Прозорец 1/2014 Милосърдието

В

семейството на моя приятелка се роди четвърто дете. Изненадахме се, когато го кръстиха Милост. След месец се разбра, че момиченцето има тежко увреждане на сърцето. Лекарите не даваха много надежди за бъдещето. Тогава имахме пост и молитва за Милост, много хора се включиха. И Бог даде милост – детето расте здраво и се развива като своите връстници. Днес е старомодно да се говори за милост. В болниците казваме „медицинска сестра“, а не както преди – „милосърдна сестра“. Старото название не означава, че тази жена трябва да е мила с хората, а – че от нея се очаква да има милостиво сърце. Съвременниците ни са горди и твърдят, че не искат да получават „ми-

лостиня“, т.е. подаяние, защото заслужават повече и предпочитат да „разчитат на собствените си ръце“. Но в Божието Слово непрекъснато се говори за милост. Благодатта на Бога е онова, което получаваме, без да го заслужаваме, а Неговата милост се изразява в това, че не получаваме каквото заслужаваме. Благодарение на Божията милост към нас сме живи, защото справедливата присъда за греховете ни е смърт. Когато повярваме в Господ Иисус Христос, по Негова милост ставаме различни и тази милост все по-често побеждава злото в сърцето ни. Така спираме да си задаваме въпроса: „Кой е моят ближен?“, разбирай: „Кой е достоен да ми бъде ближен?“, и се учим да изпитваме себе си, като се пи-

таме: „На кого съм ближен аз?“, т.е. проявявам ли грижа и внимание към всеки, с когото Бог ме среща, независимо какъв е. Такова отношение към ближните обаче е възможно само ако човек вече е приел незаслужения дар на Божията ми-

лост, т.е. спасението. След като осъзнае, че сам е получил незаслужено милост, той е способен да бъде милосърден към другите, да им прощава, да ги обича. И да копнее за още повече Божия милост, за да я раздава. За тези интересни аспекти

на милостта, които във всекидневието обикновено ни убягват, ще прочетете в материалите на Ярл Пейсти, Ала Курудимова и Павел Рогозин. Не пропускайте и текста на Светлана Григорова, където тези проблеми се разглеждат в исторически план. Какво означава милосърдието на дело, за което плащаш цена и се лишаваш от нещо свое, а не просто великодушно разхвърляш част от излишъка си, вижте в трите материала с проза – на Иван Вазов, Родион Берьозов и Надежда Золотко. За милостта, която дължим на нашите деца и младежи в тези последни, постмодерни времена, се говори в интервюто с психолога Изяслав Адливанкин и в

аналитичната статия на Иван и Светлана Вълкови за света на Толкин. Днес, когато границата между доброто и издигнатото в култ от демоничния свят зло е все поразмита, не можем да останем нехайно дистанцирани от това, което поглъща времето и душите на младите хора. Основателната тревога в тези два текста не заслужава да бъде подмината. И така, ще получат милост само тези, които дръзнат да бъдат милостиви (Мат. 5:7).

последно време все почесто срещаме думата „милосърдие”. На тази тема се пишат статии не само в религиозните, а и в нерелигиозните издания. Безусловно това ни радва, тъй като показва, че хората започват да осъзнават необходимостта от милосърдие. Отначало трябва да отговорим на няколко въпроса. Какво се разбира под думата „милосърдие”? Как то трябва да се проявява в нашия живот? Как мога да върша милосърдни дела? Най-добрия отговор на всички тези въпроси може да даде Онзи, Който е олицетворение на милосърдието, Който не само е учил на това, но и е вършил милосърдни дела. Това е самият Господ Иисус Христос, Който ни казва: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден...” Човек само да се поогледа и ще види колко хора се нуждаят от милосърдие, колко много са тези, които страдат, които са болни, изоставени, инвалиди, сираци. Те са в отчаяние. Изгубили са надежда, няма от кого да потърсят помощ. Ето защо Бог се обръща към всеки от нас чрез старозаветния пророк Михей: „О, човече, казано ти е какво е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (6:8). В 10 глава на Евангелието от Лука самият Иисус Христос ни дава чудесен урок по милосърдие. Най-вероятно този пример е взет от живота. „Един човек слизаше от Йерусалим в Йерихон и налетя на разбойници, които го съблякоха, нараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по този път и като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един самарянин пък, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето

си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: „Погрижи се за него: и ако похарчиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя.“ И тъй, кой от тези тримата ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“ Той отговори: „Онзи, който му стори милост.“ Тогава Иисус му каза: „Иди и ти прави също така“ (Лука 10:30–37). Какво кара Иисус да разкаже тази притча за милосърдния самарянин? При Него идва един законник. По онова време законниците са богослови, които най-добре познават Свещено-

дискомфорт, който усеща в присъствието на Христос, законникът пита: „А кой е моят ближен?“ Обърнете внимание, този човек задава първия си въпрос не просто от желание да получи отговор. В Библията четем, че целта му е да изкуши Иисус. Той иска да знае дали неговите разбирания са сходни с Христовите. Ето защо, като си търси оправдание, законникът пита: „Кой е моят ближен?“ По отношение на любовта към Бога всичко му е ясно. „Аз не съм просто религиозен човек. Целия си живот съм посветил за изучаване на Писанието и за наставляване на другите в Божия Закон“ - си мисли той.

то Писание, пред тях стои задачата да тълкуват Божия Закон. И този законник задава на Иисус въпроса: „Учителю, какво да направя, за да наследя вечен живот?“ В отговор Иисус също му задава въпрос: „Какво е написано в Закона? Какво четеш?“ И законникът отвръща: „Възлюби Господ, Твоя Бог, от цялото си сърце и от цялата си душа, и с цялата си сила, и с целия си разум, и ближния си - като себе си...“ Законникът цитира дословно тези думи от Свещеното Писание, затова Иисус му казва: „Правилно отговори: Така постъпвай и ще бъдеш жив.“ Но когато чува това, законникът явно не разбира докрай смисъла на казаното. Той познава буквата на Закона, но не и духа му. За да избегне вътрешния

Но въпросът за любовта към ближния явно не му е съвсем ясен. Ако казвам, че обичам Бога, кой има право да поставя под съмнение моята любов? Любовта към ближния обаче е друго нещо. Хората са различни, как може да обичаш всички? Вярно, има и такива, които не е трудно да обичаш. Но те са малко. Ето например моя съсед – как да обичаш такъв човек? Само да знаете какъв е! Първо, той е от друга националност. Второ, от друга раса. А религия изобщо няма. Езичник е. Много некултурен човек. Именно затова законникът пита: „Кой е моят ближен?“ В текста се казва, че го прави, „като искаше да се оправдае“. Ако обърнем внимание кой е той, по-лесно ще разберем мотивите

му. Законникът е юдеин, който спада към една особена социална група в израилското общество. Той е свещенослужител, пазител на своята религия. За да оправдае националните си и, разбира се, религиозните си чувства, законникът разчита на определен отговор. Надява се, че Христос ще каже: „Твоят ближен е човек с твоята националност, твоята религия и твоите убеждения.“ Безусловно, ако беше чул тези думи от Христос, те веднага биха потвърдили неговата гледна точка и той би се почувствал оправдан. Човекът иска Христос да определи този кръг от негови ближни и да предложи един вид формула, с помощта на която той да установява кого може да смята за свой ближен.

В областта на религията хората са заети да търсят закони и правила, чрез които да изпълнят своя религиозен дълг и да успокоят съвестта си. Например, дай ми молитвеник с готови молитви! Кажи ми колко пъти на ден трябва да се моля! Колко време да посветя на молитва? Колко пъти и кога да ходя на църква? Колко често да се изповядвам? По принцип законникът пита същото. „Какво да направя, за да наследя вечен живот?“ „Кой е моят ближен?“ Интересно е как Христос отговаря на тези въпроси, дали предлага някаква формула, някакви правила, които трябва да се изпълнят? Може да ни се стори странно, но Иисус Христос дори не отговаря на този въпрос.

Когато разказва за милосърдния самарянин, Иисус пита законника: „Кой от тези трима, мислиш, че е бил ближен на нападнатия от разбойниците?“ Въпросът не е кой е твоят ближен, а дали си ближен за тези, които те заобикалят. Пътят между Йерусалим и Йерихон се e наричал Кървавият път. Там постоянно са се извършвали престъпления. Хората са били ограбвани, понякога дори убивани. Слушателите на Христос са знаели това. Свещеникът, когато вижда нещастния, пострадал човек, бърза да го подмине. За постъпката си той може да намери какви ли не оправдания. Първо, бърза да се прибере - чакат го децата и жена му. И без това много се е забавил в Йерусалим, изпълнявайки религиозните си задължения.

А и как да помогне на този жалък човек? Кой знае дали разбойниците не го наблюдават, скрити зад близката скала? И ако спре, къде е гаранцията, че няма да нападнат и него? Та те могат да го ограбят, дори да го убият! Ето какви мисли минават мълниеносно в съзнанието на свещеника и той решава да продължи пътя си: „Нека някой друг му помогне, не съм единственият, който минава по този път!“ След известно време раненият е забелязан от един левит, който също минава край него. И левитът е от свещенослужителите. Той приближава (свещеникът не прави това), поглежда нещастника и продължава по пътя си. Левитът на свой ред също намира достатъчно причини, които не му позволяват да спре и да помогне на пострадалия. Но ето че на същия път се появява още един човек – той е самарянин. Когато вижда ранения, едва дишащ,

целия в кал, самарянинът се смилява. Той не съжалява само мислено нападнатия. Самарянинът извършва милосърдно дело. Като „излива елей и вино“, той промива раните на човека и ги превързва, слага го на магарето си и го откарва в странноприемницата. И това не е всичко. На следващата сутрин, когато тръгва на път, самарянинът плаща на стопанина: „Погрижи се за него и ако похарчиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя.“ Самарянинът също би могъл да намери много причини, за да откаже помощ на пострадалия. Например, защо трябва да помага на този евреин, при положение че той самият е самарянин? Открай време евреите и самаряните не общуват помежду си. Евреите изтъкват национални и религиозни различия, затова са настроени враждебно към самаряните, които им отвръщат със същото. Така самарянинът е имал всички основа-

ния да отмине и да си няма работа с окървавения евреин. Но той вижда човек, който има нужда от помощ, и проявява милосърдие. Забележете: на въпроса, който Господ задава на законника: „Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?”, законникът отвръща: „Онзи, който му стори милост!” И неговият отговор е правилен. Иисус му казва: „Иди и ти прави също така!” Но какво означава: „Иди и ти прави също така”? Какво трябва да прави законникът? Може би да бъде по-религиозен? От притчата става ясно, че само религията не е достатъчна: религиозните хора – свещеникът и левитът – не се отнасят милосърдно към пострадалия. Иисус всъщност не казва на законника да подражава на милосърдния самарянин, а подобно на самарянина, да бъде ближен за нуждаещите се. Да подражаваш, е едно, а да бъдеш ближен на хората около теб, е съвсем друго. Така че въпросът не е кой е твоят ближен, а дали ти си ближен за другите. Разликата е огромна. Ако не си равнодушен към бедите на хората, не питаш кой е твоят ближен. Ти си ближен на всеки човек, когото срещаш по пътя си. Не ограничаваш своята любов и милосърдните си дела само до определен кръг хора. Всеки, който има нужда от милосърдие, независимо дали е от същата националност като теб, ще стане твой ближен. За теб ще бъде съвсем естествено да помогнеш на всеки, който изпитва нужда. Тогава какво е необходимо, за да бъдеш ближен за всички? Трябва да се родиш от горе. И само когато се новородиш, ще постъпваш в съответствие със своята нова природа. Само тогава ще обичаш истински твоя Господ Бог с цялото си сърце и твоя ближен - като себе си. Първият въпрос на законника съдържа именно мисълта: „Възможно ли е да стана нов човек?” - „Какво да направя, за да наследя вечен живот?” Отговорът е: „Да обичаш Бога.” Но как

да обичам Бога? Опитвали ли сте да Го обичате? С какво завършиха вашите опити? Може ли грешен човек да обича Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум? Не! Той ще бъде способен на това едва след като стане друг човек. Само човек с ново сърце, дадено от Бога, може да обича Бога. Никакви правила, никакво подражание на светите хора не могат да породят у нас нов живот. Единствен Бог е способен да ни го даде. Само чрез раждане от горе можем да придобием нов живот. За това пише ап. Павел във Второто послание към коринтяните:

„Който е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (5:17). Само човек, който е получил нов живот, ще обича Бога и тази любов непременно ще се прояви в любов към ближния, в милосърдни дела. По-точно, такъв човек ще бъде ближен за всички. За онзи, който обича Бога, няма значение на кого оказва милост – на литовец, руснак, арменец, украинец, узбек, китаец или азербайджанец. Той няма да пита каква религия изповядва нуждаещият се или към коя социална класа спада. Но кой може да осъществи тази промяна в нас? Никой друг освен

Този, Който разказва притчата за милосърдния самарянин. Иисус Христос, станал нашият добър Самарянин, простира милосърдната Си ръка към нас. Той ни възкресява за нов живот. Милосърдието, което Господ оказва към всички нас, е несравнимо с милосърдието на самарянина. Нашето положение преди да повярваме е неимоверно по-тежко от положението на онзи нещастен, ограбен и пребит от разбойниците човек. Тогава ние сме били мъртви заради греховете и престъпленията си. Нашите собствени грехове са били онези разбойници, които са ни наранили смъртоносно.

Пострадалият от притчата е попаднал случайно в ръцете на разбойниците, а ние умишлено сме презирали нашия Господ, отвръщали сме лицето си от Него и не сме Го почитали. Колко пъти Той е простирал към нас милосърдната Си ръка, но ние сме Го пренебрегвали. Отхвърляли сме Неговата любов. И въпреки това Той взима върху Себе Си нашите грехове и ги отнася на кръста. Там понася наказанието вместо нас. Ние сме изцелени чрез Неговите рани. В кръвта Му сме умити и се очистваме. Той дава Своя живот, за да можем ние да имаме Неговия

живот. Благодатта, любовта и милостта на Господ Иисус Христос се проявяват в това, че „Той, като е бил богат, осиромаша заради вас, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия“ (II Кор. 8:9). Какво богатство предлага нашият Господ на всеки наранен от греха човек! Той го кани да стане съвсем ново създание, иска да му даде вечен живот. Това е най-великото съкровище, което е невъзможно да придобиеш нито с пари, нито с добри дела. Приятелю, колкото и да се стараеш да се спасиш чрез дела по Закона, опитите ти са обречени на провал. Защото твоята греховна природа не е способна да извършва дела, угодни на Бога. Дори ако от днес започнеш да вършиш добри дела (без съмнение това е невъзможно, но да допуснем, че е така), с какво ще се оправдаеш

пред Божия съд за своето минало? Законът изисква пълно съвършенство. Но благодарение на Бога има един-единствен изход от това безнадеждно положение! Трябва да се покаеш и да повярваш в Господ Иисус Христос. Изповядай пред Бога своя грях. Кажи: „Боже, съгреших срещу Теб. Прости ми!“ Бог ще те приеме такъв, какъвто си, въз основа на твоята вяра в изкупителната жертва на Иисус Христос. Той ще прости всичките ти грехове и още днес ще те направи нов човек. Покай се, приеми дара на спасението чрез вяра в Господ Иисус Христос и ще станеш този нов човек, и ще имаш вечен живот.

НЕРАЗРИВНА ВРЪЗКА

исус Христос е архитектът на творението. Съгласно древноеврейското тълкуване на книгата Битие Той е неизменен двигател в историята на творението. За това говорят факти, които не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин. Древните таргуми (евр. mgrt - „таргум”, ед.ч.; „таргумим”, мн.ч.) – са устни, а по-късно и писмени изложения на старозаветните книги с коментари, пояснения и допълнения, които равините предлагат на своите слушатели. Традицията да се съставят таргуми най-вероятно e свързано с персийския период (539-332 г. пр. Хр.), когато официален език е арамейският. В периода на Втория храм таргумите се използват най-вече като помощни материали за прозелитите от средите на езичниците, а също и за евреи, които живеят извън Израил и не владеят

добре иврит. По време на всяко събиране в синагогата в началото се чете фрагмент от Писанието на еврейски език, а след това - на арамейски по таргумите. (На практика същото става и днес, когато четенето на еврейските свитъци е последвано от превод и обяснение на съвременния език.) И така, по времето на Иисус Христос и след това, когато се пишат Евангелията, в синагогата наред с Писанието на иврит се четат и таргуми. Тук не е наша задача да проследим научните дебати за това, кога възниква традицията да се записват таргуми. Достатъчно е да отбележим, че фрагментите, намерени сред Свитъците от Мъртво море, потвърждават, че таргумите, макар по начало да се предават устно, започват да се записват много преди християнската ера и създаването на Евангелията.

настана утро – ден един.” Този текст в Таргума Неофити звучи така: „И Словото на Бога каза: „Да бъде светлина.” И стана светлина по решението на Неговото Слово. И Божието Слово отдели светлината от тъмнината. И Божието Слово нарече тъмнината нощ, а светлината - ден.” Можем да приведем десетки други аналогични примери. Когато се преразказва историята на творението, в този таргум „Бог” навсякъде се заменя със „Слово”. По такъв начин „Словото” се утвърждава в качеството си на теоним (т.е. Божие име). Опитайте да прочетете Битие от първа до трета глава, като всеки път заменяте думите: „И каза Бог” с фразата: „и каза Словото” или „и Божието Слово каза”. Така ще разберете напълно интерпретационния подход, който използва Таргумът Неофити за книгата Битие. Същата метонимия се

то беше Бог. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. Макар че светът беше и чрез Него стана, светът не Го позна. Това Слово, сътворило всичко, описано в книгата Битие, стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отец. А на всички онези, които Го приеха - на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат Божии чеда.

ТОЗИ, ЧРЕЗ КОГОТО ВСИЧКО СЕ ДЪРЖИ

Действително, както пише ап. Павел, Той е „образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, което е на небесата и което е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи” (Кол. 1:15-17). Тук се говори за същия Иисус, Който е бил в началото, създал е всичко, бил е у Бога и едновременно - образ на невидимия Бог. Павел използва фразата: „Всичко чрез Него се държи.” Но апостолът не е единственият, подкрепящ това твърдение. Представата, че Творецът е Този, чрез Когото всичко се държи, откриваме и в други еврейски източници. По такъв начин, като продължават идеите от равинските източници, апостолите Йоан и Павел утвърждават неразривната връзка между Словото от таргумите върху книгата Битие или Твореца на всичко съществуващо, от една страна, и Словото от четвъртото Евангелие, Което става плът и живее с нас, чрез Което всичко се държи, от друга страна.

ЗАДАЧАТА СЕ УСЛОЖНЯВА

Това затруднява онези, които смятат за свой дълг да определят първите глави от книгата Битие като мит, за да представят вярата като по-компромисна и да я съгласуват с общоприетото научно мнение за произхода на вселената. Ако историята от Битие е не повече от древен мит за сътворението на света, защо ап. Йоан в своите апо-

логетични евангелски разсъждения свързва еднозначно Словото от таргумите върху книгата Битие със Словото – Иисус Христос?

НЕСТАБИЛНА ЛИ Е ВСЕЛЕНАТА?

През юли 2012 г. сп. „Нашънъл джиографик” публикува статия за търсенето на частицата, известна като „Хигс бозон”. С този проект се занимава Европейският център за ядрени изследвания (ЦЕРН, от фр. CERN), който се намира в Женева. Заглавието на статията гласи: „Откриха ли Хигс бозона?” А в карето отдолу четем: „Без „частицата на Бога” животът във вселената би бил невъзможен. Учените, които раздробяват атомите в адронен колайдър, обещават скоро да разкажат за сензационното откритие.” Много хора от различни научни и светогледни лагери следят проекта с голямо внимание. „Физиците откриха „частицата на Бога” – така е озаглавен материал на „Асошиейтед прес”, публикуван през март 2013 г. „Търсенето на елементарната частица, която е най-важната тухла от вселената, практически е завършено... Съществуването на тази неуловима частица, наречена „Хигс бозон”, е постулирано още през 1964 г. То помага да се разбере механизмът, по който е създадена вселената... През юли миналата година учените от Европейския център за ядрени изследвания в Женева докладваха за открита частица, която по техните думи прилича на Хигс бозона, но не потвърдиха със сигурност дали това е тя, или - един от нейните варианти. Днес обаче представителите на ЦЕРН са обработили всички данни... За мен е очевидно, че имаме работа с Хигс бозона. Но все още предстои да изясним от кой тип е този Хигс бозон – заявява Джо Инкандела, физик, ръководещ една от двете основни работни групи в ЦЕРН (всяка от тях се състои от около 3000 учени). – Откритието потвърждава теорията, че обектите придобиват маса при взаимодействието между частиците в енергийното поле с ключовата частица, която всъщност е Хигс бозон.”

От всички материали, които прочетох през последната година, мога да обобщя, че учените от ЦЕРН всъщност твърдят – вселената е възникнала експоненциално, т.е. по-бързо от скоростта на светлината. Без Хигс бозона – „божествената частица” – вселената би изчезнала също толкова бързо. Нещо повече – научно допустимо е, че вместо нея би могла да се появи напълно нова вселена, също много по-бързо от скоростта на светлината. Според женевските физици нашата вселена по същността си е нестабилна. Изследването, привлякло вниманието на научната общественост преди около година, „вероятно би ни позволило с едно око да надникнем в бъдещето и да видим края на познатия ни свят (и вселена)... „Масата на Хигс бозона е пряко свързана с това, доколко е стабилен (пространствено-времевият) вакуум във вселената – пише Кристофър Хил. – Всичко е балансирано пределно точно. Това е или космическа случайност, или някаква физическа закономерност. Говорим за неизвестни досега факти.” И така, излиза, че названието „божествена частица” е още по-оправдано, отколкото се е смятало: Хигс бозонът не само дава маса на вселената, но и някога може да й я отнеме.”

НАУКАТА САМА СИ ПРЕСИЧА ПЪТЯ

Тогава защо отхвърляме толкова решително „теорията за младата Земя”, като настояваме, че нашата

планета е на милиони и милиарди години, ако признаваме, че не разбираме механизмите, по които функционира пространствено-времевият вакуум във вселената? Защо определят креационизма като „ненаучен”, ако учените потвърждават, че вселената може да изчезне по-бързо от скоростта на светлината или даже да отстъпи място на напълно нова вселена? Оказва се, че един изцяло светски проект, започнат от учените в опит да обяснят творението без Твореца, би могъл да доведе до противоположни резултати. Изследванията на Хигс бозона могат да хвърлят нова светлина върху много библейски стихове: „В началото Бог (Словото – според таргума) сътвори небето и земята” (Бит. 1:1); „Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Йоан 1:3); „Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи” (Кол.1:17); „Аз творя ново небе и нова земя и предишните няма вече да се споменават, нито наум ще дойдат” (Ис.

то – Твореца. При това играят роля не научните данни, а тяхната предубедена интерпретация – плод не толкова на ума, колкото на сърцето. Ето как тези учени пропускат самата същност на вселената и смисъла на живота. Като се обръща към таргумите върху книгата Битие, добре позната на неговите читатели, ап. Йоан установява неразривна връзка между първите глави на Битие и своето Евангелие. Иисус Христос е Богът Слово, архитектът на творението, Този, чрез Когото всичко се държи (по думите на ап. Павел). В бъдещето всяко коляно – без изключение – ще се преклони и всеки език ще изповяда, че Словото, за Което се говори в книгата Битие, е Господ на всичко.

олко е трудно да си щастлив през зимата! Всъщност и през есента, и през лятото и дори през пролетта е много трудно да бъдеш щастлив. С усилие отварям очи. Тъмно е. Студено е. Още е много рано и зиморничаво се сгушвам в одеялото. Изобщо не ми се спи. Кафе ли да пия, или да прелистя някое списание? Зад прозореца танцуват ледени снежинки на слабата светлина от уличните лампи. Удрят се в прозорците, сякаш ме молят да ги пусна вътре и надзъртат към украсената елха, чиито златисти топки и разноцветна украса едва проблясват в полумрака на стаята. Днес е Бъдни вечер. Мразя празниците. Какво хубаво има в тях, особено за мен? Ето, лежа самотна, измръзнала, вглеждам се в тъмнината и тишината. Мъжът ми е в командировка, както винаги, точно през празниците. Напоследък забелязвам, че някак се е отдалечил от мен. Или може би аз — от него? Не разбирам какво става, а пък и дали изобщо е в командировка? Само Бог знае, ако Той, разбира се, съществува!

С Игор сме на тридесет и пет. Отношенията ни стигнаха до задънена улица. Нещо като куфар без дръжка: жал ти е да го изхвърлиш, но и да го носиш е тежко. Призрачното щастие ни махна радостно с кърпичка и изчезна зад ъгъла. Къде отидоха онези дни, когато любовта сияеше в очите ни и се чувствахме всемогъщи, готови да направим за другия чудеса?! Някога той ме наричаше ангел и всичко, което харесваше у мен преди, сега го дразни. Като трън в сърцето ми е и моята бездетност. Повечето жени се реализират като майки. Е, какво да се прави, което не може, няма как да се промени. Реших да стана самодостатъчна, модерна и да се реализирам в нещо друго. Захванах се с бизнес, започнах да посещавам женски клуб, напълно се посветих на самоусъвършенстването си, общувах с приятелки, но дълбоката, тъмна пустота, която се засели вътре в мен, не се влияеше от нищо. Само пропастта между мен и мъжа ми все повече растеше.

Не, от тези мисли човек може да се побърка! Повече няма да мисля за нищо. Станах решително, запалих лампата, включих кафемашината, пуснах телевизора. Трябва да измисля как да прекарам Рождество, няма да стоя сама на Бъдни вечер. Може да изляза с приятелки или да отида при родителите си. Може и никъде да не ходя, а да поканя някого вкъщи. Докато размишлявах, не забелязах, че снегът е спрял да вали, небето е станало светлосиньо и слънцето е заблестяло върху белоснежните причудливи мантии на дърветата. На вратата се звънна. Учудих се: кой може да е?

— Здрасти, Анжелка! — винаги усмихнатото лице на съседката ми Таня светеше от радост. — Цялото семейство те каним на празничното богослужение в църквата. Ще дойдеш ли? Ако отговорът е „да”, след половин час ще мина да те взема. Вътрешно се намръщих от досада, но казах: — Благодаря за поканата. Днес съм много заета — и затворих вратата пред объркания поглед на Таня.

Заради лъжата се почувствах някак неловко. За какво ми е богослужение — и без това ми е зле! Така се оправдавах пред себе си. Не знам какво стана с мен, но след половин час сама звъннах на вратата на съседите.

— Е, все пак реши да дойдеш?! —зарадва се Таня и погледна изразително мъжа си.

— Жив е Господ! — Сергей дружелюбно ме потупа по рамото.

Ето, вече влизаме в църквата. Почувствах, че съм у дома, намерих тихо пристанище и покой. Огромната зала беше изпълнена със светлина. Светлина излъчваха лицата и очите на хората, които пееха и се молеха. Хвалението на Бога беше толкова тържествено и благоговейно, че ставаше почти осезаемо. Плачех, без да разбирам какво се случва с мен. Това много ме смущаваше и се опитвах да скрия сълзите си.

— Това е Светият Дух! Той действа в сърцето ти и не трябва да се срамуваш — прошепна в ухото ми Таня. Видях сълзи и в нейните очи. За първи път ми се откри цялото величие на Божията любов. Нещо чудно стана с мен, когато разбрах колко трябва да се смириш, за да дойдеш в този страшен, неуютен свят. И то да дойдеш не откъдето и да е, а от небето, от трона на Отец! Раздираха ме противоречия: колко огромна трябва да е тази любов на безкрайния, вечния, всемогъщия Бог, за да се роди и да живее в тясното човешко тяло?! Пелената падна от очите ми, моята себеправедност се изпари като дим. Излязох за покаяние като съвършено друг човек — грешница, която се нуждае от спасение. Последваха радостта от спасението, поздравленията, радостните сълзи в очите на напълно непознати за мен хора! След богослужението дълго разговарях с презвитера на църквата. Накрая той ме попита със състрадание: — Ако имаш някакви нужди, кажи. Ще се молим.

— Слава на Бога, имам всичко. Хубаво жилище, мъжът ми не пие, Бог ни е благословил със здраве. Само че нямаме деца.

Не знам защо, но в този ден не ми се говореше за отношенията с мъжа ми. Презвитерът ме погледна замислено: — Господ казва: „Искайте и ще ви се даде.” Но хората понякога много се учудват, когато получават отговор на молитвата си, който не са очаквали. Готова ли си да се молиш сега? Само кимнах, от вълнение нямах сили да кажа каквото и да било. Презвитерът положи ръце на главата ми и започна да се моли. След църквата летях като с криле. Светът за мен се преобрази. Стана широк и ярък. Хората наоколо ми се струваха близки, добри, любими. Боже, колко е прекрасен светът! Защо по-рано не съм го забелязвала? Искаше ми се да прегърна всеки срещнат, всички мои приятели, мъжа ми, родителите ми и да им разкажа за великото Божие спасение. Вратата на супермаркета ме удари силно по гърба. Дреболия! С пълна торба плодове и сладкиши, като си тананиках песента, която запомних от богослужението, бързах да се прибера. Съседите ме поканиха на празнична вечеря. И защо не? Вече не сме чужди, сега сме истински братя и сестри... Сигурна съм, че ще се зарадват. Влязох във входа, с лекота изкачих стълбите и... се вцепених. Малък белоснежен ангел със златни къдрици беше клекнал до студената стена. Пухкавите му криле леко потреперва-

ха и малките ръчички скриваха лицето му. Здрачът придаваше на това видение загадъчност и нереалност. Внезапно ангелът изхлипа и вдигна глава. Гледаха ме широко отворени сини очи.

— Кой си ти? — попитах аз, идвайки на себе си след преживения мистичен страх. Разбрах, че пред мен всъщност стои малко момче.

— Не се страхувай, лельо, аз се загубих — изплашено прошепна момчето и отново заплака. Клекнах до него: — Ела с мен, после ще се обадим на твоите родители. Съвсем си измръзнал. Сега ще ти сипя топъл чай. Взех момчето, ръчичката му беше ледена, и влязохме вътре.

— Нямам родители, аз съм от дом за сираци — каза той съвсем непосредствено. — Имахме представление в театъра. Играех ангел, после всички тръгнаха, а аз изостанах и се загубих. Вървях, вървях, измръзнах много и влязох в този вход да се стопля. Побиха ме тръпки при мисълта как такова мъниче е вървяло по улицата без палто, самотно, изплашено и никой не му е обърнал внимание, не го е спрял, не го е стоплил. Влязохме в апартамента: — А как се казваш, ангелче?

— Артьом. Започнах внимателно да свалям от треперещото момче костюма, като се опитвах да не повредя пухкавите криле.

— Ще се стоплиш под душа, ще хапнеш нещо топло, а после ще видим какво ще правим. На гърба му имаше голяма лилаво-черна синина.

— А това какво е? — докосвайки я с пръст, попитах аз.

— Мишо ме удари.

— Защо?

— Защото на мен ми дадоха ролята на ангел, а на него — не.

— И той се обиди на теб?

— Не, той каза, че бракувани ангели няма.

— Как така бракувани? — с интерес погледнах Артьом.

— Госпожа Степанова казва, че съм бракуван, затова много деца ги взимат от дома, а мен никой не ме взима.

— А коя е госпожа Степанова?

— Нашата чистачка в дома. Тя е старичка и всичко знае.

— А защо е решила, че си бракуван?

— Ами ето защо — момчето свали от главата си златистокъдравата перука. Под нея имаше тъмна, подстригана почти нула номер коса. Гледах Артьом и не можех да разбера какво не му е наред. Много симпатично момче — тъмна коса, деликатни черти на лицето и наистина ангелски поглед в огромните му сини очи. Той видя моето недоумение и се обърна наляво.

— Ето, тук! — сложи дланта си на мястото, където трябваше да има ухо.

Сърцето ми замря. Ушната раковина я нямаше.

— Как така? — се учудих аз.

— Не знам, казаха ми, че така съм се родил. Непознато пронизително-звънтящо състрадание изпълни цялата ми същност и аз прегърнах слабото телце на детенцето.

— Те са бракувани — казах с горчилка.

— Кои те? — тънките веждички на Артьом се повдигнаха въпросително. Погалих с дланта си подстриганата коса на момчето: — При Бог обаче няма бракувани, това ти казвам със сигурност. Половин час по-късно Артьом, стоплен, увит в огромния пуловер на мъжа ми, седеше в дълбокото кресло и с удоволствие ядеше ябълков сладкиш с топло мляко. В апартамента миришеше на бор, портокали, шоколад и... щастие. Харесваше ми просто да гледам как малкото момче може да се радва на обикновени неща. Колко много подаръци беше приготвил Господ за мен днес! Изпитвах тиха радост и непознато усещане за съвсем нов живот. Вече знаех какво ще направя. Вече знаех.

А ето я и пролетта! Разцъфна с багри, обсипана с нежния дъжд от кайсиеви листенца, прогърмя с майските бури. Отмина лятото, прошумоля със златния си накит есента и отново светнаха рождествените елхи. Колко лесно е да бъдеш щастлив през зимата! Днес е Бъдни вечер. Отварям очи. В полумрака на стаята блестят топките върху разкошната елха. Като малко момче, резперил ръце в съня си, спи Игор. Внимателно се измъквам към кухнята, приготвям празнична закуска и благодаря на Бога в молитва за това, че не се е погнусил да дойде на този свят, че е оставил славата и трона, за да стане наш Спасител, да изцели разбитите сърца, да даде живот и мир в изобилие. Надниквам в детската стая. Моят ангел още спи. На масичката е разтворена детската Библия. Нашият син порасна, вече е на 6 години. И ето, заедно със съседите си отиваме на празничното богослужение. Снегът блести. Денят е много слънчев, но мразовит. В ръката ми е малката длан на нашия син Артьом, а другата ми ръка е в голямата длан на мъжа ми. Очите на Игор блестят. Господ съедини прекъснатите мостове. И това съвсем не значи, че в живота ни няма да има трудности. Но сега побеждаваме всичко със силата на възлюбилия ни Господ. Колко лесно е да бъдеш щастлив през зимата! Всъщност и през есента, и през лятото, и през пролетта е много, много лесно да бъдеш щастлив, когато Господ е близо.

рактатът на Луций Аней Сенека “За снизходителността” и съчинението на Аврелий Августин “За Божия град” са написани в различни периоди от историята – през І (55 г.) и V (426 г.) век. Трактатът на Сенека има за цел да насочи император Нерон към справедливо управление на държавата. Творбата на Августин е учение за Бога като висше битие и за света като

друга реалност. Двата текста съдържат разсъжденията на своите автори за снизходителността (милосърдието) на императора към поданиците му (Августин споменава императорите Константин и Теодосий). На пръв поглед Сенека и Августин говорят за едно и също човешко качество – снизходителност или милосърдие, на чиято проява биха се радвали поданиците и на християнския, и на езическия император. Но дали тази прилика е само външна можем да разберем, като сравним ученията, от които се ръководят двамата автори. Християнинът блажени Августин – гражданин на Божия град При Августин снизходителността се придобива чрез “живот според Бога”, чрез съединение с Него1. Тя става част от характера на човека, негова естествена черта и го прави щастлив, макар “засега само с надеждата”, но “щастлив на дело, когато дойде това, което очакваме”2. Какво има предвид Августин, когато говори за “живота според Бога”, чрез който се придобива снизходителността? Според мислителя Бог създава хората от един човек, за да бъде човешкият род обединен не само чрез общата си природа, но и чрез кръвното си родство. Този род нямаше да умира в отделните личности, ако първите двама души не бяха заслужили това с непослушанието си. Те извършват толкова голямо престъпление, че се променя самата природа на човека, която се предава на потомците вече грешна, а хората стават смъртни. Царството на смъртта дотолкова засилва властта си над хората, че може да доведе всички хора до втората смърт, която е вечна. Незаслужената Божия благодат спасява поне някои. Затова, въпреки че хората живеят на земята според своите нрави и традиции и се различават по език и облекло, винаги в човешкото общество са съществували

не повече от два рода, които “...според Писанието можем да наречем два града. Единият се състои от хора, които искат да живеят в света само по плът, другият – от хора, които искат да живеят и по дух.”3 Августин обяснява смисъла на израза: “да живееш по плът” така: “За да разберем какво значи да живееш по плът (което несъмненно е зло...), ще разгледаме внимателно известното място от Посланието на ап. Павeл към галатяните, където той казва: ”Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива; отнапред ви казвам, както и преди ви казах, че които вършат това, няма да наследят царството Божие” (Гал.

5:19–21).”4 Августин уточнява, че делата на плътта са свързани с удоволствията на тялото, но и с пороците на душата, различни от плътските наслади: идолослужение, магии, вражди... Той не смята, че тялото е причина за греха, и се противопоставя на Вергилий, според когото душевните страсти (желание, страх, радост и скръб), които за него са начало на всички грехове, произлизат от тялото: “Нашата вяра учи на нещо различно. Повредата на тялото, която обременява душата, не е причина за първия грях, а е наказание. Не тленната плът е направила душата грешна, а грешницата душа е направила плътта тленна... Не всички пороци трябва да се приписват на плътта, иначе ще представим дявола, който няма плът, чист от всички тях... Но самият той е в най–голяма степен горд и завистлив.”5 Августин твърди, че човекът става подобен на дявола не с това, че има плът, каквато дяволът не притежава, а с това, че живее сам по себе си, т.е. според човека, а не според Бога. Дяволът пръв поисква да живее сам по себе си, когато започва да говори лъжи.

Така можем да обобщим за гражданите на всеки от двата града, че единият се състои от хора, които искат да живеят според човека, т.е. по своята воля, другият – от тези, които искат да живеят според Божията воля. Снизходителността при блажени Августин При Сенека обединяването на боговете и хората в града вселена е въз основа на разума. При Августин обаче обединяването на човека с Бога, което позволява живот в Божия град, произтича от желанието на човека да признае авторитета на Бога и от съгласието му да живее не според своята воля, а според Божията. При това разумът нито се пренебрегва, нито се изключва: ”Служещата

на Бога душа ръководи правилно тялото и в самата душа, покорна на Господ Бог, разумът ръководи правилно похотта и останалите пороци.”6 Въпреки че Августин не обяснява какво значи да живееш по дух, това става ясно от Посланието на ап. Павел към галатяните: “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие [benignitas]7, вяра, кротост [modestia]8, въздържание...” (Гал.

5:22–23). Плодът на духа не е плод на разума (макар да се изработва и с неговото участие), а резултат от сътрудничеството на Светия Дух с човешкия дух. Това е трайно вътрешно състояние, което се изявява като качество на човешкия характер. Според мен, когато Августин говори за снизходителността, присъща на християнския император, той има предвид два от плодовете на духа – милосърдието и кротостта, – които този император притежава като християнин. Августин използва глаголи със смисъл “снизходителен съм”, например „ignosco“: “Ние наричаме християнските владетели щастливи, ако са бавни да наказват и бързи

да бъдат снизходителни”9 („si tardius vindicant facile ignoscunt”10), и „indulgeo“: ”...ако са снизходителни (издават заповед за помилване) не за да оставят неправдата ненаказана, а с надеждата престъпниците да се поправят”11 („si eandem veniam non ad inpunitatem iniquitatis, sed ad spem correctionis indulgent”12), както и съществителното “misericordia”: “...в случая, когато обстоятелствата карат императорите да произнесат сурова присъда, те я смекчават със състрадание и благотворителност”13 („si, quod aspere coguntur plerumque decernere, misericordiae lenitate et beneficiorum largitate compensant”14). Трябва да подчертая, че в текста на Августин думите, свързани със снизходителността – ignosco, indulgeo, misericordia, – както и думите benignitas и modestia от Вулгата отразяват нюанси на християн-

ския характер, изработен със съдействието на Светия Дух и участието на разума. Стоикът Сенека – гражданин на Рим и вселената Сергей Ошеров в книгата си “Сенека: от Рим към света” пише: “В своето отношение към живота Сенека е писател и римлянин... Първото предполага напрегнато внимание към живота. Второто – усещане за норма, по–ценна от прагматизма на живота.”15 Сенека наследява от староримската традиция убедеността в съществуването на нравствена норма. За римляните средоточието на всички ценности, в това число и нравствените, е държавата, по–точно – гражданската община. Идеалният порядък на нещата за много съвременници на Сенека е намерил израз по време на републиката от миналите векове, погубена от все по–нарастващото външно могъщество на Рим и натрупването на богатство в него, т.е. превръщането му от град държава в световна държава.

Сенека обаче смята, че след като нравите са паднали толкова ниско по време на републиката, формата на управление не може да бъде гаранция за тяхната чистота, затова не е толкова важна. Щом една или друга форма на държавно управление е обречена на гибел, вечната и непреходна система от нравствените ценности не трябва да се свързва с нея. Нормата отговаря на обективната истина и разумното разсъждение трябва да я намери. Възгледите на Сенека се определят от доктрините на стоицизма. В основата на етиката на стоицизма е натурфилософията. Щастието според нея е живот съобразно природата. Природата е основана на “логоса” – разума, разлят във всичко съществуващо и осигуряващ на неодушевените предмети устойчиво състояние, на растенията – развитие, на животните – движение. При хората и боговете той е разум в собствения смисъл на думата. Следователно „да живееш според природата“ за човека означава да живее според разума, а нравствената му цел е чрез усъвършенстване да стигне до добродетелта. Човекът като разумно същество влиза в един разред с боговете и така се образува общност

от богове и хора, обитаващи цялата вселена: “Две държави [res publicas] ние обхващаме с душата си: едната е наистина обща [publica], вместваща боговете и хората... и другата, към която принадлежим по рождение... На по–голямата държава можем да служим...“16 Това служене е възможно чрез философията и съзерцанието на величието във всичко, сътворено от боговете. Снизходителността при Сенека Сенека определя снизходителността като: “...духовна овладяност… меко отношение… душевна благосклонност… умереност”17. Според него тя се изработва чрез самообуздаване, вглъбяване във вътрешния свят, насочване към най– висшето благо за човека – блажения живот, който се постига чрез самоусъвършенстване. Тази снизходителност няма нищо общо с християнската снизходителност. Както вече споменахме, за Сенека „да живееш според природата“ означава да живееш според разума, а нравствената цел на човека е чрез усъвършенстване да стигне до добродетелта. В съответствие с разумната природа на човека съвършената добродетел е съвършено знание или мъдрост: “...Истинската печалба за правилните постъпки е самото им извършване и... за добродетелта няма друга награда освен самата нея.”18 Когато Нерон, младият възпитаник на Сенека, става принцепс, философът му предлага образ на идеалния владетел, който всъщност е мъдрец на власт: “Има ли нещо по–забележително от това – човекът, за чийто гняв няма прегради, на чиято сурова присъда се покоряват дори самите осъдени на смърт, комуто никой не може да възра-

зи, нещо повече – няма и да го упрекне, ако даде воля на яростта си, този човек да се самоовладее и да прояви своето могъщество в по–благи и кротки действия...”19 “На големия дух е свойствено да бъде кротък и спокоен...”20 Благодарение на самоовладяността на владетеля, която е необходима за обуздаване на порочната тълпа, се постига основната цел – установява се единодушие в държавата, а принцепсът се радва на любовта на гражданите. Но самият Сенека като че ли не вярва, че самоограничаването и самообуздаването, които са естествени за един мъдрец, ще бъдат привлекателни за младия император. Ето защо той свързва необходимостта императорът да бъде снизходителен и със съображения за изгода. Дава за пример Август, достигнал апогея на славата и безопасността си в края на своя живот, когато е станал по–снизходителен към враговете си21. Защото никакви крепостни стени няма да охраняват владетеля толкова надеждно, както любовта на подвластните му хора22. Според Ошеров “едва ли Сенека, въпреки преките твърдения в трактата, се е надявал, че лековатият, склонен към актьорство Нерон наистина ще бъде справедлив владетел”. Но философът най–вероятно е вярвал, че ако не успее да формира мисленето на Нерон по подобие на своето и ако не го направи убеден стоик, поне ще успее да го научи на стоическите добродетели, както и да намира нужната мяра между двете крайности на снизходителността – жестокостта (crudelitas) и състрадателността (misericordia). При Сенека разумната снизходителност clementia се противопоставя на неразумното състрадание misericordia (за разлика от разумната духовна misericordia при Августин). За римския мислител misericordia е „душевен порок”23, “то е недостатък на слабата душица, която подгъва колене при вида на чуждите нещастия”24. Той предвижда възраженията на читателя и пояснява защо като стоик смята така. Доброде-

телта се постига чрез изкореняване на страстите и постигане на безстрастие. А състраданието Сенека отнася към страстите. Стоикът, притежаващ ведър ум и голям дух (духът според Сенека не може да бъде едновременно и голям, и скръбен), без да се поддава на състрадание, ще стори “всичко друго, което правят хората, изпитващи съжаление”, но ще го направи “като човек за човека, воден от общочовешкото”. Състрадателността, на която се противопоставя Сенека, е жалостивост, присъща на “баби и слаби женици”, които “се размекват от сълзите на най–големите престъпници”25. Заключение И така, откриваме известна прилика в разсъжденията на Августин и Сенека за снизходителността на императора.

1. Властникът не трябва да се ръководи от лични мотиви при решаването на държавните дела. Сенека пише: “Ще нарека снизходителен... онзи, който, макар и пришпорен от лични мотиви, не се хвърля да нападне... Няма по–голяма слава за един принцепс от това, да се остави да го оскърбят безнаказано.“ В същия дух Августин казва: “Ние наричаме християнските императори щастливи... ако те... прилагат наказанията като необходими средства за управлението на държавата, а не като удовлетворение на омразата си към враговете.”27 2. И двамата автори като че ли мислят, че не към всички може да бъде проявена снизходителност. Сенека пише: “Ала не бива да се опрощава безразборно; защото премахне ли се разликата между лоши и добри, настъпва объркване и избухва взрив от пороци; затова трябва да се действа с мяра, умееща да разграничи онези души, които подлежат на лечение, от непоправимите. Снизхождението не Августин, А. О граде Божьем. ХІV, 4, 659. – В: http://coollib. net/b/137546 от 16.02.2014. Пак там, V, 24, 264.

3 Пак там, ХІV, 1, 654.

4 Пак там, ХІV, 2, 656.

5 Пак там, ХІV, 3, 658.

6 Пак там, ХVІІІ, 21, 1044.

7 Vulgata. – In: http://barnascha.narod.ru/biblia/vulgata/ от 15.02.2014.

8 Ibid.

9 Августин, А. Цит. съч., V, 24 , 264.

10 Augustinus, A. De civitate Dei., Lib. V, cap. ХХІV. - In: http://www.thelatinlibrary.com/augustine/civ5.shtml от 14.02.2014.

11 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264.

12 Augustinus, A. Op. cit. Lib. V, cap. ХХІV. 13 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264.

14 Augustinus, A. Op. cit. Lib. V, cap. ХХІV. 15 Ошеров, С. Сенека: от Рима к миру. - В: http://www. philology.ru/literature3/osherov-86.htm от 14.02.2014.

1

2

трябва да бъде всеобщо и общодостъпно, нито пък да е в твърде тесни рамки...”28 Тези негови разсъждения като че ли са близки до мисълта на Августин, че християнските императори са щастливи, “ако са снизходителни не за да оставят неправдата ненаказана, а с надеждата да поправят хората”29. Но тук според мен авторите тръгват в различни посоки. Сенека категорично разделя хората на такива, които могат да бъдат опростени (добрите, “които подлежат на лечение”), и други, които не могат (“непоправимите”). Той подканва владетеля да изработи мяра, способна да разграничи едните от другите. При Августин няма подобна дилема. Той се интересува от вътрешния свят на владетеля, когато проявява милост. Императорът ще бъде щастлив, ако я оказва с надеждата помилваният да се поправи, и няма да е щастлив, ако тази надежда не съществува, а той просто оставя неправдата ненаказана. Августин несъмнено прави разлика между по–тежки и по–леки престъпления, но смята, че снизходителността не трябва да липсва и при най–суровите присъди, т.е. добре е да се проявява и към най–лошите престъпници30. Блажени Августин е бил запознат с творбите на Сенека, Плиний Млади и други автори от античността и някои от размишленията му в съчинението “За Божия град” може би са предизвикани от тях. Техните тези са послужили като платформа, от която той се оттласква и развива богословските си идеи за Бога, света и човека. Думите на блажени Августин отразяват неговия християнски възглед върху стоическото учение на Сенека за самоусъвършенстването като основа за постигане на добродетелите, в това число и снизходителността: “Човекът е сътСенека, Л. А. За отдиха. 4, 1–2. Цит. по Ошеров, С. Цит. съч. Сенека, Л. А. За снизходителността. ІІ, 3, 1-2. – В: Сенека, Л. А. За благодеянията. За снизходителността. С., Рива, 2001.

18 Пак там, І, 1, 1.

19 Пак там, І, 5, 4.

20 Пак там, І, 5, 5.

21 Пак там, І, 1, 6.

22 Пак там, І, 11, 4.

23 Пак там, І, 4, 4.

24 Пак там, І, 5, 1.

25 Пак там.

26 Пак там, І, 20, 3.

27 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264.

28 Сенека, Л. А. За снизходителността. І, 2, 2.

29 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264.

30 Пак там, V, 24, 264.

31 Пак там, ХІV, 4, 659.

32 Пак там.

33 Пак там.

16

17

ворен... за да живее не според себе си, а според Онзи, от Когото е сътворен, т.е. да изпълнява Неговата воля, а не своята. Лъжа е да живее не така, както е сътворен да живее, защото той иска бъде блажен, без да живее така, че да бъде блажен. Какво може да бъде по-лъжливо от подобно желание?”30 Обобщението на Августин: “И ето я лъжата: от това, което се прави заради доброто, произлиза лошото за нас...”32 все още не е казано, когато Сенека получава заповед от Нерон да си пререже вените. Мисля, че Сенека би се съгласил с тези думи. Но нека чуем и края на този цитат: “Защо е така, ако не заради това, че на човека може да бъде добре само с Бога, Когото, грешейки, той изоставя, а не със самия себе си, живеейки по чиято воля, греши.”33

християнските среди мненията за творчеството на Дж. Р. Р. Толкин са противоречиви. Някои отнасят неговите произведения към жанра „християнско фентъзи“, други не мислят така. И тъй като не съществува твърда позиция на Църквата за това, как християнските младежи и деца да възприемат подобен автор, те четат съчиненията и гледат филмите на Толкин, без да бъдат предупредени за опасностите. Авторите на този материал предлагат обяснение защо творчеството на Толкин не

може да се смята за „християнско фентъзи“, от една страна, и каква вреда нанася то върху читателите, от друга. За целта нека се обърнем към творбата му “Силмарилион”, свързана с вече известните в България две други негови произведения – „Хобит” и „Властелина на пръстените”. “Силмарилион” започва много познато за онзи, който е чел Библията: „Изпървом бил... Единственият... и той сътворил...“ Това напомня първия стих от книгата Битие: „В начало Бог сътвори...“ Както знаем, библейският Бог е Единият Бог. Но при Толкин изобщо не става дума за библейския Бог и Неговото сътворение. Като използва библейските си знания, авторът въвежда нищо неподозиращия читател в дълбините на езическото учение за произхода на света. Това учение е отразено в митовете на различни народи, а Толкин е голям познавач на келтската, финската и норвежката митология. Съдържанието на митовете при всички народи е доста сходно, въпреки че са им присъщи и някои специфични черти и особености. Толкин пречупва старите митове през своето християнизирано (не може да се каже „християнско” в чистия смисъл на думата) съзнание, като създава собствена митология, преплетена с елементи от ученията на мистични школи.

В този кратък материал не е възможно да се изследват многото митове за произхода на света и да се представи цялостно вложеното в тях учение с цел то да се сравни с учението, което предлага Толкин. Но можем да открием подобно обобщение в „Апокрифната история на света” – едно издание, което претендира да бъде енциклопедия на езическото разбиране за света. Ето как се описва там първият етап от възникването на света: „В началото от празнотата не се процежда нищо друго освен материя, която е по-фина и неуловима и от светлината, а след нея – невероятно фин газ... Този газ или мъгла е всъщност Майката на всичко живо, която носи всичко, необходимо за създаването на живота.”1 Тази приятна ефирна гледка Толкин описва с представата за „величава музика”: „Сбрали се гласовете на Айнурите [произлезли от Единия] в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар [Единия] във величава музика... нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота.”2 Нека да видим втория етап, описан в „Апокрифната история”: „Първите, процедени от Божия разум мъгли биват внезапно погълнати от втората еманация на Бога... Богинята Майка е била нападната от пронизващ сух вятър, който едва не унищожил потенциала за живот във вселената... Следва яростна буря, подобна на онези редки и забележителни феномени, за които разказват астрономите, – вероятно смъртта

на масивна звезда, – само дето сега това трябва да е било в невъобразимо колосални мащаби, обхванали цялата вселена.”3 И още: „Втората еманация е Богът на Сатурн. Сатурн обхожда пограничните райони на Слънчевата система. Той не само символизира, той е самият принцип на ограничение... Сатурн е богът на унищожението. Понякога се изобразява като Бащата Време, а друг път – като самата смърт... На тиранията му е сложен край и макар да не е окончателно победен, Сатурн бива ограничен единствено до своята сфера на влияние.”4 Езическият произход на света предполага не сътворяването му, както е в Библията (Бог е Творец и всичко останало е Негово творение), а разгръщане, енергетично изтичане на Единия, наречено във философията „еманация”. В процеса на еманацията се образува множественият свят на „другото“, т.е. по-ниските нива на битието, а на най-ниското ниво възниква материята, която не е отделена от бога. За разлика от библейското разбиране за сътворението на света като акт на волята на личностния Бог, еманацията се разбира като спонтанен безличен процес, необходим заради природата на самия бог. Първата „еманация”, описана в „Апокрифната история” като „първите, процедени от Божия разум мъгли”, при Толкин

става чрез изтичане на мислите на Илуватар: „Всеки [от Айнурите] знаел само онази част от мисълта на Илуватар, от която е произлязъл (from which he came).”5 Айнурите са произлезли от неговата мисъл („the offspring of his thought”). За съжаление християнското неизкушено око забелязва в Толкиновото „сътворение” само елементи, които са му познати от Библията, и не долавя елементите на езичеството. Така някои християни смятат, че Илуватар сътворява света с думите си: „Еа, да бъде!”, когато показва възникналия вече от песента на Айнурите свят на самите Айнури, защото правят асоциация с Библията, откъдето знаем, че светът е сътворен чрез Словото на Бога. И само тези, които са запознати с езическата философия и митология, с езическо–християнските религиозни учения, ще усетят полъха на езичеството в картината на света, появил се, преди думите да бъдат произнесени. Айнурът Мелкор при Толкин също е разгръщане на Единия, подобно на Сатурн, бога на унищожението, посочен в „Апокрифната история”. (Всъщност, ако се съгласим с мнението, че в образа на Илуватар Толкин представя Бога на Библията, трябва да приемем, че от Него произлиза зло, тъй като Мелкор е въплъщение на злото.) На описания втори етап от възникването на света размирната мелодия на Мелкор има същото въздействие като делата на Сатурн. Сатурн напада ефирната Богиня Майка, Мелкоровата шумна агресивна

мелодия влиза в схватка с нежната мелодия на Илуватар: „С рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още пояростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял.“6 Стигаме до третия етап от „Апокрифната история”: „Ключово действие в драмата на сътворението настъпва, когато пристига Богът на Слънцето, за да спаси Майката Земя от лапите на Сатурн. Слънцето я стопля и я връща към живота, а от радост надава триумфален, отекващ в цялата вселена рев, който кара материята в космическата утроба да завибрира и да започне да образува модели. След известно време под неговото въздействие материята се сгъстява и образува множество нови форми... Основното послание, което учителите на мистичните школи се опитват да предадат чрез разказа за победата на слънчевия бог, е за прехода от един изцяло минерален космос към космос, изобилстващ с растителен живот.”7 Ролята на бога на слънцето при Толкин играе Тулкас Силния: „Дълго имал Мелкор надмощие, ала насред войната на помощ на Валарите долетял от далечните небеса още един дух... и цяла Арда [земята] прокънтяла от звуците на смеха му. Тъй дошъл Тулкас Силния, чийто гняв се носи като могъща буря, разпилявайки мрак и облаци. Пред яростта и смеха му Мелкор побягнал от Арда и задълго се възцарил мир. А Тулкас останал сред Валарите.”8 Не само фактът, че Толкин е прегърнал езическото учение за възникването на света, изключва възможността творчеството му да бъде отнесено към жанра „християнско фентъзи” , но и това, че той използва характеристики на езически богове при персонажи, в които някои християни виждат ангели, например Айнурите. Манве е първият от покровителите на Арда. Най-мили са му ветровете и облаците, носи сини дрехи, очите му сияят със син пламък. В гръцката митология това е Зевс, богът на небето, гърма и мълниите, който владее целия свят, в римската е Юпитер, богът на небето, дневната светлина и бурите. Втората фигура в йерархията на Толкин е Улмо – владетел на водите, цар на моретата. Гръцкият му аналог е Посейдон, а римският – Нептун. Третият е Ауле – господар на всички вещества, от които е сътворена Арда, богът на занаятите. В Гърция това е Хефест, в Рим – Вулкан. Следващият – Мандос или Намо, т.е. гръцкият Хадес или римският Оркус, – е богът на подземния свят, света на мъртвите. Известно е, че боговете на един от народите, чиито митове Толкин внимателно е изучавал – келтите, – са много сходни с тези на гърците и римляните. Юлий Цезар, възглавявал римските походи в Галия, в съчинението си „Галската война” описва келтските божества, като ги нарича с римските им имена, например: „От боговете най-много е тачен Меркурий. Неговите изображения са повече от тези на другите богове. След него са Аполон, Марс, Юпитер и Минерва. За тези боже-

ства те имат приблизително същите представи, както и останалите народи.”9 Толкин пропуска старите езически богове през своята фантазия и въпреки че не ги променя много, за съвременните християни те по незнайни причини заприличват на ангели. Но християните, родени от Светия Дух и практикуващи дарбата за разпознаване на духовете, не могат да не забележат задкулисната работа на сценариста – „бога на света“, т.е. дявола. Той е източник на мислите, които втълпява на хората според тяхното предразположение, – от най-примитивните до „най-дълбоките“ или „най-възвишените“, така че, когато ги възприемат, те да се изживяват като творци в изкуството, а най-вече в сферата на фантазията, където има голям простор и никакви правила или ограничения. За голяма жалост на тази въдица се хванаха и много християнски писатели. Но възниква въпросът как успява да съжителства в християнската душа и ум откровението от Бога, което се дава чрез Писанието и Светия Дух на смирените и търсещи истината, с фантазията, плод не само на плътския човешки ум, а и на действието на духовната тъмнина. Когато Христос се явява на ап. Павел, един от най-учените хора по онова време, запознат и с езическата митология, му казва: „Да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина към светлина и от властта на сатана към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследство между осветените” (Деян. 26:18). Апостолът приема тази мисия с цялата си отговорност и работи за нея до края на живота си, дори умира за нея, като разсейва духовния мрак на езичеството с неговите митове и фантазии за света и боговете и навсякъде отваря очите на хората да се обърнат към Светлината. Светлината за устройството на света, за сътворението, за небесните жители и за нашето съществуване. В много езически страни ап. Павел среща голяма съпротива и е бит, гонен, преследван поради това, че проповядва светлината на Иисус Христос, разпространява християнското учение. В своите Послания той не

пропуска да предупреди, че занапред много лъжеучители ще се опитат да върнат тъмнината сред християните: „Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христос” (Кол. 2:8). Тук можем да конкретизираме: според Толкин и много други, наводнили пазара със своите творби. Това явление само потвърждава как се изпълнява пророчеството на ап. Павел: „Ще отвърнат слуха си от истината и към басни [в оригиналния гръцки текст думата e mu,qouj – „митове”] ще се обърнат” (II Тим. 4:4). Християнинът, когато се обръща към митологията, изпада в идолопоклонство, т.е. започва да почита идоли. Може да се каже, че идолопоклонството е прекалено възхищение или привързаност към човек или друг обект, на който се принасят жертви. Съвременен вид идолопоклонство е четенето на фентъзи или гледането на подобни филми часове наред, вместо човек да посвети това време, ако не да чете Словото и да се моли, то поне на своя ближен – на сираци, вдовици, нуждаещи се хора. Психологът Изяслав Адливанкин казва в едно интервю: „В моята практика си зададох въпроса защо толкинистите... с толкова труд излизат от тежкото духовно състояние, в което са попаднали под въздействие на увлечението си... По какъв начин мнозина, започнали да се увличат от подобни неща, толкова бързо се повреждат като личности? Това е феномен.”10 Ще се опитаме да дадем кратко обяснение за процеса на масово поражение, при който демоничният свят цели да нанесе удар върху мисленето на съвременните хора чрез пристрастяване към четива от жанра фентъзи. Когато едно дете се възпитва на базата на окултната фантазия, сферата на възприятието, която у човека е много деформирана от момента на грехопадението, се изкривява още повече, особено при възникването на представите му за живота. Така става при интернетзависимите, както и при наркозависимите. За жалост се случва и при християните, когато творбите фентъзи се смесват с истината, особено ако това е започнало още от детството. Този човек не може лесно да разграничи истината от лъжата, а най-често и не иска, защото е склонен да живее в измислен фантастичен свят, където няма сблъсък с реалността на живота. Така започва един вътрешноличностен конфликт, особено напрегнат поради невъзможността човекът да се реализира в живота. Тогава настъпва момент на разочарование, което води до субдепресия, депресия или пълно психично разстройство, деградация на личността. Мисленето е най-значителният психичен познавателен процес, при който в съзнанието на човека се отразяват отделни предмети и явления с конкретни свойства, а също цели множества, системи и класове от предмети и явления, т.е. действителността като цяло11. Тъмните сили се опитват да се намесят още в началото на формирането на личността, така че чрез заложената окултна фантазия те да имат свой плацдарм, от който впоследствие ще се възползват, за да насочат човека към идолопоклонство или – към себе си. Основните мисловни операции са: анализ, синтез, сравнение, абстрахиране, обобщение и класификация. Ще разгледаме две от тях, използвани от демоничните сили, така че информацията, която се възприема от личността, да я увреди.

Неусетно човекът се адаптира до такава степен, че впоследствие разсъдъкът, който отговаря за приемането и разпределянето на информацията, не е способен да отличи чистото от нечистото, изграждащото и конструктивното от разрушителното за самия него, като го води до девиация (отклонение). Абстрахирането (абстракцията) е предпоставка за някакъв аналитичен акт. Това е основна мисловна операция, при която страна, свойство или признак на даден предмет или явление мислено се откъсват, отдeлят се от него и се превръщат в самостоятелен обект на познание. Такъв е методът и на вярата, за която ап. Павел казва: „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ (Евр. 11:3). Сатана се опитва да вкара своите образи чрез абстрахиране, за да станат те обект на познание. Героите на Толкин са представители на отрицателен духовен свят: хобити, джуджета, тролове и т.н. Докато четат или гледат неговите филми, хората симпатизират на някои от тях, като ги смятат за по-добри персонажи на злия свят. Трезво погледнато, няма по-лошо и по-добро зло, но тук това разделение става факт: определено зло се оказва по-скоро добро. Инцестът, украсен с възвишени чувства, както се случва с героите на Толкин Турин Турамбар и Ниниел Ниенор, може да бъде абстрахиран от ужасяващото кръвосмесително действие, а защо не и възприет като нещо положително. Обобщението е мисловна операция, при която продуктите на абстрахирането – изолираните елементи, свойства и зависимости – започват да се разглеждат и третират като присъБлек, Дж., Апокрифната история на света. С., НСМ Медиа, 2009, с. 51. Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион. - В: http://www.magicgatebg.com/Books/BG/Jhon%20R. Tolkien%20-%20Silmarilionat_bg.pdf от 10.01.2014.

3 Блек, Дж. Цит. съч., с. 52.

4 Пак там, с. 54.

5 http://tolkienguide.narod.ru/promet/Ainulindale.pdf 6 Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион.

7 Блек, Дж. Цит. съч., с. 60, 62.

8 Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион.

9 Юлий Цезар. Галльская война. Кн. 6, ч. 17. – В: http://www.litmir.net/br/?b=35952&p=46 от 04. 03. 2014.

10 Интервюто с Изяслав Адливанкин можете да прочетете в този брой на списанието. Б. р.

11 Леви, Л. Когнитивна психология. С., Парадигма, 2006, с. 86.

1 2

щи на цял клас предмети или на всички предмети изобщо. Целта на демоничния свят е да внуши на своите почитатели, че неговите фантастични елементи са част от клас предмети, включително и в богословската сфера. При Толкин езическият възглед за възникването на света се вклинява в познатото за християнина библейско разбиране чрез смесване на двете – неосъзнатото пораждане на света чрез Айнурите и думите на Илуватар: „Еа, да бъде!“, което може да се асоциира с евангелското: „В началото бе Словото.“ Така разнородните елементи се наслагват и стават част от разбирането на човека за произхода на света. Един познавач на жанра фентъзи казва в интервю, дадено в Студио 865, че е получил „откровение“, когато е чел книгата Битие, благодарение на текстовете на Толкин. А ето и друг пример – запознати с библейското сътворение са склонни да виждат в Мелкор Луцифер поради бунта му против Илуватар. Те откъсват един елемент – бунта – и поставят Илуватар на мястото на Бога, а Мелкор – на мястото на Луцифер. Правят обобщение без анализ, а той би помогнал да се изясни, че в Библията творението се бунтува срещу Твореца, за разлика от бунта на част от цялото – Мелкор против Илуватар – при Толкин. Основание за такова обобщение няма, то нарушава възприятието на божествените истини, дадени в Свещеното Писание. Смятаме, че приведените аргументи са достатъчни, за да се предизвика тревога в християнските среди, особено между служителите на църквите: да не проявяват безразличие към духовните процеси, които лишават от сила и без това слабите духовно християни. Този вид съвременно идолопоклонство не бива да се възприема като просто развлечение или вид познание. Неслучайно Христос казва, че целта на дявола е да измами дори избраните. Нека да си припомним предупрежденията на ап. Павел: „Тайната на беззаконието вече действа... И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а са обикнали неправдата” (II Сол. 2:7–12). В Посланието си към коринтяните той казва: „И не е за чудене: защото сам сатана се преобразява в ангел на светлината” (II Кор. 11:14). Кого и какво проповядваме днес? В същото Послание апостолът пита: „Каква прилика има между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се заселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (II Кор. 6:16). И накрая, отново според думите на Павел, ето какво е призванието ни днес: „Вярващите сами разгласяват за нас – какво беше идването ни при вас и как от идолите се обърнахте към Бога, за да служите на живия и истински Бог“ (I Сол.1:9). Боже, пази ни от съвременното идолопоклонство!

ченията на тийнейджърите! Какъв е той, това е друг въпрос. Има още една принципна особеност – в подобни субкултури участват нови хора.

– Какво странно има? Напълно естествено е от всякакви нови тенденции да се интересуват преди всичко младежите.

– Имам предвид не възрастта, а някои същностни характеристики. Представителите на много съвременни младежки субкултури (преди всичко т. нар. „готи“ и „емо“) са не просто ново поколение. Това са „нови хора“, според терминологията на известни социални утопии. И особената разлика на такъв „нов човек“ спрямо предишните поколения е в неговата фатална духовна и културна дезориентация.

На младите днес не се налага да престъпват сериозни етически бариери, за да влязат в група, която се противопоставя на общоприетата култура. Преди влизането в някакво „неформално културно пространство“ предполагаше сериозно пречупване на светогледа. Сега не е така. Съзнанието вече е готово да възприеме и най-стряскащите елементи на съвременните субкултурни увлечения. А понататък съществуват множество лостове, с помощта на които човекът се оказва завлечен в дълбината на субкултурата. Често хората, които са в периферията на култа, не знаят какво става вътре. А в повечето случаи, ако говорим за известните „тъмни“ култове, тяхната псевдокултурна периферия с всичките й увлечения има единствената цел да въведе човека в

област, където по-късно се очаква да се осъществи коренна промяна на неговото съзнание.

– И това улеснява навлизането в дълбочината на „тъмния“ култ?

– Безусловно. Помислете: върви битка за душата на човека. За тъмните сили е крайно важно да го въведат в област, където той ще бъде дезориентиран. А това не е лесно. За силите, които са против човека, това винаги е било сериозен процес. Но при съвременните младежи процесът не се оказва много труден! Докато растат и се формират в субкултурното поле, те вече са в свят, където липсват ясни ориентири. Проявите на контракултурата, които обсъждаме, са тъмна сфера, природата им е демонична.

Някои от тях стигат в дълбочината си до откровен сатанизъм.

– Какво влияе особено силно върху формирането на такъв изкривен светоглед?

– За младите – преди всичко жанрът фентъзи, станал необичайно популярен в литературата (като започнем от Толкин и завършим с „Хари Потър“), в киното, в компютърните игри. Той затруднява значително формирането на традиционните ценностни ориентири у човека, който още няма свой културен опит, придобит чрез образование, възпитание и начина на живот в дадена култура. Чрез литературата много активно се подменят доброто и злото. Тази подмяна е тънка, лукава, далеч невинаги се разпознавана лесно, затова е много опасна.

– Уверяват ни, че творбите фентъзи от типа на „Хари Потър“ учат на добро, самоотверженост, самоотдаване и много други качества, които помагат да се формира добър човек.

– Да, тази мисъл често звучи от устата на апологетите... Но не може качествата да се разглеждат отделно от целта, заради която се проявяват. И ако става дума не за обикновена приказка, а за жанр, претендиращ за някаква религиозност, без изобщо да присъства Христос, това

е много опасно в духовно отношение. В моята практика си зададох въпроса защо толкинистите, които (поне в нашето културно пространство) в известен смисъл са предшественици на „готите“, с толкова труд излизат от тежкото духовно състояние, в което са изпаднали под въздействие на увлечението си. А понякога и изобщо не излизат. Разбира се, човек, запленен от романите на Толкин, съвсем не става непременно сатанист. Но не познавам нито един сатанист, който да не се е увличал по романите на Толкин! А практиката ми в тази сфера е доста голяма. И така, започнах да се питам по какъв начин мнозина, започнали да се увличат от подобни неща, толкова бързо се повреждат като личности. Защото това е феномен. И мисля, че стигнах до същността.

черпел от древните култове, които е изучавал доста внимателно. Всъщност неговата фантазна реконструкция е пряко отражение на онази езическа реалност, която някога е имала място в историята. Много от героите му носят имена на древни божества, т.е. от гледна точка на християнството - демонични същества. И като цяло неговите сюжети съответстват на определени култове, които той само е интерпретирал леко през призмата на своята фантазия.

– Значи творбите фентъзи не са обикновени приказки, само че за възрастни, както ни уверяват любителите на този жанр?

– В действителност не са. Разбира се, жанрът фентъзи е много разнообразен и не може да се поставят всички произведения под един знаменател. Но онези направления, на които Толкин слага началото, винаги разгръщат пред човека някаква система от светове. Там, както и в приказките, съществува противопоставяне на добро и зло. Принципите, върху които се основават представите за доброто и злото и за тяхната борба, в жанра фентъзи обаче се различават много от традиционните представи в приказките и още повече - от християнските възгледи. Ако ги систематизираме, ще видим несъмнено сходство с тео-

софската доктрина, получила най-ярък израз в учението на семейство Рьорих и Е. Блаватска. В техните книги също много романтично и възвишено се говори за борбата между доброто и злото и за самоотричането на човека. Но тези хора никога не са крили, че тяхната етика е етиката на революционерите. А революционерите, както знаем, далеч не са найдобрите примери за възпитание на младежите. Историята показва до какво са довели техните пламенни призиви. Като възприема подобни представи за живота, човек се озовава на пътя на заблудата. Има и още една кардинална разлика между приказките и жанра фентъзи.

– Каква?

– Приказките ставали ли са някога реалност в нашия живот? Не, разбира се. Те се възприемат от всички, дори от децата, като нещо условно. А творбите фентъзи често стават реалност за онези, които се увличат по тях.

– В какъв смисъл?

– Като се увлича по фентъзи, младият човек попива светогледа, характерен за подобна литература. Разбира се, не напълно, но това оформя неговия поглед към света. В известен смисъл тогава започва да се формира окултното разбиране за света.

А когато човек възприема като истина някакво лъжливо духовно откровение, това е духовна катастрофа. И доброто, което не произтича от Христос, може да се превърне в катастрофа за всеки човек! Ако под въздействието на книги от рода на „Хари Потър“ у детето се развие склонност към мистицизъм, в крайна сметка този стремеж, дори да е подсъзнателен, е способен да доведе до търсене на такива преживявания. Те на свой ред още повече ще способстват да се развие чувствителност към тази област. А това, рано или късно, ще привлече към детето определени сили, които ще формират около него среда, благопрятна за достигането на онова, което то подсъзнателно иска. Трябва да имаме предвид в какво общество живеем днес. За децата при социализма мистицизмът беше условност, приказка. А сега религиозността отново става вътрешна потребност на човека. Магьосници и екстрасенси открито предлагат услугите си. Много филми, компютърни игри, книги формират у хората окултен светоглед. Ние в детството си дори да мечтаехме да станем вълшебници, не знаехме как да го направим. А сега децата може да отидат на курс по магия, може да се обадят по телефона, да се запишат и да минат през инициация. Нашият свят е пропит с мистицизъм, чиято практическа страна е открита и достъпна. Затова потапянето на детето в света на магията е крайно опасно.

– Как може накратко да се определи идеологията на „готите“?

– Всъщност това е тъмен демоничен култ. Субкултури от рода на „готите“ или „емо“ не може да се разглеждат като просто младежко увлечение. В тях, ще повторя, съществува религиозно-мистичен елемент. Когато човек влезе в съприкосновение с него, този елемент прониква в сферата на неговите увлечения и започва да действа. Тогава всички тези увлечения придобиват съвсем друга основа и друго продължение. Например привържениците на движението „емо“ и „готите“ носят сатанинска символика. Самите те може да не й придават значение, но тук се задействат духовни закони и определени духовни сили непременно ще вложат в този акт особен смисъл. Така задкулисният свят влиза в живота на тези

младежи и започва да им влияе. Но, разбира се, далеч не всички и не изведнъж осъзнават това. Младите хора са привлечени преди всичко от външната страна: самата мода, привкуса на романтика, тайната, изискаността. Важни за тях са обособеността на групата, чувството за някакво избраничество. Знае се, че при „готите“ отиват умни младежи, достатъчно образовани, по своему интелектуално развити. В сравнение с много други младежки сбирки „готическите“ срещи изглеждат по-културно, изтънчено. Млад човек с интереси на по-ниско ниво ще се чувства там неудобно. Много от „готите“ затова и спират на периферията на култа, не стигат далеч. Но заиграването с тъмнината винаги е опасно, ето защо не бива да се успокояваме с надеждата, че нашият син или дъщеря ни няма да навлязат навътре. Нужно е да се разбере ясно, че при въвеждането на младежа в един или друг тъмен култ има определена цел. За тъмните сили тя е извечна: погубването на човека. Процесът на въвличане в култа е напълно отработен. Човекът преминава редица етапи, като започва от мода и увлечения и свършва с акт, означаващ инициация. Този акт нерядко изглежда доста неприятно и може да бъде свързан с кръв.

– Какво имате предвид?

– В най-безобидния вариант това са драскотини по ръцете. Помните ли как рицарите са давали клетва, като са я потвърждавали с кръв? Порязвали са

китките си и са допирали порязаните места, така че да се смеси кръвта им. Но нерядко се сблъскваме и със случаи на вампиризъм. Не искам да влизам в подробности. Ще кажа само, че толкова тежко увреждане на човека, каквото настъпва след този акт, не наблюдаваме нито при наркоманите, нито при последователите на други опасни за човека култове. Известни са дори случаи, когато възниква зависимост от пиене на кръв! Разбира се, не всички младежи, които се причисляват към „готите“, са подложени на това. Но възрастовата група от 15-16 г. нагоре тук е рискова.

– Защо именно тя?

– По принцип такъв род актове се ръководят от някого. Тези ръководители, тъй като се опасяват от углавно наказание, избягват да въвличат малолетни. А и преди подобен акт да се осъществи, трябва вече да е започнало формирането на човека и неговия мироглед. Необходимо е той да се отвори и да възприеме идеите, които ще му позволят по-късно да направи и последната стъпка. За мен, тъй като достатъчно дълбоко съм изследвал идеологията на „готите“ и последствията от техните „увлечения“, е съвсем очевидно, че това не е просто култ на тъмнината, а – култ на самоубийство. Течението „емо“, към което се присъединяват повече по-малки деца, е сурогат на „готиката“. Само че при „готите“ култът към самоубийците е един от компонентите и те се стараят да представят това по доста театрален начин, а при „емо“

културният компонент вече липсва, той не е нужен. Там отсъства дори малкото обективно осмисляне на случващото се, а са налице просто някакви неосъзнати реакции. Има върху какво да се замислят и психиатри, и свещенослужители. Неслучайно в „емо“ отиват най-вече деца, които обичат да привличат вниманието, истерични, с едни или други психически, в това число сексуални, отклонения. Като правило става дума за психопатологични състояния, и то изразени вече не просто в емоционален план, а като сериозни нарушения в поведението. Накратко, това е някакъв култ към истерията. Никак не е трудно той да бъде внедрен сред юношите и младежите. И преди имаше мода на „настроенията“: момичетата „се правеха на интересни“, за да предизвикат въпроса: „Защо си тъжна?“ И някои момчета обичаха да изглеждат печални. Ние също сме допускали мисълта: „Ще се самоубия. Само тогава тя ще разбере колко съм я обичал!“ Но това са били фантазии, които като цяло не са имали продължение. А при привържениците на „емо“, обратно, подобни фантазии много често се превръщат в реалност. Ако прехвърлим въпроса в духовен план, мога да обобщя: фантазиите на предишните поколения са били човешки. А тук явно се усеща присъствието на някаква тъмна духовност, демонична сила, която развива тези фантазии. Може би мнението ми ще изненада някого, но аз смятам именно „емо“ за най-опасната от всички известни субкултури.

– Защо?

– Всяка субкултура има своя история и предистория. Тя се формира постепенно от увлеченията на младежите, от музиката, от по-ранни културни направления и жанрове. А „емо“ според мен е чист вид диверсия. Тя няма своя история. Разбира се, светогледът, необходим за нейното възприемане, е подготвен от предишни субкултури, в това число от „готиката“, но „емо” не се оформя постепенно, а се появява изведнъж като нещо завършено, цялостно и започва да се насажда сред най-младите. Тоест, става нещо като впръскване. И именно в средата на наймладите действат най-простите механизми за погубване на личността! Децата, приобщени към субкултурата „емо“, са абсолютно дезориентирани. А

субкултурата „емо“ на свой ред ги прави дотолкова уязвими духовно, че онези примитивни механизми, които действат в нея, позволяват човекът просто да бъде унищожен. Когато след десет-петнайсет години се обърнем назад, е напълно възможно да видим, че най-голям брой смъртни случаи – в съвсем прекия смисъл на думата! – е предизвикала тази на пръв поглед така безобидна субкултурка. В духовен смисъл субкултурата „емо“ е някакъв сурогат на сатанизма за деца. Под нейно влияние те стават послушни проводници на зла воля.

– Ако видим какво пишат за себе си самите привърженици на „емо”, какво и как се рекламира на техните сайтове и като имаме предвид, че това са деца от 11 до 14–15 години, ще изпаднем в шок. Ще ни залеят безпределен цинизъм, грубост, полови извращения, някакъв див, вече нечовешки разврат.

– Но те не го смятат за разврат. За тях това просто не е проблем. Разбирате ли? Ето това е друг светоглед – нещо съвсем различно. Повечето възрастни засега не го разбират. Не разбират и че днешното увлечение по субкултурите не минава както някога минаваха нашите увлечения по една или друга мода. Да, ние се увличахме по най-различни неща, понякога далеч не полезни за душата. Но ние не сме се приобщавали към демонизма! Това е кардиналната разлика. Колкото „готи“ познавам – а повярвайте, познавам немалко, – никой от тях не е излязъл от тази субкултура без сериозни загуби. В крайна сметка най-често имаме разрушена личност. Дори онези, които сякаш сме успели да извадим от този култ, не могат пълноценно да се впишат в нормалния живот. Не са способни да

понесат колосалната тежест, която се е стоварила върху тях поради съприкосновението с тъмните сили. На практика всички започват да пият. Мнозина попадат в психиатрични болници. Но лекарите не осъзнават духовната специфика на този проблем. Ние се сблъскваме с факта, че когато такова дете попадне в клиника, след известно време наистина се разболява психически. Възникват органични нарушения. А „емо“ е още по-тежко „култче“. Трудно е да се говори за перспективите на дете, което се е намирало в него дълго време. Спомням си за момичета с нарязвания, които в пълния смисъл на думата са загубили човешкия си образ. Това е някаква фантастика. Черна фантастика. С всяка година ситуацията става все потежка. Младежите затъват в една примитивна, агресивна субкултурна среда.

– Какво да кажем на родителите, чиито деца още не са попаднали под влиянието на субкултурите?

– Не се отпускайте, това е много опасно. Не можеш да се заиграваш с тъмнината, независимо какъв вид е тя. Особено когато това се случва с неформираната детска душа. Нерядко се надяваме, че тъмнината не е докрай черна, че тя няма да засегне детето. Но сатана е безпощаден. Неговата задача е да погуби човека. Дори най-малкото съприкосновение на детската душа с демоничния свят може да се отрази върху целия живот на човека. То може да осакати непоправимо младата душа. Ето защо трябва да се направи всичко, за да не достигне тъмният свят до детето. А за това ще се наложи да се трудим много.

Т

ясната къщурка трепереше под ударите на вятъра. Виелицата бучеше в комина, биеше безмилостно в прозорците, думкаше в студения пруст и напористо проникваше през пролуките в напуканите стени. Баща ми правеше цървули. Майка ми предеше. Сестра ми бродираше кърпа. Батко ми четеше книгата „Приключенията на юнгата Уилям“. Старата ми баба, тъжна, напомняща монахиня, седеше до печката, подпряла глава с ръце. Аз лежах на високия одър заедно с другите деца. Слушахме трогателния разказ за едно момченце от разбит кораб. Понякога вятърът налиташе с такава сила, че всички се стряскаха. Мама и баба се кръстеха: - Да не дава Господ да се загуби някой в това време - каза майка ми. - Нито път, нито пътека се виждат... Това е сигурна смърт... Обикновено в такова време биеше голямата църковна камбана. Винаги се радвах на нейния звук. Знаех, че ако някога ме застигне буря, камбаната ще ме доведе в селото. Но този път тя не се чуваше.

- Защо не бият камбаната? - попитах баща ми. Той вдигна глава, прекъсна за момент работата си, вслуша се и каза: - Сигурно я бият, но вятърът отнася звука в друга посока, затова не се чува. По съвета на баба ми запалихме кандилото. Тя вярваше, че тази слаба светлина пред старите тъмни икони може да помогне за спасяването на всички загиващи. Зад вратата се чуха стъпки. Всички се спогледахме учудено. Знаехме, че в това време на никого няма да му се излиза навън. Само голяма необходимост можеше да го принуди. Вратата се отвори. Влезе жена, увита с шал, цялата в сняг. В първия момент никой не я позна.

- Нещо лошо се е случило - веднага заговори тя, плачейки, - няма го... Прохор...

По гласа познах леля Варвара. Тяхната къща беше близо до нашата. Прохор бе съпругът й, а децата им бяха наши връстници.

- Каза, че непременно ще се върне колкото може по-скоро, а в полето сега виж какво става. Кончето е слабо, лошо ни се пише.

- Камбаната чува ли се навън? - попита баща ми.

- Не, а може и да бие, ама в такова време ще чуеш ли нещо? Ох, горко ми... Петър е болен, гори... Ако нямаше нужда от лекарства, Прохор щеше ли да тръгне на края на света?

- А може би е решил да остане там до сутринта? - предположи сестра ми, като спря да бродира.

- В никакъв случай няма да остане, знам го аз. Болният може всяка минута да умре, а той с лекарството ще чака до сутринта! И дума да няма! Ще се върне, ако не е замръзнал и не е заседнал в преспите... Никога през живота си не съм виждала такова страшно нещо...

- И сега какво искаш? - попита баща ми.

- Дойдох за съвет: може би вие ще измислите нещо. Бива ви за това.

- Мисля, че трябва да направим факел, да излезем навън и да го въртим - предложи брат ми. - Ако чичо Прохор не чува камбаната, ще види светлината и ще тръгне в тази посока.

- Факел? Още в първата минута вятърът ще го угаси - се усъмни баща ми.

- Господи, дай разум - на висок глас се помоли баба ми. Всички притихнаха – мислеха как може да се спаси човекът. В тази тишина бурята изглеждаше още по-зловеща.

- Не се отчайвай! - изведнъж каза баща ми весело. Той хвърли цървулите на пейката и заповяда: - Обличайте се всички и - навън!

- А какво ще правим там? - учуди се мама. - Да викаме - няма да ни чуе. Нашата камбана през лятото се чува на

петнайсет километра, а сега и нея заглуши тази напаст...

- Без викане ще мине... ще направим нещо друго... Видяхте ли в двора шейната с овършаните снопове ръж? Усещах сякаш, че ще ни потрябват и днес ги докарах от гумното, за да покрия бараката, да им е по-топло на овцете. Но те ще почакат, ще се съберат накуп и ще се топлят... Павле, остави книгата и вземи бутилката с газ. Сноповете, въпреки че са сухи, ще горят по-добре, ако ги полеем с газчицата. Слязох от одъра и бързо се облякох. Братовчед ми Ваньо, с година по-малък от мен, също ме последва. Всички се оживиха.

- Отивайте, аз ще остана вкъщи с малките и ще се моля - каза баба. Баща ми запали фенера. В малкия двор виелицата нямаше къде да се разгърне. Само съскаше и ни обсипваше с шепи ситен бодлив сняг, като се опитваше да грабне шапките и забрадките от главите ни. Сноповете в шейната бяха повече от трийсет. Обляхме ги с газ един по един. Не се опитахме да впрягаме коня в шейната, решихме да я изкараме сами. Много трудно беше да отворим портите, защото около тях вече се бяха натрупали преспи. Наложи се да пуснем в ход широките дървени лопати. Преди да изкараме шейната, забодохме в сноповете две вили. Навън беше по-страшно, отколкото в двора. Тъмнина, свистяща виелица, снежна вихрушка... Режещият вятър, който биеше свирепо по лицата ни и проникваше под връхните ни дрехи, ни караше да се държим един за друг, за да не се загубим. До края на селото беше съвсем близо, но сега пътят дотам ни се видя много дълъг. В ясно лятно време оттук се откриваше чудна гледка - просторните ливади, далечната гора и бялата камбанария в онова село, откъдето трябваше да дойде чичо Прохор. Сега над този простор бурята бучеше, сипеше сняг, събаряше и погребваше всичко живо.

- Господи, благослови, помогни ни да спасим човека от бедата! - каза баща ми и подхвана първия сноп с вилата. - Заградете ме от вятъра. Шестима души обиколиха снопа и се наведоха над него. Брат ми много внимателно драсна кибритена клечка и снопът веднага пламна. Отскочихме уплашено. Баща ми го вдигна нагоре. В светлината на пламъка се виждаше лудуването на виелицата, която ту разгръщаше снега на ленти, ту го завърташе на спирали, ту изведнъж започваше да ни замеря с наръчи бодлива бяла маса. От момента, когато пламна снопът, бурята стана още по-зла. Сякаш викаше неистово:

- У-у!!! Няма да ме надхитрите!...

- Павле, давай другия сноп, пали го от моя! – нареди баща ми. Сега горяха два снопа. Огнените искри се вплитаха в гривата на фъртуната и я оцветяваха в рижаво. Искрите играеха със снежинките, летяха нагоре, кръжаха и изчезваха в бездънната мътилка. Като видяха необичайния огън и чуха гласове, хората от другите къщи също излязоха навън. След като разбраха какво става, се присъединиха към нас, като донесоха от дворовете си всичко, което може да гори. Василий, млад мъж, отделил се наскоро от семейството на баща си, донесе старо памучно одеяло, с което покриваше коня си в студените зимни нощи. Той работеше на железопътната гара и имаше запас от мазут. Като натопи одеялото в мазута, го донесе с вила и го запали от горящите снопи. С трясък, виене и съскане се разгоря силен пламък. Беше като огнен ураган.

- Господи, спаси! Господи, не погубвай! - молеше се Варвара. Майка ми и другите жени я подкрепяха със своите молитви.

- Нищо ли не се чува оттам? - няколко пъти попита баща ми. „Оттам“ означаваше от ливадите.

- Освен жална музика - нищо - отвърна брат ми и всички разбирахме, че говори за бурята. Василий взе да маха по-усърдно с горящото одеяло. Пламъкът се усили. Всеки искаше да усети признак на живот в царството на бялата смърт. Изведнъж ми се стори, че чувам нещо като конско цвилене.

- Идва! - викнах аз. - Чувате ли? Буланка цвили! Хората притихнаха и се вслушаха.

- Грешиш, сине - тъжно каза майка ми, - сторило ти се е...

- Идва! - настоявах аз. - Не чувате ли? Всички отново спотаиха дъх.

- Родион е прав: някой идва... сега и аз чувам – подкрепи ме баща ми. Скоро доловихме протяжен глас: - А-аааа! Хор от гласове му отвърна: - Прохор... Недобежкин!... Ехо!...

- A-ааа! – откликна гласът.

- Господи, Господи!... Той е, неговият глас... Как стана това?... Чудо от Господ!...

Спасихме го! - започна да се мята развълнуваната, радостна Варвара. Вятърът събори шала от главата й, разчорли косата й. Жените се опитваха да я увият отново, но на нея не й беше до това. Тя не усещаше студ, радостта й беше по-силна от страха да не настине. Вече се чуваше как Прохор подвиква на измъчения кон. В светлината на огъня се виждаше движещата се бавно, засипана със сняг шейна. Варвара се устреми нататък. Майка ми, сестра ми и другите жени я последваха.

- Колко снопове останаха? – попита баща ми.

- Четири! - отвърна брат ми. Видяхме жените да водят под ръка измъчения Прохор. Брадата му беше заснежена, веждите - заскрежени. От него и от Буланка се вдигаше пара.

- Братлета, кой ви подсети за това? Аз... аз... вече не знаех как... Не можеше повече да говори, сълзите го задавиха.

- Недей, недей... Вече няма защо да плачеш – утешаваше го Варвара. - Нашите молитви стигнаха до Бога... Всички тук се молихме за теб...

- Петър жив ли е?

- Жив е! Чака лекарството!..

- Донесох го! - радостно каза Прохор.- Колко добре стана всичко... В степта не ми се мислеше за себе си... Исках само Петър да отърва от смъртта... Жал ми беше и за Буланка... Измъчи се, горката... Варвара отиде при кобилата и започна да я отърсва от снега. В светлината на огъня се виждаха добрите тъжни конски очи, които сякаш казваха:„Нима не разбирах, че не трябва да падам, когато вкъщи ни чакат с нетърпение...“ Одеялото все още гореше. Василий го носеше като победно огнено знаме, когато всички изпращаха тържествено Прохор и Варвара до тяхната къща.

- Момчета, нищо ли не забелязвате?

- попита баща ми.

- Да! Бурята утихва! - отвърна брат ми. - Сигурно е размислила: „Защо да си хабя силите, щом не успях да вледеня този човек и неговия кон?“ Отговор на неговите думи беше общият щастлив смях.

едно министерство, човек образован, светски и страстно привързан към младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Витоша. Очевидно той нито гледаше натам, нито пък бе занят от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна разсеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той из една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на собата, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всеки е изпитвал това щастливо егоистично сънеподобно състояние. Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но не така далеко и безцелно. Тя го беше опряла долу, към съседския двор. В дъното на тоя двор имаше една полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим. Изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно прозорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниската врата се бе натрупала преспа сняг.

ставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго изпод бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до костите, вееше от снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж прехвръкваше сегиз—тогиз из замръзналия въздух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, дворищата, улиците. Студено беше. Комините изхвърляха черни стълбове дим към безгласното пепеляво небе и, чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата!

Той наумяваше топлината, благоденствието, задоволството, кoето окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата... Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Йорданови, женени преди година и половина. Цанко Йорданов, важен чиновник в

Тая бедна къщица, сгушена между големите богатски домове, приличаше на дрипава просякиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки. Приликата на къщичката с просякинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи наоколо и да казва: „Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлинка, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Видите ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна на Бога. Смилете се.“

Но големите къщи мълчат, те са бездушни, а щастливите човеци не чуват (уви! щастието има тоя порок — затъпява слуховото тъпанче), благодатното бумтене на пещта не допуска до ухото им острата песен на фъртуната в пробитата къща на сиромаха. Види се, г-жа Йорданова чу тая песен, защото лицето й полека-лека се покри с облаци и жалост ненадейна овлажни очите й.

— Клетата Данчовица, какво ли чини сега?... Видиш ли, Цанко, само техният комин не пуши... — продума тя замислено на мъжа си, без да дига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище. Мъжът й свали тогава поглед от върховете на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор.

— Нещастната — промълви той, — и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с малката си платка. А сега как се поминуват — представям си, Веро!

— Боже, Боже, защо ли даваш сиромаси! — извика неволно Вера и по лицето й мина нов облак от искрена скръб.

— И казват някои, че у нас нямало крайна сиромашия. Навярно това се казва, за да се извиним, задето няма и милосърдие — забеляза Цанко. В тоя миг фъртуната бясно изфуча навън, та се разтрепераха прозорците. Вера извика нечаяно, като сочеше към Данчовичината къщица. Фъртуната с неодолимата си сила беше изтикала дрипите, що запушваха счупените стъкла на прозореца, и нахлу свободно в тъмната стаичка. Това произведе страшен смут в стаята. Децата изпищяха от ухапването на лютия студ и тозчас изскокнаха навън, обвити почти в парцали, а малките само по ризки и силно разплакани. Всички хукнаха през двора, та се скриха под стрешината на една ковачница на другия му край, дето огнището смекчаваше колко-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Нейното болнаво и сухо лице се мярна в

тях като едно привидение... Но веявицата размъти със снежни облаци въздуха и препречи на двамата съпрузи зрелището. Тогава те се обърнаха насам и погледите им паднаха на тяхната затоплена стая, богато украсена с картини в богати кръжила, с великолепни лампи, положени на орехов стол, със свилените кресла, скъпи ковьори, бибелотите, статуйките. Тоя гледка на личното им благополучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с първото... Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе към друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това успокоение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, хвърли бърз и щастлив поглед на беличкото, миловидно, усмихнато личице, което видя в големия кристал.

— А propos, забравих, ама ти какво направи с дрехата? — попита тя живо мъжа си, който оставаше все още замислен.

— Коя дреха?

— Как, забрави ли? Сорти-де-балът. Хубава работа... Да забравиш... Какъв си оригинал, Цанко! — каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо. Цанко стана и замислен взе да ходи из стаята.

— Чуеш ли? — обърна се пак Вера.

— Иди в модния магазин на мадам У. Там видях един чудесен сорти-дебал... брокар, чудо, прелест!... Безподобно нещо.

— Но той е соленичък, пиленце...

— Соленичък? Сто и трийсет лева! Та такава мизерност наричаш соленичка! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у... третия ден на Коледа и на мене ми е необходима наметка като въздуха, който дишам.

— Прекрасно, прекрасно.

— Не е достатъчно да кажеш прекрасно, Цанинце... Но ти трябва да побързаш, да не би някоя друга ху-

бостница да купи тая великолепна дреха... Представи си, то ще бъде просто ужас.

— Представям си. „По-голям ужас, отколкото сцената, която ни се лъсна преди малко“ — щеше да довърши Цанко иронически, но предъвка думите си. Вера го гледаше нетърпеливо.

— Е?

— Слушай, драга Верке... — захвана Цанко със сериозен вид. Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения, и го пресече решително: — Няма „драга Верке“, въпросът е решен.

— Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но...

— Без „но“, Цанинце! — извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. — Ти трябваше сам да ми направиш приятен сюрприз... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин... Па ако не това, най-после друго... Аз се полагам на твоя изящен вкус. Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника както подобава.

— Добре! Съгласен! — каза изведнъж с осветлено лице Цанко. — Ще ти направя сюрприз, достоен за тебе, за твоето добро сърце, за твоята несравнена и любеща душа.

— Дай ръка, faisons`la paix1! — каза Вера, като хвана десницата на Цанко и я стърси примирително. Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за сюрприза, който й се готвеше. Въображението й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея. Тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по джентълменски. И наистина, дали пак ще бъде безподобният, божественият сорти-де-бал от прелестния брокар, или друго труфило — златно, драгоценно, брилянтово? Но тя неволно предпочиташе сорти-дебала. Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко! Цанко къснееше и не се завръщаше у дома си.

1

Faisons`la paix (фр.) – Сключваме мир. Б. пр.

Това увеличаваше сладостно-мъчителното копнение на Вера. Смрачи се съвсем. Цанко не идеше. Бурята фучеше яростно навън в гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара на ума на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца.

— Бъдни вечер е сега... Те лягат без огън, те срещат Рождеството гладни... Боже, Боже, защо си дал сиромаси? — пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка, сякаш някакво угризение на съвестта я нападна... Толкова щастие при толкова нещастие й се стори като едно престъпление. На нея й ставаше тежко при тия мисли, тя чувстваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна и у нея оживя неволно желание да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго. Душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страдания, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро, — трябва и да смееш да го правиш... Защото да струваш добро, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм... Само злото се върши лесно и даже несъзнателно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я

развлече... Вероятно Цанко идеше с блестящия си дар.

— Непременно сорти-де-балът е! — каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско възхищение. Тя скокна права. Вратата се отвори. Вместо Цанко влезе Данчовица и с нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати.

— Целувайте, мами, на господарката ръчичката — каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заредиха да й целуват ръката, без да може тя да се съвземе от изумление.

— Какво е? Какво е? — попита Вера.

— Бог да ти го върне сто пъти и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарко — каза Данчовица просълзена. — Сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу Божия ден... Господ и света Богородица да те благословят, дето ни облече и ни прати кола дръвца и ядене, та да посрещнем Коледа. Сега и нам се вярва, че Господ се ражда... Целувайте, целувайте, мами, ръката на господарката. Вера зина от удивление. Тя самата се умили до сълзи, но не можеше да си обясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица.

— Навярно имате грешка, булка Данчовице... — каза тя живо, но в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и хвърли щастлив поглед на трогателната сцена, която сам беше деликатно подготвил. Вера се сети: това било сюрпризът! Тя се спусна към Цанко просълзена и го целуна по челото с една звънлива, дълга и мълчалива целувка. Тая целувка беше най-чистата, найблагородната, найблажената, с която някой съпруг е бил надаряван от съпругата си.

а правиш добро, значи да служиш на Бога и на ближния си, да се жертваш заради другия или да пренебрегваш своите интереси заради Божията слава, като нямаш никакви други мотиви и съображения. Добротворството в живота на християнина никога няма случаен или епизодичен характер. Истинското добро не е друго освен проява на Божията любов. Вършенето на добро е неизменен и постоянен израз на благодатния живот на вярващия. То е възможно само там, където вече има добросърдечие и добротолюбие. Истинското творене на благото се поражда винаги от любов. Христос не казва: „Правете добро един на друг“, а дава нова заповед: „Да се обичате един друг!“ Той знае, че любовта не може да бъде пасивна, тя непременно ще се прояви в добри дела. Но човек е способен да върши т. нар. „добри дела“ и с други мотиви, които нямат нищо общо с Христовата любов. Той може да върши добро или, както се казва, „да се занимава с благотворителност“, воден от егоистични, користни, тщеславни мотиви и много други нечисти и нечестни подбуди. Нима ап. Павел няма предвид този вид благотворителност, когато казва: „И да раздам целия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползва“ (I Кор. 13:3). Любовта е единственото нещо, способно да превърне най-обикновените ни дела в добри дела, дори да става дума само за „чаша студена вода“ (Мат. 10:42), „пет ечемичени хляба“ (Йоан 6:9), „две риби“ (Йоан 6:9) или „две лепти“ (Марк 12:42). Любовта прави значими нашите думи, интонацията на гласа ни, погледа, жестовете или израза на лицето ни. Тя е единственото, незаменимото, святото и безценното, без което човекът няма нито светлина в разума, нито топлина в душата, нито добри дела в живота. В любовта е силата и величието на истинското християнство, което започва само когато „любовта Божия се излее в нашите сърца чрез дадения ни Дух Свети“ (Римл. 5:5). Като овладява сърцето на човека, Христос овладява и целия човек. Но като покорява човешкото сърце, Христос го покорява единствено чрез любов. Затова, покорен от Христовата любов, човек не може да не изпитва взаимна любов към Христос, която е способна

на жертва. Единствено Христос може да предизвика у човека такава неразколебана ответна любов, затова единствено Той е способен да извърши в душата на човека най-големия от всички известни обрати – промяната на сърцето, - който Библията нарича новораждане, раждане от горе, духовно раждане, раждане от Бога. „Защото Негово творение сме ние, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:10). Първо трябва да бъдем „създадени за добри дела“, да се новородим, а след това вече „да вършим добри дела“. Често хората се опитват чрез добри дела да заслужат вечен живот. Но спасението ни не зависи от нашите добри дела, защото „човек се оправдава не чрез дела по Закона, а само чрез вяра в Иисус Христос“ (Гал. 2:16). „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали“ (Еф. 2:8-9). Бог не

очаква от нас „добри дела“, преди да сме се новородили, а иска „които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела“ (Тит 3:8). „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва... Защото както тялото без дух е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (Як.

2:17, 26). Вярата без дела и делата без вяра са еднакво негодни. Не е възможно да се новородиш чрез добри дела. За да вършиш добри дела, трябва „да се родиш от горе“. Истинското добротворство изхожда от Бога. Добри в пълния смисъл на думата са делата, които нямат общо с греха, светите дела, извършвани от Светия Дух чрез свети хора за Божия слава. Призовани сме да творим благо, защото сам Христос тук, на земята, „прави добрини“ (Деян. 10:38).

опитах един познат от какво се страхува най-много. „В края на живота си, когато съм на смъртно легло, да разбера, че е имало нещо прекрасно, за което не съм знаел и от което не съм се възползвал“ — отговори той. И аз мислех за това преди — бих била ужасена в края на пътя си изведнъж да разбера, че е имало нещо добро за мен, но аз не съм се възползвала от него. Трагично е да не вкусиш от най-доброто, да го подминеш безгрижно и целия си живот да завиждаш на някои хора около теб, които го имат. И да ги наричаш просто късметлии. Аз съм една от „късметлиите“. Намерих доброто, най-прекрасното нещо, от което вкусвам всеки ден, и съм щастлив човек. Щастлива съм не защото живея в луксозна къща или карам луксозна кола, не защото мечтите ми са изпълнени, имам много приятели или съм призната, а заради това прекрасно нещо, което не ме подмина и от което вкусвам всеки

ден. Това добро е милостта Божия. Тя е реална, очаква ни и е на разположение на всеки, който иска да я получи.

КАКВО Е МИЛОСТ?

Една майка влязла при Наполеон, за да моли милост за сина си. Императорът й отговорил, че младежът е извършил едно престъпление два пъти и справедливата присъда за това повторно деяние е смърт.

— Но аз не искам справедливост — казала майката, — аз пледирам и ви моля за милост.

— Вашият син не заслужава милост!

– отвърнал Наполеон.

— Но ваше височество — проплакала жената, — нямаше да бъде милост, ако той я заслужаваше. А това, което аз искам, е милост!

— Добре — казал императорът, — ще му окажа милост. И така, той пожалил сина на жената. Милостта е незаслужен дар! Получаваме нещо, което не заслужаваме.

Милостта е отмяна на справедливостта, отмяна на наказанието. Защо тази майка получава милост за сина си? Какво се очаква от пледиращия, за да му бъде оказана милост? Майката от нашата история има правилно разбиране за това, коя е тя, кой е човекът, с когото говори, както и — какво заслужава и какво не заслужава синът й. Неправилното разбиране на тези неща кара човека да има претенции, да си мисли, че заслужава милост. Такива хора обаче няма как да я получат. Представете си, че майката беше дошла при императора с думите: — Абе, ти за какъв се мислиш? Как може да постъпваш така със сина ми? Той ти служи толкова години, а ти искаш най-безпощадно да му отнемеш живота заради някаква дреболия! А ако не беше дошла при императора, както постъпват много други майки?

Ако беше чакала той сам да отиде при нея? В края на краищата нейният син е дал толкова години от живота си, за да служи в императорската армия! Тук виждаме неправилно разбиране за това, в каква позиция е пледиращият спрямо императора, за това, в каква позиция е онзи, който единствен има властта и правото да помилва един човешки живот, както и за това, какво заслужава виновният. В резултат на подобни изкривени представи се пораждат необосновани претенции и най-лошото е, че вместо милост резултатът е смърт и заслужено наказание. По какъв начин можем да предразположим Божието сърце, както прави тази майка? Какво трябва да разберем, за да бъдем чути и помилвани? Какво се изисква от човека, за да му окаже Бог милост? Или Бог раздава Своята милост наляво и надясно, за всички хора? Кое

кара Божието сърце да помилва виновния, да отмени присъдата, да даде добро вместо злото, което заслужаваме? Бог дава милост на всички и повече милост на хората с правилно разбиране за себе си, за Него и за наказанието, което е справедливо да понесат. Както в случая с императора, когато търси милост, човек трябва да се обърне към онзи, който има право и власт да му я окаже. Ако майката на виновния се беше обърнала към слугата на императора или към друг човек, който няма нито правото, нито властта да помилва сина й, едва ли нейната молба би била удовлетворена. Също така е важно човек да осъзнае кой е той пред Бога, да

разбере, че е грешен и не заслужава да влезе в присъствието на святия Бог. Трябва да имаме правилното разбиране за това, какво заслужаваме да получим (смърт) и какво — не (милост, която е незаслужен дар). Когато си даваме сметка за всички тези неща, молбата ни ще бъде изказана с дълбоко смирение, а не с претенции към Бога. Нека видим още един човек, който се обръща към Бога за милост. Случаят е описан в Лука 18:35-42: „А когато Той се приближаваше до Йерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като

не търсим и не осъзнаваме скъпоценната милост, която Той проявява към нас. В Библията се казва, че Бог дава дъжд и слънце на всички хора, както на добрите, така и на лошите. На някои Той дава повече милост, на други — по-малко, на всеки според търсенията му.

чу да минава край него народ, попита: „Какво е това?“ Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: „Иисусе, Сине Давидов, помилвай ме!“ Тези, които вървяха напред, го смъмриха, за да мълчи; но той още по-високо викаше: „Сине Давидов, помилвай ме!“ Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато онзи се приближи до Него, го попита: „Какво искаш да ти сторя?“ Той рече: „Господи, да прогледам.“ Иисус му рече: „Прогледай! Твоята вяра те спаси.” Защо молбата на слепеца е удовлетворена? Той идва при своя Бог с правилното разбиране за себе си, за всемогъщия и святия Бог, единствения способен да го спаси, и Го моли за милост, защото осъзнава, че не заслужава дара, за който моли. Бог не е Наполеон, нито милостта Му е като Наполеоновата. Божията милост е много повече от човешката, тя е съвършена и Бог я дава на всички. На абсолютно всички: на добрите и лошите, на тези, които я искат, и на тези, които я пренебрегват. Защото всички сме много скъпи за Бога — дори когато не ценим,

когото е въздадено не според заслуженото, а според Божията милост. Милостта е способна да промени човешкото сърце, справедливостта никога не променя сърцето. Милостивите хора са променени заради незаслужения дар, който са получили. Те не спират да дават незаслуженото на хората около тях, защото имат дълбокото разбиране, че и те, като грешни и отделени от Бога, са получили незаслужено от небесните дарове.

КОЙ ЧОВЕК Е МИЛОСТИВ?

Ето защо милостив може да бъде само онзи човек, който е преживял милостта Божия, изпитал е вкуса и насладата на незаслужения дар. Да бъде истински милостив може само този, на

* * * Има две групи хора. Едните са преживели и вкусили, осъзнали и оценили милостта Божия, в резултат на което искат и получават повече милост. Другите също получават милост от Бога, но не я ценят и не търсят повече милост. Всеки сам избира от кои да бъде. Въпросът е един: какво искаш? Какво те задоволява — повече или помалко милост?

2.Седмият син на Яков, родоначалник на едно от племената на Израил 4.Брат на Марта и Мария, възкресен от Христос 6.Българско лекарство, добивано от кокичета 7.Иглолистно декоративно дърво 9.Човек, който предсказва бъдещето, - действие, наречено „мерзост” във Второзаконие 18:9-12 10.Животинска мазнина 12.Френски художник, импресионист (1840-1926) 13.Потомка на Халев, жена на Ерамеил (І Лет. 2:26) 15.Разказ от Елин Пелин 17.Част от Британския парламент 19.Долината, над която слънцето и луната спират движението си, докато Иисус Навин победи аморейците (Иис.Нав.10:12) 21.Квадратна шарка върху плат 22.Голям укрепен град на 40 км югозападно от Йерусалим (Иис. Нав. 10:31-32) 25.Цитрусови плодове 27.В гръцката митология – подземна бездна 29.Един от елементите на Господната трапеза 31.Син на Севегон, който намира горещи извори в пустинята (Бит. 36:24) 32.Общото название на вносни стоки 34.Френски философ, писател и историк (1823-1892) 36.Занаятчия, който обработва мед (ІІ Лет. 24:12) 38.Нота 39.Корейска мярка за дължина 40.Захарно изделие (мн. ч.) 42.Град в Югозападна България 44.Един от израилтяните, които трябва да напуснат своите жени чужденки по времето на Ездра (Ездр. 10:27) 45.Планина на о. Крит.

1.Галилейски град, в който Господ Иисус прекарва по-голямата част от живота Си 2.Мястото, на което се намира съдийският престол на Пилат (Йоан 19:13) 3.Жената на Самсон 4.Дърво от вида „медоносни”, от чиито цветове се прави отвара 5.Бозайник от сем. Котки 6.Другото име на Холандия 7.Градът, в който Христос извършва първото Си чудо 8.Анимационен филм на Стоян Дуков 9.Жената на пророк Осия (Ос. 1:3) 10.Син на Елимелех и Ноемин, който умира в Моавската земя (Рут 1 гл.) 11.Желязна сплав с широко приложение в индустрията и бита 12.Вид северен елен 14.Нота 16.Река в Монголия и Русия 17.Контролен орган на автомобилния транспорт у нас 18.Брат на Мойсей, първосвещеник в Израил 20.Норвежки математик (1842-1899) 23.Канадски физик (1862-1948) 24.Пристанищен град в Източна Сицилия, където ап. Павел отсяда за 3 дни (Деян. 28:12) 26.Произведение на Адам Мицкевич 28.Американски писател реалист (18351910), автор на „Приключенията на Том Сойер” 30.Чилийски поет (1904-1973), носител на Нобелова награда 33.Складове за събиране на големи количества жито, цимент, въглища и др.

35.Титла в арабските страни 37.Борба с бикове 41.Малоазийска богиня на плодородието 43.Марка руски вертолети.