сп. Пътечка 4/2017

реална ас, има ието поради в а н и – н а списа ярваме ята, а в ия вариант н и г е л о а че чатн редк епа, так реаме пе р ние на в к е а д л д о а з п ж и на ме мо съ ем да олитве Очаква За голя 018 г. да спр дства. ашата м а продължи. помощта на в 2 а е н т р о и с д е ст и ла опасно на финансов то се надявам и издаването омент би би м а и г к н и и , т з е с м о т о т и и д л л в не омени за нас читате о се мо “ без пр риант а к Усърдн и милост към бено полезна ч е т ъ ва . Осо рояв на сп. „П тронен Бог да п този проблем гария. товката е поне в елек о г д о л п а н ет е с нас! им т Бъ шение те ни о а да продълж а може да се ч и, че ст и в ц и м н и д р з а ед сънаро но работим, Благод , така ч лика му б Усиле о и о жаниет . в съдър www.fsnb.bg с е р д а а н

ели! т а т и ч Скъпи

– Какви задачи? – недоумявал Стани. В петък, като се върнали от училище, Ина изпратила трите момчета на пазар с дълъг списък продукти.

– У нас пазарува само баба Станка – коментирало гостенчето. – Тя си знае кое от къде да купи. Аз просто й казвам какво искам. Когато Марио му подал една от полеките торби – да я носи навръщане към къщи, момчето възразило: – Ааа, децата не трябва да носят тежко. Баба Станка никога не ме товари. Руменчо не издържал и попитал: – Стани, абе ти с нищо ли не помагаш у вас?

– Баба Станка казва, че детето трябва да си е дете. После, като порасне, животът ще го научи да се справя, няма къде да избяга!

сен и Ина, родителите на Марио и Алианка, получиха писмо от класната на Руменчо – детето, което бяха взели като приемно семейство. Руменчо живееше с тях от няколко месеца и продължаваше да учи някои трудни уроци, но се чувстваше все по-добре. Бащата и майката се притесниха от писмото на госпожа Терзиева, защото решиха, че продължава историята от миналия месец, когато в училище набедиха Руменчо, че е напъхал скъпата обувка на Диана, негова съученичка, в тоалетната. И се наложи родителите да платят 200 лв. на нейния баща, въпреки че бяха убедени в честността на сина си. Но цялото семейство се молеше на Бога истинският виновник да си признае, да се извини и да получи прошка. Писмото обаче се оказа за друго. Беше изпратено до всички родители от класа. Госпожа Тер-

зиева разказваше накратко историята на Станимир – съученик на Руменчо. Родителите му се развели, в момента и двамата имали ново семейство и друго дете, а и не живеели в България. Станимир останал с баба си, на която трябва спешно да се оперира едното око, а след месец и другото. За тази операция се налага тя да остане три дни в болницата и се оказало, че всички техни познати и съседи нямат възможност да вземат за това време Станимир. Класната питаше може ли някое семейство да приюти Стани за петък, събота и неделя. Асен и Ина поговориха със своите деца и решиха да вземат Станимир.

– Ама как се побирате толкова хора в един апартамент? – попитало веднага момчето. – Не си ли пречите? Ние сме само двамата с баба Станка.

– Хубаво е да живееш в пълна къща. Всеки си знае задачите и като си ги изпълнява навреме, не пречи на другите – отговорил Руменчо.

В събота цялото семейство отишли на екскурзия до язовир „Батак“. Там ловили риба, пекли се и се къпали. В неделя след богослужението и аз се запознах със Стани. Попитах го как се чувства. Той ми отговори бързо и спонтанно: – Супер! После, за авторитет, добави: – Е, като изключим всички задачи, които трябва да се изпълняват. Тя, баба Станка, вика, че съм мързеливичък, ама няма как, нали съм дете!

– Който е мързелив, няма приятели – намеси се Алианка, докато излизаше от неделното училище.

– Защото мисли само за себе си – как да не се товари.

Мими, я да се опитаме да открием буквите и да разберем темата на списанието, без да ги оцветяваме.

Не, Петьо. Нека сме усърдни и да изпълним това, което се казва в условието на задачата. Така даже ще ни е по-интересно!

Намери и оцвети скритите букви. Състави от тях дума и ще разбереш темата в този брой на списанието.

бичаш ли да събираш марки, редки книги или стари списания? Много интересно занимание. Преди три хиляди години е живял мъдрият цар Соломон. Едно от любимите му занимания било да събира... мъдри мисли и пословици. За целия си живот той събрал повече от три хиляди. Много от тях можеш да намериш в Библията, в книгата Притчи Соломонови. Днес искам да си поговоря с тебе за... мързела. Да, да! Мързелът е много неприятна тема. Но трябва да си поговорим за него. Дали ще приемеш това, което ще ти кажа, е твоя работа. Но да се знае какво казва Библията за мързела, е важно. Иначе Бог не би заръчал на Соломон да пише толкова много за това.

Какво е мързел ти, разбира се, знаеш. Например когато решиш да отложиш някоя важна работа за после. Когато вместо да завършиш започнатото, го зарязваш някъде по средата. Или когато казваш, че така или иначе, нищо няма да стане, без дори да си пробвал. Как да победим мързела? В Библията има няколко съвета. Първият е: бъди приятел с трудолюбиви момчета и момичета. Има такава поговорка: „С какъвто се хванеш, такъв ще станеш”. А Соломон пише: „Който се събира с мъдри, мъдър ще бъде; а който дружи с глупави, ще се разврати” (Пр. 13:21). Вторият е: научи се на дисциплина. Казват, че за да станеш например успешен писател, ти

трябват пет процента талант и деветдесет и пет процента труд. Как да се научиш на дисциплина? Винаги прави това, което смяташ за правилно. Например, ако си решил всяка сутрин да играеш гимнастика или да четеш по една глава от Новия Завет преди училище, спазвай решението си, каквото и да ти струва. Така ще закалиш своята воля, ще станеш дисциплиниран човек, а това означава – успешен. Ето още един съвет: научи се да си почиваш правилно. На всички им харесва да си почиват, но и за това трябва да се знае мярата. Ето какво пише Соломон: „Докога, ленивецо, ще спиш? Кога ще станеш от сън? Малко ще поспиш, малко ще подремеш, малко със скръстени ръце ще полежиш: и ще дойде сиромашията ти като пътник, и немотията ти като разбойник” (Пр. 6:9-11). Четвъртият съвет е: никога не наричай мързела си почивка. Почивката е нужна, за да се възстановят силите за работа. А последствията от мързела са лоши оценки в училище, зле свършена работа, бедност... Бог ни е създал като творчески личности. Когато вършим нещо, получаваме от работата голямо удоволствие. И съвестта ни е спокойна, ако сме прилежни. Има една вярна пословица: „Очите се страхуват, а ръцете работят”. Искаш да бъдеш успешен? Тогава обяви война на мързела!

Две приятелки - сестрички си говорили в захлас: „Ако бяхме с тебе птички, щяхме всеки ден и час

Тигри, рисове, пантери със рефлекси тъй добри те дърветата катерят, без да падат настрани.

да летим ний, да се смеем и на хората в града щяхме песнички да пеем да им върнем радостта.

Птици, насекоми, риби трудят се чак до зори. Ний сме само хора с тебе, но над целий свят стоим.

Щяхме изгрева в небето лете сутрин да следим, а пък зиме през морето щяхме с мама да летим

Бог, всевишният Владика, всичко с мъдрост сътворил и Земята Той навеки на човека покорил.

към страната, дето няма нито зима, нито хлад и цветята в пълна гама не престават да цъфтят”.

Трябва хората да правят винаги добри дела, за да може да живеят всички във хармония.

„Или може би пчелички? Нямаше да ни мързи щяхме с тези две ръчички да работим до зори.

А за чудната възможност да сме като Господа нека хвалим Го със радост, с благодарност във сърца.

И жираф да си, пак става с този толкоз дълъг врат на крака ще се изправяш и ще виждаш целий свят.

Най-щастливи на света сме на небето е Отец! Той създал ни е най-късно на творението венец!

С

лед възнесението на Иисус на небето учениците Му се изпълнили със Светия Дух на Петдесетница и започнали да проповядват благовестието по цялата страна. Така благата вест за Божията любов достигнала и едно малко градче на морския бряг – Йопия (днес Яфа). Там живеело момиче на име Тавита (което означава „сърна“). То било много добра шивачка – шиело красиви дрехи. Всяка ушита от Тавита дреха била извънредно хубава, защото тя вършела работата си много прилежно и отговорно. В един прекрасен ден словото за безценната жертва на Иисус достигнало до нея и тя приела Господ в сърцето си с искрена радост. „Толкова обичам Иисус! Какво бих могла да направя за Него? – мислела си Тавита и решила: – Мога да правя добро на хората! По този начин ще служа на Бога!“ И започнала да върши работата си с още по-голямо усърдие и прилежност. Нали вече не работела за себе си, а за Бога! При нея идвали нуждаещи се хора от цялата околност и тя, без капка мързел, с радост им помагала, като обличала бедните в красиви, ушити от нея дрехи. Сърцето на Тавита било отворено за всеки, затова много нейни съседи я възприемали като истински и добър приятел. „Вижте какъв подарък ми направи Тавита!“ – казвали си една на друга съседките, докато разглеждали своите рокли и блузи. Жените, изгубили мъжете си, я обикнали особено много, защото тя не само обличала бедните вдовици, но и била за тях опора в трудни минути. Веднъж обаче Тавита се разболяла сериозно. Нейните приятели с тревога наблюдавали как с всеки изминал ден здравето й се влошавало.

Но колкото и да я обичали хората, никой не можел да помогне на доброто момиче – болестта ужасно се обострила и Тавита скоро починала. Когато чули тази новина, всички останали дълбоко покрусени. „Защо умря именно Тавита? – се питали те. – Та нали толкова много милостиня даваха ръцете й и толкова любов – сърцето й!“ Никой още не знаел, че нейната смърт, точно както животът й, ще послужи за Божия слава. Ето как се случило това... По онова време ап. Петър бил в Лида, недалече от Йопия. Жителите на Йопия изпратили двама християни да го помолят спешно да дойде в техния град. Интересно какво ли са си мислели, докато молели Петър за помощ, та нали Тавита била мъртва?! Какво би могъл да направи Петър? Но вярата у приятелите на момичето се оказала много силна и те, без да се спират пред нищо, довели апостола в дома, където почивала тяхната скъпа близка. Там го посрещнали жените, които със сълзи на очи му показвали какво им е ушила тя. Не искали да повярват, че благодетелката им ги е оставила завинаги. Като видял скръбта и страданието на хората, които познавали Тавита, Петър поискал да го пуснат при нея. В стаята й той застанал на колене и помолил Иисус Христос за чудо. След молитвата се приближил към момичето и казал: – Тавита, стани! И... се случило невероятното! Тавита възкръснала! Тя отворила очи, погледнала Петър и седнала на постелката си. Апостолът й подал ръка и й помогнал да се изправи на крака, а след това повикал приятелите й – съседите и други вярващи, които скърбели за нейната смърт. И ето че пред тях се появила живата и още по-прекрасна Тавита. Колко радост и молитви на благодарност за възкресението на Тавита се възнесли към Господ в този ден! Но най-важното е, че чрез това удивително събитие още много хора повярвали в Божията сила и отворили сърцата си за Иисус Христос! Само си представи радостта на Тавита: нали не само животът й, а и нейното възкресяване от мъртвите послужило за обръщането на мнозина към Бога!

КАК МИСЛИШ?

1. Какво хората ценели най-много у Тавита?

2. Как им повлияли животът, смъртта и възкресението на Тавита?

3. Какъв урок може да се извлече от тази история?

Сладки гъби във торбичка у дома ще занеса. Ще измия вкъщи всичко, вкусна супа ще сваря. Бързо, лесно ще се справя! Бог се грижи в моя ден аз каквото и да правя, да е винаги със мен. Мама, татко аз ще слушам, след Христос все ще вървя и в училище ще уча ще престана да шумя. Ний сме Божии довека, нека светим във света! По Христовата пътека нека ходим ний всегда!

Мравките задружно къща си строят. Тя им е тъй нужна зиме там ще спят. Къщата широка трудно се гради рови се дълбоко, после се реди. Ровят коридори, складове безброй, никой тук не спори всички са под строй. После се насочват бързо за храна. Мразове започват трябва зимнина. Стават много рано няма мързелив. Виж ги и ще станеш също работлив!

Препиши буквите според съответстващите им цветове, като ги подредиш последователно в зависимост от номера във всяка от тях.

1. Как се нарича богатият човек, на чиято нива Рут събира житни класове (Рут 2:1-3)?

2. Пророк от Стария Завет.

3. Братът на Исав (Бит. 27:11).

4. Къпалнята, край която Иисус изцелява сакатия мъж.

5. Първият човек.

6. Коя е родината на Рут (Рут 1:4)?

7. Царят, който вижда пишеща по стената ръка (Дан. 5:1-5).

8. „След мене идва по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и да развържа .............. на обувките“ (Марк 1:7).

9. По-големият син на Адам (Бит. 4:1).

10. В коя река намират детето Мойсей?

11. Един от евангелистите.

12. Кой разказва на овчарите за раждането на Иисус (Лука 2:8-12)?

13. Цвете, споменато от Иисус в Новия Завет (Мат. 6:28, Ревизирано издание).

14. Мястото, където Мария полага току-що родения Иисус (Лука 2:7).

15. Пророк Елисей пита: „Къде е Господ, Бог ........... – самият Той?“ (IV Цар. 2:14).

16. Това, в което Иисус превръща водата на сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2:1-11).

17. „Моето ...... е над тебе“ (Пс. 31:8).

Марк и Ани прекарват зимната си ваканция при своите дядо и баба. Дядо им е лесничей. Внуците, дошли от града, помагат в грижите за ранената сърничка, стават свидетели как съседското куче се опитва да хване друга сърна... А освен това на Марк много му се иска да намери скривалището на баба си.

К

ато изтича бързо по стълбите към гостната, Марк отново застана до прозореца. Щом баба му и Ани влязоха в стаята, той се престори, че през цялото време не се е занимавал с нищо друго, освен да гледа през прозореца и да се наслаждава на снежния пейзаж пред къщата.

– Марк, нашата сърничка скоро ще оздравее напълно! – каза Ани. – Тя вече ходи из обора. Но баба мисли, че ще трябва да носи превръзка, докато кракът й не

зарасне напълно. Знаеш ли, струва ми се, че сърничката вече не ни се сърди. Тя отново яде овес от ръцете ми. Толкова е доверчива!

– Наистина ли? – произнесе кратко Марк, без много да се заслушва какво говори сестра му. Ани се слиса от реакцията на брат си, но не успя да каже нищо, защото в този момент баба им ги повика да вечерят. И проповедта на дядото в края на деня не предизвика никаква радост у Марк.

Лесничеят говореше за непослушанието. Макар да беше сигурен, че никой не е видял как е търсил пирожките, Марк все пак не можеше да се избави от странното чувство: „Дядо ми знае всичко. Сигурно говори за мене“. И твърдо реши да не търси повече. Той не искаше заради пирожките да се измъчва постоянно от угризения на съвестта. След молитвата на дядото Марк въздъхна с облекчение и поиска веднага да излезе от стаята. Но дядо му внезапно обяви: – Утре сутринта ще отида при семейство Грухтящи и ще им занеса храна. Ако искате, можете да дойдете с мене. Но в такъв случай ще трябва да станете рано.

– А кои са тези – семейство Грухтящи?

– полюбопитства Ани.

– Това са дивите глигани. Трябва да се нахранят утре – засмя се бабата.

– О, да! Супер! Разбира се, че ще дойдем с тебе! – в един глас извикаха децата. След това отидоха да спят. Баба им прочете една история от Библията, помо-

ли се заедно с тях и излезе от стаята. Децата заспаха скоро. На сутринта нямаше нужда да ги будят. Още от ранна утрин бяха на крака. Когато влязоха в кухнята, баба им още не беше сложила закуската на масата.

– Тук всичко е толкова интересно и толкова ви запленява, че не ви се спи, нали?

– засмя се тя. Внуците кимнаха в знак на съгласие.

– Ще успеем ли днес да видим Грухтящите? – попита Ани след закуската.

– Мисля, че да – отвърна дядото. – Вчера вечерта бяха много доверчиви: дойдоха толкова близо до мене, че даже подушиха ботушите ми. В такъв мраз и на тях не им е лесно. През зимата глиганите могат да се хранят само с корени, които вадят трудно от замръзналата земя. Затова забравят всякакъв страх и чакат с нетърпение да им занесем фураж.

– Ако Грухтящите не са толкова страхливи като сърните и ако се приближат съвсем до нас, ще се радвам много, че мога да участвам в нахранването им –

каза Марк.

– А те какво ядат? – попита Ани.

– Картофи, овес, ечемик, ряпа, кестени, жълъди и много други неща – обясни бабата. – Можете да ми помогнете да им събера храна. Разбира се, децата с удоволствие помогнаха на баба си. Най-накрая беше готово всичко за семейство Грухтящи и лесничеят натовари фуража на шейната. Изведнъж жена му си спомни: – Почакайте, събрала съм също сух и мухлясал хляб. И него може да вземете за глиганите! На сбогуване тя им каза: – Гледайте да сте внимателни, за да не ви се случи нищо лошо! Ани чу добре наставлението на баба си. И въпреки че не отговори, тези думи останаха дълбоко в сърцето й. Преди да навлязат в гората, тя се спря и плахо попита: – А глиганите опасни ли са?

Дядото поклати глава и каза: – Като цяло – не. Но ако се появи заплаха, не бих искал да съм близо до едър глиган. Изведнъж в малката горичка преди елите нещо затрещя. Децата се изплашиха толкова много, че пуснаха шейната и се хвърлиха към дядо си.

– Глигани, дядо! Глигани! – захленчи Ани.

– Не, не се страхувайте – успокои ги дядо им. – Глиганите не идват там, където има високи дървета. Те могат да се видят само в гъстата гора. Ето, погледнете нататък – там могат да бъдат. Дядото посочи с ръка напред и добави: – Но там можете да ги срещнете единствено през зимата, защото знаят къде ще им дадат храна. През лятото Грухтящите живеят в блатистите местности. Там се търкалят колкото искат по меката, заблатена почва, докато си търсят бръмбари, охлюви, личинки, каквито тя съдържа в големи количества. Освен това има пре-

достатъчно гъби, жълъди, букови ядки и горски плодове. След десетина минути те се приближиха до младата гора. Височината на елите тук беше около два метра, а клоните им стигаха до земята. Дядото спря и каза: – Мисля, че под гъстите клони на тези покрити със сняг дървета се намира скривалището на семейство Грухтящи.

– Толкова ми се иска да ги видя! – призна Марк и попита: – Как мислиш, тук ли са днес?

– Сега ще разберем – отвърна дядо му. Той потърси пръчка и почука с нея по пълната с овес кофа.

– Грухтящите ги няма – огорчи се Марк.

– Не се притеснявай, те ни чуха – увери го дядото. – Ще почукам още веднъж. Изведнъж под гъстите клони нещо се размърда.

– Сега ще дойдат – уверено каза лесничеят. – Ето там, под клоните на елата вече се подава една черна муцунка.

Децата се вглеждаха напрегнато в посоката, която им показа лесничеят, но не виждаха нищо. Очите им още не бяха достатъчно тренирани за това. Едва когато клоните се размърдаха силно и под тях се подадоха още две глигански муцунки, децата видяха семейство Грухтящи.

– Ето там! – възкликна възбудено Марк. Но освен черни глави не виждаха нищо друго. Глиганите не се приближаваха нито с крачка към тях. Те стояха неподвижно в гъсталаците, където се чувстваха защитени, и наблюдаваха как дядото, след като разчисти снега, изсипа докарания за тях фураж. После лесничеят и внуците му се отдалечиха на двайсетина метра и се скриха зад дебелите стволове на дърветата, за да наблюдават как се хранят глиганите. Но нищо не се случи. Наоколо бе все така тихо.

– Днес явно не сте гладни – промълви дядото по посока на гъсталака. – Да не би

да не виждате какво сме ви донесли? Та там има истински лакомства! Приближете се и вижте! Сякаш чули лесничея, семейство Грухтящи изведнъж се оживиха. Под ниските ели решително излезе голям женски глиган и тръгна право към храната. „Грух-грух-грух“ – се чу скоро след това и четири глиганчета плахо последваха майка си. Сега и те се наслаждаваха на храната.

– Най-голямата е майката на малките, така ли? – попита Ани.

– Да – потвърди дядо й. – Това е женската.

– А на колко години са малките? – полюбопитства Марк. Дядото, смръщил вежди, помисли и отвърна: – Почти на една година.

– Брей! – учуди се Марк – И вече са толкова големи! Та те са съвсем малко по-дребни от майка си! Ако ние

растяхме така бързо, отдавна щяхме да догоним родителите си. Изведнъж женската, докато дъвчеше, вдигна глава и погледна по посока на тримата наблюдатели. Чу се мощно „грухгрух” и децата видяха дългите й бели бивни. Те не мислеха, че срещата ще бъде толкова сериозна, а видът на животните – така стряскащ. Дълга, клиновидно изтеглена напред глава, черна, гъста козина, глух, рязък рев – всичко това ги плашеше.

– Таткото глиган също ли ще дойде? – загрижено попита Марк.

– Не, той няма да дойде. Убиха го миналата есен по време на лов. Той беше още по-голям и силен от майката, с огромни остри бивни.

– Ох, добре, че няма да дойде! – облекчено въздъхна Ани. Децата постепенно се успокоиха. Женската наведе глава и като мляскаше усърдно, продължи да яде. С дългата си черна зурла тя събираше от земята останалата храна и малките Грухтящи, подражавайки й, правеха същото. Те грухтяха

весело, с лекота разчупваха изсъхналите корички хляб и ги изяждаха лакомо. Едно от глиганчетата изведнъж започна да квичи, обърна се рязко и взе да хапе грубо своя съсед. Вдигна се врява: и четирите малки глигана грухтяха, биеха се и се хапеха. Известно време майката наблюдаваше спокойно тази суматоха, но после се намеси енергично. Всеки от малките получи по няколко силни бутвания със зурла и редът се възстанови. Отново се чу задружно мляскане. Дядото хвърли многозначителен поглед на внуците си.

– Ето, виждате ли, глиганите също наказват децата си, ако се държат лошо – забеляза той. Марк взе да си подсвирква тихичко и се престори, че нищо не е чул, а Ани погледна засрамено надолу. Те знаеха, че невинаги постъпват според Божията воля, но не обичаха да им се напомня за това. Дядото се усмихна. Поведението на децата му беше забавно.

– Знам, че не ви харесва, когато се говори за непослушанието – продължи той. – И на мене не ми е приятно, когато ми сочат грешките. Мисля, че никой не обича това. На всички им се иска винаги да са добри. Но за съжаление далече не сме добри и горко на онзи, който не си признава това. Все пак Иисус прощава греховете единствено на хората, които си ги признават и не ги скриват. Така че ако Му кажем какви грешки сме направили, ще имаме само полза от това. Като чуха, че и дядо им все още прави грешки, децата се почувстваха по-уверени.

– Значи на тебе не ти е по-лесно, отколкото на нас – заключи Марк.

– Така е – потвърди дядото. – Аз също като вас имам нужда от прошката на небесния Отец. Нито един човек не е праведен пред Бога. И няма значение дали е стар, или млад. Лесничеят и внуците му тръгнаха по заснежената горска пътека към къщи, а майката глиган и малките глиганчета още дълго ги следваха с поглед.

1. Мястото, където живеят Адам и Ева преди грехопадението (Бит. 2:8).

2. Какво сме длъжни да правим на всички (Гал. 6:10)?

3. Какво вижда Иисус у фарисеите, които Го изкушават (Мат. 22:15-18)?

4. Мястото, където е разпънат Иисус (Мат. 27:31-33).

5. С какво Иисус и учениците Му прекосяват езерото (Лука 8:22)?

6. Хълмът, от който Иисус се възнася на небето (Деян. 1:10-12).

7. Какъв е бил Ездра (Езд. 7:6)?

8. „Бог твори дела велики и неизследими, чудни, ............“ (Йов 5:9).

9. Този, който строи.

10. „Вие не сте вече странници и пришълци, а сте... членове на Божието

..................“ (Еф. 2:19, Ревизирано издание).

11. „Не бой се, ........ стадо! Защото вашият Отец благоволи да ви даде Царството“ (Лука 12:32).

12. Римският управител, който изпраща Иисус на разпятие (Марк 15:15).

13. Бог обещава на Авраам да направи неговото ................ многобройно като морския пясък (Бит. 13:14-16).

14. „Бъди верен до смърт и ще ти дам ........... на живота“ (Откр. 2:10).

15. Племенникът на Авраам (Бит. 14:12).

16. Една от четирите посоки на света.

17. „Началото на мъдростта е ......... Господен“ (Пр. 1:7).

18. Градът, за който Иисус Христос е плакал (Лука 19:28, 41).

19. Обръщение към Господ Иисус (Мат. 8:19).

20. „Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Го нарекат с името .............“ (Ис. 7:14).

21. Един от малките пророци.

22. Брат на Авраам (Бит. 11:26).

23. С какво учениците спускат ап. Павел по стената на Дамаск, когато го застрашава смъртна опасност (Деян. 9:23-25)?

24. Откровение, дадено на човека чрез Светия Дух (II Пет.

1:21).

25. Съблазън (Мат. 6:13).

26. Авраам е ...... на Исаак (Бит. 22:7).

27. Самсон е .......... над Израил 20 години (Съд. 16:31).

28. Един от цветовете, в които е боядисана завесата пред Светая светих (II Лет. 3:14).

29. С какво Самсон убива 1000 души (Съд. 15:16)?

30. Господ казва, че в Обещаната земя текат мед и ........ (Изх. 3:8).

Кукувицата седяла във една горичка и случайно там видяла пъргава пчеличка.

и ловуват те в гората търсят си прехрана. Търси също по тревата семки нашта врана.

„Я, ела насам, пчеличке! Спри се да се видим! Как е тук прекрасно всичко с тебе да обсъдим.

Само ти стоиш на бора страшно мързелива. Пък стани и ти по-скоро тъй трудолюбива!

Виж как слънцето прекрасно грее в този ден! Няма никаква опасност малко да се спрем!”

Е, ще тръгвам, нямам време късничко е вече. Разговорът с теб е бреме, пък и малко скучен.

„Ех, приятелко ленива казала пчелата, грешно е и мен да спираш, чакат ме децата.

Ти, приятелко, зимуваш нейде във чужбина. Ти не се интересуваш скоро ще заминеш,

Всеки има си задача, всеки бърза много. Заекът навред подскача, търси със тревога

но пък аз оставам тука. Медния си кошер трябва да напълня с мъка, инак става лошо.“

зеле, моркови, тревичка зима иде скоро. Обикаля всяка птичка, хваща без умора

Тъй пчеличката изхвръкна, махна се от клона. Кукувицата замлъкна и от срам потъна.

личинки и бръмбарчета, червейчета вкусни. Малките вълчета скачат до вълка намусен

В Атлантическия океан има един удивителен остров – Мартас Винярд. Названието се превежда от английски като „Лозето на Марта” и е дадено в чест на дъщерята на британския мореплавател, който пръв от европейците оставил документално свидетелство за това място. Островът е разположен на югоизток от американския щат Масачузетс. Дори в наши дни до него може да се стигне само със

самолет или ферибот. Ласкавите вълни на Атлантическия океан, пясъчните плажове и удивителната природа са направили този остров любимо място за отдих на жителите на Нова Англия (Ню Ингланд). Нова Англия е регион в САЩ, който обединява няколко щата. През 1620 г. тук се появили първите преселници от Великобритания. Тъкмо те назовали своето ново местожителство Нова Англия.

Сега на острова има много хотели и магазини. А на почивка тук идват дори американските президенти. СЕМЕЙСТВО МЕЙХЮ ЗАПОЧВА СВОЕТО СЛУЖЕНИЕ Преди 500 години на острова живеело индианското племе уампаноаги. Когато на техните

територии нахлули бледоликите завоеватели, започнали въоръжени стълкновения. Местното население години наред се противопоставяло на европейските преселници. В такива тежки, напрегнати условия през 30-те години на XVII век започнало работата си семейство Мейхю. Главата на семейството – Томас Мейхю-старши – станал губернатор на остров Мартас Винярд. Неговият син, също Томас Мейхю, бил свещеник.

Томас-младши решил, че за пробуждането сред индианците трябва да узнаят и в неговата историческа родина – Англия. И въпреки че близките му го убеждавали да не напуска Америка, той тръгнал на далечно пътешествие, което завършило трагично – Томас Мейхю-младши изчезнал безследно в океана.

ПО СТЪПКИТЕ НА ПРЕДЦИТЕ

МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ТОМАС МЕЙХЮ-МЛАДШИ Младият служител (тогава Томас бил навършил едва 20 години) проповядвал Божието Слово както на местните индианци, така и на белите преселници. Той разпространявал благата вест сред индианците дълго и търпеливо. Едва след няколко години се появил първият вярващ уампаноаг – Хаякумс. Хаякумс станал приятел, преводач и верен спътник на Томас в неговите мисионерски пътувания из горите на Мартас Винярд. Двамата изминали много километри заедно и посетили далечни селища, където проповядвали благовестието. Трудът им бил успешен: не изминали десет години и броят на повярвалите в Христос индианци бил вече триста души. Томас Мейхю построил за тях училище. Той проявявал голямо внимание към нуждите и проблемите на тези хора.

дини. Но той решил да продължи мисионерското служение на сина си. Индианците, които обичали и уважавали своя свещеник, се отнесли по същия начин с баща му. Томас-старши станал техен духовен наставник. Животът му бил дълъг и благословен. Той умрял на 92 г. и така отдал 22 години за служение на благовестието.

СЛУЖЕНИЕТО НА ТОМАС-СТАРШИ Когато се случила тази беда, губернаторът бил вече на 70 го-

Следващите поколения от семейство Мейхю също посветили живота си на Бога и индианците: Джонатан, синът на Томас-младши, и децата му служили повече от 30 години. В Мартас Винярд растат удивителни борове. Местните жители ги наричат „плачещи”. Ако в горещ ден се промъкнеш в гъстата гора, ще видиш как от боровите иглички на земята падат капки чиста, прозрачна вода. И пътешественикът може да се наслади на прохладния, освежаващ дъждец. Такова удивително явление няма никъде другаде по света. Някога служението на християнското семейство Мейхю се превърнало в такъв освежаващ и възкресяващ дъжд за белите и индианците, които гинели в своята ожесточена вражда.

В гората, където растат високи ели и борове, живееха две братчета мечета – Дарко и Адко. Те си приличаха толкова много, че бяха като две капки вода – никой не можеше да ги различи.

Всъщност така ги различаваха: този, който раздаваше на другите, беше Дарко, а който криеше всичко в джобовете си – Адко. Приятелите им дори им измислиха прякори и помежду си ги наричаха Стисльо и Щедрьо.

Адко не разбираше брат си: защо трябва да се раздава това, което на тебе самия ти харесва много, или онова, което може някога да ти потрябва? Той се чудеше защо приятелите му го наричат Стисльо.

„Адко, хайде да покараме колела на поляната с лайката“ – предложи веднъж Дарко на брат си. „Колела?! Яко!“ – зарадва се Адко.

Въпреки че... когато мечетата излизаха да се разходят с джобове, пълни с бонбони, Дарко веднага черпеше всички. А Адко се спотайваше зад някой храст и изяждаше лакомствата сам.

Не беше стиснат, а просто практичен, затова се запасяваше. И изобщо, откъде-накъде трябва да споделя своите бонбони и играчки? Те принадлежат на него, не е длъжен да ги дели с никого. Ако искат бонбони, нека отидат в магазина и да си купят, това е!

„Само че побързай, защото вече ни чакат“ – добави Дарко. „А-а-а... там още някой ли ще има?“ – попита напрегнато Адко. „Разбира се! Катеричката, зайчето, вълчето, лисичката и...

И Ежко искаше да дойде, ако му разрешат.“ „Леле! Че какво ще карат вълчето, катеричката и лисичката, та те нямат колела?“ – забеляза Адко.

„На лисичката вчера й купиха велосипед! – отговори възторжено Дарко. – Най-накрая мечтата й се сбъдна. Само дето за съжаление на кормилото няма звънец.

„Дзън - дзън!“ – позвъняваш и всички чуват, че идва велосипедист. А без звънец на лисичката ще й се наложи непрекъснато да вика: „Внимавайте! Пазете се!“. Дарко започна да търси в кутията с инструменти.

„Исках да й подаря звънец. Някъде го виждах, но не помня къде. А, спомних си! Под твоето легло“ – радостно възкликна Дарко и се насочи към леглото на брат си.

Но Адко му прегради пътя: „Това е моят звънец! Аз го намерих!” „Че ти имаш звънец на колелото. Защо ти е още един?” – учуди се Дарко. „Трябва ми. Представи си, че моят се счупи“ – отговори Адко.

„А ако не се счупи?“ – възрази Дарко. „Ами... тогава... все ще ми потрябва някога“ – не се предаваше пестеливото мече и се бореше за имуществото си. „Няма ли да го дадеш?... Е, жалко – натъжи се Дарко. – А аз исках да изненадам лисичката.“

Той се опита да събуди съвестта на Адко, но брат му вече беше зает с друг проблем. „А вълчето и катеричката?“ – попита Адко. „Какво за тях?“ – не разбра Дарко.

„Ами какви велосипеди ще карат те? Нали нямат.“ „Ние ще им дадем нашите“ – без да се замисля, отвърна щедрото мече. „А ако счупят моето колело?

Не, по-добре да ида да покарам някъде сам“ – произнесе Адко, като присви очи. „Че то е скучно сам” – каза Дарко. „Затова пък велосипедът ми няма да се счупи” – възрази брат му. „Както искаш, аз тръгвам“ – въздъхна Дарко.

Той не успя да убеди брат си. Ако Адко решеше, че „той ще действа сам и нещо е негово“, дори да му предложиш бъчва с мед или сандък с бонбони, пак нямаше да сподели нищо с другите. Дарко седна на своето колело и тръгна към приятелите си на поляната с лайката.

Неведнъж вече Адко се бе крил на тази поляна от чужди очи, за да пояде от своите запаси. Сега отново дойде време да посети своето скришно място. „Ах, ама че път! Само буци пръст и дупки!

„Е, най-накрая стигнах големия хълм, а там е и моята поляна. Сега ще си почина, ще изкача хълма и ще си карам колелото” – утешаваше се той.

А Адко започна да търси подходящо място, където никой не би могъл да го види и намери, където без „навлеци“ ще покара колело на спокойствие. Такава поляна имаше зад големия хълм.

Наистина, тя беше далече от дома им и не бе съвсем удобна за каране на колело: имаше прекалено много дупки и бабуни, затова пък никой нямаше да го намери там.

Може би трябваше да отида с Дарко?

– разсъждаваше той, докато буташе колелото си. – Но ако някой ми го счупи? Не, правилно постъпих, че не отидох на поляната с лайката. Вярно, тя е хубава и равничка...

Но нищо, затова пък никой няма да ми иска колелото: никакви катерички, ежковци и вълчета... Да не съм длъжен да им го давам? Не! Това е моето колело!” – успокояваше се Адко, като намираше оправдание за поведението си.

Изморен от нелекия път, реши да си отдъхне преди стръмния баир. Как ще се изкачи на този хълм, сам не знаеше. Все пак колелото не е кошничка с ягоди и даже не е бъчва с мед, въпреки че и бъчвата не беше лека.

Но няма връщане назад! Мечето беше готово на всичко, за да запази колелото си. И ето, от тук стана тя, каквато стана! Като пъхтеше и дишаше тежко, Адко започна да изкачва високия хълм.

Но колкото и да мъчеше колелото си: дърпаше го отпред, хванал кормилото, буташе го отзад, вдигаше го на раменете си – въпреки всичко велосипедът теглеше Адко надолу и те се свличаха заедно, на кълбо, от хълма.

Но мечето не се предаваше, беше решило да покори хълма на всяка цена. И ето че след цялото мъчително дърпане на велосипеда то успя да се добере до върха.

„Ох! Ама че тежко колело! Уф!“ „А защо, гра-гра, си го довлякъл тук?” – изведнъж попита някой. „Така трябва – отговори спокойно Адко, но след това, докато се оглеждаше наоколо, извика изплашено: – Кой е тук?

Излизай, аз не се страхувам от тебе!” И, за да се защити, той започна да размахва юмруци. „Гра-гра, защо махаш с тия юмруци? Та това съм аз – Гарго” – побърза да го успокои долетялата врана.

„Гарго?! Че какво правиш тук?“ – отпуснал ръце, попита учудено Адко. „А ти какво правиш тук?” – искаше да разбере враната. „Аз попитах пръв. Ти... да не ме следиш?” – предположи мечето.

„Никой, гра, не те следи. Бях на поляната с лайката, гра-а, брат ти кара колело там. И изведнъж чухме: „Бам!”, а след това по цялата гора се разнесе: „Бум!“.

И ето, че аз, гра, долетях да разбера какво се е случило. Гледах, гледах и какво да видя... ти се търкаляш надолу по хълма заедно с колелото си. Реших да поседя на едно клонче и да видя какво ще стане после.”

„Искам да покарам колело. Тук, зад хълма, има хубава поляна – издаде тайната си Адко. – Опа! Само че не казвай на никого, това е моето скришно място“ – произнесе той шепнешком.

„Че защо ти е скришно място, гар?“ – полюбопитства Гарго. „Трябва ми! – отговори Адко заплашително и добави: – Хайде, отивай на поляната с лайката и не ми пречи.”

Дорисувай лицето на Адко и оцвети картинката.

Намери в стаята всички скрити от Адко лакомства.

Открий пътя, който ще отведе Адко на хълма.

по-късно с помощта на майката. След два месеца пиленцата вече летят, но семейството остава заедно до следващата пролет. Двойките не се разделят цял живот. Храним се с млади филизи, кълнове на зърнени култури, семена на растения и горски плодове. От животните ядем охлюви, жаби, змии, малки гризачи, а също и насекоми. „Че коя птица се справя с такива животни?” - ще попиташ ти. Аз съм наистина едра птица, на ръст съм около 125 см и теглото ми достига 4 - 5,5 кг. Моят индийски роднина е висок до 176 см и тежи около 7 кг. Размахът на крилете ми е повече от 2 м. Необичайно дългите ми крака ме правят най-високата летяща птица в света, но и по земята бягам добре. Общата ми окраска е сива, а в края на крилата почти черна. По шийката, челото и предната част от главата си нямам пера и кожата ми е черна. По задната част на главата и на тила си имам голо петно с червен цвят. От очите ми, от двете страни на главата започва бяла лента, която постепенно преминава в сиво. Краката ми са черни, имам четири пръста, като външният и средният са съединени с ципа. Клюнът ми е дълъг, зеленикаво-кафяв. Има и друго нещо, което отличава мене и моите роднини от другите птици. Това е нашата способност да заемаме различни пози: ние подскачаме нагоре; бягаме, като отпускаме крилата си; покланяме се; взимаме от земята дребни клонки и ги подхвърляме във въздуха. С тези движения изразяваме безпокойство, възбуда и удовлетворение. Тъй като ставаме все по-малко, имаме нужда от особена защита. Сигурно отдавна си се досетил кой съм аз. Правилно, аз съм (Grus grus).

сивият жерав

Аз съм част от онези прелетни птици, чиито силни викове се чуват високо в небето през пролетта и през есента. Трудно е да сбъркаш нашите мощни гласове с нечии други звуци. Живеем в Евразия, обичаме блатата, речните низини и бреговете на езерата, обрасли с тръстика и всякакви храсти. Но да ни видиш, не е толкова лесно, тъй като сме внимателни птици и не допускаме хората близо до себе си. Зимуваме в Африка, по северния бряг на Средиземно море, в Иран, Ирак и северните райони на Индия. Летим нататък през деня, на ята, като се подреждаме под формата на клин. През пролетта се връщаме по родните си места. Нашето гнездо е куп от плътно преплетени стъбла на блатна трева и тръстика, прилепнали с късчета мъх. От двете яйца, които женската снася в интервал от няколко дни и ги мътят двамата родители, след 28-30 дни се излюпват пиленца. След като изсъхнат за няколко часа, те веднага напускат гнездото и повече не се връщат: първото започва пътя си по земята с помощта на бащата, а второто се присъединява към него няколко дни

С

имеон и Ана Николови имаха къща извън града. Четири от децата им Краставицата спада бяха вече женени и отдавна не живееха тук. Всяка вечер, когато се към семейство Тиквръщаше от университета, където преподаваше, Симеон намираше равови. Това е топлолюдост, успокоение и отдих в своята любима градина. Той беше страстен градинар биво, едногодишно любител. Всяко ново, интересно растение бе за него малък празник. градинско растение с Веднъж Симеон покани на гости семейството на своя колега. Беше събота. След като обядваха, той заведе гостите в градината, за да им покаже съкровищанеголеми продългота си. И наистина, Сашо, Лили, Роза Кузнецови и техните родители бяха поразени. вати зелени плодове. Някои от растенията тук виждаха за първи път. Смята се за зеленчук. Симеон им каза, че те се отнасят към семейство Тиквови, които са доста Яде се в неузрял вид. разнообразни по формата на плодовете си и тяхната оригиналност. Гостите се запознаха например с растения като луфа, ангурия – краставица таралеж, меУзрелият плод е лотрия – африканска краставица, момордика-дракон, циклантера, ехиноцистис, жълт на цвят. бодлива африканска краставица, трихозант – змиевидна краставица. Но не всяко от тях е годно за ядене. На Сашо най-много му хареса момордиката-дракон. Един от плодовете, който се бе разтворил, наистина напомняше дракон. Но Сашо разбра, че плодовете му са ица а крастав змиевидн горчиви. Папуасите ги накисват, преди да ги ядат. Лили се заинтересува от змиевидната краставица – тя й приличаше на летяща змия. Узрелите краставици на японския трихозант бяха в ярки оранжево-червени тонове и на дължина достигаха 1 м. Симеон разказа, че веднъж, камоморди ангурия ис когато минавал по браздата, закачил, без да иска, един от дракон ехиноцист мелотрия плодовете на това растение и счупил крайчето на 30-сантиметровата краставица. Изведнъж забелязал, че крайчето „заплакало”. Тогава го сложил обратно на мястото му, където то прилепнало. Още на следващия ден краставицата продъллуфа а африканска ив дл бо жила да расте, сякаш нищо не се е случило. Тези краставици циклантера крас тавица имат вкус на сладка репичка. А на Роза й хареса краставицата таралеж. Малките, остри шипове, с които бяха покрити светлозелените плодове с дължина около 8 см, наистина приличаха на таралежови бодли. Градинарят каза, че вкусът на краставицата таралеж е същият като на обикновената краставица. Като откъсна няколко ангурии, Симеон даде на гостите да опитат и те се убедиха сами. Кузнецови се върнаха вкъщи изпълнени с впечатления и обогатени със знания за екзотичните роднини на добре известната ни краставица.

И

З ИСТОРИЯТА НА КРАСТАВИЦАТА

Интересни факти

По всяка вероятност родината на краставицата е Индия. В тропическите и субтропическите райони там тя расте и досега в естествени условия. От Индия краставицата попада в Древна Гърция и Рим. В епохата на Карл Велики тя се разпространява по цяла Средна Европа. В Библията краставицата е спомената като зеленчук, отглеждан в Египет. На тихоокеанските острови аборигените се запасяват с краставици, за да не се лишават от тях в случай на буря или неплодородна година. Обвиват ги с бананови листа и ги заравят в земята. В онези райони краставицата е скъп деликатес. С колкото повече краставици се е запасил един младоженец, толкова по-интересен е в материален план за местните невести. Например на островите Фиджи родителите не дават съгласието си за брак на своята дъщеря, докато младоженецът не покаже запасите си от краставици.

В Иран краставицата се смята за плод и се сервира на масата заедно с различни сладкиши.

Пресните краставици имат лечебни свойства.Те съдържат калий, който подобрява работата на сърцето и бъбреците. Външно се употребяват при изгаряния, а също и като козметично средство против акне, обриви и някои кожни заболявания. Пресните краставици се използват в състава на козметичните маски за лице, които избелват кожата и я правят по-еластична.

Попълни празните квадратчета с изображения на банани, ябълки и портокали така, че във всеки ред хоризонтално и вертикално - тези плодове да се срещат само веднъж.

Усърдие

Попълни празните квадратчета с изображения на предметите така, че във всеки ред - хоризонтално и вертикално - те да не се повтарят.

Гордост

Търпение

Завист Ненавист

Злоба Доброта

Любов Кражба

т

ос

К

т ро

М

ил

ос

ър

ди

е

За отровни гъби

Ежко вече е намерил няколко добри гъби. Останали ли са още такива гъби? Помогни му да ги открие.

детайлите по пунктираната линия.

1. Изрежи

2.

Прегъни там, където е отбелязано, за да може цялата фигура да стои изправена.

3.

Залепи библейския стих.

– Тук пише също: „Има човек самотен, който няма нито син, нито брат, а на всичките му трудове край няма и очите му не се насищат на богатство. „За кого ли – казва той – се трудя и лишавам от блага душата си?“ И това е суета и нехубава работа“. Разбирате ли, трудът сам по себе си не е добродетел. Никой не е истински щастлив, ако няма с кого да сподели плода на своите усилия. Жената не отговори и се замисли. След малко попита: – Вие имате ли деца?

– Три. Едно момиче и две момчета – отговори Ясен с широка усмивка и спря колата. Бяха стигнали гарата. – Когато работният ми ден свърши, ще се прибера при тях. И въпреки умората ще поиграем футбол с момчетата. Ще чуя мелодията, която дъщеря ми упражнява толкова упорито на пианото. После съпругата ми ще ми разкаже как е минал денят й, докато ядем

Т

ази сутрин Ясен чакаше пред стара многоетажна сграда. В таксито, което караше, всеки ден се качваха много и най-различни хора. Понякога влизаха бизнесдами с елегантни костюми, друг път бързащи за лекции студенти. Вратата на входа се отвори със скърцане и оттам излезе дребна възрастна женица с посребрена коса. Влачеше голям куфар.

– Добро утро – поздрави Ясен, докато й помагаше с багажа. Той обичаше да си говори с пътниците. Жената кимна и се настани в колата. След като Ясен се увери, че е затворил багажника, потеглиха към гарата.

– При роднини ли отивате? – попита, докато шофираше.

– Да, при сина ми. Той е управител на голяма фирма в София

– каза с гордост жената. – Не е тежко, взима добра заплата, но работи много.

– Вероятно има голямо семейство.

– Не, още не се е оженил. Иска ми се да имам внуче, но той засега не бърза. А и все се оплаква, че от работа не му остава много време.

– Чели ли сте Библията? – попита Ясен.

– Знам, че там се осъжда мързелът – прекъсна го жената. – Напълно съм съгласна и така съм възпитала сина си. Винаги му казвах: „Трудът краси човека“. Ясен се усмихна. Когато спряха за по-дълго в задръстването преди гарата, той извади от жабката на колата малка Библия.

вкусната вечеря, която е приготвила. Накрая всички заедно ще почетем от Библията. Жената го изслуша с интерес. Плати за превоза, но остана на седалката.

– Искам и синът ми да е щастлив като вас. Как може да го постигне? Ясен отвори отново жабката и извади оттам един джобен Нов Завет.

– Занесете му този подарък. В него се крие цялото щастие на земята. Няколко минути по-късно възрастната жена с посребрена коса се качи на влака с грейнало лице. В чантата си имаше нещо, което щеше да промени живота на сина й, а и нейния собствен.