Prozoretz 5 2014 Блажени гладните и жадните за правда

Когато една колега на сина ми се възмутила от това, че вечер кафенетата в центъра на София са пълни с младежи без морални ценности, с разюздано поведение, синът ми я попитал: „Какво е морал и кой го определя?“ Тя отговорила, че всеки човек, ако е психически здрав, има поне някаква представа какво е морал в традиционния, общочовешкия смисъл. Тогава той продължил с въпросите си: „Има ли един върховен морал? Или всеки определя своя собствен морал? Ако е вярно второто, как можем да говорим за морал, когато той се определя от самите нас?“ Същият въпрос е валиден и за правдата: „Има ли една върховна правда, или всеки определя своята собствена правда? Как можем да говорим за правдата, ако тя се диктува от самите нас?“ Нашата правда е подвластна на собствените ни ин-

тереси. Дори да сме честни хора, да обичаме правдата, ако нашата правда не е съгласувана с върховната Божия правда, тя е осакатена и несъвършена. Нещо повече – опасна е за самите нас и за хората около нас. Ако разгледате бракоразводните дела и делата за делба на наследство в който и да било съд в България, ще се уверите, че и двете страни обикновено се борят за правдата. Всеки за своята. И при това всяка страна унищожава както себе си, така и противника си. Ще прочетете повече за тези тенденции в статията на Весела Спасова „Личната правда съсипва“. Според Игор Бандура, автора на статията „Още един ориентир“, правдата на Бога се определя от Неговата божествена природа, от Неговата любов и святост. Тя е съвършена. Всъщност Божията правда или праведност не е недостъпна за хо-

рата, тя може да стане достояние на всеки. Божията праведност ни се дава чрез Иисус Христос. Той променя идващите при Него със смирение и покаяние, премахва нашата правда, която в действителност е неправда, и ни дава Своята праведност, която прави щастливи нас самите и хората около нас. Ако все още не сме зажаднели за Божията правда, нека се молим на Господ да ни даде глад и жажда за нея. И колкото повече хора в България поискат да следват Божията, а не своята правда, толкова по-благословен и благополучен ще бъде животът ни и като народ.

Когато една колега на сина ми се възмутила от това, че вечер кафенетата в центъра на София са пълни с младежи без морални ценности, с разюздано поведение, синът ми я попитал: „Какво е морал и кой го определя?“ Тя отговорила, че всеки човек, ако е психически здрав, има поне някаква представа какво е морал в традиционния, общочовешкия смисъл. Тогава той продължил с въпросите си: „Има ли един върховен морал? Или всеки определя своя собствен морал? Ако е вярно второто, как можем да говорим за морал, когато той се определя от самите нас?“ Същият въпрос е валиден и за правдата: „Има ли една върховна правда, или всеки определя своята собствена правда? Как можем да говорим за правдата, ако тя се диктува от самите нас?“ Нашата правда е подвластна на собствените ни ин-

тереси. Дори да сме честни хора, да обичаме правдата, ако нашата правда не е съгласувана с върховната Божия правда, тя е осакатена и несъвършена. Нещо повече – опасна е за самите нас и за хората около нас. Ако разгледате бракоразводните дела и делата за делба на наследство в който и да било съд в България, ще се уверите, че и двете страни обикновено се борят за правдата. Всеки за своята. И при това всяка страна унищожава както себе си, така и противника си. Ще прочетете повече за тези тенденции в статията на Весела Спасова „Личната правда съсипва“. Според Игор Бандура, автора на статията „Още един ориентир“, правдата на Бога се определя от Неговата божествена природа, от Неговата любов и святост. Тя е съвършена. Всъщност Божията правда или праведност не е недостъпна за хо-

рата, тя може да стане достояние на всеки. Божията праведност ни се дава чрез Иисус Христос. Той променя идващите при Него със смирение и покаяние, премахва нашата правда, която в действителност е неправда, и ни дава Своята праведност, която прави щастливи нас самите и хората около нас. Ако все още не сме зажаднели за Божията правда, нека се молим на Господ да ни даде глад и жажда за нея. И колкото повече хора в България поискат да следват Божията, а не своята правда, толкова по-благословен и благополучен ще бъде животът ни и като народ.

лаженствата в Проповедта на планината подлагат на сериозна ревизия нашата представа за това, какво е щастие и как се постига то. За да ни помогне да разберем дали се приближаваме към щастието, или се отдалечаваме от него, Христос ни предлага определени ориентири. Те не са външни, като пътните знаци, а са у нас – в онова, към което се стреми душата ни. При блаженството, свързано с насищането с правда, ориентирът говори за силен глад и непоносима жажда. Блажени гладните и жадните за правда. Тук не става дума за обичайното желание да хапнеш и да изпиеш чаша вода. Това е вътрешна потребност, изострена до своя предел. Питайте някой много гладен или жаден човек какво иска

повече от всичко. Не е трудно да предвидите отговора. Би било странно, ако човек, който в продължение на няколко дни изпитва жажда, в отговор на въпроса ви започне да разсъждава за нещо друго освен за вода. Цялото му същество крещи: „Дайте ми да пия!” Ако някой изпитва глад и това усещане го гризе отвътре, единствената му мисъл е за късче хляб.

Вечното търсене Христос говори за една остра потребност: „Блажени гладните и жадните за правда.” Той кара всеки от нас

да си зададе въпроса: „Какво искам повече от всичко в живота? Днес. Тук и сега!” Какво ми идва първо наум, когато получавам възможност да придобия нещо, което действително ще ме удовлетвори, ще ми донесе вътрешна радост и ще ме направи истински щастлив? Честният отговор ще бъде най-добрият показател за това, вървя ли към щастието, или не. Измамата на сатана се състои в умението му да притъпи нашите чувства и нуждата ни от Бога, да заглуши чувството ни на глад и жажда с всякакви заместители. Например с какво щяха да се хранят вашите деца, ако не контролирахте храната им? Щяха да се тъпчат със сладкиши, с чипсове и да пият кока-кола. Насища ли това? Не. Но създава усещане за ситост. Не ти се яде повече, не ми-

слиш за ядене и всичко изглежда наред. А какво става в организма? Нарушава се обмяната на веществата, настъпват смущения във функцията на различните органи и започват болестите. Ако позволим на децата да ядят само това, което искат, едва ли ще доживеят юношеска възраст. Много хора днес живеят така, сякаш нищо не им трябва. Те са самодоволни и им се струва, че не се нуждаят от Бога. Защо е така? Значи ли това, че наистина в живота им всичко е наред? А може би сатана ги е измамил и те притъпяват чувството си на глад с лакомствата на този свят и повече не усещат нито глад, нито жажда? Дори не им хрумва, че умират. Господ казва: „Защото две злини извърши Моят народ: Мене, източника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми, които не могат да държат вода” (Йер. 2:13).

дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, от неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Йоан 7:37-38).

Всеки човек изпитва жажда за Бога, но когато сатана ни мами, ние не я усещаме и докато мислим, че вървим към щастието, всъщност умираме. Чувството на жажда за Бога е заложено у нас от създаването на света – въпросът е с какво се опитваме да го удовлетворяваме. Чрез пророк Исая Бог задава на хората въпроса: „Защо да давате сребро за онова, което не е хляб, и припечеленото си – за онова, което не насища?” И предлага алтернатива: „Послушайте Ме внимателно и яжте каквото е добро, и душата ви да се наслади с тлъстина” (Ис. 55:2). Призивът на Бога е ясен: „Вие, които жадувате! Елате всички при водите; дори и вие, които нямате сребро, елате, купувайте и яжте” (Ис. 55:1). А Христос казва: „Който е жаден, да

по-късно разширен от неговите синове и други князе, който се нарича „Руска правда”. Този текст постановява „правилата за съд и наказанията за убийства и обиди на гражданите”. В него се определят редът, по който да се събират данъците, и правото за наследяване на имущество. Най-вече тук се разглеждат случаите на обиди и вреди, нанасяни от едни хора на други. В това се състои идеята за правдата. На практика се има предвид праведността. Преводачите на Библията тогава не виждат проблем в това, да използват думата „правда” за превод на гръцкото dikaiosu,nh, което означава „праведност”. Блажени гладните и жадните за праведност. Тук става дума не просто за взаимоотношения меж-

Верният превод Всъщност в повечето съвременни преводи на Новия Завет думата „правда” е заменена с „праведност”: „Блажени гладните и жадните за праведност.” В оригинала на старогръцки е използвана думата „праведност”. Възниква въпросът защо в Синодалното издание на руската (и българската) Библия преводачите са избрали думата „правда“ вместо „праведност”? Когато християнството идва в Киевска Рус, в понятието за правда всъщност се подразбира представата за праведност. Запазен е документ, съставен от Ярослав Мъдри и

ду хората и за това, как да се решат противоречията между обиждащия и обидения. Става дума за взаимоотношенията между нас и Бога. Ние сме съгрешили и сме оскърбили Божията святост, ние сме виновни – как да се оправдаем пред Него? Как да се върнем към праведността? Кой ще ни обяви за праведни? Именно за това говори Христос.

Няколко аспекта на праведността Идеята за праведността има няколко аспекта. Първо, това е нашето състояние пред Бога. Ние сме праведни или грешни, оправдани или виновни. Второ, това е праведният живот, постъпки, поведение. Онзи, който живее така, хората определят като „праведен човек”. Трето, става

дума за взаимоотношенията с другите, за онова, което се характеризира с понятието справедливост. В това блаженство Христос говори за главното – за нашето състояние пред Бога. Ако сме праведни пред Бога, естествено, ще постъпваме праведно и ще се отнасяме към другите хора справедливо. Нашата дълбока потребност от оправдание пред Бога е отглас от състоянието на човека в Едемската градина и от трагедията на грехопадението. Спомнете си: откъде е този стремеж към правда (праведност)? В Едем сатана идва при първите хора и подлага на съмнение правдивостта на Бога, Неговата правда, праведност. Помните ли лукавия въпрос: „Истина ли каза Бог?” (Бит. 3:1). Тогава човек започва да се съмнява.

лаженствата в Проповедта на планината подлагат на сериозна ревизия нашата представа за това, какво е щастие и как се постига то. За да ни помогне да разберем дали се приближаваме към щастието, или се отдалечаваме от него, Христос ни предлага определени ориентири. Те не са външни, като пътните знаци, а са у нас – в онова, към което се стреми душата ни. При блаженството, свързано с насищането с правда, ориентирът говори за силен глад и непоносима жажда. Блажени гладните и жадните за правда. Тук не става дума за обичайното желание да хапнеш и да изпиеш чаша вода. Това е вътрешна потребност, изострена до своя предел. Питайте някой много гладен или жаден човек какво иска

повече от всичко. Не е трудно да предвидите отговора. Би било странно, ако човек, който в продължение на няколко дни изпитва жажда, в отговор на въпроса ви започне да разсъждава за нещо друго освен за вода. Цялото му същество крещи: „Дайте ми да пия!” Ако някой изпитва глад и това усещане го гризе отвътре, единствената му мисъл е за късче хляб.

Вечното търсене Христос говори за една остра потребност: „Блажени гладните и жадните за правда.” Той кара всеки от нас

да си зададе въпроса: „Какво искам повече от всичко в живота? Днес. Тук и сега!” Какво ми идва първо наум, когато получавам възможност да придобия нещо, което действително ще ме удовлетвори, ще ми донесе вътрешна радост и ще ме направи истински щастлив? Честният отговор ще бъде най-добрият показател за това, вървя ли към щастието, или не. Измамата на сатана се състои в умението му да притъпи нашите чувства и нуждата ни от Бога, да заглуши чувството ни на глад и жажда с всякакви заместители. Например с какво щяха да се хранят вашите деца, ако не контролирахте храната им? Щяха да се тъпчат със сладкиши, с чипсове и да пият кока-кола. Насища ли това? Не. Но създава усещане за ситост. Не ти се яде повече, не ми-

слиш за ядене и всичко изглежда наред. А какво става в организма? Нарушава се обмяната на веществата, настъпват смущения във функцията на различните органи и започват болестите. Ако позволим на децата да ядят само това, което искат, едва ли ще доживеят юношеска възраст. Много хора днес живеят така, сякаш нищо не им трябва. Те са самодоволни и им се струва, че не се нуждаят от Бога. Защо е така? Значи ли това, че наистина в живота им всичко е наред? А може би сатана ги е измамил и те притъпяват чувството си на глад с лакомствата на този свят и повече не усещат нито глад, нито жажда? Дори не им хрумва, че умират. Господ казва: „Защото две злини извърши Моят народ: Мене, източника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми, които не могат да държат вода” (Йер. 2:13).

дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, от неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Йоан 7:37-38).

Всеки човек изпитва жажда за Бога, но когато сатана ни мами, ние не я усещаме и докато мислим, че вървим към щастието, всъщност умираме. Чувството на жажда за Бога е заложено у нас от създаването на света – въпросът е с какво се опитваме да го удовлетворяваме. Чрез пророк Исая Бог задава на хората въпроса: „Защо да давате сребро за онова, което не е хляб, и припечеленото си – за онова, което не насища?” И предлага алтернатива: „Послушайте Ме внимателно и яжте каквото е добро, и душата ви да се наслади с тлъстина” (Ис. 55:2). Призивът на Бога е ясен: „Вие, които жадувате! Елате всички при водите; дори и вие, които нямате сребро, елате, купувайте и яжте” (Ис. 55:1). А Христос казва: „Който е жаден, да

по-късно разширен от неговите синове и други князе, който се нарича „Руска правда”. Този текст постановява „правилата за съд и наказанията за убийства и обиди на гражданите”. В него се определят редът, по който да се събират данъците, и правото за наследяване на имущество. Най-вече тук се разглеждат случаите на обиди и вреди, нанасяни от едни хора на други. В това се състои идеята за правдата. На практика се има предвид праведността. Преводачите на Библията тогава не виждат проблем в това, да използват думата „правда” за превод на гръцкото dikaiosu,nh, което означава „праведност”. Блажени гладните и жадните за праведност. Тук става дума не просто за взаимоотношения меж-

Верният превод Всъщност в повечето съвременни преводи на Новия Завет думата „правда” е заменена с „праведност”: „Блажени гладните и жадните за праведност.” В оригинала на старогръцки е използвана думата „праведност”. Възниква въпросът защо в Синодалното издание на руската (и българската) Библия преводачите са избрали думата „правда“ вместо „праведност”? Когато християнството идва в Киевска Рус, в понятието за правда всъщност се подразбира представата за праведност. Запазен е документ, съставен от Ярослав Мъдри и

ду хората и за това, как да се решат противоречията между обиждащия и обидения. Става дума за взаимоотношенията между нас и Бога. Ние сме съгрешили и сме оскърбили Божията святост, ние сме виновни – как да се оправдаем пред Него? Как да се върнем към праведността? Кой ще ни обяви за праведни? Именно за това говори Христос.

Няколко аспекта на праведността Идеята за праведността има няколко аспекта. Първо, това е нашето състояние пред Бога. Ние сме праведни или грешни, оправдани или виновни. Второ, това е праведният живот, постъпки, поведение. Онзи, който живее така, хората определят като „праведен човек”. Трето, става

дума за взаимоотношенията с другите, за онова, което се характеризира с понятието справедливост. В това блаженство Христос говори за главното – за нашето състояние пред Бога. Ако сме праведни пред Бога, естествено, ще постъпваме праведно и ще се отнасяме към другите хора справедливо. Нашата дълбока потребност от оправдание пред Бога е отглас от състоянието на човека в Едемската градина и от трагедията на грехопадението. Спомнете си: откъде е този стремеж към правда (праведност)? В Едем сатана идва при първите хора и подлага на съмнение правдивостта на Бога, Неговата правда, праведност. Помните ли лукавия въпрос: „Истина ли каза Бог?” (Бит. 3:1). Тогава човек започва да се съмнява.

Вместо да вижда източника и основата на всичките си взаимоотношения единствено в самия Бог, той подозира, че има нещо освен Бога, извън Бога. Какво е то? Някакво познаване на доброто и злото, внасящо в живота на човека ново измерение, което ще разкрие напълно способностите му и ще го направи щастлив. В тази древна и особено важна библейска история можем да видим важен урок. В основата на нашата неправедност (неправда) лежи недоверието към Бога. Човек измества погледа си от праведния, свят, любещ Бог към нещо извън Него – към въпроса какво е злото и какво е доброто. След грехопадението на мястото на откритите взаимоотношения с Бога, градени на доверие и послушание, идва нашето собствено разбиране, базирано върху познаването на доброто и злото. Как се отразява това върху стремежа ни към праведност и върху целия ни живот?

Три категории хора Има три категории хора. Едни виждат в живота най-вече злото. Струва им се, че злото тържествува. С това оправдават своето безбожие,

атеизма си. Много от тях обосновават собственото си зло с това, че злото управлява света. Тук няма нито праведност, нито добро, нито справедливост. Който открадне повече, който е по-коварен, е по-голям късметлия, успял е и е щастлив. Други (и те са мнозинство) са подобни на Адам и Ева след грехопадението, когато се скриват в храстите. Те виждат, от една страна, злото, от друга, доброто, но не разбират какво е съотношението между тях и не могат да определят на коя страна да застанат. Постоянно „се крият в храстите“. Животът им е изпълнен с онези чувства, които изпитват първите хора след грехопадението. Това е страхът. Страхът пред утрешния ден, пред смъртта, пред вечната участ. Това е чувството за вина. Искаш да го премахнеш, а то като ръжда разяжда душата ти и като тежък чук удря по съвестта ти: „Виновен си!“ Хората живеят в такова състояние, опитват се да се откъснат от страха, да заглушат съвестта, да изкоренят вината, да я прехвърлят върху другите – върху родители, общество, държава, Бог, – но така и не излизат от затворения кръг на страха, вината и осъждението. Трети обичат доброто. Опитват се да постоянстват в него, да се стремят към него. И със своето добро да се оправдаят пред Бога. Именно такива са фарисеите от времето, когато Иисус Христос живее на земята. Самото понятие за фарисейството е свързано с представата за праведност и оправдание. Цялата система от възгледи на фарисеите, всичките им стремежи, смисълът на тяхното съществуване са насочени към търсенето на праведност, към желанието да се върнат при първоначалните отношения с Бога, изгубени в Едемската градина. Но как оценява Бог подобни стремежи и старания? Отговора откриваме в характеристиката, която ап. Павел дава на такива хора в Посланието към

римляните: „Свидетелствам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те не се покориха на Божията правда“ (10:2-3). Пророк Исая пише за нашата праведност: „Всички ние станахме като нечист човек и всяка наша правда – като зацапана дреха; и всички посърнахме като лист, и беззаконията ни като вятър ни отнасят“ (64:6). Можехме да се възхитим на древната еврейска поетичност, ако тук не ставаше дума за нашия живот. Страшно е да си представим, че сме подобни на увехнал лист, който вятърът отнася към вечното осъждение.

която се простира към грешника, тогава говорим за праведност. Бог насочва към човека Своята любов и го призовава към Себе Си. Той казва: „Ела, яж и пий.” Ние чуваме тези думи и разбираме, че това са взаимоотношения, основани на любов. Оправданието не е просто формален юридически акт, не е просто документ или известие. Бог ни придава Христовата праведност и това означава, че ни кани да общуваме с Него, връща ни при Себе Си. Той ни прави други и сам удовлетворява нашата потребност от Него, от правдата (праведността).

бъдещето. Но тъй като Ти ми каза това и ми го каза с любов, просто ще Те следвам. Доверявам ти се.“ Ето какво очаква от нас Господ! Той иска да престанем да се ориентираме само по това, което е добро и което е зло в живота ни, да спрем да възприемаме Него единствено като източник на блага, необходими за съществуването ни. Важно е да се издигнем по-високо, да погледнем към самия Бог и да си отговорим на основния въпрос: какво иска най-много нашето сърце. Не, не блага. Сърцето ни иска самия Бог. Жадуваме да се

По-високо от доброто и злото Бог е по-високо от нашето разбиране за доброто и злото. Затова, когато се въплъщава на земята, Той не застава на страната на фарисеите. Христос не поддържа техните закони, порядки, проповеди. Нещо повече, Той често е в конфликт с тях, по-точно те – с Него. Но когато се обръща към хората, изморени от праведността, към която призовават книжниците и фарисеите, Христос казва: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.” Пред хората стои Месия и те интуитивно усещат, че самото блаженство не е в жаждата и глада, дори не в насищането, а във факта, че Той е пред тях и е готов да им даде това, от което толкова се нуждаят. Правдата на Бога се определя не от доброто и злото, а от Неговата божествена природа, от Неговата любов и святост. Как може да се определи понятието за праведност? Какво означава, че Бог е праведен? Може би праведността е съчетание на Божията святост и Божията любов. Когато Божията святост, неспособна да търпи какъвто и да било грях, се съчетава с Божията любов,

Пътят към блаженството Животът в Божията праведност е живот на доверие към Бога. Той обича и оправдава грешника. Оправдава мен и вас! Когато не задаваме повече въпроси; когато спираме да се съмняваме; когато сме озадачени не от това, което можем ние, а от онова, на което е способен Бог; когато чуваме Неговия глас, обърнат към нашето съзнание и нашата съвест; когато откликваме и казваме: „Господи, не всичко разбирам, не знам как ще стане това, понякога се съмнявам, понякога се страхувам да мисля за

върнем към онези взаимоотношения, които Адам и Ева (и ние в тях) са изгубили. Искаме да се откъснем от властта на греха и от безизходицата на живота си и да се върнем към състоянието, в което доверието поражда любов, а любовта води до откритост и радост. Към това, което ние наричаме щастие, а Божието Слово – блаженство.

Истинската праведност В Библията се казва, че нашата праведност е Христос (I Кор. 1:30). Заслужава си да повярваме на Бога

и Неговото Слово – Слово за това, че Иисус Христос е взел върху Себе Си нашите грехове и е разпънат на голготския кръст заради нас. Той умира като праведник за беззаконници. Христос е нашето оправдание! В Иисус Христос Бог оправдава грешника. Оправдава онзи, който вярва в Христос; който не гледа нито към доброто, нито към злото в живота; който не извинява себе си в своето зло и в греха си, но и не се опитва да достигне Бога, като придобие по-добър живот чрез своето добро. Онзи, който идва с молитва при Бога и Му казва: „Господи, щом си дал единородния Си Син като умилостивителна жертва за моите грехове, аз приемам Твоя дар. Аз вярвам. Не разбирам всичко, което е станало на Голгота. Когато гледам голготския кръст, си задавам много въпроси: кое тук е добро, а кое – зло, къде е справедливостта, а къде – несправедливостта. По човешки на Голгота всичко е несправедливо. Но нима Божията справедливост не се проявява в човешката несправедливост? Нима Божията любов не засиява най-ярко, когато злото оголва цялата си същност и се открива в целия си ужас?“ Ние трябва да избягваме изкушението, предложено от сатана – онова робство на познанието за добро и зло, в което сме принуждавани да живеем, – и да се устремяваме към самия Христос, да приемаме Неговата любов и да Му вярвяме. Тогава ще се наситим, ще изпитаме радост и блаженство, ще узнаем, че Христос е нашето оправдание и само чрез Него се удовлетворяват гладните и жадните за правда. Ние жадуваме и гладуваме за Него, към Него се стремим, в Него е нашето щастие. „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.”

Вместо да вижда източника и основата на всичките си взаимоотношения единствено в самия Бог, той подозира, че има нещо освен Бога, извън Бога. Какво е то? Някакво познаване на доброто и злото, внасящо в живота на човека ново измерение, което ще разкрие напълно способностите му и ще го направи щастлив. В тази древна и особено важна библейска история можем да видим важен урок. В основата на нашата неправедност (неправда) лежи недоверието към Бога. Човек измества погледа си от праведния, свят, любещ Бог към нещо извън Него – към въпроса какво е злото и какво е доброто. След грехопадението на мястото на откритите взаимоотношения с Бога, градени на доверие и послушание, идва нашето собствено разбиране, базирано върху познаването на доброто и злото. Как се отразява това върху стремежа ни към праведност и върху целия ни живот?

Три категории хора Има три категории хора. Едни виждат в живота най-вече злото. Струва им се, че злото тържествува. С това оправдават своето безбожие,

атеизма си. Много от тях обосновават собственото си зло с това, че злото управлява света. Тук няма нито праведност, нито добро, нито справедливост. Който открадне повече, който е по-коварен, е по-голям късметлия, успял е и е щастлив. Други (и те са мнозинство) са подобни на Адам и Ева след грехопадението, когато се скриват в храстите. Те виждат, от една страна, злото, от друга, доброто, но не разбират какво е съотношението между тях и не могат да определят на коя страна да застанат. Постоянно „се крият в храстите“. Животът им е изпълнен с онези чувства, които изпитват първите хора след грехопадението. Това е страхът. Страхът пред утрешния ден, пред смъртта, пред вечната участ. Това е чувството за вина. Искаш да го премахнеш, а то като ръжда разяжда душата ти и като тежък чук удря по съвестта ти: „Виновен си!“ Хората живеят в такова състояние, опитват се да се откъснат от страха, да заглушат съвестта, да изкоренят вината, да я прехвърлят върху другите – върху родители, общество, държава, Бог, – но така и не излизат от затворения кръг на страха, вината и осъждението. Трети обичат доброто. Опитват се да постоянстват в него, да се стремят към него. И със своето добро да се оправдаят пред Бога. Именно такива са фарисеите от времето, когато Иисус Христос живее на земята. Самото понятие за фарисейството е свързано с представата за праведност и оправдание. Цялата система от възгледи на фарисеите, всичките им стремежи, смисълът на тяхното съществуване са насочени към търсенето на праведност, към желанието да се върнат при първоначалните отношения с Бога, изгубени в Едемската градина. Но как оценява Бог подобни стремежи и старания? Отговора откриваме в характеристиката, която ап. Павел дава на такива хора в Посланието към

римляните: „Свидетелствам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те не се покориха на Божията правда“ (10:2-3). Пророк Исая пише за нашата праведност: „Всички ние станахме като нечист човек и всяка наша правда – като зацапана дреха; и всички посърнахме като лист, и беззаконията ни като вятър ни отнасят“ (64:6). Можехме да се възхитим на древната еврейска поетичност, ако тук не ставаше дума за нашия живот. Страшно е да си представим, че сме подобни на увехнал лист, който вятърът отнася към вечното осъждение.

която се простира към грешника, тогава говорим за праведност. Бог насочва към човека Своята любов и го призовава към Себе Си. Той казва: „Ела, яж и пий.” Ние чуваме тези думи и разбираме, че това са взаимоотношения, основани на любов. Оправданието не е просто формален юридически акт, не е просто документ или известие. Бог ни придава Христовата праведност и това означава, че ни кани да общуваме с Него, връща ни при Себе Си. Той ни прави други и сам удовлетворява нашата потребност от Него, от правдата (праведността).

бъдещето. Но тъй като Ти ми каза това и ми го каза с любов, просто ще Те следвам. Доверявам ти се.“ Ето какво очаква от нас Господ! Той иска да престанем да се ориентираме само по това, което е добро и което е зло в живота ни, да спрем да възприемаме Него единствено като източник на блага, необходими за съществуването ни. Важно е да се издигнем по-високо, да погледнем към самия Бог и да си отговорим на основния въпрос: какво иска най-много нашето сърце. Не, не блага. Сърцето ни иска самия Бог. Жадуваме да се

По-високо от доброто и злото Бог е по-високо от нашето разбиране за доброто и злото. Затова, когато се въплъщава на земята, Той не застава на страната на фарисеите. Христос не поддържа техните закони, порядки, проповеди. Нещо повече, Той често е в конфликт с тях, по-точно те – с Него. Но когато се обръща към хората, изморени от праведността, към която призовават книжниците и фарисеите, Христос казва: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.” Пред хората стои Месия и те интуитивно усещат, че самото блаженство не е в жаждата и глада, дори не в насищането, а във факта, че Той е пред тях и е готов да им даде това, от което толкова се нуждаят. Правдата на Бога се определя не от доброто и злото, а от Неговата божествена природа, от Неговата любов и святост. Как може да се определи понятието за праведност? Какво означава, че Бог е праведен? Може би праведността е съчетание на Божията святост и Божията любов. Когато Божията святост, неспособна да търпи какъвто и да било грях, се съчетава с Божията любов,

Пътят към блаженството Животът в Божията праведност е живот на доверие към Бога. Той обича и оправдава грешника. Оправдава мен и вас! Когато не задаваме повече въпроси; когато спираме да се съмняваме; когато сме озадачени не от това, което можем ние, а от онова, на което е способен Бог; когато чуваме Неговия глас, обърнат към нашето съзнание и нашата съвест; когато откликваме и казваме: „Господи, не всичко разбирам, не знам как ще стане това, понякога се съмнявам, понякога се страхувам да мисля за

върнем към онези взаимоотношения, които Адам и Ева (и ние в тях) са изгубили. Искаме да се откъснем от властта на греха и от безизходицата на живота си и да се върнем към състоянието, в което доверието поражда любов, а любовта води до откритост и радост. Към това, което ние наричаме щастие, а Божието Слово – блаженство.

Истинската праведност В Библията се казва, че нашата праведност е Христос (I Кор. 1:30). Заслужава си да повярваме на Бога

и Неговото Слово – Слово за това, че Иисус Христос е взел върху Себе Си нашите грехове и е разпънат на голготския кръст заради нас. Той умира като праведник за беззаконници. Христос е нашето оправдание! В Иисус Христос Бог оправдава грешника. Оправдава онзи, който вярва в Христос; който не гледа нито към доброто, нито към злото в живота; който не извинява себе си в своето зло и в греха си, но и не се опитва да достигне Бога, като придобие по-добър живот чрез своето добро. Онзи, който идва с молитва при Бога и Му казва: „Господи, щом си дал единородния Си Син като умилостивителна жертва за моите грехове, аз приемам Твоя дар. Аз вярвам. Не разбирам всичко, което е станало на Голгота. Когато гледам голготския кръст, си задавам много въпроси: кое тук е добро, а кое – зло, къде е справедливостта, а къде – несправедливостта. По човешки на Голгота всичко е несправедливо. Но нима Божията справедливост не се проявява в човешката несправедливост? Нима Божията любов не засиява най-ярко, когато злото оголва цялата си същност и се открива в целия си ужас?“ Ние трябва да избягваме изкушението, предложено от сатана – онова робство на познанието за добро и зло, в което сме принуждавани да живеем, – и да се устремяваме към самия Христос, да приемаме Неговата любов и да Му вярвяме. Тогава ще се наситим, ще изпитаме радост и блаженство, ще узнаем, че Христос е нашето оправдание и само чрез Него се удовлетворяват гладните и жадните за правда. Ние жадуваме и гладуваме за Него, към Него се стремим, в Него е нашето щастие. „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.”

ъщо и на онези, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча: „Двама души влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар. Фарисеят, като застана, молеше се в себе си така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора – грабители, неправедници, прелюбодейци – или като този митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобивам.” А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; а се удряше в гърдите и казваше: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” Казвам ви, че този отиде у дома си оправдан повече, отколкото онзи; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:9–14).

От всички видове лъжи самоизмамата е най-страшна. Ако някой се опитва да те излъже, можеш да предприемеш някакви мерки, за да предотвратиш действията му. Но ако лъжеш сам себе си, какви мерки можеш да предприемеш? Тогава приличаш на крепост, чийто враг тайно е влязъл вътре и е станал неин комендант. В какво се състои основната грешка на фарисея? Той е с измамна представа за своята личност, има прекалено добро мнение за себе си. От една страна, е прав, като казва на Бога, че не е „като другите хора – грабители, неправедници, прелюбодейци – или като този митар”. И въпреки това се лъже – не се вижда такъв, какъвто го вижда Бог. Смята се за добър, богат, щастлив, праведен. А за Бога е беден, гол, жалък, грешен. Каква огромна разлика в представите! Самоизмамата на фарисея е толкова силна, че преминава в увереност. Прочетохме,

че Господ разказва тази притча на хората, „които бяха убедени в себе си”. Ето защо самоизмамата на фарисея е така страшна. В какво се състои основното преимущество на бирника? Той наистина е бирник и грешник. Ако в молитвата си се определя като грешник, е напълно прав. Но при него има нещо благословено – не мами себе си. Той се вижда с очите на Бога. Затова моли милост от Него. И я получава. Бирникът се прибира вкъщи по-оправдан от фарисея. Хиляди хора са под проклятието на самоизмамата. Някаква хипноза е завладяла човечеството. Самоизмамата е опасна с това, че ни е присъща. Тя не е нещо, в което изпадаме от време на време, не, тя е частица от нашата природа, сляла се е с нея. Човекът е престанал да вижда себе си такъв, какъвто е. Първо змията излъгва нашите предци, а сега хората лъжат себе си. Дори тези, които с ужас биха отхвърлили възможността

да излъжат ближния си, охотно и често мамят самите себе си. Започват да го правят още на млади години, а когато остареят, самоизмамата до такава степен ги е завладяла, че не могат да се освободят от мрежите й. Годините минават, а самоизмамата не ги оставя. Така умират, лъжейки себе си. Свещеното Писание ни дава няколко примера за най-страшната самоизмама. Фарисеят се лъже жестоко за своя вътрешен човек. Той смята, че е праведен, а е грешен, мисли, че е угоден на Бога, а е неугоден, убеден е, че е готов за небето, а се е запътил към ада. И друг човек от водещите фигури в Стария Завет лъже себе си – цар Давид. Той извършва голям грях, но не вижда това. Когато при него идва пророк Натан и чрез притча говори за греха му, Давид не може да го разбере. Натан му разказва за богат човек, който имал

много добитък, но когато се наложило да сготви обяд за своя гост, не взел агне от своето стадо, а поискал агнето на бедняка, който нямал нищо друго освен това агне и много го обичал. Когато чува за тази долна постъпка, Давид се разгневява и казва: „Жив ми Господ! Смърт заслужава онзи човек, който е извършил това” (II Цар. 12:5). Давид не предполага, че самият той е този богат човек, който има достатъчно жени и наложници, но когато вижда единствената жена на верен свой войник, я пожелава и за да я има, убива този войник чрез меча на враговете си. Като гръм от ясно небе се стоварват върху него думите на Божия човек: „Ти си онзи човек” (II Цар. 12:7). Ужасно е до каква степен човекът може да бъде сляп по отношение на самия себе си. Самоизмамата е толкова подмолна и силна, че й се поддават дори апостолите и особено първият от тях – Петър (Мат.

26:31–35). Иисус преди смъртта Си каз-

ва на учениците: „Всички вие ще се съблазните поради Мене през тази нощ.” Петър с възмущение заявява: „Дори всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня.” А Иисус отвръща: „Истина ти казвам, че тази нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене.” Петър продължава ядосан: „Ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе. Същото рекоха и всички ученици.” Но колко слепи се оказват учениците за себе си! Те не познават дълбочината на своята греховност, която се открива по-късно. Е, ако онези дванадесет мъже са се излъгали така, не се ли лъжем и ние? Свещеното Писание говори не само за отделни личности, а и за цяла църква, която също се поддава на самоизмама. „И на ангела на Лаодикийската църква напиши: „Така казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: „Зная твоите дела: ти не

си нито студен, нито горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те избълвам от устата Си. Защото казваш: „Богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая“, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откр. 3:14-17). Така се лъже църквата по време на апостолските времена. А днес? Колко боли, когато виждаш църкви с добро мнение за себе си, доволни от своето устройство и от многобройните си членове! Отвън – блясък, а вътре е гнило. Гнилото обаче не забелязват, радват се на външния блясък и се гордеят с него. Областите, в които можем да лъжем себе си, са много. Търговецът се самозалъгва за богатството си, болният – за болестта си, философът – за научната си система, военачалникът – за своите сили и силите на противника. Но хората лъжат себе си най-много в две насоки: за собствената си грехов-

ност и за своето спасение от вечната гибел. Тези два въпроса засягат човека и от отговора им зависи неговата участ. Това са теми, по които на всяка цена трябва да стигнем до цялата истина. По отношение на тях можем да разделим хората на три групи: 1. Първите не се самозалъгват и знаят, че са грешни, но са спасени от вечната гибел.

2. Вторите не се самозалъгват и знаят, че са грешни, но смятат, че не са спасени от вечната гибел.

3. Третите се самозалъгват, че не са грешни, и са убедени, че няма да ги постигне вечната гибел. Човекът от първата група знае, че е грешен, дори много. Нещо повече – той е първият от грешниците. Такъв е бирникът. На въпроса дали е спасен той отговаря, че е видял своята греховност и гибелта, която заслужава, но е видял и спасението си. За него е дошъл Спасите-

лят Иисус Христос, Който го е обикнал, умрял е за него, спасил го е от вечната гибел и го е направил Божие дете (Римл.

8:16). Хората от втората група осъзнават своята греховност, но не вярват в спасението си. Словото Божие и Светият Дух са осветили тяхното сърце, те са видели истинското си положение, но не са се обърнали към Спасителя Иисус Христос, за да им прости и им даде вечен живот. В третата група са хората, които лъжат себе си. Когато ги питаш дали са грешни, те се опитват да се оправдаят. Всъщност признават своята греховност и казват, че няма безгрешен човек, следователно те също не са безгрешни. Но такова признание е резултат само на умозаключение, не и на убеждение, което произтича от дълбочината на сърцето. Тези хора не осъзнават реалността на своята греховност, тя не ги води до дълбока скръб и не ги кара да търсят изход от греха.

ъщо и на онези, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча: „Двама души влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар. Фарисеят, като застана, молеше се в себе си така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора – грабители, неправедници, прелюбодейци – или като този митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобивам.” А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; а се удряше в гърдите и казваше: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” Казвам ви, че този отиде у дома си оправдан повече, отколкото онзи; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:9–14).

От всички видове лъжи самоизмамата е най-страшна. Ако някой се опитва да те излъже, можеш да предприемеш някакви мерки, за да предотвратиш действията му. Но ако лъжеш сам себе си, какви мерки можеш да предприемеш? Тогава приличаш на крепост, чийто враг тайно е влязъл вътре и е станал неин комендант. В какво се състои основната грешка на фарисея? Той е с измамна представа за своята личност, има прекалено добро мнение за себе си. От една страна, е прав, като казва на Бога, че не е „като другите хора – грабители, неправедници, прелюбодейци – или като този митар”. И въпреки това се лъже – не се вижда такъв, какъвто го вижда Бог. Смята се за добър, богат, щастлив, праведен. А за Бога е беден, гол, жалък, грешен. Каква огромна разлика в представите! Самоизмамата на фарисея е толкова силна, че преминава в увереност. Прочетохме,

че Господ разказва тази притча на хората, „които бяха убедени в себе си”. Ето защо самоизмамата на фарисея е така страшна. В какво се състои основното преимущество на бирника? Той наистина е бирник и грешник. Ако в молитвата си се определя като грешник, е напълно прав. Но при него има нещо благословено – не мами себе си. Той се вижда с очите на Бога. Затова моли милост от Него. И я получава. Бирникът се прибира вкъщи по-оправдан от фарисея. Хиляди хора са под проклятието на самоизмамата. Някаква хипноза е завладяла човечеството. Самоизмамата е опасна с това, че ни е присъща. Тя не е нещо, в което изпадаме от време на време, не, тя е частица от нашата природа, сляла се е с нея. Човекът е престанал да вижда себе си такъв, какъвто е. Първо змията излъгва нашите предци, а сега хората лъжат себе си. Дори тези, които с ужас биха отхвърлили възможността

да излъжат ближния си, охотно и често мамят самите себе си. Започват да го правят още на млади години, а когато остареят, самоизмамата до такава степен ги е завладяла, че не могат да се освободят от мрежите й. Годините минават, а самоизмамата не ги оставя. Така умират, лъжейки себе си. Свещеното Писание ни дава няколко примера за най-страшната самоизмама. Фарисеят се лъже жестоко за своя вътрешен човек. Той смята, че е праведен, а е грешен, мисли, че е угоден на Бога, а е неугоден, убеден е, че е готов за небето, а се е запътил към ада. И друг човек от водещите фигури в Стария Завет лъже себе си – цар Давид. Той извършва голям грях, но не вижда това. Когато при него идва пророк Натан и чрез притча говори за греха му, Давид не може да го разбере. Натан му разказва за богат човек, който имал

много добитък, но когато се наложило да сготви обяд за своя гост, не взел агне от своето стадо, а поискал агнето на бедняка, който нямал нищо друго освен това агне и много го обичал. Когато чува за тази долна постъпка, Давид се разгневява и казва: „Жив ми Господ! Смърт заслужава онзи човек, който е извършил това” (II Цар. 12:5). Давид не предполага, че самият той е този богат човек, който има достатъчно жени и наложници, но когато вижда единствената жена на верен свой войник, я пожелава и за да я има, убива този войник чрез меча на враговете си. Като гръм от ясно небе се стоварват върху него думите на Божия човек: „Ти си онзи човек” (II Цар. 12:7). Ужасно е до каква степен човекът може да бъде сляп по отношение на самия себе си. Самоизмамата е толкова подмолна и силна, че й се поддават дори апостолите и особено първият от тях – Петър (Мат.

26:31–35). Иисус преди смъртта Си каз-

ва на учениците: „Всички вие ще се съблазните поради Мене през тази нощ.” Петър с възмущение заявява: „Дори всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня.” А Иисус отвръща: „Истина ти казвам, че тази нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене.” Петър продължава ядосан: „Ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе. Същото рекоха и всички ученици.” Но колко слепи се оказват учениците за себе си! Те не познават дълбочината на своята греховност, която се открива по-късно. Е, ако онези дванадесет мъже са се излъгали така, не се ли лъжем и ние? Свещеното Писание говори не само за отделни личности, а и за цяла църква, която също се поддава на самоизмама. „И на ангела на Лаодикийската църква напиши: „Така казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: „Зная твоите дела: ти не

си нито студен, нито горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те избълвам от устата Си. Защото казваш: „Богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая“, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откр. 3:14-17). Така се лъже църквата по време на апостолските времена. А днес? Колко боли, когато виждаш църкви с добро мнение за себе си, доволни от своето устройство и от многобройните си членове! Отвън – блясък, а вътре е гнило. Гнилото обаче не забелязват, радват се на външния блясък и се гордеят с него. Областите, в които можем да лъжем себе си, са много. Търговецът се самозалъгва за богатството си, болният – за болестта си, философът – за научната си система, военачалникът – за своите сили и силите на противника. Но хората лъжат себе си най-много в две насоки: за собствената си грехов-

ност и за своето спасение от вечната гибел. Тези два въпроса засягат човека и от отговора им зависи неговата участ. Това са теми, по които на всяка цена трябва да стигнем до цялата истина. По отношение на тях можем да разделим хората на три групи: 1. Първите не се самозалъгват и знаят, че са грешни, но са спасени от вечната гибел.

2. Вторите не се самозалъгват и знаят, че са грешни, но смятат, че не са спасени от вечната гибел.

3. Третите се самозалъгват, че не са грешни, и са убедени, че няма да ги постигне вечната гибел. Човекът от първата група знае, че е грешен, дори много. Нещо повече – той е първият от грешниците. Такъв е бирникът. На въпроса дали е спасен той отговаря, че е видял своята греховност и гибелта, която заслужава, но е видял и спасението си. За него е дошъл Спасите-

лят Иисус Христос, Който го е обикнал, умрял е за него, спасил го е от вечната гибел и го е направил Божие дете (Римл.

8:16). Хората от втората група осъзнават своята греховност, но не вярват в спасението си. Словото Божие и Светият Дух са осветили тяхното сърце, те са видели истинското си положение, но не са се обърнали към Спасителя Иисус Христос, за да им прости и им даде вечен живот. В третата група са хората, които лъжат себе си. Когато ги питаш дали са грешни, те се опитват да се оправдаят. Всъщност признават своята греховност и казват, че няма безгрешен човек, следователно те също не са безгрешни. Но такова признание е резултат само на умозаключение, не и на убеждение, което произтича от дълбочината на сърцето. Тези хора не осъзнават реалността на своята греховност, тя не ги води до дълбока скръб и не ги кара да търсят изход от греха.

Ако такъв човек те допусне по-близо и го попиташ дали разбира, че е грешен, той започва да си противоречи и твърди, че нищо лошо не е направил и никога не е бил чак толкова голям грешник. А Библията казва: „Който скрива престъпленията си, не ще има успех; а който се осъзнава и ги оставя, ще бъде помилван” (Пр. 28:13). Горкият човек! Той е ограбен два пъти: първо, защото отрича, че е грешен, и, второ, защото дори не знае, че е грешен. Когато попитаме хората от тази група дали са спасени, въпросът ще им се стори странен и смел. Но да кажат чистосърдечно „не”, те не искат и отговарят: „Надявам се.” А ясно чувстват, че още не са спасени. Има обаче и хора, които са се освободили от самоизмамата и са се отдали на истината. Такъв е ап. Павел. Отначало той е в мрак по отношение на Христос и Неговите последователи – гони християните, хвърля ги по затворите, убива ги. И прави всичко това с чисто сърце, дори мисли, че така

угажда на Бога. Но по пътя за Дамаск очите му се отварят. Светлината озарява излъганата му душа. Той вижда, че Иисус, Когото толкова фанатично гони и смята за лъжец, е истинен Господ и Месия. Тогава Савел се променя. „Господи, какво искаш да направя?” – се моли той и отхвърля решително своята самоизмама. Така става велик последовател и свидетел на истината. Като заключение бих искал да дам няколко съвета на тези, които искрено копнеят да се освободят от самоизмамата и да разберат цялата истина за себе си.

1. За това съдейства преди всичко молитвата. Молете Господ да ви избави от самоизмамата и да ви покаже цялата истина за вас. Така се е молил Божият мъж, когото Писанието нарича човек по Божието сърце – цар Давид. Има дни, когато той жестоко лъже себе си, но после осъзнава самоизмамата и се моли: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път” (Пс.

138:23–24). Когато човек се моли на Господ искрено, Той няма да го остави да тъне в самоизмама.

2. Божието Слово унищожава самоизмамата. Четете, изследвайте Писанието и търсете себе си в прочетеното. Разглеждайте себе си не според собствената си преценка, а в светлината на Божието Слово. То е огледало. Когато го разбираме, започваме да виждаме реално и себе си. Изследвайте например заповедта: „Обичай Господ, твоя Бог, от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичките си сили” (Вт. 6:5). Или заповедта: „Възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:39). Ако приложим тази мярка към своето сърце, всяка самоизмама ще се открие и човек ще види себе си виновен. Или се замислете над думите на пророк Исая, че „всяка наша правда

е като зацапана дреха” (Ис. 64:6). Не само греховете ни са зацапана дреха, а и нашата праведност, чистото и доброто у нас пред Бога е мръсно и зацапано.

3. Друго средство да видиш истинското си състояние е да се вгледаш в Божията святост. Пример за това е шестата глава от книгата на Исая. Там пророкът вижда Господ – Неговата слава, величие и особено светостта Му. Дори ангелите не намират други думи и непрестанно повтарят: „Свят, свят, свят е Господ Саваот!” След тази картина Исая неволно поглежда в собственото си сърце и с ужас възкликва: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста.” Така говори човекът, който е един от най-добрите сред своя народ, но когато вижда светостта на Бога, всичко добро у него изчезва. По този начин разглеждайте себе си в светлината на Божията святост. Не се сравнявайте с друг човек, а с това, което иска от вас Господ. Фарисеят казва, че „не е като другите хора”. Но дали е такъв, какъвто Господ би искал да бъде, дори не помисля. Толкова много зависи от това, с кого се сравняваме!

4. Накрая, и това е най-важното – възприемайте себе си в светлината на Христовия кръст. Нищо не предизвиква толкова силно съзнание за греховете ни и съкрушение за тях както погледът към страданията и смъртта на Христос. Защо е така измъчван, ранен и изтерзан Божият Син? Защо е бичуван и увенчан с венец от тръни? Защо умира? Какво лошо е направил? Не Той, а ние сме извършили зло. Греховете ни са толкова големи, че за тях е трябвало да умре Христос, най-чистият от чистите. На земята е трябвало да слезе Божият Син, за да ни спаси. Никой ангел не би могъл да ни спаси. Нашите грехове изискват възмездие и са толкова тежки, че само смъртта, кръстната смърт би могла да удовлетвори правосъдието. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16).

Родена съм в Западна Украйна, гр. Лвов, в католическо семейство. От малка знаех, че има Бог, всесилен и любещ, за Когото не може да говориш на чужди хора, защото родителите ти ще имат проблеми. Най-радостните и светлите ми преживявания от това време са свързани с гостуванията ми на село при моята баба, която много обичах. Тя беше за мен въплъщение на доброта и любов. Вечер баба ми отваряше една голяма книга и четеше. Знаех, че тази книга е особена, че е Библия и че съм прекалено малка, за да я разбера. Но онези думи, онези обяснения на баба ми се вкорениха толкова дълбоко в детското ми сърце, че тогава приех Господ и предадох живота си в любещите Му ръце. И в най-трудните минути винаги съм чувствала Неговата подкрепа. Толкова съм благодарна на Бога за моята баба!

През 90-те години по украинската телевизия постоянно предаваха проповеди на харизматици. От любопитство започнах да гледам. В началото не ми хареса, беше ми чуждо. Нямаше го привичното благоговение пред Бога. Но някак всичко беше „логично”. С времето постепенно се увлякох от предаванията на проповедника Кенет Коупланд ”Победоносния глас на вярващия”. Това беше времето на великото разграбване на народа и обогатяването на отделни хора. Аз също имах проблеми: на старата ми работа не даваха заплати, а нова не можех да си намеря. Исках, разбира се, да стана „победоносна вярваща”. Докато търсех работа, се преместих в Киев и отседнах при една приятелка. Молих се на Бога да ми посочи Своята църква, където се проповядва Неговото Слово. Осъзнавах, че сама, без Божията помощ, тук няма да оцелея. През

различни периоди от моя живот Господ ме беше срещал с баптисти, които уважавах заради верността им към Него. Така се озовах в Централния дом на Евангелието на улица „Щековицка”. Толкова искрена атмосфера имаше на тези богослужения! Сърцето ми подсказваше, че съм у дома. Там се покаях пред цялата църква (февруари 1997 г.). И Господ започна да въвежда ред в моя живот. Намерих добра работа и приятели, върнах заемите. Всичко беше прекрасно. През свободното си време с удоволствие посещавах и други баптистки църкви. Особено ми харесваше църквата, където проповядваше пастир Давидюк. Колко пъти Господ говореше на моето сърце чрез тези проповеди! В това време в Киев се появиха множество различни църкви. След дълъг период на атеизъм, изгубили предишните си ценности, хората започнаха да търсят Бога. През 1998 г. една позната ме покани на християнско богослужение в незпозната за мен църква. Альона ми

Ако такъв човек те допусне по-близо и го попиташ дали разбира, че е грешен, той започва да си противоречи и твърди, че нищо лошо не е направил и никога не е бил чак толкова голям грешник. А Библията казва: „Който скрива престъпленията си, не ще има успех; а който се осъзнава и ги оставя, ще бъде помилван” (Пр. 28:13). Горкият човек! Той е ограбен два пъти: първо, защото отрича, че е грешен, и, второ, защото дори не знае, че е грешен. Когато попитаме хората от тази група дали са спасени, въпросът ще им се стори странен и смел. Но да кажат чистосърдечно „не”, те не искат и отговарят: „Надявам се.” А ясно чувстват, че още не са спасени. Има обаче и хора, които са се освободили от самоизмамата и са се отдали на истината. Такъв е ап. Павел. Отначало той е в мрак по отношение на Христос и Неговите последователи – гони християните, хвърля ги по затворите, убива ги. И прави всичко това с чисто сърце, дори мисли, че така

угажда на Бога. Но по пътя за Дамаск очите му се отварят. Светлината озарява излъганата му душа. Той вижда, че Иисус, Когото толкова фанатично гони и смята за лъжец, е истинен Господ и Месия. Тогава Савел се променя. „Господи, какво искаш да направя?” – се моли той и отхвърля решително своята самоизмама. Така става велик последовател и свидетел на истината. Като заключение бих искал да дам няколко съвета на тези, които искрено копнеят да се освободят от самоизмамата и да разберат цялата истина за себе си.

1. За това съдейства преди всичко молитвата. Молете Господ да ви избави от самоизмамата и да ви покаже цялата истина за вас. Така се е молил Божият мъж, когото Писанието нарича човек по Божието сърце – цар Давид. Има дни, когато той жестоко лъже себе си, но после осъзнава самоизмамата и се моли: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път” (Пс.

138:23–24). Когато човек се моли на Господ искрено, Той няма да го остави да тъне в самоизмама.

2. Божието Слово унищожава самоизмамата. Четете, изследвайте Писанието и търсете себе си в прочетеното. Разглеждайте себе си не според собствената си преценка, а в светлината на Божието Слово. То е огледало. Когато го разбираме, започваме да виждаме реално и себе си. Изследвайте например заповедта: „Обичай Господ, твоя Бог, от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичките си сили” (Вт. 6:5). Или заповедта: „Възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:39). Ако приложим тази мярка към своето сърце, всяка самоизмама ще се открие и човек ще види себе си виновен. Или се замислете над думите на пророк Исая, че „всяка наша правда

е като зацапана дреха” (Ис. 64:6). Не само греховете ни са зацапана дреха, а и нашата праведност, чистото и доброто у нас пред Бога е мръсно и зацапано.

3. Друго средство да видиш истинското си състояние е да се вгледаш в Божията святост. Пример за това е шестата глава от книгата на Исая. Там пророкът вижда Господ – Неговата слава, величие и особено светостта Му. Дори ангелите не намират други думи и непрестанно повтарят: „Свят, свят, свят е Господ Саваот!” След тази картина Исая неволно поглежда в собственото си сърце и с ужас възкликва: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста.” Така говори човекът, който е един от най-добрите сред своя народ, но когато вижда светостта на Бога, всичко добро у него изчезва. По този начин разглеждайте себе си в светлината на Божията святост. Не се сравнявайте с друг човек, а с това, което иска от вас Господ. Фарисеят казва, че „не е като другите хора”. Но дали е такъв, какъвто Господ би искал да бъде, дори не помисля. Толкова много зависи от това, с кого се сравняваме!

4. Накрая, и това е най-важното – възприемайте себе си в светлината на Христовия кръст. Нищо не предизвиква толкова силно съзнание за греховете ни и съкрушение за тях както погледът към страданията и смъртта на Христос. Защо е така измъчван, ранен и изтерзан Божият Син? Защо е бичуван и увенчан с венец от тръни? Защо умира? Какво лошо е направил? Не Той, а ние сме извършили зло. Греховете ни са толкова големи, че за тях е трябвало да умре Христос, най-чистият от чистите. На земята е трябвало да слезе Божият Син, за да ни спаси. Никой ангел не би могъл да ни спаси. Нашите грехове изискват възмездие и са толкова тежки, че само смъртта, кръстната смърт би могла да удовлетвори правосъдието. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16).

Родена съм в Западна Украйна, гр. Лвов, в католическо семейство. От малка знаех, че има Бог, всесилен и любещ, за Когото не може да говориш на чужди хора, защото родителите ти ще имат проблеми. Най-радостните и светлите ми преживявания от това време са свързани с гостуванията ми на село при моята баба, която много обичах. Тя беше за мен въплъщение на доброта и любов. Вечер баба ми отваряше една голяма книга и четеше. Знаех, че тази книга е особена, че е Библия и че съм прекалено малка, за да я разбера. Но онези думи, онези обяснения на баба ми се вкорениха толкова дълбоко в детското ми сърце, че тогава приех Господ и предадох живота си в любещите Му ръце. И в най-трудните минути винаги съм чувствала Неговата подкрепа. Толкова съм благодарна на Бога за моята баба!

През 90-те години по украинската телевизия постоянно предаваха проповеди на харизматици. От любопитство започнах да гледам. В началото не ми хареса, беше ми чуждо. Нямаше го привичното благоговение пред Бога. Но някак всичко беше „логично”. С времето постепенно се увлякох от предаванията на проповедника Кенет Коупланд ”Победоносния глас на вярващия”. Това беше времето на великото разграбване на народа и обогатяването на отделни хора. Аз също имах проблеми: на старата ми работа не даваха заплати, а нова не можех да си намеря. Исках, разбира се, да стана „победоносна вярваща”. Докато търсех работа, се преместих в Киев и отседнах при една приятелка. Молих се на Бога да ми посочи Своята църква, където се проповядва Неговото Слово. Осъзнавах, че сама, без Божията помощ, тук няма да оцелея. През

различни периоди от моя живот Господ ме беше срещал с баптисти, които уважавах заради верността им към Него. Така се озовах в Централния дом на Евангелието на улица „Щековицка”. Толкова искрена атмосфера имаше на тези богослужения! Сърцето ми подсказваше, че съм у дома. Там се покаях пред цялата църква (февруари 1997 г.). И Господ започна да въвежда ред в моя живот. Намерих добра работа и приятели, върнах заемите. Всичко беше прекрасно. През свободното си време с удоволствие посещавах и други баптистки църкви. Особено ми харесваше църквата, където проповядваше пастир Давидюк. Колко пъти Господ говореше на моето сърце чрез тези проповеди! В това време в Киев се появиха множество различни църкви. След дълъг период на атеизъм, изгубили предишните си ценности, хората започнаха да търсят Бога. През 1998 г. една позната ме покани на християнско богослужение в незпозната за мен църква. Альона ми

обясни: „Не сме харизматици, не сме и баптисти, нито сме петдесятни. Ние смe просто християни.” По време на богослужението сърцето ми подсказа, че тук нещо не е наред. Но момичето и хората там бяха толкова мили и доброжелателни, че бързо се сприятелих с всички и се оказах на домашна група. Имаше основно младежи, които смятаха, че и баптистите са спасени, но са „младенци в Христос”, а ние сме „напреднали”, имаме „твърда храна”, духовни дарби, за които те не могат и да мечтаят. Разбира се, не ми се искаше да оставам „младенец”: имах висше образование, не можех в духовен план да остана необразована. А и честите свидетелства за изцеления и чудеса... Продължавах, макар и рядко, да посещавам баптистите, но приех свято водно кръщение в новата църква. Бях подведена от недостатъчното си смирение, гордостта си и глупостта си. Понякога ходехме и в църквата на Санди Аделаджа, защото тя се славеше с чудесата и изцеленията си. Неговите проповеди бяха много ярки и емоционални. Обикновено се базираха върху една или две фрази от Писанието, на които придаваше свое тълкуване и емоционална окраска. Привличаше не съдържанието на проповедите, а – ексцентричните изяви на Аделаджа. Несъмнено този проповедник има артистичен талант и дар да убеждава.

Не ми се отдаде да изкача нито едно духовно стъпало, въпреки че много се опитвах. Не можах дори езици да проговоря. Затова, ако в проповедите нещо не съответстваше на Писанието, смятах, че съм недостатъчно „духовна”, за да съдя за това. Но Бог ни говори чрез обстоятелствата, които във всички сфери на моя живот (работа, финанси, приятели...) по това време бавно, а после все по-бързо започнаха да се влошават. Появиха се сериозни здравословни проблеми. Търсех освобождение от тях на харизматичните служения и стремително се спусках към дъното, където оставах в състоянието: „по-зле няма накъде”. Господ ме предупреждаваше непосредствено и чрез моето душевно състояние. Изчезна радостта в сърцето, когато се радваш само защото живееш, защото слънцето свети и т.н. Изпитвах радост единствено по време на служенията, не и в реалния живот. Но това не беше истинската радост от Бога, а – изкуствена, някакъв фалшификат. В сърцето си нямах мир. Станах нервна, раздразнителна. Бог ме предупреждаваше, аз обаче не разбирах. Чувствах в сърцето си, че трябва да бягам от там, но смятах, че това е глупав, старомоден предразсъдък. Но не беше толкова безобидно, както мислех... Това стана в църквата на Аделаджа. От Канада пристигна известен проповедник. Тогава видях и преживях „падане в духа“. Вярващите бяха застанали в редица. Проповедникът минаваше покрай тях, докосваше с ръка челото на човека и той падаше назад (където стояха сътрудници, които поемаха падащия, за да не се нарани). Аз също застанах на опашката. Когато проповедникът дойде съвсем близо, погледнах право в очите му. Никога не бях виждала и не бях изпитвала нещо подобно. От ужаса, който усетих, не бях на себе си. Избягах. След това дълго се молих, постих и исках мъдрост от Господ. Напуснах църквата, която посещавах, спрях да ходя и в църквата на Аделаджа. Господ чу молитвите ми. Струваше ми се, че пелена падна от очите ми.

Ето какво разбрах. Да, проповедите при харизматиците са по-ярки и емоционални. Но проповедниците използват фрази, буквално изтръгнати от Писанието, и върху тях строят своя теория. Или, още по-лошо, понякога изопачават напълно смисъла им. Например пастирът на Месианската църква, която се намира близо до „Майдана” в Киев, каза на службата, че всички трябва да викаме с цялата си сила. Хората крещяха в буквалния смисъл на думата. Това приличаше на масова истерия. После той ме погледна строго – мен, която не виках, – и каза: – Напразно някои не се подчиняват на Светия Дух, защото в Исая (58:1) е казано: „Викай високо, не се въздържай; вдигни гласа си като тръба.” Нямах Библия, но когато се прибрах, намерих този стих. По-нататък там прочетох: „...и посочи на народа Ми беззаконието му и на дома Яковов – греховете му”. Тоест Исая трябва да извика към народа, да вика за техните грехове, а не ние – да викаме към Бога! При харизматиците има служения, на които хората се търкалят по пода от безпричинен смях. Тяхното обяснение е, че Светият Дух дава такова веселие и такава радост в сърцето. Но радостта от Господ е светла, човешка и здрава. Има и друга радост – например когато човек е в състояние на силно алкохолно опиянение. Той се опитва да танцува от радост, въпреки че не може да стои на краката си. Зрелището е отвратително. Или радостта на наркомана, когато е получил доза, или безпричинният смях на психичноболния човек. Такава радост не може да бъде наречена здрава. Харизматиците обещават благосъстояние, разцвет, изцеление, т.е. онова, което е толкова нужно на хората. Именно така ги привличат. Всички проблеми според тях са от сатана, когото тъпчат с крака (любимото занимание на пастир Аделаджа), и по този начин нахлуват в духовната сфера. В Писанието обаче е казано: „А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Мойсеевото тяло, не посмя да произнесе хулна присъда, а рече: „Господ да ти забрани” (Юда 1:9).

И накрая – за изцеленията, които толкова щедро раздават на своите служения харизматиците. Известният екстрасенс Лазарев от Москва спря практиката си да лекува хората, защото разбра, че неговото лечение носи повече вреда, отколкото полза. Например излекувал е бъбреците му, а след време пациентът се връща с нова болест, да речем, на черния дроб. Лазарев излекува черния му дроб и скоро човекът идва със сериозни проблеми в сърцето. Моята позната Зоя от Месианската църква получи изцеление от нелечима болест (нещо като прищипване на нерва на бедрото). Но след това се сдоби с цял букет други болести. Тя мисли, че са „изпитания от врага”.

Аз знам, че Бог може да изцелява. Познавам човек, който се е молил в затворена стая, и Господ е излекувал дъщеря му от тежка болест. Днес тя е жива, здрава, щастлива и в живота й няма „последствия” от това изцеление. Господ е суверенен в Своите решения. Той няма нужда от представления. Бог чува нашите молитви и постъпва според Своята воля. Ако Той изцелява, го прави без последствия. Подобни чудеса и изцеления стават не само на харизматичните служения. Моя приятелка, която за съжаление и досега е невярваща, ми разказа за свое

посещение при народна лечителка, „изцелявала с молитви”. Това се случило в Киев, в някаква концертна зала. Възрастната жена била със забрадка и с Библия в ръка. По време на сеанса станало нещо странно с публиката. Едни хора въртели глава, други се гърчели и се смеели... Приятелката ми успяла да напусне залата, тъй като изходът се оказал наблизо. Своето мнение за такива изцеления тя изрази с две думи: „Нечиста сган!” И определи много точно демоните, които са в дъното. Когато посещавах харизматични църкви, неусетно бях променила отношението си към Бога. Вместо благоговение и страх от Господ у мен се появи

някакво фамилиарно отношение към Него. Никога не съм виждала харизматици да се молят на колене. Вместо безкористна любов към моя Създател изпитвах желание да намеря в Писанието места, които обещават изгода за мен и семейството ми. Харизматичните проповеди са концентрирани върху отговора на обещания. Всичко е простено и за всичко е платено. Само вярвай, изисквай и дръж на своите права. В молитвите им никога не съм чувала думите: „Нека бъде не по моята, а по Твоята воля, Господи! Не както аз искам, а както Ти искаш.”

Отношение като тяхното е отвратително. Не мога да си представя да се налагам и да пренебрегвам волята и мнението на другия човек, например на моя съпруг. Това е невъзможно, ако обичаш и уважаваш човека. Още повече, ако обичаш и почиташ своя Творец. Както вече споменах, когато посещавах харизматичните служения, обстоятелствата в моя живот и в живота на роднините ми (баща ми беше в болница с инсулт, сестра ми изчезна някъде в Русия) във всички отношения (не само материално) се влошиха, въпреки че не бях активен член на тази църква, не достигнах някакви „духовни висоти”, а само я посещавах. Покаях се пред Господ. Благодарна съм Му, че ме спря и ме опази. Баща ми, за учудване на лекарите, напълно оздравя, сестра ми се върна след няколко години, въпреки че никой от роднините освен мен вече не вярваше, че това е възможно. Здрава съм. Изгубих работата си в Киев, но Господ ми изпрати чудесен съпруг от Щутгарт. Запознах се с много мили хора от харизматичните църкви в Киев, които искрено обичам и за които ми остава само да се моля. Веднъж се опитах да разкажа за опита си на приятелката ми Альона – тя се ужаси и не поиска да ме слуша. Но каквото не е възможно за човека, е възможно за Бога. Продължавам да се моля за тези хора. Ето моя съвет към всички братя и сестри в Христос и всички, които търсят Бога. Бъдете внимателни! Защото в последните времена мнозина ще се заблудят. Ако искате да посетите непозната за вас църква, молете се на Господ да ви даде мъдрост, за да разпознаете каква е същността й. Ако в живота си имате трудности, при това във всички сфери, ако в сърцето ви няма мир, паднете на колене пред Господ и се молете! Молете се като Давид: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път” (Пс.

138:23–24).

обясни: „Не сме харизматици, не сме и баптисти, нито сме петдесятни. Ние смe просто християни.” По време на богослужението сърцето ми подсказа, че тук нещо не е наред. Но момичето и хората там бяха толкова мили и доброжелателни, че бързо се сприятелих с всички и се оказах на домашна група. Имаше основно младежи, които смятаха, че и баптистите са спасени, но са „младенци в Христос”, а ние сме „напреднали”, имаме „твърда храна”, духовни дарби, за които те не могат и да мечтаят. Разбира се, не ми се искаше да оставам „младенец”: имах висше образование, не можех в духовен план да остана необразована. А и честите свидетелства за изцеления и чудеса... Продължавах, макар и рядко, да посещавам баптистите, но приех свято водно кръщение в новата църква. Бях подведена от недостатъчното си смирение, гордостта си и глупостта си. Понякога ходехме и в църквата на Санди Аделаджа, защото тя се славеше с чудесата и изцеленията си. Неговите проповеди бяха много ярки и емоционални. Обикновено се базираха върху една или две фрази от Писанието, на които придаваше свое тълкуване и емоционална окраска. Привличаше не съдържанието на проповедите, а – ексцентричните изяви на Аделаджа. Несъмнено този проповедник има артистичен талант и дар да убеждава.

Не ми се отдаде да изкача нито едно духовно стъпало, въпреки че много се опитвах. Не можах дори езици да проговоря. Затова, ако в проповедите нещо не съответстваше на Писанието, смятах, че съм недостатъчно „духовна”, за да съдя за това. Но Бог ни говори чрез обстоятелствата, които във всички сфери на моя живот (работа, финанси, приятели...) по това време бавно, а после все по-бързо започнаха да се влошават. Появиха се сериозни здравословни проблеми. Търсех освобождение от тях на харизматичните служения и стремително се спусках към дъното, където оставах в състоянието: „по-зле няма накъде”. Господ ме предупреждаваше непосредствено и чрез моето душевно състояние. Изчезна радостта в сърцето, когато се радваш само защото живееш, защото слънцето свети и т.н. Изпитвах радост единствено по време на служенията, не и в реалния живот. Но това не беше истинската радост от Бога, а – изкуствена, някакъв фалшификат. В сърцето си нямах мир. Станах нервна, раздразнителна. Бог ме предупреждаваше, аз обаче не разбирах. Чувствах в сърцето си, че трябва да бягам от там, но смятах, че това е глупав, старомоден предразсъдък. Но не беше толкова безобидно, както мислех... Това стана в църквата на Аделаджа. От Канада пристигна известен проповедник. Тогава видях и преживях „падане в духа“. Вярващите бяха застанали в редица. Проповедникът минаваше покрай тях, докосваше с ръка челото на човека и той падаше назад (където стояха сътрудници, които поемаха падащия, за да не се нарани). Аз също застанах на опашката. Когато проповедникът дойде съвсем близо, погледнах право в очите му. Никога не бях виждала и не бях изпитвала нещо подобно. От ужаса, който усетих, не бях на себе си. Избягах. След това дълго се молих, постих и исках мъдрост от Господ. Напуснах църквата, която посещавах, спрях да ходя и в църквата на Аделаджа. Господ чу молитвите ми. Струваше ми се, че пелена падна от очите ми.

Ето какво разбрах. Да, проповедите при харизматиците са по-ярки и емоционални. Но проповедниците използват фрази, буквално изтръгнати от Писанието, и върху тях строят своя теория. Или, още по-лошо, понякога изопачават напълно смисъла им. Например пастирът на Месианската църква, която се намира близо до „Майдана” в Киев, каза на службата, че всички трябва да викаме с цялата си сила. Хората крещяха в буквалния смисъл на думата. Това приличаше на масова истерия. После той ме погледна строго – мен, която не виках, – и каза: – Напразно някои не се подчиняват на Светия Дух, защото в Исая (58:1) е казано: „Викай високо, не се въздържай; вдигни гласа си като тръба.” Нямах Библия, но когато се прибрах, намерих този стих. По-нататък там прочетох: „...и посочи на народа Ми беззаконието му и на дома Яковов – греховете му”. Тоест Исая трябва да извика към народа, да вика за техните грехове, а не ние – да викаме към Бога! При харизматиците има служения, на които хората се търкалят по пода от безпричинен смях. Тяхното обяснение е, че Светият Дух дава такова веселие и такава радост в сърцето. Но радостта от Господ е светла, човешка и здрава. Има и друга радост – например когато човек е в състояние на силно алкохолно опиянение. Той се опитва да танцува от радост, въпреки че не може да стои на краката си. Зрелището е отвратително. Или радостта на наркомана, когато е получил доза, или безпричинният смях на психичноболния човек. Такава радост не може да бъде наречена здрава. Харизматиците обещават благосъстояние, разцвет, изцеление, т.е. онова, което е толкова нужно на хората. Именно така ги привличат. Всички проблеми според тях са от сатана, когото тъпчат с крака (любимото занимание на пастир Аделаджа), и по този начин нахлуват в духовната сфера. В Писанието обаче е казано: „А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Мойсеевото тяло, не посмя да произнесе хулна присъда, а рече: „Господ да ти забрани” (Юда 1:9).

И накрая – за изцеленията, които толкова щедро раздават на своите служения харизматиците. Известният екстрасенс Лазарев от Москва спря практиката си да лекува хората, защото разбра, че неговото лечение носи повече вреда, отколкото полза. Например излекувал е бъбреците му, а след време пациентът се връща с нова болест, да речем, на черния дроб. Лазарев излекува черния му дроб и скоро човекът идва със сериозни проблеми в сърцето. Моята позната Зоя от Месианската църква получи изцеление от нелечима болест (нещо като прищипване на нерва на бедрото). Но след това се сдоби с цял букет други болести. Тя мисли, че са „изпитания от врага”.

Аз знам, че Бог може да изцелява. Познавам човек, който се е молил в затворена стая, и Господ е излекувал дъщеря му от тежка болест. Днес тя е жива, здрава, щастлива и в живота й няма „последствия” от това изцеление. Господ е суверенен в Своите решения. Той няма нужда от представления. Бог чува нашите молитви и постъпва според Своята воля. Ако Той изцелява, го прави без последствия. Подобни чудеса и изцеления стават не само на харизматичните служения. Моя приятелка, която за съжаление и досега е невярваща, ми разказа за свое

посещение при народна лечителка, „изцелявала с молитви”. Това се случило в Киев, в някаква концертна зала. Възрастната жена била със забрадка и с Библия в ръка. По време на сеанса станало нещо странно с публиката. Едни хора въртели глава, други се гърчели и се смеели... Приятелката ми успяла да напусне залата, тъй като изходът се оказал наблизо. Своето мнение за такива изцеления тя изрази с две думи: „Нечиста сган!” И определи много точно демоните, които са в дъното. Когато посещавах харизматични църкви, неусетно бях променила отношението си към Бога. Вместо благоговение и страх от Господ у мен се появи

някакво фамилиарно отношение към Него. Никога не съм виждала харизматици да се молят на колене. Вместо безкористна любов към моя Създател изпитвах желание да намеря в Писанието места, които обещават изгода за мен и семейството ми. Харизматичните проповеди са концентрирани върху отговора на обещания. Всичко е простено и за всичко е платено. Само вярвай, изисквай и дръж на своите права. В молитвите им никога не съм чувала думите: „Нека бъде не по моята, а по Твоята воля, Господи! Не както аз искам, а както Ти искаш.”

Отношение като тяхното е отвратително. Не мога да си представя да се налагам и да пренебрегвам волята и мнението на другия човек, например на моя съпруг. Това е невъзможно, ако обичаш и уважаваш човека. Още повече, ако обичаш и почиташ своя Творец. Както вече споменах, когато посещавах харизматичните служения, обстоятелствата в моя живот и в живота на роднините ми (баща ми беше в болница с инсулт, сестра ми изчезна някъде в Русия) във всички отношения (не само материално) се влошиха, въпреки че не бях активен член на тази църква, не достигнах някакви „духовни висоти”, а само я посещавах. Покаях се пред Господ. Благодарна съм Му, че ме спря и ме опази. Баща ми, за учудване на лекарите, напълно оздравя, сестра ми се върна след няколко години, въпреки че никой от роднините освен мен вече не вярваше, че това е възможно. Здрава съм. Изгубих работата си в Киев, но Господ ми изпрати чудесен съпруг от Щутгарт. Запознах се с много мили хора от харизматичните църкви в Киев, които искрено обичам и за които ми остава само да се моля. Веднъж се опитах да разкажа за опита си на приятелката ми Альона – тя се ужаси и не поиска да ме слуша. Но каквото не е възможно за човека, е възможно за Бога. Продължавам да се моля за тези хора. Ето моя съвет към всички братя и сестри в Христос и всички, които търсят Бога. Бъдете внимателни! Защото в последните времена мнозина ще се заблудят. Ако искате да посетите непозната за вас църква, молете се на Господ да ви даде мъдрост, за да разпознаете каква е същността й. Ако в живота си имате трудности, при това във всички сфери, ако в сърцето ви няма мир, паднете на колене пред Господ и се молете! Молете се като Давид: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път” (Пс.

138:23–24).

секи човек има чувство за правда. То е вложено у него от Създателя му заедно със съвестта. Творецът на всички е праведен и е дал на Своите творения копнеж към Себе си и към правдата. Всеки има потребност към него да се отнасят праведно, затова чувството за правда се проявява найярко, когато е онеправдан. Има го дори при малките деца – например когато някой им вземе играчката или я счупи, или даде на едно дете повече, а на друго помалко. Онеправданото винаги реагира. И така, може да се говори за вродено чувство за правда, а освен това разбирането за праведно и неправедно може да се формира с възпитанието. В своите постъпки обаче хората невинаги се ръководят от чувството си за правда. Много често интересът (предимно материален) надделява. Тогава

водещ е егоизмът, а чувството за правда се потиска. В работата ми като юрист съм забелязала, че ответниците по дела за издръжка на децата им (най-често това са бащите) рядко признават иска и се съгласяват да плащат посочената издръжка, дори да имат възможност. Повечето предпочитат да платят голямо възнаграждение на адвоката, който ще им съдейства да запазят доходите си за себе си. Нерядко ги ръководи желанието за реваншизъм или омразата към майката на децата и смятат, че тя би се възползвала от парите. А иначе е близко до ума, че децата имат нужда от средства за съществуване и когато родителите им не са заедно. Чувството за правда у нас се проявява често и когато родителите разделят имотите си между своите деца неравно. Тогава онеправданият син или дъщеря

със законите. Когато се разминава с тях, човешката правда е субективна. Ако хората не познават законите и не се съобразяват с предписанията им, те смятат без основание, че правдата е на тяхна страна. Например един длъжник по договор за паричен заем е подписал запис на заповед за взетата назаем сума в полза на заемодателя си. Записът на заповед е вид ценна книга, чийто издател се задължава да заплати парична сума на определено лице по негова заповед, без да се посочва или доказва на какво основание. Така заемодателят получава възможност да получи по-лесно дадената в заем сума, като представи в съда направо записа на заповед. Но той може и да продаде този запис, като при това купувачът получава правото да търси сумата от длъжника, т.е. заемополучателя. Този начин за прехвърляне

прокурор, президента, омбудсмана и т.н. срещу съда, като го обвинява, че е образувал дело срещу него незаконосъобразно. А по-добре би било да потърси консултация с адвокат, който ще му обясни какво представляват записът на заповед и джирото, какви са правата и задълженията му и как да се защити по образуваното съдебно дело. Друг длъжник, който не е плащал вноските по кредита си на падежите (определените по погасителния план дати за плащане), остава изненадан, че след като е върнал почти цялата сума, дължи още толкова, тъй като са му начислени лихви за забавяне на плащането, такси за надвишен кредитен лимит и за обслужване на кредита, разходи за месечни извлечения и съобщения... Той възразява, че банката претендира неправилно за толкова голям размер

на задължението му, а тя се позовава на подписания договор, който съдържа такива клаузи. Тях обаче длъжникът не е чел. Възрастна жена, която не си е плащала водата от години, чула, че Върховният касационен съд е обявил с тълкувателно решение задълженията от този вид за периодични плащания, които се погасяват с тригодишна давност (т.е. след изтичане на три години от датата, на която е трябвало да се плати, водоснабдителното дружество не може да получи плащане по съдебен ред), и решила, че това я освобождава от старите й задължения. Но давността не се прилага автоматично, а само ако длъжникът се позове изрично на нея, т.е. жената е трябвало да заяви, че задълженията й са погасени, защото е изтекъл давностният срок. Затова плащанията й на касата на дружеството кредитор, без да се е позовала на давността, са били отнесени към нейните стари задължения. Те са били погасени чрез плащане, а не по давност. По тази причина претенцията на кредитора (ВиК дружeството) за по-новите задължения, които жената е смятала за платени на касата, е уважена от съда, на който са представени касови бележки за платени стари задължения. Жената не е имала доказателства, че на касата е настоявала плащанията да се отнесат към новите й задължения, а старите да се смятат погасени по давност. Един уволнен служител, след като съдът го възстановява на работа, отново е уволнен. При новото съдебно дело той твърди, че непосредствено след явяването си на работа е подал молба за платен годишен отпуск. Настоява, без да го доказва, че е получил устно разрешение от работодателя, на когото не се е обадил лично, а – чрез завеждащия „Личен състав“ в предприятието. Без да вземе предвид конфликтните отношения около скорошния съдебен спор с работодателя си, както и законовото изискване за писмено разрешаване на отпуска от него, служителят не се е явил на работа повече от два дни и поради това е уволнен отново. Този път обаче

съдът признава уволнението му за законно. Наемодател, на когото наемателят не е плащал наема, нито разходите за ток и вода, подава искова молба. Но договорът за наем е сключен с еднолично търговско дружество (фирма) като наемател, а искът е предявен срещу неговия управител (физическо лице). Налице е разминаване между действителния длъжник – ЕООД – и ответника по иска – управителя. И законът не допуска да бъде осъден управителят, с когото наемодателят фактически е контактувал, вместо фирмата, която е записана в сключения писмен договор. Озлобен от развода си бивш съпруг предявява иск за делба на семейни движими вещи (покъщнина) и недвижим имот (апартамент). Иска и делба на банкови влогове. Съдът не приема за разглеждане последния иск, тъй като при него е недопустима съдебна делба – всеки от брачните партньори може да изтегли от банката половината от влоговете без съдебно решение. Ищецът обаче не се примирява с постановеното от съда. По искане на съпругата съдът е допуснал до делба друг семеен имот, с което съпругът не е съгласен. Въпреки че е изчерпал възможностите за обжалване, предоставени от процесуалния закон, и решението по този спор не е допуснато до касация (разрешаване на спора от Върховния касационен съд), той продължава да подава множество недопустими жалби, които се оставят без разглеждане. Освен това ищецът е решил, че ремонтът и подобренията, които твърди, че е направил в имота, за който е предявил иска за делба, трябва да увеличат дела му от него, независимо че законът не урежда такава правна последица, а предвижда само право на парично вземане (т.е. да получи парична сума за ремонта и подобренията). Въпреки че решението на съда за размера на дяловете в имота е влязло в сила и спорът не подлежи на преразглеждане съгласно закона, човекът продължава да не се съобразява с това и да отправя недопустими искания. Така делото му за делба се проточва с годи-

секи човек има чувство за правда. То е вложено у него от Създателя му заедно със съвестта. Творецът на всички е праведен и е дал на Своите творения копнеж към Себе си и към правдата. Всеки има потребност към него да се отнасят праведно, затова чувството за правда се проявява найярко, когато е онеправдан. Има го дори при малките деца – например когато някой им вземе играчката или я счупи, или даде на едно дете повече, а на друго помалко. Онеправданото винаги реагира. И така, може да се говори за вродено чувство за правда, а освен това разбирането за праведно и неправедно може да се формира с възпитанието. В своите постъпки обаче хората невинаги се ръководят от чувството си за правда. Много често интересът (предимно материален) надделява. Тогава

водещ е егоизмът, а чувството за правда се потиска. В работата ми като юрист съм забелязала, че ответниците по дела за издръжка на децата им (най-често това са бащите) рядко признават иска и се съгласяват да плащат посочената издръжка, дори да имат възможност. Повечето предпочитат да платят голямо възнаграждение на адвоката, който ще им съдейства да запазят доходите си за себе си. Нерядко ги ръководи желанието за реваншизъм или омразата към майката на децата и смятат, че тя би се възползвала от парите. А иначе е близко до ума, че децата имат нужда от средства за съществуване и когато родителите им не са заедно. Чувството за правда у нас се проявява често и когато родителите разделят имотите си между своите деца неравно. Тогава онеправданият син или дъщеря

със законите. Когато се разминава с тях, човешката правда е субективна. Ако хората не познават законите и не се съобразяват с предписанията им, те смятат без основание, че правдата е на тяхна страна. Например един длъжник по договор за паричен заем е подписал запис на заповед за взетата назаем сума в полза на заемодателя си. Записът на заповед е вид ценна книга, чийто издател се задължава да заплати парична сума на определено лице по негова заповед, без да се посочва или доказва на какво основание. Така заемодателят получава възможност да получи по-лесно дадената в заем сума, като представи в съда направо записа на заповед. Но той може и да продаде този запис, като при това купувачът получава правото да търси сумата от длъжника, т.е. заемополучателя. Този начин за прехвърляне

прокурор, президента, омбудсмана и т.н. срещу съда, като го обвинява, че е образувал дело срещу него незаконосъобразно. А по-добре би било да потърси консултация с адвокат, който ще му обясни какво представляват записът на заповед и джирото, какви са правата и задълженията му и как да се защити по образуваното съдебно дело. Друг длъжник, който не е плащал вноските по кредита си на падежите (определените по погасителния план дати за плащане), остава изненадан, че след като е върнал почти цялата сума, дължи още толкова, тъй като са му начислени лихви за забавяне на плащането, такси за надвишен кредитен лимит и за обслужване на кредита, разходи за месечни извлечения и съобщения... Той възразява, че банката претендира неправилно за толкова голям размер

на задължението му, а тя се позовава на подписания договор, който съдържа такива клаузи. Тях обаче длъжникът не е чел. Възрастна жена, която не си е плащала водата от години, чула, че Върховният касационен съд е обявил с тълкувателно решение задълженията от този вид за периодични плащания, които се погасяват с тригодишна давност (т.е. след изтичане на три години от датата, на която е трябвало да се плати, водоснабдителното дружество не може да получи плащане по съдебен ред), и решила, че това я освобождава от старите й задължения. Но давността не се прилага автоматично, а само ако длъжникът се позове изрично на нея, т.е. жената е трябвало да заяви, че задълженията й са погасени, защото е изтекъл давностният срок. Затова плащанията й на касата на дружеството кредитор, без да се е позовала на давността, са били отнесени към нейните стари задължения. Те са били погасени чрез плащане, а не по давност. По тази причина претенцията на кредитора (ВиК дружeството) за по-новите задължения, които жената е смятала за платени на касата, е уважена от съда, на който са представени касови бележки за платени стари задължения. Жената не е имала доказателства, че на касата е настоявала плащанията да се отнесат към новите й задължения, а старите да се смятат погасени по давност. Един уволнен служител, след като съдът го възстановява на работа, отново е уволнен. При новото съдебно дело той твърди, че непосредствено след явяването си на работа е подал молба за платен годишен отпуск. Настоява, без да го доказва, че е получил устно разрешение от работодателя, на когото не се е обадил лично, а – чрез завеждащия „Личен състав“ в предприятието. Без да вземе предвид конфликтните отношения около скорошния съдебен спор с работодателя си, както и законовото изискване за писмено разрешаване на отпуска от него, служителят не се е явил на работа повече от два дни и поради това е уволнен отново. Този път обаче

съдът признава уволнението му за законно. Наемодател, на когото наемателят не е плащал наема, нито разходите за ток и вода, подава искова молба. Но договорът за наем е сключен с еднолично търговско дружество (фирма) като наемател, а искът е предявен срещу неговия управител (физическо лице). Налице е разминаване между действителния длъжник – ЕООД – и ответника по иска – управителя. И законът не допуска да бъде осъден управителят, с когото наемодателят фактически е контактувал, вместо фирмата, която е записана в сключения писмен договор. Озлобен от развода си бивш съпруг предявява иск за делба на семейни движими вещи (покъщнина) и недвижим имот (апартамент). Иска и делба на банкови влогове. Съдът не приема за разглеждане последния иск, тъй като при него е недопустима съдебна делба – всеки от брачните партньори може да изтегли от банката половината от влоговете без съдебно решение. Ищецът обаче не се примирява с постановеното от съда. По искане на съпругата съдът е допуснал до делба друг семеен имот, с което съпругът не е съгласен. Въпреки че е изчерпал възможностите за обжалване, предоставени от процесуалния закон, и решението по този спор не е допуснато до касация (разрешаване на спора от Върховния касационен съд), той продължава да подава множество недопустими жалби, които се оставят без разглеждане. Освен това ищецът е решил, че ремонтът и подобренията, които твърди, че е направил в имота, за който е предявил иска за делба, трябва да увеличат дела му от него, независимо че законът не урежда такава правна последица, а предвижда само право на парично вземане (т.е. да получи парична сума за ремонта и подобренията). Въпреки че решението на съда за размера на дяловете в имота е влязло в сила и спорът не подлежи на преразглеждане съгласно закона, човекът продължава да не се съобразява с това и да отправя недопустими искания. Така делото му за делба се проточва с годи-

ни – той обжалва непрекъснато неподлежащи на обжалване съдебни актове. Делото не може да бъде разгледано от първоинстанционния съд, докато се намира във Върховния. Човекът заявява на съда, че делбата във втората й фаза няма да се извърши, докато не бъде променено решението по първата фаза както той желае. Във всички тези случаи изпъква разминаването между чувството за правда на отделния човек, потърсил правосъдие, и закона. Гражданите трябва да се съобразяват със законите, за да бъдат защитени правата им. Ако те не спазват законовите разпоредби, се лишават от възможността интересите им да бъдат отстоявани и дори върху тях се стоварват законовите санкции. Същото важи за Божиите закони. Ако човек не ги спазва, няма да бъде добре. Само ще трупа Божи гняв върху себе си. Божиите закони имат за цел да осигурят добруването на човека, на семейството му и на народа му, затова тяхното престъпване унищожава човека, рода му и цялата нация, която живее в бунт срещу Бога. Ако вземем за пример онези бащи и майки, които вместо да научат децата си на братолюбие и самоотвержена грижа, ги учат да ценят имотите и наследството повече от близкия човек, можем

да се убедим, че децата се отчуждават едни от други, а и от родителите си, лишават се от подкрепата и помощта на близкия, често започват взаимна вражда, като трупат неприязън и омраза и се превръщат в най-големите врагове. Когато това явление се умножава дотолкова, че засяга голяма част от обществото, резултатът е една разделена нация, лишена от чувство за общност и в крайна сметка саморазрушаваща се. Това е българската действителност. Поголямата част от съдебните граждански дела днес се водят между най-близки хора. Едни от най-многобройните са бракоразводните дела. Ако обобщим това, което разрушава семейните отношения, можем да го наречем егоизъм – живот за себе си, за собствените удоволствия и страсти. За съжаление родителите възпитават така децата си – в противоречие с Божиите закони. Разделянето на семейството поражда нови спорове – за децата или имотите. Децата остават при единия родител, а другият има право на срещи с тях, което понякога се осъществява принудително – чрез съдебен изпълнител. Войната между бившите съпрузи за децата е пагубна за момчетата и момичетата. Психолозите по делата сочат, че детето се идентифицира и с двамата си родители, стреми се да удовлетвори очакванията и на двамата и когато те враждуват помежду си, това поражда противоречия у него, които само не може да разреши. Тогава започват психичните разстройства. Войната на родителите за имотите се подклажда от омраза – съпругата или съпругът, останали в семейното жилище, трябва да платят обезщетение задето ползват частта от имота, принадлежаща на другия. Или се прави делба, за да

получи ощетеният парично изравняване на дела си. Но ако няма средства за това, жилището се изнася за публична продан. Така, докато всеки от съпрузите се опитва да накаже другия, те загубват жилището си. Ако хората са ръководени от омраза, те целят да унищожат човека, когото смятат за свой враг, и не жалят пари за съдебни такси и разноски, за адвокатска защита, само и само да го притеснят, да го натоварят с дългове, да му вземат имота и т.н. На практика омразата им отнема мира и радостта и ги води дори до лудост. Тя променя обичайния ритъм на живота им – кара ги да прекарват голяма част от времето си в съда, решени на отмъщение докрай. Тогава законите и съдилищата стават средство за постигане на зли цели и в крайна сметка целият този мрак се стоварва върху душата на самия, в собствените си очи – справедливо отмъщаващ човек. Ако и съдът не изпълни поставената от него цел, и той, и законът стават врагове на човека, който спира да се съобразява с тях. Действията му вече нарушават критериите за нормално поведение и граничат с лудостта. А мирът и радостта царуват в душата, в която царува правдата. Истински живот има душата, която е пълна с любов. В Библията се казва, че любовта не прави зло на ближния си. Божият Закон повелява човек да обича ближния си като себе си, да обича дори враговете си. Нещо повече, Божият Син Иисус Христос дава нова заповед: да се обичаме така, както Той ни е възлюбил. Христос е най-съвършеният пример за любов: Той дава Себе Си за нас и ни взема само едно нещо – греховете. Който приеме Него, Неговата любов и Неговата правда, ще има здрава душа и здраво семейство. А ако Божията правда пребъдва в народа, той ще е сред най-успешните. Нека това да бъде нашата молитва за скъпата ни родина – България!

ъществува вероятност споровете около вредата или ползата от съвременните преводи на Новия Завет да ни отклонят от ясното разбиране за реалната опасност, скрита в някои от тях. Докато се вглъбяваме в подробностите за издателите и преводачите, можем да пропуснем главното: някои нови преводи сближават протестантите и православните с католицизма. Много стихове от старите преводи, които потвърждават пряко или косвено божествеността на Иисус Христос, в някои нови преводи звучат така, че от нея не остава и следа. При това те са удивително съзвучни с католическата Библия – Вулгата. Реформаторите, когато се разграничават от католицизма, се отказват от Вулгата и приемат новозаветния текст, използван във Византийската църква, а сега Вулгата постепенно се връща при нас чрез „новите преводи”. ЦЪРКВАТА КАТО СТЪЛБ И ОПОРА НА ИСТИНАТА Новият Завет освен Евангелието от Матей е написан на гръцки език (койне). В първите векове на християнството гръцкият е разпространен в Римската империя, богослуженията се извършват на него. Но по-късно, когато християнството се разраства, на Запад започват да въвеждат в богослуженията латински език. Първоначално това се случва в Северна Африка. От II век тази замяна

на гръцкия довежда до появата на преводи на Новия и Стария Завет на латински. Ранният латински превод е известен като Вулгата-Итала едицио. През 382 г. папа Дамас I на събор в Рим възлага на Софроний Евсевий Йероним (по-късно известен като блажени Йероним), библеист на Западната църква, да поправи латинския превод Итала. Папата обосновава необходимостта от тази работа с факта, че са се появили различия в ръкописите. Йероним се опасява да не стане обект на всеобщо осъждане и да не придобие славата на фалшификатор на Писанието. В едно от своите писма към папата той пита: „Ще се намери ли човек, учен или неук, който, след като вземе този том и разбере, че прочетеното се разминава с обичайните му вкусове, няма да започне да ме

ругае и да ме нарича фалшификатор и профан, задето съм се осмелил да допълня древните книги, да ги изменя или поправя?”1 Някои изследователи смятат, че целта на папа Дамас I е към Църквата да се приобщят хора, които не вярват в божествеността на Иисус Христос. За това е нужно да се промени смисълът на стиховете, в които за Христос се говори като за Бог. Такива ръкописи вече съществуват, още през II в. ги подготвя и разпространява представителят на Александрийската школа Ориген. Според учения Х. Фогелс Йероним избира като изходен текст пет старолатински ръкописа2, а като ориентир или текст, в съответствие с който поправя Итала, се спира на разпространените в Египет александрийски ръкописи3.

ни – той обжалва непрекъснато неподлежащи на обжалване съдебни актове. Делото не може да бъде разгледано от първоинстанционния съд, докато се намира във Върховния. Човекът заявява на съда, че делбата във втората й фаза няма да се извърши, докато не бъде променено решението по първата фаза както той желае. Във всички тези случаи изпъква разминаването между чувството за правда на отделния човек, потърсил правосъдие, и закона. Гражданите трябва да се съобразяват със законите, за да бъдат защитени правата им. Ако те не спазват законовите разпоредби, се лишават от възможността интересите им да бъдат отстоявани и дори върху тях се стоварват законовите санкции. Същото важи за Божиите закони. Ако човек не ги спазва, няма да бъде добре. Само ще трупа Божи гняв върху себе си. Божиите закони имат за цел да осигурят добруването на човека, на семейството му и на народа му, затова тяхното престъпване унищожава човека, рода му и цялата нация, която живее в бунт срещу Бога. Ако вземем за пример онези бащи и майки, които вместо да научат децата си на братолюбие и самоотвержена грижа, ги учат да ценят имотите и наследството повече от близкия човек, можем

да се убедим, че децата се отчуждават едни от други, а и от родителите си, лишават се от подкрепата и помощта на близкия, често започват взаимна вражда, като трупат неприязън и омраза и се превръщат в най-големите врагове. Когато това явление се умножава дотолкова, че засяга голяма част от обществото, резултатът е една разделена нация, лишена от чувство за общност и в крайна сметка саморазрушаваща се. Това е българската действителност. Поголямата част от съдебните граждански дела днес се водят между най-близки хора. Едни от най-многобройните са бракоразводните дела. Ако обобщим това, което разрушава семейните отношения, можем да го наречем егоизъм – живот за себе си, за собствените удоволствия и страсти. За съжаление родителите възпитават така децата си – в противоречие с Божиите закони. Разделянето на семейството поражда нови спорове – за децата или имотите. Децата остават при единия родител, а другият има право на срещи с тях, което понякога се осъществява принудително – чрез съдебен изпълнител. Войната между бившите съпрузи за децата е пагубна за момчетата и момичетата. Психолозите по делата сочат, че детето се идентифицира и с двамата си родители, стреми се да удовлетвори очакванията и на двамата и когато те враждуват помежду си, това поражда противоречия у него, които само не може да разреши. Тогава започват психичните разстройства. Войната на родителите за имотите се подклажда от омраза – съпругата или съпругът, останали в семейното жилище, трябва да платят обезщетение задето ползват частта от имота, принадлежаща на другия. Или се прави делба, за да

получи ощетеният парично изравняване на дела си. Но ако няма средства за това, жилището се изнася за публична продан. Така, докато всеки от съпрузите се опитва да накаже другия, те загубват жилището си. Ако хората са ръководени от омраза, те целят да унищожат човека, когото смятат за свой враг, и не жалят пари за съдебни такси и разноски, за адвокатска защита, само и само да го притеснят, да го натоварят с дългове, да му вземат имота и т.н. На практика омразата им отнема мира и радостта и ги води дори до лудост. Тя променя обичайния ритъм на живота им – кара ги да прекарват голяма част от времето си в съда, решени на отмъщение докрай. Тогава законите и съдилищата стават средство за постигане на зли цели и в крайна сметка целият този мрак се стоварва върху душата на самия, в собствените си очи – справедливо отмъщаващ човек. Ако и съдът не изпълни поставената от него цел, и той, и законът стават врагове на човека, който спира да се съобразява с тях. Действията му вече нарушават критериите за нормално поведение и граничат с лудостта. А мирът и радостта царуват в душата, в която царува правдата. Истински живот има душата, която е пълна с любов. В Библията се казва, че любовта не прави зло на ближния си. Божият Закон повелява човек да обича ближния си като себе си, да обича дори враговете си. Нещо повече, Божият Син Иисус Христос дава нова заповед: да се обичаме така, както Той ни е възлюбил. Христос е най-съвършеният пример за любов: Той дава Себе Си за нас и ни взема само едно нещо – греховете. Който приеме Него, Неговата любов и Неговата правда, ще има здрава душа и здраво семейство. А ако Божията правда пребъдва в народа, той ще е сред най-успешните. Нека това да бъде нашата молитва за скъпата ни родина – България!

ъществува вероятност споровете около вредата или ползата от съвременните преводи на Новия Завет да ни отклонят от ясното разбиране за реалната опасност, скрита в някои от тях. Докато се вглъбяваме в подробностите за издателите и преводачите, можем да пропуснем главното: някои нови преводи сближават протестантите и православните с католицизма. Много стихове от старите преводи, които потвърждават пряко или косвено божествеността на Иисус Христос, в някои нови преводи звучат така, че от нея не остава и следа. При това те са удивително съзвучни с католическата Библия – Вулгата. Реформаторите, когато се разграничават от католицизма, се отказват от Вулгата и приемат новозаветния текст, използван във Византийската църква, а сега Вулгата постепенно се връща при нас чрез „новите преводи”. ЦЪРКВАТА КАТО СТЪЛБ И ОПОРА НА ИСТИНАТА Новият Завет освен Евангелието от Матей е написан на гръцки език (койне). В първите векове на християнството гръцкият е разпространен в Римската империя, богослуженията се извършват на него. Но по-късно, когато християнството се разраства, на Запад започват да въвеждат в богослуженията латински език. Първоначално това се случва в Северна Африка. От II век тази замяна

на гръцкия довежда до появата на преводи на Новия и Стария Завет на латински. Ранният латински превод е известен като Вулгата-Итала едицио. През 382 г. папа Дамас I на събор в Рим възлага на Софроний Евсевий Йероним (по-късно известен като блажени Йероним), библеист на Западната църква, да поправи латинския превод Итала. Папата обосновава необходимостта от тази работа с факта, че са се появили различия в ръкописите. Йероним се опасява да не стане обект на всеобщо осъждане и да не придобие славата на фалшификатор на Писанието. В едно от своите писма към папата той пита: „Ще се намери ли човек, учен или неук, който, след като вземе този том и разбере, че прочетеното се разминава с обичайните му вкусове, няма да започне да ме

ругае и да ме нарича фалшификатор и профан, задето съм се осмелил да допълня древните книги, да ги изменя или поправя?”1 Някои изследователи смятат, че целта на папа Дамас I е към Църквата да се приобщят хора, които не вярват в божествеността на Иисус Христос. За това е нужно да се промени смисълът на стиховете, в които за Христос се говори като за Бог. Такива ръкописи вече съществуват, още през II в. ги подготвя и разпространява представителят на Александрийската школа Ориген. Според учения Х. Фогелс Йероним избира като изходен текст пет старолатински ръкописа2, а като ориентир или текст, в съответствие с който поправя Итала, се спира на разпространените в Египет александрийски ръкописи3.

***

Удивително е колко различно може да се възприемат едни и същи неща, събития, явления. Читателите на детективски и криминални сюжети знаят как свидетелите говорят за произшествието толкова различно, че сякаш всеки е присъствал на отделно събитие. Любителите на шегите и илюзиите използват тази особеност на хората – субективния поглед на всеки човек – при разни игри и забавления. Вероятно всички си спомнят веселите картинки от типа: „Колко лица виждате тук?” Психолозите се опитват да обяснят и да включат тази характеристика в своите методики за изучаване на вътрешния свят на хората. В учебниците по физика за средните училища е описан такъв пример. Когато гледаме чаена лъжичка, сложена в чаша с вода, ни се струва, че на границата между въздуха и водата тя е „пречупена”. Но това е само зрителна измама! Тогава какво да очакваме от загадъчното „съзнателно – безсъзнателно”, „психодуховно” и „отвъдно”, ако естествената физическа среда невинаги е това, което изглежда, а нашите собствени сетивни органи, призвани да ни снабдяват с точна и оперативна информация за околната действителност, могат да ни подведат. Колко лесно е да се подправи тази действителност и човекът да бъде обърнат в съвсем друга посока. Достатъчно е само да го побутнат ненатрапчиво, плавно, както прави героят злодей от романа на Жул Верн„Петнадесетгодишния капитан”: той слага незабелязано под компаса парче желязо и отклонява курса на кораба, който вместо до Америка стига до Африка. Или както основателите на психоанализата, които събират в едно иначе несвързани наши впечатления, мнения и признания. И така, далеч не всички свидетелства са надеждни дори в грубото материално всекидневие, а още по-малко има сигурност, че видимото съответства на реалността, когато се сблъскваме с духовния свят.

В книгата на пророк Йеремия четем интересен диалог. На неговите увещания да оставят идолите и да се обърнат към Господ юдеите, които след бягството си от разорения Йерусалим живеят в Египет, отговарят: „Думата, която ни говори в име Господно, ние не слушаме от тебе; но без друго ще вършим всичко, което е излязло от нашите уста: да кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, както сме вършили ние и бащите ни, царете ни и князете ни в градовете на Юдея и по йерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; откакто прекратихме на кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, търпим във всичко оскъдици и гинем от меч и глад” (Йер. 44:16-18). Пророкът обаче възразява: „Нали това кадене... си спомни Господ? И нали то възлезе в сърцето Му? Господ не можа вече да търпи вашите лоши дела и гнусотиите, които извършихте; затова и земята ви стана пустиня, ужас и проклятие, без жители, както виждате сега” (ст. 21-22).

„На какво се надявате и седите в йерусалимската крепост?... Нима не знаете какво сторих аз и бащите ми с всички земни народи? Можаха ли боговете на земните народи да избавят земята си от ръката ми? Кой от всички богове на народите, които моите бащи са изтребили, можа да избави своя народ от ръката ми? Ще може ли и вашият Бог да спаси вас от ръката ми? И сега, нека не ви мами Езекия и да не ви отвлича така; не му вярвайте: ако нито един бог на нито един народ и царство не беше в сила да избави народа си от ръката ми и от ръката на бащите ми, то и вашият Бог няма да избави вас от ръката ми” (II Лет.

32:10, 13-15). Логиката е желязна: нито един народ не се е спасил от асирийските войски,

да кадим и започнаха проблемите. Кой пророк ще се изправи срещу духовния ни опит? Побеждавахме със своята сила, защо да не продължи и по-нататък победният ни ход? Никой няма да ни разубеди, че в нашето учреждение не седи злобарка, която прави магии на пенсионерката: запознати хора ни подсказаха, пък и сами неведнъж се убеждавахме, че е така. А съмнения в достоверността на опита не може да има. Защо да се съмняваме? Нали всичко се е случило (видяхме, почувствахме, проверявахме)! Разбира се, най-непоколебим е опитът, свързан с изцелението: „За живота си човек ще даде всичко, което има” (Йов 2:4). Тези думи на сатана за мнозина са справедливи. Опитайте да убедите „изцеления” от екстрасенс, че подобна помощ е по-страшна от всякаква болест. Но не само „чудото на изцелението” поробва. Поразителни за плътския ум са преживяванията по време на медитация, „изведнъж” открилите се паранормални способности, сбъднатите „прозрения” на гадателките по гарите, популярните пророци, „случайно” прочетените и оказали се удивително верни предсказания от хороскопа във вестника. Как да се избавим от това? Само действието на Светия Дух в сърцето на нещастния човек може да му помогне да се обърне към светлината.

***

Ето, дават се абсолютно различни обяснения на това, което става. Юдеите объркват причината със следствието. Така израства поколение, възпитано с изображенията на идоли. Отстъпничеството от Бога поразява избрания народ от управника до роба. Никой няма ясна картина на света, нито обективна оценка на събитията. Като се опират на лъжлив духовен опит, нещастните изгнаници блуждаят в търсене на изход и не го намират. Ще дадем още един библейски пример. Сенахирим, царят на Асирия, обсажда Йерусалим. Неговите пратеници се явяват пред стените на града с писмо: „Така казва Сенахирим, цар асирийски:

нито един бог не е помогнал, колкото и жертви да са принасяли, значи и сега победата ще бъде на Ниневия. Да търси опора за своите действия, доказателства за своята правота и знаци за пътя в невидимия духовен свят, е било свойствено на човека винаги, навсякъде. Нека се върнем в наши дни. Мрачна опашка в поликлиниката. Възрастни жени, пенсионерки с бастуни и медицински картони прекарват в разговори дълги часове, докато чакат пред лекарския кабинет.

– Щом отида на предишната ми работа, да видя бившите си колеги, винаги се връщам с главоболие – се оплаква една

жена. – Съседката ми казва, че някой ми е направил магия.

– Е, едва ли е така – се съмнява друга.

– Как едва ли? – се сърди първата. – Колко пъти проверявах: щом отида там, започва страхотно главоболие и не спира. Обяснението е получено, духовният ориентир е даден, приет е и се е вкоренил. Кой ще убеди жената, че не е така?

***

Всеки човек заедно с житейския си опит придобива и духовен. Той също е толкова здраво вкоренен и изстрадан. Кой ще се откаже от мъдростта на своите години? Може би само в краен случай,

под натиска на необичайни обстоятелства и доказателства. Та това би било крах на целия живот! Криза. Кошмар. Загуба на ориентация: „Защо живяхме, на кого служихме?” Така е и с духовния опит. През годините всеки е напипал в мъглявото отвъдно измерение свои стълбчета като ориентири, свои камъчета, върху които стъпва. В ъгълчетата на паметта са забутани отделни суеверия за всякакви случаи. В чекмеджетата и чантичките са скрити амулетчета и талисманчета (нищо особено, някаква висулка или смешен буда с коремче, купен от вестникарска будка). Привързани сме много силно към тези стълбчета, камъчета, суеверни сувенирчета. Те лесно ни управляват и ненатрапчиво ни подтикват към духовно робство. Ето, докато кадяхме на богинята на небето, живяхме щастливо, спряхме

Всеки християнин има свой път в живота, свои изпитания и изкушения, свои победи и поражения, свое израстване във вярата. А общият знаменател на всички трябва да бъде един – Словото, което беше у Бога и което бе Бог (Йоан 1:1). И пътните знаци в духовния свят са едни: библейските определения за греха и праведността, покаянието и прошката, помирението и наказанието. Именно библейските, а не тези, които идват от собствения житейски опит, от окултните познания, от убедителните примери за „лелята на дядото на най-големия ми братовчед”. И само покаянието пред Твореца е способно да промени нашето мислене, да обнови ума ни, да преобрази вътрешната ни реалност, за да можем обективно да оценяваме външната.

***

Удивително е колко различно може да се възприемат едни и същи неща, събития, явления. Читателите на детективски и криминални сюжети знаят как свидетелите говорят за произшествието толкова различно, че сякаш всеки е присъствал на отделно събитие. Любителите на шегите и илюзиите използват тази особеност на хората – субективния поглед на всеки човек – при разни игри и забавления. Вероятно всички си спомнят веселите картинки от типа: „Колко лица виждате тук?” Психолозите се опитват да обяснят и да включат тази характеристика в своите методики за изучаване на вътрешния свят на хората. В учебниците по физика за средните училища е описан такъв пример. Когато гледаме чаена лъжичка, сложена в чаша с вода, ни се струва, че на границата между въздуха и водата тя е „пречупена”. Но това е само зрителна измама! Тогава какво да очакваме от загадъчното „съзнателно – безсъзнателно”, „психодуховно” и „отвъдно”, ако естествената физическа среда невинаги е това, което изглежда, а нашите собствени сетивни органи, призвани да ни снабдяват с точна и оперативна информация за околната действителност, могат да ни подведат. Колко лесно е да се подправи тази действителност и човекът да бъде обърнат в съвсем друга посока. Достатъчно е само да го побутнат ненатрапчиво, плавно, както прави героят злодей от романа на Жул Верн„Петнадесетгодишния капитан”: той слага незабелязано под компаса парче желязо и отклонява курса на кораба, който вместо до Америка стига до Африка. Или както основателите на психоанализата, които събират в едно иначе несвързани наши впечатления, мнения и признания. И така, далеч не всички свидетелства са надеждни дори в грубото материално всекидневие, а още по-малко има сигурност, че видимото съответства на реалността, когато се сблъскваме с духовния свят.

В книгата на пророк Йеремия четем интересен диалог. На неговите увещания да оставят идолите и да се обърнат към Господ юдеите, които след бягството си от разорения Йерусалим живеят в Египет, отговарят: „Думата, която ни говори в име Господно, ние не слушаме от тебе; но без друго ще вършим всичко, което е излязло от нашите уста: да кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, както сме вършили ние и бащите ни, царете ни и князете ни в градовете на Юдея и по йерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; откакто прекратихме на кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, търпим във всичко оскъдици и гинем от меч и глад” (Йер. 44:16-18). Пророкът обаче възразява: „Нали това кадене... си спомни Господ? И нали то възлезе в сърцето Му? Господ не можа вече да търпи вашите лоши дела и гнусотиите, които извършихте; затова и земята ви стана пустиня, ужас и проклятие, без жители, както виждате сега” (ст. 21-22).

„На какво се надявате и седите в йерусалимската крепост?... Нима не знаете какво сторих аз и бащите ми с всички земни народи? Можаха ли боговете на земните народи да избавят земята си от ръката ми? Кой от всички богове на народите, които моите бащи са изтребили, можа да избави своя народ от ръката ми? Ще може ли и вашият Бог да спаси вас от ръката ми? И сега, нека не ви мами Езекия и да не ви отвлича така; не му вярвайте: ако нито един бог на нито един народ и царство не беше в сила да избави народа си от ръката ми и от ръката на бащите ми, то и вашият Бог няма да избави вас от ръката ми” (II Лет.

32:10, 13-15). Логиката е желязна: нито един народ не се е спасил от асирийските войски,

да кадим и започнаха проблемите. Кой пророк ще се изправи срещу духовния ни опит? Побеждавахме със своята сила, защо да не продължи и по-нататък победният ни ход? Никой няма да ни разубеди, че в нашето учреждение не седи злобарка, която прави магии на пенсионерката: запознати хора ни подсказаха, пък и сами неведнъж се убеждавахме, че е така. А съмнения в достоверността на опита не може да има. Защо да се съмняваме? Нали всичко се е случило (видяхме, почувствахме, проверявахме)! Разбира се, най-непоколебим е опитът, свързан с изцелението: „За живота си човек ще даде всичко, което има” (Йов 2:4). Тези думи на сатана за мнозина са справедливи. Опитайте да убедите „изцеления” от екстрасенс, че подобна помощ е по-страшна от всякаква болест. Но не само „чудото на изцелението” поробва. Поразителни за плътския ум са преживяванията по време на медитация, „изведнъж” открилите се паранормални способности, сбъднатите „прозрения” на гадателките по гарите, популярните пророци, „случайно” прочетените и оказали се удивително верни предсказания от хороскопа във вестника. Как да се избавим от това? Само действието на Светия Дух в сърцето на нещастния човек може да му помогне да се обърне към светлината.

***

Ето, дават се абсолютно различни обяснения на това, което става. Юдеите объркват причината със следствието. Така израства поколение, възпитано с изображенията на идоли. Отстъпничеството от Бога поразява избрания народ от управника до роба. Никой няма ясна картина на света, нито обективна оценка на събитията. Като се опират на лъжлив духовен опит, нещастните изгнаници блуждаят в търсене на изход и не го намират. Ще дадем още един библейски пример. Сенахирим, царят на Асирия, обсажда Йерусалим. Неговите пратеници се явяват пред стените на града с писмо: „Така казва Сенахирим, цар асирийски:

нито един бог не е помогнал, колкото и жертви да са принасяли, значи и сега победата ще бъде на Ниневия. Да търси опора за своите действия, доказателства за своята правота и знаци за пътя в невидимия духовен свят, е било свойствено на човека винаги, навсякъде. Нека се върнем в наши дни. Мрачна опашка в поликлиниката. Възрастни жени, пенсионерки с бастуни и медицински картони прекарват в разговори дълги часове, докато чакат пред лекарския кабинет.

– Щом отида на предишната ми работа, да видя бившите си колеги, винаги се връщам с главоболие – се оплаква една

жена. – Съседката ми казва, че някой ми е направил магия.

– Е, едва ли е така – се съмнява друга.

– Как едва ли? – се сърди първата. – Колко пъти проверявах: щом отида там, започва страхотно главоболие и не спира. Обяснението е получено, духовният ориентир е даден, приет е и се е вкоренил. Кой ще убеди жената, че не е така?

***

Всеки човек заедно с житейския си опит придобива и духовен. Той също е толкова здраво вкоренен и изстрадан. Кой ще се откаже от мъдростта на своите години? Може би само в краен случай,

под натиска на необичайни обстоятелства и доказателства. Та това би било крах на целия живот! Криза. Кошмар. Загуба на ориентация: „Защо живяхме, на кого служихме?” Така е и с духовния опит. През годините всеки е напипал в мъглявото отвъдно измерение свои стълбчета като ориентири, свои камъчета, върху които стъпва. В ъгълчетата на паметта са забутани отделни суеверия за всякакви случаи. В чекмеджетата и чантичките са скрити амулетчета и талисманчета (нищо особено, някаква висулка или смешен буда с коремче, купен от вестникарска будка). Привързани сме много силно към тези стълбчета, камъчета, суеверни сувенирчета. Те лесно ни управляват и ненатрапчиво ни подтикват към духовно робство. Ето, докато кадяхме на богинята на небето, живяхме щастливо, спряхме

Всеки християнин има свой път в живота, свои изпитания и изкушения, свои победи и поражения, свое израстване във вярата. А общият знаменател на всички трябва да бъде един – Словото, което беше у Бога и което бе Бог (Йоан 1:1). И пътните знаци в духовния свят са едни: библейските определения за греха и праведността, покаянието и прошката, помирението и наказанието. Именно библейските, а не тези, които идват от собствения житейски опит, от окултните познания, от убедителните примери за „лелята на дядото на най-големия ми братовчед”. И само покаянието пред Твореца е способно да промени нашето мислене, да обнови ума ни, да преобрази вътрешната ни реалност, за да можем обективно да оценяваме външната.

да напада тя и започва да сипе оби- дома. Когато бръкнах да разгледам ди, а жената дори не може да се за- какво ми се е паднало, първото, което щити с думи. извадих, бяха чифт тъмносини, почти Тук вече не издържаме – леля черни чорапи. Отначало се ядосах, че Надя е сериозно предупредена, че пак не са съвсем черни, а вижте сега... ще напусне събранието ни, ако каже Леля Надя опъва слабите си крачсамо още една обидна реплика. От- ка, обути в открити чехли. Оказва се, варям Библията и чета Лука 6 глава че носи тъмносин анцуг - същия цвят, – говорим за това, колко много злоба каквито са чорапите, сякаш си ги е куима в нашите сърца и как не искаме пувала в комплект! да изпълняваме заповедта на Хрис– Слава на Бога! – довършва тос да обичаме неприятелите си. Не тя. – Разбрах покрай тези чорапи, че само това, дори нападаме невинни Иисус Христос наистина е верен Бог хора, като на всичко отгоре навсякъ- и вижда дори най-дребните ни нужди! де тръбим колко са справедливи наСледващата седмица леля Надя шите присъди и колко добри хора сме. отново идва на богослужението и за общо учудване моли прошка за поведението си миналия път. Наистина Иисус дава не само чисто нови чорапи, но и ново, чисто сърце! Зора Динчева

В края на 2014 г. – преди Рождество Христово – екипи от млади хора, доброволни помощници на фондация „Светлина на Балканите“, посетиха десетки социални домове за деца и за възрастни, където представиха своята Рождествена програма. Успяха да зарадват много хора с вниманието си, но и самите те преживяха прекрасни моменти, за които разказват в своите свидетелства.

– Хайде, давайте подаръците, вадете кутиите! – подканва ни едрата жена и маха с бастуна си, седнала на канапетата във фоайето. Двете с майка ми гледаме учудено, от години посещаваме този старчески дом, но досега не сме виждали тази госпожа.

– Какви подаръци, не носим повече подаръци – казва кротко майка ми. И е права, защото мюзикълът „Синът на любовта“, придружен с поздрав от служител, беше представен миналата седмица. Веднага след като свърши, всеки от публиката получи своя рождествен подарък.

– Как така не носите?! Ще ми идват на празник, а не носят подаръци! Я давайте кутиите! – с още по-твърд тон заявява госпожата с бастуна и от седящите до нея се чуват одобрителни подмятания.

– Който е дошъл заради материалния подарък, може да си тръгне. Не носим никакви кутии – казвам аз и изваждам Библията. – Но който оста-

не, ще получи много по-голям, вечен подарък, защото днес ще четем от Божието Слово. Жената с бастуна цъка с език крайно възмутена и си тръгва с неодобрителен коментар. Оглежда се кой ще я последва. В залата са нашата групичка от редовни посетители – около 20 души, които целогодишно идват на служенията ни. Но днес присъстват и още поне двайсетина, явно примамени от слуха, че ще раздаваме подаръци. За наше учудване никой друг не става, за да тръгне след жената. Хората дори се настаняват по-удобно, за да слушат. В настъпилата тишина тъкмо искам да предложа да се помолим, когато прокънтява един мощен, твърде познат глас: – Я да се махаш оттук, циганка с циганка! Кой ти дава право да бъдеш сред нас? Ставай веднага, това е моето място! С майка ми се споглеждаме с въздишка. Думите са на леля Надя – въз-

растна жена от арменски произход, която обича да изразява емоционално своята лоша настройка към турците, евреите, германците, ромите и много други нации. Познава Божието Слово, но ни е трудно с нея, защото всеки път е на ръба да предизвика някакъв конфликт. Днес, може би окрилена от жената с бастуна, на прицела й е възрастна ромка, дългогодишна обитателка на старческия дом, която не може да говори и жестикулира, когато иска да каже нещо. Тя не е от най-редовните ни посетители, но поне веднъж в месеца идва на богослуженията ни.

– Лельо Наде, недей така, нали Иисус кани всички да дойдат при Него? Нека жената да остане да слуша, как така ще я гониш? – опитваме се да я убедим двете с мама, но Надя е непреклонна.

– Аз се разпореждам тук и казвам кой какви права има, затова сега ти се махаш моментално – продължава

***

В началото леля Надя е много обидена. Прекъсва четенето на Библията и пита това за всички неприятели ли се отнася, а когато стигам до злобата в сърцата ни, ме предупреждава да говоря лично за себе си и да не я причислявам към мен. Но когато свършвам, неочаквано забелязвам, че леля Надя плаче. Хваща ръката ми и ни моли да разкаже нещо. Даваме й думата.

– Тази година имах едни любими чорапи – започва тя, – чисто черни. Толкова ми харесваха, но от много носене се скъсаха. Така исках да си купя нови, но не излизам от дома, болна съм и не мога да стигна до магазина. Дадох пари на една санитарка да ми купи, подчертах, че искам черни чорапи, ама тя явно не ме е слушала – донесе ми едни ужасни, шарени. Дори ме беше срам да ги обуя. Един ден се замислих за Иисус и си казах: „Господи, толкова ли не виждаш, че имам нужда от черни чорапи? Такъв Бог ли си, че за празника дори едни чорапи не можеш да ми дадеш?“ Скоро след това вие дойдохте в дома с вашия мюзикъл и аз слязох да ви гледам. Нямах представа, че ще раздавате подаръци накрая, защото съм отскоро в

Рождество е за всички, а най-вече за тези, при които Бог ни изпраща – бедни, болни, сираци и възрастни, останали без родители, без деца и внуци, без покрив над главата си, без вяра... Пътуваме независимо от времето до всякакви кътчета на България, за да покажем на хората колко много ги обича Бог и как не ги е забравил по празниците, дори те да са забравили за Него. В колата пеем, репетираме, молим се, понякога просто мълчим от преумора. Но днес единият от нашите братя е много тъжен. Преди да тръгне, не се разбрал с най-близките си. Мъчно му е, че остават няколко дни до Рождество Христово, а настроението му е трайно развалено. Дали Христос няма да му проговори именно сега – мисля си, докато разтоварваме декорите от колата. Днес изнасяме мюзикъла, наречен „Синът на любовта“1, в едно основно училище. Парадоксално по празниците никой не посещава деца, които имат родители и дом, – нали те не се нуждаят от помощ? Но и почти никой не се замисля в каква тежка атмосфера живеят повечето от тези деца – в домове с роднини богомразци, където цари пълен мрак. А днес ние сме изпратени от Бога да донесем радост именно на тях.

Мюзикълът минава чудесно, децата гледат до края със зяпнала уста, някои дори се опитват да пеят заедно с нашия хор. Когато всичко свършва, събираме декорите толкова вдъхновени, че даже двете учителки, които си шепнат нещо и ни гледат строго, не могат да равалят настроението ни. Погледът ми случайно попада в ъгъла, където е застанал тъжният допреди малко брат. Интересно, като че ли всички деца са наобиколили точно него.

– Благодарим, беше много интересно – казва малко момиченце с дълги кестеняви плитки.

– От днес имам нов любим артист и това си ти! – сочи към брата един първокласник и го показва на съучениците си.

– Разбрахме кой е Синът на любовта! – се усмихват благо две хванати за ръка приятелки. На връщане в колата поглеждам към брата. Няма нужда да обяснява как се чувства сега. Познавам този израз на лицето – изглеждаш така, когато осъзнаеш, че преди 2000 години Синът на любовта се е родил за децата, за изоставените, за бедните, за болните, но... и лично за теб! Зора Динчева

***

В ранни зори потеглихме към два дома – за стари хора и за деца. Още не осъзнавах какво предстои да преживея през този ден. Знаех само, че изпитвам нетърпение да науча повече за пътуванията из България. Знаех също, че отивам да изпълня нещо много важно и значимо за Бога, Когото неотдавна бях приел в живота си. Бог благослови екипа и през цялото време усещах Неговото присъствие и благодат. Пътуването ми донесе много радост, тъй като осъзнавах, че служа на Бога заедно с моите братя и сестри. За мен то бе насърчение, защото виждах Божията светлина в погледа на малките момчета и момичета, а след това и при възрастните. Наблюдавах как надеждата и вярата проправят път към сърцата на повечето възрастни, които ни посрещаха с интерес и отзивчивост, а ни изпраща-

да напада тя и започва да сипе оби- дома. Когато бръкнах да разгледам ди, а жената дори не може да се за- какво ми се е паднало, първото, което щити с думи. извадих, бяха чифт тъмносини, почти Тук вече не издържаме – леля черни чорапи. Отначало се ядосах, че Надя е сериозно предупредена, че пак не са съвсем черни, а вижте сега... ще напусне събранието ни, ако каже Леля Надя опъва слабите си крачсамо още една обидна реплика. От- ка, обути в открити чехли. Оказва се, варям Библията и чета Лука 6 глава че носи тъмносин анцуг - същия цвят, – говорим за това, колко много злоба каквито са чорапите, сякаш си ги е куима в нашите сърца и как не искаме пувала в комплект! да изпълняваме заповедта на Хрис– Слава на Бога! – довършва тос да обичаме неприятелите си. Не тя. – Разбрах покрай тези чорапи, че само това, дори нападаме невинни Иисус Христос наистина е верен Бог хора, като на всичко отгоре навсякъ- и вижда дори най-дребните ни нужди! де тръбим колко са справедливи наСледващата седмица леля Надя шите присъди и колко добри хора сме. отново идва на богослужението и за общо учудване моли прошка за поведението си миналия път. Наистина Иисус дава не само чисто нови чорапи, но и ново, чисто сърце! Зора Динчева

В края на 2014 г. – преди Рождество Христово – екипи от млади хора, доброволни помощници на фондация „Светлина на Балканите“, посетиха десетки социални домове за деца и за възрастни, където представиха своята Рождествена програма. Успяха да зарадват много хора с вниманието си, но и самите те преживяха прекрасни моменти, за които разказват в своите свидетелства.

– Хайде, давайте подаръците, вадете кутиите! – подканва ни едрата жена и маха с бастуна си, седнала на канапетата във фоайето. Двете с майка ми гледаме учудено, от години посещаваме този старчески дом, но досега не сме виждали тази госпожа.

– Какви подаръци, не носим повече подаръци – казва кротко майка ми. И е права, защото мюзикълът „Синът на любовта“, придружен с поздрав от служител, беше представен миналата седмица. Веднага след като свърши, всеки от публиката получи своя рождествен подарък.

– Как така не носите?! Ще ми идват на празник, а не носят подаръци! Я давайте кутиите! – с още по-твърд тон заявява госпожата с бастуна и от седящите до нея се чуват одобрителни подмятания.

– Който е дошъл заради материалния подарък, може да си тръгне. Не носим никакви кутии – казвам аз и изваждам Библията. – Но който оста-

не, ще получи много по-голям, вечен подарък, защото днес ще четем от Божието Слово. Жената с бастуна цъка с език крайно възмутена и си тръгва с неодобрителен коментар. Оглежда се кой ще я последва. В залата са нашата групичка от редовни посетители – около 20 души, които целогодишно идват на служенията ни. Но днес присъстват и още поне двайсетина, явно примамени от слуха, че ще раздаваме подаръци. За наше учудване никой друг не става, за да тръгне след жената. Хората дори се настаняват по-удобно, за да слушат. В настъпилата тишина тъкмо искам да предложа да се помолим, когато прокънтява един мощен, твърде познат глас: – Я да се махаш оттук, циганка с циганка! Кой ти дава право да бъдеш сред нас? Ставай веднага, това е моето място! С майка ми се споглеждаме с въздишка. Думите са на леля Надя – въз-

растна жена от арменски произход, която обича да изразява емоционално своята лоша настройка към турците, евреите, германците, ромите и много други нации. Познава Божието Слово, но ни е трудно с нея, защото всеки път е на ръба да предизвика някакъв конфликт. Днес, може би окрилена от жената с бастуна, на прицела й е възрастна ромка, дългогодишна обитателка на старческия дом, която не може да говори и жестикулира, когато иска да каже нещо. Тя не е от най-редовните ни посетители, но поне веднъж в месеца идва на богослуженията ни.

– Лельо Наде, недей така, нали Иисус кани всички да дойдат при Него? Нека жената да остане да слуша, как така ще я гониш? – опитваме се да я убедим двете с мама, но Надя е непреклонна.

– Аз се разпореждам тук и казвам кой какви права има, затова сега ти се махаш моментално – продължава

***

В началото леля Надя е много обидена. Прекъсва четенето на Библията и пита това за всички неприятели ли се отнася, а когато стигам до злобата в сърцата ни, ме предупреждава да говоря лично за себе си и да не я причислявам към мен. Но когато свършвам, неочаквано забелязвам, че леля Надя плаче. Хваща ръката ми и ни моли да разкаже нещо. Даваме й думата.

– Тази година имах едни любими чорапи – започва тя, – чисто черни. Толкова ми харесваха, но от много носене се скъсаха. Така исках да си купя нови, но не излизам от дома, болна съм и не мога да стигна до магазина. Дадох пари на една санитарка да ми купи, подчертах, че искам черни чорапи, ама тя явно не ме е слушала – донесе ми едни ужасни, шарени. Дори ме беше срам да ги обуя. Един ден се замислих за Иисус и си казах: „Господи, толкова ли не виждаш, че имам нужда от черни чорапи? Такъв Бог ли си, че за празника дори едни чорапи не можеш да ми дадеш?“ Скоро след това вие дойдохте в дома с вашия мюзикъл и аз слязох да ви гледам. Нямах представа, че ще раздавате подаръци накрая, защото съм отскоро в

Рождество е за всички, а най-вече за тези, при които Бог ни изпраща – бедни, болни, сираци и възрастни, останали без родители, без деца и внуци, без покрив над главата си, без вяра... Пътуваме независимо от времето до всякакви кътчета на България, за да покажем на хората колко много ги обича Бог и как не ги е забравил по празниците, дори те да са забравили за Него. В колата пеем, репетираме, молим се, понякога просто мълчим от преумора. Но днес единият от нашите братя е много тъжен. Преди да тръгне, не се разбрал с най-близките си. Мъчно му е, че остават няколко дни до Рождество Христово, а настроението му е трайно развалено. Дали Христос няма да му проговори именно сега – мисля си, докато разтоварваме декорите от колата. Днес изнасяме мюзикъла, наречен „Синът на любовта“1, в едно основно училище. Парадоксално по празниците никой не посещава деца, които имат родители и дом, – нали те не се нуждаят от помощ? Но и почти никой не се замисля в каква тежка атмосфера живеят повечето от тези деца – в домове с роднини богомразци, където цари пълен мрак. А днес ние сме изпратени от Бога да донесем радост именно на тях.

Мюзикълът минава чудесно, децата гледат до края със зяпнала уста, някои дори се опитват да пеят заедно с нашия хор. Когато всичко свършва, събираме декорите толкова вдъхновени, че даже двете учителки, които си шепнат нещо и ни гледат строго, не могат да равалят настроението ни. Погледът ми случайно попада в ъгъла, където е застанал тъжният допреди малко брат. Интересно, като че ли всички деца са наобиколили точно него.

– Благодарим, беше много интересно – казва малко момиченце с дълги кестеняви плитки.

– От днес имам нов любим артист и това си ти! – сочи към брата един първокласник и го показва на съучениците си.

– Разбрахме кой е Синът на любовта! – се усмихват благо две хванати за ръка приятелки. На връщане в колата поглеждам към брата. Няма нужда да обяснява как се чувства сега. Познавам този израз на лицето – изглеждаш така, когато осъзнаеш, че преди 2000 години Синът на любовта се е родил за децата, за изоставените, за бедните, за болните, но... и лично за теб! Зора Динчева

***

В ранни зори потеглихме към два дома – за стари хора и за деца. Още не осъзнавах какво предстои да преживея през този ден. Знаех само, че изпитвам нетърпение да науча повече за пътуванията из България. Знаех също, че отивам да изпълня нещо много важно и значимо за Бога, Когото неотдавна бях приел в живота си. Бог благослови екипа и през цялото време усещах Неговото присъствие и благодат. Пътуването ми донесе много радост, тъй като осъзнавах, че служа на Бога заедно с моите братя и сестри. За мен то бе насърчение, защото виждах Божията светлина в погледа на малките момчета и момичета, а след това и при възрастните. Наблюдавах как надеждата и вярата проправят път към сърцата на повечето възрастни, които ни посрещаха с интерес и отзивчивост, а ни изпраща-

ха с непресторена любов. Един след друг ни приветстваха и искаха да научат повече за Сина на любовта. Приеха сърдечно песните и посланието, както и подаръците. След като изиграхме мюзикъла пред децата, директорката се изправи и с трогателни думи изказа благодарност към целия екип. Поздравът беше голямо насърчение за нас, защото това беше първата спирка от нашата Рождествена програма и представихме мюзикъла с увереност, че вършим нещо значимо. Като отскоро новороден човек, изцяло се потопих в атмосферата на тези пътувания, искрено изживявах Моля се Господ да благослови репликите. Бяха невероятни. В края на всеки миг и благодарях на Бога за всеки човек, дете и възрастен, на ко- постановката за всеки от нашия екип всеки брат и сестра, с които взаимно гото занесохме благата вест. Сигурен имаше по една малка картичка. Не изсе подкрепяхме и насърчавахме. Мо- съм, че много сърца бяха докоснати и държах и сълзите рукнаха по бузите лехме се на Бога и Той отвори много се моля Бог да ги спаси. ми. Едно момиче на 16 години дойде заключени врати в сърцата на деца, Горан Русинов при мен и без да ме пита за името ми, възрастни хора, възпитатели и учитеказа: ,,Искам да те прегърна.” ли. Бог даде на всеки от тях Своята Прибрахме се късно в София. В благодат, прегръдка и мила дума. В Рано сутринта потеглихме към две 23 ч. вече бях в общежитието, но не дома за деца си мислех: „Видях Те, села и един град в България. Ще ви усещах умора. Първото нещо, което Господи, в изоставеното дете, което разкажа за впечатленията си от пос- направих, беше да звънна на найгледаше с любещи и търсещи очи. ледните два дома, които посетихме с близките си и да им разкажа за един Там открих много повече за себе си, още осем млади хора. За първия дом от най-добрите ми дни през изминаотколкото където и да било досега. В бяхме закъснели с един час поради лата 2014 г., за усмивките на децата, този поглед имаше непознати за мен лошите пътища. Когато влязохме, ви- за искреността им, за търпението, с неща, имаше любов, очакваща да дях как децата седят мирно на един което ни чакаха, за картичките... бъде дадена на този, който е взел де- диван и ни чакат с усмивки, без да Винаги ще пазя тези две картички, тето на ръце и го е прегърнал.” Сре- роптаят за закъснението ни. Седнах които получих тогава. Те са най-хубащите с децата ми напомниха за мен до тях и започнахме да си говорим. вите, които съм получавала някога! самия – колко окаян и неблагодарен Веднага взеха да ме разпитват какво Благодаря на Бога за милостта да съм бил, потънал в егоизма си. Но Бог уча, на колко години съм. Обясняваха Го познавам, благодаря Му и че ме ме насочи: „Виж детето в ъгъла, иди ми какви искат да станат, когато пора- срещна с тези дечица. От тях научих, при него и го вземи, поиграй, отвори снат, в кой клас са, какви оценки имат, че подаръците и стремежът към масърцето си за него и ще видиш колко дори едно дете си донесе бележника. териалното са нищо в сравнение с мъдрост ще откриеш в общуването”. След като представихме мюзикъла и любовта. И знаете ли? Успях! Успях да видя как раздадохме подаръците, две от деСара Милева Бог водеше умело всеки от нас, без цата отново дойдоха при мен. Докато да изпитваме умора и несигурност. си говорехме, едното изчезна някъде. Благодаря на Господ, че бях част Върна се след пет минути – в ръката от група хора, които не щадяха себе си държеше картичка, която ми подаси нито за миг по време на пътувани- ри. На нея беше написано: ,,За кака ята. Благодаря на Бога за отговорите Сара. Пожелавам ти да си здрава и на молитвите и единството в екипи- щастлива.” Гърлото ми се стегна, разте – тръгвахме бодри и се връща- вълнувах се много, усетих искрена хме невредими, защото Той беше с любов към тези деца. Тръгнахме си нас. Благодарен съм и за словото в оттам и потеглихме към другия дом. Притчи 31:8: „Отваряй устата си за След като изиграхме мюзикъла, безгласния и за защита на всички си- гледахме сценка, която децата бяха раци”, което ме мотивира да служа на подготвили, за да я представят пред тези хора. нас. Малки и големи си бяха научили

***

***

След като представихме мюзикъла, облечена като ангел, държах в скута си дете, което ми обясняваше колко много ни е чакало. Познаваме се от летния лагер. Аз й бях наставник. Момичето има баща, но той я вижда рядко. Майка й ги е изоставила отдавна. Лятото щяха да я осиновят, но тя не искаше да напусне дома. С нея се молихме съдът да реши това, което е според Божията воля. Тя не споделяше с никого чувствата си. И бях подготвена, че едва ли ще се сприятели с мен. Но за мое учудване детето отвори сърцето си и ми разказа много неща за своя живот. Четири месеца по-късно отидохме да ги посетим с Рождествената програма. Момичето ми пишеше всеки ден и ме питаше дали със сигурност и аз ще бъда с екипа. Докато се подготвяхме за сценката, тя стоеше около мен и виждах в очите й как е чакала с нетърпение да ни види - не заради подаръците, които носим, а заради надеждата, която получи на летния лагер. Знаех, че това дете се моли и се надява, че има небесен баща. След няколко дни си писахме и я попитах: „Какво ти се падна в подаръка?“ А тя каза, че не помни. Толкова много се е радвала, че самият Бог я посещава чрез нас, че дори подаръкът не е могъл да надделее над чувствата, които е изпитвала тогава. „Защото баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме“ (Пс. 26:10). Анна Георгиева

***

Пристигнахме в едно училище за деца с умствена изостаналост и други увреждания, за да изнесем мюзикъла от Рождествената ни програма и да раздадем подаръци. Децата ни слушаха и гледаха много внимателно, улавяха всеки звук. Както обикновено, след представянето започнахме да раздаваме подаръците. Обикаляхме ред след ред, децата отваряха веднага кутиите и започваха да разглеждат какво има вътре. Бяхме свикнали с тази работа – даваш на детето подаръка,

виждаш как то се радва и на теб ти е радостно. Въпреки че бях болен от две Стигнах до поредното дете, про- седмици и твърде високите за мен тегнах му кутията, но то, с наведена хорови песни разраняваха гърлото глава, сякаш не ме забелязваше. Ка- ми, имах голямо желание и тази гозах му: дина да участвам в Рождествената – Ето ти подарък. Честито Рож- програма. дество Христово! Повечето от децата в дома бяха Детето, все така наведено, про- тийнейджъри. Ясно изразиха ратегна ръце, само че в съвсем друга достта си, когато пристигнахме при посока. Тогава баща му, който стое- тях. Всички искаха да ни помогнат ше зад него, насочи ръцете му към в разтоварването на техниката и мен и каза: подаръците. Изиграхме мюзикъла, – Ето, тук е подаръкът за теб. след което нашият отговорник говоТо вдигна глава и аз разбрах, че е ри кратко за смисъла на празника. сляпо, нищо не вижда. Докато мина- Децата харесаха много и песните, и вах към следващия ред, чух: подаръците, които им раздадохме.

– Благодаря, подаръкът е много Надявам се, че и нещо от Божието тежък и вие пяхте прекрасно! Слово е останало у тях. Изумително

***

Всичко вътре в мен се преобърна. Никое от децата не казваше: „Благодаря“, всички вземаха подаръците и се радваха, а това момче, което не беше видяло нищо от спектакъла ни, изрече такива приятни думи. Обърнах се смаяна и казах на бащата, че има много добър син. В колата по пътя към къщи размишлявах благодарим ли на Бога за всичко, което имаме. Или по инерция поемаме подаръците, както другите деца, без да отвърнем нищо на нашия Бог. Може би трябва да се поучим от това момче, което беше способно да благодари и осъзнаваше много повече от нас, възрастните, които имаме всичко.

I Сол. 5:18 „...За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас Божията воля в Христос Иисус.“ Клавдия Серт 1

е многообразието от начини, по които Бог действа. Той съчета съвършено служението ни към тези деца с разговора ми с една жена от персонала в детския дом. Заговорихме се за вярата и се оказа, че тя вече е чувала много за Бога и дори е абонирана за християнските списания, които издава нашата фондация. Бях изключително насърчен от общуването с нея и осъзнах, че в моята страна има хора, до които по един или друг начин е достигнало благовестието, въпреки че още не посещават църква. Разбрах от тази жена, че в селото има 2500 души, и тя ми каза да се моля за нейното семейство и близките й – те също да повярват. У мен се зароди силно желание в близко бъдеще да започна служение в това село. Ако Бог е решил, ще стане. Дан Ангелов

Гледайте мюзикъла „Синът на любовта“ в Ютюб на адрес: www.youtube.com/watch?v=M5yCokHI_G4

ха с непресторена любов. Един след друг ни приветстваха и искаха да научат повече за Сина на любовта. Приеха сърдечно песните и посланието, както и подаръците. След като изиграхме мюзикъла пред децата, директорката се изправи и с трогателни думи изказа благодарност към целия екип. Поздравът беше голямо насърчение за нас, защото това беше първата спирка от нашата Рождествена програма и представихме мюзикъла с увереност, че вършим нещо значимо. Като отскоро новороден човек, изцяло се потопих в атмосферата на тези пътувания, искрено изживявах Моля се Господ да благослови репликите. Бяха невероятни. В края на всеки миг и благодарях на Бога за всеки човек, дете и възрастен, на ко- постановката за всеки от нашия екип всеки брат и сестра, с които взаимно гото занесохме благата вест. Сигурен имаше по една малка картичка. Не изсе подкрепяхме и насърчавахме. Мо- съм, че много сърца бяха докоснати и държах и сълзите рукнаха по бузите лехме се на Бога и Той отвори много се моля Бог да ги спаси. ми. Едно момиче на 16 години дойде заключени врати в сърцата на деца, Горан Русинов при мен и без да ме пита за името ми, възрастни хора, възпитатели и учитеказа: ,,Искам да те прегърна.” ли. Бог даде на всеки от тях Своята Прибрахме се късно в София. В благодат, прегръдка и мила дума. В Рано сутринта потеглихме към две 23 ч. вече бях в общежитието, но не дома за деца си мислех: „Видях Те, села и един град в България. Ще ви усещах умора. Първото нещо, което Господи, в изоставеното дете, което разкажа за впечатленията си от пос- направих, беше да звънна на найгледаше с любещи и търсещи очи. ледните два дома, които посетихме с близките си и да им разкажа за един Там открих много повече за себе си, още осем млади хора. За първия дом от най-добрите ми дни през изминаотколкото където и да било досега. В бяхме закъснели с един час поради лата 2014 г., за усмивките на децата, този поглед имаше непознати за мен лошите пътища. Когато влязохме, ви- за искреността им, за търпението, с неща, имаше любов, очакваща да дях как децата седят мирно на един което ни чакаха, за картичките... бъде дадена на този, който е взел де- диван и ни чакат с усмивки, без да Винаги ще пазя тези две картички, тето на ръце и го е прегърнал.” Сре- роптаят за закъснението ни. Седнах които получих тогава. Те са най-хубащите с децата ми напомниха за мен до тях и започнахме да си говорим. вите, които съм получавала някога! самия – колко окаян и неблагодарен Веднага взеха да ме разпитват какво Благодаря на Бога за милостта да съм бил, потънал в егоизма си. Но Бог уча, на колко години съм. Обясняваха Го познавам, благодаря Му и че ме ме насочи: „Виж детето в ъгъла, иди ми какви искат да станат, когато пора- срещна с тези дечица. От тях научих, при него и го вземи, поиграй, отвори снат, в кой клас са, какви оценки имат, че подаръците и стремежът към масърцето си за него и ще видиш колко дори едно дете си донесе бележника. териалното са нищо в сравнение с мъдрост ще откриеш в общуването”. След като представихме мюзикъла и любовта. И знаете ли? Успях! Успях да видя как раздадохме подаръците, две от деСара Милева Бог водеше умело всеки от нас, без цата отново дойдоха при мен. Докато да изпитваме умора и несигурност. си говорехме, едното изчезна някъде. Благодаря на Господ, че бях част Върна се след пет минути – в ръката от група хора, които не щадяха себе си държеше картичка, която ми подаси нито за миг по време на пътувани- ри. На нея беше написано: ,,За кака ята. Благодаря на Бога за отговорите Сара. Пожелавам ти да си здрава и на молитвите и единството в екипи- щастлива.” Гърлото ми се стегна, разте – тръгвахме бодри и се връща- вълнувах се много, усетих искрена хме невредими, защото Той беше с любов към тези деца. Тръгнахме си нас. Благодарен съм и за словото в оттам и потеглихме към другия дом. Притчи 31:8: „Отваряй устата си за След като изиграхме мюзикъла, безгласния и за защита на всички си- гледахме сценка, която децата бяха раци”, което ме мотивира да служа на подготвили, за да я представят пред тези хора. нас. Малки и големи си бяха научили

***

***

След като представихме мюзикъла, облечена като ангел, държах в скута си дете, което ми обясняваше колко много ни е чакало. Познаваме се от летния лагер. Аз й бях наставник. Момичето има баща, но той я вижда рядко. Майка й ги е изоставила отдавна. Лятото щяха да я осиновят, но тя не искаше да напусне дома. С нея се молихме съдът да реши това, което е според Божията воля. Тя не споделяше с никого чувствата си. И бях подготвена, че едва ли ще се сприятели с мен. Но за мое учудване детето отвори сърцето си и ми разказа много неща за своя живот. Четири месеца по-късно отидохме да ги посетим с Рождествената програма. Момичето ми пишеше всеки ден и ме питаше дали със сигурност и аз ще бъда с екипа. Докато се подготвяхме за сценката, тя стоеше около мен и виждах в очите й как е чакала с нетърпение да ни види - не заради подаръците, които носим, а заради надеждата, която получи на летния лагер. Знаех, че това дете се моли и се надява, че има небесен баща. След няколко дни си писахме и я попитах: „Какво ти се падна в подаръка?“ А тя каза, че не помни. Толкова много се е радвала, че самият Бог я посещава чрез нас, че дори подаръкът не е могъл да надделее над чувствата, които е изпитвала тогава. „Защото баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме“ (Пс. 26:10). Анна Георгиева

***

Пристигнахме в едно училище за деца с умствена изостаналост и други увреждания, за да изнесем мюзикъла от Рождествената ни програма и да раздадем подаръци. Децата ни слушаха и гледаха много внимателно, улавяха всеки звук. Както обикновено, след представянето започнахме да раздаваме подаръците. Обикаляхме ред след ред, децата отваряха веднага кутиите и започваха да разглеждат какво има вътре. Бяхме свикнали с тази работа – даваш на детето подаръка,

виждаш как то се радва и на теб ти е радостно. Въпреки че бях болен от две Стигнах до поредното дете, про- седмици и твърде високите за мен тегнах му кутията, но то, с наведена хорови песни разраняваха гърлото глава, сякаш не ме забелязваше. Ка- ми, имах голямо желание и тази гозах му: дина да участвам в Рождествената – Ето ти подарък. Честито Рож- програма. дество Христово! Повечето от децата в дома бяха Детето, все така наведено, про- тийнейджъри. Ясно изразиха ратегна ръце, само че в съвсем друга достта си, когато пристигнахме при посока. Тогава баща му, който стое- тях. Всички искаха да ни помогнат ше зад него, насочи ръцете му към в разтоварването на техниката и мен и каза: подаръците. Изиграхме мюзикъла, – Ето, тук е подаръкът за теб. след което нашият отговорник говоТо вдигна глава и аз разбрах, че е ри кратко за смисъла на празника. сляпо, нищо не вижда. Докато мина- Децата харесаха много и песните, и вах към следващия ред, чух: подаръците, които им раздадохме.

– Благодаря, подаръкът е много Надявам се, че и нещо от Божието тежък и вие пяхте прекрасно! Слово е останало у тях. Изумително

***

Всичко вътре в мен се преобърна. Никое от децата не казваше: „Благодаря“, всички вземаха подаръците и се радваха, а това момче, което не беше видяло нищо от спектакъла ни, изрече такива приятни думи. Обърнах се смаяна и казах на бащата, че има много добър син. В колата по пътя към къщи размишлявах благодарим ли на Бога за всичко, което имаме. Или по инерция поемаме подаръците, както другите деца, без да отвърнем нищо на нашия Бог. Може би трябва да се поучим от това момче, което беше способно да благодари и осъзнаваше много повече от нас, възрастните, които имаме всичко.

I Сол. 5:18 „...За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас Божията воля в Христос Иисус.“ Клавдия Серт 1

е многообразието от начини, по които Бог действа. Той съчета съвършено служението ни към тези деца с разговора ми с една жена от персонала в детския дом. Заговорихме се за вярата и се оказа, че тя вече е чувала много за Бога и дори е абонирана за християнските списания, които издава нашата фондация. Бях изключително насърчен от общуването с нея и осъзнах, че в моята страна има хора, до които по един или друг начин е достигнало благовестието, въпреки че още не посещават църква. Разбрах от тази жена, че в селото има 2500 души, и тя ми каза да се моля за нейното семейство и близките й – те също да повярват. У мен се зароди силно желание в близко бъдеще да започна служение в това село. Ако Бог е решил, ще стане. Дан Ангелов

Гледайте мюзикъла „Синът на любовта“ в Ютюб на адрес: www.youtube.com/watch?v=M5yCokHI_G4

Неслучайно преводът на Йероним, наречен Вулгата, не е приет от Западната църква. Тя се бори с него в продължение на много векове, докато волята на папите не възтържествува и преводът на Йероним не става текст на богослужението (и богословието) в Западната, т.е. Католическата църква. Проф. Христо Гяуров пише: „Отначало този поправен превод, макар и препоръчан от папата, не бил приет благосклонно, но с течение на времето изместил стария Итала и добил всеобщо употребление с названието Вулгата – общоприет... За разпространението му спомогнал папа Григорий Велики (674-735).”4 След това текстът неведнъж е редактиран от различни хора, в това число и от папи (Сикст V, Климент VIII, Павел VI и др.). Не е тайна, че и текстовете, използвани в Източната, т.е. Византийската църква, също са подлагани на редакция, но доколкото ни е известно, Църквата не се съпротивява на тези промени – тя не вижда в тях нищо, което да е чуждо на приетото от нея учение. Докато текстът на Вулгата променя учението, възприето от ранната Църква. „СЛУЧАЙНИТЕ“ ИЗТОЧНИЦИ НА ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ Реформаторите, както вече споменахме, се отказват от Вулгата и се обръщат към използвания в Източната църква гръцки текст. Еразъм Ротердамски събира приети в Източната църква

ръкописи и през 1516 г. издава Новия Завет на гръцки (по-късно той е наречен Textus Receptus). В някои съвременни публикациии противниците на това издание обвиняват Еразъм, че се опира на „случайни“ ръкописи. Ще се спрем по-подробно на този въпрос. Еразъм Ротердамски изследва немалко ръкописи на Новия Завет и още през 1514 г. в Базел обсъжда възможността за тяхното публикуване с известния издател Йохан Фробен. По същото време в Испания по инициатива на кардинал Хименес се подготвя за печат т.нар. Комплутенски полиглот – Библия на еврейски, арамейски, гръцки и латински. Ето защо по настоятелната молба на издателя Фробен Еразъм бърза с работата върху своя Нов Завет. Някои учени предполагат, че това бързане е свързано с желанието на Фробен „да обърне ситуацията в своя полза, преди да бъде завършен и разрешен за издаване проектът на Хименес... тъй като предчувства готовността на читателския пазар за подобно издание на Новия Завет”5, т.е. те свеждат всичко до стремежа към печалба. Но като имаме предвид конкретната историческа обстановка, можем да твърдим, че бързането е предизвикано от необходимостта да има отделно издание на Новия Завет (а не в състава на Библията, издадена от католиците), което реформаторите да използват за обосноваване на своите доктрини. В

резултат на това бързане в текста на Еразъм са допуснати печатни грешки, които за щастие са поправени в следващите издания – през 1519, 1522, 1527, 1535 г. При последните издания вече са използвани 8 гръцки ръкописа и три произведения на църковни писатели6, така че става дума не за три и дори не за пет „случайни” ръкописа, както твърдят някои. Още веднъж подчертаваме, за да разсеем спекулациите: не ръкописите съдържат множество грешки (което противниците на текста биха могли да използват като основание да ги нарекат „случайни“), а печатният текст. Във всички следващи издания „имаме един и същ Византийски или Константинополски църковен текст... с незначителни вариации“7. Ръкописите, които Еразъм използва от манастирската библиотека в Базел, са приблизително от XII в. Той взема Евангелията от един, а Деянията и Посланията – от друг ръкопис, „сравнява ги с няколко други текста, съдържащи същите книги, и внася отделни поправки за печата по полетата и между редовете на гръцкия текст. За книгата Откровение Еразъм разполага само с един ръкопис от XII в., в който тя влиза. За съжаление последният лист на ръкописа, който съдържа заключителните шест стиха на Откровение, е изгубен. Тези стихове Еразъм превежда сам на гръцки от латинската Вулгата.“8 Но ще подчертаем, че става дума само за шест стиха, които в следващите издания са сверени с гръцките ръкописи. Днес противниците на Новия Завет на Еразъм го обвиняват, че е въвел стихове, заимствани от Вулгата, които не присъстват в нито един гръцки ръкопис, например I Йоан 5:7-8. Известно е, че този пасаж се съдържа в няколко гръцки ръкописа: в минускулите9 221, 61, 629, 88, 429, 629, 636, 918. Онези, които са склонни да вярват, че стиховете са взети от Вулгата, могат да се обърнат към гръцкия Нов Завет, снабден с тексткритичен апарат, например изданието Нестле-Аланд или UBS (United Bible Societies – Обединени библейски дружества) и да се убедят, че те присъстват там, което оневинява Еразъм. Фактът, че ръкописите, използвани от Еразъм, се отнасят към XII в., съвсем

не ги прави „случайни“. Византийските ръкописи още от възникването на Църквата са под нейния контрол и се употребяват постоянно в Източната църква. Ако Еразъм беше включил нещо случайно, различно от използвания текст, щеше да последва реакция от нейна страна. Ето защо можем да твърдим, че макар при подготовката за издаването на Новия Завет Еразъм да е ползвал ограничен брой ръкописи, те са били запазени в Църквата от апостолско време и тя е потвърдила тяхната надеждност със своя авторитет. Скоро след това в Европа се появяват преводи на издадения от Еразъм Нов Завет – на немски (преводът на Лутер), на английски (новозаветната част от Библията на крал Джеймс) и т.н. Преводите от Textus Receptus се разпространяват много бързо в Европа и придобиват голяма популярност. Но в някои кръгове изданието на Еразъм е посрещнато враждебно. Има университети, например Кеймбридж и Оксфорд, където „забраняват на студентите да четат издадените от Еразъм текстове, а на търговците на книги – да ги продават”10. Католиците свикват Тридентския събор (1545-1563), който прогласява латинската Вулгата за боговдъхновена, а Textus Receptus добавя в списъка на забранените книги. Въпреки това Textus Receptus продължава да се отпечатва. Списъкът на неговите издания е доста дълъг и тук няма възможност да го приложим. АЛТЕРНАТИВНИЯТ ГРЪЦКИ ТЕКСТ През 1881 г. в Англия се появява алтернативно издание, озаглавено „Новият Завет в гръцки оригинал“, което подготвят Брук Фос Уесткот, свещеник в Питърбъро и професор по богословие в Кеймбридж, и Фентън Джон Антъни Хорт, професор по богословие в Кеймбридж. Тук са използвани не византийски, а александрийски ръкописи – най-вече Ватиканският и донякъде Синайският кодекс. През 1898 г. немският изследовател на библейския текст Еберхард Нестле издава Нов Завет, като взема за основа вместо разпространения тогава Textus Receptus английското издание на Уесткот и Хорт и 8-то Лайпцигско издание

на Константин Тишендорф, а използва и компилативното издание на Уеймът (Лондон, 1886). От третото издание на своя Нов Завет Нестле предпочита вместо текста на Уеймът варианта на Уейс. Така този Нов Завет се състои от текстовете на Уесткот и Хорт, Тишендорф и Уейс. Оттогава той се преиздава много пъти. Днес този текст е известен като изданието Нестле-Аланд и UBS (Обединени библейски дружества). Новият Завет на Нестле става много популярен благодарение на тексткритичния си апарат. На всяка страница под линия са дадени „разночетения”, т.е. посочва се текст от други ръкописи, различни от Синайския и Ватиканския кодекс. В протестантските богословски учебни заведения той се използва много широко и по такъв начин на студентите се предлага версия на Новия Завет, основана на Синайския и Ватиканския кодекс. Но редица учени виждат в тези два ръкописа негативното влияние на школата на Ориген. Джон Бъргън показва с много примери, че Синайският и Ватиканският кодекс са излезли именно от школата на Ориген, от която произтичат наличните в тях отклонения от традиционния църковен текст11. Ранната Църква не признава тези текстове. Те „стоят самотни и са във вражда с всички други ръкописи...”. При тях няма „достъпна за нас гаранция за достоверност на материалите”12. КАКЪВ Е ДУХЪТ НА ТЕЗИ РЪКОПИСИ? Бъргън пита: „Не са ли подложени Ватиканският и Синайският манускрипт на влиянието на онзи дух, който впоследствие предизвиква всеобщо осъждане [става дума за арианството – учение, според което Бог Син, т.е. Логосът, въплътил се в Иисус Христос, не притежава божествена природа, единна с Бог Отец]?”13 Същият учен прави принципния извод: „Навсякъде се забелязват признаци на изопачавания не само в отделни думи и изрази, а и в цели фрази. Замяната на

един израз с друг, самоволното пренареждане на думите и други подобни явления показват недвусмислено, че пред нас изобщо не е точно копие на Свещения текст... Ние избягваме обвиненията в преднамерено зло... но тези кодекси са свързани с толкова многообразно безчинство и небрежност, че можем да стигнем до заключението за техния безнадежден характер. Ето защо ще предположим, че те са били пренебрегвани в древните времена именно поради плачевното си състояние, което и позволява да се запазят до наше време”14, т.е. тези ръкописи не са били използвани и преписвани, тъй като ранната Църква ги отхвърля, затова са се запазили. Новите преводи, които будят тревога в Църквата, са направени именно от текста Нестле-Аланд. На български това са изданията: Новият Завет – съвременен превод на библейския текст (Проект “Отворена Библия”, ЕТ “Госпъл”, 2002) и Новият Завет, нов превод от оригинала (Българско библейско дружество, 2002). Версията, която се използва за мобилни телефони (WBTC15), също е превод от Нестле-Аланд, но през английски език. Освен това влияние на Нестле-Аланд има и в българския превод на Textus Receptus (който е запазен в Цариградската и Синодалната Библия). Ревизии на Цариградската Библия се подготвят няколко пъти, като при това невинаги е ясно какви други текстове са използвани. Прави чест на издателите на Библията по проекта „Живо слово“ уточнението в „Бележката на редакторите“, публикувана в началото на книгата, че ревизията на новозаветната й част е по 26-то издание Нестле-Аланд. Макар че самата редакция на църковния текст с помощта на изкуствен, създаден от учените вариант бих окачествила като вероломен акт. Все по-често в протестантските църкви звучи странен, непривичен за по-възрастните християни текст на Божието Слово. Но тъй като те са възпитани със старите преводи, направени от Textus Receptus, придават на новия текст усвоеното по-рано значение. А

Неслучайно преводът на Йероним, наречен Вулгата, не е приет от Западната църква. Тя се бори с него в продължение на много векове, докато волята на папите не възтържествува и преводът на Йероним не става текст на богослужението (и богословието) в Западната, т.е. Католическата църква. Проф. Христо Гяуров пише: „Отначало този поправен превод, макар и препоръчан от папата, не бил приет благосклонно, но с течение на времето изместил стария Итала и добил всеобщо употребление с названието Вулгата – общоприет... За разпространението му спомогнал папа Григорий Велики (674-735).”4 След това текстът неведнъж е редактиран от различни хора, в това число и от папи (Сикст V, Климент VIII, Павел VI и др.). Не е тайна, че и текстовете, използвани в Източната, т.е. Византийската църква, също са подлагани на редакция, но доколкото ни е известно, Църквата не се съпротивява на тези промени – тя не вижда в тях нищо, което да е чуждо на приетото от нея учение. Докато текстът на Вулгата променя учението, възприето от ранната Църква. „СЛУЧАЙНИТЕ“ ИЗТОЧНИЦИ НА ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ Реформаторите, както вече споменахме, се отказват от Вулгата и се обръщат към използвания в Източната църква гръцки текст. Еразъм Ротердамски събира приети в Източната църква

ръкописи и през 1516 г. издава Новия Завет на гръцки (по-късно той е наречен Textus Receptus). В някои съвременни публикациии противниците на това издание обвиняват Еразъм, че се опира на „случайни“ ръкописи. Ще се спрем по-подробно на този въпрос. Еразъм Ротердамски изследва немалко ръкописи на Новия Завет и още през 1514 г. в Базел обсъжда възможността за тяхното публикуване с известния издател Йохан Фробен. По същото време в Испания по инициатива на кардинал Хименес се подготвя за печат т.нар. Комплутенски полиглот – Библия на еврейски, арамейски, гръцки и латински. Ето защо по настоятелната молба на издателя Фробен Еразъм бърза с работата върху своя Нов Завет. Някои учени предполагат, че това бързане е свързано с желанието на Фробен „да обърне ситуацията в своя полза, преди да бъде завършен и разрешен за издаване проектът на Хименес... тъй като предчувства готовността на читателския пазар за подобно издание на Новия Завет”5, т.е. те свеждат всичко до стремежа към печалба. Но като имаме предвид конкретната историческа обстановка, можем да твърдим, че бързането е предизвикано от необходимостта да има отделно издание на Новия Завет (а не в състава на Библията, издадена от католиците), което реформаторите да използват за обосноваване на своите доктрини. В

резултат на това бързане в текста на Еразъм са допуснати печатни грешки, които за щастие са поправени в следващите издания – през 1519, 1522, 1527, 1535 г. При последните издания вече са използвани 8 гръцки ръкописа и три произведения на църковни писатели6, така че става дума не за три и дори не за пет „случайни” ръкописа, както твърдят някои. Още веднъж подчертаваме, за да разсеем спекулациите: не ръкописите съдържат множество грешки (което противниците на текста биха могли да използват като основание да ги нарекат „случайни“), а печатният текст. Във всички следващи издания „имаме един и същ Византийски или Константинополски църковен текст... с незначителни вариации“7. Ръкописите, които Еразъм използва от манастирската библиотека в Базел, са приблизително от XII в. Той взема Евангелията от един, а Деянията и Посланията – от друг ръкопис, „сравнява ги с няколко други текста, съдържащи същите книги, и внася отделни поправки за печата по полетата и между редовете на гръцкия текст. За книгата Откровение Еразъм разполага само с един ръкопис от XII в., в който тя влиза. За съжаление последният лист на ръкописа, който съдържа заключителните шест стиха на Откровение, е изгубен. Тези стихове Еразъм превежда сам на гръцки от латинската Вулгата.“8 Но ще подчертаем, че става дума само за шест стиха, които в следващите издания са сверени с гръцките ръкописи. Днес противниците на Новия Завет на Еразъм го обвиняват, че е въвел стихове, заимствани от Вулгата, които не присъстват в нито един гръцки ръкопис, например I Йоан 5:7-8. Известно е, че този пасаж се съдържа в няколко гръцки ръкописа: в минускулите9 221, 61, 629, 88, 429, 629, 636, 918. Онези, които са склонни да вярват, че стиховете са взети от Вулгата, могат да се обърнат към гръцкия Нов Завет, снабден с тексткритичен апарат, например изданието Нестле-Аланд или UBS (United Bible Societies – Обединени библейски дружества) и да се убедят, че те присъстват там, което оневинява Еразъм. Фактът, че ръкописите, използвани от Еразъм, се отнасят към XII в., съвсем

не ги прави „случайни“. Византийските ръкописи още от възникването на Църквата са под нейния контрол и се употребяват постоянно в Източната църква. Ако Еразъм беше включил нещо случайно, различно от използвания текст, щеше да последва реакция от нейна страна. Ето защо можем да твърдим, че макар при подготовката за издаването на Новия Завет Еразъм да е ползвал ограничен брой ръкописи, те са били запазени в Църквата от апостолско време и тя е потвърдила тяхната надеждност със своя авторитет. Скоро след това в Европа се появяват преводи на издадения от Еразъм Нов Завет – на немски (преводът на Лутер), на английски (новозаветната част от Библията на крал Джеймс) и т.н. Преводите от Textus Receptus се разпространяват много бързо в Европа и придобиват голяма популярност. Но в някои кръгове изданието на Еразъм е посрещнато враждебно. Има университети, например Кеймбридж и Оксфорд, където „забраняват на студентите да четат издадените от Еразъм текстове, а на търговците на книги – да ги продават”10. Католиците свикват Тридентския събор (1545-1563), който прогласява латинската Вулгата за боговдъхновена, а Textus Receptus добавя в списъка на забранените книги. Въпреки това Textus Receptus продължава да се отпечатва. Списъкът на неговите издания е доста дълъг и тук няма възможност да го приложим. АЛТЕРНАТИВНИЯТ ГРЪЦКИ ТЕКСТ През 1881 г. в Англия се появява алтернативно издание, озаглавено „Новият Завет в гръцки оригинал“, което подготвят Брук Фос Уесткот, свещеник в Питърбъро и професор по богословие в Кеймбридж, и Фентън Джон Антъни Хорт, професор по богословие в Кеймбридж. Тук са използвани не византийски, а александрийски ръкописи – най-вече Ватиканският и донякъде Синайският кодекс. През 1898 г. немският изследовател на библейския текст Еберхард Нестле издава Нов Завет, като взема за основа вместо разпространения тогава Textus Receptus английското издание на Уесткот и Хорт и 8-то Лайпцигско издание

на Константин Тишендорф, а използва и компилативното издание на Уеймът (Лондон, 1886). От третото издание на своя Нов Завет Нестле предпочита вместо текста на Уеймът варианта на Уейс. Така този Нов Завет се състои от текстовете на Уесткот и Хорт, Тишендорф и Уейс. Оттогава той се преиздава много пъти. Днес този текст е известен като изданието Нестле-Аланд и UBS (Обединени библейски дружества). Новият Завет на Нестле става много популярен благодарение на тексткритичния си апарат. На всяка страница под линия са дадени „разночетения”, т.е. посочва се текст от други ръкописи, различни от Синайския и Ватиканския кодекс. В протестантските богословски учебни заведения той се използва много широко и по такъв начин на студентите се предлага версия на Новия Завет, основана на Синайския и Ватиканския кодекс. Но редица учени виждат в тези два ръкописа негативното влияние на школата на Ориген. Джон Бъргън показва с много примери, че Синайският и Ватиканският кодекс са излезли именно от школата на Ориген, от която произтичат наличните в тях отклонения от традиционния църковен текст11. Ранната Църква не признава тези текстове. Те „стоят самотни и са във вражда с всички други ръкописи...”. При тях няма „достъпна за нас гаранция за достоверност на материалите”12. КАКЪВ Е ДУХЪТ НА ТЕЗИ РЪКОПИСИ? Бъргън пита: „Не са ли подложени Ватиканският и Синайският манускрипт на влиянието на онзи дух, който впоследствие предизвиква всеобщо осъждане [става дума за арианството – учение, според което Бог Син, т.е. Логосът, въплътил се в Иисус Христос, не притежава божествена природа, единна с Бог Отец]?”13 Същият учен прави принципния извод: „Навсякъде се забелязват признаци на изопачавания не само в отделни думи и изрази, а и в цели фрази. Замяната на

един израз с друг, самоволното пренареждане на думите и други подобни явления показват недвусмислено, че пред нас изобщо не е точно копие на Свещения текст... Ние избягваме обвиненията в преднамерено зло... но тези кодекси са свързани с толкова многообразно безчинство и небрежност, че можем да стигнем до заключението за техния безнадежден характер. Ето защо ще предположим, че те са били пренебрегвани в древните времена именно поради плачевното си състояние, което и позволява да се запазят до наше време”14, т.е. тези ръкописи не са били използвани и преписвани, тъй като ранната Църква ги отхвърля, затова са се запазили. Новите преводи, които будят тревога в Църквата, са направени именно от текста Нестле-Аланд. На български това са изданията: Новият Завет – съвременен превод на библейския текст (Проект “Отворена Библия”, ЕТ “Госпъл”, 2002) и Новият Завет, нов превод от оригинала (Българско библейско дружество, 2002). Версията, която се използва за мобилни телефони (WBTC15), също е превод от Нестле-Аланд, но през английски език. Освен това влияние на Нестле-Аланд има и в българския превод на Textus Receptus (който е запазен в Цариградската и Синодалната Библия). Ревизии на Цариградската Библия се подготвят няколко пъти, като при това невинаги е ясно какви други текстове са използвани. Прави чест на издателите на Библията по проекта „Живо слово“ уточнението в „Бележката на редакторите“, публикувана в началото на книгата, че ревизията на новозаветната й част е по 26-то издание Нестле-Аланд. Макар че самата редакция на църковния текст с помощта на изкуствен, създаден от учените вариант бих окачествила като вероломен акт. Все по-често в протестантските църкви звучи странен, непривичен за по-възрастните християни текст на Божието Слово. Но тъй като те са възпитани със старите преводи, направени от Textus Receptus, придават на новия текст усвоеното по-рано значение. А

следващите поколения ще го възприемат буквално и ще се отклоняват от истината, като усвояват насажданото от него учение. Фактът, че той се различава от онова, което ние изповядвяме, ще покажем с няколко примера, като сравним стихове от Textus Receptus (издаден от Робертус Стефанус през 1550 г.) със стихове от Вулгата и Нестле-Аланд, 27 издание. Йоан 9:35 Textus Receptus: „Su. pisteu,eij eivj to.n ui`o.n tou/ Qeou/È” („Ти вярваш ли в Сина Божи?”) Вулгата: „Tu credis in Filium hominis?” („Ти вярваш ли в Сина човешки?”) Нестле-Аланд: „Zu. pisteu.eij eivj to.n ui`on. tou/ avnqrw,pou;” („Ти вярваш ли в Сина човешки?”) В Нестле-Аланд се повтаря стихът от Вулгата, където се подчертава човешката, а не божествената природа на Христос, изтъкната недвусмислено в Textus Receptus. Йоан 6:68–69 Textus Receptus: „Su. ei= o` Cristo.j o` ui`oj. tou/ qeou/ tou/ zw/ntoj.” („Ти си Христос, Синът на живия Бог.”) Вулгата: “tu es Sanctus Dei” (“Ти си Свети Божи.”) Нестле-Аланд: „su. ei= o` avg, ioj tou/ Qeou/” („Ти си Свети Божи.”) Това не е единственият стих, където мисълта, че Христос е Божи Син, се премахва или се заменя с нещо друго. Лука 2:33 Textus Receptus: „ Iv wsh.f / kai. h` mh,thr...” („Йосиф и майка Му...”). Вулгата: „...рater eius et mater...” („... баща Му и майка Му...”).

Нестле-Аланд: „...o` path,r auvtou/ kai. h` mh,thr...” („...баща Му и майка Му...”). Гръцкият текст в Нестле-Аланд повтаря стиха от Вулгата, където Йосиф е наречен баща на Иисус Христос, което подкопава Христовата божественост. Лука 2:43 Textus Receptus: „... VIwsh.f kai. h` mh,thr/ auvtou/” („...Йосиф и майка Му”). Вулгата: „...parentes eius” („...родителите Му”). Нестле-Аланд: „...oi` gonei/j auvtou/” („... родителите Му”). Текстът в Нестле-Аланд повтаря Вулгата, където Йосиф и Мария са наречени родители на Иисус Христос, т.е. пренебрегва се Неговата божественост. Лука 11:2–4 Textus Receptus: „Pa,ter h`mw/n o` evn toi/j ouvranoij( a`giasqh,tw to. o;noma, sou\ evlqe,tw h` basilei,a sou\ genhqh,tw to. qe,lhma, souÅ w`j evn ouvranw|( kai. evpi. th.j gh.jÅ to.n a;rton h`mw/n to.n evpiou,sion di,dou h`mi/n to. kaq h`me,ran\ kai. a;fej h`mi/n ta.j a`marti,aj h`mw/n kai. ga.r auvtoi. avfi,emen panti. ovfei,lonti h`mi/n\ kai. mh. eivsene,gkh|j h`ma/j eivj peirasmo,n avlla. r`us/ ai h`ma/j avpo. tou/ ponhrou.”/ („Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение, а избави ни от лукавия.”) Вулгата: „Pater sanctificetur nomen tuum adveniat regnum tuum panem nostrum cotidianum da nobis cotidie et dimitte nobis peccata nostra siquidem et ipsi dimittimus omni debenti nobis et ne nos inducas in temptationem.” („Отче, да се

свети Твоето име, да дойде Твоето царство; хляба ни насъщни давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение.”) Нестле-Аланд: „Pa,ter( a`giasqh,tw to. o;noma, sou\ evlqe,tw h` basilei,a sou\ to.n a;rton h`mw/n to.n evpiou,sion di,dou h`mi/n to. kaqV h`me,ran\ kai. a;fej h`mi/n ta.j a`marti,aj h`mw/n( kai. ga.r auvtoi. avfi,omen panti. ovfei,lonti h`mi/n\ kai. mh. eivsene,gkh|j h`ma/j eivj peirasmo,n”. („Отче, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство; хлябът ни насъщни давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение.”) Във Вулгата и Нестле-Аланд молитвата „Отче наш” е лишена от следните фрази: „Който си на небесата”; „да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята”; „а избави ни от лукавия”, също и „наш“ в началото – „Отче наш“. Деяния 2:30 Textus Receptus: “...evk karpou/ th/j ovsfu,oj auvtou/ to. kata. sa,rka avnasth,sein to.n Cristo.n( kaqi,sai evpi. tou/ qro,nou auvtou/” („... от плода на чреслата му да въздигне по плът Христос и да Го постави на престола му”). Вулгата: „...de fructu lumbi eius sedere super sedem eius” („...от плода на чреслата му да постави на престола му”). Нестле-Аланд: „evk karpou/ th/j ovsfu,oj auvtou/ kaqi,sai evpi. to.n qro,non auvtou/” („...от плода на чреслата му да постави на престола му”). Във Вулгата и Нестле-Аланд липсва фразата: „да въздигне по плът Христос”. Това е още един нюанс, който не е в полза на божествеността на Христос.

Йоан 16:16 Textus Receptus: „Mikro.n kai. ouv qewrei/ te, me kai. pa,lin mikro.n kai. o;yesqe, me o[ti evgw. u`pa,gw pro.j to.n pate,ra.” („Още малко и няма да Ме виждате и пак след малко, и ще Ме видите, защото отивам при Отец.”) Вулгата: „Modicum, et iam non videtis me; et iterum modicum, et videbitis me.” („Още малко и няма да Ме виждате и след малко ще Ме видите.”) Нестле-Аланд: „Mikro.n kai. ouvke,ti qewrei/te, me( kai. pa,lin mikro.n kai. o;yesqe, me.” („Още малко и няма да Ме виждате и след малко ще Ме видите.”) Във Вулгата и Нестле-Аланд отсъства фразата: „защото отивам при Отец”, което отново е пренебрежение към божествеността на Господ Иисус Христос.

II Послание към солунците 2:2 Textus Receptus: „.e. nv e,sthken h` h`me,ra tou/ Cristou/” („...настъпва денят на Христос”). Вулгата: „...instet dies Domin” („... настъпва денят на Господ”). Нестле-Аланд: „...evne,sthken h` h`me,ra tou/ kuri,ou” („...настъпва денят на Господ”). Вместо „денят на Христос” във Вулгата и Нестле-Аланд четем „денят на Господ”. Мецгер, Б. Ранние переводы Нового Завета. Москва, Библейско-богословский институт св. Апостола Андрея, 2004, с. 358.

2 Пак там, с. 379.

3 Пак там, с. 385.

4 Гяуров, Х. Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет. – В: http://goo.gl/ufJbPJ 5 Мецгер, Б. Текстология Нового Завета. Москва, Библейско-богословский институт св. Апостола Андрея, 1996, с. 96.

6 Иванов, А. К вопросу о восстановлении первоначального греческого текста Нового Завета. - Журнал Московской патриархии, 1954, N 3. – В: http://archive.jmp.ru/page/ index/195403204.html от 17.06.2014.

1

Послание към римляните 14:10 Textus Receptus: „...pa, n tej ga. r parasthso,meqa tw/| bh,mati tou/ Cristou/” („... защото всички ще застанем пред съдилището на Христос”). Вулгата: „...omnes enim stabimus ante tribunal Dei” („...защото всички ще застанем пред съдилището на Бога”). Нестле-Аланд: „...pa, n tej ga. r parasthso,meqa tw/| bh,mati tou/ qeou/” („...защото всички ще застанем пред съдилището на Бога”). Думите „съдилището на Христос” във Вулгата и Нестле-Аланд са заменени със „съдилището на Бога”. В последните два стиха от Вулгата и Нестле-Аланд мисълта за Христовия ден и Христовия съд се заменя с представата за Господния ден и Божия съд. И тук Вулгата и Нестле-Аланд са единни в принизяването на Христовата божественост. Анализът само на цитираните няколко стиха говори, че в наши дни между последователите на реформаторите може да пламне христологичен спор, наподобяващ онзи, който е разтърсвал Църквата през първите векове на християнството. Читателите на Нестле-Аланд ще формират едно крило, все по-малко вярващо в божествеността на Христос, а читателите на Textus Receptus – друго, което отстоява Неговата божествена природа. ОТ ЛИЧЕН ОПИТ. АРГУМЕНТИ „ЗА“ И „ПРОТИВ“ Накрая искам да споделя нещо от личния си опит. Когато в библейския институт изучавахме старогръцки език и екзегетика на Новия Завет, оригиналният текст, който ни предложи преподавателят, беше Нестле-Аланд, 27 издание, и UBS, 4 издание. Възприехме го като единствения съществуващ текст на гръцкия Нов Завет, чиито преводи Иванов, А. Новое критическое издание греческого текста Нового Завета. – Журнал Московской патриархии, 1956, N 3. – В: http://goo.gl/01wECc от 15.05. 2014.

8 Мецгер, Б. Текстология Нового Завета, с. 97.

9 Минускулите са ръкописи, написани с малки (не главни) букви.

10 Froude, J. Life and Letters of Erasmus. New York, 1896, p.

138. – Цит. по Мецгер, Б. Текстология Нового Завета, с. 98.

11 Иванов, А. Новое критическое издание...

12 Пак там.

13 Пак там.

14 Пак там.

15 World Bible Translation Center.

7

ние ползваме. Работата с тексткритичния апарат, поместен в тези издания, ни даваше възможност да изследваме множество ръкописи, разширяваше вариантите на превода при някои стихове и това беше много интересно и увличащо. Но по-късно се сблъсках с факта, че съществува друг, различен текст. Когато се появиха публикации по въпроса дали има подмяна на определени стихове от Свещеното Писание, трябваше да вникна в същността на спора между привържениците на единия и другия гръцки оригинал и да отсъдя на кои от тях може да се вярва. В полза на Textus Receptus говорят следните аргументи: 1. Божествеността на Иисус Христос се утвърждава в Textus Receptus, докато в текста на Нестле-Аланд и UBS тя „се топи” посредством промените в много стихове.

2. Ръкописите в основата на Textus Receptus от момента, в който се заражда Църквата, не са излизали от нейния контрол. Ако в тях беше направена някаква сериозна редакция, Църквата щеше да реагира, както постъпва ранната Западна църква, когато се противопоставя на Йеронимовата редакция.

3. Византийските ръкописи са широко разпространени, те са се преписвали в хода на цялата история на Църквата. За разлика от тях александрийските кодекси – Синайският и Ватиканският – не са се преписвали, което свидетелства за тяхната изолация.

4. Съществуват и други аргументи в полза на Textus Receptus. Например фактът, че стиховете от Писанието, които цитират ранните отци на Църквата, са взети именно от Византийския текст. Но дори да съществуваше само първият аргумент, за мен лично това би било достатъчно, за да избера Textus Receptus и преводите от него. И така, можем само да се радваме на добрите нови преводи на Новия Завет от добър оригинал, какъвто е Textus Receptus. Но нека бъдем бдителни към добре преведения текст от оригинал, който изопачава истината, подобно на UBS и Нестле-Аланд.

следващите поколения ще го възприемат буквално и ще се отклоняват от истината, като усвояват насажданото от него учение. Фактът, че той се различава от онова, което ние изповядвяме, ще покажем с няколко примера, като сравним стихове от Textus Receptus (издаден от Робертус Стефанус през 1550 г.) със стихове от Вулгата и Нестле-Аланд, 27 издание. Йоан 9:35 Textus Receptus: „Su. pisteu,eij eivj to.n ui`o.n tou/ Qeou/È” („Ти вярваш ли в Сина Божи?”) Вулгата: „Tu credis in Filium hominis?” („Ти вярваш ли в Сина човешки?”) Нестле-Аланд: „Zu. pisteu.eij eivj to.n ui`on. tou/ avnqrw,pou;” („Ти вярваш ли в Сина човешки?”) В Нестле-Аланд се повтаря стихът от Вулгата, където се подчертава човешката, а не божествената природа на Христос, изтъкната недвусмислено в Textus Receptus. Йоан 6:68–69 Textus Receptus: „Su. ei= o` Cristo.j o` ui`oj. tou/ qeou/ tou/ zw/ntoj.” („Ти си Христос, Синът на живия Бог.”) Вулгата: “tu es Sanctus Dei” (“Ти си Свети Божи.”) Нестле-Аланд: „su. ei= o` avg, ioj tou/ Qeou/” („Ти си Свети Божи.”) Това не е единственият стих, където мисълта, че Христос е Божи Син, се премахва или се заменя с нещо друго. Лука 2:33 Textus Receptus: „ Iv wsh.f / kai. h` mh,thr...” („Йосиф и майка Му...”). Вулгата: „...рater eius et mater...” („... баща Му и майка Му...”).

Нестле-Аланд: „...o` path,r auvtou/ kai. h` mh,thr...” („...баща Му и майка Му...”). Гръцкият текст в Нестле-Аланд повтаря стиха от Вулгата, където Йосиф е наречен баща на Иисус Христос, което подкопава Христовата божественост. Лука 2:43 Textus Receptus: „... VIwsh.f kai. h` mh,thr/ auvtou/” („...Йосиф и майка Му”). Вулгата: „...parentes eius” („...родителите Му”). Нестле-Аланд: „...oi` gonei/j auvtou/” („... родителите Му”). Текстът в Нестле-Аланд повтаря Вулгата, където Йосиф и Мария са наречени родители на Иисус Христос, т.е. пренебрегва се Неговата божественост. Лука 11:2–4 Textus Receptus: „Pa,ter h`mw/n o` evn toi/j ouvranoij( a`giasqh,tw to. o;noma, sou\ evlqe,tw h` basilei,a sou\ genhqh,tw to. qe,lhma, souÅ w`j evn ouvranw|( kai. evpi. th.j gh.jÅ to.n a;rton h`mw/n to.n evpiou,sion di,dou h`mi/n to. kaq h`me,ran\ kai. a;fej h`mi/n ta.j a`marti,aj h`mw/n kai. ga.r auvtoi. avfi,emen panti. ovfei,lonti h`mi/n\ kai. mh. eivsene,gkh|j h`ma/j eivj peirasmo,n avlla. r`us/ ai h`ma/j avpo. tou/ ponhrou.”/ („Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение, а избави ни от лукавия.”) Вулгата: „Pater sanctificetur nomen tuum adveniat regnum tuum panem nostrum cotidianum da nobis cotidie et dimitte nobis peccata nostra siquidem et ipsi dimittimus omni debenti nobis et ne nos inducas in temptationem.” („Отче, да се

свети Твоето име, да дойде Твоето царство; хляба ни насъщни давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение.”) Нестле-Аланд: „Pa,ter( a`giasqh,tw to. o;noma, sou\ evlqe,tw h` basilei,a sou\ to.n a;rton h`mw/n to.n evpiou,sion di,dou h`mi/n to. kaqV h`me,ran\ kai. a;fej h`mi/n ta.j a`marti,aj h`mw/n( kai. ga.r auvtoi. avfi,omen panti. ovfei,lonti h`mi/n\ kai. mh. eivsene,gkh|j h`ma/j eivj peirasmo,n”. („Отче, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство; хлябът ни насъщни давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение.”) Във Вулгата и Нестле-Аланд молитвата „Отче наш” е лишена от следните фрази: „Който си на небесата”; „да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята”; „а избави ни от лукавия”, също и „наш“ в началото – „Отче наш“. Деяния 2:30 Textus Receptus: “...evk karpou/ th/j ovsfu,oj auvtou/ to. kata. sa,rka avnasth,sein to.n Cristo.n( kaqi,sai evpi. tou/ qro,nou auvtou/” („... от плода на чреслата му да въздигне по плът Христос и да Го постави на престола му”). Вулгата: „...de fructu lumbi eius sedere super sedem eius” („...от плода на чреслата му да постави на престола му”). Нестле-Аланд: „evk karpou/ th/j ovsfu,oj auvtou/ kaqi,sai evpi. to.n qro,non auvtou/” („...от плода на чреслата му да постави на престола му”). Във Вулгата и Нестле-Аланд липсва фразата: „да въздигне по плът Христос”. Това е още един нюанс, който не е в полза на божествеността на Христос.

Йоан 16:16 Textus Receptus: „Mikro.n kai. ouv qewrei/ te, me kai. pa,lin mikro.n kai. o;yesqe, me o[ti evgw. u`pa,gw pro.j to.n pate,ra.” („Още малко и няма да Ме виждате и пак след малко, и ще Ме видите, защото отивам при Отец.”) Вулгата: „Modicum, et iam non videtis me; et iterum modicum, et videbitis me.” („Още малко и няма да Ме виждате и след малко ще Ме видите.”) Нестле-Аланд: „Mikro.n kai. ouvke,ti qewrei/te, me( kai. pa,lin mikro.n kai. o;yesqe, me.” („Още малко и няма да Ме виждате и след малко ще Ме видите.”) Във Вулгата и Нестле-Аланд отсъства фразата: „защото отивам при Отец”, което отново е пренебрежение към божествеността на Господ Иисус Христос.

II Послание към солунците 2:2 Textus Receptus: „.e. nv e,sthken h` h`me,ra tou/ Cristou/” („...настъпва денят на Христос”). Вулгата: „...instet dies Domin” („... настъпва денят на Господ”). Нестле-Аланд: „...evne,sthken h` h`me,ra tou/ kuri,ou” („...настъпва денят на Господ”). Вместо „денят на Христос” във Вулгата и Нестле-Аланд четем „денят на Господ”. Мецгер, Б. Ранние переводы Нового Завета. Москва, Библейско-богословский институт св. Апостола Андрея, 2004, с. 358.

2 Пак там, с. 379.

3 Пак там, с. 385.

4 Гяуров, Х. Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет. – В: http://goo.gl/ufJbPJ 5 Мецгер, Б. Текстология Нового Завета. Москва, Библейско-богословский институт св. Апостола Андрея, 1996, с. 96.

6 Иванов, А. К вопросу о восстановлении первоначального греческого текста Нового Завета. - Журнал Московской патриархии, 1954, N 3. – В: http://archive.jmp.ru/page/ index/195403204.html от 17.06.2014.

1

Послание към римляните 14:10 Textus Receptus: „...pa, n tej ga. r parasthso,meqa tw/| bh,mati tou/ Cristou/” („... защото всички ще застанем пред съдилището на Христос”). Вулгата: „...omnes enim stabimus ante tribunal Dei” („...защото всички ще застанем пред съдилището на Бога”). Нестле-Аланд: „...pa, n tej ga. r parasthso,meqa tw/| bh,mati tou/ qeou/” („...защото всички ще застанем пред съдилището на Бога”). Думите „съдилището на Христос” във Вулгата и Нестле-Аланд са заменени със „съдилището на Бога”. В последните два стиха от Вулгата и Нестле-Аланд мисълта за Христовия ден и Христовия съд се заменя с представата за Господния ден и Божия съд. И тук Вулгата и Нестле-Аланд са единни в принизяването на Христовата божественост. Анализът само на цитираните няколко стиха говори, че в наши дни между последователите на реформаторите може да пламне христологичен спор, наподобяващ онзи, който е разтърсвал Църквата през първите векове на християнството. Читателите на Нестле-Аланд ще формират едно крило, все по-малко вярващо в божествеността на Христос, а читателите на Textus Receptus – друго, което отстоява Неговата божествена природа. ОТ ЛИЧЕН ОПИТ. АРГУМЕНТИ „ЗА“ И „ПРОТИВ“ Накрая искам да споделя нещо от личния си опит. Когато в библейския институт изучавахме старогръцки език и екзегетика на Новия Завет, оригиналният текст, който ни предложи преподавателят, беше Нестле-Аланд, 27 издание, и UBS, 4 издание. Възприехме го като единствения съществуващ текст на гръцкия Нов Завет, чиито преводи Иванов, А. Новое критическое издание греческого текста Нового Завета. – Журнал Московской патриархии, 1956, N 3. – В: http://goo.gl/01wECc от 15.05. 2014.

8 Мецгер, Б. Текстология Нового Завета, с. 97.

9 Минускулите са ръкописи, написани с малки (не главни) букви.

10 Froude, J. Life and Letters of Erasmus. New York, 1896, p.

138. – Цит. по Мецгер, Б. Текстология Нового Завета, с. 98.

11 Иванов, А. Новое критическое издание...

12 Пак там.

13 Пак там.

14 Пак там.

15 World Bible Translation Center.

7

ние ползваме. Работата с тексткритичния апарат, поместен в тези издания, ни даваше възможност да изследваме множество ръкописи, разширяваше вариантите на превода при някои стихове и това беше много интересно и увличащо. Но по-късно се сблъсках с факта, че съществува друг, различен текст. Когато се появиха публикации по въпроса дали има подмяна на определени стихове от Свещеното Писание, трябваше да вникна в същността на спора между привържениците на единия и другия гръцки оригинал и да отсъдя на кои от тях може да се вярва. В полза на Textus Receptus говорят следните аргументи: 1. Божествеността на Иисус Христос се утвърждава в Textus Receptus, докато в текста на Нестле-Аланд и UBS тя „се топи” посредством промените в много стихове.

2. Ръкописите в основата на Textus Receptus от момента, в който се заражда Църквата, не са излизали от нейния контрол. Ако в тях беше направена някаква сериозна редакция, Църквата щеше да реагира, както постъпва ранната Западна църква, когато се противопоставя на Йеронимовата редакция.

3. Византийските ръкописи са широко разпространени, те са се преписвали в хода на цялата история на Църквата. За разлика от тях александрийските кодекси – Синайският и Ватиканският – не са се преписвали, което свидетелства за тяхната изолация.

4. Съществуват и други аргументи в полза на Textus Receptus. Например фактът, че стиховете от Писанието, които цитират ранните отци на Църквата, са взети именно от Византийския текст. Но дори да съществуваше само първият аргумент, за мен лично това би било достатъчно, за да избера Textus Receptus и преводите от него. И така, можем само да се радваме на добрите нови преводи на Новия Завет от добър оригинал, какъвто е Textus Receptus. Но нека бъдем бдителни към добре преведения текст от оригинал, който изопачава истината, подобно на UBS и Нестле-Аланд.

ласти, или получени като данък3. Големи количества били складирани в дворците и дарявани на храмовете. Най-удивителни от всички са даровете, които Осоркон І (ок. 924-889 г. пр. Хр.) твърди, че е посветил на боговете на Хелиополис: 594 300 дебена злато, сребро и лапис лазули (скъпоценен камък), 2 300 000 дебена сребро и злато (това са 54 063 кг – 54 т и 209 231 кг – 209 т). Тези цифри са гравирани върху разпръснатите фрагменти от един паметник и по-големите може да съдържат по-малките, така че техният окончателен вид е несигурен4. Но дори да са преувеличени, когато ги съпоставим с числата от надписите на предишни царе, те илюстрират начините, по които фараоните смятали за редно да използват огромните си богатства.

3. ИЗТОЧНИЦИ НА ЗЛАТОТО Египет имал своите природни запаси от злато, а Израил нямал никакви находища. Възможно ли е един цар от Х в. пр. Хр. да събере големи количества злато в Йерусалим? В ІІІ Цар. са посочени различните източници на Соломоновото

2. КОЛИЧЕСТВОТО ЗЛАТО Какво може да се каже за огромните количества злато, които Разказът за Соломон описва? Царят на Тир и Савската царица, всеки поотделно, донасят на Соломон по 120 таланта. 420 таланта идват от Офир. „Златото, което идваше при Соломон всяка година, тежеше 666 таланта” (ІІІ Цар. 9:14, 28; 10:10, 14). Ако един талант е около 33 кг, първите две количества се равняват на ок. 3960 кг (3,9 т), третото – на 13 860 кг (13,8 т) и четвъртото – на 21 800 кг (21,8 т) злато. Първоначалната реакция на съвременния читател е скептицизъм – според него тези цифри са от легендите. И все пак златото на Соломон трябва да се разглежда по еднакъв начин – и като количество, и като употреба. Лесно е да отхвърлим големите числа в античните документи като погрешни. Един владетел може да преувеличи богатството си, за да впечатли други царе или своите поданици. Възможно е и преписвачите да сгрешат. До времето на елинизма еврейските книжници са изписвали цифрите с думи. Използвали са цифри само в делови документи, където са си служели с египетската система или са заемали финикийските цифри, така че това обяснява наличието на всякакви грешки2. Счетоводството е било дейност, изискваща прецизност, и хиляди клинописни документи показват това.

Някъде се предоставят и общата сума, и отделните събираеми. Кръгли общи суми се използват там, където събираемите са ненужна подробност. Когато се занимаваме с количествата злато, посочени в древните текстове, трябва да имаме предвид още един аспект - качеството на златото. Не всяко количество е било от 24 карата. За съжаление точното значение на еврейските думи, описващи златото, е неясно („сâгŷр“ - „чисто” или „червено”, „пâз“ – „пречистено”). Повечето сведения за злато в различните царски надписи са за по-малки количества. Салманасар ІІІ от Асирия, когато организирал военен поход в Сирия в средата на ІХ в. пр. Хр., получил 3 таланта злато и други скъпоценности от царя на Кархемиш, който оттогава бил принуден да плаща всяка година по една мана (0,5 кг), както и още стоки. Половин век по-късно Адад-Нирари ІІІ получил 20 таланта злато (ок. 600 кг) и 2300 таланта сребро (ок. 69 000 кг – 69 т), когато подчинил Дамаск. Това са типични цифри. Има и по-големи. Когато Осия бил издигнат за цар в Самария, той платил на своя сюзерен Теглат-Феласар ІІІ 10 таланта злато, но когато същият император подчинил Тир, получил 150 таланта злато (4500 кг – 4,5 т), което е повече, отколкото се предполага, че по-ранният цар на Тир е дал на Соломон. Египет бил известен източник на злато. В текстове от там се изброяват количества, добити от мини в различни об-

злато – Тир, Сава, Офир, – събирано чрез търговия и дарове (9:26-28; 10:10-12, 14-15, 22-29). Сава се намирала далеч от Израил – в съвременен Йемен – и ранната й история е непозната. Нейните високоценени продукти били ливан и смирна, превърнати чрез търговия в източник на голямо богатство5. Освен това там има златни мини, които са били разработвани периодично от древните времена насам. Някои от тях, близо до Таиф, са от периода преди възникването на исляма, макар че не се знае кога е започнала експлоатацията им. През 1987 г. в журналистически репортаж се съобщава за проби, взети от древни мини близо до Рияд в Саудитска Арабия. Те „показват, че едната от двете жили... може да съдържа до 1 000 000 т руда, от която се добиват 20 до 30 г злато на тон“ (The Daily Telegraph, 25 May 1987)6. Вероятно такъв „щастлив удар” е обогатил Савската царица. Местоположението на Офир остава неясно. Ако той е бил целта при периодичните тригодишни пътувания на Соломоновите кораби (ІІІ Цар. 10:22), очевидно е бил доста далеч. Бреговете на Червено море, Йемен, Сомалия, Индия – всички те са се разглеждали като негово евентуално местоположение, но категоричен отговор не може да се даде. Където и да се е намирал Офир обаче, през VІІІ в. пр. Хр. златото му е било известно. Една разписка върху чиреп, намерен в Тел Касиле, северно от Тел Авив, потвърждава: „Офирско злато за Бет Хорон: 30 сикъла.”7 По онова време името е можело

по-скоро да бъде символ за качество на златото, отколкото да показва мястото на произхода му, както „дамаската” вече не идва единствено от Дамаск, нито „муселинът” – от Мосул. Фактът, че други източници не описват екзотичните продукти на Офир и не дават сведения как да бъде намерен той, не трябва да ни учудва, нито да ни кара да го обявим за митично място. В Египет чудесата на далечната земя Пунт са описани и илюстрирани в храма на царица Хатшепсут, построен в Деир ел-Бахри. Дървото и тамянът са били известни като продукти от Пунт много преди и дълго след това, но странните животни и благородните метали, донесени от страната, се появяват само в релефите на Хатшепсут. След края на Новото царство връзките на Египет с Пунт са прекъснати до епохата на Птолемеите 8. И така, Соломон може да се е възползвал от „щастлив удар” в Офир. В историята на златодобива има не едно голямо находище, което обогатява своите откриватели, а после бързо се изчерпва.

4. СНАБДЯВАНЕ НА ДВОРЕЦА Системата за снабдяване на Соломоновия двор с храна се изразявала в разделяне на Израил на 12 района с цел всеки да задоволи нуждите на царя и придворните му за един месец. Донякъде сходни форми на регионална организация за изхранване на двора са описани във вавилонски документи от VІ в. пр. Хр.9. От по-ранните епохи голямата колекция клинописни плочки, запазени в делви в град Ашур, свидетелства за редовните дарения, които провинциите на царството са изпращали за храма на бог Ашур при управлението на Теглат-Феласар І (ок. 1114-1076 г. пр. Хр.)10. Системата е толкова проста, че не е необходимо да търсим външно влияние за нейното приложение в Израил. Златен тиган с цедка от Царските гробници в Ур, Ирак, ок. 2500 г. пр. Хр.

ласти, или получени като данък3. Големи количества били складирани в дворците и дарявани на храмовете. Най-удивителни от всички са даровете, които Осоркон І (ок. 924-889 г. пр. Хр.) твърди, че е посветил на боговете на Хелиополис: 594 300 дебена злато, сребро и лапис лазули (скъпоценен камък), 2 300 000 дебена сребро и злато (това са 54 063 кг – 54 т и 209 231 кг – 209 т). Тези цифри са гравирани върху разпръснатите фрагменти от един паметник и по-големите може да съдържат по-малките, така че техният окончателен вид е несигурен4. Но дори да са преувеличени, когато ги съпоставим с числата от надписите на предишни царе, те илюстрират начините, по които фараоните смятали за редно да използват огромните си богатства.

3. ИЗТОЧНИЦИ НА ЗЛАТОТО Египет имал своите природни запаси от злато, а Израил нямал никакви находища. Възможно ли е един цар от Х в. пр. Хр. да събере големи количества злато в Йерусалим? В ІІІ Цар. са посочени различните източници на Соломоновото

2. КОЛИЧЕСТВОТО ЗЛАТО Какво може да се каже за огромните количества злато, които Разказът за Соломон описва? Царят на Тир и Савската царица, всеки поотделно, донасят на Соломон по 120 таланта. 420 таланта идват от Офир. „Златото, което идваше при Соломон всяка година, тежеше 666 таланта” (ІІІ Цар. 9:14, 28; 10:10, 14). Ако един талант е около 33 кг, първите две количества се равняват на ок. 3960 кг (3,9 т), третото – на 13 860 кг (13,8 т) и четвъртото – на 21 800 кг (21,8 т) злато. Първоначалната реакция на съвременния читател е скептицизъм – според него тези цифри са от легендите. И все пак златото на Соломон трябва да се разглежда по еднакъв начин – и като количество, и като употреба. Лесно е да отхвърлим големите числа в античните документи като погрешни. Един владетел може да преувеличи богатството си, за да впечатли други царе или своите поданици. Възможно е и преписвачите да сгрешат. До времето на елинизма еврейските книжници са изписвали цифрите с думи. Използвали са цифри само в делови документи, където са си служели с египетската система или са заемали финикийските цифри, така че това обяснява наличието на всякакви грешки2. Счетоводството е било дейност, изискваща прецизност, и хиляди клинописни документи показват това.

Някъде се предоставят и общата сума, и отделните събираеми. Кръгли общи суми се използват там, където събираемите са ненужна подробност. Когато се занимаваме с количествата злато, посочени в древните текстове, трябва да имаме предвид още един аспект - качеството на златото. Не всяко количество е било от 24 карата. За съжаление точното значение на еврейските думи, описващи златото, е неясно („сâгŷр“ - „чисто” или „червено”, „пâз“ – „пречистено”). Повечето сведения за злато в различните царски надписи са за по-малки количества. Салманасар ІІІ от Асирия, когато организирал военен поход в Сирия в средата на ІХ в. пр. Хр., получил 3 таланта злато и други скъпоценности от царя на Кархемиш, който оттогава бил принуден да плаща всяка година по една мана (0,5 кг), както и още стоки. Половин век по-късно Адад-Нирари ІІІ получил 20 таланта злато (ок. 600 кг) и 2300 таланта сребро (ок. 69 000 кг – 69 т), когато подчинил Дамаск. Това са типични цифри. Има и по-големи. Когато Осия бил издигнат за цар в Самария, той платил на своя сюзерен Теглат-Феласар ІІІ 10 таланта злато, но когато същият император подчинил Тир, получил 150 таланта злато (4500 кг – 4,5 т), което е повече, отколкото се предполага, че по-ранният цар на Тир е дал на Соломон. Египет бил известен източник на злато. В текстове от там се изброяват количества, добити от мини в различни об-

злато – Тир, Сава, Офир, – събирано чрез търговия и дарове (9:26-28; 10:10-12, 14-15, 22-29). Сава се намирала далеч от Израил – в съвременен Йемен – и ранната й история е непозната. Нейните високоценени продукти били ливан и смирна, превърнати чрез търговия в източник на голямо богатство5. Освен това там има златни мини, които са били разработвани периодично от древните времена насам. Някои от тях, близо до Таиф, са от периода преди възникването на исляма, макар че не се знае кога е започнала експлоатацията им. През 1987 г. в журналистически репортаж се съобщава за проби, взети от древни мини близо до Рияд в Саудитска Арабия. Те „показват, че едната от двете жили... може да съдържа до 1 000 000 т руда, от която се добиват 20 до 30 г злато на тон“ (The Daily Telegraph, 25 May 1987)6. Вероятно такъв „щастлив удар” е обогатил Савската царица. Местоположението на Офир остава неясно. Ако той е бил целта при периодичните тригодишни пътувания на Соломоновите кораби (ІІІ Цар. 10:22), очевидно е бил доста далеч. Бреговете на Червено море, Йемен, Сомалия, Индия – всички те са се разглеждали като негово евентуално местоположение, но категоричен отговор не може да се даде. Където и да се е намирал Офир обаче, през VІІІ в. пр. Хр. златото му е било известно. Една разписка върху чиреп, намерен в Тел Касиле, северно от Тел Авив, потвърждава: „Офирско злато за Бет Хорон: 30 сикъла.”7 По онова време името е можело

по-скоро да бъде символ за качество на златото, отколкото да показва мястото на произхода му, както „дамаската” вече не идва единствено от Дамаск, нито „муселинът” – от Мосул. Фактът, че други източници не описват екзотичните продукти на Офир и не дават сведения как да бъде намерен той, не трябва да ни учудва, нито да ни кара да го обявим за митично място. В Египет чудесата на далечната земя Пунт са описани и илюстрирани в храма на царица Хатшепсут, построен в Деир ел-Бахри. Дървото и тамянът са били известни като продукти от Пунт много преди и дълго след това, но странните животни и благородните метали, донесени от страната, се появяват само в релефите на Хатшепсут. След края на Новото царство връзките на Египет с Пунт са прекъснати до епохата на Птолемеите 8. И така, Соломон може да се е възползвал от „щастлив удар” в Офир. В историята на златодобива има не едно голямо находище, което обогатява своите откриватели, а после бързо се изчерпва.

4. СНАБДЯВАНЕ НА ДВОРЕЦА Системата за снабдяване на Соломоновия двор с храна се изразявала в разделяне на Израил на 12 района с цел всеки да задоволи нуждите на царя и придворните му за един месец. Донякъде сходни форми на регионална организация за изхранване на двора са описани във вавилонски документи от VІ в. пр. Хр.9. От по-ранните епохи голямата колекция клинописни плочки, запазени в делви в град Ашур, свидетелства за редовните дарения, които провинциите на царството са изпращали за храма на бог Ашур при управлението на Теглат-Феласар І (ок. 1114-1076 г. пр. Хр.)10. Системата е толкова проста, че не е необходимо да търсим външно влияние за нейното приложение в Израил. Златен тиган с цедка от Царските гробници в Ур, Ирак, ок. 2500 г. пр. Хр.

Количествата, доставяни за Соломоновия двор, са огромни: 30 говеда, 100 овце, 30 кора ситно брашно (ок. 5940 кг), 60 кора храна (ок. 11 880 кг) на ден. Някои съвременни учени11 приемат тези количества като достоверни, а други се съмняват в тях или ги отхвърлят12. Но не можем да произнесем присъда, без да погледнем цифрите, свързани с други дворове през античността. Тогава броят на хората, зависещи от едно царско домакинство, е бил много голям. Саргон от Акад през ІІІ хил. пр. Хр. се хвали, че 5400 души се хранели на неговата маса, което изисквало немалко провизии. Придворните на царя на Мари през ХVІІІ в. пр. Хр., на Сети І и един негов наследник в Египет през ХІІІ в. пр. Хр. също са изяждали големи количества (648 кг брашно за хляб на ден). Макар никой текст да не предлага точно съответствие на тази част от Разказа за Соломон, онези, които цитирахме, както и други, разкриват съпоставими системи за събиране и доставяне на сходни количества провизии. ІІ. АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТ Материални останки могат да се очакват от делата на цар, който е бил известен като голям строител, главно в своята столица, а и на много други места. Но според Дж. Причард разкопките в Израил на пластове от Х в. пр. Хр. показват, че „сградите са били прости, построени без излишества, от материали, налични по онези земи“13. Все пак отсъствието в Йерусалим на сгради, със сигурност принадлежали на Соломон, не трябва да ни изненадва, като имаме предвид историята на града с чести разрушения и повторни застроявания. В северния край на хълма там Катлин Кениън открива част от стена от масивни блокове, която тя отнася към ранната желязна епоха, както и част от стена, която сравнява със стените на „Соломоновия“ каземат (т.е. укрепления) в Гезер, Хацор и Мегидо, макар че не може да я датира с категоричност14. Показателно е сравнението с крепостта в Самария. Там са Златна купа, украсена с изображения на животни. Угарит, Сирия, ок. 1350 г. пр. Хр.

открити части от израилски дворец от ІХ–VІІІ в. пр. Хр., силно повредени при по-късен строеж, най-вече когато Ирод изгражда храм за Август. Въпреки че тази местност е била далеч по-малко засегната от дълбоки промени в сравнение с Йерусалим, планът на разкопките показва колко фрагментарни са останките от израилския дворец15. Освен това в Йерусалим, където се е издигал Соломоновият храм, завърналите се от Вавилон изгнаници са възстановили сградата след 538 г. пр. Хр., Ирод го е построил отново почти изцяло, а после римски, християнски и мюсюлмански управници са преустроявали местността и са издигали нови здания, най-известни от които са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса. Ирод разширява в значителна степен храмовата платформа на юг и може би така са унищожени всички запазени останки от Соломоновия дворец, граничещи с храма. В участъка, който се смята за свещен, не се допускат разкопки и тъй като най-ниският пласт е близо до повърхността на голяма част от тази територия, не можем да очакваме все още да съществуват значими останки от Х в. пр. Хр. Вече придобилите известност градски порти в Гезер, Хацор и Мегидо обикновено се приписват на Соломон и се привеждат стратиграфски доказателства специално за Гезер16. Но без потвърждаващ надпис този факт не може да се смята за безусловен. Ако той обаче се приеме и се направи съпоставка със сгради в Мегидо от пласт VA/IVB, ще се докаже наличието на значителна строителна дейност с добро качество17. Дж. Милър говори за „относителна посредственост на археологическите останки от Х в. пр. Хр. в Палестина”18 и заедно с други изследователи заключава, че това предполага по-скромен владетел, отколкото Разказът за Соломон описва. И все пак трябва да попитаме какъв материал би могло да остави едно разточително 40-годишно управление. Извън столицата, която естествено би била облагодетелствана от богатството на монарха, колко далече биха се разпрострели приходите на царя, ако разбираме фразата: „среброто не се смяташе за нищо” (ІІІ Цар. 10:21) като хиперболичен израз? Важните градове биха могли да се сдобият с нови отбранителни съоръжения и богати жилища за управниците. Портите, стените на казематите и някои сгради в Мегидо потвърждават това. Но по-малките населени места вероятно не биха получили нищо. Материалната полза за повечето хора би била в мирните условия на живот и от там – в по-доброто снабдяване с храна и общото благоденствие. Трудно е да се каже как информация за това би достигнала до археолога освен може би чрез изследване на човешки останки. Но за съжаление в малко гробници от Х в. пр. Хр. са правени разкопки. Плановете на сградите и строителните методи едва ли биха се променили: подобрената мазилка, облицовката с дървени плоскости или мебелите от дърво не са устойчиви на разрушения, нито на въздействието

от влажни почви. Вносните луксозни стоки биха се откроили при разкопките единствено ако самите те са трайни или са пренасяни в чуждестранни съдове от глина или стъкло. Нетрайни стоки, съхранявани в дървени сандъци, в чували или торби от кожа или платно, не биха могли да се различат при разкопките. Ако Х в. пр. Хр. остава неясен в палестинската археология, изводът, че той е бил сравнително беден, не е неизбежен. Тук трябва да имаме предвид едно обичайно археологическо явление: само последната фаза на обитаване преди крупно разрушение или напускане на територията оставя богати находки, защото последните жители изхвърлят почти всичко, останало от повече от три поколения преди тях. Този всеобщ принцип проличава най-ясно в Асирия. Ашурназирпал ІІ (ок. 883-859 г. пр. Хр.) построил огромен дворец в Нимруд. В различни съвременни музеи се съхраняват дяланите каменни плоскости от този дворец, на които са изписани имената на царя и са изобразени сцени от неговите подвизи. Но докато Леърд не се натъква на тях през 1845 г., никой не подозира за съществуването им, защото по-късни царе издигат нови дворци на други места в града и постройката на Ашурназирпал е сравнително малко използвана. Макар надписите по стените там и други паметници да свидетелстват за активността на писарите по онова време, е запазен Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80.

Millard, A. Strangers from Egypt and Greece: The Signs for Numbers in Early Hebrew. – In: Immigration and Emigration within the Ancient Near East. K. van Lerberghe, A. Schoors, eds. Leuven, Peeters, 1995, 189-194.

3 Vercoutter, J. The Gold of Kush. – Kush, 1959, N 7, 120-153.

4 Kitchen, K. The Third Intermediate Period in Egypt. Warminster, Aris and Phillips, 1996, 300-304.

5 Kitchen, K. Sheba and Arabia. – In: The Age of Solomon: Scholarship at the Turn of the Millenium. L. Handy, ed. Leiden, Brill, 1997, 126-153.

6 Twitchell, K. Saudi Arabia. Princeton, NJ, Princeton University Press, 1953.

7 Renz, J., W. Roellig. Handbuch der althebraeischen Epigraphik. Darmstadt, Wissenschaftliche Buchgesellschaft,1996, 229-231.

8 Kitchen, K. Punt and How to Get There. - Orientalia, 1971, N 40, 184-207; Kitchen, K. The Land of Punt. – In: The Archaeology of Africa: Food, Metals, Towns. T. Shaw, ed. London, Routledge, 1993, 587-608.

9 Dougherty, R. Cuneiform Parallels to Solomon‘s Provisioning System. – In: Annual of the American Schools of Oriental Research. P. 5. B. Bacon, ed. New Haven, CT, Yale University Press, 1925, 23-33, 40-46.

10 Pedersen, O. Archives and Libraries in the City of Assur. Uppsala, Almqvist and Wiksell, 1985, 1.46.

11 Montgomery, J., H. Gehman. Kings. Edinburgh, T. and T. Clark, 1951, 127-128.

12 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, 1.147.

13 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidоn, 1974, p. 35.

14 Kenyon, K. Excavations in Jerusalem 1962. – Palestine Exploration Quarterly, 1963, N 95, p. 17.

15 Crowfoot, J., K. Kenyon, E. Sukenik. Samaria-Sebaste І: The Buildings. London, Palestine Exploration Fund, 1942, pl. 2.

16 Holladay, J. Red Slip, Burnish and the Solomonic Gateway at Gezer. – Bulletin of the American Schools of Oriental Research, 1990, N 277-278, 23-70; Holladay, J. The Use of Pottery and Other Diagnostic Criteria from the Solomonic Era to the Divided Kingdom. – In: Biblical Archaeology Today: Proceedings of the Second International Congress on Biblical Archaeology. Jerusalem, June 1990. Jerusalem, Israel Exploration Society, 1993, 86-101.

17 Millard, A. Texts and Archaeology: Weighing the Evidence: The Case for King Solomon. – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 24-25.

18 Miller, J. Solomon: International Potentate or Local King? – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 28-31.

19 Ibid., p. 30.

20 Gadd, C. The Harran Inscriptions of Nabonidus. – Anatolian Studies, 1958, N 8, 35-92.

1 2

Соломоновата порта при Гезер (Газер), ок. 950 г. пр. Хр.

само един клинописен документ върху глина, действително датиращ от управлението на Ашурназирпал. Това не означава, че писарите тогава са били малко или мързеливи, или са пишели с мастило върху папирусите. По-скоро изводът е, че следващите поколения не са имали нужда да пазят повечето документи, написани от техните предци. От последния век на Асирийската империя обаче са запазени стотици плочки с надписи. Площта на Йерусалим е била твърде малка, за да си построят следващите царе дворци на други места там. Но можем да предположим, че юдейските царе след Соломон са живели в неговия дворец и са го обновявали. За наше съжаление обичайният материал за писане в Израил е бил нетрайният папирус, така че никакви документи, сравними с клинописните плочки, не са запазени там. Невъзможността да се открият надписи, свързани със Соломон, също се използва като довод срещу неговия библейски портрет19. Но причината за това можем да видим в току-що описаните обстоятелства, които са част от елемента на случайност в археологията, както и в древната практика да се използват повторно стари строителни блокове, независимо от тяхната предишна роля – нещо очевидно в Мегидо20. Когато едно бързо изчисление покаже, че само 16 от 113 царе, управлявали в Леванта между 1000 и 600 г. пр. Хр., включително царете на Израил и Юдея, са известни със свои собствени надписи, отсъствието на Соломонови надписи вече не буди толкова въпроси. И така, липсата на материални останки не е необоримо възражение срещу твърденията на еврейските историци.

Количествата, доставяни за Соломоновия двор, са огромни: 30 говеда, 100 овце, 30 кора ситно брашно (ок. 5940 кг), 60 кора храна (ок. 11 880 кг) на ден. Някои съвременни учени11 приемат тези количества като достоверни, а други се съмняват в тях или ги отхвърлят12. Но не можем да произнесем присъда, без да погледнем цифрите, свързани с други дворове през античността. Тогава броят на хората, зависещи от едно царско домакинство, е бил много голям. Саргон от Акад през ІІІ хил. пр. Хр. се хвали, че 5400 души се хранели на неговата маса, което изисквало немалко провизии. Придворните на царя на Мари през ХVІІІ в. пр. Хр., на Сети І и един негов наследник в Египет през ХІІІ в. пр. Хр. също са изяждали големи количества (648 кг брашно за хляб на ден). Макар никой текст да не предлага точно съответствие на тази част от Разказа за Соломон, онези, които цитирахме, както и други, разкриват съпоставими системи за събиране и доставяне на сходни количества провизии. ІІ. АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТ Материални останки могат да се очакват от делата на цар, който е бил известен като голям строител, главно в своята столица, а и на много други места. Но според Дж. Причард разкопките в Израил на пластове от Х в. пр. Хр. показват, че „сградите са били прости, построени без излишества, от материали, налични по онези земи“13. Все пак отсъствието в Йерусалим на сгради, със сигурност принадлежали на Соломон, не трябва да ни изненадва, като имаме предвид историята на града с чести разрушения и повторни застроявания. В северния край на хълма там Катлин Кениън открива част от стена от масивни блокове, която тя отнася към ранната желязна епоха, както и част от стена, която сравнява със стените на „Соломоновия“ каземат (т.е. укрепления) в Гезер, Хацор и Мегидо, макар че не може да я датира с категоричност14. Показателно е сравнението с крепостта в Самария. Там са Златна купа, украсена с изображения на животни. Угарит, Сирия, ок. 1350 г. пр. Хр.

открити части от израилски дворец от ІХ–VІІІ в. пр. Хр., силно повредени при по-късен строеж, най-вече когато Ирод изгражда храм за Август. Въпреки че тази местност е била далеч по-малко засегната от дълбоки промени в сравнение с Йерусалим, планът на разкопките показва колко фрагментарни са останките от израилския дворец15. Освен това в Йерусалим, където се е издигал Соломоновият храм, завърналите се от Вавилон изгнаници са възстановили сградата след 538 г. пр. Хр., Ирод го е построил отново почти изцяло, а после римски, християнски и мюсюлмански управници са преустроявали местността и са издигали нови здания, най-известни от които са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса. Ирод разширява в значителна степен храмовата платформа на юг и може би така са унищожени всички запазени останки от Соломоновия дворец, граничещи с храма. В участъка, който се смята за свещен, не се допускат разкопки и тъй като най-ниският пласт е близо до повърхността на голяма част от тази територия, не можем да очакваме все още да съществуват значими останки от Х в. пр. Хр. Вече придобилите известност градски порти в Гезер, Хацор и Мегидо обикновено се приписват на Соломон и се привеждат стратиграфски доказателства специално за Гезер16. Но без потвърждаващ надпис този факт не може да се смята за безусловен. Ако той обаче се приеме и се направи съпоставка със сгради в Мегидо от пласт VA/IVB, ще се докаже наличието на значителна строителна дейност с добро качество17. Дж. Милър говори за „относителна посредственост на археологическите останки от Х в. пр. Хр. в Палестина”18 и заедно с други изследователи заключава, че това предполага по-скромен владетел, отколкото Разказът за Соломон описва. И все пак трябва да попитаме какъв материал би могло да остави едно разточително 40-годишно управление. Извън столицата, която естествено би била облагодетелствана от богатството на монарха, колко далече биха се разпрострели приходите на царя, ако разбираме фразата: „среброто не се смяташе за нищо” (ІІІ Цар. 10:21) като хиперболичен израз? Важните градове биха могли да се сдобият с нови отбранителни съоръжения и богати жилища за управниците. Портите, стените на казематите и някои сгради в Мегидо потвърждават това. Но по-малките населени места вероятно не биха получили нищо. Материалната полза за повечето хора би била в мирните условия на живот и от там – в по-доброто снабдяване с храна и общото благоденствие. Трудно е да се каже как информация за това би достигнала до археолога освен може би чрез изследване на човешки останки. Но за съжаление в малко гробници от Х в. пр. Хр. са правени разкопки. Плановете на сградите и строителните методи едва ли биха се променили: подобрената мазилка, облицовката с дървени плоскости или мебелите от дърво не са устойчиви на разрушения, нито на въздействието

от влажни почви. Вносните луксозни стоки биха се откроили при разкопките единствено ако самите те са трайни или са пренасяни в чуждестранни съдове от глина или стъкло. Нетрайни стоки, съхранявани в дървени сандъци, в чували или торби от кожа или платно, не биха могли да се различат при разкопките. Ако Х в. пр. Хр. остава неясен в палестинската археология, изводът, че той е бил сравнително беден, не е неизбежен. Тук трябва да имаме предвид едно обичайно археологическо явление: само последната фаза на обитаване преди крупно разрушение или напускане на територията оставя богати находки, защото последните жители изхвърлят почти всичко, останало от повече от три поколения преди тях. Този всеобщ принцип проличава най-ясно в Асирия. Ашурназирпал ІІ (ок. 883-859 г. пр. Хр.) построил огромен дворец в Нимруд. В различни съвременни музеи се съхраняват дяланите каменни плоскости от този дворец, на които са изписани имената на царя и са изобразени сцени от неговите подвизи. Но докато Леърд не се натъква на тях през 1845 г., никой не подозира за съществуването им, защото по-късни царе издигат нови дворци на други места в града и постройката на Ашурназирпал е сравнително малко използвана. Макар надписите по стените там и други паметници да свидетелстват за активността на писарите по онова време, е запазен Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80.

Millard, A. Strangers from Egypt and Greece: The Signs for Numbers in Early Hebrew. – In: Immigration and Emigration within the Ancient Near East. K. van Lerberghe, A. Schoors, eds. Leuven, Peeters, 1995, 189-194.

3 Vercoutter, J. The Gold of Kush. – Kush, 1959, N 7, 120-153.

4 Kitchen, K. The Third Intermediate Period in Egypt. Warminster, Aris and Phillips, 1996, 300-304.

5 Kitchen, K. Sheba and Arabia. – In: The Age of Solomon: Scholarship at the Turn of the Millenium. L. Handy, ed. Leiden, Brill, 1997, 126-153.

6 Twitchell, K. Saudi Arabia. Princeton, NJ, Princeton University Press, 1953.

7 Renz, J., W. Roellig. Handbuch der althebraeischen Epigraphik. Darmstadt, Wissenschaftliche Buchgesellschaft,1996, 229-231.

8 Kitchen, K. Punt and How to Get There. - Orientalia, 1971, N 40, 184-207; Kitchen, K. The Land of Punt. – In: The Archaeology of Africa: Food, Metals, Towns. T. Shaw, ed. London, Routledge, 1993, 587-608.

9 Dougherty, R. Cuneiform Parallels to Solomon‘s Provisioning System. – In: Annual of the American Schools of Oriental Research. P. 5. B. Bacon, ed. New Haven, CT, Yale University Press, 1925, 23-33, 40-46.

10 Pedersen, O. Archives and Libraries in the City of Assur. Uppsala, Almqvist and Wiksell, 1985, 1.46.

11 Montgomery, J., H. Gehman. Kings. Edinburgh, T. and T. Clark, 1951, 127-128.

12 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, 1.147.

13 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidоn, 1974, p. 35.

14 Kenyon, K. Excavations in Jerusalem 1962. – Palestine Exploration Quarterly, 1963, N 95, p. 17.

15 Crowfoot, J., K. Kenyon, E. Sukenik. Samaria-Sebaste І: The Buildings. London, Palestine Exploration Fund, 1942, pl. 2.

16 Holladay, J. Red Slip, Burnish and the Solomonic Gateway at Gezer. – Bulletin of the American Schools of Oriental Research, 1990, N 277-278, 23-70; Holladay, J. The Use of Pottery and Other Diagnostic Criteria from the Solomonic Era to the Divided Kingdom. – In: Biblical Archaeology Today: Proceedings of the Second International Congress on Biblical Archaeology. Jerusalem, June 1990. Jerusalem, Israel Exploration Society, 1993, 86-101.

17 Millard, A. Texts and Archaeology: Weighing the Evidence: The Case for King Solomon. – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 24-25.

18 Miller, J. Solomon: International Potentate or Local King? – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 28-31.

19 Ibid., p. 30.

20 Gadd, C. The Harran Inscriptions of Nabonidus. – Anatolian Studies, 1958, N 8, 35-92.

1 2

Соломоновата порта при Гезер (Газер), ок. 950 г. пр. Хр.

само един клинописен документ върху глина, действително датиращ от управлението на Ашурназирпал. Това не означава, че писарите тогава са били малко или мързеливи, или са пишели с мастило върху папирусите. По-скоро изводът е, че следващите поколения не са имали нужда да пазят повечето документи, написани от техните предци. От последния век на Асирийската империя обаче са запазени стотици плочки с надписи. Площта на Йерусалим е била твърде малка, за да си построят следващите царе дворци на други места там. Но можем да предположим, че юдейските царе след Соломон са живели в неговия дворец и са го обновявали. За наше съжаление обичайният материал за писане в Израил е бил нетрайният папирус, така че никакви документи, сравними с клинописните плочки, не са запазени там. Невъзможността да се открият надписи, свързани със Соломон, също се използва като довод срещу неговия библейски портрет19. Но причината за това можем да видим в току-що описаните обстоятелства, които са част от елемента на случайност в археологията, както и в древната практика да се използват повторно стари строителни блокове, независимо от тяхната предишна роля – нещо очевидно в Мегидо20. Когато едно бързо изчисление покаже, че само 16 от 113 царе, управлявали в Леванта между 1000 и 600 г. пр. Хр., включително царете на Израил и Юдея, са известни със свои собствени надписи, отсъствието на Соломонови надписи вече не буди толкова въпроси. И така, липсата на материални останки не е необоримо възражение срещу твърденията на еврейските историци.

ческия и духовния глад, – за да разберем и да си представим колко силна може да бъде жаждата за правда. Гръцката дума „правда“ (dikaiosu,nh) има няколко значения. Първото е праведност като характеристика на онези, които са приети от Бога. При тях има чистота, непорочност в мисли, чувства и дела. Виждате ли сега новия смисъл в думите на Иисус Христос – блажени са не хората, които са в лишение, а онези, които са избрали да защитават вярата и да се стремят към непорочност, да бъдат чисти по сърце, да предпазват себе си от цялата пошлост и кал, която ги заобикаля. В I Коринтяни 6:9-10 се казва: “Или не знаете, че НЕправедните няма да наследят Божието царство? Не се лъжете: нито блудници, нито идолослужители, нито прелюбодейци, нито прелъстители на юноши, нито мъжеложци, нито крадци, нито користолюбци, нито пияници, нито хулители, нито грабители няма да наследят Божието царство.“

Сънувах храна. Прясно изпечена франзела със снежнобяла среда, от която се вдигаше пара, и парче вкусно сирене, чиито краища се подаваха от ръба на чинията; фруктиера, отрупана с грозде и сливи, уханни и покрити с восъчен прашец. Тъкмо се канех да си взема, когато сестра ми ме спря.

– Остави ме – промърморих. – Гладна съм.

– Софи, събуди се! Усещах вкуса на сиренето. Щях да си хапна реблошон1, да го намажа върху филийка топъл хляб, а после да схрускам няколко зърна от гроздето. Вече предвкусвах сочната му сладост, ноздрите ми се изпълниха с познатия аромат. Но сестра ми стисна китката ми и ме спря. Чиниите се отдръпнаха, уханията намаляха. Посегнах към тях, но те започнаха да се пукат като сапунени мехури.

Когато прочетох тези думи на първите страници от книгата на Джоджо Мойс „Момичето, което бях“, си дадох сметка, че никога досега не съм изпитвала глад по такъв начин, не съм стигала до такова лишение. Много пъти сме чували за жаждата в пустинята – как води до халюцинации. Но това са били просто думи – разбираеми, не и изпитани. В Матей 5:6 четем: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Представете си сега, че вие стоите пред трапезата, описана в книгата на Дж. Мойс, и към нея добавете шунка, бекон и шоколад. Можете ли да устоите, дори да не сте гладни? А как ще се почувствате, ако не сте слагали нищо в устата си от няколко дни? В съвременния свят, където всичко

е толкова достъпно, малцина не са опитвали такива храни и още по-малко са онези, които биха се отказали от подобна трапеза. Но Иисус Христос казва, че човекът, който гладува и жадува за правдата, е блажен. Още от старозаветно време имаме един много добър пример в лицето на пророк Даниил и неговите приятели Седрах, Мисах и Авденаго, които се отказват от разкошните ястия и питиета на царя, за да не се осквернят, и на тяхно място

избират да се хранят със зеленчуци и да пият вода, за да останат верни на своя Бог. С времето телата им не отслабват, а напротив, заякват, лицата им не погрозняват, а стават по-красиви отпреди. „Дари Бог на четиримата юноши знание и разбиране във всяка книга и мъдрост“ (Дан. 1:17). Бог благославя тези хора с много духовни победи. Хвърлят ги в нагорещена пещ, но и косъм от главата им не изгаря. Чрез тях имаме силно свидетелство, че онези, които защитават правдата,

не губят нищо – нито теглото си, нито достойнството си, нито радостта си, напротив, имат благословения в изобилие. Със Своите думи в Мат. 5:6 Иисус Христос всъщност изразява истината, че блажени са онези, които търсят с всичките си сили правдата. Както тялото се нуждае от хляб и вода, за да оцелее, така духът се нуждае от вяра и правда, от това, да вижда справедливост около себе си. Господ сравнява тези две усещания – физи-

Толкова различни групи хора са изброени тук, за които Бог казва, че нямат място на небето. Наистина не е лесно да се научиш да живееш с копнеж по правдата. Второто значение на думата „правда“ е справедливост, правосъдие, законност. В Йеремия 22:13 четем: „Горко на онзи, който гради своя дом с неправда и своите стаи – с беззаконие...“ В книгата Притчи 10:2 се казва: „Неправедни съкровища не докарват полза, а правдата избавя от смърт.“ Ето колко важно е всичко, което прави човек, да не противоречи на закона, защото рано или късно всичко излиза наяве. А и да не забравяме, че нашият Бог е Бог 1

Вид френско сирене. Б. а.

на реда. Много пъти съм си мислила коя е най-трудната професия за един християнин – счетоводител, банкер, застраховател, адвокат? Във всяка от тях има капани, тънки ходове на измама, която уж не е „нищо особено“, но все пак си е чиста лъжа. Да устоиш на тези уловки, е наистина трудно. За това се изисква най-вече копнеж по правдата, желание във всичко, което правиш, да си чист пред Бога, изисква се будна съвест, честност, понякога дори „от теб да мине“, за да не ощетиш някой друг. Третото значение на думата „правда“ е праведност, изразена в милосърдни дела. В Новия Завет Христос казва, че трябва да помагаме на вдовицата, сирачето, бедните, защото така изпълняваме Неговата воля. Незаменимо е да срещнеш погледа на благодарно дете, оставено от родителите си, което вижда у тебе приятел. Много са добрите дела, които можем да опишем в тази сфера, но малко примери можем да дадем от собствения си опит. Да бъдеш праведен, не е лесно – всеки ден пред нас стои различен избор. Но да се стремиш към праведност, е похвално. Ще завърша с цитат от Притчи 10:28: „Очакването на праведните е радост.“ Това, което изпълва живота ни със смисъл, наградата, към която се стремим, – Божието царство – е радост. В лишения ли сме, в слабост, глад, жажда, болест или изпитания, блажени сме, когато е заради правдата.

ческия и духовния глад, – за да разберем и да си представим колко силна може да бъде жаждата за правда. Гръцката дума „правда“ (dikaiosu,nh) има няколко значения. Първото е праведност като характеристика на онези, които са приети от Бога. При тях има чистота, непорочност в мисли, чувства и дела. Виждате ли сега новия смисъл в думите на Иисус Христос – блажени са не хората, които са в лишение, а онези, които са избрали да защитават вярата и да се стремят към непорочност, да бъдат чисти по сърце, да предпазват себе си от цялата пошлост и кал, която ги заобикаля. В I Коринтяни 6:9-10 се казва: “Или не знаете, че НЕправедните няма да наследят Божието царство? Не се лъжете: нито блудници, нито идолослужители, нито прелюбодейци, нито прелъстители на юноши, нито мъжеложци, нито крадци, нито користолюбци, нито пияници, нито хулители, нито грабители няма да наследят Божието царство.“

Сънувах храна. Прясно изпечена франзела със снежнобяла среда, от която се вдигаше пара, и парче вкусно сирене, чиито краища се подаваха от ръба на чинията; фруктиера, отрупана с грозде и сливи, уханни и покрити с восъчен прашец. Тъкмо се канех да си взема, когато сестра ми ме спря.

– Остави ме – промърморих. – Гладна съм.

– Софи, събуди се! Усещах вкуса на сиренето. Щях да си хапна реблошон1, да го намажа върху филийка топъл хляб, а после да схрускам няколко зърна от гроздето. Вече предвкусвах сочната му сладост, ноздрите ми се изпълниха с познатия аромат. Но сестра ми стисна китката ми и ме спря. Чиниите се отдръпнаха, уханията намаляха. Посегнах към тях, но те започнаха да се пукат като сапунени мехури.

Когато прочетох тези думи на първите страници от книгата на Джоджо Мойс „Момичето, което бях“, си дадох сметка, че никога досега не съм изпитвала глад по такъв начин, не съм стигала до такова лишение. Много пъти сме чували за жаждата в пустинята – как води до халюцинации. Но това са били просто думи – разбираеми, не и изпитани. В Матей 5:6 четем: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Представете си сега, че вие стоите пред трапезата, описана в книгата на Дж. Мойс, и към нея добавете шунка, бекон и шоколад. Можете ли да устоите, дори да не сте гладни? А как ще се почувствате, ако не сте слагали нищо в устата си от няколко дни? В съвременния свят, където всичко

е толкова достъпно, малцина не са опитвали такива храни и още по-малко са онези, които биха се отказали от подобна трапеза. Но Иисус Христос казва, че човекът, който гладува и жадува за правдата, е блажен. Още от старозаветно време имаме един много добър пример в лицето на пророк Даниил и неговите приятели Седрах, Мисах и Авденаго, които се отказват от разкошните ястия и питиета на царя, за да не се осквернят, и на тяхно място

избират да се хранят със зеленчуци и да пият вода, за да останат верни на своя Бог. С времето телата им не отслабват, а напротив, заякват, лицата им не погрозняват, а стават по-красиви отпреди. „Дари Бог на четиримата юноши знание и разбиране във всяка книга и мъдрост“ (Дан. 1:17). Бог благославя тези хора с много духовни победи. Хвърлят ги в нагорещена пещ, но и косъм от главата им не изгаря. Чрез тях имаме силно свидетелство, че онези, които защитават правдата,

не губят нищо – нито теглото си, нито достойнството си, нито радостта си, напротив, имат благословения в изобилие. Със Своите думи в Мат. 5:6 Иисус Христос всъщност изразява истината, че блажени са онези, които търсят с всичките си сили правдата. Както тялото се нуждае от хляб и вода, за да оцелее, така духът се нуждае от вяра и правда, от това, да вижда справедливост около себе си. Господ сравнява тези две усещания – физи-

Толкова различни групи хора са изброени тук, за които Бог казва, че нямат място на небето. Наистина не е лесно да се научиш да живееш с копнеж по правдата. Второто значение на думата „правда“ е справедливост, правосъдие, законност. В Йеремия 22:13 четем: „Горко на онзи, който гради своя дом с неправда и своите стаи – с беззаконие...“ В книгата Притчи 10:2 се казва: „Неправедни съкровища не докарват полза, а правдата избавя от смърт.“ Ето колко важно е всичко, което прави човек, да не противоречи на закона, защото рано или късно всичко излиза наяве. А и да не забравяме, че нашият Бог е Бог 1

Вид френско сирене. Б. а.

на реда. Много пъти съм си мислила коя е най-трудната професия за един християнин – счетоводител, банкер, застраховател, адвокат? Във всяка от тях има капани, тънки ходове на измама, която уж не е „нищо особено“, но все пак си е чиста лъжа. Да устоиш на тези уловки, е наистина трудно. За това се изисква най-вече копнеж по правдата, желание във всичко, което правиш, да си чист пред Бога, изисква се будна съвест, честност, понякога дори „от теб да мине“, за да не ощетиш някой друг. Третото значение на думата „правда“ е праведност, изразена в милосърдни дела. В Новия Завет Христос казва, че трябва да помагаме на вдовицата, сирачето, бедните, защото така изпълняваме Неговата воля. Незаменимо е да срещнеш погледа на благодарно дете, оставено от родителите си, което вижда у тебе приятел. Много са добрите дела, които можем да опишем в тази сфера, но малко примери можем да дадем от собствения си опит. Да бъдеш праведен, не е лесно – всеки ден пред нас стои различен избор. Но да се стремиш към праведност, е похвално. Ще завърша с цитат от Притчи 10:28: „Очакването на праведните е радост.“ Това, което изпълва живота ни със смисъл, наградата, към която се стремим, – Божието царство – е радост. В лишения ли сме, в слабост, глад, жажда, болест или изпитания, блажени сме, когато е заради правдата.

1.Властник, управител 8.Название на домашен идол в старозаветно време (Йез. 21:21) 9.Елипсовидни очертания 10.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей в битката с Амалик (Изх. 17 гл.) 12.Столицата на Латвия 13.Голям период от време, свързан със значимо събитие, – начало на летоброене.

14.Болезнена подутина на тялото 15.Проводяща тъкан в стъблата и корените на растенията 17.Месец от еврейския календар 19.Отношение на неблагодарност и недоволство, заради което Бог наказва народа Си Израил (Изх. 16:8-9) 20.Горната част от колона (ІІ Лет. 4:12) 22.Син на Вооз и Рут, дядо на Давид (Рут 4 гл.)

23.Арамейски град-държава в северната част на Галаад (Съд. 11:3,5) 25.Бащата на Сауловия военачалник Авенир (І Цар. 14:50-51) 27.Нота 28.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Деян. 20:1) 30.Олицетворение на времето у древните гърци и финикийци 31.Авторът на едно от четирите Евангелия 32.Сладководна шаранова риба 34.Един от петте основни филистимски града в старозаветно време 36.Жена на Исав (Бит.

36 гл.) 38.Първородният от двамата синове близнаци на Исаак и Ревека (Бит. 25 гл.) 39.Древен японски театър 40.Парична единица в Сърбия, Тунис и Ирак 42.Нота 44.Безотточно солено езеро в Австралия 45.Обшит прорез на дреха – за закопчаване 47.Състезание с лодки 49.Пещерата, в която Давид се крие от Саул (ІІ Цар. 22 гл.) 50.Плодове от едноименно многогодишно тропическо растение.

1.Една от първите пет книги в Библията, познати като „Петокнижие” 2.Потомък на Левий, който е част от свещеническото племе на Израил 3.Средновековно кралство в Североизточна Испания 4.Вътрешен орган на човека – слезка 5.Еврейска мярка за вместимост, мн. ч. (Изх. 16:36) 6.Стихотворение от Пеньо Пенев 7.Управител на Сихем по времето на Яков (Бит. 34 гл.) 11.Град прибежище в Галаад (Вт. 4:43) 13.Древна държава в Североизточна Африка, където потомците на Яков се оформят като народ 15.Племенник на Авраам, който се заселва в Содом и при наказанието там е избавен от Бога 16.Град в Римската провинция Азия, където ап. Павел основава църква и по-късно пише Послание до нея 18.Древен град на р. Ефрат, който се разраства в империя, символ на нечестие в Новия Завет 19.Възвишение, хълм 21.Планина в България 24.Място за съхранение на вино 26.Основно водохранилище на Йерусалим, близо до изворите на Гион, където в новозаветно време има къпалня (Йоан 9:7) 29.Територия на изток от Мъртво море, където през 1947 г. в близките пещери са открити свитъци с текстове от Писанието 32.Първосвещеник в Юдея, чиито седем синове изричат заклинания (Деян. 19:13-18) 33.Филистимец, живеещ в Юдея, чийто дом е благословен, когато Ковчегът на Завета е оставен там (ІІ Цар. 6 гл.) 34.Град в територията на Юдовото племе (Ис. Нав. 15:42) 35.Твърдо образувание в ухото 37.Осмият син на Яков, родоначалник на едно от племената на Израил 41.Многогодишно растение от сем. Устоцветни, билка 43.Разред паякообразни 46.Преживен бозайник от сем. Камили, който живее в Андите, Южна Америка 47.Безправен човек 48.Иглолистно дърво.

1.Властник, управител 8.Название на домашен идол в старозаветно време (Йез. 21:21) 9.Елипсовидни очертания 10.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей в битката с Амалик (Изх. 17 гл.) 12.Столицата на Латвия 13.Голям период от време, свързан със значимо събитие, – начало на летоброене.

14.Болезнена подутина на тялото 15.Проводяща тъкан в стъблата и корените на растенията 17.Месец от еврейския календар 19.Отношение на неблагодарност и недоволство, заради което Бог наказва народа Си Израил (Изх. 16:8-9) 20.Горната част от колона (ІІ Лет. 4:12) 22.Син на Вооз и Рут, дядо на Давид (Рут 4 гл.)

23.Арамейски град-държава в северната част на Галаад (Съд. 11:3,5) 25.Бащата на Сауловия военачалник Авенир (І Цар. 14:50-51) 27.Нота 28.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Деян. 20:1) 30.Олицетворение на времето у древните гърци и финикийци 31.Авторът на едно от четирите Евангелия 32.Сладководна шаранова риба 34.Един от петте основни филистимски града в старозаветно време 36.Жена на Исав (Бит.

36 гл.) 38.Първородният от двамата синове близнаци на Исаак и Ревека (Бит. 25 гл.) 39.Древен японски театър 40.Парична единица в Сърбия, Тунис и Ирак 42.Нота 44.Безотточно солено езеро в Австралия 45.Обшит прорез на дреха – за закопчаване 47.Състезание с лодки 49.Пещерата, в която Давид се крие от Саул (ІІ Цар. 22 гл.) 50.Плодове от едноименно многогодишно тропическо растение.

1.Една от първите пет книги в Библията, познати като „Петокнижие” 2.Потомък на Левий, който е част от свещеническото племе на Израил 3.Средновековно кралство в Североизточна Испания 4.Вътрешен орган на човека – слезка 5.Еврейска мярка за вместимост, мн. ч. (Изх. 16:36) 6.Стихотворение от Пеньо Пенев 7.Управител на Сихем по времето на Яков (Бит. 34 гл.) 11.Град прибежище в Галаад (Вт. 4:43) 13.Древна държава в Североизточна Африка, където потомците на Яков се оформят като народ 15.Племенник на Авраам, който се заселва в Содом и при наказанието там е избавен от Бога 16.Град в Римската провинция Азия, където ап. Павел основава църква и по-късно пише Послание до нея 18.Древен град на р. Ефрат, който се разраства в империя, символ на нечестие в Новия Завет 19.Възвишение, хълм 21.Планина в България 24.Място за съхранение на вино 26.Основно водохранилище на Йерусалим, близо до изворите на Гион, където в новозаветно време има къпалня (Йоан 9:7) 29.Територия на изток от Мъртво море, където през 1947 г. в близките пещери са открити свитъци с текстове от Писанието 32.Първосвещеник в Юдея, чиито седем синове изричат заклинания (Деян. 19:13-18) 33.Филистимец, живеещ в Юдея, чийто дом е благословен, когато Ковчегът на Завета е оставен там (ІІ Цар. 6 гл.) 34.Град в територията на Юдовото племе (Ис. Нав. 15:42) 35.Твърдо образувание в ухото 37.Осмият син на Яков, родоначалник на едно от племената на Израил 41.Многогодишно растение от сем. Устоцветни, билка 43.Разред паякообразни 46.Преживен бозайник от сем. Камили, който живее в Андите, Южна Америка 47.Безправен човек 48.Иглолистно дърво.