Patechka 2 2016 Защо да прощаваме?

могна, ако легна на няколко метра от него. Мислех трескаво какво да направя и на първия завой, когато кабинката се приближи максимално до земята, скочих. Втурнах се натам, където беше паднал Тони. Тичах сред дълбокия сняг. Не знаех дали ще го заваря жив. Не знаех какво ще направя. Само тичах. Мислех, че вървя от часове, а вероятно са били десетина минути. Като че ли времето спря и си спомних за онзи асансьор в детството ми. В съзнанието ми се върна ясно моята детска молитва. Коленичих пред Бога и Го помолих да ми прости лъжата, гордостта, лицемерието. Плачех, виках и тичах към детето си. Молех Бога да го пощади, защото разбирах, че съм безсилен, както майка ми в асансьора. И само Божията милост носи живот.

реди около месец Стефан, колегата на бащата на Марио, гостува в техния дом със семейството си. Тогава той разказа как, когато бил на 7-8 години, заседнал с майка си в един асансьор. Понеже нямало никого в сградата, били застрашени да останат там от петък до понеделник. Малкият Стефан се помолил на Бога, Той отговорил и асансьорът стигнал до партера. Но момчето не споделило с никого кой е истинският им Спасител. Всички го хвалели, че не се е уплашило и едва когато то натиснало копчето, асансьорът тръгнал. Гордостта обхванала сърцето му и постепенно го завладяла напълно. Преди да си тръгнат онази вечер, Стефан каза, че историята му има продължение. Марио беше развълнуван и се зарадва, когато разбра, че семейството отново ще им гостува.

– Ами то няма много за разказване – започна Стефан, когато погле-

дите се насочиха към него. – Животът на горделивеца е ясен и скучен. Той е толкова зает със себе си, че не вижда нищо наоколо. При мен всичко вървеше по мед и масло. Завърших университета, ожених се, взеха ме на най-престижната работа. Но нямахме деца. А толкова искахме... След десет години Бог ни подари Тони. Гордеех се, че съм баща на син, но той беше много крехък. Като горделивец реших, че ще се справя с този проблем. Започнах от бебе да го тренирам. Моят наследник не трябваше по нищо да отстъпва на своя баща – Стефан вдигна ръка и показа мускулите си. Един ден тръгнахме за Витоша, само двамата. Бях решен да направя от Тони най-добрия скиор. В кабинката на лифта аз бях седнал, а Тони стоеше изправен. По едно време се наведе да си оправи обувката и в следващия миг вратата на кабинката се отвори и детето полетя надолу. Видях го да лежи проснат на снега. Първата ми мисъл беше да скоча и аз, но нещо ме спря – нямаше как да му по-

Стигнах до Тони и... нищо му нямаше. Лежеше в снега уплашен, беше се натъртил и го болеше, но явно нямаше счупено. Прегърнах го и знаех, че го взимам от ръката на Бога, защото при падане от такава височина трябваше да е силно контузен, ако не и умрял.

– Ама... – Марио се запъваше от вълнение – това го даваха по телевизията! Значи ти си детето, дето оцеля в планината?!

– обърна се той към Тони.

– После ме питаха ще съдя ли фирмата, която произвежда кабинките на лифта, задето вратата се отвори и детето падна – довърши разказа си Стефан. – Пък аз им казвам – кого да съдя? На всички прощавам, щом Бог на мен толкова ми прости!

„Мойто наследство ти дай ми сега!“ - – рекъл веднъж тъй на своя баща синът и през дълги, широки поля тръгнал във друга, незнайна земя. Пристигнал във някаква чудна страна и харчил ли харчил, с приятели пил. Останал без дом и дори без храна. Той нямал във себе си вече пари. Тъй седнал да пази там стадо свине. Погледнал към калните свои нозе. Изплашил се: „Боже, къде съм, къде?“ Завикал към синьото ясно небе. „Да ида ли пак аз при своя баща? Да искам му прошка за мойта вина. Да стана един негов верен слуга. О, как ще се радвам у нас, у дома!“ Той тръгнал отчаян, прегърбен, разбит, през нощния хлад и във прах през деня. През сълзи обаче видял силует: „Да ида при него, ах, как се свеня! Това е баща ми, със сигурност той! Но как да застана пред него, не знам. Пътувах тъй дълго през студ и през зной но как ме е срам, ах, как ме е срам!“ А старецът тръгнал насреща му сам. Не казал ни дума за грях, за вина. Затичал се бързо, по-бързо натам, прегърнал през сълзи, целунал сина.

хората Докато те обичат, т. прощава

о, ошфукте ьо Ларнс д са л а пи о с ки н а фре Фр

„Ти, синко, бе мъртъв, но пак оживя! Ти върна се в своята родна страна! Ела да празнуваме таз новина! Ела, ще направим за теб веселба!“ И Бог днес те чака пак, също така. Дори да си грешник, изгубен в света, иди ти при Него, признай си греха. Спасена ще бъде тъй твойта душа!

– Павелчо, сине, ставай – чу Павел ласкавия глас на майка си. – Време е за училище. Седем часът е.

– Мамо, може ли само днес да остана вкъщи?

– Как така, сине, не може да пропускаш материала! Потърпи още малко, скоро идва ваканцията. Но Павел продължаваше да лежи в леглото и по всичко личеше, че днес изобщо не му се ходи на училище.

– Сине – той чу отново любещия глас на майка си, – не се бой, Иисус е с теб. Той ще ти помогне да преодолееш всички неприятности. Нали си спомняш какво ти каза баща ти? Трябва да им простиш, защото не познават Иисус. Павел с неохота спусна краката си от леглото и започна да се облича… Когато вече тръгваше и застана до вратата, майка му дойде при него, прегърна го и се помоли на Иисус Христос да пази сина й. А Павел се помоли на Иисус да го научи да прощава. Колко хубаво беше навън! Пролетното слънце му се усмихваше, ято птици прелитаха от клонче на клонче и славеха Господ. Само в сърцето на Павел беше тревожно и тъжно, защото си спомни как вчера след часовете всички му се присмиваха, а Веско така го удари, че той падна на чина и си разцепи устната. Павел имаше един приятел – Сергей. Но когато започнаха да се подиграват и на него за това, че дружи с християнин, той се отдръпна. „Какво съм им направил? – си помисли Павел. – Вярвам в Иисус, обичам да ходя на църква, там ми е добре, всички ме приемат.“ Цяла вечер момчето чака баща си да се прибере от работа. После дълго разговаряха тримата. Майка му плака, а баща му разказа за преживените трудни години. Накрая прочете за Иисус от Евангелията. Припомниха си как хората са искали да Го убият с камъни, как не са Му вярвали, присмивали са Му

се, а Иисус пак ги е обичал, изцелявал ги е, помагал им е, прощавал им е. Прочетоха как са Го били и оплювали, а Той всичко е понасял, за да ги спаси. След този разказ Павел почувства Иисус много по-близък. Баща му повтори и думите на Христос: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят… Обичайте враговете си… и молете се за онези, които ви обиждат“ (Йоан 15:20; Мат. 5:44). После се помоли Иисус да научи Павел да прощава. Печалните мисли на момчето бяха прекъснати от нечий вик: – Павел, здравей! Беше Сергей.

– Успя ли да решиш задачите по математика? – попита той.

– Да.

– Ще ми дадеш ли да препиша? В главата на Павел се мярна мисълта: „Няма да ти дам. Ти не искаш да дружиш с мен и вчера ми се смееше заедно с другите.“ Но си спомни за Иисус – нали Господ е прощавал… Павел извади тетрадката от раницата си и като я отвори, каза: – По-добре да ти ги обясня. Няма смисъл да преписваш. И показа на Сергей как да решава задачите. После Сергей се оправда: – Не се обиждай, че спрях да идвам при теб... Ти си добро момче, не лъжеш, не се биеш. Разбираш ли, всички смятат, че

и аз ходя във вашата църква… Кажи ми защо не отвърна на Веско – ти си по-силен от него? За да отговори на приятеля си, Павел започна да му разказва за Иисус: Той на никого не е отмъстил и ни учи да прощаваме на другите.

– Слушай, Павел, дай ми да прочета нещо за Иисус – изведнъж помоли Сергей. Сърцето на Павел ликуваше. Той разбра колко е хубаво да прощава. А след няколко години приятелят му Сергей повярва в Бога и започнаха да ходят заедно в неделното училище. лямата Най-го е победа а т . прошка

илер, тел ридрих Ш Йохан Ф немски поет и писа

ълги години израилският народ, който познавал Бога и Неговото Слово, очаквал обещания Спасител Христос. А когато Той дошъл, далеч не всички Го познали. Въпреки че Иисус Христос, както никой друг, правел слепите зрящи, болните – здрави, дори възкресявал мъртвите. След като служил три години на Своя народ (Иисус тогава бил на 33 години), когато отишъл с учениците Си в Йерусалим на празника Пасха, Го арестували. И ето, Иисус стоял пред Синедриона, върховния съд на Израил, и Го обвинявали в най-различни престъпления. Но Той мълчал. Когато Го попитали: – Кажи истината – ти ли си Месия, Христос? Той отговорил: – Ако ви кажа, няма да повярвате! Но отсега Човешкият Син ще седне отдясно на Божията сила! Те завикали: – Тогава ти ли си Божият Син? Иисус отвърнал: – Вие казвате, че съм Аз. И израилските първенци решили: – Защо са ни още свидетели? Ние сами чухме как той богохулства, като нарича себе си Божи Син! Накрая осъдили Иисус Христос на смърт. Но тъй като свещениците и книжниците нямали власт да изпълняват смъртни присъди, те завели Иисус при римския наместник Пилат. По това време той бил в Йерусалим. Пилат Го разпитал, но не намерил у Него никаква вина. А когато разбрал, че е от Галилея – част от Юдея, където управлявал цар Ирод, – решил да Го изпрати при него. Нека той да решава какво да прави със Затворника. Тъй като наближавала Пасха, Ирод също бил в Йерусалим по това време. Царят се зарадвал много, когато войниците му довели Иисус. Той отдавна мечтаел да чуе как говори Иисус от Назарет. Но най-вече искал да види с очите си някакво чудо. Ирод знаел, че Той извършва много чудеса. Книжниците и свещениците също отишли при царя. Те обвинявали лъжливо Иисус и не казвали истината за Него. Ирод започнал да Го разпитва. Но Иисус не отговарял на въпросите му.

Д

Тогава Ирод и войниците му взели да се подиграват с Него. За да Му се присмеят, Го облекли с царско наметало и така Го върнали при Пилат. Пилат отново трябвало да вземе решение. Тогава той обявил: – Не намерих никаква вина у Иисус от Назарет. И така, заповядвам да бъде бичуван и после да бъде пуснат на свобода! Но тълпата, подтиквана от свещениците и книжниците, закрещяла: – Разпни Го! Разпни Го! И пусни Варава! Варава бил бунтовник и убиец. Пилат няколко пъти се опитал да разубеди тълпата, но хората викали все по-силно и изисквали смъртта на Иисус. Тогава Пилат отстъпил – пуснал Варава и заповядал Иисус да бъде разпънат на кръст. Заедно с двама разбойници отвели Христос извън града, където обикновено убивали престъпниците. Съпровождала ги огромна тълпа. Едни се присмивали, други се възмущавали, но мнозина плачели горчиво, особено жените от Йерусалим, които знаели кой е Иисус. А Той им казал: – Не плачете за Мене, а плачете за себе си, дъщери йерусалимски! Плачете за вашите деца! Скоро ще дойдат върху този град и върху този народ такива страдания, каквито не можете да си представите. Хората ще викат към планините да ги затрупат и към хълмовете – да ги погребат. Войниците отвели Иисус и двамата разбойници на хълма, който народът наричал Голгота, и ги разпънали там. Иисус – по средата, а разбойниците – от двете Му страни. Свещениците и книжниците Му се присмивали: – Е, какво, Месия? Ако наистина си Спасител, спаси себе си! И Му се подигравали. Иисус много страдал, но когато гледал тълпата край кръста: войниците, които си разделяли дрехите Му, хората, които Му се присмивали, жените, които плачели за Него, и приятелите Му, започнал да се моли на Бога: – Отче! Прости им! Те не знаят какво правят! Един от разбойниците, разпънат заедно с Него, също Го обиждал. А другият му казал: – Престани! Ние си получаваме заслуженото, а Той е невинен! После, като се обърнал към Иисус, Го помолил: – Когато влезеш в Своето Царство, спомни си за мене, грешника! Иисус му отговорил: – Казвам ти, още днес ще бъдеш с Мене в рая! По обед цялата страна се потопила в тъмнина. Това продължило около три часа. А в този момент в храма завесата, която отделяла Светая светих от останалите помещения, се раздрала отгоре додолу. Тогава Иисус възкликнал силно: – Отче, в Твоите ръце предавам духа Си! И умрял. Стотникът, който отговарял за разпъването, прославил Бога и казал: – Наистина, този Човек е бил Праведник. Сред приятелите на Иисус присъствали и жените, които Го следвали от Галилея. Те стоели недалеч от кръста и наблюдавали всичко, което става. Така Божият Син Иисус Христос умрял за греховете на всички хора. А за това, как победил смъртта, как възкръснал от мъртвите, ти знаеш. Точно по тази причина празнуваме Великден – припомняме си, че е умрял и възкръснал заради нас.

акво трябва да правим, ако някой ни причини зло? Да прощаваме. Много важно е да прощаваме. И за Бога това е много важно. Откъде знам ли? Така е написано в Библията. Самият Иисус Христос говори за това на Своите ученици и ги учи да се молят с такава молитва.

Чувал ли си тази молитва? Знаеш ли я наизуст? Иисус казва: „Защото, ако простите на човеците прегрешенията им, и на вас ще прости небесният ви Отец; а ако не простите на човеците прегрешенията им, и вашият Отец няма да прости прегрешенията ви“ (Мат. 6:14-15). И така, ние трябва да прощаваме, защото Господ ни учи на това. Веднъж при Иисус идва Неговият ученик Петър и Го пита: „Господи, колко пъти да проща-

вам на брат си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?“ Иисус му отговаря: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Ето още една причина да прощаваме: Бог ни е простил всичко лошо, което сме извършили. А то е толкова много! И след като е така, ние също трябва да прощаваме на всички, които са ни сторили зло.

Иисус се отнася към този въпрос много строго. Той дори разказва притча за това, веднага след разговора Си с Петър на тази тема (прочети я в Евангелието от Матей, 18 глава). Помниш ли как Иисус се моли на Бога, когато Го разпъват на кръста? „Отче, прости им!“ (Лука 23:34). Нали искаме да приличаме на Иисус Христос и да постъпваме като Него? Затова трябва да се научим да прощаваме на онези, които ни обиждат, както е постъпил например пър-

вомъченикът Стефан, когато заради проповедта му за Христос го убиват с камъни. Той се моли така: „Господи Иисусе, приеми духа ми!... Господи, не им зачитай този грях!“ Това са последните му думи. Стефан знае, че найважното е самият Той да получи прошка от Бога и да прощава на другите. Никой не го е молил за прошка, но той знае, че така е постъпил Иисус. Тези думи са записани в Библията. Можеш да ги прочетеш в книгата Деяния на апостолите (7:55-60). Ако вечер, преди да си легнеш, се молиш за прошка от Господ, моли Го не само да ти прости всичко, което си мислил, говорил или вършил неправилно в този ден, а и Му кажи, че искрено, от сърце прощаваш на всички, които са те обидили. Ако си спомниш конкретно за някого, който ти е сторил зло, кажи за това на Господ и пред Него прости на този човек. Ще видиш, че като постъпваш така, ще ти бъде много по-лесно да обичаш хората и да опазваш приятелствата си. А в сърцето ти ще има мир и радост.

Христос възкръсна! За теб и за мен. На гробен камък отвален седяха ангели с вестта, че с вяра в Бог си ти спасен. Христос възкръсна! О, свята радост проблясна в моето сърце. Той всички нам дари спасенье. Прости ни всички грехове. Христос възкръсна! Възкръсна славно. Какъв велик, безценен дар! Ще пея аз и ще прославям вовек небесния ни Цар!

Великден – празник най-добър от всички празници добри! Във този ден моят Спасител Иисус, добрият Покровител и силен Воин, Небожител, със Бога всички примири! Нека ярко свети слънце – Христос възкръсна от смъртта! Със Него – най-щастливо детство, със Него – тъй добро наследство. Животът със Иисус е средство да стигнем вечни небеса!

Когато Иисус бил на земята, хората Му задавали въпроси за нещата, които ги вълнували. Определи кой от изброените тук въпроси е зададен от всеки от посочените в дясната колонка хора.

1 „Какво да правим, за да извършваме делата Божии?“ (Йоан 6:28). Учениците „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгрешава 2 против мене? До седем пъти ли?“ (Мат. 18:21). Богатият юноша „Учителю благи, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?“ (Мат. 19:16). ър 3 Пет ни кога ще бъде това и какъв ще е белегът за Твоето приПила 4 „Кажи шествие и за свършека на света?“ (Мат. 24:3). т Нар одъ т 5 „Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк 14:61). т 6 „Какво е истина?“ (Йоан 18:38). Първосвещеникъ

Ако съединиш точките, ще разбереш кое животно е нарисувано тук.

В

еднага след като би звънецът в края на часовете, децата се изсипаха навън. Всички искаха да разберат какво тракаше и скърцаше по време на занятията. Оказа се, че в училищния двор бяха влезли големи камиони, които докараха тухли, пясък и греди. Отдавна беше взето решение да се дострои и да се разшири старото, издигнато още преди войната училище. Ето че започна интересната работа – строежът. Когато камионите си тръгнаха, учениците трябваше да подредят тухлите в двора. Работата не беше лесна. Тухлите стържеха болезнено пръстите, но момчетата, по примера на възрастните, направиха верига и си предаваха тухлите един на друг – така всичко вървеше по-бързо. Учителят изпрати момичетата да събират начупените тухли и

да ги струпват на отделна купчина. Те се хванаха за работа с усърдие, но скоро се измориха: боляха ги гърбът и ръцете. Започнаха да се движат бавно, лениво вдигаха и пренасяха начупените тухли. Сред учениците от четвърти клас имаше едно вярващо момиче – Вяра. Родителите й я бяха научили, че е лошо да мързелуваш. Ако правиш нещо, труди се усърдно! Като гледаше съученичките си, на Вяра също й се искаше да работи бавно, но си спомни съвета на майка си и отново се хвана енергично да пренася тухлите.

– Монахинята, както винаги, трябва да е по-добра от всички! – ехидно се присмиваха момичетата.

– Разбира се, че така трябва, иначе Бог ще я накаже! – извика Светла, като подканваше всички да се смеят.

На Вяра й стана неприятно. Някаква горчива буца заседна на гърлото й. Тя застина за миг. „Нека се смеят – утеши сама себе си. – На Иисус също са се смели…“ И продължи да работи толкова бързо, както преди. Не за първи път чуваше прозвището „монахиня“. Всички бяха свикнали с него. Тя също. Беше се смирила. Обикновено, след като се посмееха, учениците преставаха да говорят язвително. Дали защото думите им се свършваха, или просто съжаляваха Вяра. Но днес беше невъзможно момичетата да бъдат спрени. Те измисляха всякакви небивалици за Бога, за вярващите и неизменно споменаваха Вяра като най-ревностна сред набожните. „Иисусе! Помогни ми да не заплача! – само за това се молеше Вяра. – Заради Теб се подиграват на мен!“

Този път обаче не се мина само с шеги и смях. Светла, най-дръзкото момиче, извика: – Тя не разбира от думи! Всичко й е безразлично! Вяра, ти позориш нашия клас! – и с цялата си сила хвърли голямо парче тухла към Вяра. Всички се изумиха.

– Светла, какво правиш?! – се чу нечий изплашен глас. Но вече беше късно. Тухлата падна глухо на земята, след като удари силно Вяра по палеца. От болката й притъмня, сълзите й бликнаха. Едва сега учителят, господин Петров, обърна внимание на шума.

та.

– Какво стана? – приближи се той към момичета-

Лицето на Вяра беше бледо, от палеца й течеше кръв. Светла стоеше настрана, също бледа, но не от болка, а от страх.

– Добре че не я улучи в главата, можеше да я убие! – пророни едно от децата.

Повикаха „Бърза помощ“, която откара Вяра в болницата. Там спряха кръвта и гипсираха счупения й пръст. А в училищния двор работата беше спряла. Всички ученици разбраха какво направи Светла Иванова. Никой не одобряваше постъпката й. В детските сърца неочаквано се пробуди състрадание, искрена човешка жал към Вяра.

– Нека да си вярва в Бога. Трябва ли да я бием заради това? – се опита някой да засрами Светла.

– Нищо, Бог ще я изцели! – дали сериозно, дали на шега извика друг. Вечерта Вяра вече си беше вкъщи, но така и не можеше да заспи. Болеше я не само пръстът, а и цялата ръка. Павел, по-малкото й братче, като гледаше как се измъчва, я посъветва:

кнай-пре Човек е , когато расен или прошка а. моли за ав щ о сам пр тел

, немски писа

Жан Пол

– Утре иди и разкажи всичко на родителите на Светла. Ще го отнесе здраво! Познавам баща й – много е строг.

– Не си прав, Павка – чу се от другата стая гласът на Надя, по-голямата им сестра. – Христос ни учи да прощаваме на враговете си! Павел се засрами, но все пак му беше жал за сестра му: – Да, знам. Но виж, Вяра едва търпи, толкова я боли ръката. И така се е подула, цялата е червена… Вяра, силно трогната от съчувствието на брат си, заплака.

– Помниш ли какво казва Иисус: ако някой те удари по дясната буза, обърни му и другата? – настояваше Надя.

– Да, деца – намеси се в разговора баща им, – по-добре е да простиш и да нямаш зло в сърцето си. Господ казва, че сам ще въздаде на враговете ни, според Своята справедливост. А на нас е заповядал да не отмъщаваме за себе си.

В душата на Вяра се водеше борба. Толкова й беше трудно да прости на Светла! Нечий глас в сърцето й настойчиво я убеждаваше: „Отмъсти! Тя нямаше право да постъпва така с теб!“ Какви ли не мисли идваха в главата й! И все пак победата дойде. „По-добре е да простя. Така ни учи Иисус!“ – реши накрая Вяра и на душата й стана спокойно и леко. На следващия ден отиде на училище с подута и зачервена ръка. Но сините й очи, както винаги, светеха с добрина и радост. Тя не можеше да пише, затова само седеше и слушаше. Съучениците й се стараеха да не гледат към нея. Беше ги срам. А Светла изобщо не дойде на училище. Нейно-

то отсъствие предизвика коментарите на децата.

– Тя ще си изпати! – със злорадство си говореха момчетата. – Така й се пада! След часовете учителят обяви, че по повод вчерашното произшествие ще има събрание на класа. Когато изясниха как се случи всичко, възникна въпросът с какво да накажат Светла.

– Напишете й строга забележка за лошо поведение!

– Да се извикат родителите й!

– Да измие пода в училището! Имаше още много предложения. Децата изреждаха всичко, което им идваше наум. Всеки се стараеше да измисли най-тежкото наказание. Само Вяра наблюдаваше мълчаливо.

Когато изслуша учениците, господин Петров каза: – Нека да чуем Вяра. Мисля, че нейната дума ще бъде решаваща, защото тя пострада. Стеснителна по природа, Вяра се изчерви и бавно стана от чина. Гипсираната й ръка висеше на превръзка. Тя каза: – Прощавам на Светла.

– Ама че работа! Пръстът й е счупен, цялата й ръка се е подула, а тя вика – прощавам!

– Колко си глупава, трябва да отмъстиш!

– Важно е да й го върнеш! – от всички страни се чуха възмутени гласове. Вяра седна, а класът шумеше като

разтревожен кошер. Съучениците й не разбираха как може да бъде простено такова зло! Учителят също беше доста смутен от неочаквания отговор на Вяра.

– Прощаваш ли й? Е, какво пък… Тогава няма да наказваме Светла – бавно каза той. С това събранието свърши. Учениците бързо се разпръснаха. Вяра също тръгна да се прибира. Беше й леко на сърцето. Струваше й се, че и ръката вече

не я боли толкова. „Колко е хубаво и приятно да не носиш в сърцето си зло и мъст, колко е добре да прощаваш!“ – си мислеше тя. Светла дойде на училище след два дни. Високомерието й беше изчезнало. Тя поглеждаше виновно съучениците си и стоеше настрана. Всички мълчаха

и внимателно следяха Вяра – дали няма по някакъв начин да си отмъсти, или наистина е простила? През междучасието Вяра не излезе от стаята, остана да седи на чина си. Беше й неловко да привлича вниманието на любопитните си съученици. А Светла, като изплашен заек, очакваше някакъв съд. Децата сякаш не я забелязваха, а от това й стана още по-тежко.

Когато би звънецът, на Светла й олекна. Но след като напразно претърси раницата си, тя наведе глава и замря: как можа да си забрави вкъщи несесера?

– Светла, защо не пишеш? – строго попита учителят.

– Забравих си писалката – много тихо отговори момичето.

– Вземи моята! – дружелюбно предложи Вяра. Класът застина. Всички се обърнаха към Вяра. Ама че работа! Не стига, че самата тя не може да пише заради Светла, а как само разговаря с нея! Светла се изчерви силно, но взе писалката. С трепереща ръка започна да записва упражнението, а мислите като рояк кръжаха в главата й: „Вяра ми даде писалката си! В гласа й нямаше дори упрек… Нима ми е простила?“ Трогната от постъпката на Вяра, Светла не можеше да повярва, че това се случи. Всичките й съученици също бяха развълнувани. Като че ли постъпката на Светла не беше възприета толкова бурно, колкото прошката на Вяра. Десетки очи изразяваха недоумение. И самият учител за миг замълча от изненада. През междучасието, когато господин Петров излезе от класа, децата зашумяха. Кой каквото мо-

жеше, говореше по адрес на Светла. Накрая Виктор, отговорникът на класа, предложи: – Светла, поне да се беше извинила на Вяра!

– Благодари, че е вярваща, иначе щеше да си го отнесеш! – отбеляза някой от ъгъла. И тук Вяра придоби смелост. Приближи се към Светла, прегърна я и каза: – Не се притеснявай, Светла, раната на ръката ми ще заздравее! Иисус е простил на мен много повече, сега аз прощавам на теб!

Ако някой те обижда и те силно огорчи, ако тъй те ненавижда, че ти болка причини, ти не можеш да си весел. И забил в земята нос, спри, запитай се, приятел, как постъпил би Христос? Враговете Си обикна и прости им всеки грях. Даже, от любов подтикнат, Той умря заради тях. Точно тъй и ти на злото отговаряй със добро и с това прекрасно мото ще живееш във любов.

Иисус Христос ни учи да любим своя брат и всички свои ближни, и даже злия враг.

Бъди ти като него – добър, мил и смирен – и ще се радваш много, ще си благословен.

На всеки беден хляба с ръка да подадем. И дрехи който няма, пак тъй да облечем.

Учителя небесен следвай всеки ден. И в този път нелесен ще бъдеш ти спасен!

Добрият самарянин сърдечно се смили. На бития юдеин той раните изми.

вършен Най-съ а е нарек човек щ мее да ойто у те. този, к а други н а в а щ про лади, Плиний Ми писател мск

древнори

Децата наблюдаваха внимателно как Дауди, помощникът на лекаря в джунглата, разрязваше динята.

– Близнаците ги няма – каза Мгого. – Да ги потърсим ли?

– Да, ако обичате – кимна Дауди. Скоро Мгого се върна с Кали и Тали. И двамата изглеждаха унили. Те видяха динята, после се спогледаха и едва тогава забелязаха, че Дауди ги наблюдава. Стана им ясно: той знае, че са откраднали и изяли една от неговите дини.

– Прости ми, Дауди – тихо произнесе Кали.

– И на мен – промърмори Тали. Дауди се усмихна: – Прощавам ви, разбира се. Елате, хапнете и чуйте разказа за прохладното езеро.

Разноцветни пеперуди прелитаха весело от място на място – ту ги огряваха слънчевите лъчи, ту оставаха в прохладната сянка. Носорогът Фару се влачеше едва-едва по пътеката и, както винаги, недоволно пръхтеше.

Кракът все още го болеше, след като беше влязъл в горещия извор. Малкото мозък, който имаше в твърдата си глава, също кънтеше от болка, когато си помислеше за слона.

Носорогът спря. Неговите малки очички забелязаха в спокойната, прозрачна вода отраженията на жирафа Твига, мангуста Джо-Джо и антилопата Дик-Дик.

Очите на Фару почервеняха при вида на цветята, които растяха край тревистия бряг на езерото. „Прохладно казваш?“ Кракът го болеше много.

Фару се обърна към него: „Ти какво, опитваш се да ме обвиниш ли?“ „А може би смяташ, че слонът е виновен?“ – забеляза Буху. Носорогът се намръщи.

Последва презрително ръмжене: „Големият, силният, мъдрият слон! Той е онзи, който заповядва: „Слушай ме и прави каквото ти казвам!“ Фу!“

От дълбоката сянка надникна хипопотамът Буху: „Гледай накъде вървиш. Пред теб е любимото прохладно езеро на слона – най-доброто място за водопой. Там е много красиво.“

„Да – кимна Буху, – това езеро изобщо не прилича на онова място, където си се мотал наскоро.“ „Нима не видя белия облак от пара?“ – попита Джо-Джо.

С необичайна твърдост в гласа Буху предупреди: „Внимавай, Фару! Някой ден ще имаш нужда от помощта му. Но ти ще бъдеш недостоен за нея, както не я заслужаваш и сега.“

Хипопотамът замълча, за да си поеме дъх, а Джо-Джо прошепна: „Никога преди не е произнасял толкова думи на един дъх.“

Накрая главата му отново се показа над водата, Фару изрева злобно и се насочи към брега. Когато излезе от водата, се огледа: „Чисто, прохладно езеро?

Озлобеният носорог изтръгна с рога си голям стрък трева от брега на езерото. Буху продължи: „Не знам защо Нембо се грижи за такива като теб. Това надхвърля моите разбирания.“

„Какво?! Слонът се грижи за мен? Ха-ха – носорогът влезе във водата. – Правя каквото си искам, когато си искам и както си искам.“ Той потопи главата си във водата и с рога си, като с плуг, започна да разравя дъното.

Сега е мръсен гьол.“ Думите му проехтяха из цялата джунгла. Носорогът изпръхтя към жирафа: „Като видиш Нембо, кажи му да върже хобота си на възел.“

Фару тръгна през бодливия храст и едва не се сблъска със слона. Той зави рязко, нарочно обърна гръб на Нембо и презрително му се усмихна през рамо.

Твига и останалите животни гледаха тъжно хаоса, който създаде носорогът. Всички си мислеха за едно и също. „Трябва да почистим“ – каза жирафът.

„Да – потвърди Буху. – Тук крака като моите ще свършат работа. Аз ще изгладя всички следи и неравности.“ Твига наведе дългата си шия над езерото и извлече от средата му нападалите клонки, водорасли и трева.

„Колко е хубаво да послужим на Нембо, да му бъдем полезни!“ – каза той с усмивка. Сутринта, когато всички дойдоха на водопой, водата отново беше чиста и прохладна, цветята благоухаеха.

От мръсната работа на носорога почти не беше останала следа. „Колко чудесно е това място!“ – възкликна мангустът. „Вярно е – потвърди Дик-Дик. – То е и наше, защото сме приятели на Нембо.“

Дик-Дик вършеше същата работа на брега. Джо-Джо връщаше на място откъснатите до корен цветя и стръкове трева. Буху, застанал на три крака, с четвъртия изравняваше всички ями, които направи носорогът.

Маймунката Коко тичаше бързо по пътечката. Като спря, тя вдигна няколко камъчета и ги хвърли в езерото. Харесваше й как звучно цопваха във водата.

Нейното весело бърборене премина във вик, когато някой отзад я хвана за опашката и като я дръпна, със заглушен глас каза: „Хей, маймунке, престани! Това е езерото на слона.“

Коко подви опашка и се обърна към Буху: „Ти не си ми господар, непохватен глупак! Ще правя каквото си искам, когато си искам и както си искам.“

Коко се изплези и се покатери на палмата. Когато всички се отдалечиха и маймунката си помисли, че никой не я вижда, слезе и започна да хвърля в езерото буци кал.

После отчупи една палмова клонка, потопи я във водата и като я движеше на различни страни, размъти езерото. Ухилена, тя започна да изкоренява цветята, които растяха до брега.

Заедно с палмовата клонка Коко хвърли във водата и цветята. Като отстъпи на една крачка от езерото, маймунката се наслаждаваше на работата си. Изведнъж забеляза, че слонът Нембо стои зад гърба й.

Коко скочи на най-близкото дърво и като се прехвърляше от клон на клон, побърза да се скрие. Накрая, доста изморена, се сви в хралупата на баобаба.

Изминаха няколко дни и ето, дойде рожденият ден на Коко. Маймунката се смееше от радост и пееше: „Честит рожден ден на мен! Елате при мен! Честит рожден ден, Коко! Има подаръци за теб!“

В този момент през клоните се промуши главата на Твига: „Честит рожден ден, Коко!“ Маймунката скочи на шията му и като се смееше, каза: „Това е първият ми рожден ден през тази година.

Вече ще имам по два. Така по-бързо ще порасна.“ „Маймунска мъдрост – се засмя Твига. – Дойдох да ти кажа, че Нембо иска да те види.“ Коко скочи и хукна да бяга.

Под палмата чадър тя срещна антилопата Дик-Дик. „Коко, честит рожден ден! Имам подарък за теб.“ Между малките рогца на антилопата стоеше закрепен жълт плод.

„Така, ясно кого си слушала. Аз се опитах да те спра – да не правиш на това прекрасно място нещо, което не бива. И ти го знаеш.“

Коко веднага го грабна: „Благодаря ти, ДикДик, много ми харесва.“ Докато тя ядеше, цареше мълчание. После маймунката каза: „Рождените дни са нещо прекрасно!

Мисля, че в бъдеще ще имам по три пъти в годината.“ Дик-Дик се засмя: „Чу ли, че слонът те търси?“ „А за какво съм му?“ – попита Коко, като изрази недоумение.

Но тъгата й се обърна на радост, когато видя Буху, който, широко усмихнат, вървеше към нея. „Честит рожден ден, Коко! Приготвих диня за теб.“

„Ти изяде моята диня?!“ – извика маймунката. „Да – потвърди Буху. – Тя се оказа толкова вкусна… Не се разстройвай, Коко, важното е, че днес си спомних за теб.

Коко искаше да каже нещо, но в паметта й оживя картината с мътното езеро и слона, който я наблюдава. „Честит рожден ден!“ – прозвуча дружелюбният му глас. Коко наведе глава и прошепна: „Благодаря…“

„Нембо иска да ти даде подарък“ – каза Дик-Дик. В разговора се намеси Джо-Джо: „Но ти не си го заслужила. Спомни си какво направи с неговото езеро.“

„Благодаря ти, Буху! Умирам за диня. От днес ще празнувам рождения си ден четири пъти в годината.“ Но Буху се облизваше и не я слушаше: „Разбираш ли, на нас, хипопотамите, не ни е лесно да носим нещо.

Между другото, чу ли, че слонът иска да те види?“ Маймунката направи гримаса и си тръгна. „Тя не е достойна да яде диня – промърмори Буху и поклати глава, – не си струваше да й я нося.“

„Виж – каза Нембо, – имам подарък за теб.“ Коко погледна нагоре и видя протегнат към нея цял стрък узрели банани. Тя вдигна лапата си, но после поклати глава.

„Нищо не съм направила“ – възрази Коко и изведнъж си спомни, че слонът видя всичко. Тя се затича по пътеката, натъжена, че рожденият й ден не излезе толкова хубав, колкото й се искаше.

Затова сложих динята в устата си и като се разсеях, започнах да дъвча. Какъв аромат! И вкусът й беше отличен!“ Коко се втренчи в него, закрила с лапи устата си.

На завоя Коко едва не се сблъска със слона Нембо. Маймунката спря, дори се опита да избяга, но краката й се подкосиха, гърлото й пресъхна.

„Направих хаос на езерото, Нембо. Прости ми – каза много тихо и като помълча, добави: – Не съм достойна за този подарък.“ „Знам. Но аз искам да ти направя подарък, защото те обичам.

Ти помоли за прошка и аз ти прощавам, а бананите откъснах за теб порано.“ Коко се чувстваше неловко. „Благодаря ти, Нембо!“ Тя гледаше стръка банани, който беше голям почти колкото нея.

„Страшно ти благодаря! – усмихна се Коко. – Ще се върна на езерото и ще го разчистя.“ Очите на слона сияеха. Но Коко не забеляза това – тя все още се чувстваше крайно неудобно.

– Представете си човек, който изобщо не е ял диня – каза Дауди. – Той няма да разбере от какво удоволствие е лишен, докато не опита. Всички се съгласиха с него. Дауди продължи: – Има такава дума, която съдържа в себе си целия свят на прекрасното. Нейното разбиране е като първата хапка от най-вкусната диня.

– А коя е тази дума? – попита Гулу.

– Благодат. Това е дар, който не може да се сравни с нищо, и то е напълно незаслужен. Дар, който не може да бъде спечелен и не зависи от нашите дела или постъпки.

– В какво се състои той? – попита Мгого.

– В това, че чрез смъртта на Иисус на кръста Бог ни предлага прошка, милост, благост и вечен живот. Кали и Тали изчакаха всички да си тръгнат. Тогава Кали каза: – Дауди, ние не заслужавахме диня…

– Но ти ни прости за кражбата – добави Тали.

– Много ви обичам – усмихна се Дауди, – ето защо ви простих и ви почерпих с диня.

– Сега започвам да разбирам какво означава благодат – каза Кали. – Ние не сме я заслужили, но ти въпреки това ни я даде. Децата взеха да събират разхвърляните по земята динени кори.

– Знаеш ли, Кали, ние заслужавахме друго, но за щастие не го получхме – разсъждаваше на глас Тали. После тихо добави: – Хубаво е да ти простят!

Докато вървеше по пътеката и носеше бананите, Коко си помисли: „Ще ги споделя с Буху, Твига, Дик-Дик, Джо-Джо, а също и с Фару, ако го срещна.“ Така и направи. Това беше най-хубавият рожден ден в живота й!

Божието дар, кой спасение е т що не за о ние изобс Приеми лужаваме. този дар .

Реши примерите и запиши резултатите. Пренеси думите, съответстващи на тези числа, върху линийката над отговорите и ще разбереш какво казва Иисус на хората, които довеждат при Него жената, уличена в грях.

1+2= 100–90=

5+6=

75–69=

9–5=

20–8-3=

1 – пръв 2 – камък 3 – Който 4 – грях

1+4=

,

33–31+0=

10–3+5= 3+4=

5 – от 6 – без 7 – върху 8 – нея

9 – хвърли 10 – вас 11 – е 12 – нека

100–99= 4–3+7=

ВОДОРАВНО 2. Как се казва братът на Марта и Мария (Йоан 11:1)?

4. Апостолът, който върви по вода към Иисус (Мат.

14:28-32).

5. Името на жената на свещеник Захария (Лука 1:5).

9. Времето от денонощието, когато ангел се явява на овчарите от Витлеем и им казва за раждането на Иисус (Лука 2:8-12).

ОТВЕСНО 1. Какво е било в самото начало (Йоан 1:1)?

3. На кого се покланят хората през последните времена (Откр. 13:3)?

4. Названието на празника, по времето на който Иисус умира и възкръсва (I Кор. 5:7).

6. Нашият Спасител и Господ (I Тим. 1:1).

7. Царицата, която спасява своя народ (Ест. 8 гл.).

8. „И ти, Витлееме, земя Юдова, никак не си най-малък от Юдовите началства; защото от тебе ще излезе _________, Който ще пасе Моя народ Израил“ (Мат. 2:6).

.

Казвам се Стивън Лунгу и съм от Зимбабве. Когато бях дете, родината ми се наричаше Родезия. Баща ми пиеше много и ни биеше – нас, децата, и майка ни. Скиташе някъде по цели месеци, а когато се появяваше, всяваше страх и ужас в цялото семейство. На училище не ходех – нямахме пари. Когато бях на седем години, с майка ми заминахме на пазар в далечен град. Там тя ме остави до един от щандовете и каза, че скоро ще дойде. Но не се върна – просто ме изостави. Нощувах под моста, като се заравях в затопления през деня пясък, а ядях каквото намирах в ямите за боклук. Често ходeх в районите, където живееха бели богаташи, които караха скъпи коли и имаха красиви къщи, заобиколени от цветни градини. Хранех се с остатъците от тяхното ядене и обличах износените им дрехи. В началото нямах приятели, но после от такива като мен – скитници – се образува улична банда. А когато навърших 13 или 14 години, станах главатар на тази банда крадци и разбойници, наречена „Черните сенки“. Крадяхме от магазините и вечер, въоръжени с ножове, ограбвахме закъснелите минувачи.

После в града ни пристигнаха агитатори, които ни убеждаваха, че можем да отнемем богатството на белите и да живеем в домовете им, да караме техните коли. За тази цел трябваше да мразим християните, да се научим да хвърляме бомби и да взривяваме магазини и банки. Така станах марксист, който се бори за правата на чернокожите, а после – ръководител на група терористи, която се състоеше от дванадесет тийнейджъри като мен.

Веднъж тръгнахме към един град, за да взривим банка там. Пътят ни минаваше покрай голяма палатка, където имаше събрание на християни. Реших, че това е прекрасна възможност – да отмъстим наведнъж на няколко хиляди омразни за нас християни. Дадох заповед на групата да заобиколят палатката и да чакат моята команда, а аз влязох вътре да видя с какво се занимават тези християни. На сцената в средата на палатката стоеше млад човек от Южна Африка и говореше за Иисус Христос. Той разказваше, че Иисус бил обикновен дърводелец и живеел сред народ, поробен от римляните; че богатите и властниците Го мразели, защото изобличавал лицемерието и алчността им; че дружал с „изметта на обществото“. А когато проповедникът каза, че тези хора разпънали Иисус и Той умрял за греховете на всички, аз изведнъж разбрах, че е умрял и за моите грехове. А бях причинил толкова зло на хората! Държах в ръцете си пакетите, в които имаше бомби, и тръгнах напред, към младия проповедник. Още преди да го доближа, паднах на колене и го попитах: – Може ли Бог да приеме грешник като мен? Проповедникът искаше да каже нещо, но в същия момент върху палатката и събралите се вътре хора полетяха бутилки със запалителна смес и камъни. Това беше работа на моите момчета – омръзнало им да чакат командата ми. Всички започнаха в паника да бягат от палатката. А аз стоях на колене и гледах проповедника. Наоколо

всичко гореше, но той не избяга, а мълчаливо ме гледаше. Стори ми се, че се моли. После каза: – Иисус е дошъл да спаси именно такива като теб! Във въздуха се издигаха кълба дим, от всички страни около нас летяха парчета от горящата палатка и камъни, а аз се молех на Иисус Христос, молех Го да ми прости и да ме приеме. И сърцето ми се изпълни с мир и радост. Нищо подобно не бях изпитвал дотогава. Така станах християнин. Отидох в полицията, предадох пистолета и бомбите, които все още носех. След дълъг разпит ме пуснаха, а един полицай ми даде пари за първата ми Библия. Реших да се науча да чета и да пиша. Колко трудно ми беше само! Но имах много добър и търпелив учител. После започнах да уча в библейско училище и станах уличен проповедник. След няколко години дори бях преподавател в библейско училище. Бог ми подари прекрасна съпруга и деца. Сега живея в Малави и служа на Бога като пастир на църква. Понякога ме канят да говоря на различни конференции, където разказвам на хората как Бог превърна терорист като мен в проповедник на Евангелието. Искам да кажа още нещо. Дълго издирвах майка ми – и накрая я намерих. Тя ме молеше много да й простя, че ме изостави като дете. Аз, разбира се, отдавна й бях простил. До самата си смърт тя живя в моето семейство и също прие Иисус Христос като свой Спасител.

През последните три години от Своя живот на земята Иисус Христос ходел по градовете и селата на Израил, изцелявал болните и проповядвал. Съпровождали Го дванадесетте ученици, които Той избрал: братята Андрей и Симон Петър, братята Яков и Йоан, също Филип, Вартоломей, бирникът Матей, когото по еврейски наричали Левий, Тома, Яков, Тадей, Симон Кананит и Юда Искариот, който после Го предал. Много хора по онова време можели да видят Иисус Христос и да Го чуят как говори, а учениците Му почти непрекъснато Го придружавали. Прекрасно е да искаш да бъдеш верен ученик на Иисус! И днес ние можем постоянно да сме близо до Господ. Въпреки че Той вече не живее на земята, думите Му са записани в Библията. Слушаме за Христос в църквата, в молитва разговаряме с Него и Му казваме всичко, което ни вълнува. Учениците били същите хора като нас. Иисус ги обичал и се грижел за тях. Той обича така и нас, дори когато правим грешки. Учениците, също като нас, имали различни характери. Нека разгледаме всеки от тях поотделно.

Сигурно смяташ, че ученик на Иисус може да стане само онзи, който се ползва с всеобщо уважение? Възможно ли е човек, който е мразен от всички, да бъде Иисусов ученик? Спомни си за Матей, който събирал данъци (бил бирник или митар). Евреите по това време били подчинени на римляните. Данъците се събирали от еврейските бирници, които мамели своите сънародници, като задържали част от приходите за себе си. Именно на такъв митар – Матей – Господ казал: „Следвай Ме.“ Каквито и грехове да си извършил, ако ги признаеш и последваш Господ, Той ще ти прости и ще ти помогне да се освободиш от тях, както и от лошите навици.

Андрей, братът на Петър, бил един от четиримата рибари, станали ученици на Иисус. Тъй като в Библията се говори малко за него, той най-вероятно е бил тих човек. Може би е бил пълна противоположност на брат си Петър с цялата му активност. Андрей сигурно е стоял в сянка. Но Господ се нуждаел и от такива ученици. И това, което се разказва за Андрей в Библията, е много ценно. Там три пъти се описва как той водел хора при Господ. Възможно е да не си способен да говориш особено добре за своята вяра, но да поканиш някого в неделното училище или да му подариш християнско списание, можеш. Добре е всички да бъдем хора, които канят другите да се запознаят с Иисус Христос.

В Библията Филип почти винаги се споменава заедно с Андрей. Филип също водел хора при Иисус. Преди да нахрани петте хиляди души, Иисус попитал Филип: „Откъде да купим хляб, за да ги нахраним?“ Филип не можел да си представи, че Иисус е способен да нахрани толкова много хора. Нима не е присъствал, когато Господ вършел чудеса? Нима не е виждал как болните се изцелявали, куците започвали да ходят, а слепите – да виждат? Нали Иисус е Божият Син, за Него няма нищо невъзможно. Филип несъмнено се учудил, когато петте хиляди души се нахранили и му се наложило дори да помага при събирането на останалите парчета хляб. Днес и ние като Филип невинаги се уповаваме твърдо на възможностите на нашия Господ.

За Тома в Библията не се говори много. Хората често го наричат „неверни“, т.е. „невярващ“. Когато Господ след възкресението Си се явил на учениците, Тома не бил сред тях. Затова не можел да повярва, че Иисус наистина е възкръснал и е показал на учениците раните от пироните по ръцете и ребрата Си. Когато Господ се явил втори път, и Тома повярвал и казал: „Господ мой и Бог мой!“ Така станал „вярващият“ Тома. На друго място в Библията виждаме, че Тома бил особено предан на Господ. От любов към Иисус той бил готов да умре заедно с Него.

Симон Кананит сигурно е принадлежал към радикалната група на зилотите. Те искали по насилствен път да изгонят римляните от Израил. Зилотите били решени да освободят Израил с човешки усилия. Но на земята дошъл Месия – Господ Иисус Христос. Симон явно разбрал, че „политиката на силата“ няма да доведе до успех и за истинското освобождение може да помогне само Господ Иисус Христос.

Наричали го още Натанаил. Когато срещнал за първи път Натанаил, Иисус казал, че у него няма лукавство. Обърнете внимание: въпреки че Господ говори добро за Натанаил, в Библията за него не се казва почти нищо повече. И днес Господ има много верни ученици, които остават незабелязани и не бият на очи. Те изпълняват посветено различни служения. И въпреки че не привличат вниманието към себе си, Господ ги познава и ще ги награди за всяко добро, което са направили. Така и ти трябва да бъдеш готов винаги да помагаш на всеки – вкъщи и в училище, независимо че няма да бъдеш възнаграден веднага за това. Яков бил брат на Йоан. Двамата били рибари. С Петър, който също бил рибар, те се познавали, преди Иисус да ги призове да станат Негови ученици. Тези трима ученици често се споменават в Библията заедно с Иисус. Може би и ти имаш приятели, които като теб искат вярно да следват Христос. И се радваш, че можеш да разсъждаваш с тях за Библията и заедно да свидетелствате в училище за Христос.

Той бил известен и с името Левей или Юда (не Искариот). В Библията за него се споменава само веднъж: той задал един въпрос на Господ. За Тадей не се знае да е извършил някакви подвизи, но Господ искал той да бъде Негов ученик. И Тадей Го последвал. Ако днес искаш да следваш Иисус, Той с радост ще те приеме. За това не са ти нужни някакви особени способности, нито велики подвизи. Решаващо е само желанието да си Негов ученик.

Йоан и неговият брат Яков са наречени „синове на гърма“. Още млад, Йоан става ученик на Иисус. Веднъж учениците видели човек, който не бил с Иисус, но изгонвал бесове в Негово име. Йоан заедно с другите енергично се възпротивил на това. Друг път двамата с брат му дори искали да извикат огън от небето върху някакво село, където не приемали благовестителите на Господ. Йоан бил от учениците, които особено обичали Господ. По време на последната обща вечеря с 12-те той бил облегнат на Иисусовите гърди. И в най-тежките часове от живота на Господ Йоан не Го изоставил. Той последвал Христос в двора на първосвещеника, когато Го разпитвали. Библията ни казва, че Йоан стоял до кръста – за други ученици не се споменава да са били там. Защо Йоан искал да бъде близо до Господ? Той сам се наричал „ученикът, когото Иисус обича“. Тъй като толкова държал на Господ, Йоан чувствал особено силно любовта Му. Господ обича всичките Си ученици и колкото повече се приближаваш към Него, толкова повече ще усещаш любовта Му. Как може днес да си близо до Иисус? Разбира се, като четеш Неговото Слово, като разговаряш с Него в молитва и несъмнено, като живееш винаги според Неговата воля: вкъщи и в училище.

Един от най-печалните жизнени пътища, описани в Библията, е на Юда Искариот. В продължение на три години той бил с Иисус, виждал как изцелява болните, дава зрение на слепите, с каква любов говори на хората. Иисус се грижел за Юда по същия начин, както за останалите Си ученици. И все пак той накрая Го предал. Въпреки че Юда ходел с Господ както другите ученици, в сърцето си той не бил с Него. Принадлежал към кръга на учениците, но не бил спасен.

За Яков, сина на Алфей, в Библията не се говори нищо освен това, че е бил ученик на Иисус. А нима то не е достатъчно? Може би за теб също се знае само това, че следваш Иисус. Не се старай да станеш известен, а в своя живот изпълнявай единствено волята на Господ. В небесата ще се открие всичко, което сме направили от любов към нашия Господ.

Симон Петър, както брат му Андрей, бил рибар. Той оставил работата си, за да стане ученик на Иисус и да Го следва. Петър бил импулсивен човек и много разчитал на своите собствени сили. Когато учениците плавали в лодката, която за малко не била потопена от силния вятър и огромните вълни, Иисус дошъл при тях по водата. Петър също поискал да ходи по водата, за да посрещне Господ. Каква смелост! Но когато направил няколко крачки, той започнал да се съмнява и Господ трябвало да го спасява, иначе щял да потъне. На Петър му се струвало, че може да отиде с Иисус и в затвора, и на смърт. Но когато Господ бил под стража в дома на първосвещеника, Петър три пъти се отрекъл от Него. И тогава започнал да осъзнава, че не може да живее, като се опира на собствените си сили, че се нуждае от водителството и помощта на Христос. По-късно Петър станал един от водачите на Йерусалимската църква. В Своето дело Иисус с радост използва и силните личности. Но Петър разбрал трудния урок: човешките умения могат да бъдат благословени само когато се уповаваш на Господ.

Аз съм много красиво, невисоко дърво и спадам към благородното семейство Розови, а моята най-близка роднина е сливата. Обикновено наричат плодовете ми орехи, въпреки че в действителност приличат на едри сливови костилки. Аз съм толкова красиво дърво, че сигурно няма по-красиви от мен, особено през март, когато съм покрито с бели, розови и яркочервени цветове. А и благоуханието им е толкова нежно! Ох, какво взех да се хваля! Нали зная, че не е добре да бъдеш надменен и надут… Казват, че нашата родина са Средиземноморието и Средна Азия. Там са ни отглеждали много столетия преди раждането на Христос. По-късно са ни пренесли в Китай, Крим и Кавказ, а после – на Балканите и в южната част на Германия. Дори сме преплували океана (разбира се, на кораб) и сме попаднали в Калифорния (САЩ). Сигурно вече разбра, че много обичаме слънцето и топлината. Въпреки че ако се наложи, можем да издържим и на студ, само не през пролетта, когато сме отрупани с цветове. Бр-р-р... По-добре ярко слънчице и чист въздух! В края на юни – началото на юли узряват плодовете ми. Мойсей е починал на 120 години, а ние живеем понякога дори до 130. Точно като възрастта на патриарсите! Ядрата на костилките ми не миришат, но ако ги раздробиш, ще почувстваш нежен аромат.

Защото съдържат уханно ефирно масло, също растителна мазнина (до 60%), белтъчини, витамини. Но ако ме срещнеш в планините, като диво растение, по-добре да не опитваш плодовете ми, защото могат да се окажат отровни. А ядрата на култивираните сортове се използват в сладкарските изделия – питай майка си или баба си, те със сигурност ме познават! Ядките се сервират печени – със захар или сол, – а маслото се употребява за приготвяне на найдобрите видове сапуни, лечебни и козметични мазила, които омекотяват кожата и имат противовъзпалително действие. Всяка година през март в град Гимелдинген, провинция Райнланд-Пфалц, Германия, се провежда празник на цъфтенето на… Ох, едва не се изтървах да кажа кой съм! Впрочем, сигурно вече си разбрал, че аз съм бадемово дърво! А снимките тук са от Гимелдинген. Както е казал известният немски писател Кристиан Моргенщерн, „понякога трябва да погледнеш сто и дори хиляди пъти, за да видиш истински“.