Сп. „Пътечка“ 4/2015

Затичали се, но само Марио се осмелил да пристъпи към падналото дете и клекналия до него учител. Ясно било, че линейка няма как да се качи на тази височина, а докато дойдат планинските спасители, всичко можело да се случи с момчето, затова решили да направят нещо като носилка от постелките в раниците си и по най-бърз начин да го свалят в станцията, където можели да потърсят спешна помощ. Марио вече бил правил такава носилка с баща си и двамата с класния пренесли почти безжизнения Алекс на нея. По пътя се сменяли, за да бързат възможно наймного, но и били страшно внимателни, защото всяко раздрусване причинявало силна болка на Алекс. Някои момчета не

какво точно вярваш? – питали момчетата Марио, докато пътували с автобуса за отдавна планираната екскурзия.

– Вярвам в Бога – отговорил той, без да се замисля.

– Какво е това „Бог“?

– Няма такова нещо!

– Опиши го! – надпреварвали се да го предизвикват съучениците му. Някои се подигравали, а други искали да разберат как Марио вярва в нещо, което не се вижда и не може да се пипне. Екскурзията обещавала да бъде невероятна – с дълги преходи в планината и уютна почивка в модерната станция. Още първия ден децата се изкачили към върха. Стигнали до една полянка и поспрели да хапнат. Момчетата взели да се гонят, Алекс се затичал към едни храсти и изведнъж всички чули ужасения му вик. Господин Бойчев, класният, предупредил децата да останат по мес-

тата си, а той внимателно се приближил към мястото, където изчезнал Алекс. Тогава разбрал, че зад храстите няма нищо – стръмният склон се спускал право надолу, – че Алекс е паднал и лежи в самото подножие. Учителката останала с момичетата, които започнали да слизат бавно и внимателно, а господин Бойчев се затичал надолу по пътеката заедно с повечето момчета. Бързали да стигнат до Алекс – не знаели дали е жив. По пътя децата били много уплашени. Марио бил с момчетата и класния, които тичали напред. Гледали да сдържат сълзите си, но се виждало, че всеки трепери от това, което им предстояло да видят. Марио после ми разказа подробно за всичко. През целия път се молел Господ да се смили над Алекс, да го остави жив, да го опази. Когато стигнали долу, класният ги оставил до едно дърво и сам се приближил към Алекс. След секунда ги извикал: – Жив е! Идвайте, момчета!

издържали и изостанали. Марио не спирал да се моли за своя съученик. Щом стигнали до станцията, господин Бойчев се обадил на 112 и след един час линейката откарала Алекс към болницата. Лекарите казали, че състоянието му е тежко и не дават гаранция за живота му. Вечерта се събрали във фоайето на станцията. Децата мълчали, не им било до шеги. Тогава Марио дръзнал да ги покани да се помолят за Алекс заедно. Той изрекъл молитвата към Бога, а децата казали: „Амин!“ После си тръгнали по стаите. В автобуса към София момчетата питали Марио защо през цялото време не изглеждал уплашен. Казал им: – Защото се молех и вярвам, че Бог ще помогне на Алекс.

сункаимателно ри Разгледай вн остас и а и я сравн та в център е други от четирит налите. Коя опие? очно нейно к рисунки е т

Той беше направил голяма купчина пясък и започна да я украсява, за да я превърне в кула, когато дойде другото момче. То беше по-малко от строителя на кулата, но доста високо на ръст. Стоеше недалеч от замъка и десният му крак от време на време като че ли потрепваше, едва издигайки се над пясъка. „Дошъл е да руши – разбра строителят на кулата. – Какво да правя сега? А и наоколо няма кой да ми помогне да опазим замъка.” Това се случваше често по морските плажове. Едни деца строят нещо, а други чакат удобен момент, когато строителите не ги гледат, за да разрушат построеното, и да избягат. Децата вече два пъти обиколиха замъка – строителят се стараеше да стои между момчето

и кулата, но то веднага минаваше от другата страна, откъдето при удобен случай можеше да разруши всичко.

– Слушай, помогни ми да насипя тук купчина пясък – неочаквано предложи строителят и погледна момчето право в очите.

– Не мога – отговори то.

– Опитай с крак, ето така – каза строителят на кулата и показа как можеш прав да издигнеш купчина от пясък.

– Все едно, не мога.

– Скучно е само така да стоиш – каза строителят. – Можеш да бъдеш голяма и силна машина, която гребе пясък, и дори да ревеш, като че ли работи мощен мотор. Всъщност можеш ли да бръмчиш като голям мотор? Ако пробваш, ще видиш колко по-интересно е. Хайде, ти събирай пясъка от тази страна, а аз – отсреща и ще устроим сблъсък на големите машини. Пясъкът ще полети чак до небето! Той изрева и струпа с ръце пясък върху краката на момчето. Но то само се отмести.

– Искаш ли да заровя краката ти в пясъка? Хайде, седни, скучно е просто

така да стоиш. Да не би да те наказват често, като те карат да стоиш и да не правиш нищо, че толкова обичаш да стоиш?

– Теб те наказват, не мен – отговори сърдито момчето.

– Тогава седни – хората ще си помислят, че си наказан. Когато момчето седна, строителят въздъхна тежко, като че ли си пое дъх след тежка работа, и после предложи: – Сега прави ето така, а аз ще правя така! И отново избута към краката на момчето купчина пясък.

– Как се казваш? – попита той момчето.

– Джеф. А ти? Някак си не му се искаше да си каже името просто ей така. „Трябва да измисля нещо поинтересно” – реши строителят на кулата.

– Аз съм ученикът на мъдреца – неочаквано отговори той. Джеф учудено ококори очи и промълви: – Не може да бъде.

– Е, щом съм тук, значи може – обясни простичко ученикът на мъдреца.

– Все пак си имаш име.

– Разбира се, името ми е ученик. А моят учител е мъдрецът. Така излиза, че съм ученикът на

мъдреца. Мъдрец значи най-умният.

– Няма никакъв мъдрец.

– Има!

– И как се казва той?

– Казва се Бог и е най-умният, най-силният и най-добрият.

– Няма Бог.

– А ти имаш ли баща и майка?

– Имам.

– Винаги ли ги слушаш?

– Не, невинаги – отговори Джеф, наострил уши.

– Ето, виждаш ли, децата винаги имат баща и майка, дори ако не ги слушат. А възрастните винаги имат Бог, Когото също не искат да слушат. Но те са хитри и за да не си помисли някой, че са непослушни, са решили да казват, че няма Бог. Той обаче съществува. Също както ти може да не слушаш родителите си, но тях така или иначе ги има.

– А ти толкова ли си умен? – попита Джеф.

– Аз ли? Не... Само се уча да бъда умен. А ти, както виждам, вече си много умен.

– Кой? Аз ли? – с учудване го погледна момчето.

– Да. Ако си разбрал, че да стоиш просто така и да не правиш нищо, е скучно, значи си умен. А можеш ли така? – при тези думи строителят на кулата весело „затича“ с двата пръста на дясната си ръка по пясъка.

– Мога, виж!

– Браво! – възкликна ученикът на мъдреца. – Тогава това съм аз, а това си ти и ние заедно ще живеем в този дворец, който трябва да построим. Хайде, колкото повече загребваш, толкова по-красив ще бъде дворецът. Ето, много добре се справяш! Тук ще бъде пътят нагоре към двореца, а тук – мостът с кулите. След известно време ученикът на мъдреца забеляза, че до тях са застанали други деца и наблюдават работата им.

– Искате ли да помогнете да построим голям град? – попита той и като се обърна към Джеф, каза: – Помогни им да съберат пясък и им покажи как да строят. Ти строй тук, а ти – тук. Там ще издигнем висока стена и ще се получи голям и красив град с крепост и дворци.

Но ето, нечия голяма сянка легна върху техния град. Ученикът на мъдреца се обърна. Няколко възрастни стояха и гледаха как цялата група деца строи пясъчен град. Двама-трима дори ги снимаха. И наистина имаше какво да видят: кули, голяма крепост с виещ се край нея път, градска стена, мост и път под моста...

Неочаквано едно момче изскочи иззад възрастните, разруши с крака част от пясъчната стена и хукна да бяга.

– Какво правиш?! – възмутено извика Джеф.

– Недей да рушиш. Ние построихме всичко това, а ти го рушиш. По-добре ела да те науча как се строи! Но момчето избяга.

– Джеф? – произнесе някой учудено. – Какво правиш?

– Татко, ние строим голям град! Виж колко красиво се получава, а той руши! – развълнувано отговори Джеф. Баща му гледаше удивено ту града със струпани наоколо деца, ту сина си:

– Джеф, ти никога нищо не си строил!

– Татко, ученикът ме научи как да строя и как да уча другите да строят. Това е много интересно, татко!

– Кой ученик?

– Ето този – каза Джеф и го посочи. – Той е ученикът на мъдреца, който се казва Бог. Той е измислил всичко това и той ме научи. Искаш ли да науча и теб?

– Не-е, не искам – отговори бащата.

– Наистина, помогнете ни, моля ви – каза ученикът на мъдреца. – А ние ще помогнем на вас.

– И как точно можеш да ми помогнеш? – още повече се учуди бащата на Джеф.

– Седнете, моля ви, че така не е много удобно да се разговаря. Вие сте голям, аз съм малък, а и слънцето ми свети в очите – вежливо помоли ученикът. Бащата на Джеф клекна и повтори своя въпрос.

– Как така – как? Ами да живеете по-щастливо, отколкото сте живели досега. Защото ако помогнете на нас, значи ще помогнете на Джеф – ще се включите в нещо, което го интересува, значи – в неговия личен живот. А така

ще се сприятелите повече с него. Приятелите винаги са по-щастливи, винаги им е по-весело. Пък и Джеф ще ви обича повече и повече ще ви слуша. Вие ще се сърдите по-малко и ще имате повече време да бъдете щастливи. След като помълча малко, ученикът добави: – Нали знаете, хората ги сближава не това, че живеят под един покрив, а това, че участват по добър начин в живота на другия и се доверяват един на друг. Бащата на Джеф дълго гледаше ученика. Ръцете му загребваха пясък и го събираха на куп до мястото, където работеше Джеф, но лицето му все още изразяваше учудване. Личеше, че нещо става дълбоко в душата му. На ученика му се стори, че в главата на бащата нещо тихичко звънна, като че ли нещо се скъса, после почука, изскърца, щракна и дори изпращя. Сякаш нещо там се пречупи и сега не можеше да намери своето място. А може би просто в главата на момчето нещо пращеше в очакване на нещо? Докато гледаше ученика на мъдреца, бащата поклати глава и някак странно се усмихна. После неочаквано каза:

– Слушай, момче, ако си успял да научиш Джеф да строи, а не да чупи, ако успя да ми обясниш как да бъда по-щастлив, съумя да организираш всички тези деца и дори мен да строим пясъчни дворци, ти наистина си ученик на мъдреца, който се казва Бог.

– Благодаря – отговори ученикът. Той се зарадва, когато чу тези думи от бащата на Джеф.

Във време библейско, преди векове, родило се мило, чудесно момче, в скромен и беден, но праведен дом, в далечния източен град Йерихон. Любимият мъничък син на Тимей с име подобно е бил - Вартимей. Червените бузки и благо лице разкривали нежно, красиво дете. Но имал и много сериозен проблем, с очите не можел да вижда съвсем ни тате, когато в дома се завръща, ни мама, когато с любов го прегръща. И в мрак непрогледен потъвало всичко скалите високи и пойните птички, потока край пътя и всяко растение, защото не виждал от свойто рождение. Той майка си питал: „Каква е луната? С какви цветове се рисува гората? Небето дали на морето прилича? А кончето как по ливадите тича?” Не можел да схване и вятър какво е, светът на животните как е устроен. Зората и залезът как ли изглеждат, звездите в небето как се подреждат? Изминало време, порасло момчето. Така Вартимей с болка в сърцето разбирал след всяка поредна година, че не е желан в града от мнозина. От свойте връстници, дори от роднини той бил нараняван с думи обидни. И дните несетно и бързо летели, а мама и тате съвсем остарели. Те ясно разбрали, че щом изнемогнат, не могат на свойто дете да помогнат.

А той да работи не можел. Така заставал край пътя, протягал ръка и чакал от някого малко внимание и дадено с щедро сърце подаяние. И хората давали, малко обаче, подхвърляли някое дребно петаче, което не стигало даже за хляб. А той си оставал недъгав и слаб. Но ето, настанал специалният ден градът изключително бил оживен. Задавал слепецът въпрос след въпрос и някой му казал: „Дошъл е Христос.” „Христос ли? - подскочил човекът тогава. Този ли, Който навред изцелява, Който извършва велики дела и Който на глухите връща слуха? На Който и немите пеят прослава, и хромите - Него да следват решават. А както съм слушал от този народ на мъртвите също е давал живот.” И казват му: „Той е, но ти не мисли, че можеш да минеш през тези тълпи.” Но просякът викнал с глас дръзновен: „Спасителю благи, смили се за мен!” Тълпата го спряла: „Ей, ти, не крещи! Напразно гласа си дереш. Замълчи!” Той викал по-силно: „Давидови Сине, смили се за мене, слепеца, спаси ме!” Те пак го възпирали: „Тихо, човече!” А той продължавал, не слушал ги вече. Но ето че някой му казал тогава: „Не бой се, дерзай! Той теб призовава!” Слепецът откликнал на тази покана и в миг при нозете Христови застанал с треперещо тяло, с прострени ръце. А там сред народа дочул гласове: „Нека да видим! Щом изцелява, може ли също и зрение да дава?” Човекът обаче не слушал тълпата, стоял пред Спасителя с трепет в душата.

Тогава объркан и много смутен, чул думи: „Какво ще поискаш от Мен?” И той отговорил: „Да виждам желая! Учителю благ, от това се нуждая.” Сега представете си: там сте и вие! Не може сълзите си никой да скрие, когато Христос е извършил знамение, дарявайки с милост на слепия зрение. Ще помните как му отнема товара и казва: „Иди си, спасен си чрез вяра!” И в тази минута, дори на мига, слепецът прогледнал, издигнал глава, в простора лазурен очите си спрял, тогава цвета на небето видял. Дърветата, слънцето, също реката, разглеждал учуден скалите, цветята. Във всичко се взирал, света опознавал, на хората също се той удивлявал. И скачал от щастие, плакал и пял, защото какво е да виждаш разбрал. И с радост повтарял: „Спасителю славен, ще бъда довека на Теб благодарен!” А нощем, забравил почивка и сън, стоял Вартимей и гледал навън. Звездите блестящи разглеждал с удива и жадно се взирал в луната красива, в контурите тъмни на клони, дървета... Неща непознати видял под небето. Така Вартимей стоял в тишината с признателност искрена, с радост в душата и шепнел, и молел се, без да престава: „О, Боже, на Тебе да бъде прослава!”

Тази история можеш да прочетеш в Библията - в Евангелието от Марк, 10 гл., ст. 46-52.

сички хора по земята се делят на вярващи и невярващи. Самият Иисус казва така: „Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот и гневът Божи пребъдва върху него” (Йоан 3:36). Какво означава да вярваш? Как мислиш, Вартимей, за когото току-що прочете, вярвал ли е в Иисус? Аз мисля, че е вярвал. Дай въз основа на неговия пример да разгледаме какво означава вяра в Христос.

За Вартимей било важно да не изпусне момента. Той вярвал, че Иисус може да му помогне, може да го помилва. А представи си, ако беше останал край пътя, потънал в съмнения дали си струва да се обърне към Иисус Христос, дали щеше да му помогне Господ? Как мислиш, съмнението щеше ли да попречи на Вартимей да получи изцеление? Да вярваш в Иисус, означава да си убеден, че Той ще те приеме, ще ти помогне и ще те помилва.

Сигурно Вартимей е чувал от минувачите за този удивителен Човек – Иисус от Назарет, Който изцелява болни, прощава грехове, помага на онеправдани. Затова, когато чул, че Иисус минава покрай него, Вартимей извикал: „Иисусе, Сине Давидов (титла на Месия, Божия Помазаник)! Помилвай ме!” И така, да вярваш, означава да се обърнеш към Иисус. Просто и направо. Независимо какво става наоколо.

Иисус заповядал да доведат слепия при Него. Вартимей хвърлил горната си дреха и отишъл при Иисус. Да вярваш, означава да отидеш при Иисус! Ще попиташ: къде? Къде е Той? Той е навсякъде! Иисус е обещал, че там, където двама или трима се съберат в Негово име, Той ще бъде сред тях. Затова е най-лесно да срещнеш Иисус в църквата. А вярваш ли, че Иисус е възкръснал от мъртвите? Ако вярваш, постъпваш правилно. Това също е вяра.

И така, ние знаем, че да вярваш, означава да се обърнеш към Иисус в молитва и да отидеш при Него с това, което те измъчва особено. Така постъпил Вартимей. Направи и ти така. Какво те измъчва наймного? Съвестта? Твоите грехове? Твоята злоба и желанието да обиждаш другите? Твоите лоши дела? Иди при Иисус именно с това! И Го помоли, както направил Вартимей: „Помилвай ме, Господи!” Но истинската вяра не е само да вярваш, че Иисус е жив и приема хората, че се смилява и прощава на грешници като Вартимей, теб и мен. Да вярваш, означава да следваш Иисус. Вартимей направил така. Иисус го изцелил и той последвал Божия Син. Ще попиташ: какво означава да следваш Иисус? Да четеш Евангелието, да се молиш на Иисус и да разказваш на другите за Него. Това са правили първите ученици на Иисус, които Той наричал апостоли. И много, много важно е да общуваш с други вярващи в Иисус Христос, защото Той е обещал да бъде сред тях. Да вярваш или да не вярваш – решението е твое. Постъпи като Вартимей: той не изпуснал възможността да се обърне към Иисус Христос и получил онова, за което помолил. И ти можеш да преживееш това. Още сега!

Подбери за всеки стих от Библията мястото, което му съответства.

Приятел обича във всяко време и като брат ще се яви във време на злочестина.

1

Е а) 1 1: .1 вр ат.

.1

4

0 10:1

т. 1:1

г) Би

25

:5

е) Пр. 17:17

Повдигам очи към планините, откъдето ще ми дойде помощ.

3

5

7

Пс

В началото Бог сътвори небето и земята.

2

б) Пс. 22:1

в) М

д)

Които са сели със сълзи, ще жънат с радост.

:1

с.

)П

Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая.

6

0 12

ж

Работникът заслужава своята прехрана.

Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, което не се вижда.

Напиши отговорите на въпросите в хоризонталните редове и, като „слизаш“ по стъпалата надолу, ще разбереш какво казва Библията за вярата.

1. „Който ______ _ ___, няма да ожаднее никога“ (Йоан 6:35).

2. „Не бойте се; идете и кажете на _____ __ да идат в Галилея“ (Мат. 28:10).

3. Филистимците не могат да отгатнат ______ на Самсон (Съд. 14:14).

4. При преброяването в Синайската пустиня мъжете от ______то племе са 59 300 (Числ. 1:23).

5. Ап. Павел благовестява на езичниците „неизследимото Христово ________“ (Еф. 3:8).

6. Пророк Исая нарича Христос ______ ____ или Роб (Ис. 53 гл.).

7. „Всички тези благословения ще се изпълнят върху тебе, ___ ______ гласа на Господ“ (Вт.

28:2).

8. Христос умира за _____то на всички, които вярват в Него (Деян. 2:21).

–С

тори ми се умен човек каза Тали. – Но той твърди, че Бог е мъртъв. Дауди повдигна вежди: – Така ли? Това ми напомня една история, която някога се е случила в джунглата.

„Слонът е мъртъв” – изсъска змията Нцока. „Слонът е мъртъв” – зави хиената Мбизи. „Мъртъв, мъртъв!” – подхванаха чакалът и лешоядът.

Слънцето грееше и сянката на слона падаше върху тревистия склон на хълма. Жирафът Твига, антилопата ДикДик и мангустът Джо-Джо се учудиха на грамадния му ръст.

Огромната сянка започна да се премества бързо от върха на хълма надолу по склона, към реката. Жирафът Твига и неговите приятели внимателно се вслушаха.

Доловиха глас, който им беше добре познат. „Може би той бърза да помогне на някого?” – предположи Джо-Джо. ДикДик и Твига мълчаливо се съгласиха.

Видях неговите следи” – каза той. „Слонът е мъртъв – изсъска змията. – Следите нищо не значат.” „Възможно е – промърмори хипопотамът, като обърна глава.

– Но чуйте, това не е ли гласът на слона?” Змията злобно изсъска. А на хипопотама от омразния смях на хиената му се прииска да си запуши ушите.

Те забелязаха движението на големите уши, а през това време от тъмния край на блатото се носеха подигравателни насмешки: „Слонът е мъртъв! Слонът е мър-тъв!”

Долу, към блатото, откъдето се носеха виковете на хиената и нейните приятели за смъртта на слона, с тежки стъпки се насочи хипопотамът Буху. „Мисля, че грешите.

Чакалът и неговите роднини завиха в хор: „Слонът е мъртъв!” От високата трева, като се клатушкаше, излезе костенурката Лва-Лва. Черните й очички светеха.

Тя наведе глава и с прегракнал глас каза: „Всичко, което те повтарят безкрайно, е лъжа!

Знам го, защото хиената ме събори и заедно със злобните си приятели се опита да ме откъсне от корубата и да ме изяде.”

„Ужас!” – възкликна Буху. „И как завърши всичко това?” – попита мангустът ДжоДжо. „Слонът отново ме изправи на крака” – отговори костенурката.

„Сигурно с хобота си е ударил змията, а с бивните си е подхвърлил хиената и чакала” – каза Джо-Джо, като подскачаше ту на единия, ту на другия си крак.

Хитра усмивка се появи на муцуната на костенурката. „Те знаеха, че той идва, затова бързо изчезнаха” – сподели тя.

„Добър начин да не видиш слона” – забеляза Дик-Дик. „Вярно – съгласи се Джо-Джо.

– Нима може да чуеш гласа на слона, ако си запушиш ушите?”

„Напълно съм съгласен – присъедини се бавният глас на Буху. – И ако затвориш очи за това, което той прави, нима ще видиш нещо?“

„Но щом поискаш, го виждаш и го чуваш, и изпитваш радостно чувство под корубата, когато той те спасява от гибел” – добави Лва-Лва.

„Змията и другите обаче ще твърдят, че това не се е случило” – каза Джо-Джо. Костенурката се усмихна: „Мъртвите слонове не ни изправят на крака.”

Под баобаба настъпи тишина. Тогава Дауди каза: – Според немалко хора Бог не съществува или е мъртъв. А още повече хора живеят така, сякаш няма Бог или нищо не Го интересува. Всички се съгласиха с това.

– А какво казва Библията? – попита Тали.

– Отвори на Псалм 13. Ти, Кали, отвори на Псалм 52. Прочетете първите стихове. Чу се шумолене от разлистването на страниците и двамата прочетоха: „Каза безумецът в сърцето си: „Няма Бог.“ Луту се усмихна: – Стихове близнаци. Когато Бог иска особено да подчертае нещо, Той говори за него...

– Два пъти! – възкликнаха близнаците Тали и Кали.

Не бъди вярвай безумец – в Бога.

Кротко Христос те зове при Него смирено иди. Спасение Той ще даде, в душата ти мир ще дари. И своя подарък Му дай сърцето си днес принеси. За теб е пострадал и знай: греха ти с любов ще прости. И няма на Него подобен, единствен е Той на света любящ и всесилен, способен да дава живот, светлина. Реши се и без колебание иди при Спасителя с вяра, сърцето смири с покаяние и Той ще отнеме товара. Ще имаш живот осветен и радост във своите дни. Той иска да бъдеш спасен. Не чакай, при Него иди!

Като следваш линиите, попълни квадратчетата със съответстващите им букви и ще разбереш какво е казал възкръсналият Иисус на Своя ученик Тома.

Напиши в квадратчетата първите букви от названията на изобразените предмети. Така ще получиш кръстословица.

През 1698 г. в столицата на Великобритания идва делегация от Русия, начело с цар Петър I. Владетелят на цяла Русия се запознава с всички постижения на Западна Европа. В Лондон той възнамерява да разгледа отблизо работата на Монетния двор и да разговаря с хората, които го оглавяват. Желанието на образования и устремен към знания цар е разбираемо. Предстои му среща с най-големия учен, открил фундаменталните закони на нашия свят, прокарал пътя към научно-техническата революция и изследването на космоса. Разбира се, цар Петър I тогава не знае това. Той възнамерява да се срещне с известния английски физик, математик и астроном Исак Нютон. Това име се знае от всеки ученик, който поне веднъж е влизал в кабинета по физика, защото там винаги може да се види портретът на сър Нютон, с разкошна перука и жилетка, според модата през XVII век. Но много преди художникът да нарисува президента на Кралското научно дружество (този пост ученият заема години наред), в английския чифлик Улсторп, в семейството на земеделци се ражда момче на име Исак...

ДЕТСТВО Семейството не е бедно, но финансовата стабилност невинаги е гаранция за щастливо детство. Майката на бъдещия учен, след като овдовява рано, се омъжва повторно и се премества при мъжа си, а своя син оставя на грижите на баба му. Момчето се чувства захвърлено и самотно. Часове наред то прекарва в градината, където чете, размишлява и майстори всевъзможни механизми. Например прави воден часовник, по който жителите на селото сверяват времето. И модел на вятърна мелница, която се върти при безветрие от мишка, бягаща вътре в колелото след вързана отгоре торбичка със зърно. Исак обича уединението, реда, тишината и през целия си живот се стреми към това. Обича също църковните богослужения и проповедите на селския свещеник. Често разлиства семейната Библия в старинна подвързия. ВСЕМОГЪЩИЯТ БОГ Следва обучение в училище и в колежа „Света Троица“ към Кеймбриджския университет. Научните изследвания напълно завладяват младия студент. Той си задава въпроси, на които неговите съвременници нямат отговор. Интересува го

какво кара Земята да се върти около Слънцето. По какъв път се движат небесните тела? Има ли невидими връзки между предметите? Защо съществуват цветовете? От какво се състои светлината? Как да се усъвършенства математиката – универсалният „език” на натурфилософията (тогава наричат така естествените науки, преди всичко физиката)? Но Нютон се вълнува не само от устройството на света. Със същото усърдие той изучава Свещеното Писание, за да познае Твореца. За него не съществува пропаст между науката и Библията. Той смята, че и физиката, и Божието Слово дават познания за заобикалящия ни свят и неговите закони.

Исак Нютон обяснява естеството на морските приливи, развива учението за оптиката, разработва метода на диференциалните изчисления в математиката, изобретява огледалния телескоп. Именно той установява, че седемте цвята на дъгата заедно съставляват слънчевия лъч. Нютон се смята за създател на класическата физика. А специалистите от НАСА (Национално управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство – САЩ ) и в наши дни, когато пускат космически ко-

раби, използват изчисленията на този учен. Нютон открива закона за всемирното привличане и го приема като още едно доказателство за съществуването на Бога. Според него „Господ присъства в Своите творения навсякъде, Той е Бог Вседържител”. Без Твореца – смята Нютон – вселената не би могла да съществува. ОБЩЕСТВЕНО ПОЛОЖЕНИЕ Въпреки че Нютон живее затворено, той познава водещите учени на своето време, има кореспонденция с тях и участва в научни дискусии. Не остава равнодушен и към обществения живот: всеки беден човек, който се обърне към него с молба, получава помощ и в продължение на много години Нютон праща Библии в различни енории – за да се раздават на семейства с оскъдни доходи. Като физик Нютон е известен в цяла Европа. През ноември 1703 г. го избират за президент на Лондонското кралско научно дружество, което под негово ръководство става водеща научна институция. През 1705 г. Нютон е удостоен с благородническа титла от кралица Анна. Той става първият учен, придобил такава чест. Втората половина от живота си Исак Нютон посвещава в служба на държавата, заседава в Английския парламент, а по-късно оглавява Монетния двор. „Не знам как изглеждам в очите на света – пише той, – но за себе си все едно съм момче, което играе на морския бряг, забавлява се, като търси необичайно гладки камъчета или красиви миди, а великият океан на истината лежи пред мен, абсолютно неизучен.” Исак Нютон умира на 84 години и е погребан в Лондон, в Уестминстърското абатство.

Известният физик Исак Нютон е открил основополагащите закони на механиката. Разбира се, за да стигне до формулите, описващи движението на телата, Нютон е работил много, размишлявал е дълго, правил е сложни изчисления и е провеждал различни опити.

Когато пътувате в автобуса и той изаят с Преди да и чат да игр лиш и веднъж спре рязко, всички пътници б о зл а т а т и е с ч а з м о о н к М абира скор ети, самолетът дълго ят: а а н се навеждат силно напред. з е ос т по пис т Т а . д и е ата. количк та, тя мож а к ч и л о к . я добре а т с а т яла А причината за всички тези явления е инерцията, тъй като всяко тяло, ако не обиколи ц му оказват въздействие никакви сили, се стреми да остане в покой или да се движи праволинейно и равномерно. Така гласи първият закон на Нютон, който се нарича Закон за инерцията. ам ви да Предлаг т, един опи е т и в а р п на това юстрира който ил явление.

Сложете на куп върху масата няколко монети (или няколко пула от игра на табла), а после ударете найдолната от тях с дървена линийка.

Ако ударът ви е точен и рязък, избраната от вас монета ще излети от купчето, но самото купче няма да се събори. Причината за това е: изведнъж придавате на монетата толкова голяма скорост, че тя започва да се движи, без да успее да предаде движението на другите монети, т.е. без да преодолее тяхната инерция. Инерцията е най-важното

свойство на физическата материя. Досега науката не е установила нейното цялостно значение. Инерцията е прекрасен пример за порядъка и стабилността, дадени от Бога. Всъщност това важи и за всички други закони във вселената, създадена от великия Творец.

През пролетта една двойка лястовички долетя от далечната южна страна в своето гнездо, което се намираше под покрива на плевнята. Тази двойка не за първи път свиваше гнездо в плевнята, затова я смяташе за свой дом.

В плевнята живееха също няколко кокошки и две прасенца. Кокошките стояха в голяма клетка и никога не я напускаха. А прасенцата живееха в специално оградено място, от което и те не излизаха. Цял ден се търкаляха по земята и грухтяха, напълно доволни от живота.

Лястовичките бързо подредиха своето гнездо и майката снесе две яйца. Родителите ги мътеха грижливо, един след друг – не ги оставяха да изстинат. След известно време на света се появиха две братчета. Те се излюпиха в един ден, но по различно време.

Малките бяха прекрасни! Родителите изглеждаха много доволни (от своите потомци. „Колко са здрави!” – се радваше бащата. „И колко са красиви!” – се умиляваше майката. Братята имаха страхотен апетит. Постоянно, от ранна утрин до късна вечер, искаха да ядат.

Родителите не бяха мързеливи и непрекъснато носеха храна в човките си. Птиченцата растяха невероятно бързо! Не след дълго започнаха да им растат пера. Те все повече заприличваха на големи птици.

Месец по-късно птиченцата вече не се отличаваха от своите родители. Братята станаха толкова големи, че почти не се побираха в гнездото. И ето, в един слънчев юлски ден майката и бащата долетяха в плевнята и кацнаха на стълбата до стената, недалеч от гнездото.

„Деца, дойде време да напуснете гнездото” – тържествено каза бащата. „Как така да напуснем гнездото?” – почти в хор попитаха птичетата. „Вие вече пораснахте и заякнахте и сега трябва сами да полетите” – обясни майката.

„А няма ли винаги да живеем тук?” – отново почти в хор попитаха братята. „Не, няма. Вече можете сами да си намирате храна. А и трябва да се подготвите за далечния полет на юг.“ „Защо?” – се учудиха децата.

„След няколко месеца тук ще стане студено и няма да има какво да ядем. Ние ще отлетим на юг до следващата пролет – обясниха родителите. – А сега нека опитаме. Просто трябва да се оттласнете от края на гнездото, да разперите крила и да полетите!”

„Страшничко е...” – плахо отговориха птичетата. „Само в началото е страшно, но когато се оттласнете от гнездото и се научите да управлявате крилата си, ще почувствате колко хубаво е да летиш!” – ги ободряваше бащата. „Деца, извън тази плевня пред вас ще се открие удивителен свят!

Струва си веднъж да превъзмогнеш страха и да се откъснеш от гнездото!” – възхитено пееше майката. „Не знам... – замислено каза едно от птичетата. – Може би все пак да опитаме?” „Разбира се, опитай!” – насърчиха го родителите.

Птичето застана до самия край на гнездото и спря. „Хайде! Давай! Оттласни се посилно и разпери крила! Не се страхувай! Полети право към вратата на плевнята!”

– продължаваха да го ободряват родителите. Птичето стоеше в края на гнездото и се подпираше ту на едната, ту на другата си страна.

Известно време постоя така нерешително. Но после, като пое повече въздух, с цяла сила се оттласна от гнездото и скочи. Като разпери крила, изведнъж почувства, че не пада, а лети!

Макар и несръчно, то все пак успя да излети от плевнята. Веднага след него излетяха с насърчаващи викове и родителите му. А брат му остана в гнездото – така и не се реши да полети. След малко майката се върна в плевнята.

„А ти защо не излетя? – го попита тя. – Брат ти е юнак! Вече лети! Разбира се, още не го прави много добре, но все пак... В найважното вече успя.”„Аз не искам да летя! И тук ми е добре. Нещо не вярвам в приказката за по-добрия свят навън” – отговори птичето.

„Синко, светът наоколо действително е прекрасен! Там има много слънце, дървета, трева. А колко птици и животни има наоколо!” – убеждаваше го майка му. „Не, не искам да летя! Тук ми е по-добре” – отговаряше упоритият син.

„Е, стой си, може би по-късно ще поискаш да полетиш” – съгласи се майка му и излетя. Времето минаваше, а птичето все стоеше в плевнята. Родителите, разбира се, не го изоставиха. Както преди, те идваха по ред да хранят сина си.

А птичето така и не искаше да лети. Струваше му се, че плевнята е най-доброто място на света, най-безопасното и найуютното. Родителите не можеха да го разубедят. Освен това птичето се запозна с другите обитатели на плевнята – кокошките и прасенцата.

Те на свой ред го убеждаваха, че плевнята е най-страхотното място на света. „Толкова е хубаво тук! – кудкудякаха кокошките. – Тихо и спокойно. В горещините е прохладно, а през зимата е много по-топло, отколкото навън.”

„И на нас тук ни е добре – грухтяха прасенцата. – Хранят ни всеки ден и само се търкаляме по сеното или спим. Никакъв прекрасен свят, за който разказват, не ни трябва! За какво са ни тези дървета, трева и слънце, ако смисълът на живота е в това, да поспим добре и да хапнем до насита?”

Птичето се съгласяваше с новите си приятели и продължаваше да живее в гнездото. То стана вече доста голямо, но родителите му редовно го хранеха, като се надяваха, че ще размисли и ще полети. „Синко, какво става с теб? Брат ти вече е съвсем самостоятелен!

Сам си намира храна и се готви за дългия полет – разказваха родителите му. – Ти си толкова голям, почти не се побираш в гнездото. Нима не ти е тясно тук?” „Не, не ми е тясно” – отговаряше упоритият син.

След известно време в плевнята долетя брат му. „Защо не летиш?” – го попита той. „Не искам” – отговори птичето. „Грешиш! В онзи ден и аз не вярвах особено на родителите ни. И на мен ми харесваше да живея тук.

Но след като излетях от плевнята и почувствах свободата при полета, и видях прекрасния свят, който ни заобикаля, никога няма да се върна в това тъмно и миризливо място!” – възторжено каза брат му.

Думите на брата развълнуваха птичето. За момент то дори поиска да усети радостта от полета, но след няколко минути това желание изчезна. „Все пак тук е по-сигурно и винаги имаш покрив над главата” – си мислеше то.

Веднъж на жиците над плевнята се събраха няколко двойки лястовици. Те си говореха помежду си. „Нашите птичета отдавна вече летят. Смятаме, че са напълно готови за прелета на юг” – казаха едните родители.

„И нашите са юнаци! Тримата излетяха и вече забравиха за гнездото си” – добавиха другите. „А вашите?“ – попитаха те лястовичките, чието гнездо беше в плевнята. „При нас не всичко е добре – отговориха те. – Единият излетя и не се безпокоим за него, а вторият не иска да лети.

Но есента наближава.” „Да, лоша работа. Ще се наложи да го оставите. Иначе, ако го храните, няма как да съберете сили за прелета” – разсъждаваха съседите. „Не, не можем да го захвърлим... Ще останем с него докрай...

Има още време” – утешаваха се родителите на упоритото птиче. Те се тревожеха много за него. Знаеха, че неизбежно ще дойдат студовете и ще им се наложи да го оставят, ако не полети. На следващия ден решиха за последен път да поговорят сериозно със своя упорит син.

Родителите долетяха до плевнята. „Скоро ще дойдат студовете и ще трябва да отлетим” – тъжно каза майката. „Ние ще отлетим, защото ще се застуди и няма да има какво да ядем – сериозно продължи баща му. – Ти ще останеш сам и ще умреш от глад.”

„Но още има възможност да останеш жив! Ако веднага напуснеш гнездото, ще можеш да се научиш да летиш и да събереш сили за далечния прелет.” Сериозният тон, с който родителите говореха, накара птичето да се замисли.

Но то все пак се опита да възрази: „Прасенцата и кокошките казват, че тук може да се живее дори през зимата!” „Синко! Сътворен си за полет, а не за живот в плевнята! Ти се появи на света и порасна, но времето на твоя престой тук отдавна е изтекло, трябва да летиш!

Недей да слушаш онези, които никога няма да разберат колко е прекрасно да летиш, какво щастие е да се издигнеш в небето и да гледаш земята от огромна височина! Ти трябва да се храниш с комари и мушички, а не със зърно или някакви чорби.

И храната трябва да си намираш сам, а не да чакаш да ти я носят!” Убедителните думи на родителите подействаха на птичето и то се замисли. Може би тази плевня съвсем не е за него и трябва да се опита да напусне гнездото?

„Хайде, давай! Сега те е страх, но това е само в първите мигове, а после идва свободният полет! – го ободряваха родителите. – Не се страхувай, ние ще бъдем до теб!” Птичето събра смелост и реши да опита. Пое дълбоко въздух и с цялата си сила се оттласна от края на гнездото.

То започна да маха с крила и действително почувства, че лети! Успя да излезе от вратата на плевнята – и ето го навън! Заслепи го толкова ярка светлина, че за миг дори го заболя, но след малко свикна с нея.

Птичето кацна на оградата и видя, че наоколо растат дърветата, за които много му бяха разказвали, и те наистина бяха огромни и красиви. На земята имаше трева и цветя, а въздухът беше изпълнен с прекрасни аромати, каквито може да има само през лятото.

Високо горе се простираше безкрайното небе. Родителите седнаха до него: „Браво! Хайде да летим заедно! Ще ти покажем как се лети правилно.” Птичето отново се оттласна и полетя, но вече следваше родителите си.

Заедно се понесоха в небето и то за първи път видя от висотата на птичия полет плевнята, в която се бе появило на бял свят. Това беше нищожна кутийка, а наоколо се простираха прекрасни безкрайни простори с гори и полета, реки и езера.

Птичето не издържа и извика възторжено: „Невероятно! Аз летя! Колко прекрасен е светът!” В този ден то летя много, като се учеше от родителите си. И за първи път само си намери храна. Беше щастливо, че успя.

А вечерта, докато седяха с родителите му на клончето на брезата, птичето си призна: „Колко бях глупав, когато не исках да летя! Имам такъв прекрасен дар – да мога да летя, – а толкова дълго не съм го използвал! И не ви вярвах, когато ми разказвахте за този чудесен свят...

Мислех, че в тъмната плевня се живее подобре. Сега зная, че истинският свят, това е небето, и че съм създаден да полетя! Простете ми, татко и мамо, че не ви вярвах!” „С радост ти прощаваме, синко, но най-важното е, че накрая повярва.

Ти намери в себе си сила и смелост за първия скок! – насърчаваха го щастливите родители. – Сега обаче трябва да побързаш! Трябва да се научиш да летиш добре и да укрепнеш за дългия полет.” Птичето тренираше усърдно и се хранеше усилено, като се готвеше за прелета на юг.

Вече нямаше нужда да го карат да лети, защото това стана любимото му занимание. То се наслаждаваше на полета и не можеше да се нарадва на това, че откри за себе си безкрайния прекрасен свят извън стените на плевнята. За нея вече не се сещаше.

А когато захладя и храната намаля, заедно със своите роднини то се отправи на далечен полет към горещите страни, за да може, след като се стопли, да се върне в родните си места, да създаде семейство и да възпитава своите птиченца.

В

два часа след полунощ на борда на кораба „Пинта” се чува пушечен изстрел. Морякът Родриго вижда земя. Командващият експедицията Христофор Колумб ликува от щастие. Той смята, че е стигнал до островите на Индия или Китай, но всъщност открива нов континент – Америка. Колумб слиза на брега и обявява новата земя за владение на Испания, забива там кастилското знаме и скоро се среща с местните жители, които нарича индианци. В дневника си Колумб записва: „Тези хора не изпитваха нужда от нищо. Те се грижеха за своите растения, бяха изкусни рибари, гребци и плувци. Те строяха удобни жилища и ги поддържаха чисти. Имаха свободно време, през което играеха на топка, танцуваха, свиреха и пееха. Живееха в мир и дружба... Можем да ги привлечем към нашата свята вяра. От тях ще се получат добри и опитни слуги.” Когато се връща в Европа, Колумб подготвя втора експедиция, в която се включват повече от 2000 души. Освен моряци там участват монаси, свещени-

ци и чиновници. Така след една година започва покоряването на Новия свят. Рицарите на силни коне, с железни доспехи и огнестрелно оръжие в ръце, каквото местните жители не познават, започват да се наричат конквистадори, т.е. участници в конквиста – завоюването на Америка. В експедицията има немалко искрени християни, дошли с цел да благовестват на местните жители, но има много повече авантюристи грабители, които мечтаят за лесна печалба.

Така конквистът се превръща във варварска война с индианците. И въпреки че монасите организират селскостопански общини, учат туземците на занаят и знания, проповядват им и протестират срещу тяхното пороб-

ване, гласът на Църквата е твърде слаб. През 1517 г. по настояване на епископ Бартоломео де Лас Касас, горещ защитник на индианците, император Карл V предоставя на всички тях лична свобода, но дотогава няколко милиона души вече са убити. И все пак католическата вяра се разпространява широко в Латинска (Централна и Южна) Америка. Църковният живот в Северна Америка се развива най-вече благодарение на т. нар. религиозни бежанци от Европа. През август 1620 г. около сто колонис-

ти, известни като „отци пилигрими” (т.е. странстващи богомолци), отпътуват на кораба „Мейфлауър” (англ. „Майско цвете”) към бреговете на Америка. Пътешествието през океана продължава около два месеца и е много тежко. Накрая колонистите слизат в Плимут. Това са пуритани (последователи на калвинизма в Англия, които настояват за задълбочаване на Реформацията). В Англия ги преследват като еретици, но със своето мъжество и благочестие те оказват огромно влияние върху формирането на американската нация. През целия XVII в. в Америка се преселват не само религиозни бежанци, а и авантюристи – търсачи на приключения – и именно в такава среда започва голямо съживление. В нужда и страдания, беззащитни

пред враждебно настроените индианци и бандите разбойници, хората започват да търсят Бога и Той обръща сърцата на преселниците към Себе Си. Понякога наричат това съживление „лагерно”, защото събранията са направо на полето, където вярващите идват със своите каруци, със запаси от храна и прекарват по няколко дни в такива палаткови лагери. Богослуженията преминават много емоционално, понякога в тях участват до 30 хиляди души. Най-известните проповедници, чрез които са повярвали стотици хиляди хора, са Джонатан Едуардс и Джордж Уайтфийлд. Великите съживления от XVIII-XIX в. позволяват към края на този период в Америка да се формира силна, богата и богобоязлива нация.

Официалният празник на Съединените американски щати – Денят на благодарността (Thanksgiving Day) – е въведен от отците пилигрими и на него се чества благодарността към Бога. Само половината от пристигналите преселници оцеляват след първата, много сурова зима в Америка, но с Божията благодат и с помощта на местните индианци те неочаквано получават изключително богата реколта от незначително количество посято зърно. През есента на 1621 г. отците пилигрими канят вожда на индианците и още 90 души от тях да празнуват заедно първия Ден на благодарността.

Т

ази година имах прекрасната възможност да прекарам една седмица от моето лято на детски лагер. Това не беше обикновена почивка на красиво място, а истинско приключение интересно пътешествие обратно към древния Рим. Когато пътувах към лагера, си мислех как ще отдам цялата си енергия и своите познания на децата, които ще срещна, но не подозирах, че самата аз бих могла да се поуча от тях. Нека започна от началото. Пътуването към планината беше весело и обещаващо. Още от автобуса дечицата имаха възможност да се запознаят и да създадат нови приятелства. Когато пристигнахме, ни посрещнаха красивата гледка, свежият планински въздух и не на последно място удобствата, които самият хотел предлагаше. Всяко дете бе настанено в уютна стая със свое приятелче и един наставник, който им помагаше да си лягат навреме и да се събуждат рано сутрин, за да не изпуснат нищо от интересната програма. Гимнастика, обилна закуска и много нови песни изпълваха нашите сутрини. После всички се разделяхме на групи, където имахме възможност да изучаваме Божието Слово, да запомняме златни стихчета от Библията и да общуваме с децата. По-нататък всяко дете можеше да си избере кой клуб по интереси да посещава – волейбол, рисуване, ръчен труд, млад майстор и много други полезни занимания. Децата бързаха да се запишат, да не би да свършат местата. След обеда имаше свободно време за почивка или още забавления – игри на спортната площадка, разходки из базата на хотела, приключения във въжената градина и дори в басейна. Всички тези неща сплотяваха децата. Новите песни, които научаваха сутрин, се чуваемата на моята рисунка е: „Ако умът ми ха от стаите им през целия ден, а общуването беше стая, как би изглеждала тя?“ в групите ни помагаше да вникнем в темата На рисунката ми дървото е в бяло, защото в него на лагера и да станем част от древния Рим. живее Бог. Листата са в различни цветове, защото Така се учехме да прославяме нашия Творец, описват моите чувства: жълто – радост, зелено да прощаваме и да искаме прошка, да сме – новите ми, растящи идеи, синьо – тъга и розодисциплинирани и търпеливи. Разглеждаво – обич. В стеблото ми има една хралупка. Тя е хме древния Рим и хората по онова време, направена за гости, защото съм гостоприемна, но пресъздавахме истории, участвахме в тях понякога за жалост грешим и там се настанява неи заедно с децата разбирахме все повече за канен гост. Зелената трева е Словото в моите коречудесата на нашия Бог. ни, което винаги пои знанията ми. Моето дърво на Невероятно е как само за седмица може картината е огрято от слънце, от моя небесен Баща. да намериш нови приятели, да се запознаеш То винаги гледа към слънцето – към Бога. Така изс Бога и да преживееш толкова приключеглежда моят ум! ния. Това беше незабравимо пътешествие, което не бих пропуснала и догодина.

Т

Д

а, точно ти! Чуваш този въпрос всекидневно – задаван от родители, приятели, съученици. Но нека те попитам, знаеш ли наистина къде си? Не само на териториалната, а и на онази, другата – картата на живота, – къде се намираш и в каква посока си поел? Ако нямаш конкретен отговор, ще ти кажа къде бяхме това лято ние, младежите, и къде избрахме да застанем... За седмица местожителството ни беше екохотел „Здравец”, сгушен в Родопите на спокойно, красиво и слънчево. Съседи ни бяха елени, коне, катерици, птици – идеална обстановка за игри и занимания, не само физически. Всеки имаше възможност да се включи в някаква дейност – в атрактивния клуб по оцеляване в гората, събрал смели момичета и момчета, готови да се сблъскат лице в лице с природата около тях; в сръчния оригами клуб; в красивото изработване на картички; в артистичния художествен и неуморния волейболен клуб! А в топлите лагерни дни просто нямаше как и без водни игри, отборни състезания и класическия футбол. Съчетавахме полезното с приятното, имахме време за игри, но и за размишления над важни теми. Разбира се, и време за общуване!

Ние, младежите, наистина обичаме да общуваме. На ден изговаряме хиляди думи, но всъщност можем ли да общуваме правилно? Знаем ли как? Именно тази тема беше в основата на младежкия лагер и всеки ден разглеждахме, а след това и обсъждахме определен тип общуване: с двама или трима души, в група, в семейството, в църквата, с Бога. Изследвахме в малки групи значението на святото общуване и начините за осъществяването му според Библията, какво трябва да бъде отношението към родителите ни, към приятелите, към хората от другия пол и най-вече – колко е важно общуването ни с Бога. В ХХI век сме заобиколени от всякаква информация, поднесена в различни форми, имаме толкова средства за комуникация, но... полезно и пълноценно ли общуваш, или животът ти е пълен с празни приказки? Върху Божието Слово ли се облягаш, или върху празнотата? Можеш ли да кажеш къде си? Върху Канара ли си стъпил, или върху пясък? Мнозина младежи си отговориха на този най-важен въпрос. А ти къде си? Къде се намираш... или се губиш?

само 90-130 г. Още от първия ден могат да виждат и да се придвижват сами. Някои от нас живеят до 12 години, но по-голямата част стигат до не повече от пет години. Като средство за връзка помежду ни служи „барабаненето”, което възпроизвеждаме с лапите си, както слоновете тропат по земята с крака. Смятат ме за териториално животно – аз „нямам право” да навлизам в чужда територия. Дори бягам от нападателите си само в пределите на своята „жилищна площ”. За това ми помагат моите мускулести задни крака, които са значително по-дълги от предните. Така мога да развивам голяма скорост (на прав участък до 60 км/час) и да се движа на подскоци от по 3-4 м. Опитай да ме стигнеш! При мен са развити много добре обонянието, слухът и зрението. Някои от нас могат да усетят човешко присъствие на разстояние от 180-200 м. Ушите ми са по-дълги от главата. Улавям звуците с едната си ушна раковина, независимо от другата, което облекчава слуховата ми ориентация. Освен това и плувам добре. Храним се с различни треви. Но някои от нас не възразяват да хапнат и месо, като търсят и ядат полски мишки и дори устройват набези срещу хванати в капан лисици. Смятат ни за вредители заради нашето пристрастие към селскостопанските култури и младите плодни дръвчета. Наред с вълка, лисицата и мечката аз съм едно от най-популярните животни в народните приказки. Сигурен съм, че и ти вече си се сетил, - аз съм (Lepus)! заек

Здравей, приятелю! Надявам се, че обичаш да изследваш околния свят. А той е удивителен, както и Този, Който го е създал. Бог ме е сътворил като интересно създание, можеш да се убедиш в това. Но за да не се сетиш веднага кой съм аз, ще се опитам да „скрия следите си“. Всъщност винаги постъпвам така, когато след мен тръгнат ловци. Ние живеем по целия свят, но за съжаление навсякъде ни преследват ловци. Те смятат, че имам вродено кривогледство, затова така криволича. Всъщност причината е асиметрията в развитието на десните и левите ми лапи, която ми помага да се изплъзвам от ловците, като ги заблуждавам. Някои ще си помислят, че съм страхливец, щом бягам от всички, но аз мога и да се защитавам. С острите си нокти разкъсвам корема и гърдите на хищниците, които ме нападат. Известни са дори случаи, когато тези хищници умират! Най-големите ми врагове са вълкът, рисът и лисицата, а от пернатите – ястребът, беркутът (вид орел) и бухалът. Най-голяма опасност за нас обаче представлява човекът. Можем бързо да се размножаваме, като в хладен или умерен климат раждаме 2-3 пъти в годината по 7-8 малки, а в топлите места – дори по-често и до 5 малки. При раждането те са покрити с гъст мъх и тежат

Кое е най-ценното нещо в света: дали са кюлчета сребро или злато, дали са рубини с висока цена, или е да имаш наследство богато, дали е печалба от тото в милиони, или е победа на силни мъже, дали е властта абсолютна на трона? Това ли е всичко най-ценно? О, не! Металите ценни ги търсят крадци, рубините – те неусетно бледнеят, наследството земно се бързо топи, дори милиони се лесно пилеят. А знаем, че смелите, силни мъже понякога също изпадат в беда. И трона си губят немалко царе. Това не са истински ценни неща. Кое е действително скъпо тогава? Дълбоката, искрена вяра в сърцата, стремежът да ходим в пътеки на правда и дарът, приет от Твореца в душата. Тези неща не изчезват, остават дори и след бурните дни на промени. Единствено вярата в Бога ни дава нещата, които са истински ценни.