Прозорец 4/2012

есетте заповеди са ни познати като най-сбития вариант на Мойсеевия Закон, отразяващ същността му. Възможно е това да не е първият в историята на човечеството закон, ако разглеждаме законите като лостове за регулиране на социално-икономическите отношения в обществото. Но със сигурност е първият и единствен Закон, който цели да предпази човека от деградация. Законът на Хамурапи, който се смята за по-стар от Мойсеевия (всъщност никой не може да докаже това), се занимава единствено с възстановяването на справедливостта – виновният да бъде наказан. Мойсеевият Закон изпълнява и тази функция, но като цяло има много поважна задача. Когато създава човека, Бог влага у него вътрешен нравствен закон. Преди първите хора да съгрешат, Бог общува с тях, възпитава ги, дава им откровение за Себе Си. Още тогава им дава някои заповеди – да не ядат плодове от дървото за

познаване на доброто и злото, да се плодят и размножават, да изпълнят земята и да я стопанисват. След грехопадението нравственото чувство у човека затъпява. Потомците на Адам се развращават, престъпленията им се умножават. Тогава Бог дава Своя Закон чрез Мойсей, за да бъде грехът дефиниран като грях, т.е. да бъде изявен. Това спомага човекът да се предпази от деградация, да не стигне до саморазрушаване. Днес в християнските страни хората забравят християнските ценности. Но тяхното свято място не може да остане празно и се запълва с „ценности” от езически произход. Нашите съвременници се объркват в разбирането си за добро и зло. И е необходимо на християните да се напомнят Десетте Божии заповеди, за да може бялото да се нарече бяло, а черното черно. Оттам нататък всеки прави избор. Младенецът в яслата е определящ. От отношението ви към Него зависи вашето решение. Ако Го избирате, честито Рождество Христово!

Библията не се посочва в кой ден и в кой месец се е родил Иисус Христос. Очевидно това няма значение. Главното е, че Христос се е родил. Не датата е важна, а самият факт на въплъщението на Божия Син, Който „ще спаси народа Си от греховете му” (Мат. 1:21). Често хората казват: „Рождество е детски празник.” По-точно би било да се каже, че Рождество е празник на Божиите деца, които са повярвали в Иисус Христос като в свой Спасител и са станали Негови. Християните празнуват Рождество на 25 декември - според богословите и Църквата тогава Божият Син е дошъл на земята. * * * Нека поразсъждаваме за мъдреците, които се споменават в стиха от Евангелието. В Библията се говори много за мъдростта, особено в книгата Притчи на Соломон. В Новия Завет четем за мъдрите строители (I Кор.

3:10), за мъдрите девици (Мат. 25:2), за мъдрите слуги (Лука 19:11-28). Трябва да отбележим, че мъдростта и образованието не са едно и също. Сред атеистите се срещат много образовани хора, но те нямат онази мъдрост, която води човека към Бога и отваря сърцето му да приеме истината. Немалко образовани хора днес лежат в затворите заради престъпленията си. Мъдреците от Изток вероятно са астролози. По някакъв начин, може би чрез търговците, при тях са попаднали текстове от Свещеното Писание с думите на ясновидеца от Фатур Ва-

лаам: „Виждам Го, но не сега; гледам Го, но не отблизо. Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израил” (Числ. 24:17). Мъдреците са повярвали на Писанието, иначе нямаше да тръгнат на дълъг и опасен път, водени само от една нова звезда. Библията е Божието Слово. Без вяра в тази истина няма полза от Библията. „Покайте се и повярвайте в благовестието” - казва Христос (Марк 1:15). Библията съдържа 31 000 Божии обещания. Колко от тях знаем? А прилагаме ли тези, които знаем? Мъдреците отиват да търсят новородения Цар и намират Онзи, Който по-късно ще каже: „Който търси, намира” (Мат. 7:8). Те виждат Детето Христос и като усещат интуитивно величието Му, се прекланят пред Него, дават Му дарове: злато, ливан и смирна. Защо мъдреците идват от Изток, а не от Запад? Защото и животът, и културата се зараждат на Изток, както новият ден, както изгревът на слънцето. По-късно, когато Западът приема християнството, се осъществява голяма промяна. Индия, Китай, всички мюсюлмански страни отхвърлят благовестието и днес живеят в духовен мрак. Богатите хора от източни-

те страни сега изпращат децата си да учат в европейските университети. За съжаление, когато Западът престава да държи на Христовото учение, той въвлича света в катастрофата на световните войни. Войните продължават и днес като следствие от отхвърлянето на Христовото учение. * * * Мъдреците търсят Детето Христос, като следват звездата, която ги води към Витлеем. Но те се насочват към Йерусалим. Струва им се, че великият Цар трябва да се роди в Йерусалим, а Витлеем е незабележимо градче. Мъдреците също грешат, когато се ръководят от светските разбирания, а не от напътствия свише.

Когато идват в Йерусалим, заради тях градът загубва мира си. Цар Ирод и всички граждани са разтревожени, когато виждат групата чужденци, които най-вероятно са били съпровождани от охрана. Тук мъдреците получават още сведения от книжниците, които намират пророчеството от Михей: „А ти, Витлеем Ефратов... от тебе ще излезе за Мен Един, Който ще бъде владетел в Израил” (Мих. 5:2). Грешката е поправена. Звездата грее ярко над Витлеем, но я виждат само мъдреците и онези, чиито сърца са отворени да приемат благата вест. Тази светлина стига до милиони хора, достига ги и днес, разтопява леда в сърцата им, сковани от грях,

освобождава ги от властта на греха и злото, дава им нова посока в живота, показва им пътя към щастливата вечност. * * * По-нататък мъдреците, „понеже бяха предупредени от Бога насън да не се връщат при Ирод, си отидоха по друг път в своята страна” (Мат. 2:12). Нашият път преди срещата ни с Христос е изпълнен с постоянни лутания, страдания, робуване на греха. Но който намери Иисус Христос и като падне пред Него, Му се поклони и Му повери живота си, той ще тръгне по правия път към вечен, радостен живот. „Пътниците - дори и глупавите няма да се заблуждават по него” (Ис.

35:8), защото Господ им е дал Светия

огато празнуваме Рождество, невинаги осъзнаваме дълбочината и важността на това, което се е случило преди две хиляди години: Бог става човек. В яслите във Витлеем лежи Младенец, Който е Творецът и Царят на вселената. Вдъхновен от Светия Дух, пророк Исая пише: „Роди ни се Дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му; и името Му ще бъде: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира” (Ис. 9:6). А евангелист Матей цитира пророк Исая: „Всичко това стана, за да се сбъдне изреченото от Господ чрез пророка, който казва: „Ето, девицата ще зачене и ще роди Син; и ще Го нарекат Емануил”, което значи: „Бог с нас” (Мат. 1:22-23). Според известния астронавт Джеймс Ъруин, стъпил пръв на Луната, много по-важен е фактът, че Бог е слязъл на Земята, отколкото, че човекът е стъпил на Луната. Бог е с нас! Коя новина може да бъде по-радостна и приятна от тази?! Бог не само е създал този свят и хора-

Дух като Пътеводител, Утешител и Наставник. Когато празнуваме Рождеството на нашия Спасител, нека си спомним за мъдреците, които намират Младенеца Иисус, покланят се пред Него и Му поднасят дарове. А ние какъв дар ще Му дадем? Нека Му подарим своето сърце, нека Му посветим живота си. Това ще донесе радост не само на Него, но и на самите нас - като се отдадем на Христос, ще придобием мир и вечно спасение.

та, но е станал разбираем и достъпен за нас. Той не ни е оставил на произвола на греха и смъртта, а е дошъл да ни спаси от нас самите, от последиците на нашите греховни решения и поквареното ни до невъзможност сърце. Дошъл е да ни даде, както сам казва, „ново сърце и нов дух”. Това е вестта на Рождеството. В различните страни този празник се чества по различен начин: някъде ядат специална храна, някъде се събират семейно край елхата и си поднасят подаръци. А някъде дори не знаят какво всъщност празнуват, въпросът е да има повод за празнуване. На практика формата често напълно заменя или дори изтласква съдържанието. Рождество е празник на общуването с Бога и Неговите деца, празник на светлината и доброто, на любовта и милостта. Нека да окажем чест на нашия Спасител, като проявим любов и общуваме с ближните си в рождествените дни, когато празнуваме Неговото раждане в нашия свят, който без Него погива.

реди да каже: „Да нямаш други богове”, Господ говори за това, кой е Той за Израил. Бог назовава Себе Си по име - Яхве - ‫יהוה‬ (изписано с четири букви от еврейската азбука - йод, хе, вав, хе). Защо Всевишният, Който по страниците на Свещеното Писание се нарича с толкова имена, в този случай използва именно четирибуквеното Си име? Първо, защото това е личното име на Бога, с което Той сам се нарича. Второ, защото това име е загадка. Днес ние дори не знаем как то се произнася. Но и във времената, когато неговото произнасяне вероятно не е предизвиквало затруднения, разбирането му е било проблем. Ние не знаем какво всъщност означава ‫יהוה‬. Съществува мнение, че в една дума се обединяват

три времена на глагола „съм” - „бях”, „съм” и „ще бъда”. Това би могло да е вярно, но не можем да бъдем сигурни, защото такава дума в иврит не съществува освен като име на Бога. Дори и да признаем, че смисълът на т. нар. тетраграма е именно такъв, какво означава това? Че Бог е вечен? Доста скромно тълкуване. Възможно е тази дума да показва, че Бог е същността на битието, че Той е самото Съществуване. Това мнение е по-интересно, но и то е само догадка. Ако свържем загадъчността на Божието име с втората заповед, където се забранява Бог да бъде изобра-

зяван, а значи и сравняван с каквото и да било, се очертава странна картина, която ни показва, че Бог не може да бъде постигнат, тъй като не прилича на нищо, познато за нас, и дори самото Му име е чудно. Първо, древните хора са вярвали, че да знаеш нечие име, значи да имаш известна власт над притежателя му, а да дадеш име на някого, е означавало, че имаш право на това. Второ, когато наричаш с име, ти даряваш някого със същност или определяш същността му. Фактът, че при сключването на Завета Бог нарича Себе Си с лично име, означава, че същността Му е непости-

жима, както и че ние нямаме никаква власт над Него. И така, всичко, което можем да знаем за Бога чрез името ‫יהוה‬, е, че Той е непостижим. Как тогава да общуваме с Онзи, Когото сме безсилни да разберем? За нас е толкова важно да разбираме всички и всичко, че дори във всекидневния си живот се опитваме непрекъснато да систематизираме. Оценяваме събития, слагаме етикети, приписваме мотивация на непознати хора. И само тогава се чувстваме сигурни. По-голяма част от нашия анализ е погрешна, етикетите са лъжовни и оценките са предубедени. Но за нас това не е важно, тъй като основната ни цел е да си осигурим вътрешната увереност, че „всичко е под контрол”.

Бог се представя с непознато име и твърди, че Той не прилича на нищо, което ни е познато. Това ни обърква, то не се вписва в привичните схеми, унищожава приготвените етикети и ни кара да попитаме: „Ако си толкова тайнствен и непостижим, как можем да Те познаваме, да Ти се доверяваме, да градим отношения с Теб?” Именно затова веднага след като Всевишният назовава Своето име: „Аз съм ‫יהוה‬, твоят Бог”, Той продължава: „Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството.” Това е пряк отговор на нашия въпрос. Непостижимият казва: „Вие Ме познавате, защото Аз съм Онзи, Който ви изведе от Египет.” С други думи, възможно е и е необходимо да познаеш Непознаваемия чрез Неговите дела. Именно като се основаваме на опита, ние можем да познаваме някого действително. Само така е възможно да се изгради истинско доверие и да се развият дълбоки взаимоотношения. Бог винаги първо извършва дела, а после сключва Завет. Той отначало е сътворил този свят, създал е човека, дал му е власт над творението и го е поставил в прекрасна градина. Едва тогава му е дал заповедта за дървото на познанието. Бог първоначално е спасил Ной и неговото семейство, а после е сключил с тях завет. Така е и в случая с Мойсей - Бог дава обещание на Авраам, изпълнява думата Си, извежда потомците му от Египет с чудеса и знамения и едва тогава им предлага договор: „Аз съм Онзи Бог, Който е направил това за вас.” Нашите етикети могат да се окажат погрешни, а схемите ни - лъжливи, защото сме ограничени в способността си за познаване. Името може да не значи нищо, защото е възможно да се наречеш „спасител”, „всевишен”, „всемогъщ” или както искаш, но всички тези имена няма да имат никакъв смисъл, ако не се потвърдят с дела. Израил не просто сключва завет с Бога, Който има тайнственото име ‫יהוה‬. Той встъпва в завет с непостижимия Бог, Който е извършил определени действия: това е същият Бог, Който е удържал на думата Си, изпълнил е дадените на праотците

обещания и е извел Израил от Египет! Ние не разбираме Бога, не знаем защо е създал този свят и каква е Неговата крайна цел. Лишени сме от възможността да Го сравняваме с нещо, което познаваме. Но знаем, че можем да Му се доверим, че Той не хвърля думи на вятъра и изпълнява всичко, което обещава. Именно това означава „да Го познаваме”. „Възможността да знаеш” и „самото знание” обаче не са едно и също. Това, че Бог прави нещо, което ни дава основание да Му се доверим, съвсем не означава, че проявяваме такова доверие. Познанието зависи не само

обещавала. А на Господ Бог, Който е направил толкова за тях, не са повярвали. Тази ситуация се повтаря в историята отново и отново: „Две злини стори Моят народ: изоставиха Мен, извора на живите води, и си издълбаха водоеми, пукнати водоеми, които не могат да държат вода” (Йер. 2:13). Недостатъчното доверие към Бога винаги кара човека да търси други покровители. Затова Бог се обръща към Своя народ с думите: „Да нямаш други богове освен Мен.” Важно е да не смятаме за бог онзи, който не е извършил всичко, което е извършил Господ. Важно е да не възлагаме надеждите си

от Бога, Който прави добро на хората, но и от хората, които забелязват това добро, ценят го и основават възприятията си за реалността върху това знание. Например Адам и Ева са имали достатъчно причини да познаят Бога, но не са използвали тази възможност. Даваме ли си сметка, че драмата в първите три глави от книгата Битие не е в това, че хората са яли от забранения плод, нито в това, че не са послушали Бога, а в това, че не са Му повярвали? Именно фактът, че не са направили верните изводи от Неговите дела, ги е накарал толкова лесно да се доверят на змията, която нищо не е извършила за тях, само им е говорила и им е

на онези, които не спасяват. Но отново и отново Израил отстъпва от своя Господар. Защо? Защото все се опитваме да осмислим, да сведем до нивото на своето разбиране, да разпределим по чекмеджета и папки. След това ни се струва, че вече познаваме Бога. И в един момент тази картонена кула рухва. Най-често това става в труден момент, когато ситуацията излиза от контрол и разумът напразно се опитва да намери решение. Например в безводната пустиня, където Израил се измъчва от жажда, Богът Спасител мигновено се превръща в Онзи, Който е извел народа от Египет, за да го погуби в пустинята. Или до планината Хорив,

когато дългото отсъствие на Мойсей подтиква израилтяните да си направят идол: „Тези са боговете ти, о, Израилю, които те изведоха от Египетската земя” (Изх. 32:4). Разумът иска да контролира ситуацията и да дава обичайно обяснение на всичко, в критичен момент обаче става замяна на истинния непостижим Бог с бога на нашите привични представи. Това се случва с всички нас в моменти на изпитания. Така благочестивият Йов заедно със своите не по-малко благочестиви приятели вярва в Бога и се старае да Му угоди с праведния си живот. Всичко за тях е разбира-

38:19-20). И Йов прозира: „Говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал” (Йов 42:3). Разликата между Йов и неговите приятели е, че той приема, че повече нищо не разбира за Бога, а те все още вярват, че разумът им вмества Непостижимия. Според преценката на самия Господ кой от тях се оказва по-близо до истината? Йов. Интересно е как самият той оценява ситуацията: „Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, но сега окото ми Те вижда” (Йов 42:5). Именно когато всички етикети и схеми рухват, Йов вижда Непостижи-

емо, включително самият Бог. Но Йов мигновено губи почва под краката си, когато обичайният стабилен свят рухва заедно с всичките му богословски представи. Той все още почита Бога, но вече се съмнява в Неговата справедливост. Какво изисква Йов? Обяснения. Той иска да разбере. А какво отговаря Всевишният на страдалеца? Същината на Неговия отговор се свежда до това, че Йов никога нищо не е разбирал и сега НЕ МОЖЕ да разбере. Колко горчива ирония има в думите на Господ: „Къде е пътят към обиталището на светлината? И на тъмнината къде е мястото й, за да я заведеш до границата й и да познаеш пътеките към дома й?” (Йов

мия. За същото говори и Елиу: „Всмогъщ е, не можем да Го проумеем” (Йов 37:23). Има разлика между Бога, за Когото Йов е чувал, и онази Реалност, с Която той се сблъсква. Кой е по-разбираем: Богът на богословските разсъждения или Непостижимият, Който „прави всичко, което Му е угодно” (Пс. 115:3)? Никъде и никога Господ Бог не е призовавал Израил към систематично богословие. Но винаги е заповядвал на Своя народ да помни какво е направил Той за него (Вт. 6:20-25). Същността на основния еврейски празник Песах е хората да си спомнят за великите и чудни дела на Господ в дните на

Изхода. Смисълът на този празник надхвърля рамките на земното съществуване на човека от момента, когато Бог изпраща Месия на Израил да умре за греховете на цялото човечество и да освободи всички ни от най-страшното робство - робството на греха, - за да ни доведе при Този, Когото не можем да постигнем, но Който ни обича и ни е верен. Ние, както приятелите на Йов, с последни сили се опитваме да се вкопчим в нашия разум, като не се отказваме да поберем Бога, сътворил небето и земята, в нашите човешки представи. В един момент у нас възниква илюзия за вяра. Започваме да мислим, че сме разбрали всичко за Бога. Но рано или късно идва осъзнаването, че това не ни дава сили, не ни издига над земята, не изцелява раните ни, защото имаме само лъжовна представа за Бога. Нека се върнем към текста, който разглеждаме: „Аз съм ‫יהוה‬, твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене.” Никой друг не е извел Израил от робството в Египет. И само Бог е дал за нашето изкупление Своя Син. Ап. Павел ободрява и укрепва вярващите, като насочва вниманието им именно към направеното от Бога, а не към богословските характеристики: „Но Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че още когато бяхме грешници, Христос умря за нас” (Римл.

5:8); „Онзи, Който не пожали Своя Син, а Го предаде за всички ни, как няма да ни подари заедно с Него и всичко?” (Римл. 8:32). Прекалено често Църквата иска от вярващите да знаят сложни богословски идеи за природата на Бога. Но Бог очаква от нас не това, а да знаем Неговите дела. Знанието за Неговите дела е способно да породи в нашето сърце доверие към великия и непостижимия Бог и да ни научи да Го обичаме. А друго не ни е необходимо.

Затова започваме да свикваме с думата „зависи”. Зависи как ще погледнем на нещата. Същото важи и за нашето християнство. Когато става въпрос за спазването на 10-те Божии заповеди, ние сме някъде „по средата”. Относително сме добри, дори спрямо хората около нас сме по-добри. Други постъпват къдекъде по-зле. В зависимост от това, как я гледаме, истината придобива нови и нови значения. Ето проблема на болното ни общество - направихме абсолюта относителен. Спорим за неща, които би трябвало да приемаме за константа, - трябва ли да се правят аборти и да пречим на гей парадите в София и други градове. Докъде да стига свободата ни? Ръководим се от принципа: това, което е добро за мен, е закон, единственият закон, по който искам да живея.

Най-страшното е, че подобна житейска философия е повсеместна. Тя не познава граници, прониква във всяка религия или култура. Еднакво добре приета е както от мюсюлмани, така и от будисти, атеисти... включително от християни. Християните обаче познават една друга истина, която е абсолютна. Но почитаме ли Библията като абсолютен авторитет? Днес световното общество отрича каквито и да било постулати, които имат претенцията да бъдат абсолютни. Абсолютът по природа доминира над всичко относително, а на нас от малки не ни харесва някой да ни се налага. Както окото е раздразнено, когато в него попадне чуждо тяло, така се чувстваме и когато „свободата” ни е застрашена. За избора си да отстояваме своята собствена истина, обществото ни

плаща страшна цена. Жертваме поколения и обричаме децата си да жънат онова, което сме посели, следвайки съвременните тенденции. Има ли изход от тази криза? Нека да потърсим отговора в Божието Слово, което е абсолютна истина. „Каквото е станало, това е, което ще стане; и каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; и няма нищо ново под слънцето. Има ли нещо, за което може да се каже: „Виж! Това е ново!“ То вече е станало през вековете, които са били преди нас“ (Екл. 1:9-10). Ще се обърнем към миналото, както ни подсказва Библията. В Стария Завет се описва историята на избрания от Бога народ, който Той по Своя чуден промисъл запазва през вековете на египетското робство. Когато идва време

народът да напусне Египет, Бог осъществява това по уникален начин (историята може да се прочете в книгата Изход). Ето, израилтяните са в пустинята и си казват: „Египетските богове останаха в Египет, на кого да се покланяме сега? На кого да се надяваме? Кой ще ни нахрани и ще ни осигури безопасен живот?“ Актуални въпроси, които задаваме и днес. В отговор Бог извиква Мойсей на планината Синай, където му дава Десетте заповеди, които са основни постулати за правилния начин на живот: това е Законът, абсолютната истина, която трябва оттук нататък да определя живота на всеки израилтянин. „Аз съм Яхве, твоят Бог, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир или каквото и да е изображение на нещо, което

е на небето горе, на земята долу или във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху децата до трето и четвърто поколение на онези, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди...“ (Изх. 20:2-6). Според българския тълковен речник думата „кумир“ има две значения: а) Статуя на езическо божество, на която се кланят; идол. б) Преносно - Обект на преклонение, обожаване и подражание. В съвременното ни „набожно” общество е най-актуален преносният смисъл. И хората не виждат в това никакъв проблем. „Какво толкова, само искам да се издигна и да стана като моя кумир.” Тук

започва изброяването: да имам парите, славата, успеха, името, известността му. Нищо, че след няколко години „кумирът” умира от свръхдоза наркотици или се обесва в хотелска стая. Нито разводите, нито различната сексуална ориентация на кумира биха накарали един „фен” да му обърне гръб. Медиите ни заливат с такава информация: „Самоубил се, след като разбрал за смъртта на любимия си изпълнител. Посветил смъртта си на песента на любимата си група. Обяснил с ритници и бой, че „Левски“ е най-добрият футболен клуб.“ Ап. Павел живее в свят, който също като днешния издига в култ човешкото общество: „Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; а се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи. Представяха се за мъдри, а станаха глупци и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четирикраки и на влечуги. Затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, така че да се опозорят телата им между самите тях, - те, които замениха истинския Бог с лъжлив и предпочетоха да се поклонят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен довека“ (Римл. 1:21-25). Нашето общество е тежко болно. Изминахме дълъг път и днес изцеждаме последните капки нравственост като лекарство, което се надяваме да ни излекува от гнойните рани. От грубия фетишизъм до теоцентризма в книгата Изход и после пак завой, този път към антропоцентризма, за да се „представим за мъдри”. Човек започва да служи на самия себе си. И резултатът е, че в сърцето на християнския свят 11 века по-късно, по времето на Ренесанса, се заражда нов светоглед, наречен безобидно „хуманизъм”, който оправдава вярата на човека в самия себе си. Днес една от най-големите организации, които следват идеологията на хуманизма, е ЮНЕСКО. Неин генерален директор в момента е българката Ирина Бокова. В свое изявление, посветено на целите на хуманизма, тя цитира един от неговите основатели - италианския ренесансов философ Джовани Пико дела

Мирандола: „Тогава Бог прие човека... и го постави в центъра на света, и каза: „Аз те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш ти, свободен и славен създател, да оформиш себе си в такъв образ, какъвто пожелаеш.“ Макар в хуманизма да има различни течения, ето неговите основни принципи: 1. Човекът е съвършено същество, надарено с неизчерпаеми и безгранични възможности. Той притежава всичко необходимо, за да бъде творец на съдбата си.

2. Разумът на човека е самодостатъчен, не е нужно той да се обръща към Божия промисъл.

3. Земният живот на човека е висша ценност, която той притежава. Така се издига правото му да живее възможно най-добре на тази земя, утвърждава се правото му на щастие тук.

4. Отхвърля се догмата, че човекът е Божи слуга, подчинен на божествената воля и благодат. Възражда се античният възглед за човека - не грехопадението и изкуплението определят смисъла на неговото битие, а активният му, трудов живот, който е безусловна ценност.

5. В противовес на средновековната тенденция към въздържание и аскетизъм се възвръща античният хедонизъм, т.е. живот в удоволствия и наслади. Човекът не трябва да се мъчи и да страда в този свят, обратно, предназначен е да се наслаждава на всеки миг от живота си. Тези идеи звучат твърде съвременно днес. Като християни сякаш оставаме вцепенени и не намираме сили да се противопоставим на тази ерес, навлязла дори в църквите ни. Всъщност сме извършили голям грях - създали сме кумир в сърцето си, но грешим още повече, когато се наслаждаваме на това. Ние служим и се покланяме на този кумир. И така, първата заповед ни говори за абсолюта: „Да нямаш други богове!“ Втората заповед ни учи да отстояваме този абсолют: „Не си прави кумир!“

Божието име като клетва

главата си да се кълнеш, защото не можеш да направиш нито един косъм бял или черен. Но говорът ви да бъде: „Да, да!“, „Не, не!“ А каквото е повече от това, е от лукавия“ (Мат. 5:33-37). Защо Господ е дал такава заповед? Защо това е толкова важно за Него? Защото неизпълнението на клетва, в която е употребено името на Бога, и липсата на наказание за това поставят под съмнение самия факт на Неговото съществуване. Християнинът трябва да живее честно. Винаги да казва истината. Той не бива да добавя към думите си изразите: „честна дума“, „кълна се в Бога“. Нужно е да живее така, че хората около него да знаят, че той винаги казва истината. Понякога чуваме: „Честно казано...“ Какво значи това? Че преди това човекът е говорил нечестно? Винаги трябва да се говори честно. Разбира се, не е възможно да бъдем откровени с всички. Тогава можем просто да добавим: „Искам да бъда откровен...“

дните му, които ще бъдат като сянка, защото той не се бои от Бога“ (Екл.

8:13). „Моля Ти се, Господи, да бъде ухото Ти внимателно към молитвата на слугата Ти и към молитвите на слугите Ти, които обичат да се боят от името Ти“ (Неем. 1:11). Самият Господ със заповедта Си забранява да се използва Неговото име недостойно, без почит, без уважение, без благоговение. Вярата в Бога, благоговението пред Него предполагат почит към Неговото име. Някои хора се обръщат към Бога със заповеден, изискващ тон, като към слуга. И обратно, като пример за добра молитва звучат думите на Авраам, когато той говори с Бога за Содом и Гомора: „Ето сега аз, който съм прах и пепел, се осмелих да говоря на Господ...“ (Бит. 18:27). Какво смирение! Какво разбиране на Божието величие. Авраам осъзнава с Кого говори.

Произнасяне на Божието име безразсъдно Често хората говорят за Бога, без да вярват в Него. Например, когато се възмущават от нещо, казват: „О, Господи!“, без изобщо да мислят за Него. Ето думите на един атеист: „Ако няма Бог, слава на Бога! А ако има, да не дава Господ!“ Писано е: „От думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“ (Мат. 12:37). Някои хора, когато се удивляват или са изплашени, викат: „Боже!“ Да произнасяш името на Бога, без да мислиш за Него, без да се съобразяваш с Него, а може би и без да вярваш в Него, е оскърбително за Бога. Не е изненадващо, че Той предупреждава - човек, който постъпва така, няма да остане без наказание.

Магическа употреба на Божието име Писано е: „Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна“ (Йоан 16:24). Някои хора смятат, че независимо от съдържанието на молитвата им, ако в края добавят думите: „В името на Иисус Христос“, ще получат положителен отговор от Бога. Не бива да мислим, че можем по този начин да накараме Бога да изпълни волята ни. Прекрасен пример е молитвата на Иисус в Гетсимания: „Отче! Ако желаеш, отмини Ме с тази чаша; обаче не Моята воля, а Твоята да бъде“ (Лука 22:42). Да молиш в името на Иисус, значи да молиш според волята на небесния Отец. Да не говорим за действително магическите ритуали на баячи и магьосници, които употребяват името на Господ в своите заклинания. Това е страшна мерзост пред Бога.

Произнасяне на Божието име недостойно Писано е: „Син почита баща си и слуга - господаря си; и така, ако съм Аз баща, къде е почитта към Мене? И ако съм Господар, къде е страхът от Мене? - казва Господ на силите на вас, свещеници, които презирате името Ми“ (Мал. 1:6). „На нечестивия няма да бъде добре, нито ще се продължат

Името на Бога се произнася, без да се изпълнява Неговата воля Писано е: „Не всеки, който Ми казва: „Господи! Господи!“, ще влезе в небесното царство, а който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата“ (Мат. 7:21). „И защо Ме призовавате: „Господи, Господи!“, а не вършите това, което казвам?“ (Лука 6:46).

Фактът, че човек произнася думите „Господ“ или „Бог“, не го прави християнин. Когато се обръщаме към Бога с името: „Господи“, това трябва да значи, че Той е Господар на нашия живот, на желанията, времето и парите ни. Като наблюдавам живота на някои т. нар. християни, които често изговарят името на Бога, стигам до извода, че те всъщност не са новародени. Не изпълняват волята на небесния Отец, не позволяват на Бога да ги води, въпреки че Го наричат Господ. Мисля, че на небето няма да има хора, които Господ не е ръководил на земята. Те са произнасяли името Му, но напразно... Затова ги чака наказание. Честа употреба на Божието име в молитва По време на молитва човек се замисля за какво още да се помоли и запълва паузата с думите: „Господи, Господи!“ Или просто повтаря безсмислено: „Господи, Господи, Господи!“, като не си дава сметка, че се обръща към Бога, че това не Му е угодно. Вероятно някои вярващи смятат подобно отношение за безобидно, за дребен грях. Може би дори не се замислят какво правят. Искрено ви пожелавам да не произнасяте името на Бога напразно. Той е Господ! Нека осъзнаем това. Нека Бог винаги да се прославя, когато произнасяме Неговото име!

ъпросът за спазването на заповедта за съботата до днес се дискутира между християните. Причините за това са много. Въпреки че заповедта е дадена още при сътворяването на света, тя влиза в Закона, даден от Бога на планината Синай, като отделна, конкретна и много категорична за израилския народ. За евреите тя ознаменува тяхното освобождение от египетското робство: „Пази съботния ден, за да го освещаваш, както Господ, твоят Бог, ти заповяда. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а седмият ден е събота на Господ, твоя Бог; в него да

не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито волът ти, нито оселът ти, нито някой твой добитък, нито чужденецът, който е в града ти, за да си почива слугата ти и слугинята ти, както и ти. И помни, че ти беше роб в Египетската земя и че Господ, твоят Бог, те изведе оттам със силна ръка и издигната мишца; затова Господ, твоят Бог, ти заповяда да пазиш съботния ден“ (Вт. 5:12-15). Църквата от самото начало празнува деня на почивка и освобождение в първия ден от седмицата, тъй като освобождението чрез Христос е много по-важно от Изхода от Египет. Възкресението на Христос е гаранция или доказателство за това освобождение. Затова християните празнуват в първия ден на седмицата не само почивката, за да помнят, че Господ

е сътворил всичко, а и възстановяването на падналия човек, освобождаването от робството на греха. Но както в Стария, така и в Новия Завет денят на Божията почивка не може да се използва за прищевките на човека, за всякакви дела - останалите шест дни са дадени за тях. Това е ден на покой и прослава, посветен изключително на съсредоточаването ни върху нашия Бог, Творец и Спасител. Този ден е за съзерцание на славата на Бога между Неговите светии, събрани заедно в църквата, или за посещение на немощните със същата цел. Изпълняването на тази заповед носи благословение както в настоящия, така и в бъдещия ни живот.

ежду десетте заповеди от Тората на Мойсей само две са съпътствани с обещание за въздаяние: забраната да се произнася името на Бога напразно - с обещание за наказание при неизпълнението й - и заповедта за почит към родителите - с обещание да се продължат дните на човека на земята. В Стария Завет темата „бащи и деца“ се среща неведнъж, тъй като в древността са се ценели особено силните семейни връзки. Сплотеното семейство е било гарант не само за материално благосъстояние, а и за елементарно оцеляване. В основата на всичко е било уважението към родителите и пълното подчинение на тях. Нека си припомним, че непокорството на Авесалом към баща му Давид довжда до гражданска война и до гибелта на бунтовния син. Властта на бащата е била толкова голяма, че той е имал право да предаде първородството на свой по-малък син. Обръщение „татко“ към чужд човек е било знак на голяма почит, както четем например в IV Книга на царете (5:13; 6:21; 13:14). Но и майката е имала немалък авторитет дори по отношение на

че Бог е носил Своя народ както баща сина си (ср. също Числ. 11:12). Един разказ от Талмуда показва колко е важно за Божия народ да се спазват заповедите за отношенията между хората: „Веднъж рави Рувим отишъл в

сина си (т.е. на мъж). В Притчи четем: „Не се отклонявай от наставлението на майка си“ (6:20). За разлика от бащата обаче, майката в древността е трябвало да спазва определени правила за приличие - да не поучава мъж в присъствието на хора и да не се намесва в мъжки разговор (ср. I Тим. 2:11-12). Нека да обясним заповедта: „Почитай родителите си” (Изх. 20:12). Еврейската дума „кавед“ се среща често в Стария Завет и изпълнява функцията на различни части на речта. Като прилагателно тя се превежда в зависимост от контекста, например: „богат“ (Бит.

13:2); „голямо“ (Изх. 12:38); „тежък“ (Пр.

27:3). На някои места „кавед“ се използва като глагол със значение „почитам“, например Изх. 20:12; Пр. 3:9. Случайно или не, в библейския иврит глаголът „почитам“ съвпада по форма с прилагателното „тежък“. Житейската практика показва, че почитта към родителите е свързана с немалко усилия и разходи. Но трябва да признаем, че обикновено бащата и майката влагат в своите деца много повече, отколкото порасналите деца им връщат. Всеки родител разбира думите от Второзаконие (1:31) за това,

Тивериада. Намерил го един философ и го попитал: „Кой е най-омразният човек в света?“ Той отвърнал: „Който отрича Създателя си.” Философът пак попитал: „Защо?” Равинът отговорил: „Казано е: „Почитай баща си и майка си. Не убивай. Не прелюбодействай. Не кради. Не лъжесвидетелствай. Не пожелавай...“ Всичко това се отрича само от онзи, който отрича Основата. Защото човек изпада в грях само когато отрича Онзи, Който му е забранил този грях“ (Талмуд, Шавуот, 3:6). Това логическо заключение подчертава връзката между почитта към родителите и към Твореца. Вероятно по тази причина в древната израилска култура физическото оскърбление на родителите се е наказвало с по-голяма строгост от принципа „око за око“: „Кой подлежи на удушаване? Онзи, който е ударил баща си и майка си“ (Мишна, Санхедрин, 11:1). Затова при изпълнението на тази заповед е обещано благословение: „За да се продължават дните ти на земята.“ Послушните деца в собствената си старост получават от своите деца грижите, които те сами са виждали родителите им да полагат за своите родители. И в ця-

лата тази приемственост е присъствала почитта към Законодателя. Фарисеите (известните тълкуватели на Тората) са възприемали тази заповед по начин, позволяващ нейното частично несъблюдаване (Марк 7:10-13; Мат. 15:4-6). Вероятно тук под „предание“ двамата евангелисти разбират известното правило: „От следните неща човек вкусва плодове в този свят: почитането на родителите си, благотворителността, въдворяването на мира между хората и изучаването на Тората, като последното е равносилно на всичко, изброено преди“ (Мишна, Пеа, 1:1). Следователно изучаването на Тората за фарисеите е било по-важно от почитта към родителите! Според техните представи то води до спасение (Йоан 5:39), а непознаването на Тората - до гибел (Йоан 7:49). Излиза, че фарисеите не са спазвали заповедта да почиташ родителите си и така действително са се лишили от благословението, обещано в нея.

рез цялата човешка история убийството се е смятало за един от найтежките грехове. За него винаги се е искало наказание и възмездие. Да станеш убиец, е означавало да сложиш върху себе си печата на грешник. „Ръцете му са изцапани с кръв“ - тази дамга остава за цял живот. Наказателният кодекс на всяка страна определя за убийството най-тежка присъда. Убийците са опасни за обществото и са виновни пред Бога.

Шестата заповед забранява предумишленото лишаване на човека от живот. Този грях предизвиква гнева и отмъщението на Бога. В Стария Завет четем: „Проклет, който скришно удари ближния си“ (Вт.

27: 24). За предумишлено убийство Господ определя наказание смърт. Изглежда светът е свикнал с това страшно явление. Убийствата се изчисляват със стотици и хиляди всеки ден. Локални войни, етнически конфликти, гладни бунтове и големи финансови скандали - всички те обикновено завършват с проливане на кръв. И това се случва в съвременното хуманно общество. Трябва да се признае фактът, че устремен към далечни галактики и познал дълбините на океаните, човекът не е престанал да убива, дори не убива по-малко. Днес за съжаление звучат актуално думите на древния пророк: „Друго няма освен клетва, лъжа и убийство, кражба и прелюбодейство; разбиват къщи и кръв допира до кръв“ (Ос. 4:2).

Къде е истинската причина за нарушаването на заповедта: „Не убивай“? На този въпрос отговаря библейската история от Едем. Първото убийство на земята е резултат от непослушанието на Адам и Ева и следствие от раздялата им с Бога. Поради грехопадението още в първото семейство, между родни братя възниква неприязън. По-големият син на Адам забелязва как Бог благославя брат му. Завистта и обидата не дават покой на Каин. Изпълнен с омраза, той навежда глава и в сърцето му се ражда непознатото дотогава желание да лиши от живот Авел. „Грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Бит. 4:7, СИ) - предупреждава Бог. Желанието на сърцето обаче е по-силно: „И когато бяха на полето, Каин стана против брат си Авел и го уби“ (Бит. 4:8).

От човешка гледна точка убийството като преднамерено лишаване от живот не може да бъде оправдано от никого и от нищо. Този грях винаги е имал необратими и непоправими последствия. Ето защо Творецът казва на първия убиец, Каин: „Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята. И сега, проклет си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта на брат ти от твоята ръка“ (Бит.

4:10-11).

ще бъде виновен за огнения пъкъл“ (Мат.

5:21-22).

Първопричина за продължаващите убийства е древното желание да бъдеш независим, отделен от Бога. Затова, като „отказват да познаят Бога“, хората се „изпълват с всякакъв вид неправда... убийство...“ (Римл. 1:28-29). Но Бог не вижда така живота на хората на земята. Важно е да знаем Неговите пътища за изход от подобни задънени улици. А за това е необходимо да приемаме истината на Божието Слово. В учението на Иисус Христос се разкрива истинският смисъл на правилното отношение към ближния: „Чули сте, че е било казано на древните: „Не убивай; и който убие, ще бъде виновен пред съда.“ А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда; и който каже на брат си „празноглавецо“, ще бъде виновен пред Синедриона; а който му каже „бунтовни безумецо“,

Отношението ни към човека се обуславя от това, какво мислим за него, как го възприемаме. Неправилното отношение невинаги изглежда като убийство. Но според Библията дори този, който се гневи на брат си неоснователно, е виновен пред съда. Духовната поквара води до изкривени взаимоотношения. Библията казва: „Защото отвътре, от сърцето на човеците излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства“ (Марк 7:21). Физическото убийство е следствие от духовно убийство, което става в сърцето на човека. Божието Слово говори за това: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец; и вие знаете, че у никой човекоубиец не пребъдва вечен живот“ (I Йоан 3:15). На пръв поглед ненавистта в душата не говори за желание да убиваш. Но това е вътрешна присъда, която се произнася с досада, завист, гняв. Тя пленява човека и го прави роб на греха. Желанието да причиниш зло, да унизиш, да се превъзнесеш над другите е път към греха на убийството. Христос говори дори за празните думи като за сила, която убива.

Новият Завет разглежда различно от Стария спазването на шестата заповед. Ако в древността заповедта: „Не убивай“ е предпазвала хората в Израил да се изтребват несправедливо един друг и така е регулирала религиозно-обществения живот на избрания народ, учението на Христос поставя качествено различни критерии при спазването й. Вярващите в Иисус Христос наистина се стремят да избягват всеки грях. Те се тревожат не да не убият някого физически, а се опасяват грехът на убийството да не стане съблазън в сърцето им. Често причината за убийство е силното желание да се обогатиш. То довежда хората до умопомрачение. В Библията четем: „Сребролюбието е корен на всякакви злини“ (I Тим.

6:10). Ненаситността, алчността, користолюбието мотивират хората не само да лъжат, но и да убиват. В гонитбата за благата те не подбират средства. Често чуваме: „Което не се купува с пари, се купува с много пари.“ В това число и човешкият живот. Вторият проблем е неприемането на другите. Нерядко успехът на едни е повод за разочарование на други: „Тогава видях всеки труд и всяко сполучливо дело, че поради него на човека завижда ближният му“ (Екл. 4:4). Завистта води до деградация на личността, тя е „гнилост за костите“ (Пр. 14:30). Каин убива Авел от завист. Ако човек не може да се радва с тези, които се радват (Римл. 12:15), да благодари на Бога за помощта, която

едмата заповед е една от строгите заповеди на Бога за народа Му Израил. Целта й е народът да стане по-силен, здрав физически, устойчив и балансиран психологически, извисен духовно. Да бъде образец за всички народи, защото познава своя Творец, създал небето и земята, както и човека по образа и подобието Си. За съжаление историята на човешкия род показва как хората отстъпват от заповедите на Бога и с това се наказват сами. Една от ярките прояви на това отстъпление е блудството, което все повече се засилва на всички възрастови нива. Според Библията блудството е всяко сексуално действие преди брака, докато прелюбодейството е изневяра на брачния партньор. Повсеместното блудство е един от белезите, че живеем в последните времена - преди Христос да вземе Своята Църква на небето, а на земята да започне голямата скръб, за която Той предупреждава: „Понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението, който има да дойде върху цялата вселена, за да изкуси живеещите на земята. Ето, ида скоро” (Откр. 3:10-11, СИ). Другаде Христос казва: „Дадох й време да се покае за блудството си, но тя не се покая. Ето, нея хвърлям на постелка, а прелюбодействащите с нея - в голяма скръб, ако не се покаят за делата си... Аз съм, Който из-

питва сърца и вътрешност; и на всеки от вас ще въздам според делата му“ (Откр. 2:21-24, СИ). Днес духът на блудството буквално триумфира по цялата земя. Свидетели сме на апогея на хедонизма. Джендър идеологията започва да развращава децата още от детската градина, от предучилищна възраст и чрез медиите залива обществото, а то е като пияно - хората мислят, говорят, четат и гледат само за телесни наслаждения. Пророк Осия пише: „Блудство, вино и питиета завладяха сърцата им” (Ос. 4:11, СИ). Двехилядната ни християнска история не помни такъв всеобщ разврат, а това значи, че действително идва Антихриста, който подмамва хората да приемат първо неговата „храна“, удоволствието, а след това - и самия него. Според моите наблюдения именно по време на християнски празници като Рождество и Великден обществото повече от всякога се залива с окултни мерзости, подсладени с духа на сладострастието, и тогава най-много се говори за секс. Окултистите се надпреварват да описват магиите на любовта - как да съблазниш този или онази. Медиите с охота разпространяват разврата в най-светлите за християните дни, което е

мерзост пред Бога. Христос казва: „Аз дойдох в името на Моя Отец и не Ме приемате; но ако дойде друг в свое име, него ще приемете” (Йоан 5:43). Вече се приемат тези дела на Антихриста - всякакъв вид престъпления пред Бога - и няма гласове, които да кажат: „Стига!“ Не говорим за цензура, защото Антихриста се е погрижил тя да бъде премахната чрез закрилата на хуманизма, свободата на словото и т.н. Говорим за нещо по-сериозно: обществото ни не реагира и се адаптира към това грозно явление – светотатството с християнските празници. През тези дни по медиите говорят не свещенослужители, презвитери, дякони, а окултисти, които в началото на годината предсказаха края на света според езичниците (календара на маите) и вместо да се извинят публично, както публично и безочливо лъгаха народа ни, сега го обучават да прави магии. Тези мерзости пред Бога са духовно блудство на един народ, който се нарича християнски, а всъщност загърбва Бога и Неговите заповеди и слуша врачки, гледачки, астролози, магьосници, екстрасенси и други служители на дявола. Затова ще подчертая с цялата си отговорност - ако не спрем, следващото земетресение може да се окаже с няколко бала повече от това, което преживяхме неотдавна. Бог ни помилва, като ни предупреди, но ние не си взехме поука и народът продължава съзнателно да греши.

Последствия от блудството Физиологичен проблем Ще разгледаме накратко какво става с нашето общество, особено с децата, след културното разкрепостяване и натрапената джендър идеология. Това е целта на дявола, за когото Христос казва, че е човекоубиец. Като предлага сексуално удоволствие още от предучилищна възраст, Сатана иска да изсмуче енергията на човека, докато е дете, когато не разбира нищо и има само някакви физически усещания. Детето се оказва експлоатирано, а то мисли, че му е добре. Онзи, който консумира алкохол, също отначало се чувства добре и пушачът първо смята така. Действието на хормона на удоволствието може да се предизвика и чрез медикаменти и организмът да бъде доведен до състоя-

имал храна и вода? Три дни са му били достатъчни, за да се изтощи и да умре. Ето защо съвременната сексуална индустрия влияе чрез медиите върху този център и цели да го задейства от предучилищна възраст. Така дяволът иска да лиши човека от възможността в перспектива да стане истински мъж – баща или истинска жена – майка. Подобни хора по последни данни от научните изследвания не желаят да имат никакви интимни реални, физически взаимоотношения с другия пол, защото са свикнали да получават удоволствие чрез виртуален секс, обаждане на секс телефони, по най-краткия и лесния път – самозадоволяването. Естествено, последствие от това е неумението и нежеланието за общуване в реалния свят, защото то обременява и ангажира.

ние, в което изпитва постоянен глад за този хормон, както наркоманите – за наркотик, а алкохолиците – за алкохол. Така е и със сексуалната потребност. При децата няма истински взаимоотношения и не може да се говори за сексуална потребност, а само за „изблик” на хормони - ендорфин, допамин, окситоцин, норадреналин и др. Предизвиква се „изблик” и човек получава краткотрайно удоволствие. Учените откриват, че либидото (половото влечение) възниква в главния мозък и оттам се разлива по тялото с помощта на невротрансмитери – химически вещества, участващи в предаването на информация между невроните. В хипоталамуса - малка жлеза в мозъка – са установени седем центъра, свързани с половото влечение. Когато те се активизират, човек изпитва силна сексуална възбуда. Изследователите правят експеримент с плъх. Въздействат с електрически импулси върху зоната в неговия мозък, която е свързана с отделяне на хормона на удоволствието. Обучават плъха къде да натисне, за да се повтори усещането. Как мислите, колко дълго е оцелял плъхът, при положение че е

Психологичен проблем Работя с хора, които са били жертва на подобно насилие в детството си. Обикновено, когато надхвърлят 20 години, те са вече депресирани. Лишени са от покой, не могат да си намерят място в живота, да работят пълноценно, да си почиват, не са способни да обичат истински, защото са само консуматори. Всичко това се отразява на психиката, води до субдепресия, после и до депресия. Депресията е едно от състоянията, при които липсва енергия за живот. Тези хора са изтощени, нямат стимул, не виждат смисъла на живота. Когато човек попадне в ямата на депресията, у него се появяват натрапчиви мисли за самоубийство. Несъмнено тук е заложен страшен механизъм за унищожаване на човешкия род. Бог е създал така организма на човека, че да получава всичко с времето си, при това по реда, предвиден в Свещеното Писание, който предполага взаимна любов, чистота, святост, блаженство и отсъствие на чувство за вина. Но когато редът от Бога се отрича и се нарушават установените от Него граници, още повече при децата, всичко върви към

едно – психична болест. Ето защо ап. Павел предупреждава: „Избягвайте блудството; всеки грях, който прави човек, е извън тялото, а блудникът против собственото си тяло греши” (I Кор. 6:18, СИ). Това обаче е само психо-физиологичен проблем. А има и духовен, който Свещеното Писание разкрива. Психо-духовен проблем Хората, които се отдават на разврат, попадат под контрола на окултен дух – дух на блудство и всякакво извращение. Ако „наградата“ за блудството на телесно ниво са най-често венерическите болести, които увреждат потомството (и затова се раждат все повече недъгави, хилави деца, дори – инвалиди), има още един вид поражение – психо-духовно. При случайните сексуални връзки духът на блудството преминава от единия партньор към другия и тогава човек не може да се отърве от него - остава изцяло под властта му. Между проститутките и развратените хора все повече се срещат обладани от блуден дух. Ап. Павел напомня:

ебесният ни Баща, Който ни обича, ни е дал Своите заповеди с цел да защити подарения ни скъпоценен живот от разрушение, ненужна скръб и беда. И ако ние със своите мисли, думи и действия се отклоняваме от истинния път, Неговите заповеди като в огледало отразяват нашето греховно състояние и показват, че се нуждаем от вяра, покаяние, опрощение и очистване. Бог прави това, за да ни пази от разрушителната сила на греха и да насочва живота ни към благословения път. Така с цел нашето благо Той дава прекрасната заповед: „Не прелюбодействай.“ Сигурно не е трудно да си представим как бихме се чувствали, ако половинката ни извърши прелюбодейство, т.е. има сексуални взаимоотношения с друг човек. Това е такова оскърбление, унижение, обезценяване, дълбоко нараняване, че доверието ни към нея мигновено би рухнало. Прелюбодейството е винаги тайно. Този факт потвърждава, че самият прелюбодеец прекрасно осъзнава колко пагубни ще бъдат действията му за онзи, срещу когото са насочени. Но и за самия прелюбодеец това е много разрушително. Заради краткото „приключение“ (или „приключения“) взаимоотношенията му със спътника в неговия живот, който постоянно е до него, се развалят. Ако другият още не е разбрал за това, колко тежко ще му бъде да го гледа в очите, като знае, че го лъже. Колко трудно ще му бъде да го вижда постоянно, да живее с него. А ако другият знае за изневярата, дълбокото нараняване ще се отрази във всекидневното общуване между двамата. Освен всичко това прелюбодеецът е заплашен със страшно бъдеще: вечна гибел, както Свещеното Писание изрично предупреждава: „Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите, нито крадците, нито сребролюбците,

нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство“ (I Кор. 6:9-10; виж също Гал. 5:1921; Откр. 22:15). Ето защо трябва да претеглим и оценим както своя живот като цяло, така и сексуалните си потребности. Каква стойност им придаваме? Толкова ценни ли са, колкото прекрасното наследство на небесното царство, колкото вечния живот? При това сравнение трябва да вземем едно принципно решение, което крие в себе си велика сила за успешното противопоставяне на всякакви изкушения: „Осъзнато решавам да остана верен на своя брачен партньор, каквото и да ми струва това.” Всъщност това е обещанието, което даваме публично в деня на нашата сватба. Но проблемът е, че с течение на времето и поради различни обстоятелства нашите обещания могат да

избледнеят и да се забравят. Затова е добре, ако осъзнато вземем такова решение повторно и по този начин вътре в себе си, в сърцето си укрепим обещанието, дадено веднъж, - да останем верни на своя брачен партньор дори когато не всичко е идеално. И така, нека направим равносметка: краткият миг радост, който доставя еротичното приключение, прилича на удоволствието от вкусната храна. Иска ни се още, но колкото повече ядем, толкова по-зле се чувстваме. И при всичко това усещаме постоянен горчив привкус, пълната наслада не идва, защото едновременно трябва да полагаме усилия да заглушим съвестта си. Нещо повече, сексуалните взаимоотношения и преживявания са повърхностни и не носят удовлетворение, ако няма дълбока привързаност, доверие и взаимно разбиране, ако я няма за-

щитната рамка на взаимоотношенията, осигурена от брака с взаимното обещание за вярност. Краткотрайните връзки не притежават онази дълбочина, която любещият ни Творец е вложил в нашата сексуалност и която Той иска да ни подари, за да й се наслаждаваме. Доста важно е да поддържаме взаимоотношенията си със своя брачен партньор. Колко прекрасно е, ако съпругата ми е моят най-добър приятел, с когото мога да споделя всичко, пред когото мога да излея душата си, с когото мога да се съветвам! Господ недвусмислено и ясно ни е дал правото да поддържаме отношения на любов със своя брачен партньор. Това не е излишен разкош, забранен на истинския християнин: „Мъже, обичайте жените си както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея“ (Еф. 5:25). Това означава, че мъжете

трябва да дадат на съпругата си такова място в своето сърце, каквото Христос дава на Църквата, и да бъдат готови да се жертват, за да й бъде добре във физически, душевен и духовен план. Ако между мъжа и жената има такава дълбока привързаност, интимните им отношения ще бъдат прекрасни, изпълнени с удовлетворение, защото по този начин, наред с продължаването на рода, те могат да осъществят своето истинско предназначение, дадено им изначално от нашия Създател. Това е пътят да покажем реално горещата си любов и единение (виж Бит. 2:24 „една плът“). Подобни дълбоки интимни взаимоотношения на свой ред са най-

ефективната защита срещу прелюбодейството. Ако сте несемейни, в никакъв случай не „нахлувайте“ в чуждия брак. Ще донесете на това семейство страшно бедствие, а и самите вие никога няма да бъдете щастливи. Постъпвайте според думите на Господ: „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, и вие правете на тях“ (Мат. 7:12). Оставете човека, който ви харесва. Така ще помогнете да се спасят неговото семейство и вашата душа! Сигурен съм, Господ ще ви благослови изобилно за това. И няма да затворите пред себе си пътя към собствения ви щастлив брак, нито към вечната радост с Христос. Нека не забравяме, че всички сме изложени на опасността от изкушение да извършим прелюбодеяние, дори ако имаме добри съпружески взаимоотношения. Нашият Господ прекрасно знае това. И ни е дал много полезни наставления в Словото Си. Например ключова роля в привличането играят очите. За похотта на очите говорят немалко стихове в Библията. И Йов, като осъзнава това, взема решение: „Сключих завет с очите си; и как бих погледнал към девица?“ (Йов 31:1). В Стария Завет има едно забележително Божие наставление: мъжът не трябва да вижда гола друга жена освен своята съпруга (ср. Лев. 18, 20 гл.). Това и днес е прекрасен практически ориентир за нас, християните. Навсякъде се сблъскваме с порнографията: по витрините, по телевизията, в интернет. А полуголи виждаме във всяка реклама или просто на улицата. Аз съм решил: за мен има една-единствена жена - моята. Не разрешавайте на душата си да се храни с изкусителни фантазии! Иисус ни разкрива дълбока истина: „Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа

жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат.

5:28). Основният извод, който следва от думите на нашия Господ, е, че трябва да се противопоставяме на прелюбодеянието още от първия миг! Например гледате някаква жена и имате усещането, че ви напомня ваша позната. Не сте сигурен коя точно, опитвате се да се сетите. Отново поглеждате жената и виждате, че като цяло изглежда добре. В мислите си вече сте увлечен по нея. Освен това я смущавате, защото тя забелязва, че я поглеждате няколко пъти.

В сърцето ви може да възникне и такава „хитрост“: гледате красива жена и искате да се убедите, че въпреки красотата й смятате своята съпруга за попривлекателна. При това сравняване обаче попадате под влиянието на нейната красота, което може да доведе до нечисти мисли. Контролирайте очите си! Следващият съвет е, ако забелязвате, че човек от другия пол много ви харесва, практическата стъпка за защита от изкушението (за да запазите вътрешна дистанция) може да е да погледнете към неговата ръка. Ако виждате халка, всичко е просто и ясно: той или тя принадлежи на друг. Ако няма халка, погледнете своята ръка, своята

халка и тогава пак всичко е просто и ясно: вие принадлежите на друг човек. Нищо повече не е нужно. Много внимателни трябва да бъдем при интензивно сътрудничество или служение с човек от другия пол. Когато е необходимо да се общува много, да се осъществяват съвместно някои проекти, естествено, взаимоотношенията се задълбочават. Такива преживени заедно трудности и радости от успехите сближават. Много опасна като изкушение за прелюбодеяние на посветени християни може да се окаже душегрижителската работа с човек от другия пол. Той ви открива душата си, вие се стараете да го разберете и да вникнете в неговата трудна ситуация, участвате в живота му. И тъй като му помагате, той ви е благодарен. Всичко това сближава силно и не е изключено постепенно да възникнат еротични чувства. Ненапразно Светият Дух чрез ап. Павел дава на Тимотей наставлението: „Увещавай... младите жени като сестри, със съвършена чистота“ (I Тим. 5:1-2).

Опасността да бъдем изкушени от прелюбодеяние се увеличава, ако взаимоотношенията с брачния ни партньор са напрегнати. Когато в семейството ситуацията е трудна, а общуването с човек извън дома, свързано със служение, осъществяване на някакви проекти, дори душегрижителство, е приятно, това може да ни накара да се увлечем по този човек. Очевидно е колко е важно да се поддържат добри взаимоотношения с брачния партньор. Може да се случи образът на някой човек от другия пол да се върти в главата ни, постоянно да се появява пред вътрешните ни очи, и, дай Боже, да страдаме от това, да искаме да се избавим. Тогава ще бъде особено полезно да научим наизуст Христовите думи в Евангелието от Матей (5:28), които цитирахме тук, осъзнато да си ги пов-

таряме и да се молим: „Господи, искам да стоя на Твоята страна, напълно съм съгласен с думите Ти и искам да бъда чист в мислите, чувствата и мечтите си. Затова нека нямам никакви нередни взаимоотношения с този човек. Господи, изгради вътрешна стена между нас.“ Господ благославя такава позиция към изкушението и въз основа на запомнените думи от Писанието, върху които човек изгражда отношението си, Той развива у него голяма сила. Благодарение на нея може да бъде победено изкушението. Мартин Лутер казва: „Ние не можем да забраним на птиците да летят над главата ни, но можем да не им позволим да кацнат на главата ни и да си направят там гнездо.“ А ако най-ужасното вече е станало: ако сте претърпели поражение, попаднали сте в капана на прелюбодеянието и сте съкрушени от това, единственият ви шанс е да се обърнете към Спасителя Иисус Христос, да изповядате пред Него тежкия си грях, да приемете Него-

вата жертва на кръста и прошката Му за вашия грях. Писано е: „Такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господ Иисус Христос и в Духа на нашия Бог“ (I Кор 6:11). Изповядайте този грях и пред своя брачен партньор и го помолете за прошка. Тогава, като се уповавате на Господ, направете всичко възможно, за да възстановите разрушеното доверие. Не забравяйте, че не е просто да се изцели такава мъчителна рана у вашия спътник в живота, но е възможно с Божията помощ. Онзи, Който прощава напълно, дава и на човека способността да прощава на ближния си напълно.

оказва на другите, той деградира духовно. Когато ближният им е в беда, у хората по-често възниква тайно чувство за удовлетворение, желание да му се причини още зло. Това става в съкровените кътчета на сърцето, за които никой не знае, но съблазънта да отмъстиш или да се докажеш, е голяма. Малцина намират сили да й се противопоставят. Друга убиваща сила е жаждата за власт или стремежът на всяка цена да бъдеш господар на някого. Ако тази цел не се постигне бързо, човек прибягва до шантаж, манипулация, заплашване... Непростителният дух също развива греховни желания. Оттук идват жестоките думи и откровените клевети. Сеят се раздори и разцепления. Сплетните и проклятията стават норма във взаимоотношенията. И макар невинаги да се стига до погубване, се нарушават не само християнските, но и човешките нравствени норми. Човекът е унищожен като личност. Тъпчат го и го хвърлят в калта. В затворите има достатъчно хора, които никога преди не са приличали на убийци. Но законът им е отредил сурова присъда. „Син дигнал ръка на баща си“ или „мъж убил зверски жена си“ - такъв е нашият свят.

вот? Отговор трябва да търсим в Библията. Ние не можем да бъдем по-милостиви от Бога. Но и не бива да сме „по-справедливи“ от Него. Бог прощава и на убийци. Важното е в живота им да настъпи прелом. Да се спрат и да признаят вината си пред Бога. Това довежда и рецидивисти до изповед, покаяние за греховете и опрощаване от Бога. Дори хората да не могат да простят, Господ прощава на грешника.

Има ли изход? Кой ще прости на тези, които, веднъж поели пътя на престъпленията, са извършили убийство? От човешка гледна точка как може да се оправдае някой, който преднамерено е отнел жи-

Христос е разпънат между двама разбойници. Те получават заслуженото за това, което са сторили (Лука 23:41). Видимо няма надежда за опрощаването им. Но единият от тях моли: „Господи Иисусе, спомни

си за мене, когато дойдеш в царството Си“ (Лука 23:42). И Христос приема този, който заслужено е наказан от хората. Спасителят на света му отговаря: „Истина ти казвам - днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Такава прошка изглежда нелогична и несправедлива. Но Бог прощава на грешника, ако изповяда греха си, разкае се и се отврати от беззаконията си. В нашия жесток свят Бог дава шанс дори на най-големите грешници. Заповедта: „Не убивай“ остава авторитетно Божие слово. Злото не се побеждава със зло. Важно е да бъдем хора, които, като изпълняват волята на Бога, „не убиват“.

ъчо, откъде ти е това шарено топче? Мама ли ти го купи?

- Не, от детската градина ми е. Но не казвай на никого. Искаш ли да видиш как си играя с него? - кестенявите къдрици на малкия ми приятел палаво подскачат във въздуха в такт с топчето, а личицето му е озарено от неповторима усмивка.

- От детската ли? Да не би госпожата да ти го е дала като награда?

- Не, аз си го взех оттам. В хола влиза майка му, дочула за какво си говорим. Прави ми някакви знаци и аз отивам с нея в другата стая.

- Трябваше да те предупредя - започва тя. - Моля те, не му насочвай вниманието натам. За съжаление от време на време се случва да си вземе нещо от детската градина, което не е негово.

Нали знаеш, там има много играчки, харесва си някоя и си я пъха в джоба. Явно учителките не са го усетили, никой нищо не ми е казал. С баща му още не искаме да говорим с него на тази тема, за да не се вторачи и да почне да взима повече неща или пък да се почувства супер виновен.

- Но той взима без позволение неща, които не са негови. Не смяташ ли, че това е кражба?

- Е, сега пък кражба! Лъчо няма 6 години, не го прави с лошо, просто още не разбира! Освен това той не взима всичко, което му попадне пред очите, а само някакви малки неща, които го радват. Какво толкова! От съседната стая ехти веселият смях на Лъчо, предизвикан от играта с откраднатото топче. И двете с майка му се заслушваме - на лицето й се изписва усмивка като неговата, а аз се замислям. Лъчо е малко момченце, откраднало едно топче. Топчето го прави видимо доволен. Следователно в постъпката на Лъчо не би трябвало да има нещо лошо. Не е ли това целта на всички човешки усилия и търсения - да постигнем щастието? Ето една логическа верига, която е трудна за оборване. Майката на Лъчо - психотерапевт с опит зад гърба си - не го спира да краде най-вече за да не му отнеме тази толкова невинна радост. Споменът за нея може да му донесе утеха, когато някога преживява трудности. Ето още аргументи: Лъчо не прави нищо толкова лошо - малките играчки, които взима, са обикновени и евтини, детската градина без проблем може да закупи нови. Дори всъщност той прави услуга, като създава условия за по-бърза смяна на старите играчки.

Оказва се, че човешкото същество е така устроено, че наистина запечатва в съзнанието си спомени от своето детство, които свързва с преживяванията си на тежка скръб или на истинско щастие. Всичко останало може да избледнее, но тези екстремни събития - не. Обикновено човекът инстинктивно се стреми да повтори нещата, които са го направили щастлив като дете, - някои посещават старите си приятели, други пътуват до някогашната си къща на село. Нашият Лъчо също предстои да порасне. Разбира се, през годините той ще чуе от много места, че не е хубаво да се краде, дори е възможно сам да го прочете в Библията. Но всички тези аргументи може да не му се сторят достатъчно силни, за да оборят бликащото чувство на радост, когато си представя как си е играл с шареното топче. Ако майката на Лъчо не говори с него още сега, че не бива да взима нищо чуждо, било то никому непотребно топче, той няма да има здрава основа, на която да гради понятията си за добро и зло. Понеже като малък една (макар и несъзнателна) лоша постъпка не само му е донесла радост, а и е останал безнаказан след това (за да не бъде скършен), като голям Лъчо може пак да търси утеха в злото. Нека си представим, че

продължи да краде - вече не топчета, а например мобилни телефони. След първите кражби успява да си върне усещането за щастие от детските години - страхотно е да се изфукаш пред приятели с новата си мощна джаджа. Но докато някога между взимането на синята количка и шареното топче е можело да минат седмици, дори месец, защото всяка играчка го е зареждала с достатъчно позитивни емоции, сега Лъчо, без да разбере как, не може да чака до следващата кражба или да се спре. Тази тръпка, усещането, че пак е на ход и нещата зависят от него, става нужна част от живота му. Защото, когато е бил дете, значение е имал конкретният предмет, а с времето предметът е заместен с емоцията, предизвикана от самото крадене. Стигне ли се дотук, връщането назад е много трудно. В актуалното издание на Международната класификация на болестите, закодирана под номер F63.2, е записана диагнозата „клептомания“ или „патологично влечение към крадене”. Намира се в главната категория „Разстройства на личността и поведението в зряла възраст“. Лекува се трудно, тъй като е свързана с безпомощността на човека пред собствените му мисли, които го карат да взима неща, дори да не иска. В по-

вечето случаи той осъзнава добре какво върши и че не бива да го прави, но се оказва безсилен пред вече изградения вътрешен механизъм (някои го описват като налагаща се сила). Клептоманията рядко съществува като отделна диагноза - обикновено е съпътствана от други нелеки психически заболявания, например депресии, страхови неврози и разстройства от обсесивно-компулсивния сектор. Никой от нас не би желал да изгуби контрола върху себе си. Но всеки, диагностициран с клептомания, е започнал от май-малкото, например, от едно шарено топче. Дори голяма част от хората никога да не са чели цялата Библия, едва ли има човек, който не е чувал за Десетте Божии заповеди. Това са наредбите, дадени на израилтяните, за да ги спазват и да живеят добре според Божията воля (Изх. 31:18). В книгата Притчи цар Соломон казва: „Сине мой, пази заповедта на баща си... Завържи ги завинаги за сърцето си... Когато ходиш, наставлението ще те води; когато спиш, ще те пази; когато се събудиш, ще разговаря с тебе“ (6:20-23). Според тези думи Законът е даден не за да потиска човека, а да го наставлява в пътя и да пази душата му от безпокойство. Следователно Законът съдържа рецепта за живот, изпълнен с вътрешен мир. Осмата заповед от него, чието спазване носи благоденствие, гласи: „Не кради“ (Изх. 20:15). Както в Стария, така и в Новия Завет, Бог много пъти предупреждава хората, че ако се отклонят от Неговите заповеди, ще трябва да понесат последствията на непослушанието си (Вт. 29:18-29; Мат. 5:18; Лука 10:26-28). Нека ви разкажа една история. Близо до малко, китно българско селце, сгушено в полите на планината, се намирал стар манастир. Няколко пъти бил опожаряван по време на турското робство, но хората

все го запазвали и поддържали, вярата им била силна и не искали светинята да изчезне. Манастирът намерил силен противник едва в лицето на войнстващия комунизъм: стаичките му опустели и добрата традиция по поддръжката му прекъснала. Въпреки това не изпаднал в забвение, но не молитвите или духовната му атмосфера липсвали на хората. В селото непрекъснато се говорело, че в двора на манастира има заровени много пари, дарени в миналото от известен богаташ от близкия град за нуждите на сградата и за духовни цели. Тази мисъл не напускала и братята Иван и Траян Георгиеви. Двамата вече били на средна възраст, женени, парите в семействата им не достигали. Една вечер решили да проверят истинността на слуховете, като разкопаят земята в двора на манастира, особено около паметната плоча. Разбира се, не казали на никого. Речено - сторено. Още на втората вечер Иван, който копаел малко по-далече от плочата, усетил нещо твърдо под лопатата си. Бързо осъзнал какво става, хвърлил всичко и казал на брат си, че го боли главата и е много изморен. Настоял да приключат работата и да се върнат на другия ден сутринта. Траян се учудил, но се съгласил. Иван едва изпратил брат си до

селото и веднага хукнал обратно - този път сам. Слуховете се оказали истина той открил голямо количество злато и успял скришом да го пренесе в къщата си. На другия ден станал рано сутринта и се присъединил към Траян, но търсенето им вече било напразно. Минали няколко месеца. Животът уж течал по старому и Иван много внимавал да не се издаде, но нямало как, с Траян се познавали твърде добре. След голям скандал Иван си признал. Не дал обаче на брат си половината злато, а го излъгал и му отстъпил малка част. По това време Траян бил женен за втората си жена. С първата се случило голямо нещастие - тя непрекъснато му говорела лошо за Иван и семейството му и се опитвала да го настрои против тях. Един ден на Траян му омръзнало да я слуша, взел мотиката и искал да я удари леко, за да я накара да млъкне, но понеже бил пийнал, не си премерил силата и улучил сънната й артерия. След два

дни мъчения жената починала, а полицията по чудо повярвала, че сама е паднала върху мотиката. Не след дълго Траян се оженил втори път за жена от съседното село. И тя като първата не му родила дете, но не само това, оказала се силно зависима от алкохола. Харчела всичко за тази страст и когато Траян, малко преди да почине, бил прикован на легло в безпомощно състояние, тя споделила със съседите, че го храни с каша от хляб, смесен с вода и утайка от кафе. Така завършил животът му. Иван пък имал двама синове - Наско и Дончо, въпреки че според селските слухове Дончо се родил от извънбрачна връзка на майка му с човек от близкия град. Иван разпределил парите между децата си и Наско успял да си построи къща - голяма, тухлена, с мазе. Години след това първо Наско, а после и съпругата му починали, преди да остареят, от рак. В момента двете им деца са скарани поради имотни делби и не си говорят, а имат нужда, тъй като всеки от тях е с доста проблеми в семейството. Освен това съдят чичо си Дончо, отново за собственост, но неговата ситуация също е тежка - той живее на семейни начала с приятелката си и общата им дъщеря, която е с умствено изоставане. Така продължава трагедията на семейство Георгиеви, години след като предците им откраднали парите на манастира. Много от вас ще се успокоят с мисълта, че няма как тази история да бъде истина - прекалено жестоко звучи всичко. За ваше учудване ще потвърдя, че събитията са не само напълно автентични, а дори съм спестила част от фактите. Сигурно сте категорични, че няма начин подобна мъка да сполети когото и да е само защото си е присвоил

нещо. Действително не знам какви други грехове е извършило това семейство, но две неща са ясни. Първо, никой грях не остава незабелязан от Бога („Ето, и на праведния се въздава на земята колко повече на нечестивия и на грешния!“, Пр. 11:31). И, второ, от Божия гледна точка кражбата не е никак маловажна. Пророк Захария предава думите на Бога: „Това е проклятието, което се простира по лицето на цялата страна; защото всеки, който краде, ще бъде изтребен... и всеки, който се кълне лъжливо, ще бъде изтребен... Аз ще го направя да излезе и то ще влезе в къщата на крадеца и в къщата на кълнещия се лъжливо в Моето име; и като пребъдва сред къщата му, ще я разори - както дърветата й, така и камъните й“ (5:3-4). Нека се замислим как изглежда вечното търсене на човешкото щастие от библейска гледна точка. Според Библията човекът е триединство от дух, душа и тяло. Тоест, за да живеем добре, трябва всеки от тези три елемента да бъде съхранен - и най-вече първите два. За да запазим тялото си, Бог ни е дал рефлексите - отдръпваме се при болка, бягаме при опасност. А за да опазим душата и духа си, Той ни е подарил Своите заповеди и спасението в Иисус Христос. Следователно да нарушаваме съзнателно някоя от тези заповеди, би било равносилно на това, да си навличаме нарочно тегоби. Не познавам човек, който доброволно да остави ръката си на горещия котлон, докато получи тежки изгаряния. Странно е обаче, че сами причиняваме толкова вреда на душите си. Ако някой краде, без да се покае, той не само нарушава Закона, но действа срещу собствената си душа, като погубва мира си. И го прави доброволно. Освен това грехът никога не остава единствен, той винаги повлича след себе си по-тежки грехове. Това важи и за краденето - ако човек, вместо да се покае пред Бога и да спре, дори намира оправдание да продължава, той не забелязва, че у него тече невидим процес. Душата му се руши, отначало малко, после все повече и повече. Затова с времето той се закоравява и става склонен

към все по-големи престъпления - дадената му от Бога защита е разбита и няма кой да спре неговия упадък. Като силен библейски пример може да ни послужи Юда Искариотски - в началото и той е бил „просто крадец“: „А това каза не защото го беше грижа за сиромасите, а защото беше крадец и като държеше касата, вземаше от това, което пускаха в нея“ (Йоан 12:6). За съжаление, особено днес, кражбата непрекъснато намира оправдание. Някои дори я изкарват героично дело, част от битката за справедливост. Сигурно сте чували сърцераздирателната история за мъжа, който обира банка, за да плати лечението на съпругата си, умираща от рак. Така той иска да спаси и двете си малки дечица от теж-

ката съдба да останат полусирачета. Нека предположим, че мъжът постъпва справедливо, защото иначе жена му би починала. Или - кражбата е лошо нещо, но ако служи за спасение на човешки живот, е оправдана. Да разгледаме и друг случай: две бедни момчета заплашват с пистолет персонала на малък магазин за компютърна техника и открадват само два лаптопа, за да не им се подиграват в училище, че са старомодни. Сигурно ще кажете, че това не е същото, защото не става дума за спасение на живот. Но от гледна точка на момчетата, ако нямат тези хубави лаптопи, всички ще им се присмиват и пак животът им ще бъде разрушен, наистина, не от рака, а от подигравките и социалната изолация. Тогава кражбата не е ли пак „оправдана“? Къде е границата? Бог казва, че няма безобидна кражба: „Дори крадецът не се отървава ненаказан, даже ако краде, за да насити

душата си, когато е гладен; и ако бъде хванат, той трябва да върне седемкратно, трябва да даде целия имот на къщата си“ (Пр. 6:30-31). Ако някой краде, това означава, че не се доверява на Бога, а взима контрола в собствените си ръце и чрез действията си сам се осъжда на проклятие. Дори при най-суровите обстоятелства не ние знаем кое е найдобре за нас и за близките ни. Ако толкова ни се иска да притежаваме нещо, а очевидно нямаме възможност да си го позволим, има начин да го придобием по правилния път: първо, можем да постоянстваме в молитва пред Бога да ни покаже дали то наистина ни е нужно. Самата аз бях много привлечена от мисълта да си купя таблет, харесваше ми идеята да го нося навсякъде със себе си. Преди време мой приятел ми даде своя

таблет, за да го ползвам, докато го продаде, - можех да го задържа за дълго. Първоначалната ми радост беше неописуема, за разлика от крайния резултат - с времето открих, че тази машинка ми е абсолютно ненужна. Отказах се от мечтата си и благодарих на Бога, че ме спря, преди да похарча пари за нещо непотребно. Второто, което можем да предприемем, ако става дума за нещо сериозно, е да молим Бога да ни го даде по Своя начин. Няма да забравя разказа на една сестра, чието семейство дълго време не можело да си позволи да яде месо. Малката й внучка много пъти казвала как й се хапва нещо различно, но сестрата се срамувала да поиска пари назаем. Накрая, след молитва, съвсем „случайно“ намерила на улицата точно толкова пари, колкото не й достигали за желаните покупки.

Всяко действие на човека има своята цена. Бог не е спрял да бди над нас и да помага на всички, които Го търсят. Да крадеш и да се оправдаваш с хуманни причини, е все едно да смяташ, че можеш да живееш безплатно на земята и каквото и да вършиш, последствията няма да ти се отразят. Но дори да успеем да се оправдаем пред близките си, някога ще трябва да застанем пред Бога. Ако четем внимателно Библиите си, ще знаем, че този момент може да настъпи съвсем неочаквано - животът ни тук е кратък, земята и всички дела по нея ще изгорят, само вечните ни души ще отидат на съд. Излиза, че с каквато и цел да крадем, се стремим само към временното, преходно богатство, а разрушаваме вечното с лека ръка. Толкова известният и харесван днес актьор Джим Кери казва: „Мисля, че всеки трябва да забогатее, да се прочуе и да има всичко, за което някога е мечтал, за да осъзнае, че това не е отговорът.“ В този дух пожелавам на всеки, който има съмнения за осмата Божия заповед, да се укрепи със следните думи: „Сърцето ти да не завижда на грешните, а да пребъдва в страх от Господ цял ден, защото наистина има бъдеще и надеждата ти няма да загине“ (Пр. 23:17-18).

с Навутей и за обвиненията срещу Христос. Злодеите винаги са ценели лъжесвидетелството и клеветата като много мощно оръжие за постигане на коварните си цели. От първата клевета, посяла съмнение в сърцата на прародителите на човечеството, се извива верига от световни престъпления. Доноси и сплетни, клевети и подхвърлени улики разбиват човешки съдби, разрушават семейства, водят до гибел - и самите клеветници, и жертвите им. Известна е една почти анекдотична случка със Сталин. Когато той посещава премиерата на спектакъла „Отело”, цялата трупа със страх очаква рецензията на главния зрител. Но вождът мълчи, не отваря уста и така засилва напрежението. Накрая не издържат и го питат харесал ли е постановката. Без да бърза, Йосиф Висарионович вади мундщука от устата си и произнася единствената фраза: „А този Яго... е добър организатор!” Както се казва: „Краставите магарета отдалеч се надушват.”

овечето хора смятат, че най-страшният грях е убийството. Всеки от нас се е сблъсквал с обичайната формула за оправдание - когато говориш с човека за необходимостта от покаяние, в отговор чуваш: „Никого не съм убил, не съм откраднал, муха не съм обидил.” Списъкът на възможните грехове върви в низходящ ред - по-рядко може да се чуе: „Не съм изневерявал”, още по-рядко: „Не съм лъгал”, а „Не съм лъжесвидетелствал” май изобщо не. И не само защото тази дума се асоциира със съдебни дела и наистина не на всеки му се налага да участва в такива процеси, където се изискват свидетелски показания. Мнозина не се сещат за нея във всекидневния си живот и ще бъдат искрено удивени, ако ги обвинят в лъжесвидетелство. А всъщност лъжесвидетелството играе огромна роля както в световната история, така и в живота на всеки човек. На този проблем са

посветени стихове и проза, картини, театрални постановки, музикални произведения. Например един от найизвестните романи на Александър Дюма, „Граф Монте Кристо”, започва от коварен донос - лъжесвидетелство. Това е завръзката на сюжет, чието развитие проследяваме в два дебели тома. Или знаменитата басня на Крилов „Клеветник и змия”: А можеш ли така да жилиш отдалеч, като на зъл клеветник езика в ранина, от когото не можеш се спаси ни с меч, ни отвъд море, ни на висока планина?

Всеки, който чете Библията, веднага ще си спомни за историята

Това са ярки класически примери. Но често се сблъскваме с не чак толкова ярки, „по-размити” форми. За всекидневна употреба. Нашите шушукания, клюки, сплетни... Всякакви дреболи, както казват: „Не за осъждане, а за обсъждане.” Има такава християнска приказка. Чували сте я, нали? А какво отношение има това към лъжесвидетелството? Непосредствено, защото подобни „обсъждания” формират мнение за човека, създават предубеждения спрямо него, настройват околните. Както лъжесвидетелят настройва съдебния състав, присъстващите в съдебната зала. Неслучайно толкова романи и реални съдебни репортажи са посветени на

състезанието по красноречие между прокурора и адвоката, които са способни да представят едни и същи факти в противоположна светлина, като сгъстят краските или изместят нюансите. Най-важното е, че сплетните разрушават вътрешния свят на самия сплетник. Това е като пожар в торфени блата - миризма на изгоряло има, а външно всичко е спокойно. Налагало ли ви се е да се срещате с хора, които смятате за приятели, скоро след като са ви обсъдили с някого? Ако ви се е случвало, никога няма да забравите онази тежка като олово атмосфера, която ви е заобикаляла тогава. Те не са в състояние да ви гледат в очите, казват преувеличено гръмки, бодри фрази, държат се неестествено приповдигнато. Със сигурност помните усещането, че сякаш сте се озовали в страшна приказка, където преди малко на една маса с вас са седели приятели, но изведнъж от очите ви пада пелена и виждате ужасяващи чудовища по вре-

ме на страшния им пир. А чудовищата разбират, че са разобличени, но се опитват да скрият този факт, очичките им бягат, приятелската им усмивка не може да скрие зъбенето. Още по-зле е, когато тези чудовища сме самите ние. Във всеки случай задълго остава горчивината от загубеното доверие. Как тогава Христос след предателството и отричането на Петър му е простил и му е поверил не нещо друго, а делото по съзиждането на Църквата? Този пример може да се чуе често в проповед, която призовава да прощаваме и да възстановяваме отношенията, каквито са били преди кризата. Всичко това е правилно, така трябва да бъде, но -

един момент! Отношения с доверие се установяват само между Христос и онези ученици, които напълно признават и осъзнават своите грехове и грешки. Пред Господ не им се налага с много думи и убедително, горещо да доказват предаността си. Достатъчен е един тих, кротък отговор „да” на простия въпрос: „Обичаш ли Ме?” А колко болка, страх, мъка стои зад този кратък диалог! Ние обаче, след като сме посветили цяла вечер на това, да обсъждаме сладко братята и сестрите, на следваща сутрин ги поздравяваме с мила усмивка. Лъжесвидетелството е скрита форма на предателство. Простото предателство е просто предателство. Дошъл, видял, предал. А сплетните са завоалирано предателство, облечено с одежди на праведност. И Юда би могъл да каже: „Никого не съм убил.” Като правило никой от нас не признава и не се кае за сплетните, които е изрекъл. „Нищо особено не е станало” - уверяваме съвестта си. Коварството на сплетнята и клюката е именно в това, че в тях винаги има малко истина. А работата на сплетниците е да сложат акценти където трябва, да подберат интонацията, интерпретацията, да добавят предположения, възможни предпоставки и последици. Сами знаете, „няма дим без огън”. И как тогава да се постигнат отношения с доверие, каквито са били преди кризата? Сплетните ни обвиват като тънък слой мазнина, правят ни хлъзгави, някак съмнителни, но сякаш от тях не ставаме грешни. Затова няма и покаяние, нито доверие, нито истински взаимоотношения. Само „дружелюбно” лицемерие, а всъщност - разпри, вражди. Тихо, лекаполека, с години, с десетилетия. Заклети приятели. С Христос остават онези ученици, които успяват да преодолеят кризата във взаимоотношенията. Да, при Неговото задържане и разпъване не всеки от тях реагира достойно. Но

те успяват да преодолеят вътрешната си криза. Това е главното. Юда обаче така и не съумява да отговори на въпроса: „Обичаш ли Ме?” И Адам не може смислено да обясни защо се е скрил от лицето на Твореца. Да се откажеш от сплетнята лъжесвидетелството - е много трудно. Коварството й е в нейната привидна безобидност: просто поприказвахме, просто споделихме, просто обсъдихме, просто си пошушукахме... както змията на Ева. И не забелязахме как корозията на злословието е разрушила всичко наоколо. А после - обиди, търсене на „духовност”, обикаляне по различни църкви. Но от себе си няма да избягаш. Или отговаряме „да” на въпроса на Господ: „Обичаш ли Ме?”, или прекарваме дните си в торфеното блато. И ако за нас е вярно първото, четем по-нататък: „Който обича брат си, той пребъдва в светлината; и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той е в тъмнината и в тъмнината ходи, и не знае къде отива, защото тъмнината е заслепила очите му“ (I Йоан 2:10-11). Затваряме кръга: „Никого не съм убил, не съм откраднал, муха не съм обидил... Но обичал ли съм ближния си?” И нека не задаваме провокационния въпрос: „Кой е моят ближен?”

очти всичките Десет Божии заповеди са с възпиращ характер: „Не... Не... Не...“ - Бог казва какво да не се прави. Явно грешният, паднал човек е изключителен инициатор на злото: „Видя Господ, че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло“ (Бит. 6:5). Неведнъж в човешката история Бог стига до този извод (например при потопа, унищожаването на Содом

и Гомора). В тези случаи Той, Който е свят и справедлив, унищожава човека заедно с греха му. Целта на Закона обаче не е да унищожи Израил заедно с греха му, въпреки неговата категоричност: „Око за око, зъб за зъб“ (Изх. 21:24). Чрез Закона Бог подготвя Израил за идването на Месия. Законът не спасява, той е платформата, на която се разгръща спасителният план за цялото човечество. Ап. Павел казва: „Така Законът стана за нас детеводител, да ни доведе при Христос, за да се оправдаем чрез вяра“ (Гал. 3:24).

Десетте заповеди се делят най-общо на две групи: религиозни (свързани с Бога) и граждански (засягащи хората). Разделението е условно, защото гражданските също произтичат от отношенията с Бога. Прекрачването на първите девет заповеди се наказва при наличието на двама или трима свидетели. Неизпълнението на десетата заповед: „Не пожелавай...“ на пръв поглед остава безнаказано, защото никой не знае какво става в сърцето на човека.

Можем да я наречем невидимата заповед - спазването й не е явно. В еврейския оригинал тук е използван глаголът хамад - „жадувам, копнея“, т.е. това е страстното желание да притежаваш нещо, което имат другите. Този глагол се употребява повече в отрицателен аспект, отколкото в положителен. Първият въпрос, който възниква по отношение на заповедта: „Не пожелавай!“, е защо тя е на последно място. Нали реално това е една от първите граници, които Бог поставя между гре-

ха и Себе Си, между живота и смъртта. Престъпвайки нея, човек престъпва много лесно всички останали заповеди. Дори бих казал, че престъпването е неизбежно. Кое е първичното - пожелаването или убийството? Убийството е следствие, първопричината е пожелаването. Но защо Бог обяснява най-напред последствията, а накрая - първопричината? Човекът, заслепен от греха, не е способен да види последствията. И дори първопричината да е ясна за него, тя не е проблем. Той винаги си казва: „Какво от това? Пожелал съм жената на ближния, обаче съм си добър човек, нито съм прелюбодействал, нито съм убил, нито съм крал.“

Ап. Павел пише: „Понеже грехът се възползва от заповедта, произведе в мене всякакво пожелание; защото без Закон грехът е мъртъв“ (Римл. 7:8). Тук Павел говори за себе си - човек, обучен и посветен да спазва Закона. Много производства бяха закрити в България през последните 20 години, но едно със сигурност се развива сериозно. И това е грехът, който „произвежда“ всеки българин. Понякога се питаме как може един човек да „произвежда“ неуморно толкова нечестие. Явно има откъде. Както видяхме от думите на ап. Павел, Законът не премахва желанието на човека да греши, точно обратното - още повече го засилва. Основната задача на Закона е да разкрие на човека, че той не може да се бори сам срещу греха. Най-голямото чудо, което Бог прави в живота на един новороден христия-

нин, е, че премахва у него желанието за грях. Това не означава, че новороденият не греши. Но той се противопоставя на греха. Ап. Павел говори на ефесяните за времето, когато „бяхте мъртви чрез вашите престъпления“ (Еф. 2:1-5). Мъртвият не може да се съпротивлява на греховните си желания, той е влачен от страстите си както лъв влачи убитата си плячка. Оставил се е на течението. Но апостолът учи ефесяните, че дори когато сме били мъртви чрез престъпленията си, Бог „ни е съживил заедно с Христос“ (ст. 5). След новораждането си - съживяването в Христос - човек има силата и властта да се бори с греха. Така Бог не само посочва първопри-

чината за греха - пожелаването, а и ни дава сила и власт да се борим с него. Нека разгледаме един пример. Всеки човек е като кораб в открито море. Има две изключително важни неща за такъв кораб - навигационната му система и неговата тяга. Когато има навигация (както разума при човека) и тяга (сила), той може да се придвижва в избраната посока и има сигурност. Така в момента, в който човек пожелае нещо чуждо, той става като кораб, изгубил навигацията и тягата си, - смъртта му е неизбежна. Той започва да се мята като сламка сред вълните. Бог никъде не обещава на тези, които повярват в Него, че ще акостират в спокойно пристанище и ще останат там до края на живота си. Пристанището е за временен престой, корабът е създаден за открито море. „Ако Мен гониха и вас ще гонят“ - казва Христос. До своето новорождение човек се бори срещу Бога, а след

това с Божията помощ - срещу греха. Ето защо навигационната система и тягата, които Бог ни подарява, са безценни за нас. Пророк Исая предава Божиите думи: „Народът Ми не разсъждава“. Първото, което прави Сатана, е да блокира мисленето на човека, на второ място той блокира волята му. Тогава имаме кораб без навигация и платна (Ис. 1:3-4). Пророкът добавя: „Тези, които се отделиха от Бога, се върнаха назад.“ Човекът, пожелал чуждото, е готов „да се върне назад“, да разруши, унищожи, да пожертва всичко до този

момент, за да придобие пожеланото. Колко много са хората около нас, готови да унищожат жена си, децата си, служението си, кариерата си, но не и да оставят своята страст. Прекрачването на невидимата заповед остава невидимо... само в началото. Христос казва: „Няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве“ (Лука 8:17). Човек рано или късно посяга към онова, което е пожелал. Главният герой от разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе“, пожелал жената на ближния си, казва:

„Оградата, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха.“ И добавя: „Да става каквото ще, деца, жена, внуци ще прекрача.“1 Във Второзаконие 5 гл., в заповедта „Не пожелавай“ Бог посочва първо „жената на ближния си“ (ст. 21). Защо изброяването не започва от осела на ближния, а от жена му? Нищо не се е променило през хилядолетията. Прелюбодейството остава най-големият грях, от който последствията са най-пагубни. Една от често дискутираните теми по форумите в интернет е „сладостта“ от престъпването точно на десетата заповед. Там участниците твърдят, че човек се ражда свободен и свободата да греши е негово свещено, изконно право!

Страшно много държим на свободата да правим каквото искаме, но когато дойде време да понесем последствията, обвиняваме Бога - как е възможно да се случи такова зло на толкова добри хора като нас. И мнозина живеят с мотото: моето си е мое, чуждото - общо. Единственото, за което съжаляват, е, че не са изневерили толкова, колкото им се е искало, защото където не са опитали, после друг е посягал... Вместо да благодарим на Бога, че ни отваря очите да видим ясно ръба на пропастта, ние постоянно тълкуваме Неговите думи, така че да оправдаем собствения си грях. И в поезията често се описва колко сладко е да пожелаеш и да полетиш надолу към бездната. Харесва ни да страдаме така и да се самосъжаляваме. Когато човек пожелае, много малка е крачката до това, да посегне, да взе1

Хайтов, Н. Диви разкази. Велико Търново, Слово, 2001.

ме нещо, което не му принадлежи. Той може да има свое, но непременно иска да притежава и това, което е на ближния му. Хората понасят много по-лесно чуждата скръб, отколкото чуждата радост и щастие. В греховното ни естество е заложено убеждението, че това, което не е наше, е по-добро. „Чуждата кокошка е пуйка“ - казва народът. Много жени споделят, че намират приятелите на партньора си за по-привлекателни от самия него. За греховния човек е характерно постоянно неудовлетворение. Но пожелаването не е потенциален, а реален грях. В момента, в който си пожелал, вече си вътре в греха. Нека се върнем към грехопадението в Битие 3:1-5. За да привлече вниманието, Сатана посяга на най-съкровеното - отношенията между Бога и Адам: „Истина ли каза Бог?” Най-хубавото в Едемската градина не са уютът и изобилието, а общуването между Твореца и човека като част от Божието творение. Когато Адам и Ева общуват с Бога лице в лице, те нямат нужда от Десетте заповеди, за да регулират отношенията им. Колкото по-далече един от друг се намират двама души, от толкова повече правила се нуждаят в общуването си. Ето защо Законът, който Бог дава, показва, че народът, наречен с Неговото име, не Го познава. Рекламата играе особена роля при пожелаването. Тя действа на принци-

па на внушението - целта е човек да отъждестви себе си с рекламирания продукт и да го възприеме като своя потребност, която иска да удовлетвори. Например да усети на момента вкуса на шоколада. Ева вече си представя себе си като Бога. Крайната цел на рекламата е да предизвика действие. Всъщност и Ева прави това - посяга и яде от забранения плод. Планът на Сатана се оказва успешен. Разказват една измислена история - на два екрана се прожектирали снимки от рая и от ада. Един от отишлите в ада се възмутил, че онова, което е видял на екрана, няма нищо общо с действителността. Отговорили му, че това е било само реклама. Такъв е механизмът - обещава се едно, но реално е друго. И Сатана обещава на Адам и Ева, че ще бъдат „като Бога“, но в крайна сметка се открива голотата им. Вместо слава те преживяват срам. Каква гавра с човека! Колко от нас сме се хващали на рекламите и сме вярвали, че това е уредът, козметиката, колата, които ще променят живота ни. А голяма част от широко рекламираните вещи събират прах, захвърлени някъде след неоправданото очакване. Скот Адамс казва, че си струва много повече да се вложи един долар в промиването на мозъци, отколкото в подобряването на произвеждания продукт. Голяма част от печалбата си фирмите отделят за реклама. Затова постоянно ни бомбардират с толкова реклами. Основата им задача е да пожелаем... оттам нататък всичко става много лесно. Христос твърди: „Всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат.

5:28). Явно прелюбодейството е съзнателен акт. Не става дума за неволно поглеждане към будката за вестници, билбордовете или рекламите, докато си проверяваме пощата. Имало е послание към нас и ние сме взели решение да го приемем. Един от най-често срещаните капани при този процес е: „Това не може да ми повлияе или да ме съблазни.“ По-

добно на Самсон, който е бил изключително силен духовно и физически, ние също сме способни да се подхлъзнем. Христос обаче казва много категорично: „Ако те съблазни окото, извади го и го хвърли. По-добре е за тебе да влезеш в живота с едно око, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в огнения пъкъл“ (Мат. 18:9). Точно очите на Самсон са инструментът за неговото съблазняване, затова Бог допуска те да бъдат извадени. Бог възвръща силата на Самсон, но не и очите му. Да внушиш на някого да пожелае нещо, означава да запалиш фитила на взривното вещество вътре в него. Ако избухне, този взрив нанася неимоверни поражения у човека. Ето го истинския голям взрив, само че при него човечеството е било унищожено духовно в Едем и продължава да погива днес.

Хората, които са пожелали нещо и са го отнели от някого, си мислят, че това е голямата им победа, но всъщност това е тяхното голямо поражение. Дойдох, видях и... бях победен. В крайна сметка грях ли е изобщо да пожелаваме нещо? Отговорът е да, ако източникът са нашите плътски страсти. Самото желание за нещо може да бъде дар от Бога. Ап. Петър много ясно ни казва какво и как да пожелаваме: „Пожелавайте като новородени младенци чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение” (I Пет. 2:2).

„Или не знаете, че който се сношава с блудница, е едно тяло с нея? Защото казва: „Двамата ще бъдат една плът“ (I Кор. 6:16). Такива хора остават на подсъзнателно ниво зависими един от друг и това е една от причините да не могат да се привържат към съпруга или съпругата си. Те винаги са привличани като хипнотизирани от тези, с които са имали сношения като животни, безразборно, а ако са получили и нечист, блуден дух, става много трагично за тях. Ето защо българинът не идва при живия Бог, за да живее чисто и непорочно съобразно небесния си Баща. Блудният дух у него не му дава да се обърне към Господ: „Делата им не ги оставят да се обърнат към своя Бог, защото духът на блудството е вътре в тях и те не познаха Господ” (Ос. 5:4, СИ). По-голямата част от моите пациенти са млади. Когато правя анамнеза, т.е. пълна картина на състоянието на болния, се оказва, че всички тези хора са нарушили Божиите граници. Днес порнографската продукция, игрите с различни перверзии заливат интернет пространството, предлагат се безплатно. В подсъзнанието на увлечените по порнографията става наслояване, възниква сякаш матрица, която започва да контролира живота им. Познавам тийнейджъри – и момчета, и момичета, - които както онзи плъх по десет пъти на ден издевателстват над своя организъм, за да изпитат удоволствие. Бих казал, че това е самоубийство. Всъщност така се изсмуква, унищожава се заложеното у човека и той остава като изстискан лимон. Идеолозите на „удоволствията” посягат на човешкия род, като в началото предлагат удоволствия подобно на наркотик, а после изтребват хората. Ранната експлоатация на заложеното от Бога у човека, за да бъде той мъж или жена, за да получава наслаждение от интимните отношения, го унищожава. Бог казва: „Не допускай дъщеря си да се оскверни с блудство, за да не изпадне земята в блудство и да не се напълни земята с разврат” (Лев. 19:29, СИ). Само когато използва възможностите си според зададеното от Бога развитие, когато участват духът, душата и тялото, животът на човека продължава и той остава активен и щастлив на 70, на 80 и повече години. Всичко, което се прави извън Божиите закони, винаги завършва с ранна смърт.

При скромните ми изследвания върху сексуалната зависимост откривам една закономерност. Почти няма човек, който да е прекрачил заповедта да не прелюбодейства или да не блудства и след като е посегнал към един забранен плод, дяволът да не му открие друг, много по-привлекателен. Така семеен млад мъж, изневерил веднъж на жена си чрез случайна връзка, вече търси друга, обещаваща по-силни усещания. След като си е поръчал проститутка, една и втора, това не го задоволява, той копнее

за други начини да задоволи либидото си, както при наркотиците има остра необходимост или да се увеличи дозата, или да се премине към по-силна дрога и накрая се стига до фатален изход. Колко семейства се разрушиха, колко деца плачат, колко жени и мъже се оказаха самотни, защото търсачите на специални усещания така и не намират кой да задоволи техните безкрайно извратени представи за обещаното удоволствие. Наскоро, при поредното ми посещение в САЩ, на срещите с такива жертви постоянно прозираше един и същ сценарий с една и съща последователност. Порнография, еротични филми, блудство с партньори, които така и не стават техни съпрузи или съпруги, а ако това се случи, не са верни един на друг и продължават своето търсене с поръчка на проститутки, после посещение на различни клубове, след това групов секс, по-нататък - интерес към същия пол, към травестити и вече стигат до съвокупление с деца, което

се нарича педофилия. Но и с това не свършват, защото има по-голяма яма – сношение с животни, а някои правят и следваща крачка - към некрофилията. На първо време за тях това е просто разглеждане на снимки и забранени видеозаписи. Като че ли тук всички имат спирачка и не биха си позволили дори мисълта да посегнат на дете. Но кога този интерес ще се трансформира изведнъж в желание, и то толкова силно, че да стане страст, човекът не знае - той продължава да крачи, насърчаван от дявола, и да извършва едно престъпление след друго. Ап. Яков пише: „Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот; след това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт” (Як.

1:14-16, СИ). По време на тези рождествени и новогодишни празници пожелавам на всички българи да преразгледат живота, греховете, престъпленията си, нарушаващи Божиите заповеди, и най-вече да видят резултатите от това. Знам, че не обичаме някой да ни показва грешките, но защо да не си ги разгледаме сами, и то с молитва към Бога - Той да ни ги изяви в пълнота, та да можем да се разкаем и не само да променим собствения си живот, а и да спрем проклятието, надвиснало върху децата и внуците ни. Неведнъж съм питал родителите: “Бихте ли желали децата ви да имат разпътен живот като вашия?” Засега нито един не отговори положително. Ако и вие смятате така, направете всичко възможно да спрете проклятието, което тегне върху вашето семейство и вашия род. Можете да го направите, като се разкаете пред Бога и призовете Христос, Който идва на земята и се въплъщава, за да ни избави от примката на дявола. Той доказва на дело, че има власт над нечистите сили, - спомнете си как изгонва седем блудни духа от Мария Магдалена, която според Закона трябва да бъде убита с камъни. Нека се вслушаме в думите на ап. Павел: „Никой блудник или нечист, или користолюбец, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христос и Бога” (Еф. 5:5, СИ).

2.Название 4.Долина, разположена между Галилейското езеро и залива Акаба (Ис. Нав. 18:18) 7.Музикално произведение за девет инструмента 9.Първата жена 11.Поле край Вавилон, където цар Новуходоносор поставя златен идол (Дан. 3 гл.)

12.Мярка за повърхнина 13.Третият цар на независимото царство Юдея (III Цар.15 гл.) 15.Столицата на голяма империя, където ап. Павел завършва житейския си път 16.Вид десетокрако водно животно с щипки 18.В счетоводството - разликата между приход и разход 21.Орган на обонянието 23.Названието на стъпаловидна кула в древен Вавилон и Асирия (от този тип е и Вавилонската кула) 24.Бащата на Давидовия пълководец Амаса (II Цар. 17:25) 26.Малоазийска богиня на плодородието 28.Мястото на последния стан на Израил преди влизането в Ханаан (Ис. Нав.

2:1; 3:1) 29.Служителка на църквата в Кенхрея (Римл. 16:1) 31.Вещество, което, след като попадне в организма, го уврежда и може да причини смърт 33.Български историк и филолог (1933 - 2006) 35.Герой на Чудомир 36.Музикален или богослужебен знак за пауза, употребен 71 пъти в Псалмите 37.Произведение на П. Яворов 40.Древно царство на Арабския полуостров (Ис. 60:6) 41.Предишното название на Египет (инициали) 42.Пустиня на Синайския полуостров (I Цар. 27:8) 43.Езичник, приел юдаизма 46.Преизподня, шеол 47.Първородният син на Юда 48.Мярка за електропроводимост 49.Древно езическо божество (Деян. 7:43) 51.Вторият

син на Ной, родоначалник на голяма група народи.

1.Пророческото име на Иисус Христос според Ис. 7:14; 8:8 2.Името на династия царе, управлявали Юдея през I век 3.Правнук на Сим, от името на когото произлиза названието „евреи” 4.Модел руски самолети 5.Град на изток от р. Йордан в територията на Рувимовото и Гадовото племе (Числ. 32 гл.) 6.Старозаветен пророк, автор на книга 8.Град в Ефремовите предели, който е даден на Исус Навин, където той е погребан (Ис. Нав. 19:50; 24:30) 10.Първенец 14.Потомък на Левий, автор на 11 Псалма 16.В античния свят - глинен или метален съд във форма на рог 17.Приятел и съработник на ап. Павел, който заедно с жена си Прискила го приема в своя дом в Коринт (Деян. 18 гл.) 19.Столицата на древна и съвременна Гърция 20.Римското название на богинята Артемида, чийто храм в Ефес е едно от седемте чудеса на света 22.Растително органично вещество, с което Ной намазва ковчега отвътре и отвън (Бит. 6 гл.) 23.Пустинно място, където се укрива Давид от Саул (I Цар. 23:14) 25.Буква от гръцката азбука 27.Град, превзет от Асирия (IV Цар.

18:34) 30.Мястото, където Авраам издига жертвеник на Бога, а Яков вижда видение (Бит. 12:8; 28:11 и сл.) 32.Силен плач 34.Масло за помазание, елей 38.Благоуханно ароматно вещество, използвано в древната козметика (Йоан 12:3) 39.Висш държавен чиновник в Османската империя 40.Дребна френска монета 42.Вопъл, ридание 44.Древен град в Месопотамия (Бит. 10:10) 45.Мюсюлмански свещенослужител 50.Кула с мощен светлинен източник, издигната край морето за ориентиране на кораби.