Patechka 1 2016 Искаш да си повече от другите?

– Баща ми ни оставил още когато съм се родил. Имахме роднини, но на село. В големия град едва ли някой щеше да се сети за нас. Мама, в паника, не спираше да натиска копчетата – продължи да разказва той. – Накрая се свлече на пода – беше разбрала, че е безполезно. В ужаса си се сетих, не знам как, за една моя учителка. Тя все ни казваше: „Деца, когато сте в изпитание, молете се на Бога. Той ще чуе и ще отговори.“ Помолих се наум и после, без да казвам нищо на мама, я подканих да натисне за последен път копчето за партера. Тя дори не помръдна. Тогава станах и аз го натиснах. Кабината се заклати, нещо изпука и отначало не осъз-

одителите на Марио всяка неделя след църква канеха гости в дома си. Миналата седмица дойде със семейството си новият колега на бащата. Казваше се Стефан, беше едър и гръмогласен. Все разказваше някакви истории и се смееше заразително. Жена му само се усмихваше, беше дребничка и бледа. Синът им Тони приличаше на майка си. Към края на гостуването Стефан разказа една история, която заинтригува и децата.

– Тогава съм бил на 7-8 годинки – започна той. – Майка ми работеше като чистачка в едно предприятие. След училище тичах при нея и щом свършеше работа, се прибирахме заедно. Един петък мама беше втора смяна и трябваше да изчисти сградата, след като всички си отидат. Аз й помагах и бързах да се прибираме. Найсетне тя приключи, преоблече се и взехме асансьора от петия етаж. Взех да скачам от нетърпение. Мама ми се скара да внимавам, че

може да стане беля, и точно тогава... асансьорът спря. През прозорчето се виждаше бетонната плоча между третия и четвъртия етаж. Лампата в кабината угасна. Мама започна да натиска копчетата едно по едно – нищо не се промени. Взе да удря с всички сили по вратата и да вика: – Помощ! Няма ли кой да ни извади оттук? Постепенно осъзна, че всички са си тръгнали. Освен нас в сградата беше само портиерът, но неговата будка бе далече от асансьора и той не можеше да ни чуе. Тогава нямаше джиесеми. Оставаха петнайсетина минути до края на работното му време, когато той щеше да заключи входната врата и да си тръгне. Бяхме застрашени да стоим в кабинката до понеделник сутринта – гладни, на тъмно, без тоалетна. А щеше ли да ни стигне въздухът в такова малко помещение?

– Ами баща ви къде беше? Нямаше ли да се разтревожи, че не се прибирате, и да ви потърси? – намеси се логично Марио. Стефан го погледна тъжно:

нахме, че се движим бавно надолу. Като отворихме вратата на партера, портиерът тъкмо си приготвяше ключовете да затвори сградата до понеделник. Изтичахме навън като обезумели. После мама разказа на всички какъв герой съм, защото асансьорът тръгна едва когато аз натиснах копчето. Хвалеше ме навсякъде. Дори съучениците ми разбраха и започнаха повече да играят с мен. Сам си повярвях, че съм голяма работа. Но не казах на никого за молитвата и че Бог ни измъкна от онова страшно място. Присвоих си Неговата слава и ми хареса да съм повече от Бога. Неусетно взех да искам да съм повече и от другите. Така животът ми тръгна надолу... Но вече стана късно – завърши Стефан. – Друг път ще ви разкажа какво се случи после.

ча 1. Как се нари о се йт ко градът, в е родил Иисус?

а) Ханаан б) Вавилон в) Витлеем

4. Как се казва майката на Иисус?

а) Марта б) Елисавета в) Мария

7. Тъй като Захария не вярва на ангела, че ще му се роди син, той

а) умира б) оглушава в) онемява

ни ди го о за т ко ол кога ива к т , а о Н с иф 2. Иису път Йос на е рви я и ам пъ Мари я хр е за а? с Божинени асх в кло ка П по азни пр

) 10 а 12 ) б 14 ) в

ата хор с? д е ису пор 5. С син е И чий

р а риба ц а) н дърводеле а н б) як а мор в) н

се акво 8. С к Йоан храни ител в Кръстнята? пусти

а) мед б) грозде вал в) кашка

и с дн су о Ии лкят в Коки а .

3 ал тава? м с м о ра х )3

а

5 б) 10 в)

а за квсли а а н к х на Ду еме а т р аз тияо в ? р у е об Св с п М о в у а т 6. иц Иис ие птад ен ъб н ъщ гъл а а) йк кр

а б) ч рана в) в

а ич ар к, н е ве к ст чо ус а К 9. епия Иис л с гото ва? ко целя из ул

а а) С й акхе ей З ) б м арти в) В

– Казах ти, мамо, повече няма да отида на училище! Няма да отида! – извика силно в антрето червенобузестият първокласник Вики, докато майка му затваряше вратата на апартамента. Той си свали якето и влезе заедно с нея в стаята.

– Е, разказвай, с какво не ти хареса училището? – попита майката и седна на дивана до сина си.

– Защо госпожата ме сложи на един чин с Нели? Ето, Васко е с Алекс, Влади седи до хубавата Катя… А аз – с очилатата Нели! Няма да ходя на училище, не искам да стоя на един чин с нея!

– И защо толкова не ти харесва Нели? Тя е добро момиче, живеем в един блок.

– Ами изобщо не е хубава и носи очила с дебели стъкла! А майка й работи като обикновена чистачка в нашето училище – днес миеше подовете.

– Знаеш ли, Вики – сериозно каза майка му, – Иисус Христос, за Когото четем в детската Библия, не гледа на лице.

– Какво значи това?

– Той не се интересува как изглежда човекът: какви са дрехите му – от скъп или евтин плат, каква е прическата му или какъв цвят са очите и косата му… Христос обича всички и дори е ял с грешници, за да усетят Божията любов. А ти се държиш много високомерно. Нели е ученичка като всички други и може да седи на всеки чин. Помисли над това. Иисус например би седнал на един чин с нея. На следващия ден Вики, разбира се, отиде на училище. Но не искаше да общува с Нели. По време на часовете се опитваше да не гледа към нея, а през междучасието изобщо не я забелязваше.

Така измина целият септември. През октомври, докато тичаше през междучасията навън без яке, Вики се разболя и се наложи да стои вкъщи съвсем сам. Имаше висока температура, хрема и много го болеше гърлото. Родителите му ходеха на работа. А на него му беше тъжно и обидно: боледуваше вече трети ден, но никой от приятелите му не идваше да го види. „Наближава обяд – поглеждайки часовника, си помисли Вики. – Часовете скоро ще свършат. Днес някой непременно ще мине.“ И, като се подпря на прозореца, тъжно погледна навън. Изведнъж на вратата се звънна! „Това е Алекс или Васко, а може би Слави!“ – се зарадва Вики и се затича към вратата.

– Кой е? – попита той и сам се изненада на прегракналия си глас.

– Аз съм – отговори тъничък гласец зад вратата, – от училището. Когато отвори, Вики видя… Нели. Момичето беше облечено с топло яке и го гледаше приветливо с кафявите си очи през дебелите стъкла на очилата. Учуденият Вики мълчеше и не знаеше какво да каже.

– Боледуваш, така ли? – първа заговори Нели. – Толкова е странно без теб на чина… Днес в час по трудово правихме фигурки от зоопарка. Това е за теб! Оздравявай по-бързо! Нели протегна ръка и на дланта й Вики видя сиво слонче с вдигнато хоботче. То сякаш му се усмихваше.

– Благодаря! – само това можа да промълви той.

Момичето се сбогува и се затича по стълбите надолу. „Да, Бог не гледа на лице – помисли Вики, като си спомни думите на майка си. – Никой от приятелите ми не ме посети… А Нели, с която бях толкова груб, първа дойде при мен!“ Той повъртя в ръцете си слончето, после затвори вратата и влезе в стаята. Беше в добро настроение. Докато седеше на дивана със слончето в ръце, си каза: „А очилата?! Всъщност много й отиват! И кафявите й очи са толкова добри!“

В

древните времена, когато най-силната държава в света била Асирия (със столица Ниневия), в нея управлявал цар Сенахирим. А в Южното израилско царство Юдея – неголяма и слаба държава, разположена между Асирия и Египет, – по това време управлявал цар Езекия. Той бил много благочестив човек, справедлив и мъдър управник. Езекия изкоренил идолопоклонството сред Божия народ, изсякъл свещените дъбрави, в които хората принасяли жертви на езическите божества, и разрушил всички каменни, златни и сребърни идоли. В Библията се казва, че той бил богобоязлив като Давид, най-близкия до Бога цар на Израил. През четиринадесетата година от управлението на цар Езекия войската на Сенахирим нападнала укрепените градове на Юдея и ги завладяла. Само Йерусалим останал свободен. За да унизи Езекия, да изплаши народа и по този начин да завоюва столицата, цар Сенахирим изпратил там свои верни хора. Когато доближили с войската стените на града, те започнали да викат, че Езекия напразно се надява на Господ, Бога на Израил, защото Той няма да може да защити Йерусалим и юдейския народ от Сенахирим. Асирийските пратеници говорели на еврейски, така че целият народ, събран край градската стена, разбирал езика им, чувал как се хвалят със своите победи, с многобройната си войска, слушал подигравките им над Израилевия Бог и вярата на израилтяните. Но хората мълчали. Такава била заповедта на техния цар. Езекия изпратил свои приближени при пророк Исая за съвет, за слово от Господ, техния Бог. А Исая, преди пратениците да му кажат каквото и да било, им предал словото от Бога:

– Кажете на Езекия, че е постъпил правилно, като се е обърнал за помощ към Господ, без да разчита на своите сили. Сенахирим никога няма да влезе в Йерусалим. Няма да победи Моя слуга Езекия. През това време асирийският цар бил обсадил град Ливна и чакал отговор от своите верни хора. Той ги изпратил повторно при Езекия. Сенахирим написал писмо на израилския цар, в което отново се присмивал над неговата вяра и обещанията на Бога. Позволил си дори такива дръзки думи: „Нека не те лъже твоят Бог, на Когото се уповаваш, мислейки, че Йерусалим няма да бъде предаден в ръката на асирийския цар…“ В онова писмо на Сенахирим имало и други подигравки над Бога и царя на Израил. Езекия взел свитъка от пратениците и го прочел. После отишъл в Божия храм, отворил свитъка пред Господ и започнал да се моли: – О, Господи на силите, Боже Израилев, Който седиш на херувими! Ти единствен си Бог над всички земни царства. Ти си сътворил небето и земята... Чуй думите на Сенахирим, който е пратил да хулят Тебе, живия Бог! Езекия се молел и изливал душата си пред Бога. През това време Бог говорил на пророк Исая за царя на Израил: – Така казва Господ, Бог Израилев: „Чух онова, за което ти Ми се моли против асирийския цар Сенахирим.“ Бог уверил Езекия, че гордостта на Сенахирим, неговото превъзнасяне над народите и дори над Всевишния са го довели до гибел. Но Бог ще го накаже за дързостта му и ще сломи неговата гордост. В същата нощ ангел Господен поразил войската на асирийския цар. Вече нямало с кого да воюва срещу Езекия. И Сенахирим се върнал в Ниневия. Докато бил на поклонение в храма на своето божество, го убили заговорници. Така безславно завършил животът на асирийския владетел. А Езекия останал в историята като един от най-мъдрите царе. Той не се превъзнасял над другите и не се надявал на себе си и властта си, а се уповавал на Господ, своя Бог.

Тази история можеш да прочетеш в Четвъртата книга царства, 18 и 19 глава.

е е нужно да си цар, герой или шампион, за да бъдеш горд и високомерен. И бедните, и най-изпадналите нерядко са горди. Е, ние се питаме: те пък с какво могат да се гордеят? За да се гордееш и да се издигаш над другите, няма нужда да имаш нещо ценно или да се отличаваш с нещо: гордостта живее в нашето сърце. Направил си

де против теб? А вредно, защото, ако човек се гордее със себе си и се превъзнася над другите, сърцето му се покварява. В началото той не забелязва това. Но приятелите му го виждат. И започват да странят от горделивеца, да го избягват, не им е приятно да бъдат с него. Когато момчето или момичето постепенно осъз-

контролното по-добре от твоя приятел и веднага избива гордостта: толкова ти се иска да се похвалиш. Или вкарваш гол – и незабавно се оглеждаш: да се убедиш, че всички са видели колко добре си се справил. Желанието да се издигаш над другите е много опасно и вредно за душата. Опасно, защото Библията казва: „Бог се противи на горделивите“ (I Пет. 5:5). Какво може да бъде по-опасно и страшно от това, самият Бог да бъ-

нае, че е гордо, понякога е твърде късно: взаимоотношенията с приятелите му са разрушени, останало е самотно. А гордостта у него казва: „Добре съм си и без тях! С човек като мен всеки ще иска да дружи.“ Но нещата не стоят така. Същото е в историята за Сенахирим, асирийския цар. Той завладял много страни, победил всичките си врагове и… се възгордял. Сенахирим е убит от своите синове. При Езекия е по-различно. Той също бил цар, но не се гордеел със

собствената си власт и сила, а молел Господ, своя Бог, да го защити от враговете му. Бог чул неговата молитва и го спасил, избавил го от всичките му врагове. Самият Бог похвалил Езекия за това, че в затруднението си се обърнал към Него. Ако си забелязал, че имаш същия проблем, за който днес говорихме, не се отчайвай: гордостта може да бъде победена. Разбира се, човек не е способен да се справи сам – това е възможно единствено както постъпва Езекия, когато търси помощта на Господ. Помоли се на Иисус Христос и Му разкажи какво чувст-

ваш и за какво преживяваш. Отвори сърцето си пред Бога и Му кажи, че не можеш сам да преодолееш своята гордост, желанието си да се хвалиш пред другите и да бъдеш по-добър, по-красив и по-умен от тях. Помоли Го да ти прости и да ти помогне да победиш високомерието си. Той ще ти отговори. Не отлагай за после. Направи го сега. Бог те чува, обича те и не желае да бъдеш Негов противник и самотен човек.

Когато измил калта от стената на многоетажния блок, майсторът видял надпис. Помогни му да дешифрира онова, което било написано на стената.

ев и думит Подред а последоваат правилн ще прочетеш и телност блията. Би стих от

ратчетата, въпросите в квад на те нри во го от средния хоризо Напиши раната линия. В ти нк р. пу ш тъ ва Пе . ед като сл съветва ап очетеш какво ни тален ред ще пр

1. Деветият месец от еврейския календар, в който един от братята на Неемия отива в Суза. Тогава се отбелязва празникът на очистването на храма (Неем. 1:1-2).

2. Близки и топли отношения между хората (Лука 11:5-8).

3. Как ап. Павел нарича вярващите във Филипи (Фил.

1:1)?

4. „Петър... седеше със слугите и се ______ на огъня“ (Марк 14:54).

5. В коя земя Бог казва на Мойсей да се върне при народа си в Египет (Изх. 4:19)?

6. Кого изпраща цар Йорам да посрещне воините на Ииуй и да ги попита с мир ли идват (IV Цар. 9:17-18)?

7. Враговете на Божия народ „изглеждат като някой, който вдига _______ върху сплетените клони на дърво“ (Пс. 73:5).

8. Майката на Авеса, Йоав и Азаил (I Лет. 2:13-16).

9. „Вземете Моето ___ върху себе си и се поучете от Мене“ (Мат. 11:29).

-Н

али ви казах, че не играя с вас! Оставете ме на мира! – измърмори Борис. Момчетата вдигнаха рамене и като го погледнаха накриво, отидоха да играят. Борис стоеше, пъхнал ръце в джобовете си. Лицето му изразяваше злоба.

– Защо не ме оставят на мира? – повтори той под носа си. Момчетата играха весело чак до обяд. После, докато се хранеха, Сашо побутна съседа си и попита: – Слушай, Марио, с Борис живеете в едно село. Как мислиш, защо е дошъл на летния лагер, като не иска да играе с никого? Винаги ли е толкова странен?

– Доколкото познавам Борис, той винаги стои настрана – отговори Марио. – Вече цяла година семейството му живее в нашето село, но и досега той няма приятели. Аз също не разбирам защо е дошъл на лагера.

– А как се държи в училище?

– По същия начин.

– Знаеш ли кой го е поканил тук?

– Нямам представа. Понякога идва на занятията за тийнейджъри в църквата, защото майка му иска.

Няколко седмици преди лагера дойде при ръководителя и помоли да замине с нас. Когато разбрах, ми се искаше да се откажа от това пътуване. Борис е прекалено необщителен, винаги страни от другите и им разваля настроението със своята злоба. Момчетата погледнаха към Борис. Дълбока бръчка разсичаше неговото чело. Той не поглеждаше нито наляво, нито надясно, беше вперил очи право пред себе си.

– Странно момче… – прошепна Сашо.

На следващия ден децата отново започнаха веселите игри. А Борис, както винаги, стоеше настрани. Изведнъж той трепна – усети на рамото си нечия ръка. Като се обърна, видя пред себе си Андрей Иванов, ръководителя на лагера.

– Защо не играеш с децата, Борисе? – попита той. Борис се втренчи в него и известно време мълча. После изведнъж избухна: – И без това ми е зле, че съм такъв, какъвто съм! А на всичко отгоре и вие искате да ме дразните, така ли?

– Изобщо не искам да те дразня, Борисе. Питам те защо не искаш да играеш с децата… Упорито, но същевременно с някакъв страх Борис погледна към младия мъж.

– Нима още не сте забелязали? – попита той, като псочи с брадичка към левия джоб на панталона си, където беше скрита ръката му. – Никога не вадя ръката си от джоба, освен ако не се отнеса съвсем.

– Нека се поразходим малко – предложи Андрей Иванов. Борис за малко да каже: „Не, оставете ме на мира!“, но нещо го накара да замълчи. Той последва ръководителя. Когато стигнаха гората, седнаха на едно повалено дърво. Утрото беше прекрасно, но Борис като че ли не забелязваше цялата красота наоколо: високите букове, слънчевите лъчи, които проблясваха през короната на дърветата… Той се бе вторачил пред себе си, с отсъстващ поглед.

Двамата дълго мълчаха. Неочаквано Борис извади лявата си ръка от джоба. Андрей Иванов погледна уплашено малката ръка, която беше без пръсти. Борис се обърна към Андрей със злоба и отчаяние и извика: – Така съм се родил! Аз не обичам историите за Бога! Защо ми е дал такава ръка?! Нищо не мога да правя с нея. Никой не иска да се допира до мен, никой не играе с мен. Затова искам да бъда сам! Ръководителят сложи голямата си длан върху сакатата ръка на момчето и каза: – Но Бог иска да се допре до тебе, Борисе. Той ти е дал такава ръка, за да можеш от малък да се научиш да зависиш от Него. Иисус е позволил Неговите здрави ръце да бъдат прободени с гвоздеи на кръста

– заради теб. Той казва: „Аз съм добрият Пастир… Овцете слушат Моя глас… Никой няма да ги вземе от ръката Ми.“ Иисус е силен и милостив. Той иска да те подкрепя и да ти помага. Борис притихна. Слушаше внимателно думите на младия мъж. Разбира се, вече неведнъж беше чувал всичко това. Но сега за първи път разбра, че добрият Пастир го обича. И упоритият израз постепенно започна да изчезва от лицето му. Те говориха още дълго, после наведоха глава за молитва. На следващия ден момчетата научиха наизуст един стих в Евангелието от Йоан: „Който слуша Словото Ми и вярва в Онзи, Който Ме е пратил, има вечен живот и на съд не отива, а е минал от смърт към живот“ (5:24).

Андрей Иванов нарисува на пясъка два кръга. В единия написа думата „Смърт“, а в другия – „Живот“. Докато казваха стиха наизуст, всяко дете трябваше първо да застане в кръга „Смърт“, а когато изрече думите: „е минал от смърт към живот“, да скочи в кръга с думата „Живот“. Сашо беше първи. След него каза стиха Марио и скочи от единия кръг в другия. Дойде редът на Борис. Когато видя, че се бави, следващото момче се изправи, като си помисли, че той отново ще остане настрани. Но Борис неочаквано го отмести и с твърда крачка тръгна към кръга, в който с едри букви беше написано: „Живот“. Децата го погледнаха учудени. Преди да кажат каквото и да било, прозвуча гласът на Борис: – Няма нужда да отивам в кръга с думата „Смърт“. Още вчера преминах от смъртта към живота. Отворих сърцето си за Иисус Христос. И Той ме прие – с моята болна ръка… При тези думи Борис извади ръката си от джоба и я вдигна нагоре: – Момчета, вече няма да се страхувам, когато ме извикате да играем! В групата настъпи пълна тишина. Децата винаги бяха осъждали Борис. А сега той стоеше в кръга безкрайно щастлив. И всеки от тях можеше да прочете: „Живот“.

Буквите в червено ще ви покажат продължението на този стих от Библията. Като ги препиш ете и прочетете стиха, ще разберет е темата на този брой от списание то.

„Бъдете един към друг нежни с братска любов, _____________ __ _ _____ ____ ___ ____. “

„По-добър съм!“ „Не, не си!“ Спорят Сашо и Калин. „И изобщо кой си ти?“ Зло в очите им пламти. Покривът един и същ е светът около тях, но гневът им - като пещ и прибавят грях към грях. Не е нужно да сме зли, да се караме така. Носят болка и сълзи думите ни, пълни с яд. Щастие, радост и покой е във мирните сърца дава ги Иисус Христос, най-добрият Бог и Цар!

Не играе с него никой плаче палавия Ники. На един посегна с крак, а пък друг изгони пак. Третия със думи зли той обиди, оскърби. На четвърти със лъжа взе любимата кола. А Маринка, ей така, я удари със ръка. Пясъчника завладя и играе сам сега. Но защо героят ни лее толкова сълзи? Словото той наруши и сега не е щастлив. Ще живееш без сълзи, щом обичаш всички ти.

евадратч к в е т и ите отговор отделен в Напиши и а л а ертик а ще тата по в а по хоризонтал чет ако квадрат е имаш, щ о в к а шк . прочете равилно п ш а в п постъ

1. Когато срещнеш човек, който е лошо облечен, гладен и мръсен, какво чувство не трябва да допускаш?

2. Какво е важно да изпитваш към хората, които са по-възрастни от теб?

3. Какво трябва да проявяваш към онези, които се държат лошо?

4. Какво трябва да чувстваш към хората, от които получаваш знания?

5. Какво е нужно да имаш, за да приемаш забележки?

6. Какво е Божието Слово (Йоан 17:17)?

. Хр. По време на сраТой живее през X в. пр ската и израилската жението между филистим този добре въоръвойска в дъбовата долина излиза пред строя жен великан от Гет гордо зБог, презрително преди и като хули Израилевия йс ници да излязат на двубо виква израилските вой о защитава своя народ, кат него. Един млад пастир помощта на прашка. побеждава великана с

Отговор: I Цар. 17 гл.

Неговото име означа ва „умножаване на народа“. Той наслед ява престола след смъртта на баща си Соломон. Но тъй като е високомерен, след ва лошия съвет на св оите млади приятели и за силва данъчното бр ем е над народа. Това во ди до бунт и разделен ие на Израилското царс тво на Северно и Ю жно.

Отговор: III Цар. 11:43-12:20

Името му означава „сила“. Живее във през XI в. пр. Хр. Богат земеделец снаРут, към е Витлеем. Отнася се добр негов хата на Ноемин, която е вдовица на събира роднина. Той разрешава на Рут да спазва като класове от неговите ниви. След време, се всичко според обичаите на онова жени за нея.

2-4 гл.

Отговор: Рут

, докато се крие и когото Давид Цар на Гет, пр е. По време ти търси убежищ пъ а дв л, ау С от л той дори у царя на Израи лите на битка срещ ител, но остана свой телохран за ид ав Д а ав назнач Давид да взевъзпротивяват филистимци се страна. тката на тяхна ме участие в би

Отговор: I Цар. 21:10-15; 27:1-2; 29 гл.

Дауди, помощникът на лекаря в джунглата, се обърна към всички събрани около баобаба.

– Тази история с хипопотама Буху я разказвам днес за втори път. Луту искаше да я чуе преди операцията.

– Ще се възстанови ли зрението й? – попита Юдит.

– Зависи до голяма степен от това, дали ще изпълнява точно всичко, за което сме й говорили.

– Ще изпълнява – каза Гулу. – Тя много иска да вижда и ще го постигне. Дауди въздъхна: – Не всеки е готов да постъпва така, както го съветват.

В джунглата беше много горещо. Всички бяха жадни. Мангустът Джо-Джо и антилопата Дик-Дик гледаха с копнеж сочните плодове в сянката сред клоните.

„Много е вкусно!“ – каза мангустът, докато се облизваше. „Направо като мед“ – добави антилопата. Когато жирафът видя, че хипопотамът Буху идва към тях, откъсна още един плод.

Жирафът Твига откъсна голям жълт плод от високото, стройно дърво: „Слонът Нембо казва: „Яжте тези плодове, те са вкусни. Но не яжте онези, другите.“

И той посочи храста, покрит с блестящи червени плодове. Твига сподели жълтия плод с Дик-Дик и Джо-Джо.

„Ох, колко е горещо! – промърмори Буху. – Хапвате си значи? Трябва и аз да опитам.“ И той се насочи към червените плодове.

„Недей да ядеш от тези плодове“ – побърза да каже Дик-Дик, като подскочи на задните си крака. „Опитай плода на това дърво“ – предложи Твига и му хвърли жълтия плод.

Буху отвори уста и плодът веднага изчезна в нея. Той се усмихна доволно. „Вкусно е, нали? – попита жирафът. – Слонът казва, че жълтите плодове може да се ядат, те са приятни на вкус.

А тези, червените, не бива да се ядат.“ Носорогът Фару приближи с тежки стъпки: „За какво говориш? Не яж това… не яж онова…

Буху, не обръщай внимание на съветите на слона, бъди като мен. Ям каквото си искам, когато си искам и както си искам.“ А Буху с крайчеца на окото си все още поглеждаше към червените плодове.

„Не те съветвам да опитваш – намеси се Твига. – Слонът знае, че от червените плодове ще се разболееш. После ще съжаляваш“.

„Пфу! – изпръхтя носорогът Фару. – Змията Нцока каза, че слонът със своите предупреждения просто иска да ни лиши от удоволствия.

Всичко зависи от стомаха, а моят е найздравият в тази джунгла!“ „Моят също е здрав“ – подхвана хипопотамът, като все още поглеждаше към червените плодове.

„Думите на слона са мъдри – каза Твига. – В джунглата трябва да знаеш какво може да правиш и какво – не.“ „Хайде, давай – изръмжа носорогът, – започвай да раздаваш морал.“

„И все пак си струва да се вслушаш – настояваше жирафът – и да постъпиш както ни съветва слонът. Например, ако срещнеш покрит с малки камъчета насип, с много падини, по-добре да го подминеш.

Недей да играеш, да сядаш и да си почиваш там.“ Павианът Гун се засмя по маймунски и скочи на дървото.

Животните наблюдаваха как той се залюлява на клоните и пъргаво прескача от дърво на дърво, като обръща глава ту на една, ту на друга страна.

Скоро павианът Гун откри насип с многобройни падини, покрит с дребни камъчета. Той се усмихна.

Гун замаха с ръце и извика: „Няма нищо по-приятно от това, да седиш върху насип с малки ямички! Имам право да опитам. Правя каквото си искам!“

„Скоро ще разбереш защо слонът не ни съветва да сядаме по такива насипи“ – каза Твига. Животните видяха как Гун направи с лапа вдлъбнатина в насипа, за да се настани по-удобно.

После си легна и започна да се прозява. Но изведнъж извика пронизително, скочи във въздуха и взе да се върти в кръг около насипа.

„Какво стана?“ – попита мангустът ДжоДжо. А Гун рязко седна и започна с цялата си сила да се удря с четирите си лапи. „Червени мравки – каза Твига. – Ох, как хапят само!

Да седиш върху мравуняка е лошо, но да разтревожиш мравуняка е къде-къде полошо!“ Всички видяха как павианът с неистови викове се втурна към гъстите храсти.

„Какво неразумно същество! – каза Буху и поклати глава. – Трябва да слушаме съветите на слона Нембо.“ – „Гун явно тича към езерото“ – предположи Джо-Джо.

„Трябва да внимава – каза Твига. – На дъното на езерото има извор – опасно място. Заедно с бълбукащата вода от земята там излиза пара.

Нембо казва да стоим по-далеч от това място и да не влизаме във водата, защото е гореща.“ Носорогът изпръхтя: „Ти – какво, искаш да ми кажеш да не влизам във водата ли?

Тогава слушай какво ще ти кажа аз. Ще правя каквото си искам, когато си искам и както си искам. Няма да позволя на слона да ме командва!“ Очите му се наляха с кръв от злоба.

„Познавам тази местност – изръмжа Фару. – Аз съм издръжлив. Имам найдебелата кожа сред всички обитатели на джунглата! Разбрахте ли?“ Твига повдигна вежди:

„Видя ли какво се случи с Гун, когато пренебрегна съветите на слона?“ В далечината се чуваха воплите на павиана, който се търкаляше по пясъчния склон.

„Аз не съм такъв“ – измърмори Фару, обърна се и тръгна надолу по склона. Буху изостана малко от другите и отново погледна червените плодове.

Той си мислеше за това, колко е практично да имаш здрав стомах. Между двете скали имаше тесен проход.

От едната скала бликаше вода, която се стичаше в езерото. Над езерото имаше малък бял облак. „Какъв е този облак?“ – попита мангустът Джо-Джо.

„Това е мъгла“ – промърмори Фару. „Не е нито облак, нито мъгла – възрази Твига. – Това е пара, при това много гореща.“ Фару изръмжа: „Не говори глупости, това е само мъгла.“

„Не доближавайте това място – предупреди жирафът. – Парата е много гореща. От нея се получават изгаряния и мехури.“ „Всичко това са глупости!“ – не се съгласи носорогът.

Той направи демонстративно крачка напред и вдигна крак. „Недей!“ – извика жирафът. Фару дишаше учестено. Очите му бяха налети с кръв. Рогът му изразяваше агресивност.

„НЕДЕЙ, та НЕДЕЙ! Други думи не знаеш. Живея тук цял живот и знам как да се погрижа за себе си.“ ПЛЬОС!

Фару потопи крака си в горещата вода и бълбукащата кал. Дик-Дик почувства нещо на носа си, все едно го ужили оса, а зебрата Поки тревожно се изправи на задните си крака.

Твига бързо махна от предния си крак буца гореща кал. Фару насмешливо изду устни: „Аз съм издръжлив… Нищо не усещам...“ Горещата пара започна да пониква през дебелата му кожа.

„Ох-ох-ох!“ С пронизителен вик носорогът дръпна крака си от калта и като го влачеше едва-едва, със стонове се отдалечи към по-прохладно кътче на джунглата.

Буху се обърна към приятелите си: „Ама че е твърдоглав! След всички обяснения на слона би трябвало този носорог да прояви здрав разум.“

Изведнъж той забеляза, че другите гледат как Гун се катери по стръмния хълм, за да намери мравояда, който да го избави от останалите по тялото му мравки.

Никой не обръщаше внимание на Буху, от чиято уста се стичаше слюнка. Той приближи храста с червените плодове и промърмори:

„С такъв здрав стомах като моя няколко плодчета няма да ми навредят. Слонът Нембо сигурно е имал предвид да не се прекалява с тези плодове.“

Буху откъсна неголямо стръкче и го хвърли в огромната си уста. ХРУП-ХРУП. Плодовете изчезнаха мигновено. Челюстите на хипопотама едва се движеха. „Интересен аромат“ – си помисли той.

Когато глътна плодовете, Буху усети неочакван кисел вкус в устата си. Щом Гун се скри зад върха на хълма, ДжоДжо се обърна и извика: „Вижте хипопотама!“

Подслонил се до ствола на баобаба, Буху стенеше и масажираше корема си с предните лапи. Личеше как по цялото му тяло струи пот, а кожата му беше позеленяла необичайно.

„Ох!... – стенеше Буху. – Това е ужасно!“ „Сигурно е ял от червените плодове“ – каза Дик-Дик. „Да – потвърди Джо-Джо – и те са устроили концерт в стомаха му…“ „Стръкчето беше съвсем малко“ – простена хипопотамът.

Той се изправи с усилие на крака: „Бъдете внимателни. Аз повече няма… повече няма…“ Буху мъчително се сбогуваше с червените плодове в стомаха си. През това време останалите животни се събраха под баобаба.

Когато луната изгря, Дауди стоеше до леглото на Луту.

– Харесаха ли разказа? – попита тя шепнешком.

– Да, много. Гласът на момичето беше нежен и спокоен: – Искам отново да виждам. Обещавам ти, Дауди, няма да пренебрегвам твоите съвети.

– Така трябва – кимна Дауди. – Недей да следваш „мъдростта“ на носорога, лекомислието на павиана и мекушавостта на хипопотама. Върви по правия път и резултатите ще бъдат видими.

– И разбираеми – прошепна Луту.

– Видими и разбираеми – гласът на Дауди звучеше уверено. – Бог казва, че ако следваме това, което говори Библията, животът ни ще се изпълни със смисъл и радост.

– А какво именно ни казва Бог в Библията? – попита Луту.

– Иисус го казва така: „Възлюби Господ, твоя Бог, от цялото си сърце и от цялата си душа, и с цялата си сила, и с целия си разум, и ближния си – като себе си“ (Лука 10:27).

Твига каза тихо: „Всичко, което се случи днес, ще ни помогне да помним колко е важно да спазваме заповедите и забраните на царя на джунглата. Нека не само да се вслушваме в тях, а и да ги изпълняваме.“

Не прене б заповеди регвай т Слово – п е в Божието така, как остъпвай то казва то.

Той бил е много горд, тщеславен. Евреите да изтреби той искал, но със край печален на себе си сам навредил. Ти злото не желай на други. Лъжата е голям капан. Той търсил почит за заслуги, но бил обесен, зъл _ _ _ _. Той отишъл през нощта да говори със Христа. С Него тъй говорейки, появил се златен стих. Всички чували са го. Той е главен в Словото – три шестнайсет от Йоан – дава щастие всички нам. Този мъж е фарисей. Името му ти познай. Нека вече не мълчим – той се казва _ _ _ _ _ _ _. Ако можеш, ти кажи този хубав, златен стих!

Тя първата жена излъга със плода. А после и Адам потъна цял във срам. Най-хитрата бе тя и казва се _ _ _ _.

ПЪТЯТ КЪМ КИТАЙ Град Гуанджоу се намира в южната част на Китай, където е горещо и влажността е висока, с истински субтропичен климат. Това е старинен и красив град. Преди двеста години този център на Южен Китай е бил известен в Европа под името Кантон. Там могъщата британска Остиндийска компания, която води широка монополна търговия с Изтока, основава своето първо представителство в Китай. Няколко столетия това търговско предприятие било единственото свързващо звено между тайнствената Югоизточна Азия и европейските страни. Пътешественици, изследователи, учени – всички били принудени да се обръщат към чиновниците на компанията, за да попаднат в този далечен регион. През 1802 г. така постъпил и младеж на име Робърт Морисън – той искал да отплава за Китай, но получил отказ. През една януарска утрин на 1807 г. Робърт най-накрая се озовал на палубата на плаващ към Китай кораб и гледал към далечния хоризонт, отвъд който се намирала голямата страна. Там

живеели 300 милиона души, което по това време било една трета от населението на Земята! Но китайското правителство се отнасяло враждебно към чужденците. Те можели да живеят само в Кантон. Било им забранено да учат китайски, а онези китайци, които обучавали „задморските варвари“ на своя език, ги очаквало страшно наказание. Ръководството на Остиндийската компания знаело това и следяло строго подчинените му да не нарушават местните закони. А стремежът на Робърт бил точно такъв – да научи добре китайски език, за да разказва на жителите на великата страна за Спасителя Иисус Христос. Основите на разговорната реч вече бил усвоил, докато чакал разрешение за пътуването, но това не било достатъчно. Трябвало да овладее сложното йероглифно писмо, за да преведе Библията на китайски.

Плаването продължило седем месеца. През това време Морисън много разсъждавал, молил се, спомнял си и неведнъж се убеждавал, че целият му живот преминава под знака на смирението и очакването. ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО Робърт бил най-малкото, осмото дете в голямото семейство на шотландски фермер. Когато навършил три години, родителите му се преместили в Англия, където отворили обущарница. Бащата възпитавал децата строго, всяко от тях имало свои задължения вкъщи и в обущарницата. В неделя всички заедно отивали на богослужение, а вечер изучавали Свещеното Писание. Робърт бил послушен син и прилежен ученик. На 15 години приел Иисус Христос за свой личен Спасител и скоро след това започнал да мечтае да стане мисионер. Младежът събирал грижливо списания и изрезки от вестници, в които се разказвало за далечните страни, за езическите вярвания в тях и за това, как евангелистите и проповедниците носят благата вест в дивите джунгли, блатистите местности, горещите пустини. Но когато майка му разбрала за желанието на своя син, го помолила да не напуска дома им, докато е жива. И Робърт обещал да не заминава никъде. Тя умряла, когато той бил на 20 години. Само пет години след нейната смърт Робърт успял да замине за Китай. Това време го научило на търпение и смирение, които са толкова необходими в нелекия труд на благовестителя. ПРЕВОДАЧЕСКА ДЕЙНОСТ Кантон посрещнал чужденците предпазливо. Но Робърт успял да се запознае с двама местни жители, които се съгласили да му дават уроци по китайски. Новият ученик се оказал прилежен и способен. Скоро той съставил речник и в деня на неговата сватба с Мери Мортън през 1809 г. ръководството на търговската компания му предложило да заеме длъжността преводач, което улеснило значително мисията му. Седем години след идването си в Китай Робърт Морисън кръстил първия повярвал китаец. Кръщението било тайно, за да не разбере полицията. А след още една година, през 1815-а, бил публикуван неговият превод на Новия Завет. Ръководството било разгневено и уволнило Морисън. Но… уволнението така и не се състояло, защото той се оказал незаменим преводач. Робърт и Мери имали две деца. През 1821 г. Мери починала. А през 1824 г., когато завършил превода на

цялата Библия, мисионерът се върнал в родината си за първи път след 17 години. В Англия мнозина знаели за неговия труд и искали да чуят разказите на знаменития преводач и християнски служител. Морисън изнасял лекции и преподавал китайски на онези, които искали да посветят живота си на служение в Китай. След две години той се оженил отново и се върнал в Китай. Служението му там изисквало все повече сили и време. През деня работел в кантората, а вечер продължавал тайно да благовества. По това време бил кръстен Лян Фа, който станал първият протестантски

свещеник в Китай, а общо повярвалите в Христос от местното население през годините, когато Морисън служил в Китай, били седем души. Силите на мисионера обаче се изтощили и през 1834 г., на 52 години, той починал. Погребали го в Кантон. Робърт Морисън се смята за основоположник на британската синология (китаистика) – наука, която изучава Китай. Той оставил след себе си много книги по китайска филология и история, преводи, богословски статии и лекции за мисионерската дейност, също така текстове по педагогика. Неговият превод на Библията на китайски език се използва до днес.

Д

о нашата къща има красив парк, а в него – неголямо езеро. Наскоро се разхождахме в парка и видях, че на брега на езерото се е събрала група момчета, които пускат във водата малки корабчета. Много от тях имаха бели платна, а едно дори беше с дистанционно управление.

– И накъде плаваме? – попитах аз, като приближих момчетата.

– Ами наникъде – вдигна рамене едно от по-големите деца, – просто е интересно да гледаш как плават корабчетата. „Понякога и при възрастните е така – си помислих аз, – плават, без да знаят накъде. Нямат цел.“ А накъде отива историята на християнството? Има ли цел това пътуване? За онези, които не виждат управляващата ръка на Твореца, събитията изглеждат случайни, но за нас, които познаваме Господ, всичко се подрежда в единна хармония. Християнството се е появило неслучайно. Много векове Господ е подготвял човечеството за идването на Христос, Който е започнал изграждането на Църквата, Неговата невеста. Оттогава хората, приели с вяра жертвата на Иисус, стават част от Тялото Христово, което расте количествено и качествено, „нараства, за да се съзижда в любов“, както пише ап. Павел (Еф. 4:16). С други думи, християнството се развива, като има ясна цел – вярващите да се подготвят за брака с Агнеца и да се усъвършенстват, за да бъдат с Бога! А към тази цел води Своята Църква нейният Глава – Иисус.

Сега всеки трети човек на земята е християнин. И въпреки че християнството е много разнолико – съществуват стотици християнски църкви, групи и движения, които спорят помежду си и не се признават едни други, – не бива да се смущаваме. Господ познава Своите и на нас не ни е дадено да съдим кой е истински християнин, а кой се преструва. Ако Бог продължи още живота на земята, какво ще стане с християнството? Според прогнозите на учените към 2050 г. на нашата планета ще живеят повече от девет милиарда души, като от три до пет милиарда ще бъдат християни. Количеството е добър показател, но дали светът ще стане по-християнски? Едва ли. Днес вече живеем в общество, което често наричат постхристиянско, т.е. „следхристиянско“. Това значи, че културата ни само наглед е християнска. В действителност нашето общество е езическо с християнско минало. И да живееш в такова общество, е по-трудно, отколкото – в чисто езическо. Когато християнството се е развивало във враждебна среда, е било ясно кой е християнин и кой – не. Сега, когато християнските ценности се признават за общочовешки, всич-

ки граници са размити. Всеки има своя истина и християните предизвикват учудване, когато заявяват, че пътят към Бога минава само през Иисус Христос. Но това е единственият правилен отговор. Както в математиката всеки може да напише свой отговор на задачата, но правилен ще бъде само един – този, който е даден в края на учебника. Ето защо да провъзгласяваш уникалността на Христос и да бъдеш истински християнин, когато всички наоколо смятат себе си за християни, е много трудно. Но в края на Библията е показан финалът на историята на християнството – бракът на Агнеца с Църквата, Неговата невеста, която Господ е приготвил за Себе Си.

Последната точка в историята на християнството ще бъде поставена от невидимия пръст на Този, Който е изпратил кораба на Църквата в безбрежното море на времето. Гребците се карат помежду си, понякога гребат в различни посоки и при това забравят целта, която трябва да достигнат. А онези чудаци, които им говорят за предназначението на кораба, ги изхвърлят безжалостно зад борда. Но въпреки това и, нещо повече, използвайки всичко това, Всевишният е толкова мъдър и всемогъщ, че ще доведе кораба, който е пуснал да плава, до пристанището на вечната обител, за учудване на гребците и лекомислените пътници. Историята на християнството наближава своя край. Изминали са повече от двадесет века от момента, когато Ковчегът на спасението (Христовата Църква) се е отправил на път, и днес много проповедници – Божии вестители – като тези, които стоят на мачтата и гледат напред, викат: „През утринната мъгла виждам очертанията на родните брегове! Краят на пътуването е близък!“ – Капитане! Още дълго ли ще плаваме? Скоро ли ще свърши пътуването?

– Скоро – се чува отговор, – много скоро.

Ако отговориш правилно на всички въпроси, в отделените квадратчета ще прочетеш името на сина на Йонатан, когото цар Давид взима при себе си в двореца.

1. Човекът, който живее най-дълго от всички на земята (Бит. 5:27).

2. Един от приятелите на Даниил (Дан. 3:26).

3. Мъжът на Ноемин (Рут 1:1-2).

4. Жената на Мойсей (Изх. 2:21).

5. Съпругът на Сапфира (Деян. 5:1).

6. Синът на Соломон, който царува след него (III Цар.

11:43).

7. Молитвеният дом на юдеите (Мат. 4:23).

8. Синът на Давид, чиято коса се заплита в клоните на един дъб (II Цар. 18:9).

9. Един от апостолите (Мат. 10:3).

10. Градът, в който Господ изпраща Йона да проповядва (Йона 1:1-2).

11. Бащата на Сим, Хам и Яфет (Бит. 5:32).

Мемфивостей, син на Йонатан и внук на цар Саул, осакатява на пет години при нещастен случай. След гибелта на Йонатан Давид оказва милост на сина на своя приятел. Мемфивостей яде всеки ден на масата на царя като негов син (II Цар. 9 гл.).

лен поглед. От ъгъла на устата ми към гърлото преминават дълги черни „мустаци“. Обикновено се храним с птици със средна големина: гълъби, врани, дроздове, патици. Не хващаме птици, които са кацнали на земята, крият се в клоните на дърветата или плуват във водата, не нападаме и зверове, които бягат по земята. Нашата стихия е въздухът! Не си правим собствени гнезда, а предпочитаме да се настаняваме в гнездата на другите птици, най-често – на враните. Към края на юни ни се излюпват от две до четири птиченца, чието развитие и растеж завършва след 35 денонощия. Младото, току-що излетяло от гнездото птиче без всякакви уроци от родителите си е способно с необичайна бързина и точност да хваща летяща птица. Сила и ловкост, смелост и ловна страст, благородна осанка и голяма схватливост – това са качествата на моите събратя. От незапомнени времена ни смятат за символ на храбростта и безстрашието. Но дори и това не ни е опазило от изчезване. В повечето страни спадаме към защитените видове и сме записани в Червената книга под името… (лат. Falco). Ето че се запознахме! сокол

Аз спадам към известните пернати хищници на земята. Храня се с плячка, която хващам и убивам. За разлика от другите хищници, ние маневрираме леко и ловко при полет, затова още от древността хората са ни опитомявали и са ни използвали за развлечение по време на лов. Такъв „птичи“ лов се организира до днес в много местности на Азия и Африка. Творецът ни е дал остро зрение. Ние забелязваме плячката в небето от един километър, а когато се хвърляме върху жертвата, развиваме рекордна скорост – до 300 километра в час! При такъв полет се забелязва само как се мярка моята сянка и се чува рязък звук от свистящ въздух. Можеш да ни откриеш по всички части на света. Живеем основно в горите, но понякога се заселваме и по скалите. Срещаме се както в безлюдни местности, така и в оживените градове. Смятат ме за хищник със средни размери – малко по-голям от гълъба. Отличавам се със силно телосложение: имам широки гърди с твърди и изпъкнали мускули, дълги остри криле, дълги силни пръсти и къси цевки (това е едната от костите на крака, разположена между пищяла и пръстите). Човката ми е доста къса, извита, с рязко издаден зъбец на острия й край. Ноктите ми са много остри и извити. Очите ми са големи, изпъкнали, тъмнокафяви, с остър, пронизите-

Препиши буквите, които са разположени в сърца, и ще разбереш едно от важните качества на любовта. А какво е написано в звездичките?