Прозорец 3/2012

От началото на 70-те години на миналия век започва срастването на най-богатите частни корпорации, предлагащи информационна продукция, с най-големите банки в САЩ. Банките стават основни акционери на телевизионните компании. И продуктите, които те предлагат, се обработват така, че да носят максимална печалба. За да се привлекат зрители, идеолозите на телевизионните компании се насочват към скритите, потиснати, низки инстинкти и желания на хората, като ги развращават системно, за да изострят нездравия им интерес. За това, как и защо телевизията привързва хората към екрана, четете в статията на С. Кара-Мурза „Манипулация на съзнанието”. Ярък пример за тази манипулация е развитието през последните години на темата за вампиризма. От отвратително зло същество вампирът неусетно се превръща в мистично-еротична фигура, особено привличаща младежите, което се потвърждава от „вампирската линия” дори в начина им на гримиране. Еволюцията на темата в литературата и киното проследява Н. Орлова в материала „От Трансилвания до Холивуд”. Обработката на съзнанието днес започва от бебешка възраст

– за изобилието на развращаващи невръстните зрители анимации се полагат много усилия. М. Господинова, майка на две момчета, от няколко години се занимава с анализ на тези анимации, за да предпази децата си от вредното им влияние. В своята статия „На кого поверяваме децата си?” тя пише: „Американските продукции за деца предизвикват твърде ранна полова потентност и същевременно - нежелание за продължаване на рода.” Според нея така у децата се възпитават агресия, жестокост и безсърдечие, както и негативно отношение към майчинството. За да се отвратят момичетата от желанието да станат някога майки, се използва дори въздействието на 25-ия кадър. Най-силният натиск на медиите обаче е върху тийнейджърите. Развращаващи романи и филми за тях се произвеждат с невероятно темпо. За „тийнейджърската” литературна и филмова продукция пишат М. Михайлова („Плодовете на измамното”) и Д. Минкова („Искате ли малки сладки лъжкини вкъщи?”). Според автора на статията „От Римския колизеум до световния Вавилон” И. Вълков целият свят днес е като Римския колизеум, където бушуват най-низките страсти. Телевизията, киносалоните, интернетът са арени, привличащи милиони зрители, за да ги потопят в мрака на езичеството и да ограбят последните капки светлина, останали у тях като потомци на християни. Духовната светлина, която е свръхестествена информация от Бога, лишава от присъщото му зло историческия Колизеум, като го превръща в християнски храм. Днес тя е силна да освободи човека от „колизеума” в душата му и да го направи храм на Бога, където струи прекрасен божествен живот.

Първа част Всичко, което заплашва с гибел, за смъртното сърце таи неизразими наслаждения. А. С. Пушкин Някога, далеч от шумните градове и центровете на световните събития, във Влахия и Трансилвания, Сърбия и Чехия са живели вампири - в народните приказки и легенди. И неочаквано те напуснали пределите на местния фолклор на родината си и тръгнали в победно шествие по страни и континенти. Отвратителни създания, които пият кръвта на хора, съществуват във всички езически религии - от Древна Гърция (мрачната богиня магьосница Хеката и съпровождащите я демони кери) и Вавилон (Лилит, която пие кръвта на новородените) до арабските халифати (джин, или дух кръвопиец) и екзотичната Гана в Африка („летящият огън“, който грабва малки бебета). С това въплъщение на злото хората са се борили чрез жертвоприношения, за да умилостивят жестоките духове, както и със заклинания, амулети, сакрални ритуали. Русия също е имала своите кървави чудовища - т.нар. „упири“, мъртъвци, които излизат от гробовете, за да се напият с кръвта на живите. Те са предизвиквали страх и отвращение: подути, сини, с изгнили дрехи, изцапани с пръст и с кръвта на жертвите, с невиждащи очи. И макар за тях да се споменава за първи път през 1047 г., преданията се оформят окончателно, когато Русия е приела християнството. Затова и борбата с тях се е водела със светена вода, кръстен знак, четене на молитви и Псалми, а и с по-радикални средства - убиване с кол, обезглавяване, изгаряне на трупа. И изведнъж, буквално за един век, същият този отвратителен мъртвец се превръща в „бледен юноша с пламенен поглед“...

***

1816 г. Един от първите литературни кръвопийци, измислен от писателя Джон Полидори в неговата повест „Вампир“, се оказва благороден лорд. Неговият облик е привлекателен за дами и мечтателни юноши: Рутвен е блед, загадъчен, погледът му е пронизителен. Способен е да заинтригува и увлече, още повече, че с неговия образ се свързвал „властелинът на мислите“, неподражаемият лорд Байрон. Но

въпреки външната си привлекателност този вампир е въплъщение на злото: той е коварен, безпощаден, кръвожаден. Психологическият му портрет е беден, а самият образ е стандартен: той „влиза само да открадне, да заколи и да погуби“ (Йоан 10:10), въпреки високата си титла.

1827 г. Френският писател Проспер Мериме издава книга мистификация, наречена „Гусла, или Сборник илирийски песни,

Препоръчителен родителски контрол за деца под 16 г.

записани в Далмация, Босна, Хърватия и Херцеговина“. Тези стилизации по народни поверия всъщност са написани от самия автор. Книгата прави огромно впечатление на А. С. Пушкин и той пише знаменитите си „Песни на западните славяни“ - поетическа преработка по сюжетите на П. Мериме. Образите на вампирите и при двамата автори все още отговарят на народните представи: те са страшни мъртъвци, отвратителни по външност и действия.

1835 г. Мрачно-мистичният американец Едгар По издава първата си новела „Береника“ от поредицата за жени мъртъвци, оказала огромно влияние върху развитието на вампирската тема в европейската литература.

1836 г. В новелата на французина Теофил Готие „Мъртвата красавица“ вече срещаме жена вампир. Тя запазва цялата гама от злодейски качества (развратница, потънала в разкош и чувствени наслаждения, дните и нощите й преминават в разгулни оргии, прелъстява не само светски контета, а и свещеници), но също така притежава заслепяваща красота и претендира да създаде собствена идеология като противопоставяне на християнството. В западноевропейската литература тя остава като устойчив образ на коварна съблазнителка и поставя началото на популярното название „жена вамп“.

1839 г. Русия, както винаги, изостава от Запада. Затова „упирът“ там все

още е страшно чудовище. Виждаме го в повестта на А. К. Толстой „Семейството на вампира“. Като жанр тази повест е истински „хорър“. Вампирите се държат както се полага: нападат живите и пият кръвта им. Те са абсолютно зло, страшно и безпощадно. Но през 1841 г. излиза нова повест на този автор „Вампир“. В нея вампирите вече са добри, порядъчни помешчици, които си спомнят миналите години, добродушно наставляват младежите и смъркат емфие. Това обаче е само фасада, зад която се крие същата злобна същност на кръвожадните същества.

1867 г. Създателите на литературните вампири стремително облагородяват героите си, като ги даряват с образование, титли, красота и способ-

ност да разсъждават и философстват. Тогава Гьоте пише знаменитата си балада „Коринтската невеста“. Ако персонажите от народните вярвания и първите литературни вампири са били представяни като богопротивници, създадени от мрака и служители на злото, в това произведение мъртвото момиче обвинява Бога и майка си, която я е дала в манастир, за разрушаването на нейното щастие. Вампирите започват да искат „справедливост“.

1872 г. Шеридан льо Фаню, „ирландският Едгар По“, както го наричат съвременниците му, публикува своята повест „Кармила“. Тук за първи път в литературата за вампирите така мощно звучи еротичната тема: жаждата за

кръв и лесбийските мотиви са преплетени толкова тясно, че е трудно да се каже коя страст е по-силна. Произведението е предизвикателство за обществения морал.

1897 г. Вампирът минава границата. Появява се принципно нов кръвопиец. Човечеството забравя неугледния, селски, глупав мъртвец. Той вече става аристократично изтънчен, еротично привлекателен, мистично обособен и свръхестествено могъщ граф. Авторът на книгата по призвание е член на една от най-крупните английски окултни организации - „Ордена на Златната зора“ (където са членували печално известният Алистър Кроули и създателят на Шерлок Холмс Артър Конан-Дойл), а по професия - театрален мениджър. Обра-

зът на вампира той тълкува от гледна точка на езотериката: това е мощен маг, надарен, за разлика от румънските си предшественици, с нови свръхвъзможности на некромант и повелител на мъртвите, а също противник на Бога, изповядващ ритуала „кръщение с кръв“ - пародия на Евхаристията. Този вампир вижда на тъмно, катери се по стени, може в известна степен да управлява стихиите, да командва животни и да се превръща в тях. Името му е звучно, страховито Дракула - и за сто години то става синоним на думата „вампир“. Брам Стокър (говорим за неговия знаменит роман „Дракула“) е съединил западноевропейските традиции на „вампирската“

литература с малко известната на Запад историческа личност на кървавия влашки управник от XV в. Влад Цепеш. И тук литературата предава вампирската щафета на новото, едва зародило се изкуство - кинематографа. Година преди да излезе романът на Стокър е заснет първият филм за вампири триминутният „Замъкът на дявола“ на французина Жорж Мелиес.

***

И така, вампирът преминава на големия екран: филмите изобилстват: 1922 г. - „Носферату - симфония на ужаса“, 1931 - „Дракула“, 1932 - „Вампир, или Странното приключение на Дейвид Грей“, 1935 - „Знакът на вампира“, 1958 - още един „Дракула“, цветен, 1960 - „Маската на демона“, 1963 - „Трите лица на страха“, 1965 - „Дракула - князът на тьмнината“ и „Планетата на вампирите“, 1968 - „Дракула, излязъл от гроба“, 1979 - „Носферату - призракът на нощта“, 1996 - „От залез до зори“, 1998 - „Вампири“, 2000 - „Сянката на вампира“. И този списък не е пълен.

Бела Лугоши, най-бележитият актьор, неведнъж превъплъщавал се в образа на безсмъртния граф на екрана, така и не успява да излезе от своята роля - в завещанието си той иска да го погребат в плаща на граф Дракула, което се случва през 1956 г.

1976 г. Излиза книгата на американска писателка, чийто псевдоним е Ан Райс, - „Интервю с вампир“. Тук пред нас е не просто благороден джентълмен, а изтънчена, търсеща смисъла на живота, безкрайно страдаща натура. Той става вампир след смъртта на любимия си брат. Убийството му е противно, но е необходимо - такъв е начинът на съществуването му сега. Когато дава интервю на младия репортер, вампирът, роден преди повече от сто години, разкрива пред юношата живота на едно особено същество, което е над всичко и всички: той е свободен, в краката му лежи целият свят, за него не съществуват териториални и времеви ограничения.

За разлика от представите през средновековието, когато се смята, че разпятието, свещените предмети и реликви са способни да изплашат, неутрализират и даже унищожат вампира, тук има сцена на поругаване на светините, която цели да покаже тяхната безполезност. Когато убива свещеника в самата църква, вампирът казва: „В този храм нямаше Бог - само статуи, тези каменни идоли. Свръхестествените сили се въплъщаваха само у мен. Тук съм един - висше, безсмъртно същество - и стоя спокойно под този покрив.“ Но все още го мъчат съмнения, които той споделя с приятеля си - по-стар вампир, живял на земята 400 години: „- Значи ние... - аз се наведох, едва сдържайки вълнението си, - не сме деца на дявола?

- Какво говориш? - отвърна той на въпроса с въпрос. - Нима дяволът е сътворил този свят?

- Не, ако някой го е създал, това е само Бог. Но Бог е създал и дявола, тогава ние наистина ли сме творение на Сатана?

- Ти си съвсем прав, Бог е сътворил дявола, значи и той е Божие дете. Всички ние - също. Никакви деца на Сатана не съществуват.“ За да отстрани окончателно всички съмнения относно „добрите“ вампири, мъдрият наставник прави извода: „Твоята душа е пълна с любов и със стремеж към справедливостта. Как тогава можеш да се наричаш творение на дявола?!“ Постепенно вампирът се превръща от създание, близко до Бога, в единственото висше същество извън времето, морала, съда, едва ли не и въплъщение на любовта. В края на романа младият репортер, възхитен от вампира, който в началото го плаши, иска сам да стане вампир. А това вече е революция: участта на всички вампири в тяхното противостоене спрямо хората

дотогава е една - те са унищожавани. За първи път героят минава на страната на чудовището: „Нима не разбирате какво ми разказахте? Това е приключение, подобно на което никога през живота си няма да изпитам! Говорите за страст, за жажда! Говорите за неща, които милиони от нас никога няма да преживеят и да разберат. Ето какво ще ви кажа... - юношата се приближи до вампира и протегна ръце към него.

- Не бихте ли ми предали вашата сила, способността да виждам, чувствам и живея вечно?“ Мнозина писатели и поети, които в своето творчество се увличат сериозно по окултната тематика, са завършили живота си трагично. Печалната участ на Джон Полидори, литературния баща на първия граф кръвопиец, е такава: на 26 години се самоубива, като се отравя със синилна киселина. Едгар По, който страда от алкохолизъм и психично разстройство, умира на 40. Алексей Толстой, създателят на руските „упири“, умира на 58 години: той страда от силно главоболие и си инжектира огромна доза морфин. Ирландецът Шеридан льо Фаню, посветил цялото си творчество на отвъдния свят и неговите представители, умира на 59. Жена му страда от неврози, неврастенични припадъци и умира при странни, неизяснени обстоятелства. Писателят обвинява себе си за нейната смърт. Заиграването с тъмните сили неизменно води до катастрофа. „При тези, които надничат в бездната, тя също се заглежда в тях“ (И. Губерман).

***

XIX век, навечерието на революции, световни войни и епоха на агресивен атеизъм, създава чудовище, както Мери Шели - своя Франкенщайн. XX век поема това чудовище в прегръдките на масовата култура. Дракула, умъртвен в романа от професор Ван

Хелсинг, придобива окончателно безсмъртие, а кървавата му следа тръгва от Трансилвания и стига до Холивуд.

Втора част В един черен-черен град... Из детския фолклор

Уникалната природа на вампирите реализира опасно привлекателните възможности. В нейната основа е граничното състояние между живота и смъртта, едно метафизически парадоксално съществуване. С. Антонов, „Тънка червена линия“

„Ловци в нощта“, „Целувката на вампира“, „Здрачът на вампирите“, „Синята кръв“, „Омагьосаната“, „Митовете и истината за вампиризма“, „Циркът на проклетите“, „Дяволските балове“, „Моят приятел вампирът“, „Пътешествие в страната на смъртта“ и т.н. - огромните рафтове с книги, украсени с изрязани от черна хартия фигури на прилепи и висящи черни кадифени панделки, посрещат купувачите на входа на голямата книжарница. Тийнейджъри в черно, с черна боя по лицата замислено четат заглавията и разсеяно докосват с пръсти, с лакирани в черно нокти, гланцовите корици на дебели томове. От обложките към посетителите гледат червените очи и бледите лица на „героите на нашето време“. От тениските и раниците на младежите в теб се взират бели черепи и отварят човките си в беззвучно грачене черни врани. Цялата „вампирска“ (готическа) литература от всички предишни епохи е ориентирана към възрастната аудитория. Тя съдържа философски разсъждения, очертава психологически портрети на героите, започва и завършва с многословни размисли, предназначени за възрастни. Действащите лица, които се сблъскват със свръхестестве-

ното, са само възрастни, а децата се представят като пасивни участници в събитията или случайни свидетели. Краят на XX век напълно „очовечава“ вампира, интегрира го в съвременния свят на техниката и цивилизацията. Това вече не е злодей изгнанник, принуден денем да спи безпомощен в гроб и способен да се явява на хората само с идването на мрака. Той вече не е въплъщение на злото, нито по принцип смъртен враг на човека. Не, това е почти „наше“ момче, от съседната улица, малко странно, неприличащо на другите. Ето защо има право на уважение, разбиране и приемане. Висшата степен на очовечване на вампира идва във филмите от 1990-те години „Дракула на Брам Стокър“ на режисьора Франсис Копола и „Интервю с вампир“ на Нил Джордан, екранизация по романа на Ан Райс. Последният филм е напълно съобразен със съвременната политическа коректност, възникнала през 80-те и достигнала разцвета си през 90-те години. Там мястото на злобния, коварен и безпощаден убиец заема страдащо и нравствено търсещо същество, натоварено с човешки грижи и проблеми. „В културно-философски смисъл този образ е пряко породен от постмодерната идеология с характерния за нея патос за размиването на всевъзможни граници“ (С. Антонов, „Тънка червена линия“). Еротизмът на вампирите е една от главните характеристики днес, мощна и привлекателна. Те са източник на смъртно опасна, но непреодолима страст.

***

„Вампирската“ литература от последните десет години на миналия век рязко сменя читателите си: тя е ориентирана изключително към тийнейджърите и младежите. Главните герои са ученици и студенти. Сюжетната линия е особено интересна за подрастващите - взаимоотношенията им с връстниците, родителите, училището, първото влюбване, навлизането в самостоятелния живот, формирането на възгледи и отстояването на принципи. Фабулата се разгръща в окултна насока, по-точно пропагандираният окултизъм се представя във формат, интересен за младите. Достатъчно е да споменем многотомния „Хари Потър“ на Джоан Роулинг и „вампирската сага“ на Стефани Майер „Здрач“. На последното заглавие ще се спрем поподробно.

***

От билбордовете по кръстовищата, от афишите на кинотеатрите ни гледат Изабела Суон и Едуард Кълън, обикновеното момиче от малък американски град и невероятно красивият юноша - вампир. Съвременната Пепеляшка и нейният принц. Вечният сюжет е: любовта изравнява изначално неравните, съединява изначално несъединимите, преодолява изначално непреодолимото. Трудно е книгата да се нарече „вампирска сага“, както я представят издателите. Тя прилича повече на безбройните любовни романи, издавани в огромен тираж, с мека корица, в джобен формат, за еднократна употреба. Нали основната тема не са вампирите (с тях всичко е ясно - подобно на хората, те се делят на добри и лоши), а физическото сближаване на героите, тяхната пробуждащата се чувственост: „Много по-разумно е да не бъдеш моя приятелка... Но аз се изморих да се преструвам на безчувствен пън, Бела!

- възкликна той с такава изгаряща страст, че моето сърце едва не спря.“ Съвременната литература за тийнейджъри е тясно свързана с мултимедийната й интерпретация, която се осъществява стремително бързо: сутрин - книга, вечер - филм, анимация, компютърна игра или, обратно, сериал с висок рейтинг незабавно излиза като роман. Всичко това премахва границите между реалния и виртуалния свят: героите на книгите се появяват на екраните и таблоидите наред с актьори, рок певци, манекени. Всички те са въплъщение на мечти и естетически идеали. Повечето тийнейджъри вече отдавна живеят в илюзорния - компютърния свят. Там се запознават, общуват, дружат, влюбват се. Светът зад прозорците е като сив мъгляв сън и само когато се чуе звукът на включващия се компютър, настъпва пробуждането и започва истинският живот: сайтове, чат...

Образът на вампира е извечна мечта, копнеж по безсмъртието на цялото човечество. Той изразява и стремежа към неповторимост и избраност при подрастващите. Този образ е крайно устойчив и независим от промените в социалната и културната среда. Преди време вампирът се е возел в карета и е мълчал загадъчно на придворните балове. Но годините минават и днес нашият герой кара ефектно сребристо волво и посещава лекции по биология. Сега не унищожават вампирите, а ги пазят и защитават, като се стремят да попаднат в техните редици.

***

Какво може да се противопостави на тези „съвършени хищници“, които притежават котешка грация и омайват с погледа на змия, с хитростта на духовно същество, с красотата на антична статуя? Можем да разкрием на младежите любовта на Христос - съвършената Личност, Този, Който отдавна ни е избрал и с любовта Си е направил равни изначално неравните, съединил е изначално несъединимите, преодолял е изначално непреодолимото. Като родители можем да отделяме на децата си повече внимание, да проявяваме искрен интерес към проблемите и увлеченията им. Можем да им покажем света на Библията като отправна точка, по която да се ориентират в днешната постмодерна, политически коректна, толерираща греха среда, с размити граници между доброто и злото. Трябва да разговаряме дълго с децата си. Понякога ни се струва, че те не ни чуват, но не е така. Тийнейджърите умеят да слушат като никой друг. Спомнете си за себе си...

Мили мой приятелю, Държиш християнско списание и си отворил на страничката, посветена на всеки от 13 до 19 - тийнейджърските години, за които възрастните пишат стотици възпитателни книги, късат хиляди нерви. Един тийнейджър може да подлуди дори човек с темперамента на усмихната костенурка - оплакват се по форуми, - а и тийнейджърите също се оплакват, в други форуми. От мен може би очакваш да ти изнеса лекция по нашата тема, да ти кажа кои филми стават за гледане от християнска гледна точка, кои - не, да размахам пръст, а ти на най-патетичното място да въздъхнеш отегчено или да затвориш списанието. Затова реших да не ти пиша статия, а писмо. Вкъщи имам сестра точно като теб - тийнейджърка - и всичко, което бих казала и казвам на нея, пиша в това писмо на теб. Основното, което трябва да знаеш за мен, твоята непозната по-голяма сестра, е, че имам един чуден Приятел - Бог и всъщност ми се иска да ти разкажа какво Той ме е научил за филмите. Може би си Го представяш като полицай, който в момента, когато правиш нещо толкова интересно и забавно, свирва със свирката и те праща в ада; като безпомощен белобрад старец, който страшно държи на морала и е забравил какво е да си млад, или като добрата фея от Пепеляшка, златната рибка и т. н. Не мога да се съглася с тази представа. Моят Приятел не е проста схемичка. Той е Личност, наш Създател и Сърцепознавач. Бог и това, което Той ни казва, често ме е изумявало. Например стихът: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека още се скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека още се осветява.“ Неправедният нека си върши гадости?! Хм... Ще кажете: „Чакайте, чакайте! Хванахме Го! Уж иска всички да се спасят, а не ни помага, вика да вършим каквото си искаме.“ Момент. Тук става дума за две категории хора. И, разбира се, две категории мои тийнейджъри получатели - едните не се интересуват много какво смята Бог за мислите, думите и постъпките им, а другите вече се стремят да бъдат свети, както техният Баща е свят. И така: Мили мои оскверняващи се тийнейджъри, Думите „осквернявам се, скверен, сквернота“ са доста немодерни, нетийнейджърски и неразбираеми и все пак могат да се отнасят до вас. Според речника „скверен“ е този, който буди отвращение, нечист е в помисли и постъпки; гнусен, гаден. Така Бог вижда всеки, който върши неправда. Звучи сурово, но е реално. От стиха може да решите, че „нека“ ви дава зелена светлина да бъдете такива. Но истината е, че Бог не произвежда роботизирани Свои копия. Той е Създател, Учител и Утешител, а не програмист, диктатор и хипнотизатор. Той иска нашата воля да е едно с Неговата, да желаем онова, което Той желае. Затова казва с въздишка „Нека!“, но не спира да изпраща писма до вас. Има много послания наоколо. Не само моето писмо, долетяло до вас по gmail.com. Мислили ли сте, че някой филм може да е скверен проповедник на

неправда? Че в повечето случаи изобщо не правите това, което искате, а това, което князът (шефът, демек) на този свят ви заповядва? Може би се имате за индивидуалисти със собствено мнение? Е, това е мит. Помните ли какъв не е Бог? Програмист, диктатор и хипнотизатор. Затова пък самозванецът Сатана е точно такъв. Той се опитва да програмира тиранично вашето съзнание, така че отново и отново да избирате скверното. Забелязали ли сте какви книги предимно се издават и четат? Когато вляза в книжарница, на най-видно място са книгите за секса и за окултизма. Същото важи за филмите. Явно това са двете триумфални арки, под които минават необезпокоявано дяволските орди и нахълтват в личния ни живот. Окултното е маскирано така привлекателно, че дори да го разпознаеш, няма да го отхвърлиш. Докато в „Хрониките на Нарния“ и „Властелина на пръстените“ магията и вълшебното все още се доближават до приказното и разделението на добро и зло е сравнително ясно (К. С. Луис и Толкин са християни), при „Хари Потър“ границата е доста размита, вълшебството е в контекста на всекидневния живот, а да имаш магически сили, означава да не си тъп мъгъл. Но в „Хари Потър“ всичко изглежда съвсем безобидно на фона на последвалите го тийн моди. Всеки е чувал за „Здрач“, повечето от вас са го гледали. „Небивалици - махват с ръка възрастните и отминават.

- Поне децата четат...“ Наистина, много подобни поредици „Хари Потър“, „Здрач“, „Малки сладки лъжкини“ - ви карат, след като жадно сте изгледали филмите по тях, да хукнете към книжарниците, за да си купите книгите, макар че може би от трети клас не сте държали книга в ръка, а и тогава с омраза сте чели списъка за лятото. Който мисли, че вампирите от днешните книги, филми и сериали за тийнейджъри са просто митология, хитроумно украсена според общия, масов вкус с цел печалба, вижда не подалеч от носа си. Нека да анализираме образа на вампирите от „Дневниците на вампира“, страшно популярен сериал, който почти всеки български тийнейджър следи не без национална гордост заради хубавата Нина Добрев. Вампирът се храни с човешка кръв, живее вечно (освен ако не бъде прободен с дървен кол) и е

вечно млад, неуязвим и привлекателен, има свръхестествени способности - да се придвижва бързо, да чува отдалеч, да прави мъгла, да се превъплъщава в животни, да чете мисли, да влиза в сънищата на хората, да им внушава какво да правят, мислят или говорят. В миналото хората са се страхували от същества с подобни характеристики и са ги свързвали с демоничния свят. Днес вече не се вярва, че има демони, и ако кажеш на някого, че вярваш в Бога, ще те съжалява, но ако кажеш, че според теб дяволът е реален, ще иска да те вкара в психиатрична болница. На този фон „вампирските“ книги и филми и дори вярата във вампири шестват найбезцеремонно в света на тийнейджърите и по много форуми можеш да прочетеш мнения от типа на: „Сигурна съм, че има вампири и те са някъде около нас, само че се крият. Моля ви, ако някой има повече информация, да ми пише“ или: „Боли ли от ухапване на вампир? Искам да стана вампир.“ Да, „вампирите“ наистина са около нас. Не бих казала, че се крият, въпреки всичките им подмолни лъжи и маскирания. Те маршируват в тържествен парад. Имат доста повече способности от изброените, но ще ви разочаровам: макар да живеят вечно, последното им жилище не е много луксозно - огнената геена. Те наистина пият кръвта ви - кръвта от край-време символизира живота. Взи-

мат живота ви - настоящия и бъдещия, крадат времето ви. И мъгла правят, но не материална, а духовна - в умовете и сърцата ви. Още една истинска вампирска черта на дявола и всичките му подчинени (защото за тях говорим) е, че ви внушават в какво да вярвате и как да живеете. Да вземем за пример другата основна тема не само в книгите и филмите, но в разговорите, мислите и желанията ви. Любовта. Струва ми се, че властват три схеми на внушение, свързани с любовта. Условно ще ги нарека „жреческа“, извратена и „истинска“ любов. Доста модерна напоследък е идеята за сексуални отношения между човек и свръхестествено същество (справка: „Аватар“, „Здрач“, „Дневниците на вампира“; темата се появява още в класически филми като „Да срещнеш Джо Блек“, също в клипа на Кати Пери на песента „E.T.”, която беше доста модерна сред тинейджърите преди година). Нека се вгледаме в клипа и текста на песента „E.T.” Освен очевидното сексуално послание бих искала да се спра на думите, с които Пери започва: „Ти си толкова хипнотизиращ, може да си дяволът, а може да си ангел.“ По-нататък любовта между героинята и нейния futuristic lover е определена като отрова, инфектиране. „Искам да бъда твоята жертва, готова за отвличане“ - продължава да пее тя, а на заден план

се виждат странни кадри и на някои от тях диво животно гони и убива газела. В края на песента, когато ръждивото футуристично роботче се е превъплътило в привлекателен гол светъл мъж, краката на героинята изведнъж се превръщат в крака на газела. Внушението е ясно - любов, принасяща се в жертва на свръхестествено същество. Прилича на древните окултни практики, в които неразделна част от култа към божеството е сексуалното отдаване под формата на всякакви ритуали, оргии и свещена проституция. Привлекателността на „любимия“ в тази схема на „жреческия“ тип любов не е породена от негови качества или характер, а от някаква мистична магнетичност, която поробва и превръща другия в жертва, отдаваща се въпреки или точно заради опасността. Любовната връзка на човека със свръхестествено същество винаги е свързана с преминаване в друг свят, откриване на нови знания, придобиване на нови способности или избор за напускане на собствената природа с цел да бъде заменена с тази на любимия. Като модернизирана приказка за малката русалка на Андерсен, която решава да стане земна жена, за да бъде с любимия си. Свръхестественото същество винаги има една основна характеристика - то е неразбрано от останалите, но човекът, влюбен в него, го е оценил и обикнал такова, каквото е. Разпознахте ли още един разкривен сюжет? Точно така, приказката „Красавицата и звяра“. Такава перспектива винаги може да те боцне в душата...

Извратената схема е много проста и може да се обобщи с един библейски стих: „Затова Бог ги предаде на срамни страсти...“ (Римл. 1:26). Само че днес срамното и извратеното настоява да бъде смятано за нормално. Например една от основните сюжетни линии в сериала „Малки сладки лъжкини“ е свързана със сексуалната ориентация на Емили - реакцията на родителите й, отхвърлянето й в училище, несигурността й в нейните собствени чувства. И докато хомосексуалният приятел на Кади от „Гадни момичета“ е представен с ирония, Емили е опит да ни се внуши, че това е част от нормалния живот. Третата схема чертае образа на истинската любов. Може би най-представителният филм тук е „Титаник“, на който, признавам, и аз си поплаках. Майсторски направен е и трогва. Но кое ни кара да плачем на „Титаник“, момичета? Това е печелившата схема на баланса между любовта и смъртта - най-големия стремеж и най-големия страх на човечеството. Мисълта за бъдещата ужасна съдба на героите подсилва неимоверно чувството на състрадание към тях. А идеята, че любовта е по-силна от страха и в крайна сметка побеждава въпреки смъртта на Джак, е посланието, което осигурява идентификацията на зрителя с героите - човек иска да вярва, че и той ще срещне тази „истинска“ любов, по-силна от смъртта. В отношенията на Роуз и Джак преди катастрофата виждам друга минимализирана схема на идеята за победата на любовта. Всъщност Джак спасява Роуз от самоубийство, дава надежда и смисъл в живота й, включително след потъването на кораба и неговата смърт. Тази любов побеждава класовите различия и предразсъдъци. Нейната победа оцветява по особен начин общото тягостно впечатление от тъжното потъване на кораба, смъртта на всички пасажери и метафората за гибелта на човешката цивилизация. Може би всичко свършва, може би сме заобиколени от злото, но истинската любов е над това. Всяко момиче, а може би и момче, закърмено с подобна идея (не само от този филм), в едно дълбоко кътче

на сърцето си не спира да се надява да намери щастието в любовта, т.е. човек, който държи на него дотолкова, че да е готов да умре за или със него. По такава вярност, която всъщност е залог за ценността на собствената ни личност, копнеят всички хора. Особено тийнейджърите. И когато романтични пеперудки започват да ги гъделичкат в корема, те може би наистина вярват или искат да вярват, че това ще е любов завинаги. На тази струна играят много тийнейджърски филми, в които е абсолютна необходимост на 16 да се влюбиш истински, страстно и приказката да завърши с целувка или повече, абе, хепи енд. Тук попадат „Хана Монтана“, „Ледена принцеса“, „Дневниците на принцесата“ и много други. Но явно тази вяра във вечната любов твърде често се оказва лъжлива. Вече споменах любимките на много тийнейджърки от сериала „Малки сладки лъжкини“ - до средата на третия сезон всяка от тях, с изключение на Ария, е сменила по две-три гаджета. Струва ми се, че препъни-камъчето, което обръща колата на вечната любов, са погрешно изтълкуваните първи знаци на страстта или взаимното привличане като обещание за истинска любов. Но трайната любов извън и без Бога е случайност, да не кажем, че изобщо не съществува. Има жестове, които трогват сърцето, но не е Божият замисъл да положиш смисъла на живота си в човека до себе си. И има опасност, докато го чакаш, да се превърнеш в гротескния образ на онази жена, за която Джак разказва на Роуз, когато тя разглежда скицника му: „Тази жена всяка вечер часове наред стоеше в бара. Винаги ходеше накичена с всичките си украшения. Тя напразно

коро четох история за двама злосторници, които се вмъкнали тайно в един магазин зиса за богаташи - градчето Роузууд, Пенв края на работния ден. На сутринта излезли от магазина, подсмихвайки се подло, силвания. Зад огромните си очила „Гучи“, но нищо не били откраднали. След четири часа се установило, че цените на всич- под перфектните си маркови дрешки всеки ки стоки са разменени - ризите били с цената на чорапите, кожената футболна топка с тук има нещо за криене - особено гимназистцената на обикновената. Част от клиентите направили покупката на живота си, но други ките Спенсър, Ария, Емили и Хана... Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на били разочаровани и репутацията на магазина се сринала. Живеем в свят, където „някой” постоянно се опитва да размени етикетите на ценно- собствената си сестра). Ария ловко завърта стите. Казват ни, че е красиво това, което всъщност е грозно; че е забавно това, което е любовна афера с учителя по английски, Хана срамно; че е удоволствие това, което е грях. Обикаляме между щандовете, лутаме се. използва някои отвратителни трикове, за да Големите екрани рекламират греха, а християнските ценности са на щанда за стоки с се превърне в неотразима красавица, а Емили намалени цени. Иисус Христос казва в Библията: “Онова, което се цени високо между направо си губи ума по новото момиче(!) в училище... Какви палавници, а? човеците, е мерзост пред Бога” (Лука 16:15). Но - о, вие още нищо не знаете! От седми клас Работя с ученици между 11 и 15 години и наблюдавам как си пълнят пазарската чанта с „ценностите” от рекламите. Медиите днес са наистина професионални малките лъжкини крият една ужасна тайна, която рекламни агенти. Филмите създават у младите хора илюзията, че животът е само смятат за погребана навеки. У-упс... голяма грешудоволствие и забавление. Блез Паскал казва: ”Тъй като хората не можели да пре- ка! Внимавай какво приказваш и дори какво си махнат смъртта, нищетата, невежеството, те решили изобщо да не мислят за тях, за мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвида се чувстват щастливи”. Така медиите внушават, че е излишно да се стремиш да каш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ изграждаш личността си, да се трудиш, защото животът е песни, танци и любов. тайна, не подозирахме, че някой наистина ще бъде Резултатът е, че когато пораснат, младежите са неподготвени за истинския жи- погребан най-неочаквано.“

вот. Не знаят как да бъдат отговорни родители, работници, граждани. Но най-важното е, че те носят вечни души, скъпоценни за Бога. За съжаление дяволът също знае това и не спира опитите си да ги погуби, като им предлага увлекателни филмчета и вълнуващи развлечения. Анотацията на последния хит сред тийнейджърите - „Малки сладки лъжкини” - доказва това. Даваха го в продължение на два месеца по bTV от 10 ч. сутринта и от 1 ч. през нощта. Двата сезона минаха, но се очакват поне още два. „Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оа-

Заглавието е свързано с деветата Божия заповед - „Не лъжи!” Mалките уж лъжи и скритите тайни постепенно превръщат живота на момичетата в кошмар. Героините са четири момичета на около 15-17 г. В началото са пет - събират се в един хамбар сами през нощта, подават си бутилка алкохол и си разказват тайните, за да укрепят приятелството си. Всичко става на фона на зловеща музика. На сутринта разбират, че една от тях е изчезнала мистериозно. След година трупът й е открит, но някой от нейно име започва да изпраща на другите зловещи съобщения. Този някой знае всичките им тайни и изглежда вездесъщ. Заради тайните си те не могат да отидат в полицията и водят разследването сами. Основната сюжетна линия е на криминален филм - търсенето на убиеца на Алисън и на човека, който изпраща съобщенията. На повърхността животът на тези гимназисти не се различава по нищо. Във филма се развиват идеи, много близки до психологията на тийнейджърите - всеки иска да е красив, модерен и известен; важно е да си част от компанията на известните и е страшно някой от тази компания да те сметне за смахнат.

Тайната на Емили е, че харесва момичета. По-късно тя вече приема своята хомосексуална същност. Приятелките й я подкрепят. За баща й е по-важно детето му да е живо и здраво - и той не е против. Дори предлага да поканят момичето на вечеря. Майка й тайно плаче, докато един ден не избухва. Тя изгонва приятелката, която се оказва и наркоманка. Хомосексуалните отношения са гнусота за Бога. В Библията пише: „Те, които замениха истинския Бог с лъжлив и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен до века. Затова Бог ги Плашещи са обаче скритите послания, на които невинаги обръщаме внимание. Ето как предаде на срамни страсти, като и жените им измениха естествената употреба на тяса представени взаимоотношенията във филма: лото в противоестествена” (Римл. 1:25-26).

1. С родителите. Хана е изоставена от баща си, а майка й е толкова „всеотдайна“, Виждаме как медиите насаждат джендър че завърта любовна афера с полицая, за да отърве дъщеря си от ареста. Ария вижда идеологията и внушават, че хомосексуалните баща си да изневерява на майка й. Спенсър живее в семейство на вундеркинди, където взаимоотношения са нещо нормално. Излиза, никой няма право на недостатък или грешка, затова никой нищо не споделя. Майка че човек се ражда гей и по-късно само открива й крие операцията си от тумор. Бащата също има своя тайна - съседското момче и това. Той не може да избяга от самия себе си, а брат на убитата е негов син. Бащата на Емили е военен и е на мисия в друга държава. и не е нужно. За съжаление вече се превръща Нито едно от момичетата няма нормално семейство. Майките работят и възпитават в мода сред момичетата да се целуват с други децата. Бащите са слабохарактерни, егоисти и недостойни за уважение. Те допусмомичета и после да се хвалят с такива снимки кат много грешки, които децата трябва да разбират и да прощават. Тази тенденция във Фейсбук. може да се види във всички съвременни филми за деца и тийнейджъри. РодитеИ така, в съвременния тийнейджърски сериал лите са смахнати, достойни за подигравка, а не за уважение („Късмет, Чарли”, “Ма„Малки сладки лъжкини“ ясно си личи почеркът на гьосниците от Уейвърли плейс” и др.). А Божието слово казва: „Почитай баща си дявола. Всички Божии заповеди тук са нарушени и и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ, твоят преобърнати. Християнските ценности на обич към Бог” (Изх. 20:12). Тези филми уронват авторитета на родителите, който е даден Бога, почит към родителите, към ближните, семейна от Бога. Те подготвят психиката на младите хора за последното време, когато обич, святост, честност, сексуална чистота са пренехората са непокорни и неблагодарни на родителите си. брегнати, отхвърлени, изоставени на щанда за стоки с 2. Между братя и сестри. Братът на Ария започва да краде от домовете намалени цени. А греховете се представят като естестна съседите. Тя разбира за прегрешенията му, но не може да сподели с родивена и забавна част от човешката природа. телите си, защото и той ще издаде нейните тайни. Но нека не забравяме, че Бог един ден ще съди света. Една от тайните на Спенсър е, че се е целувала с гаджетата на сестра си. И всеки ще отговаря за делата си. Нека като родители да А този, който се омъжва за сестра й, е главният заподозрян от момичетата обръщаме повече внимание на това, с какво запълват за убийството. Не вярвам (или не ми се иска да вярвам), че тийнейджърите времето си децата ни. Нека да създаваме алтернативи се наслаждават на тези уродливи семейни отношения. Но те продължават да на тези светски забавления, като организираме групи, гледат филма, защото още не е разкрит убиецът. Така им се внушава, че норв които тийнейджърите да се занимават с полезни, малните отношения между родителите и децата, братята и сестрите в семейството са пропити с манипулация, грях, прикритост, жестокост. Неслучайно в практични дейности и да учат за Божиите ценности. Библията се казва за хората от последните времена, че са „себелюбиви, сребКое е най-скъпото, което имаме? Това са душиролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблаготе ни - те са вечни. Колко е ценно нещо можем да дарни, нечестиви, без семейна обич, непримирими, клеветници, невъздържани, преценим по това, какво сме готови да платим за свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече обзети от сланего. Христос плаща за нас с живота Си. Той умира дострастие, отколкото от страст към Бога, имащи вид на благочестие, но отречени на кръста, за да имаме вечен живот и да бъдем от силата му“ (ІІ Тим. 3:2-5).

3. Блудството, представено като „влюбеност” или „първата, нежна любов”, при- помирени с Бога. С какво сме готови да Му отвърнем? Обичаме ли Го? Употребяваме ли нашия съства отдавна не само в тийнейджърските, но даже в детските филми. Тайната на Ария е, че има връзка с учителя по английски. „Голямата“ любов между живот пълноценно за Бога, или го продаваме тях пламва ненадейно в един бар. Едва запознали се, те веднага й се наслаждават и на безценица, като отдаваме времето, умовете и на другия ден разбират, че той е новият учител по английски, а тя - негова ученичка. В този филм дяволът е пипнал всеки детайл - от музиката и обстановката до всички сърцата си на това, което взаимоотношения. На пръв поглед идеята е, че за любовта няма граници, но всъщност ни пробутват, за да се погуби душата ни? филмът насърчава безразборните сексуални връзки. В очите на Бога обаче сексуалното общуване преди брака е блудство. Това е грях, който отделя човека от Него и води душата му в ада. По времето на Стария Завет такива действия са се наказвали със смърт (убиване с камъни) за назидание на всички останали.

сички знаем колко важно е да възпитаваме децата си така, че един ден да не се срамуваме от тях, нито те - от нас. Хубаво е домовете за изоставени възрастни хора и деца да не съществуват като институции с лоша слава, приютили изстрадали души, които са били лишени от грижа, забравени,

отхвърлени, нежелани. Когато започваме да правим нещо, е важно да определим ясно целта, която гоним, да начертаем план, по който да действаме, и да изберем начините, по които ще осъществим целта, като използваме своя план. Ако целта ни е да постигнем добро възпитание на децата си, трябва да сме наясно какво точно разбираме под това понятие, т.е. налага се да определим конкретни подцели – не само детето да употребява вежливи фрази като вълшебните думички: „моля”, „благодаря”, „заповядай”, „ако обичаш”. Това е повърхностна полировка, която е желателна и не е за подценяване, но поважното е какво стои под нея. Доброто възпитание включва формиране на богоугоден вътрешен свят и правилно отношение към всичко и всички, които ни заобикалят. С други думи, оформяне на правилен библейски светоглед у детето. В Притчи 22:6 се казва: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то няма да се отклони от него дори когато остарее.” Първите няколко години са ключови за формирането на правилен

усет у детето - даже към анимационните филми. Много от тези филми влияят върху съзнанието на децата ни и неусетно формират у тях светоглед, който е угоден на някой друг, не и на Бога. Често родители недоумяват откъде се е взела агресията в детето им. Надявам се тази статия да помогне за отговора на подобни въпроси. Днешните родители с носталгия си спомняме за времето, когато сме били деца и филмчетата по телевизията се брояха на пръсти. Даваха ги в събота и неделя сутрин или всяка вечер от 19:50 ч. с познатата музика на „Лека нощ, деца”. Впрочем това беше и часът за лягане на децата. Днес телевизионните канали, от които денонощно се лее анимацион-

на „култура”, са ако не стотици, то със сигурност десетки, като се започне от бебешките канали, предлагащи уж „образователни” програми на невръстното ви, още дори непроходило отроче. Все си представям как на едно толкова малко дете, седнало пред малкия екран, бавно и сигурно се изглаждат мозъчните гънки, вместо да се съдейства за формирането на нови, както може би се надяват забързаните родители, „отървали се” за кратко от чедото си и поверили го на бездушната детегледачка Телевизията. Още по-далеч останаха времената, когато вместо филмче за лека нощ днешните баби и дядовци са получавали от родителите си приказка - разказана, из-

мислена или прочетена, - нещо, което със сигурност стимулира мозъчните клетки, кара детското въображение да рисува картини, герои и случки, а съзнанието да поиска да твори и измисля свои истории. Анимациите са готов за консумация продукт, при който не се изисква усилена мозъчна дейност, както при слушането на приказка или история от Библията. Но това е най-малкото зло. Кой създава днешните детски филмчета? С каква цел? Какво се внушава на децата ни дори чрез най-красиво нарисуваните и обичани анимации на най-известните филмови компании? Американските продукции за деца предизвикват твърде ранна полова потентност и същевременно - нежелание за продължаване на рода. Героините там са с мъжко държание, умеят да се справят сами в тежки ситуации. Често имат злобна физиономия. При повечето липсва срамежливост, женственост, целомъдрие. Това формира у децата модел на поведение, който на един по-късен етап може да доведе до объркване в сексуалната ориентация. Героините са нарисувани с идеални, добре подчертани, твърде открити женски форми. Батман, Спайдърмен, Супермен са изобразени с мускулести, разголени тела, само по бельо и наметало. Така се събужда нездрав интерес към тялото на другия пол на твърде ранна възраст. Героинята в „Аладин” е

открито похотлива и се придвижва със съблазнителна походка. Тя знае как да си послужи с разголените си форми - няма свян, не свежда поглед и това се приема за нормално. Във филмчето „Каролайн” две от второстепенните героини са пенсионирани театрални актриси с ненужно подчертани еротични форми, а дори има епизод, в който едната от тях е без бельо. В друг момент камерата „насочва” погледа на децата към „невинно” полюшващия се ханш на майката на малката героиня. Децата не биха се вгледали в това, ако не им се подчертае толкова натрапващо. Оказва се, че от най-ранна възраст им се внушава погрешно отношение към другия пол. Чрез анимацията те до такава степен са бомбардирани от недетски образи, че у тях възниква нещо, което психолозите наричат „романтичен глад у децата”. На твърде ранна възраст вече изпитват необходимост да имат „любовни емоции”. А Библията ни учи да пазим сърцето и леглото си чисти. Красотата на анимационните девойки не съществува в реалния свят. Какво се получава? Момиченцата се стремят да постигнат един нереален идеал, а у момченцата се оформя образ на бъдеща спътница, каквато не съществува. Ако във филма героинята е с облекло, разкриващо части от тялото, които би трябвало да принадлежат само на бъдещия съпруг, детето веднага ще изкопира показаната модна линия, без дори да му мине през ума, че това не е редно. Като родители трябва моментално да долавяме тревожните сигнали и да променяме светогледа, насаждан от медиите. Чрез внушението на т. нар. 25 кадър във филмчето „Красавицата и звяра” е показан отблъскващ контраст между майчинството и нераждалата жена. Аниматорът рисува картина на оживен пазар. На заден план преминава в каляска красавицата, пееща с нежен глас, а отпред за секунди виждаме изключително негативен образ на майка - дебела, грозна, раздърпана, държи в скута си три бебета, които приличат на прасенца, гърчат се като червеи и се опитват да се отскуб-

нат от здравата хватка на грубите й ръце. Е, коя героиня биха си избрали единодушно всички малки момиченца? Лошото е, че решението на кого да приличат е подсъзнателно внушено на децата. Ако изобщо има майчина роля, представена в анимациите в добра светлина, тя е при героите животни ( „101 далматинци”, „Цар Лъв”). Феминизмът толкова здраво е обработил мозъците дори на мъже християни, че те са склонни да мислят презрително за създаване на по-големи семейства. Но това издава липса на библейски светоглед. В Псалм 127:3-4 ни се разкрива друга позиция: „Ето, наследство от Господ са синовете и награда от Него е плодът на утробата. Както са стрелите в ръката на силния, така са синовете на младостта.” В Притчи 31:28 за добродетелната жена се казва: „Синовете й стават и я облажават.” В Битие 9:7 Бог се обръща към Ной и синовете му с думите: „А вие, плодете се и се размножавайте, разплодете се по земята и се умножавайте по нея.“ В съвременен Китай раждаемостта се контролира от държавата и второто дете е забранено (абортът дори в напреднала бременност е желателен изход от „проблема”). При нас това не се налага. Защото децата от малки са обработени чрез анимациите, без сами да осъзнават, че да имаш деца (в мн.ч.), не е най-достойното в живота. Малките нации се управляват по-лесно. Тайни общества се борят против раждаемостта, прираста на населението и здравото му християнско обучение. Толкова е жалко, че на децата днес масово се гледа като на продукт, стока, която придобиваш, а после обслужваш. Имало е времена, в които майките са треперели над рожбите си, за да ги опазят от гибел (спомнете си малкото бебе Мойсей, пуснато в кошница по реката с риск да бъде погълнато от крокодил, но опазено от сигурна гибел; еничарите по българските земи са разплаквали цели села, като са отнемали децата от техните майки и са правели от тях чудовища, готови да се бият със собствените си братя). Анимациите до голяма степен са подобни еничари в съвременен вариант. Само че днес им даваме децата си доброволно. Отваряме им широко вратата (екрана) и ги каним с усмивка: „Заповядайте да повеселите моето детенце.” („А аз заслужено да си отдъхна за половин час.”)

Откъде идват агресията, жестокостта и безсърдечието? Във филма „Шрек”– особено обичан от малки и големи, предизвикващ много смях и приятни емоции, - психолозите откриват друг шокиращ факт. Там са вмъкнати епизоди, възпитаващи жестокост. Сцената с жената на Шрек, която пее на един славей, е представена много забавно, но всъщност тази песен води до смъртта на птицата. Децата реагират с бурен смях на ситуация, която би трябвало нормално да предизвика съчувствие, жалост, възмущение, дори сълзи. Смъртта на птичето обаче е представена като нещо смешно. А впоследствие нейните яйчица са превърнати в храна за влюбената двойка. Подигравката с природата и погрешното насочване на детските емоции продължава с епизода, в който най-невинно жаба и змия са надути като балони на връвчица, което също е жестокост, а не романтична сцена. Така

децата приемат неосъзнато, че да си жесток с животните, е „яко” и високо ценено от другите. Какво стана с милосърдието, с уроците как се превързва счупено краче на птиче? Досещате ли се вече откъде е попило детето ви своята „невинна” агресия? Често телевизорите и компютрите се оказват тръба, през която в домовете ни изтича и влиза право в умовете и сърцата на децата ни толкова много боклук! Друга опасна страна на детските анимации е привикването на децата със събитието „смърт”. Във филмчетата, които са открито агресивни - с много бой, карате, мрачни картини в ужасни мегаполиси със сиви високи сгради, без никаква зеленина и нулево присъствие на жива красива природа, - героите постоянно са подложени на удари и често тяхната смърт е съвсем нормален край, в който няма нищо драматично. Смъртта на „лошите” обикновено е желана от децата, защото

аниматорите я представят така - умре ли лошият, нещата ще се подредят. В „Цар Лъв” незнайно защо авторите решават да „убият” бащата на невръстното лъвче пред очите му. Картината с антилопите, прегазващи тялото на баща му, е жестока, поразителна с натуралността и безвъзвратността си. Не е реално да очакваме, че животът е само розов и прекрасен. Случват се и такива тежки загуби, следствие на големи трагедии, но да се представя това така драстично на едно малко дете, не е най-уместното решение. Спомням си как гледах този епизод с децата ми и все не можех да повярвам в трагичния край. Надявах се, че като отминат антилопите, ще се окаже, че таткото е жив. Безизходността на случката е покъртителна за впечатлителната детска душа. Съществуват филмчета със заглавия „Смъртта на Супермен”, „Булката труп”… Не е нормално, нито пък здравословно за детската душа да привиква с такива понятия. Нека си дадем сметка на какво подлагаме децата си. Нека се замислим с какво ги заливаме всекидневно и какви плодове очакваме от тях, защото „Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това и ще пожъне” (Галатяни 6:7). Какъв светоглед се оформя у децата ни - светски, библейски или друг? Сякаш някой невидим иска те да свикнат със смъртта, с грозотата на нечовешките роботски лица, приближаващи се до демонични изчадия, жестокостта да буди у тях смях, а половата разюзданост от невръстна възраст да е нещо обичайно. Толкова много небогоугодни неща могат да се оправдаят с изречения като: „Всички правят така”, „Това е нещо нормално”,

„Какво толкова, да не изпадаме в крайности.” Нека не подценяваме стиха: „Не се съобразявайте с този свят, а се преобразявайте чрез обновяване на ума си” (Римл.

12:2). Дръжте Библиите до главите си - започвайте и завършвайте деня си с тях. Не се заблуждавайте, че дяволът ще дойде в естествения си лик и ще ви се представи лично. Той обикновено се маскира, работи тайно и отдалече: „Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, обикаля като ревящ лъв, като търси кого да погълне” (І Петър 5:8). В Ефесяни 6 глава има конкретни наставления, адресирани както до нас, родителите: „И вие, бащи, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господно… Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните управители на тази тъмнота, срещу духовните сили на нечестието в небесните места. Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и като надвиете на всичко, да устоите“ (ст. 4, 11-13), така и до децата: „Деца, покорявайте се на родителите си в Господ, защото това е правилно; „Почитай баща си и майка си (което е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш много години на земята“ (ст. 1-3).

рез последните години телевизорът трайно е навлязъл в бита и живота на милиони хора по света, станал е едва ли не предмет от първа необходимост. А е имало време, и не е било толкова отдавна, когато хората са нямали представа за него, пък и радио не се е намирало във всеки дом. Но времената се менят. Днес почти няма семейство без телевизор. Официалната статистика показва, че младежите прекарват повече време пред телевизора, отколкото в училище. Съществува мнение, че телевизията разширява кръгозора на човека, помага му в познанието на света повече, отколкото четенето на книги. Така ли е наистина? Телевизионните програми, както и филмите влизат в съзнанието на човека през очите и

ушите му, но неговата мисловна активност при това се понижава до минимум. Мисловният процес прилича донякъде на мускулната система: повече упражнения - по-силни мускули. Ето защо по отношение на умственото развитие четенето на книги носи полза на човека много повече, отколкото гледането на телевизионни програми, дори ако са морално издържани. Въпросът е, че при четенето на книга човек може да спре на всяко място, за да помисли над прочетеното. И ако е нужно, може да се върне назад, да прочете отново, дори трети път, ако

трябва. Телевизията няма това преимущество. Зрителят трябва да поглъща онази храна, която му е приготвена, защото за размисъл просто няма време. Действително, никой и нищо не може да замести четенето на добра книга. Бог за първи път е проговорил на човека чрез словото. „В началото бе Словото...” - така започва ап. Йоан своето Евангелие. И днес Христос говори към сърцето на човека чрез Своето Слово. „Защото Божието слово е живо, действено, по-остро от всеки меч, остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка и издирва помислите и намеренията на сърцето“ (Евр. 4:12). Това слово ни е дадено от Бога под формата на Книга.

Ето защо истинският християнин никога няма да позволи на телевизията да замести четенето на Божието Слово и на добрата книга, която помага за духовното му израстване, за познаването на Божията любов. Ако нямам време за четене на християнска книга, не трябва да имам време и за „нейно величество” Телевизията. Силата на печатното слово е неизмерима, но богопротивникът се опитва да я отнеме, като предлага телевизията.

се привързва към цигарите или наркоманите - към дрогата. Гледала телевизия по всяко време. Само чрез пост и молитва Бог й дал сили да се освободи от тази пагубна пристрастеност. Немалко хора, с които съм работил повече от 20 години, когато излязоха в пенсия, седнаха на люлеещия се стол пред телевизора с бира в ръка и започнаха от сутрин до късна вечер да гледат телевизия. Привързаха се към телевизора както бебе - към биберона. Напълняха заради неподвижния си начин на живот и много от тях вече починаха. Без да навършат дори 70 години, преминаха в „страната на мълча-

* * *

Няколко пъти съм посещавал евангелски църкви в Австралия и Западна Германия и почти във всяка от тях ме питаха: - Как християнинът трябва да се отнася към телевизията?

- Като към бръснач - отговарях аз.

- С него може да се бръснеш и с него може да отрежеш главата на човека. Не се смятам за авторитет по подобни въпроси. Не съм пастир, не съм богослов, но всеки християнин има право на свое мнение по тези теми. И ако това мнение се съгласува с нашата съвест и с Библията, е добре да го отстояваме. Мен са ме питали: - Вие имате ли телевизор вкъщи?

- Имам, но не съм привързан към него по никакъв начин. Обичам, когато имам време, да гледам международните новини. Това отнема 30 минути. Понякога гледам християнски предавания. За друго нямам време. Повечето предавания са отровени от греха и християнинът трябва да има изострено вътрешно чувство, за да види и почувства неговия гибелен мирис и навреме да изключи тази съ-

блазнителна кутия. Телевизорът има огромна притегателна сила и ако човек не може да се контролира, незабелязано става негов роб. Тогава ще е по-добре, ако го изхвърли. Особено важно е да знаят това онези, които имат деца. Повече от половината престъпления се извършват под въздействието на телевизионни програми, където кражбите, убийствата, изнасилванията се представят без осъждане, като нещо обичайно. „Нейно величество” Телевизията може да бъде благословение за човека, но може да бъде и разпространител на смъртоносна отрова в зависимост от това, какво се излъчва по нейните канали и как то се използва от зрителя. Медът е чудесен, прекрасен продукт. Библията казва обаче: „Не е добре да яде някой много мед“ (Пр.

25:27). Пренебрегвайки този съвет, някога ядях мед три пъти на ден. Жена ми ми казваше, че ям не каша с мед, а мед с каша. От прекомерното количество обаче в стомаха ми се образува повишена киселинност. И сега дори една чаена лъжичка мед предизвиква нетърпимо парене в стомаха. Ето ви действието на лечебния продукт! В едно християнско списание четох свидетелството на вярваща жена. Тя се била увлякла от телевизионните програми както пушачът

нието”. И някои от тях бяха християни. При цялата тази опасност има, разбира се, и полза, когато човек гледа общообразователни или християнски програми. Познавам няколко души, които са се обърнали към Господ чрез служението на Били Греъм, предавано по телевизията. Но всичко това не намалява риска да се разболееш от „телегрип”. Да не бъдем роби на никого и на нищо освен на Господ!

Свобода на информацията - цензура - манипулация на съзнанието * Статията се публикува със съкращения.

2.

Пещеpните хора от XX и XXI в. Най-силната метафоpа, обясняваща pолята на телевизията в наше вpеме, вpемето на видеокpацията, е създал през IV в. пр. Хр. Платон. В седмата книга на съчинението си „Държавата“ той излага една удивително поетична и богата картина: в пещеpа, където не пpониква светлина, се намират пpиковани с вериги хора. Те са отдавна в този плен, от детството си. Зад гърба им на едно възвишение гоpи огън. Между тях и огъня има каменна стена, над която, като в куклен театъp, шаpлатани движат направени от дърво и камък фигуpи на хора, звеpове, предмети. Движат ги и четат текст, а техните думи като ехо, в изопачен вид, се pазнасят из пещеpата. Пpиковани така, че могат да гледат само напpед, пленниците виждат огpомните сенки от фигуpите по стената на пещеpата. Вече са забравили как изглежда светът и са увеpени, че сенките и ехото са истинският свят на хората и предметите. Те живеят в този свят. И ето че един от тях с хитрост успява да се освободи от веригите и да се покатери

нагоре, към изхода. Дневната светлина го заслепява, пpичинява му тежки стpадания. Лека-полека той свиква и с удивление се вглежда в pеалния свят, в звездите и слънцето. Човекът иска да помогне на приятелите си, да им pазкаже за този свят и се спуска обpатно в пещеpата. По-нататък Платон pазсъждава как би могла да протече тяхната среща. След като се промъква при приятелите си, беглецът иска да им pазкаже за света, но в тъмнината не вижда нищо, едва pазличава мигащите на стената сенки. Ето - pазсъждават пленниците, - този безумец е напуснал пещеpата и е ослепял, загубил е pазсъдъка си. Когато той започва да ги убеждава да се освободят от веригите и да излязат, те го убиват като опасен безумец. Другата възможност е: след като свиква с тъмнината, той им pазказва как изглежда pеалният свят, те го слушат и не вяpват, защото този свят изобщо не прилича на

убеждаващ го да излезе навън. Както казва pежисьоpът Стенли Кубpик във филма „Портокал с часовников механизъм“, днес „човек пpизнава за pеални цветовете на pеалния свят само след като ги види на екpана“. В наши дни зависимостта на хората от телевизията е всеобща. При някои групи (особено при децата и тийнейджърите) тя се pазвива дотолкова, че причинява съществена вреда дори на физи-ческото здpаве. Отначало лекарите и педагозите, а сега и политиците препоръчват на pодителите зад вратата на дома си да забравят за демокpацията и да действат автоpитаpно, като се грижат преди всичко за доброто на децата. Всъщност тезата за свобода на телевизията от обществения контpол произтича не от изискванията на демокpацията, а от интеpеса на някои социални гpупи и е дълбоко антидемокpатична. Още повече, че този интеpес щателно се крие, следователно не е в полза на мнозинството. Възниква омагьосан кpъг: човекът се оказва наpкотизиpан, пpикован тъкмо от онази телевизия, която ти се иска непрекъснато да гледаш, т.е. телевизията от

онова, което много години са виждали със своите очи и са чували със своите уши. Ако, в най-добрия случай, го последват към изхода, когато започнат да се удрят в камъните, го кълнат, а като погледнат слънцето, се връщат обратно, към обичайните и разбираеми сенки, които им изглеждат несpавнимо по-pеални от света горе, който не могат да видят ясно на ярката, pежеща очите им светлина. Платон се е измъчвал от това свойство на човешката природа – да пpедпочита пред яpката светлина на истината и сложността на pеалния свят фантастичния свят на театъpа на сенките. Но никога тази алегоpия не е била по-действителна от днес. Телевизията създава за човека такъв театъp от добре направени сенки, че в сpавнение с него pеалният свят изглежда като сива сянка, пpи това много по-малко истинска от обpазите на екpана. И човек, от детството си пpикован към телевизоpа, вече не иска да излезе на светло и вярва напълно на шаpлатаните, които манипулиpат фигуpи и бутони, дори е готов да убие приятеля,

„висок клас“. Лорен Гилионе, президент на Американското сдружение на редакторите в печатни издания, пише: „Репортажите от новините по телевизията винаги са пораждали съмнение реално ли е представеното в тях. Природата на визуалните средства за информация - да забавляват, драматизират, да създават сънища наяве за масовия зрител - влияе върху съдържанието на информацията. Светът на фантазията се смесва със света на фактите. За много хора онова, което се появява на телевизионния екран, става реалност.“

Гилионе говори за това в речта си, озаглавена „Журналистът на утрешния ден“, защото създаването на фиктивна реалност е пряко свързано с манипулацията на съзнанието. Ето неговия извод: „Истинските журналисти ще трябва да се противопоставят на натиска на манипулатори, диктатори, „изобретатели“, стремящи се да размият границите между действителността и фантазията.“

3.

Телевизията като технология за разрушаване на съзнанието Антонио Грамши, основател и ръководител на Италианската комунистическа партия, създава нова теория на революцията. Според него трябва да се действа не директно, не да се атакува базата на обществото, а чрез надстройката – чрез силата на интелигентни хора, като се извършва „молекулярна агресия“ в съзнанието и се разрушава „културното ядро“ на обществото. Объркаш ли хората, събориш ли културните устои, обществото е твое, преразпределяй собствеността и властта както искаш. Важно условие за успешната манипулация е разрушаването на психологическата защита на човека, на основите, върху които се гради умението му за критично възприемане на информацията. Според Грамши телевизията е водещо оръжие в революцията. Така малка група професионалисти - творчески работници от телевизията - се превръщат в специална служба, която воюва против съзнанието и мисленето на цялата маса техни съотечественици. Трябва да признаем, че Западът е постигнал голям напредък в интелектуалната технология на манипулирането. Няма значение, че като цяло мисленето на „средния човек“ там е останало механично, негъвкаво. Специалистите и експертите, съветващи политиците, обаче са усвоили новите научни представи, на които е основана „философията на нестабилността“. Те са се научили бързо да анализират състоянията на неопределеност, прехода на стабилно действащите структури в хаос и възникването на нов ред.

Политикономическият смисъл на онези „вериги“, които приковават към телевизионния екран съвременните пещерни хора, в пазарното общество лежи на повъpхността. Казват, че сега основният пазар е на обpазите. Дори стока като автомобила днес е пpеди всичко не сpедство за пpидвижване, а обpаз, който пpедставя в определена светлина притежателя си. Пазарът на обpазите диктува свои закони и техният пpодавач (телевизионната компания) се стpеми да пpикове вниманието на зpителя към своя канал. Ако успява, този продавач взема пари от останалите пpодавачи, които pекламиpат своите обpази чpез неговия канал. Съединяването на телевизията с рекламата й придава съвсем ново качество... В съвременното общество като цяло идеологическата роля на рекламата е много по-важна от информационната. Рекламата създава виртуален свят, построен по „проекта на поръчителя“, с гарантирана културна хегемония на неговите ценности. Това е наркотизиращ въображаем свят и мисленето на потопения в него човек става аутистично, нереално. Такива хора образуват общество на зрелището в чист вид - те знаят, че живеят сред измислени образи, но се подчиняват на тези закони. В САЩ се правят множество изследвания за психиката на тийнейджърите. Налага се изводът, че телевизията не възпитава, а подхранва най-отрицателните модели на социално поведение. Пасивното съзерцание на рекламата може да ограничи критичното мислене на подрастващите и да стимулира у тях агресивно поведение. Това действие на рекламата рязко се усилва, когато тя се свързва със сякаш достоверни, обективни съобщения от информационните емисии. Съединяват се два типа съобщения и съзнанието на хората се раздвоява. Въображаемите образи от рекламата по силата на контраста убеждават зрителя в правдоподобността на новините, а вече „изначално истинските“ новини

усилват очароващия ефект на рекламата. Безпристрастният репортаж създава инерция на доверие, което се разпространява върху идващата след него реклама, а рекламата, като събужда емоции, подготвя почвата за възприемане на идеите, вложени в „безпристрастния“ репортаж. По тази причина свързването на рекламата и новините в телевизията е въпрос на голямата политика. Рекламата влияе върху цялата културна политика на телевизията. Често сочат очевидния факт, че телевизията в своя „лов за зрители“ злоупотребява с показването на необичайни, сензационни събития. Разбира се, така тя изопачава образа на реалността. Но по-важно е друго: най-лесният начин да се пpивлече зpителят, а значи и рекламодателят, е той да се насочи към скpити, потиснати, нездрави инстинкти и желания, които се гнездят в подсъзнанието му. Ако тези желания се таят прекалено дълбоко, зpителят трябва да бъде pазвpатен, у него изкуствено да се изостpи нездpавият интеpес. Особено изгодна стока за телевизията се оказват именно образите, чието съзерцание е свързано с културни забрани. Списъкът на такива образи постоянно се разширява и те стават все по-разрушител-

ни. Обикновената порнография и насилие вече са втръснали на зрителите, затова огромен брой талантливи хора са заети с търсене на останали в културата табута и художествени образи, които биха ги нарушили. Така пазарът кара телевизионните пpедпpиемачи, независимо от личните си качества, да pазвpащават хората. Ако това съвпада и с политическите интеpеси на дадена социална гpупа, телевизията става мощна pазpушителна сила. Пpеди всичко тя излага интензивно на показ онова, което хората не трябва да виждат, което им е забранено да гледат с дълбинни, неосъзнати забрани. Когато човекът гледа това (а забраненият плод е сладък), той се възбужда, мобилизира се всичко низко в душата му. Можем да изброим множество такива обекти – водеща, разбира се, е порнографията. Но ще споменем и тайнството на смъpтта. Тя е най-важното събитие в живота на човека и трябва да бъде скpита от очите на външни хора. Култуpата изpаботва сложен pитуал за това, как починалият да бъде показан на хората. Едно от основните обвинения към телевизията е, че премахва покpивалото от смъpтта. Това веднага разкъсва духовната защита на човека, така че той става уязвим за най-pазлични въздействия. Специалистите по рекламата,

които следват принципите на школата на Фройд, смятат, че зрелището на смъртта, удовлетворяващо „комплекса на Танатос“, най-силно привлича вниманието и интереса на зрителя. По думите на Ейбрахам Мол в медиите „смъртта е несъмненна ценност, тъй като човек с удоволствие узнава, че някой е умрял, докато самият той продължава да живее.“ В западното общество телевизията фоpмиpа „култуpа на насилие“, прави насилието пpиемлив и дори опpавдан начин на живот за значителна част от населението. Телевизията pязко пpеувеличава pолята на насилието в живота, като му посвещава много вpеме, пpедставя го като ефективно сpедство за pешаване на жизнени пpоблеми, създава митичен обpаз на насилника като положителен геpой. Според медийни експеpти чрез „спектакъла“ на насилието, хората се отвличали от реалното насилие и когато се вpъщали към действителността, тя се оказвала по-добра от пресъздаденото на екрана. Тоест „създава се култуpа на насилието, която замества pеалността на насилието“ (това е т. нар. хипотеза за катарзиса). Но психолозите твърдят, че културата на насилието не замества, а узаконява pеалността на насилието. Още повече, че в живота актовете на насилие са изолиpани, а телевизията пресъздава насилието като система, което оказва на психиката много по-голямо въздействие от pеалността. Ерих Фpом смята, че излагането на насилието по телевизията е опит да се компенсиpа стpашната скука, овладяла лишения от естествени човешки връзки индивид. Той „изпитва пасивно влечение към изобpажение на пpестъпления, катастpофи, къpвави и жестоки сцени - този насъщен хляб, с който всекидневно пpесата и телевизията хранят своите читатели и зрители. Хората поглъщат обpазите на насилието, защото това е най-бързият начин да предизвикаш възбуда и така да намалиш скуката без вътрешно усилие. Но една съвсем малка стъпка дели пасивното наслаждение на насилието от активната възбуда чрез садистични и

pазpушителни действия.“ Телевизията става „генеpатоp“ на насилие, което прелива от екpана в живота. Вече са ясни много от източниците на нихилизма и мъката, обхванали хората днес, - това са последствията от лишаването на света от неговата святост и благодат. Човек поглъща образи от телевизията, за да се защити от мъката, а медията създава такива обpази, които лесно се приемат, но от които е иззета същината, това е огpомен поток от щампи. Те притежават хипнотично въздействие и фоpмиpат суpогатно мнение, същевременно потискат всяка твоpческа, духовна активност у човека. В pезултат, както и при наpкотиците, човек трябва да консумира все повече и все по-силни и гpуби обpази - докато не бъде pазpушен като личност. *** Западното общество създава нов човек и извъpшва богобоpческо дело - сътвоpява нов език. Този език е pационален, целта му е да прекъсне връзката с тpадицията и с множеството дълбинни смисли, които през вековете са придобили думите. Днес телевизията е излязла от контpол. Оpъжието, с което укpепва западното общество и с което то pазpушава съпеpниците си, всъщност pуши и самото него. Западът е въвлечен в това, което философите са нарекли „молекуляpна гpажданска война“ - безкрайно и безсмислено насилие на всички нива, от семейството и училището до въpховете в държавната власт. Не е възможно да се справиш с него, защото то е „молекуляpно“, не е оpганизирано от никаква паpтия и не пpеследва никакви конкретни цели. Дори не е възможно да го ограничиш, като удовлетвоpиш някакви искания. Насилието и pазpушението стават самоцел – това е болест на цялото общество.

опит в различаването на добро и зло, да не изпаднат в такова състояние: „Но се боя да не би както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и да отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христос“ (II Кор. 11:3). Святото Писание дава характеристика на тези умове на „преуспели хора“: „За чистите всичко е чисто; а за осквернените и невярващите няма нищо чисто, но и умът им, и съвестта им са осквернени“ (Тит 1:15). В Посланието си към Ефеската църква ап. Павел разкрива духовното невежество на езическите умове поради закоравелите сърца, нежелаещи да променят начина си на живот: „Да не живеете вече както живеят езичниците - по своя суетен ум, помрачени в разума и отстранени от Божия живот поради невежеството, което е в тях, и поради закоравяването на сърцето им“ (Еф. 4:17). Нищо и никой не предвещава падението на царството на тъмнината в древния Рим, докато не се появява Светлината от горе, която огрява човешките умове на

някогашната Римска империя на арената на Колизеума всъщност се трансформират и проектират сценариите, които се раждат и разиграват във всеки човешки ум на една преуспяла нация, от императорите до народа. Те жадуват и гладуват за едно – хляб и зрелища. В реалността това е: насилие, проливане на невинна кръв, гавра с хора и животни, боеве на гладиатори и т.н. Цялото това „творчество“ на тогавашния колективен интелект се възпява от философи и учени по онова време, от политици, от богати и бедни. Всички те вярват, че носят частица „божественост”, а императора признават за свой бог. Той решава съдбите на стотици хора само с един жест на ръката си. Никой от римските граждани не подозира, че всички те са заслепени от друг, духовен бог – дявола, - който ги води чрез този духовен мрак към пропастта и вечната гибел. Ап. Павел пише „за тези, невярващите, чийто ум богът на този свят

е заслепил, за да не ги озари светлината от славното благовестие на Христос, Който е образ на Бога“ (II Кор. 4:4). Човешкият ум е като колизеум. Особено в последно време той много се възвеличава. Но независимо от придобитите знания и умения на съвремененния човешки ум, с научните му степени и способности, на които се възхищават, ако той не познава Бога, се характеризира с още едно, и то съдбоносно състояние, посочено от самия Бог, - духовен мрак. И най-трагичното е, че в това състояние личността най-лесно се поддава на манипулации, лъжи, измами и други влияния от тъмните сили. Резултатът е плачевен - много такива интелектуалци лежат в затвора, защото са извършили престъпления срещу човечеството и народа си. Проблемът идва от там, че те нямат защитен механизъм да се противопоставят на демоничните сили, особено когато са на върха на успеха, славата, величието и властта. Ето защо ап. Павел предупреждава дори новородените християни, които имат

овчари и рибари, на обикновени хора и учени. Един от тях е ап. Павел. Ето неговите думи: „Бог, Който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето на Иисус Христос“ (II Кор. 4:6). Тази Светлина единствена побеждава Рим и помрачава неговата слава, която е срам за човечеството и безславие за цялата вселена. Припомняме си всичко това, защото същата римска „слава“ отново възкръсва в съвременната цивилизация, като изгражда нов световен Колизеум, с много по-големи мащаби на реализация чрез съвременната технология на масмедиите. Това масмедийно пространство е същата арена на изява на същите сценарии, родени в съвременния човешки ум, вакуумирал в себе си всички подобни „постижения” на минали поколения и предишни цивилизации. Информацията днес е медийна продукция отново на хора, жадни и гладни за сензации от лъжи, измами, изневери, нечистота и беззаконие, от съвремен-

ните гладиаторски боеве, представени във филмите на ужасите, от насилие, проливане на кръв, езичество, изявено в голямото разнообразие на окултизма чрез филмите за извънземните. Още по-шокиращо е, че тази информация не само се продава, но и се купува, при това за големи пари, защото има единомислие на сценаристите, продуцентите и потребителите. А причината е, че в техните умове присъства една и съща духовна тъмнина, подвластна на все същия диригент, който размахва палката си все по-трескаво, понеже усеща, че времето му наближава. И пророчеството на ап. Павел се изпълнява: „Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи. Представяха се за мъдри, а станаха глупци... Затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, така че да се опозорят телата им между самите тях, - те, които замениха истинския Бог с лъжлив и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен до века... И понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум“ (Римл. 1:21-32).

Интересен е фактът, че ап. Петър нарича историческия Рим Вавилон заради духовно-нравственото му състояние в неговите опити да се издигне срещу Бога и Божиите закони. В книгата Откровение на ап. Йоан също се говори за Вавилон като за духовен град, изграден по целия свят. Той има своя кмет и общински съветници, има и изпълнителна власт, която е задействана много мощно с цел да покори всички народи, за да се поклонят на идващия Антихрист. Целта на този Вавилон е да начертае своя образ в съзнанието на всеки земен жител и да сложи печат на челото му, т.е. в ума му чрез информацията, приета от него доброволно и водеща до признаването на Антихриста за негов бог. Лъжепророкът, едното от лицата на сатанинската троица – 666, - употребява съвременните технически средства, за да изгради арена, чрез която да влияе на всички народи. Този лъжепророк, подобно на Валаам, подготвя световен жертвеник - Колизеум, разпространяващ блудство и нечистота по целия свят, а жертвите са

захвърлени деца, разбити семейства, изоставени родители и възрастни хора. Ето характеристиката на духовния град Вавилон в Откровението: „На челото й бе написано това име: „Тайна; великият Вавилон, майка на блудниците и на земните гнусотии“ (17:5). Ето и пророчеството за края му: „Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица; защото всички народи пиха от виното на нейното разпалено блудстване“ (Откр. 18:2). Падението на историческия Вавилон е предизвикано от Бога, Който обърква езиците на хората и те се разпръсват по цялата земя. Падението на древния Рим идва чрез Светлината – Христос. Той избира обикновени, но дълбоко вярващи в Него хора - роби и граждани на Римската империя, оказали се способни с жертвената си любов да променят императори, сенатори, военачалници, които стават християни. Вкусът на публиката вече е друг, а Колизеумът се превръща в християнски храм. Знамето на победителите е Любов и Светлина, надмогнали духовния мрак. Така ще стане и със съвременния духовен Рим и неговия Колизеум, но е важно днес ние да определим към коя кате-

гория хора се отнасяме. В книгата Откровение четем: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека още се скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека още се осветява. Ето, ида скоро и отплатата Ми е с Мене, за да въздам на всеки според делата му“ (22:11-12, СИ). Всеки, който идва на този свят, вкусва от закона на греха и на смъртта и знае какво значи да грешиш произволно и да платиш голяма цена. Но за жалост не всеки е вкусил от силата на Светлината, която изцелява, съживява, възкресява и води към друг живот, с

други принципи и духовно-нравствени закони. Псалмопевецът Давид казва: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ!“ (Пс. 33:9, СИ). За да разберем процесите във всички тези империи на злото от различни исторически периоди, как падат и се преобразяват, и придобиват нова ценностна система, ще трябва да видим какво става в една друга духовна микроимперия - човешката душа, завладяна от същия архитект на злото – дявола. В Еф. 2:1-3 четем за греховете, „в които сте ходили някога според вървежа на този свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите и по естество сме били чеда на гнева, както и другите“. Това е характеристиката на личностния, душевния колизеум, който се намира в духовната мрачна сянка и в долината на духовната смърт. Ето защо Христос изпраща ап. Павел със специална мисия: „Аз те пращам между езичниците, да им отвориш очите, за да се обърнат от тъмнината към светлината и от властта на Сатана към Бога и да приемат прощение на греховете си и наследство между осветените чрез вяра в Мене“ (Деян. 26:18).

Още Давид осъзнава необходимостта от божествената светлина, затова се моли: „У Тебе е изворът на живота, в Твоята светлина ще видим светлина” (Пс. 36:9). Всеки грешник, който идва на себе си, подобно на блудния син си спомня за светлината в дома на своя Отец и излиза от пещерата на мрачната сянка. Стига човек да започне да мисли за Бога и да Го търси, Бог веднага реагира и чрез Словото Си дава откровение, което като лъч прониква в неговия ум и разум, освещава разсъдъка му. Така той започва да мисли и разсъждава в правилна и конкретна насока - за духовния изход. Вече усеща светлината в себе си, която го огрява и топли, постепенно разбира какво е истинското добро, което произлиза от Бащата на световете. Този човек осъзнава действително колко е благ Господ. Христос говори за две групи хора, които се отнасят различно към Него, Слънцето на правдата: „И ето какво е осъждението: Светлината дойде на света и човеците обикнаха тъмнината повече от Светлината, защото делата им бяха зли. Понеже всеки, който върши зло, мрази Светлината и не отива към Светлината, да не би да се открият делата му; но който постъпва според истината, отива към Светлината, за да станат явни делата му, понеже са извършени по Бога“ (Йоан 3:19-21). Който постъпва според истината, открила му се чрез четене на Словото Божие, продължава да върви към светлината, а това означава, че тя го освещава все повече.

Тази духовна светлина носи в себе си информация, която човек започва да разбира на съзнателно и подсъзнателно ниво. Той вече осъзнава кой е за него Христос и думите Му:„Аз съм светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12) стават реалност, позволяват му да вкуси какво е истински мир, покой, духовна радост. Тоест да разбере смисъла на Христовото твърдение: „Царството Божие е вътре във вас” (Лука 17:21, СИ). Приеманата духовна светлина въздейства върху основните духовни елементи на душата: ума, разума, разсъдъка, волята, чувствата и емоциите. Нека разгледаме пътя на тази светлина и нейното влияние върху три от елементите - ума, разума и разсъдъка. Тук няма да даваме философски

Разсъдъкът отговаря за поведението на личността, от него произлизат правилните или неправилните решения, той избира от каква информация да се възползва, кога и как, така че да има успех. Разсъдъкът трупа мъдрост, която произлиза от небето. В такъв смисъл духовната светлината е информация от Бога, свръхестествено откровение от Него, което се дава чрез Святото Писание. Тя е знание, достъпно за хората, които обичат Бога. В руския превод на I Кор.

8:3 се казва, че на тези, които обичат Бога, Той дава знание от Него. В друг стих се говори за знанието като дар на Светия Дух: „На един се дава чрез Духа слово на мъдрост, на друг - слово на знание чрез същия Дух“ (I Кор. 12:8). За читателя е полезно да се замисли кое е по-добро за него - да получава знание от псевдонауките, което цели да разврати, изопачи, подмами, ограби човешката душа и е съпроводено с действието на нечисти духове, или знание, давано от Бога чрез Светия Дух, Който насърчава, наставлява и води към вечен живот. Всеки човек има различни представи за вътрешната и външната реалност. Те се оформят като схеми в съзнанието и подсъзнанието му в хода на неговия живот. Или са много и доста разхвърлени, така че поня-

определения за трите понятия, а ще се спрем по-скоро на разбирането за тях въз основа на Святото Писание. Според нас умът е духовен съд или резервоар, който благодарение на уникалната човешка дълготрайна и краткотрайна памет е способен да събира информация както от външния, така и от вътрешния свят на личността. Дяволът се опитва да запълни този съд с всякаква осквернена информация, като знае, че тя впоследствие ще контролира живота на човека на съзнателно и подсъзнателно ниво, а това значи, че ще определи съдбата му и на земята, и във вечността. Разумът е духовният орган, предназначен от Бога да разглежда внимателно всяка информация, като я анализира, изследва, сортира и разпределя в отделни „документи” и „папки”.

кога човек се губи сред тях, или преобладават една-две по-всеобхватни, с различно съдържание и не допускат промени, а изискват придържане към конкретни рамки и дори клишета. Да бъдеш истински християнин, означава да получиш представа за реалността от друг ъгъл - като откровение от Бога чрез Писанието за самия теб, за живота и за духовния свят, който за съжаление мнозина не познават. Тогава християнинът върви по пътя на освещението: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени, да се въздържате от блудство, всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в святост и чест, а не в похот на страст, както езичниците, незнаещи Бога“ (I Сол. 4:3-5, СИ). И тези интелектуални схеми под формата на представи се променят чрез духовната светлина, дадена като откровение свише. В момента на новораждането, което

става след като човек приеме Христос като реална Личност, у него се ражда нов ум, както пише ап. Павел:„А ние имаме ум Христов“ (I Кор. 2:16). Изпълнява се пророчеството, изречено от Бога: „Ще положа законите Си в ума им и ще ги напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ“ (Евр. 8:10). Когато Бог дава откровение, човек го получава в светая светих на своето сърце като печат. По тази причина първата заповед е да обичаш Бога с цялото си сърце, после – с разума и ръзсъдъка и цялото си естество. Откровението като знание от Бога в началото се възприема от родения от горе човешки дух. Той го разпознава и го приема като истина за себе си. После го предава на разума, който го разшифрова, като задейства всички мисловни процеси на анализ, синтез, абстрахиране, обобщение, и го пренася в разсъдъка, а той възприема чистата информация като мъдрост от Бога, с която после ще си послужи за вземане на правилни решения в живота. Точно както слънчевата светлина действа в едно растение, където чрез нея се извършват фотосинтеза и други процеси, поддържащи живота му, така действа и духовната светлина, като в началото ражда живот в човешкия дух и ум, а после го поддържа, ако той постоянно търси светлината и отива към нея. Тази светлина идва от Бога, изпросена чрез пост и молитва. Тя идва в духа на човека и, подобно на плочите в Светая светих, в Ковчега на откровението, се пише върху скрижалите на сърцето му. За това пророкува Йеремия: „Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им” (31:33). Но не само Десетте заповеди, а вече и закона на животворящия дух (Римл.

8:2). Този закон действа така, че в процеса на осъзнаване на личността тя не само приема божествените истини, които носят в себе духовната светлина, а и ги обиква и те стават нейни, проникват в нейните схеми и започват да ги променят, качествено и количествено. Откровението променя самата същност на схемите в съзнанието на човека. Тогава умът Христов разширява своите предели в човешкия ум и изтласква мрака от там. Такъв е законът на животворящия Дух, както е писано: „Онези, които живеят по плът, за плътското мислят, а които живеят по дух - за духовното. Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божи то не се поко-

рява, нито пък може. А онези, които живеят по плът, не могат да угодят на Бога. Вие живеете не по плът, а по дух само ако Духът Божи живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христос, той не е Христов“ (Римл.

8:5-9, СИ). Думите „по плът” тук означават живот според желанията на греховната част от човешкото естество, което все още може да се води от похотите на старата му природа. След приемането на Христос като светлина човек придобива нова природа, с нов духовен живот, който произлиза от Божия Син. Тази светлина като откровение, като знание от Бога се разкрива и като „съкровена духовна манна“. За нея Христос гово-

ри в книгата Откровение: „На онзи, който побеждава, ще дам да яде от съкровената манна“ (2:17, СИ). Тя е истинска храна, поддържаща духовния живот както на духовни младенци, така и на зрели християни. За разлика от нея, храната, която предоставят в съвременния Колизеум дяволът и демоничните сили, носи духовна смърт. Ако сме искрени и търсим откровение от Бога, то е способно и да ни приспособи в нова среда и обстоятелства. Дори за нещо, което противоречи на представите ни, след време осъзнаваме, че е за наше добро. Това е свръхестествен процес, който се извършва у човека. Ако той постоянства по този път, с времето ще се изненада как Бог го е променил отвътре и е станал нова личност. Духовната светлина води до смирение и съкрушение ожесточените и груби сърца. Те вече не са способни да проливат кръв, да насилват, да се превъзнасят, да завиждат и да мразят. Превръщат се в сърца и умове, които не кроят зло против ближния си, които изпитват любов и тя ги прави истински щастливи и блажени. В тези просветлени личности се изпълнява Словото Божие: „Нощта премина, а денят наближи; и така, нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем в оръжието на светлината“ (Римл. 13:12). Скъпи читатели, спомнете си още веднъж какво оставят след себе си „великите умове”, като отхвърлят светлината и избират тъмнината. Какво ще оставите вие, ако продължите да вървите по пътя на тъмнината? Нямам съмнение, че такъв човек може

дори да влезе в историята и да го запомнят, но с какво? С какво помнят древния Рим и Колизеума, какво очаква духовния Вавилон и всички народи, които пият вино от трапезата му, разстлана по целия свят? В Откровение 18:21 се казва: „Един силен ангел взе камък, голям като воденичен, и го хвърли в морето, и каза:„С такъв устрем ще бъде сринат Вавилон, великият град, и вече няма да се намери.“ Проявете благоразумие, дайте място на просветения поне малко разсъдък, вземете правилно решение, тръгнете след Светлината, докато още свети: „Докато имате Светлината, вярвайте в Светлината, за да станете синове на Светлината.“ Това изговори Иисус“ (Йоан 12:36). Аз ще продължавам да се моля Бог да благослови България и народът ни да бъде част от тези, за които се казва: „Народите ще дойдат при светлината ти и царете - при бляскавата ти зора“ (Ис. 60:3). И така, пътят на Светлината през Рим, през всички исторически империи, които не устояват, минава и през България. Дано тя да изгрее и във вас. Моля се чрез тези редове поне една душа, един човешки колизеум да се превърне в храм, носител на светлината, на Светия Дух. От такива хора се нуждаят България и българският народ.

Н

асред една от големите китайски реки се издига скала, която се вижда отдалеч. В миналото тя е служела като знак за корабите. Дълго капитаните е трябвало да се ориентират по нея, за да продължат благополучно пътя си. Можем ли да кажем същото и за Библията? Дали тя е нашият пътеводител, по който да се ориентираме, и като го следваме, да извървим житейския си път с Бога? Верни ли са думите на баварския свещеник Вилхелм Лее, казани в душегрижителски разговор с човек, изправен пред изкушение: „Доверявай се на Неговото Слово, само не се заблуждавай. Всичко останало да не те вълнува”?

I.

Какво зависи от достоверността на Библията?

1. От достоверността на Библията зависи отговорът на въпроса действително ли Бог говори с нас. В Йеремия 10:5 идолите се описват така: „Те стоят прави като плашило в бостан, но не говорят; трябва да се носят, защото не могат да ходят.“ Дори този, който допуска, че Библията само отчасти е достоверна, ще намери в нея слово от Бога. Но той не би могъл да каже с точност къде и какво всъщност ни говори Бог. Такъв човек винаги ще се съмнява дали словото, което му е било открито току-що, е наистина Божие Слово.

2. От достоверността на Библията зависи отговорът на въпроса дали Богът, Който е Отец на Иисус Христос, и другите божества са едно и също (например библейският Бог и Аллах). Да предположим, че Библията е само „извадка“ от общата религиозна история на човечеството. Тогава има вероятност да намерим доза истина или дори голям процент от нея в другите религии.

3. От достоверността на Библията зависи отговорът на въпроса дали Бог обявява пред света Своята присъда над него и ако е така, каква именно е тя. Откъде, ако не от Библията, мога да разбера каква участ ме чака в бъдещето? Дали в края на нашата история ни очаква разрушен, едва пълзящ напред или пък съвършено нов свят? Какво съответства на Божията воля - бракът или безбрачното съжителство? Ако от Библията не можем да получим достоверен, ясен и еднозначен отговор, тогава в края на краищата няма да намерим никакъв отговор.

4. Тук ще засегна само още един въпрос: какво ни чака след смъртта? Прав ли е древният философ Епикур, който веднъж казал: „В продължение на цялата вечност ние няма повече да съществуваме“? Отговорът отново зависи от достоверността на Библията. Без нея

вярващият няма достоверна концепция, а само - собствено мнение.

5. Но всичко, изброено дотук, не казва най-важното. А то е: ако Библията не е достоверна, аз не знам кой е Иисус! Последствията от тези съмнения можем да проследим в хода на цялата история на Църквата. Да разгледаме няколко примера. Отварям тълкуването на Евангелието от Матей, издадено през 1981 г. В предисловието чета, че Матей „равинизира“ (от думата „рави” - учител на еврейски) учението на Христос и „прокарва пътя на новия легализъм (законничество)“. Това същевременно означава, че Матей описва един неопределен, отчасти изкривен образ на Иисус! Тогава не мога повече да идвам при кръста с онази увереност, с която някога Мартин Лутер отива там. Ето един цитат от тълкуването на М. Лутер за Посланието към галатяните (1531): „Ако е вярно, че

Христос е станал проклет, т.е. вместо мен, грешника, се е подложил на Божия гняв и е казал: „Аз съм извършил онзи грях, който Мартин е извършил”, тогава Той самият е проклет от Закона, но не заради Себе Си.“ Ако Библията не е достоверна, ако не разполагаме с реален образ на Христос, в крайна сметка е прав онзи, който обяснява ст. 45 от 10 гл. на Евангелието от Марк, с важните думи на Иисус Христос: „Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ като продукт на елинистичната християнска вяра в изкуплението. А тогава няма как да бъда сигурен, че Иисус е бил разпънат на кръста като жертва вместо мен, заради моите грехове!

II.

Какво можем да кажем като потвърждение за достоверността на Библията?

Никой от нас не би бил удовлетворен от простото твърдение: можеш да се довериш напълно на своята Библия. Искаме да знаем нещо повече. Ще започна от три прости факта.

1. Библейският текст е много подостоверен от всички останали текстове на древността Сътрудник към института в Мюнстер, който изследва текста на Новия Завет, в един от „Библейските репортажи“ пише така: „Истинността в съдържанието на новозаветните текстове никога не се е поставяла под съмнение, въпреки че те се разпространяват под формата на ръкописи.“ Тоест никой от нас не може да се задоволи с твърдението, че всъщност нито един човек не знае какво е пишело в оригинала. Не е така! Библията не е първият писмен паметник в историята на човечеството.

Хилядолетия преди нейното написване хората вече отбелязват важните събития от живота си върху камък. В дворцовите архиви на северния сирийски град Мари са намерени 25 000 глинени плочки, които датират от 2200-1800 г. пр. Хр., - от времето, когато е живял Авраам. В друг сирийски град - Ебла - се пазят 13 000 плочки, които учените отнасят към 3 000 г. пр. Хр. На една от деветте изпечени глинени плочки в храма на бога на слънцето се разказва за живота на сирийски цар (около 1750 г. пр. Хр.): за неговия поход към Средиземно море, за войната му с трима царе от Среден Ефрат, за възстановителните работи по брега на Ефрат, за построяването на храма, а също - различни химни и молитви. Това показва, че още от времето на патриарсите историята се запазва подробно в писмен вид. В Библията четем, че цар Давид утвърждава длъжността писар около 1000 г. пр. Хр. (II Цар. 8:17; 20:25). Близо до Кумран е намерен свитък с книгите на дванадесетте пророци, съставен приблизително по времето на Христос. Той съдържа две трети от текста на пророк Агей. Този свитък е 1000 години по-стар от нашия, съвременния текст, записан около 1000 години след раждането на Христос. Но най-интересното е, че при сравнението на древния свитък с нашия текст в цялата книга на пророк Агей са намерени само две малки неточности. Това означава, че за хилядолетния период на съществуването си тази книга е останала непроменена. Най-ранната известна част от ръкопис на древногръцкия мислител Аристотел е по-млада от своя оригинал с 400 години, на Омир - с 1000, на Платон - с 500, на Юлий Цезар - с 900. Докато раз-

ликата между най-древната част от Библията, достигнала до нас, и времето на написването й, е само 40 години.

2. Библията винаги е опровергавала своите критици Ако Църквата се ориентираше според т. нар. историческа критика, не би трябвало да вярва, че цар Валтасар някога е живял и е управлявал. Но при археологически разкопки през XIX в. е било установено, че Валтасар е управлявал във Вавилон като принц наследник, за което се разказва в книгата на пророк Даниил. Ако Църквата се ръководеше от позицията на Тюбингенската критическа школа през XIX в. и някои други тълкуватели, не би трябвало да вярва, че Евангелието от Йоан е било записано от самия апостол, при това още през I век. Намерената през 1934 г. малка част от 18 глава на това Евангелие обаче показва, че трябва да се въздържаме от позицията на споменатите направления в критиката. Ако вземем като отправна точка мнението на критическата школа на Бултман, не би трябвало да вярваме, че Иисус предрича Своята изкупителна смърт и възкресението Си. Ако вървяхме по стъпките на някои други критици до 1914 г., нямаше да вярваме, че Витесда някога е съществувала. Още през 1936 г. френски коментатор твърди, че ап. Йоан е измислил петте зали в тази къпалня, за да загатне за Петокнижието на Мойсей. Направените археологически разкопки обаче показват, че Витесда всъщност представлява двойна къпалня, която не

само от четирите си страни е заобиколена от зали, но има и пета зала над разделящата къпалнята стена. Подобна критика на Библията не е имала и няма да има успех. В историческата си достоверност Свещеното Писание винаги е било способно да защити себе си.

3. Пророчествата от Библията - там, където можем да ги проследим, - се изпълняват В дискусиите за достоверността на Библията на този въпрос обикновено не се отделя достатъчно внимание. Ще дадем два примера. Първият е свързан с пророчеството за Месия. Иисус е потомък на Авраам (Бит. 12 гл.). Родословието Му води към цар Давид (II Цар.

7 гл.). Роден е във Витлеем (Мих. 5 гл.). Според Исая 53 гл. Той принася живота Си в жертва за грях, според пророк Захария (12:10) е бил прободен, в Псалм 16 е казано, че е възкръснал. Тези пророчества, изречени в различно време чрез различни пророци, се изпълняват! Вторият пример може да се стори на мнозина още по-актуален. Спомням си часовете по литература в гимназията. Четяхме Лесинг, който е бил убеден, че времето на съвършенството „непременно ще дойде”. Човечеството се стреми към съвършенство и възлага всичките си надежди на доброто у човека! Иисус не е бил толкова оптимистичен. Неговите думи в Матей 24 гл.: „И ще чуете за войни и военни слухове... Ще се умножи беззаконието... Ще има голяма скръб...“ се оказват верни. Някои дотолкова са разтревожени от тези пророчества, че започват да философстват. Ние обаче сме призовани да гледаме трезво на нещата. И реалистичният анализ ясно доказва: пророчествата от Библията във всички случаи, когато можем да ги проверим, са изпълнени. Към това бих искал да добавя още три извода. Те имат отношение към вътрешната страна на нашата вяра. Защото сигурността, че Библията е достоверна, произлиза преди всичко от вътрешното убеждение, което е резултат от следването на Христос на практика. а. Библията по неповторим начин е вдъхновена от Божия Дух Бернхард Ланг, католически богослов, издава през 1980 г. изследване, наречено „Необикновената Книга”. Става въпрос за Библията. Там той отбелязва: „Днес почти нищо не се говори за боговдъхновението.” Прав е. В литературата ще намерите подробно изложение например на това, как е възникнала вярата във възкресението. Но се говори малко или почти нищо за факта, че автор на Библията е Божият Дух. Нещо повече, създава се впечатлението, че хората сами, след като стъпка по стъпка са се усъвършенствали в своето мислене, са достигнали до едни или други изводи. Например: „И така, в крайна сметка сме свидетели на объркващо многообразни апокалиптични възгледи за възкресението и Божия съд... Едни отстояват възкресението на всички преди съда... други - възкресението само на праведните след съда...“ Всички тези възгледи се изброяват без какъвто и да било опит да се види в тях някакво единство. Библейското свидетелство звучи по друг начин: „Бог... е говорил в старо време на

бащите ни чрез пророците, а в края на тези дни говори на нас чрез Сина“ (Евр.

1:1-2); „...светите човеци са говорили от Бога, движени от Светия Дух“ (II Пет.

1:21). Ето защо достоверността на Библията според казаното в самата нея и съгласно опита на вярващите се основава на факта, че тя е вдъхновена по неповторим начин от Божия Дух. б. Божието Слово има сила, способна да ни промени Нека се върнем към опита, който има всеки вярващ. Както споменахме, за да се докаже достоверността на Библията, са нужни не само сухи факти. Нужен е и откликът на човешкото сърце! Ако проследим историята на съживлението, ще се убедим, че то е възможно единствено там, където животът на хората се ръководи от Библията. Един вярващ бил привикан в съда за разпит. Обвинили го, че посещава забранени богослужения. Обещали да снемат обвиненията, ако той се съгласи да им докладва за подобни събрания. Човекът отклонил това предложение, защото като християнин не можел да постъпи така. Той помолил да му дадат един ден за размисъл вкъщи. Там отворил Библията и прочел стих 16 от 19 глава на книгата Левит: „Да не обикаляш между народа си като клеветник...“. След като цитирал това място от Писанието, го пуснали. Разбира се, можем да кажем, че случайно е намерил този стих. Но няма как да не отбележим две фундаментални предпоставки: а) този човек е имал жизнена връзка със Свещеното Писание; б) доверявал се е на Божието Слово и му е бил послушен. Затова то е имало силата да определи неговото поведение. И така, духовният живот и съживлението са възможни само там, където животът е основан върху цялата Библия. Забелязваме това и когато става дума за увереност в прошката. Откъде да получим тази увереност, ако не от Божието Слово?! Карл Хайм пътувал със студентите си до Франкфурт, където гостували на Хъдсън Тейлър - мисионер, работил в Китай. В разговора между Тейлър и студентите се повдигнал въпросът за достоверността на Библията. Тейлър казал: „Господа, какво ще правите, ако утре трябва да пътувате до Тюбинген? Ще погледнете разписанието и в определеното време ще бъдете на гарата. Там ще ви чака влакът, който ще ви закара в Гит, В. Въпроси, които се задават много често. С., Верен, 1992.

2, 3, 4 Нов Библейски речник. С., Нов човек, 2007.

1

Тюбинген. По същия начин постъпвам с моята Библия. Отварям я и се опитвам да се придържам към написаното там. При това става ясно, че тя е достоверна.” Свещеното Писание ни говори за прошката, то ни обещава водителството на Светия Дух, подтиква ни да се молим. Ние осъществяваме всичко това в нашия живот и чувстваме как под влиянието на Божието Слово се обновяваме. Единствено Божието Слово има сила, способна наистина да ни промени! в. Вестта за кръста не може да бъде измислена В Евангелието от Матей четем: „А минаващите оттам Му се подиграваха, като клатеха глави и казваха: „Ти, Който разрушаваш храма и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си. Ако си Божи Син, слез от кръста.” Също и главните свещеници с книжниците и старейшините Го подиграваха, като казваха: „Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е Израилевият Цар! Нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него. Уповай се на Бога: нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: „Божи Син съм.” По същия начин Го ругаеха и разпънатите с Него разбойници“ (Мат. 27:39-44). Разпънатият обаче не слиза от кръста! Защото е поел върху Себе Си греховете на тези, които минават покрай Него. Защото е взел вината на всички управници, първосвещеници, книжници, старейшини, фарисеи и садукеи. Защото е поискал да поеме върху Себе Си и вината на хората, които заслужено висят на кръста до Него, за да ги спаси от Божия съд. А най-важното, защото е знаел, че без Неговата заместническа смърт нито един човек не може да се спаси. Заради любовта си към хората Той не слиза от кръста. Всички религии първо решават въпроса за властта, след това - и въпроса за вината (Карл Хайм), т.е. първо се опитват да преобразят света. Иисус Христос не постъпва така. Той променя човека. Всички религии се основават на саможертвата на хората. Христос постъпва различно: Божият Син принася Себе Си в жертва. Всички религии правят възможен достъпа до Бога само на праведните. Христос отново действа различно. За Него се говори в Посланието към римляните: „Но Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (5:8-10). Тази история за Божията любов към погиващото човечество просто не би могла да бъде измислена.

III.

Какво следва от факта, че Библията е достоверна? Ако Библията е достоверна, какво следва от това? Накратко бих искал да се спра върху два аспекта.

1. Изучавайте Библията! Може да го кажем както го е формулирал Джон Мот в своите двайсет и осем кратки жизнени правила: „За да израстваме духовно.” Да изучаваш Библията, означава и да израстваш в познанието на Бога. Това може да стане в библейски училища, вечерни курсове или на семинари. А който е възпрепятстван да ги посещава, би могъл вкъщи да се задълбочи в своята Библия.

2. Живейте според Библията! Каква полза има от обучението, ако придобитите знания не се прилагат?! Няма смисъл от богословие, което не се реализира на практика. В такъв случай бихме имали само една добре обоснована правоверност, която обикновено пречи за осъществяването на Божия план в нашия живот. Как да живеем според Библията? По принцип всичко се свежда до процес, който обхваща целия живот. При едно от нашите пътувания жена ми записа няколко реда от надгробен камък: „Баща на 11 деца, дядо на 7 внуци, беше спокоен в страданията, смел във вярата и молитвата, блажен в смъртта.” Ето така трябва да се живее според Библията! Като й се доверява напълно, човек върви по онзи път, който Бог показва в Словото Си. Това наистина е верният път в живота! „Блажен в смъртта” - за постигането на тази цел Библията иска да ни окаже своята надеждна помощ.

ълната от безредици, преминала наскоро през британските градове, предизвика широк резонанс в медиите не само в Англия, но и в целия свят. Както земетресението или изригването на вулкан са предшествани от невидими процеси в земната кора, така и масовите безредици в Англия са предшествани от определени процеси в британското общество. Както малка искра може да стане причина за огромни по мащаб горски пожари, така и локалният изблик на негодувание по една от лондонските улици прелива във вълна от безредици и погроми. Известно е, че британската полиция, с изключение на специалните подразделения, не носи оръжие. Цивилните също нямат право да носят оръжие, тъй като продажбата му във Великобритания е забранена със закон. Но никой не се учудва от факта, че от време на време има престъпления с огнестрелно оръжие. Ако са извършени от цивилни лица, дори когато изходът е фатален, не е задължително да стават достояние на обществеността. Съвсем друго е, когато човек загине от оръжие, използвано от пазителите на реда. Подобен инцидент се разглежда едва ли не като извънредно положение и веднага става главна новина в медиите. Тук сигурно би приключил въпросът, ако това не се бе случило в Тотнъм - най-бедния район в Лондон, където младежите имат, меко казано, недоброжелателно отношение към пазителите на реда. Стихийният мирен митинг пред сградата на полицията се превръща в яростен протест и магазините, оцелели при въздушните атаки през Втората световна война, още първата нощ се оказват напълно разграбени и изпепелени от бушуващата тълпа. Не минава и без човешки жертви. Ако през първата нощ в безредиците участват по-големи младежи, следващите нощи са белязани с див разгул на тийнейджъри и деца, които по това време са във ваканция.

Болното общество Как се случи така, че държавата, която в следвоенните години се смята за развито, високоорганизирано, зачитащо закона, богобоязливо общество, родината на думата „джентълмен”, там, където за първи път в света на общодостъпен език е преведена Библията, днес изпитва горчивина и срам от това, което е станало по улиците на градовете й? Според думите на британския премиер-министър обществото в Англия в някаква степен се е оказало болно и се нуждае от спешно лечение. Добре е, че гражданите изпитват срам и министър-председателят е направил подобно признание. Това означава, че не всичко е загубено, и може да се надяваме, че ситуацията ще се промени към по-добро. Какви са причините за едно толкова крещящо антиобществено поведение? Има очевидни причини, които медиите в един глас сочат, но има и причини от друг род, за които те предпочитат да не споменават. Всъщност Великобритания, както и днешна Русия, е основно атеистична страна. Там има църкви, които вече са закрити, а други в най-добрия случай са наполовина празни. Само 5% от населението посещава църква. Диагнозата, поставена на обществото от премиер-министъра, не е съвсем вярна. То наистина е болно, но не в някаква, а в значителна степен. И болестта му извън всяко съмнение е духовна. Духовно болните Духовната болест е поробване от греха, а най-страшното е, че тя е разпространена преди всичко сред младежите. Не е тайна, че е по-лесно да се обърнеш към Бога, докато си млад, когато душата още не е притисната под тежестта и гнета на греховете, не е закоравяла, не е бетонирана от беззаконието. Тя е като

нежен кълн, който се нуждае от грижи, но ако не ги получи, постепенно изсъхва. На духовно болния може да влияе благотворно само духовно здравият. Духовно здравият е човек, способен да носи своя кръст, който има чувство за отговорност пред Бога и обществото, умее да постави себе си на мястото на другия и да предприеме разумни действия, за да му помогне. Ако до духовно болния се окаже човек, подобен на него, те ще бъдат като двама слепи, обречени да рухнат в пропастта. Проблемът е, че благотворното въздействие върху младите души в закоравялата атеистична среда с всяко поколение намалява, тъй като е значително подронен един от най-важните, основополагащи стълбове на съвременното общество - брачната институция и семейството. Духовно болният търси подобни на себе си хора

и в крайна сметка възникват групи от празни младежи, които не са получили пълноценно домашно възпитание, нямат ясни нравствени критерии и правилни жизнени ориентири. Вместо да живеят осъзнато, те съществуват неосъзнато. Обединява ги един общ фактор - физическото отсъствие на бащата от дома. Благи намерения, благородни пориви за това дори не са чували. Разпуснатите младежи в Англия, които имат предостатъчно права, без да се съобразяват с живота на съгражданите си, с патологична алчност грабят от разбитите магазини всичко, което може да се изнесе. Интересно е да се отбележи, че в този период не е била разграбена нито една книжарница. Забравените основи А всичко започва от една Книга. Духовния си подем през изминалите столетия Англия дължи на Книгата на книгите, когато с възникването на книгопечатането по заповед на крал Хенрих VIII всеки храм получава Библия на разбираем, съвременен английски език. При управлението на кралица Виктория има недоверие към хората, които не са вярва-

щи, и водещите постове в държавата се дават на християни. Британската империя тогава заема една четвърт от света и нейните мисионери въпреки опасните пътища разпространяват светлината на евангелската истина в далечните непознати страни. През 1960 г. обаче се случва нещо, с което започва постепенното отстъпление от завоюваните преди духовни територии. Издателство „Пингуин” се преборва в съда за правото да публикува невинната според сегашните критерии книга „Любовника на лейди Чатърли”, като по този начин отваря шлюзовете за наводнението на книжния пазар с долнопробна, непристойна литература. Страната, която по целия свят се слави със своето образование, с четящата

си, любознателна публика, започва да проявява нарастващ интерес към това, което съвсем доскоро се е смятало за забранен плод. За да се построи или създаде нещо ценно, истинско, се изисква много време, а за да се разруши, понякога е достатъчен един миг. Препълнените дотогава църкви, включително затворените днес, започват да пустеят. Спускането надолу винаги е по-бързо от изкачването. Страшните последствия По-нататък става все по-зле: през 1986 г. в държавните училища се отменят физическите наказания, а през 1998 г. този пример следват и частните училища. По-късно се издава закон, който забранява на родителите да наказват физически децата, въпреки че наказанието спасява душата (Пр. 23:14). Подобен закон съществува и в повечето европейски страни. Но, освободени от налаганата с векове дисциплина, тийнейджърите охладняват към ученето, престават да уважават възрастните и особено учителите. Усвоили зле училищните знания, те отстояват ревностно своите права - повярвали са в безнаказаността си и

не искат да носят никаква отговорност. „Бъдете послушни на вашите наставници и им се покорявайте“ (Евр. 13:17). Последните изследвания показват, че децата, които са били наказвани от родителите си до шестгодишна възраст, са много по-дисциплинирани от своите връстници, имат по-добри резултати в училище и постигат повече в живота. Много родители, които не са християни, тъй като искат да видят в децата си бъдещи добри граждани, ги записват в религиозни училища. В държавните училища религиозното обучение за съжаление вече не е задължителен предмет. Аз обичам Англия, в която живея и от която ще отида във вечността. С болка следях как лейбъристкото правителство на Тони Блеър, без да се съобразява с гласа на Църквата, разреши на хомосексуални партньори да осиновяват деца от християнски сиропиталища; как то обремени с по-висок данък пълноценните семейства, за да предостави на живеещите в съжителство по-благоприятни условия за живот; как, отново без да се съобразява с Църквата, разреши работата на денонощните заведения и барове, където се забавляват безотговорни-

те родители, напълно незаинтересувани с какво се занимават техните деца по това време. Правилният избор Преди последните избори един от християнските телевизионни канали показа дискусия, в която християни, разделени на три лагера - според основните политически партии, - спорят по въпроса за кого да гласуват. Британският народ знае кого да избере. Моят избор, моят глас обаче е само за Иисус Христос. Само с Него могат да се променят към добро изоставените тийнейджъри от проблемните семейства, само с Него ще се напълнят отново полупразните църкви, само с Него във всяко семейство, без заповед от монарха, святата Книга на книгите ще стои на най-видното място и ще се чете. За това се молят днес във всички църкви в страната. Това е и моята усърдна, искрена молитва.

чакаше ли, чакаше някого. Затова й бе излязъл прякорът Мадам Бижу. А виж, роклята й е изядена от молци.“ Сърцето ти ще е цялото на дупки, като изядената от молци рокля на Мадам Бижу, а в опита да привлечеш истинската любов ще стоиш и ще чакаш в меланхолия. Има още една основна тема, по която Холивуд е успял да преобърне с главата надолу всички принципи: страхът. Да си вдигаш адреналина, да тестваш смелостта си пред екрана на компютъра или телевизора, да стискаш дръжките на седалката в киното - това не е голямо геройство. Не се сещам и за една положителна стра-

на на така наречените филми на ужасите. В моето семейство никога не е било дори предмет на обсъждане дали трябва да се гледат. От една страна, по-чувствителните натури могат да натрупат мъчителни образи в подсъзнанието си, които после няма как да контролират и те ще изплуват мъчително, като кошмари в ситуации, напомнящи по нещо тези във филма. За други подобни филми могат да бъдат извор на жестоки идеи. Те може и да не помислят да подражават в действията на някой масов убиец, но закоравяват сърцето си към човешката болка и нещастие. Друг аргумент против този вид филми е общото послание за безпомощност, което внушават, - обикновеният човек може да стане жертва във всеки момент или на гениален психопат („Убийствен пъзел“), или на свръхестествена зла сила („Предизвестена смърт“). Гледната точка за живота като игра с предизвестен фатален край не съдържа градивно послание. А мислили ли сте, че има и друг вид страх, който е полезен? Страхът как по-

стъпваме, как се държим, страхът на осъзнатата отговорност пред Бога и хората. Когато възпитават децата си, родителите често казват, че към тях трябва да се подхожда с добро, с любов, да не се наказват. Защото са малки, не разбират, само ще се уплашат. Без да съм родител, съм убедена, че страхът в правилна посока и умерено количество е полезен. Страхът не от наказанието само по себе си, а от това, да не наскърбиш родителите си. С такъв страх трябва да пристъпваме и към Бога, да се вглеждаме в постъпките си, защото „страхът от Бога е началото на всяка мъдрост“. Ако имаш този вид страх, по един парадоксален начин си защитен и безстрашен, винаги можеш да заспиш спокойно. Не че никога не те е страх, но знаеш, че има Някой, Който се грижи за теб и няма да допусне нищо страшно в живота ти, без да даде изходен път. Да имаш такъв живот, е много по-вълнуващо от стереотипа на живота според страшните филми - живот-бримка от паяжината на съдба, фатална като руска рулетка. Знам, че много от вас посягат към филмите по навик, от скука, а някои - за да пропъдят самотата, безпомощността и досадата от всекидневието с неговите проблемчета и проблемища и да се утешат за малко в друга реалност. Ане Франк някога е написала в дневника си, че в дълбините на душата си младостта е по-самотна от старостта. Помня много такива моменти в моите тийнейджърски години, когато, макар и заобиколена от хора, бях самотна. Сама с празнотата у мен, с неизвестното бъдеще и многото ми въпроси. От време на време си отварях Библията и ограждах с кръгчета всички места в Новия Завет, където Бог обещава мир. След време това обещание се изпълни. Затова сега ви пиша. Филмите и книгите, макар и отразена реалност, не са вашият живот. Пред всеки от вас стои една купчина въпроси за разрешаване. Някой филм или книга може (много рядко) да подскаже идея или да ни помогне да си представим нещо по-добре. Но никога няма да запълни празнотата в сърцето на човека, нито ще му даде мир.

Мили мои освещаващи се тийнейджъри, Не съм забравила за вас. Но знам, че нашият Баща ви води и най-вероятно вече сте стигнали до тези изводи за филмите. Затова - само два съвета: 1. Ценете времето си. Не е ли интересно, че глаголът „забавлявам се“ има същия корен като „бавен“? От там и „бавя“ дете, „забавачка“... А вие нито искате да се бавите по пътя към освещението си, нито да си останете вечно в забавачката, нали? Ако копнеете да растете и Бог повече да се проявява в живота ви, не е трудно да прецените сами колко време да отделите за филми.

2. “Всичко изпитвайте, дръжте доброто” (I Сол. 5:21). Небесният Йерусалим е украсен със скъпоценни камъни. А нима не сме ние небесният Йерусалим? Ако е така, нека проверяваме сърцата си върху какви принципи градим живота си, какви избори правим. Тогава ще сме отделили скъпоценното от нищожното и ще градим не със слама, а с камъни. В един блог в интернет са предложени 12 начина да различиш истинския от фалшивия диамант без професионални знания или техника. В небесния Йерусалим няма да има черен пазар. Там няма как да вкараме имитации на скъпоценни камъни. Гледали ли сте „Красив ум“ (онзи филм за болния от шизофрения математик)? Спомнете си за момичето, което се оказа част от халюцинациите на главния герой. Тя, заедно с чичо си, неговия въображаем приятел, беше скъпа и неразделна част от живота на Джон Наш. В момент на просветление обаче той разбра - тя не е истинска, защото не расте през годините. Така е и в нашия живот - живото и истинското расте, пуска листенца, цъфти и дава плод, а измамното дава гнил плод или в най-добрия случай - никакъв. С обич: Вашата по-голяма сестра P.S. Мат. 13:45-46.

1.Вавилонски цар, който изпраща пратеници с подаръци при цар Езекия (Ис. 39 гл.) 13.Бозайник от семейство кучета 17.Ангел на бездната, символ на смъртта и шеол (Откр. 9:11) 18.Първата жена 19.Цар на Асирия и Вавилон (681-669 г. пр. Хр.), син на Сенахирим (ІV Цар. 19:37) 22.Постоянен воден поток по земната повърхност 23.Гръцка богиня (в римската митология - Диана), чийто храм в Ефес е едно от седемте чудеса на света (Деян.19 гл.) 25.Планинска верига в Русия, на границата между Европа и Азия 26.Модел руски вертолети 27.Син на Севегон, който открива горещи извори в пустинята (Бит. 36:24) 28.Бивша световна организация 29.Арамейският вариант на името на асирийския владетел Ашурбанипал (Ездр. 4:10) 31.Хълм край планината Ермон (Пс. 42:6) 33.Стихотворение от Димчо Дебелянов 34.Село в Западните Родопи, известно с красивото едноименно ждрело 36.Обемист пакет, денк 37.Юдейски цар, син на Амасия (ІV Цар. 14-15 гл.) 39.Препарат за почистване на петна 41.Пристанищен град на о. Кипър с голяма еврейска общност (Деян. 13:5) 44.Укрепен град в Ефремовата хълмиста земя, където Авимелех е убит от жена с воденичен камък (Съд. 9:50 и сл.) 45.Уред за наблюдение и изследване на яйца в процеса на инкубация 47.Експеримент, проба 48.Танцова стъпка 49.Син на Сим, родоначалник на народ (Бит. 10:21) 50.Представител на един от народите, които присъстват на празника Петдесетница в Йерусалим (Деян. 2:9) 51.Мястото, където ще се състои последната битка във „великия Ден Господен” (Откр. 16:16).

1.Арамейски израз, който означава: „Господ наш иде” (I Кор. 16:22) 2.Мястото, където филистимците побеждават Израил и пленяват Ковчега на Завета 3.Обидна арамейска дума, която се превежда „негодник” (Мат. 5:22) 4.Лирическо стихотворение - възхвала 5.Нота 6.Член на църквата в Йерусалим, който заедно с жена си Сапфира е наказан сурово заради лъжа (Деян. 5 гл.) 7.Град на територията на Вениаминовото племе (Ис. Нав. 15:6,61) 8.Син на Давид, който въстава срещу баща си (II Цар. 13-18 гл.) 9.Буква от еврейската азбука (Пс. 119:89-96) 10.Бащата на Икар (в гръцката митология) 11.Един от авторите на Псалмите (73-83) 12.Произведение на Адам Мицкевич 13.Обаяние, прелест 14.Първият човек 15.Село в Благоевградско 16.Модел руски самолети 20.Промишлен район в Западна Германия 21.Подвижна преграда, прикритие 24.Река в Европа, приток на Дунав 26.Смес от пръст и вода 28.Съдба, участ 30.Жена на Ламех 32.Висок обществен чин 34.Другото название на притвора в двореца на цар Соломон 35.Запушалка на бутилка 38.Град, превзет от Асирия (IV Цар. 18:34) 40.Постъпка, действие 41.Автомобилна писта в Белгия 42.Наш дунавски град 43.Момент, мигновение 45.Равен резултат в спорта 46.Нота 48.Голяма река в Италия.