Прозорец 1/2019

Не познавам човек, който по един или друг начин да не се е чувствал самотен. Габриел Гарсия Маркес

аз също не познавам такъв човек. При всеки е имало време (продължава да има или ще го има до края), в което да чувства пустотата в душата си, наречена самота. Ако е така, материалите от този брой засягат всеки – душите ни са толкова сложни органи, а проявите на самотност са така многообразни, че дори онези, които смятат темата за далечна, ще разпознаят образа си в редовете или между тях. Но защо да говорим за това – нали решенията на проблема „самота“ ни се предлагат на всеки ъгъл (екран, билборд и т.н.)? Няма ли обаче да се съгласим, че всички те – по-евтини или поскъпи (забавления, хобита, приятели, кариера, вещи...), по-бавно или по-бързо – потъват в зейналата в душата „празнота с размерите на Бога“.

Ще призная, че ми е трудно да пиша за чувството за самота, защото съм го забравил. Не, не защото сега имам в изобилие приятели, увлекателни занимания и още подобни заглушители на кънтящия екот в душата. Имам ги. Но и преди ги имах, а това помагаше само временно. Като алкохола – не решава проблемите, само ги кара да изглеждат по-розови и далечни. Поне до махмурлука на следващата сутрин. Но „следващата сутрин“ на човешкия живот е срещата със Създателя и ако Той не заеме, докато човекът е жив, законното Си място и не запълни тази празнота, последвалият „махмурлук“ ще бъде много тежък. И вечен.

Забравил съм чувството за самота, защото има принципно друг живот. Живеят го онези, които чрез послушание на Бога и Словото Му най-после са успокоили сърцата си. Според обещанието Му те имат изобилен живот на земята и блажен – във вечността. Открили смисъла на живота, тези хора не търсят средства да запълват душевната си пустота. У тях е Иисус Христос. Материалите в този брой ще ни провокират да излезем от шумотевицата и да не се страхуваме да останем насаме „в скришната си стаичка“. Защото уединението с Христос наистина е изход от самотата. Благодатно време с новия брой!

Г

оспод, нашият Творец обича градините. Най-важните събития в историята на човешкия духовен живот се случват в градини. И в това има дълбок смисъл. За духовния живот на човека градината е много важен символ. Понякога тя символизира цялото човечество или онези общности от него, от които Господ, Който е посял, очаква плодове (Лука 13:6; Ис. 5:1-7). Но много често градината е образ на блаженството на човека, на неговия рай и представя различни негови състояния. Точно в този смисъл има три градини, за които се говори в Библията и за които ще поразсъждаваме тук.

ПЪРВАТА ГРАДИНА – ЕДЕМСКАТА В Едем (Бит. 2:8) Господ създал градина рай, място на блаженство. Самото й название означавало „рай“. Това била най-прекрасната градина, съществувала някога на земята. Там имало такива дървета, хубави на вид и добри за ядене, каквито сега не се срещат в природата, например дървото на живота, дървото за познаване на доброто и злото... (Бит. 2:9). В Едемската градина имало чудни реки и извори, неописуемо красиви алеи. Но най-важното било, че там царели огромно щастие, истинска наслада и блаженство. Нямало и сянка от зло, тъга или мъка. Бог и човекът общували непосредствено. Самият Господ идвал в градината „по дневна хладина" (Бит. 3:8) и разговарял със сътворения от Него човек. По-голяма наслада или блаженство не са възможни за човека на земята. Когато двамата ученици по пътя за Емаус говорели с Иисус, се казва, че у всеки от тях „горяло сърцето му" (Лука 24:32). С какво ли щастие са горели сърцата на Адам и Ева, когато с тях говорел самият Бог?! Да, в Едемската градина царял раят в цялото си великолепие. Но точно там този рай бил изгубен. Преди всичко било изгубено близкото общуване между Бога и човека. Вместо него човекът бил обхванат от страх и жела-

ние да избяга от Бога. А Господ изпитал справедлив гняв. Изгубена била същността на рая. Вместо прекрасни, приятни и ароматни растения Адам и Ева се сблъскали с тръни, бодили и плевели. Чистотата и невинността на човека били изгубени и като резултат той почувствал срам и душевна горчивина. Изгубено било райското съвършенство на човешката душа. Безболезненото съществуване в здраве било заменено с чести болести, недъзи и различни епидемии. Било изгубено райското съвършенство на човешкото тяло. Изгубен бил мирът и конфликтите между хората започнали от момента, когато Адам прехвърлил вината за греха на Ева (Бит. 3:12). Изгубено било райското съвършенство на човешкото общество. Изгубен бил животът – в смисъл, че безсмъртният телом човек станал смъртен и живата човешка душа умряла от деня, когато се нарушило пълното общуване с Господ. Изгубени се оказали както безсмъртният телесен живот, така и духовният живот на човека.

Вследствие на това се появила смъртта, която започнала да царува сред хората. Първо Каин убил Авел, после избухнали войни между племената и народите, които покосили милиарди животи. Раят бил изгубен поради грехопадението на човека – той нарушил дадената му от Бога заповед, като използвал неправилно плода на едно от дърветата в градината. От тези дървета човекът получавал сила за живот, но от едно от тях получил смърт. Така в Едемската градина, където царувало най-голямото щастие – раят, се случило и най-голямото нещастие – загубата на рая. Точно както раят в градината бил място за всички видове добро и блаженство на земята, така изгубеният рай означавал съвкупност от всички злини и всякакви бедствия за човечеството.

ВТОРАТА ГРАДИНА – ГЕТСИМАНСКАТА В тази градина било взето решението да се върне изгубеният рай.

След това Иисус отива с тях на едно място, наричано Гетсимания, и казва на учениците: „Поседете тука, докато отида там да се помоля“.

37 И като взе със Себе Си Петър и двамата Зеведееви синове, започна да скърби и да тъгува.

38 Тогава Иисус им казва: „Душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с Мене“.

39 И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и казваше: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“.

Гетсиманската градина била място, където хората се спирали да си починат и пътниците си отдъхвали. Там Иисус прекарал с учениците Си част от нощта преди да бъде разпънат. Знаем как изглеждат такива градини: дървета с криви стволове, изпомачкана трева, утъпкани алеи... Това била бедна и невзрачна градина. Но в нея се случило велико събитие. Господ Иисус дошъл на земята, за да върне на хората изгубения рай. За тази цел Той трябвало да направи съгрешилия човек свят, както е бил в Едемския рай! Ето защо Христос принесъл Себе Си на Голгота като умилостивителна жертва за греховете на хората. Той е праведен, но е умрял за неправедните, за да може с Неговата кръв те да бъдат умити от греховете си и да станат ново творение чрез действието на Светия Дух. Всички новородени хора влизат в Божието царство, което по същността си е върнатият рай. Докато се моли в Гетсиманската градина, Иисус Христос преживява силна вътрешна борба. Тук е нужно едно уточнение. Като вечния Син на Всемогъщия Бог Христос не може да изпитва борба в самия Себе Си. Въпросът за идването на Божия Син на земята, за извършения от Него подвиг на изкуплението и връщането на изгубения рай бил решен за Христос още преди създаването на света. Оттогава Той знаел, че трябва да изкупи вярващите в Него не с тленно злато или сребро, а със Своята скъпоценна кръв (I Пет. 1:20). Но Иисус Христос бил не само Божи, а и Човешки Син, т.е. човек в пълния смисъл на думата, единствено без грях. Като Божи Син Той не може да изпитва жажда и глад, нито да плаче. Като Човешки Син обаче всичко това му било присъщо. Не като Божи, а като Човешки Син Иисус изпитал предсмъртни мъки. Ако не беше преживял ужаса на смъртта, не би бил Човешки Син. Затова напълно естествено душата Му скърбяла до смърт в очакване на голготските мъки. И у Него се водела тежка битка между съзнанието, че трябва да изпълни дълга Си, и мисълта за нетърпимите страдания, които

36

И идва при учениците, и ги намира да спят. И казва на Петър: „Толкова ли не можахте един час да стоите будни с Мене?

41 Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта - немощна“.

42 Пак, като се отдалечи повторно, се помоли с думите: „Отче Мой, 40

ако не може да Ме отмине тази чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля“.

43 А като дойде, намира ги пак да спят, понеже очите им бяха натегнали.

44 И като ги остави, се отдалечи пак и се помоли трети път, като каза същите думи.

45 След това идва при учениците Си и им казва: „Спете, прочее, и почивайте! Ето, наближи часът и Човешкият Син се предава в ръцете на грешници; 46 ставайте, да вървим! Ето, приближи се онзи, който Ме предава“.

тос, Който нямал грях: „Отче, вземи моята воля за грехове и ми дай воля за живот с Тебе! Дай ми воля да приема Твоята жертва за греховете ми и Твоето спасение“. Тогава ангелът ще дойде и ще го укрепи.

ТРЕТАТА ГРАДИНА – НА ЙОСИФ АРИМАТЕЙСКИ

трябвало да понесе. Това състояние е отразено в Неговата човешка молитва: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша!“. Затова от небето се явил ангел, който укрепвал Иисус като Човешки Син в тази жестока вътрешна борба (Лука 22:43). Напълно съответствал на Неговата човешка природа и фактът, че когато се молел, потта Му била като капки кръв, които падали на земята (Лука 22:44). Разбира се, ние няма да дръзнем да разделяме двете природи на Иисус Христос. У Него те били неразривно и неделимо свързани. Но можем да разберем Неговата вътрешна борба само от гледна точка на човешката Му природа. А тази борба била за спасението на човешкия род, за възвръщането на изгубения рай. Каква радост обхваща сърцето ни, когато четем за крайната победа в нея: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42). Много скоро след това решение дошъл Юда, предателят, с римските войници и Иисус бил отведен при Пилат, после на Голгота, където бил разпънат за изкуплението на всички човешки синове. Да, бедната Гетсиманска градина била началото на великия подвиг за връщането на изгубения рай! Гетсиманската градина е градина на борбата. Всеки човек се сблъсква с това – идва в градината, където е изправен пред голямо изкушение и преживява жестока вътрешна борба. Борбата на Христос завършила с победа. Ако човекът, дошъл в градината на борбата, иска да бъде победител, трябва да постъпи като Господ Иисус: да се моли до кървава пот. И тогава ще види в далечината очертанията на Едемската градина. Но Гетсиманската градина дава на вярващите и друг урок. Там човек може да не стигне до победа, да претърпи поражение и да избяга. Това се случва, когато, вместо да се бори, той се предаде на съня, както става с учениците на Христос. Докато водил Своята жестока вътрешна битка, Иисус три пъти се връщал при тях и неизменно ги намирал спящи, потънали в дълбок сън. Той три пъти ги будел и им казвал, че трябва да бодърстват, но те продължавали да спят. И резултатът бил много печален за тях. Без да забележат, те се поддали на изкушението, не му се противопоставили по никакъв начин. Не се пробудили от призива на Христос и се събудили едва когато дошла гибелта. Позорно избягали от градината на борбата, от бойното поле. Разбира се, образът на изгубения рай в това време бил далече от тях. И така, ако някой иска да получи спасение и да тръгне по пътя към връщането на изгубения рай, трябва да влезе с Иисус в градината на борбата, да чуе пробуждащия Му призив и да започне да се моли като Него, до кървава пот. А молитвата му не трябва да бъде по-различна от молитвата на Хрис-

Това била градината на възкресението. Тя принадлежала на Йосиф от Ариматея, таен ученик на Христос, и се намирала близо до мястото, където Господ бил разпънат. Била лична градина към къщата на богат собственик, затова не би могла да бъде голяма. Но несъмнено, както всички подобни градини, била красива и подредена. Най-интересното място в нея бил новият гроб, изсечен в скала, където никой още не бил погребван. В тази градина се случило възкресението на Христос. А то е разгром на смъртта, победа над нея. Когато човекът съгрешил, в света се появила смъртта, телесна и духовна. Благодарение на Христовото възкресение била постигната победа над смъртта на душата, причинена от греха. Господ Иисус възкръснал, а във Него и чрез Него възкръснали мъртвите души (Еф. 2:1-5) и започнали нов живот, за Бога. Ето защо възкресението на Христос отстранява най-страшната последица от греха – смъртта в двете й разновидности, физическа и духовна. Чрез победата над смъртта била разрушена основната преграда, която ни отделя от рая. От момента на Христовото възкресение започнало общуването между небето и земята и ангелите се възкачвали на небето и слизали на земята. Така на хората бил възвърнат рай, по-добър от Едемската градина – небесен рай, чиято красота и блаженство превъзхожда всяко човешко въображение. Освен това възкресението на Христос установило рай на земята – в сърцата на вярващите в Него, сред Неговите ученици.

Градината на Йосиф от Ариматея е градина на възкресението или на възвърнатия рай. В момента, когато Христос възкръснал в градината на Йосиф, изкусителят, съблазнил Ева в Едемската градина, бил поразен, обезсилен и вече не можел да съблазни никого. С други думи, в тази градина се възвърнало положението

греха си. Възкресението му донесло прошка и помирение с Христос (Марк 16:7). Когато Петър чул опрощаващите думи, се почувствал като в рая. В тази градина огромният камък на греха бил отместен от сърцето на човечеството (Марк 16:3-4). В градината на възкресението боязливите сърца на Йосиф от Ариматея и Никодим станали мъжествени, дори смели (Йоан 19:38-39). В Едем раят бил изгубен чрез жената и вестта за това се разнесла по цялата градина на блаженството. В градината на Йосиф отново чрез жена се разнесла първата вест за възкресението на Господ и за връщането на изгубения рай (Йоан 20:18). В градината на възкресението хората имали благословена среща с Христос и там било възстановено удивителното общуване с Него – общуване, каквото някога имало в Едемската градина между човека и Бога и което изразявало същността на рая (Бит. 2:8). В тази градина всички ученици на Христос решили веднъж и завинаги да живеят единствено за умрелия и възкръсналия за тях Господ (II Кор. 5:15), т.е. възстановило се онова състояние на живота, в което бил човекът в Едемската градина преди своето грехопадение (Бит. 2 гл.).

ТРИТЕ ГРАДИНИ ЗА ВСЕКИ ЧОВЕК

от Едемската градина преди грехопадението. Изкусителят нямал място там, защото градината била пазена от небесните ангели. В тази градина съмнението и неверието, измъчвали жестоко сърцата на Христовите ученици, били заменени с искрена вяра в Него и в силата на възкресението Му (Йоан 20:8, 28). В градината на Йосиф дълбоката скръб и сълзите се превърнали в огромна радост и тържество (Йоан 20:11-18). Удивителни били сълзите на Петър, отрекъл се от своя Учител и Спасител и оплакващ

Трите градини, които описахме, съществуват по различно време. Но между тях има дълбока връзка. Някой може да сметне, че те са далече, далече от нас. Достатъчно е обаче да помисли малко, за да види, че духовното значение на събитията, случили се сред дърветата на тези градини, има пряко отношение към нашия духовен живот. Всеки човек преминава през тези три градини в живота си. Едемската градина, цъфтящият рай, е нашето детство. Но с времето идва моментът, когато сърцето се поддава на първото осъзнато изкушение, извършва грях и изпада в състоянието на изгубения рай: униние, скръб и гибел. След това човек влиза в Гетсиманската градина, градината на борбата. Тук той може да преживее две състояния: 1) на духовна борба между Божията и неговата собствена воля, при което се покорява и така за него започва пътят към възвръщането на изгубения рай; 2) на духовен сън, когато не чува гласа на Господ, Който го призовава да се пробуди. Този сън неизменно води до огромно бедствие и може да продължи дори до момента, когато слугите на мрака дойдат да отведат човека в бездната на ада. Но онзи, който се е борил и е победил в Гетсиманската градина, като е покорил своята воля на съвършената воля на Твореца, достига до градината на възкресението. Там камъкът се отмества от сърцето му, престъпленията и беззаконията му са простени, възстановява се чудното му общуване с Господ и сърцето му се изпълва с пресветла радост и блаженство. Това е възвръщането на изгубения рай. Щастливи и блажени сте вие, които сте минали през тези три градини: Едемската – на изгубения рай, Гетсиманската – на вътрешната борба и накрая градината на Йосиф от Ариматея – на възкресението или на възвърнатия рай.

ЗАЩО НИ ПЛАШИ САМОТАТА? На много въпроси в живота не може да се отговори с твърдо „да“ или „не“. За болката например мислим, че отговорът на въпроса дали тя e нещо добро, е твърдо „не“. Но ако погледнем през призмата не на емоциите, а на разума, болката се оказва много добро нещо. Всеки ще се съгласи – болката е белег, че има проблем, и е нещо добро, защото ни мотивира да търсим решение. Така е и със самотата. Добро нещо ли е самотата? Разбира се, че не – би отговорил почти всеки. Но следват и други въпроси. Възможно ли е самотата да бъде полезна? Може ли резултатът от нея да бъде добър? За да отговорим на тези въпроси, ще се опитаме да стигнем до нейните корени и източници. Самотата е като болката. Неприятно чувство, от което бързаме да избягаме. Но тя, както болката, може

да посочва проблем, който трябва да намери решение. Ние сме склонни да търсим лекота и комфорт за душата си. И последният ни враг по този път е съвестта, която не ни оставя на мира. За хората, които имат от какво да бягат, самотата е опасно нещо, защото тогава оставаме насаме със съвестта си. Затова предпочитаме да се суетим... Само и само да не останем насаме. Има обаче хора, които се отнасят към самотата по друг начин. Те я поглеждат в лицето и намират у себе си сили – често през сълзи – да започнат да отговарят на въпросите, които тя повдига. Това са зрели и силни личности, осъзнали, че проблемът със самотата се решава чрез уединение. И то уединение не със себе си, а с Онзи, Който има отговор на въпросите ни, Който единствен познава и може да изцели човешкото сърце.

Самотата всъщност изявява проблемите в живота ни. Тя разкрива пукнатините на сърцето ни: нашите слабости и онова, което не ни достига. В този смисъл самотата ни е нужна. Жоел Макклур1 смята, че в сърцето на всеки човек има необхватна празнота, която се опитваме да запълним с шума, хората наоколо, заетостта, притежанията си и т.н. Според него самотата е сред основните заболявания в обществото ни. Ние сме пристрастени към шума. Нуждаем се от него. Защото тишината е зловеща, плашеща! Тя ни лишава от разсеяността на живота, която служи за обезболяване на усещането, че дните ни са празни и имаме много нерешени проблеми. Шумът ни позволява

да живеем по ръба на отричането на тази истина. Той ни държи съсредоточени върху всичко друго, независимо какво е то. Реакцията на човека към вътрешната самота показва същността му като личност. Често самотата е проекция на по-дълбок вътрешен проблем и нейната сила се определя от сериозността на проблема, към който сочи. Колкото повече и по-големи пукнатини има в сърцето ни, толкова по-отчетлив е гласът на самотата. Колкото по-незрял е човекът, толкова по-бързо бяга и се засуетява, когато усети призивите на съвестта си. Не ме разбирайте погрешно – не пропагандирам самотата като някакъв идеал или нещо, което трябва да търсим изкуствено. Но съм убедена, че когато тя дойде и с нея настъпи дискомфортът, трябва да намерим у себе си сили да спрем и да се изправим пред въпросите, които ни мъчат, да ги осмислим честно и да започнем да ги разрешаваме.

Защо ни е страх да останем насаме със себе си? Защото ще трябва да се вгледаме в проблемите си и да осъзнаем, че от нас се изисква да се откажем от нещо, което много обичаме, или да излезем от зоната на комфорта, или да проявим решителност и да тръгнем срещу страховете си. Все трудни неща! Затова повечето хора мислят, че е полесно да избягаш. Но какъв е смисълът да бягаме? Някой ден все ще трябва да останем насаме и да погледнем съвестта в лицето. Ако не тук, на земята, то във вечността. Човекът, който има мир и ред в сърцето си, не се плаши от самотата. Всъщност самата самота не е толкова страшна. Страшно е това, което тя

носи, а тя не идва с едни и същи дарове при всеки. На практика животът на човека, преди да усети самотата, определя дара, с който тя идва при него, ако дойде. И когато дойде, липсата на ред в сърцето ни веднага ще започне да крещи. Както и липсата на мир – по отношение на това, което сме, на стореното и непоправеното от нас. Всяка сълза, която сме причинили, всяка капка кръв, за която носим отговорност, и всяко друго извършено от нас зло започва да крещи за отговор, за раз-

решение, за отплата... А за да намерим решение, трябва да обикнем Онзи, Който единствен може да ни донесе този мир, и да извикаме към Него. САМОТАТА МОЖЕ ДА НИ ДОБЛИЖИ ДО ГОСПОД Когато човек усети самотата, погледне в сърцето си и се замисли откъде идва тя и защо, ако бъде честен към себе си, ще трябва да отиде при Този, Който има отговори. А всяко сърце, когато е честно към себе си, знае кой има отговори на всичките му въпроси. Робърт Уейс2 говори за разновидност на самотата, предизвикана от загубата на значима връзка поради смърт или развод. Единственият начин, по който тази самота може да

бъде облекчена, е като се намери друга, ако не по-важна, то поне също толкова важна по същността си връзка, за да се запълни празнотата, а не просто като се полагат усилия човекът да стане по-активен социално, на повърхностно ниво, не и дълбоко личностно. Добрата новина тук е, че съществува Един, Който е готов да отвърне на всеки, пожелал да общува с Него. Той е единственият, способен да намери решение на проблема с нашата самота. Една от най впечатляващите истории, които съм чувала през живота си, се случва в Англия през XVIII или XIX век. Става въпрос за диалог между двама души, който е траел три или четири минути и изцяло е преобърнал живота на единия от тях. Вдовица в траур пътувала във влака на връщане от работа. За своя изненада там тя разпознала известен християнски проповедник и служител. Побързала да го заговори и да сподели с него наболелия въпрос на сърцето си: – Господине – започнала жената, – позволете ми да ви помоля за съвет. Аз съм християнка и преди години мъжът ми почина. Остана ми една дъщеря, която отгледах. Тя беше всичко за мене. Когато се прибирах от работа, отваряше вратата и казваше: „Мамо, ти се върна! Ела да вечеряме, аз те чаках!“. А вечер, когато си лягахме, я прегръщах и повтарях: „Дъще, колко се радвам, че те имам!“. Дъщеря ми почина преди няколко години и аз не намирам сили да преодолея това.

Има една близост, която е първостепенна в живота на всеки

Проповедникът трябвало да слиза след няколко минути и след кратка пауза отговорил: – Сега, когато се приберете вкъщи, кажете: „Христе Иисусе, толкова се радвам, че Ти ме чакаш!“. И когато си лягате вечер, също Му кажете: „Христе Иисусе, толкова се радвам, че Те имам!“. След няколко месеца същият проповедник срещнал отново жената във влака, но не я познал, наложило се тя да му припомни коя е. Била напълно променена, върху лицето й нямало и следа от болката, нещо повече – то сияело повече от лицето на всяка друга жена във влака, която щяла да се прибере у дома, да приготви вечеря на семейството си и да седнат заедно на трапезата. Като наскоро завършил семеен терапевт мога със сигурност да кажа, че промяната, която е настъпила у жената, не е възможно да бъде постигната чрез каквато и да било терапия, нито чрез някакво психотропно хапче. И десетилетна терапия не би могла да донесе дори малка частица от това, което Иисус Христос е дал на тази душа. Единствено Той е способен да подари такова освобождение и такава победа. Единствено Той! Но дори и да има терапия, която донякъде да повлияе

човек – с неговия Творец. Когато тя е налице, Господ се грижи за всички други нужди на човека.

на такъв човек (забележете – не да възстанови, а да повлияе), тя ще въздейства дотолкова, доколкото сама отразява истината. А пълната истина е Иисус Христос. Този принцип за възстановяване на човешката душа – чрез Господ Иисус – не е нов, описан е в Божието слово, в Псалмите на Давид, където той казва: „Бог въвежда в дом самотните, освобождава от окови затворниците, а непокорните остават в знойна пустиня“ (Пс. 67:7). И също: „Той настанява неплодната вкъщи като майка, радваща се на деца!“ (113:9). Чрез уединението Бог завежда самотника в дом. Такива хора хвалят Бога! Но ако чувстваме, че сме оставени от Бога в пустинята, нека се запитаме дали не сме от непокорните. Някои може би биха се усъмнили в истинността на първия стих, който цитирахме, и биха отвърнали: „Аз нямам проблеми със себе си, нито бягам от това, което е в сърцето ми, нито се измъчвам от делата си, но се чувствам самотен, защото ми липсва близък човек в живота“. В тези Псалми на Давид обаче четем,

че Бог се грижи и за хора с такива нужди, стига да не са от непокорните. Ако самотният човек реши проблема си с Бога, Бог от Своя страна ще отговори на всички други негови въпроси и нужди. Според Питър Сюдфелд3 усещането за самота се появява, когато има неконтролируемо несъответствие между желаното и реалното ниво за близост и социално взаимодействие, когато желаното ниво надвишава реалното. Точно с това е свързано болезненото чувство за неудовлетвореност у самотника. Проблемът при самотата е не толкова в липсата на връзки с хората, колкото в липсата на близост. Човекът може да се намира сред много хора, да поддържа връзки с още повече, но да се чувства самотен, защото няма близост с тях. Ние се нуждаем не от контакти, а от близостта, която те дават. Има обаче една близост, която е първостепенна в живота на всеки човек – близостта с неговия Творец. Когато тя е налице, Господ се грижи за всички други нужди на човека. Бог му подарява приятели, хора, които да го разбират, да му служат и на които той също да служи. Но парадоксално, понякога точно присъствието на хората в живота ни се оказва пречка, за да потърсим най-важното. Удовлетворяването на нашите второстепенни нужди като че ли ни подлъгва да мислим, че всичко е наред. Ако обичаме Господ обаче, Той е милостив да премахне лъжата от живота ни, за да осъзнаем истинската си нужда от Него. Голяма благост е проявил Господ към тези, към които е протегнал святата Си ръка и временно е прекъснал всякакви такива контакти в живота им. О, как са викали тогава те към Него и как са Го търсили! Как са оставали отново насаме с Него, как са се хранели със Словото Му, а после как са се радвали и на второстепенните неща, с които Той ги е благославял. Можем да предположим, че още поблажени са хората, прекарали месеци или години наред в пълна изолация по затворите! От душевна гледна точка

мнозина ще се съгласят, че общуването между хората е като хляб за душата, ние не можем без него. Но вярвам, че и за този аспект на съществуването ни са валидни думите на Иисус Христос: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божията уста!“ (Мат. 4:4). Стотици примери имаме за хора, които са били в пълна изолация години наред и са излезли обогатени, защото са се хранили с Небесния хляб. Отново искам да подчертая, че не пропагандирам търсенето на подобни изживявания, но когато това се случи в живота на вярващ човек, той може и трябва да го понесе (както когато земният хляб е оскъден или просто го няма) като победител. Ние имаме всичко необходимо, за да преминем през подобни периоди, като се храним с Небесната манна. Един такъв верен християнин дори е нарекъл това време от живота си „меден месец с Иисус“4 ! А Кори Тен Бум добавя, че понякога си спомня с умиление за годините, прекарани в концентрационните лагери, защото никога повече не е усещала Господ така близо5. САМОТАТА ВИНАГИ Е СЛЕДСТВИЕ НА ПРОБЛЕМА Истинската самота не се определя от това, дали сме успели да изградим добри взаимоотношения с някого. Проблемите в отношенията са само последица, те не са причина за самотата. Елена Сикирич6 обяснява това така – когато искаме да познаем истинските обич, приятелство, щастие, първо трябва да разрешим по-дълбоките въпроси, свързани с потребностите на душата ни. Тези потребности обаче не се определят от другите хора, от това, как те се отнасят към нас, а от начина, по който ние се отнасяме към живота, към другите, към заобикалящия ни свят. Те се определят от това, което излиза от Макклур, Ж. Тишина и уединение. – В: www.bhbc. bg/tishina-i-uedinenie/ 2 Weiss, R. Loneliness: The Experience of Emotional and Social Isolation. Cambridge, Massachusetts, MIT Press, 1975.

3 Suedfeld, P. Loneliness Definitions. – In: www. webofloneliness.com/definitions.htm 1

сърцето ни. Следователно ние пораждаме самотата си. Тя е обусловена не от външни фактори, а от наши лични, дълбоки, неразрешени проблеми. Очевидно самотата не е външно явление, тя е вътрешна, наша, обусловена е от наши нужди. Затова решаването на проблема с нея не трябва да се търси на външно ниво (например като си намеря повече приятели), а на вътрешно – какво да направя, за да бъда добре в условията, в които съм сега, и смирено да чакам Бог да удовлетвори нуждите ми, ако Той сметне, че това е добро за мене! КОРЕНЪТ НА ДЪРВОТО Ако имаме предвид едно от определенията за самотата като състояние, в което дълбоките човешки нужди остават незадоволени, можем да кажем, че след като е било отделено от Създателя си, творението е обречено на самота. И

с болката ще изгубим и всяка надежда за добър и щастлив живот. Тогава съществуването ни би могло да се оприличи на игра на карти, при която победата зависи от една-единствена комбинация, други варианти просто няма. Сикирич ни предизвиква да размислим дали нашето щастие наистина се изчерпва с това, което ни заобикаля и е извън нас. А има ли нещо у самите нас (придобито в резултат на изградените ни отношения с нашия вечен Творец, защото извън Него човекът намира у себе си единствено разочарование и смърт), което ще ни помогне да не полагаме основите на живота си върху временните неща? Или наистина сме дотолкова зависими от всичко, което ни допълва като личности и ни удовлетворява, че не бихме могли да продължим щастливото си съществуване, ако изгубим онова, на което толкова държим8?

Тъй като самотата е състояние, в което дълбоките човешки нужди остават незадоволени, явно, след като сме били отделени от Създателя си, ние сме обречени на самота. Именно Той обаче е готов да ни посрещне и да ни избави от дъното, в което сме се озовали!

в деня, когато човекът е съгрешил, тази дълбока човешка нужда е спряла да бъде удовлетворявана. Адам и Ева са създадени с копнеж да принадлежат на Бога, но в резултат на греха този копнеж вече е останал без отговор. „Адам е станал субект в царството на сатана и е навлязъл в сферата на смъртта, тъмнината и хаоса. Вината и проклятието на греха са тежали върху раменете му“ – пише Е. Сикирич7. Тази авторка изследва и друга предпоставка, която изявява корена на самотата. Според нея ние често смятаме, че имаме необходимото за един щастлив живот – семейство, приятели... И ако изгубим всичко това, наред Wurmbrand, R.With God in Solitary Confinement.

Living Sacrifice Book Co, 1979.

5 Ten Boom, C. God's Love. – In: https://bit.ly/2DjqGWY 6 Сикирич, Е. Страх одиночества. – В: www. newacropol.ru/love/alone/ 7 Пак там.

8 Пак там.

4

Всъщност не се ли случва често така, че преместваме центъра на тежестта върху нещо, което е извън нас? И то става толкова важно за нас, че неговата липса или загуба ни съсипва като личности. Изместването на центъра на тежестта върху земните неща, а не върху отношенията ни с нашия Създател (Който има отговори за всяка наша нужда) е гаранция за провал. От тук идват и самотата, и депресията. Те са резултат на неправилно решение, взето от самите нас. Но добрата новина е, че има решение за този проблем. Има Някой, Който е готов да ни посрещне и да ни избави и от това дъно, в което сме се озовали!

а самотата разбрах, когато през зимата на 1943 г. немците ме вкараха в единична, абсолютно тъмна и студена килия. Подозираха ме, че съм във връзка със съветските партизани. Забравен от всички, никому ненужен, престоях в килията 10 дни и 10 нощи. Сториха ми се като 10 години. Много хора знаят какво е самота от своя личен опит, но пълна, абсолютна самота е изпитал само Господ Иисус Христос, когато Го разпъват на кръста. Тягостното чувство на самота, душевните и физическите болки са Го накарали да извика силно: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). На кръста, когато греховете на целия свят Го угнетяват със страшна тежест, Христос е самотен в пълния смисъл на думата. Небесният Отец в онази минута е отвърнал лицето Си от Него. Раздяла с хората, самота в затвора – това е много мъчително състояние, но душевната самота е още по-мъчителна. Можеш да живееш на свобода, да ти е осигурено всичко и пак да се чувстваш изоставен, сам. Някой беше казал: „Градът е място, където хората се тълпят заедно, а живеят поотделно, самотно“. Градът не обединява, а разединява сърцата. Най-тежкото наказание в затвора е единичната килия. Известни са немалко случаи, когато хора, лежали дълго в единична килия, са загубвали ума си. В основата на всички общества, клубове, корпорации, дружества е неудържимото влечение на човешката душа към общуване с другите. Народната пословица казва: „Една главня и в печката не гори, а две и в полето не угасват“. Но общуването с хората невинаги оказва положително въздействие върху нас. Причината е, че има различни начини на общуване. „Лоши беседи развалят добрите нрави“ – се казва в Библията (I Кор. 15:33). Човек е създаден от Бога да общува с другите на честна основа, а това е възможно само когато той и те имат близки взаимотношения с Бога. Нуждаем се от общуването помежду си като хляб, като вода, но често приятелите се разбягват в различни посоки поради такива дреболии, че дори самият сатана може да се присмее на човешката неразумност. Бог казва: „Не е добре за човека да бъде сам“ (Бит.

2:18). И му дава помощничка – жената. Но това не е напълно достатъчно. В Своя предвечен план Бог е замислил

да общува лично с човека. И само тези взаимоотношения могат да изключат самотата. Грехът обаче разрушава общуването на човека не само с Бога, а и с другите хора. Каин, който убива брат си, след това се оказва самотен. Той страда от тази самота и възкликва: „Наказанието ми е по-голямо, отколкото може да се понесе“ (Бит. 4:13). В наше време мнозина се оплакват от самота. Как да победим това чувство? Владимир Марцинковски казва така: „С Христос и в затвора е свобода, а без Него и на свобода е като в затвор“. Ако нашето упование е Христос и животът ни е скрит в Него, тогава усещането ни за осиротялост ще бъде погребано веднъж завинаги. Молитвеното общуване с Бога слага край на самотата. Ако никой не ви посещава, посетете сами онези, които са самотни, и вашата самота ще изчезне. Двама самотни, когато се срещнат, няма да се чувстват самотни, ако намерят общ език. Общият език е свързан с общи интереси, а общите интереси идват от единството в упованието, във вярата.

Но в самотата има и положителна страна. Чувството за самота съдейства за покаянието. Когато Петър оставя Христос и се отрича от Него, той „излиза навън“, откъсва се от тълпата. В онази нощ на света няма по-самотен човек от Петър с греха на неговото отричане. И когато Христос го поглежда, разкаялият се Петър заплаква горчиво.

Има два вида самота: самота на пространството и самота на духа. Рибарят, откъснат от земята и хората, излязъл в открито море, изпитва самотата на пространството. Но тя е относителна. В безбрежния океан може да се чувстваш близо до скъпите на душата ти хора. Петър след своето отричане преживява самотата на духа. Това е много тежко и в същото време – благотворно. Коравият, смел рибар плаче като дете. Тези сълзи на покаяние вижда Христос и в това е спасението на Петър. В това е спасението на всеки, който отваря сърцето си за Христос. Бог иска да говори с човека насаме, затова не трябва да се страхуваме от самотата. Нашата душа се усъвършенства само когато оставаме насаме с Бога. И това вече не е самота. Когато съгрешава, Петър няма нужда да „излиза навън“. Но после той изпитва потребност да се уедини, да размисли над постъпката си. Това го довежда до разкаяние, а накрая и до прошка от неговия Господ. Много хора отлагат срещата си с Иисус Христос за времето, когато ще остареят. Това е фатална грешка, защото тогава човешкото съзнание и чувството за греховност се притъпяват, а следователно и възможността за помирение с Бога намалява. От сърце съветвам всички да не се отегчават от самотата, а да я споделят с Христос. Нима Той не е казал: „Който идва при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Йоан 6:37)? А на Христос може и трябва да се вярва.

ствата си, а и сълзите вече почти свършиха. Забелязвам, че изразът на очите ми не се променя – те остават безразлични, независимо дали се безпокоя, или се радвам. На един празник в църквата се събраха всички млади семейства. Едва изчаках края на богослужението, не останах за почерпката после. Наоколо имаше само щастливи лица, а в моята душа всичко кипеше. Не помня как стигнах до къщи. Не, тогава не плачех, аз виех. Така зле никога не бях се чувствала: никому ненужна, навсякъде излишна. Те споделяха радостни новини, очите им сияеха, а аз нямах какво да кажа, дори не можех да поддържам разговора. Апатия към живота – това е моето постоянно състояние през последните пет-шест години. Със страх

Н

ашата църква е малка. Преди имаше няколко млади сестри, които вече са семейни и отглеждат децата си. Останах само аз. Не съм от този край – съучениците ми и приятелките ми са далече, а нови през тези години така и не успях да намеря. Жените в работата ми постоянно казват: „Време е да се омъжиш, иначе ще останеш за децата само „леля“, а майка никога няма да бъдеш“. Мислите ли, че тези думи не режат слуха и не пронизват душата? При това често, когато се обсъжда някакъв въпрос, се налага да чуваш: „На тебе какво ти е? Нито детенце, нито котенце имаш…“. Не е възможно да споделяш проблемите си с тях. Те смятат, че аз нямам проблеми, нали живея сама! Затова имаме различни интереси и приятелство помежду ни не се получава. Отношенията ни, разбира се, са доброжелателни, но само на работа.

Изгубих връзка и с моите връстнички, които навремето бяха неомъжени като мене. Те също вече имат свои грижи и съм излишна сред тях. Понякога си мисля, че ако бях инвалид, затворник или монахиня, щяха да са разбираеми и моята самота, и изолираният ми живот. Но аз съм един обикновен човек, при това вече не съм на двадесет, а отгоре на всичко и не съм красива. Общо взето, май нямам основание да се надявам, че ще се омъжа. Но е много тежко да живееш, когато няма човек до тебе, когато си съвсем сама – без семейство и приятели. На работа сама, в църквата сама, вкъщи сама. Има дни, дори седмици (ако съм в отпуска), когато няма с кого да разменя дума. Тогава започвам да си говоря сама. Така обикнах телевизията – там поне виждам живи хора. Често плача. Плаче повече душата ми, отколкото очите. Те са като мъртви – научих се да крия чув-

се питам какво ще правя, ако Господ продължи дните ми и до старостта си остана все така сама и никому ненужна. Понякога си мисля – не може ли да стана наркоманка или развратна, тогава поне ще има и други като мене, а и моята отхвърленост ще бъде оправдана. Ясно разбирам, щом Господ не допуска да имам семейство, значи така трябва, така ще бъде по-добре за мене и не бива да се опитвам да го придобия със собствени сили, защото всичките ми усилия ще останат напразни. Господ не е за подиграване. Когато дойдох при Бога, летях като на криле към църквата, с нетърпение очаквах богослуженията, общуването с братята и сестрите. А сега се чувствам непълноценна, никому ненужна. Не съм предполагала, че след като веднъж съм придобила мир с Бога, години по-късно ще

страдам така. Усещам, че скоро мога да отпадна от църквата, а не желая това. Искам да чуя думите на някоя обикновена сестра, в зряла или напреднала възраст, от малка църква, която никога не е била омъжена и няма приятелки нито в света, нито в църквата, както съм аз. Господ дава утеха, това го знам. С тази утеха все още живея. Ако можех да върна времето назад, пак щях да живея като християнка и да търся Бога, нищо не бих променила. Само не знам защо у мене има толкова горчивина.

P. S. Нима Бог ми е дарил живот в дългогодишна депресия и това ли е най-доброто за мене? Аз вече не искам нищо, просто изживявам дните си.

СКЪПА СЕСТРА Н. Н., Господ Иисус Христос много Ви обича въпреки онези временни трудности, с които се сблъсквате. Искрено се надявам, скъпа сестра, че ще намерите в думите ми поне някакъв отговор на въпросите, които Ви измъчват. Далече съм от мисълта да наставлявам и поучавам, но да насърчавам, признавам си, ми харесва. Аз съм най-обикновена християнка, необвързана със семейство досега. Смятам, че към Господ се обърнах късно. Завърших държавен университет. Седемнадесет години преподавах в средно училище. Много обичам и мисля, че разбирам децата от всички възрасти. Тази година се навършват десет години от основаването на нашата прекрас-

на църква „Надежда“. За моя огромна радост още от първите дни на нейното съществуване преподавам на децата в неделното училище там. Вече повече от година работя в християнското радио МСС, което прогласява Господ в пределите на няколко кавказки републики. Но основната ми, най-интересна работа е библейският кореспондентски курс „Да бъдеш християнин“, който Господ ми подари. Този курс е частица щастие за мене. Понякога в редакцията получаваме писма, пълни с отчаяние и тревога, понякога въпросите са доста далече от темата, но засягат лично някого. Тогава молиш Господ за мъдрост, да ти покаже как най-добре да отговориш на брата или сестрата. Мнозина невярващи се обръщат към нас със своите проблеми. Веднъж ми мина една дръзка мисъл: „Защо аз, която имам такъв арсенал от положителни качества, досега съм сама?“. Но успях да си отговоря с усмивка: „Не се е родил още онзи, който е достоен за мене. Не се е новородил!“. Не се страхувам от утрешния ден. Господ ще се погрижи за мене, сигурна съм. Разбрах едно: откакто Господ ми подари това нужно и любимо за мене дело, нямам време да си задавам въпроса: „За какво живея?“. Много съм благодарна на Бога, че живея именно така – мислите ми са насочени повече към това, как мъдро да подкрепя, да насоча, да помогна. Приятелите ми от света винаги се радват да ме видят, да ме поканят, да ме почерпят, и то искрено, от сърце. Но се срещаме рядко. Когато ходя при тях, всеки път нося някаква нова духовна литература, която те приемат с радост. Ако човек няма приятели, проблемът е у самия него – в това, как той се отнася към заобикалящия го свят. Помните ли, в Притчи 18:25 се казва: „Който желае да има приятели, трябва и сам да бъде дружелюбен; има приятел, по-привързан и от брат“. Разбира се, и при мене има трудни минути, дори дни. Всички сме хора, понякога имаме проблеми със здравето или с настроението, но това е временно. След бурите и несгодите в душата настъпва тихо слънчево време. Ако си с Бога, няма как да бъде иначе. Гледам братята и сестрите в църквата ни и се радвам, че Бог ми е подарил това семейство. Всички те имат свои грижи, понякога трудности, но когато ми е нужна помощ, откликват до един. Какво представлява „красотата“, за която споменавате? „Красиво ти изглежда всичко, на което гледаш с любов“. Изобщо не се съмнявам, че в очите на другите Вие сте красива. Не трябва да се отнасяте към себе си така предубедено.

>> Продължава на с. 33

акво е човешкият живот под слънцето? Как съм създаден, защо съм тук, какво ще правя през целия си земен живот и къде ще отида накрая, след като свършат отредените ми години? Дали всичко се изчерпва с това – раждаме се, преминаваме през детството, влизаме в пубертета, евентуално завършваме висше образование, тръгваме на работа, създаваме семейство и накрая просто си отиваме, без да помним нищо от всичко, което сме постигнали?

Това бяха въпросите, които ме глождеха години наред. Роден съм през 1995 г. в София и израснах в много добро семейство, със статус над средната класа. Живeeх в изобилие – моите родители са дали много, за да бъдем със сестра ми винаги добре. Често пътувахме до различни страни и успях да видя немалка част от света. Завърших училище и когато започнах висшето си образование, вече бях пристрастен комарджия. Започнах да посещавам казината още на 16 г. с фалшива лична карта, защото това, което имах, все не ми стигаше – бях алчен за повече и повече. Проиграх доста пари, натрупах заеми, залагах вещи в заложните къщи. След известно време тръгнах на работа и лекаполека спрях с хазарта. Започнах да чета книги за личностно развитие от мотиватори, които учат как да живеем добре, в хармония и мир със себе си и как да се чувстваме удовлетворени и щастливи. Аз не откривах мир в тези книги, затова се обърнах към учението на Буда. Занимавах се с йога и медитация, излизах с будисти. Обаче, уви, и там не намерих онова, което търсех.

През цялото време бях самотен. Имах всичко, от което се нуждае един младеж на моята възраст – тренирах редовно, ходех по дискотеки да „се забавлявам“, бях в „най-добрите си години“. Изкарвах си прехраната с труд, имах дом и добро семейство. Какъв оксиморон – имах всичко, но нямах нищо, защото отвътре бях празен. Започнах да търся решение на проблема със самотата във връзки с момичета. Смятах, че имам нужда от момиче до себе си, за да запълни дупката у мене. Опитах с няколко кратковременни връзки, но нищо не се промени. Разбрах, че трябва да търся по-дълбоко решение. По това време мой близък приятел, с когото си приличахме поради общите ни интереси и търсенето на смисъла, се обърна към Христос и сподели с мене благата вест. Каза, че е открил

истината, намерил е мира, който преди не е имал, и сега е нов човек. Сподели, че от всички книги, които е чел, единствено Библията му е дала отговор на „големите въпроси“. Беше убеден, че живее нов живот и е щастлив и благодарен. В началото аз се противях на думите му и му казвах, че това

е поредната „истина“, която е открил, и след година ще ми говори за нещо друго. Той обаче беше много твърд по отношение на вярата си в Господ и наистина не се разколебаваше. Често спорех ожесточено и го обиждах с държанието си. Но той не се гневеше, напротив, виждах в очите му любов към мене дори когато го нападах. Дойде моментът, когато Христос докосна и моето твърдо, непоклатимо сърце. След дълъг разговор с моя приятел реших да отида с него на църква. Той не ме беше канил да ходя там, просто усетих, че трябва да отида. Една неделя се озовах на богослужението и много се зарадвах. Имаше трима гости проповедници. Единият от тях беше бивш затворник, лежал четири пъти в затвора, а сега прославяше Бога и имаше семейство. След края на службата хората започнаха да се поздравяват. Всички бяха много усмихнати и изглеждаха наистина щастливи. Това ме учуди и поисках да бъда като тях. Мнозина се запознаха с мене и проявиха искрено желание да си поговорим. Не беше лицемерно, просто видях една голяма любов от страна на тези хора към мене, непознатия. Вече нямах търпение да дойде следващата неделя, за да отида отново на църква. Започнах да чета Божието слово – Библията – и там наистина намерих невиждана мъдрост. Всичко, което бях чел досега, бледнееше пред тази Книга. Разбрах, че тя не е писана от човек, а от самия Бог чрез Неговото трето Лице – Светия Дух. Към църквата имаше и библейски групи, където се изучаваше Словото. Често ходех и се задълбочавах в това изследване. Минаха около два месеца и в един момент Бог проговори на сърцето ми, че съм грешен човек, изпълнен с грях. Бях лъгал и крал, мразех и ненавиждах не-

малко хора. След като четях и четях Библията, Бог често ме изобличаваше заради тези мои грехове. Осъзнах, че родителите ми никога не са ме учили на такива лоши неща. Чрез Словото разбрах, че се раждаме грешни и наследяваме грях още от първите хора – Адам и Ева. Разбрах, че именно заради това съм вървял против Бога през всичките си 22 години. И ето, че дойде моментът на моето покаяние – най-доброто нещо, което съм направил през живота си досега! Изповядах се искрено пред моя Създател и Спасител. Тогава от раменете ми падна целият товар, който бях носил през годините. Тонове товар. Сякаш съм бил като вързано на синджир куче. Бог ми прости – знам го със сигурност, защото ме новороди (това духовно новораждане е обяснено в 3 глава на Евангелието от Йоан). После настъпи огромната промяна, която е най-ценният ми подарък. Всичко се промени за мене. Бог ми даде любов към хората, каквато преди нямах. Спрях да обиждам, да мразя, да се гневя на Господното творение – човека. Истинската хармония вече я имаше – защото тя дойде от мира с Бога. Не се чувствах самотен! Всеки ден разбирах и усещах съвършената любов на Христос към мене – толкова голяма и неописуема с думи. Осъзнавах, че Той е умрял на кръста лично за мене и заради моя грях. Често братята и сестрите от църквата ме питаха как се чувствам след покаянието и отговорът ми беше една дума – МИР. Това бе вътрешното спокойствие, че независимо къде съм, какво правя или как ще протече остатъкът от живота ми, аз вече познавам моя Спасител и Господ – Иисус Христос, Който никога няма да ме остави, нито ще ме забрави. Започнах да оценявам и да благодаря

за всичко, което имах – дома, семейството, храната, работата, приятелите. Преди за мене това беше даденост и не се замислях, че доста хора нямат много от тези неща. Дълго търсех своя среда – приятели, сред които да бъда себе си и те да оценяват това, без да упрекват или да роптаят. Сред братята и сестрите нямаше подигравки, клеветения, караници. Те обичаха своя Създател и Му се покоряваха. Сега, когато и аз съм част от тях, любовта между нас е голяма, защото извира от Христос, а Той я дава изобилно на всеки, който я поиска. Бог ме спаси не само за вечен живот в рая. Той ме спаси и от света, в който живеех. Откакто чета Библията, очите ми са отворени и виждам ясно, че богът на този свят наистина е дяволът. Цялото разочарование, омраза, гняв, хули, изневери и т.н. са следствие на това и на греха. От Първото послание на ап. Йоан и от личен духовен опит разбрах, че всичко, което властва в света – желанията на плътта, похотта на очите и надменността в живота – не е от Отец, а е от света, подчинен на сатана. В 10 глава на Евангелието от Йоан Иисус Христос казва: „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат в ИЗОБИЛИЕ!“. Това е и моят живот – на истински вярващ християнин, който избира да бъде верен на Христос, а не просто се е родил в християнска страна. Вече нямам съмнение, че вярата и следването на Христос не са резултат от някаква традиция, а са избор по собствена воля!

секи млад човек на този свят, съзнателно или не, копнее за одобрението на своите приятели. Спечелили го веднъж, можем и ние да даваме своето одобрение за тях, т.е. да упражняваме с право спечелената си власт в компанията. Една приятелска, младежка компания винаги поставя набор от негласни критерии за членство. Ако отговарям на критериите, успявам да се присъединя, а ако не – полека-лека отпадам. Това е нормално и всички сме били в някоя от двете роли. Ние се харесваме, обичаме се и затова сме заедно. А какво би станало, ако съм или стана по някакъв начин различен? Ако одобрявам ценности и поведение, неприсъщи за моята компания? Ще се конфронтирам с нея! Изведнъж от мил и драг ще се превърна в източник на проблеми. И по закона на всяко общество този, който върви срещу неписания вътрешен ред, следва да бъде насърчен или принуден отново да спазва приетия ред, в противен случай го изхвърлят и се превръща в изгнаник. Познато ви е, нали?

Но аз не искам да загубя приятелите си, нито ми е приятно да ми се подиграват за моите виждания. Не искам да ми казват, че греша или постъпвам глупаво. Предпочитам пред тях да изглеждам силен, за да се съобразяват с мене и така да се чувствам сигурен и щастлив. Когато заема позиция, коренно различна от тази на моите приятели, в най-добрия случай те вече не ме подкрепят, а в най-лошия активно ми се противопоставят. Това рязко ме изважда от моята зона на удобство и веднага поставя на везната моите принципи и убеждения срещу приятелите ми. Кое е по-ценно? Дойде ли такъв момент на равносметка, вътрешната борба винаги е голяма. Но защо ми е толкова трудно да устоя на този приятелски натиск? Защо одобрението на приятелите ми е толкова важно и какво ще стане, ако напълно ме отхвърлят? Отговорът е, че ще остана сам. Ще остана сам. Това, което ме кара да се съобразявам с моята компания, е несъзнателният страх от самотата! „Самотата е отровна“ – се пееше в една стара

песен. Когато усетим, че приятелите ни се отдръпват, самотата, от чиито отровни нокти опитваме да избягаме по всякакъв начин в живота си, се надига към гърлото ни като разбеснял се вълк. И в крайна сметка разбираме, че не толкова неодобрението и отхвърлянето, колкото предизвиканата от тях самота е причината за страха ни да изявим мнението, принципите и ценностите си и да застанем срещу течението. А истината е, че ние, хората, се раждаме самотни и през целия си живот се борим да преодолеем тази самота. Има няколко остри рибарски куки, на които често се закачаме и които ни залъгват много успешно по отношение на самотата. Първата е, че когато ни одобрява компанията, всичко ни е наред. Това одобрение на приятелите създава у нас лъжливо чувство на увереност и сигурност. Празнотата в душата ни, предизвикана от самотата, сякаш се запълва, защото едно от най-важните неща, за да не сме самотни, е да бъдем приети от някакво общество или човек. Но нерядко се

Втората рибарска кука е шумотевицата.

тъмно, за да се почувстваме скрити, анонимни и защитени, музиката е брутално силна, за да избие като с чук от главите ни и най-малката възможност да мислим за нещо, а емоцията е изпълнила въздуха като силен парфюм. Там сякаш всички са ни приятели само защото сме заедно по едно и също време на едно и също събитие. Посещавал съм стотици рок и метъл концерти и абсолютно винаги посред вулкана от адреналин ме връхлиташе един миг, в който огромният шум се превръщаше в пълна тишина, а усещането, че съм пръв приятел с останалите 2000 души в залата, изчезваше рязко. Тогава, посред блъскащата се, ревяща от удоволствие тълпа, се чувствах най-самотният човек на света... По онова време гледах бързо да се отърся от тези мисли,

Лягаш си отново с чувството, че нещо вътре в тебе липсва и сякаш предстои да се случи... Третата и най-остра кука е т. нар. „приятел“ или „приятелка“. Ако всичко, изброено дотук, не би могло да запълни самотата, с която се раждаме, със сигурност на това са способни нашият любим или любима. Очите ни обикалят трескаво по лицето на земята и когато съзрем някого, който отговаря на критериите ни, го грабваме, често без много да му мислим, и сякаш наистина в първия момент по всичко личи, че сме намерили човека! Щастието е неописуемо! За някои то продължава няколко години, а за други – цели няколко дни. С времето обаче в душата нещо се променя, отначало тихо, незабелязано, а после – очевид-

но и непреодолимо. По някаква причина вече го няма онова съвършено „пасване“. „Аз те обичах, но ти се промени....“ или „Аз те обичах, но ти нямаш желание да се промениш...“ Вариантите и причините са безброй, но водят до един и същ резултат – самотата, от която за известно време успешно сме избягали, се завръща с пълна сила. И това продължава, докато не се случи чудото да открием друг човек, който да отговаря на новото ни търсене. Любов, по-голяма от предишната. Така критериите ни се менят, менят се и хората до нас в един греховен кръговрат без изход, а вътрешната празнота придобива все по-застрашителни размери и ни тласка като кораб без платна в усилващата се буря на неудовлетвореността. Механизмите на човешкото сърце са по-сложни от най-сложния часовник и по-чупливи от най-крехкия кристал. Ако има някой, който знае какво има там и е способен да докосне, без да изпотроши всичко, това е единствено Бог – нашият Създател. Самотата в сърцето ни, която се опитваме всякак да залъжем, е всъщност празнота с размерите на Бога. И именно заради това никога не може да бъде запълнена с нищо друго. Без дори да го осъзнаваме, липсата на Създателя в живота ни е всъщност това, което ни прави самотни, нещастни, без мир... А за отделянето на човека от Бога е виновен грехът, който живее у всеки от нас. Бог е направил крачката на помирение с човека. Божият Син Иисус Христос е понесъл на кръста наказанието, което справедливо трябва да получи за греховете си цялото човечество. Тогава завесата на храма се раздира и с нея се раздира стената между Бога и човека. Непосилната за нас сметка е вече платена и сега всеки може да възстанови отношенията си с Бога, като се покае за своите грехове. А когато дойде Божията прошка, тя винаги е следвана от Божия мир и дълбокото съзнание за безграничната Божия любов към нас. Присъствието на Бога в живота ни запълва всяка празнота, изцелява всяка рана, отрезвява погледа ни към света и от феномена, наречен самота, остава само далечен спомен.

И

в този брой на „Прозорец“ публикуваме две статии, оборващи калвинизма като широкоразпространено богословско течение. В миналия брой вместо илюстрации към статиите от този блок поместихме няколко карикатури, които подчертават изкривения образ на Бога и богословските парадокси в калвинизма. Както и очаквахме, имаше възражения от поддръжници на това учение. Някои от тях поставиха въпроса доколко е уместно да се опровергава богословско учение с карикатури. Нашият отговор е, че тези карикатури на Бога не са творение на редакцията, а на Калвин и неговите последователи. Ние просто ги публикувахме, за да потвърдим категоричното си несъгласие с такъв образ на Създателя.

С

ъгласно учението на Жан Калвин ще се спасят единствено онези, които са предопределени за вечен живот още преди създаването на света. Само неотразимата Божия благодат осъществява тяхното спасение, без най-малкото участие на човека в това съдбоносно дело. Но ако е така, Бог няма нужда да се обръща

С цел да докажем, че Божият образ в калвинизма е богохулна карикатура, в този брой в отделни текстови блокове ще поместим няколко от словесните карикатури на Бога и Неговите спасителни дела, излезли под перото на самия Жан Калвин и напълно приети от последователите му. Не е нужно човек да познава добре Библията, за да се усъмни в истинността на тези твърдения, а за задълбочения и непредубеден изследовател на Словото тяхната несъстоятелност е повече от очевидна. Макар цитатите от Калвин и сами по себе си да звучат абсурдно („абсурдно“ е внимателно подбрана дума), решихме да добавим някои от множеството библейски препратки, които безусловно ги опровергават.

Пред Бога заявяваме, че цитатите не са извадени тенденциозно от книги на Калвин и не са така отделени от техния контекст, че преднамерено да очернят автора им. Всеки честен калвинист ще се съгласи, че тези откъси се вписват напълно в цялостното богословие на Калвин. Позволяваме си също на места да добавяме в скоби кратки коментари с цел доизясняване на конкретните Калвинови идеи. Тези коментари са от Павел Стариков (бел. П. С. – вж. www.bit.ly/2K9X8PQ) и от нашата редколегия (бел. ред.). Надяваме се чрез последните два броя на „Прозорец“ да предизвикаме всеки ум и съвест (дори и предубедени) да осмислят или преосмислят истинския образ на любещия и благодатен Спасител на света. На Него слава завинаги!

към човека, защото спасението се осъществява едностранно, от Бога, а не във взаимодействие с човека. Според Калвин всяко посредничество тук е излишно, тъй като намалява Божията слава. Друга характеристика на калвинизма е недоказуемото разделяне на цялото човечество на две категории хора, при което няма преход от едната към другата. Но ако спасението ни се осъществява без нашето участие, как можем да обясним преходните или обратимите състояния, на които сме свидетели? Божията воля не може да се колебае или да променя Своите решения на коренно противоположни. Разбира се, не са й присъщи също така непоследователността или половинчатостта. Въпреки това обаче нито в Библията, нито в живота си откриваме черно-бялото богословие, което защитава Калвин. Ще разгледаме тези две опровержения на калвинизма Човекът, който се бои от Бога, няма да се осмели да отпо-подробно. рича предопределението, с което Бог е предназначил едни хора I. Според Калвин на земята има само две категории за спасение, а други за вечно осъждане… Под „предопределение“ хора: предопределени за славно безсмъртие и предопредение разбираме предвечния замисъл на Бога, чрез който Той е послени за вечни адски мъчения. Но в Божието слово се твърди, тановил как иска да постъпи с всеки човек. Бог не създава всички че на всеки етап от нашето доближаване към Христос и следхора еднакви, а предназначава едни за вечен живот и други за ването Му всички търсещи Бога се разделят на две подкатепроклятие. В зависимост от целта, с която е създаден всеки човек, гории: хората от едната успяват, а от другата търпят провал. ние виждаме дали той е предназначен за смърт, или за живот. Приближаването на човека към Бога и преди да повярва, и Институти на християнската религия, книга III, глава XXI след това може да бъде както успешно, така и провалено. Нека се спрем на някои библейски примери, които доказват тази истина.

1. Божието слово призовава невярващи хора: „ПодвизаI Тим. 2:1-4; Йоан 3:16; I Йоан 2:2; I Тим. 4:10; Марк 16:15... вайте се да влезете през тясната врата; защото, казвам ви,

мнозина ще поискат да влязат и няма да успеят“ (Лука 13:24). Тези думи говорят за това, че не всеки, който търси, може да влезе през тясната врата. Ако всички, които се опитват да влязат, не са били предназначени за това, така че да откликнат на призива на Божията благодат и да повярват в благовестието, те дори нямаше и да пробват да минат през тясната врата. Но ако в Божието царство се опитват да влязат само хората, предопределени от Бога за спасение, тогава защо някои от тях не могат да влязат? Съгласно учението на Калвин за всички, които са отговорили на призива на Божията благодат, влизането през тясната врата е гарантирано. Несполука тук не може да има. В Писанието обаче се твърди, че от всички, които се опитват да влязат, едни успяват, а други – не. Защо? Защото първите са се посветили

изцяло, а вторите не са благоволили да положат усилия и старания, не са служили с усърдие. И това е така, независимо че са били просветени, пробудени, призовани и дори са искали да влязат… Ако човешкият фактор тук няма никакво значение, тези, които не са се отдали напълно на Божието дело, трябва да влязат през тясната врата без никакви пречки. На практика обаче излиза точно обратното – който е дал всичко от себе си, е влязъл, а който се е надявал на предопределението и в духовния си живот не е включвал своето собствено желание, не е влязъл. Той се е оказал във властта на самоизмамата…

2. Хората, които са минали през тясната врата и са станали вярващи, са започнали да строят своите духовни домове. Едните положили основата на строежа си върху камък, другите – върху пясък (Мат. 7:24-27). При първите, когато реката придошла, къщата устояла. А при вторите градежът се срутил до основи. Значи едните са строили пра-

След блажени Августин и аз твърдя, че Бог е сътворил хора, чиято вечна гибел е предузнал. Той е направил това, защото така е пожелал. И ако Бог пожелае нещо, не е наша работа да питаме за причините, които така или иначе не можем да разберем (Августин. Писма. 186, VIII, 23)… Бог със Своята ръка се разпорежда с всички неща и на Него принадлежи правото да даде живот или смърт на когото Му е угодно. Според Своя замисъл Той подрежда всичко така, че някои хора още от утробата на майка си са предназначени за вечна смърт с цел чрез своята гибел да прославят Божието име. (Как е възможно да вярваш на това?!!! Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXIII

I Йоан 1:5; Мат. 18:10-14; Тит. 2:11; II Кор. 5:15; Йоан 6:40...

вилно, другите – не. Благополучието или гаранцията за безопасността на техния строеж се е състояло не в предвечното им избиране, а в точността, с която са изпълнили Божите указания. Какво представлява Камъкът, върху който първата група хора са положили своята основа? Това е Христос (I Пет. 2:4-8, I Кор. 10:4)! А какво представлява пясъкът? Всичко, което не е Христос. „Друга основа никой не може да положи освен положената, която е Иисус Христос“ (I Кор. 3:11). „Под небето няма друго име, дадено на хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). И щом някой започне да проповядва не Разпънатия, Възкръсналия Христос, Който идва в слава, а нещо друго, като само споменава името на Христос, това не е КАМЪКЪТ… И така, съгласно учението на Калвин всички, които са откликнали на призива на неотразимата Божия благодат, не могат да претърпят духовна катастрофа, падение, провал. Но това се е случвало… И те са разбирали СВОЯТА грешка с голямо закъснение. Онези пък, които са полагали основата на камък, също се разделят на две подгрупи. Едните са строили стените на своя духовен дом от злато, сребро и скъпоценни камъни, а другите – от дърва, сено, слама. И когато огънят пламнал, той опустошил къщите, построени от запалими материали. Тези строители пострадали от своята непредвидливост, недалновидна неопитност и духовна неграмотност. Според Калвин обаче такива неща са невъзможни.

3. Всички, които са откликнали на призива на Божията благодат, спасените грешници, Бог „присажда“ към Христос, като клонки към Лозата. Всички, които

можем да се запитаме защо Бог поставя пред нас условия и изисквания, някои от които ще изброим тук.

1. „С търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19). Бог се обръща към човека, който, ако не прояви търпение, спасението му остава под въпрос. Нещо повече, той е длъжен да прояви дълготърпение: „Дълготърпете и вие, укрепете сърцата си, защото пришествието на Господ е наближило“ (Як. 5:8).

2. „Внимавай за себе си и за учението; постоянствай в тези неща, защото като постъпваш така, и себе си ще спасиш, и онези, които те слушат“ (I Тим. 4:16). Ако не постъпваш така, нито ти, нито ближните ти ще бъдете спасени. Тук ударението се поставя върху човешкото участие и се подразбира, че спасеният даром ще се окаже неспасен, ако нарушава Словото, заповедите и напътствията на Бога (чрез пасивност, бездействие и безплодие). „Но той му отговори и каза: „ГосИнститути на християнската религия, книга III, глава XXIII подарю, остави я и тази година, докато я окопая и я насипя с тор, и ако даде плод, добре. А ако не, на следващата година ще я отсечеш“ (Лука 13:8-9).

3. „Защото, откъде знаеш, жено, няма ли да спасиш ти Бит. 1:31; Мат. 9:13; Римл. 5:8; Бит. 18:25; Йер. 29:11... мъжа? Или откъде знаеш, мъжо, няма ли да спасиш ти жената?“ (I Кор. 7:16). Ясно е, че никой освен Бога нe може да спаси пребъдват в Христос, също се разделят когото и да било. Но се оказва, че този, който „спасява“ другите, е нужен на Бога, за на две групи. Небесният Лозар очист- да действа чрез него. Следователно човешкият фактор е изискван от Бога и нашето ва едните, за да носят повече плод, а спасение не е безусловно. То е обусловено от изпълнението на Божите заповеди, другите отсича поради безплодието им на Христовия закон (Гал. 6:2). Затова Бог призовава, като се обръща към грешници(Йоан 15:1-2). Какво очаква отсечените те: „И с много други думи свидетелстваше и ги приканваше: „Спасявайте се от този пръчки, каква е тяхната участ? опак род“ (Деян. 2:40). Събират ги и ги хвърлят в огъня, 4. „И ако праведникът едва се спасява, нечестивецът и грешникът къде ще се така че изгарят (Йоан 15:6). Те не дос- ЯВЯТ?“ (I Пет. 4:18). Дори от праведника се изисква да полага усилия. тигат Небесното царство. Тяхното пре5. „Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което приехте и в допределение за безсмъртие не успява което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите както съм ви благовестил, да им осигури вечна безопасност. Га- освен ако не сте повярвали напразно“ (I Кор. 15:1-2). Когато вникнем в смисъла на ранция има само за онези, които изпъл- този текст, виждаме, че спасеният чрез Христовата благодат трябва да се спасява, няват Словото и заповедите на Бога, да се утвърждава в Божието слово, да пребъдва в Христос, да не отстъпва от спасекоито не нарушават Неговите закони. нието (срв. Евр. 6:9), както и да постоянства в Христовото учение. Думата „ако“ обяс„Затова ви казвам, че Божието царство нява възможността да се появи група хора като „напразно повярвалите“. Според ще се вземе от вас и ще се даде на на- Калвин има само две категории хора: едните изпитват върху себе си действието на род, който принася плодовете му“ (Мат. Божията благодат, а другите не го изпитват. На първите Бог дава спасение, на дру21:43). „Мнозина ще дойдат от изток и гите – гибел. Но според този стих от I Коринтяни дори онези, които са се отзовали запад и ще насядат на трапеза с Авра- на Божия призив, могат да се окажат неспасени. Защо? Защото в такова положение ам, Исаак и Яков в Небесното царство, е възможно да изпаднат само хитрите, плътските, безотговорните, несериозните а синовете на Царството ще бъдат из- християни, които обичат да повтарят: „Спасен веднъж – спасен завинаги“, но не изхвърлени във външната тъмнина; там пълняват Божите заповеди (Йер. 7:8-10). ще има плач и скърцане със зъби“ (Мат.

6. Според притчата в Мат. 25:1-13 всички вярващи се разделят на мъдри и 8:11-12). Тук също е било необходимо неразумни. Тогава, ако добавим и невярващите, има три категории хора, не две: участието на човешкия фактор: полага- онези, които са предвидливи, обогатяват се духовно, запасяват се с масло, затова не на усилия, старание, усърдие и пос- влизат на сватбата, а самоуверените, непредвидливите, повърхностните НЕ ВЛИвещение във вярата, поста, молитвите, ЗАТ. Тогава обаче кажете – за какво са били предопределени преди създаванедръзновението. то на света тези, които не са влезли на сватбата, ако само предопределените за II. Ако човешкото участие в дело- спасение са способни да откликнат на призива на Божията благодат? От притчата то на нашето спасение не е нужно, виждаме, че тези, които не са влезли, явно са се отзовали на Божия призив, през Според нашите противници никъде не е казано ясно, че Бог е определил Адам да стигне до падение и чрез това – до гибел... Но независимо от техните желания Божието предопределение се проявява недвусмислено в цялото потомство на Адам... Отново ще попитам: как става така, че падението на Адам въвлича безвъзвратно към гибел толкова хора заедно с техните деца, ако това не е било угодно на Бога? Тук трябва да замълчат дори и най-бъбривите езици. Признавам, че Божието решение е ужасяващо. И все пак не можем да отречем, че Бог е предузнал края на човека още преди да го сътвори. И е предузнал това, защото именно така е постановил в Своя план... Думите ми не трябва да изглеждат странно: Бог не само е предузнал падението на първия човек и в него – гибелта на цялото му потомство, а и сам е пожелал да бъде така. (Наистина тези думи не изглеждат просто странно. Те са върховно богохулство, защото обвиняват Бога, че е създател на греха! Бел. ред.)

целия си живот са били вярващи, смело са излезли да посрещнат Жениха, но не са могли да присъстват на брачния пир. Когато анализираме това събитие, трябва да признаем: или цялата сила и гаранция за спасението не се съдържат в предопределението, или да се отзоват на призива на благодатта могат и хората, предопределени за ада. Едното или другото…

7. „А когато ги изведоха навън, един от тях каза: „Спасявай душата си; не поглеждай назад и никъде не се спирай в тази околност; спасявай се в планината, за да не загинеш“ (Бит. 19:17). За да се спасят от огнения пламък и да не загинат заедно със содомците, Лот и семейството му трябвало да се удостоят да бъдат изведени от Божите ангели за ръка отвъд пределите на опасната зона. Това било началото на тяхното спасение, но не и краят. От Содом излезли четирима души, но окончателно се спасили само трима. Тъй като жената на Лот не изгоряла в содомския огън и не умряла в дома си, съществувала опасност да загине по пътя към следването на спасителната цел. Като избегнала първата възможност да загине, по пътя към Сигор тя се сблъскала с другата – превърнала се в стълб (Бит. 19:26). За факта,

че този материален стълб от сол е предобраз на духовното превръщане в стълб при някои спасени християни, говори самият Христос: „Спомняйте си Лотовата жена“ (Лука 17:32).

8. „Не искам, братя, да не знаете, че бащите ни всички бяха под облака и всички минаха през морето; и всички в Мойсей се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идваше след тях; а камъкът беше Христос. Но към повечето от тях Бог не благоволи, защото бяха повалени в пустинята. А това бяха образи за нас, за да не бъдем похотливи за зло, както те бяха похотливи“ (I Кор. 10:16). Логиката на Калвин изключва такава възможност за гибел по пътя, в пустинята на тези, които са излезли от Египет и са се отправили към Ханаан. Според неговото разбиране или си бял, или си черен. А в Божието слово нерядко се говори за нещо трето.

9. „Затова ви казвам, че Божието царство ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Мат. 21:43). Тук също можем да видим три групи хора: първите не са повярвали в Христос, вторите са повярвали, но са се лишили от Божието царство. Третите благополучно влизат в благословената вечност.

10. „Казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Небесното царство“ (Мат. 5:20). Това предупреждение също се отнася за всички избрани, предопределени за слава с Христос. С други думи, те могат да не влязат в Небесното царство, ако не изпълнят даденото условие. Но защо е нужно на предопределения за вечен живот да проявява бдителност, когато нищо не го заплашва по пътя, както смята Калвин? В Писанието обаче се твърди противоположното.

11. „Ти във всичко бодърствай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни“ (II Тим. 4:5). Това значи, че бдителността по пътя към небето е необходима на всеки вярващ, защото има много опасности, които, ако не го погубят, могат да му навредят. „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а себе си погуби или си навреди?“ (Лука 9:25).

12. „Знам твоите дела: ти не си нито студен, нито горещ; о, ако можеше да бъдеш студен или горещ! А така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си“ (Откр. 3:15-16). Оказва се, че Бог очаква от нас да постоянстваме в едно състояПървият човек съгрешава, защото Бог е постановил ние на духовна бдителност, а не в безгрижност, равнодушие, да бъде така. Но защо Той е взел такова решение, за това нищо пасивност, небрежност и половинчатост. Това също влияе не знаем. Очевидно е обаче, че Бог е отсъдил по този начин, върху формирането на вечната съдба на християнина. предвиждайки, че това ще прослави Неговото име. И така, човекът е съгрешил, защото това е било постановено от Бога. Но 13. „Възлюби Господ, своя Бог, от цялото си сърце, от цялае съгрешил заради собствените си пороци... Защото въпреки че та си душа, с целия си разум и с цялата си сила“. Тази е първаспоред предвечния Божи промисъл човекът е бил сътворен, за та заповед. Втората, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си да изпадне в това нещастно състояние, в което и остава, той възкакто себе си“. Друга заповед, по-голяма от тези, няма“ (Марк приема естеството на това състояние от самия себе си, а не от 12:30-31). Нима този призив на Христос е насочен само към Бога. (Човекът е сътворен, за да изпадне в нещастно състояние някои хора? Нищо не говори за това. Но дори онзи, който и това прославя Божието име?!!! Бел. ред.) Единствената причиведнъж е възлюбил Бога, трябва да опази верността си към на за гибелта на човека е, че той е изкривил и изопачил чистата Него до края. природа, дадена му от Бога. (Последното изречение е в пълно 14. „Който не обича Господ Иисус Христос, да бъде анапротиворечие с предишните. Бел. ред.) тема, маран-ата [Господ наш идва]“ (I Кор. 16:22). Оказва се, Институти на християнската религия, книга III, глава XXIII че който се вслушва в тези предупреждения, ще остане сред спасените, а който не се вслушва, ще се окаже извън тях. ЗАКЛЮЧЕНИЕ От всичко казано става ясно, че Бог не желае да спасяДеян. 17:26-28; Як. 1:13-17; I Йоан 4:9-10, 14; 2:2; Вт. 32:4... ва някого, без да взаимодейства с човека, когото спасява.

Тук вече се проявява безкрайната благост на Бога. Но не в смисъл, че Той спасява всички, защото присъдата на отхвърлените ще стане дори по-сурова поради факта, че те отхвърлят свидетелството за Неговата любов. (Пореден абсурд – хората, предопределени от вечността за вечна гибел, са виновни в това, че са се отказали от Божията любов, която никога не са били способни да приемат. Бел. П. С.) И наистина, Бог ги лишава от силата на Своя Дух, за да може благодатта да се открои още по-ярко. Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

Марк 16:15; Лука 24:46-48; Деян. 13:46; Мат. 25:41...

По тази причина Бог се обръща към невярващите хора и ги призовава да поискат да бъдат спасени, а също Своите деца призовава да пребъдват във вярата и да сътрудничат със

рудно е да се говори за същността на спора между арминианството и калвинизма, тъй като тази тема изисква систематичен подход към Писанието и рационално осмисляне на ключовите понятия в него, свързани с темата за спасението. Като цяло вододел между тези две учения за спасението е разбирането за характера на спасителната благодат: дали тя е принудителна, или не. Този въпрос определя всички останали: Божият избор за спасение безусловен ли е, или условен? Греховността на човека изключва ли свободата на неговата воля, или не? Изкуплението за всички хора ли е, или само за някои и по какви критерии? Как се осигурява безопасността на вярващия – с принудителни или с непринудителни средства? Тук няма да засягаме всички тези въпроси, макар да смятаме, че са вътрешно взаимосвързани. Ще изследваме само един от тях – за начина, по който се проявява Божията любов към грешника. Причината да изберем този въпрос е, че като цяло калвинистката представа за принудителната благодат обръща с главата надолу именно библейското учение за

спасителната благодат, така че да достигнат своето окончателно спасение. Както човек не може да се спаси сам, със своите ограничени възможности, така и Бог не може да спаси човека, ако той не се потруди за своето спасение (Мат. 8:12; 21:43; Лука 13:24). „Като постигате края [т.е. целта] на вашата вяра – спасението на душите“ (I Пет. 1:9). Изключение от това правило е спасението на малките деца, починали в състояние на невинност, и на грешници, покаяли се на смъртното си легло, подобно на разбойника, който е разпънат заедно с Христос – той направо от кръста отива в рая (Лука 23:32-43). Също и на тези, които са се родили слабоумни. И така, учението на Калвин за безусловното спасение на човека несъмнено е погрешно, затова е неприемливо за един здравомислещ християнин.

Божията любов. Неслучайно Дейв Хънт, един от най-известните американски богослови, е написал книга за калвинизма, озаглавена „Каква любов е тази?“. Калвинизмът изопачава библейското разбиране за това качество на Бога по два начина: като отрича, от една страна, неговия непринудителен, а от друга, универсалния му характер. Принудителността на Божията любов и нейната безусловна избирателност са два парадокса на калвинизма, които противоречат на съвестта на всеки вярващ човек. За невярващите хора в калвинизма е смущаващо или враждебното отношение на Божията любов към една част от човечеството (при строгия калвинизъм), или нейното безразлично отношение към определени хора (при умерения калвинизъм). В Библията обаче откриваме друго описание на Божията любов, която не познава такива парадокси. Именно за това бихме искали да поговорим.

1. ПРИНУЖДАВА ЛИ БОЖИЯТА ЛЮБОВ КЪМ СПАСЕНИЕ?

1.1. Може ли Божията любов да принуждава? Според военната терминология победителите не ги съдят. Калвинистите използват този факт, за да докажат, че в борбата между двете воли – на Бога и на човека – побеждава Бог, следователно Той диктува условията за по-нататъшните отношения помежду им. Но нима Бог до такава степен е зает със собствената Си Личност, че Го интересува само външната победа, а не и убежденията на Неговите противници? Най-вероятно калвинистите тук използват някои средновековни разбирания за подобно честолюбиво отношение на Бога към хората. Нищо такова не откриваме в Новия Завет. Явно привържениците на Калвин не възприемат правилно новозаветните свидетелства за характера на отношенията между Бога и човека.

Преди всичко тук се поставя въпросът как се съотнасят едно към друго такива качества на Бога като Неговата Любов и Неговата Справедливост. Калвинистите настояват, че водеща е Справедливостта, а ние – Любовта. Кой е прав? Не е трудно да се отговори на този въпрос, тъй като, въпреки че Божията Справедливост се стреми да накаже грешника, Божията Любов го е избавила, като е платила за нашата вина на Голгота. Това значи, че оттогава съдбата на човека е преминала от ръцете на Божията Справедливост в ръцете на Божията Любов. И това е предречено още в Стария Завет, призван да служи като материален предобраз на духовните събития от Новия Завет. Спорен е обаче въпросът дали Божията любов може да принуждава към спасение. Положителният отговор на калвинистите поставя всеки здравомислещ християнин в огромно морално затрудне-

ние. Как е възможна любов по принуда? Възможна ли е принуда по въпросите на любовта и морала? А и простото безразличие не е свойствено на любовта, още повече на божествената. Нима това не обезсмисля самото понятие „любов“? Най-вероятно тук е същността на всичките ни разминавания с калвинистите. И не е изненадващо, че подобна принудителна благодат те наричат „дар“. Ама че подарък! „Не е важно какво ти чувстваш към мене, важно е какво аз чувствам към тебе.“ Нима истинската любов се държи така? Но дори да се съгласим, едно нещо остава неясно – защо ние, вярващите, не усещаме тази принуда от страна на Бога? Да не би да обичаме Бога по принуда, без да си даваме сметка за това? И каква е тази принуда – хипноза или някаква духовна интуиция? По-скоро това е измислица на калвинизма, тъй като Бог, заради самата същност на Своята святост и морал, не

може да принуждава към спасение. И ако все пак любовта принуждава, тя се оказва разновидност на робството, което не е нещо добро за поробения човек.

Някога Николай Бердяев е написал статия, озаглавена „Кошмарът на злото добро“. Впрочем тя можеше да бъде наречена и „Кошмарът на доброто зло“. Каква е разликата, ако Бог според калвинизма е източник (активен или пасивен, няма значение) и на гибелта, и на спасението? Няма как да наречем наказание от Бога Неговото предвечно желание да погуби човека по такъв хитър начин – като

Ето с какви думи Бог се обръща към народа, но с единствената цел хората да чуват още по-малко. Той запалва светлина, но с цел да ги ослепи напълно. Той им дава учение, но с цел да ги направи още по-неразумни. Предлага им лекарство, но с цел да не се изцелят. Свети Йоан, когато си спомня това пророчество, казва, че евреите не са могли да повярват на Христовото учение, защото върху тях е оставало изреченото проклятие (Йоан 12:39-40)… Няма как да не се съгласим, че когато Бог не иска да просветли някого, му представя Своето учение неразбираемо, така че то да не му донесе полза, а да го обхванат още по-голям страх и смут. (Нека всеки отсъди непредубедено – чий образ представя Калвин тук – на Бога или на дявола, срв. II Кор. 4:3-4! И би ли дръзнал истински християнин така безсрамно да приписва на Бога злите качества на сатана?! Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

I Йоан 1:5; I Тим. 2:4; Изх. 34:6; Вт. 32:4; Йов 34:10; 13:7; Йез.18:32; Плач. Й 3:33...

просто го лиши от Своята помощ, когато е изкушаван. Тогава никой не би могъл да твърди, че Бог е виновен за неговата гибел!!! Доброто насилие е по-скоро някакво изобретение на постмодерното мислене, отколкото библейска истина. Новият Завет отхвърля такава представа за Божията любов, а новозаветните истини се съдържат в зачатък и в Стария Завет. На какво ни учи Божието слово? Ако Божията любов беше абсолютно безусловна, не би оставила Соломон без помощ, когато са го изкушавали чужденките. „При много народи не е имало такъв цар като него. Той беше любимец на своя Бог и Бог го постави цар над всички израилтяни; но пак чуждоземни жени вкараха в грях и него“ (Неем. 13:26). Този текст показва, че Божията любов не принуждава към послушание. Разбира се, че тя не може да принуждава и към спасение, както четем: „Йерусалиме, Йерусалиме, ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера децата ти, както кокошка събира пилците си под своите криле, но не поискахте!“ (Мат. 23:37). Тези свидетелства от Писанието за нас са по-авторитетни, отколкото калвинистките измислици за принуждаващата Божия любов.

1.2. Може ли Божията любов да не се съобразява със свободата на грешника? Калвинистката теза за благодатта на Бога, която не може да бъде отхвърлена, има и обратна страна – тя изисква пълната греховност на човека, изключваща

каквато и да било проява на неговата свободна воля. Но ние подлагаме под съмнение това твърдение. Ако Божията любов не се съобразява със свободата на грешника, тогава как се отнася към него – като към камък, робот, фикция? Нима Бог обича пълното нищожество? Ние разбираме любовта не по заслуги, дори любовта към враговете, но любовта „заради нищо“ е съвсем непонятна. Не е възможно да обичаш нито по принуда, нито равнодушно. Такова чувство не може да се нарече пълноценна любов. Не се ли сблъскваме и тук с абсурд, така горещо защитаван от калвинистите? С една дума, тяхната представа за това, че свободата на волята на човека не играе никаква роля при неговото спасение, е също толкова шокираща за здравомислещите хора, както и калвинисткото разбиране за принудителната Божия благодат за спасение. Как е възможно Бог да сключва Завет с марионетки? Няма как Той да се обръща към грешника със спасителен призив и същевременно да осъзнава, че приемането на този призив зависи от самия Него, а не от човека. Нима Бог не е способен да спаси хората, без да ги принуждава на това? Или Той е дотолкова слаб, че не е способен да постига Своето, без да прибягва до насилие? И това са само логически въпроси към калвинизма, не морални. Всъщност Бог не е какъвто си Го представят калвинистите – не защото ние или някои други мислят така, а защото това се доказва в Свещеното Писание. Калвинизмът умишлено принизява мо-

Понякога Бог се обръща с такъв призив (за спасение) и към онези, които просвещава само за кратко време. Но скоро поради тяхната неблагодарност Той ги оставя и ги поразява с още по-голямо заслепяване. (Удивително е, че Калвин не забелязва колко абсурдно е предположението му, че Бог „просвещава само за кратко време“ някои „неизбрани“, но после „ги оставя и ги поразява с още по-голямо заслепяване“ поради тяхната „неблагодарност“. Бел. П. С.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

Пс. 85:15; Евр. 4:15; II Лет. 19:7; Пс. 144:17; II Кор. 4:2 ; Йоан 1:9; Неем. 9:17...

ралния образ на Бога, Когото познаваме от Библията. Дори невярващите хора не са способни да изопачат облика на Божията любов така, както калвинистите! Защото да отстъпи от истината, може дори вярващ човек, а да се приближи към нея, е способен и невярващият – чрез средствата на общото откровение и т. нар. „предварителна“ благодат. Не е изключено сред спасените да се окажат онези, които калвинистите са смятали за неизмеримо далечни от Бога, а самите те да бъдат лишени от спасението, в което са били безкрайно сигурни тук, на земята. Ние признаваме факта, че Божията милост може да остави някои хора, но калвинистите обясняват това оставяне по различен начин. Те защитават безусловния избор на Бога да спаси едни хора, а други да лиши от Своята милост. Докато ние свързваме това лишаване с личната отговорност на всеки човек за делата му. Тук е важно да разберем логическия ред и взаимодействието на Божите и човешките действия: първо Бог призовава абсолютно всички грешници към покаяние и вяра (в различно време и чрез различни обстоятелства), после Той благославя тези, които са откликнали, и заплашва с наказание онези, които са се закоравили в отговор на Неговия призив. С други думи, „просвещаващото“ действие на божествената любов предшества човешкия избор, без да принуждава никого нито към спасение, нито към гибел. Разбира се, като отхвърляме принудителния характер на Божията любов, ние не отричаме нейната несъмнена активност в делото на спасението. Бог не може да бъде просто наблюдател, когато всички хора отиват в ада. Той прави нещо, но тези Негови действия влияят на хората, а не ги принуждават за каквото и да било. Неслучайно в Йоан 6:44 четем: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец...“. Глаголът „привлече“ означава буквално „подтикне“. Но трябва да различаваме подтика от насилието. Бог прави всичко възможно, за да не принуди човека да пожелае спасение, тъй като принудителна любов не Му е не-

Ще отбележим какво има предвид пророкът, когато казва, че Бог не иска смъртта на грешника. Това означава вярващите да не се съмняват: Бог е готов да им прости греховете веднага след като се разкаят. А богохулниците да знаят, че тяхното престъпление става още по-тежко, когато не откликват на човеколюбието и великодушието на Бога. Той е винаги с тези, които се обръщат към Него, като им дарява Своята милост. Но фактът, че приемането на вярата не е дадено на всички, ни е показан ясно от Йезекиил и други пророци, а също и от апостолите. (Как „богохулниците“, предопределени от вечността за гибел, могат да откликнат на човеколюбието и великодушието на Бога, при положение че според Калвин Той ги е ослепил завинаги? Бел. П. С.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

Изх. 34:6-7; Йоил 2:13-14; Лука 15:4-7; Плач Йер. 3:33; I Тим. 2:4; Пс. 110:7; Йов 37:23...

обходима нито на земята, нито на небето. В крайна сметка какъв човек е нужен на Бога – роб или приятел? Очевидно тук отговорът на калвинистите е противоположен на нашия. А ако Божията любов не принуждава, може ли тя да избира? Може, но нека изясним по какви критерии. Калвинистите отново твърдят: по никакви критерии. Библията обаче оспорва това мнение: „Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово“ (Ис. 66:2). Оказва се, че на Бога е нужен не просто грешник, а разкаял се грешник! Защото у грешника има нещо, което интересува Божията любов, въпреки че изобщо не интересува Божията справедливост. Но да не избързваме. Когато човек остави Божията любов, тя също може да го остави, което произтича от условната част на нейния характер. Безусловността осигурява на всеки човек възможност за спасение, но самото спасение се получава при две условия – вяра и покаяние. Любовта не може да принадлежи на неверните, тъй като тя винаги изисква взаимност.

2. ИЗБИРА ЛИ БОЖИЯТА ЛЮБОВ ПО БЕЗУСЛОВЕН НАЧИН?

2.1. Поставя ли Божията любов някакви условия? Както вече посочихме, ние не отричаме избора сам по себе си, а калвинисткото обяснение за безусловността на неговия характер, напълно независещ

не само от делата, а и от желанията на човека. Впрочем безусловността на Божията любов не е абсолютна, а относителна. В един смисъл Божията любов е безусловна, а в друг за нея има условия. Тя е безусловна, когато се отнася непосредствено до заслугите на хората пред Божия Закон. А що се отнася до вътрешните им подбуди, към тях Божията любов предявява свои условия, независещи от изискванията на Божия Закон. Затова нека се съсредоточим върху условната част на Божията любов. По въпроса за спасението Бог отчита не делата на човека, а неговите убеждения. Затова не е изненадващо, че в отговор на Своята любов Бог очаква от грешника да прояви собствената си любов, и нищо повече (вж. „двойната“ заповед в Мат.

22:37-40; срв. I Кор. 16:22; II Сол. 3:5). Но възможно ли е грешникът да удовлетвори изискванията на Божията любов, когато спасението, от една страна, няма как да се постигне с помощта на дела, а от друга, няма как да се заслужи поради непреодолимото действие на „първородния“ грях? Да, може, и това се случва чрез т. нар. „предварителна“ благодат. Също така от Римл. 7:18-19 разбираме, че „първородният“ грях е поразил само външната способност на грешника да върши добро, а не и вътрешната му способност да желае това добро. Тези две обстоятелства играят важна роля при обяснението на възможността грешникът да прояви свободна воля. С други думи,

тя е възможна в пълнота само в сферата на човешкото съзнание, а над външните резултати (делата) ние нямаме пълна власт. Затова калвинистите напразно изтъкват чуждото на Библията разбиране за „пълната“ безпомощност на грешника, за която няма потвърждения в реалността. Всъщност Божият Закон е написан в сърцето на всеки от нас (вж. Деян.

17:27; Римл. 2:14-15), така че хората не трябва да се смятат за „пълни“ невежи по духовните въпроси. Когато аз бях невярващ, към Бога ме привлече именно проповедта за Неговата любов лично към мене. И тази вест е длъжен да знае всеки грешник: „Бог обича именно тебе“. Но за съжаление нито един последователен калвинист не може да каже това. След като Божията любов очаква от грешника неговата любов в отговор, става ясно защо не всички хора могат да я притежават, а само изпълнилите това условие. Освен това Божият спасителен призив достига всеки човек в благоприятно време. Ако сърцето на някого е готово да приеме този призив, Бог избързва да говори на такива хора повече, отколкото на други (вж. Лука 8:18; Деян. 16:6-10). И обратно, Той може да лиши особено упоритите хора от Своя призив или да го отложи за известно време (вж. Деян. 28:2527; Римл. 1:21-26а). Ето защо отделните хора идват при Бога по различни пътища. Калвинистите твърдят, че по отношение на спасението Божията любов по никакъв начин не е отправена към всички хора. С други думи, тя иска да спаси само някои. Тук ще зададем своя традиционен въпрос: „Защо?“. На какво основание калвинистите мислят така? Дали според тях Божията любов не стига за спасението на всички хора? Или тя не се интересува от всички, а само от някои? Или силата й е недостатъчна, за да обхване всички? Или въпросът не е в силата, а в желанието на Бога? Нито един от тези отговори не може да удовлетвори вярващите, които обичат Писанието. Привържениците на Калвин обичат да изтъкват, че Божията любов към грешниците е безусловна. Но тогава защо е

избирателна? Безусловността и избирателността са несъвместими понятия. Ще повторим: Божията любов на Голгота се е сдобила с правото да определя спасението на хората, независимо от изискванията на Закона, затова тя поставя свои условия пред грешника – покаяние и вяра. Вече говорихме, че в своето съзнание грешникът притежава изцяло дееспособна свободна воля, а неговата пълна неспособност се проявява единствено в сферата на външната му дейност. Ето защо Бог очаква от грешника именно това самоопределение, на което е способен неговият „вътрешен човек“, за да му даде статус на спасен. По тази причина калвинистите не са прави, когато твърдят, че е ненужно или дори греховно неновороденият човек да се опитва по какъвто и да било начин да „угажда на Бога“. Според тяхната теза се получава малко странно: когато човек живее в грехове, не е нужно да угажда на Бога, даже в мислите си, но щом веднъж се покае, това става задължително за него. Тогава какво представлява покаянието, ако не изискване на Бога към човека, след което той се помирява с Него, като получава прошка за греховете си? Същото се отнася и за вярата на човека. Тя е изискване на Бога и условие за спасение, а не Негов дар и признак за това спасение. Иначе Христос никога не би похвалил някои хора за тяхната вяра (вж. Мат. 8:10; 15:28), а също така не би я очаквал от тях (Мат. 8:26; Йоан 16:31). Излиза, че макар Бог пръв да обиква хората (вж. I Йоан 4:19),

Той все пак очаква от тях ответна любов (вж. Лука 7:47). Разбира се, че такава любов на човека към Бога се нарича „плод“ на Светия Дух (вж. Гал. 5:22). И разбира се, че човешката любов, както вярата или покаянието, не може да заслужи за себе си спасение, но може да го получи като дар, тъй като спасителните отношения са отношения преди всичко на взаимна любов, доверие и преданост. Те по своето определение не могат да бъдат други.

2.2. Съществува ли някакво минимално условие, за да бъде получена универсалната любов на Бога? И така, Божията любов може да бъде както обичайна, така и особена. Обичайната любов на Бога е насочена към всички грешници, за да им даде възможност за спасение, а особената – само към вярващи, които проявяват определено усърдие в служението си на Него. Вече нарекохме първата безусловна, а втората условна. Разликата между тях е в това, че Божията любов предлага на всички хора възможност за спасение, а единствено на онези, които откликват на това предложение, дава самото спасение. Разбира се, особената Божия любов е по-дълбока от обичайната, тъй като човек отваря сърцето си, за да придобие всичките й дарове, а невярващите хора не постъпват така. Съществуват някои различия в рамките на тази особена любов и в самия лагер на спасените хора в зависимост от тяхното усърдие. Например Иисус Христос проявява осо-

Нашият Господ Иисус казва, че спасението ни е осигурено, че ни е дадено завинаги и нищо не го застрашава, защото е пазено от непобедимата Божия сила (Йоан 10:29)… Фактът, че в текстовете, които цитирах, се подчертава особено необратимостта, свидетелства, че изборът е твърд, неоспорим и не подлежи на никакви промени. (Ето къде се корени формулата: „Спасен веднъж – спасен завинаги“, напълно непозната на християните от първите четири века и чужда на Писанията. Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXII

Мат. 24:48-51; Евр. 10:26-31; I Кор. 15:1-2; Изх. 32:32; Откр. 22:19; 3:5; I Кор. 8:11; Евр. 3:12; II Пет. 2:1, 20; Римл. 11:22 (и още поне 45 пасажа)...

бена любов към Марта, Мария и Лазар (Йоан 11:3, 5, 36), също към тримата Си по-близки ученици (Мат. 17:1; Марк 5:37; 14:33), а сред тях отделя Йоан (Йоан 13:23; 19:26; 20:2; 21:7, 20). Несъмнено такава любов съществува, но ние ще насочим вниманието си към универсалната или обичайната любов на Бога, която се разпростира над всички грешници. Именно тя никога не е напускала хората – от грехопадението на Адам и чрез него на цялото човечество. Именно тя осигурява на всеки грешник известна помощ, която изхожда от т. нар. „предварителна“ благодат на Бога. Няма защо да се срамуваме от убеждението, че Бог не просто обича всеки грешник, а и по определен начин действа в живота му – но без принудителни средства. Ако се обърнем назад, ще си спомним колко често и по различни начини Божията „благост ни е водила към покаяние“ (Римл. 2:4). Калвинистите наричат тази благодат „всеобща“, а ние – „предварителна“, тъй като Бог не разделя любовта Си на неспасителна и спасителна част. Как можем да докажем това? С факта, че Иисус Христос изцелява телата на хората именно за да видят неразделната Му любов и към техните души, като по този начин ги призовава да приемат и спасителната Му любов. Именно поради тази причина социалното служение на Църквата подготвя душите на невярващите да приемат спасението, тъй като те виждат в тази помощ към тях същата любов, която вярващите имат и към душите им. В такъв случай мнението на Калвин, че Божията любов може да „угоява“ телата на хората за предстоящото им заколение и отиване в ада, прави проявата на тази любов непоследователна и безсмислена. Невъзможно е да се обичат телата на хората и в същото време да се мразят душите им. На това мнение противоречат текстове от Писанието като Йоан 1:9; Деян. 17:27; Римл. 2:4, 14-15, които говорят за непосредственото отношение на „общата“ благодат към спасението, макар и само като подготвителен етап.

Макар гръцките отци повече от всички други, и особено Йоан Златоуст, да са преминали всякакви граници, когато възвеличават силата на човешката воля, твърденията по този въпрос на всички древни богослови с изключение на блажени Августин са така объркани, колебливи и противоречиви, че от техните текстове не може да се придобие никаква сигурност. (Тук Калвин открито признава, че никой от ранните отци на Църквата не поддържа неговото учение и с това претендира за по-автентично познаване на истината от първите ученици на Христос. Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга II, глава II

II Пет. 3:16; Деян. 2:42; II Тим. 2:2; Откр. 22:18; Евр. 13:7, 17; Вт. 12:32...

За универсалността на Божията любов свидетелстват следните текстове от Писанието: „Още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите“ (Римл. 5:6). „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15). Разбира се, калвинистите ще кажат, че Божията любов не е била насочена към всички, а само към избраните невярващи, но Писанието казва „всички“ и в I Тим.

2:4 и Тит 2:11 се потвърждава, че „всички хора“ се нуждаят от спасение. ЗАКЛЮЧЕНИЕ И така, калвинистите изкривяват библейското разбиране за Божията любов – според тях тя принуждава хора към спасение и избира хора за спасение по безусловен начин. Като се обосновахме с текстове от Писанието, стигнахме до извода за пълната несъстоятелност на подобни твърдения. Продължаваме да недоумяваме коя е тази любов, която може да притежава свойствата, приписвани й от калвинистите, какво остава за божествената любов?! Бог ни заповядва да обичаме другите хора така, както ни обича Той (вж. Йоан 13:34-35; 15:12, 17; I Йоан 3:23; 5:2, II Йоан 1:5). Ако някой

от християните започне да подражава на „калвинистката“ любов, например в своите семейни отношения, би стигнал до много печални резултати. Калвинизмът е парадоксална система в богословието, която е невъзможно да се съгласува нито с разкритата в Библията Божия воля, нито с дадените от Бога логика и морал. В крайна сметка калвинизмът греши едновременно спрямо две библейски истини: 1) относно моралната природа на Бога, която не може да принуждава никого към спасение; 2) относно свободата на човешката воля, която винаги е присъща на грешника, макар и сама по себе си да не може да го спаси. Колкото и да е необятна силата на Божието всемогъщество, Бог няма да я употреби за насилие, освен когато наказва грешниците. По същия начин, колкото и да е нищожна свободната воля на човека, тя е способна да се възползва от предлаганата й от Бога възможност за спасение. Богът на калвинистите се държи не просто нелогично, а и враждебно към голяма част от човечеството. Но ако той е безразличен към съдбата на грешника, не може да се смята за Спасител на цялото човечество. Такъв бог е недостоен за вярата – както на вече повярвалите, така

Към темата за калвинизма бихме могли да се върнем и занапред, ако поддръжници на това учение изпратят аргументирани материали, които оборват

и на още неповярвалите. Оттук следва, че в лицето на калвинизма всички хора се сблъскват с изкривено благовестие. Благовестие, което изключва възможността за спасение на всеки човек, не може да бъде истинско. То е осакатено, карикатурно. По тази причина можем само да съжаляваме защитниците на калвинизма. Ако Бог по абсолютно безусловен начин изпраща на хората всичко, което и изисква от тях (вяра, покаяние, любов, вярност, святост и т.н.), това прилича на куклен театър, недостоен за истинското величие на Господ. Да управляват марионетки, могат и хората, но не им прави чест. Това се отнася още повече за Великия Бог, способен да постига целите Си в този свят, без да прибягва до насилие. Наличието на зло в света свидетелства, че Бог се бори срещу това зло с непринудителни средства. Явно калвинистите се опитват да направят „меча услуга“ на Бога, тъй като на практика учението им Го позори много повече, отколкото Го прославя. Затова можем смело да кажем, че не съществува и не може да съществува никакво принуждение или равнодушие в Божията любов, а избирателността й е обусловена от „вътрешното“ отношение на грешника към нея (вж. Пс. 33:19; 50:19; Ис.

57:15; 66:2; Дан. 3:39; Мат. 26:41; I Пет.

3:4; Римл. 7:22; II Кор. 4:13). Особено красноречиви са думите на ап. Петър, които ясно посочват „кое е скъпоценно пред Бога“. Затова ще повторим заедно с пророк Даниил: „Няма срам за онези, които се уповават на Тебе“ (Дан. 3:40).

доводите, приведени срещу него в двата последни броя на „Прозорец“. Очакваме вашите мнения, коментари и статии на имейл: prozoretz@abv.bg

10.

10. ПРЕСВЕТАТА ТРОИЦА

Стигаме до основната християнска догма. Под догма разбираме вярване, което се приема не по пътя на разсъждението или материалното доказателство, а чрез вяра, т.е. доверие. В математиката например има аксиоми – основни истини, които не се доказват. Божието слово ни разкрива великата истина за Пресветата Троица не защото можем да я разберем, а защото можем да се преклоним пред нея със смирение. Понятието „Троица” не се среща в Библията. Приемаме го като откровение. Чрез него имаме възможност да надникнем в естеството на Бога. Ние вярваме в триединен Бог. А как може Той да бъде и единен, и троичен? Не сме способни да разберем това, но го вярваме. В живота ни има и други истини, които приемаме по този начин. Един от видните църковни отци – блажени Августин – се разхождал по брега на морето и размишлявал върху догмата

>>

Продължение от брой 3/2018

за Троицата. Докато вървял, видял едно момченце, което дълбаело дупка в пясъка.

– Какво правиш? – попитал Августин.

– Дълбая ново корито за морето. После ще го прехвърля там с кофичката.

– Добре – усмихнал се Августин и продължил разходката си. Но изведнъж се плеснал по челото и възкликнал: – Какво по-различно правя аз? Искам да прехвърля великото море – Бога – в моята малка глава! Ако можем да разберем Бога, Той вече няма да е Бог, а идол, направен от човек. Ние не разбираме Бога с ума си, а вярваме в Него със сърцето си. По отношене на Троицата можем да си служим само с аналогии. Например водата ни е позната в три агрегатни състояния – твърдо, течно и въздухообразно. Но тя си остава вода. Предметите в пространството имат дължина, ширина и височина. Имат още вид, тегло, обем. Притежават различни характеристики, но същността им е една.

Църковната догма за Троицата е приета от Вселенския събор в Никея през 325 г. сл. Хр. На него участват всички църковни водачи и 300 епископи. Повечето от тях преди това са най-жестоко изтезавани по време на гоненията при император Диоклециан. По телата им личат ясните белези от мъченията. Ние вярваме в Светата Троица, в триединния Бог. Всяко Лице в Троицата е еднакво с другите, но се отличава от тях по Своята дейност и в начина, по който се открива. Имаме Бог Отец. Той е Творец, Създател на небето и земята. Поддържа космоса и продължава да твори. Имаме Бог Син. Той идва на земята, за да се принесе в жертва за нас и да стане наш Спасител. Очакваме да се върне тук като Съдия. Имаме Бог Свети Дух. Той е наш Утешител. Дух на светостта. Като чудна небесна сила Той се излива над Христовите ученици и създава Църквата.

Благословението на ап. Павел към Църквата ни разкрива Пресветата Троица (II Кор. 13:13). На първо място е поставена благодатта на Господ Иисус Христос. Тя е Божията себераздаваща се любов. Чрез Иисус Божията спасителна благодат се явява за всички хора. Той е отворената врата, през която имаме достъп до Бога. Ето основата на нашата вяра. Ето великата Божия милост! Греховете ни са опростени чрез страданието на Богочовека. Затова целият живот на вярващия човек е изпълнен с благодат. Така и трябва да служим на Бога и на ближните си – с благодат. Бог Отец е Бог на любовта. Той толкова обиква света, че дава Своя Син като жертва за нашите грехове (Йоан 3:16). Понякога говорим за Божия гняв. Но той се побира в чаша. А любовта на Бога е океан. Тя се проявява не само към светлите ангели, а и към грешните хора, които Го мразят. Затова трябва да приемаме Божията любов със смирение. Накрая идва общението на Светия Дух. Това е Божията утешаваща любов. Само любовта може истински да утешава. Присъствието на Светия Дух ни изпълва с дълбока духовна радост, сърдечна наслада и чудно блаженство. Ние живеем в Неговите обятия. Въпреки бурите християнският живот е покой в Бога. Всъщност и ние, хората, като Божие творение откриваме у себе си характеристики на триединния Бог – разбира се, само в зародиш, при това преди всичко у вярващите.

1. Обичаме да творим, да създаваме нещо ново. Виждаме това особено ярко при гениите, откривателите, хората на изкуството, музиката, архитектурата, поетите, писателите.

2. Обичаме да бъдем полезни на другите, даже да се жертваме. Тук се открояват мисионерите, борците за свобода, народните будители.

3. Обичаме да насърчаваме отпаднали, да утешаваме отчаяни, да съчувстваме на страдалци. Международният „Червен кръст“ например е такава организация.

Блажени сме, ако не занемаряваме благородните стремежи, вложени от Бога у нас, а ги поддържаме и все повече и повече ги разпалваме.

11.

11. ЦЪРКВАТА

Понеже съм християнин, членувам в християнска църква. Тя е събрание на хора, свързани с Христовата любов. На определено място и в определено време те идват на богослужение. Дело на Светия Дух, Църквата е основана от Господ Иисус Христос. Досега, през двете хилядоле-

тия на съществуването й, никой друг не е претендирал да бъде неин основател. Някой може да ви каже, че Иисус не е живял. Има такива умници. Запитайте ги тогава: „А кой е основал Църквата?“. Светият Дух присъства в Църквата. Тя живее и работи под Неговото покровителство и ръководство. Различаваме видима и невидима Църква. Видимата се състои от вярващи, които членуват в нея и участват, макар и невинаги, в богослуженията. Невидимата Църква се състои от истински вярващи християни, които поддържат жива връзка с Бога. Това са Божите избрани. Не всички, които посещават църква, са спасени. Но всички спасени посещават църква. Тях Христос ще приеме, когато

дойде втори път на земята за Своята Църква. Неимоверно чудо е, че Църквата още живее, и то с нарастваща сила. В определени периоди тя е подлагана на свирепи гонения, използвани са всякакви средства за нейното унищожаване. Но създадена не от човек, а от Богочовек, тя живее. Чрез какво съществува Църквата? Чрез вярата, любовта, свидетелството, готовността за служение, страданието и саможертвата. Тя воюва и сега, като отговаря на омразата с любов, на злобата с търпение, на коварството с опрощение и молитва. Църквата е Тялото Христово. Христос е неин Глава. Затова всички опити да се обезглави Църквата са били напразни. Главата – Христос – не може да се достигне с никакви земни средства. Чрез Църквата Господ Иисус продължава Своите действия, разкрива ни благата Си воля и Своята небесна същност. Спасителното Му дело е в пълен ход. Църквата не е само организация, а и жив организъм. Всеки християнин е някакъв орган в него. Затова нашите скърби и радости са общи. Споделяме своите победи и изпитания. Щом един страда, страда целият организъм. Църквата е призована да дава плод, и то много плод. Плодът, който израства на черешовото дърво, не е за дървото. То го дава на други. Така и милостивият самарянин прави добро на друг човек. Погледнете черешовото дърво, след като е обрано. То е обрулено, има счупени клони. Така и Църквата, когато дава плод, понася несгоди и страдания. И въпреки това тя трябва да дава плод. Има един много важен въпрос, който смущава. Защо в Църквата сме свидетели на толкова много разделения? Това наистина не е похвално. То се дължи на обстоятелството, че в нея действа не само Светият Дух, а и човекът. Макар да е основана от Господ Иисус Христос и да е ръководена от Светия Дух, Църквата се състои от хора. Те имат правото и възможността да мис-

лят и действат различно по различни въпроси, да защитават собственото си мнение, да тълкуват по свой начин отделни пасажи от Библията. Но е важно тези разграничения да не прерастват във враждебност. Външните различия в Църквата не са в състояние да разрушат единството на истинската, невидима Църква. Христовата любов свързва всички в едно. Макар да принадлежат към различни групи, вярващите следват един Бог и се стремят към една цел. Вълците могат да разкъсват агънца, но могат и да се нападат един друг. Никой обаче не е видял агънца да се разкъсват взаимно.

Невярващият свят не е способен да види Господ Иисус. Но наблюдава християните. И това, което вижда у нас, е готов да припише на Христос. Ето защо християните трябва да търсят единство. Ние вярваме в един Спасител, участваме в една слава, работим за едно дело, ще живеем на едно небе. Онова, което ни обединява, е много повече от това, което ни разделя. Нека се поощряваме в братолюбието и се стараем да бъдем единни. Така хората около нас ще повярват, че Господ Иисус е изпратеният от Бога Спасител на света. „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят в единодушие“ (Пс. 132:1).

Посети ме един брат, който сподели смущението си от съществуващите в Църквата разделения. „Слушай, брате – му отговорих аз, – реалистът не одобрява всичко около себе си, но се старае да го разбере. Различията се дължат на свободата, която имаме. Господ Иисус пося малко зрънце и израсна Църквата. Според тебе то трябва да има само един клон и да расте като топола нагоре. Но то е маслина и расте на ширина, с много клони. Клоните са отделните църкви, които изразяват многообразната Божия благодат. Важното е, че стъблото е общо и здраво и брадвите, които се опитаха да го отсекат, се изхабиха. Корените са силни и никоя буря през хилядолетията не можа да ги изтръгне. Защо се съблазняваш? При един Всемогъщ Бог няма случайности!“

>>

Продължава в следващия брой

>> Продължава от с. 15 Когато виждам наркоман или алкохолик, викам към Бога, моля Го да избави този човек от пагубния навик. Моля Го да влезе в сърцето му, да изцели душата му. Когато виждам немощен старец, моля Господ да го укрепи в земния му живот. А ако още не се е помирил с Бога, моля за спасение на вечната му душа. Когато виждам щастливи хора, се радвам заедно с тях. Помня думите на баба си: „Желай на хората само добро, а Бог ще даде и на тебе“. Скъпа сестра! Някога молили ли сте се поне за един човек, самотен колкото Вас? Опитайте да подкрепяте другите в молитва, тогава и те ще ви отговорят със същото. И чудото няма да се забави. Господ е велик! Няма да бъдете самотна, това чувство ще ви бъде чуждо. Замислете се колко сте предана на Бога, дали изпълнявате Неговите заповеди в живота си. От момента, в който прочетох писмото Ви, се моля за Вас. Вие наистина ми станахте близък човек. Мечтая да се запозная с Вас отблизо. Вярвам, че ще промените своето отношение към всичко и всички. Погледнете на хората по друг начин – така, както бихте искали те да ви възприемат и да се отнасят към Вас. Това, което написах за себе си, е една стотна част от моя живот, изпълнен със смисъл и цел, с желание да живея, да правя добро, да помагам. Да, аз съм самотна по статус, но не се чувствам самотна. Много неща зависят от Вас. Ако осъзнаете това, няма да празнувате рождените си дни в сълзи и самота, ще пеете с радост християнските песни, няма да изпадате в депресия, нито ще ви минава през ума да си тръгнете от църквата. Желая Ви вяра, надежда и любов!

ие, членовете на християнската Църква, когато говорим за бъдещето като за есхатология, а не като за Небето, изместваме смисъла на тези понятия. Трябва да признаем, че християните все по-често живеят „днес“, „сега“ и очакването на „по-доброто“ престава да бъде необходимост за Христовата Църква. Животът ни е толкова благополучен, че не се нуждаем от бъдещото Небе. Нямаме потребност да се надяваме на нещо, имаме всичко още сега! Но независимо от това изместване на ценностите, фактът си остава факт: истинският християнин не може да се задоволи с този свят. Ако Бог е направил чудо в сърцето на човека, Небето веднага става негова родина, към която той се стреми, както птиците напролет тръгват на север. Християнинът действително има родина. И това, че нашите пориви не са насочени към нея, е признак за сериозни духовни проблеми. Когато виждам, че някой се е настанил удобно в света с цялата му система, започвам да се съмнявам дали този човек някога изобщо е бил новороден. Съвсем очевидно е, че идеалите на всички мои познати християни, за които Бог наистина е по-важен от всичко, не се съгласуват с идеалите на този свят. Християните мислят по коренно различен начин от своите съвременници нехристияни! Не забравяйте: вие сте на земята, а Бог е на небето. Не се страхувайте да се надявате на горното, като вярвате на това, което Ви казва Библията!

18.

3.

5.

22.

24.

8.

29.

33.

15.

16.

17.

39.

22.

46.

23.

34.

47.

36.

49.

51.

55.

50.