общественото устройство, самоуправлението и властта не са безинтересни.

95 Артър Милър. „Фокус”, роман, 2011 „Фокус” е единственият роман на големия американски драматург, чиито пиеси са играни и у нас. Темата е надигащият се антисемитизъм в американското общество, но главният проблем е как да се премахне омразата и насилието между хората и да се установят отношения на разбирателство и търпимост към различията. Артър Милър е майстор в изобразяването на конфликтите и в показването как тези социални конфликти се отразяват на човешката личност и я карат агресивно да търси начини за своето нагаждане към трудните ситуации. Ф. Скот Фицджералд. „Завръщане във Вавилон”, 2011 Скот Фицджералд е един от най-великите американски писатели на ХХ век, ненадминат майстор на романа и разказа. В тази книга са представени негови разкази. Какви характери, какви сюжети, какви човешки съдби! Големият творец и тук е създал образци на психологическото майсторство, на елегантния стил и сложния характер.

Музика Международен музикален фестивал „Варненско лято” И тазгодишният Международен музикален фестивал „Варненско лято” събра композитори и изпълнители от много страни. Гостуваха Националният радиооркестър –– Букурещ, Симфоничният оркестър на БНР, Младежкият симфоничен оркестър „Пасифик” от САЩ, оркестърът „Симфониета” от Сеул, Корея. Изпълнени бяха творби от П. Владигеров, П. И. Чайковски, Дж. Енеску, Хайдн, Моцарт, Б. Бритън, Р. Щраус, Г. Малер, А. Дворжак. За първи път бе изпълнена първата симфония на варненския композитор Милко Коларов. Както винаги достойно бе участието на младите музиканти, в това число и възпитаници на НУИ „Добри Христов” – Варна, и оркестър „Симфониета” от Варна.

96

ПАМЕТ ИСТИНСКИ ТАЛАНТЛИВИЯТ ЧОВЕК Е МОРАЛЕН 70 години от рождението на Георги Марковски Тази година българският писател Георги Марковски щеше да навърши 70 години. Той напусна рано тукашния свят, на 9 януари 1999 година, малко преди рождения си ден. Остави недовършени книги, свидни приятелства, обичта на близки и скъпи нему хора... Но той ни остави произведенията си, оная литература, която беше направила крачката, довела своя автор в челото на съвременната българска проза. Още с първите си сборници с новели Георги Марковски показа, че обект на неговите писателски интереси са обикновените хора с техните нравствено-етичните проблеми, колизиите, които ги спохождат, катарзисите, които преживяват. За разработването на сериозните теми писателят използваше оригинална разказваческа поетика; условно-алегоричният изказ го отдалечаваше от битово-реалистичния подход и на практика неговите книги осъществяваха експеримент, който обогати традиционните литературно-стилови модели. Още в „По желязната стълба”, „Успоредни светове”, а по-късно и в другия сборник с новели „Както за праведен, тъй и за грешник”, Георги Марковски утвърди нов подход в изграждането на текста. Този подход особено ярко пролича в романите „Хитър Петър” и „Разказвачът и смъртта”. „Литературната традиция трябва да се уважава, казваше Г. Марковски, но нейното истинско уважение се състои в нейното обогатяване...” Романите му са сложни, многогласни, в тъканта им могат да се забележат различни кодове, инструменти от различни художествени системи... В последната книга на писателя „Кардиограми” (дневник), издадена посмъртно, можем да прочетем: „Днес навърших 50 години. Единственият ми извод, до който се добирам днес, е, че единственият ми избор е да продължа да бъда верен единствено на логиката на собствената си съдба.” И днес, на своята 70-годишнина, Георги Марковски би могъл да повтори думите си. С живота си, с творчеството си, с морала и принципите си, с таланта си той показа, че му се полага достойно място върху лавицата на българската литература... Бог да го прости!

Почина българският писател ГЕОРГИ АЛЕКСИЕВ! Неговите романи и разкази остават в съкровищницата на българската литература. Неговите герои ще продължават да живеят в приказния, магичен свят на „Кръстопът на облаци”, „Духовете на Цибрица”, „Горещници”, както и в останалите негови великолепни книги... Писателят е носител на националната нгарада „Йордан Йовков”, той беше дългогодишен главен редактор на литературното списание ТРАКИЯ. Поклон пред светлата му памет! Бог да го прости! ПРОСТОРИ

списание за литература и изкуство

Варна - Кандидат за европейска столица на културата

ISSN 1313-1443

цена 2 лв.

4/2011