Простори за литература и изкуство - брой 1 - 2017

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2017

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1 / 2017

ПРОЗА Лиляна Стефанова

3

МИНАЛО НЕОТМИНАЛО Имаше някога един вестник „Вечерни новини”

11

ПОЕЗИЯ Людмил Симеонов Елена Деянова

32

ПРОЗА Божидара Мавродиева

38

ПОЕЗИЯ Нели Георгиева Иван Антонов

42

ЕСЕИСТИКА Емил Мишел Чоран

48

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Хайдар Ергюлен в превод на Кадрие Джесур

61

ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА Симеон Янев за Кольо Николов

64

ЕВРОПЕЙСКИ ПРОСТОРИ Гено Генов за новата книга на Лейла Слимани

81

АНАЛИЗИ Гео Милев и първичната хармония на дисонанса

83

ДНЕВНИК Българският писател в следлибералното време

96

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Ивайло Петров – "Циганска сватба" Четвърта корица: худ.Ивайло Петров – "Морски пейзаж" Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com Художник на броя Ивайло Петров

3

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА ТРИ РАЗКАЗА

ПЕТНОТО Свалих картината от стената. Остана бял, недокоснат четириъгълник, пресечен с драска от пирон.

– Що я сваляш? – сложила ръце на кръста си, Рада ме гледа учудено – Ще я продам.

– Кой е хукнал да купува картини? Я вземеш двайсетачка, я не. Загрози стената. Това петно няма да се изчисти. Рада е чистачката на входа, с която често сутрин пием кафе и понякога ми помага в домашната работа. Ръцете ми треперят. Ще се разделя с картината, която пълнеше панелния хол с ласкав плясък на морска вълна. В платното дишаше южна романтика напук на моите мърляви делници. Понякога не забелязвах нищо, но по-често къпех тъгата си в моравосиньо небе, осветено от залезни игри. Рада нямаше откъде да знае това. Но с природна чувствителност и доброта стоеше объркана пред нещо нередно, на което става свидетел. Прибра чашите с тънка утайка кафе и ги занесе в кухнята. Беше творба на един от нашите най-големи стари художници. Ситно подписана с цялото му име, а не с познатия подпис. Навремето се усъмних и се обадих на дъщеря му, за да ми каже дали наистина е негова. Тя се отзова радушно и още на другия ден дойде у дома. Седнахме на чаша коняк с ядки. Тя бе от онези жени, които срещаме по улицата, но не задържаме поглед. Нужно е по-дълго да се вгледаш, за да откриеш хубостта на тънко изваяни черти. Без следа от грим. В косите тук-там бял кичур, като че изтеглен от моден фризьор. Сив шал, сива домашно плетена блуза, сива пола на тъмнозелени райета. Някакво странно желание да си незабележим. В нея нямаше нищо от багрите на картината. Може би, без сама да съзнава, е оставила боите да лудуват само в платната на баща ѝ.

– Негова е – каза. – Така се е подписвал в по-ранните години. В гласа ѝ нито гордост, нито суетно желание да напомни за себе си. Въпреки тихото ѝ присъствие в разговора витаеше възбуда. Завладя ни неговото море, терасата леко загатната, тънката ваза с цветя. Четката на баща ѝ.

– Е, колко я пазари? – прекъсна видението Рада. Тя назовава нещата безцеремонно, но не е алчна и пресметлива. Умее да се радва на сиромашките левове, които получава, за да чисти тъмни и окаляни входове. – Хубаво ги е докарал цветята – като истински. За морето не знам. Вече не го помня. Приседна на окуцяла табуретка, отпусна ръце в престилката, като че се кани да гали коте.

4 Аз пак се отнасям. Помня много ясно ония очи, с които ме гледаше и изучаваше дъщерята. Нещо спотаяваха тези очи. Искаха уж да го изрекат, но внезапно млъкваха. Долях коняк, бадемите, шамфъстъкът и стафидите бяха недокоснати. Споменах, че в картината е спотаена лирична стихия, което ме предизвиква. И тук мека усмивка се плъзна по устните ѝ. Тази картина има особена история, каза. В онова време баща ми е имал своя сърдечна тайна. Шеметно се влюбва. Била съм в началното училище. Щастливо време на семеен уют. Майка ми не е подозирала нищо. И внезапно – тази безнадеждна любов. Навярно е била хубава жена. Не съм виждала нейна снимка, не е оставил неин портрет. Взел е трудно решение – остана с нас. Погледнете – в картината има всичко. Душата му. Нежността. Забранената сладост. Близката раздяла. Усещате ли? Тя млъкна уплашено.

– Е, колко ще ти дадат? – виква Рада с цяло гърло. Подскочих. Какво?

– Казвам – колко ще ти дадат за картината? Изчервявам се, като че до мен е дъщерята и чува Рада. Изпитвам срам и горчивина. Рада става и внимателно забърсва рамката на картината. Тя е дървена и парцалът се закача за някаква спица.

– Какво си ме заразпитвала?...

– Навъдиха се страшни бандити. Докато мигнеш, ще те метнат. Помни, може да я вземат и да офейкат. Мъжът ми, Бог да го прости, беше дърводелец. Направи си работилничка в мазето на блока. Дребен бизнес му казват. От него ми останаха скъпи инструменти. Дойдоха двама, пазарихме се, натовариха ги. Уж да донесат парите на другия ден. Зеха си дърмите, та се невидяха. Горкият моят, снощи пак го сънувах. Мъртвите ли да избавиш, живите ли. Добре че си отиде, в земята вълци няма. Каза още нещо, но вече не я слушах. Чувах друг глас – мек и топъл – на дъщерята. Щастлива съм, че е във ваши ръце. Това е една от най-дълбоките му творби. Сега съм спокойна. Душата му е в това платно. Жива. Влюбена. Млада. Радвам се, че вие ще я пазите. Никога не съм говорила за това. Дори се чудя как се реших. Гледаше виновно. Това ме трогна. Тя си тръгна с доверчива усмивка. На излизане промълви: „Бил е много влюбен”. В очите ѝ – тъга. А днес смъкнах картината, за да я продам. Безизходица. Айде, да бях хлътнала в нея само аз, а то кажи-речи цяла държава. Дори като най-лоша шега не би ми дошло наум, че съдбата ще ми скрои този номер. Превратностите в живота ми се струваха безсилни пред спокойно дадената дума, че ще пазя тази любовна вихрушка, укротена в маслени бои.

– Потърси цветен календар или огледало да скрием петното – закахъри се Рада.

– Нищо не може да го скрие – тросвам се двусмислено, но тя не обърна внимание.

– Чакай, помниш ли, като докараха от Йерусалим икона на Богородица, която лекува от лоши болести и беди. Болни, сакати, недъгави дни и нощи се редяха пред храма да получат изцеление. Аз не се вредих. После във вестника се появи голяма цветна снимка на иконата. Писаха, че и тя лекувала. Окачих си една такава с четири кабърчета над леглото. Но вече две години ни кръвното

5 ми спада, ни е спрял тоя кръст да ме мъчи. Ти що не сложиш на празното място такава снимка? Богородица в сребърен обков. И сега ги има по будките. За лев. Погледна ме с оня разбиращ поглед на жена много видяла и патила. Но за моята болка няма лек.

– Абе липсата я изяла тая твоя картина! Мен ако питаш, не е жалко за нея, а за петното, дето се озъби в хола. Ще ида да изчистя вход В и ще дойда да измислим нещо. Кръговрат на времето, мисля си. Идва ми наум кой знае защо Чапрашиков, наследник на прочутата фамилия богати индустриалци у нас. През петдесетте, вече от всичко лишен – от наследство, разкош, имоти, банкови сметки и положение, той бе запазил незлобивост и вкус към живота. Тършуваше по таваните и мазетата на изпаднали бивши жени от хайлайфа, купуваше от тях на безценица картини, малки пластики, графики... Приличаше на коцкар, така махалата на детството ми наричаше мъже с тънки мустачки, с очи, които шарят, неутолими на женски прелести. Обикаляше редакции и учреждения, облечен в поизносен костюм, винаги с копринено шалче вместо вратовръзка, общителен и чаровен. Веднъж ми каза, че няма лев, а умира за хубаво винце, поканил и мадама. С неотразима усмивка ми пробута акварел на Морозов срещу цената на бутилка евтин димят. Беше явно доволен от сделката. И понятие си нямах кой е този Морозов, но морето му беше многолико и в него потръпваше тънката шийка на земя, която свързва брега с Несебър. Небрежно навих морето на руло. После се оказа, че е от голям наш маринист. Кой знае от коя днешна реститутка Чапрашика беше измъкнал за стотинки тоя Морозов. Историята сменя ролите с почти циркова сръчност. И всички сме вътре в тия нейни съдбовни шегички. Доста щеше да се забавлява днес Чапрашика, ако беше жив. Боже, как щеше да се забавлява, как всички мадами, не само те, щяха да са в краката му! Рада спря на вратата, без да подозира, че разговарям с Чапрашика. В ония години тя е била млада тъкачка, ударничка, белолика и румена. Снимките ѝ са красели страниците на вестниците.

– Ще се отбия утре, гледай да не налетиш на дявола! Дойде на третия ден. Беше почистила входа, доволна, с оная нейна усмивка, която изтрива горчилката от лицето ми.

– Даде ли я?

– Да.

– Трепериш, като че те е взъзнала треска. Мъка ти е. А взе ли парите?

– Не. Вчера не дойдоха, чакам ги днес...

– Ама ти си голяма будала, бе! Казах ти – пълно е с вагабонти. Всички са такива – и дребните, и големите. Лъжат. Ни срам, ни грях, засраха си очите! Първо се взимат парите! Само що е в ръка – не е лъжа.

– Ще дойдат – инатя се.

– На куково лято! Изпорти се светът. А ти – овца срещу вълк. Запиши я тая сметка на снега! Рада ядосана отиде в кухнята и се върна с изпран парцал. Явно нещо ѝ домъчня. Гласът ѝ омекна.

– Е, вятър я довял, вятър я отвял тая пуста картина! Не му мисли. Аз се зах-

6 ващам с това петно. Знам как. Обещавам ти.

– Петно? Какво петно?

– Как какво? Онова, бялото, грозното на стената!

– Няма никакво петно. Рада уплашено се облещва. Аз виждам море в синьоморави треперливи сияния, аристократичен силует на терасата, ваза с цветя, въздух, напоен със забранена любов.

ВЕЧНОСТ В ГЪРНЕ Когато я видях в кофата за боклук, се вцепених. Амфората! Четвърти век преди Христа викаше за помощ. Докато седя пред компютъра, при мен се отби Рада, чистачката на входа, да ми помогне в домашната работа. И ето, вече е вдигнала кофата, готова да я изнесе.

– Чакай!

– Какво гори? Грубо измъкнах амфората, прегърнах я с една ръка, а с другата прерових за счупената дръжка.

– Побърка ли се? Това е четвърти век преди Христа!

– Ние му викаме боклук. Голямо пробито гърне. Дай да го хвърля, че няма време! Стоя уплашено, притиснала до бузата си древния съд. Той обидено драска кожата ми. В дланите ми се впиват черупки от полепнали хилядолетия.

– Тоя съд, който ти наричаш гърне, за мен няма цена!

– Айде бе, не ме прави на толкова проста! Виж дупката му колко голям орех! Кому е притрябвало такова продънено гърне? Не ми е до това да преподавам на Рада антична история. А и самата аз нямам кой знае какви познания. Та се задоволявам само с безпомощно свиване на рамене. Рада е в стихията си.

– За кой бяс ти е това оглозгано гърне? И оня ден ти казах, че тук има много боклуци и вехтории за изхвърляне. Не може да се диша. Какво зина? Истина е! Всичко в дома ми като че бе тясно за нея. За нейните широки жестове, усмивка. Винаги съм вдишвала с наслада аромата на думите ѝ, но сега съм раздвоена. Ръката ми тръпне от магическата грапавина на амфората. Приемам смътни послания, които не мога да проумея. Разкъсвам се между живата струя от приказката на Рада и загадъчното мълчание на хилядолетията, между сигнала на мобилния и бездната от вечност в ръцете ми.

– Значи това гърне е по-старо от света? Ами че вчера един учен човек каза по телевизията, че както е тръгнало, България няма да я има след 50 или 100 години. А това гърне на колко е казваш? Гледай го, стои си и ще стои на тоя свят повече от България! Не, не ми се вярва!

7 Слушам я. Тя улавя сянката по лицето ми. Тежи ми тая вечност в гърне. И ме плаши.

– Хвърли това гърне! Не струва колкото загоряла тенджера. Разсипано. Тя впи милостиво очи в мен, усетила нещо непонятно. Продума по-меко: – Може човек доброрък да го е измайсторил. С любов може да го е ваял. Ама вече за нищо не става. Тъжно ми е да го гледам. А видя ли на пазара какви вази, гърнета, какви чудесии има сега? Я китайски, я турски – откъде ли не! Очите ти земат. Пъстри, ярки, весели. Купи си от тях, не са толкова скъпи! Махни го това дърто гърне! Хилядолетията от глина ме гледат с царствено безмълвие. Не им пука за днешната евтина пластмаса и стъкло. И как си знаят цената! Рада дори не подозира тяхното ехидно мълчание.

– Дръж си го де, щом искаш. Но вехтото си е вехто. Всичко до време – младост, хубост... А ти си стиснала гърнето, че било вечно. Ние си отиваме несретни, въшлясали от грижи, а на теб ти е жал за това гърне, нищо и никакво, гъбясало! Христос е виновен, че се е родил след него! В очите ѝ болка, укор, лека насмешка? Не разбирам. Но зная нейния хал и защо на тия години мие четири входа...

– И къде го намери? Кой ти го даде? – пита някак примирена.

– Взех го от една кофа за боклук.

– Някой го хвърлил? И ти клъвна?

– Не, за това наречено от теб гърне си е отишъл млад живот.

– Убийство? За тоя щърбак? Кого утрепали заради него?

– Не, не е убийство. Внезапно пламналото ѝ лице подпали бялата коса.

– Проклети пари! Що хора се изпотрепаха за тях! Слушаше нетърпеливо, вгледана в мен. Преди години в морското градче, където летувах, се случи необикновено произшествие. Немски туристи опънали палатки край малък безлюден залив близо до градчето. Обикновени летовници. Но после се оказа, че са водолази, търсачи на древни ценности и цял месец в ранни зори се гмуркат, за да търсят антики Никой не подозирал за това. И навярно всичко щяло да мине незабелязано и ненаказано, ако един ден не се случила беда. Най-младият не изплувал. Потърсили помощ. Дошла полиция, линейки. Напразно. Бил мъртъв. Но открили у тях голям брой безценни антики и ги конфискували според нашите закони. Тая трагедия разтърси градчето, дни наред се носеха какви ли не слухове. Но след време всичко бе забравено.

– И какво после?

– Нищо. Един ден видях нещо странно да стърчи от кофата за боклук близо до кметството. Беше това, както му казваш, съсипано гърне. И куп натрошени парчета.

– И за това, гъбясалото, се е затрил човек? Значи и немецът е щур като тебе. А аз ги мислех за много по-умни тия немци! Погледна ме с някаква смесица от тъга и почуда. После тръгна да мие стълбището. Поставих амфората на по-видно място и насочих към нея прожекторната

8 лампа. Древният съд блесна с хладна и отблъскваща надменност. Ето го, помислих си, съществува огрян от 200 свещи, а немецът отдавна... Винаги съм се чувствала зле в музеен студ. Помня в едно пътуване из Франция обиколих прочутите замъци край Лоара. Навън пиеш вълшебство от изумрудите на лозята и ласката на голямата река. Вътре в замъка те грабва мразовитият дъх на каменни векове, на скъпоценни гоблени с отдавна изядени от влагата багри. Красота, но ледена. А на мен ми дай да се гмурна в мига-живот. В цялата му многоцветна игра. В топлия дом от амфората дъхва музеен хлад. Душата ми закопня за слънце. И като че напук някакъв тайнствен порив ме връща към нашите южни брегове. Виждам се по къси панталонки и памучна блузка, от ония, които се наричат тишърт. Млада журналистка, обикалям морския юг по поръчка на илюстровано списание. С група приятели, които снимаха документален филм, наехме голяма рибарска лодка – мауна. Но внезапно те бяха изпратени на север и аз в ранно утро поех с рибаря сама. Беше едър млад мъж с бронзова кожа, груби черти и огромни ръце, с които ме отблъскваше. Но още на втория ден бях смаяна, че точно това, с което ме отблъсна, най-силно ме е привличало. Имаше нещо авантюристично и възбуждащо в прегръдката на мауната, свободната стихия на морето, живото сребро от риба в коша, загубения в плътна синка бряг. От всички страни, на голямо разстояние от нас, се виждаха други рибарски лодки. И когато пияни от море и желания потънахме на дъното на мауната, внезапно, от далечните лодки екнаха пронизителни изсвирвания, после отново и отново неясни викове, тържествуващи възгласи, диви, свободни и весели, сякаш възвестяваха красиво начало или просто се радваха на живота. Волните им души първично се сливаха с нашите обятия и морето участваше със сладостно полюшване в ритъма на телата ни. Рада бе влязла безшумно и едва не подскочих, когато блъсна вратата.

– Я, пак си курдисала гърнето! И хабиш ток, за да му се види грозотията! Мълчах. Още бях в друго измерение. Тя приседна и взе чашата с недопито кафе.

– Искаш да кажеш, че това гърне се е върнало от оня свят? Гърнето – може, но оня, немецът, дето си е отишъл бадева, не може! Морските приключения още ме плискаха с безсрамна вълна. Беше ли права тая жизнена, пълна с добросърдечие жена, която знаеше истинската цена на живота? Погледнах малко злобно високомерната амфора, осветена, горделива, вечна. Рада дори не усети, че внезапно ме грабна предателска мисъл. Колко струват тия събрани в мъртъв съд хилядолетия, тая вечност в гърне, пред сладките мигновения на дъното на една мауна, почервенялото от завист небе, лудите възгласи на рибарите, дивото тържество на живота!

– Е, значи няма друг боклук за изхвърляне освен пластмасовите шишета – каза Рада и ме остави сама пред осветената амфора.

9 ТАЙНИТЕ НА ПУСТИННАТА РОЗА Пясъчната лавинна сила засипа, погреба всички ония произволни цветове, форми, звуци, всички представи, които бе създало за нея моето уморено от географски четива въображение. Паметта ми, гола като дюна, трябваше да приеме нови сигнали, да поеме тежестта на нов, непознат и сложен земен материал. Често казваме – мъртъв като пустиня. Лекомислен израз. Мъртъв значи лишен от движение, от настъпателност, от власт, от дух от ярък цвят… Този, който е бил веднъж в пустинята, трудно ще употреби такова сравнение. Тя е застинали форми и коварно, огнедишащо, дебнещо движение. Тя носи в себе си спокойна вярност и лудо непостоянство. Тя е игра на огън и студ. Тя се създава в страшни сблъсъци на могъщи контрасти, тя се оформя под волята на необуздани и непримирими стихии. Пустинята, която се простира от бреговете на Атлантическия океан до Червено море, която заема огромна част на Африканския континент, сама е избрала своето име. Сахара. Тая дума като че се е родила и първи път е изтръгната от гърло, полепнало със ситен пясък, профучала е като гореща виелица между стиснати зъби и дебели устни. Едва сега, като усещам поскърцването на слънчевите песъчинки между зъбите и лекото подраскване на небцето, превеждам съвсем точно сама за себе си тези няколко звука. Винаги съм възприемала камилите като много мирни, дружелюбни животни. Разбира се, като обитатели на зоологическите градини. Но тук, където те наистина са „у дома си”, оказва се, не са така безобидни. Водачът ни предупреждава: техният гняв е опасен. Понякога със страшна сила разбиват стъклата на колите, препречват пътя, нападат. Едно от най-прекрасните създания на времето, вятъра и слънцето е „розата на пясъците”. Изкуството на тези велики сили тук стига до своето пълно съвършенство. Розата на пясъците „вирее” само в Сахара. Тя е нейната гордост. Нито един ваятел не може да създаде от пясъчни кристали роза с такава почти нереална, космична красота. Когато поискахме да си „откъснем” сами сред дюните от тия пясъчни цветя, водачът ни възпря категорично. Под всеки от тия чудновати кристални отломъци може да има скрит скорпион. Изкуството на пустинята също крие в себе си очарование и гибелна опасност. Красотата и смъртта вървят заедно. От дълбоките пясъчни пространства, от стените на едва забележими правоъгълни пясъчни жилища изтичват дечица и ни поднасят най-странните „букети” от пясъчни рози. Слънцето трепти и оцветява тънките кристални листенца. Децата ни гледат с големи очи. Аз еднакво се учудвам и на „розите”, затрептели лъчисто в дланите ми, и на тия босоноги дечица. Пустинята има свои богатства, свой живот, свои тайни, които е много трудно да постигнем. Как растат, какво значат за света, за хората „отвъд” тия деца на бедуините? За какво се готвят те?

10 Къде ще пътуват утре керваните им, до какви пристанища в тая безграничност? Те се усмихват и подскачат по ризки, немити, като всички деца на бедняци по света, гледат мило и доверчиво, с парещи от любопитство зеници, говорят високо и малко гърлено на своя непонятен за мен език.

– Колко са мили и весели – казвам на Ахмед и взимам в прегръдката си наймалкото.

– Те не ходят на училище, не знаят да четат и пишат, нямат шарени книжки – усмихва се той, – но знаят езика на пустинята, четат нейната мъдра книга… Тръгваме, а в ръцете ми пустинните рози, тяхната тайнствена красота, послания, които никога няма да разгадая.

11

МИНАЛО НЕОТМИНАЛО

ИМАШЕ НЯКОГА ЕДИН ВЕСТНИК „ВЕЧЕРНИ НОВИНИ”... САНТИМЕНТАЛЕН СПОМЕН

Някои от най-светлите и романтични спомени от моето юношество датират от края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, когато всеки ден след 14 ч. следобед, понякога до късно вечерта, прекарвах времето си в редакцията на вестник „Вечерни новини“. Тогава се помещаваше в лявото крило на партерния етаж на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“. Моят баща Йордан Димитров-Гранитски беше свързал съдбата си с този уникален вестник. Уникален не само защото беше единственото вечерно издание по онова време, но и понеже носеше твърде по-различен дух от останалите всекидневници. Дух на сравнителна освободеност и разкрепостеност от сковаващите шаблони и догми на идеологическите стражи. В различно време в редакцията са работили редица български писатели – нека споменем тук само Йордан Радичков, Мирон Иванов, Дико Фучеджиев, Банчо Банов, Ангел Тодоров, акад. Владимир Топенчаров, Никола Статков, Цветан Северски, Станко Нацев, Константин Еленков, Тодор Коруев, Петър Софрониев, Йото Пацов... След като вестникът приключваше своята работа, редакцията ставаше едно примамливо спокойно място – баща ми се занимаваше със своята организационна или дописническа работа на претрупаното си с бумаги, справочници, книги и папки бюро, а на срещуположното аз сричах на пишеща машина, мечтаех и драсках първите си стихотворения, разкази, даже и един приключенски роман, който за ужас на баща ми унищожих зад гърба му, когато го завърших. Романът, разбира се, беше подражателна амалгама, вдъхновена от текстове на Рафаело Сабатини, Жул Верн, Майн Рид, Емилио Салгари, Джеймс Фенимор Купър, Александър Грин, Уолтър Скот, Джек Лондон и пр., които жадно поглъщах по онова време. Сюжетът беше силно подражателски – кораби, пирати, самотни острови, съкровища, пътешествия из загадъчни лабиринти на вълшебни пещери и пр., и пр. Но по това време вече бях започнал да чета и по-сериозна класическа литература и попаднах на една от умните биографии на големия руски писател Николай Василиевич Гогол. От нея разбрах, че той е изгорил първата си книга – романтичната поема „Ханс Кюхелгартен“, в пристъп на самокритичност. Този жест ми се видя много вълнуващ и достоен за подражание и аз накъсах своя първи романов опус. Разбира се, като всяко жадно за нови познания момче, се интересувах мно-

12 го и от редакционната дейност, познавах всички журналисти от редакцията (както и те мен), автори, сътрудници, художници, дописници, дори и чистачките. Виждах как баща ми биваше поглъщан от безжалостната всекидневна месомелачка на журналистическата работа и бавно, но неотвратимо потискаше собствените си литературни амбиции и планове. Той издаде няколко книги с биографични очерци през 60-те години на ХХ век и пишеше сантиментално-романтична поезия, наситена с патриархално пасторални мотиви. За съжаление тези стихотворения оставаха в безброй папки или нахвърляни върху хвърчащи листчета и едва след като той напусна тази печална и пуста земя, аз ги събрах и подредих в едно изящно томче със заглавие „Южни вечери“. Баща ми беше повече от две десетилетия основната фигура в отдел „Вътрешна информация“ и имаше впечатляващ кръг от познати и приятели, които бяха много полезни за неговата дейност във вестника, както и всекидневни контакти с редица важни институции на тогавашната държава... Това помагаше да се пишат и публикуват интересни и критични материали, може би каквито само в. „Стършел“ и „Вечерни новини“ си позволяваха тогава. Освен споменатите писатели и публицисти във вестника започнаха своята журналистическа кариера и автори като Михаил Топалов, Александър Костов, Любомир Кънчев, Иван Палчев, Петко Мангачев, Богдан Иванов, които през годините по-късно не само издаваха свои интересни и талантливи книги, но и оглавяваха големи всекидневници, като например Тошо Тошев (вестник „Труд“ и вестник „Преса“), или ставаха водещи пера на други вестници или списания. Струва ми се, че днес, повече от четвърт век след като седмичници и всекидневници като „Литературни новини“, „Вечерни новини“, „Отечествен фронт“, „Поглед“, „Пулс“, „Литературен фронт“, „Антени“ и списанията „Отечество“, „Космос“, „Младеж“... вече са в историята, е разумно да се върнем към авторите, които ги списваха и им придаваха неповторима индивидуална специфика и творяха образци на журналистическо майсторство. Иван Гранитски

Георги Апостолов

УРОЦИТЕ НА ПЪРВИЯ ЕТАЖ

Редакцията се намираше на първия етаж, веднага вляво по коридора на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”. Когато постъпих, въобще нямах представа, че още цели 20 години ще прекарам в тази сграда, че там ще поставя началото на много неща в живота си, че тя заради хората, с които живях и

13 работих, ще остане в мен като университет по професионализъм, по журналистическо майсторство и дисциплина, по съкровено приятелство и човещина, по принципност и уважение. Да има от кого да се учиш на майсторлък През ранната пролет на 1973 г. главният редактор на „Вечерни новини” Делчо Кръстев каза, че ще постъпя в отдел „Партиен живот” като кореспондент, а после, ако покажа качества на журналист, може и да ме назначат на редовна работа. Така се запознах с бай Асен Дойчинов – тогава завеждащ отдел и член на редколегията, с Варвара Ковачева – редактор в отдела. Имах и един колега Георги Тодоров, но малко след моето постъпване той отиде на работа във в. „Антени” – един много професионален вестник, който се занимаваше с журналистически разследвания и бе търсен от читателите. По-късно като кореспондент в отдела дойде и Лилия Николова. Така или иначе вече бях в коридорите на професионалната журналистика. Не се приемах на сериозно, но се стараех да се уча. И в редакцията на „Новини” имаше от кого. Една от най-атрактивните личности бе Михаил Топалов. Работеше в „Хумора” заедно с незабравимия ми приятел Петър Софрониев. Мишо имаше изключително богата биография, бе преживял и записал срещи с много интересни хора, събираше материали, снимки, предмети и какво ли не, бе много добър стенограф и това му помогна да издаде интервютата с Атанас Буров, които още тогава се търсеха много. До тяхната стая бе най-посещаваният отдел в редакцията – „Култура”. Както казваше тогава завеждащият Тодор Коруев, това е най-културният отдел, защото и другите са културни все пак. Тук по цял ден бе върволица от автори – писатели, поети, драматурзи, художници, критици, журналисти. Тук израснаха като писатели Цецо Северски и Станко Нацев, работеха критикът Коцето Еленков, Мария Вандова, Мариана Шипковенска, Зара Енчева, Юри Сапунджиев. Интересни бяха обаче посетителите – Николай Хайтов, Станислав Сивриев, Мирон Иванов, Йордан Радичков, Кольо Георгиев, Веселин Йосифов, Серафим Северняк, Боян Болгар – въобще много, много хора на четката и перото, на словото, на хумора. С някои от тях се запознах там, а после станахме приятели, други пък останаха в паметта ми със своята самобитност, култура, авторски откровения и професионална етика. Казвам това, защото този отдел бе лицето на вестника в българската култура, в столичния литературен и театрален живот. Имаше конкурс за разказ „Сребърният пръстен”. Пръстенът стана притежание на най-големите български имена в прозата и поезията. И трябва да подчертая, че това бе изключителната заслуга на Тодор Коруев като литературовед, изследовател, писател и журналист. Не само съм се учил от него, и сега се уча, макар да съм бил главен редактор и да съм издал книги и какво ли не още. Но самият Тодор е извор на мъдрост, на живина и непрестанно творческо търсене. Той и досега не престава да се учудва и намира нови и нови неща, които открива за себе си и света околен. Цветистият му език винаги изненадва и предизвиква, но то иде от рода му, от Родопите и закваската му, от хората, с които е общувал и

14 общува и днес непрекъснато. А той обича и може да открива хора, защото и те станаха рядкост. Разликата между лудницата и редакцията Първият заместник главен редактор Васил Захариев, зам.-главният Любомир Кънчев, отговорният секретар Николай Кукушев бяха хора със сериозен опит, без какъвто във всекидневника не можеш да работиш. Веднъж се наложи един материал да се поправя няколко пъти при вече готова вестникарска страница. Тогава вестникът се печаташе на олово, имаше шпалти, страници, коректори, наборен цех и метранпажи. Васко Захариев бе притеснен, но в края на краищата всичко стана навреме. Когато влязох при него с вече готовата страница, той прегледа поправките и ме попита: – Гошо, ти знаеш ли каква е разликата между лудницата и редакцията? Вдигнах рамене, не се бях замислял по въпроса, а той продължи: – Че в лудницата поне началниците са нормални... Пак научих нещо, а след 90-а година дълбоко и завинаги се убедих, че това е важна, потвърдена, от демокрацията най-вече, житейска истина! Шеф на икономическия отдел бе Любомир Инджев. Минал през стъргата на журналистиката и от горните етажи, той бе педантичен и много взискателен. А тогава икономиката на София бе нещо почти необхватно. Но пък при него работеха Мария Будинова, Симеон Даневски, Тодор Липанов, после Нели Андреева, Николай Чешмеджиев, Йорданка Димитрова-Начкова. Инджев бе много добър шахматист. Когато вече вестникът бе отпечатан, към 13,30–14 ч. започваха турнирите. Събираха се шахматисти от целия комбинат. Идваха и карикатуристите Тодор Кузмов и РЕМЕ – Радослав Маринов. Един ден срещам Ремето в коридора.

– Как мина днес? – питам аз.

– Ааа, много добре, много добре, бих го една партия...

– От колко? – питам пак аз.

– Е, от пет – смее се Ремето. В отдел „Градско стопанство” се бе събрал целият огромен кръг от проблеми на столицата – строителство, община, топлофикация, канализация, ремонти, почистване, проектиране, търговия, транспорт, с една дума – всичко, което касаеше града и жителите му. Първи секретар бе Георги Йорданов, а за кмет дойде от Пловдив Иван Панев, после един от най-добрите – Петър Междуречки. По това време в София се вдигаха 22 000 апартамента за година. Изграждаха се големите крайни квартали – „Младост”, „Люлин”, „Суха река”, както и много от транспортните връзки, топлофикация, канализация. Сега ги наричат панелки, но за хората това бе решение на въпроса, бе радост и, разбира се, много проблеми във всяко отношение. Вестникът не само отразяваше всичко това, но стоеше зад трудностите и проблемите на хората. В отдела тогава работеха Здравка Димитрова, редом с нея бяха Минчо Тунев, Атанас Атанасов, Красимира Никифорова, като стажант бе бъдещият актьор Венко Венев, завеждащ отдел бе бай Вълко Маринов. Официалната информация се водеше от Георги

15 Петров, който за съжаление си отиде твърде млад, на 36 години, и Елиезер Давидов – по-късно професор в СУ „Климент Охридски”. По един или друг повод и аз се включвах към тях за някои събития, когато това налагаха обстоятелствата. Имаше съвещание на Световния съвет на мира през пролетта на 1975 г. Присъстваше генералният секретар на Чилийската комунистическа партия Володя Тейтелбойм, бе две години след преврата в Чили. Контактът с него бе ограничен, но аз успях да се провра и направих едно кратко интервю. Тогава информацията предавахме от уличните телефони на стенографите Теменужка Тулийска, Евелина Божилова и по-късно – Борислава. Събитието бе в сегашната сграда на Народното събрание, тогава Партиен дом. Бях обиколил телефоните наоколо още преди това и знаех, че ако телефонът е зает, не е ясно колко ще чакаш, а някои от автоматите не работеха. На излизане от Партийния дом вдясно видях отворена врата, бюро с няколко телефона. Надникнах, нямаше човек. Вдигнах един телефон, имаше някакъв вътрешен сигнал. Другият бе градски. Избрах стенографите и предадох интервюто. Тъкмо завършвах, когато в стаята влетя едър мъжага. Като затвори вратата, гледам на закачалката виси автомат. Ясно! Бях влязъл в стаята на началника на охраната (УБО) на сградата – Пешо. Побесня. Кой съм, какъв съм, как така, защо, кой ми е разрешил. Обясних, че вестникът не може да чака, че е 12,30 и интервюто е много важно. За малко да ме арестува, но нямаше как, защото той си беше оставил вратата отворена, а на нея нищо не пишеше. После станахме приятели и когато съм поискал, винаги ми е давал да ползвам телефона, защото от улицата е невъзможно. За интервюто, естествено, ме похвалиха, защото с Тейтелбойм още никой не бе разговарял. Без грешки не може, ама по-добре да не ти се случва Във „Вечерни новини” като във всеки вестник ставаха грешки. Вече не си спомням кой ми го е разказвал, но това бе емблематичен случай в „Народна младеж”. Имало годишнина от рождението на Пушкин. Първият ден излязло заглавие с грешното „... години от рождението на Пишкин”. На другия ден било поправено „... години от рождението на Путкин”. Та затова се казваше, че една грешка тръгне ли, спиране няма. Случвало се е да сбъркаме името на градския прокурор, дори на Брежнев титлата. Е, и наказания е имало, но какво да се прави, без това не може... Всичко това, разбира се, минаваше през секретариата, където по различно време работеха Ангел Грънчаров, Николай Правчански, Исак Бераха, Жан Соломонов, Светлин Танев, Сашо Бацов. Заедно с тях бе и художникът Антон Петков – график. Веднъж видях, че пред секретариата има някакво движение. Разбрах, че се търси снимка от вчерашния брой. Какъв бе случаят? Беше вече зима и спешно трябвала снимка от магазин. Нямало време, а имало лятна снимка. Колко му е, за минути Антон нарисувал облекла на купувачите. Но на другия ден бе дошъл един мъж, искаше да види снимката и упорито твърдеше, че жена му няма такъв кожух. Е, да, нямаше, ама Антон ѝ го беше нарисувал. Намериха снимката,

16 художникът изтри боичките и туша и жената остана по рокля. Човекът се успокои. След това ретуширането на снимки беше забранено категорично, защото понякога може да е опасно за здравето... Шеф на фотоотдела беше Христо (Тити) Юскеселиев. Заедно с Асенка Желева, Николай Върбицалиев, Мишо Котленко и един куп сътрудници и стажанти те осигуряваха илюстрацията на вестника. А илюстрацията е музиката на един вестник, а и на всяко печатно издание, когато се прави от майстори, а те бяха!!! Сега щракат с камери, телефони и апарати, но фотожурналистика, фотопублицистика, професионална фотография няма. Няма дори събитие, а лица, няма обстановка, няма настроение и център на снимката, няма философия и замисъл. Всичко е въпрос на случайно попадение, а не на търсене. Има физиономии и те са едни и същи. Научнопопулярната страница се правеше от Надежда Георгиева и Богдан Иванов. И това бе едно интересно и търсено четиво, списвано от много компетентни автори, на високо научно равнище, пък и тогава България имаше какво да каже в науката. И читателите ни обичаха След около две години в „Партиен живот” при една реконструкция се оказах в „Писма на читателите”. Там като ресор ми дадоха Градския комитет за държавен и народен контрол, МВР-КАТ, съда и прокуратурата. Като шеф заварих Йордан Гранитски-Данко, великолепен, много активен и опитен колега и приятел. После дойде Димитър Тончев, с когото също станахме приятели и си останахме такива до края на живота му. Това приятелство той завеща и на дъщерите си, с които се виждаме и чуваме и досега. Всъщност през този отдел минаха Димитрина Зарева, Наско Мандаджиев, аз работих с Милена Славейкова, Свобода Гергова. От тук преминаха хумористите Сергей Трайков и Валентин Робов. В нашата стая бе и домакинът на редакцията Йордан Мицев. В началото смятах, че няма какво да пиша, но се оказа, че нямам възможност да обхвана всичко. Защото Държавният контрол работеше много сериозно. Председател бе Лазар Лазаров. Не се подминаваха и най-малките нарушения в икономиката, строителството, търговията. Наказанията бяха строги. Присъствах на заседанията и съм виждал да се уволняват дисциплинарно и о.з. генерали, и активни борци, и хора с връзки. Такъв бе случаят с Авторемонтния завод в Гара Искър и още много други. Един ден при нас дойде едно момче, на около трийсетина години, извади кутия шоколадови бонбони.

– За какво? – питам аз. Изглеждаше ми познато, но в момента не можех да си спомня.

– За апартамента – отвръща мъжът, – дадоха ни апартамент. Срещу мен седеше Тончев и гледаше въпросително. Не вдявах.

– Ами нали идвахте да пишете за нас като многодетно семейство... Чак сега вдянах.

17 Той и съпругата му имаха три дечица. Отидох да напиша за това младо многодетно семейство и видях едни болни мъничета в една тясна и влажна стая. Тогава многодетните семейства, т.е. с три деца, получаваха почти автоматично общинско жилище. Попитах дали не са кандидатствали, а мъжът малко притеснено ми отвърна, че една служителка в Димитровски район искала 200 лева подкуп. Сега вече си спомних всичко с подробности. Тогава свързах момчето с мой приятел и сътрудник – следователя в Софийско градско управление на МВР Димитър Ливадкин. Но беше минала може би половин година и аз не се бях интересувал от развитието на случая. Позвъних на следователя и го попитах, а той ми отвърна: – О, Жорка, тя от няколко месеца си е в Сливенския затвор – ставаше дума за въпросната служителка от общината. А на семейството бяха дали апартамент. Та затова момчето бе дошло да почерпи. Да правя сравнения с днешното време, мисля, че няма смисъл. Получавахме много и различни писма, но аз си харесвах ресорите. Така станах приятел и с Димитър Попов, след години министър-председател, с Людмил Цачев, Трендафил Данаилов, Кирил Попов, Цветана Тошева, със Соня Младенова и Ана Крулева. И досега сме приятели с полк. Велико Великовски, тогава капитан от КАТ, и с още много други – хора на науката, изкуството, културата, изобретатели и рационализатори, обикновени работници и герои на труда, с колеги от радиото – Димитър Спиридонов, Краси Костов и Дилян Тодоров, от телевизията, с които правехме съвместни предавания и публикации. В спортния отдел бяха Стефан Нойков и Никола Маринчев, после дойде Георги Ганчев. А международният отдел се оглавяваше от Ганчо Трифонов – опитен журналист, запален турист и бохем. Заедно с него бяха Борис Миндов и Георги Богачов. В документацията бе Нина, а редактор стилист – Гена Дончева, която много внимателно и спокойно оправяше правописа, защото в бързината просто препускахме през граматиката. Машинописци бяха Аделина Мицева и един много интересен образ – Тошко, който, освен че пишеше и поправяше пишещи машини, имаше амбицията да създаде „перпетуум мобиле” и работеше много упорито с всички закони на физиката. Беше си направил собствено изобретение, с което жигулата му свали разхода на бензин с 1,5–2 литра на 100 километра. Шофьорите бяха красив букет от майтапи и веселба. Тони – после отиде в „Работническо дело”, бай Енчо, който возеше главния редактор, Гроздан, Христо Кайков и Тошко. С Гроздан и Тошко после живеехме в един вход на 226-и блок в кв. „Младост” и често обсъждахме редакционните проблеми, а Гроздан, като полиглот, ни „говореше” на всички възможни европейски езици. След това в редакцията дойдоха Надежда Петкова, Венета Видолова – в партийния отдел, чийто шеф стана Минчо Тунев, Ирина Ангелова и много други колеги, които постъпиха след моето напускане. В малкото бюфетче в сутерена ни посрещаше Мария, винаги усмихната и

18 приятна жена, на която, както казваше Красето Никифорова, нашата редакция построи апартамент. Знае ли човек, може и така да е било... Разни случки Бях отишъл в секретариата, когато почти влетя Варвара Ковачева от отдел „Партиен живот”. Носеше едно малко материалче-информация. Дежурен секретар за този брой бе Ангел Грънчаров. Тя много държеше материалът да излезе същия ден и започна да го увещава: – Моля те, Грънчо, мушни ми го, може и на втора страница, защото много настояват от Коларовски район, ето и главният го подписа... Грънчо – Ангел Грънчаров, прелистваше макетите на страниците, за да види къде може да го пусне, но Варвара Ковачева не спираше и упорито настояваше: – Моля ти се, от районния комитет много държат, мушни ми го, говорих и с главния редактор...

– Добре, Варварче – отвърна Грънчо, – ще ти го мушна, само да видя къде ще може... В това време Кольо Правчански и Антон Петков вече не можеха да скрият усмивките от това иначе съвсем невинно двусмислие. Варвара обаче не спираше: – Знаеш ли как съм тичала от Районния комитет дотук, моля те мушни ми го...

– Добре, Варварче, ще ти го мушна, не се притеснявай... – отвърна Грънчо, като много добре разбираше ситуацията, в която бе изпаднал, и хвъркатото подсъзнание на другите присъстващи. Варвара поуспокоена излезе и тогава смехът изригна с цялата си сила, а Правчански вече не спираше: – Моля те, Грънчо, мушни ми го бе, Грънчо, моля ти се... Още не бе затихнал смехът, и влезе главният редактор. Нещата се поутешиха и той попита: – Какво става... вие с Варвара нещо... Смехът избухна отново и Правчански започна да имитира целия разговор. Делчо Кръстев също започна да се смее, но реши да сложи точка: – Да бе, да, ама все пак е възрастна жена. После разбрахме, че Варвара е усетила цялата двусмисленост на разговора, притеснила се, разплакала се, горката, и отишла да му каже. Но нищо повече не се случи, само Правчански от време на време се сещаше: – Моля те, Грънчо, мушни ми го бе, Грънчо... То иначе случки много, но сега се сещам за една с моя приятел Петър Софрониев. Наскоро бе починала майка ми. Ние в един петъчен ден бяхме седнали след работа във „Феята”. Пешо имаше позлатен часовник „Сейко” и носеше златен пръстен с един синкав камък. Сигурно сме напреднали с водката, защото в един момент Пешо се разчувства, очите му се напълниха със сълзи. На

19 него майка му също бе починала неотдавна. Попитах го: – Какво става бе, Пешко, какво така... Той ми отвърна през сълзи: – Сега ти остана пълно сираче – бил съм на 23 години, преди това си бе отишъл и баща ми. Опитах се да го успокоя и разговорът тръгна за родителите, за смъртите на близки хора, за живота въобще. Докога и какво сме приказвали, не съм обърнал внимание, но на другата сутрин като се събудих, видях часовника на Пешо и златния му пръстен на лявата ми ръка. Нямах спомен какво точно се е случило. Все пак се притесних, защото не знаех той какво помни. Звъннах у тях по телефона, обади се съпругата му – тогава Фани: – Не зная снощи какво сте правили с Пешо, но него са го нападнали при хотел „Хемус” и са му взели златния часовник и пръстена. Той се е опитвал да се бори, но те са били трима и са го ограбили. Ами сега?!

– Аз веднага ще дойда до вас – отвърнах, без да давам повече обяснения, защото не знаех какво и как да обясня. След 40 минути бях у тях, Пешо още не беше станал. Фани ми разказваше за „зловещото нападение” и „тежката битка”, която е водил през нощта Пешко с наглите обирджии. Аз мълчах, защото още не можех да измисля какво да кажа, а и се чудех какво трябва да кажа точно. Тя излезе да пазарува, в това време Пешо се „излюпи”.

– Братле, викам му – ето часовника и пръстена... Очите му станаха на понички, но не се замисли много: – Значи сигурно съм ти ги подарил...

– Ами сигурно – казвам му аз, – но и двамата нямаме спомен. Върнах му „ограбеното” и започнахме да се смеем. Така ни завари Фани, а той се опита да излезе от ситуацията и да обясни случката: – Фанче, нали Жорката отговаря за МВР и ето, те са хванали крадците и са върнали часовника и пръстена. Историята с „обира” вече се бе разчула сред близки и познати. Фани се тръшна на фотьойла, помълча малко и ни рече: – Абе, идиоти такива, кажете какво е станало, че си изкарах акъла с вас... Тук вече започнахме да възпроизвеждаме предишната вечер във „Феята”. Всичко бе безпощадно ясно, но майтапът си остана. Остана ми и като един от красивите спомени с моя толкова добър приятел, човек, сатирик, сценарист и журналист Пешко Софрониев, на когото вече „всичко му е наред”. Бог да го прости, светла му памет! Връщам се към времето отпреди 40 години. Какво ли не ми идва наум. Тогава изпратихме колегата и приятеля Георги Петров и всички бяхме потресени от ранната му кончина. Има още толкова много неща, спомени, истории, случки и лафове, от които, сигурно би могла да се напише отделна книга. Да, били сме на по 20–30 години, друг живот, други хора, друго време, а журналистиката не е просто писане, поне за мен, тя е преди всичко личности, човешки съдби, срещи с непознати светове, характери, неочаквани и интересни ситуации. Някои

20 от тях и досега се таят в душата ми и често ме спохождат с въпроси и преди всичко с отговори, вече! Други се превърнаха в разкази, но има още много, които не съм „употребил”. Вече отдавна демокрацията отвя „Феята” и ресторанта на Клуба на журналистите. Много от колегите, с които работихме в онези години, не са между нас. Бог да прости и светла памет на всички, с които бяхме в този хубав, търсен и професионално списван вестник, дано още дълги години се срещаме с онези, които останахме на този свят. „Вечерни новини” бе писта, от която мнозина излетяхме на горни етажи, в разни редакции. Други отидоха вече като преподаватели по журналистика във факултета. Писахме книги и разкази, продължаваме и досега... В мен остана приятелството, колегиалността, уроците в професията и живота и най-много добротата.

Йордан Гранитски

ЗА БАЙ АСЕН, ЗА ВАНЯ – СЕКРЕТАРКАТА, ЗА МЛАДИТЕ И ЗА ТРИКОВЕТЕ НА МИШО ТОПАЛОВ

В спомените си досега се спрях на един от най-значимите периоди от живота на вестник „Вечерни новини”. С по няколко думи разказах за колеги, с които съм работил 45 години. Но за някои пропуснах да споделя. Затова моля за извинение! Споменах за нашия дългогодишен партиен секретар Асен Дойчинов! Той дойде от МНО, от Главното политическо управление на Българската народна армия. Беше висок 190 см, строен. По характер беше спокоен, вежлив, акуратен. Отнасяше се с всички много внимателно. Не делеше хората на комунисти и безпартийни. Пишеше хубави материали за историята на партията, по случай годишнини, исторически дати, както и за партийните конференции. Той завеждаше отдел „Партиен живот”, който после стана само отдел „Пропаганда”. Не помня случай този човек да се е скарал с някого, да повиши тон на събрания и летучки. Говореше бавно, но всяка негова дума тежеше на мястото си. Беше винаги усмихнат и вежлив с колегите. Живееше в блока на „Вечерни новини” и често с него сутрин и вечер се движехме пеша през Парка на свободата. В неговата служебна стая работеше колежката Надежда Чакърова. Тя отговаряше за специалната „Научнопопулярна страница”. Беше отлична журналистка. Много колегиално се отнасяше с всички. Често ѝ сътрудничех със статии от научните институти в системата на Селскостопанската академия. За съжаление почина в тежко състояние от рак – най-страшния бич на земята. Прекрасни спомени имам от колежката Нели Андреева, която известно време работеше в отдел „Икономически”, а след това премина в отдел „Писма”. Тук в редакцията се запозна с моя добър приятел и колега Тодор Коруев и се ожениха. Направиха прекрасно семейство. За съжаление след няколко години

21 и нея покоси страшната болест – рак. Стана дума за отдел „Икономически”. Той се завеждаше от Любомир Инджев. Инджев дойде на работа от в. „Работническо дело”. Беше ерудиран, висококвалифициран икономист и водеше един от основните отдели в редакцията много години. Неговите статии се открояваха с професионализъм, познания и вещина. От него се учехме как се пише икономическа тематика. В този отдел работеха добри журналисти като Атанас Атанасов, Георги Ифандиев, Георги Ганчев, Асен Богданов (по-късно той стана професор в Икономическия институт „Карл Маркс”) и още Георги Георгиев, Георги Тодоров-Хърст и др. Жоро Тодоров беше много интересна личност. Имаше прекрасно чувство за хумор. Винаги беше с добро настроение, поздравяваше усмихнат по десет пъти, когато срещнеше някой от нас, колегите си, по коридорите на редакцията. Пишеше хубаво, интересно, компетентно и с един особен живец. Много обичаше да се изявява на социално-етичните теми и се справяше отлично. Него ще го запомня и с една моя статия под рубриката на социално-етична тема с подзаглавие „Ул. „Стара воденица” не се събуди”. Имаше съдебен процес в Софийския градски съд срещу двама хулигани, които изнасилват и убиват посред нощ млада жена на улицата. Тя се защитава неистово, разнасят се страшни писъци, докато нож не прерязва гърлото ѝ. Моят репортаж беше покъртителен, защото никой не се събужда и не се притичва на помощ на безпомощната млада жена. Георги Тодоров всеки ден, когато се срещахме по коридорите на редакцията или бяхме на събрание, високо казваше: – И така, Гранитски, улица „Стара воденица” не се събуди. С това заглавие той накара, без да иска, и други колеги да ме поздравяват със страшното име „Ул. „Стара воденица“ не се събуди”. Бездушието и страхът на хората ги правеше нихилисти. В тежки моменти хората не се намесваха, не помагаха на изпадналите в беда себеподобни... Не мога да отмина и съвместната ми работа с двама млади журналисти, дошли от университетската скамейка. Това бяха Тодор Коруев и Иван Палчев. Бяха млади, красиви, високи, интелигентни хора, със силно чувство за хумор. Случи се така, че дойдоха в моя отдел. Един много важен и много интересен отдел, с необятна панорама и възможности за работа. Защото този отдел беше истински огромна порта, отворена към читателите. Идваха много интересни писма с трагично съдържание, със сериозни сигнали за хубавото, но преди всичко лошото, отрицателното, грозното и нередностите в живота. Та малко спомени с тези чудесни млади хора. Тодор Коруев беше много ерудиран, с висока култура журналист. Неговите материали се открояваха със задълбочената си разработка, разнообразна тематика. Гледаше много сериозно на работата в отдела. Не жалеше сили и помагаше на колегите си. Макар и да правеше първите си стъпки в журналистиката, аз виждах в него бъдещ голям журналист, организатор с добри ръководни възможности. И го доказа. По-късно, след закриване на вестник „Вечерни новини”, той премина на работа при Стефан Продев, главен редактор на в. „Дума”. Стигна до длъжността първи зам. главен редактор на в. „Дума”. Написа интересни книги. И една интересна подробност. Тогава, когато работехме с колегата

22 Тошко Коруев, при мен идваше синът ми Иван Гранитски. Той беше още малък, беше ученик в прогимназията и се учеше да трака на машината. Пишеше един свой приключенски детски роман, действието на който се развиваше в Африка. Тошко тогава го погалваше по главичката и му викаше: – Давай, Гранитски №2. Пиши, пиши. Ще дойде ден, когато ще надминеш баща си Гранитски-старши. И наистина изненадите на съдбата са много превратни. Иван Гранитски сега е изтъкнат голям писател, поет, литературен критик, доктор на философските науки и директор на мощното издателство „Захарий Стоянов”. А Тошко Коруев, моят голям приятел и другар, работи при Иван Гранитски като негов редактор в издателството! Игра на съдбата! Аз, разбира се, съм щастлив от тази хубава игра на съдбата. Дерзай, Тошко, помагай на Гранитски №2, предавай му огромния си опит, натрупан във в. „Вечерни новини” и във в. „Дума”! Благодаря на съдбата, че отново ви срещна, вече като зрели талантливи мъже! Иван Палчев беше ентусиаст. Имаше хубаво чувство за хумор. Работеше се с него лесно. Заедно с Тошко Коруев тичаха, събираха интересни новини за вестника. Съдбата и при него се понамеси. Палчев стана депутат във Великото народно събрание, а Иван Гранитски беше генерален директор на Българската национална телевизия. И отново пак се срещаха при различни поводи. Игра на съдбата или случайности? Не знам. Знам гениалната мисъл на Карл Маркс, който казвал навремето, че „няма случайни, а обусловени случайности!”. И за още една много интересна служителка в редакцията искам да разкажа накратко. Това беше Иванка Радева – Горчева по мъж. Но за всички нас тя беше просто Ваня. А Ваня беше забележителна с това, че беше във всекидневен контакт с всеки от нас, защото по няколко пъти звънеше по телефона на зав. отделите, на колеги журналисти да се явят при главния. А тя беше секретарка на всички главни редактори на вестника в продължение на 36 години. Винаги ни посрещаше усмихната и посочваше вратата: – Главният те вика – влизай бързо, че е спешно. Впрочем нейната работа беше винаги спешно да вика подчинените. Ваня имаше голямо и добро сърце. Всички я обичахме. Защото ни съобщаваше все хубави неща: „Имаш подписана заповед за отпуска, тръгвай за морето или планината. Готов ти е болничният лист. Заминаваш в командировка из страната. Награден си с екскурзия до СССР и други соцстрани...”. Поводите повечето бяха хубави, с изключение, когато главният имаше някакви бележки или поставяне на спешни и трудни задачи. Ваня, добричката ми Ваня, ще запомня и с още един за мен много важен случай. Съпругата ми се разболя от рак на белия дроб. Направена ѝ беше тежка операция. Залежа се в Онкологичната болница много месеци. Аз трябваше сутрин да ставам в 4 часа, да занеса храна и да я нахраня. После да бързам с трамвая обратно до хотел „Плиска”, а оттам бегом пеш през Парка на свободата до редакцията. В 7,30 часа бях на работното си място. Но за мен това беше тежко изпитание. Отслабнах 18 кг, залитах от изтощение. За съжаление нито главният редактор Делчо Кръстев, нито някой от заместниците му, нито

23 партийното бюро се сетиха за моята драма, която се разиграваше пред очите на колегите от редакцията. Само Ваня веднъж докладвала на главния редактор Делчо Кръстев и отнесла въпроса на заседание на партийното бюро, защото тя беше много години член на партийното бюро.

– Другари, всички ние виждаме, че Гранитски се топи, че изнемогва материално, защото гледа умиращата си съпруга от рак. Предлагам да му се разреши сутрин да идва 1 час по-късно, за да може да помага на съпругата си. Той е от най-работливите и ще остава следобед по час да наваксва работното си време. Убедена съм, че няма да се изложи, че работата му няма да страда... И шефовете се трогнали от това предложение и ми разрешиха да идвам сутрин час по-късно на работа, в 8,30 ч. Този хуманен жест на Ваня помня до днес и не ще забравя, докато съм жив. Такава беше нашата Ваня. После, пак по нейно предложение, редколегията ми отпусна една скромна сума, за което съм благодарен отново на Ваня. Страницата „Добър вечер” излизаше всяка сряда. Тя може би беше една от най-четените, защото в нея участваха с фейлетони и карикатури най-известните за времето си талантливи писатели и художници. Зав. отдел беше Мишо Топалов. За него може да се напише цяла книга от 500 страници. Той беше умен човек, талантлив хуморист – писател. Но най-много се възхищавахме на неговата титанична работоспособност и невероятно трудолюбие. Защото пишеше в своята страница, сътрудничеше на в. „Стършел” и на десетки други вестници и списания. Сутрин, когато излизах в 5 часа за работа към редакцията (той живее на партерния етаж), аз го виждах да пише с неистова енергия на своята машина. Вечер обикновено работех до късно, докъм 22 и даже 24 часа, защото ми се налагаше да сътруднича и аз на десетки вестници, списания, радиото и телевизията (написах четири биографични очерка с около 150 страници за герои на съпротивителното антифашистко движение). Та Мишо често идваше към полунощ при мене и ми казваше: – Чадо (той така се обръщаше към всички колеги), от много работа човек се изгърбва, но не забогатява! Хайде де си тръгваме, хем да се поразходим през Парка на свободата до нашия блок. И си тръгвахме, каталясали от умора. Защото 18–20 часа да пишеш своите материали не беше за похвала, а за съжаление. Аз бях принуден, защото трябваше да храня и изуча трима синове, а заплата нямах. Тя се удържаше цялата от взаимоспомагателната каса към редакцията, за да изплащам и скъпия за тогава нов апартамент... А Мишо работеше, защото неговите сили нямаха граници, защото беше талантлив и амбициозен журналист и писател. Той написа книгата „То беше вчера“ за Атанас Буров, една забележителна личност в нашата история. Написа и други интересни книги, много очерци, спомени и т.н. Всичко това ме възхищаваше у този железен мъж, който не знаеше умора. За тридесетте години съвместен живот в редакцията и в жилището ни на ул. „Незабравка” № 11 бих писал до забрава за този интересен, уникален мъж. Но идеални хора няма. Мишо имал само една слабост. В неговите фейлетони и спомени за княз Кирил, за Богдан Филов, за Атанас Буров, за главния редактор

24 на в. „Работническо дело” Владимир Поптомов, който тогава беше и секретар на ЦК на БКП, и за много други величия, осъдени от Народния съд след 9.IX.1944 г., той изобилно слагаше доста свои измислици. Въобразяваше си, че това, което пише, съвременните хора са го забравили. Но тогавашните съвременници, а аз бях един от тях и все още помня много неща, в неговите писания откривахa пълни неистини. Зам. главният редактор и партиен секретар Любомир Кънчев често саркастично му викаше: – Мишо, фейлетонът ти в днешния брой на „Добър вечер” е добре напудрен, майсторски си го скалъпил, но в него има доста неверни неща. Обадиха ми се критикуваните от тебе хора и искат опровержение. Май си пресолил с послъгването. Внимавай, защото така сриваш реномето на „твоята” страница „Добър вечер”, а и на редакцията.

– Любчо, брате мой, ти си също добър фейлетонист. На тебе ли трябва да обяснявам, че в един фейлетон имa 2% истина, а другото е самият фейлетон. Иначе без въображение и каламбури фейлетон не става. Такава е технологията на хумора. Важното е да засмееш до сълзи читателя. А читателят да не знае как си го скалъпил. Любомир Кънчев се усмихваше саркастично и добавяше: – И все пак, когато пишеш фейлетон за конкретна фирма, завод, ТКЗС и т.н., се придържай 99% до истината, а 1% пускай фантазията си... Че това беше така, т.е. за силата на измислицата и буйната фантазия на Мишо Топалов, ще приведа само един пример. Мишо имаше хитър начин да научава конкретни факти, като обикаляше отделите и слушаше внимателно какво си говорим, кой къде е ходил, какви слабости научил по своите ресори и тихомълком се измъкваше към своя отдел. На другия ден, когато четяхме фейлетоните на страницата „Добър вечер” – нашата хумористична страници, която иначе се списваше много добре и хората я харесваха, та като четяхме фейлетона на Мишо Топалов, изтръпвахме. Той просто надушил какво ние ще пишем в нашата критична кореспонденция и си направил фейлетон. Без да ходи на място, без да си мръдне пръста, без да провери фактите – и фейлетонът е готов. И сега за моя конкретен случай. Тогава отговарях за селското стопанство. Бях ходил в казиченското ТКЗС „Г. Дамянов” с председателя Траян Георгиев. Траян и неговият главен агроном Тотев много ме уважаваха и откровено споделяха с мен и успехите, и слабостите. Та тогава в нашия отдел разказвах на колегите как в кокошарника на с. Кривина, съставно село към Казичене, при събирането на яйцата по грешка предали и едно развалено. Мишо Топалов слушаше внимателно и за да ни отклони вниманието, обърна темата как като бил кореспондент на в. „Работническо дело” и като стенограф са го пратили в Централния затвор за интервю с княз Кирил Преславски, осъден на смърт от Народния съд. Аз и колегите го изслушахме с интерес и продължихме деловата си работа. На другия ден всеки разгърна вестника и се зачете в материалите на страницата на „Добър вечер”. Аз онемях и не можах даже да реагирам. Чета и не вярвам, че от това едно развалено яйце на ТКЗС-то в с. Казичене се появява

25 цял фейлетон от Мишо Топалов, че всичките яйца били заразени и развалени. Обвиняваше ръководството на стопанството в немарливост и искаше строги наказания за виновниците. Ето как Мишо от едно яйце, без да отиде в селото, без да се осведоми поне по телефона за истината, написа фейлетон. Веднага отидох да питам автора: – Мишо, ти откъде знаеш за развалените яйца в Казичене, кога си ходил там? Защото аз пиша информация за това стопанство, но в моя материал няма такива неща. Трябваше да ми кажеш, че и ти си ходил. Сега с какви очи ще отида при тези мои хора, с които работя от години?

– Чадо, ще ти кажа нещо много важно за тебе. Ти си умен човек, начетен журналист, имаш в редакцията авторитет, но имаш една-единствена много голяма слабост.

– Каква е тя? – питам с любопитство.

– Много говориш! От това губиш чара си... Тогава тези думи на Мишо ми подействаха като ток, като гръм от ясно небе. Защото аз наистина съм повече словоохотлив, отколкото трябва да бъде човек като мен.

– Благодаря ти, Мишо, това никой досега не ми го е казвал. Но ти го закова като пирон в мозъка ми. Прав си! Благодаря ти! Обърнахме работата на смях и аз му простих. Но от тогава до днес, вече близо 50 години, тези негови няколко думи и сега помня.

Цветан Северски

НЕЗАБРАВКИ ВЪВ ВАЗАТА НА „ВEЧЕРНИ НОВИНИ”

Годината бе 1974-та. Радваше ни мека есен. В една от вечерите ѝ, лишена от всякакви претенции за изключителност, с поета от редакцията на „Хумор, сатира и забава“ при Българското радио Димитър Арабаджиев се разхождахме по ул. „Граф Игнатиев“ и обсъждахме сполетялото ме „служебно несъответствие“. Разговорът ни се движеше между „не е болка за умиране“ и „трябва да видим какво да се направи“. Току пред ресторанта на Съюза на журналистите срещнахме един негов познат – усмихнат, развеселен млад мъж, готов да разсее всяка унилост по лицата на околните (има такива хора, знаете). Поетът ни запозна: „Тодор Коруев, завеждащ културния отдел на в. „Вечерни новини“; Цветан Северски, млад разказвач, уволнен заместник главен редактор на сп. „Авиация и космонавтика“… Набеден женкар…“. Оспорих. Но от обяснението ми не стана ясно кое точно – „набеден“ или „женкар“. И тъй като се оказа, че и тримата не сме вечеряли, продължихме разговора вече на маса. Аперитивът ни доведе до пълна откровеност, но не аз, а приятелят ми подхвана моите патила. (Разказът от трето лице в подобни случаи бил по-убедителен.) ”След едно обследване, предизвикано от донос, бюрото на ЦК на Комсомо-

26 ла решава да уволни дисциплинарно нашия приятел – посочи ме – за морално разложение.“ Журналистът от „Вечерни новини“ бе заинтригуван и се наложи Митко да влезе в някои подробности. „Възнамерявайки да закрият списанието, комсомолските вождове обвиняват главния му редактор, че е превърнал редакцията във вертеп, и понеже неговият заместник, нашият приятел, твърди и доказва с аргументи, че това е лъжа, работата на реформаторите се усложнява и подгонват него. Какви могат да са прегрешенията на този млад наивник? – питат се обследващите. Колегите му казват само хубави неща, но отстранената преди няколко месеца секретарка решава да си отмъсти на редакционното ръководството и обвинява доскорошния си главен редактор във всички възможни земни прегрешения, а зам. главния – в поругаване на честта ѝ.“ Смехът на двамата бе за моя сметка. Димитър продължи: „Това според тях е достатъчно главният редактор да бъде пенсиониран (имал стажа и възрастта), а твърдоглавият му заместник уволнен. Дисциплинарно при това. За назидание.“ Поръчахме отново по една малка, глъчката от придошлите се усилваше и настроението около масите тръгна нагоре. И моето, въпреки тежката ми грижа. След кратка пауза поетът продължи: „Да, но Северски праща изложение до ЦК на партията, в което опровергава оклеветяването. Оказва се, че във времето на „сексуалното насилие“ над бившата секретарка, посочено в доноса ѝ (април на 1973 година), нашият приятел е брал душа в „Пирогов“ след тежка операция на жлъчката. Случаят „инфектира“ и предизвиква нов преглед. Овластените комсомолци го преразглеждат и решават по соломоновски – снемат дисциплинарното уволнение на потърпевшия (да замажат очите му) и разместват обследващите апаратчици в други отдели на ЦК на Комсомола (нещо като приятелско мъмрене)… Сега му търсим редакторска работа. Да знаеш нещо по въпроса?“ ”При мен има едно вакантно място… Доскоро го заемаше Коцето Еленков… Мога да говоря с главния си редактор за Северски.“ Помислих, че се шегува: та ние допреди час бяхме съвсем непознати! Но все пак си дадох координатите и след седмица бях повикан на разговор при Делчо Кръстев (тогавашния редакционен началник), а след разговора – назначен в културния отдел на столичния вестник „Вечерни новини“. *** Не ми беше лесно да осигурявам материали за рубриката „Трибуна на писателя“, защото те бяха 40 реда разсъждения по политически повод от деня. А и защото трябваше да разсъждава не какъв да е писател, а поне заслужил деятел на културата. След първата редакционна планьорка знаех темата и отварях тефтерчето на Съюза на българските писатели – да търся подходящото име. Лауреатите и народните можех и на сън да изредя, но в тефтера си отбелязвах кой от тях кога и за какво е писал. (Опитвах се да постигам и авторско разнообразие.) Обикновено позвънявах на най-отзивчивите, но се случваше и да ми откажат. Лауреатите бяха разглезени от внимание люде, предпочитаха да си пишат „чистата“ литература, а не да пилеят скъпоценното си време за публицистика на политически теми. Сред тях се намираха (слава Богу) и сговорчиви.

27 Най-отзивчивият беше бай Ангел Тодоров. През осемте ми години във „Вечерни новини“ той нито веднъж не ми отказа покана да напише трибуна. Веднъж беше болен с температура 39,2 градуса и пак прие. Само че когато ме повика да прибера ръкописа му, бе стигнал до половината на страничката и се наложи да я довършвам под диктовката му. По-точно – аз дописвах „трибуната“, седнал зад бюрото му, върху което властваше неразбория от всякакви вещи – типично за овдовял стар човек, а той се обаждаше от леглото, за да внесе с по някоя дума характерното на своя стил. „Да личи, че аз съм я писал, все пак…“ – както се изрази тогава. Не скрих усмивката си – знаех, че този благороден българин обичаше да се шегува най-вече със себе си. (Нали той разказваше как преди години имал неблагоразумието да се похвали пред теляка в Централната софийска баня, че е писател, а онзи го попитал как се казва. Като чул името Ангел Тодоров, отсякъл: Няма такъв писател!) Вече с готовия ръкопис се втурнах към вратата, но бай Ангел ме спря – помоли ме да му дам хей онази чаша с вода и антибиотика, който бе на пода до кушетката му. Изпълних бързо молбата му и с дежурната кола към редакцията. По пътя си обещах да намина в близките дни – да видя оздравял ли е. Не наминах (младостта е небрежна към другите възрасти), но му се обадих по телефона и той се зарадва. Повечето от народните деятели на българската култура обаче се вардеха от политическия вятър – задухаше ли, криеха се. Помня и такъв случай… Партиздат бе пуснал от печат превода на „Малая земля“ от Леонид Брежнев (генерален секретар на КПСС) и ми наредиха да потърся подходящ автор за отзив на събитието. Бях изпросвал, макар и с мъка, редове от драматурга Камен Зидаров и завъртях шайбата първо на него. На телефона и този път бе съпругата му. „Ало, кой се обажда?“ „Северски от „Вечерни новини“. „Северски те търси, Камене“ – чух да му препредава. „За какво този път?“ – попита ме тя. „За трибуна на писателя…, другарко Зидарова. Четиридесет реда отзвук за книгата на Брежнев „Малая земля“. „…Да пишеш за книгата на Брежнев иска…“ – повтори тя за него. Пауза и до мен долетя, макар и по-тихо, гласът на лауреата: „Кажи, че съм болен. Не, по-добре, че ме няма, в провинцията съм… Иначе като виж се обадил и главният му редактор, пък на него трудно се отказва…“ Другарката Зидарова повтори думите на своя съпруг с увереността, че ги чувам за пръв път. Навярно още не беше забелязала, че е забравила да покрие с длан телефонния микрофон. *** В онези години вестник „Вечерни новини“ провеждаше традиционно през април своя Месец на българския разказ. Беше предпочетен април, защото е месецът на природното възраждане: всичко тръгва да расте и светът се багри в зелено, пък и партийният „пленум на обновлението“ у нас беше априлски… Подготовката на конкурса започваше още в началото на януари и обикновено до 15 март – крайния срок за приемане на конкурсните работи, имахме набор от 400 до 500 разказа. Пишеше народът!... Разбира се, годните за печат не надвишаваха 30–40. Какво ми струваше отсяването, аз си знаех. И моят пряк началник

28 Тодор Коруев. Той беше и си остана непоправим работохолик, та сам се включваше да помага. От сполуките журито отбираше най-доброто – 25 разказа, по един за всеки априлски брой на вестника. Още след излизането на първия (със снимка на автора) телефонът ми зазвъняваше и не млъкваше до първи май: ощастливеният благодареше, а всеки от онези, които чакаха реда си, се интересуваше защо неговият шедьовър не е повел Месеца… По-скромните ме питаха какво пия… Как да е – изнизваха се дните на уникалния конкурс за вестникарски разказ (все още Месецът… беше единственият сред всекидневниците) и авторите на неуспелите да бъдат публикувани белетристични творби трябваше да приемат утешителното за тях наше решение – да си видят разказа извън конкурса. Имаше и недоволни. Особено сред професионалните белетристи, за каквито се смятаха всички членове на писателския съюз. Случваше се някои от тях да ме натопят пред главния редактор. Един се оплакал, че в разговора по повод разказа му съм го ругал и напсувал… Истината беше по-друга, макар и не по-малко обидна: казах му, че разказът му не става за публикуване. А той – автор на повече от 20 книги!... Най-добрата ми защита предложи главният редактор – публикувахме несполуката на честолюбивия автор в редовен брой и всички пишещи, които следяха вестника ни, разбраха защо не е бил включен в конкурса. (Няма по-категорично разобличение на бездарника от самия негов текст!) *** Редакторската ми работа над някои творби ме сприятели с авторите им. За внимателната ми намеса при наложилите се съкращения, да речем, са ми благодарили известни писатели като Дончо Цончев, Методи Бежански, Младен Денев, печелил няколко пъти наградата на вестника ни „Сребърният пръстен“, Драгомир Асенов, Цилия Лачева, Лада Галина, Георги Марковски… Още през първата година от работата ми във „Вечерни новини“ започнах да опознавам творците като личности. Забелязах, че най-вежливи и непретенциозни бяха най-талантливите. Те не разчитаха на лауреатски звания и служебни постове, те държаха на своето достойнство. Спомням си колко трудно се добрах до разговор с Йордан Радичков (жена му го пазеше от журналистите, навярно с право, да не пилеят времето му), но колко леко ми беше да общувам с него. Бе награден от журито за участие в нашия Месец с един чудесен разказ, озаглавен „Слепи цветя“, и трябваше да го заведа до златарско ателие, за да му вземат мярка за сребърния пръстен, с какъвто отличавахме носителите на първа награда. Мярката се оказа неточна, та се наложи да повторим… По този повод Радичков се пошегува с пръстите на ръцете си, като каза, че освен тънки, природата ги изкарала и криви. На галавечерята, след като му връчихме наградата и официалната церемония бе претупана, той стана още по-благ и достъпен. Редеше простонародни изрази, които сами по себе си бяха дълбоки метафори, използваше колоритни думи от Северозападния си роден край и като разбра, че освен ревностен почитател, съм и негов земляк, отдели ми повече внимание. (Нали и той като мен бе работил в нашия вестник…) Вече пийнали, в разговора стигнахме и до онова негово сравнение на жените с часовниците:

29 „Малките жени са привлекателни като малките часовници… Кой се радва на будилник?“ „… Докато все още различаваме цифрите им…“ – вмъкнах аз. Той хареса добавката и ме попита дали разрешавам да я ползва. Беше чест за мен. Насетне се случи да разговаряме още няколко пъти – по други поводи, но не пропускаше да ме попита: „Различавам ли все още цифрите?...“ Ще ми се сега да разменим мисли и по този повод, имам какво ново да му река, но той е в Онзи двор, откъдето нищо не идва. И какво излиза накрая, бачо Йордане? Остават едните ласкави думи, отправени към живите. И тъжното е, че те служат само на малцина – хората сред живите. *** От 7 до 10 юни на 1977 година в София се проведе Първата международна среща на писателите под наслов „Мирът – надежда на планетата“. На форума дойдоха литературни творци от цял свят. В салоните на парк-хотел „Москва“ журналистите можеха да разговарят със знаменитости като Уилям Сароян, Константин Симонов, Алфредо Варела, Чингиз Айтматов, Джон Чийвър, Николас Гилен, Рита Буми Папа, Ервин Фишер, Анна Зегерс, Любомир Левчев, Емилиян Станев, Джани Родари и още десетки тачени творци на словото… Свои сърдечни послания бяха изпратили Михаил Шолохов, Ярослав Ивашкевич, Ърскин Колдуел, Янис Рицос, които не можеха да присъстват лично поради здравословни проблеми. Повечето от словата на участниците си приличаха по увереността, че писателите ще бъдат чути и разбрани от политиците, ала въздействието им върху околните беше далеч по-силно в антрактите на заседанията, когато непосредствените им думи носеха разнопосочни послания. Като отразяващ събитието за „Вечерни новини“ имах възможност да разговарям с обичания в цял свят италиански писател Джани Родари. Той странеше от шумотевиците, светкавиците на фотоапаратите и светлините на телевизионните прожектори и се зарадва, когато с българския му преводач Николай Дончев го заведохме в едно тихо кътче на хотела. Приятно се изненада, че знам подробности от житейския му път: за ранната кончина на баща му Джузепе Родари, за трудните години на възмъжаването му в духовната семинария, за нелегалното му учителстване по време на Съпротивата срещу фашисткия режим в Италия, за журналистическите му премеждия в седмичника „Ордине нуово“, после в „Унита“ и „Паезе сера“ (техния „Вечерни новини“)… „Вие навярно пишете и за деца?“ – попита ме той. Вместо мен бай Николай Дончев потвърди, беше чел издадената ми повест за юноши „Незагаснали огньове“. Интересно ми беше да узная как синьор Родари е съчетавал журналистическата си работа с писането на стихове и приказки за деца. Разказа накратко за „визитите“ си в детската градина на градчето Реджо Емилия, за безбройните си разговори с „малки чешити“, каквито намирал сред децата, за опитите си да навлиза в тайните на техния свят, който сме свикнали да приемаме за малък, едва ли не за ограничен, а всъщност той е богат на повече цветове и мелодии, на повече въображение от света на възрастните. „Децата постоянно измислят чудеса, но ние, възрастните, не ги осъзнаваме и никой от нас не се заема да ги възпроизведе в живота… Пораслите деца за съжаление губят онази си способ-

30 ност, т.е. стават редови възрастни.“ Попитах го защо от всички човешки пороци най-много мрази лъжата. Погледна ме изпитателно и рече: „Сигурен съм, че знаете защо… И питате заради читателите на своя вестник. Поздравете ги сърдечно от мен и им кажете… Тя, Лъжата, често наглед безобидна, понякога развлекателна дори, е в основата на големите злини на човечеството. Лъжците крепят всяко робство“. След време, когато стъкмявах второто издание на книгата си „Приказки за разказвачи на приказки“, реших да вмъкна в нея и две „приказки“ за незабравимия синьор на правдата Джани Родари. Едно малко утешение заради ранното му отпътуване в неизбежния свят, който наричаме смърт. Едно напомняне за неговото значимо присъствие в литературата за деца, защото днешните подрастващи нищо не знаят за него.

31

ЛЮДМИЛ СИМЕОНОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

ИЗХОД „Коварство с подлост ме сразиха.“

Никола В. Ракитин На този свят поета кой щади? С коварство и със подлост го сразиха и нежното му име омърсиха родените за завист и вражди! Но как от този свят да се спаси? С какво да му се противопостави освен с таланта си, с духа си чист, които той – светът – не му прощава? Безсилен срещу всяка клевета, поетът ще допише свойта песен и ще потърси изход във смъртта – единствен начин да остане честен

СБОГОМ, ДОН КИХОТ! Аз все още съм жив, но какво от това? Уморена е вече мойта луда глава от безсмислени битки в този сляп лабиринт. Подарявам ви своето копие, своя щит и мечтата красива, че доброто все пак някой ден ще намери спасителен бряг и човекът, омесен от възторг и печал, ще признае: ненапразно на света съм живял. Сбогом, мелници мои! Сбогом, моя любов – моя светла въздишка и молитва, и зов! Присмехулници мои, аз докрай ви простих! …А сега си отивам – стар, самотен и тих.

32 ХАМЛЕТ Да бъдеш сам – сред гмеж от лицемери и подлеци с престъпно потекло, душата ти покой да не намери в света, прогнил от корист и от зло – свят, в който любовта е невъзможна, честта не струва даже и петак, а пък човекът, сврян във свойта кожа, приятел днес е, а пък утре – враг! Сам – срещу преизподнята на мрака, ръка за мъст издигнал! Ала виж – с отровна шпага вече те очакват, с отровно вино – после ще заспиш… Но не проклинай гордата си участ – бездарниците само пеят в хор! Дано светът от тебе да научи какво е доблест и какво – позор!

ПАМЕТ За всичко идва ден да плащаш ти, защото всичко после се завръща: тъй любовта, отблъсната преди, след време ще потърсиш, ала късно. И болката, узряла в нечий вик, край който равнодушно си отминал, в един неподозиран още миг в сърцето ти ще трепне след години. Добрата дума, дето си спестил, ще тегне в гърлото ти като камък. Трева прегазена зад теб лежи. Тя също има безпощадна памет.

33 ГИБЕЛ Пропълзя като змия навсякъде троскотът и последната тръпка живот заглуши. В резерват се превърна селцето ми, Господи, за обречени, стари и болни души! Кой свещица ще палне, кой за тях ще си спомни, щом на белия хълм се преселят и те? Ще остане след тях само пустош огромна и ще спусне нощта своя траурен креп. Като куче, изгубило своя стопанин, тъжно вятър ще вие под свода дълбок и залутано ехо от звън на камбана ще политне нагоре в ухото на Бог.

СМИСЪЛ И все пак струва си да се живее: едно дръвче дори да посадиш, зелената му кръв ще се прелее в живота, който покрай теб кипи. И ще усетиш пак, че има смисъл да бъдеш тук, сред този хубав свят, от суетливи помисли пречистен – частица от божествен кръговрат. След толкова тегоби и печали на времето в безмилостния ход една косица детска да погалиш – нима е малко за един живот?

ЗАВРЪЩАНЕ Ще се завърна там, във моя свят, където всичко е безкрайно просто. И ще затвори своя кръговрат животът ми – без драми и въпроси какво получих и какво съм дал. … Ще слушам как край мен жужат пчелите, и вишнев цвят ще озари очите ми със светлина от нежност и печал. Ще ме люлее мъдра тишина, ветрец ще вейне, гълъб ще изгука и ще изплаче във една сълза сърцето всичко, сбирало дотука.

34 СЕЛСКА ЧЕШМА От жега даже камъкът се пука. Пастирска глъч се свлича в облак прах. Вода от чучур някъде бълбука. Или това е детският ми смях? О, този ромон тих! Като магия ме води той по старата следа. Привеждам се. Подлагам шепи. Пия. И зъбите ми тръпнат от студа. Когато пак във треска се замята душата ми от страшната си жад, ще ме повика с бистър глас чешмата отново през годините назад.

ПРОШУШВА ДЪЖД В ТРЕВИТЕ Прошушва дъжд в тревите. Вечерта се свлича с дъх на студ и на огнище. Благословена моя самота, когато всички думи са излишни. Каква бездънна тишина расте… И аз се моля за едничко чудо: да се събудя чист като дете, с очите на дете да се събудя.

ПЪРТИНА Снегът дойде. Душата изранена ще бъде с него дълги часове. Камбаните на детството у мене звънят отново с чисти гласове. Витае дим – безпаметен и нежен, и се разтапя бавно в утринта. За кой ли път една пъртина снежна от моя праг ще тръгне към света…

СЕЛСКИТЕ ЖЕНИ Разгъват скришом дрехите за свойто пътуване последно. В здрачината жълтеещите дюли върху скрина приличат на откъснати луни. Будилника навиват с бавни пръсти. И дълга е след туй нощта, когато като пустеещи камини гаснат и си отиват селските жени.

35

ЕЛЕНА ДЕЯНОВА

ЧЕРЕШОВ СВЯТ Хайку *** Бълбука вода. В шепа разгалена пръст прохожда дърво. *** Пролетен скорец, трънче си в сърцето ми. Дрянът разцъфна. *** Кос под небето – зелено зърно слънце, откос от вятър. *** Яснозелено. Дюля, потънала в цвят. Мъх, мед и жило. *** Летящи цветя – пеперуди в небето. Трептят тръстики. *** Тревата жужи. В мен пчелите мечтаят. Рисувам поле. *** Запролетява. Тънко слънце от вода плаче в клоните. *** Летя с птиците. Отнасям кратък миг свят. С криле в сърцето.

36 *** По-жива от дъжд пониква душата ми. Цвят по водата. *** В тишината съм – прозорец към небето, лист по вятъра. *** Утринно слънце – врабец над стряхата ми. Думи и трохи. *** Снегът се стопи. Птиците го изпиха. Прохождам бавно. *** Син пролетен дъжд. Врабчетата са капки. в разрошен вятър. *** Там, в градината... Откъсна сълзата ми кокиче в снега. *** Пеят капчуци. Стрехите са облаци, размахват криле. *** Слънце в росата, с дъх на диви череши. Мокра тишина. *** Шептят брезите: – Пъпките са само миг. Протягам ръка.

37

БОЖИДАРА МАВРОДИЕВА ДВА РАЗКАЗА

ГРЕШНИЦА Беше девет часа вечерта на третия ден от престоя ѝ в този хотел. Това щеше и да е последният ден на сегашното ѝ пътуване. Мислеше, че идва за една нощ, оказаха се три, но беше постигнала резултата, за който беше дошла. Сутринта си беше обещала да се справи и си беше казала, че понякога (само понякога) целта оправдава средствата. И се беше справила. Беше ли доволна? Не. Чувстваше се зле. Беше наранила чувствата на човек, на когото държеше, за да постигне сделката. Беше пренебрегнала молбата му за съдействие. Но това беше цената на успеха ѝ в този случай и тя я плати. Защо го беше направила? Беше подвела, беше излъгала, може би беше откраднала мечтите и очакванията на някого. Чувстваше се лоша, а все ѝ се искаше да е добра. Гледаше с празен и уморен поглед влизащите в бара хора и очакваше барманът да изпълни поръчката ѝ. Тъкмо дойде питието и чу вече познатия дълбок и спокоен глас: – Свободно ли е мястото до вас?

– Да – въпросът звучеше дежурно и отговорът беше такъв. Тя притихна в очакване. Вече ѝ се струваше естествено непознатият да подхване точно темата, която я вълнува. Защо очакваше това? Не знаеше. Беше налудно, но ѝ се струваше естествено. Мъжът обаче мълчеше и наблюдаваше суетата около тях, без да издава звук. Може би знаеше за нея колко е лоша и зла и дори той не иска да разговаря с нея. Но реши да рискува и да подхване тя първа разговор с познатия непознат: – Как беше денят Ви?

– Най-грешно е да мислиш, че си грешен. Тръпка премина през цялото ѝ тяло и коремът ѝ се сви. Той беше усетил, че тя се самообвинява, и то основателно. Младата жена мълчеше и не знаеше какво да отговори. Опитваше се да разсъждава върху тези думи: „Най-грешно е да мислиш, че си грешен“.

– Вкарването в съзнанието ни на мисли, че сме грешни, е дяволска работа – прави ни такива и ни отделя от връзката ни с Бог.

– Лесно е да се живее с идеята, че за всяка грешка има прошка. Лесно е да живеем с идеята, че не сме безгрешни и че вече някой е изкупил греховете ни... Чух го преди години, като формулировка: „Спокойно, не се страхувай, Христос е изкупил греховете ни“ ... Тогава ми подейства като спасителна за съзнанието ми информация... но днес се замислям колко ли много грешници по света живеят спокойно, че някой друг е изкупил греховете им?... И кои са грешниците?... Тези, които не са спазили канона, или тези, които са спазили канона и са наранили нечия душа?... Границата е тънка... Но кой вижда раните и болките в човешките

38 души? – тя за първи път си позволяваше такова дълго представяне на мнението си, но този път беше бясна – беше бясна на себе си и не можеше да си прости.

– Правописни грешки прави и детето, това прави ли го грешник? Не, разбира се. Подобно е и с човешките грешки в отношенията, в бита, в цялото ежедневие и живот. Не говоря за осъзнати злонамерени действия, а за обикновени грешки, които не ни правят грешници. Лекар може да отреже крак и да превърне човека в инвалид, но е спасил живота му. Понякога нараняваме някого, за да го спасим. Понякога нараняваме един, за да помогнем на много други. Във всеки момент правим най-доброто, на което сме способни и трябва да сме горди и щастливи от това, което сме направили. Така беше и в нейния случай от днес. Как не се беше сетила досега? Наистина беше наранила и пренебрегнала един желаещ да работи, но ако се беше борила за него, много други щяха да загубят шансовете си. Потънала в тези мисли, тя стана и се отправи към тоалетната – имаше нужда да плисне шепа студена вода на лицето си. Само след пет минути беше вече на стола си, но мястото до нея беше свободно. Разочарова се. Имаше още много въпроси и искаше да пита. Може би мъжът щеше да се появи отново, но минаха тридесет минути, а него все така го нямаше. Тя реши да попита бармана: – Извинявайте, мъжът, който стоеше тук, замина ли си?

– Кой мъж? – небрежно попита момчето като бързаше да приготви следващия коктейл. Тръпки минаха отново по цялото ѝ тяло, но тихо настоя: – Този, възрастният мъж, който стоеше до мен.

– Никой не е стоял до Вас, госпожо. Тя притихна на стола си. Загледа се в хората и се замисли над чутото: „Найгрешно е да мислиш, че си грешен“. Кой беше казал тези думи? Откъде беше дошъл и къде беше отишъл? Щеше ли да го срещне отново? В момента нямаше отговори на тези въпроси... СКАЧЕНИ СЪДОВЕ Седеше на масичка близо до таблото с информация за предстоящите полети. Беше чекирала багажа си преди повече от час и за пореден път на информационното табло пишеше, че нейният полет ще закъснее с още трийсет минути. Бурята в ранния утринен час ставаше все по-силна. Наблюдаваше суматохата на забързаните хора в салоните на летището и се надяваше все пак днес да успее да се прибере. Телефонът пиукаше на всяка минута с ново съобщение, нов мейл или ново телефонно обаждане. Беше решила да не отговаря и дори да не поглежда кой и за какво я търси. Умората от последните дни беше силна и се чувстваше като изцедена. Сякаш се движеше на автопилот и се опитваше да отложи за малко срещите и разговорите с близки, приятели и колеги. Отпиваше бавно от силното горчиво кафе, когато пред нея сякаш от нищото се появи възрастният мъж от хотелския бар и спокойно попита: – Свободно ли е мястото на Вашата маса? Беше строен за възрастта си, с леко изпито лице. Държеше картонена чаша с кафе и се оглеждаше за свободно място. Тя хвърли бърз поглед и забеляза,

39 че само при нея беше свободно. Поведението му с нищо не показваше, че си спомня коя е.

– Да, свободно е. Радвам се да Ви видя отново. Спомняте ли си, три вечери поред седяхте до мен в хотелския бар? По устните му пробягна любезна усмивка и той се настани на единствения свободен стол. Не отговори на въпроса ѝ. Отпи от кафето си и се загледа в навалицата край тях. Хората бутаха куфари, колички с багаж, деца плачеха. Обстановката изглеждаше напрегната и изнервена. Сякаш той беше единственият пътник, който не бързаше за никъде и беше готов спокойно да изчака полета си. Тъкмо се канеше да го попита за къде ще лети и има ли закъснение полетът му, когато той попита: – Учили ли сте физика?

– Да, разбира се – отговори жената и забрави за въпроса си.

– Скачените съдове са верига от съдове, между които налята течност може да преминава свободно. Течността се движи в тях под влияние на различни сили, докато се постигне пълно равновесие.

– Да. Знам това. Синът ми миналата година в осми клас го изучава. Всеки го знае. – тя отговори леко раздразнена и се запита как може да се занимават точно сега със скачените съдове, и то при условие, че висяха тук, на това претъпкано летище и не беше ясно кога ще излетят самолетите им.

– Всеки човек е част от един безкраен низ от скачени съдове. Е, този път я изненада наистина. Тя го погледна и се опита да срещне очите му, но той гледаше някъде встрани, потънал в мислите си. Та как тя ще е някакъв си скачен съд? Представи си се като спукано корито. Не можеше да бъде това. Тя си беше една млада, красива и успешна жена, а не колба.

– Този безкраен низ от скачени съдове има много разклонения и всеки съд има много отвори. Има отвори, през които получава енергия и знания от други съдове и други отвори, през които предава полученото променено ново, след като го трансформира. Тя мълчеше, слушаше и като омагьосана наблюдаваше хората наоколо и си представяше безкрайно много преплетени тръбички, които влизаха и излизаха незнайно от къде и накъде.

– Има такива съдове, на които някои отвори са запушени. Хората са си избрали да ги запушат. Оставили са си само отворите за получаване и получават и се пълнят, без да предават. Тези съдове рано или късно се пръскат и изцапват всичко край тях със застоялата и миризлива течност, която са задържали безкрайно дълго. Всичко пред очите ѝ беше като на забавен каданс. Слушаше и не можеше да откъсне очи от движещата се навалица от хора. Стори ли ѝ се, или наистина забеляза няколко надути като балони човека, които се пръснаха и изстреляха гадна жълто-зелена слуз. Каквото и да се беше случило, явно никой друг не го беше видял, защото шумящата тълпа продължаваше да се движи и да говори.

– Има и други съдове, които са затворили клапите си за получаване и само предават – гласът на мъжа се чу ясно и я извади от унеса ѝ. – Но не може само да даваш... ще се свършат запасите ти, трябва и да получаваш... вътрешност-

40 та им е като вакуум... те се свиват и постепенно изчезват, сякаш никога не ги е имало, а тези, които са получавали от тях, бързо намират други, от които да получават и ги забравят. Младата жена беше като хипнотизирана. Телефонът пиукаше, но тя не го чуваше. Наблюдаваше хората и виждаше безкрайното движение на енергия и всичко пред очите ѝ се сливаше. Точно в този момент чакалнята на летището се изпълни с глас, който съобщаваше, че е позволено излитане на един от самолетите. Мъжът стана и каза спокойно: – Това е моят полет. Беше ми приятно. Тя излезе от унеса си, но докато успее да реагира, той вече беше потънал в безкрайния скачен съд край тях.

Худ. Ивайло Петров

"Къщи"

41

НЕЛИ ГЕОРГИЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ВЪРХУ БОРИС ВИАН Дишай какво чувствам, миговете, които ни остават са прекрасни като прегорелите водорасли на Виан в края на лятото, когато по морето вече се усещат ръжда и орхидеи, от пътя от кръвта и всички други наслаждения, към които води първата следа на превземане, a следващото очакване оттатък очите ще брои бялото като дете, което подскача и тича след гълъбите нагоре, където са миговете, които ни остават и прегорелите водорасли на Виан, толкова прекрасни, че спирам, когато ги видя, само за да ти кажа: Дишай какво чувствам.

42 ПРЕДВИЖДАНЕ Тази сутрин мъжът, когото обичам, оспори времето, като ми каза: Аз съм те предвидил още когато не те е имало. И понеже материята не посмя да възрази, думите станаха чиста енергия а сърцето ми си въобрази, че вече ще бие наобратно, докато настигне това предвиждане извън времето, където с мъжа, когото обичам, сме се свързали много преди мен да ме има.

ЛЕВИТАЦИЯ да обичаш е левитация между земята и Господ, докато въздуха причинява проекции, като скачени съдове, с много налягане, (отвътре навън) което не може да се освободи без сила в стомаха, дъхче уплаха и чисти ръце

43 ПОСВЕТЕНО Замълчах посветено и подхвана широкия пулс на зениците, отворени отровени да блъска по твоите кръвоносни съдове пълни с утаено помнене жълто-красиво от сяра. после продължи да ме води, спира, насочва като малко момиче което се учи да танцува върху стъпалата ти и от страх да те пусне не слиза на земята, заради пристъпи полюси прояви на болка от движението на Живота където има твърде малко място за обичане и твърде много свят за едно Малко момиче без стъпала, върху които да танцува.

44 НА МОЯ ЖИВОТ на моя Живот, красиво измерен, до минус 36,7 градуса (по Сибир) ще оставя: боси крака, плът, като цветя кошница плодове – да не заспива гладен през нощта, потъване в няколко прегръдки до затопляно, боляно, допир на трепет с коляно; ще оставя дълго търпение като кожа бяла от време без слънце и пот, като среща след изгубен цял кислород в търсене Всичкото да бъде само едно. На моя Живот ще оставя това и още толкова, а Той ще ме остави, в замяна, да дишам.

45

ИВАН АНТОНОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗВУКЪТ ОТ КЛАВИША НА ПИАНОТО ЩЕ ОТЗВУЧИ, но утре ще те вика пак, защото вечно е изкуството. Не позволявай музиката в теб да замълчи – това смъртта ще е на светлото ти чувство.

Понякога случайните за нас неща завинаги оставят дълго ехо и сред житейската ни безпощадна нищета изкуството е за душата най-красивата ѝ дреха.

Във него музика и стих, и сцени там пламтят, светът просторен е, безкрайно е просторен, а този необятен, непокварен свят след тебе в другите ще се повтори.

Звукът от клавиша на пианото ще отзвучи, но той е вече твоята мелодия, за мрака покрай тебе – твоите очи, които в теб безсмъртната душа ще водят.

КАМЪК Аз съм камъкът. Камъкът – на вашия космос докрай угасения пламък, аз съм вашата вечност и на светлината ви спомен далечен. С мен храм си градите и къща. Аз съм планината могъща. Но трябва да знаете нещо – бил съм и лава гореща, преминал през всички прегради и само водата твърдта си ми даде. Единствена тя е по-силна от мене – угасва във нея там всяко горене. Аз камък съм. И съм спасявал от гибел телата ви крехки, и съм ви губил. Когато душата остане без сила, аз бдя над последната ваша могила.

46 ТРАНС Очите ни са вече уморени, очите ни са вече уморени, очите ни са вече уморени... Умората е плаващ пясък в безбрежната пустиня на живота. Като без кръст останала Голгота пейзажът ѝ не се променя, един и същ е във душата жълтият ѝ блясък.

Изграждаме си пясъчните кули от толкова неосъзнато време, ала минутите му свойте ветрове издули надеждите от нас отнемат. Защото душите ни са вече умъртвени, душите ни са вече умъртвени, душите ни са вече умъртвени... И мъртвото е новата им вяра. Звездите чезнат от небето озвездено, а рождествата им не се повтарят. И ний, изгубени в утробата на тъмнината, изброждаме все нищото в живота. Притиснати в безплодните обятия, единствено сърцата стигат своята Голгота.

ЧЕТИРИСТИШИЯ *** Какво от туй, че си написал стих? Ако любов във думите не заблести, душата тя ако нагоре не въздига, поезията тъй напразно осквернил си ти. *** Понякога мечтата ти е просто сън, от други светове долитнал звън и ти не искаш да се будиш, ала не може да е вечна нощ навън. *** Света когато осъзнаеш в самотата, ти пожелай си да си камък във водата, да си вода в твърдта му, когато се руши безмилостно скалата.

47

ЕСЕИСТИКА

ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН ЕСЕТА

РУИНИТЕ НА ЗАПАДА Дълбоко съм убеден, че Западът е осъден и че няма да загине вследствие на някакъв политически конфликт – война или нещо подобно, а ще си отиде постепенно, защото е исторически осъден. Няма цивилизация, която да трае вечно. Помислете си: Франция е толкова развита, първостепенна цивилизация, която съществува цели хиляда години! Представете си какво означава това. Да, тази страна е може би най-цивилизованата в Европа. А ако се обърнем към историята, ще видим, че тя е най-заплашваната отвън. Тази стара цивилизация е преживяла и дълги периоди на упадък. Подобна е и съдбата на Германия и Англия – това са страни, чиито народи са се хабили доста. Убеден съм, че един народ не може да се съхрани ако не се изразходва. История можеш да правиш само ако си в състояние да плащаш за това. Мисля, че в този аспект Западът е уязвим и обречен. Трябва да бъдем обективни и да гледаме нещата направо: руснаците са се изразходвали също много, но все пак по-малко от французите. Като се замислим за революциите, които направи досега Франция, ще видим, че са повече от революциите на всеки друг народ, включително и от тези на руснаците. Но това се плаща скъпо: отразява се зле върху гена на нацията. За да разбереш историята, трябва да притежаваш способността за „трагичен поглед” отстрани. В противен случай няма да разберем нищо! Не би трябвало да си правим илюзии. Историята е безпощадна и един историк без „трагичен поглед” не би могъл да я обозре. ЧОВЕК ВИНАГИ СВЪРШВА ЗЛЕ Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо всяка своя авантюра. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а човекът постепенно запада. Да не споменавам за неговата идиотска идея за атомната бомба... Да, повече от ясно е, че при този бърз ритъм напоследък човек ще свърши зле. Единственият въпрос, който може да се зададе сега, е: колко време ще продължи всичко това? Аз съм напълно убеден в неизбежността на този упадък. Човек е обречено животно и вече не може да се направи нищо за него. Лично аз не съм вярващ, но съм дълбоко белязан от идеята за първородния грях от Сътворението. Това е изключително виждане за нещата и в същото време философия на Историята, в която е казано всичко за човека. Наистина е изключително да узнаеш, че хилядолетия преди Христа, в

48 една пустиня, се е родило онова велико пророчество за края на човека. Всъщност с появата му е бил предречен и неговият край. НЕИЗБЕЖНОСТТА НА ЗЛОТО. ИМА СТРАНИ... На този свят има страни, които се радват на някакво особено благоволение – на тях всичко им се удава, дори паденията, дори катастрофите! Но има и други, които не могат нищо да постигнат – техните триумфи са всъщност провали. Поискат ли да се утвърдят и да направят скок, някаква външна неизбежна сила се намесва, сломява ги, връща ги в началното им положение. На тези страни са им отнети всички възможности, дори и шансът да се проявят като комични! Да, да бъдеш французин е само един неоспорим факт: човек не страда от него, не може и да му се зарадва – той просто разполага с една увереност, оправдаваща стария въпрос: „Как е възможно човек да бъде персиец?” (Монтескьо). Парадоксът да бъдеш персиец (в нашия случай румънец) си е едно мъчение, което човек би трябвало да умее да използва добре, един недостатък, от който да има изгода. Аз признавам, че преди години изпитвах срам от факта, че принадлежа към някаква си националност, към една общност на неуспели хора, за чийто произход никой не хранеше никакви илюзии. Аз вярвах, а може би и се лъжех, че ние, румънците, произлизаме от утайката на варварските народи, от сметта на великите Завоеватели, от онези, които, неуспели да продължат напред, към Запада, са останали между Карпатите и Дунава, за да се натикат там, тълпа от предатели-дезертьори от края на Империята, измет, поръсена с пудрата на латинщината. Да, каквото миналото, такова и настоящето! Такова и бъдещето. Какво изпитание за моята нагла и безпардонна младост! “Как е възможно човек да бъде румънец?” беше за мен въпрос, на който не можех да отговоря, без да се почувствам унизен. Тогава мразех своите, своята страна, тези селяни, дошли сякаш извън Времето, вцепенени и затъпели... И аз се изчервявах при мисълта, че идвам от тях, отричах ги, отказвах се от тяхната „подвечност”, от тяхната увереност на вкаменени ларви, от тяхната геологическа задрямалост. Напусто търсех в техните черти някакъв трепет, някаква поза за бунт. Уви! В тях съзирах залеза на маймуната. Дали не произхождаха те от минералите? Като не знаех как да ги помръдна, да ги съживя, започнах да мечтая за... тяхното унищожение. Камъните не ги убиват. Представлението, което те ми предлагаха, оправдаваше и смущаваше, подхранваше и отвращаваше моята истерия. Непрестанно проклинах жестоката случайност – да се родя сред тях. А те бяха обсебени от една велика идея: Съдбата. Аз пък я прогонвах с всички сили, защото виждах в нея само някакви хитрини на измамници, извинения за всички бягства, израз на здравия смисъл и на неговата злокобна философия. Да, за какво трябваше да се захвана? Моята родна страна, чието съществуване очевидно нямаше никакъв смисъл, ми напомняше за нещо като резюме на Небитието или на материализация на Невъзможното, като някаква Испания, но без своя златен век, без конквистадорите и завоеванията ѝ, без лудостите и без Дон Кихот на нашите разочарования. Да принадлежа на тази страна (Румъния),

49 да съм част от нея, какъв урок по унижение и по сарказъм, каква беда, каква болест! Да, бях доста самоуверен, доста дързък, за да проумея голямата идея, която властваше там, да разбера произхода ѝ, опита или дълбочината, системата от беди, които тя предполагаше. Доста по-късно разбрах всичко това. И когато най-сетне успях трезво да я усетя, аз се помирих със своята родина и тя изведнъж престана да ме обсебва. За да си спестят действието, поробените народи като моя се оставят на произвола на Съдбата – това е една спасение, но заедно с това и начин да се тълкуват събитията: философия на историята за всеки ден, детерминистичен поглед върху сензитивна основа, метафизика на обстоятелствата... Мисля, че ако германците също са чувствителни към Съдбата, те сигурно не виждат в нея някаква външна сила, а сили, излъчващи се от тяхната собствена воля. И тези сили накрая се изскубват от властта им, обръщат се срещу самите тях, готови да ги смажат и унищожат. Т.е. с други думи – всичко това зависи донякъде и от самите тях. Отчаянието, което аз някога изпитвах, когато пред мен споменаваха (независимо по какъв повод!) думата „съдба”, сега ми се струва смешно и детинско. Но тогава не знаех, че ще стигна дотам да реагирам по същия този начин, когато, скрит за този звук, ще му отдавам успехите и неуспехите си, а също и всички подробности на щастието и нещастието, че ще се захвана още по-здраво в Неизбежността с екстаза на корабокрушенец, и че ще ѝ отправям първите си мисли, преди да се изправя пред ужаса на новия ден. „Ти ще изчезнеш в Пространството, о, моя Русия”, писал поетът Фьодор Тютчев през ХІХ век. Аз бих могъл да използвам същите думи и с още по-голямо основание за моята страна, създадена да изчезне по друг начин, перфектно организирана, за да бъде унищожена, притежаваща всички качества на анонимната жертва. Навикът на непрекъснатото страдание, завършеността на упадъка – само какъв стаж в училището на смазаните племена! Първият румънски историк започва своята прочута хроника с думите: „Не човекът заповядва на Времето, а Времето заповядва на човека”... Глупава формулировка, програма и надгробен надпис за един далечен край на Европа. Но да не се оплакваме толкова! Утешително е все пак, че можем да противопоставим на хаоса по света компактността на нашите страдания и провали. Нали притежаваме утехата, че по отношение на болката ние сме компетентни като анатомичните манекени и ерудитите? УСЕЩАНЕТО ЗА ТРАГИЧНОТО В РУМЪНИЯ Една от причините за моята дълбока тъга е, че не мога да оценя нашата действителност по друг начин, освен негативно. Ентусиазмът и лековатостта намират оправдание само в обществен и политически аспект; докато в духовен план една тотална празнота води след себе си дълбок песимизъм и сериозно недоверие. Затова е ясно, че сега аз не бих могъл да говоря за едно чувство – за трагичното у всички в Румъния (което днес ни владее изцяло и създава определена атмосфера), а да имам предвид само някои личности. А това е много

50 тъжно и може да компрометира всяко благородно усилие. Без съмнение плодовитостта и продуктивността на едно явление зависят от дълбоките, ирационални сфери, от които то произлиза, а не от енергията и динамизма на отделни индивиди, формирали се (по тяхно желание) от други култури. Рязкото разграничаване между образованите лица и селяните не е резултат от превъзходството на първите )за което можем само да съжаляваме!); напротив, невежеството на нашето селячество се дължи по-скоро на незаинтересоваността и самодоволството на интелектуалците в днешна Румъния. В Испания този момент на разделение, на диференциране на социални слоеве предизвика не особено благоприятна ситуация въпреки твърденията на философа Ортега-и-Гасет, свикнал да говори за непрекъснатия упадък на своята страна, от основаването ѝ до днес. За всеки, който има поне малко усет за историята, е напълно ясно, че тъкмо ние, румънците, сме живели в едно непрекъснато небитие. Моето дълбоко убеждение (на което държа много), е, че различията в историческата еволюция могат да се обяснят от някои специфични съставни и структурни елементи. При еднакви условия и социални конфигурации Испания е дала на света свети Йоан (Хуан) де ла Крус (от Кръста) и света Тереса, докато нашата Румъния все още не е „произвела” нито един светец. Нежеланието на румънеца да проумее живота като трагедия, е резултат от един важен негов недостатък – вродена слабост и определена психическа нагласа. Трагизмът на нашето положение е в това, че ние не можем да говорим за духовно течение или за морална позиция, без да се преброим, без да сумираме броя на отделните личности и стойности. Това обяснява факта, че явлението се преживява чрез отделни лица, които са изолирани, и че то има „прекъснат характер”, че е без „общозначимо участие”. Тук все пак ще трябва да спомена няколко важни имена: Лучиан Блага, Мирча Елиаде, Петре Манолиу, Йоан Холбан. Затова мисля, че не бихме могли да определим трагичното като нещо същностно. Тук става дума само за индивидуални изрази, частни форми на реализация. И ако в предвоенното поколение трагичното бе резултат от безпокойството и комплекса от антиномии, свързани с историческото битие на човека, с обществените конфликти и антагонизми, с неприспособимостта, в нашата генерация това чувство се дължи на доста по-сериозни конфликти; неговата метафизична оцветеност е по-отчетлива и по-ярка, а структурата му може да се свърже с универсалността на нашия живот. Но трагедията на старото поколение беше до известна степен външна, защото се основаваше предимно върху дуализма на индивида и обществото, при безспорен превес на второто от тези понятия, защото на него бе отредена поистинската реалност и плътност, докато в нашите разбирания същността на трагедията (резултат от парадоксалното напрежение и сила на дуализма на Човека и Битието!) се обяснява с драматизма на метафизичната екзистенция на личността. Ще подчертая, че тази трагедия се преживява само от онези, които

51 са способни да усетят присъствието на невъзвратимото в диалектиката на живота, и които, при все, че съзнават това, не искат да се откажат. Да, животът може да бъде преживян като драма и трагедия само от онези, за които неговите негативни страни не са проблем; онези, които считат, че фатална е не самата смърт, а мисълта и пътят, водещи до нея... Сп. „Дискобол”, бр. 1, 1934 г. РУМЪНИЯ, ВИДЯНА ОТ ЧУЖДЕНЕЦА Докато бях в Мюнхен и Берлин, срещнах много чужденци, които ме заинтригуваха не толкова с начина си на мислене, колкото с мненията и впечатленията си за моята страна. За съжаление всичко, което чух тогава от тези хора, бе потискащо, тъжно. Не бих написал тази статия, ако не вярвах, че не всичко е изгубено, че жизнеността на моята страна един ден ще се възвърне, че нашето минало и настояще са ни сервирали премного горчивини, за да не се стигне един ден до взрив, готов да ни разтърси и преобрази. Говоря ли за Румъния, аз неизменно се проявявам като песимист, но вярвам, че животът все пак е доста ирационален и затова ще съумее да извади от коловоза една толкова объркана история и печална участ като нашата. Но стигна ли до убеждението, че преображението на Румъния е илюзия, румънският въпрос ще престане да ме измъчва. Мисля, че главната морална и политическа мисия на нашата младеж днес трябва да я принуди да стегне волята си, за да промени страната, да преустрои до основи румънския начин на живот; да започне да живее по-драматично, дори с известна доза ожесточение! Ако повярваме на древната мъдрост, че историята не се движи на скокове, наистина би трябвало да сложим край на живота си. Но нашият пророчески инстинкт, страстта у нас, нашата воля ще ни помогнат да се поучим от всички, не само от древните мъдреци. Ако не сме способни на скок, сигурно ще изгубим смисъла на нашия живот... Всъщност, ние, румънците, никога не сме имали волята да извършим една истинска, голяма промяна. Недоволството от нашата съдба никога не е надхвърляло неясната и аморфна форма на скептицизма. А той, скептицизмът, е първата степен от скалата на процеса на преобразуване, първият момент, способен да пробуди съзнанието ни. Тъкмо той ни позволява да се погледнем и отстрани, да преценим своите собствени сили, своята историческа позиция. Мисля, че това е причината за нашата румънска повърхностност – ние просто не успяхме да надминем тази първа степен, защото действахме като пасивни наблюдатели на своята инерция, дори се самоиронизирахме в тази наша безнадеждна национална агония. Да, румънецът е способен да се надсмее, да се пародира... Ние не изживяваме своята съдба драматично – винаги ме е учудвало и възмущавало това: че се държим като безучастни зрители, които гледат отстрани. Ако се бяхме обединили в страданията, ако се бяхме отчаяли заради своята незначителност, може би благодарение на някой от тези морални катаклизми,

52 които се случват само по високите върхове, днес сигурно щяхме да сме прекрачили прага на Историята. Румънците все още не са прекрачили първото стъпало на себеотрицанието и себеизвисяването. Нашият вътрешен пламък трябва да се превърне в пожар; да се устремиш нагоре и напред, а миналите ни загуби и поражения да бъдат забравени. Ще успеем само ако приемем тази реалност с необходимата тържественост: Румъния е страна без „прозорци”, или, по-ясно казано – страна, в която все още никой не е изживявал бъдещето като нещо сегашно и действително, като настояще; страна, в която никой не е бил обсебен от трепета на една голяма, истинска национална мисия. Затова нека да си дадем дума, че ще се променим, ще пламнем в огъня на един сляп фанатизъм, ще се въодушевим от един друг образ, от една друга мисъл, мисълта за една нова, различна Румъния. Но ако продължим да следваме досегашната линия на нашата история, бавно и сигурно ще стигнем до своя фатален край... Нужна ни е тотална промяна, дълбоко преустройство на целия живот, на всичко около нас. Трябва да се откажем от онази наша „прозорливост”, откриваща ни само непреодолимите пречки, за да съумеем дори и слепи (!) да завладеем Светлината, от която ни е отделила същата тази „прозорливост”. Убеден съм, че бъдещето готви пред нашата страна една нова реалност. А нашето минало?... Отсъствие на всякаква свобода, на гордост и достойнство, на истинска мисия. Минало без събития, което трябва да погребем! Та ние едва сега започваме истински да живеем. Затова нека да не се учудваме защо чужденците не знаят почти нищо за нас и за нашия „живот”. И все пак тяхното невежество в това отношение е тъй голямо, че ние имаме законното право да се възмущаваме. Презрението на повечето чужденци към нас е тъй голямо, че това ни отврати веднъж завинаги от тях. Зная мнозина, които дори не знаят за съществуването на нашата страна или ако случайно са чували за нея, не знаят къде се намира! Ако направя списък с въпросите, които са ми задавали за Румъния, вярвам, че от възмущение или от срам никой от нас не би излязъл извън страната. Виждал съм как румънците се смеят на подобни глупави, нелепи въпроси. Но те са и много тъжни... Каквито и да са нашите грехове, ние, румънците, все пак не сме на толкова ниско равнище, колкото се смята в чужбина. ЗА ФЕРДИНАНД БРУКНЕР Изключителният успех, на който се радва драматургията на Фердинанд Брукнер, бих обяснил сега не толкова с революционната му техника, колкото с духа и атмосферата на неговите опуси, тъй съзвучни с нашето време.Имам предвид преди всичко драмата му „Болестта на младежта” (1924), където духът на днешното младо поколение – измъчено, раздвоено и склонно към перверзии – е намерил своя истински драматичен изказ. Онова, което ни представя и философията на Мартин Хайдегер с прозренията за Живота, Небитието и Смъртта (в метафизичен план), с не по-малка интензивност можем да открием и у Фердинанд Брукнер.

53 Но защо в Париж успехът на този тъй интересен и силен австрийски драматург бе по-скромен, отколкото в Берлин? Мисля, че онези, които познават добре атмосферата в днешна интелектуална Франция, ще разберат защо. Сравнена с немската младеж, френската не е така неспокойна и отчаяна. Лично аз ненавиждам атмосферата на лекомисления и повърхностен Париж – един склерозирал, неадекватен град. Наистина, какво би могъл да разбере един французин за категории като „страдание” и „отчаяние”? За него те са нещо изключително скучно. Трябва да се подчертае – по доста категоричен начин! – че немската младеж все пак не стигна до ирационализма, декадентството и халюцинирането въпреки влиянието на някои „естети”, които, изчерпили идеите си в нормалния живот, се обръщат към девиантното, перверзното... Фердинанд Брукнер ни показа гнилото в своята епоха, в поколението, не успяло да заживее щастливо и хармонично. Песимизмът на този автор е разрушителен и оставя една празнина, която ни носи единствено отчаяние. Неговата ирония, тъй отчетлива (особено в прочутата му драма „Елизабет, кралицата на Англия”) няма нищо общо с лекотата и спонтанността на модните салонни пиеси, които заливат днес театрите на Европа. Тя е по-скоро една горчива усмивка. Тук се налага сравнението с Франк Ведекинд. Преди няколко десетилетия този немски драматург ни порази със своите драми, в които хиперболата стигаше до гротеска, а напрежението беше като в криминален филм. Но при автора на „Пробуждането на пролетта” трагичното е преди всичко в сексуалността, докато при Фердинанд Брукнер е в чувството за живота. Но и двамата, разбира се, по свой дълбоко индивидуален начин са изразили несигурността на времето. В творчеството на Брукнер има и друг интересен момент. Имам предвид женските типажи в „Болестта на младежта”. Те са измъчени, лишени от всякаква наивност, дори перверзни.Според този автор модерната жена на Запад днес преживява сексуална криза, докато мъжът – социална. И всичко е въпрос на сексуалност и култура – две основни категории, които са в центъра на Брукнеровото творчество. МЕТАФИЗИЧНИЯТ МАЗОХИЗЪМ НА ОСКАР КОКОШКА Ако за нашето време Пикасо е художник емблема (имам предвид последните няколко десетилетия) чрез протеевото начало, дало път на серия от течения, може да се каже, че Оскар Кокошка е по-малко презентативен със своята тревожност, с драматичната си експресивност. В творчеството на този австриец има някаква неудовлетвореност, страх от света, ужас пред бъдещето, което ме кара да мисля, че според него човек не се е родил за живота, а за смъртта. Безпокойството тук е толкова силно и дълбоко – и автономно в своя изказ! – че индивидът е по-скоро символ, отколкото нещо реално. Само в този смисъл може да се говори за абстрактната живопис на Кокошка, имайки предвид абсолютизирането на експресивността и отказа от формалната чистота на линеарния схематизъм. В тази естетика линеарното напълно отсъства. По принцип то е там, където има някакво вътрешно равновесие, където е възможна хармонията. А тук просто я няма! Това е затворена екзистенция, нелишена от известни възможности и ре-

54 зерви. Класическите епохи са свързани с разцвета на линеарното. Там, където линиите изчезват, а контурите стават илюзорни, класическият идеал е невъзможен. Анархистичното съзнание на Оскар Кокошка (тук го разглеждаме само като художник, а не като поет и драматург) разруши душевния комфорт на човека, представяйки ни го като затворник, понесен от вихъра на световния хаос. Страданието и вътрешното безпокойство са двете начала на външния свят. Хаосът е не само вътрешен, той е и външен. В този смисъл Кокошка не е пионер . Не мога да говоря за тези неща сега, без да си спомня забележителната картина „Апокалиптичен пейзаж” на Лудург Майер, представяща един свят, в който предметите са изгубили своите нормални форми и очертания, където хаосът е норма, а лудостта – цел. Този апокалипсис не е религиозен, не визира процес на спасение или избавление, а е плод на отчаяние. В полумрака на това видение не се явява светлина – отчаяната и изоставена душа е лишена и от най-слабата надежда . Изкуството на Кокошка е израз на дезагрегацията, или разпадането на душата. Да, наистина, толкова далече е той от линеарното! Разпадането на духовното отрича устойчивостта на формата, премахва точните очертания. За да постигне това, художникът трябва да приема и да излъчва флуиди, да съумее да съчетае отделните елементи в движението им, в тяхната непрекъснатост. Освен ако не се стигне до пароксизъм. При Оскар Кокошка това е бунт, експанзия на всички елементи: един невероятен, малко луд натиск, стигащ до експлозивност. Какво значение има тук равновесието между нюансите? Никакво! По тази причина може да се говори за известен упадък на реалистичното начало. Отсъствието на формалната техника в творчеството на Кокошка не е белег – както грешно твърдят някои критици – на неговата неспособност като артист. Те са резултат от оригиналния му поглед към света. Скокът в хаоса и небитието елиминират всеки опит да се погледне на тази живопис от стандартни, реалистични позиции. „Странстващият рицар” (неговата известна картина) тематично анулира грижата за формата. Плаването в хаоса, истинската същност на тази картина, може да ни донесе насладата от отчаянието, очарованието на провала, екстаза пред нищото. Един метафизичен мазохизъм, смесил наслаждението от разпадането, открил удоволствието в космическия хаос. Съществуването на нищото в изкуството довежда до пълно разклащане на равновесието в живота. Всичко, което създаде Оскар Кокошка, е всъщност разпадане на виталното, в което трагедията се смесва с карикатурата, а ужасът с гротеската. Постоянното безпокойство е най-сигурният път към Хаоса и Нищото... ЗА ГОГОЛ Някои спомени на съвременници ни го представят като светец, други – повечето от тях – като призрак. „Толкова малко ми приличаше на живо същество, пише Аксаков, че на втория ден след смъртта си заприлича на фантом. И аз, който винаги съм се страхувал от трупове и призраци, не можах да се освободя от това натрапчиво усещане.” Вечно му беше студено. Непрекъснато повтаряше като безумен: „Тресе ме, студено ми е, тресе ме!”. Непрекъснато търчеше по разни лекари и клиники,

55 не понасяше никакъв климат. Неговите биографи говорят открито за слабостта му – не толкова физическа, колкото душевна, която постепенно го изолира от околните. Но той, безсилният, притежава особена вътрешна сила, отделяща го от света, която го превръща в опасно и трудно достижимо създание. И колкото и да е парадоксално: той буди страх. Животно, излязло от животинското, човек без порода, живот, в който инстинктът дезертира. Безсилният се издига тъкмо чрез онова, което е изгубил: става предпочитана жертва на духа. А можем ли да си представим един безсилен плъх? Въздържанието – доброволно или насилствено – издига човешкия род над животинския, превръща човешкия вид в смесица от святост и ненормалност, която винаги ни интригува. Оттук идва и двусмисленото ни отношение към монасите или към мъжете, отказали да общуват с жени, с онези, които не са като нас. Самият Гогол казал веднъж, че ако се оставел на любовта, сигурно щял да „загине моментално”. Подобно признание, неочаквано и очароващо, ни подсеща за тайната на Сьорен Киркегор, за онези „бодли от месо”, за които ни говори той. И все пак датският философ е бил еротично същество: развалянето на неговия годеж, неуспехът му в любовта – всичко това го е измъчвало през целия му живот, променило го е и го е белязало – до неговите теологични писания. Тогава трябва ли да сравняваме Гогол със Суифт, с един друг „отнесен”? Но Суифт е имал шанса, макар и необичан, поне да прави жертви за любовта, заради неговите Стела и Ванеса... Съществата, които живеят в „Ревизор” или „Мъртви души”, забелязва един биограф, не представляват „нищо” и въпреки това те са „всичко”! Наистина са лишени от „субстанция” – в това е и тяхната универсалност. Какво са Чичиков, Плюшкин, Собакевич, Ноздрьов, Манилов, Коробочка, Акакий от „Шинел” или героят от „Нос”, ако не хора като самите нас, но лишени от съдържание? „Нулеви души”, казва Гогол. И въпреки това те стигат до известно величие – величието на баналността. Никой освен Гогол не стига толкова далече в разбирането и обрисуването на делничното. От толкова реализъм героите му стават безплътни, превръщат се в символи, в които откриваме себе си. Те не пропадат, те са вече пропаднали. Волю-неволю се сещаш за „Бесове”, но докато героите на Достоевски са устремили взор отвъд своите предели, тези на Гогол се свиват навътре и потъват в своята тривиалност. В последния период от живота си Гогол е бил обзет от угризения: неговите герои му се видели пошли, вулгарни и вредни. Решил, че трябва да ги промени, да ги направи по-добри, по-съвършени. Така написал втората част на „Мъртви души”, но, за щастие, я хвърлил в огъня. Героите му не можели да бъдат „спасени”. Жестът му се приел като изблик на безумие. Към края на дните си Гогол бил под властта на тъмни сили, които не знаел как да овладее. Хуморът му изчезнал, стопил се. Приятелите го изоставили. Направил грешката да публикува „Из моята кореспонденция”, която оценил като „плесница за публиката, плесница за моите приятели, и плесница за самия мен”. Славянофилите и западняците се отрекли от него. Книгата била приета като апология на властта, крепостничеството, като крайно реакционно четиво.

56 За нещастие, по това време Гогол се свързал с някой си отец Матвей, агресивен и далечен на изкуството тип, който станал негов изповедник и съветник. Гогол му носел писмата си и този Матвей ги четял и постоянно го наставлявал. Когато талантът на един писател секне, глупостта на един духовник може да запълни опразненото от вдъхновението пространство. Влиянието на отец Матвей върху Гогол било по-силно от това на Пушкин. Поетът окуражавал гения, а духовникът се стараел да унищожи останките от този гений... А Гогол искал и да се накаже, да се самобичува. Някои твърдят, че неприятностите, които бил преживял, са заради това, че бил деформирал човешките образи в своето творчество. Аз мисля обратното: той е трябвало да плаща не заради това, а защото като художник ги е видял точно такива. Както сам признава – неговите персонажи просто са го преследвали. Хлестаков, Чичиков са били винаги край него и той не можел да избяга от тях. Не можел и да ги представи по друг начин. Съвестта му на художник не позволявала. Когато геният го напуснал, започнал да се кори и вайка. Искал да ги „поправи”. Но героите му се съпротивлявали. И това било истинска драма. С времето Гогол потъва в мистиката, губи се като художник. ЗА ПОЛЗАТА ОТ БЕЗСЪНИЕТО Загубата на съня се превърна в истинско откровение за мен. Дадох си сметка, че сънят е нещо съвсем необикновено, че човешкият живот е поносим единствено благодарение на съня. Всяка сутрин човек започва ново приключение или пък продължава предишното, но след едно малко прекъсване. Докато безсънието ни лишава от моментната безсъзнателност, принуждава ни да понасяме прозорливостта през всичките часове на денонощието, което всъщност не е по силите ни. Безсънието е своеобразна форма на героизъм – превръща всеки нов ден в една предварително изгубена битка. А животът е възможен единствено благодарение на забравата. Трябва да забравяме всяка вечер, за да поддържаме илюзията, че нашият живот започва отново всяка сутрин. Безсънието ни принуждава да изпитаме що е това – непрекъснато съзнание. Тогава влизаш в конфликт с целия свят, със „спящото” човечество, защото останалите хора живеят в несъзнание, т.е. спят, докато ти будуваш. И тогава можеш да развиеш една налудничава гордост. И си казваш: „Моята съдба е по-различна от тази на другите, аз познавам непрекъснатото будуване!” Да, тогава само гордостта ти, тази твоя катастрофична гордост, може да ти вдъхне смелост. Опиваш се от доста ласкателното усещане, че си престанал да бъдеш част от обикновеното човечество. Чувстваш се едновременно поласкан и наказан. Гордостта, която ме е владяла през целия ми живот – гордостта на прозорливостта – сигурно води началото си от онова време. Искам да кажа, че един интелигентен, изключителен и дори гениален човек не е непременно проницателен. Аз си бях присвоил правото на монопол над Прозрението. Сега вече не виждам нещата по този начин. Смятам, че прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се чувства нещастен...

57 ВЕЧЕ НЕ ПИША... Вече не пиша, защото чувствам някаква отпадналост; отслабване на силите. Според мен важна е силата на една емоция, на едно чувство. Тъкмо това изчезна. Виждам у себе си някаква умора, нежелание за изказ. Не вярвам на думите. А и литературният спектакъл на Париж... Всички не спират да пишат – по цял ден, от сутрин до вечер... А аз отричах, отричах през целия си живот досега. Но вече не чувствам необходимост от подобно борбено отрицание! Вече съм изхабен... През целия си живот си мислех, че съм най-прозорливият човек, когото съм познавал – това е истинска форма на мегаломания. Но винаги съм имал усещането, че хората, с изключение на мен, живеят в света на илюзиите. Тук не става дума за някакво презрение, а за една констатация: всички са склонни да се заблуждават, хората, по принцип, са наивни. Докато аз си присвоявах шанса, а може би малшанса, както предпочитате, да не се заблуждавам и по този начин да не участвам в нищо, да разигравам комедия пред другите, без всъщност да взимам някакво участие... ПАРАЗИТНИЯТ НАЧИН НА ЖИВОТ Свободата е моята единствена религия в този живот. Независимостта заема първо място – желанието да не завися от никаква кариера. Твърде рано аз разбрах, че животът има смисъл единствено ако успееш да правиш само това, което всъщност желаеш. Целият проблем за мен бе да съхраня своята лична свобода. Мисля, че животът ми щеше да бъде истинска катастрофа, ако се бях съгласил да работя в някаква канцелария, за да си печеля хляба. В Париж срещнах всякакви неудачници, хора чудесни, при това талантливи, но унищожени от канцеларския труд. Париж преди войната бе идеалният град за пропаднали типове: в тази връзка румънците бяха сред първите. Затова аз направих всичко възможно, за да се спася от унижението – да се подчиня на някаква професионална кариера. Постигнах това, макар и с цената на други унижения. Предпочетох да водя паразитен начин на живот, вместо да се посветя на някаква професия. За мен този принцип придоби стойността на догма. Осъзнах това веднага щом пристигнах в чужбина. Съгласих се да живея в известна нищета, за да съхраня свободата си. Паразитният начин на живот, бих го нарекъл „райският” – живот, състоящ се от недовършени планове и проекти, ми се струваше единственият възможен и поносим... ФРЕНСКИЯТ ЕЗИК Френският език ме успокои, както усмирителната риза укротява лудия. Френският ми въздейства като наложена отвън дисциплина – с положителен ефект. Този език ме спаси, защото ме възпираше и ми забраняваше да върша лудости. Като се подчиних на дисциплината на френския, аз се отказах от моето буйство. Наистина този език не подхождаше много на моята същност, но в психологически план ми помогна много. За мен той беше терапевтичен език. Бях силно изненадан, че се научих да пиша правилно на френски – не вярвах, че ще мога да се съобразя с неговите строги правила. Някой беше казал, че френският е

58 много почтен език: не френски не може да се лъже. Интелектуалното мошеничество е почти невъзможно. Мисля, че французите са вече доста нехайни и не вярват в своя език. Но аз, чужденецът, се отнесох твърде сериозно към него – всяка от книгите си писах поне по два пъти. И французите навярно видяха този парадокс: един човек от Балканите, дошъл при тях, се отдава на упражнения по стил. ЗА САМУЕЛ БЕКЕТ Бекет беше чел нещо от мен. Запознахме се на една вечеря в Париж, след което се сприятелихме. В един момент той дори ми помогна с пари. Трудно ми е сега да дам определение на Самуел Бекет. Всички грешат в представите си, най-вече французите. Всички искаха да блеснат пред него, а той беше обикновен, безхитростен човек и не очакваше да го обсипват с парадокси. С него трябваше да се говори направо, без заобикалки или престореност. У Бекет много ми допадаше това, че винаги създаваше впечатлението, сякаш е пристигнал предния ден в Париж, а живееше цели двайсет и пет години във Франция. Нищо парижко нямаше у него. Французите не успяха да го заразят – нито в добрия, нито в лошия смисъл. Винаги изглеждаше като паднал от Луната. Самият той вярваше, че е станал малко французин, но нямаше нищо такова. Удивителна бе неговата устойчивост на заразата. Остана си чистокръвен англосаксонец и това много ми харесваше. Бекет никога не посещаваше коктейли, не се чувстваше на мястото си в обществото, не можеше да води и най-обикновения светски разговор. Обичаше да разговоря само на четири очи и тогава излъчваше особено обаяние. Много обичах Бекет... ЗА АЛБЕР КАМЮ Бях чел доста от него и изпитвах известно уважение към личността му. Струваше ми се почтен – смятах го ако не за посредствен, то поне за второразреден автор. В издателство „Галимар” той беше прочел моя ръкопис на „Курс по разложение” и ми каза: „Сега е времето да влезете в кръга на идеите”. „Върви по дяволите!”, му отвърнах аз. Той ще ми дава уроци, представете си, той с ограничената си даскалска култура! Прочел по нещичко оттук-оттам, но пълен невежа във философията, седнал да ме наставлява, сякаш съм ученик: „Сега е време”... Тръгнах си вбесен. Беше доста унизително за мен: да вляза в кръга на идеите, като някакъв начинаещ, пристигнал от провинцията. Ако мога да съм доволен сега от нещо, то е, че досега не съм се съобразявал с чужди мнения. Такъв съвет съм давал на всички писатели, обърнали се към мен. Ако не вярваш на самия себе си, ако не изповядваш една почти мистична вяра в своето собствено призвание, в своята мисия, по-добре не се посвещавай на писането! Човек не бива да има доверие в никого, а да се надява само на себе си. Иначе не си струва труда. Съвети, допитвания – само за подробностите...

59 ЗА НАТРАПЧИВОСТТА НА СМЪРТТА За мен натрапчивостта на смъртта няма нищо общо със страха от смъртта. Интересувам се от смъртта единствено като финал на историята на една лудост. Искам да подчертая, че е в реда на нещата да мислиш за смъртта, тя не е просто проблем, един от многото проблеми, а главният проблем. Това е проблем, който не би могъл просто да бъде разрешен, а след това оставен настрана. Освен това той не е в същата плоскост като другите проблеми, а просто ги заличава всичките. Не може да си кажеш: „Ето, сега ще мисля малко за смъртта, а после ще разсъждавам за друго”. Да, за смъртта или мислиш непрекъснато, или изобщо не мислиш...

Худ. Ивайло Петров

"Зима"

60

ХАЙДАР ЕРГЮЛЕН. СТИХОТВОРЕНИЯ

НАЗАЕМ КАТО ТЪГА Преди време поезията беше като кучето ми Веднага усещаше кога ми е тъжно И ме намираше, където и да съм Старо куче е стихът ми сега Нито ушите му чуват, нито душата му

***

Тогава бях толкова наранен, Че само животно можеше да го подуши Ако научих нещо от него То това е, че от човека бъкел не съм разбрал Та научих, категоричен съм, че в човека животното е необходима част

ПИСМО ЛИ Е? Писмо е щом думите се разлистват когато пликът се отвори Писмо е щом някои думи остават вън когато пликът се затвори Ако един плик се кани да отпътува далеко писмо е останалото след него не го пращайте никому прочетете го на себе си сякаш току-що е получено: пристигнало е точно на място.

61 СИНЬО Нямаше нищо по тебе освен дъжда, достатъчно гола бе, за да си смисъл. Очите ти ми припомняха каква трябва да е поезията, затова ти повярвах: защото пиша, за да мога да вярвам и вярвам в онова, което напомнят очите ти. Очите ти ми напомняха Джихангир, от бедния ала замечтан Скутари се взрях в оня блян: синя бе ти, и копнежът ми растеше, докато ти току оттегляше моретата си! Послушно повярвах, че валящият дъжд вали заради красотата, повярвах, че облакът в очите на далечното синьо момиче ще се излее върху ни и вътре в нас, тука. Повярвах – и в син дъждобран да си ти, този стих ще те измокри! И в тялото ти тъй повярвах – бистро бе, припомняше каква трябва да е поезията. Толкова гола бе ти, нямаше нищо по тебе, само поезия – вярвам в това, което помни тялото ти, дори и да не си спомня за мене, зная, че някои разстояния никога не чакат писма... И че някои стихове не изчакват да се извали дъждът!

ЧОВЕКЪТ Е НИСЪК Нисък е човекът, сине, казваше баба ми, ала се прави, че не знае ръста си. Щеше ли иначе да се мери с пътя или да вдига до небето къщите си? Баба Назлъ не прекаляваше с думите, нито с упорството. Малко говореше, така бе прието, и мъдро говореше: Лошият човек става пехотинец, многото думи – стихове, казваше. Доживя да види как и пехотинец бях, и стихове писах. Беше една мъничка баба. Едва като я загубих, разбрах колко късо е било всичко: човекът е по-нисък от дървото, от пладнето, от ябълката, от слънцето, от снега, от дъжда. Даже сянката ни е по-дълга от нас. Ами детството, и то всъщност е било по-късо от съня си, защото ако ние, шестима братя, дежурейки, сънуваме цяла нощ, едва ще изкараме едно цяло детство. Сякаш светът пее на прозореца, а ние не разбираме песента му. И свикнахме с този свят, и сега ни е трудно да го напуснем. Баба понякога навестява съня ми, късичко трае.

62 Идва за кратко, колкото една усмивка. Не пиши дълго, казва, няма да разберат стиха ти, а и животът ти няма да се удължи от това. Човек съзрява с грешките си, висока е, си мислех за любовта, но разбрах, кога ли, че и от буквите си е по-къса тя и понякога отминава, преди да сме ги написали. Понякога отнема време да я избавим от гората в себе си. Къса е любовта, стихът – дълъг! Гората си остава гора, ако изгуби едно от дърветата си. Но остава ли същият човекът, загубил буква – та от колко букви е всичко на всичко!

Хайдар Ергюлен е роден през 1956 г. в гр. Ескишехир. Завършва социология в Средноизточния технически университет в Анкара. Няколко години преподава в Анадолийския университет в Ескишехир, след което се премества в Истанбул. Дълги години работи в областта на телевизионната реклама. Наред с това пише, печата, редактира в много литературни издания. Хайдар Ергюлен е едно от представителните имена на турската поезия от периода след 1980 г. Понастоящем преподава творческо писане и турска поезия в университетите „Бахчешехир“ и „Кадир Хас“. Преведен е на много езици. Превела от турски КАДРИЕ ДЖЕСУР

63

ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА

КОДОШИ ДО ПРИПАДЪК, ПАКОСТИ И... ТЪГА Кольо Николов в прозата на инфантилите

СИМЕОН ЯНЕВ Кольо Николов се появи в печата някъде в средата на 60-те – естествено, в студентските издания – вестника на СУ, националния „Студентска трибуна” и в младежките „Народна младеж”, сп. „Младеж”. Колкото обикновено и непретенциозно беше името, толкова изненадващи и нестандартни за приетото бяха разказите му. Тези години бяха годините на Йордан Радичков; след едно традиционно начало, отбелязано от критиката като близост до Йовков, Радичков бе нагазил вече в своите черказки истории, несводими нито към Йовков, нито към когото и да било другиго. Самият Радичков вече щампосваше траен отпечатък върху по-младите от себе си. Кольо Николов бе нещо различно. Когато всички се опитват да следват Радичков, Кольо Николов започва по маниер, в който няма нищо радичковско. В неговите първи разкази може да пробяга сянка от Хемингуей или от Селинджър, но не и от Радичков, въпреки че в творческата му памет е запечатан същият бит, както и у Радичков – глухотата на малкото село, пастирското детство, скуката на дългите летни дни, черният изтощителен труд на полето и детският блян за широкия свят. Но докато Радичков в началото на 60-те в прозата си най-често е наблюдател на свят от непреодолима дистанция, свят, отишъл си завинаги, преживял някакво огромно сътресение, най-често оказало се с щастлив край – било то кооперирането на земята, било изчезването на едно село във водите на новопостроен язовир – у младия Кольо Николов няма нищо подобно. Неговите първи разкази изглеждат като зевзеклъци на фона на Радичковата сериозна проза, където изпитанията отвеждат към едно крайно щастие. Колкото единият (Радичков) гледа драматично сериозно на живота, толкова другият (Кольо – и името му такова) избира малозначни истории, в които юноши и студенти разиграват сценки на безопасни комични сблъсъци с един прекалено сериозен живот. Невинна игра със сериозното, леко подгавряне с неща, прекалено сериозни във всекидневния бит, но така наивно разиграни, че не е ясно съзнателно или съвсем несъзнателно се прави всичко това. Между 1963/4 и 1965 година в тогавашните вестници и списания тия къси разкази, „кодоши” по тогавашния жаргон, се натрупват с щедра обилност, посрещнати с нарастващ интерес от младата публика – собствената им публика.

64 ––– Дебютната книга на Кольо Николов се появява през есента на 1966 година. Това бе един малък сборник от 16 разказа под заглавие „Облаци от бяла светлина”. Когато днес преглеждам дългия списък на дебютиралите белетристи в целия период на библиотека „Смяна” от 1949-а до 1990 година, не намирам друга такава книга, толкова симптоматична не само за автора си, но и за цяло поколение. Тя символизира една свободна младежка проза, проза за живота като безкрайно приключение, животът, усещан като светлина дори когато е облачен.

––– И най-напред впечатляващото бе езикът. Лесно е днес в наличността на един език, преодолял всички табута и озовал се дори отвъд – при мутрочалгарския жаргон или при англо-българския експертен сленг, модел на ученост и евроатлантизъм или при порно свободата на жълтата преса, да се говори за освободеност на езика. Още по-лесно е тази свобода да се показва като постижение на фона на маразмите на соцезика (включително на художествената литература), където мисълта едва диша зад идейни клишета, в някаква „абстрактна словесна хубост”, хубостта на „салонния” стил, както го нарече точно по онова време (1961) Цветан Стоянов в яростната си студия „Невидимия салон” с подзаглавие „Бележки за нашия литературен език”. Апропо – тази прекрасна литературно-лингвистична студия е един от паметните текстове на оная епоха. Тя е отговор на една ситуация в езика, подобна на днешната, когато нашият език под неистов натиск на чуждици и словосъчетания, символизиращи „ученост”, „престижност” и модност, се превръща в носеща схема, гола конструкция на друг, подменящ език. Но в ония години Цветан Стоянов бе видял главната опасност в разминаването на литературния език с „живата съвременна говорност”. Той пръв (и единствен по сила от тогава до сега) преди повече от половин век съзря огромните заплахи, които дебнат българския език в неговата „модернизация” – превръщането му в сходен на всеки друг и особено на големите европейски езици „стилен”, език – уравнен, наводнен от модни думи – умъртвен в собствения си дух. Заплашен бе, както и днес, самият дух на езика, уникалността на мисловните му конструкции, изключителното в него – свободата на синтаксиса му, играеща с логическите ударения и разкриваща изобилие от възможности във всяка фраза, във всеки израз. Изправен пред тая епидемия, Цветан Стоянов тогава пише: „И белетристите, както и поетите, остават пленници на „салона” в различните му прояви: било във вкостенения, традиционно-класически „стил” (...), било в онази привидна народностност, която се постига главно чрез външно натрупване на колоритни нашенски думички; било най-сетне в изкуствената модернизация, в телеграфността и сценарността като маниер” (Цв. Стоянов. Съчинения в два тома. София, 1988, с. 129–130).

––– Отговорът на тая жестока констатация за състоянието и перспективите пред езика през 60-те години и по-нататък бе главно Радичков и в определена степен забравеният днес Кольо Николов. И ако приносът и значението на Радичков са

65 днес достатъчно изследвани и проявени, тук искам да обърна внимание на белетристиката на Кольо Николов. Докато Радичков даваше нов живот на стари, изконни български думи, докато променяше и връщаше към захаристояновския простонароден ехтеж българския синтаксис, докато покрай (и във) примитивното той вдъхваше едва доловима ирония, която го превръщаше в условност, друг един негов съвременник, с едно поколение по-млад, блесна в това десетилетие с една младежка проза, която невинно на пръв поглед рушеше табута, която иронизираше вкостенения идеологизиран език и постепенно въвличше във високата проза ниския, всекидневен език на младите от 60-те. Пръв бе доловил съпротивителните сили на този език първият читател на първата книга на Кольо Николов, авторът на предговора към нея, един колкото опитен, толкова и чувствителен за езика, известен тогава български писател – Камен Калчев: „В нея (книгата) няма нито помен от стария реквизит на декларациите и фалшивата риторика” – пише в приветствения си предговор той. Това е очебийно. Именно отсъствието на познатите от 50-те години похвати с техния клиширан език дава на тази първа книга очарованието от срещата с нещо съвсем различно, напълно ново въпреки делничността на сюжетите и всекидневността на героите.

––– Книгата започва с един невероятен разказ, „Момчето” – образец на функционална проза, каквато не дебютанти, а и опитни майстори биха са гордели да имат. Всяко изречение в този разказ логично, причинно-следствено или асоциативно извежда следващото и разказчето е така плътно, че не е възможно да му бъде отнета дори една-едничка дума. В началото ви се струва – пише Камен Калчев за този разказ, – че имате работа с един от многото обикновени разказвачи. Иска ви се да се примирите с положението (...), изведнъж се сепвате, спирате се и си поемате дъх, за да дочетете с още по-голяма изненада края, развръзката. А историята е съвсем обикновена. Момче пасе крава край шосето, минава кола и след стотина метра спира – спукала е гума. Момчето веднага отива да гледа, разговаря с шофьора, предлага помощта си и с голямо желание помага, докато се залепи гумата. Води се шеговит разговор, в който се оказва, че шофьорът е диригент, а селянчето случайно знае какво е диригент. Джанко Джанкин – така се казва диригентът, а името, така озвучено, е пръв и важен елемент на баланса между градското и селското, с който издевателства младият писател. Та този Джанко Джанкин предлага на момчето, ако реши да ходи един ден на опера, да го потърси за гратиси. Младият оперен любител от благодарност веднага открадва от съседния бостан диня и му я подарява. Колата заминава, а момчето се връща при кравата. „– Видя ли – казва ѝ то. – И с диригент се запознахме.” И следва замайващата финална част, за която говори Калчев: „Небето беше набраздено от бели облаци. Вятърът ги возеше надолу и те трептяха на малки вълни. Всичко вървеше – и небето, и земята, и шосето, понесло върху своя паваж камионите, колите и мотоциклетите. Върви времето, върви и може да ни отмине така, както се е засилило.

66 Добре че момчето си има пирони, които забива от време на време по шосето.” В тоя финал наистина е кодирано нещо повече от самото конкретно описание. Смисълът на думите далеч не е само в това, което казват – един селски гамен залага пирони, за да пука гуми и да се глуми хлапашки с пострадалите шофьори. Тук е запечатан образът на една друга България, отдавна изчезнала, в която през летата всички според силите и възрастта си работят: възрастните на нивите под жестокия пек, а децата по синорите и ливадите, край канавките на пътищата и навсякъде, където слънцето е пожалило някоя педя трева – единствената храна за Сивушка и Белчо или за Гривчо и Алчо. Такъв бе законът на тая друга България – когато хлябът се пече, никой не трябва да мързелува. И едно мечтателно момче, примряло от лятната жега и скуката на полската следжътвена пустош, не заради злорадството, а заради допира до далечния, непознат и непостижим свят на хората от леките коли, намира своя начин да влезе макар само за няколко мига в него. „– Видя ли, и с диригент се запознахме” – да повторя репликата, решаваща за функционалността на разказа, казана от момчето на кравата след триумфалния миг на допира с големия свят. „– А знаеш ли – продължава то, – че в Америка глобяват по шосетата четиристотин долара за хвърлени боклуци и че оперните певици си пазят гласа?” Това са нещата, които то е научило в краткия си разговор с диригента, докато му е помагало да залепи спуканата гума.

––– Този разказ е емблематичен за прозата на Кольо Николов. Той сам е чувствал това и съвсем не случайно „Момчето” е въвеждащ текст не само в първата му книга „Облаци от бяла светлина”, но и във втората „Влог в швейцарската банка” (1969). Ако е зависело от мен, аз бих го поставял като предговор на всяка негова следваща книга, писана в България. Защото той е емблема на един прастар мотив в цялата българска литература – мотив, който ще срещнем в прозата от Елин Пелин до Ст. Ц. Даскалов и всички български писатели, родени на село и пишещи за селото. Това е българската селска мечта за съприкосновение с големия свят. И по най-простичкия и същевременно внушителен начин младият разказвач е въплътил тоя така характерен мотив на цялата българска селска литература, за да зазвучи той тук като епилог на всички други предходни варианти, а днес и като епитафия на онази наша, вече изгубена България.

––– Стилистиката на „Момчето” не е инцидентна в поетиката на Кольо Николов от първите му няколко книги. Нея той разработва както в „Облаци от бяла светлина”, така и във „Влог в швейцарската банка” (1969), в „Слънчеви квадрати по зимния плаж” (1970) и в другите си книги, издадени в България. Тя е определяща за някои от най-хубавите му разкази и новели като едноименната новела „Слънчеви квадрати по зимния плаж”, „В началото на юли”, „Пясък в старата крепост”, „Ешелон – 1961”.

67 Как еволюира тя, какви нови черти придобива може да се проследи още в първата му книга. Един от най-добрите образци на тая еволюция е новелата „Ешелон – 1961”.

––– В „Ешелон – 1961” този разказ-новела, за който става дума, няма нищо кодошлийско; той е един от малкото в книгата, в които всичко е сериозно, даже страховито сериозно, защото е вплетен в едно реално и световно, историческо събитие – издигането на Берлинската стена – стената, разделила Източен от Западен Берлин за почти тридесет години. Това събитие отложи с повече от три месеца уволнението на войниците от набора, подлежащ за уволнение тогава, и събра в казармите три, а във въздушните и морски части четири набора. Сто дни като сто години, когато приетите в университетите вместо лекции провеждаха учения в състояние на постоянна бойна готовност. Кольо Николов е смесил тая реалност с една покъртителна история, която вероятно само поради това, че в най-добрите години на българското кино той бе вече емигрант, не послужи на някой опитен сценарист за един безусловно покъртителен филм. В историята Петьо, Илко и Цветан са войници от задържания заради напрежението около берлинската стена набор. Те служат в една авиобаза, където Петьо е шофьор, който изтегля с машината си самолетите на пистата, за да излитат в бойните си, все още учебни полети. И се случва така, че пилотът, чийто самолет изтегля с камиона си Петьо, и самият Петьо войникът се влюбват в едно и също момиче, което живее с баща си в някакъв кантон близо до авиобазата. Много странна любов, защото, докато войникът и момичето си говорят крадешком в страх да не се докоснат, войникът вижда веднъж как офицерът пилот я носи на ръце през полето към кантончето на баща ѝ. А докато става всичко това: „Дъждовете не спряха през целия месец. Лежахме по цели дни в спалното помещение, скътали прилежно новите си дълги шинели. Понякога нервите ни не издържаха (...) и ние излизахме под дъжда. Генералът и ротният ни виждаха как се връщаме мокри целите, но не ни казваха нищо”. Дъх на война се носи над авиобазата. Всяка нощ на тренировъчни полети излитат самолетите, летците вече не се прибират по домовете си, постоянно в бойна готовност е помощният персонал. В унесите между бойните тревоги Петьо сънува ту момичето от кантона, ту „една голяма зала, където възрастен професор четеше лекции по архитектура и в цялата зала имаше много, много хубави момичета в бели палта”. Наяве момичето от кантона идва на портала на базата, говори със съкрушения Петьо и невинно пита за капитана летец. Кольо Николов се е справил блестящо с този толкова заплетен между крайно сериозното и реалното (войната, която се чака да избухне всеки момент), и драматичното и мелодраматичното в тая неправдоподобна любов. Защото между другото става ясно, че летецът е и женен. Сюжетът развива пестеливо-сдържано и мъжкото, и момчешкото; те са в завидно равновесие, докато тревогата над света застрашително се сгъстява. От един нощен полет летецът не се връща. „Вървях без памет по широката

68 бетонна писта; тя се въртеше във въздуха и аз се опитвах да я уловя, но тя все бягаше, бягаше, бягаше, приближаваше и пак изчезваше.”

––– В контекста на българската проза от 60-те това не е проза на дебютант. Техниката на водене на разказа задава школовка, чиито образци са акумулирани до свойост. „След шест дни празнувахме Нова година. В полунощ кантонът светеше, но никой не отвори на мойте удари по вратата. Аз спах с тази врата (...), но никой не ми отвори, макар че ме чуваха, макар че ме виждаха. На трети януари в частта дойде заповед, с която нашият набор минаваше в запаса.” Един роден белетрист, ако е действително белетрист по рождение, не може да завърши новелата си така с това мелодраматично, макар и нормално момчешко действие, което нарушава така крехкия, но толкова по-ценен баланс между мъжкото и момчешкото. И действително Кольо Николов продължава с още една страница, в която героят е напуснал лекциите, взел е влака и е пристигнал на малкия кантон край авиобазата. „– Аз търся Марина. Къде е?

– Тя се ожени. За едно момче от селото...” Това са думи на баща ѝ, който после му казва, че загиналият пилот често му е говорел за него, защото „нали ти си войникът, който водеше самолета му до старта?”. И чак в последните фрази проличава ръката на учителя. „Бях измил обувките си от калта, старият спря да движи ръчките на зелената помпа.

– Владков имаше много хубави лули. Ти интересуваш ли се от лули?

– Не.

– Това е много лошо. Всеки истински мъж трябва да се интересува от лули. И старият отиде да запали фенерите.”

––– Хемингуей, разбира се! И въобще не само заради симптоматичните лули. Заради маниера в поантата да се отклони драматичното към всекидневния, продължаващ, безкраен живот. Заради научения, вече професионално закрепен урок да не се нарушава толкова трудно постигнатият, толкова важен баланс между вътрешновидовите тоналности на героите, между мъжкото и момчешкото.

––– Но и въпреки следата на учителя, новелата е прекрасна. Тя е образец за една от дарбите на таланта – лирично-епичната нагласа в него. Както превъзходно бе изразена тя в първия разказ на книгата „Момчето”, който вече разгледах и който блести там с виртуозната си поанта. Както ще го срещнем в друг един разказ – „Началото на юли” – от същата книга, изпълнен в друга тоналност на юношеска носталгия и блян за взаимност.

69 Както този лиризъм преобладава в цялата тая книга, която тогава се схвана и впечатли през остроумието и забавността на „кодошите” – жест по-скоро, отколкото майсторство на ироничното отиграване на ситуациите. Както се разви в следващите му няколко книги.

––– Емблематичен, разказът за момчето не е обаче типичен за поетиката на новия писател, както и не по-малко представителният „Ешелон – 1961”. Изненадващото е, че още с първата си книга Кольо Николов дава заявка за собствена поетика на разказа, и тази поетика се разширява и затвърждава в следващите му книги и така се превръща в основа на едно цяло течение в прозата на 70-те години, наречено тогава „инфантилна проза”. По-нататък ще се спра по-подробно на белезите на тази поетика, но тук е невъзможно да не започна с онова, което, мисля, е фактическият повод за нейната поява и което от фактичен повод се превърна в структуроопределящ код на самата ѝ специфична поетика. Това е кодошът.

––– В речника за остарелите думи тази дума липсва, което означава, че тя е сравнително нова, но вероятно с появата си не е употребявана в литературата, битувайки в ниското, в уличните говори или в сленга на някои среди. Точно оттам тя се активира в началото на шейсетте, означавайки скроена шега, добронамерено действие със смехотворна развръзка, в най-абстрактния си смисъл – сваляне на маска, развенчаване на образ на надут чиновник или самодоволен интелигент.

––– По времето, когато довършва първата си книга, Кольо Николов работи във в. „Народна младеж”, където работи и един няколко години по-възрастен от него поет – Христо Банковски. Сред младите кандидат-писатели тази игра със сериозното (всъщност подгавряне) – този кодош се свързваше с името на Христо Банковски, днес напълно забравен, но значим, оставил една не атрактивна, но стойностна поезия на болеещ с проблемите на времето си човек, особено от обезценяването на изконните стойности на нашата общност. Завършил филология, учителствал няколко години в дълбоката провинция, той бе зарязал всички пътища на търпеливо вграждане в обществото, бе се върнал в София, за да живее по тавани и мансарди, отдаден на поезията и на страстта си да разобличава „бездарниците и еснафите” – постоянните прицели не само на сериозната му поезия, но и на Ювеналовите му пледоарии в „Дълбок зимник” и „Грозд”-а – знаковите студентски кръчми на 50-те и 60-те. Бил приютен в редакцията на „Народна младеж” на нищожен хонорар в отдел „Писма на читатели”, за да отговаря на самодейци и активисти, което той правел не само съвестно, но и според повода яростно, с остро до нервност чувство за хумор към графоманията и службащината. Банчо (умалително-снизходително от гръмката му фамилия, което измести собственото му име) бе рядко съчетание на физическа грозота и духовна извисеност. Бе не по-малко грозен от Павел Матев (прозвището му беше Кучето) и

70 по-съдбовно от него отдаден на поезията.

––– В началото на шейсетте покрай яростта си към бездарниците той развива и една друга страст – благороден телефонен тероризъм. От редакционния телефон на „Писма на читатели” се обажда например на Ст. Ц. Даскалов със съобщението, че от една година в касата „виси” негов хонорар за разказ от сто и двайсет и пет лева и че ако не бъде веднага взет, отива в полза на държавното съкровище. Маститият писател се ужасява: как смеят... попълнете веднага хонорарния лист... веднага тръгвам... Но си поглежда часовника и вижда – 9 вечерта. Загризва го съмнение, но гласът по телефона – напълно убедителен – глас на бюрократ, даже сопнат. Всичко му минава през акъла, но... става дума за пари. И на другия ден в касата става скандал.

––– Такива и по-зловещи съобщения получават в различни вечери „щатният” партиен секретар от 50-те години Иван Мартинов за подценяване на партийната просвета сред писателите, а драматургът и поет Свежин – покана да изпрати новата си пиеса на директора на театъра в Кърджали например или сам да дойде да преговарят. Цялата история, разбира се, завършва с изгонването на Банковски от „Писма на читатели” и взрив на ювелирните му ювеналии в „Дълбок зимник”. Този неистов човек през 60-те и 70-те остана докрай верен на три неща: на поезията, на България с цялата си страст и искреност, и на съветската водка. Самоуби се през 1976-а.

––– Но това, което времето не можа да покрие със забрава, дори когато еснафството постигна глобалната си победа, са „кодошите на Банковски”. Изглежда, че низинно-битовата комуникация, това, което се представя като най-непретенциозно, съзнавайки своята незначителност, в определени ситуации оголва неподозирана знакова същност, ако не толкова за това, което вече е, то определено за това, което скоро ще бъде. Мисля, че „игрите” от този род, които в 60-те не бяха патент само на Банковски и които в университетски план добиха образ в един травестийно-положителен образ – народния поет Трендафил Акациев, закърмиха цяло направление в младата литература на 60-те, мутиращо, разбира се, в различни разцветки, но постоянно съхраняващо ядката на смеха над статуквото – от наивна невинност до отровната злъч.

––– Така през недоумения, предупреждения, упреци, заплахи и забрани и накрая с пренебрежително махване на ръка (т.е. със снизходително етикиране на явлението като инфантилно – инфантилна проза) в литературата влезе едно фабулиране на несериозното, на закачката, на майтапа и най-сетне, и най-точно с обозначение, което дойде не от критици и цензори, а от самите тези, които го създаваха – фейлетонисти и разказвачи – кодош. В отсъствието на познатото, в дръзкия експеримент се заражда една поетика

71 без предходници в 60-те години.

––– Кольо Николов бе един от първите от това поколение, който въведе техниката на монтажа, изключително подходящ за възпроизвеждане на душевни преживявания, многословно и многостранно описвани в българската проза от 50-те. Тя е сполучливо изпробвана в първите му, клонящи към новелата и повестта разкази „Ешелон – 1961”, „Пясък в старата крепост”, както и в по-късните му книги „Влог в швейцарската банка” и „Слънчеви квадрати по зимния плаж”. Техниката на монтажа с рязката смяна на хода на действието, с асоциативните надтекстови вериги, които възбужда, с функционалните паузи на наратива, с променения ритъм на времевия ход – това бяха нечувани новости в разказа не само за младите автори, но и изобщо за българската проза в ония години. В този смисъл сред пейзажа на 60-те Кольо Николов не изглеждаше като дебютант, а по-скоро като диверсант, провокиращ враждебността на рутината, маскирана като традиция. Едновременно с това той изпълваше разказите си с толкова „светлина и топлина” (съвсем не случайно и заглавието на книгата му е метафора на доминиращата ѝ тоналност – „Облаци от бяла светлина”), че укротяваше всяка враждебност, ако не можеше да я предотврати напълно. Негово откритие бе и разказът с групов герой, неговите постоянни Кольо (Петьо), Илко и Цветан, при това не измислени, а реални – още едно предизвикателство за познаващите ги в студентските среди. Тая „дребна хитринка” да разказва измислените си истории на ръба на реалността се схващаше не само от познатите между читателите, но и от връстниците изобщо, защото самият жанр на „кодоша” не е нищо друго освен движение по ръба между измислицата (скроеното, номера, кодоша) и реалността. А кодошът стана мода тогава, обща зараза сред младото поколение – ненаказуемо съпротивление на властта. Така кодошът, най-важният елемент на таза поетика, в най-добрите ѝ образци и в симбиоза с лиризма, се превърна в знаков символ на младата проза – несериозното подгавряне със сериозното, толкова явно, колкото е необходимо, за да се разбере ерозионната му насоченост, и същевременно толкова наивистично, че да бъде безпомощна да го санкционира редакторската цензура, без да рискува сама да изпадне в смехотворна сериозност.

––– Кодошът впрочем има два образа, въплътени в две функции в младежката култура от 60-те и аз вече ги маркирах като тип поведение в жестовете на Христо Банковски и в белетристиката на Кольо Николов. Но те не трябва да се разбират като случаен някакъв тласък за една белетристика, която превръща поведенчески личното в емблематично общо за собствената си поетика. Кодошът като тип поведение и младежки приоритет бе широко разпространен във всекидневния живот особено сред студентите, където не се означаваше само в онова, което се виждаше в него – задявка, майтап, шега, невинно, защото е и наивно подгавряне със сериозното. В студентската общност, особено през оная разтресла Европа размирна 1968-а, а у нас и дълго след това, кодошът бе начин на протест, начин на сва-

72 ляне на маски, личен начин на израз на отношение към официалността, ако не директен, не винаги и безобиден. Сред студентските общности в различните факултети имаше големи майстори на „правене на кодоши”, някои от които постигаха артистична висота. Такъв сред филолозите и журналистите (общ факултет тогава) бе Цветан Пешев, сам белетрист, издал книга още през 1966-а, но останал незабелязан. Далеч след паметната дата Десети ноември Цветан Пешев се опита да събере в книга кодошите, с които бе правил за смях досегаемите и сред тях и недосегаемите и ги издаде под заглавие „Коза ли е, риба ли е?” (2006). За тая книга Георги Мишев пише: „Тази книга е уникална за нашата литературна география: свидетел съм как преди три-четири десетилетия авторът ѝ сам измисляше, организираше и режисираше случките, които един ден щеше да опише”. Да. И аз съм свидетел, но книгата не е равна на онова, което съм слушал и виждал да изпълнява в импровизациите си Цецо Пешев. А той умееше да импровизира и винаги невинно не само битови, а и социални и даже идеологически ситуации, за да осмее човешката слепота или политическа пренагрятост. А в импровизациите, не само в измислянето им, но и в изпълненията, Цветан Пешев бе художник, артист, майстор от висока класа в свалянето на маски в едно маскирано време. За жалост не е тук мястото да се разпростирам в тая тема.

––– Но аз намесвам тук неговото име съвсем неслучайно – Цветан Пешев и Кольо Николов бяха повече от приятели; Кольо, както вече стана дума, бе направил Цветан заедно с Илко (Илко Дундаков – фотограф и журналист) постоянни герои на своите разкази и това бе едно от неговите изобретения в ония години – колективният герой в колективното време като израз на индивидуално свободомислие.

––– Както, надявам се, вече да е станало ясно, авторите от това, да го наречем, течение в прозата на 60-те, 70-те като по правило са дебютанти, всъщност подготвящи дебюта си разказвачи. И като по правило, преди още да кажат какво ще разказват, те настояват да го кажат по друг начин. Самият този друг начин не се определя от избора на идеи, на герои и на сюжети, а от едно общо светонастроение на игра, на забава, на ебава, както се глумехме тогава, с две думи – едновременно хепи и хипи. Но и в настройката хепи и хипи деликатно и невинно, сякаш наивно, се излъчва едно момчешко несъгласие със света наоколо, светът, какъвто е заварен, светът, какъвто се мисли в правото му да бъде истинен и единствен.

––– „Облаци от бяла светлина” носи достатъчно такива сюжети, потопени и разредени сред разкази с чист лиризъм. По-важна обаче за книгата е симбиозата на две нагласи, които тук ще нарека хепи и хипи, които неофициално властваха тогава всред младата публика на 60-те. И това беше дух на времето, за който нямаше граници и не важаха забрани. Именно този дух получи своето литера-

73 турно проявление в основната част от разказите на Кольо Николов. Настройката хепи и хипи не съдържа претенции да променя статуквото, както и да се вписва в него. Тя е настройка не на присъстващия, а на съпътстващия, на движещия се редом свидетел на живота, с тик на едното око, който постоянно прави нещата колкото и невинно-наивни, толкова и двусмислени. Трите момчета (Илко, Цветан и Кольо, който понякога става Петьо) от разказа „Първата командировка”, студенти по журналистика, отиват в командировка в крайграничен град. Настанявайки се в хотела, се запознават с три местни момичета, детски учителки, които по случайност живеят в пансион срещу хотела. Младите „журналисти” невинно питат девойките кой е най-късият път до границата. Само човек, живял в атмосферата на ония години, може да разбере сериозността на един такъв въпрос. Той възбужда знаково поведение, основано на национални и идеологически добродетели, схващани неофициално като анахронизъм, но официално като изконни. И самата тая простодушна игра между официалното и неговата алтернатива зачертава с насмешката една твърде сериозна стилистика в българската проза от предните десетилетия, невъзможна за преодоляване в пряк текст. Така прикрито в играта, осмяното политическо се оказва и осмяно естетическо, без да бъде непременно дисидентско, но несъмнено еруптивно по отношение на една вече смешна в анахроничността си традиция. Сюжетът на разказа предлага верига от такива ходове, защитени в своята простодушност. Следва промяна във физиономиите на провинциалните момичета и прибързано сбогуване, докато тримата герои пак така напълно невинно сядат на пейка пред хотелчето и се зачитат в „Юманите диманш”, единствения капиталистически вестник, разпространяван тогава в страната. И ето минути по-късно пристига първият милиционер и иска не само паспортите на подозрителните лица, но и открити листове с позволено пътуване в крайгранична зона. Задава се арест, но тримата юнаци поднасят командировъчни с червени печати – официален отговор на официалността. И пак незабавна промяна във физиономията и държанието – този път на властта. Накрая, макар и незаконни, без открити листове, всичко се разрешава пак така фарсово, защото един от милиционерите се оказва баща на техен съученик – заигравка с патриархалността на властта, с шуробаджанащината демек.

––– Разказчето далеч не е измежду най-добрите в книгата; то е по-скоро графично, репортажно-осведомително. Но в няколкото му странички авторът е събрал всички табута на някогашния социалистически ред: страх от диверсанти и дълг да се предупреди властта за съмнително лице, уплътняване на подозрението с притежание на капиталистическа преса и движение без открит лист в гранична зона, отгоре на това и с фотоапарат. Дори командировъчните с червените печати изглеждат съмнителни. Но се прибавя последният аргумент – личното познанство, връзката, както се казваше тогава, и тревожно обърканият свят застава на краката си – наши хора сме си!

74 Наивните инсценировки на нарушените табута, както и щастливото разрешение наивно-невинно свидетелстват съвсем не невинно-наивните абсурди на един живот, замръзнал в своята сериозност. А се оказва, че тези детински, не детски намигвания разголват абсурда по начин, който не може да бъде санкциониран. Как да се санкционира играта, шегата, „кодошът” като забава, без да стане смешен този, който назидава? И критиците – пазители на порядъка, не бяха чак толкова глупави, за да се изложат на този риск.

––– Отделям толкова внимание на това незначително във физиономичността на книгата разказче не за да му придам мнима естетическа ценност, а заради тенденциозно оголената му сюжетна игрова схема, която е първообразецът на сюжетостроенето на цялата книга. Всички тези сюжети идваха от живота, не от фантазиите на талантливи писатели. По същото това време днешният професор Вучков страстно громеше магнетофонната младеж, в началото на един световен процес на технизация, който за кратко от забавите и развлеченията щеше да създаде огромна шоу индустрия. Но тези „кодоши”, тези детински игри със сериозното и строго охраняемото зададоха тогава една от основните тоналности на прозата, която успокоително бе наречена инфантилна и която осъществи едно от главните течения в младата проза на 60-те и особено в 70-те.

––– Много е странно, че търсачите на алтернативна литература днес в онова социалистическо безвремие са така обладани от някогашното сериозно на нормалността, та изобщо не стигат до това, което повече от сериозното и също така сериозно в невинността ерозираше абсурдите на живота.

––– Кольо Николов бе зачинателят и първообразът на тази литература. Но би било погрешно да се мисли, че той е и неин изобретател. Защото преди да стане литература, този маниер на несериозно отнасяне със сериозното бе начин на живот, поведенчески модел на най-неспокойната част от младото поколение. Безкрайните импровизации на Цветан Пешев бяха само едно от неговите виртуозни проявления. Както вече се спомена, Цветан Пешев издаде първата си книга „Всеки си има песен” в същата 1966 година, когато излезе и книгата на Кольо Николов. Но свързана с пионерския живот, тя се възприе като детска, а пък и самият Цецо в годините напред се оказа безкрайно талантлив устен разказвач, а не толкова писмен.

––– В биографичната справка на корицата на „Облаци от бяла светлина” лаконично е изчерпана цялата дотогавашна биография на Кольо Николов: роден... учил... следвал; прекъснал следването си, за да ... пътува.

––– В „Облаци от бяла светлина” наистина много се пътува. Пътуването продължава и в „Слънчеви квадрати по зимния плаж” и във „Влог в швейцарската

75 банка”. Може да се каже, че почти всички разкази на Кольо Николов се случват на път (естествено, из България). С жадно юношеско око са видени нейните красоти, описани редом с безбройните кодоши, разголващи абсурдите в нейния живот. От 1966 г., когато книгата излиза, до първото издание на Керуак (в превод на Рада Шарланджиева) има цели 15 години, но духът на Керуак, на бийтпоколението е във въздуха на България още в 60-те и оттам вероятно и в светлите облаци на Кольо Николов. Съзната или не – това е истина и вероятно на нея се е дължал големият успех на книгата и на автора тогава; тя е синхронна на световен процес.

––– Ако пътуването в „Облаци от бяла светлина” може да се асоциира с Керуак и атмосферата на 60-те, то „кодошите”, тази толкова важна инвенция за литературата на младите, преди да стане литература, са чисто изобретение на българския живот. И без съмнение на това се дължи техният дълъг живот и трайно присъствие, размножен от книгите на Кольо Николов и в книги с не по-малка значимост на Станислав Стратиев, на Янко Станоев, да не говорим и за бързо нароилите се епигони. Но най-сериозното в несериозното откритие на Кольо Николов и всъщност това, което превърна имплозията на „Облаци в бяла светлина” в събитието инфантилна проза на 60-те, се съдържа във втората му книга „Влог в швейцарската банка” (1969).

––– „Влог в швейцарската банка” избистря окончателно стилистиката на младия автор поне в книгите му, преди да напусне България. Това е феерия на кодошизма и не само, защото дълбоко невярно ще бъде, ако четем тази проза само през „кодошите” – юношеските изхвърляния в иронични намигвания или откровени подгавряния с официалността. Има и много тъга в тези разкази за съкрушени юношески надежди, за измамени влюбвания, за излъгана вяра в човека. Тази тъга е непреводима в днешните условия на ранно сексуално съзряване, на материалистично разбулване на сексуалната тайна, най-важната тайна за цели поколения подрастващи. Непреводима е на днешния огрубен език, задръстен от развалините на преодолените табута. Тя е определящият емоционален поток в разкази като „Слънчеви квадрати по зимния плаж” от едноименната книга и „Страшно красиви, страхотно добри”, в „Любов до полуда към красивата Лампедуза” и „Гяволи – колкото си искаме” от „Влог в швейцарската банка”. Кодошлийска тъга! Нима самите заглавия на изброените разкази не доказват това!

––– Но над всичко във „Влог в швейцарската банка” стои един дълъг разказ, ако не нормална новела, а всъщност малка повест с кольониколовско заглавие „Само мъжествени дни – все с Бим-Бам”. Между другите новости, които въведе в тогавашната млада проза Кольо Николов, един от най-впечатляващите е започването на повествованието с няка-

76 къв теоретичен увод, пародиращ някакви популярни за времето си четива. Така и въпросният разказ започва с един „Увод – като в читанките”, едно лирично обръщение към читателя, в което се тълкува възможният избор на заглавие за летен разказ. „И така – започва той, – като прочетеш заглавие „Дъжд”, ти почти знаеш за какво се разказва – завалял дъжд, пионерчето Тошко хукнало и спасило малките пиленца на кооператива от удавяне. Като прочетеш заглавие „Писмо”, ти веднага се досещаш какво ще стане – пионерчето Тошко получава писмо от своето унгарско другарче Янош, което го кани да му гостува на Балатонското езеро. Като видиш заглавие „Две сълзи”, ти може спокойно да не четеш разказа, защото вече си сигурен, че там ще има една баба Тодорка, която не може да си пренесе въглищата в мазето, но тимуровската команда ѝ помага и накрая на лицето ѝ се появяват две сълзи.” Шегата с клишетата задължава-предизвиква с друг разказ, с нещо необикновено, нещо, което читателят не е очаквал. И то следва: една главозамайваща от приключения история на селско момче, измъчено от жажда за пътешествия, напуснало пастирските си задължения на върха на лятото и намерило съюзник в собствения си дядо, с прозвище Мичиган, понеже като млад бил в Америка, макар всички да знаят, че не е излизал от село. Та този дядо, иначе кръчмар, известен с разказите си за Прекрасната Дейзи, която спасил, а после изоставил в Америка, сигурен, че тя ще го чака до гроб, веднага разбрал къде го сърби гърбът на внука му, влязъл в кръчмата и набързо надраскал писъмце до Прекрасната Дейзи и като добавил малко хляб и сиренце, казал: – На добър час! Пък аз ще кажа на баща ти, че си отишъл за седмица при роднините ни в Ягодово. Писмото е написано, кончето яхнато и момчето сега препуска през полета и селца, докато се мръква и то слиза да вечеря. И в тоя момент... Винаги трябва да има един този момент в поетиката на разказ за пътешествия. Та в този момент един глас се обажда зад гърба му: „– Охо, какво виждам – един страшен пътешественик, ако не ме лъжат очите.”

––– Поетиката на приключенската проза присмехулно-сериозно или сериозно, но с намигване на едното око, е снета в едно начало, което избягва всякаква мотивация и всякакви стресиращи подробности – млад човек стои пред него „с щръкнали очи и щръкнала коса.” Бим-Бам, човекът чудо! Артист и писател – представя се той – и веднага ми направи най-малко сто маймунджилъци – извади няколко топчета от устата си, изгълта цяло пакетче бръснарски ножчета, изтегли от джоба на панталона си най-малко сто метра лента и т.н. Разбира се, че ако малкият читател е свикнал на разкази с писма от непознато другарче, с природни бедствия, в които пионерчето Тошко спасява кооперативните пилета и т.н., и т.н., той ще зачете тази история, в която от първия миг се случват такива необикновени неща.

77 Но историята, която следва, не е само и даже не е изобщо история за малки читатели, защото тя от първата сцена започва да разрушава тогавашните представи за разказ. Тук няма реалистична картина из нашия живот, няма нужната мотивировка на всяко действие, няма ясна граница между измислицата и реалното. Това е разказ-приказка – хем не ти се вярва, хем ти е хубаво. Изобщо тази свобода на композирането без мотивация, това изместване на реалното с фантазното отключва въображението на читателя по начин, който съвсем не бе присъщ на тогавашната проза. Приключение след приключение на едно избягало от скуката и тегобата на летните дни селско момче, водено и направлявано от един съвсем не селски „артист и писател”, както се представя, а в действителност артистичен и фантазиращ хаймана и пройдоха, но и двамата млади и ненаситни за света. И този дядо Кольо, този Дъд Кейл, ненапускал родното си селце, но цял живот фантазиращ Америка с една голяма любов, оставена там, непрекъснато пишещ писма до своята незабравима Прекрасна Дейзи.

––– Но ако „Само мъжествени дни – все с Бим-Бам” е пир на въображението на редовия читател, то за изкушените в литературата начеващи автори това бе заразително предизвикателство с непредвидими последици и то много скоро се разчете в първите книги на Янко Станоев, на Росен Босев и на редица други, които днес остават в колоната на неразчетимите имена. Кольо Николов без видими следи се оказа автор на пътя, на пътуването, на пътешествието в преносен смисъл ала Керуак. Може би това е генетична вграденост, ако имаме предвид живота му впоследствие на скитник между България и Америка и Америка и България, но за разбиване на шаблоните не само в сюжетизирането, а и в поетиката, това се оказа решаващо. Всъщност изкуството на младото дарование бе по-скоро безизкусност на неговите истории. „Само мъжествени дни – все с Бим-Бам” са експресивни ескизи – низ от ескизи – за превръщането на момчето в мъж. И поетиката на това превъплъщение е поетика на наивността, мутираща в опит. Защото Бим-Бам – водачът в света на чудесното възмъжаване, се оказва накрая, както предизвестих, обаятелен крадец на приказки, които сам е изчислил като уловки за разбиването им. Но затова пък самите приказки са чудесни. Те разказват как човек нощем в полето може да спи и да сънува по-хубаво, отколкото в най-меките и топли завивки, как можеш да закусиш с печена кокошка, паднала от небето, как можеш да се научиш да плуваш, да ловиш риба и да я готвиш, да свириш като смок и да обайваш конете и изобщо да живееш като мъж. Артистът и писателят, човекът чудо Бим-Бам учи младия си приятел на хиляди и все страхотни хитри неща за живот всред природата, почти като индианец, ако не като циганин. Те нямат край, както няма край и любопитството на момчето. Петдесет години след написването си „Влог в швейцарската банка” би била интересна и днес, а ако попадне в ръцете на добър мениджър по продажбите, от повестта за Бим-Бам би излязъл не по малко добър комиксов сериал за мно-

78 готиражно издание. Но за литературната история на 60-те години тя ще остане важна книга, разбивач на клишета и същевременно съзидател на един освободен език на романтични герои, запленени от Пътя и загадките на непознатото. И ако току-що казаното е израз на планетарния дух, то образите, които Кольо Николов е създал, са каратов еквивалент на локалното, на тракийско-българското не само като колорит, но и като менталност в едно историческо затишие, което от дистанцията на годините изглежда като предвечност. Жалко е, че днешната литературна наука все по-малко започва да се интересува от историята на литературата, от процесуалността и локалния развой и все по-малко познава собствената си история.

––– Седемте мъжествени дни с чутовния Бим-Бам са лиро-епическият синтез на късите разкази на Кольо Николов не само от „Облаци от бяла светлина”, не само от самата „Влог в швейцарската банка”, но и от третата му книга, вероятно писана заедно с втората. Това е значимият първи етап в прозата на един знаков прозаик, който влетя с летящ старт в литературата, но като пленник на Пътя я напусна заради него.

––– Ако трябва да обобщим приноса на Кольо Николов в българската проза от 60-те и 70-те години, можем да започнем с това, че той бе един от първите, които отвориха път на всекидневната (специално младежката) реч, с нейните жаргони и идиоми, със словесните ѝ конструкции и иманентна опозиционност на официалността. Подривайки идеологическите клишета или направо пародирайки ги, чрез тази проза се подготви терен за преосмисляне на високото в литературата или най-малкото за разширяването на неговата територия. Неговата проза бе част от основния процес на 60-те – лиризацията на белетристиката, изместването на епичните нагласи, а по такъв начин и за фиксацията върху субектността, за превръщането на вътрешния живот на човека в център на художествените практики. Кольо Николов влезе с мисия в литературата; в 60-те години той не бе израз само на себе си в нея. Той бе избран да даде израз на процеси, които дълго бяха назрявали и за които при онази система не бе необходима толкова смелост, колкото находчивост, въображение, вродена пластичност и всичко това замесено с чувство за хумор и немалко наивност, за да изглежда интригата като детска игра. Той бе надарен с усет за пародийно-игровото в двусмислени ситуации, които изглеждат смешни, ако бъдат третирани сериозно по модела на 50-те, и същевременно достатъчно сериозни, за да разкрият парадоксите и абсурдите на живота за тези, които не са им подвластни. Критиката не беше достатъчно чувствителна, за да предусети в тия игри реформатора, а той не бе достатъчно настойчив и иновативен, за да ѝ даде повод да провиди това.

––– Текстовете на Кольо Николов, амалгама на ироничното и лиричното във функцията си на подривно слово, бяха безопасен и в същото време разпознаваем за читателя (особено за младия) вариант. Двойно подсигурена от лиричната

79 тоналност, омекотяваща иронията, тази смес същевременно я съхраняваше за онзи, който искаше да я прочете. Така тази проза безпрепятствено достигаше до младия читател, преодоляла леко както автоцензурата, така и бдителността на надзора. Но като че ли лиричното в неговия талант бе по-дълбинно, бе самата същина на природата му и затова свидетелстват както спонтанните му житейски жестове (емиграцията най-явно), така и размекването (до неразпознаваемост) на иронията в късните му книги, издавани в България след краткото му завръщане. Станислав Стратиев, който имаше същите заложби за съвместимост на лирично с ирония, акцентува на лиричното в първите си книги („Самотните вятърни мелници” и „Дива патица зад дърветата”), за да добие то определен политически привкус в „Кратко слънце”, прозвучало там с неприсъщ за таланта му сантимент. Той окончателно я изостави по-късно, разделяйки се с лиризма в този му вид, за да намери себе си в абсурдистките драми, възприемани не като критика на системата, а като критика на изконно човешкото или най-често на частно българското.

––– Кольо Николов, ако би останал в България, вероятно би бил изправен пред същия избор, но по-скоро би спрял при лиризма, онтологичен за дарбата му, за което свидетелстват книгите му, след като се върна от емиграция. Така или иначе в сложното време на двуполюсния свят той не издържа играта, която бе отпочнал с безспорни и ярки умения и с радикални житейски жестове, даде друга посока както на живота, така и на прозата си. Лиричната му природа, фина и изискана, вероятно е била наранена от подобни редки завои. Години по-късно Александър Спиридонов, с безспорен дар за схващане на характери, но и великолепен манипулатор на собствената си персона в мемоарната си книга „Последната страница”, писа за него: „Той търсеше смисъла на мига, на Живота – и се срамуваше от това. Прикриваше деликатността и нежността си на роден сърцеведец зад тъжен хумор и още по-тъжна ирония”. Преиграл е. Ранните книги на Кольо Николов са възпев на Живота и иронията му е не тъжна, а бликаща от виталност дори в тъгата. Но Спиридонов е може би прав в следващите си разсъждения по-скоро прогностични, отколкото констативни: „След Десети ноември казаха, че пак поел отвъд Океана – тоя път не за да се осъществи като писател, а просто да живее там – без мечти, без амбиции, без грижа за най-талантливото перо, неговото. Дали той не предусети пръв, че идват тежки години за литературата изобщо? Дали той не прозря в някой кафкиански час, че тя умира, разстреляна от бездарни килъри?”. Силно се надявам прогнозата на Спиридонов да не е вярна или поне частично да не е вярна. От епизодичните ми контакти с Кольо Николов в задокеанския му живот знам, че той никога не се е отказвал от писането си и че там, в някаква стаичка до болната му жена, неспирно се трупат нови към старите страници и че те продължават да бъдат част от българската литература – може би съществена, ако българската литература наистина не се окаже разстреляна от килърите, особено след злокобните предизвестия за неизбежната ѝ смърт.

80

ЕВРОПЕЙСКИ ПРОСТОРИ РОМАНИЗИРАНА АНАМНЕЗА НА НИМФОМАНИЯТА ИЛИ ХУДОЖЕСТВЕНА АНАТОМИЯ НА СКУКАТА В интернет пространството вече се появи в пълен текст първият роман „В ГРАДИНАТА НА ЗМЕЯ” (100 стр.) на ЛЕЙЛА СЛИМАНИ, която тази година спечели френската награда „Гонкур” за най-добър роман на годината – вторият ѝ роман „НЕЖНА ПЕСЕН”. В първата част на романа „В градината на змея” се проследява животът на семейната двойка Ришар (почитан от пациентите си и уважаван от колегите си лекар) и Адел (разследваща журналистка, добре запозната със социалния и политически живот в Магреб) в Париж, а във втората му част двамата съпрузи се заселват в нов дом в малко френско провинциално градче, далеч от столицата, чийто динамичен и многолик живот в известна степен поражда радикалния срив в доверието между двамата съпрузи. В първите страници на тази творба доминират подробните описания, стигащи в някои ситуации до пределите на порнософт романа, на безчетните дръзки интимни авантюри на обзетата от задушаваща скука и разяждащата я постепенно депресия Адел. Невероятно прецизен е психологическият анализ на Слимани на моментните сексуални прищевки на неукротимото либидо и на съпътстващия неизменно тези бурни и често трайни адюлтерни авантюри страх, които буквално хипнотизират съзнанието на Адел. Вихрените чувствени пориви, които връхлитат постоянно възбудената от постоянната динамика на професионалния ѝ живот омъжена жена, помитат както непрекъснато възраждащите се скрупули за съпружеска вярност, така и майчинските ѝ обязаности към нейния син Люсиен – плод по-скоро на страстната любов на Ришар. Защото още в началото на любовната им връзка младежът от провинцията Ришар се оказва омагьосан и изцяло подвластен на красивата и жизнерадостна парижанка Адел. Въпреки настоятелните предупреждения на майка си Ришар, бързо покорен от чара на Адел, се устремява към брачната обвързаност с нея и се втурва да гради кариерата си с убеждението, че след раждането на Люсиен семейната хармония е естествена и извън съмнение даденост, неподвластна на изменение от динамиката на външния, столичен и професионален, живот. Връхлитана често от ужаса при мисълта, че многобройните ѝ извънбрачни сексуални завоевания могат да бъдат разкрити, Адел си изработва една дълго време успешно сработваща с динамичните меандри на неудържимите ѝ либидозни импулси тактика в прикриването на прелюбодейните си авантюри от самоуверения ѝ съпруг. В описанието на играта на криеница, която Адел успешно разиграва срещу мъжа си години наред, романистката Слимани включва някои криминални повествователни стереотипи, които кореспондират с динамичната приспособимост на разследващата журналистка Адел. Безукорната заблуждаваща стратегия на заробената от задълбочаващата се нимфомания съпруга като че ли започва да я удовлетворява сякаш много повече от неукротимите

81 бесове на жадуващото ѝ сексуални наслади тяло. И точно тогава, когато непрестанните страстни плътски удоволствия потъват в разтворената паст на постоянно дебнещия незаситим ЗМЕЙ НА СКУКАТА, Адел става все по-вяла и безгрижна, че би могла да загуби настървяващата я досега игра на криеница с нищо неподозиращия ѝ самоуверен съпруг Ришар. Разкриването на двойствения живот на любимата му съпруга е като че ли желан от Адел етап в семейните ѝ отношения. Тя отдавна се чувства все по-изчерпана от скриването на пораженията от необяснимата за нея патологична сексуалност върху съзнанието ѝ, т.е. би могло да се приеме, че Адел се осъзнава бавно като неспасяема жертва на ЗМЕЯ НА ЛИБИДОТО, чието разкриване пред Ришар ще я спаси от изтощителното вътрешно напрежение. Във втората част на романа „В градината на змея” Лейла Слимани намира едно ново решение на внезапно връхлетялата и двамата брачни партньори деструктивна семейна дисхармония. Ако романистът първоописател на едно продължително прелюбодеяние в едно набързо учредено френско семейство Гюстав Флобер („Мадам Бовари”, 19-и век) „отвежда” затъналата в дългове прелюбодейка Ема до самоубийството с арсеник, младата, живееща във Франция (в Париж през 21-ви век) романистка Слимани първоначално, чрез първия отривист порив на обезумелия Ришар, само напомня, но не остава на този етап, че възможният изход от преживялото дълбок разрив между съпрузите семейство е тоталният му крах, т.е. прогонването на нимфоманката Адел от дома и оставането на бащата с вече единствената грижа – любимия му син Люсиен. Повлияната най-вероятно от фройдизма романистка Слимани, днес вече притежателка на „Гонкур”, представя в детайли разтоварващата многогодишното вътрешно напрежение изповед на Адел пред Ришар, който, укротен и осъзнал дълбоката си страстна привързаност към жена си, постепенно изоставя ангажиментите си на опитен хирург, за да застане в обичайната за Фройд поза – „до кушетката на изповедите”. Семейството се пренася в уединена къща-крепост в дълбоката френска провинция, Адел се отказва смирено от професията си и се отдава изцяло на грижите за сина си Люсиен и в обработването на цветната градина на семейната къща. Ришар пази ревностно и педантично от всякакви срещи и контакти с външни хора примирилата се с новата си участ на доброволна пленница негова съпруга. Но все по-често, макар че тя упорито го пъди от съзнанието си, Змеят на скуката я обладава и когато се налага след смъртта на баща ѝ Адел да пътува до родния си дом в едно парижко предградие, останала сама една вечер, попада отново в обятията на другия, непрестанал да тревожи мислите ѝ змей – Змеят на либидото. След поредицата опити за бягства, след неуспешния слалом между двата ненаситни змея, потърсила успокоение в алкохола и дрогата, Адел издъхва на пода на обществена тоалетна. С упояващи надежди остава в края на романа само неизменно влюбеният в неговата „оздравяла вече” съпруга Ришар, който чака напразно жена си на перона на малката провинциална гара с опиянено от лъчезарни мечти за бъдещо семейно щастие въображение, недостъпно за набезите на двата Змея, подвластно само на възродилите се от младостта му спомени за първите му любовни срещи с прелестната Адел. ГЕНО ГЕНОВ

82

АНАЛИЗИ ГЕО МИЛЕВ И ПЪРВИЧНАТА ХАРМОНИЯ НА ДИСОНАНСА

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ Символизмът води до абстрактност и максимална съвършеност на езика и речта, до постигане на пълна словесна хармония, плавност, лекота. Експресионизмът пробужда, оживява, оварварява поезията. Задъхва я, влива ѝ душа. Превръща я във вик отвътре, в преживяване, а не в изобразяване, в „подражание или възсъздаване (чрез опит и умение) на нещо вън от човешката душа“.1 Експресионизмът води до живи, изчистени, ярки преживявания, до едри първични мазки на художник, до философия на отделния звук и цвят. Гео Милев като теоретик на експресионизма и емблематичен национален поет е пример за полифонично оркестриране на стиха чрез едновременно използване на: Сгъстени звукови повторения (алитерации, асонанси, епифори, анафори, анаепифори, епианафори). Например началото на поемата „Септември“ е оркестрирано чрез асонанса „И“. Този вокал е тониката на словесно-музикалния градеж, той се повтаря и анафорично, и епифорично, и анаепифорично и епианафорично:

...

Из тъмни долини – преди да се съмне из всички балкани из дебри пустинни из гладни поля из кални паланки села градове дворове из хижи, колиби из фабрики, складове, гари хамбари чифлици воденици работилници юзини заводи:

по пътища и по завои високо по сипеи, урви, чукари, бърда

83 през слог и рид през глухи усои през есенни жълти гори през камънаци вода мътни вади ливади нивя лозя овчарски пладнища глогини изгорели стърнища трънаци блата: изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ уродливи сакати космати черни боси изподрани прости диви гневни бесни

– без рози и песни без музика и барабани без кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби: на гърба с парцаливи торби...

Нескончаемото и непрекъсваемо „И“ носи семантичното внушение за безкраен, отдалечаващ се път, изтичащ по едната страна на хоризонтала. Нещо повече, то е предшествано от стиха: „Дълбоко сред мрак и мъгла“. Т.е. това е пътят сред мрак и мъгла – една ритмично-ударна и образно-въздействена метафора за живота. Народът е представен напълно съзвучно и симетрично на екзистенцията (кални, гладни, навъсени,черни, боси, изподрани...) като емблематична част от нея – безкрайна кална река, извираща и спускаща се без задръжки като водопад, без начало и край. С това задъхано описание-преживяване на унижените и оскърбените Гео Милев се родее с Ницше и неговото метафоричнообразно определение за човека като кална река. И чрез динами-

84 ката и безкрайността на пътя и чрез визията на народа поетът оттласква към представата за примитива, за изначалното, за неовладяното и необузданото, за жизненото и неподправеното, за варварското и неунищожимото. Изключителната първозданна звънливост, звучност (гласеж) на Гео-Милевия словесен лад, абсорбирал в себе си неподправените гласове на природата, се постига от пълновластието на вокалите, сонорите, звучните съгласни: „заудря в душата тревожна камбана // – удря, бие, звъни“ („Септември“, 11-а част). И ако асонансът „И“ е основен акцент в музикално-смисловото въведение в поемата, то в края на първата ѝ част звуковата инициатива поема алитерацията „С“. Съгласните не са устойчиви тонове на словесния лад, както гласните, но затова пък са достатъчно характерологични и нюансиращи. Така е и в случая със „Септември“ и изграждането на огнения словесен лад на Гео Милев. Анафората „С“ фонетично уподобява съсък на змия или огън и в нея беззвучната съгласна се повтаря 10 пъти (десетката е съвкупност от всички възможности според питагоризма). В интуитивната смислова творческа оркестрация този съсък се свързва с безкрайния път сред мрак и мъгла (животът) и стичащия се по него народ. Той е и своеобразно предупреждение, разполовило акростиха (ваш сссссссссс! о, бясс), характеризиращ като оценка и преживяване същността на основния персонаж на поемата: в ръцете – не с бляскави шпаги, а с прости тояги, шопи със сопи с пръсти с копрали с търнокопи с вили с брадви с топори с коси и слънчогледи – стари и млади – се спуснаха всички отвред – като отприщено стадо от слепи животни, безброй яростни бикове – с викове с вой (зад тях – на нощта вкаменения свод) полетяха напред без ред получава статута на

неудържими страхотни велики: НАРОД!

- Акростишно моделиране и орнаментиране.

85 По-горе в изложението вече стана дума за оркестриращата роля на повторенията и съчетаванията на тяхната словесна музика с акростишното музициране. Впечатлява невероятната ритмико-музикална интуиция на Гео Милев при изграждане на 3-ата част от поемата. Началото ѝ започва с лайтмотивното фразово завършено двустишие, което има структурообразуваща, ритмична и акростишна фундаментална роля: „Глас народен: Глас божи“. Тази поетична фраза получава статута на сакрален афоризъм, издигащ представата за централния лирически персонаж – народа, претърпял толкова много злини (духовни и физически) в името на свободата. „Прободен“, „унижен“, „затъпен“, той намира сили в себе си да вземе съдбата си в ръце: „и писа със своите кърви: / СВОБОДЕН!“. Пет стиха след начално оповестената лайтмотивна фраза четем акростих (поббвина):

Глас народен:

Глас божи. С хиляди ножа прободен народ – затъпен унижен по-нищ и от просяк, останал без мозък без нерви – въстана из мрака тревожен на своя живот – и писа със своите кърви:

СВОБОДЕН!

Удвоената съгласна „бб“, която се появява между двете части на акростиха „по вина“, с оглед на музикалносмисловия контекст може да се възприеме като звукоуподобено бълнуване или заекване от унижение и мъки. Ако аналогично отброим 5 стиха след повторението на лайтмотивната поетическа фраза „Глас народен – Глас божи“, ще достигнем до продължаващия акростих (Нищ): – Глас народен – – Глас божи – О боже! подкрепяй свещеното дело на грубите черни ръце: влей смелост в нашето гърмящо сърце: Не искаш ти никого роб – и ето – кълнеме се в нашия гроб – ще възкресим ний човека свободен в света. Пред нас е смъртта –

86 Така получаваме цялостен смислово свързан акростих: „по вина Нищ“. Числото 5 като ключ към него, при отправна точка лайтмотивната фраза, се свързва с представата за човешките сетива, за пентаграма, за интегрирания в космоса човек и огледалната му обърната надолу визия – символът на черната магия. Интересно е да отбележим смисловата и музикалнообразната кореспонденция между хоризонталния стих на поемата (по-нищ и от просяк), от който започва вертикалният акростих (по вина нищ). Видимо акростихът е аргументация за констатацията в стиха. Налага се контекстовият въпрос – „Каква и чия е вината, народът да бъде нищ?“, и след още 5 части (в златното сечение на 8-а част на „Септември“) отговорът е изведен в смисловото поле на римата „отечество – картечници“. Родината е превърната в смърт, тя не носи закрила, а унищожение. Пълна десакрализация на стойностите и подмяна на същностите. Народът няма никаква вина, тя му е вменена отвън. Той е прогонен от собствената си родина. Колко много казаното напомня за гурбетчийството в народните ни песни и в личната поезия. Прокудените са нищи по чужда вина, но те поемат и преодоляват снизяващите изпитания, които се превръщат в инициация за тяхното духовно израстване. И така „нищ“ получава алтернативното съдържание на „значим“, както е речено в Евангелските блаженства (Мат. 5:3). Ако в първа част на поемата 10 (декадата като съвкупност на всички възможности) събира неудържимата акростишна оценка за централния персонаж (ваш, о, бясс), то в трета част на „Септември“ 5 (пентаграмът в двете му огледални визии – божествената и дяволската) е ключ към новата сдвоена акростишна оценка за народа „по вина Нищ“. Ако продължим нашия аналитичен експеримент, ще видим, че 2 стиха след разгледания дотук акростих той се разгръща с още две думи – „он“ (той), „тон“: Не искаш ти никого роб – и ето – кълнеме се в нашия гроб – ще възкресим ний човека свободен в света. Пред нас е смъртта – о нека! но отвъд: там цъфти Ханаан от Правдата обетован нам – вечна пролет на живия блян. . . Вярваме! Знаем! Желаеме го! С нами бог!

В много ясна смислова, интуитивна и ритмичноотчетлива последователност се налагат цифровите семантични полета към текста със съответните им значения – 10, 5, 2, 3. Числото 2 символизира дуалността на света и битието, неговата светла и тъмна страна. То е заложено като ключ в 3-ата част на поемата (3 е символ на небесното, на божественото триипостасно начало). Нека през смисловия и музикално пулсиращ матрьошков код на числата 3 и 2 да сглобим цялостно пъзела на акрофразата „по вина Нищ он тон“. Да не забравяме и

87 съдържателното словесно поле, фокусирано в акростишно изведената лексема „тон“: „Ханаан“ (обетованата земя), „Правдата“, „вечна пролет на живия блян“. Внушението е повече от ясно – по вина нищият народ е небесен божествен тон на правдата, на бляна, на развитието на дуалния живот. Освен това, според преживяването и думите на лирическия говорител (изразяващ се в 1 л. мн. ч. като част от народа), този тон е път от смъртта към живота. Ритмични ударни скъсени (редуцирани) стихове, доведени до една дума, до един образ, до един вик, до един удар с четка, до един звук . Те се навързват в една безконечна стълба, отвеждаща към Ада и Рая; в една кардиограма на живото сърце; в една музикална клавиатура, водеща от полифоничността на внушението и преживяването до философията на отделния звук; в лавинообразно разгръщащ се образ, лирическа фраза или монументална картина пъзел. Ето например изграждането на хетерогенния, но монументален образ на народа в 5-а част на поемата „Септември“. Лавинообразното наслагване (чрез асонанса „И“) на визуализиращите изобразителни цветови удари-нюанси и музикалнообсебващата тонова безконечност, изградена едновременно от хармонията и дисонанса като хармония, въведен чрез противопоставителния съюз „А“ и антитезата естетично-неестетично (гениално – профанно, ниско – високо, материално социално – духовно универсално): (не гении таланти протестанти оратори агитатори фабриканти въздухоплаватели педанти писатели генерали съдържатели на локали музиканти и черносотници) А селяци работници груби простаци безимотни неграмотни профани хулигани глигани – скот като скот:

хиляди

маса

народ;

88 Тези разгърнати мащабно графически редуцирани словесни стихови пана напомнят стиховете на Маяковски, когото Гео Милев високо цени. Техните корени трябва да се търсят в пренасянето на принципите на кубистичната живопис в поезията с разгръщането на обемите, с пресичането на различни плоскости, с разлагането на предметите на елементарни геометрични тела.2 Разпадането на насечената, ритмична звукова словесна полифония до философията на отделния звук намираме във ІІ част на поемата „Ад“. Адът се идентифицира като музикално въздействие и преживяване с режещото пропадащо многократно студено повторение на сонора „Р“, предшествано от смисловообобщителните лексеми „трясък“, „прасък“, „право“, „провала“: Адът е само за нас – събери си сърцето и ето: падай – с трясък – прасък право в провала Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р Р – жт – пляс! –

89 С оглед на ритмичното музикално редуциране и промяна на утвърдените словообразувателни модели може да дадем такива примери: Бързо нахлу сам на врата си въжето и без да погледне небето – увисна – език между зъбите стиснал...

(„Септември“, 9-а част)

„Нахлу“ по музикални съображения е резултат от редуцирането на лексемата „нахлузи“. Удареното окончание „У“ поставя акцент върху пропадането, увисването на въжето. Променя се и семантиката на думата. „Нахлузвам“ означава намъквам, поставям; а „нахлу“ – навлизам безапелационно, превземам. Редуцираният вариант има неоспоримо по-голяма динамична внушителност и подчертава опозицията живот – смърт в полза на живота. „Бързо нахлу //сам на врата си въжето“ означава рязко влизане, превземане на смъртта от движението (живота). Ето как музикалното преформатиране и ритмизиране води до неочаквано и въздействащо семантично преозначаване и внушение. Пак в „Септември“, в 11-а част, виждаме умишлено звуково преформатиране на звука от изстрел на пушки. Целият триделен акт на зареждане, на натискане на спусъка и на поразяващ изстрел уподобява фонетично названието на нелегалната расистка организация срещу премахване на робството в Южните щати на САЩ „Ку-клукс-клан“ (музикалносмислово побългарено и по-достъпно като „Ку / Клъкс / Клян“). Гласът на пушките, уподобяващ чуждото американско название, е графично обособен чрез тирета като словесен триптих и асоциативно отпраща към акростишния триптих от 3-та част на поемата „по вина Нищ тон“ и към представата за триипостасността на Бог, но в случая с обратен знак – триипостасността на Сатаната. Той излиза от тривиалното си лоно и смъртта получава още повече смислови нюанси: расистко унищожение, злоба, демонизъм, садизъм... Казаното като особеност на Гео-Милевия огнен словесен лад съответства хармонично на собствените му теоретични възгледи, отразени в „Поезията на младите“: „...вътрешното движение, което прави поезията и изкуството изкуство: ритъма... Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието – идеята получава израз в ритмически форми... Иначе се получава – неизкуство: два вида неизкуство: съдържание без форма, т.е. метрическа плетеница от думи и рими: формална поезия – без движение, без ритъм, без хармония; и затова неизкуство“.3 - Находчиви и често смисловостъписващи рими (краестишни и вътрешни). В момента с обесването на поп Андрей в 9-а част на „Септември“ оркестра-

90 цията на речта извежда като основна своя опора двустишната съседна рима „въжето – небето“. Небето се превръща в бесилка, в смърт, а не въздига човека. То става малко и ниско пространство, символ на смазващата народа държавна институционалност. Затова героят не го поглежда, а преминава през него (както Иисус през кръста) в безсмъртието „велик“, „сюблимен“, „непостижим“. Но всъщност нека си припомним, че още във 2-рата част на поемата небето се преозначава – от онтологичен връх на космоса, носещ светлина, спасение във враждебно пространство, пращащо огън, олово и смърт. И затова говори диалогът на стиховете в словесен курсив, рамкиращи текста: „Слънчогледите / погледнаха слънцето!“ – „Слънчогледите паднаха в прах“. Също такива максимално натоварени и силно въздействащи смисловоритмизиращи и музикалномоделиращи рими срещаме например в 11-а част на поемата – кръстосаните: „села – мъгла“, „кръгозора – топора“; съседните: „окървавени – задавени“, „ниви – трънливи“, „треви – глави“; вътрешните: „и тайни – и явни“, „урагана – престана“: ... О, нощ на безименни тайни!

– и тайни, и явни:

Мегдани отново с кармин окървавени. Смъртни писъци в преръзано гърло задавени. ... В изпотъпкани ниви /а/ трънливи /а/ между бодил и високи треви /б/ се валят червени глави /б/ с накълцано обезобразено лице. Бесилки разпериха черни ръце (привидения в мъртва мъгла). /а/ Непрестанно се носи страхотния марш на топора/в/ ударил о кокал. Горящи села /а/ озаряват далеч кръгозора. /в/

Впечатлява музикално структурираната и смислово изведена рима в края на 5-а част „плод-народ“: над цялата в трепет и смут разлюляна страна на бурята яростен плод: Хиляди – маса – народ.

Народът е преосмислен като плод на въстанието, на собствения си действен протест, на самосътворението си. Не е случаен и фактът, че отново числото 5 отключва смисъла и на тази рима. Именно интегрираният човек (пентаграмът с лъча нагоре), обединената от въстанието и протеста и приобщената към света хтонична хилядна маса се превръща от стадо, механичен сбор в общност (народ). Този процес на съзряване и преобръщане се усилва музикално и смис-

91 лово от изходната контрастна представа за народа, отразена във вътрешната рима на стиха „скот като скот“. Пътят от „скота“ до „плода“ е всъщност трагично преживяната интеграция чрез протеста.

- Експресивно и силно въздействащо поетическо слово, градящо се върху жизнените сокове на първичното и примитива. Неслучайно в „Поезията на младите“ Гео Милев оповестява: „А изкуството е тревога; и колко далече е от изкуството подобна поезия на сладки тонове, рими и съзвучия! Такава поезия без вик! А вик е нужен на днешната българска лирика, за да се събуди тя от мъртвешкия си сън, в който я приспиват младите поети от няколко години насам. Нужно е стряскане от сън! Вик. Тревога... Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот – за да ѝ дадат живот... ние желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги – с пламък в очите и с железни зъби. Варвари – нова раса – която да влее нова кръв в българската поезия“.4 Гео Милев въстава против безсъдържателното сладкодумие, изведено до козметично съвършенство, защото то се изпразва от съдържание. Нужно е словото да има неповторимо лице (музикално, смислово, образно), да провокира активност, да шокира, да преозначава познатото, да търси, преживява и озвучава патологичното, непознатото, първозданното, да бъде крайно компресирано и смислово натоварено. И в своите творби във всички жанрове той се придържа практически към тези свои изисквания и постулати. Взривната мощ на словото, неговата непредвидима сърдечна кардиограма, той разкрива чрез засилената употреба на препинателните знаци. Тяхната функция при Гео Милев напомня асоциативно твърде силно за невмите. Впечатлява тази експресивна чувствителност, която вибрира между въпросите (?) и повелите (!) на времето и пространството, задъханата недоизказаност (...) и насеченост (-). Особено характерно за словесния лад на поета е задъханото тире, озвучаващо своеобразни интонации и неповторими ритми. Двоеточието (:) е маркер за предпочитания матрьошков принцип на структуриране, при който взаимнопреливащите се синтез и разпад (разграждане) развиват смисловия, образния и музикалния регистър на словото. Гео Милев създава толкова релефен, многоспектърен, многобагров, нисък и висок, профанен и интелектуален образ на народа в поемата „Септември“, който обгаря сетивата и паметта на читателя и остава да тлее завинаги в нас, а музикалната му визия звучи влудяващо във всичките ни фибри. Сякаш душата ни е прокопитена от стадо диви животни, превърнали се във внушен от автора и преживян от нас път на собственото ни осияване и на светлината. Този народ е пратеник, изпълзял от глъбините на първичното минало с неговите поверия за змейове, поданик и събирателен образ на природните стихии на настоящето и творец на бъдещето си: светкавица – гръм хрясна право в сърцето на гигантския

92 столетен дъб. Хълм подир хълм ек бързолетен отпрати далек през чуки грамади към стръмни долини в каменни дупки – пламтящо легло – дето спят на витло пепелянки и смолци, в пещери на змеици и змейове, в глухи хралупи на вещици – и екота сля се с далечно ехо: екот и ропот на водопади потоци порои – бесни рукнали в бездната с гръм.

Този народ е настръхналата и неукротима същност на екзистенциалния пейзаж, не рамката, а цялата картина на времето и пространството – груба и нежна, несъвършена и гениална, сляпа и всевиждаща.

- Числата като конструиращ музикален, семантичен и визуален акцент на словесния лад. Символиката на числата има своето научно и практическо развитие в живота и творчеството на човечеството. Но тя се налага като архитектонично конструиращ, смислово декодиращ и музикално ритмизиращ словесен код особено ярко по времето на литературния авангард. В България началото и проявлението му се свързва с експресионизма и неговия баща и теоретик Гео Милев, в Русия – с футуристите (назовани от Велимир Хлебников будетляне): Хлебников, Маяковски, Бурлюк, художника Малевич и т.н., в Италия – с футуризма и автора на неговия манифест Филипо Маринети, в Германия – с експресионизма: Херварт Валдер, Вилхелм Ворингер, във Франция – с кубизма: Пикасо, Брак. Велимир Хлебников поставя числото над всичко. У него, както и у Питагор, светът се създава от числото.5 Гео Милев възприема и творчески интерпретира и развива тази идея, изграждайки музикалната, смисловата и визуалнообразната партитура на поемата „Септември“, позовавайки се на символиката на числата. Както обърнахме внимание по-горе, числата 2, 3, 5, 10, а нека добавим и 1, и 12, са архитектонично и ритмически конструиращи, смислово декодиращи и асоциативно въздействащи. Нещо повече, те кореспондират помежду си, провокират се и са взаимосвързани в една закономерна система в рамките на творбата. 12 са

93 частите на „Септември“ – представата за един завършен цикъл, за съвкупността от сезоните на живота. Първа част е подписана финално със своя основен персонаж – народът, единицата като стихия, неповторимост, жизненост, неудържимост, първичност, величавост. Тази единична изключителност и необхватност е музикално и изобразително внушена чрез първичната неповторимост и необозримост на мястото, в което е ситуиран народът: „долини“, „балкани“, „дебри пустинни“, „поля“, „паланки“, „села“, „градове“, „юзини“... Неизбродно първозданно пространство, което е представено картинно като осияната, запалена, пробудена, съживена нощ. Неслучайно поемата започва с мотива за възпяването на гнева и завършва с него като цитат от „Илиада“ на Омир: „Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила...“. Тази кръгова композиция внушава универсалната безкрайност и неповторимост на бунта, представен като гняв. Няма нищо извън него. А чрез директно изречената асоциация с Ахил, недостижимия по сила античен вожд и воин, е озвучена неповторимостта на народа. Нещо повече, в 12-а част поразеният от историята и интерпретацията на Гео Милев античен полубог ще загине, така както Ницше говори за смъртта на боговете и раждането на свръхчовека. И този изключителен свръхчовек и единствен творец на живота, който ще създаде според лирическия говорител на поемата земния рай и ще бъде единствен негов Бог, в края на „Септември“ е народът. В първите десетилетия на ХХ век един от руските поети будетляни Алексей Кручоних се стреми да достигне границите на възможното, дори да ги премине. Да създаде поезия, която да е взрив (избухване), да е чиста графика, да е поема на цифрите, където художественият ефект трябва да бъде достигнат с усилията не на съчинителя, а на художника. И тази поезия да въздейства не със смисъла на думите, а със звученето им.6 Нима това и нещо повече не създава Гео Милев с поемата си „Септември“, без да достига до умозрителните крайности на „заумния език“? Той успя деконструктивистично да разглоби и да сглоби езика ни, превръщайки дисонанса и деструкцията в нова високопоетична музикална, изобразителноцветова, смислова хармония, в копнеж по красотата. Той преживя деструкцията в живота на народа си и на езика не като смърт, а като рождество, като прераждане на по-високо ниво. И това прераждане наистина беше вик, избухване, инициация, катарзис. Той усети, преосмисли и пресъздаде обогатената алгебра и геометрия на българското слово. Гео Милев върна първозданността на българското слово като синтез от музика, образ и смисъл. Изчисти до лапидарност и полифоничност душата му „и тайна, и явна“.

Бележки 1 Милев, Гео. Музиката и другите изкуства – В: Гео Милев. Поетът, т. 1, изд. „Христо Ботев“, С, 1995, с. 207.

2 Вж. 1. Баевский, В.С. История русской поэзии, 1730–1980. Компендиум. Издание 2-е, исправленное и дополненное. Смоленск: Русич, 1994, с. 223 и 2. Бердих, Виктор. История русской поэзии. Модернизъм и авангард, Москва: изд.

94 „Ломоносовъ“, 2013.

3 Милев, Гео. Поезията на младите. – В: Гео Милев. Поетът, т. 1, С, изд. „Христо Ботев“, с. 217.

4 Пак там, с. 220.

5 Баевский , В.С. История русской поэзии, 1730–1980. Компендиум. Издание 2-е, исправленное и дополненное. Смоленск: Русич, 1994, с. 225.

6 Баевский , В.С. История русской поэзии, 1730–1980. Компендиум. Издание 2-е, исправленное и дополненное. Смоленск: Русич, 1994, с. 222–223. Бердинских, Виктор. История русской поэзии. Модернизм и авангард, Москва: изд. „Ломоносовъ“, 2013, с. 201–280.

Худ. Ивайло Петров

"Улица в Балчик"

95

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ БЪЛГАРСКИЯТ ПИСАТЕЛ В СЛЕДЛИБЕРАЛНОТО ВРЕМЕ

Колкото и дълга да е нощта, след нея винаги идва ден. Дълга, тъмна и мразовита бе неолибералната нощ, която българската литература и българският писател трябваше да преживят и изтърпят в продължение на повече от 25 години. Слава Богу, сега вече утрото мержелее, тъмата се отдръпва, развиделява се и слънцето се кани да изгрее. Нощта свършва. Изпитанията започнаха с радикалните промени, настъпили у нас някак внезапно и без предупреждение; те свариха българския писател неподготвен, объркан и заблуден, че го очакват щастливи дни и потоци щастие. Затова и доста литератори заедно с братята и сестрите си от другите изкуства се втурнаха да рушат направеното от други за тях, подареното от държавата за удобството и спокойствието на тези, които са призвани да изразяват душата на народа и да описват неговото битие. По-възрастните помнят, а някои са и участници в баталиите за „разрушаването на тоталитарната система”, за „европеизирането” на българската литература и нейното поамериканчване с трохите, които магнатът Сорос подхвърляше на угодниците, нагаждачите, неосъществените, творчески немощните. И ето ни сега всички нас, прекрачили в ХХІ век, измъчени от илюзии, внезапни и неочаквани удари, бедни, разединени, но неизгубили надежда, че денят най-сетне ще дойде. Ала с болка виждам, че както преди повече от 25 години не бяхме готови да посрещнем погромите над литературата, така и днес нямаме очи и усещания за това, пред което сме изправени и заради което сме длъжни да бъдем годни да я възродим. Неолиберализмът удари най-яростно върху българската литература, култура и национален дух, защото неговата мощ, способност за живот и сила са в безродието, апатията, глупостта и посредствеността, необразоваността, алчността и космополитизма, но и в неграмотния национализъм, безпардонността, ксенофобията. С една дума – в простотията. За съжаление всичко това се отпечата и върху нашия съюз, върху неговата функционалност, бодрост и творческа устойчивост. От една могъща и действаща със замах организация той се превърна в провинциално дружество с дребни амбиции за оцеляване, в място за междуособици и борби за „околийска слава”. Рухна престижният статус на българския писател и той бе заменен от поевропейченото парвеню, от стипен-

96 диантите на Сорос и „Америка за България”, от овладелите университетските катедри графомани, за които литературата е създадена, за да обслужва тяхното литературознание. И те си раздават награди, се самообявявайки се за единствени и неприкосновени; четат на студентите лекции за себе си, провеждат „научни” конференции за „най-големите” писатели, заклеймяват миналото, за да възвеличат себе си. Но те нито са български писатели, нито онова, което излиза върху екраните на компютрите им и което те наричат текст, е литература. Те са жалки и бездарни подражатели, клъвнали оттук-оттам, придобили титли, осигурили си някой и друг превод и издание в чужбина и вече заживели със самочувствие. С това ги възнагради дългата и тъмна нощ на неолиберализма. Сега, когато тази вълча нощ изгасва, българските писатели трябва да осъзнаят отново своята огромна отговорност пред народа, нацията, държавата, историята и литературата и да сложат край на този кошмар. Задачата е тежка, а и груба, защото се налага да се разчиства и преоценява и едва след това да се изгражда наново българската литература. Литературата се създава от писателите, а не от Съюза на българските писатели. Но Съюзът на българските писатели като тяхно творческо обединение трябва да ги води, да създава градивна и творческа атмосфера; той е призван да върне престижа на писателя в държавата и обществото, да го изведе на най-предните позиции в обществения живот, там, където му е мястото. Няма съмнение, че сблъсъкът със „стипендиантите” и изобщо с неолиберално настроените литератори, както и с нароилите до безброй маргинали с претенции да са автори, е неизбежен. Нека не се плашим от него. Защото в СБП членуват най-големите днес български писатели. Сега те трябва да бъдат реабилитирани като такива и изведени на предни позиции и те да се превърнат, защото така е редно, в неговото лице, съвест, ум, могъщество. И начело с тях да разрушим неолибералните илюзии и лъжи! Сега е моментът да се застави (именно да се застави!) държавата да прогледа и разбере, че не тя ще определя къде ще е писателят, какво ще прави и как ще живее, а писателят ще диктува нейните правила и ще мобилизира обществото да бъде с нея или против нея. Ако българският писател продължава да хленчи, че държавата била „абдикирала” от грижите за културата и литературата, ако я моли да му подхвърли някоя и друга троха от богатата си трапеза, ако само мърмори под нос, че други, при това бездарни и незаслужили, го представляват навсякъде у нас и по света, той ще пропусне решаващия миг и ще провали поставената му от народа и от историята мисия. Искам да кажа, че СБП не бива да се занимава с дребни, провинциални и периферни проблеми, които безспорно го терзаят. Но ако твърдим и се гордеем, че в нашето начало стои Иван Вазов, то сме длъжни да се освободим от провинциалните си комплекси, дребнавостите и да разберем, че прекалено дълго сме се занимавали с тях и че сме изхабили огромна енергия. Друго мислене е необходимо днес; други трябва да са проектите, които той да съставя и изпълнява; друга трябва да е целта му. А това означава, че други трябва да са намеренията, действията и амбициите му. Аз виждам известни усилия от последните 2–3 години в тази насока, но те са все още плахи, неуверени и немощни. Защото

97 съюзът не е застанал зад тях и не ги е приел за свои. Аз нахвърлям на едро това, което смятам, че е необходимо да се направи. Ръководството на СБП трябва да изработи основополагащи програми за развитието не просто на съюза, а на българската литература и особено за възстановяване на високия обществен статус на българския писател. Това включва най-общо искане държавата да приеме, примерно, закон за творческите фондове или за творческата дейност, в който да се определи как, за какво и в каква степен държавата ще подпомага българските писатели. Тази помощ да не бъде само на думи, а реална и достатъчна, за да се пишат и издават книги, да се списват литературни издания и да се води активен творчески живот. (Този закон е далеч по-необходим от прословутия закон за защита на българския език, защото не е редно българският писател да иска държавата да му свърши онова, което той по своята природа е натоварен да прави – да създава, развива и пази българския език! Но това само вметнато в скоби!) Необходима е реална програма за работата с младите писатели, за тяхното откриване, налагане, развитие и усъвършенстване. Важно е да се оценят съюзните издания (доколкото ги има) и особено бъдещето им като елемент от целите, които стоят пред нас. Трябва да знаем как ще се разпространява българската литература у нас, а и по света. Това не е никак маловажен или частен за всеки отделен автор проблем, а една от основите, върху които ще се възстанови българската литература. Българската литературна критика е почти умряла. Все още има критици, но не и критика. Това е нещо, с което не бива в никакъв случай да се примиряваме или да смятаме, че ще се реши от само себе си. Без критика няма литература, а и не може да има. Не е случайно, че през тези 25 години неолиберализмът съзнателно я унищожаваше, като я превръщаше в рекламна дейност и я ограничаваше до журиране на награди. Критиката умря и вече няма кой да проследи националния литературен процес, да открои акцентите в него, да отдели и означи важните събития, явления и тенденциите в него. Тъжно и страшно е да гледаш как в нашия съюз критиката е без критици и е заместена от рекламни отзиви, приятелски потупвания по рамо, сантиментални признания в любов, писани от писатели за писатели. Без критика няма как да се преодолее провинциалното равнище, а и неизбежните и нездрави амбиции на един или друг автор. Ето защо нужна е специална програма за възраждане на критиката и насочване на млади имена в нея. Знам, че нашият съюз е беден, че парите му са ограничени. Но има много важни и необходими неща, които могат да се направят още сега и без пари. Очертавайки по този начин кръга от проблеми, задачи и цели, които стоят пред българската литература и българския писател днес, мисля, че става очевидно в каква посока трябва да се промени Съюзът на българските писатели, кои трябва да са акцентите в работата му, а дори и кои трябва да са писателите, които да го ръководят в следващите четири години. Аз няма да свеждам качествата, които тези хора трябва да притежават до „младост”, „енергичност”, „мениджърски способности”. Нито ще искам да се регламентира и географията на тяхното местожителство. Защото съм убеден, че нашият съюз трябва да се ръководи от писатели – все едно дали са млади или стари. И то от сериозни и

98 значими писатели, които са изпълнени със съзнанието за новите отговорности, авторитетни са в държавата и обществото и тяхната дума се чува. А не от такива, за които ще се питаш кои са и какви са, понеже никой не ги знае. Моментът е изключително отговорен, бих казал дори съдбовен, за да се поддаваме на лични симпатии, групови пристрастия, амбиции за обсебване на съюза за лични интереси. Ако ние в нашия съюз не реабилитираме писателя и не отдадем дължимото на най-добрите от нас, ако не ги отличим и натоварим с отговорността, която по право им е отредена, как ще искаме другите да ни оценяват високо и да ни почитат. Нашите вътрешни критерии за литературна стойност и величина на таланта се пренасят автоматично в обществото и то започва да се държи с нас така, както ние се държим помежду си. Но най-важното е да осъзнаем, че неолибералното време приключва и че от нас зависи дали българската литература и българският писател отново ще бъдат на почит и уважение и ще си възвърнат народната любов. Всичко останало е игра на литература и писателство, провинциални амбиции и посредственост! Такава игра не подобава на сериозни и отговорни хора!

Худ. Ивайло Петров

"Тъжен клоун"

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2017