Моята вечна пролет

© 2011, Ширинай Досова, автор Превод: Наталия Ужакова Редактор: Светлана Вълкова Стилистичен редактор: Люба Никифорова Коректор: Уляна Василева Дизайн и предпечат: Йордан Пеянски ISBN 978-954-91394-7-1 Изд.N 91.392 2011, Издателство “Светлина на Балканите”, София

6

Ширинай Досова

„Отдавна Ти, Господи, си основал земята и дело на Твоите ръце са небесата. Те ще изчезнат, а Ти ще пребъдваш. Да! Те всички ще овехтеят като дреха; като облекло ще ги смениш и ще бъдат изменени. Но Ти си същият и Твоите години няма да се свършат” (Пс. 102:25-27). В нашия свят всичко е непостоянно и променящо се. Времето тече неумолимо и кара различните събития да се сменят. Едно поколение си отива, друго се ражда и сякаш няма нищо постоянно, стабилно, нищо, на което да можеш да се опреш, върху което да можеш да изграждаш живота си. Но съществува Онзи, Който стои над пространството и времето, Онзи Който е неизменен. Той не е само над света и извън света – Той е тук и сега. Той е с всеки един от нас във всяка точка от пространството и всеки момент от времето. Той е дошъл на земята. Тогава по непостижим начин вечното се съединява в Него с временното. „Словото стана плът и живя между нас” (Йоан 1:14). Той идва, за да освети със Себе Си нашия суетен живот, да го възвиси, да го изпълни с ново съдържание, да му придаде цел и смисъл. И ние можем да четем за Него не само в Евангелията. Можем да открием присъствието Му в нашия живот, като общуваме с Него, като виждаме делата Му в този свят и Неговото участие в скърбите и радостите на човека. „Иисус Христос е същият вчера днес и до века” (Евр. 13:8). За да потвърдя тази истина, искам да разкажа за своята съдба и за съдбите на онези хора, с които ме свърза животът.

Р

одена съм в Узбекистан в голямо мюсюлманско семейство. Баща ми беше таджик, а майка ми украинка и бяхме десет деца. Родителите на майка ми, моите баба и дядо, бяха православни. Нищо не ни говореха за Христос, но често ги виждах да се молят, особено баба ми. Помня я колко горчиво плачеше и казваше на майка ми: – Роди десет деца и нито едно от тях няма да е християнче! Каква голяма мъка! През 1941 г. баба ми и дядо ми се преселили в Узбекистан от Украйна заедно с моята майка и другите си деца поради така нареченото „спецпреселване на ЧСИР” (членове от семейства на изменници на родината): братът на майка ми Александър е бил „враг на народа” и е загинал, както милиони нещастни души по време на сталинския режим. От Украйна хората тогава са бягали в Америка и Канада. Дядо ми също е искал да замине с цялото си семейство, но е трябвало да пътуват с параход, а баба ми била много болна и си мислела, че по пътя ще умре, ще я изхвърлят в морето, а там ще я изядат рибите. Откакто са се установили в Узбекистан обаче, тя често повтаряше: „Ох, по-добре да ме беше изяла риба...” До Узбекистан са пътували цял месец във вагони, предназначени за говеда. Накрая са ги оставили сред полето под жарещото слънце и са ги заселили в бараки, наподобяващи обор. Хората умирали от глад, умирали като мухи най-често от коремен тиф. На първо време намирали спасение, като ядели костенурки от степта, но и те бързо свършили. Баба ми преди това никога не била виждала костенурки и ги наричала „змийски глави”. Така и не могла да свикне с това – всеки път, когато хвърляли жива костенурка във врящото котле и тя жалостиво изваждала главата си от корубата, баба ми припадала. Костенурки й се привиждали навсякъде и когато ведМОЯТА ВЕЧНА ПРОЛЕТ

7

8

Ширинай Досова

нъж извадила малка иконка на Божията майка, за да се помоли, и й се сторило, че и оттам я гледа костенурка, завинаги се отказала да яде костенурки. Вода също нямало и тогава започнал мор. Баба ми решила да избяга с най-малкия си син Фьодор в „родната си Украйна, в своя сладък край” – там и без това били останали три от децата им. Но в „сладкия край” я хванали и я пратили в затвор в Красноярск. Оттам също успяла да избяга. Денем се криела с малкия Фьодор, а нощем се придвижвали по гарите. След месец и половина като по чудо успяла да стигне до близките си в Узбекистан. За да оцелеят, продали всичко, каквото могли. Моята двадесетгодишна майка разменила за хляб всичките си красиви рокли, за които по-късно често си спомняше. Тя никога не забравяше онова обещание, което тогава си е дала: „Ако имам парче черен сух хляб, никога няма да кажа че съм гладна.” По това време в Узбекистан имало много военнопленници – немци, италианци, японци, – също окъсани и гладни, но освен това и жестоко бити. Страшно много хора умирали. Когато пристигали ешелони с военнопленници, им давали да ядат солена риба. След това те се втурвали към локвите с вода. Много от тях не успявали да станат и умирали. Труповете хвърляли в една яма. Но когато след смъртта на Сталин разбрали, че от Москва се очаква комисия да разследва случая, цяла нощ слагали кръстове по огромното поле, сякаш всеки пленник бил погребан отделно, че даже и с кръст. Чичо ми разказваше как е изравнявал огромен хълм в полето, осеян с човешки черепи. Веднъж когато водели военноплениците на работа под конвой през полето, един от тях се навел да откъсне малък домат и бил разстрелян на място. Майка ми после цял живот си спомняше за този домат, заради който е бил убит човек. В семейството на майка ми се е възпитавало изострено чувство за ценността на човешкия живот. Така моят дядо Степан Сидорович, бащата на майка ми, преживял трите войни и награден през царско време с „Георгиевски кръст”, се радваше на най-важното в живота си: през трите войни не беше убил нито един човек. „Георгиевски кръст” беше получил за това, че е скочил пръв в окопа на австрийците и те, уплашени от неочакваната му поява,

са се предали без нито един изстрел. За този кръст са му плащали по три рубли на месец, с които тогава е можело да се купи хубава крава. Дядо ми е бил физически много здрав – никой не е можел да го надвие не само в родното му село, но и във всички околни села. А когато на фронта дошли борци от някаква културна програма и най-силният предложил на войниците да си премерят силите, никой не се отзовал освен дядо ми, който след това разказваше: – Така го притиснах с ръце, че той започна жално да вика: „Момче, пусни ме.” Веднъж по време на партизанските акции дядо ми се срещнал очи в очи с един австрийски войник. Ръцете на двамата инстинктивно се насочили към оръжието, а после дядо бързо извадил от торбата хляб и го подал на австриеца, а той от своя страна извадил от торбата си парче сланина. Така седнали под дървото, хапнали хляб и сланина, а след това дядо ми казал: – Е, сега аз съм насам, а ти натам. И си тръгнали в различни посоки. Друг път, когато дядо ми пазел някакъв склад, към него допълзял вражески войник и хвърлил граната. Тя не се взривила и дядо извикал на уплашения до смърт човек: – Бягай, бързо бягай! – и стрелял два пъти във въздуха. Когато влизали в ръкопашен бой и с викове „Ура!” всички се хвърляли към неприятеля, дядо ми тичал с всички, но стрелял винаги само нагоре.

– Колко е хубаво, че не убих нито един човек! Та той е жива душа! Когато смъртта дойде за теб, какво ще правиш, ако си погубил чужда душа? – често повтаряше той. Ние, повлияни от филма „Чапаев”, в който героят от гражданската война Василий Иванович сечеше със сабя глави наред, се срамувахме, че дядо ни не е убил никого през войната. Мислехме го за страхлив и все му се присмивахме. Даже го поучавахме: – Дядо, това е такъв позор, а ти се хвалиш! Поне не разказвай на никого, че и на нас ще ни се смеят в училище. Днес бих паднала в нозете на моя смел дядо, който беше рискувал живота си, за да пощади чуждия. МОЯТА ВЕЧНА ПРОЛЕТ

9

10

Ширинай Досова

Дядо ми е бил войник, призован във войната да убива хора, но явно заповедите на Христос са били посети дълбоко в неговото сърце. Ако всички хора воюваха така, никога нямаше да има войни. Мисля, че затова Бог е опазил живота на дядо ми и е благословил семейството му: неговата съпруга и петте му деца, изпратени с него в голата степ на явна смърт, са оцелели. По онова време не е имало нито едно семейство, което да не загуби дете, в някои са умирали по три-четири едно след друго. Дядо ми не говореше много за своята вяра, обичаше усамотението, но често виждахме как, сричайки, чете голямата стара Библия. Съдбата му не е била лека: къде ли не е бил! Изселили са го дори в Сибир „проклетите Съвети”, защото е бил кмет на селото. Когато баща ми хвалеше Сталин, дядо ми, без да се крие, плюеше и казваше, че за портрета на Сталин няма място дори в тоалетната. Дядо ми живя 84 години. Преди да умре, се надигна от леглото и каза: – Ето, пред вратата стоят царе. Дошли са да ме вземат. И издъхна. Аз израснах на село, където живееха заселници: украинци, немци, руснаци, фини, корейци, азърбайджанци, българи, кримски татари, естонци, чеченци, гърци, карачаевци и евреи. Дори китаец имаше – местните го бяха нарекли с руското име Володя. В Китай е бил капитан на кораб, а при нас едва оцеля. Често молеше трактористите за керосин, изпиваше го и казваше: – Вие нищо не разбирате, керосинът лекува всички болести. Спомням си още карачаевеца дядо Абдула, когото децата много обичаха и ходеха при него да видят удивително красивите гълъби с мъхнати крачета. Той живееше в петметрова стаичка с глинен под, в която имаше само желязно легло, стол и голям дървен сандък, в който той подквасваше мляко за себе си. Около нас имаше големи села с таджики. Сигурно защото съм общувала с хора от различни народности, съвсем не понасям национализма във всичките му разновидности. Трябва да кажа, че около нас живееха не просто заселници, а най-добрите хора в страната – съвестни и работливи. Между тях имаше много известни хора, но тогава никой не се интересуваше от това. И мнозина от тях останаха безименни. Например в съ-

седното село беше изселен Рудолф Адолфович Керер, прекрасен пианист, доцент в Московската консерватория. Той беше играл във филма „Апасионата”. Там имаше такъв епизод: в квартирата на Горки влиза Ленин и слушайки „Апасионата” в изпълнение на Керер, го хвали. При нас горкият Керер месеше глина и правеше тухли. Местните хора си спомняха как тези измъчени заселници се събирали след тежката работа около стария радиоприемник и слушали някаква странна „провлачена” музика – класическа или оперна. Работели до изнемогване: не е лесно да се бере памук в тридесет-четиридесетградусова жега, когато трябва да прекосиш цялото поле, за да пийнеш от единствената ръждясала бъчва, пълна с гореща от слънцето вода. В нашето малко селско училище до VIII клас преподаваше изключителната учителка Елизавета Рудолфовна. Тя беше от аристократично семейство и владееше блестящо три езика. В Москва беше работила в Института за чужди езици, беше преподавала немски и френски, но явно не беше угодила на някого и я бяха изпратили при нас. Къде са всички тези хора днес? След „перестройката” с хиляди се преселиха в Германия, в Русия – кой където пожелае. Именно заселниците „разораха земята” със своите молитви и я подготвиха за проповедта на благовестието. Аз съм свидетел как днес много местни жители – таджики, узбеки, казаци, каракалпаци и киргизи – се обръщат към Христовата вяра и приемат Иисус Христос като свой личен Спасител. В нашето село останаха само няколко семейства заселници, напълно безпомощни, изложени на произвола на съдбата. Самотната седемдесетгодишна баба Мария се грижеше за своята столетна парализирана майка и непрекъснато плачеше за дърва: къде да ги намери, за да се стоплят, а най-важното – да суши пелените на майка си. На същата възраст баба Лена се грижеше за четиридесетгодишната си дъщеря Надя, която беше психично болна, често седеше на земята, мърмореше нещо, смееше се и посипваше главата си с пясък. А нашата съседка финландката Еди, която беше директор на детска градина, след „перестройката” остана без работа и без пенсия. Тя имаше само едно средство за оцеляване – кравата.

МОЯТА ВЕЧНА ПРОЛЕТ

11