Prozoretz 2 2015 Блажени миротворците

Грижете се за доброто на града, в който ви преселих, и се молете за него на Господ; защото ако на него е добро, и вие ще имате мир (Йер. 29:7). който имаме, трябва да се грижим за него и да го пазим. И най-ефективното средство за съхраняването му е молитвата към Бога за благоденствието на страната ни, за мира в нея. Всеки християнин не само може, но и е длъжен да се включи в молитвата за своята родина: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт, за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота; защото това е добро и угодно пред нашия Спасител Бога“ (I Тим. 2:1-3).

Условието Бог да ни чуе и да от- нява около нас като рак, отколкото да говори е собственото ни умирот- Го търсим и да плачем, когато вече е воряване, което се придобива чрез късно. помиряване с Бога, с Когото Сърцето ми е стар и запустял параклис. по рождение сме във вражда И само спомен тъговит там обитава – заради наследения грях. Може и мъртвост там заместя пламенна молитва. би отдавна не сме се молили, О, Боже, възкреси надеждата у мене! но е по-добре днес да извикаме към Бога и Той да ни опази Дай ми отново твърда вяра и смиреност от злото, което се разпростра- и подкрепи ме – в грозната световна битва! 1

1 Стоян Михайловски. Сърцето ми е стар и запустял параклис.

Н

а фона на слуховете за война от не толкова далечни държави думите на пророк Йеремия трябва да звучат за всеки християнин в България не като пожелание, а като заповед. Колкото и да се оплакваме от живота у нас, той все пак е много добър – имаме къщи, които не са разрушени от бомби, не се налага да търсим подслон в чужда държава като бежанци. Ако ценим мира,

Грижете се за доброто на града, в който ви преселих, и се молете за него на Господ; защото ако на него е добро, и вие ще имате мир (Йер. 29:7). който имаме, трябва да се грижим за него и да го пазим. И най-ефективното средство за съхраняването му е молитвата към Бога за благоденствието на страната ни, за мира в нея. Всеки християнин не само може, но и е длъжен да се включи в молитвата за своята родина: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт, за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота; защото това е добро и угодно пред нашия Спасител Бога“ (I Тим. 2:1-3).

Условието Бог да ни чуе и да от- нява около нас като рак, отколкото да говори е собственото ни умирот- Го търсим и да плачем, когато вече е воряване, което се придобива чрез късно. помиряване с Бога, с Когото Сърцето ми е стар и запустял параклис. по рождение сме във вражда И само спомен тъговит там обитава – заради наследения грях. Може и мъртвост там заместя пламенна молитва. би отдавна не сме се молили, О, Боже, възкреси надеждата у мене! но е по-добре днес да извикаме към Бога и Той да ни опази Дай ми отново твърда вяра и смиреност от злото, което се разпростра- и подкрепи ме – в грозната световна битва! 1

1 Стоян Михайловски. Сърцето ми е стар и запустял параклис.

Н

а фона на слуховете за война от не толкова далечни държави думите на пророк Йеремия трябва да звучат за всеки християнин в България не като пожелание, а като заповед. Колкото и да се оплакваме от живота у нас, той все пак е много добър – имаме къщи, които не са разрушени от бомби, не се налага да търсим подслон в чужда държава като бежанци. Ако ценим мира,

дострастия, които воюват в членовете ви? Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате, а нямате, защото не просите. Просите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (Як. 4:1-3). Апостолът посочва причината за липсата на мир. Тя трябва да се търси в същността на падналия, грешен, себелюбив, егоистичен човек, който живее само за себе си и се стреми да задоволи собствените си желания и прищевки. Всеки, който се изпречи на пътя му, е негов враг, когото трябва да отстрани. Проблемът всъщност е в греха на високомерието и себелюбието. тремежът към мира е присъщ не само на християните. Може да се каже без преувеличение, че всички хора искат мир. Виждаме това в мащабните акции по опазване на мира. Учредената от шведския изобретател и индустриалец Алфред Нобел награда за мир всяка година се присъжда на този, който най-много е допринесъл да има братство между народите, да се премахнат постоянните армии или да се съкрати броят на войниците в тях, да се организират конгреси, посветени на опазването на мира. Списъкът с лауреатите на Нобеловата награда е дълъг: Алберт Швейцер, Мартин Лутър Кинг, Вили Брант, Майка Тереза, Нелсън Мандела, Ясер Арафат, Барак Обама. Но колкото и да се борят хората за мир, успехът на това дело е доста скромен – човешката история е пълна с насилие, страдания, войни и смърт. Наред с многобройните войни от миналото и настоящето, конфликтът в Близкия изток е един от най-ярките примери за това, че всички ста-

вядвали някаква друга религия. Подобно учение за всеобщото спасение или толерантност в епохата на постмодернизма е доста популярно, при това не само в либералните, а вече и в евангелските среди. Така според съвременното разбиране и Вили Брант, и Ясер Арафат, и Барак Обама могат да бъдат сигурни в своето спасение само защото са се изявили като миротворци. Но това не отговаря на истината, то противоречи на посланието в цялата Библия. Причината да се стигне дотук е, че не се взема предвид контекстът на стиха и Божието Слово се изкривява.

Какво не е миротворецът рания на човека да установи и запази мира са обречени на провал. Защо е толкова трудно или дори невъзможно да се наложи и да се поддържа мирът, въпреки че го желае всеки човек? Защо вместо мир виждаме жажда за мъст, омраза, фанатизъм? А може би светът всъщност не иска мир, може би всичко това са празни приказки? Нека да потърсим отговор в Божието откровение. Божието Слово не само посочва причината за неуспеха на нашите старания да осигурим мир, а и показва пътя за съзиждане на истинския мир.

И християните невинаги имат мир Нека бъдем внимателни в оценките си за заобикалящия ни свят и

първо да проверим самите себе си в светлината на Божието Слово. Понякога животът в нашите църкви не се различава от това, което се случва в държавните институции по света. Чуваме за напрегнати отношения и разцепления, за конфликти и вражди между братя и сестри по вяра. Църквите се разделят, вярващите тръгват всеки по свой път. През последните години по време на моите пътувания често се сблъсквам с размирици и борби вътре в църквите. При това причините невинаги имат богословски характер. Поскоро това са лични, земни мотиви. Те нанасят голяма вреда, но се представят като благочестиво търсене на доброто за църквата, като служение на Бога. Много точно пише за това ап. Яков: „Откъде у вас тези вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сла-

Контекстът на седмата заповед от блаженствата За да разберем правилно стиха: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат.

5:9), трябва да спазим най-важното правило за тълкуване на Библията – да започнем от контекста. Непосредственият и по-широкият библейски контекст ни дават рамката за тълкуването. Ако не се съобразяваме с контекста на стиха, рискуваме да го разберем неправилно - да стигнем до извода, че всеки, който се бори за мир, в края на краищата ще бъде награден от Бога и ще получи статут на Негов син или дъщеря. С други думи, ще бъдат спасени дори онези, които не са имали никакво отношение към християнската вяра, дори са изпо-

Трябва ясно да определим какво не е миротворецът. Както не всички бедни на този свят ще наследят Божието царство (Мат. 5:3) и не всички плачещи заради страданията в своя живот ще бъдат утешени от Бога (Мат. 5:4), така и обещанието за статут на Божие дете се дава не на лауреатите на Нобеловата награда за мир. В заповедите от блаженствата Иисус говори не за материална бедност, не за страдания заради земните нужди и не за политически и социални усилия да се осигури мирът в целия свят, а за духовните измерения на Божието Царство. Ето защо не е правилно в този текст да се влага разбирането за естествената склонност на човека към хармония и мир. Това противоречи на откровението в цялото Свещено Писание за пътя на спасението и придобиването на вечен живот. В света има хора, които по своята природа не

понасят конфликти и избягват всякакви сблъсъци, като са съгласни да търпят дори несправедливости и зло. Но миротворецът, за когото се говори в Проповедта на планината, не е такъв. Божието Слово ни призовава да мразим греха и да го изобличаваме: „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги“ (Еф. 5:11).

Структура и взаимовръзка на заповедите в блаженствата Заповедите в блаженствата са основата на Проповедта на планината, в която самият Цар разкрива същността на Своето царство и на Божиите деца. Този, който не съответства на образа на блажения човек, както той се описва тук, не може да влезе в Божието Царство и да живее по неговите критерии. Нека си спомним първата заповед от блаженствата (Мат. 5:3). В нея Иисус казва, че онзи, който не осъзнава своя духовен крах пред Бога, няма да наследи Божието Царство. Или, с други думи, който признава, че се е провалил пред Бога, т.е. че не е способен със свои сили да постигне изискваната от Него праведност, има вероятност да получи Божието Царство и да придобие неговата праведност. Защото праведността е милостив дар от Божия Син Иисус Христос, самия Цар. Върху осъзнаването на този факт се основават както втората заповед в блаженствата, така и всички следващи. След като човек осъзнае своя духовен фалит, той започва да скърби за безнадеждното си състояние. Тук се имат предвид сълзите на покаяние и съжаление, а не предизвиканите от страданията в този свят. И така, първата заповед в блаженствата описва осъзнаване-

дострастия, които воюват в членовете ви? Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате, а нямате, защото не просите. Просите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (Як. 4:1-3). Апостолът посочва причината за липсата на мир. Тя трябва да се търси в същността на падналия, грешен, себелюбив, егоистичен човек, който живее само за себе си и се стреми да задоволи собствените си желания и прищевки. Всеки, който се изпречи на пътя му, е негов враг, когото трябва да отстрани. Проблемът всъщност е в греха на високомерието и себелюбието. тремежът към мира е присъщ не само на християните. Може да се каже без преувеличение, че всички хора искат мир. Виждаме това в мащабните акции по опазване на мира. Учредената от шведския изобретател и индустриалец Алфред Нобел награда за мир всяка година се присъжда на този, който най-много е допринесъл да има братство между народите, да се премахнат постоянните армии или да се съкрати броят на войниците в тях, да се организират конгреси, посветени на опазването на мира. Списъкът с лауреатите на Нобеловата награда е дълъг: Алберт Швейцер, Мартин Лутър Кинг, Вили Брант, Майка Тереза, Нелсън Мандела, Ясер Арафат, Барак Обама. Но колкото и да се борят хората за мир, успехът на това дело е доста скромен – човешката история е пълна с насилие, страдания, войни и смърт. Наред с многобройните войни от миналото и настоящето, конфликтът в Близкия изток е един от най-ярките примери за това, че всички ста-

вядвали някаква друга религия. Подобно учение за всеобщото спасение или толерантност в епохата на постмодернизма е доста популярно, при това не само в либералните, а вече и в евангелските среди. Така според съвременното разбиране и Вили Брант, и Ясер Арафат, и Барак Обама могат да бъдат сигурни в своето спасение само защото са се изявили като миротворци. Но това не отговаря на истината, то противоречи на посланието в цялата Библия. Причината да се стигне дотук е, че не се взема предвид контекстът на стиха и Божието Слово се изкривява.

Какво не е миротворецът рания на човека да установи и запази мира са обречени на провал. Защо е толкова трудно или дори невъзможно да се наложи и да се поддържа мирът, въпреки че го желае всеки човек? Защо вместо мир виждаме жажда за мъст, омраза, фанатизъм? А може би светът всъщност не иска мир, може би всичко това са празни приказки? Нека да потърсим отговор в Божието откровение. Божието Слово не само посочва причината за неуспеха на нашите старания да осигурим мир, а и показва пътя за съзиждане на истинския мир.

И християните невинаги имат мир Нека бъдем внимателни в оценките си за заобикалящия ни свят и

първо да проверим самите себе си в светлината на Божието Слово. Понякога животът в нашите църкви не се различава от това, което се случва в държавните институции по света. Чуваме за напрегнати отношения и разцепления, за конфликти и вражди между братя и сестри по вяра. Църквите се разделят, вярващите тръгват всеки по свой път. През последните години по време на моите пътувания често се сблъсквам с размирици и борби вътре в църквите. При това причините невинаги имат богословски характер. Поскоро това са лични, земни мотиви. Те нанасят голяма вреда, но се представят като благочестиво търсене на доброто за църквата, като служение на Бога. Много точно пише за това ап. Яков: „Откъде у вас тези вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сла-

Контекстът на седмата заповед от блаженствата За да разберем правилно стиха: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат.

5:9), трябва да спазим най-важното правило за тълкуване на Библията – да започнем от контекста. Непосредственият и по-широкият библейски контекст ни дават рамката за тълкуването. Ако не се съобразяваме с контекста на стиха, рискуваме да го разберем неправилно - да стигнем до извода, че всеки, който се бори за мир, в края на краищата ще бъде награден от Бога и ще получи статут на Негов син или дъщеря. С други думи, ще бъдат спасени дори онези, които не са имали никакво отношение към християнската вяра, дори са изпо-

Трябва ясно да определим какво не е миротворецът. Както не всички бедни на този свят ще наследят Божието царство (Мат. 5:3) и не всички плачещи заради страданията в своя живот ще бъдат утешени от Бога (Мат. 5:4), така и обещанието за статут на Божие дете се дава не на лауреатите на Нобеловата награда за мир. В заповедите от блаженствата Иисус говори не за материална бедност, не за страдания заради земните нужди и не за политически и социални усилия да се осигури мирът в целия свят, а за духовните измерения на Божието Царство. Ето защо не е правилно в този текст да се влага разбирането за естествената склонност на човека към хармония и мир. Това противоречи на откровението в цялото Свещено Писание за пътя на спасението и придобиването на вечен живот. В света има хора, които по своята природа не

понасят конфликти и избягват всякакви сблъсъци, като са съгласни да търпят дори несправедливости и зло. Но миротворецът, за когото се говори в Проповедта на планината, не е такъв. Божието Слово ни призовава да мразим греха и да го изобличаваме: „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги“ (Еф. 5:11).

Структура и взаимовръзка на заповедите в блаженствата Заповедите в блаженствата са основата на Проповедта на планината, в която самият Цар разкрива същността на Своето царство и на Божиите деца. Този, който не съответства на образа на блажения човек, както той се описва тук, не може да влезе в Божието Царство и да живее по неговите критерии. Нека си спомним първата заповед от блаженствата (Мат. 5:3). В нея Иисус казва, че онзи, който не осъзнава своя духовен крах пред Бога, няма да наследи Божието Царство. Или, с други думи, който признава, че се е провалил пред Бога, т.е. че не е способен със свои сили да постигне изискваната от Него праведност, има вероятност да получи Божието Царство и да придобие неговата праведност. Защото праведността е милостив дар от Божия Син Иисус Христос, самия Цар. Върху осъзнаването на този факт се основават както втората заповед в блаженствата, така и всички следващи. След като човек осъзнае своя духовен фалит, той започва да скърби за безнадеждното си състояние. Тук се имат предвид сълзите на покаяние и съжаление, а не предизвиканите от страданията в този свят. И така, първата заповед в блаженствата описва осъзнаване-

то на собствената несъстоятелност и греховност, а втората – скръбта и разкаянието за това. Такава е връзката между отделните заповеди в блаженствата, а контекстът определя смисъла на всяка от тях. Седмата заповед също има своето конкретно място и значение.

Чистото сърце на истинския миротворец И така, видяхме, че последователността на заповедите в блаженствата съвсем не е случайна. Предишната заповед гласи: «Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога» (Мат.

5:8). Защо? Отговорът е в библейския контекст на понятието «сърце». Когато в Библията се говори за «сърце», не се имат предвид романтични любовни чувства, както мнозина смятат днес, а – вътрешният свят на човека. Ако Бог не очисти сърцето от греха и от егоистичните мотиви, човек не може да бъде истински миротворец. Никой не е способен да установи ис-

тински мир, когато е воден от егоистични, греховни мотиви. Затова човек се нуждае от ново сърце, което иска и е в състояние да живее по Божиите заповеди. Заповедите в блаженствата не описват душевния, естествения човек. Неновороденият, който не е получил от Бога чрез Светия Дух ново сърце, не може да живее по Божиите критерии. Никой душевен, естествен човек не е способен да бъде истински миротворец.

Наистина ли миротворците са толкова щастливи? След като се запознахме с контекста, нека разгледаме самото твърдение. Иисус казва, че човек е истински щастлив, ако е миротворец. И веднага, както във всички останали заповеди, става очевиден контрастът със света. Човекът, който днес се опитва да установи мир, не е за завиждане. Той неизбежно се озовава в конфликта между различните страни и така се въвлича в кавги и вражди. И скоро се

оказва не само посредник и миротворец, а участник, който усеща върху себе си цялата сила на противопоставянето и омразата. Защо тогава Иисус твърди, че миротворците са щастливи, блажени хора? Отговора намираме във втората част на стиха: «...защото те ще се нарекат синове Божии». По своята структура заповедите в блаженствата напомнят много Псалмите. С помощта на паралелизма като стилистичен похват, типичен за еврейския, съдържанието на първата част от поетическата реч се пояснява, подчертава, допълва или продължава във втората част. В нашия случай изразът: „Блажени миротворците“ се уточнява с думите: „защото те ще се нарекат синове Божии“. За да обясним смисъла тук, ще трябва да разберем по-дълбоко понятието „син на...“.

Кои са Божиите синове? На еврейски език в израза „син на нещо” думата „на нещо” е прилагателно и отговаря на въпроса „чий?” или „какъв?”. Чрез прилагателното име описваме признаците на някого или нещо. Например казваме: „Този човек е зъл, страхлив, притеснителен, спокоен, приветлив и т.н.” В Библията често срещаме такъв подход, когато се представя природата или характерът на човека. Яков и Йоан са наречени „синове на гърма” заради техния гневлив и импулсивен характер (Лука 9:51-56). Чрез израза „синове Божии” Иисус казва, че миротворецът отразява природата и характера на Бога. Това е удивително и много важно! Християнинът носи в сърцето си Божията същност (Римл. 8:9, 14-16). Ето защо неговите мисли, чувства и желания са ориентирани към Бога и отразяват Божиите мисли и желания. Христос продължава да разкрива тази истина по-нататък в Проповедта на планината (Мат. 5:38-48). Обърнете внимание, че и тук Той посочва любовта към враговете и молитва-

та за тях като същност на Божиите деца. Да не отмъщаваме, да даваме повече, отколкото изискват от нас, да обичаме ближния си като самия себе си – това не е въпрос на добро и зло. Всъщност става дума за съвършенството – съвършенството на Божията любов. Само Божиите деца са способни да изпълнят това изискване. Защото Божият Дух се излива в сърцата им и пронизва техните мисли и решения. А те възприемат възгледите и мисленето на Христос и това, единствено това, ги прави Божии синове!

Същността на Бога се проявява в помирението Многобройни текстове в Библията говорят за тази същност на Бога. Те показват Неговите намерения като мирни, насочени към благото на хората. Нека си припомним някои от тези пасажи. В книгата на пророк Исая (9:5-6) например се предвещава, че Князът на мира ще дойде и ще въздигне Божието Царство! Знаем, че тук се говори за Иисус Христос. Или да вземем забележителния текст на пророк Йеремия (29:11). Каква утеха ни носи той днес, като разкрива Божиите намерения за нас! И апостолите не се изморяват да наричат Бога Бог на мира (Римл. 15:33; 16:20; I Кор. 14:33; II Кор. 13:11; Фил. 4:9; I Сол.

5:23; Евр. 13:20). Ето как Свещеното Писание става откровение за Божиите действия – как Бог води човека по пътя на помирението и мира. Тази истина е формулирана удивително във Второто послание към коринтяните (5:18-21): „Всичко е от Бога, Който ни помири със Себе Си чрез Иисус Христос и ни даде служението на това помирение, защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на човеците прегрешенията им, и вложи в нас словото на помирението. И така, ние изпълняваме службата посланици вместо Христос, като че ли сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от Христово име: помирете се с Бога! Защото Онзи, Който не знаеше грях,

Той за нас Го направи грях, за да станем чрез Него праведни пред Бога.” Помирението и мирът са възможни само в Божия Син Иисус Христос, Княза на мира. В тези стихове не се говори за социално или политическо помирение. Думата „мир” в библейския контекст означава повече от просто отсъствие на война. Трябва да търсим значението й в библейската дума „шалом”, която говори за мир с Бога и от Бога. Ето го Божието спасение! Това се потвърждава в завета с Бога, наричан също „завет на мира” (Ис. 54:10; Йез. 34:25). В Посланието към ефесяните тази истина се разкрива нагледно. Там се казва: „Той е нашият мир” (Еф. 2:14). Иисус Христос идва на този свят като миротворец. Със Своето дело на кръста Той премахва враждата между Бога и човека и обединява всички

В забележителния пасаж от Второто послание към коринтяните (5:1821) ап. Павел казва, че Бог не просто е извършил помирение, а и нас е направил миротворци, за да възвестяваме на всички това помирение. Ето в какво се състои служението на истинския миротворец. Миротворецът преди всичко прогласява благовестието за помирението на човека с Бога чрез извършеното от Иисус дело на спасението. Фактът, че това служение се отхвърля от мнозинството хора и че върху миротвореца се стоварва омраза и вражда, става очевиден от следващата заповед в блаженствата (Мат. 5:10). Въпреки всичко обаче ние като миротворци сме призовани да подражаваме на нашия Господ Иисус Христос, като предлагаме на хората Божия мир и неспирно ги убеждаваме и увещава-

вярващи в Него, станали Божии деца, в едно семейство, в СвоетоТяло, както Писанието нарича Църквата. Христос прави мира възможен! Ако аз като християнин вярвам, че Иисус е умрял за всички мои грехове, както и за греховете на другите хора, и е изкупил напълно всяка несправедливост, мога ли да не простя какъвто и да било грях на своя ближен, имам ли право на отмъщение? Не, защото Иисус е умрял за всички грехове – минали, настоящи и бъдещи! Иисус е Миротворецът и ние трябва да следваме Неговия пример. Библията многократно ни призовава да живеем така, че „да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:1-11).

ме: „Помирете се с Бога!” Задачата на миротвореца е в това, да отиде по целия свят и да търси във всички народи онези, които са готови да се помирят с Бога (Мат. 28:16-20). Миротворецът не е просто човек, който би искал да има мир, а онзи, който активно възвестява и пази мира, сключен от Бога с нас чрез Неговия Син Иисус Христос. При това не става дума само за вярата в този факт, а и за делата, които произлизат от нея (Як. 2:14, 26; 3:13-18).

Животът и делата на Божиите синове възвестяват мира

Животът на такъв миротворец отразява най-добре същността на Господ Иисус Христос, Божия Син.

то на собствената несъстоятелност и греховност, а втората – скръбта и разкаянието за това. Такава е връзката между отделните заповеди в блаженствата, а контекстът определя смисъла на всяка от тях. Седмата заповед също има своето конкретно място и значение.

Чистото сърце на истинския миротворец И така, видяхме, че последователността на заповедите в блаженствата съвсем не е случайна. Предишната заповед гласи: «Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога» (Мат.

5:8). Защо? Отговорът е в библейския контекст на понятието «сърце». Когато в Библията се говори за «сърце», не се имат предвид романтични любовни чувства, както мнозина смятат днес, а – вътрешният свят на човека. Ако Бог не очисти сърцето от греха и от егоистичните мотиви, човек не може да бъде истински миротворец. Никой не е способен да установи ис-

тински мир, когато е воден от егоистични, греховни мотиви. Затова човек се нуждае от ново сърце, което иска и е в състояние да живее по Божиите заповеди. Заповедите в блаженствата не описват душевния, естествения човек. Неновороденият, който не е получил от Бога чрез Светия Дух ново сърце, не може да живее по Божиите критерии. Никой душевен, естествен човек не е способен да бъде истински миротворец.

Наистина ли миротворците са толкова щастливи? След като се запознахме с контекста, нека разгледаме самото твърдение. Иисус казва, че човек е истински щастлив, ако е миротворец. И веднага, както във всички останали заповеди, става очевиден контрастът със света. Човекът, който днес се опитва да установи мир, не е за завиждане. Той неизбежно се озовава в конфликта между различните страни и така се въвлича в кавги и вражди. И скоро се

оказва не само посредник и миротворец, а участник, който усеща върху себе си цялата сила на противопоставянето и омразата. Защо тогава Иисус твърди, че миротворците са щастливи, блажени хора? Отговора намираме във втората част на стиха: «...защото те ще се нарекат синове Божии». По своята структура заповедите в блаженствата напомнят много Псалмите. С помощта на паралелизма като стилистичен похват, типичен за еврейския, съдържанието на първата част от поетическата реч се пояснява, подчертава, допълва или продължава във втората част. В нашия случай изразът: „Блажени миротворците“ се уточнява с думите: „защото те ще се нарекат синове Божии“. За да обясним смисъла тук, ще трябва да разберем по-дълбоко понятието „син на...“.

Кои са Божиите синове? На еврейски език в израза „син на нещо” думата „на нещо” е прилагателно и отговаря на въпроса „чий?” или „какъв?”. Чрез прилагателното име описваме признаците на някого или нещо. Например казваме: „Този човек е зъл, страхлив, притеснителен, спокоен, приветлив и т.н.” В Библията често срещаме такъв подход, когато се представя природата или характерът на човека. Яков и Йоан са наречени „синове на гърма” заради техния гневлив и импулсивен характер (Лука 9:51-56). Чрез израза „синове Божии” Иисус казва, че миротворецът отразява природата и характера на Бога. Това е удивително и много важно! Християнинът носи в сърцето си Божията същност (Римл. 8:9, 14-16). Ето защо неговите мисли, чувства и желания са ориентирани към Бога и отразяват Божиите мисли и желания. Христос продължава да разкрива тази истина по-нататък в Проповедта на планината (Мат. 5:38-48). Обърнете внимание, че и тук Той посочва любовта към враговете и молитва-

та за тях като същност на Божиите деца. Да не отмъщаваме, да даваме повече, отколкото изискват от нас, да обичаме ближния си като самия себе си – това не е въпрос на добро и зло. Всъщност става дума за съвършенството – съвършенството на Божията любов. Само Божиите деца са способни да изпълнят това изискване. Защото Божият Дух се излива в сърцата им и пронизва техните мисли и решения. А те възприемат възгледите и мисленето на Христос и това, единствено това, ги прави Божии синове!

Същността на Бога се проявява в помирението Многобройни текстове в Библията говорят за тази същност на Бога. Те показват Неговите намерения като мирни, насочени към благото на хората. Нека си припомним някои от тези пасажи. В книгата на пророк Исая (9:5-6) например се предвещава, че Князът на мира ще дойде и ще въздигне Божието Царство! Знаем, че тук се говори за Иисус Христос. Или да вземем забележителния текст на пророк Йеремия (29:11). Каква утеха ни носи той днес, като разкрива Божиите намерения за нас! И апостолите не се изморяват да наричат Бога Бог на мира (Римл. 15:33; 16:20; I Кор. 14:33; II Кор. 13:11; Фил. 4:9; I Сол.

5:23; Евр. 13:20). Ето как Свещеното Писание става откровение за Божиите действия – как Бог води човека по пътя на помирението и мира. Тази истина е формулирана удивително във Второто послание към коринтяните (5:18-21): „Всичко е от Бога, Който ни помири със Себе Си чрез Иисус Христос и ни даде служението на това помирение, защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на човеците прегрешенията им, и вложи в нас словото на помирението. И така, ние изпълняваме службата посланици вместо Христос, като че ли сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от Христово име: помирете се с Бога! Защото Онзи, Който не знаеше грях,

Той за нас Го направи грях, за да станем чрез Него праведни пред Бога.” Помирението и мирът са възможни само в Божия Син Иисус Христос, Княза на мира. В тези стихове не се говори за социално или политическо помирение. Думата „мир” в библейския контекст означава повече от просто отсъствие на война. Трябва да търсим значението й в библейската дума „шалом”, която говори за мир с Бога и от Бога. Ето го Божието спасение! Това се потвърждава в завета с Бога, наричан също „завет на мира” (Ис. 54:10; Йез. 34:25). В Посланието към ефесяните тази истина се разкрива нагледно. Там се казва: „Той е нашият мир” (Еф. 2:14). Иисус Христос идва на този свят като миротворец. Със Своето дело на кръста Той премахва враждата между Бога и човека и обединява всички

В забележителния пасаж от Второто послание към коринтяните (5:1821) ап. Павел казва, че Бог не просто е извършил помирение, а и нас е направил миротворци, за да възвестяваме на всички това помирение. Ето в какво се състои служението на истинския миротворец. Миротворецът преди всичко прогласява благовестието за помирението на човека с Бога чрез извършеното от Иисус дело на спасението. Фактът, че това служение се отхвърля от мнозинството хора и че върху миротвореца се стоварва омраза и вражда, става очевиден от следващата заповед в блаженствата (Мат. 5:10). Въпреки всичко обаче ние като миротворци сме призовани да подражаваме на нашия Господ Иисус Христос, като предлагаме на хората Божия мир и неспирно ги убеждаваме и увещава-

вярващи в Него, станали Божии деца, в едно семейство, в СвоетоТяло, както Писанието нарича Църквата. Христос прави мира възможен! Ако аз като християнин вярвам, че Иисус е умрял за всички мои грехове, както и за греховете на другите хора, и е изкупил напълно всяка несправедливост, мога ли да не простя какъвто и да било грях на своя ближен, имам ли право на отмъщение? Не, защото Иисус е умрял за всички грехове – минали, настоящи и бъдещи! Иисус е Миротворецът и ние трябва да следваме Неговия пример. Библията многократно ни призовава да живеем така, че „да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:1-11).

ме: „Помирете се с Бога!” Задачата на миротвореца е в това, да отиде по целия свят и да търси във всички народи онези, които са готови да се помирят с Бога (Мат. 28:16-20). Миротворецът не е просто човек, който би искал да има мир, а онзи, който активно възвестява и пази мира, сключен от Бога с нас чрез Неговия Син Иисус Христос. При това не става дума само за вярата в този факт, а и за делата, които произлизат от нея (Як. 2:14, 26; 3:13-18).

Животът и делата на Божиите синове възвестяват мира

Животът на такъв миротворец отразява най-добре същността на Господ Иисус Христос, Божия Син.

„...Допускам, че Бог все пак съществува, че е Творец на вселената, че е Висш разум и безплътен Дух, но ми е трудно да повярвам, че Той е любов, щом допуска войни и взаимно унищожение на хората. По този въпрос съм прочел много, но не намерих отговор...” ака ни пише един от нашите читатели и с Божията помощ ще се постараем накратко да отговорим на този въпрос. Ние, християните, вярваме, че Бог е бил, е и завинаги ще остане Бог на любовта, че в основата на всичките Му действия и предначертания има

ви говорих и не вярвате, как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?” (ст. 12). В света действа злото. То идва от падналия ангел – сатана. Има ли Бог вина за това? Ни най-малко! „Понеже всичко това трябва да стане” (Мат.

24:6), за да знаят хората какво е добро, за да имат право и възможност

16:9). Така казва Бог чрез Светия Дух. Собственото безразсъдство на хората ги води до войните. В какъв смисъл? Човекът се старае да се справи без Бога, без Христос, без духовното новораждане и без обновяването на духовния живот. Бог допуска войните, защото хората отхвърлят спасението чрез Хрис-

само едно – любов. В Писанието се казва: „Бог е любов” (I Йоан 4:8). Много е трудно, дори е невъзможно да се обясни на слепородения съчетанието на цветовете. Трудно е да се обясни на глухия колко хубаво пее славеят. Също толкова трудно е да се обясни на невярващия човек, че Бог е любов, макар да допуска войни. Ако можехме да познаваме тайните на Бога с плътския си ум, Христос нямаше да каже: „Вие трябва да се родите свише” (Йоан 3:7). Нито щеше да продължи: „Ако за земни работи

да избират. Иначе не биха били хора, а марионетки. Те не разбират, че когато враждуват помежду си, всъщност се опълчват срещу Бога, Който е заповядал: „Живейте в мир помежду си” (I Сол.

5:13). Но в Писанието четем: „Мир няма за нечестивците” (Ис. 57:21). Защо? Отговорът отново е в Писанието: „Те не знаят пътя на мира” (Ис.

59:8). Не Бог предизвиква войни, а човекът и причината за тях се крие в думите: „Ти постъпи сега безразсъдно; затова отсега ще имаш войни” (II Лет.

тос. Бог е любов, а любовта отрича всяко въздействие с принуда и угнетяване. Характерът на Бога е несъвместим с насилието в каквато и да било форма. Ето защо Бог не може да хване човека за ухото или да му извие ръцете и така да го доведе в подножието на Голготския кръст, където е доказал любовта Си към него. Човекът живее в грехове, затова войната е част от живота му. Неспасеният грешник не може да не воюва. Тази война е започнала с убийството на Авел от родния му брат Каин и

продължава до днес. Тя ще приключи едва в деня на Второто пришествие на Иисус Христос. Бог допуска войни, защото сатана все още заслепява умовете на хората в този свят, владее тяхната воля, помрачава разума им. Ние, християните, ни най-малко не се съмняваме, че войната не е Божие дело и дори не е човешко, а е дело на сатана. Бог е създал човека не за да убива своя брат, а за да обича своя Творец и брат си. Бог е дал заповед на човека: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат” (Мат. 26:52). Нека се запитаме: виновен ли е Бог за това, че хората нарушават тази проста и ясна на всички заповед? Ако някой съзнателно хване с гола ръка парче нажежено желязо въпреки предупреждението: „Не пипай! Опасно е!“, ще задаваме ли въпроса защо Господ е създал огъня? Или защо Господ не е хванал човека за ръката и не го е бутнал настрани? Бог, в Когото аз вярвам, е любов. Той не изпълнява функцията на полицай, а просто и смирено казва в Словото Си: „Сине Мой, ти си си тръгнал от Мен по своя воля, но сега те моля: ела при Мен и повече няма да воюваш срещу своя брат.” Войните са като световен пожар. Ако се запали къща, никой не тръгва да гаси пожара с газ. Така и Писание-

наказанието са неотделими. Иисус Христос е поел наказанието за нашия грях върху Себе Си. И ако хората Го отхвърлят или, още по-лошо, гонят онези, които искрено Го следват, какво може да очакват освен взаимно унищожение? Когато народите си обявяват война, те не искат позволение от Бога. Който се обръща към Него за разрешаването на всевъзможни конфликти, няма нужда да прибягва до оръжие. Войната още не е разрешила нито един проблем – напротив, тя поражда нови проблеми.

Аз самият се обърнах от неверието към Бога, след като преживях ужасите на Втората световна война. Милиони други хора, когато видяха във войната сатанинските замисли, се обърнаха към Бога, за да не воюват повече срещу своите братя и сестри, а с Божието оръжие – Божието Слово – да се опълчат срещу демоничните сили на сатана, срещу подстрекателя на всички войни.

то казва: „Надвивай злото с добро“ (Римл. 12:21). Бог допуска войните като справедливо наказание за нашия безбожен живот. Нито един грях не може да остане ненаказан. Бог е постановил: „Възмездието за греха е смърт” (Римл. 6:23). Това е Неговият закон. Войната е адът, където се наказва грехът. Ако питаме Бога: „Боже, защо допускаш войни?”, Той би могъл да ни отговори: „А ти, човече, защо допускаш греха?” Престъплението и

Какво е отношението на християнина към войната? Ако Христос е против нея, как можем ние да искаме война? Ако Христос осъжда всяка война, всяко насилие и убийство, как можем ние да ги оправдаваме? Щом като християни отхвърляме боя с юмруци, боя с бикове, дори с петли, как можем да не порицаваме войната изобщо, особено атомната? Бог допуска войни, за да може безбожният свят да се вразуми и ако не всички, то мнозина да потърсят Иисус Христос като личен Спасител.

на Голготския кръст. Осъществено е спасението на човека, което е поскъпоценно от всичко на света. За хората остава само едно: да приемат с вяра това спасение, а с него – и Божия мир, който надвишава всеки ум (Фил. 4:7).

Слава на Бога, че Христос е победил сатана. Тази победа вече е факт. „Свърши се!” – произнася Христос

„...Допускам, че Бог все пак съществува, че е Творец на вселената, че е Висш разум и безплътен Дух, но ми е трудно да повярвам, че Той е любов, щом допуска войни и взаимно унищожение на хората. По този въпрос съм прочел много, но не намерих отговор...” ака ни пише един от нашите читатели и с Божията помощ ще се постараем накратко да отговорим на този въпрос. Ние, християните, вярваме, че Бог е бил, е и завинаги ще остане Бог на любовта, че в основата на всичките Му действия и предначертания има

ви говорих и не вярвате, как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?” (ст. 12). В света действа злото. То идва от падналия ангел – сатана. Има ли Бог вина за това? Ни най-малко! „Понеже всичко това трябва да стане” (Мат.

24:6), за да знаят хората какво е добро, за да имат право и възможност

16:9). Така казва Бог чрез Светия Дух. Собственото безразсъдство на хората ги води до войните. В какъв смисъл? Човекът се старае да се справи без Бога, без Христос, без духовното новораждане и без обновяването на духовния живот. Бог допуска войните, защото хората отхвърлят спасението чрез Хрис-

само едно – любов. В Писанието се казва: „Бог е любов” (I Йоан 4:8). Много е трудно, дори е невъзможно да се обясни на слепородения съчетанието на цветовете. Трудно е да се обясни на глухия колко хубаво пее славеят. Също толкова трудно е да се обясни на невярващия човек, че Бог е любов, макар да допуска войни. Ако можехме да познаваме тайните на Бога с плътския си ум, Христос нямаше да каже: „Вие трябва да се родите свише” (Йоан 3:7). Нито щеше да продължи: „Ако за земни работи

да избират. Иначе не биха били хора, а марионетки. Те не разбират, че когато враждуват помежду си, всъщност се опълчват срещу Бога, Който е заповядал: „Живейте в мир помежду си” (I Сол.

5:13). Но в Писанието четем: „Мир няма за нечестивците” (Ис. 57:21). Защо? Отговорът отново е в Писанието: „Те не знаят пътя на мира” (Ис.

59:8). Не Бог предизвиква войни, а човекът и причината за тях се крие в думите: „Ти постъпи сега безразсъдно; затова отсега ще имаш войни” (II Лет.

тос. Бог е любов, а любовта отрича всяко въздействие с принуда и угнетяване. Характерът на Бога е несъвместим с насилието в каквато и да било форма. Ето защо Бог не може да хване човека за ухото или да му извие ръцете и така да го доведе в подножието на Голготския кръст, където е доказал любовта Си към него. Човекът живее в грехове, затова войната е част от живота му. Неспасеният грешник не може да не воюва. Тази война е започнала с убийството на Авел от родния му брат Каин и

продължава до днес. Тя ще приключи едва в деня на Второто пришествие на Иисус Христос. Бог допуска войни, защото сатана все още заслепява умовете на хората в този свят, владее тяхната воля, помрачава разума им. Ние, християните, ни най-малко не се съмняваме, че войната не е Божие дело и дори не е човешко, а е дело на сатана. Бог е създал човека не за да убива своя брат, а за да обича своя Творец и брат си. Бог е дал заповед на човека: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат” (Мат. 26:52). Нека се запитаме: виновен ли е Бог за това, че хората нарушават тази проста и ясна на всички заповед? Ако някой съзнателно хване с гола ръка парче нажежено желязо въпреки предупреждението: „Не пипай! Опасно е!“, ще задаваме ли въпроса защо Господ е създал огъня? Или защо Господ не е хванал човека за ръката и не го е бутнал настрани? Бог, в Когото аз вярвам, е любов. Той не изпълнява функцията на полицай, а просто и смирено казва в Словото Си: „Сине Мой, ти си си тръгнал от Мен по своя воля, но сега те моля: ела при Мен и повече няма да воюваш срещу своя брат.” Войните са като световен пожар. Ако се запали къща, никой не тръгва да гаси пожара с газ. Така и Писание-

наказанието са неотделими. Иисус Христос е поел наказанието за нашия грях върху Себе Си. И ако хората Го отхвърлят или, още по-лошо, гонят онези, които искрено Го следват, какво може да очакват освен взаимно унищожение? Когато народите си обявяват война, те не искат позволение от Бога. Който се обръща към Него за разрешаването на всевъзможни конфликти, няма нужда да прибягва до оръжие. Войната още не е разрешила нито един проблем – напротив, тя поражда нови проблеми.

Аз самият се обърнах от неверието към Бога, след като преживях ужасите на Втората световна война. Милиони други хора, когато видяха във войната сатанинските замисли, се обърнаха към Бога, за да не воюват повече срещу своите братя и сестри, а с Божието оръжие – Божието Слово – да се опълчат срещу демоничните сили на сатана, срещу подстрекателя на всички войни.

то казва: „Надвивай злото с добро“ (Римл. 12:21). Бог допуска войните като справедливо наказание за нашия безбожен живот. Нито един грях не може да остане ненаказан. Бог е постановил: „Възмездието за греха е смърт” (Римл. 6:23). Това е Неговият закон. Войната е адът, където се наказва грехът. Ако питаме Бога: „Боже, защо допускаш войни?”, Той би могъл да ни отговори: „А ти, човече, защо допускаш греха?” Престъплението и

Какво е отношението на християнина към войната? Ако Христос е против нея, как можем ние да искаме война? Ако Христос осъжда всяка война, всяко насилие и убийство, как можем ние да ги оправдаваме? Щом като християни отхвърляме боя с юмруци, боя с бикове, дори с петли, как можем да не порицаваме войната изобщо, особено атомната? Бог допуска войни, за да може безбожният свят да се вразуми и ако не всички, то мнозина да потърсят Иисус Христос като личен Спасител.

на Голготския кръст. Осъществено е спасението на човека, което е поскъпоценно от всичко на света. За хората остава само едно: да приемат с вяра това спасение, а с него – и Божия мир, който надвишава всеки ум (Фил. 4:7).

Слава на Бога, че Христос е победил сатана. Тази победа вече е факт. „Свърши се!” – произнася Христос

е един от първите християнски апологети. За него има оскъдни сведения при Евсевий Кесарийски (Църковна история.

IV. 3. 3) и при блажени Йероним (De viris illustribus. 20. PL. 23. Col. 639; Epistolae. 70 ad Magnum. PL. 22. Col. 667). От тези автори разбираме, че Аристид е бил атински философ, всъщност – „Христов ученик”. Той остава в историята със своята „Апология”, но времето на нейното написване, както и името на императора, към когото е адресирана (Адриан или Антонин Пий), не могат да се определят с точност (най-вероятно между 124 и 143 г. сл. Хр.). Текстът на съчинението дълго се смята за загубен, докато през 1878 г. венециански мехитаристи (бенедиктински монаси от Арменската католическа църква) не публикуват арменски ръкопис от X в. с първите две глави от „Апологията”. Относително пълният текст в сирийски превод е открит през 1889 г. в ръкопис от VII в., съхраняван в манастира „Св. Екатерина” в Синай. На гръцки са запазени кратки откъси на папирус, както и конспективно изложение на оригиналния гръцки текст, който Евтим Мтацминдели (Светогорец) е включил в „Повестта за Варлаам и Йоасаф”, преведена от грузински в края на X – началото на XI в. Философското и богословското съдържание на съчинението не се отличават с оригиналност. Интерес представлява своеобразното деление на човечеството на четири рода, в основата на което лежат както национални, така и религиозни признаци: варварите се покланят на стихиите; елините почитат антропоморфни богове (сред политеистичните народи Аристид отбелязва египтяните като най-неразумни сред езичниците – те се покланят на зооморфни богове); юдеите, въпреки че признават единия Бог, са отхвърлили истинското поклонение пред Бога (съгласно гръцката версия, по-конкретно, те отричат Божия Син); само християните притежават истинското знание за Бога и се отличават от другите с праведния си живот. Стилът и езикът на Аристид са прости, съдържат елементи на дидактика. Авторът използва християнска лексика и понятия от всички философски школи, известни в античността. В исторически план „Апологията” има голямо значение – тя е най-ранната християнска апология, достигнала до нас. Била е известна не само в сирийската и арменската, но и в грузинската литература, за което свидетелства житието на Евстатий Мцхетски (VI в.). Благодарение на популярността на „Повестта за Варлаам и Йоасаф” „Апологията” на Аристид в обработката на Евтим Мтацминдели се причислява към най-четените текстове в периода на късното средновековие.

когато някой праведен умре, те се радват, благодарят на Бога и изпращат тялото му така, сякаш се премества от едно място на друго. Когато на някого от тях се ражда дете, славословят Бога. Ако пък умре невръстно дете, още повече прославят Бога за това, че е живяло на света безгрешно. Ако видят, че някой от тях умира в греховете си, горчиво плачат и ридаят за него като за човек, който отива на съд.

12. Такива са, царю, законите на християните и техните нрави.

XVI.

XV.

1. Християните пък, царю, тъй като са ходили и търсили навсякъде, са придобили истината и доколкото може да се съди от техните текстове, са стигнали до нея и до правилното познание много повече от всички останали народи. 2. Защото те са познали Бога – Творец на всичко и Вседържител – и освен Него не почитат никой друг бог.

3. От Него са получили заповеди, които са написани в сърцата им, и ги спазват, като очакват възкресението на мъртвите и живота в бъдещите векове. 4. Заради това те не прелюбодействат, не водят разпътен живот, не лъжесвидетелстват, не търсят чуждото, почитат баща си и майка си, съдят справедливо. 5. Което не искат да се прави на тях, не правят на другите, увещават тези, които ги обиждат, и ги правят полезни за самите себе си, стараят се да облагодетелстват дори враговете си.

6. И жените им, царю, са чисти като девици, и дъщерите им са благовъзпитани, и мъжете им се въздържат от всяко незаконно съжителство и всяка нечистота в надежда за бъдещото въздаване на онзи свят. От любов към слугите и

слугините си, както и към децата си, ако имат поколение, те ги убеждават да станат християни и когато това се случи, ги наричат свои братя.

7. Кротки и услужливи са, мразят лъжата и се обичат един друг. Помагат на вдовиците, не изоставят сираците. Това, което имат, с желание жертват за този, който няма. Когато видят чужденец, излизат от жилището си и го поздравяват като истински брат, защото и сами себе си наричат братя – не по плът, а по дух. 8. И когато някой беден умре и християнин види това, според възможностите си поема върху себе си грижата за погребението му. Ако чуят, че някой от тях е пленен или търпи несправедливост заради името на Христос, те всички се грижат за него и ако е възможно, го освобождават.

9. Когато някой от тях е беден или е в нужда, а те нямат излишни жизнени припаси, постят два или три дни, за да задоволят нуждата му. И заповедите на Христос спазват твърдо, като живеят благочестиво и правдиво съобразно това, което им е заповядал Господ Бог. 10. Благодарят Му на всеки час за храната, водата и всички други блага. 11. И

1. Като хора, познали Бога, те Го молят само за това, което е прилично Той да даде, а те да получат. По този начин прекарват живота си. И тъй като са изпитали благодеянията на Бога, са убедени, че всичко прекрасно в света съществува за тях. 2. За добрите дела, които вършат, не тръбят в ушите на тълпата, напротив, по-скоро се страхуват някой да не забележи това, така че скриват своя дар като човек, намерил съкровище. Стараят се да бъдат справедливи като хора, които очакват да видят Христос и с по-голяма похвала да получат от Него обещаното. И така, действително това е пътят на истината, който води вървящите по него към вечното царство, обещано от Иисус Христос в бъдещия живот.

3. Учението им, заповедите, които спазват, свещеното им служение и очакването им за бъдещия живот, ти, царю, можеш да узнаеш от техните текстове. 4. За мен е достатъчно, че накратко съм запознал Негово Величество с истината и обичаите на християните. Защото действително, велико и достойно за удивление е тяхното учение за онзи, който иска да вникне в него и да го разбере. Наистина това е нов народ и в него има божествена искра.

5. За да разбереш, царю, че всичко, което ти казвам, не е от мен самия, вникни в текстовете на християните и ще откриеш, че освен истината не казвам нищо друго. Когато прочетох техните съчинения, аз повярвах в това и в бъдещето. Ето защо съм решен да разкрия истината на онези, които имат склонност към нея и търсят бъдещия свят.

6. И за мен е несъмнено, че светът се държи заради молитвите на християните. Другите народи и сами се заблуждават, и останалите водят към заблуда, като се прекланят пред стихиите на света и блуждаят в тъмнината сякаш пипнешком, сблъскват се помежду си и падат като опиянени.

е един от първите християнски апологети. За него има оскъдни сведения при Евсевий Кесарийски (Църковна история.

IV. 3. 3) и при блажени Йероним (De viris illustribus. 20. PL. 23. Col. 639; Epistolae. 70 ad Magnum. PL. 22. Col. 667). От тези автори разбираме, че Аристид е бил атински философ, всъщност – „Христов ученик”. Той остава в историята със своята „Апология”, но времето на нейното написване, както и името на императора, към когото е адресирана (Адриан или Антонин Пий), не могат да се определят с точност (най-вероятно между 124 и 143 г. сл. Хр.). Текстът на съчинението дълго се смята за загубен, докато през 1878 г. венециански мехитаристи (бенедиктински монаси от Арменската католическа църква) не публикуват арменски ръкопис от X в. с първите две глави от „Апологията”. Относително пълният текст в сирийски превод е открит през 1889 г. в ръкопис от VII в., съхраняван в манастира „Св. Екатерина” в Синай. На гръцки са запазени кратки откъси на папирус, както и конспективно изложение на оригиналния гръцки текст, който Евтим Мтацминдели (Светогорец) е включил в „Повестта за Варлаам и Йоасаф”, преведена от грузински в края на X – началото на XI в. Философското и богословското съдържание на съчинението не се отличават с оригиналност. Интерес представлява своеобразното деление на човечеството на четири рода, в основата на което лежат както национални, така и религиозни признаци: варварите се покланят на стихиите; елините почитат антропоморфни богове (сред политеистичните народи Аристид отбелязва египтяните като най-неразумни сред езичниците – те се покланят на зооморфни богове); юдеите, въпреки че признават единия Бог, са отхвърлили истинското поклонение пред Бога (съгласно гръцката версия, по-конкретно, те отричат Божия Син); само християните притежават истинското знание за Бога и се отличават от другите с праведния си живот. Стилът и езикът на Аристид са прости, съдържат елементи на дидактика. Авторът използва християнска лексика и понятия от всички философски школи, известни в античността. В исторически план „Апологията” има голямо значение – тя е най-ранната християнска апология, достигнала до нас. Била е известна не само в сирийската и арменската, но и в грузинската литература, за което свидетелства житието на Евстатий Мцхетски (VI в.). Благодарение на популярността на „Повестта за Варлаам и Йоасаф” „Апологията” на Аристид в обработката на Евтим Мтацминдели се причислява към най-четените текстове в периода на късното средновековие.

когато някой праведен умре, те се радват, благодарят на Бога и изпращат тялото му така, сякаш се премества от едно място на друго. Когато на някого от тях се ражда дете, славословят Бога. Ако пък умре невръстно дете, още повече прославят Бога за това, че е живяло на света безгрешно. Ако видят, че някой от тях умира в греховете си, горчиво плачат и ридаят за него като за човек, който отива на съд.

12. Такива са, царю, законите на християните и техните нрави.

XVI.

XV.

1. Християните пък, царю, тъй като са ходили и търсили навсякъде, са придобили истината и доколкото може да се съди от техните текстове, са стигнали до нея и до правилното познание много повече от всички останали народи. 2. Защото те са познали Бога – Творец на всичко и Вседържител – и освен Него не почитат никой друг бог.

3. От Него са получили заповеди, които са написани в сърцата им, и ги спазват, като очакват възкресението на мъртвите и живота в бъдещите векове. 4. Заради това те не прелюбодействат, не водят разпътен живот, не лъжесвидетелстват, не търсят чуждото, почитат баща си и майка си, съдят справедливо. 5. Което не искат да се прави на тях, не правят на другите, увещават тези, които ги обиждат, и ги правят полезни за самите себе си, стараят се да облагодетелстват дори враговете си.

6. И жените им, царю, са чисти като девици, и дъщерите им са благовъзпитани, и мъжете им се въздържат от всяко незаконно съжителство и всяка нечистота в надежда за бъдещото въздаване на онзи свят. От любов към слугите и

слугините си, както и към децата си, ако имат поколение, те ги убеждават да станат християни и когато това се случи, ги наричат свои братя.

7. Кротки и услужливи са, мразят лъжата и се обичат един друг. Помагат на вдовиците, не изоставят сираците. Това, което имат, с желание жертват за този, който няма. Когато видят чужденец, излизат от жилището си и го поздравяват като истински брат, защото и сами себе си наричат братя – не по плът, а по дух. 8. И когато някой беден умре и християнин види това, според възможностите си поема върху себе си грижата за погребението му. Ако чуят, че някой от тях е пленен или търпи несправедливост заради името на Христос, те всички се грижат за него и ако е възможно, го освобождават.

9. Когато някой от тях е беден или е в нужда, а те нямат излишни жизнени припаси, постят два или три дни, за да задоволят нуждата му. И заповедите на Христос спазват твърдо, като живеят благочестиво и правдиво съобразно това, което им е заповядал Господ Бог. 10. Благодарят Му на всеки час за храната, водата и всички други блага. 11. И

1. Като хора, познали Бога, те Го молят само за това, което е прилично Той да даде, а те да получат. По този начин прекарват живота си. И тъй като са изпитали благодеянията на Бога, са убедени, че всичко прекрасно в света съществува за тях. 2. За добрите дела, които вършат, не тръбят в ушите на тълпата, напротив, по-скоро се страхуват някой да не забележи това, така че скриват своя дар като човек, намерил съкровище. Стараят се да бъдат справедливи като хора, които очакват да видят Христос и с по-голяма похвала да получат от Него обещаното. И така, действително това е пътят на истината, който води вървящите по него към вечното царство, обещано от Иисус Христос в бъдещия живот.

3. Учението им, заповедите, които спазват, свещеното им служение и очакването им за бъдещия живот, ти, царю, можеш да узнаеш от техните текстове. 4. За мен е достатъчно, че накратко съм запознал Негово Величество с истината и обичаите на християните. Защото действително, велико и достойно за удивление е тяхното учение за онзи, който иска да вникне в него и да го разбере. Наистина това е нов народ и в него има божествена искра.

5. За да разбереш, царю, че всичко, което ти казвам, не е от мен самия, вникни в текстовете на християните и ще откриеш, че освен истината не казвам нищо друго. Когато прочетох техните съчинения, аз повярвах в това и в бъдещето. Ето защо съм решен да разкрия истината на онези, които имат склонност към нея и търсят бъдещия свят.

6. И за мен е несъмнено, че светът се държи заради молитвите на християните. Другите народи и сами се заблуждават, и останалите водят към заблуда, като се прекланят пред стихиите на света и блуждаят в тъмнината сякаш пипнешком, сблъскват се помежду си и падат като опиянени.

Ето заради този толкова рядък стремеж у човека към миротворство ще се опитаме да разгледаме внимателно седмата заповед от блаженствата в учението на Иисус Христос. Освен в Проповедта на планината думата „миротворец” не се среща другаде в Библията. Сродни на нея думи откриваме на две места. В Притчите на Соломон (10:10) има такъв глагол в края на ст. 10, но това окончание се среща само в Септуагинтата (не съм го виждал в съвременните преводи). В Посланието към колосяните (1:20) глаголът „умиротвори” се отнася за божественото дело на помирение чрез жертвата на Иисус Христос. Подобна рядкост в употребата на тази дума не позволява да се намери в еврейския или арамейския език неин точен еквивалент. При древногръцките класици тя също се среща много рядко. В „Гръцката история” на Ксенофонт така са наречени пратениците за мирните преговори („ходатаи за мира”), а при Плутарх четем как „разпалените младежи спорели с миролюбивите и сериоз-

едмата заповед от блаженствата в Проповедта на планината е толкова необичайна, както и останалите осем. Очевидно е, че Иисус като Учител се различава силно от тогавашните мъдреци на Израил и слушателите възприемат учението Му като нещо ново (Марк 1:22, 27). Като имаме предвид, че еврейската мъдрост изобщо не се вписва в контекста на формалната логика на гръко-римските философи и моралисти от онова време, явно изненадата при слушателите на Иисус извежда Неговото учение извън рамките дори на тази необичайна мъдрост. Това учудване е отбелязано нееднократно и по различни начини в Новия Завет. Лекарят Лука, най-добрият писател сред евангелистите, употребява различни думи,

за да изрази удивлението от чудесата и учението на Христос (Лука 9:43). Йоан също отбелязва учудването на юдеите от това, че Иисус от Назарет се оказва неочаквано мъдър, без да е минал през задължителното по онова време обучение при равините (каквото например получава в Йерусалим при Гамалиил евреинът от диаспората Савел от Тарс). И така, един необикновен Учител предава нечувано дотогава учение. Неговите заповеди в блаженствата удивляват с високото ниво на изискванията си за духовно мъжество и саможертва. Практиката показва, че да бъдеш миротворец, не е лесно дело, а понякога е и неблагодарно. Много хора или не умеят, или просто не искат да бъдат миротворци. У тях дори не възниква мисълта за миротвореца като образ,

на който да подражават. Агресията в явна или скрита форма е присъща на човека през всички времена. За герои са смятат хора като Ахил, който в „Илиада” е характеризиран като персонаж от днешните холивудски блокбастъри: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.” Известно е, че Александър Македонски е държал под възглавницата си свитък от „Илиада” и кинжал. Дори противниците на Дарвин на практика действат в пълно съгласие с неговите наблюдения над животните и поконкретно със заключението му, че в дивата природа оцелява най-силният.

ните хора”. В еврейската литература думата се среща веднъж в „Специалните закони” на Филон Александрийски като характеристика на Бога в словосъчетанието „Миротворец и Миропазител”. И така, преди заповедите в блаженствата, с които започва най-главната и най-продължителната от обществените проповеди на Месия, никой никога не е благославял миротворците като Божии синове. Всъщност това благословение е призив към учениците на Месия да бъдат миротворци. Разбира се, такива хора винаги се срещат в различните култури, в противен случай човечеството отдавна би се самоизтребило. Рядкото споменаване на миротворците в древността обаче ни оставя с впечатлението, че те не са били пример за подражание. Едва ли биха ги номини-

рали в категорията „Герой на годината”. Всички заповеди в блаженствата завършват със споменаване на някаква награда. Всяка от тях характеризира по своему равносметката, която води едни хора към разочарование и трагична смърт, а други – към тържество на вярата и памет за плодотворния им живот у техните наследници. Разсъжденията на древните мислители за старостта подчертават колко е важно да отидеш във вечността с почест и благословение от Бога (II Тим. 4:7-8). Христос също казва, че никой от Неговите страдащи последователи няма да остане без награда (недостъпна за онзи, който е отхвърлил страданията за благата вест). За да разберем по-добре ценността на наградата, предназначена за миротворците,

трябва внимателно да разгледаме останалите награди:

•

„Защото е тяхно небесното Царство” – явна антитеза на известното равинско твърдение: „Целият Израил има дял в идващия свят.” „Защото те ще се утешат” – „огледална” награда, пряко свързана с вида страдание, за който става дума тук. „Защото те ще наследят земята” – пряк цитат от Пс. 36:11. „Защото те ще се наситят” – „огледална” награда, изразена чрез игра на думи. „Защото те ще бъдат помилвани” – „огледална” награда, свързана непосредствено с характера на вярващите. „Защото те ще видят Бога” – това е наградата на Мойсей и още 73 души, на

• • • • •

които е позволено да видят Бога (Изх.

24:9-11; 33:18-23). „Защото те ще се нарекат Божии синове” – единствената награда, формулирана като почетна титла. „Защото е тяхно небесното Царство” – повторение на наградата от първото блаженство. „Защото е голяма наградата ви на небесата; така бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” – така последователите на Христос са поставени наравно с героите на вярата от еврейската история.

• • •

Днес наградата на миротворците, която изпъква сред другите, се възприема повече като поетичен израз, отколкото като реален статус. Но подобна награда тогава е била особено висока, защото в Танаха (Еврейската Библия) „Божии синове” се наричат както ангелите, така и хората и понякога е трудно да се определи за кого точно се отнася този израз (ср. Бит. 6:2; Йов 1:6; 2:1; 38:7; Пс. 28:1; 81:6; Ос. 1:10). Освен това благословението на миротворците поставя под съмнение известната юдейска концепция: „Дори да са изпълнени с недостатъци, те ще се нарекат синове.” Такова издигане на миротворците е в силен дисонанс с представите на фанатиците за освободителната борба. Освен това в подобно отношение към миротворците е скрита алюзия за двете национални катастрофи в миналото на избрания народ, провокирани от наивното убеждение, че Творецът на вселената винаги трябва да защитава Израил от външните му врагове. През 587-586 г. пр. Хр. храмът е разрушен въпреки фанатичната вяра на израилтяните, които не искат да слушат пророк Йеремия и дори го преследват. А през 83 г. пр. Хр. Йерусалим е превзет от войските на

Ето заради този толкова рядък стремеж у човека към миротворство ще се опитаме да разгледаме внимателно седмата заповед от блаженствата в учението на Иисус Христос. Освен в Проповедта на планината думата „миротворец” не се среща другаде в Библията. Сродни на нея думи откриваме на две места. В Притчите на Соломон (10:10) има такъв глагол в края на ст. 10, но това окончание се среща само в Септуагинтата (не съм го виждал в съвременните преводи). В Посланието към колосяните (1:20) глаголът „умиротвори” се отнася за божественото дело на помирение чрез жертвата на Иисус Христос. Подобна рядкост в употребата на тази дума не позволява да се намери в еврейския или арамейския език неин точен еквивалент. При древногръцките класици тя също се среща много рядко. В „Гръцката история” на Ксенофонт така са наречени пратениците за мирните преговори („ходатаи за мира”), а при Плутарх четем как „разпалените младежи спорели с миролюбивите и сериоз-

едмата заповед от блаженствата в Проповедта на планината е толкова необичайна, както и останалите осем. Очевидно е, че Иисус като Учител се различава силно от тогавашните мъдреци на Израил и слушателите възприемат учението Му като нещо ново (Марк 1:22, 27). Като имаме предвид, че еврейската мъдрост изобщо не се вписва в контекста на формалната логика на гръко-римските философи и моралисти от онова време, явно изненадата при слушателите на Иисус извежда Неговото учение извън рамките дори на тази необичайна мъдрост. Това учудване е отбелязано нееднократно и по различни начини в Новия Завет. Лекарят Лука, най-добрият писател сред евангелистите, употребява различни думи,

за да изрази удивлението от чудесата и учението на Христос (Лука 9:43). Йоан също отбелязва учудването на юдеите от това, че Иисус от Назарет се оказва неочаквано мъдър, без да е минал през задължителното по онова време обучение при равините (каквото например получава в Йерусалим при Гамалиил евреинът от диаспората Савел от Тарс). И така, един необикновен Учител предава нечувано дотогава учение. Неговите заповеди в блаженствата удивляват с високото ниво на изискванията си за духовно мъжество и саможертва. Практиката показва, че да бъдеш миротворец, не е лесно дело, а понякога е и неблагодарно. Много хора или не умеят, или просто не искат да бъдат миротворци. У тях дори не възниква мисълта за миротвореца като образ,

на който да подражават. Агресията в явна или скрита форма е присъща на човека през всички времена. За герои са смятат хора като Ахил, който в „Илиада” е характеризиран като персонаж от днешните холивудски блокбастъри: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.” Известно е, че Александър Македонски е държал под възглавницата си свитък от „Илиада” и кинжал. Дори противниците на Дарвин на практика действат в пълно съгласие с неговите наблюдения над животните и поконкретно със заключението му, че в дивата природа оцелява най-силният.

ните хора”. В еврейската литература думата се среща веднъж в „Специалните закони” на Филон Александрийски като характеристика на Бога в словосъчетанието „Миротворец и Миропазител”. И така, преди заповедите в блаженствата, с които започва най-главната и най-продължителната от обществените проповеди на Месия, никой никога не е благославял миротворците като Божии синове. Всъщност това благословение е призив към учениците на Месия да бъдат миротворци. Разбира се, такива хора винаги се срещат в различните култури, в противен случай човечеството отдавна би се самоизтребило. Рядкото споменаване на миротворците в древността обаче ни оставя с впечатлението, че те не са били пример за подражание. Едва ли биха ги номини-

рали в категорията „Герой на годината”. Всички заповеди в блаженствата завършват със споменаване на някаква награда. Всяка от тях характеризира по своему равносметката, която води едни хора към разочарование и трагична смърт, а други – към тържество на вярата и памет за плодотворния им живот у техните наследници. Разсъжденията на древните мислители за старостта подчертават колко е важно да отидеш във вечността с почест и благословение от Бога (II Тим. 4:7-8). Христос също казва, че никой от Неговите страдащи последователи няма да остане без награда (недостъпна за онзи, който е отхвърлил страданията за благата вест). За да разберем по-добре ценността на наградата, предназначена за миротворците,

трябва внимателно да разгледаме останалите награди:

•

„Защото е тяхно небесното Царство” – явна антитеза на известното равинско твърдение: „Целият Израил има дял в идващия свят.” „Защото те ще се утешат” – „огледална” награда, пряко свързана с вида страдание, за който става дума тук. „Защото те ще наследят земята” – пряк цитат от Пс. 36:11. „Защото те ще се наситят” – „огледална” награда, изразена чрез игра на думи. „Защото те ще бъдат помилвани” – „огледална” награда, свързана непосредствено с характера на вярващите. „Защото те ще видят Бога” – това е наградата на Мойсей и още 73 души, на

• • • • •

които е позволено да видят Бога (Изх.

24:9-11; 33:18-23). „Защото те ще се нарекат Божии синове” – единствената награда, формулирана като почетна титла. „Защото е тяхно небесното Царство” – повторение на наградата от първото блаженство. „Защото е голяма наградата ви на небесата; така бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” – така последователите на Христос са поставени наравно с героите на вярата от еврейската история.

• • •

Днес наградата на миротворците, която изпъква сред другите, се възприема повече като поетичен израз, отколкото като реален статус. Но подобна награда тогава е била особено висока, защото в Танаха (Еврейската Библия) „Божии синове” се наричат както ангелите, така и хората и понякога е трудно да се определи за кого точно се отнася този израз (ср. Бит. 6:2; Йов 1:6; 2:1; 38:7; Пс. 28:1; 81:6; Ос. 1:10). Освен това благословението на миротворците поставя под съмнение известната юдейска концепция: „Дори да са изпълнени с недостатъци, те ще се нарекат синове.” Такова издигане на миротворците е в силен дисонанс с представите на фанатиците за освободителната борба. Освен това в подобно отношение към миротворците е скрита алюзия за двете национални катастрофи в миналото на избрания народ, провокирани от наивното убеждение, че Творецът на вселената винаги трябва да защитава Израил от външните му врагове. През 587-586 г. пр. Хр. храмът е разрушен въпреки фанатичната вяра на израилтяните, които не искат да слушат пророк Йеремия и дори го преследват. А през 83 г. пр. Хр. Йерусалим е превзет от войските на

още да не е бил решен окончателно и затова да е съществувала надежда за възстановяване. Но след въстанието на Бар Кохба (по време на което бунтовниците са преследвали дори миролюбивите християни) римляните са взели мерки еврейската държава да престане да съществува. На мястото на Йерусалим е построена римската колония Елия Капитолина. Многовековното съществуване на евреите пръснати по целия свят (до началото на XX в.) ги избавя от патриотическата риторика, толкова типична за древните водачи

Помпей, който се осмелява да влезе в Светая светих на храма. Помпей отива в Палестина по молба на един от Хасмонеите, който воюва за царската корона срещу своя брат, повикал на помощ партяните. Тази гражданска война е породена от стремежа за власт, който е толкова силен, че племенникът отхапва ушите на чичо си и така го лишава от възможността да бъде първосвещеник. Благословението на миротворците предшества най-разрушителната катастрофа в цялата история на древния Израил, когато през 70 г. и после през 135 г. са унищожени не само Йерусалим и храмът, но и цялата държава (и то за почти две хилядолетия!). Духовната слепота на юдеите, за която се говори в Мат. 15:14 и Йоан 9:40-41, ги кара да отхвърлят Иисус като „Миротворец и Миропазител” (ако използваме израза на Филон), Който лесно би могъл да поиска от Своя Отец дванадесет легиона ангели, воюващи за Него (Мат. 26:53). Катастрофите от 70-а и 135-а година биха могли да се предотвратят, ако Израил беше послушал нееднократните пророчески предупреждения на Месия за разрушаването на Йерусалим: Мат. 23:34-38; 24:2; Лука 19:41-44. Според свидетелството на един от участниците във войната – Йосиф бен Матитягу (Йосиф Флавий) – евреите изобщо не се вслушват в пророчествата за разрушаването на Йерусалим дори когато са из-

речени от техните собствени пророци. Един от тях е Йешуа (Иисус) бен Ханан, започнал да пророкува на празника Шатроразпъване четири години преди войната. В отговор „няколко знатни граждани, разгневени от зловещите думи, го хванали и жестоко го пребили” (Юдейската война, 6.5.3). Йосиф Флавий твърди също, че разрушителната война през 66-70 г. можела да бъде спряна, но Израил вече бил обречен на гибел. В „Юдейската война” той говори неведнъж за нещастната участ на Израил: „...И никой друг освен самия Бог не е осъдил този народ на пълна гибел и не е затворил пред него всички пътища за спасение” (5.13.5); „Бог отдавна е обрекъл храма на огън и най-накрая изтекъл определеният във времето срок” (6.4.5); „Трябваше да видим в това Божия замисъл и да разберем, че Бог е обрекъл на унищожение някога милия за Него еврейски народ” (7.8.6). Според някои свидетелства след 70 г. все още се принасят жертви сред развалините, а Юлиан Отстъпник в едно от писмата си споменава, че храмът е разрушаван три пъти. Напълно вероятно е между 70 и 135 г. „еврейският въпрос”

на Израил и подчинените им лъжепророци (I Цар. 2 гл.; II Лет. 18 гл.; Йер. 38 гл.; Деян. 6:11-14). Има огромна и принципна разлика в месианските очаквания на евреите през различните периоди от историята им. Ако през I в. учениците на Христос, както и мнозина евреи в Палестина, очакват освобождението на Израил от Месия (Лука 24:21; Деян. 1:6), след сто години равините имат напълно противоположно мнение. В Йерусалимския Талмуд (V в.) е даден отговорът на равините към месианските призиви на Акива през 132 г.: „Акива, трева ще поникне през бузите ти, а Той още няма да е дошъл!” И така, принудителното миротворство съвсем не е равнозначно на миротворството като характер, затова Божии синове ще се нарекат онези, за които да творят Божия мир (шалом), е духовна природа, а не осъзната политическа необходимост.

Д

нес хората са готови да плащат високи хонорари на адвокати, да участват в безкрайни съдебни дела, само и само да докажат своята правота и да получат някакво възмездие или обезщетение. Обзетото от материализъм сърце не иска да отстъпи, докато не получи своето. И това „свое“ в повечето случаи изобщо не е свързано с мира и разбирателството. Дори напротив, много хора търсят повод да се скарат с някого и това им доставя радост. За да бъдем Божии чеда обаче, трябва да търсим мира. Има ситуации и хора, във и със които постигането на мир е невъзможно. Но Божието Слово ни препоръчва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римл. 12:18).

В Своята Проповед на планината Христос говори на последователите Си за блаженствата. Всяко едно от тях описва Неговия характер (Мат. 5:3-11). И ние би трябвало да се стремим да развиваме тези блаженства като черти на своя характер по време на земния си път. Да си миротворец, не означава просто да си трета страна в нечий спор, а да бъдеш човек, който притежава вътрешен мир и има волята и способността да го установява във всекидневните взаимоотношения: в семейството, с колегите на работа, със съседите, с братята и сестрите в църквата. Всеки от нас може и трябва да бъде миротворец. Това не е титла само за определени хора – служители, душегрижители, дякони, през-

витери, епископи и т.н., – а задължение на всеки, който се нарича с Христовото име. За да бъдем миротворци, трябва да сме смирени, активни, смели, да прощаваме. Далеч съм от мисълта, че тези качества изчерпват образа на миротвореца, но те са основни и тук ще се опитаме да ги разгледаме по-подробно, въпреки че често се преплитат. Не можем да бъдем миротворци, ако не сме смирени. Наличието на конфликти не бива да ни сломява и обезсърчава. Това, че те възникват помежду ни, означава, че е жива грешната ни природа. В определени моменти тя води до сблъсъци, които започват от най-близкото ни обкръжение: между съпруг и съпруга, между родители и деца, между близки роднини, между братя и сестри в църк-

още да не е бил решен окончателно и затова да е съществувала надежда за възстановяване. Но след въстанието на Бар Кохба (по време на което бунтовниците са преследвали дори миролюбивите християни) римляните са взели мерки еврейската държава да престане да съществува. На мястото на Йерусалим е построена римската колония Елия Капитолина. Многовековното съществуване на евреите пръснати по целия свят (до началото на XX в.) ги избавя от патриотическата риторика, толкова типична за древните водачи

Помпей, който се осмелява да влезе в Светая светих на храма. Помпей отива в Палестина по молба на един от Хасмонеите, който воюва за царската корона срещу своя брат, повикал на помощ партяните. Тази гражданска война е породена от стремежа за власт, който е толкова силен, че племенникът отхапва ушите на чичо си и така го лишава от възможността да бъде първосвещеник. Благословението на миротворците предшества най-разрушителната катастрофа в цялата история на древния Израил, когато през 70 г. и после през 135 г. са унищожени не само Йерусалим и храмът, но и цялата държава (и то за почти две хилядолетия!). Духовната слепота на юдеите, за която се говори в Мат. 15:14 и Йоан 9:40-41, ги кара да отхвърлят Иисус като „Миротворец и Миропазител” (ако използваме израза на Филон), Който лесно би могъл да поиска от Своя Отец дванадесет легиона ангели, воюващи за Него (Мат. 26:53). Катастрофите от 70-а и 135-а година биха могли да се предотвратят, ако Израил беше послушал нееднократните пророчески предупреждения на Месия за разрушаването на Йерусалим: Мат. 23:34-38; 24:2; Лука 19:41-44. Според свидетелството на един от участниците във войната – Йосиф бен Матитягу (Йосиф Флавий) – евреите изобщо не се вслушват в пророчествата за разрушаването на Йерусалим дори когато са из-

речени от техните собствени пророци. Един от тях е Йешуа (Иисус) бен Ханан, започнал да пророкува на празника Шатроразпъване четири години преди войната. В отговор „няколко знатни граждани, разгневени от зловещите думи, го хванали и жестоко го пребили” (Юдейската война, 6.5.3). Йосиф Флавий твърди също, че разрушителната война през 66-70 г. можела да бъде спряна, но Израил вече бил обречен на гибел. В „Юдейската война” той говори неведнъж за нещастната участ на Израил: „...И никой друг освен самия Бог не е осъдил този народ на пълна гибел и не е затворил пред него всички пътища за спасение” (5.13.5); „Бог отдавна е обрекъл храма на огън и най-накрая изтекъл определеният във времето срок” (6.4.5); „Трябваше да видим в това Божия замисъл и да разберем, че Бог е обрекъл на унищожение някога милия за Него еврейски народ” (7.8.6). Според някои свидетелства след 70 г. все още се принасят жертви сред развалините, а Юлиан Отстъпник в едно от писмата си споменава, че храмът е разрушаван три пъти. Напълно вероятно е между 70 и 135 г. „еврейският въпрос”

на Израил и подчинените им лъжепророци (I Цар. 2 гл.; II Лет. 18 гл.; Йер. 38 гл.; Деян. 6:11-14). Има огромна и принципна разлика в месианските очаквания на евреите през различните периоди от историята им. Ако през I в. учениците на Христос, както и мнозина евреи в Палестина, очакват освобождението на Израил от Месия (Лука 24:21; Деян. 1:6), след сто години равините имат напълно противоположно мнение. В Йерусалимския Талмуд (V в.) е даден отговорът на равините към месианските призиви на Акива през 132 г.: „Акива, трева ще поникне през бузите ти, а Той още няма да е дошъл!” И така, принудителното миротворство съвсем не е равнозначно на миротворството като характер, затова Божии синове ще се нарекат онези, за които да творят Божия мир (шалом), е духовна природа, а не осъзната политическа необходимост.

Д

нес хората са готови да плащат високи хонорари на адвокати, да участват в безкрайни съдебни дела, само и само да докажат своята правота и да получат някакво възмездие или обезщетение. Обзетото от материализъм сърце не иска да отстъпи, докато не получи своето. И това „свое“ в повечето случаи изобщо не е свързано с мира и разбирателството. Дори напротив, много хора търсят повод да се скарат с някого и това им доставя радост. За да бъдем Божии чеда обаче, трябва да търсим мира. Има ситуации и хора, във и със които постигането на мир е невъзможно. Но Божието Слово ни препоръчва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римл. 12:18).

В Своята Проповед на планината Христос говори на последователите Си за блаженствата. Всяко едно от тях описва Неговия характер (Мат. 5:3-11). И ние би трябвало да се стремим да развиваме тези блаженства като черти на своя характер по време на земния си път. Да си миротворец, не означава просто да си трета страна в нечий спор, а да бъдеш човек, който притежава вътрешен мир и има волята и способността да го установява във всекидневните взаимоотношения: в семейството, с колегите на работа, със съседите, с братята и сестрите в църквата. Всеки от нас може и трябва да бъде миротворец. Това не е титла само за определени хора – служители, душегрижители, дякони, през-

витери, епископи и т.н., – а задължение на всеки, който се нарича с Христовото име. За да бъдем миротворци, трябва да сме смирени, активни, смели, да прощаваме. Далеч съм от мисълта, че тези качества изчерпват образа на миротвореца, но те са основни и тук ще се опитаме да ги разгледаме по-подробно, въпреки че често се преплитат. Не можем да бъдем миротворци, ако не сме смирени. Наличието на конфликти не бива да ни сломява и обезсърчава. Това, че те възникват помежду ни, означава, че е жива грешната ни природа. В определени моменти тя води до сблъсъци, които започват от най-близкото ни обкръжение: между съпруг и съпруга, между родители и деца, между близки роднини, между братя и сестри в църк-

вата, между съседи и навсякъде, където имаме взаимоотношения с други хора. Ако възникне конфликт, е добре да изчакаме да отшумят горещите емоции и тогава да потърсим човека за изясняващ разговор. Преди това непременно трябва да сме прекарали време в молитва и пост пред Бога, за да ни разкрие Той нашата част от вината за конфликта. Едва ли има сблъсък между хора, в който вината да е изцяло само на едната страна. Трябва да се молим и за този, с когото сме в конфликт, Бог да му разкрива лично волята Си за конкретната ситуация. Ние, хората, разсъждаваме по различен начин, ето защо понякога е нужна среща просто за да се изясним, дори това да не доведе до възстановяване на взаимоотношенията. За да бъде разрешен един конфликт, човекът трябва да е готов да прощава. Как мислите, колко често трябва да прощаваме – веднъж седмично, месечно, годишно или най-добре един път в живота? Нека се обърнем към Свещеното Писание: „Петър се приближи до Него и Му рече: „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?“

Иисус му отговаря: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Оказва се, че Божието Слово завишава изключително стандарта за прошка. Ако 8 часа от денонощието прекарваме в сън и прощаваме 490 пъти на ден, трябва да прощаваме на всеки две минути. Т.е. почти постоянно... Прощаването е много труден процес. Когато някой е постъпил несправедливо спрямо нас, обикновено очакваме виновникът да ни потърси и да поиска извинение. Но Иисус Христос дава пример за това, че миротворецът, прощаващият е активната страна. В Матей 6 гл. четем: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и на вас ще прости небесният ви Отец; но ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения“ (ст. 14-15). Явно когато прощаваме, инициативата трябва да бъде наша. Иисус се моли в Гетсиманската градина с думите: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша.“ Тук се вижда колко тежка вътрешна борба и страдание има в това, да постигнеш мир и прошка. Да извършиш нещо, което никак не ти се иска, – да проведеш тежък разговор с човек, когото дори не би погледнал, да възстановиш взаимоотношения, прекъснати преди десетки години... Вътрешната борба на Иисус Го довежда до състояние, при което потта на челото Му става на кръв. По подобен начин човекът, който прощава, става уязвим за този, който го е наранил, защото така отново отваря пред него сърцето си с надеждата за по-добри взаимоотношения

и пред съгрешилия се появява възможност пак да го нарани. Прощаващият понася тежестта на чуждия грях, защото се отказва от всякаква компенсация, отмъстителност и възмездие за това, че е бил оскърбен. Когато някой прости, изглежда, че е в позицията на по-слабия, но всъщност тя е печеливша, защото сърцето му е освободено от непростителността и в него вече не се трупа горчилка. Когато тази горчилка продължи да се събира, може да доведе до състояние, в което дотолкова сме се закоравили към даден човек или проблем, че сякаш помежду ни има издигната крепостна стена. За разрешаване на конфликтите и постигане на мир е необходимо много мъжество. Най-добрите примери за справяне с конфликти намираме в миротворческата мисия на Иисус Христос. Той възстановява взаимоотношенията ни с нашия небесен Отец и Създател, нарушени поради греха. Ето защо, когато стигнем до конфликт с близък човек, най-важното е да осъзнаем, че нашият истински враг не е самата личност, а – противникът на душите ни. Освен всички бедствия, които ни навлича, сатана ни настройва едни срещу други, ограбва мира помежду ни. Крайната му цел е да държи сърцата и умовете ни заслепени от всякакви разправии и интриги, за да бъдем обезсилени в християнското си посвещение и служение. Едва ли има човек, който да не е изпитал теготата, обезсърчението, негативните мисли, които ни изпълват, когато сме в конфликт с някого или с група от хора. Стига се дотам, че може да се почувстваме недостойни дори да влезем в църквата. Ето как човек залита и поема по пътя на отпадането. Предполагам се досещате кой желае точно това. Представям си как сатана стои отстрани, докато ние се терзаем, как потрива доволно ръце, хихика и злорадства. Особено силни и тежки са тези мисли и настроения, когато човекът е близък. Нека потърсим в Свещеното Писание друг пример за хора, които Бог е надарил със способността да разрешават конфликти. Истински миротворец е Йосиф. Неговият живот е низ от трагични събития. Първо е предаден от най-близ-

ките си – от своите братя. После влиза в затвора, обвинен несправедливо. Но и в двата случая Йосиф проявява смирение и е готов да прости. Той избира правилния път, вместо да се съсредоточи върху проблемите си, цял живот да се окайва, да изпадне в депресия и да очаква всички да го съжаляват. Причината Йосиф да намери сили да прости и да оправи взаимоотношенията си с другите е, че е насочен към Бога и има желание да послужи на хората. Сърцето му не се затваря. Това е ключът за разрешаване на повечето конфликти: създаваш мир, като гледаш нагоре, към Бога, издигаш се над проблемите – колкото и големи да са, те остават зад тебе и се смаляват. Често не сме в състояние да променим обстоятелствата, но можем да променим начина, по който ги възприемаме. Когато гледаме към Бога, Той ни дава от Неговата любов и вече имаме сили да погледнем човека, с когото сме в конфликт, с очите на любовта. Това се случва и с Йосиф – той не само прощава на братята си предателството, а и проявява голяма щедрост и грижа към тях. Йосиф не става такъв изведнъж. Той дълго се формира като миротворец. Любимият, гален син е продаден в робство и е принуден да слугува години наред на господарите си. Това се оказва най-важното обучение в живота му. Както на Йосиф му се налага често да върши неща, които не му харесват, така и ние като миротворци трябва да правим онова, което невинаги бихме избрали. Да премълчим, когато ни се иска да отговорим, да говорим, когато ни се мълчи. Тренирал съм баскетбол и знам колко е трудно да се научиш да хвърляш топката еднакво добре с лявата и с дясната ръка. Изискват се много повторения и дисциплина. Миротворството е нещо подобно – усвояваш определена техника и по удобния, и по неудобния за теб начин. Често, за да запазиш разбирателството и мира с другите, се налага да постъпиш по начин, който на пръв поглед не те издига в очите им. Може да изглеждаш като слабия, отстъпчивия, губещия. Но как изглежда Иисус Христос на кръста? И какъв е резултатът от това? За множеството Той се проваля. Успехът

на Неговото дело тогава е разкрит на съвсем малка група от хора. Когато искаш да следваш Иисусовия пример, ще имаш много провали и неточни удари, но заради крайния резултат всички усилия си струват. Понякога е много добре, че конфликтите произлизат сякаш от нищото, за да се изяснят отношения, които иначе нямаше да бъдат разкрити. Има случаи, в които е изцелително и за двете страни да се прекъснат взаимоотношенията, градени на грешна основа. Скоро на мой близък (все още невярващ, но се надявам, че с Божията помощ това скоро ще се промени) му се случи нещо много неприятно. Разбира се, това е частен случай. Предстоеше му сватба с момичето, с което имаха връзка от 10 години. И двамата са хора от света. Определиха датата, тя си купи рокля, подготовката течеше с пълна пара. Изведнъж бъдещата булка му съобщи, че сватба няма да има, прекъсват всякакви взаимоотношения, дори и приятели не желае да останат. Увери го, че няма друг мъж в живота ѝ. Човекът беше съсипан. Три дни нищо не яде. Страхувах се да не посегне на живота си. Беше накърнено мъжкото му достойнство. Но Бог беше разкривал постепенно пред мен, че те са коренно различни в много насоки - интереси, начин на разсъждение, образование, професия, среда, вкусове, разбиране за живота... В техния случай, макар и много болезнено, по-добрият вариант беше да се разделят, преди да са съз-

дали семейство, деца и след време да осъзнаят, че всъщност очакванията и на двамата не са удовлетворени. Като страничен наблюдател човек е освободен от емоционално замъгляване и преценява по-трезво. Вярвам, че това момче ще се помири с Бога и ще бъде благословено с прекрасно семейство за Божия прослава. Моля се и за момичето – да се смири и да се спаси душата й. На пръв поглед това е история с лош край, но всички сме минавали през трудни етапи от живота си и знаем, че след бурята изгрява слънце. Важното е да не се съсредоточаваме върху бурята и нейните поражения, а като Йосиф, водени от Бога, със смирение, кротост, мъдрост, активност, простителност, любов да гледаме с надежда и вяра напред към подоброто, което ни предстои. На първо място трябва да се помирим с Бога и с Негова помощ да търсим мира във всяка област от живота си. Миротворецът е човек, който твори – не консуматор, който се възползва наготово от вече създадените блага. Той твори мир - продукт, който не се вижда, но се усеща и носи много радост. Колко голямо е удовлетворението да имаш добри взаимоотношения с хората наоколо, а още повече – да си допринесъл за мира помежду ви.

вата, между съседи и навсякъде, където имаме взаимоотношения с други хора. Ако възникне конфликт, е добре да изчакаме да отшумят горещите емоции и тогава да потърсим човека за изясняващ разговор. Преди това непременно трябва да сме прекарали време в молитва и пост пред Бога, за да ни разкрие Той нашата част от вината за конфликта. Едва ли има сблъсък между хора, в който вината да е изцяло само на едната страна. Трябва да се молим и за този, с когото сме в конфликт, Бог да му разкрива лично волята Си за конкретната ситуация. Ние, хората, разсъждаваме по различен начин, ето защо понякога е нужна среща просто за да се изясним, дори това да не доведе до възстановяване на взаимоотношенията. За да бъде разрешен един конфликт, човекът трябва да е готов да прощава. Как мислите, колко често трябва да прощаваме – веднъж седмично, месечно, годишно или най-добре един път в живота? Нека се обърнем към Свещеното Писание: „Петър се приближи до Него и Му рече: „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?“

Иисус му отговаря: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Оказва се, че Божието Слово завишава изключително стандарта за прошка. Ако 8 часа от денонощието прекарваме в сън и прощаваме 490 пъти на ден, трябва да прощаваме на всеки две минути. Т.е. почти постоянно... Прощаването е много труден процес. Когато някой е постъпил несправедливо спрямо нас, обикновено очакваме виновникът да ни потърси и да поиска извинение. Но Иисус Христос дава пример за това, че миротворецът, прощаващият е активната страна. В Матей 6 гл. четем: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и на вас ще прости небесният ви Отец; но ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения“ (ст. 14-15). Явно когато прощаваме, инициативата трябва да бъде наша. Иисус се моли в Гетсиманската градина с думите: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша.“ Тук се вижда колко тежка вътрешна борба и страдание има в това, да постигнеш мир и прошка. Да извършиш нещо, което никак не ти се иска, – да проведеш тежък разговор с човек, когото дори не би погледнал, да възстановиш взаимоотношения, прекъснати преди десетки години... Вътрешната борба на Иисус Го довежда до състояние, при което потта на челото Му става на кръв. По подобен начин човекът, който прощава, става уязвим за този, който го е наранил, защото така отново отваря пред него сърцето си с надеждата за по-добри взаимоотношения

и пред съгрешилия се появява възможност пак да го нарани. Прощаващият понася тежестта на чуждия грях, защото се отказва от всякаква компенсация, отмъстителност и възмездие за това, че е бил оскърбен. Когато някой прости, изглежда, че е в позицията на по-слабия, но всъщност тя е печеливша, защото сърцето му е освободено от непростителността и в него вече не се трупа горчилка. Когато тази горчилка продължи да се събира, може да доведе до състояние, в което дотолкова сме се закоравили към даден човек или проблем, че сякаш помежду ни има издигната крепостна стена. За разрешаване на конфликтите и постигане на мир е необходимо много мъжество. Най-добрите примери за справяне с конфликти намираме в миротворческата мисия на Иисус Христос. Той възстановява взаимоотношенията ни с нашия небесен Отец и Създател, нарушени поради греха. Ето защо, когато стигнем до конфликт с близък човек, най-важното е да осъзнаем, че нашият истински враг не е самата личност, а – противникът на душите ни. Освен всички бедствия, които ни навлича, сатана ни настройва едни срещу други, ограбва мира помежду ни. Крайната му цел е да държи сърцата и умовете ни заслепени от всякакви разправии и интриги, за да бъдем обезсилени в християнското си посвещение и служение. Едва ли има човек, който да не е изпитал теготата, обезсърчението, негативните мисли, които ни изпълват, когато сме в конфликт с някого или с група от хора. Стига се дотам, че може да се почувстваме недостойни дори да влезем в църквата. Ето как човек залита и поема по пътя на отпадането. Предполагам се досещате кой желае точно това. Представям си как сатана стои отстрани, докато ние се терзаем, как потрива доволно ръце, хихика и злорадства. Особено силни и тежки са тези мисли и настроения, когато човекът е близък. Нека потърсим в Свещеното Писание друг пример за хора, които Бог е надарил със способността да разрешават конфликти. Истински миротворец е Йосиф. Неговият живот е низ от трагични събития. Първо е предаден от най-близ-

ките си – от своите братя. После влиза в затвора, обвинен несправедливо. Но и в двата случая Йосиф проявява смирение и е готов да прости. Той избира правилния път, вместо да се съсредоточи върху проблемите си, цял живот да се окайва, да изпадне в депресия и да очаква всички да го съжаляват. Причината Йосиф да намери сили да прости и да оправи взаимоотношенията си с другите е, че е насочен към Бога и има желание да послужи на хората. Сърцето му не се затваря. Това е ключът за разрешаване на повечето конфликти: създаваш мир, като гледаш нагоре, към Бога, издигаш се над проблемите – колкото и големи да са, те остават зад тебе и се смаляват. Често не сме в състояние да променим обстоятелствата, но можем да променим начина, по който ги възприемаме. Когато гледаме към Бога, Той ни дава от Неговата любов и вече имаме сили да погледнем човека, с когото сме в конфликт, с очите на любовта. Това се случва и с Йосиф – той не само прощава на братята си предателството, а и проявява голяма щедрост и грижа към тях. Йосиф не става такъв изведнъж. Той дълго се формира като миротворец. Любимият, гален син е продаден в робство и е принуден да слугува години наред на господарите си. Това се оказва най-важното обучение в живота му. Както на Йосиф му се налага често да върши неща, които не му харесват, така и ние като миротворци трябва да правим онова, което невинаги бихме избрали. Да премълчим, когато ни се иска да отговорим, да говорим, когато ни се мълчи. Тренирал съм баскетбол и знам колко е трудно да се научиш да хвърляш топката еднакво добре с лявата и с дясната ръка. Изискват се много повторения и дисциплина. Миротворството е нещо подобно – усвояваш определена техника и по удобния, и по неудобния за теб начин. Често, за да запазиш разбирателството и мира с другите, се налага да постъпиш по начин, който на пръв поглед не те издига в очите им. Може да изглеждаш като слабия, отстъпчивия, губещия. Но как изглежда Иисус Христос на кръста? И какъв е резултатът от това? За множеството Той се проваля. Успехът

на Неговото дело тогава е разкрит на съвсем малка група от хора. Когато искаш да следваш Иисусовия пример, ще имаш много провали и неточни удари, но заради крайния резултат всички усилия си струват. Понякога е много добре, че конфликтите произлизат сякаш от нищото, за да се изяснят отношения, които иначе нямаше да бъдат разкрити. Има случаи, в които е изцелително и за двете страни да се прекъснат взаимоотношенията, градени на грешна основа. Скоро на мой близък (все още невярващ, но се надявам, че с Божията помощ това скоро ще се промени) му се случи нещо много неприятно. Разбира се, това е частен случай. Предстоеше му сватба с момичето, с което имаха връзка от 10 години. И двамата са хора от света. Определиха датата, тя си купи рокля, подготовката течеше с пълна пара. Изведнъж бъдещата булка му съобщи, че сватба няма да има, прекъсват всякакви взаимоотношения, дори и приятели не желае да останат. Увери го, че няма друг мъж в живота ѝ. Човекът беше съсипан. Три дни нищо не яде. Страхувах се да не посегне на живота си. Беше накърнено мъжкото му достойнство. Но Бог беше разкривал постепенно пред мен, че те са коренно различни в много насоки - интереси, начин на разсъждение, образование, професия, среда, вкусове, разбиране за живота... В техния случай, макар и много болезнено, по-добрият вариант беше да се разделят, преди да са съз-

дали семейство, деца и след време да осъзнаят, че всъщност очакванията и на двамата не са удовлетворени. Като страничен наблюдател човек е освободен от емоционално замъгляване и преценява по-трезво. Вярвам, че това момче ще се помири с Бога и ще бъде благословено с прекрасно семейство за Божия прослава. Моля се и за момичето – да се смири и да се спаси душата й. На пръв поглед това е история с лош край, но всички сме минавали през трудни етапи от живота си и знаем, че след бурята изгрява слънце. Важното е да не се съсредоточаваме върху бурята и нейните поражения, а като Йосиф, водени от Бога, със смирение, кротост, мъдрост, активност, простителност, любов да гледаме с надежда и вяра напред към подоброто, което ни предстои. На първо място трябва да се помирим с Бога и с Негова помощ да търсим мира във всяка област от живота си. Миротворецът е човек, който твори – не консуматор, който се възползва наготово от вече създадените блага. Той твори мир - продукт, който не се вижда, но се усеща и носи много радост. Колко голямо е удовлетворението да имаш добри взаимоотношения с хората наоколо, а още повече – да си допринесъл за мира помежду ви.

натъжените родители, – но ще се наложи да го запишем някак. Затова, ако не искате да го наричаме с цифри, дайте му име.

– Да го наречем с име, което не харесваме, за да не страдаме, когато го загубим – предложила Ема. Този път Асен не казал нищо, сълзите го задушавали.

– Запишете го Алек – отсякла тя. В живота й имало не един неприятен човек на име Александър. За всеобщо учудване Алек оцелял. След неколкомесечен престой в болницата родителите му си го прибрали вкъщи. Бил бледичко, невзрачно бебе – нямал нищо общо с батко си. Затова пък плачел много рядко и спял по осем часа през нощта. Точно по това време Коко тръгнал на училище – частно и с отлична репутация. За съжаление първи клас не му се отразил добре – всеки ден в бележника му имало нови забележки, а не след дълго училищният психолог и класната поискали среща с родителите. Ема отишла сама.

– Вижте – започнал психологът, – той е добро дете, но много пречи. По време на

нес в света много хора мечтаят да имат деца. Ема и Асен също дълго били бездетно семейство. Но, слава на Бога, не всяко очакване е безрезултатно: в един хубав ден на бял свят се появил синът им.

– Ще го кръстим Георги, нали говорихме за традицията в рода ни – предложил Асен, докато се възхищавал на малкото вързопче в синьо одеяло.

– Да оставим сега традицията – отговорила Ема с втренчен в него поглед. – Защо да не си измислим нещо наше? Какво ще кажеш за Калоян?

– Калоян ли? Откъде ти хрумна? Дори не знам какво значи.

– Асене, това име е красиво и интересно, точно като нашето дете. Малкият Коко растял и се развивал бързо, в някаква степен дори по-бързо от връстниците си. Ема много искала да бъде добра майка, затова още когато Коко бил само на месеци, си набавила огромно количество съвременна литература за възпитаване на деца.

– Най-сетне разбрах какъв е бил основният ми проблем – споделила една вечер тя на своя съпруг, докато седели изморени пред телевизора. – Никой никога не ме е карал да се чувствам специална, докато съм била дете. Никой нито ми го е казвал, нито ми го е показвал, заради това сега страдам от ниско самочувствие и от какво ли още не.

– За пръв път чувам за тези твои проблеми – недоумявал Асен.

– Мен ме остави. Изгубеното вече е изгубено, няма как да върнем времето назад. Важното е при детето всичко да е различно. И така, Коко още от съвсем малък всеки ден чувал от майка си колко е специален. Повтаряла му го, когато го взимала от целодневната ясла, когато бавачка-

та му го довеждала в събота следобед в службата й и когато в неделя играел на площадката в парка. Веднъж Коко се скарал с някакво непознато момченце за едно камионче и го ударил силно по гърба. Детето се разплакало, но Асен само прибрал сина си, без да коментира нищо.

– Аз съм лош, мамо, аз съм много лош!

– казал същата вечер Коко на майка си.

– Съкровище, ти не си лош, как може дори да си помислиш такова нещо? Кой ти го каза? В яслата ли? От госпожата ли го чу? За съжаление възпитанието протича по този начин в много съвременни семейства. Но родителите не подозират, че книгите, на които се доверяват, с малки изключения могат да бъдат обобщени

под една и съща рубрика: „Наръчник за изграждане на акцентуирани личности“. В случай че не знаете какво е това, ето определението: хора с прекомерно засилени отделни черти на характера, които при неблагоприятни условия преминават в патологично състояние. Днес много малко се говори и обръща внимание на психичното здраве на децата. На първо място се поставя винаги тяхното щастие и фактът, че възрастните са длъжни да им го осигурят. Но ако отгледаме едно психически здраво дете, значи сме поставили вече основите да бъде щастливо – не само в детството, а и през целия си живот. Докато обратната зависимост не съществува: немалко психичноболни възрастни, за учудване на психолозите, са имали щастливо детство. И все пак, от

какво зависи психичното здраве на един човек? Не е ли от това, доколко е стабилна неговата личност? Тук идва огромната грешка на много родители: те смятат, че детето ще се изгради като силна личност, ако има голямо самочувствие. Това ще го накара непоклатимо да повярва в себе си и никое изпитание в живота няма да го събори. За да изградят самочувствие у него, започват да го хвалят, да му казват колко е специално и най-вече – не допускат да се почувства като пораженец, каквото и да е направило. Но дори не подозират, че единственото, което постигат така, е това: детето свиква да бъде победител. То започва да смята, че винаги заслужава първото място, съвсем не защото е положило усилия, а заради самото себе си. Ако някой друг се

опита да заеме позицията му, детето често е не просто крайно възмутено, а става агресивно, защото сетивата му спрямо останалите са били нарочно притъпени. Така че ако насърчавате до безкрай самочувствието на малкото момче или момиче и се борите да премахнете чувството му за вина, вие сте направили първата, основна стъпка за изграждането на една психически нестабилна и лесно уязвима, т.е. акцентуирана личност. Когато Коко бил на около 6 години, Ема забременяла втори път. Лекарите обявили случая й за медицинско чудо. Бременността била тежка, а раждането – изключително рисково.

– Не мога да обещая, че бебето ще оцелее – обяснил сухо главният лекар на

час си позволява да става и да излиза от стаята, постоянно прекъсва учителката, оригва се нарочно, говори, докато останалите са тихи, а също...

– Момент! Разбирам – прекъснала го Ема, – но искам да ви кажа, че аз познавам детето си много добре. Той прави такива неща единствено когато му е скучно. Според мен всичко се свежда до това, да намерите правилния подход към него. Мога да ви предам съветите на един друг психолог, при когото го бях водила, тъй като той е с много висока интелигентност. Вашият колега препоръча детето да не бъде наказвано, защото това не води до нищо при него – само до инат. Хвалете го повече, поставяйте го в центъра на вниманието, когато правите нещо в класа, назначете го за ваш асистент и нека дру-

натъжените родители, – но ще се наложи да го запишем някак. Затова, ако не искате да го наричаме с цифри, дайте му име.

– Да го наречем с име, което не харесваме, за да не страдаме, когато го загубим – предложила Ема. Този път Асен не казал нищо, сълзите го задушавали.

– Запишете го Алек – отсякла тя. В живота й имало не един неприятен човек на име Александър. За всеобщо учудване Алек оцелял. След неколкомесечен престой в болницата родителите му си го прибрали вкъщи. Бил бледичко, невзрачно бебе – нямал нищо общо с батко си. Затова пък плачел много рядко и спял по осем часа през нощта. Точно по това време Коко тръгнал на училище – частно и с отлична репутация. За съжаление първи клас не му се отразил добре – всеки ден в бележника му имало нови забележки, а не след дълго училищният психолог и класната поискали среща с родителите. Ема отишла сама.

– Вижте – започнал психологът, – той е добро дете, но много пречи. По време на

нес в света много хора мечтаят да имат деца. Ема и Асен също дълго били бездетно семейство. Но, слава на Бога, не всяко очакване е безрезултатно: в един хубав ден на бял свят се появил синът им.

– Ще го кръстим Георги, нали говорихме за традицията в рода ни – предложил Асен, докато се възхищавал на малкото вързопче в синьо одеяло.

– Да оставим сега традицията – отговорила Ема с втренчен в него поглед. – Защо да не си измислим нещо наше? Какво ще кажеш за Калоян?

– Калоян ли? Откъде ти хрумна? Дори не знам какво значи.

– Асене, това име е красиво и интересно, точно като нашето дете. Малкият Коко растял и се развивал бързо, в някаква степен дори по-бързо от връстниците си. Ема много искала да бъде добра майка, затова още когато Коко бил само на месеци, си набавила огромно количество съвременна литература за възпитаване на деца.

– Най-сетне разбрах какъв е бил основният ми проблем – споделила една вечер тя на своя съпруг, докато седели изморени пред телевизора. – Никой никога не ме е карал да се чувствам специална, докато съм била дете. Никой нито ми го е казвал, нито ми го е показвал, заради това сега страдам от ниско самочувствие и от какво ли още не.

– За пръв път чувам за тези твои проблеми – недоумявал Асен.

– Мен ме остави. Изгубеното вече е изгубено, няма как да върнем времето назад. Важното е при детето всичко да е различно. И така, Коко още от съвсем малък всеки ден чувал от майка си колко е специален. Повтаряла му го, когато го взимала от целодневната ясла, когато бавачка-

та му го довеждала в събота следобед в службата й и когато в неделя играел на площадката в парка. Веднъж Коко се скарал с някакво непознато момченце за едно камионче и го ударил силно по гърба. Детето се разплакало, но Асен само прибрал сина си, без да коментира нищо.

– Аз съм лош, мамо, аз съм много лош!

– казал същата вечер Коко на майка си.

– Съкровище, ти не си лош, как може дори да си помислиш такова нещо? Кой ти го каза? В яслата ли? От госпожата ли го чу? За съжаление възпитанието протича по този начин в много съвременни семейства. Но родителите не подозират, че книгите, на които се доверяват, с малки изключения могат да бъдат обобщени

под една и съща рубрика: „Наръчник за изграждане на акцентуирани личности“. В случай че не знаете какво е това, ето определението: хора с прекомерно засилени отделни черти на характера, които при неблагоприятни условия преминават в патологично състояние. Днес много малко се говори и обръща внимание на психичното здраве на децата. На първо място се поставя винаги тяхното щастие и фактът, че възрастните са длъжни да им го осигурят. Но ако отгледаме едно психически здраво дете, значи сме поставили вече основите да бъде щастливо – не само в детството, а и през целия си живот. Докато обратната зависимост не съществува: немалко психичноболни възрастни, за учудване на психолозите, са имали щастливо детство. И все пак, от

какво зависи психичното здраве на един човек? Не е ли от това, доколко е стабилна неговата личност? Тук идва огромната грешка на много родители: те смятат, че детето ще се изгради като силна личност, ако има голямо самочувствие. Това ще го накара непоклатимо да повярва в себе си и никое изпитание в живота няма да го събори. За да изградят самочувствие у него, започват да го хвалят, да му казват колко е специално и най-вече – не допускат да се почувства като пораженец, каквото и да е направило. Но дори не подозират, че единственото, което постигат така, е това: детето свиква да бъде победител. То започва да смята, че винаги заслужава първото място, съвсем не защото е положило усилия, а заради самото себе си. Ако някой друг се

опита да заеме позицията му, детето често е не просто крайно възмутено, а става агресивно, защото сетивата му спрямо останалите са били нарочно притъпени. Така че ако насърчавате до безкрай самочувствието на малкото момче или момиче и се борите да премахнете чувството му за вина, вие сте направили първата, основна стъпка за изграждането на една психически нестабилна и лесно уязвима, т.е. акцентуирана личност. Когато Коко бил на около 6 години, Ема забременяла втори път. Лекарите обявили случая й за медицинско чудо. Бременността била тежка, а раждането – изключително рисково.

– Не мога да обещая, че бебето ще оцелее – обяснил сухо главният лекар на

час си позволява да става и да излиза от стаята, постоянно прекъсва учителката, оригва се нарочно, говори, докато останалите са тихи, а също...

– Момент! Разбирам – прекъснала го Ема, – но искам да ви кажа, че аз познавам детето си много добре. Той прави такива неща единствено когато му е скучно. Според мен всичко се свежда до това, да намерите правилния подход към него. Мога да ви предам съветите на един друг психолог, при когото го бях водила, тъй като той е с много висока интелигентност. Вашият колега препоръча детето да не бъде наказвано, защото това не води до нищо при него – само до инат. Хвалете го повече, поставяйте го в центъра на вниманието, когато правите нещо в класа, назначете го за ваш асистент и нека дру-

Първата и най-важна мярка е то да разбере, че решението дали да продължи така, или не е изцяло негово, но последствията ще засегнат собственото му бъдеще и цялото му семейство. Ако продължи да създава проблеми, няма да има приятели. Родителите му ще бъдат намразени от другите родители. Учителите ще имат лошо отношение към него. Дори баща му и майка му да са влиятелни и да се опитат да оправят положението чрез заплахи, най-много да го предпазят от забележките на възрастните, но никога няма да го спасят от съучениците му. За съжаление днешните родители не позволяват на децата си да осъзнаят това. Тяхната „саможертва“ приспива съвестта на детето и то си прави извода, че го разбират единствено мама и татко, а в света остава необичано.

гите деца непрекъснато да чуват, че той е оценен от вас. Между другото, не искам да ви упреквам, но смятам, че досега определено нямате опит с деца като моето. Синът ми всеки ден се връща вкъщи тъжен и мисля, че заради вашето неградивно, да не кажа лошо отношение към него другите деца са го нарочили и той е самотен. Но с баща му няма да допуснем това да остане така. Замислете се за репутацията на вашето училище. Много родители, тъй като смятат, че са положили неимоверни усилия за възпитанието на детето си, не понасят забележки от чужди хора. Възприемат ги като лична нападка, сякаш детето им е завършена картина, която те са нарисували, а някакъв човек им казва, че е грозна. Те преминават веднага първо в отбранителна, после в нападателна позиция, стига се дори до заплахи. По този начин се чувстват като още по-добри родители, защото мислят, че са защитили детето си и репутацията му. А всъщност истината, на която се основава забележката, остава изцяло скрита за техните уши. Да, чрез този силов метод много родители „успешно“ отстраняват проблемите си с класната, с психо-

лога, с директора – бележникът на сина или дъщеря им остава чист, спират телефонните обаждания. Но нима проблемът на детето е решен? Ето я и втората стъпка за формиране на акцентуирана личност: отнемането на всякаква отговорност от детето и прехвърлянето й изцяло върху другите. Ако посланието ви като родители е: „Ти си такъв, какъвто си, не можеш да се промениш. Затова пък другите са длъжни да се съобразяват с теб!“, вече вървите към пропастта. Но ако освен това чрез вашите думи и действия внушавате на детето: „Хората, които не се съобразяват с твоите прищевки, са лоши!“, знайте, че обричате вашия син или дъщеря на пълна самота и дори омраза от страна на другите деца. Ако малкото дете буйства в училище, прави каквото си иска и не слуша, това е краен сигнал за родителя да въведе сериозни промени. Околната среда трябва да се съобрази с детето единствено ако то е болно – има физически или психически недъг. Разглезеният характер не е причина за проявяване на снизходителност, а обратно – повод детето да бъде спряно, тъй като иначе може да се стигне до психическо разстройство.

И така, Коко с огромни усилия се изкачвал нагоре по училищната стълба. Въпреки доказаната му висока интелигентност се наложило да смени три училища – поради поведението му и отказа на учителите да се съобразяват само с него. Във всяко поредно училище Ема се превръщала в най-познатата на психолога и директора майка. А Алек? Той растял стеснителен, кротък и благ, имал добри оценки. Единствените му сериозни проблеми били здравословните. Когато Коко вече бил тийнейджър, в класа му решили да организират обстоен проект против насилието. Цялото обучение трябвало да протече в рамките на няколко месеца, поне по два часа седмично. Още на третия път родителите били извикани на среща заедно с учениците и класния, тъй като се оказало, че Коко не желае да участва в проекта и почти всички от класа подкрепят неговия бунт.

– Съжалявам – изказал се той, – но аз смятам, че на тази възраст вече не сме малки деца, с които учителите да правят каквото си искат. Прекалено зрели и интелигентни сме за такива елементарни проекти. Всеки от нас е преживявал конфликти и знае добре как да ги решава. Защо ни губите времето? По-добре

да научим нещо по математика или по история, отколкото да се занимаваме с някакви измишльотини. Аз лично заявявам, че ако проектът продължи, просто няма да присъствам на тези часове и не ме интересува какво ще се случи. След тази реч съучениците на Коко станали на крака и му ръкопляскали. Родителите се въртели безпомощно на столовете си, а класният побързал да пусне учениците в междучасие. Когато възрастните останали насаме, всички погледи били насочени към Ема.

– Като майка на Калоян искам да го подкрепя – започнала тя. – Все пак наистина като родители на тийнейджъри забравяме, че децата ни вече не са малки. Трябва да ги оставим да бъдат по-свободни в решенията си, не можем да им диктуваме всичко. Явно щом учениците протестират, проектът наистина е неподходящ. Не може ли да се измисли друго нещо или пък, още по-добре, децата сами да кажат какво биха правили в тези часове? Нима самият вие щяхте да участвате в скучен проект? – въпросът бил насочен към класния. Както вече казахме, акцентуираните личности са хора, които не са научени да отговарят за постъпките си. Но често се случва никой да не е поел отговорност и за самите тях навреме. Третата грешна стъпка е, когато родителите започнат да се страхуват от мнението на детето за тях. Това обикновено става, когато дойде пубертетът. Тогава то действително вече не е така малко и не иска да се вслушва в съветите им. Но ако точно в този момент родителите се уплашат, че ще изглеждат глупави или старомодни в неговите очи и започнат да му угаждат, те го превръщат в още по-голям манипулатор. Посланието, което детето получава, е: „Страх ме е от това, какъв ме виждаш. Ще се правя пред теб на „готин“, на такъв, какъвто не съм, само и само да не ме отхвърлиш.“ То веднага подхваща тази ужасна игра и започва да изпитва къде са границите, прекрачва все повече забрани, а родителят кляка пред наглия му поглед, дори си мисли: „Сигурно детето е право, аз просто съм от по-старото поколение и трябва да се

уча от него, а не то – от мен.“ Така, в страха си да не загубят своя син или дъщеря, родителите всъщност губят авторитета си, а заедно с него – и доверието помежду им. Това е най-сигурният начин детето никога повече да не им поиска съвет – след като ясно са потвърдили, че сега то командва парада, а те му се подчиняват. Подобно поведение на майката и бащата, от друга страна, е изоставяне на детето – те отказват да отговарят за него, уж под предлог: „Ти си вече голям, зрял“, а всъщност заради егоистичния си страх, който прикриват зад своя „готин образ“. Но това е все едно да вземеш едно съвсем младо и тънко дръвче и да го оставиш без опора в окото на бурята. След като завършил университета, проблемите на Коко се задълбочили. Неговият нападателен и избухлив характер не му позволявал да си намери добра работа. Освен това имал изисквания, най-вече за заплатата. Кандидатствал направо в големи фирми, които бързо го отхвърляли. Покрай всичко това Коко

започнал да изпада в депресия. Отначало била лека, пооправяла се след една-две бири. После вече пристъпите го връхлитали по-често и за по-дълго. Затова и не могъл да се изнесе от вкъщи. След тежък депресивен пристъп у Коко започнала да се отключва и агресия. Счупил кристалната ваза на майка си, а веднъж замахнал да удари баща си. Ема и Асен се грижели за него като всеотдайни родители, но постепенно взели да се страхуват. Алек пък се изнесъл от къщи още като студент – спечелил стипендия за отлични резултати. Освен това ходел на платен стаж в някаква компютърна фирма и давал много от изкараните пари на майка си – преживявал и страдал за брат си, искал да помогне.

Един ден Алек донесъл чудесна новина – шефът му казал, че ако Коко има желание, може да се пробва да поработи в тяхната фирма. Щял да го вземе ей така, без други препоръки, защото имал чудесни впечатления от Алек. За всеобщо учудване Коко се съгласил. Всички тръпнели в очакване как ще се развият нещата, надявали се, че може това да бъде новият старт в живота на Коко, който най-сетне да му даде тласък веднъж завинаги. Представяли си, че този път шефът ще оцени способностите и интелигентността му и ще се съобрази с недостатъците му. Но, както ставало винаги, след по-малко от месец, шефът поискал среща с Коко. Помолил го да си вземе по-голяма чанта, за да може да си прибере нещата от офиса.

– Няма нищо, щом не те оценяват, ще намерим друго – опитала се да го успокои Ема, но той грубо дръпнал ръката й от рамото си. Гневът бил ясно изписан на лицето му, когато тръгнал от къщи. Коко не се прибрал докъсно вечерта.

Първата и най-важна мярка е то да разбере, че решението дали да продължи така, или не е изцяло негово, но последствията ще засегнат собственото му бъдеще и цялото му семейство. Ако продължи да създава проблеми, няма да има приятели. Родителите му ще бъдат намразени от другите родители. Учителите ще имат лошо отношение към него. Дори баща му и майка му да са влиятелни и да се опитат да оправят положението чрез заплахи, най-много да го предпазят от забележките на възрастните, но никога няма да го спасят от съучениците му. За съжаление днешните родители не позволяват на децата си да осъзнаят това. Тяхната „саможертва“ приспива съвестта на детето и то си прави извода, че го разбират единствено мама и татко, а в света остава необичано.

гите деца непрекъснато да чуват, че той е оценен от вас. Между другото, не искам да ви упреквам, но смятам, че досега определено нямате опит с деца като моето. Синът ми всеки ден се връща вкъщи тъжен и мисля, че заради вашето неградивно, да не кажа лошо отношение към него другите деца са го нарочили и той е самотен. Но с баща му няма да допуснем това да остане така. Замислете се за репутацията на вашето училище. Много родители, тъй като смятат, че са положили неимоверни усилия за възпитанието на детето си, не понасят забележки от чужди хора. Възприемат ги като лична нападка, сякаш детето им е завършена картина, която те са нарисували, а някакъв човек им казва, че е грозна. Те преминават веднага първо в отбранителна, после в нападателна позиция, стига се дори до заплахи. По този начин се чувстват като още по-добри родители, защото мислят, че са защитили детето си и репутацията му. А всъщност истината, на която се основава забележката, остава изцяло скрита за техните уши. Да, чрез този силов метод много родители „успешно“ отстраняват проблемите си с класната, с психо-

лога, с директора – бележникът на сина или дъщеря им остава чист, спират телефонните обаждания. Но нима проблемът на детето е решен? Ето я и втората стъпка за формиране на акцентуирана личност: отнемането на всякаква отговорност от детето и прехвърлянето й изцяло върху другите. Ако посланието ви като родители е: „Ти си такъв, какъвто си, не можеш да се промениш. Затова пък другите са длъжни да се съобразяват с теб!“, вече вървите към пропастта. Но ако освен това чрез вашите думи и действия внушавате на детето: „Хората, които не се съобразяват с твоите прищевки, са лоши!“, знайте, че обричате вашия син или дъщеря на пълна самота и дори омраза от страна на другите деца. Ако малкото дете буйства в училище, прави каквото си иска и не слуша, това е краен сигнал за родителя да въведе сериозни промени. Околната среда трябва да се съобрази с детето единствено ако то е болно – има физически или психически недъг. Разглезеният характер не е причина за проявяване на снизходителност, а обратно – повод детето да бъде спряно, тъй като иначе може да се стигне до психическо разстройство.

И така, Коко с огромни усилия се изкачвал нагоре по училищната стълба. Въпреки доказаната му висока интелигентност се наложило да смени три училища – поради поведението му и отказа на учителите да се съобразяват само с него. Във всяко поредно училище Ема се превръщала в най-познатата на психолога и директора майка. А Алек? Той растял стеснителен, кротък и благ, имал добри оценки. Единствените му сериозни проблеми били здравословните. Когато Коко вече бил тийнейджър, в класа му решили да организират обстоен проект против насилието. Цялото обучение трябвало да протече в рамките на няколко месеца, поне по два часа седмично. Още на третия път родителите били извикани на среща заедно с учениците и класния, тъй като се оказало, че Коко не желае да участва в проекта и почти всички от класа подкрепят неговия бунт.

– Съжалявам – изказал се той, – но аз смятам, че на тази възраст вече не сме малки деца, с които учителите да правят каквото си искат. Прекалено зрели и интелигентни сме за такива елементарни проекти. Всеки от нас е преживявал конфликти и знае добре как да ги решава. Защо ни губите времето? По-добре

да научим нещо по математика или по история, отколкото да се занимаваме с някакви измишльотини. Аз лично заявявам, че ако проектът продължи, просто няма да присъствам на тези часове и не ме интересува какво ще се случи. След тази реч съучениците на Коко станали на крака и му ръкопляскали. Родителите се въртели безпомощно на столовете си, а класният побързал да пусне учениците в междучасие. Когато възрастните останали насаме, всички погледи били насочени към Ема.

– Като майка на Калоян искам да го подкрепя – започнала тя. – Все пак наистина като родители на тийнейджъри забравяме, че децата ни вече не са малки. Трябва да ги оставим да бъдат по-свободни в решенията си, не можем да им диктуваме всичко. Явно щом учениците протестират, проектът наистина е неподходящ. Не може ли да се измисли друго нещо или пък, още по-добре, децата сами да кажат какво биха правили в тези часове? Нима самият вие щяхте да участвате в скучен проект? – въпросът бил насочен към класния. Както вече казахме, акцентуираните личности са хора, които не са научени да отговарят за постъпките си. Но често се случва никой да не е поел отговорност и за самите тях навреме. Третата грешна стъпка е, когато родителите започнат да се страхуват от мнението на детето за тях. Това обикновено става, когато дойде пубертетът. Тогава то действително вече не е така малко и не иска да се вслушва в съветите им. Но ако точно в този момент родителите се уплашат, че ще изглеждат глупави или старомодни в неговите очи и започнат да му угаждат, те го превръщат в още по-голям манипулатор. Посланието, което детето получава, е: „Страх ме е от това, какъв ме виждаш. Ще се правя пред теб на „готин“, на такъв, какъвто не съм, само и само да не ме отхвърлиш.“ То веднага подхваща тази ужасна игра и започва да изпитва къде са границите, прекрачва все повече забрани, а родителят кляка пред наглия му поглед, дори си мисли: „Сигурно детето е право, аз просто съм от по-старото поколение и трябва да се

уча от него, а не то – от мен.“ Така, в страха си да не загубят своя син или дъщеря, родителите всъщност губят авторитета си, а заедно с него – и доверието помежду им. Това е най-сигурният начин детето никога повече да не им поиска съвет – след като ясно са потвърдили, че сега то командва парада, а те му се подчиняват. Подобно поведение на майката и бащата, от друга страна, е изоставяне на детето – те отказват да отговарят за него, уж под предлог: „Ти си вече голям, зрял“, а всъщност заради егоистичния си страх, който прикриват зад своя „готин образ“. Но това е все едно да вземеш едно съвсем младо и тънко дръвче и да го оставиш без опора в окото на бурята. След като завършил университета, проблемите на Коко се задълбочили. Неговият нападателен и избухлив характер не му позволявал да си намери добра работа. Освен това имал изисквания, най-вече за заплатата. Кандидатствал направо в големи фирми, които бързо го отхвърляли. Покрай всичко това Коко

започнал да изпада в депресия. Отначало била лека, пооправяла се след една-две бири. После вече пристъпите го връхлитали по-често и за по-дълго. Затова и не могъл да се изнесе от вкъщи. След тежък депресивен пристъп у Коко започнала да се отключва и агресия. Счупил кристалната ваза на майка си, а веднъж замахнал да удари баща си. Ема и Асен се грижели за него като всеотдайни родители, но постепенно взели да се страхуват. Алек пък се изнесъл от къщи още като студент – спечелил стипендия за отлични резултати. Освен това ходел на платен стаж в някаква компютърна фирма и давал много от изкараните пари на майка си – преживявал и страдал за брат си, искал да помогне.

Един ден Алек донесъл чудесна новина – шефът му казал, че ако Коко има желание, може да се пробва да поработи в тяхната фирма. Щял да го вземе ей така, без други препоръки, защото имал чудесни впечатления от Алек. За всеобщо учудване Коко се съгласил. Всички тръпнели в очакване как ще се развият нещата, надявали се, че може това да бъде новият старт в живота на Коко, който най-сетне да му даде тласък веднъж завинаги. Представяли си, че този път шефът ще оцени способностите и интелигентността му и ще се съобрази с недостатъците му. Но, както ставало винаги, след по-малко от месец, шефът поискал среща с Коко. Помолил го да си вземе по-голяма чанта, за да може да си прибере нещата от офиса.

– Няма нищо, щом не те оценяват, ще намерим друго – опитала се да го успокои Ема, но той грубо дръпнал ръката й от рамото си. Гневът бил ясно изписан на лицето му, когато тръгнал от къщи. Коко не се прибрал докъсно вечерта.

– Не се ли тревожиш? – попитал Асен, докато гледал през прозореца. В този момент телефонът на Ема звъннал. После нещата се развили много бързо. Полиция, всичко е в кръв, Коко е с белезници. Алек е мъртъв, няма да се върне вече. Защо го е направил ли? Защото Коко имал всичко, а нямал нищо. Докато Алек още от бебе нямал нищо, а имал всичко... И така, ето я четвъртата, последна стъпка за формирането на акцентуирана личност: когато родителят преднамерено премахне всички авторитети, включително своя собствен, от живота на детето си, но не се отдръпне, а продължи да му оказва безрезервна подкрепа. Този процес запалва и поддържа у детето (особено порасналото) чувството за безнаказаност и убеждението, че всички наоколо са виновни за неговото нещастие. Стигне ли се до този краен етап, акцентуираната личност не може да остане на същото ниво и човекът получава много по-тежката диагноза: психопатия. Той вече не подлежи на контрол от страна нито на близките си,

нито на самия себе си. Действията му са непредвидими и в повечето случаи целят да навредят на някого или дори на няколко души. Да извърши някакво зло, го мотивира и тежкото му психическо състояние – на този етап, тъй като винаги се е чувствал неразбран, човекът придобива и други тежки психически разстройства като депресия, натрапчиви мисли или дори шизофрения. Ако смятате, че нашата история е преувеличена, ще ви изненадам. Всъщност главните герои са познати на всеки от нас. Дотук те бяха със сменени имена, но когато разберете истинските, ще се сетите, че лично вие сте ги споменавали и давали за пример десетки пъти в живота си. За тях са написани стотици романи, стихотворения, статии, има ги на портрети, картини... И все пак не знаем как са изглеждали – нашите прародители Адам и Ева и техните синове Каин и Авел. Разбира се, двамата синове не са ходили в скъпо частно училище, нито са работили в компютърна фирма, но самият факт, че Ева и Адам избират за първия си син

името Каин – „придобивка, печалба“, – а втория наричат Авел – „лъх, нищожност“, – говори за отношението им. После знаете сами – Авел жертва най-добрите си животни за Бога, а Каин Му принася просто от земните плодове (може да са били старите и изгнилите, които и без това се е готвел да хвърли). Това доказва, че Каин е расъл със самочувствие и е свикнал не да слуша, а за всичко да му се угажда, другите да се съобразяват изцяло с него. Явно пък Авел, ако са гледали на него като на не толкова надарения и любимия син, се е научил да се задоволява с малкото, да не иска допълнително за себе си и затова е можел да оцени Божията любов, поискал е да се отблагодари за нея с най-ценното, което има. Каин отхвърля заслуженото предупреждение от Бога, изобщо не забелязва собствената си вина, а започва да търси друг виновник за неприетата си жертва. Той най-вероятно е искал и Бог да му се подчини, както правели родителите му. Но когато Бог отказва, Каин си намира изкупителна жертва в лицето на своя кротък и богоугоден брат, когото безмилостно убива. Да, вашето дете може и да не стане истински убиец във физическия смисъл на думата, но ако характерът му е като на Каин, то ще успее буквално да унищожи живота на семейството и на най-близките си. Затова, ако искаме да предпазим децата си от диагнозата акцентуирана личност, трябва първо да ги научим да се съобразяват с другите и да се подчиняват на авторитети. Още от малки трябва да знаят къде са границите и да помнят какви са техните отговорности. За детето е изключително важно да получи внимание и да бъде изградено и от двамата си родители. Но дори да правим всичко това, ако не постим и не измолим своето дете от Бога, битката ще бъде загубена от самото начало. И като помним, че за делата си Каин получава проклятие, нека да водим своите деца в отговорност пред Бога по пътя на благословението!

якой беше казал: „Ако на нас, жителите на земята, ни предложат ново слънце, което свети по-добре от старото, няма ли веднага да поискаме да заменим старото с новото?” Разбира се, винаги ще се намерят хора, които, без да се замислят, биха избрали новото слънце, но все пак може би повечето не биха избързали. Защото преди да вземеш решение за смяната, не е ли по-добре да изчакаш малко и да видиш дали новото слънце ще носи полза както старото? Същото може да се каже и за християнската вяра. На колко страни е помогнала тя, колко сърца е стоплила с животворна радост! Тази вяра неведнъж е донасяла ред и спокойствие на земята, давала е утеха и мир в семейния живот и нужното упование на смъртния одър. Древната християнска

вяра е издържала не една година на изпитания, и то с чест. Затова на фона на всички подигравки, насмешки, укори и обвинения към християнството бихме искали да посочим поне някои блага, с които то е направило щастлив човешкия род. Няма да говорим за онова висше, най-добро и безценно благодеяние, което ни дава християнството, – прошката на нашите грехове и вечния живот. Опонентите ни само ще се усмихнат, ако започнем да прославяме тази Божия благодат към нас, безнадеждно погиналите грешници. Онзи, който още не е достигнал до съзнанието за своите грехове и тежката си вина пред Бога, разбира се, няма да оцени помилването. Затова, колкото и да е скъпоценно за нас това благо, няма да разсъждаваме сега над него.

Ще говорим за онези блага, които християнството е донесло на човечеството и които не могат да бъдат отхвърлени или подценени. В най-новото време неведнъж са упреквали християнството, че иска да държи народа в невежество и робство. Това обвинение би могло да се измисли само от злоба и да се повтаря от крайна глупост. За съжаление бедният замаян народ слуша подобни измислици и наивно вярва в тях. Напротив, целта на християнството е да издигне хората и да ги постави на висотата, предназначена за тях от самия Бог. В езическите времена при гърците и римляните между образованата класа и народа е била издигната непроницаема стена. Истината и знанието са били достъпни за малкото избрани, високопоставени хора, а простият народ е бил лишен от правото да се обучава.

– Не се ли тревожиш? – попитал Асен, докато гледал през прозореца. В този момент телефонът на Ема звъннал. После нещата се развили много бързо. Полиция, всичко е в кръв, Коко е с белезници. Алек е мъртъв, няма да се върне вече. Защо го е направил ли? Защото Коко имал всичко, а нямал нищо. Докато Алек още от бебе нямал нищо, а имал всичко... И така, ето я четвъртата, последна стъпка за формирането на акцентуирана личност: когато родителят преднамерено премахне всички авторитети, включително своя собствен, от живота на детето си, но не се отдръпне, а продължи да му оказва безрезервна подкрепа. Този процес запалва и поддържа у детето (особено порасналото) чувството за безнаказаност и убеждението, че всички наоколо са виновни за неговото нещастие. Стигне ли се до този краен етап, акцентуираната личност не може да остане на същото ниво и човекът получава много по-тежката диагноза: психопатия. Той вече не подлежи на контрол от страна нито на близките си,

нито на самия себе си. Действията му са непредвидими и в повечето случаи целят да навредят на някого или дори на няколко души. Да извърши някакво зло, го мотивира и тежкото му психическо състояние – на този етап, тъй като винаги се е чувствал неразбран, човекът придобива и други тежки психически разстройства като депресия, натрапчиви мисли или дори шизофрения. Ако смятате, че нашата история е преувеличена, ще ви изненадам. Всъщност главните герои са познати на всеки от нас. Дотук те бяха със сменени имена, но когато разберете истинските, ще се сетите, че лично вие сте ги споменавали и давали за пример десетки пъти в живота си. За тях са написани стотици романи, стихотворения, статии, има ги на портрети, картини... И все пак не знаем как са изглеждали – нашите прародители Адам и Ева и техните синове Каин и Авел. Разбира се, двамата синове не са ходили в скъпо частно училище, нито са работили в компютърна фирма, но самият факт, че Ева и Адам избират за първия си син

името Каин – „придобивка, печалба“, – а втория наричат Авел – „лъх, нищожност“, – говори за отношението им. После знаете сами – Авел жертва най-добрите си животни за Бога, а Каин Му принася просто от земните плодове (може да са били старите и изгнилите, които и без това се е готвел да хвърли). Това доказва, че Каин е расъл със самочувствие и е свикнал не да слуша, а за всичко да му се угажда, другите да се съобразяват изцяло с него. Явно пък Авел, ако са гледали на него като на не толкова надарения и любимия син, се е научил да се задоволява с малкото, да не иска допълнително за себе си и затова е можел да оцени Божията любов, поискал е да се отблагодари за нея с най-ценното, което има. Каин отхвърля заслуженото предупреждение от Бога, изобщо не забелязва собствената си вина, а започва да търси друг виновник за неприетата си жертва. Той най-вероятно е искал и Бог да му се подчини, както правели родителите му. Но когато Бог отказва, Каин си намира изкупителна жертва в лицето на своя кротък и богоугоден брат, когото безмилостно убива. Да, вашето дете може и да не стане истински убиец във физическия смисъл на думата, но ако характерът му е като на Каин, то ще успее буквално да унищожи живота на семейството и на най-близките си. Затова, ако искаме да предпазим децата си от диагнозата акцентуирана личност, трябва първо да ги научим да се съобразяват с другите и да се подчиняват на авторитети. Още от малки трябва да знаят къде са границите и да помнят какви са техните отговорности. За детето е изключително важно да получи внимание и да бъде изградено и от двамата си родители. Но дори да правим всичко това, ако не постим и не измолим своето дете от Бога, битката ще бъде загубена от самото начало. И като помним, че за делата си Каин получава проклятие, нека да водим своите деца в отговорност пред Бога по пътя на благословението!

якой беше казал: „Ако на нас, жителите на земята, ни предложат ново слънце, което свети по-добре от старото, няма ли веднага да поискаме да заменим старото с новото?” Разбира се, винаги ще се намерят хора, които, без да се замислят, биха избрали новото слънце, но все пак може би повечето не биха избързали. Защото преди да вземеш решение за смяната, не е ли по-добре да изчакаш малко и да видиш дали новото слънце ще носи полза както старото? Същото може да се каже и за християнската вяра. На колко страни е помогнала тя, колко сърца е стоплила с животворна радост! Тази вяра неведнъж е донасяла ред и спокойствие на земята, давала е утеха и мир в семейния живот и нужното упование на смъртния одър. Древната християнска

вяра е издържала не една година на изпитания, и то с чест. Затова на фона на всички подигравки, насмешки, укори и обвинения към християнството бихме искали да посочим поне някои блага, с които то е направило щастлив човешкия род. Няма да говорим за онова висше, най-добро и безценно благодеяние, което ни дава християнството, – прошката на нашите грехове и вечния живот. Опонентите ни само ще се усмихнат, ако започнем да прославяме тази Божия благодат към нас, безнадеждно погиналите грешници. Онзи, който още не е достигнал до съзнанието за своите грехове и тежката си вина пред Бога, разбира се, няма да оцени помилването. Затова, колкото и да е скъпоценно за нас това благо, няма да разсъждаваме сега над него.

Ще говорим за онези блага, които християнството е донесло на човечеството и които не могат да бъдат отхвърлени или подценени. В най-новото време неведнъж са упреквали християнството, че иска да държи народа в невежество и робство. Това обвинение би могло да се измисли само от злоба и да се повтаря от крайна глупост. За съжаление бедният замаян народ слуша подобни измислици и наивно вярва в тях. Напротив, целта на християнството е да издигне хората и да ги постави на висотата, предназначена за тях от самия Бог. В езическите времена при гърците и римляните между образованата класа и народа е била издигната непроницаема стена. Истината и знанието са били достъпни за малкото избрани, високопоставени хора, а простият народ е бил лишен от правото да се обучава.

Същия възглед за народа са усвоили и фарисеите, които презират Христос за това, че никой от началниците на израилтяните не е повярвал в Него. „Но този народ, който не знае Закона, е проклет” - обяснявали те (Йоан 7:49). Иисус Христос е истински Приятел на народа и Неговото благовестие е донесло най-много добрини именно на обикновените хора. Той е бил плътно заобиколен от тях, хората са Го следвали, слушали са Го с наслаждение. Господ е избрал Своите ученици не от висшето общество, а от средата на народа. Езичниците са обвинявали християнството в това, че сред неговите

представители е имало бедни занаятчии. Но самите християни ни най-малко не са се смущавали от този факт. Ап. Павел, който е изработвал шатри, пише до Коринтската църква: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина сте силни, не мнозина сте благородни; ала Бог избра онова, което е безумно на този свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, което е слабо на този свят, за да посрами силните; Бог избра онова, което е от долен род на този свят и е унижено, и това, което е нищо, за да съсипе онова, което е нещо” (I Кор.

1:26-28). Християнската Църква извeжда бедните хора от унижението и ги прави „царе и свещеници” (Откр. 1:6). Християнството разрушава преградата между богатите и бедните, висшите и нисшите, знатните и нищожните: „Всички вие сте едно в Христос Иисус“ (Гал. 3:28). Църквата учи бедните и богатите, образованите и необразованите, че всички те са чеда на един Бог, членове на едно Тяло, наследници на едно и също небесно Царство. Преди Христос бедността се е смятала за позор. Когато самият Божи Син е слязъл на земята в образа на роб или слуга, без да има къде да подслони глава, материалната бедност вече не се възприема като нещо унизително. Преди християнството физическият труд е бил унизителен за свободния човек. Но откакто най-великият от християнските апостоли е започнал да изкарва прехраната си с физически труд, никой труд вече не е принизяващ. „Молим ви... усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме” (I Сол. 4:11). Не е ли християнството учението, което е основало и е поддържало народните училища? Не е ли Библията тази, която е давала и продължава да дава мъдрост на обикновените хора? Християнството посочва както на бедния, така и на богатия колко духовно нищи са пред Бога, призовава ги към любов и милосърдие: „Униженият брат да се хвали със своята висота, а богатият – със своето унижение” (Як. 1:9-10).

Езическият свят винаги се е отнасял с безсърдечност и студенина към бедните и слабите. Платон например съветва да не бъдат хранени болните, защото не носят полза. Евреите са проявявали любов само към своите и към едноверците, както се вижда от притчата за самарянина. А Христос се е молел за всички: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21). Пред Голготския кръст истинските християни протягат братски ръце едни към други. Там се забравят званията, богатството и образованието. Милосърдните дела, жертвеният подвиг и самоотвержената любов са най-доброто украшение на християнина. Болниците, приютите за сираци и възрастни хора, странноприемниците са дошли на света заедно с християнството. Последователите на Христос са вярвали, че като нахранят гладния, напоят жадния, облекат голия, посетят бедния и затворника, правят всичко това на самия Него. Езичниците с изненада са казвали: „Виж колко се обичат християните!“ Заклетият враг на християнството, император Юлиан, се е убедил в това и е признал, че „християните хранят не само своите болни, но и нашите“. Тази любов подтиква вестителите на евангелското спасение да оставят своето отечество, родния си покрив и без да се страхуват от опасности, да носят лъча на Божията светлина до най-бедните и нещастните хора. Но християнството е помогнало не само на бедните, онеправданите и болните. То е направило нещо много повече – положило е непоклатима основа за нашия личен и семеен живот, разпространило е в тази сфера най-благотворната светлина. Християнството освещава брака: съюзът между мъжа и жената придобива истинско значение едва тогава, когато става образ на единението между Христос и Неговата Църква. Господстващото в Стария Завет и при езичниците многоженство е осъдено от християнството веднъж и завинаги. За вярващите в Христос бракът е неприкосновен, защото съюзът между Него

и Църквата Му е неразривен. Мъжът и жената стават една плът, а „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат.

19:6). Жената е задължена само на християнството за положението, което в момента заема в света. Съпругите на най-образованите езичници са живеели в безправно робство и постоянен гнет. Малко по-високо е стояла жената при евреите, но и там мъжът си е купувал съпруга и е можел да разтрогне брака, докато за нея това не е било позволено. И до днес в някои езически народи жената се възприема като домашна работна сила, като предмет, необходим за удовлетворяване на плътската страст. Иисус Христос веднъж и завинаги е „извел затворените на свобода” (Ис.

42:7). Той е разкъсал оковите на жената. Премахнал е лежащото върху нея проклятие. Нарекъл е една от жените Своя майка. Както на мъжете, така и на жените Той е възвестил спасение и избавление от греховете. Христос е допускал жените да общуват с Него и наравно с мъжете им е оказвал Своята любеща и чудодейна помощ. Жените са си тръгнали от Голгота последни и първи са разбрали за Неговото възкресение. Апостолите казват, че „в Христос няма вече... мъжки пол, нито женски” (Гал. 3:28), и увещават мъжете: „Живейте благоразумно с жените си и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съд и като на сънаследници на благодатния живот” (I Пет. 3:7). Езичеството е създало робството. Отношението към робите е било не като към хора, а като към вещ, с която можеш да правиш каквото искаш. Робовладелците са имали неограничена власт над живота и смъртта на роба. Един римлянин – Лукул – хранел рибите с телата на робите си. Ако робът остареел или заболеел от тежка болест, го изгонвали или убивали. Християнството разрушава оковите на робството. То не издава закон, който освобождава робите, но проповядва принципа: „Няма вече роб, нито свободен... защото всички вие сте едно в Христос Иисус” (Гал. 3:28). И признава робите като освободени от Христос,

братя в Христос. Мнозина вярващи имат честта доброволно да освобождават роби, които стават техни братя. Влиянието на християнските принципи е проникнало и в живота на отделните държави. Христос идва на земята не като реформатор на държавното управление, а като Спасител на грешниците. Той решително отклонява всички политически надежди на Своите съвременници, като казва: „Царството Ми не е от този свят.” Христос заповядва хората да отдават кесаревото на кесаря, а Божието – на Бога. Така постъпват и апостолите. В държавната система християнството вижда божествен порядък. То иска управниците да бъдат Божии слуги, издигнати, за да наказват злото и да награждават доброто, „за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (I Тим. 2:2). Християнството приема и монархията, и републиката, но еднакво отхвърля деспотизма на цезарите и на пролетариата. То увещава представителите на властта да управляват както подобава на Божии слуги и да помнят Върховния Владика и небесен Съдия, пред Когото ще отговарят в деня на Страшния съд. Във всички случаи, когато от вярващите се изисква нещо противно на Бога и Неговото Слово, те се позовават на правото да „се подчиняват на Бога повече, отколкото на човека” (Деян. 4:19-20). Християнството е имало благотворно влияние и върху взаимоотношенията между народите. Известно е с каква надменност са гледали евреите

на всички езичници. Римляните и гърците не са се отнасяли по-добре към езичниците, различни от тях, като са ги наричали варвари. Християнството е съборило тези вековни стени. Христос разрушава преградата между евреите и другите народи, като премахва враждата помежду им, създава от тях един нов човек и в едно тяло ги помирява с Бога, след което вече няма нито юдеин, нито езичник, а всичко и във всичко е Христос. Наистина, все още има прегради, но вината за тяхното съществуване е в самите народи и техните управници. Има хора, които упрекват християнството, че способства за развитието на суеверието и за непросветеността на народите. По същия начин можем да упрекнем слънцето, че спомага за разпространението на тъмнината. Ако разгледаме географската карта на света, не може да не признаем, че най-образованите народи са християнските. Когато един африкански крал пожелал да разбере тайната на величието на Англия, кралица Виктория не му показала своите кораби, хазната или войниците си. Тя му показала Библията и добавила: „Божието Слово е основата за величието на Англия.” Християнството се оказва солта на земята и досега не е изгубило това значение. Ако някои писатели са пренебрегвали християнското учение и дори са проявявали враждебност към него, те просто не са осъзнавали, че всичко ценно, което имаме, се дължи на светлината на Евангелието.

Същия възглед за народа са усвоили и фарисеите, които презират Христос за това, че никой от началниците на израилтяните не е повярвал в Него. „Но този народ, който не знае Закона, е проклет” - обяснявали те (Йоан 7:49). Иисус Христос е истински Приятел на народа и Неговото благовестие е донесло най-много добрини именно на обикновените хора. Той е бил плътно заобиколен от тях, хората са Го следвали, слушали са Го с наслаждение. Господ е избрал Своите ученици не от висшето общество, а от средата на народа. Езичниците са обвинявали християнството в това, че сред неговите

представители е имало бедни занаятчии. Но самите християни ни най-малко не са се смущавали от този факт. Ап. Павел, който е изработвал шатри, пише до Коринтската църква: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина сте силни, не мнозина сте благородни; ала Бог избра онова, което е безумно на този свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, което е слабо на този свят, за да посрами силните; Бог избра онова, което е от долен род на този свят и е унижено, и това, което е нищо, за да съсипе онова, което е нещо” (I Кор.

1:26-28). Християнската Църква извeжда бедните хора от унижението и ги прави „царе и свещеници” (Откр. 1:6). Християнството разрушава преградата между богатите и бедните, висшите и нисшите, знатните и нищожните: „Всички вие сте едно в Христос Иисус“ (Гал. 3:28). Църквата учи бедните и богатите, образованите и необразованите, че всички те са чеда на един Бог, членове на едно Тяло, наследници на едно и също небесно Царство. Преди Христос бедността се е смятала за позор. Когато самият Божи Син е слязъл на земята в образа на роб или слуга, без да има къде да подслони глава, материалната бедност вече не се възприема като нещо унизително. Преди християнството физическият труд е бил унизителен за свободния човек. Но откакто най-великият от християнските апостоли е започнал да изкарва прехраната си с физически труд, никой труд вече не е принизяващ. „Молим ви... усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме” (I Сол. 4:11). Не е ли християнството учението, което е основало и е поддържало народните училища? Не е ли Библията тази, която е давала и продължава да дава мъдрост на обикновените хора? Християнството посочва както на бедния, така и на богатия колко духовно нищи са пред Бога, призовава ги към любов и милосърдие: „Униженият брат да се хвали със своята висота, а богатият – със своето унижение” (Як. 1:9-10).

Езическият свят винаги се е отнасял с безсърдечност и студенина към бедните и слабите. Платон например съветва да не бъдат хранени болните, защото не носят полза. Евреите са проявявали любов само към своите и към едноверците, както се вижда от притчата за самарянина. А Христос се е молел за всички: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21). Пред Голготския кръст истинските християни протягат братски ръце едни към други. Там се забравят званията, богатството и образованието. Милосърдните дела, жертвеният подвиг и самоотвержената любов са най-доброто украшение на християнина. Болниците, приютите за сираци и възрастни хора, странноприемниците са дошли на света заедно с християнството. Последователите на Христос са вярвали, че като нахранят гладния, напоят жадния, облекат голия, посетят бедния и затворника, правят всичко това на самия Него. Езичниците с изненада са казвали: „Виж колко се обичат християните!“ Заклетият враг на християнството, император Юлиан, се е убедил в това и е признал, че „християните хранят не само своите болни, но и нашите“. Тази любов подтиква вестителите на евангелското спасение да оставят своето отечество, родния си покрив и без да се страхуват от опасности, да носят лъча на Божията светлина до най-бедните и нещастните хора. Но християнството е помогнало не само на бедните, онеправданите и болните. То е направило нещо много повече – положило е непоклатима основа за нашия личен и семеен живот, разпространило е в тази сфера най-благотворната светлина. Християнството освещава брака: съюзът между мъжа и жената придобива истинско значение едва тогава, когато става образ на единението между Христос и Неговата Църква. Господстващото в Стария Завет и при езичниците многоженство е осъдено от християнството веднъж и завинаги. За вярващите в Христос бракът е неприкосновен, защото съюзът между Него

и Църквата Му е неразривен. Мъжът и жената стават една плът, а „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат.

19:6). Жената е задължена само на християнството за положението, което в момента заема в света. Съпругите на най-образованите езичници са живеели в безправно робство и постоянен гнет. Малко по-високо е стояла жената при евреите, но и там мъжът си е купувал съпруга и е можел да разтрогне брака, докато за нея това не е било позволено. И до днес в някои езически народи жената се възприема като домашна работна сила, като предмет, необходим за удовлетворяване на плътската страст. Иисус Христос веднъж и завинаги е „извел затворените на свобода” (Ис.

42:7). Той е разкъсал оковите на жената. Премахнал е лежащото върху нея проклятие. Нарекъл е една от жените Своя майка. Както на мъжете, така и на жените Той е възвестил спасение и избавление от греховете. Христос е допускал жените да общуват с Него и наравно с мъжете им е оказвал Своята любеща и чудодейна помощ. Жените са си тръгнали от Голгота последни и първи са разбрали за Неговото възкресение. Апостолите казват, че „в Христос няма вече... мъжки пол, нито женски” (Гал. 3:28), и увещават мъжете: „Живейте благоразумно с жените си и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съд и като на сънаследници на благодатния живот” (I Пет. 3:7). Езичеството е създало робството. Отношението към робите е било не като към хора, а като към вещ, с която можеш да правиш каквото искаш. Робовладелците са имали неограничена власт над живота и смъртта на роба. Един римлянин – Лукул – хранел рибите с телата на робите си. Ако робът остареел или заболеел от тежка болест, го изгонвали или убивали. Християнството разрушава оковите на робството. То не издава закон, който освобождава робите, но проповядва принципа: „Няма вече роб, нито свободен... защото всички вие сте едно в Христос Иисус” (Гал. 3:28). И признава робите като освободени от Христос,

братя в Христос. Мнозина вярващи имат честта доброволно да освобождават роби, които стават техни братя. Влиянието на християнските принципи е проникнало и в живота на отделните държави. Христос идва на земята не като реформатор на държавното управление, а като Спасител на грешниците. Той решително отклонява всички политически надежди на Своите съвременници, като казва: „Царството Ми не е от този свят.” Христос заповядва хората да отдават кесаревото на кесаря, а Божието – на Бога. Така постъпват и апостолите. В държавната система християнството вижда божествен порядък. То иска управниците да бъдат Божии слуги, издигнати, за да наказват злото и да награждават доброто, „за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (I Тим. 2:2). Християнството приема и монархията, и републиката, но еднакво отхвърля деспотизма на цезарите и на пролетариата. То увещава представителите на властта да управляват както подобава на Божии слуги и да помнят Върховния Владика и небесен Съдия, пред Когото ще отговарят в деня на Страшния съд. Във всички случаи, когато от вярващите се изисква нещо противно на Бога и Неговото Слово, те се позовават на правото да „се подчиняват на Бога повече, отколкото на човека” (Деян. 4:19-20). Християнството е имало благотворно влияние и върху взаимоотношенията между народите. Известно е с каква надменност са гледали евреите

на всички езичници. Римляните и гърците не са се отнасяли по-добре към езичниците, различни от тях, като са ги наричали варвари. Християнството е съборило тези вековни стени. Христос разрушава преградата между евреите и другите народи, като премахва враждата помежду им, създава от тях един нов човек и в едно тяло ги помирява с Бога, след което вече няма нито юдеин, нито езичник, а всичко и във всичко е Христос. Наистина, все още има прегради, но вината за тяхното съществуване е в самите народи и техните управници. Има хора, които упрекват християнството, че способства за развитието на суеверието и за непросветеността на народите. По същия начин можем да упрекнем слънцето, че спомага за разпространението на тъмнината. Ако разгледаме географската карта на света, не може да не признаем, че най-образованите народи са християнските. Когато един африкански крал пожелал да разбере тайната на величието на Англия, кралица Виктория не му показала своите кораби, хазната или войниците си. Тя му показала Библията и добавила: „Божието Слово е основата за величието на Англия.” Християнството се оказва солта на земята и досега не е изгубило това значение. Ако някои писатели са пренебрегвали християнското учение и дори са проявявали враждебност към него, те просто не са осъзнавали, че всичко ценно, което имаме, се дължи на светлината на Евангелието.

в която се оказват заложниците – това е тяхната защитна реакция срещу шока. Ако кризата продължи достатъчно дълго, между престъпниците и жертвите им се установяват взаимоотношения, заложниците разбират исканията и „справедливата борба“ на похитителите, започват да им съчувстват и да се отъждествяват със своите мъчители. Но за терористите техните жертви си остават само средство за постигане на поставените цели. Взаимни чувства те не изпитват. Към всичко привиква човекът подлец! Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание“

– Слушай, и жените ли ще убиваме?

– Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, щях повече да си мълча. Да убиваме жени! Никъде в книжките не пише такова нещо! Жените ги закарваш в пещерата и се държиш с тях колкото е възможно по-вежливо, а те полека-лека се влюбват в тебе и вече сами отказват да се върнат вкъщи. Марк Твен, „Приключенията на Том Сойер”

През август 1973 г. избягал от затвора престъпник взел за заложници четирима души от персонала на банка в центъра на Стокхолм: един мъж и три жени. След това по настояване на похитителя докарали там и неговия приятел. Ултиматумът бил стандартен: оръжие, пари, кола. Терористите се отнасяли жестоко към своите жертви: всеки от тях имал въже на врата, което не му позволявало да седне, защото веднага започвал да се задушава. Две денонощия не ги хранели, постоянно ги заплашвали и за да бъдат убедителни, ги удряли с автоматите в ребрата. В продължение на пет дни полицията пра-

вела опити да освободи заложниците и накрая усилията им се увенчали с успех: операцията минала без жертви. Но какво било учудването на полицаите, когато вместо с благодарност освободените ги посрещнали с агресивни нападки. Те защитавали терористите, опитвали се да попречат на полицията, твърдели, че бандитите са „добри хора, че не са се страхували от тях, че нищо лошо не са направили”. После бившите заложници събрали пари и наели адвокат, който да представлява похитителите в съда. А две млади жени от заложниците се сгодили в затвора за престъпниците.

Тогава това явление било наречено „стокхолмски синдром”, въпреки че подобно поведение на заложници е било описано още през 1930 г. В такива ситуации, когато видят човек от специалните части за борба с тероризма, жертвите предупреждават престъпниците и ги прикриват с телата си от куршумите. Веднъж похитителят се скрил в тълпата от заложници и никой не го издал. В наши дни, когато съобщения за подобни трагедии идват от всички кътчета на земното кълбо, има множество примери за проява на стокхолмския синдром. Нека си припомним случая с Пати Хърст, отвлечена през 1974 г. от радикална политическа групировка, към която после се присъединява, или заложническата криза при завземането на японското посолство в Перу през 1997 г. Специалистите обясняват стокхолмския синдром със стресовата ситуация,

Стокхолмският синдром се проявява не само в мащабни трагедии като вземането на заложници от въоръжени бандити. Светът на насилието е огромен и разнообразен. Не знам кой е казал: „Ние сме заложници на своите деца“, но годините потвърждават тези думи. Сега няма да разглеждаме методите и проблемите във възпитанието, въпреки че всичко идва от там. Става въпрос за това, че нашата старост – времето на немощ, болести, угасване – много зависи от онези, които сме възпитали. Обидите, нанесени от децата, по принцип са справедливи и много силни. Опороченото детство преминава в мощен протест за цял живот. Неразумното, безотговорно отношение преди всичко към духовното развитие на детето дава такива плодове, че този, който ги жъне, ще пролее много горчиви сълзи. Самотната старост без семейна топлота, помощ и съчувствие пак е по-добрият вариант. По-жестокият са побоищата, униженията, издевателствата. За домашното насилие над децата и жените в продължение на десетилетия говорят всички социални и правоохранителни органи, пише се във вестниците, разисква се по радиото и телевизията. Създадени са центрове за психологическа помощ, открити са горещи линии – телефони на доверието. Но всичко това не води до решение на проблема – зад затворените врати и глухите стени се леят сълзи. Често има реален изход от домашното насилие, има възможност жертвите да се освободят, но те остават верни на своите насилници. И, разбира се, всеки има „позната, която много пъти се е развеждала, но всеки път попада на поредния садист”.

Случва се заложници да се окажат цели народи. В годините, когато на една шеста от земното кълбо се строеше комунизмът, населението беше заложник на държавата. Със Сталин и неговите сътрудници всичко беше ясно, но многомилионните доноси на хората едни срещу други не бяха писани от управниците. Отъждествяването на жертвата и мъчителя тогава беше почти стопроцентово. Историята на XX в. в СССР е хроника на престъпленията: окупация, плен, освобождение. Но... Заложниците в стокхолмската банка били освободени, но завинаги останали в плен. Въжетата, увити около вратовете им, се стегнали в здравия възел на странна носталгия по онези дни, преминали в смъртна опасност. Разбира се, след като е преживял подобен ужас, почти никой и никога няма да остане необременен от спомени. Защо обаче оценката за миналото е толкова нереална?

Страшната и велика история за изхода на Израил от египетския плен винаги ще потриса въображението на потомците. Сладко ли е било робството? Тежкият труд, ударите на надзирателите, пълното безправие, узаконените убийства на новородените момчета. Воплите към Бога. Изпратен е водач. Случват се чудеса и знамения. Пасхата. Червеното море. Свободата. И ропотът: „...Когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита!” (Изх. 16:3). Те си спомнят своя плен. И през целия път към Обещаната земя неведнъж се връщат към робството си, с добри думи. Хубаво е било там – всичко са имали до насита. Вярно, гърбовете им са били в кървави рани, убивали са новородените им синове, но във всичко останало„поробителите са били добри хора и нищо лошо не са направили”. Нереалната оценка на миналото е следствие от стокхолмския синдром с

безкрайните мантри: „Затова пък ни уважаваха (съобразяваха се с нас, страхуваха се от нас, хранеха ни)!” Е, вярно е, че не ни обичаха. Ти възлезе на височината, плени Пс. 67:19 плен... Разговор в преддверието на църквата след богослужението. Възрастна жена се обръща към бивш наркозависим, който вече е минал курс по възстановяване и е поставен като дежурен на входа: – Сине, богослужението днес беше хубаво, нали?

– Да, първата проповед много ми хареса.

– Ето, виждаш ли колко е добре с Бога! Сигурно си спомняш миналия си живот като страшен сън?

– Не, спомените ми са сладки... Малко информация. Той беше дошъл в рехабилитационния център след многогодишни безуспешни опити да скъса с наркотиците. След кървавите игли в изоставени сутерени. Със страшни хронични диагнози. С разбит семеен живот. Естествено, отиде в центъра доброволно. Но със същия синдром. Човек се ражда грешник. Грехът е негов мъчител и палач. Води го към физическа и духовна смърт. Хората са във вечен плен. Но Христос е пленил плена, дал е освобождение, платил е откуп за робите. Горките страдащи и изтезавани обаче обичат своя страшен господар и дори когато познаят истината, не могат да преодолеят стокхолмския синдром. Ако нашите спомени за греховния живот са сладки, ако можем да направим компромис със съвестта си, ако сме склонни да си позволим „съвсем малко несвят живот”, трябва да молим Господ за освобождение от плена. Нека всеки от нас веднъж завинаги да скъса онова въже, което се затяга в здравия възел на странната носталгия по дните, преживени в смъртна опасност.

P.S. Между другото, отдаденото на носталгия поколение израилтяни така и не влиза в Обещаната земя.

в която се оказват заложниците – това е тяхната защитна реакция срещу шока. Ако кризата продължи достатъчно дълго, между престъпниците и жертвите им се установяват взаимоотношения, заложниците разбират исканията и „справедливата борба“ на похитителите, започват да им съчувстват и да се отъждествяват със своите мъчители. Но за терористите техните жертви си остават само средство за постигане на поставените цели. Взаимни чувства те не изпитват. Към всичко привиква човекът подлец! Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание“

– Слушай, и жените ли ще убиваме?

– Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, щях повече да си мълча. Да убиваме жени! Никъде в книжките не пише такова нещо! Жените ги закарваш в пещерата и се държиш с тях колкото е възможно по-вежливо, а те полека-лека се влюбват в тебе и вече сами отказват да се върнат вкъщи. Марк Твен, „Приключенията на Том Сойер”

През август 1973 г. избягал от затвора престъпник взел за заложници четирима души от персонала на банка в центъра на Стокхолм: един мъж и три жени. След това по настояване на похитителя докарали там и неговия приятел. Ултиматумът бил стандартен: оръжие, пари, кола. Терористите се отнасяли жестоко към своите жертви: всеки от тях имал въже на врата, което не му позволявало да седне, защото веднага започвал да се задушава. Две денонощия не ги хранели, постоянно ги заплашвали и за да бъдат убедителни, ги удряли с автоматите в ребрата. В продължение на пет дни полицията пра-

вела опити да освободи заложниците и накрая усилията им се увенчали с успех: операцията минала без жертви. Но какво било учудването на полицаите, когато вместо с благодарност освободените ги посрещнали с агресивни нападки. Те защитавали терористите, опитвали се да попречат на полицията, твърдели, че бандитите са „добри хора, че не са се страхували от тях, че нищо лошо не са направили”. После бившите заложници събрали пари и наели адвокат, който да представлява похитителите в съда. А две млади жени от заложниците се сгодили в затвора за престъпниците.

Тогава това явление било наречено „стокхолмски синдром”, въпреки че подобно поведение на заложници е било описано още през 1930 г. В такива ситуации, когато видят човек от специалните части за борба с тероризма, жертвите предупреждават престъпниците и ги прикриват с телата си от куршумите. Веднъж похитителят се скрил в тълпата от заложници и никой не го издал. В наши дни, когато съобщения за подобни трагедии идват от всички кътчета на земното кълбо, има множество примери за проява на стокхолмския синдром. Нека си припомним случая с Пати Хърст, отвлечена през 1974 г. от радикална политическа групировка, към която после се присъединява, или заложническата криза при завземането на японското посолство в Перу през 1997 г. Специалистите обясняват стокхолмския синдром със стресовата ситуация,

Стокхолмският синдром се проявява не само в мащабни трагедии като вземането на заложници от въоръжени бандити. Светът на насилието е огромен и разнообразен. Не знам кой е казал: „Ние сме заложници на своите деца“, но годините потвърждават тези думи. Сега няма да разглеждаме методите и проблемите във възпитанието, въпреки че всичко идва от там. Става въпрос за това, че нашата старост – времето на немощ, болести, угасване – много зависи от онези, които сме възпитали. Обидите, нанесени от децата, по принцип са справедливи и много силни. Опороченото детство преминава в мощен протест за цял живот. Неразумното, безотговорно отношение преди всичко към духовното развитие на детето дава такива плодове, че този, който ги жъне, ще пролее много горчиви сълзи. Самотната старост без семейна топлота, помощ и съчувствие пак е по-добрият вариант. По-жестокият са побоищата, униженията, издевателствата. За домашното насилие над децата и жените в продължение на десетилетия говорят всички социални и правоохранителни органи, пише се във вестниците, разисква се по радиото и телевизията. Създадени са центрове за психологическа помощ, открити са горещи линии – телефони на доверието. Но всичко това не води до решение на проблема – зад затворените врати и глухите стени се леят сълзи. Често има реален изход от домашното насилие, има възможност жертвите да се освободят, но те остават верни на своите насилници. И, разбира се, всеки има „позната, която много пъти се е развеждала, но всеки път попада на поредния садист”.

Случва се заложници да се окажат цели народи. В годините, когато на една шеста от земното кълбо се строеше комунизмът, населението беше заложник на държавата. Със Сталин и неговите сътрудници всичко беше ясно, но многомилионните доноси на хората едни срещу други не бяха писани от управниците. Отъждествяването на жертвата и мъчителя тогава беше почти стопроцентово. Историята на XX в. в СССР е хроника на престъпленията: окупация, плен, освобождение. Но... Заложниците в стокхолмската банка били освободени, но завинаги останали в плен. Въжетата, увити около вратовете им, се стегнали в здравия възел на странна носталгия по онези дни, преминали в смъртна опасност. Разбира се, след като е преживял подобен ужас, почти никой и никога няма да остане необременен от спомени. Защо обаче оценката за миналото е толкова нереална?

Страшната и велика история за изхода на Израил от египетския плен винаги ще потриса въображението на потомците. Сладко ли е било робството? Тежкият труд, ударите на надзирателите, пълното безправие, узаконените убийства на новородените момчета. Воплите към Бога. Изпратен е водач. Случват се чудеса и знамения. Пасхата. Червеното море. Свободата. И ропотът: „...Когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита!” (Изх. 16:3). Те си спомнят своя плен. И през целия път към Обещаната земя неведнъж се връщат към робството си, с добри думи. Хубаво е било там – всичко са имали до насита. Вярно, гърбовете им са били в кървави рани, убивали са новородените им синове, но във всичко останало„поробителите са били добри хора и нищо лошо не са направили”. Нереалната оценка на миналото е следствие от стокхолмския синдром с

безкрайните мантри: „Затова пък ни уважаваха (съобразяваха се с нас, страхуваха се от нас, хранеха ни)!” Е, вярно е, че не ни обичаха. Ти възлезе на височината, плени Пс. 67:19 плен... Разговор в преддверието на църквата след богослужението. Възрастна жена се обръща към бивш наркозависим, който вече е минал курс по възстановяване и е поставен като дежурен на входа: – Сине, богослужението днес беше хубаво, нали?

– Да, първата проповед много ми хареса.

– Ето, виждаш ли колко е добре с Бога! Сигурно си спомняш миналия си живот като страшен сън?

– Не, спомените ми са сладки... Малко информация. Той беше дошъл в рехабилитационния център след многогодишни безуспешни опити да скъса с наркотиците. След кървавите игли в изоставени сутерени. Със страшни хронични диагнози. С разбит семеен живот. Естествено, отиде в центъра доброволно. Но със същия синдром. Човек се ражда грешник. Грехът е негов мъчител и палач. Води го към физическа и духовна смърт. Хората са във вечен плен. Но Христос е пленил плена, дал е освобождение, платил е откуп за робите. Горките страдащи и изтезавани обаче обичат своя страшен господар и дори когато познаят истината, не могат да преодолеят стокхолмския синдром. Ако нашите спомени за греховния живот са сладки, ако можем да направим компромис със съвестта си, ако сме склонни да си позволим „съвсем малко несвят живот”, трябва да молим Господ за освобождение от плена. Нека всеки от нас веднъж завинаги да скъса онова въже, което се затяга в здравия възел на странната носталгия по дните, преживени в смъртна опасност.

P.S. Между другото, отдаденото на носталгия поколение израилтяни така и не влиза в Обещаната земя.

еше ранната пролет на 1946 година. Живеех в лагер за бежанци между високите разклонения на Вестфалските планини. Земята ухаеше на зеленина, по синьото небе плуваха перести облаци. Беше някакъв празник. В такъв ден не ни се стоеше в тъмните бараки, затова с неголяма група вярващи излязохме зад оградата на лагера, в гъстата гора. Любувахме се на красотата на природата, пеехме химни и си спомняхме за тежкото военно време. Брат Николай седеше мълчаливо и когато всички завършиха своите разкази, заговори: – Сега и аз ще ви разкажа нещо интересно, което се случи с мен. В края на

1942 г., в разгара на войната, бях във Волин. Отидох в едно село, където хората се бяха събрали, за да чуят за Христос. Онази вечер имаше много вярващи, Бог благославяше общуването. След като събранието приключи, трябваше да се върна в моето село през една гъста габърова гора. Беше късно. Луната грееше високо в небето, наоколо цареше тишина. Само в далечината се чуваше воят на совите. Бях изминал не повече от четири километра, когато от храстите излязоха двама души и застанаха на пътя пред мен. Щом приближих, единият извади пистолет и извика: – Горе ръцете! Не мърдай!

Вдигнах ръце. Те претърсиха джобовете ми, но освен Библията и песнарката нищо не намериха. Изхвърлиха книгите и започнаха да ме разпитват: – Откъде идваш?

– Бях на събрание на християни – казах аз. – Сега се прибирам.

– Ти християнин ли си? – попита единият от непознатите. От него се носеше миризма на водка.

– Да, аз съм вярващ християнин – отговорих му.

– Кажи ми, според теб има ли Бог, или няма?

– Разбира се, че има – заявих смело. Двамата се разсмяха толкова силно, че ехото се разнесе из гората.

– Напразно се смеете. Бог съществува и Той ще съди хората според делата им – започнах аз, но един от мъжете ме хвана за ръката и извика: – Ето сега ще проверим дали Бог съществува. Ако Го има, нека освободи теб, вярващия, от ръцете ни. Той ме бутна към храста и насочи към мен пистолета. Започнах да се моля на глас: – Боже, ако Ти е угодно, спаси ме от такава смърт... Изстрелът прекъсна думите ми и аз паднах на земята. Какво е станало по-нататък, не знам. Когато дойдох на себе си и отворих очи, наоколо нямаше никого. Започваше да се развиделява. Опитах се да стана, но почувствах остра болка в левия хълбок. Дрехите ми, ръцете ми, лицето ми – всичко беше в кръв. Едва допълзях до храста. Мъчеше ме жажда. Облизах листата, покрити със студената роса, и ми олекна малко. Събрах сили и започнах да пълзя по пътя, но при всяко движение от носа и устата ми течеше кръв. После загубих съзнание. За момент отново дойдох на себе си, чух тропота на каруца, исках да извикам, но кръвта пак бликна от устата ми. По-нататък не помня. Когато се събудих, до мен стояха двама лекари. Някой ме беше докарал в болницата, където ме бяха оперирали. Два куршума минали през ръката ми и останали в хълбока. Лекарите успели да ги извадят. Сега имам само белези. Николай вдигна ризата си и показа огромните белези от операцията.

– След известно време излязох от болницата и се прибрах вкъщи – продължи разказа си той. – На Бога било угодно да ме спаси от смъртта, въпреки че безбожниците ме смятаха за убит. Когато вярващите разбраха какво ми се е случило, непрестанно се молеха за моето оздравяване и Бог направи чудо: върна ми живота и здравето. Излязох от болницата и се заех отново с предишните си дела. Мина време. Една нощ в съседното село хванаха непознат човек. Подозираха, че е участник в грабежа, станал в близкия чи-

флик. Той отричаше всички обвинения, но селяните не му вярваха. Държаха го в мазето, биха го. По това време в нашите села изобщо нямаше здрава власт. До града беше далече, господстваше саморазправата. Поканиха ме на очна ставка. Хората предполагаха, че задържаният може да е един от онези, които стреляха по мен. Дойдох в дома на селския кмет. Скоро доведоха и непознатия. Щом прекрачи прага и ме видя, лицето му побеля като платно. Позна ме, а и аз веднага разбрах, че това беше същият човек, който се смееше силно в гората и богохулстваше. Той стреля по мен. Мъжът седна на пейката и загледа мрачно стената пред себе си. Небръснат, слаб, със следи от скорошен побой, човекът видимо се вълнуваше и чакаше кога ще кажа: „Да, това е той!” Когато го видях, си спомних за онази гора, където Бог по чуден начин ме

Минаха няколко седмици. Един ден косях трева. Когато стигнах синора, седнах да си почина. Изведнъж видях непознат човек. Вървеше към мен с наведена глава. Разпознах в него човека, с когото преживях онази страшна среща в гората. Сърцето ми тревожно заби. Станах и продължих да кося. Той се приближи и каза с треперещ глас: – Добро утро! Свали шапката си и я хвърли на земята, направи още няколко крачки и продължи: – Дойдох да ви моля за прошка. В гората исках да ви убия. И сам не зная защо. Някаква тъмна сила ме тласна да го направя. Тогава не вярвах в Бога, а сега вярвам, че Бог съществува. Да, сега вярвам, но не зная дали ще ми прости такава вина. Аз съм голям грешник. И ето, дойдох да ви питам дали ще се помолите за мен. Сам не мога да се моля, не знам как...

спаси от смъртта. Дожаля ми за този нещастен убиец. В сърцето ми имаше борба: какво да кажа на хората? Животът на човека беше в моите ръце. Няколко минути мълчах, а те чакаха присъдата ми. Накрая казах: – Виждате ли, беше нощ и не мога да потвърдя дали е това човекът, който стреля в мен. – Помълчах и добавих: – А и, както знаете, Господ ме спаси, затова, дори да бях познал тези хора, не бих ви казал нито дума, защото съм им простил, както Христос прощава на всички нас... Обърнах се към моя убиец. Погледите ни се срещнаха. Неговото лице се сгърчи като от остра болка, а в очите му се появиха сълзи. Тръгнах си, а след време пуснаха и него, тъй като не можаха да докажат вината му.

Нещастният човек искаше да каже още нещо, но сълзите не му позволиха. Плачеше като дете. Аз го успокоявах, макар и сам да бях силно развълнуван. После застанахме на колене и се молихме – там, на полето. Когато се изправихме, лицето му сияеше от радост. Подадох му ръка и казах: – Отсега ти си мой брат. Този човек започна да посещава нашите събрания, отдаде живота си на Господ, кръсти се. Скоро започна войната, която ни раздели, но аз вярвам, че някогашният безбожник и убиец сега е искрено Божие дете. Така Николай завърши своето свидетелство. Всички паднахме на колене и благодарихме на Бога за Неговата спасяваща благодат.

еше ранната пролет на 1946 година. Живеех в лагер за бежанци между високите разклонения на Вестфалските планини. Земята ухаеше на зеленина, по синьото небе плуваха перести облаци. Беше някакъв празник. В такъв ден не ни се стоеше в тъмните бараки, затова с неголяма група вярващи излязохме зад оградата на лагера, в гъстата гора. Любувахме се на красотата на природата, пеехме химни и си спомняхме за тежкото военно време. Брат Николай седеше мълчаливо и когато всички завършиха своите разкази, заговори: – Сега и аз ще ви разкажа нещо интересно, което се случи с мен. В края на

1942 г., в разгара на войната, бях във Волин. Отидох в едно село, където хората се бяха събрали, за да чуят за Христос. Онази вечер имаше много вярващи, Бог благославяше общуването. След като събранието приключи, трябваше да се върна в моето село през една гъста габърова гора. Беше късно. Луната грееше високо в небето, наоколо цареше тишина. Само в далечината се чуваше воят на совите. Бях изминал не повече от четири километра, когато от храстите излязоха двама души и застанаха на пътя пред мен. Щом приближих, единият извади пистолет и извика: – Горе ръцете! Не мърдай!

Вдигнах ръце. Те претърсиха джобовете ми, но освен Библията и песнарката нищо не намериха. Изхвърлиха книгите и започнаха да ме разпитват: – Откъде идваш?

– Бях на събрание на християни – казах аз. – Сега се прибирам.

– Ти християнин ли си? – попита единият от непознатите. От него се носеше миризма на водка.

– Да, аз съм вярващ християнин – отговорих му.

– Кажи ми, според теб има ли Бог, или няма?

– Разбира се, че има – заявих смело. Двамата се разсмяха толкова силно, че ехото се разнесе из гората.

– Напразно се смеете. Бог съществува и Той ще съди хората според делата им – започнах аз, но един от мъжете ме хвана за ръката и извика: – Ето сега ще проверим дали Бог съществува. Ако Го има, нека освободи теб, вярващия, от ръцете ни. Той ме бутна към храста и насочи към мен пистолета. Започнах да се моля на глас: – Боже, ако Ти е угодно, спаси ме от такава смърт... Изстрелът прекъсна думите ми и аз паднах на земята. Какво е станало по-нататък, не знам. Когато дойдох на себе си и отворих очи, наоколо нямаше никого. Започваше да се развиделява. Опитах се да стана, но почувствах остра болка в левия хълбок. Дрехите ми, ръцете ми, лицето ми – всичко беше в кръв. Едва допълзях до храста. Мъчеше ме жажда. Облизах листата, покрити със студената роса, и ми олекна малко. Събрах сили и започнах да пълзя по пътя, но при всяко движение от носа и устата ми течеше кръв. После загубих съзнание. За момент отново дойдох на себе си, чух тропота на каруца, исках да извикам, но кръвта пак бликна от устата ми. По-нататък не помня. Когато се събудих, до мен стояха двама лекари. Някой ме беше докарал в болницата, където ме бяха оперирали. Два куршума минали през ръката ми и останали в хълбока. Лекарите успели да ги извадят. Сега имам само белези. Николай вдигна ризата си и показа огромните белези от операцията.

– След известно време излязох от болницата и се прибрах вкъщи – продължи разказа си той. – На Бога било угодно да ме спаси от смъртта, въпреки че безбожниците ме смятаха за убит. Когато вярващите разбраха какво ми се е случило, непрестанно се молеха за моето оздравяване и Бог направи чудо: върна ми живота и здравето. Излязох от болницата и се заех отново с предишните си дела. Мина време. Една нощ в съседното село хванаха непознат човек. Подозираха, че е участник в грабежа, станал в близкия чи-

флик. Той отричаше всички обвинения, но селяните не му вярваха. Държаха го в мазето, биха го. По това време в нашите села изобщо нямаше здрава власт. До града беше далече, господстваше саморазправата. Поканиха ме на очна ставка. Хората предполагаха, че задържаният може да е един от онези, които стреляха по мен. Дойдох в дома на селския кмет. Скоро доведоха и непознатия. Щом прекрачи прага и ме видя, лицето му побеля като платно. Позна ме, а и аз веднага разбрах, че това беше същият човек, който се смееше силно в гората и богохулстваше. Той стреля по мен. Мъжът седна на пейката и загледа мрачно стената пред себе си. Небръснат, слаб, със следи от скорошен побой, човекът видимо се вълнуваше и чакаше кога ще кажа: „Да, това е той!” Когато го видях, си спомних за онази гора, където Бог по чуден начин ме

Минаха няколко седмици. Един ден косях трева. Когато стигнах синора, седнах да си почина. Изведнъж видях непознат човек. Вървеше към мен с наведена глава. Разпознах в него човека, с когото преживях онази страшна среща в гората. Сърцето ми тревожно заби. Станах и продължих да кося. Той се приближи и каза с треперещ глас: – Добро утро! Свали шапката си и я хвърли на земята, направи още няколко крачки и продължи: – Дойдох да ви моля за прошка. В гората исках да ви убия. И сам не зная защо. Някаква тъмна сила ме тласна да го направя. Тогава не вярвах в Бога, а сега вярвам, че Бог съществува. Да, сега вярвам, но не зная дали ще ми прости такава вина. Аз съм голям грешник. И ето, дойдох да ви питам дали ще се помолите за мен. Сам не мога да се моля, не знам как...

спаси от смъртта. Дожаля ми за този нещастен убиец. В сърцето ми имаше борба: какво да кажа на хората? Животът на човека беше в моите ръце. Няколко минути мълчах, а те чакаха присъдата ми. Накрая казах: – Виждате ли, беше нощ и не мога да потвърдя дали е това човекът, който стреля в мен. – Помълчах и добавих: – А и, както знаете, Господ ме спаси, затова, дори да бях познал тези хора, не бих ви казал нито дума, защото съм им простил, както Христос прощава на всички нас... Обърнах се към моя убиец. Погледите ни се срещнаха. Неговото лице се сгърчи като от остра болка, а в очите му се появиха сълзи. Тръгнах си, а след време пуснаха и него, тъй като не можаха да докажат вината му.

Нещастният човек искаше да каже още нещо, но сълзите не му позволиха. Плачеше като дете. Аз го успокоявах, макар и сам да бях силно развълнуван. После застанахме на колене и се молихме – там, на полето. Когато се изправихме, лицето му сияеше от радост. Подадох му ръка и казах: – Отсега ти си мой брат. Този човек започна да посещава нашите събрания, отдаде живота си на Господ, кръсти се. Скоро започна войната, която ни раздели, но аз вярвам, че някогашният безбожник и убиец сега е искрено Божие дете. Така Николай завърши своето свидетелство. Всички паднахме на колене и благодарихме на Бога за Неговата спасяваща благодат.

ма много държави, в които хората копнеят да дойдат миротворците – силни, въоръжени мъже с каски, обучени да въдворяват ред и спокойствие. Този образ ни е познат от много филми и видеоигри, но всъщност е съвсем реален. Може ли обаче човек с оръжие да се нарече миротворец? Мирът не означава само липса на война и насилие. Мир трябва да има и между самите нас, в отношенията ни, в поведението ни един към друг. Нормално е да се борим за спокойствие и ред там, където има война и насилие, но аз искам да погледнем към нашия дом. Нека видим какво става у

дома, където има „мир“, тук, в България, в нашия град, квартал, в нашето училище. Ние живеем в държава, където има ред и спокойствие.

„Не въздавайте на никого зло за зло“ (Римл.12:17), а този, който ни учи как да направим това, е истинският Миротворец – Иисус Христос.

Но така ли е в действителност? Колко често четем статии или гледаме репортажи за побои в училище, насилие между децата, посягане на авторитети като учител, възрастен човек, полицай, дори родител. Такава агресия не съответства на виждането за мир. Имаме все по-голяма нужда от помощ, за да запазим мира, а кой може да помогне? Може би трябва да поканим герой като Рамбо? Но как да се бориш срещу агресията с агресия, да отвръщаш на злото със зло? Има ли смисъл? В Библията се казва:

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат.

5:9). Много юноши и младежи през голяма част от времето си мислят за всякакви безсмислени неща. Но сякаш не ги интересува мирът у самите тях, нито начинът, по който говорят и се държат с околните. Повечето хора излъчват и сеят агресия и неприязън към всичко около тях заради стреса и всекидневните натоварвания, на които са подложени. Търсят ли обаче решение на този проблем? По-скоро се заблуждават, че всичко е наред. А точ-

но в този момент трябва да извикаме Миротвореца. В живота на Иисус има много ситуации, когато е заплашван, гонен и поругаван, но Той не се спира пред всичко това. Христос продължава да носи мира в Себе Си, докато изцелява и прощава греховете на хората. Неведнъж Той умиротворява цели тълпи, но не с оръжие, а с казана дума. Ако се научим да говорим като Него, да постъпваме като Него и изобщо животът ни поне малко се доближи до Неговия, нашите души ще бъдат смирени и ще носим мир: „Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат.

11:29). Самият Господ ни дава рецептата как и ние да станем миротворци. На практика това не е лесно. Трудно се учим да не отговаряме, когато ни

ядосат, да не ругаем, да уважаваме повъзрастните, да поздравяваме. Но ако не можем да променим това, наистина оставаме в състояние на враждебност и агресия. Смирението е далеч от нас и ако не се доближим до Този, Който носи мира в Себе Си, не можем да се наречем „Божии синове“. Приемем ли Христос обаче, за нас това обещание става все по-реално. Откакто аз самият открих образеца за умиротворение и го приех в живота си, съм променил много от нещата, които водеха към размирие в душата ми. Все още имам да променям и изграждам, но всеки ден изпитвам огромна радост от това, че се уча от нашия Спасител. Когато се разхождам, често срещам младежи. Наскоро видях една група, която крещеше неистово. Помислих, че се е случило нещо, а те празнували своя абитуриентски бал. Но не

приличаха на празнуващи, а по-скоро – на скандиращи преди битка. Все повече млади хора се отегчават от живота, от училището, от всички занимания. Това избликва у тях като агресивно и нападателно поведение. Младежите и юношите се превръщат в оръдия за насилие и похот. А просто трябва да повикат на помощ Миротвореца. Този, Който ни учи и ни помага да бъдем умиротворени първо с Него, после с нас самите и с всички хора. Ако Го последваме, ще получим блаженството да се наречем миротворци, като му дадем да сътвори мир първо в нас, а и ще се наречем с Неговото име – Божии синове.

ма много държави, в които хората копнеят да дойдат миротворците – силни, въоръжени мъже с каски, обучени да въдворяват ред и спокойствие. Този образ ни е познат от много филми и видеоигри, но всъщност е съвсем реален. Може ли обаче човек с оръжие да се нарече миротворец? Мирът не означава само липса на война и насилие. Мир трябва да има и между самите нас, в отношенията ни, в поведението ни един към друг. Нормално е да се борим за спокойствие и ред там, където има война и насилие, но аз искам да погледнем към нашия дом. Нека видим какво става у

дома, където има „мир“, тук, в България, в нашия град, квартал, в нашето училище. Ние живеем в държава, където има ред и спокойствие.

„Не въздавайте на никого зло за зло“ (Римл.12:17), а този, който ни учи как да направим това, е истинският Миротворец – Иисус Христос.

Но така ли е в действителност? Колко често четем статии или гледаме репортажи за побои в училище, насилие между децата, посягане на авторитети като учител, възрастен човек, полицай, дори родител. Такава агресия не съответства на виждането за мир. Имаме все по-голяма нужда от помощ, за да запазим мира, а кой може да помогне? Може би трябва да поканим герой като Рамбо? Но как да се бориш срещу агресията с агресия, да отвръщаш на злото със зло? Има ли смисъл? В Библията се казва:

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат.

5:9). Много юноши и младежи през голяма част от времето си мислят за всякакви безсмислени неща. Но сякаш не ги интересува мирът у самите тях, нито начинът, по който говорят и се държат с околните. Повечето хора излъчват и сеят агресия и неприязън към всичко около тях заради стреса и всекидневните натоварвания, на които са подложени. Търсят ли обаче решение на този проблем? По-скоро се заблуждават, че всичко е наред. А точ-

но в този момент трябва да извикаме Миротвореца. В живота на Иисус има много ситуации, когато е заплашван, гонен и поругаван, но Той не се спира пред всичко това. Христос продължава да носи мира в Себе Си, докато изцелява и прощава греховете на хората. Неведнъж Той умиротворява цели тълпи, но не с оръжие, а с казана дума. Ако се научим да говорим като Него, да постъпваме като Него и изобщо животът ни поне малко се доближи до Неговия, нашите души ще бъдат смирени и ще носим мир: „Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат.

11:29). Самият Господ ни дава рецептата как и ние да станем миротворци. На практика това не е лесно. Трудно се учим да не отговаряме, когато ни

ядосат, да не ругаем, да уважаваме повъзрастните, да поздравяваме. Но ако не можем да променим това, наистина оставаме в състояние на враждебност и агресия. Смирението е далеч от нас и ако не се доближим до Този, Който носи мира в Себе Си, не можем да се наречем „Божии синове“. Приемем ли Христос обаче, за нас това обещание става все по-реално. Откакто аз самият открих образеца за умиротворение и го приех в живота си, съм променил много от нещата, които водеха към размирие в душата ми. Все още имам да променям и изграждам, но всеки ден изпитвам огромна радост от това, че се уча от нашия Спасител. Когато се разхождам, често срещам младежи. Наскоро видях една група, която крещеше неистово. Помислих, че се е случило нещо, а те празнували своя абитуриентски бал. Но не

приличаха на празнуващи, а по-скоро – на скандиращи преди битка. Все повече млади хора се отегчават от живота, от училището, от всички занимания. Това избликва у тях като агресивно и нападателно поведение. Младежите и юношите се превръщат в оръдия за насилие и похот. А просто трябва да повикат на помощ Миротвореца. Този, Който ни учи и ни помага да бъдем умиротворени първо с Него, после с нас самите и с всички хора. Ако Го последваме, ще получим блаженството да се наречем миротворци, като му дадем да сътвори мир първо в нас, а и ще се наречем с Неговото име – Божии синове.

веднъж насреща ни се появи бабата на моя съученик.

– А вие знаете ли какво прави вашето момиче на моя внук? Той всеки ден яде бой от нея. По цялото му тяло има синини. Как може такова нещо? Та вие сте вярващи! Разбира се, родителите ми не знаеха нищо за това. В този момент щях да потъна в земята от срам! Това беше повратна точка в моя живот. Оттогава момчетата спряха да се страхуват от мен, защото вече не ги закачах. Опитвам се да бъда миротворец в пълния смисъл на думата. Защото разбрах ценността на този дар. Наричам го дар, защото не всеки го притежава. Но можем да го получим от Този, Който го дарява. Ап. Павел пише в I Кор. 14:33: „Защото Бог не е Бог на безредието, а на мира.“ И тъй като самият Бог е Бог на мира, ако ние също сме миротворци, ще се наречем Божии синове. Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно.

Думите са на Дуайт Айзенхауър, 34-я президент на САЩ и главнокомандващ съюзническите войски по време на Втората световна война. Звучи абсурдно, нали? Може и да успееш да постигнеш мир чрез военни действия, но със сигурност ще е за много кратко време. Самата дума „мир“ вдъхва вяра и надежда, създава предпоставка за вътрешен покой. Да имаш мир, да носиш мир и най-накрая да твориш мир, т.е. да създаваш мир около себе си, е много важно за един християнин. Ето защо в Проповедта на планината Иисус Христос посвещава на мира едно от блаженствата: „Блажени миротворците, защото те ще

се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Миротворството е силно свидетелство за присъствието и делата на Бога в нашия живот. Когато прощаваме на тези, които по някакъв начин са ни засегнали, хората ще разберат, че сам Бог действа в нас. Израснала съм в християнско семейство. Всяка неделя заедно с родителите си ходех на църква. От малка бях възпитавана да живея в мир, най-вече със своите братя и сестра си (имам петима братя и една сестра). Когато тръгнах на училище, би трябвало най-вече от мен да се очаква да живея в мир и да се разбирам със съучениците си, щом идвам от такова многодетно семейство. Но

уви! Самата аз като че ли привличах към себе си неприятните ситуации и конфликти, особено когато станах тийнейджърка. По онова време седях на един чин с възможно най-кроткото момче в класа. Може би точно това ме дразнеше у него, че притежаваше качества, които на мен като християнка ми куцаха: кротък дух, уравновесеност. Или пък защото бях израснала с момчета (сестра ми е с 12 години по-голяма) и за мен беше напълно естествено да се бия с представителите на другия пол. Не знам, но това момче всеки ден ядеше бой. Не помня защо го правех, просто продължавах… Един хубав неделен ден крачех с гордо вдигната глава – отивахме с родителите ми на църква. Вървях и се държах като послушно, примерно християнче. И из-

Някъде из интернет прочетох нещо, което ми хареса: „Не е лесно да сме миротворци. За начало не е лошо да се научим поне да не наливаме масло в огъня. Може би с времето ще можем да потушаваме и по-големи пожари.“ Днес повече от всякога е трудно да носиш този мир в сърцето си, какво остава да го разпространяваш. Как да се научим да живеем в мир със своите родители, братя, сестри или съученици? Предлагам ви няколко основни правила. Правило 1: Да не отвръщаме на злото със зло. На думи е лесно, нали? Особено когато в нас бушуват емоции и се иска сила,

за да ги задържим в себе си, да не изригнат като вулкан и горещата лава да залее всичко наоколо. Забравете за поговорката: „Каквото повикало – такова се обадило.“ Бог ни е заповядал друго: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат.

5:39). Така ще избегнете конфликта и ще постигнете мира, за който Иисус говори. Ще ви разкажа една история от началото на ХІХ в. Срещнали се на полето земеделец и учител. Земеделецът се обърнал към учителя: – Господин учителю, с цялото ми уважение ще ви попитам какви са тези неща, на които вчера сте учили нашите деца: „Ударят ли те по едната буза, дай си и другата“? Как е възможно това? Учителят отговорил: – Нищо не мога да направя, така е написано в Библията. Изведнъж земеделецът зашлевил шамар на учителя както по едната, така и по другата буза. По това време по пътя ми-

навал един благородник със слугата си. Господарят казал на слугата: – Иди да видиш какво правят там онези двамата. И тъкмо когато слугата ги наближил, учителят, който също бил силен мъж, върнал двата шамара на земеделеца с думите: – Също е писано: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ – и към това изречение прибавил още няколко шамара. Върнал се слугата при господаря си и казал: – Ваша милост, нищо не се е случило. Просто взаимно си тълкуват Библията. Никога не отвръщайте на злото със зло. Ако се страхувате, че ще кажете

нещо излишно, може просто да преброите до 10. Правило 2: Да обичаме тези, които са ни наранили. Това може да са нашите родители, братя, сестри или съученици. Ап. Йоан пише: „И тази заповед имаме от Него: Който обича Бога, да обича и брат си“ (І Йоан 4:21). Иисус Христос ни заповядва да обичаме дори враговете си. Ако приемем, че ни липсва мир само с враговете, когато започнем да обичаме и тях, ще бъдем обградени от мир и покой. Защото да не забравяме, че да обичаш, значи да прощаваш. Правило 3: Да се научим да прощаваме и да молим за прошка. В Библията се казва, че ако ние не прощаваме на нашите братя, и на нас няма да ни бъде простено. Всички знаем колко е трудно да простиш истински и напълно. Ние прощаваме, но не забравяме. Обаче помислете върху думите от Господната молитва: „И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12). Също толкова важно е и да се научим да молим за прошка. Ап. Павел пише в Посланието към ефесяните да не оставяме слънцето да залязва, докато сме още гневни (4:26). Искам да завърша с думи от книгата на Кенет Сенди „Миротворец“: „Въпреки че помирението понякога може да стане с малки или почти никакви усилия, в повечето случаи ще трябва да помните поговорката: „Ако напредвате без усилие, значи се спускате надолу по хълма.“ Нека напредваме в това, да носим мира в себе си и найвече да създаваме мир около себе си!

веднъж насреща ни се появи бабата на моя съученик.

– А вие знаете ли какво прави вашето момиче на моя внук? Той всеки ден яде бой от нея. По цялото му тяло има синини. Как може такова нещо? Та вие сте вярващи! Разбира се, родителите ми не знаеха нищо за това. В този момент щях да потъна в земята от срам! Това беше повратна точка в моя живот. Оттогава момчетата спряха да се страхуват от мен, защото вече не ги закачах. Опитвам се да бъда миротворец в пълния смисъл на думата. Защото разбрах ценността на този дар. Наричам го дар, защото не всеки го притежава. Но можем да го получим от Този, Който го дарява. Ап. Павел пише в I Кор. 14:33: „Защото Бог не е Бог на безредието, а на мира.“ И тъй като самият Бог е Бог на мира, ако ние също сме миротворци, ще се наречем Божии синове. Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно.

Думите са на Дуайт Айзенхауър, 34-я президент на САЩ и главнокомандващ съюзническите войски по време на Втората световна война. Звучи абсурдно, нали? Може и да успееш да постигнеш мир чрез военни действия, но със сигурност ще е за много кратко време. Самата дума „мир“ вдъхва вяра и надежда, създава предпоставка за вътрешен покой. Да имаш мир, да носиш мир и най-накрая да твориш мир, т.е. да създаваш мир около себе си, е много важно за един християнин. Ето защо в Проповедта на планината Иисус Христос посвещава на мира едно от блаженствата: „Блажени миротворците, защото те ще

се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Миротворството е силно свидетелство за присъствието и делата на Бога в нашия живот. Когато прощаваме на тези, които по някакъв начин са ни засегнали, хората ще разберат, че сам Бог действа в нас. Израснала съм в християнско семейство. Всяка неделя заедно с родителите си ходех на църква. От малка бях възпитавана да живея в мир, най-вече със своите братя и сестра си (имам петима братя и една сестра). Когато тръгнах на училище, би трябвало най-вече от мен да се очаква да живея в мир и да се разбирам със съучениците си, щом идвам от такова многодетно семейство. Но

уви! Самата аз като че ли привличах към себе си неприятните ситуации и конфликти, особено когато станах тийнейджърка. По онова време седях на един чин с възможно най-кроткото момче в класа. Може би точно това ме дразнеше у него, че притежаваше качества, които на мен като християнка ми куцаха: кротък дух, уравновесеност. Или пък защото бях израснала с момчета (сестра ми е с 12 години по-голяма) и за мен беше напълно естествено да се бия с представителите на другия пол. Не знам, но това момче всеки ден ядеше бой. Не помня защо го правех, просто продължавах… Един хубав неделен ден крачех с гордо вдигната глава – отивахме с родителите ми на църква. Вървях и се държах като послушно, примерно християнче. И из-

Някъде из интернет прочетох нещо, което ми хареса: „Не е лесно да сме миротворци. За начало не е лошо да се научим поне да не наливаме масло в огъня. Може би с времето ще можем да потушаваме и по-големи пожари.“ Днес повече от всякога е трудно да носиш този мир в сърцето си, какво остава да го разпространяваш. Как да се научим да живеем в мир със своите родители, братя, сестри или съученици? Предлагам ви няколко основни правила. Правило 1: Да не отвръщаме на злото със зло. На думи е лесно, нали? Особено когато в нас бушуват емоции и се иска сила,

за да ги задържим в себе си, да не изригнат като вулкан и горещата лава да залее всичко наоколо. Забравете за поговорката: „Каквото повикало – такова се обадило.“ Бог ни е заповядал друго: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат.

5:39). Така ще избегнете конфликта и ще постигнете мира, за който Иисус говори. Ще ви разкажа една история от началото на ХІХ в. Срещнали се на полето земеделец и учител. Земеделецът се обърнал към учителя: – Господин учителю, с цялото ми уважение ще ви попитам какви са тези неща, на които вчера сте учили нашите деца: „Ударят ли те по едната буза, дай си и другата“? Как е възможно това? Учителят отговорил: – Нищо не мога да направя, така е написано в Библията. Изведнъж земеделецът зашлевил шамар на учителя както по едната, така и по другата буза. По това време по пътя ми-

навал един благородник със слугата си. Господарят казал на слугата: – Иди да видиш какво правят там онези двамата. И тъкмо когато слугата ги наближил, учителят, който също бил силен мъж, върнал двата шамара на земеделеца с думите: – Също е писано: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ – и към това изречение прибавил още няколко шамара. Върнал се слугата при господаря си и казал: – Ваша милост, нищо не се е случило. Просто взаимно си тълкуват Библията. Никога не отвръщайте на злото със зло. Ако се страхувате, че ще кажете

нещо излишно, може просто да преброите до 10. Правило 2: Да обичаме тези, които са ни наранили. Това може да са нашите родители, братя, сестри или съученици. Ап. Йоан пише: „И тази заповед имаме от Него: Който обича Бога, да обича и брат си“ (І Йоан 4:21). Иисус Христос ни заповядва да обичаме дори враговете си. Ако приемем, че ни липсва мир само с враговете, когато започнем да обичаме и тях, ще бъдем обградени от мир и покой. Защото да не забравяме, че да обичаш, значи да прощаваш. Правило 3: Да се научим да прощаваме и да молим за прошка. В Библията се казва, че ако ние не прощаваме на нашите братя, и на нас няма да ни бъде простено. Всички знаем колко е трудно да простиш истински и напълно. Ние прощаваме, но не забравяме. Обаче помислете върху думите от Господната молитва: „И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12). Също толкова важно е и да се научим да молим за прошка. Ап. Павел пише в Посланието към ефесяните да не оставяме слънцето да залязва, докато сме още гневни (4:26). Искам да завърша с думи от книгата на Кенет Сенди „Миротворец“: „Въпреки че помирението понякога може да стане с малки или почти никакви усилия, в повечето случаи ще трябва да помните поговорката: „Ако напредвате без усилие, значи се спускате надолу по хълма.“ Нека напредваме в това, да носим мира в себе си и найвече да създаваме мир около себе си!

1.Виден американски богослов и писател (1703-1758), автор на „Опитността, която си струва” (изд. „Нов човек”,1999 г.) 14.Брат на Мойсей, първосвещеник в Израил 18.Град държава, разположен в западната част на Рим, център на католицизма 19.Юдеин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей при битката на Израил с Амалик (Изх. 17 гл.) 20.Минало свършено време в старобългарския език 22.Руски художник, живописец (1831-1894) 23.Количеството уловена риба 24.Жена на Исав (Бит. 36 гл.) 27.Иглолистно дърво 28.Продълго-

1.Неискреност, лицемерие 2.Пръти, боядисани в бяло и червено, които служат за ориентири 3.Подутина на тялото 4.Височина, равнище 5.Псевдоним на ген. Столетов 6.Хълмът, на който Варак свиква войската си срещу Сисара (Съд. 4 гл.)

7.Гръцки израз, използван в Новия Завет, който има смисъл на проклятие, отлъчване 8.Състояние на засищане, задоволство 9.Дума, която се употребява както за жилището, така и за семейството, което живее в него 10.Силна буря 11.Блудница от Йерихон, която приема съгледвачите от Израил и в замяна получава защита, след като градът е завладян (Иис. Нав. 2 гл.) 12.Нота 13.Щастие (остар.) 14.Тре-

ват рид, бърдо 29.Железопътна машина 31.Арамейското название на мястото, където е съден Христос (Йоан 19:13) 33.Кръвоносни съдове 34.Голяма река в Европа, приток на Дунав 35.Сирийски цар, по времето на който ап. Павел бяга от Дамаск (ІІ Кор.11:32) 36.Месец от еврейския календар 37.Град в Южна Юдея, родно място на Юда Искариотски (Ам.

2:2) 39.Ученик при майстор занаятчия 42.Малоазийска богиня на плодородието

тият цар на независимото царство Юда, управлявал 41 години 15.Хубав кон 16.Нажежени светещи газове, отделяни при горене, символ на Божия съд 17.Храмов служител в периода след завръщането от Вавилонския плен (Ездр. 2:43-58) 21.Български м итрополит (1812-1875), който заедно с Неофит Бозвели ръководи църковно-националната борба през XIX в. 25.Първата жена 26.Вярваща от Йопия, известна с благодеянията си, която след смъртта си е възкресена от ап. Петър (Деян. 9 гл.) 28.Вътрешна обвивка

43.Ароматна съставка на тамяна, добивана от черупки на мекотели (Изх. 30:34) 45.Род многогодишна трева с жълт цвят (мн.ч.) 47.Долина между Галилейското езеро и залива Акаба (Иис. Нав. 18:18) 49.Тибетски вол 50.Град на североизток от Дамаск, съграден от Соломон (ІІ Лет.8:4) 52.Град в Южна Франция, административен център на провинция Гар 53.Град в Израил, даден на левитите (Иис. Нав. 21:23) 54.Пещерата, в която се крие Давид, когато е преследван от Саул (І Цар. 22:1) 55.Роб беглец, повярвал в затвора чрез ап. Павел (Филим. 1:10).

на окото, която възприема светлинните дразнения (мн. ч.) 30.Вид кучеглава маймуна 32.Главен град на Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 33.Мъжко жертвено животно в Израил 38.Забава, развлечение (мн. ч.) 40.Война, бран (остар.) 41.Инициалите на предишното название на Египет 43.Орган на зрението 44.Вторият син на Ной 46.Подправка за ястия 48.Кантон в Швейцария 49.Отрова 51.Единица мярка за електропроводимост.

1.Виден американски богослов и писател (1703-1758), автор на „Опитността, която си струва” (изд. „Нов човек”,1999 г.) 14.Брат на Мойсей, първосвещеник в Израил 18.Град държава, разположен в западната част на Рим, център на католицизма 19.Юдеин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей при битката на Израил с Амалик (Изх. 17 гл.) 20.Минало свършено време в старобългарския език 22.Руски художник, живописец (1831-1894) 23.Количеството уловена риба 24.Жена на Исав (Бит. 36 гл.) 27.Иглолистно дърво 28.Продълго-

1.Неискреност, лицемерие 2.Пръти, боядисани в бяло и червено, които служат за ориентири 3.Подутина на тялото 4.Височина, равнище 5.Псевдоним на ген. Столетов 6.Хълмът, на който Варак свиква войската си срещу Сисара (Съд. 4 гл.)

7.Гръцки израз, използван в Новия Завет, който има смисъл на проклятие, отлъчване 8.Състояние на засищане, задоволство 9.Дума, която се употребява както за жилището, така и за семейството, което живее в него 10.Силна буря 11.Блудница от Йерихон, която приема съгледвачите от Израил и в замяна получава защита, след като градът е завладян (Иис. Нав. 2 гл.) 12.Нота 13.Щастие (остар.) 14.Тре-

ват рид, бърдо 29.Железопътна машина 31.Арамейското название на мястото, където е съден Христос (Йоан 19:13) 33.Кръвоносни съдове 34.Голяма река в Европа, приток на Дунав 35.Сирийски цар, по времето на който ап. Павел бяга от Дамаск (ІІ Кор.11:32) 36.Месец от еврейския календар 37.Град в Южна Юдея, родно място на Юда Искариотски (Ам.

2:2) 39.Ученик при майстор занаятчия 42.Малоазийска богиня на плодородието

тият цар на независимото царство Юда, управлявал 41 години 15.Хубав кон 16.Нажежени светещи газове, отделяни при горене, символ на Божия съд 17.Храмов служител в периода след завръщането от Вавилонския плен (Ездр. 2:43-58) 21.Български м итрополит (1812-1875), който заедно с Неофит Бозвели ръководи църковно-националната борба през XIX в. 25.Първата жена 26.Вярваща от Йопия, известна с благодеянията си, която след смъртта си е възкресена от ап. Петър (Деян. 9 гл.) 28.Вътрешна обвивка

43.Ароматна съставка на тамяна, добивана от черупки на мекотели (Изх. 30:34) 45.Род многогодишна трева с жълт цвят (мн.ч.) 47.Долина между Галилейското езеро и залива Акаба (Иис. Нав. 18:18) 49.Тибетски вол 50.Град на североизток от Дамаск, съграден от Соломон (ІІ Лет.8:4) 52.Град в Южна Франция, административен център на провинция Гар 53.Град в Израил, даден на левитите (Иис. Нав. 21:23) 54.Пещерата, в която се крие Давид, когато е преследван от Саул (І Цар. 22:1) 55.Роб беглец, повярвал в затвора чрез ап. Павел (Филим. 1:10).

на окото, която възприема светлинните дразнения (мн. ч.) 30.Вид кучеглава маймуна 32.Главен град на Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 33.Мъжко жертвено животно в Израил 38.Забава, развлечение (мн. ч.) 40.Война, бран (остар.) 41.Инициалите на предишното название на Египет 43.Орган на зрението 44.Вторият син на Ной 46.Подправка за ястия 48.Кантон в Швейцария 49.Отрова 51.Единица мярка за електропроводимост.