4 2009 Индивидуализмът

Една от проявите на индивидуализма е стремежът на личността да изявява своята индивидуалност и интереси чрез противопоставяне на обществото1. Тази тенденция днес е ярко изразена. За да изтъкнат индивидуалността си, хората избират неповторим стил в облика и в поведението си, който често шокира околните. Но по-важно е това, което става в душите им. В стремежа си да се опознаят те се вглъбяват в своите чувства и преживявания, затварят се, стигат до депресивни състояния (материалът на Зора Динчева). Наподобяват Шекспировия герой Хамлет, за когото е характерен прекаленият стремеж към анализ и самоанализ. Подобен стремеж, доведен до болезнена

крайност, блокира човека (статията на Калин Михайлов). Хората, тръгнали по този път, вместо уникални личности стават пациенти на психиатрични клиники. Пътят за намиране на себе си ни е даден в съвършения образ на Божия Син Иисус Христос, единствения във вселената, който заслужава приемане и подражание. Бог не ни го налага, за да измести нашата индивидуалност, а, обратно, чрез Него ни осво-

бождава от многото чужди образи, които сме приели през живота си. Един човек, много успешно постигнал своята индивидуалност, апостол Павел, след срещата си с тази Личност веднага се отказва от всичко, което е натрупал през живота си, за да намери своето истинско лице: „А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Иисус, за Когото изгубих всичко и смя1

Речник на българския език. Т. 6. С., 1990, с. 862.

там всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него“ (Фил. 3:8-9). Чрез Христос ставаме такива, каквито сме замислени от Бога, личността ни се разкрива съвършено (повече за приемането на Христос ще прочетете в статията на А. Карев). И като намерим истинската си идентичност в съвършения Образ, се насочваме към обществото - не за да се разтворим в него, а за да му служим (материалите на К. С. Луис и на Н. Ивашчук). Така вместо обезличаващия колективизъм и пагубния горд индивидуализъм Бог ни дава най-щастлив и пълноценен живот в единение с Него.

Една от проявите на индивидуализма е стремежът на личността да изявява своята индивидуалност и интереси чрез противопоставяне на обществото1. Тази тенденция днес е ярко изразена. За да изтъкнат индивидуалността си, хората избират неповторим стил в облика и в поведението си, който често шокира околните. Но по-важно е това, което става в душите им. В стремежа си да се опознаят те се вглъбяват в своите чувства и преживявания, затварят се, стигат до депресивни състояния (материалът на Зора Динчева). Наподобяват Шекспировия герой Хамлет, за когото е характерен прекаленият стремеж към анализ и самоанализ. Подобен стремеж, доведен до болезнена

крайност, блокира човека (статията на Калин Михайлов). Хората, тръгнали по този път, вместо уникални личности стават пациенти на психиатрични клиники. Пътят за намиране на себе си ни е даден в съвършения образ на Божия Син Иисус Христос, единствения във вселената, който заслужава приемане и подражание. Бог не ни го налага, за да измести нашата индивидуалност, а, обратно, чрез Него ни осво-

бождава от многото чужди образи, които сме приели през живота си. Един човек, много успешно постигнал своята индивидуалност, апостол Павел, след срещата си с тази Личност веднага се отказва от всичко, което е натрупал през живота си, за да намери своето истинско лице: „А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Иисус, за Когото изгубих всичко и смя1

Речник на българския език. Т. 6. С., 1990, с. 862.

там всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него“ (Фил. 3:8-9). Чрез Христос ставаме такива, каквито сме замислени от Бога, личността ни се разкрива съвършено (повече за приемането на Христос ще прочетете в статията на А. Карев). И като намерим истинската си идентичност в съвършения Образ, се насочваме към обществото - не за да се разтворим в него, а за да му служим (материалите на К. С. Луис и на Н. Ивашчук). Така вместо обезличаващия колективизъм и пагубния горд индивидуализъм Бог ни дава най-щастлив и пълноценен живот в единение с Него.

нес празнуваме раждането на Иисус Христос, нашия Спасител. Но странното е, че не всички знаят за този ден. А и ние разбрахме за него преди няколко години от западните християни. Онова, което искаха да видят патриарсите в древността и за което копнееха, което е било предречено от пророците и което са очаквали праведниците, се е осъществило в този ден. Бог се е явил в плът и „живя между людете” (Варух 3:38). Затова, възлюбени, нека се зарадваме и се веселим. Нима Йоан не започва да играе в утробата на майка си Елисавета, когато Мария идва при нея? Ние обаче днес гледаме не към Мария, а към новородения Спасител. Затова трябва да се радваме много повече и с изумление да приемаме тази велика тайна, която превъзхожда нашето разбиране. Как бихме се учудили, ако видим слънцето, слязло от небето, да се движи по земята и щедро да дарява благодатните си лъчи на всички земни жители! Нима случилото се не би изпълнило тези, които го виждат, с изумление? А слънцето е източник само на видимата светлина. Сега вижте и оценете колко по-важно е това, че Слънцето на правдата ни праща своите благотворни лъчи, които проникват през нашата телесна природа и освещават душите ни. Дълго време исках да видя този ден и да го видя сред голямо събрание. Винаги съм искал нашите молитвени събрания да се посещават от много хора, както виждаме сега. Това желание наистина се осъществи. Не са изминали и десет години, откакто са ни известили за този ден, а празникът е станал толкова тържествен благодарение на вашата ревност за благочестието, която ни напомня ревността на вярващите от древните времена. Затова имаме всички основания да наричаме този празник нов, точно както и стар. Нов – защото съвсем наскоро разбрахме за него. Стар и популярен - защото бързо е станал един от най-важните празници на древността. По същия начин както дървото, посадено в градината, расте бързо и неусетно клоните му натежават от плодове, такъв е и този празник, който е бил известен на запад от древни времена, а ние го празнуваме само от няколко години. Той е придобил в същата степен значимост и вече принася обилни плодове. Виждаме го от препълнената църква, която стана тясна за толкова много хора, събрани тук. Вашата ревност ще бъде забелязана от Христос, Който днес

се е родил в плът. Несъмнено Той ще възнагради вашите благочестиви подбуди. Любовта и интересът, който проявявате в този ден, са най-доброто доказателство за любовта ви към Този, чийто рожден ден празнуваме. „А в онези дни – казва евангелистът - излезе заповед от цезаря Август да се извърши преброяване по цялата земя. Това беше първото преброяване, откакто Квириний управляваше Сирия. И всички отиваха да се записват, всеки в своя град. И така, отиде и Йосиф от Галилея, от град Назарет, в Юдея, в

Давидовия град, който се нарича Витлеем (понеже той беше от дома и рода на Давид), за да се запише с Мария, която беше сгодена за него и беше бременна. И когато бяха там, дойде й време да роди. И роди първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата” (Лука 2:1–7). Оттук става ясно, че Господ се е родил по време на първото преброяване. Всеки, който желае да прочете в древните ръкописи, пазени в Рим, за това преброяване, може да разбере как точно е станало. Но вие ще кажете: „Какво отношение има това към нас, ние не живеем в Рим и не смятаме да ходим там!” Послушайте обаче внимателно и не бъдете толкова невярващи. За този празник ни е известно от хората, които са живели в Рим и са били наясно с това събитие. Именно римляните, които вече толкова дълго време честват

Рождество в съответствие с древните предания, са съобщили за това и на нас. Евангелистът не просто посочва самото събитие, а преди всичко отбелязва в кой ден се е родил нашият Господ и едва след това ни открива плановете на божествения Промисъл. Фактът, че император Август издава указ именно тогава, не е резултат от неговите лични подбуди или прищевки. Самият Господ го е подтикнал, като го е направил послушен изпълнител на Своите планове, за да съдейст-

ва за идването на Неговия Син в човешка плът. Но как това преброяване е могло да съдейства за осъществяването на божествения план? Не малко, скъпи слушатели, а дори много. Всъщност то е било особено необходимо и много важно. Галилея е палестинска област, а Назарет е град в Галилея. Юдея също е една от областите в Палестина, а Витлеем е град в Юдея. Както е известно обаче, всички пророци са предричали, че Изкупителят ще дойде не от Назарет, а от Витлеем, където

се е родил. Защото е писано: „А ти, Витлееме Ефратов, макар и да си малък между юдовите родове, от теб ще излезе за Мен Един, Който ще бъде владетел в Израил, чийто произход е от начало, от вечността” (Мих. 5:2). Затова, когато Ирод пита за мястото, където трябва да се роди Спасителят, юдеите насочват вниманието му към същото пророчество. С това събитие са свързани и думите на Христос, които Той казва на Натанаил: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство” (Йоан 1:47). Защото когато Филип казва на Натанаил: ”Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в

закона и за когото писаха пророците, Иисус, Йосифовия син, Който е от Назарет”, Натанаил отговаря: „От Назарет може ли да произлезе нещо добро?” (Йоан 1:45–46). Въпросът, който възниква тук, е, защо Иисус хвали Натанаил? Отговорът е, защото Натанаил не се поддава на внушението и не приема веднага твърдението на Филип, тъй като е уверен, че Спасителят не може да се роди нито в Назарет, нито в Галилея, а в Юдея, както и се е случило. Филип не знае това, но на Натанаил то е добре известно. Той познава Писанието и знае, че Месия няма да дойде от Назарет, затова отговорът му съответства на древните пророчества. По тази причина Господ му казва: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство.” Има и друго свидетелство. Юдеите казват на Никодим: „Изследвай писаното и виж, че от Галилея пророк не се издига” (Йоан 7:52). Друг текст твърди: „Не казва ли Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото потомство и от градчето Витлеем, където беше Давид?” (Йоан 7:42). И тъй, всеобщото мнение е, че Спасителят ще дойде от Витлеем, а не от Галилея. Често се случва хората да напуснат града, в който са се родили, и да се преместят в друг град. Така постъпват Йосиф

и Мария. Въпреки че са граждани на Витлеем, те напускат този град и отиват в Назарет. Но Христос се ражда във Витлеем! Такъв е бил планът на божествения Промисъл. Указът на император Август, съгласно който всеки трябва да се запише в своя град, принуждават Йосиф и Мария да отидат във Витлеем. Именно на това събитие се позовава Лука в своето описание. И тъй, възлюбени, вие видяхте принципите и властта на божествения Промисъл, Който осъществява Божиите намерения не само чрез вярващите, но и чрез невярващите, за да може онези, които пренебрегват благочестието, да разберат силата и всемогъществото на Бога. Звездата води мъдреците от Изток, а императорският указ води Мария в родния й град, който преди много време е посочен от пророците. Това пътуване също доказва и това, че Мария е била от Давидовия род. Защото, ако родът й е от Витлеем, ясно е, че и тя е от потомството на Давид. Евангелистът вече ни е казал това в цитирания текст. Всъщност там се говори за произхода на Йосиф и нищо не се казва за предците на Мария. Но за да не се съмнявате и да не ви измъчва въпросът, дали тя е от дома на Давид, чуйте какво е написано малко по-рано: „А в шестия месец ангел Гавриил бе изпратен от Бога в галилейския град, наречен Назарет, при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом; а името на девицата бе Мария” (Лук 1:26– 27). Фразата „от Давидовия дом” се отнася за Мария. И така, тук се говори за произхода на Мария. Сега става ясно защо указът, който изпраща Йосиф и Мария във Витлеем, е издаден по това време. Веднага след като пристигат в града, се ражда Иисус. Именно там мъдреците се покланят на Иисус. Но ще приведа още едно доказателство по-ясно и убедително. Ще ви помоля за особено внимание, тъй като трябва да ви осведомя за някои данни от подробни изследвания и откъси от древни закони, с цел моята проповед във всяко отношение да бъде понятна и лесно възприемаема. Ще започна от постаро време. Когато Бог извежда своя народ от жалкото му положение в Египет, като го освобождава от тиранията на чуждоземния цар, израилтяните все още са подвластни на някои останки от езически идеи и образи и с възхищение си спомнят огромните величествени храмове. Като има предвид тяхната

нес празнуваме раждането на Иисус Христос, нашия Спасител. Но странното е, че не всички знаят за този ден. А и ние разбрахме за него преди няколко години от западните християни. Онова, което искаха да видят патриарсите в древността и за което копнееха, което е било предречено от пророците и което са очаквали праведниците, се е осъществило в този ден. Бог се е явил в плът и „живя между людете” (Варух 3:38). Затова, възлюбени, нека се зарадваме и се веселим. Нима Йоан не започва да играе в утробата на майка си Елисавета, когато Мария идва при нея? Ние обаче днес гледаме не към Мария, а към новородения Спасител. Затова трябва да се радваме много повече и с изумление да приемаме тази велика тайна, която превъзхожда нашето разбиране. Как бихме се учудили, ако видим слънцето, слязло от небето, да се движи по земята и щедро да дарява благодатните си лъчи на всички земни жители! Нима случилото се не би изпълнило тези, които го виждат, с изумление? А слънцето е източник само на видимата светлина. Сега вижте и оценете колко по-важно е това, че Слънцето на правдата ни праща своите благотворни лъчи, които проникват през нашата телесна природа и освещават душите ни. Дълго време исках да видя този ден и да го видя сред голямо събрание. Винаги съм искал нашите молитвени събрания да се посещават от много хора, както виждаме сега. Това желание наистина се осъществи. Не са изминали и десет години, откакто са ни известили за този ден, а празникът е станал толкова тържествен благодарение на вашата ревност за благочестието, която ни напомня ревността на вярващите от древните времена. Затова имаме всички основания да наричаме този празник нов, точно както и стар. Нов – защото съвсем наскоро разбрахме за него. Стар и популярен - защото бързо е станал един от най-важните празници на древността. По същия начин както дървото, посадено в градината, расте бързо и неусетно клоните му натежават от плодове, такъв е и този празник, който е бил известен на запад от древни времена, а ние го празнуваме само от няколко години. Той е придобил в същата степен значимост и вече принася обилни плодове. Виждаме го от препълнената църква, която стана тясна за толкова много хора, събрани тук. Вашата ревност ще бъде забелязана от Христос, Който днес

се е родил в плът. Несъмнено Той ще възнагради вашите благочестиви подбуди. Любовта и интересът, който проявявате в този ден, са най-доброто доказателство за любовта ви към Този, чийто рожден ден празнуваме. „А в онези дни – казва евангелистът - излезе заповед от цезаря Август да се извърши преброяване по цялата земя. Това беше първото преброяване, откакто Квириний управляваше Сирия. И всички отиваха да се записват, всеки в своя град. И така, отиде и Йосиф от Галилея, от град Назарет, в Юдея, в

Давидовия град, който се нарича Витлеем (понеже той беше от дома и рода на Давид), за да се запише с Мария, която беше сгодена за него и беше бременна. И когато бяха там, дойде й време да роди. И роди първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата” (Лука 2:1–7). Оттук става ясно, че Господ се е родил по време на първото преброяване. Всеки, който желае да прочете в древните ръкописи, пазени в Рим, за това преброяване, може да разбере как точно е станало. Но вие ще кажете: „Какво отношение има това към нас, ние не живеем в Рим и не смятаме да ходим там!” Послушайте обаче внимателно и не бъдете толкова невярващи. За този празник ни е известно от хората, които са живели в Рим и са били наясно с това събитие. Именно римляните, които вече толкова дълго време честват

Рождество в съответствие с древните предания, са съобщили за това и на нас. Евангелистът не просто посочва самото събитие, а преди всичко отбелязва в кой ден се е родил нашият Господ и едва след това ни открива плановете на божествения Промисъл. Фактът, че император Август издава указ именно тогава, не е резултат от неговите лични подбуди или прищевки. Самият Господ го е подтикнал, като го е направил послушен изпълнител на Своите планове, за да съдейст-

ва за идването на Неговия Син в човешка плът. Но как това преброяване е могло да съдейства за осъществяването на божествения план? Не малко, скъпи слушатели, а дори много. Всъщност то е било особено необходимо и много важно. Галилея е палестинска област, а Назарет е град в Галилея. Юдея също е една от областите в Палестина, а Витлеем е град в Юдея. Както е известно обаче, всички пророци са предричали, че Изкупителят ще дойде не от Назарет, а от Витлеем, където

се е родил. Защото е писано: „А ти, Витлееме Ефратов, макар и да си малък между юдовите родове, от теб ще излезе за Мен Един, Който ще бъде владетел в Израил, чийто произход е от начало, от вечността” (Мих. 5:2). Затова, когато Ирод пита за мястото, където трябва да се роди Спасителят, юдеите насочват вниманието му към същото пророчество. С това събитие са свързани и думите на Христос, които Той казва на Натанаил: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство” (Йоан 1:47). Защото когато Филип казва на Натанаил: ”Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в

закона и за когото писаха пророците, Иисус, Йосифовия син, Който е от Назарет”, Натанаил отговаря: „От Назарет може ли да произлезе нещо добро?” (Йоан 1:45–46). Въпросът, който възниква тук, е, защо Иисус хвали Натанаил? Отговорът е, защото Натанаил не се поддава на внушението и не приема веднага твърдението на Филип, тъй като е уверен, че Спасителят не може да се роди нито в Назарет, нито в Галилея, а в Юдея, както и се е случило. Филип не знае това, но на Натанаил то е добре известно. Той познава Писанието и знае, че Месия няма да дойде от Назарет, затова отговорът му съответства на древните пророчества. По тази причина Господ му казва: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство.” Има и друго свидетелство. Юдеите казват на Никодим: „Изследвай писаното и виж, че от Галилея пророк не се издига” (Йоан 7:52). Друг текст твърди: „Не казва ли Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото потомство и от градчето Витлеем, където беше Давид?” (Йоан 7:42). И тъй, всеобщото мнение е, че Спасителят ще дойде от Витлеем, а не от Галилея. Често се случва хората да напуснат града, в който са се родили, и да се преместят в друг град. Така постъпват Йосиф

и Мария. Въпреки че са граждани на Витлеем, те напускат този град и отиват в Назарет. Но Христос се ражда във Витлеем! Такъв е бил планът на божествения Промисъл. Указът на император Август, съгласно който всеки трябва да се запише в своя град, принуждават Йосиф и Мария да отидат във Витлеем. Именно на това събитие се позовава Лука в своето описание. И тъй, възлюбени, вие видяхте принципите и властта на божествения Промисъл, Който осъществява Божиите намерения не само чрез вярващите, но и чрез невярващите, за да може онези, които пренебрегват благочестието, да разберат силата и всемогъществото на Бога. Звездата води мъдреците от Изток, а императорският указ води Мария в родния й град, който преди много време е посочен от пророците. Това пътуване също доказва и това, че Мария е била от Давидовия род. Защото, ако родът й е от Витлеем, ясно е, че и тя е от потомството на Давид. Евангелистът вече ни е казал това в цитирания текст. Всъщност там се говори за произхода на Йосиф и нищо не се казва за предците на Мария. Но за да не се съмнявате и да не ви измъчва въпросът, дали тя е от дома на Давид, чуйте какво е написано малко по-рано: „А в шестия месец ангел Гавриил бе изпратен от Бога в галилейския град, наречен Назарет, при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом; а името на девицата бе Мария” (Лук 1:26– 27). Фразата „от Давидовия дом” се отнася за Мария. И така, тук се говори за произхода на Мария. Сега става ясно защо указът, който изпраща Йосиф и Мария във Витлеем, е издаден по това време. Веднага след като пристигат в града, се ражда Иисус. Именно там мъдреците се покланят на Иисус. Но ще приведа още едно доказателство по-ясно и убедително. Ще ви помоля за особено внимание, тъй като трябва да ви осведомя за някои данни от подробни изследвания и откъси от древни закони, с цел моята проповед във всяко отношение да бъде понятна и лесно възприемаема. Ще започна от постаро време. Когато Бог извежда своя народ от жалкото му положение в Египет, като го освобождава от тиранията на чуждоземния цар, израилтяните все още са подвластни на някои останки от езически идеи и образи и с възхищение си спомнят огромните величествени храмове. Като има предвид тяхната

слабост в това отношение, Бог им позволява да построят храм, който не само със скъпите си материали и изкусно художествено оформление, но и със своя план и строеж засенчва всички съществуващи дотогава храмове на света. Тук Бог се отнася към Своя народ като нежен, любещ баща към своя син, който след много време се връща при баща си, въпреки че е живял разпътно сред своите нечестиви, развратни приятели в шумни празненства и пиянства. Любещият баща дава на завърналия се син голямо богатство. Бащата прави така, за да може синът му, дори ако бъде подложен на изкушение, да не си спомня за предишните обстоятелства в своя живот и да не пожелае да се върне към него. Бог постъпва именно по този начин с израилтяните: Той знае за тяхното увлечение по външната красота и им дава нещо много по-великолепно и величествено, за да не се породи у тях дори мисъл да се върнат в Египет – към всичко онова, което са видели там. Ето защо Той допуска да се построи храмът, в който се отразяват образите както на естествения, така и на свръхестествения свят. Светът се състои от небето и земята, а между тях са видимите небеса, които изпълняват ролята на преграда. По същия начин е построен и Йерусалимският храм. Той е разделен на две отделения и между тях има завеса. Помещението пред завесата е достъпно за всички, а вътрешната стая е затворена, там влиза само първосвещеникът. Това не е лично мое виждане, а е факт. Храмът представлява пълната картина на света. Като доказателство послушайте какво пише ап. Павел за възнесението на Христос: „Защото Христос влезе не в ръкотворно светилище, образ на истинското, но в самите небеса…” (Евр. 9:24). Явно това светилище е образ на истинското и завесата отделя Светая светих от външното свято място по същия начин, както небето отделя това, което е над нас, от онова, което се намира на земята. Такова устройство ни дава до известна степен обяснение защо Бог нарича небето покров. А когато апостолът говори за надеждата, която имаме, той я нарича „котва, която прониква в това, което е вътре, зад завесата, където Иисус като предтеча влезе за нас” (Евр. 6:19–20). Разбирате ли сега, че ап. Павел нарича небето завеса? По-нататък, пред завесата се намират светилникът, масата и медният жертвеник за всеизгаряния. Но вътре, т.е. зад завесата, стои

Ковчегът на Завета, който е покрит от всички страни със злато. В Ковчега са плочите на Завета, златният съд с манната и цъфналият Ааронов жезъл. Освен това зад завесата е поставен златният кадилен жертвеник, който не служи за принасяне на всеизгаряния с кръвта на козли, телци и волове. Това е жертвеник за благовонни аромати. До външната част имат достъп всички, а до вътрешната има право да влиза само първосвещеникът. И ето ви доказателство. Ап. Павел казва: „А даже при първия Завет имаше постановления за богослужение, имаше и земно светилище” (Евр. 9:1). (Той нарича външната скиния земно светилище, защото всички хора имат достъп до нея.) „Защото беше приготвена скиния, в първата част на която бяха светилникът, трапезата и присъствените хлябове; която част се казва святото място; а зад втората завеса беше оная част от скинията, която се казваше пресвятото място, където бяха златната кадилница и Ковчегът на завета, отвсякъде обкован със злато, в който бяха златната стомна, съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на завета; и над него бяха херувимите на Божията слава, които осеняваха уми-

лостивилището; за които не е сега време да говорим подробно. И когато тези неща бяха така приготвени, в първата част на скинията свещениците влизаха постоянно да извършват богослужението; а във втората веднъж в годината влизаше само първосвещеникът, и то не без кръв, която принасяше за себе си и за греховете на хората, извършени в незнание” (Евр. 9:1–7). Сега разбирате ли, че само първосвещеникът веднъж в годината има право да влиза зад завесата? Но вие ще попитате:„Какво отношение има всичко това към нашето време?” Защо давам всички тези сведения? Когато Мария зачева, са минали шест месеца от момента, когато Елисавета е заченала Йоан. Ако знаем кой е бил шестият месец, ще разберем кога е заченала Мария. Тогава лесно ще изчислим кога е родила. Но не знаем точно кога Елисавета е била в шестия месец от бременността си. Преди всичко трябва да разберем кога е заченала. А как да го установим? Като разберем кога Захария, нейният мъж, получава откровение. Какво е казано за това в Свещеното Писание? Според Евангелието ангелът носи на Захария благословената вест за предстоящото раждане на Йоан в Светая Светих. От Свещеното Писание знаем, че първосвещеникът влиза в това най-свято място само веднъж в годината. Ето защо, като знаем в кой месец Захария е влязъл там, със сигурност можем да разберем времето, когато

той получава благословената вест, и по този начин ще разберем кога Елисавета зачева. От ап. Павел вече знаем, че първосвещеникът влиза в Светая светих само веднъж в годината. Същото казва и Мойсей: ”Господ каза на Моисей: „Кажи на брат си Аарона да не влиза по всяко време в Светая светих, която е вътре зад завесата, пред умилостивилището, върху ковчега, за да не умре“(Лев. 16:2). И по-нататък: „И никой да не бъде в шатъра за срещане, когато той влиза в светилището да направи умилостивение и докато излезе, след като направи умилостивение за себе си, за дома си и за цялото общество израиляни. Тогава да пристъпи към жертвеника, който е пред Господ, и да направи умилостивение за него” (Лев. 16:17–18). От това следва, че първосвещеникът не влиза в Светая Светих, когато му хрумне. А когато той е в Светая светих, никой няма право да влиза там, нито да бъде с него. Всички трябва да бъдат отвън, т.е. зад завесата. Добре запомнете това. Досега не съм казал точно кога влиза той в Светая Светих, макар вече да знаем, че влиза там само веднъж в годината. По какъв начин можем да разберем в кой месец влиза? От същата книга, защото там се казва: „ В седмия месец, на десетия ден от месеца, да смирите душите си и да не вършите никаква работа нито местен жител, ни пришълец, който се е заселилил между вас; защото в този ден ще

се направи умилостивение за вас, за да се очистите от всичките си грехове, за да сте чисти пред Господа. Това да ви бъде събота за тържествена почивка и да смирите душите си; това е постоянна наредба. Онзи свещеник, който бъде помазан и посветен да свещенодейства вместо баща си, той да направи умилостивението, като се облече в ленените одежди, светите одежди; и да направи умилостивение за Светая светих, и да направи умилостивение за шатъра за срещане и за жертвеника, и да направи умилостивение за израилтяните поради всичките им грехове” (Лев. 16:29–34). Мойсей тук говори за Деня на умилостивението. Именно тогава и само

тогава първосвещеникът, веднъж в годината, влиза в Светая светих. Ако първосвещеникът влиза в Светая светих в Деня на умилостивението, тогава е ясно, че ангелът се явява на Захария именно в Светая светих, когато той кади на Господ. Ето какво говори за това Свещеното Писание: „В дните на Юдейския цар Ирод имаше един свещеник от Авиевия отряд смяна, на име Захария; и жена му беше от Аароновите потомци и се казваше Елисавета… И той, като свещенодействаше пред Бога по реда на своя отряд, по обичая на свещеничеството, на него се падна по жребий да влезе в Господния храм и да кади. И в часа на каденето цялото множество народ се молеше отвън. (Тук, възлюбени, си спомнете казаното: „Никой да не бъде в шатъра за срещане, когато той влиза в светилището” - Лев. 16:17.) Тогава му се яви ангел от Господ, който стоеше отдясно на кадилния жертвеник” (Лука 1:5–11). Не е казано „жертвеник за принасяне на жертви или всеизгаряния”, а „кадилния жертвеник”, тъй като жертвеникът, който се намира отвън, е предназначен само за жертви и всеизгаряния, а жертвеникът вътре е кадилен. Като имаме предвид също, че ангелът му се явява, когато е сам, и че народът стои отвън и го очаква, може да направим извода, че той се намира в Светая светих. „Захария, като го видя, смути се и страх го обзе. Но ангелът му каза: „Не бой се, Захария, защото твоята молитва е чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, когото ще наречеш Йоан…” И народът ча-

каше Захария и се чудеше, че се бави в храма. А когато излезе, той не можеше да проговори; и те разбраха, че е видял видение в храма, защото той им правеше знаци, и оставаше ням” (Лука 1:12–13, 21–22). Ясно е, че той се намира вътре, зад завесата. Именно там получава тази благословена вест. И това става в Деня на умилостивението, по време на поста, тъй като думите: „да смири душите си” говорят за пост. И тъй, юдеите отбелязват този празник в края на септември. Можете да се уверите в това от моите нееднократни проповеди, в които въз основа на много препратки от Писанието съм опровергавал възприетото време на юдейските пости като неточно и затова неправилно. Именно тогава Елисавета, жената на Захария зачева: „След тези дни жена му Елисавета зачена и се криеше пет месеца, като казваше: „Така ми стори Господ в дните, когато погледна милостно, за да отнеме от човеците причината да ме укоряват” (Лука 1:24–25). Сега обърнете внимание на това, че в шестия месец, когато Елисавета носи в утробата си Йоан, на Мария също е известено за зачатието на Сина й. Ето го доказателството: „И ангелът й каза: „Не бой се, Мария, защото си придобила Божието благоволение. И ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш Син, Когото ще наречеш Иисус” (Лука 1:30–31). „А Мария каза на ангела: „Как ще стане това, тъй като мъж не познавам?” И ангелът й отговори: „Светият Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светият, Който ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син. И ето, твоята сродница Елисавета, и тя в старините си е заченала син; и това е шестият месец за нея, за която се казваше, че е бездетна. Защото за Бога няма нищо невъзможно” (Лука 1:34–37). Затова, ако Елисавета зачева в края на септември, от този месец трябва да отброим шест месеца - октомври, ноември, декември, януари, февруари, март. Това е шестият месец, когато Мария зачева. А сега, ако отброим още девет месеца, ще разберем кога се ражда Христос. Първият месец, след като Мария зачева, е април, после май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември. Именно през декември отбелязваме празника Рождество Христово. Амин

слабост в това отношение, Бог им позволява да построят храм, който не само със скъпите си материали и изкусно художествено оформление, но и със своя план и строеж засенчва всички съществуващи дотогава храмове на света. Тук Бог се отнася към Своя народ като нежен, любещ баща към своя син, който след много време се връща при баща си, въпреки че е живял разпътно сред своите нечестиви, развратни приятели в шумни празненства и пиянства. Любещият баща дава на завърналия се син голямо богатство. Бащата прави така, за да може синът му, дори ако бъде подложен на изкушение, да не си спомня за предишните обстоятелства в своя живот и да не пожелае да се върне към него. Бог постъпва именно по този начин с израилтяните: Той знае за тяхното увлечение по външната красота и им дава нещо много по-великолепно и величествено, за да не се породи у тях дори мисъл да се върнат в Египет – към всичко онова, което са видели там. Ето защо Той допуска да се построи храмът, в който се отразяват образите както на естествения, така и на свръхестествения свят. Светът се състои от небето и земята, а между тях са видимите небеса, които изпълняват ролята на преграда. По същия начин е построен и Йерусалимският храм. Той е разделен на две отделения и между тях има завеса. Помещението пред завесата е достъпно за всички, а вътрешната стая е затворена, там влиза само първосвещеникът. Това не е лично мое виждане, а е факт. Храмът представлява пълната картина на света. Като доказателство послушайте какво пише ап. Павел за възнесението на Христос: „Защото Христос влезе не в ръкотворно светилище, образ на истинското, но в самите небеса…” (Евр. 9:24). Явно това светилище е образ на истинското и завесата отделя Светая светих от външното свято място по същия начин, както небето отделя това, което е над нас, от онова, което се намира на земята. Такова устройство ни дава до известна степен обяснение защо Бог нарича небето покров. А когато апостолът говори за надеждата, която имаме, той я нарича „котва, която прониква в това, което е вътре, зад завесата, където Иисус като предтеча влезе за нас” (Евр. 6:19–20). Разбирате ли сега, че ап. Павел нарича небето завеса? По-нататък, пред завесата се намират светилникът, масата и медният жертвеник за всеизгаряния. Но вътре, т.е. зад завесата, стои

Ковчегът на Завета, който е покрит от всички страни със злато. В Ковчега са плочите на Завета, златният съд с манната и цъфналият Ааронов жезъл. Освен това зад завесата е поставен златният кадилен жертвеник, който не служи за принасяне на всеизгаряния с кръвта на козли, телци и волове. Това е жертвеник за благовонни аромати. До външната част имат достъп всички, а до вътрешната има право да влиза само първосвещеникът. И ето ви доказателство. Ап. Павел казва: „А даже при първия Завет имаше постановления за богослужение, имаше и земно светилище” (Евр. 9:1). (Той нарича външната скиния земно светилище, защото всички хора имат достъп до нея.) „Защото беше приготвена скиния, в първата част на която бяха светилникът, трапезата и присъствените хлябове; която част се казва святото място; а зад втората завеса беше оная част от скинията, която се казваше пресвятото място, където бяха златната кадилница и Ковчегът на завета, отвсякъде обкован със злато, в който бяха златната стомна, съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на завета; и над него бяха херувимите на Божията слава, които осеняваха уми-

лостивилището; за които не е сега време да говорим подробно. И когато тези неща бяха така приготвени, в първата част на скинията свещениците влизаха постоянно да извършват богослужението; а във втората веднъж в годината влизаше само първосвещеникът, и то не без кръв, която принасяше за себе си и за греховете на хората, извършени в незнание” (Евр. 9:1–7). Сега разбирате ли, че само първосвещеникът веднъж в годината има право да влиза зад завесата? Но вие ще попитате:„Какво отношение има всичко това към нашето време?” Защо давам всички тези сведения? Когато Мария зачева, са минали шест месеца от момента, когато Елисавета е заченала Йоан. Ако знаем кой е бил шестият месец, ще разберем кога е заченала Мария. Тогава лесно ще изчислим кога е родила. Но не знаем точно кога Елисавета е била в шестия месец от бременността си. Преди всичко трябва да разберем кога е заченала. А как да го установим? Като разберем кога Захария, нейният мъж, получава откровение. Какво е казано за това в Свещеното Писание? Според Евангелието ангелът носи на Захария благословената вест за предстоящото раждане на Йоан в Светая Светих. От Свещеното Писание знаем, че първосвещеникът влиза в това най-свято място само веднъж в годината. Ето защо, като знаем в кой месец Захария е влязъл там, със сигурност можем да разберем времето, когато

той получава благословената вест, и по този начин ще разберем кога Елисавета зачева. От ап. Павел вече знаем, че първосвещеникът влиза в Светая светих само веднъж в годината. Същото казва и Мойсей: ”Господ каза на Моисей: „Кажи на брат си Аарона да не влиза по всяко време в Светая светих, която е вътре зад завесата, пред умилостивилището, върху ковчега, за да не умре“(Лев. 16:2). И по-нататък: „И никой да не бъде в шатъра за срещане, когато той влиза в светилището да направи умилостивение и докато излезе, след като направи умилостивение за себе си, за дома си и за цялото общество израиляни. Тогава да пристъпи към жертвеника, който е пред Господ, и да направи умилостивение за него” (Лев. 16:17–18). От това следва, че първосвещеникът не влиза в Светая Светих, когато му хрумне. А когато той е в Светая светих, никой няма право да влиза там, нито да бъде с него. Всички трябва да бъдат отвън, т.е. зад завесата. Добре запомнете това. Досега не съм казал точно кога влиза той в Светая Светих, макар вече да знаем, че влиза там само веднъж в годината. По какъв начин можем да разберем в кой месец влиза? От същата книга, защото там се казва: „ В седмия месец, на десетия ден от месеца, да смирите душите си и да не вършите никаква работа нито местен жител, ни пришълец, който се е заселилил между вас; защото в този ден ще

се направи умилостивение за вас, за да се очистите от всичките си грехове, за да сте чисти пред Господа. Това да ви бъде събота за тържествена почивка и да смирите душите си; това е постоянна наредба. Онзи свещеник, който бъде помазан и посветен да свещенодейства вместо баща си, той да направи умилостивението, като се облече в ленените одежди, светите одежди; и да направи умилостивение за Светая светих, и да направи умилостивение за шатъра за срещане и за жертвеника, и да направи умилостивение за израилтяните поради всичките им грехове” (Лев. 16:29–34). Мойсей тук говори за Деня на умилостивението. Именно тогава и само

тогава първосвещеникът, веднъж в годината, влиза в Светая светих. Ако първосвещеникът влиза в Светая светих в Деня на умилостивението, тогава е ясно, че ангелът се явява на Захария именно в Светая светих, когато той кади на Господ. Ето какво говори за това Свещеното Писание: „В дните на Юдейския цар Ирод имаше един свещеник от Авиевия отряд смяна, на име Захария; и жена му беше от Аароновите потомци и се казваше Елисавета… И той, като свещенодействаше пред Бога по реда на своя отряд, по обичая на свещеничеството, на него се падна по жребий да влезе в Господния храм и да кади. И в часа на каденето цялото множество народ се молеше отвън. (Тук, възлюбени, си спомнете казаното: „Никой да не бъде в шатъра за срещане, когато той влиза в светилището” - Лев. 16:17.) Тогава му се яви ангел от Господ, който стоеше отдясно на кадилния жертвеник” (Лука 1:5–11). Не е казано „жертвеник за принасяне на жертви или всеизгаряния”, а „кадилния жертвеник”, тъй като жертвеникът, който се намира отвън, е предназначен само за жертви и всеизгаряния, а жертвеникът вътре е кадилен. Като имаме предвид също, че ангелът му се явява, когато е сам, и че народът стои отвън и го очаква, може да направим извода, че той се намира в Светая светих. „Захария, като го видя, смути се и страх го обзе. Но ангелът му каза: „Не бой се, Захария, защото твоята молитва е чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, когото ще наречеш Йоан…” И народът ча-

каше Захария и се чудеше, че се бави в храма. А когато излезе, той не можеше да проговори; и те разбраха, че е видял видение в храма, защото той им правеше знаци, и оставаше ням” (Лука 1:12–13, 21–22). Ясно е, че той се намира вътре, зад завесата. Именно там получава тази благословена вест. И това става в Деня на умилостивението, по време на поста, тъй като думите: „да смири душите си” говорят за пост. И тъй, юдеите отбелязват този празник в края на септември. Можете да се уверите в това от моите нееднократни проповеди, в които въз основа на много препратки от Писанието съм опровергавал възприетото време на юдейските пости като неточно и затова неправилно. Именно тогава Елисавета, жената на Захария зачева: „След тези дни жена му Елисавета зачена и се криеше пет месеца, като казваше: „Така ми стори Господ в дните, когато погледна милостно, за да отнеме от човеците причината да ме укоряват” (Лука 1:24–25). Сега обърнете внимание на това, че в шестия месец, когато Елисавета носи в утробата си Йоан, на Мария също е известено за зачатието на Сина й. Ето го доказателството: „И ангелът й каза: „Не бой се, Мария, защото си придобила Божието благоволение. И ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш Син, Когото ще наречеш Иисус” (Лука 1:30–31). „А Мария каза на ангела: „Как ще стане това, тъй като мъж не познавам?” И ангелът й отговори: „Светият Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светият, Който ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син. И ето, твоята сродница Елисавета, и тя в старините си е заченала син; и това е шестият месец за нея, за която се казваше, че е бездетна. Защото за Бога няма нищо невъзможно” (Лука 1:34–37). Затова, ако Елисавета зачева в края на септември, от този месец трябва да отброим шест месеца - октомври, ноември, декември, януари, февруари, март. Това е шестият месец, когато Мария зачева. А сега, ако отброим още девет месеца, ще разберем кога се ражда Христос. Първият месец, след като Мария зачева, е април, после май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември. Именно през декември отбелязваме празника Рождество Христово. Амин

ито един християнин и дори нито един историк няма да се съгласи с думите: „Вярата е тясно свързана със самотата.” Дори Уесли1 казва, че Новият Завет не познава „самотната вяра”. Християнството е съборно от самото си начало, още от първите писмени свидетелства. В наше време мисълта, че вярата е нещо твърде частно, нещо, което е свързано със занимания през свободното време, е и парадоксална, и опасна, и естествена. Парадоксална, защото е възникнала през столетието, когато колективизмът грубо потиска личността във всички останали области от живота. Виждам го дори в университета. Когато кандидатствах в Оксфорд, студентите се обединяваха в неголеми групи по петима души, където всички се познаБратята Джон (1703-1791) и Чарлз (1707-1788) Уесли са основатели на протестантската Методистска църква.

1

ваха много добре. Ако някой от нас подготвяше доклад, се събирахме в една стая и спорехме до два часа през нощта. Двадесетина години по-късно няколко стотици студенти се събират в голяма аудитория, за да слушат лекцията на поредната появила се знаменитост. В редките случаи, когато днешният студент не седи в препълнената зала, той тъй или иначе почти не познава дългите разходки сам или с неколцина приятели, толкова важни за предишното поколение. Той винаги е сред тълпата - стадността и суетата са заменили приятелството. Това властва навсякъде, нещо повече, дори се цени особено. Много хора са заети само с това да нарушават нечие уединение. Наричат го „да размърдаш”, „да изкараш от апатията”, „да въвлечеш в общото дело” и т.н. Ако блажени Августин или Уърдсуърт2 се бяха родили през нашия век, водачите

на младежките колективи бързо биха ги излекували. Ако такъв добър дом – като например у семейство Ростови3 - съществуваше в наши дни, биха го нарекли еснафски, биха се хванали за него и не биха го оставили, докато не го разрушат. Ако това не се получи и някой все още дръзне да живее по своему, радиото не би го оставило на мира. С други думи, ние сме зажаднели за тишина и уединение, за самотни размишления и истинско приятелство. Ето защо е странно, че в този век вярата се свързва със самотата. Но това е и опасно по две причини. Първо, ако силно и заплашително ни казват: „Можеш да вярваш, когато си насаме”, се подразбира: „Аз пък ще се погрижа да не оставаш сам.” Да смяташ християнството за дълбоко частно дело, като при това отричаш частните дела, е все едно просто да го забраниш. Това е една от хитростите на лукавия. Второ, онези християни, които знаят, че тяхната вяра не е частно дело, могат заради несъгласието си да внесат в духовния си живот същия този колективизъм, който е запълвал светския им живот. Това е

семейството, уединението и приятелството. Щастието у дома - казва доктор Джонсън - е целта на всичките човешки грижи. Ако говорим за естествения ред (ordo naturae), най-достойното нещо на света е веселото семейство на маса или приятелите, които философстват на чаша бира, или човекът, който усамотено чете книга. Икономиката, политиката, законите, армията, учрежденията са празно място, суета на суетите, ако не служат за всичко това. Разбира се, обществената дейност е необходима, но само за тази цел. Понякога хората трябва да жертват личното си щастие, за да бъдат другите по-щастливи. Може да не си дояждаш, за да не гладуват другите. Но не приемайте за добро „необходимото зло”! Така постъпват много често. Плодовете трудно могат да се запазят, ако не ги консервираш, но много хора предпочитат консервирани, вместо пресни плодове. На болното общество постоянно му се налага да мисли за политика, както на болния му се налага да мисли за стомаха си. Но ако хората приемат тези размишления за естествени, ако забравят, че това не е целта, а средството, може да кажем, че са се разболели от най-лошата болест, от която се умира. За нещастие в цялата човешка дейност има фатално несъвършенство – средствата непрестанно провалят същите онези цели, на които трябва да

другата хитрост на лукавия. Като един добър шахматист, той се опитва да направи така, че хората да могат да спасят топа само ако пожертват офицера. За да не попаднем в капана, трябва да помним и да повтаряме, че представата за вярата като за нещо твърде частно е повече от естествена и дори насочва към много важна истина. Макар и непохватно, тя се опитва да изрази следното: съвременният колективизъм е оскърбителен за личността, за самата човешка природа и от това зло, както от всяко зло, може да ни защити само Бог. Такова усещане е правилно. Частният живот е по-ниско от живота в Божието Тяло, но колективният живот е много по-ниско от частния и не струва нищо, ако не служи на него. Най-високата цел на светското общество е да пази

служат. Парите пречат на радостите и удобствата, изпитите – на обучението и т.н. За съжаление, тези средства не могат толкова лесно да бъдат отхвърлени. Вероятно нашият живот ще става все по-стаден - без „колективи” наистина е много трудно и единствената ни защита е в християнството, защото ни е обещано, че ще можем да настъпваме змии и да пием отрова (виж Марк 16:18). Именно тази истина прозира в невярното твърдение, с което започнах статията. То не е вярно, защото противопоставя самотата на тълпата и нищо повече. Християнинът обаче не е призован към самота, а към съборност. Той е член на мистично тяло. За да разберем как християнството може да се противопоставя на колективизма, без да изпада в индивидуализъм, преди всичко трябва да разберем с какво мистичното тяло се различава от колективите. Тук обаче се

Уилям Уърдсуърт (1770-1850) - английски поет романтик.

3 Имат се предвид герои от романа на Л. Н. Толстой „Война и мир”.

2

сблъскваме с един езиков проблем. Толкова популярната дума „член” (да речем, член на някаква партия или на някакво общество) ни връща към ап. Павел ( виж I Кор. 12:12 – „член“, „част“), но днес съвсем не означава това, за което е мислел той. Под „членове” апостолът разбира „органи”, които, както на всички ни е известно, изпълняват различни функции, като някои от тези функции са по-важни от други. В такъв смисъл „членове на клуба” би трябвало да бъдат наречени както джентълмените, които го посещават, така и хората, които го обслужват, заедно. Войниците в строя изобщо не са „членове”, не са „органи”. Но се боя, че ние говорим за принадлежността към Църквата, за „членството” в нея далеч не така, както Павел; имаме предвид нещо като еднороден колектив. За да стане всичко това по-ясно, ще вземем едно типично „тяло” – семейството. Дядото, майката, порасналият син, внучката, кучето, котето са именно членове на семейството, а не на някакъв колектив. Те не са заменими един с друг. Всеки от тях е особен вид. Майката и дъщерята не са просто двама души, те

са различни хора. Бащата и дядото се различават един от друг, както котето от кучето. Порасналият, а и непорасналият син са друго царство. Ако изключите някого от семейството, не просто ще го умалите, а ще го осакатите. Смътното влечение към такава общност поражда, наред с всичко друго и нашата любов към книги от типа на „Шумът на върбите“4. Неразделната тройка - Къртицата, Плъха, Язовеца – олицетворява именно онова единение на съвършено различни личности, което спасява и от самотата, и от колектива. Приятелството на Пикуик със Сам Уолър, на Дик Суивлър с Маркиза5 ни радва по същата причина. Ето защо е толкова неуютно, когато децата наричат родителите си по име. Тази мода се „Шумът на върбите“ - детска повест от Кенет Греъм (1852-1938). Пикуик, Сам Уолър, Дик Суивлъp, Маркиза са персонажи от романа на Чарлз Дикенс (1812-1871) „Записки на клуба Пикуик“.

4 5

опитва да премахне различията, които са в основата на тялото семейство, да внушат на детето, че майката и бащата са му просто „съжители”, като по този начин го отучват от онова, което чувстват и знаят всички. Живият свят на семейството се заменя с безличното еднообразие на колектива. Затворникът губи името си и получава номер. Това е крайната точка на колективизма. Но и членът на семейството губи името си. Той е просто „дядо”, просто „татко”. Така крайностите се съединяват. Загубата на името и там, и тук напомня, че не едно, а две неща са противоположни на самотата. Кръщението въвежда човека не в колектив, а в Тялото. Именно на това Тяло е подобно семейството в сегашния, земния живот. За да разберем тази истина по-добре, не бива да забравяме, че главата на тялото – Главата - е безпределно, неизразимо по-високо от всички други членове. Как може да приравниш Създателя със създанието, Безсмъртния със смъртния, Безгрешния с грешния? Но и другите членове далеч не са еднакви. Има свещеници и миряни, мъже и жени, родители и деца. Това неравенство е прекалено тънко, за да бъде сравнявано с неравенството на началника и подчинения. Всеки един от нас ту се учи, ту учи други; ту прощава, ту търси прошка; ту моли Христос за другите, ту чака молитви от другите.

ито един християнин и дори нито един историк няма да се съгласи с думите: „Вярата е тясно свързана със самотата.” Дори Уесли1 казва, че Новият Завет не познава „самотната вяра”. Християнството е съборно от самото си начало, още от първите писмени свидетелства. В наше време мисълта, че вярата е нещо твърде частно, нещо, което е свързано със занимания през свободното време, е и парадоксална, и опасна, и естествена. Парадоксална, защото е възникнала през столетието, когато колективизмът грубо потиска личността във всички останали области от живота. Виждам го дори в университета. Когато кандидатствах в Оксфорд, студентите се обединяваха в неголеми групи по петима души, където всички се познаБратята Джон (1703-1791) и Чарлз (1707-1788) Уесли са основатели на протестантската Методистска църква.

1

ваха много добре. Ако някой от нас подготвяше доклад, се събирахме в една стая и спорехме до два часа през нощта. Двадесетина години по-късно няколко стотици студенти се събират в голяма аудитория, за да слушат лекцията на поредната появила се знаменитост. В редките случаи, когато днешният студент не седи в препълнената зала, той тъй или иначе почти не познава дългите разходки сам или с неколцина приятели, толкова важни за предишното поколение. Той винаги е сред тълпата - стадността и суетата са заменили приятелството. Това властва навсякъде, нещо повече, дори се цени особено. Много хора са заети само с това да нарушават нечие уединение. Наричат го „да размърдаш”, „да изкараш от апатията”, „да въвлечеш в общото дело” и т.н. Ако блажени Августин или Уърдсуърт2 се бяха родили през нашия век, водачите

на младежките колективи бързо биха ги излекували. Ако такъв добър дом – като например у семейство Ростови3 - съществуваше в наши дни, биха го нарекли еснафски, биха се хванали за него и не биха го оставили, докато не го разрушат. Ако това не се получи и някой все още дръзне да живее по своему, радиото не би го оставило на мира. С други думи, ние сме зажаднели за тишина и уединение, за самотни размишления и истинско приятелство. Ето защо е странно, че в този век вярата се свързва със самотата. Но това е и опасно по две причини. Първо, ако силно и заплашително ни казват: „Можеш да вярваш, когато си насаме”, се подразбира: „Аз пък ще се погрижа да не оставаш сам.” Да смяташ християнството за дълбоко частно дело, като при това отричаш частните дела, е все едно просто да го забраниш. Това е една от хитростите на лукавия. Второ, онези християни, които знаят, че тяхната вяра не е частно дело, могат заради несъгласието си да внесат в духовния си живот същия този колективизъм, който е запълвал светския им живот. Това е

семейството, уединението и приятелството. Щастието у дома - казва доктор Джонсън - е целта на всичките човешки грижи. Ако говорим за естествения ред (ordo naturae), най-достойното нещо на света е веселото семейство на маса или приятелите, които философстват на чаша бира, или човекът, който усамотено чете книга. Икономиката, политиката, законите, армията, учрежденията са празно място, суета на суетите, ако не служат за всичко това. Разбира се, обществената дейност е необходима, но само за тази цел. Понякога хората трябва да жертват личното си щастие, за да бъдат другите по-щастливи. Може да не си дояждаш, за да не гладуват другите. Но не приемайте за добро „необходимото зло”! Така постъпват много често. Плодовете трудно могат да се запазят, ако не ги консервираш, но много хора предпочитат консервирани, вместо пресни плодове. На болното общество постоянно му се налага да мисли за политика, както на болния му се налага да мисли за стомаха си. Но ако хората приемат тези размишления за естествени, ако забравят, че това не е целта, а средството, може да кажем, че са се разболели от най-лошата болест, от която се умира. За нещастие в цялата човешка дейност има фатално несъвършенство – средствата непрестанно провалят същите онези цели, на които трябва да

другата хитрост на лукавия. Като един добър шахматист, той се опитва да направи така, че хората да могат да спасят топа само ако пожертват офицера. За да не попаднем в капана, трябва да помним и да повтаряме, че представата за вярата като за нещо твърде частно е повече от естествена и дори насочва към много важна истина. Макар и непохватно, тя се опитва да изрази следното: съвременният колективизъм е оскърбителен за личността, за самата човешка природа и от това зло, както от всяко зло, може да ни защити само Бог. Такова усещане е правилно. Частният живот е по-ниско от живота в Божието Тяло, но колективният живот е много по-ниско от частния и не струва нищо, ако не служи на него. Най-високата цел на светското общество е да пази

служат. Парите пречат на радостите и удобствата, изпитите – на обучението и т.н. За съжаление, тези средства не могат толкова лесно да бъдат отхвърлени. Вероятно нашият живот ще става все по-стаден - без „колективи” наистина е много трудно и единствената ни защита е в християнството, защото ни е обещано, че ще можем да настъпваме змии и да пием отрова (виж Марк 16:18). Именно тази истина прозира в невярното твърдение, с което започнах статията. То не е вярно, защото противопоставя самотата на тълпата и нищо повече. Християнинът обаче не е призован към самота, а към съборност. Той е член на мистично тяло. За да разберем как християнството може да се противопоставя на колективизма, без да изпада в индивидуализъм, преди всичко трябва да разберем с какво мистичното тяло се различава от колективите. Тук обаче се

Уилям Уърдсуърт (1770-1850) - английски поет романтик.

3 Имат се предвид герои от романа на Л. Н. Толстой „Война и мир”.

2

сблъскваме с един езиков проблем. Толкова популярната дума „член” (да речем, член на някаква партия или на някакво общество) ни връща към ап. Павел ( виж I Кор. 12:12 – „член“, „част“), но днес съвсем не означава това, за което е мислел той. Под „членове” апостолът разбира „органи”, които, както на всички ни е известно, изпълняват различни функции, като някои от тези функции са по-важни от други. В такъв смисъл „членове на клуба” би трябвало да бъдат наречени както джентълмените, които го посещават, така и хората, които го обслужват, заедно. Войниците в строя изобщо не са „членове”, не са „органи”. Но се боя, че ние говорим за принадлежността към Църквата, за „членството” в нея далеч не така, както Павел; имаме предвид нещо като еднороден колектив. За да стане всичко това по-ясно, ще вземем едно типично „тяло” – семейството. Дядото, майката, порасналият син, внучката, кучето, котето са именно членове на семейството, а не на някакъв колектив. Те не са заменими един с друг. Всеки от тях е особен вид. Майката и дъщерята не са просто двама души, те

са различни хора. Бащата и дядото се различават един от друг, както котето от кучето. Порасналият, а и непорасналият син са друго царство. Ако изключите някого от семейството, не просто ще го умалите, а ще го осакатите. Смътното влечение към такава общност поражда, наред с всичко друго и нашата любов към книги от типа на „Шумът на върбите“4. Неразделната тройка - Къртицата, Плъха, Язовеца – олицетворява именно онова единение на съвършено различни личности, което спасява и от самотата, и от колектива. Приятелството на Пикуик със Сам Уолър, на Дик Суивлър с Маркиза5 ни радва по същата причина. Ето защо е толкова неуютно, когато децата наричат родителите си по име. Тази мода се „Шумът на върбите“ - детска повест от Кенет Греъм (1852-1938). Пикуик, Сам Уолър, Дик Суивлъp, Маркиза са персонажи от романа на Чарлз Дикенс (1812-1871) „Записки на клуба Пикуик“.

4 5

опитва да премахне различията, които са в основата на тялото семейство, да внушат на детето, че майката и бащата са му просто „съжители”, като по този начин го отучват от онова, което чувстват и знаят всички. Живият свят на семейството се заменя с безличното еднообразие на колектива. Затворникът губи името си и получава номер. Това е крайната точка на колективизма. Но и членът на семейството губи името си. Той е просто „дядо”, просто „татко”. Така крайностите се съединяват. Загубата на името и там, и тук напомня, че не едно, а две неща са противоположни на самотата. Кръщението въвежда човека не в колектив, а в Тялото. Именно на това Тяло е подобно семейството в сегашния, земния живот. За да разберем тази истина по-добре, не бива да забравяме, че главата на тялото – Главата - е безпределно, неизразимо по-високо от всички други членове. Как може да приравниш Създателя със създанието, Безсмъртния със смъртния, Безгрешния с грешния? Но и другите членове далеч не са еднакви. Има свещеници и миряни, мъже и жени, родители и деца. Това неравенство е прекалено тънко, за да бъде сравнявано с неравенството на началника и подчинения. Всеки един от нас ту се учи, ту учи други; ту прощава, ту търси прошка; ту моли Христос за другите, ту чака молитви от другите.

Всеки ден трябва да жертваме користната си суверенност и всеки ден ни се въздава стократно, защото само животът в мистичното тяло наистина изгражда личността. Когато сме „членове един на друг”, ставаме различни като ръката и ухото. Ето защо хората от света са толкова еднообразни в сравнение с невероятното разнообразие на светиите. Послушанието е пътят към свободата, смирението към радостта, единението към придобиване на индивидуалност. А сега трябва да премина към нещо, което може да ви се стори странно. Често сте чували, че в този свят не сме равни, но в очите на Бога сме равни. Разбира се, в определен смисъл това е вярно. Бог не

действа с лицеприятие – Той ни обича не заради нашия ум, не заради талантите ни, не заради нашата известност. Но, струва ми се, в другия смисъл на думата това твърдение е противоположно на истината. Изкуственото равенство е необходимо на държавата, но в Църквата сваляме булото, откриваме истинското си неравенство и то ни носи живот. Аз вярвам в политическото равенство. Но може да бъдеш демократ по две причини. Първо, ако смяташ, че всички са добри и затова са способни заедно да управляват обществото. Според мен такова мнение е романтично и невярно. Възможно е обаче и друго разбиране: падналите хора са толкова лоши, че не трябва да се дава власт на един човек над другите. Това вече е вярно. Не мисля, че Бог е създал демократичен свят. Той е поставил родителя над детето, мъжа над жената, учения над необразования, човека над животното. Ако човекът не беше съгрешил, патриархалното единовластие наистина би

било най-доброто. Но ние сме грешни и затова, както казва лорд Актън6: „Всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно.” Лекарството е едно – да не се допуска абсолютна власт, като тя се заменя с фикция за равенство. Всевластието на бащата или на мъжа е забранено от закона не защото е привидно (напротив, мисля, че то е установено от Бога), а защото има много лоши бащи и мъже. Теокрацията е лоша не защото добрите, мъдри свещенослужители не биха могли да управляват миряните, а защото свещенослужтелите са същите хора като всички нас, а това значи, че много от тях не са нито мъдри, нито добри. Дори властта на човека над

животните трябва да бъде обуздавана, защото с нея непрекъснато се злоупотребява. Равенството е подобно на дреха – то се поражда от Адамовия грях и е средство срещу него. Всеки опит да се върнем назад, като отменим постигнатото равенство и го заменим с единовластието от миналото, е също толкова нелеп, както опитът да се отменят дрехите. Нацистите и нудистите правят една и съща грешка. Но под неживата дреха остава живото тяло. Под покривалото на юридическото равенство живее, както и преди е живял, светът на всевъзможните йерархии, за които говоря тук. Разберете ме правилно. Ни най-малко не осъждам юридическата фикция, защото само тя ни спасява от взаимната жестокост. Но тази роля е само защитна. Това е лекарство, а не храна. В друг, по дълбок смисъл не може да се смята, че всички са равни. Ако става дума за Барон Актън, Джон Емерик Едуард Далбърг (1834-1902) - английски историк и управник.

6

естествения порядък, нелепо е да се твърди, че всички са еднакво красиви, добри, способни, умни. Ако става въпрос за безсмъртните души, възможна е сериозна грешка. Спасителят на света е умрял заради нас не защото сме добри. Ценността на човешките души без Бога е равна на нула. Бог умира заради грешниците – спомнете си думите на ап. Павел. Бог ни е възлюбил не защото сме достойни за тази любов, а защото самият Той е Любов. Може би Бог ни обича еднакво, но това равенство е в Него, а не в нас. Равенството е количествено понятие и любовта не знае нищо за него. Смирената власт, радостното подчинение са присъщи на духовния живот. Честъртън казва, че ставаме по-високи, когато се навеждаме. По същия начин, когато се разпореждаме, ставаме по-ниски7. Щастлив съм, че коленича, когато свещенослужителят стои прав. Колкото по-малко неравенство има във външния свят, толкова по-радостно, полезно за душата и необходимо е онова неравенство, което ни дава Църквата. Така християнският живот защитава личността от колектива, без да я изолира, а като я включва в мистичното Тяло на Христос. Различието между нас наистина е безмерно. И най-жалкият от християните принадлежи на вечността. Църквата ще надживее вселената, всеки неин член също. Ние слушаме малко за това сега. Наскоро един мой събеседник нарече такъв поглед „теософски”. Но ако не вярваме в това и останем честни, ще трябва да предадем християнството в музея. Ако пък вярваме, ще трябва да разберем, че именно тук е истинският отговор спрямо лошите страни на колектива. Колективът е смъртен; ние сме вечни. Когато няма да има нито учреждения, нито нации, нито култури, всеки от нас ще продължи да живее. Безсмъртието е обещано на нас, не на тях. Христос е приел смъртта не заради държавите и обществата, а заради хората. В този смисъл християнството утвърждава един наистина немислим индивидуализъм. Но не индивидът ще сподели с Христос победата над смъртта, а мистичното тяло. Само като отхвърлим естественото си Аз, а според суровия език на Писанието, като го съразпнем, ще получим пропуск за вечността. Това, което не умре, няма да възкръсне. Така нашата вяра разрешава противоречието между индивидуализма и колективизма. На страничния човек Гилбърт Кийт Честъртън (1874-1936) говори за това в книгата си „Св. Франциск Асизки”.

7

това може да се стори диво и нелогично. Като биологично явление със своята егоистична воля ние не значим буквално нищо. Като членове на Христовото Тяло ние сме живи камъни и ще запазим във вечността самата си същност, а за галактиката ще си спомняме като за стара приказка. Това може да се каже и по друг начин. Личността е безсмъртна и суверенна, но човекът не започва от личността. Индивидуализмът, от който наистина започваме, е само нейна слаба сянка, нейна пародия. Личността е далеч преди почти всеки от нас (не смея да кажа доколко). Ключът към нея не е в нас самите. Никаква „работа над себе си” тук не може да помогне. Ще станем личности, когато заемем определеното ни място във вечния световен ред. Цветът ще яви цялата си красота, ако великият живописец го докосне с четката си; кучето ще разкрие цялата си вярност и доблест, ако влезе в семейството на човека. Така и ние ще станем личности, когато изстрадаме истинското си място. Ние сме камъкът, който очаква действията на скулптора, металът, който очаква да бъде пречистен. Несъмнено и сега в нас могат да се различат чертите на бъ-

дещата личност. Но да се спаси душата, съвсем не е като да се отгледа цвете от семе. Самите думи „съкрушение”, „новораждане”, „ново създание” говорят за друго. Много неща ще се наложи просто да бъдат отхвърлени - да се извади окото, да се отреже ръката. Наистина тук си припомняме прокрустовото ложе. Забравяме тези истини, защото започваме не оттам, откъдето трябва. Когато изхождаме от учението за „безкрайната ценност на всеки”, си представяме Бога като бюро по труда, което намира подходяща работа за всяка душа. Ценността на индивида обаче съвсем не е в самия него. Той е способен само да я обхване, да я получи, а я получава чрез Тялото на Христос. Изобщо не става дума да се намери място на даден камък в храма, което да е достойно за естествените му качества. Мястото го очаква, то е изначално, камъкът е създаден за него и няма да стане себе си, докато не се окаже на това място. Истинска личност придобиваме само в Царството, така както само на светло придобиваме цвят. Когато говорим за това, просто повтаряме неща, които са известни на всички –спасени сме чрез благодатта; плътта не наследява Божието Царство;

създанието не е Създателят и живее не чрез себе си, а чрез Христос. Ако съм усложнил това, което ви се струва ясно, надявам се да ми простите. Исках само да напомня, че съвременните две крайности не се унищожават, а се усилват взаимно. Мнозина смятат, че всеки човек от самото начало притежава скъпоценна личност и трябва само грижливо да я възпитава, да се грижи за нея, да я лелее, да я развива и изразява, „да бъде себе си”. Но онзи, който се стреми към своеобразие, никога няма да го придобие. Търсете правдата, вършете делото си по най-добрия начин и неусетно ще получите онова, което хората наричат своеобразие. Освен това бих искал да ви припомня, че християнството не е свързано нито с индивида, нито с колектива. Нито индивидът, нито колективът унаследяват вечния живот: нито скъпоценното Аз, нито масата, а само новото творение.

ъдете свети! Този призив предизвиква трепет. От една страна, това е тайното желание, ще дръзна да кажа, на всяка изморена душа. Дори изтерзаната, наранена до кръв от живота, отхвърлена от всички душа, не изгубва жаждата за чистота. Може би именно за тази неосмислена страст говори Солженицин и я нарича “линията, която разделя доброто и злото”: „Постепенно ми се откри, че линията, която разделя доброто и злото, не минава през държавите, класите, партиите, тя минава през всяко човешко сърце – и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае в нас години наред. Дори в сърцето, обхванато от зло, тя удържа малка територия на доброто. Дори в най-доброто сърце има неизкоренено ъгълче на злото.”

Мисля, че след като е преминал през всички кръгове на ГУЛАГ, той знае за какво говори. Но да се говори за светостта откъснато от Светия е безсмислено. И да се говори за светостта сред светиите е не по-малко трудно, почти е невъзможно. Може би затова не говорим за светостта като реалност и я заменяме с освещението, което придобива материален израз в облеклото, прическите, маниерите, поведението. Бог е светостта! Той е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Това не е възможно да бъде разбрано, нито обяснено, а трябва да се приеме като откровение от Бога и дар на Неговата любов. „Бъдете свети, защото Аз съм

свят.” Вие сте свети не чрез собствените си усилия или постижения, а сте свети със светостта на Бога. Бъдете свети! Понякога се обръщам към братята с приветствието: ”Мир на теб, свети брате!” Винаги реакцията е една: уплаха.

>>

Всеки ден трябва да жертваме користната си суверенност и всеки ден ни се въздава стократно, защото само животът в мистичното тяло наистина изгражда личността. Когато сме „членове един на друг”, ставаме различни като ръката и ухото. Ето защо хората от света са толкова еднообразни в сравнение с невероятното разнообразие на светиите. Послушанието е пътят към свободата, смирението към радостта, единението към придобиване на индивидуалност. А сега трябва да премина към нещо, което може да ви се стори странно. Често сте чували, че в този свят не сме равни, но в очите на Бога сме равни. Разбира се, в определен смисъл това е вярно. Бог не

действа с лицеприятие – Той ни обича не заради нашия ум, не заради талантите ни, не заради нашата известност. Но, струва ми се, в другия смисъл на думата това твърдение е противоположно на истината. Изкуственото равенство е необходимо на държавата, но в Църквата сваляме булото, откриваме истинското си неравенство и то ни носи живот. Аз вярвам в политическото равенство. Но може да бъдеш демократ по две причини. Първо, ако смяташ, че всички са добри и затова са способни заедно да управляват обществото. Според мен такова мнение е романтично и невярно. Възможно е обаче и друго разбиране: падналите хора са толкова лоши, че не трябва да се дава власт на един човек над другите. Това вече е вярно. Не мисля, че Бог е създал демократичен свят. Той е поставил родителя над детето, мъжа над жената, учения над необразования, човека над животното. Ако човекът не беше съгрешил, патриархалното единовластие наистина би

било най-доброто. Но ние сме грешни и затова, както казва лорд Актън6: „Всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно.” Лекарството е едно – да не се допуска абсолютна власт, като тя се заменя с фикция за равенство. Всевластието на бащата или на мъжа е забранено от закона не защото е привидно (напротив, мисля, че то е установено от Бога), а защото има много лоши бащи и мъже. Теокрацията е лоша не защото добрите, мъдри свещенослужители не биха могли да управляват миряните, а защото свещенослужтелите са същите хора като всички нас, а това значи, че много от тях не са нито мъдри, нито добри. Дори властта на човека над

животните трябва да бъде обуздавана, защото с нея непрекъснато се злоупотребява. Равенството е подобно на дреха – то се поражда от Адамовия грях и е средство срещу него. Всеки опит да се върнем назад, като отменим постигнатото равенство и го заменим с единовластието от миналото, е също толкова нелеп, както опитът да се отменят дрехите. Нацистите и нудистите правят една и съща грешка. Но под неживата дреха остава живото тяло. Под покривалото на юридическото равенство живее, както и преди е живял, светът на всевъзможните йерархии, за които говоря тук. Разберете ме правилно. Ни най-малко не осъждам юридическата фикция, защото само тя ни спасява от взаимната жестокост. Но тази роля е само защитна. Това е лекарство, а не храна. В друг, по дълбок смисъл не може да се смята, че всички са равни. Ако става дума за Барон Актън, Джон Емерик Едуард Далбърг (1834-1902) - английски историк и управник.

6

естествения порядък, нелепо е да се твърди, че всички са еднакво красиви, добри, способни, умни. Ако става въпрос за безсмъртните души, възможна е сериозна грешка. Спасителят на света е умрял заради нас не защото сме добри. Ценността на човешките души без Бога е равна на нула. Бог умира заради грешниците – спомнете си думите на ап. Павел. Бог ни е възлюбил не защото сме достойни за тази любов, а защото самият Той е Любов. Може би Бог ни обича еднакво, но това равенство е в Него, а не в нас. Равенството е количествено понятие и любовта не знае нищо за него. Смирената власт, радостното подчинение са присъщи на духовния живот. Честъртън казва, че ставаме по-високи, когато се навеждаме. По същия начин, когато се разпореждаме, ставаме по-ниски7. Щастлив съм, че коленича, когато свещенослужителят стои прав. Колкото по-малко неравенство има във външния свят, толкова по-радостно, полезно за душата и необходимо е онова неравенство, което ни дава Църквата. Така християнският живот защитава личността от колектива, без да я изолира, а като я включва в мистичното Тяло на Христос. Различието между нас наистина е безмерно. И най-жалкият от християните принадлежи на вечността. Църквата ще надживее вселената, всеки неин член също. Ние слушаме малко за това сега. Наскоро един мой събеседник нарече такъв поглед „теософски”. Но ако не вярваме в това и останем честни, ще трябва да предадем християнството в музея. Ако пък вярваме, ще трябва да разберем, че именно тук е истинският отговор спрямо лошите страни на колектива. Колективът е смъртен; ние сме вечни. Когато няма да има нито учреждения, нито нации, нито култури, всеки от нас ще продължи да живее. Безсмъртието е обещано на нас, не на тях. Христос е приел смъртта не заради държавите и обществата, а заради хората. В този смисъл християнството утвърждава един наистина немислим индивидуализъм. Но не индивидът ще сподели с Христос победата над смъртта, а мистичното тяло. Само като отхвърлим естественото си Аз, а според суровия език на Писанието, като го съразпнем, ще получим пропуск за вечността. Това, което не умре, няма да възкръсне. Така нашата вяра разрешава противоречието между индивидуализма и колективизма. На страничния човек Гилбърт Кийт Честъртън (1874-1936) говори за това в книгата си „Св. Франциск Асизки”.

7

това може да се стори диво и нелогично. Като биологично явление със своята егоистична воля ние не значим буквално нищо. Като членове на Христовото Тяло ние сме живи камъни и ще запазим във вечността самата си същност, а за галактиката ще си спомняме като за стара приказка. Това може да се каже и по друг начин. Личността е безсмъртна и суверенна, но човекът не започва от личността. Индивидуализмът, от който наистина започваме, е само нейна слаба сянка, нейна пародия. Личността е далеч преди почти всеки от нас (не смея да кажа доколко). Ключът към нея не е в нас самите. Никаква „работа над себе си” тук не може да помогне. Ще станем личности, когато заемем определеното ни място във вечния световен ред. Цветът ще яви цялата си красота, ако великият живописец го докосне с четката си; кучето ще разкрие цялата си вярност и доблест, ако влезе в семейството на човека. Така и ние ще станем личности, когато изстрадаме истинското си място. Ние сме камъкът, който очаква действията на скулптора, металът, който очаква да бъде пречистен. Несъмнено и сега в нас могат да се различат чертите на бъ-

дещата личност. Но да се спаси душата, съвсем не е като да се отгледа цвете от семе. Самите думи „съкрушение”, „новораждане”, „ново създание” говорят за друго. Много неща ще се наложи просто да бъдат отхвърлени - да се извади окото, да се отреже ръката. Наистина тук си припомняме прокрустовото ложе. Забравяме тези истини, защото започваме не оттам, откъдето трябва. Когато изхождаме от учението за „безкрайната ценност на всеки”, си представяме Бога като бюро по труда, което намира подходяща работа за всяка душа. Ценността на индивида обаче съвсем не е в самия него. Той е способен само да я обхване, да я получи, а я получава чрез Тялото на Христос. Изобщо не става дума да се намери място на даден камък в храма, което да е достойно за естествените му качества. Мястото го очаква, то е изначално, камъкът е създаден за него и няма да стане себе си, докато не се окаже на това място. Истинска личност придобиваме само в Царството, така както само на светло придобиваме цвят. Когато говорим за това, просто повтаряме неща, които са известни на всички –спасени сме чрез благодатта; плътта не наследява Божието Царство;

създанието не е Създателят и живее не чрез себе си, а чрез Христос. Ако съм усложнил това, което ви се струва ясно, надявам се да ми простите. Исках само да напомня, че съвременните две крайности не се унищожават, а се усилват взаимно. Мнозина смятат, че всеки човек от самото начало притежава скъпоценна личност и трябва само грижливо да я възпитава, да се грижи за нея, да я лелее, да я развива и изразява, „да бъде себе си”. Но онзи, който се стреми към своеобразие, никога няма да го придобие. Търсете правдата, вършете делото си по най-добрия начин и неусетно ще получите онова, което хората наричат своеобразие. Освен това бих искал да ви припомня, че християнството не е свързано нито с индивида, нито с колектива. Нито индивидът, нито колективът унаследяват вечния живот: нито скъпоценното Аз, нито масата, а само новото творение.

ъдете свети! Този призив предизвиква трепет. От една страна, това е тайното желание, ще дръзна да кажа, на всяка изморена душа. Дори изтерзаната, наранена до кръв от живота, отхвърлена от всички душа, не изгубва жаждата за чистота. Може би именно за тази неосмислена страст говори Солженицин и я нарича “линията, която разделя доброто и злото”: „Постепенно ми се откри, че линията, която разделя доброто и злото, не минава през държавите, класите, партиите, тя минава през всяко човешко сърце – и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае в нас години наред. Дори в сърцето, обхванато от зло, тя удържа малка територия на доброто. Дори в най-доброто сърце има неизкоренено ъгълче на злото.”

Мисля, че след като е преминал през всички кръгове на ГУЛАГ, той знае за какво говори. Но да се говори за светостта откъснато от Светия е безсмислено. И да се говори за светостта сред светиите е не по-малко трудно, почти е невъзможно. Може би затова не говорим за светостта като реалност и я заменяме с освещението, което придобива материален израз в облеклото, прическите, маниерите, поведението. Бог е светостта! Той е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Това не е възможно да бъде разбрано, нито обяснено, а трябва да се приеме като откровение от Бога и дар на Неговата любов. „Бъдете свети, защото Аз съм

свят.” Вие сте свети не чрез собствените си усилия или постижения, а сте свети със светостта на Бога. Бъдете свети! Понякога се обръщам към братята с приветствието: ”Мир на теб, свети брате!” Винаги реакцията е една: уплаха.

>>

>> После започва активна съпротива и човекът потвърждава, че далеч не e свят. Какво е това: реална самооценка или лъжлива скромност? Еклисиаст казва: „Каквито са мислите в душата му, такъв е и той” (Пр. 23:7). Ако добавим думите на Иисус Христос: „От онова, което препълва сърцето, говорят устата”, тогава наистина не съществува святост и не може да има свети хора. Очевидно затова в Православната и Католическата църква светци са тези, които вече са завършили земния си път, а в протестантските църкви изобщо няма светци. Живите са недостойни, а мъртвите не ни интересуват. Тук очевидно се налага да дадем определение на понятието святост. Най-разпространеното разбиране за светостта е свързано с моралния облик. Например моралният облик на строителя на комунизма. Съществува списък от норми на поведение и тяхното изпълнение е святост. Библейските откровения обаче ни показват същността на това понятие по различен начин - то означава отделяне. Светият Бог отделя

някого или нещо за Себе Си. Свят означава отделен за Бога, независимо дали става въпрос за първенците на народа, дните на живота или територията. „Мястото, на което стоиш, е свята земя! ” И в Новия Завет принципът е същият: „… Чрез Когото получихме благодат и апостолство и в Негово име да привеждаме в послушност към вярата човеци от всички народи; между които сте и вие, призовани от Иисус Христос; до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призовани да бъдат светии ” (Римл. 1:5-7). Избрани от Бога. Призовани от Бога. Възродени от Бога. Изкупени от Бога. Спасени от Бога. Въведени в Църквата на Иисус Христос. Ето защо и коринтяните, които са „все още плътски”, и филипяните, и ние сме свети. Тоест отделени от Бога за Бога. Това е дадена от

Бога благодат. Нашата убеденост в реалността на Божиите благодатни дарове се потвърждава и от практиката на църковния живот. Например баптистите не покръстват онези вярващи, които при въпроса: „Спасен ли си?” не проявяват сигурност в своето спасение. Но нека да поставим въпроса малко по-различно: „Свят ли си?” Тогава утвърдителният отговор ще бъде възприет като дързост. Но „спасен” и „свят” по същността си са синоними! Спасеният не може да бъде несвят, както и светият не може да се съмнява в своето спасение. Вътрешната убеденост в призоваването, в светостта е най-важната съставка, буквално фундаментът за изпълнението на Божието предписание: „Бъдете свети.” Убеден съм, че преди да осъзнаем призива: „Това е Божията воля – вашето освещение” (I Сол. 4:3), e крайно необходимо да станем свeти и да осъзнаем себе си като свети. Как въобще можем да говорим за борба с изкушенията, с плътските помисли и страсти, ако нямаме свят живот?! Плътта показва цялата си същност само тогава, когато духът предявява своите изисквания към нея. Именно в борбата между плътта и духа ние придобиваме познание за Бога и за Неговата святост, а също така и за порочността на нашето егоистично „Аз”. Колкото по-свети сме, т.е. подвластни на Бога, отделени за Бога, толкова са по-силни претенциите на плътта. Нашето освещение е познание на Светия - преобразуване на нашия ум, докато не се изобрази в нас Христос. Изглежда очевидно и просто. Опитвам се да го изпълня, искам съвет, търся пример, но чувам само как хората се осъждат един друг, като твърдят, че именно те притежават истината. С риск да изгубя уважението на тези, които са приватизирали светостта, се опитвам да се измъкна от богословските и догматичните форму-

ли и просто да дойда при Христос: „Господи! Какво ще ми кажеш да правя?” Неговият отговор е: „Който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене.” Това е точно толкова просто, колкото и непостижимо. Ето го мъчителното, разкъсващо раздвоение: плътта желае противното на духа! Както пише Паскал, това е парадоксът на евангелското единение на земното и небесното или, напротив, разединение: „Християнството е странно: то кара човека да признае, че е нищожен, дори презрян, и в същото време му заповядва да се уподобява на Бога. Без такова противопоставяне това възвисяване би го направило безмерно тщеславен, а принизяването – отвратителен до крайност.” Нека погледнем страстта на ап. Павел да познае Христос. Той се отказва от всичко, за да познае Иисус. А има от какво да се откаже. Но какво желание е обзело апостола да Го познае! Да познае Неговите страдания. Да познае силата на Неговото възкресение. Да участва в Неговите страдания. Да се съедини с Него в смъртта Му, за да преживее възкресението от мъртвите. Това е освещението. Да познаеш Иисус. Да пребъдваш в Него. Така действа ап. Павел. Сега ще опитам и аз. Приближавам се към Господ. Това обаче не е толкова лесно. Мога да се приближа точно толкова, колкото съм готов да оставя себе си, да се отрека от себе си. За да стана свят, трябва да се откажа от себе си. Иисус казва: „Който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси ” (Лука 9:24 СИ). Ап. Павел се е отказал от всичко. Ап. Петър пише: „Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила, чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света” (II Пет. 1:3-4). Да се отделиш от живота, за да се приближиш към Живота! Ето как очите ми се обръщат към примамливата

килия в манастира. Вече предвкусвам чистотата на живота с Иисус и в Иисус, където нямат достъп земните развратни изкушения. Ето къде е благочестивото събрание на благочестиви хора. Ето как се ражда удивителното благообразие на светците в свети одежди. Ето къде е безстрастното и безплътното общество на ангелите призраци. А къде е Иисус? Отново правя грешка. Като бягам от себе си, не се приближавам към Иисус. Спомням си отец Сергий на Толстой. Спирам объркан. Разбрах. Трябва да отида при Иисус. Не в манастирската килия. Не в мистерията на небето. Стопанинът на небето е дошъл на земята! Отново тръпна. Какво се получава? Възможно ли е да останеш в земния си живот и да бъдеш свят? Но ние можем да познаем Христос само тук, във водовъртежа на грешния свят. „Бог се яви в плът”; „Аз съм пътят, истината и животът”; „Който е видял Мене, видял е Отец.” И така, от манастира към следване на Иисус. „Който Ме последва, той не ще ходи в мрак!” Дори не на планината на Преображението, а в къпалнята Витесда, до Овчата порта. Отново замирам в мъчителни размисли. Имам религия. Имам ритуал. Имам страх. Но нямам свобода. Нямам победа. Страх ме е от хората в къпалнята. Нали там са събрани много болни, куци и сакати. Страх ме е да наруша правилата на религията. А какво ще говорят за мен после? Но аз виждам Господ именно там, наведен над парализирания човек. Изчезвам, губя се в Онзи, от Когото са побегнали небето и земята, и ето - мен ме няма вече, изчезнах. Само Той! Парализираният става. Може да върви! Та нали и аз лежах парализиран тридесет и осем години. Той ми подари освобождение. Слава на Бога! Оставам изумен. Иисус продължава пътя Си. Аз бързам след Него. Ето Го – говори с грешната жена, известна на целия град с развратното си поведение. И Симон фарисеят мислено се под-

смихва: „Този, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото е грешница” (Лука 7:39). Какво да говорим за Симон, аз самият усещам в себе си презрение към тази жена и готовност да я изгоня от къщата. Как може?! Как не я е срам? И някъде в дълбочината на сърцето си чувам шепот: „А ти самият? С какво си по-добър?” Тя Го докосва и светостта на Иисус, Неговата чистота не се накърняват с нищо. Ще мога ли по този начин да докосна Светия? Кръв тече от сърцето ми, аз се изпълвам с Неговите чувства. Той е наречен Приятел на митарите и грешниците. Той е и мой Приятел. Та нали аз съм същият грешник, който се отвращава от себе си. Той разговаря със самарянката. Той е в къщата на Закхей. Той е в лодката на рибарите. Той е сред многохилядната тълпа. Той е в синагогата. Той е в къщата на Лазар и до неговия гроб. Той е до плачещата вдовица, която е изгубила единствения си син. Той е на планината на Преображението. Той е и до фарисея, който Го изкушава: „Позволено ли е да се дава данък на цезаря?” Той е в къщата на началника на синагогата, до леглото на мъртвата му дъщеря. Той е пред Пилат. Той е и до предателя Си Юда. Той е и с Петър, който се отрича от Него. „Ели, Ели, лама савахтани?”, което значи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” – казва Спасителят. И аз чувам: „Да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21). Аз съм в Него! Той е в мен! Ето го тайнството на светостта! Амин!

>> После започва активна съпротива и човекът потвърждава, че далеч не e свят. Какво е това: реална самооценка или лъжлива скромност? Еклисиаст казва: „Каквито са мислите в душата му, такъв е и той” (Пр. 23:7). Ако добавим думите на Иисус Христос: „От онова, което препълва сърцето, говорят устата”, тогава наистина не съществува святост и не може да има свети хора. Очевидно затова в Православната и Католическата църква светци са тези, които вече са завършили земния си път, а в протестантските църкви изобщо няма светци. Живите са недостойни, а мъртвите не ни интересуват. Тук очевидно се налага да дадем определение на понятието святост. Най-разпространеното разбиране за светостта е свързано с моралния облик. Например моралният облик на строителя на комунизма. Съществува списък от норми на поведение и тяхното изпълнение е святост. Библейските откровения обаче ни показват същността на това понятие по различен начин - то означава отделяне. Светият Бог отделя

някого или нещо за Себе Си. Свят означава отделен за Бога, независимо дали става въпрос за първенците на народа, дните на живота или територията. „Мястото, на което стоиш, е свята земя! ” И в Новия Завет принципът е същият: „… Чрез Когото получихме благодат и апостолство и в Негово име да привеждаме в послушност към вярата човеци от всички народи; между които сте и вие, призовани от Иисус Христос; до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призовани да бъдат светии ” (Римл. 1:5-7). Избрани от Бога. Призовани от Бога. Възродени от Бога. Изкупени от Бога. Спасени от Бога. Въведени в Църквата на Иисус Христос. Ето защо и коринтяните, които са „все още плътски”, и филипяните, и ние сме свети. Тоест отделени от Бога за Бога. Това е дадена от

Бога благодат. Нашата убеденост в реалността на Божиите благодатни дарове се потвърждава и от практиката на църковния живот. Например баптистите не покръстват онези вярващи, които при въпроса: „Спасен ли си?” не проявяват сигурност в своето спасение. Но нека да поставим въпроса малко по-различно: „Свят ли си?” Тогава утвърдителният отговор ще бъде възприет като дързост. Но „спасен” и „свят” по същността си са синоними! Спасеният не може да бъде несвят, както и светият не може да се съмнява в своето спасение. Вътрешната убеденост в призоваването, в светостта е най-важната съставка, буквално фундаментът за изпълнението на Божието предписание: „Бъдете свети.” Убеден съм, че преди да осъзнаем призива: „Това е Божията воля – вашето освещение” (I Сол. 4:3), e крайно необходимо да станем свeти и да осъзнаем себе си като свети. Как въобще можем да говорим за борба с изкушенията, с плътските помисли и страсти, ако нямаме свят живот?! Плътта показва цялата си същност само тогава, когато духът предявява своите изисквания към нея. Именно в борбата между плътта и духа ние придобиваме познание за Бога и за Неговата святост, а също така и за порочността на нашето егоистично „Аз”. Колкото по-свети сме, т.е. подвластни на Бога, отделени за Бога, толкова са по-силни претенциите на плътта. Нашето освещение е познание на Светия - преобразуване на нашия ум, докато не се изобрази в нас Христос. Изглежда очевидно и просто. Опитвам се да го изпълня, искам съвет, търся пример, но чувам само как хората се осъждат един друг, като твърдят, че именно те притежават истината. С риск да изгубя уважението на тези, които са приватизирали светостта, се опитвам да се измъкна от богословските и догматичните форму-

ли и просто да дойда при Христос: „Господи! Какво ще ми кажеш да правя?” Неговият отговор е: „Който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене.” Това е точно толкова просто, колкото и непостижимо. Ето го мъчителното, разкъсващо раздвоение: плътта желае противното на духа! Както пише Паскал, това е парадоксът на евангелското единение на земното и небесното или, напротив, разединение: „Християнството е странно: то кара човека да признае, че е нищожен, дори презрян, и в същото време му заповядва да се уподобява на Бога. Без такова противопоставяне това възвисяване би го направило безмерно тщеславен, а принизяването – отвратителен до крайност.” Нека погледнем страстта на ап. Павел да познае Христос. Той се отказва от всичко, за да познае Иисус. А има от какво да се откаже. Но какво желание е обзело апостола да Го познае! Да познае Неговите страдания. Да познае силата на Неговото възкресение. Да участва в Неговите страдания. Да се съедини с Него в смъртта Му, за да преживее възкресението от мъртвите. Това е освещението. Да познаеш Иисус. Да пребъдваш в Него. Така действа ап. Павел. Сега ще опитам и аз. Приближавам се към Господ. Това обаче не е толкова лесно. Мога да се приближа точно толкова, колкото съм готов да оставя себе си, да се отрека от себе си. За да стана свят, трябва да се откажа от себе си. Иисус казва: „Който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси ” (Лука 9:24 СИ). Ап. Павел се е отказал от всичко. Ап. Петър пише: „Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила, чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света” (II Пет. 1:3-4). Да се отделиш от живота, за да се приближиш към Живота! Ето как очите ми се обръщат към примамливата

килия в манастира. Вече предвкусвам чистотата на живота с Иисус и в Иисус, където нямат достъп земните развратни изкушения. Ето къде е благочестивото събрание на благочестиви хора. Ето как се ражда удивителното благообразие на светците в свети одежди. Ето къде е безстрастното и безплътното общество на ангелите призраци. А къде е Иисус? Отново правя грешка. Като бягам от себе си, не се приближавам към Иисус. Спомням си отец Сергий на Толстой. Спирам объркан. Разбрах. Трябва да отида при Иисус. Не в манастирската килия. Не в мистерията на небето. Стопанинът на небето е дошъл на земята! Отново тръпна. Какво се получава? Възможно ли е да останеш в земния си живот и да бъдеш свят? Но ние можем да познаем Христос само тук, във водовъртежа на грешния свят. „Бог се яви в плът”; „Аз съм пътят, истината и животът”; „Който е видял Мене, видял е Отец.” И така, от манастира към следване на Иисус. „Който Ме последва, той не ще ходи в мрак!” Дори не на планината на Преображението, а в къпалнята Витесда, до Овчата порта. Отново замирам в мъчителни размисли. Имам религия. Имам ритуал. Имам страх. Но нямам свобода. Нямам победа. Страх ме е от хората в къпалнята. Нали там са събрани много болни, куци и сакати. Страх ме е да наруша правилата на религията. А какво ще говорят за мен после? Но аз виждам Господ именно там, наведен над парализирания човек. Изчезвам, губя се в Онзи, от Когото са побегнали небето и земята, и ето - мен ме няма вече, изчезнах. Само Той! Парализираният става. Може да върви! Та нали и аз лежах парализиран тридесет и осем години. Той ми подари освобождение. Слава на Бога! Оставам изумен. Иисус продължава пътя Си. Аз бързам след Него. Ето Го – говори с грешната жена, известна на целия град с развратното си поведение. И Симон фарисеят мислено се под-

смихва: „Този, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото е грешница” (Лука 7:39). Какво да говорим за Симон, аз самият усещам в себе си презрение към тази жена и готовност да я изгоня от къщата. Как може?! Как не я е срам? И някъде в дълбочината на сърцето си чувам шепот: „А ти самият? С какво си по-добър?” Тя Го докосва и светостта на Иисус, Неговата чистота не се накърняват с нищо. Ще мога ли по този начин да докосна Светия? Кръв тече от сърцето ми, аз се изпълвам с Неговите чувства. Той е наречен Приятел на митарите и грешниците. Той е и мой Приятел. Та нали аз съм същият грешник, който се отвращава от себе си. Той разговаря със самарянката. Той е в къщата на Закхей. Той е в лодката на рибарите. Той е сред многохилядната тълпа. Той е в синагогата. Той е в къщата на Лазар и до неговия гроб. Той е до плачещата вдовица, която е изгубила единствения си син. Той е на планината на Преображението. Той е и до фарисея, който Го изкушава: „Позволено ли е да се дава данък на цезаря?” Той е в къщата на началника на синагогата, до леглото на мъртвата му дъщеря. Той е пред Пилат. Той е и до предателя Си Юда. Той е и с Петър, който се отрича от Него. „Ели, Ели, лама савахтани?”, което значи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” – казва Спасителят. И аз чувам: „Да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21). Аз съм в Него! Той е в мен! Ето го тайнството на светостта! Амин!

различните периоди от духовните и интелектуалните търсения на стария континент се е гледало различно на съзерцанието и действането като две страни или форми на човешкия живот. Ако през средновековието на най-високо място в йерархията на ценностите стои съзерцателният живот (лат. vita contemplativa), Новото време (от Ренесанса и Реформацията нататък) извежда на преден план активния, дейния живот (лат. vita activa). В представите на средновековието висшата степен на съзерцанието – “съзерцаването” на самия Бог – се постига чрез оттегляне от света (оттук и важната роля на монашеството). В Новото време постепенно като господстваща се налага представата за преобразяване на света чрез свободната и “богоподобна” творческа дейност на човека (оттук и водещата роля на обикновения човек, “мирянина”, за сметка на монаха и духовника). Част от големите художествени творби на Новото време обаче ни изправят пред съществени проблеми в реализацията на тази променена представа за живота и за човека, които засягат и нас. Ще разгледам два общочовешки образа, с които мнозина наши съвременници продължават

да се отъждествяват и които се опитват да осъществят идеала за деен живот, но по различни причини и в различна степен се провалят. Накрая ще очертая как виждам алтернативата за хората, които вярват в сътворилия всичко видимо и невидимо Бог.

1. ЖИВОТ ЗА СЕБЕ СИ Възможно ли е да живееш така, че да се движиш изцяло в орбита само около себе си? Да се интересуваш изключително от собствените си мисли, чувства и реакции? Да превръщаш трудностите в повод едновременно да се наслаждаваш и да се измъчваш от „невъзможната” ситуация, пред която те поставят? Според големия руски писател от XIX век Ив. С. Тургенев модел за подобно поведение виждаме в личността на Хамлет, известния герой от едноименната трагедия на Уилям Шекспир. Тургенев смята, че движението, което характеризира героя на Шекспир, е “центростремително”1, което означава, че той кръжи около „слънцето” на своето Аз, че е и център, и периферия на собствената си „слънчева система”. Не звучи лошо, напротив, привлекателно и величествено е. Не е нужно да се оглеждаме много, за

да установим, че хамлетовците не само не са намалели, а сякаш са се умножили от началото на XVII век нататък. И че самите ние често играем тяхната роля. Ще се опитам да очертая накратко какво е привлекателното в тази роля и пред какъв съществен проблем тя изправя всеки, който иска да израсне като пълноценна личност. На първо място привлекателното е, че е роля. Няма човек, който да не обича, поне в някакъв момент от живота си, да поноси маска, и то трагична, да поиграе на величие и съдбовност. Да се потюхка над собствената си орисия и над необикновеността на своето положение. Хамлет и хората, които се отъждествяват с подобни образи, са майстори в това, да придават словесен израз на своите вътрешни състояния, да нюансират до безкрай чувството си за непригодност към заобикалящата ги среда, на чийто фон изпъква тяхната уникалност. Те обичат да свирят на струната на безпощадното себеукоряване, което на пръв поглед прилича на смирение, но всъщност крие гордост и претенция за изключителност. На второ място всеки човек, който търси смисъла на живота си, стига до въпроса за своето призвание – защо е

тук, на земята, какво го свързва с останалите хора и с Твореца на вселената, откъде идва и накъде отива. Всеки има нужда от мисия, за да знае, че е значим. Хамлет определено има мисия и на нас ни харесва, че е така. Ние също искаме, съзнателно или не, да имаме мисия, нещо в този свят да зависи от нас, да участваме в дело (защо да не го наречем и приключение?), което надхвърля делничните ни залисии и грижите за биологическото ни оцеляване. Мисията на Хамлет – както и да гледаме на нея откъм нравствено-философската и духовната й страна – несъмнено е от този вид. Да извършиш дело, което да изведе света от хаос към ред, което да разобличи скритата “гнилота” на заобикалящата те обществена среда и да внесе повече истина, справедливост и разум в нея – не е ли това благородна и възвишена задача?

Ако се абстрахираме за момент от конкретната мисия на Хамлет (призива за кърваво възмездие) и от източника на информация за същинското положение в кралския двор на Дания (призраците не са надеждни информатори нито за хуманиста, нито за вярващия човек), какъв е същественият проблем, който спъва реализирането на датския принц като пълноценна личност? Ще започна с проблема за трагичната маска, без която не бихме си представили неговата фигура. Можем ли винаги да “оправдаем” подобна (или дори друга) маска с обстоятелствата, които ни “принуждават” да я носим? Неизбежна ли е тя във всяка епоха, във всяка социална действителност? Вярно е, че понякога в атмосфера на двуличие и ласкателство искреността е равнозначна на подписване на смъртна присъда, но при Хамлет има едно увличане в играта, надхвърлящо далеч мотивите,

с които той я подхваща. Анализаторите на трагедията са подчертавали неведнъж, че като се преструва на луд, той всъщност не приспива подозрителността на узурпатора крал, а напротив, само привлича още повече вниманието му, и то тъкмо с неустоимия си стремеж към загадъчни формулировки и дълбокомислени подмятания. Ако се върнем към случаи от нашия житейски опит, ще видим, че „маската”, която сме използвали, далеч невинаги ни е била нужна, за да оцелеем, а найчесто ни е трябвала, за да ни издига в очите на другите (с цената на „малки” лъжи и „незначителни” компромиси), служила ни е да пази престижа ни. В крайна сметка тя е била онова „като”, което е в повече, което всяка маска добавя – тя ме прави да ИЗГЛЕЖДАМ „мъдър”, „добър”, „съвестен”, „честен”, „трудолюбив”, без да е сигурно, че в действителност СЪМ. В повечето случаи много добре си давам сметка, че не съм постъпил като този, за когото бих искал да мина. Или може би в 99 % наистина съм успявал, с големи усилия, да постъпвам така, но ето че този ужасен 1 %, тази “нещастна случка” или “изпусната дума” е била на път да провали целия ми труд. Не си ли струва

да използвам една благородна лъжа, за да замажа малката дупка в постройката на моята красива и старателно градена личност? Истината е, че ако се стремя постояно да играя нещо, което не съм, или ще рухна напълно, или постепенно ще се “превърна” в някой друг. Може да се окажа и шут, на когото никой не гледа сериозно. Това ли е дълбоката нужда на моето сърце – да играя някой друг, т.е. винаги да бъда до такава степен без свое лице, че все едно съм никой ? Кое е по-важно – впечатлението, което оставям у другите, или това, което наистина съм? Страхувам ли се да живея без маска и понякога да бъда уязвим, но затова пък по-истински? А може би у мен няма нищо, което си заслужава да покажа на другите и дори на себе си? Ще дам примери от творба на друг автор – романа “Переландра” на К. С. Луис2. Тук създателят на “Хрониките на Нарния” ни сблъсква със ситуация, подобна на разигралата се с нашата прамайка Ева в Едемската градина. Зелената дама, “Ева” на планетата Переландра, е изкушавана да прегърне представата за трагическото величие, което би спечелила, ако напусне жи-

вота на малките подвижни острови, плуващи из огромния переландриански океан, и да наруши заповедта на Малелдил, аналог в романа на Бог Отец. Това би означавало да приеме МАСКАТА и “грима” на обещаното в бъдещето мрачно величие вместо своето прекрасно и естествено ЛИЦЕ в настоящето – ведро, умиротворено, истинско. Да излезе от волята на Бога и Неговото водителство, от упованието си в това водителство, символ на което е подвижността на островите, за да се установи завинаги върху уж твърдата земя на своеволието и живота без доверие в Бога, където й е забранено да нощува. Това е архетипичната ситуация на изкушението, която ни разкрива

различните периоди от духовните и интелектуалните търсения на стария континент се е гледало различно на съзерцанието и действането като две страни или форми на човешкия живот. Ако през средновековието на най-високо място в йерархията на ценностите стои съзерцателният живот (лат. vita contemplativa), Новото време (от Ренесанса и Реформацията нататък) извежда на преден план активния, дейния живот (лат. vita activa). В представите на средновековието висшата степен на съзерцанието – “съзерцаването” на самия Бог – се постига чрез оттегляне от света (оттук и важната роля на монашеството). В Новото време постепенно като господстваща се налага представата за преобразяване на света чрез свободната и “богоподобна” творческа дейност на човека (оттук и водещата роля на обикновения човек, “мирянина”, за сметка на монаха и духовника). Част от големите художествени творби на Новото време обаче ни изправят пред съществени проблеми в реализацията на тази променена представа за живота и за човека, които засягат и нас. Ще разгледам два общочовешки образа, с които мнозина наши съвременници продължават

да се отъждествяват и които се опитват да осъществят идеала за деен живот, но по различни причини и в различна степен се провалят. Накрая ще очертая как виждам алтернативата за хората, които вярват в сътворилия всичко видимо и невидимо Бог.

1. ЖИВОТ ЗА СЕБЕ СИ Възможно ли е да живееш така, че да се движиш изцяло в орбита само около себе си? Да се интересуваш изключително от собствените си мисли, чувства и реакции? Да превръщаш трудностите в повод едновременно да се наслаждаваш и да се измъчваш от „невъзможната” ситуация, пред която те поставят? Според големия руски писател от XIX век Ив. С. Тургенев модел за подобно поведение виждаме в личността на Хамлет, известния герой от едноименната трагедия на Уилям Шекспир. Тургенев смята, че движението, което характеризира героя на Шекспир, е “центростремително”1, което означава, че той кръжи около „слънцето” на своето Аз, че е и център, и периферия на собствената си „слънчева система”. Не звучи лошо, напротив, привлекателно и величествено е. Не е нужно да се оглеждаме много, за

да установим, че хамлетовците не само не са намалели, а сякаш са се умножили от началото на XVII век нататък. И че самите ние често играем тяхната роля. Ще се опитам да очертая накратко какво е привлекателното в тази роля и пред какъв съществен проблем тя изправя всеки, който иска да израсне като пълноценна личност. На първо място привлекателното е, че е роля. Няма човек, който да не обича, поне в някакъв момент от живота си, да поноси маска, и то трагична, да поиграе на величие и съдбовност. Да се потюхка над собствената си орисия и над необикновеността на своето положение. Хамлет и хората, които се отъждествяват с подобни образи, са майстори в това, да придават словесен израз на своите вътрешни състояния, да нюансират до безкрай чувството си за непригодност към заобикалящата ги среда, на чийто фон изпъква тяхната уникалност. Те обичат да свирят на струната на безпощадното себеукоряване, което на пръв поглед прилича на смирение, но всъщност крие гордост и претенция за изключителност. На второ място всеки човек, който търси смисъла на живота си, стига до въпроса за своето призвание – защо е

тук, на земята, какво го свързва с останалите хора и с Твореца на вселената, откъде идва и накъде отива. Всеки има нужда от мисия, за да знае, че е значим. Хамлет определено има мисия и на нас ни харесва, че е така. Ние също искаме, съзнателно или не, да имаме мисия, нещо в този свят да зависи от нас, да участваме в дело (защо да не го наречем и приключение?), което надхвърля делничните ни залисии и грижите за биологическото ни оцеляване. Мисията на Хамлет – както и да гледаме на нея откъм нравствено-философската и духовната й страна – несъмнено е от този вид. Да извършиш дело, което да изведе света от хаос към ред, което да разобличи скритата “гнилота” на заобикалящата те обществена среда и да внесе повече истина, справедливост и разум в нея – не е ли това благородна и възвишена задача?

Ако се абстрахираме за момент от конкретната мисия на Хамлет (призива за кърваво възмездие) и от източника на информация за същинското положение в кралския двор на Дания (призраците не са надеждни информатори нито за хуманиста, нито за вярващия човек), какъв е същественият проблем, който спъва реализирането на датския принц като пълноценна личност? Ще започна с проблема за трагичната маска, без която не бихме си представили неговата фигура. Можем ли винаги да “оправдаем” подобна (или дори друга) маска с обстоятелствата, които ни “принуждават” да я носим? Неизбежна ли е тя във всяка епоха, във всяка социална действителност? Вярно е, че понякога в атмосфера на двуличие и ласкателство искреността е равнозначна на подписване на смъртна присъда, но при Хамлет има едно увличане в играта, надхвърлящо далеч мотивите,

с които той я подхваща. Анализаторите на трагедията са подчертавали неведнъж, че като се преструва на луд, той всъщност не приспива подозрителността на узурпатора крал, а напротив, само привлича още повече вниманието му, и то тъкмо с неустоимия си стремеж към загадъчни формулировки и дълбокомислени подмятания. Ако се върнем към случаи от нашия житейски опит, ще видим, че „маската”, която сме използвали, далеч невинаги ни е била нужна, за да оцелеем, а найчесто ни е трябвала, за да ни издига в очите на другите (с цената на „малки” лъжи и „незначителни” компромиси), служила ни е да пази престижа ни. В крайна сметка тя е била онова „като”, което е в повече, което всяка маска добавя – тя ме прави да ИЗГЛЕЖДАМ „мъдър”, „добър”, „съвестен”, „честен”, „трудолюбив”, без да е сигурно, че в действителност СЪМ. В повечето случаи много добре си давам сметка, че не съм постъпил като този, за когото бих искал да мина. Или може би в 99 % наистина съм успявал, с големи усилия, да постъпвам така, но ето че този ужасен 1 %, тази “нещастна случка” или “изпусната дума” е била на път да провали целия ми труд. Не си ли струва

да използвам една благородна лъжа, за да замажа малката дупка в постройката на моята красива и старателно градена личност? Истината е, че ако се стремя постояно да играя нещо, което не съм, или ще рухна напълно, или постепенно ще се “превърна” в някой друг. Може да се окажа и шут, на когото никой не гледа сериозно. Това ли е дълбоката нужда на моето сърце – да играя някой друг, т.е. винаги да бъда до такава степен без свое лице, че все едно съм никой ? Кое е по-важно – впечатлението, което оставям у другите, или това, което наистина съм? Страхувам ли се да живея без маска и понякога да бъда уязвим, но затова пък по-истински? А може би у мен няма нищо, което си заслужава да покажа на другите и дори на себе си? Ще дам примери от творба на друг автор – романа “Переландра” на К. С. Луис2. Тук създателят на “Хрониките на Нарния” ни сблъсква със ситуация, подобна на разигралата се с нашата прамайка Ева в Едемската градина. Зелената дама, “Ева” на планетата Переландра, е изкушавана да прегърне представата за трагическото величие, което би спечелила, ако напусне жи-

вота на малките подвижни острови, плуващи из огромния переландриански океан, и да наруши заповедта на Малелдил, аналог в романа на Бог Отец. Това би означавало да приеме МАСКАТА и “грима” на обещаното в бъдещето мрачно величие вместо своето прекрасно и естествено ЛИЦЕ в настоящето – ведро, умиротворено, истинско. Да излезе от волята на Бога и Неговото водителство, от упованието си в това водителство, символ на което е подвижността на островите, за да се установи завинаги върху уж твърдата земя на своеволието и живота без доверие в Бога, където й е забранено да нощува. Това е архетипичната ситуация на изкушението, която ни разкрива

като е заковал собственоръчно вратите и прозорците й, нейният стопанин се е барикадирал отвътре. Така трудно може да бъде достигнат от някой друг, дори другият да е Бог. Ако и ние, като датския принц, сме мрачни, вдадени в себе си и кръжащи около себе си “хора на ума”, би трябвало да оставим слънцето на любовта да проникне в мрачната ни вселена, да я огрее и да я стопли. Може би така е при другия знаменит герой от времето на Хамлет – Дон Кихот, когото Тургенев характеризира като “човек на сърцето”?

2. ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ

библейската история от Битие, 3 глава: внушавайки на Ева, че хората ще бъдат КАТО богове, ще познават добро и зло, змията ги подмамва да пристъпят в пространството на илюзията за величие. Да изберат едно бъдещо КАТО, което ще гъделичка самолюбието им с неоснователни претенции и ще ги мъчи с глад, който не може да бъде задоволен извън изгубеното присъствие на техния Създател. Дотук говорихме за трагичната маска, сега нека се върнем към проблема на Хамлет да изпълни своята мисия. Основната пречка от гледна точка на характера му е прекаленият стремеж към анализ и самоанализ. При всеки човек подобен стремеж, доведен до болезнена крайност, блокира способността за действие. Ето защо при героя на Шекспир не може да се осъществи преход от ученото, книжно знание към приложението му в действителността. Той прилича на кабинетен учен, който изведнъж е изправен пред конкретен житейски проблем и вместо да се залови с решаването му, предпочита да играе, дори да преиграва (да си припомним само емблематичния жест с черепа на шута Йорик в ръка), да държи тържествени философски тиради, да се отдава на екзистенциални размишления за смъртта и живота и само когато е притиснат съвсем от обстоятелствата, показва, че е способен и на решителни действия3. Хамлет характеризира до-

бре своето състояние на нерешителност чрез известната си реплика към придворния Полоний, баща на любимата му Офелия: “Думи, думи, думи.”4 Когато думите са прекалено много и не са

Действително “вселената” на героя на Сервантес не е сумрачна като тази на датския принц – огряна е от лъчите на кастилското слънце. Той е южен, “слънчев” тип, принадлежи на средиземноморската култура и по тази линия е по-близък до нас, българите, от английския му “колега”.

се превърнали в живот, самият живот започва да прилича на стара книга, от която всеки може да почерпи нужните му за момента дълбокомислени фрази, но която не помага да се реши каквото и да било. Може би най-същественият проблем на Хамлет като личност – според казаното от Тургенев – е, че той не е способен да обича. Мисля, че именно тази базисна неспособност при него предизвиква гибелните ефекти върху другите както от бездействието му, така и от спорадичните му, импулсивни действия – достатъчно е да се спомене полудяването и самоубийството на Офелия. Тайната на героя се оказва по-проста, отколкото изглежда: постоянното кръжене около себе си не ни помага да се приемаме смирено и със съзнание за своите слабости. Вместо това ние се люшкаме между болезненото осъзнаване на високата и непосилна мисия, която – може би? – ни е поверена, и предъвкването на провалите в изпълнението й, което пък на свой ред ни води до нездраво самосъжаление и омраза към себе си. Подобен човек, който се връща постоянно към провалите си, прилича на жива “къща” – след

За Тургенев характерът на идалгото, превърнал се в странстващ рицар, е противоположен на Хамлетовия. Ако движението, характерно за Хамлет, е центростремително, онова, което определя личността на Дон Кихот, е “центробежното”, т.е. насоченото навън, към другите. На егоизма на единия е противопоставена самопожертвувателността на другия; на склонността към пресметливост и скептицизма на принца – идеалистичният ентусиазъм на странстващия рицар. Първият сякаш въплъщава принципа на отрицанието, а вторият – на утвърждението. Хамлет е по-скоро самотник, който няма и не може да има духовни последователи, докато Дон Кихот, макар да оставя след себе си само един ученик – простодушния Санчо, има богато духовно наследство... Тази съпоставка показва наред с другото, че Дон Кихот, за разлика от северния си “събрат”, няма проблем с действането. При това действането му е мотивирано от безспорно добри цели. “С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомогнат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават

все по-лоши, е бил създаден Орденът на странстващото рицарство” – обяснява Дон Кихот своята алтруистична мисия на слушащите го с почуда козари5. Къде тогава е проблемът му като личност? Можем ли да го изчерпим с диагностицирането на лудостта му? Като че ли романът, особено в началото си, ни казва точно това – идеята е, че един човек, който се отдава страстно на четенето на неподходящи книги (рицарски романи), може да бъде повлиян фатално от тях до степен на побъркване и да започне да “налага” върху действителността картини и модели на поведение, които съществуват само в света на тези творби и в собственото му, водено от тях, въображение. Рицарят започва да вижда в хановете замъци, във вятърните мелници – великани, взима стадата от овце за вражески армии и т. н. От медицинска гледна точка случаят вероятно е относително ясен и лесно би могъл да бъде приключен, като се използват термините на съвременната психиатрия. Но нека, както постъпихме с Хамлет, да се абстрахираме за момент от конкретния “пълнеж” в болестта на героя и да погледнем на него като на общочовешки тип, както се е опитал да направи не само Тургенев. (Да не забравяме, че и на нас, съвременните християни, често гледат като на “луди”.) За друг известен руски автор, изследователя на историята и културата П. М. Бицили, проблемът на Дон Кихот не е, че не може да превърне книжното знание в живот, да приложи теорията на практика, а по-скоро в прекалено късата дистанция между двете, в буквализма на пренасянето от прочетеното към неговото прилагане. Като сравнява измислената история на Сервантесовия герой с реалната история на Игнаций Лойола, основоположника на ордена на йезуитите, Бицили се натъква на красноречиви паралели от началото на тяхното посвещаване и подвизаване – и двамата подхождат към прочетеното (за Игнаций – основно в житията на светиите) по сходен начин, като решават, че ще прилагат съвсем буквално, едно към едно, това, което са прочели6.

На пръв поглед в подобен подход няма нищо странно за вярващия човек – не казва ли и ап. Павел: “Бъдете ми подражатели, тъй както съм аз – на Христос” (1 Кор. 4:16, СИ)? Сериозни проблеми се появяват, когато подобно прилагане не е творческо, когато се върши автоматично. Тогава то може да даде обратен на желания резултат – както се случва и при Игнаций, и при Дон Кихот. В романа на Сервантес едно ратайче, онеправдано от господаря му и защитено неуместно от рицаря, ще получи още по-голяма порция бой и онеправдаване, след като той си е заминал. Биографията на католическия светец разказва за аналогична случка, при която просякът, на когото Игнаций подарява разкошните си дрехи, е арестуван малко след това и обвинен в кражба. Поуката от историята на Дон Кихот и на Игнаций е една и съща – нашето действане може да има лоши резултати за другите, дори да е почерпано от

да върша Неговото дело на земята по начина, по който Отец ме е призовал да го правя, и в областта, в която ме е призовал. За да може това да се случи, трябва да надмогна както сухия и скептичен рационализъм на датския принц, така и безразборното, стихийно действане на Дон Кихот, подчинено повече на търсенето на човешката слава, отколкото на Божията. Начинът това да се случи – ако вече съм преживял среща с Господ Иисус Христос – е да остана във всекидневното общуване с Бога, което тази среща е направила възможно. Най-добрият ми “метод” за действане е да се стремя да споделям всичко с Него – доброто и лошото, значителното и “незначителното”7. Да не скривам нищо от погледа на моя Създател. Първоначално това ще изисква непрестанно волево усилие от моя страна, но когато се появят първите плодове от всекидневния ми труд, ще вкуся блаженството, за което говори псалмистът:

правилни образци за поведение. Може да смятаме, че правим добро и то наистина да е добро, само по себе си, а все пак от действието ни да не излезе нещо добро. Значи не е достатъчно да живеем за другите, нужно е да живеем за другите, като оставаме в единство с Бога – източника на всяко трайно, истинско и своевременно добро.

“Пълна радост е пред Твоето лице” (Пс.

15:11, СИ). Тогава времето ми ще престане да се дели на време за Бога и друго, “несвято” време, а цялото ще бъде отдадено на Този, Когото обичам над всичко останало, и така Той ще може свободно да се прославя във всеки момент и във всяко обстоятелство на живота ми. И самият мой живот вече няма да е мой, а Негов и не аз ще действам по свое усмотрение, а Той ще действа чрез мен и благодатта Му в мен няма да е напразно (ср. I Кор. 15:10). Да бъда постоянно в присъствието на живия Бог, за да пребъдва и Той у мен (Йоан 15:4), не е занятие за избрани, нито е привилегия за малцина, а е достъпно дело, възможно и желателно за целия Божи народ.

Тургенев, И. С. Хамлет и Дон Кихот. - В: Тургенев, И.С. Събрани съчинения. Т. 11. С., Народна култура, 1959, 158-175.

2 Луис, К. С. Космическа трилогия. Т.1. Отвъд безмълвната планета; Т.2. Переландра. Пътуване до Венера. Т.3. Онази грозна сила. Съвременна приказка за възрастни. С., Сиела, 2009.

3 Тук не се занимавам с обяснение на поведението му чрез театралната традиция преди Шекспир, взимам персонажа само като обобщен психологически и културно-исторически тип.

4 Шекспир, У. Хамлет. С., Отечество, 1985, с. 80.

5 Сервантес, М. де. Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча. Ч. 1. С., Народна култура, 1970, с. 140.

6

1

3. ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ В ЕДИНСТВО С БОГА Излиза, че животът за другите в единство с Бога е единственият живот, който може да бъде наречен творчески, в дълбокия и широк смисъл на тази дума. Че творчеството е в това, да гледам към Бога Творец, както виждам да прави Божият Син в Евангелията, и Бицили, П. Европейската култура и Ренесансът. С, Анубис, 1994, 199-220.

7 В следващите редове предавам свободно част от духовния опит на Д-р Франк Лобач (1884-1970) и брат Лоран (със светско име Никола Ерман, ок. 1614-1691). Става дума за двама християни, живели в различно време, в различни страни, в среда на различни вероизповедания, с различни темпераменти, но с еднакъв стремеж - да пребъдват постоянно в присъствието на живия Бог. Виж Брат Лоран, Фр. Лобач. Живот в Божието присъствие. Силистра, Игъл, 2005 (където името на Лоран е предадено неправилно като Лоранс).

като е заковал собственоръчно вратите и прозорците й, нейният стопанин се е барикадирал отвътре. Така трудно може да бъде достигнат от някой друг, дори другият да е Бог. Ако и ние, като датския принц, сме мрачни, вдадени в себе си и кръжащи около себе си “хора на ума”, би трябвало да оставим слънцето на любовта да проникне в мрачната ни вселена, да я огрее и да я стопли. Може би така е при другия знаменит герой от времето на Хамлет – Дон Кихот, когото Тургенев характеризира като “човек на сърцето”?

2. ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ

библейската история от Битие, 3 глава: внушавайки на Ева, че хората ще бъдат КАТО богове, ще познават добро и зло, змията ги подмамва да пристъпят в пространството на илюзията за величие. Да изберат едно бъдещо КАТО, което ще гъделичка самолюбието им с неоснователни претенции и ще ги мъчи с глад, който не може да бъде задоволен извън изгубеното присъствие на техния Създател. Дотук говорихме за трагичната маска, сега нека се върнем към проблема на Хамлет да изпълни своята мисия. Основната пречка от гледна точка на характера му е прекаленият стремеж към анализ и самоанализ. При всеки човек подобен стремеж, доведен до болезнена крайност, блокира способността за действие. Ето защо при героя на Шекспир не може да се осъществи преход от ученото, книжно знание към приложението му в действителността. Той прилича на кабинетен учен, който изведнъж е изправен пред конкретен житейски проблем и вместо да се залови с решаването му, предпочита да играе, дори да преиграва (да си припомним само емблематичния жест с черепа на шута Йорик в ръка), да държи тържествени философски тиради, да се отдава на екзистенциални размишления за смъртта и живота и само когато е притиснат съвсем от обстоятелствата, показва, че е способен и на решителни действия3. Хамлет характеризира до-

бре своето състояние на нерешителност чрез известната си реплика към придворния Полоний, баща на любимата му Офелия: “Думи, думи, думи.”4 Когато думите са прекалено много и не са

Действително “вселената” на героя на Сервантес не е сумрачна като тази на датския принц – огряна е от лъчите на кастилското слънце. Той е южен, “слънчев” тип, принадлежи на средиземноморската култура и по тази линия е по-близък до нас, българите, от английския му “колега”.

се превърнали в живот, самият живот започва да прилича на стара книга, от която всеки може да почерпи нужните му за момента дълбокомислени фрази, но която не помага да се реши каквото и да било. Може би най-същественият проблем на Хамлет като личност – според казаното от Тургенев – е, че той не е способен да обича. Мисля, че именно тази базисна неспособност при него предизвиква гибелните ефекти върху другите както от бездействието му, така и от спорадичните му, импулсивни действия – достатъчно е да се спомене полудяването и самоубийството на Офелия. Тайната на героя се оказва по-проста, отколкото изглежда: постоянното кръжене около себе си не ни помага да се приемаме смирено и със съзнание за своите слабости. Вместо това ние се люшкаме между болезненото осъзнаване на високата и непосилна мисия, която – може би? – ни е поверена, и предъвкването на провалите в изпълнението й, което пък на свой ред ни води до нездраво самосъжаление и омраза към себе си. Подобен човек, който се връща постоянно към провалите си, прилича на жива “къща” – след

За Тургенев характерът на идалгото, превърнал се в странстващ рицар, е противоположен на Хамлетовия. Ако движението, характерно за Хамлет, е центростремително, онова, което определя личността на Дон Кихот, е “центробежното”, т.е. насоченото навън, към другите. На егоизма на единия е противопоставена самопожертвувателността на другия; на склонността към пресметливост и скептицизма на принца – идеалистичният ентусиазъм на странстващия рицар. Първият сякаш въплъщава принципа на отрицанието, а вторият – на утвърждението. Хамлет е по-скоро самотник, който няма и не може да има духовни последователи, докато Дон Кихот, макар да оставя след себе си само един ученик – простодушния Санчо, има богато духовно наследство... Тази съпоставка показва наред с другото, че Дон Кихот, за разлика от северния си “събрат”, няма проблем с действането. При това действането му е мотивирано от безспорно добри цели. “С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомогнат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават

все по-лоши, е бил създаден Орденът на странстващото рицарство” – обяснява Дон Кихот своята алтруистична мисия на слушащите го с почуда козари5. Къде тогава е проблемът му като личност? Можем ли да го изчерпим с диагностицирането на лудостта му? Като че ли романът, особено в началото си, ни казва точно това – идеята е, че един човек, който се отдава страстно на четенето на неподходящи книги (рицарски романи), може да бъде повлиян фатално от тях до степен на побъркване и да започне да “налага” върху действителността картини и модели на поведение, които съществуват само в света на тези творби и в собственото му, водено от тях, въображение. Рицарят започва да вижда в хановете замъци, във вятърните мелници – великани, взима стадата от овце за вражески армии и т. н. От медицинска гледна точка случаят вероятно е относително ясен и лесно би могъл да бъде приключен, като се използват термините на съвременната психиатрия. Но нека, както постъпихме с Хамлет, да се абстрахираме за момент от конкретния “пълнеж” в болестта на героя и да погледнем на него като на общочовешки тип, както се е опитал да направи не само Тургенев. (Да не забравяме, че и на нас, съвременните християни, често гледат като на “луди”.) За друг известен руски автор, изследователя на историята и културата П. М. Бицили, проблемът на Дон Кихот не е, че не може да превърне книжното знание в живот, да приложи теорията на практика, а по-скоро в прекалено късата дистанция между двете, в буквализма на пренасянето от прочетеното към неговото прилагане. Като сравнява измислената история на Сервантесовия герой с реалната история на Игнаций Лойола, основоположника на ордена на йезуитите, Бицили се натъква на красноречиви паралели от началото на тяхното посвещаване и подвизаване – и двамата подхождат към прочетеното (за Игнаций – основно в житията на светиите) по сходен начин, като решават, че ще прилагат съвсем буквално, едно към едно, това, което са прочели6.

На пръв поглед в подобен подход няма нищо странно за вярващия човек – не казва ли и ап. Павел: “Бъдете ми подражатели, тъй както съм аз – на Христос” (1 Кор. 4:16, СИ)? Сериозни проблеми се появяват, когато подобно прилагане не е творческо, когато се върши автоматично. Тогава то може да даде обратен на желания резултат – както се случва и при Игнаций, и при Дон Кихот. В романа на Сервантес едно ратайче, онеправдано от господаря му и защитено неуместно от рицаря, ще получи още по-голяма порция бой и онеправдаване, след като той си е заминал. Биографията на католическия светец разказва за аналогична случка, при която просякът, на когото Игнаций подарява разкошните си дрехи, е арестуван малко след това и обвинен в кражба. Поуката от историята на Дон Кихот и на Игнаций е една и съща – нашето действане може да има лоши резултати за другите, дори да е почерпано от

да върша Неговото дело на земята по начина, по който Отец ме е призовал да го правя, и в областта, в която ме е призовал. За да може това да се случи, трябва да надмогна както сухия и скептичен рационализъм на датския принц, така и безразборното, стихийно действане на Дон Кихот, подчинено повече на търсенето на човешката слава, отколкото на Божията. Начинът това да се случи – ако вече съм преживял среща с Господ Иисус Христос – е да остана във всекидневното общуване с Бога, което тази среща е направила възможно. Най-добрият ми “метод” за действане е да се стремя да споделям всичко с Него – доброто и лошото, значителното и “незначителното”7. Да не скривам нищо от погледа на моя Създател. Първоначално това ще изисква непрестанно волево усилие от моя страна, но когато се появят първите плодове от всекидневния ми труд, ще вкуся блаженството, за което говори псалмистът:

правилни образци за поведение. Може да смятаме, че правим добро и то наистина да е добро, само по себе си, а все пак от действието ни да не излезе нещо добро. Значи не е достатъчно да живеем за другите, нужно е да живеем за другите, като оставаме в единство с Бога – източника на всяко трайно, истинско и своевременно добро.

“Пълна радост е пред Твоето лице” (Пс.

15:11, СИ). Тогава времето ми ще престане да се дели на време за Бога и друго, “несвято” време, а цялото ще бъде отдадено на Този, Когото обичам над всичко останало, и така Той ще може свободно да се прославя във всеки момент и във всяко обстоятелство на живота ми. И самият мой живот вече няма да е мой, а Негов и не аз ще действам по свое усмотрение, а Той ще действа чрез мен и благодатта Му в мен няма да е напразно (ср. I Кор. 15:10). Да бъда постоянно в присъствието на живия Бог, за да пребъдва и Той у мен (Йоан 15:4), не е занятие за избрани, нито е привилегия за малцина, а е достъпно дело, възможно и желателно за целия Божи народ.

Тургенев, И. С. Хамлет и Дон Кихот. - В: Тургенев, И.С. Събрани съчинения. Т. 11. С., Народна култура, 1959, 158-175.

2 Луис, К. С. Космическа трилогия. Т.1. Отвъд безмълвната планета; Т.2. Переландра. Пътуване до Венера. Т.3. Онази грозна сила. Съвременна приказка за възрастни. С., Сиела, 2009.

3 Тук не се занимавам с обяснение на поведението му чрез театралната традиция преди Шекспир, взимам персонажа само като обобщен психологически и културно-исторически тип.

4 Шекспир, У. Хамлет. С., Отечество, 1985, с. 80.

5 Сервантес, М. де. Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча. Ч. 1. С., Народна култура, 1970, с. 140.

6

1

3. ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ В ЕДИНСТВО С БОГА Излиза, че животът за другите в единство с Бога е единственият живот, който може да бъде наречен творчески, в дълбокия и широк смисъл на тази дума. Че творчеството е в това, да гледам към Бога Творец, както виждам да прави Божият Син в Евангелията, и Бицили, П. Европейската култура и Ренесансът. С, Анубис, 1994, 199-220.

7 В следващите редове предавам свободно част от духовния опит на Д-р Франк Лобач (1884-1970) и брат Лоран (със светско име Никола Ерман, ок. 1614-1691). Става дума за двама християни, живели в различно време, в различни страни, в среда на различни вероизповедания, с различни темпераменти, но с еднакъв стремеж - да пребъдват постоянно в присъствието на живия Бог. Виж Брат Лоран, Фр. Лобач. Живот в Божието присъствие. Силистра, Игъл, 2005 (където името на Лоран е предадено неправилно като Лоранс).

онеделник е... Будилникът ми продължава да звъни безмилостно и с огромно съжаление установявам, че в просъница само съм си представяла как го изключвам. Когато най-сетне се добирам до секцията и с облекчение натискам копчето, с ужас разбирам, че минава седем и половина, а лекцията ми започва в осем! Няма как, опитвам се да поставя световен рекорд по скоростно миене и обличане и след малко вече съм на улицата. Сградата

на университета не е далече и понеже нямам колело, всеки ден вървя пеша дотам. Докато подтичвам, виждам, че някой ми маха от другата страна на улицата.

- Охо, здрасти! - виквам в отговор и аз. Това е новият ми съсед от общежитието, студент по политология. Умно момче, но ходи малко спънато, защото редовно облича късата дънкова пола на гаджето си върху панталоните си, така му харесвало. Е, какво пък, щом си е решил... Потънала в тези мисли, в последния момент успявам да избегна сблъсъка с изникналата пред мен фигура - моята приятелка и колега Анна. Понякога ходим заедно на лекции. Но днес,

обяснява ми набързо тя, нямало да дойде, било й лошо на стомаха и се прибирала да си почине. Интересувам се да не се е заразила с някой грип, а тя ми казва, че, слава Богу, не, просто чак сега успяла да си тръгне от вчерашното парти за опознаване на португалската култура. Имало много хубав, скъп и марков алкохол, при това безплатен, а подобна възможност не трябва да се изпуска. Пожелавам й приятна почивка и продължавам да бързам. Залата, където ще се проведе лекцията ми по диференциална психология, е на първия етаж. Закъсняла съм само малко, открехвам вратата тихо и с облекчение забелязвам, че от целия курс са дошли едва петнайсетина души. Професорът току-що е започнал да говори. Намирам си място в средата на третия ред и започвам трескаво да си правя записки.

- Извинявай - потупва ме съседът ми отляво, високо момче с боядисана в червено, дълга до кръста коса, сплетена на растъри, - ще ми услужиш ли с химикалка, че моята свърши? Докато му я подавам, се втренчвам в двете татуировки на ръката му изцъклен, зловещ череп, а малко по-долу помпозен кръст. През няколко места вдясно от

мен пък седи Тина, мило момиче, макар външният й вид да не го издава. Обръснала си е косата, ходи облечена само в черно, а с молив е очертала устните и очите си с дебели черни линии. Тя е много амбициозна и вече се е записала да стажува в специализирана клиника за пациенти в тежка депресия. Изведнъж, когато в залата настъпва пълна тишина, понеже професорът е задал някакъв въпрос, от редиците пред мен се дочува странно шумолене. На първия ред, точно срещу професора, е седнал Алекс и яде портокал - внимателно, така че да не му се размаже яркото червило. Обелил си го е току-що и е сложил корите му до учебни-

ците си и до специалната си чанта, на която пише: “Аз съм гей, а ти?” За миг се замислям... Всички тези хора около мен изглеждат толкова различно, толкова индивидуално... Май само аз бих могла да се слея с тълпата, понеже нито се гримирам, нито се боядисвам, нито имам татуировки или пиърсинги... Дори момчето на втория ред вляво, което по тези критерии прилича на мен, също е различно - винаги ходи босо, независимо от времето навън, и е веган, не яде никакви животински продукти, нито дори яйца и мляко... За пръв път ми минава притеснителната мисъл - толкова ли съм обикновена и наистина ли няма нищо в мен, което да подчертава индивидуалността ми? Поглеждам назад, залата постепенно се е напълнила. Ето, на най-горните редове седят поне още три момичета с растъри. Гримираните и облечени в черно студенти също не са рядкост в нашия курс. А точно сега влиза и друг колега, който отскоро зая-

тът, а не средствата. Като че ли най-обидната забележка към някой млад човек в днешно време е, че стилът му не е оригинален и не е постигнал нищо ново. Това сигурно би го довело до дълбоко отчаяние. Този, както бих го нарекла, култ към различното и към индивидуализма, се развива страшно бързо и придобива плашещи размери. Спомням си добре как в края на деветдесетте години, когато още учех в гимназията, мой съученик беше решил, че изглежда интересно със синя дънкова, почти момичешка шапка, и дойде с нея на училище. За негов късмет на вратата случайно го срещна заместникдиректорката, която само го попита има ли огледало вкъщи. Оттогава никой повече не видя тази шапка. Само няколко години по-късно обаче, по време на следването ми в чужбина, се оказа, че колкото по-екстравагантно и предизвикателно изглеждаш, толкова повече си ценен в обществото. Там за пръв път се сблъсках с мъже, които си лакират ноктите и понякога обличат къси поли с мрежести чорапогащници.

- Защо само жените да имат право да изглеждат така? Това е дискриминация и сексизъм! - повтаряха приличащите на жени мъже, докато вървяха до татуираните си от глава до пети приятелки, самоувере-

дълбоки приятелства. Наистина ли е така? Ако сме искрени, отговорът определено е отрицателен. Оказва се, че външността не е само фасада, както много хора обичат да твърдят. Днес тя не е просто маска, зад която стои труден, неразбран характер или лесно ранима, чувствителна душа, чието желание е по този начин да се защити от нещо. Зад целия този външен култ към индивидуалното и различното се крие нещо много по-страшно, а именно вътрешният

ви, че е разбрал, че е гей... Май единствено аз се отличавам в тази тълпа?! Какво е това, не е ли само кошмарен сън? Няма ли скоро да се събудя и да се посмея на развинтеното си въображение? Приемайте го както искате, описвам ви съвсем обикновен ден в университета на една икономически добре развита западна държава. Струва ми се, че през последните десетилетия човек повече от всякога държи да бъде различен, да изглежда нетипично и с това да изрази своята индивидуалност, т. е. факта, че не е като всички останали. Всеки го прави, както му хрумне, важен е резулта-

ни, доминантни и груби, „истински жени“, които не биха позволили никой мъж да „им се качи на главата“. Но, за да не ни обвинят, че съдим някого, нека се опитаме да си направим един кратък експеримент. Нека да се абстрахираме от външния вид на всички тези обикновено млади хора и да проверим хипотезата, че това е някакво външно, незначително увлечение, което ще отмине рано или късно, и да си представим, че ако ги опознаем по-добре, всъщност ще се убедим, че външното не е повлияло на характерите им и те са мили, добре настроени същества, с които можем да завържем

култ, култът към себе си. Борбата на човека да бъде външно оригинален, за съжаление, е резултат от отдавна настанилия се в душата му хаос. В съвремието основното послание към младите е: „Бъди различен, бъди такъв, какъвто винаги си мечтал да бъдеш, и накарай другите да те признаят!“ Медиите насочват общественото внимание към съдбите на хора, които са станали герои именно защото са били индивидуалисти, били са неразбрани от другите, но са продължавали да се борят за каузата, в която са вярвали, и накрая, независимо от платената цена са били признати от всички. Обикновено на въпроса как са успели да

онеделник е... Будилникът ми продължава да звъни безмилостно и с огромно съжаление установявам, че в просъница само съм си представяла как го изключвам. Когато най-сетне се добирам до секцията и с облекчение натискам копчето, с ужас разбирам, че минава седем и половина, а лекцията ми започва в осем! Няма как, опитвам се да поставя световен рекорд по скоростно миене и обличане и след малко вече съм на улицата. Сградата

на университета не е далече и понеже нямам колело, всеки ден вървя пеша дотам. Докато подтичвам, виждам, че някой ми маха от другата страна на улицата.

- Охо, здрасти! - виквам в отговор и аз. Това е новият ми съсед от общежитието, студент по политология. Умно момче, но ходи малко спънато, защото редовно облича късата дънкова пола на гаджето си върху панталоните си, така му харесвало. Е, какво пък, щом си е решил... Потънала в тези мисли, в последния момент успявам да избегна сблъсъка с изникналата пред мен фигура - моята приятелка и колега Анна. Понякога ходим заедно на лекции. Но днес,

обяснява ми набързо тя, нямало да дойде, било й лошо на стомаха и се прибирала да си почине. Интересувам се да не се е заразила с някой грип, а тя ми казва, че, слава Богу, не, просто чак сега успяла да си тръгне от вчерашното парти за опознаване на португалската култура. Имало много хубав, скъп и марков алкохол, при това безплатен, а подобна възможност не трябва да се изпуска. Пожелавам й приятна почивка и продължавам да бързам. Залата, където ще се проведе лекцията ми по диференциална психология, е на първия етаж. Закъсняла съм само малко, открехвам вратата тихо и с облекчение забелязвам, че от целия курс са дошли едва петнайсетина души. Професорът току-що е започнал да говори. Намирам си място в средата на третия ред и започвам трескаво да си правя записки.

- Извинявай - потупва ме съседът ми отляво, високо момче с боядисана в червено, дълга до кръста коса, сплетена на растъри, - ще ми услужиш ли с химикалка, че моята свърши? Докато му я подавам, се втренчвам в двете татуировки на ръката му изцъклен, зловещ череп, а малко по-долу помпозен кръст. През няколко места вдясно от

мен пък седи Тина, мило момиче, макар външният й вид да не го издава. Обръснала си е косата, ходи облечена само в черно, а с молив е очертала устните и очите си с дебели черни линии. Тя е много амбициозна и вече се е записала да стажува в специализирана клиника за пациенти в тежка депресия. Изведнъж, когато в залата настъпва пълна тишина, понеже професорът е задал някакъв въпрос, от редиците пред мен се дочува странно шумолене. На първия ред, точно срещу професора, е седнал Алекс и яде портокал - внимателно, така че да не му се размаже яркото червило. Обелил си го е току-що и е сложил корите му до учебни-

ците си и до специалната си чанта, на която пише: “Аз съм гей, а ти?” За миг се замислям... Всички тези хора около мен изглеждат толкова различно, толкова индивидуално... Май само аз бих могла да се слея с тълпата, понеже нито се гримирам, нито се боядисвам, нито имам татуировки или пиърсинги... Дори момчето на втория ред вляво, което по тези критерии прилича на мен, също е различно - винаги ходи босо, независимо от времето навън, и е веган, не яде никакви животински продукти, нито дори яйца и мляко... За пръв път ми минава притеснителната мисъл - толкова ли съм обикновена и наистина ли няма нищо в мен, което да подчертава индивидуалността ми? Поглеждам назад, залата постепенно се е напълнила. Ето, на най-горните редове седят поне още три момичета с растъри. Гримираните и облечени в черно студенти също не са рядкост в нашия курс. А точно сега влиза и друг колега, който отскоро зая-

тът, а не средствата. Като че ли най-обидната забележка към някой млад човек в днешно време е, че стилът му не е оригинален и не е постигнал нищо ново. Това сигурно би го довело до дълбоко отчаяние. Този, както бих го нарекла, култ към различното и към индивидуализма, се развива страшно бързо и придобива плашещи размери. Спомням си добре как в края на деветдесетте години, когато още учех в гимназията, мой съученик беше решил, че изглежда интересно със синя дънкова, почти момичешка шапка, и дойде с нея на училище. За негов късмет на вратата случайно го срещна заместникдиректорката, която само го попита има ли огледало вкъщи. Оттогава никой повече не видя тази шапка. Само няколко години по-късно обаче, по време на следването ми в чужбина, се оказа, че колкото по-екстравагантно и предизвикателно изглеждаш, толкова повече си ценен в обществото. Там за пръв път се сблъсках с мъже, които си лакират ноктите и понякога обличат къси поли с мрежести чорапогащници.

- Защо само жените да имат право да изглеждат така? Това е дискриминация и сексизъм! - повтаряха приличащите на жени мъже, докато вървяха до татуираните си от глава до пети приятелки, самоувере-

дълбоки приятелства. Наистина ли е така? Ако сме искрени, отговорът определено е отрицателен. Оказва се, че външността не е само фасада, както много хора обичат да твърдят. Днес тя не е просто маска, зад която стои труден, неразбран характер или лесно ранима, чувствителна душа, чието желание е по този начин да се защити от нещо. Зад целия този външен култ към индивидуалното и различното се крие нещо много по-страшно, а именно вътрешният

ви, че е разбрал, че е гей... Май единствено аз се отличавам в тази тълпа?! Какво е това, не е ли само кошмарен сън? Няма ли скоро да се събудя и да се посмея на развинтеното си въображение? Приемайте го както искате, описвам ви съвсем обикновен ден в университета на една икономически добре развита западна държава. Струва ми се, че през последните десетилетия човек повече от всякога държи да бъде различен, да изглежда нетипично и с това да изрази своята индивидуалност, т. е. факта, че не е като всички останали. Всеки го прави, както му хрумне, важен е резулта-

ни, доминантни и груби, „истински жени“, които не биха позволили никой мъж да „им се качи на главата“. Но, за да не ни обвинят, че съдим някого, нека се опитаме да си направим един кратък експеримент. Нека да се абстрахираме от външния вид на всички тези обикновено млади хора и да проверим хипотезата, че това е някакво външно, незначително увлечение, което ще отмине рано или късно, и да си представим, че ако ги опознаем по-добре, всъщност ще се убедим, че външното не е повлияло на характерите им и те са мили, добре настроени същества, с които можем да завържем

култ, култът към себе си. Борбата на човека да бъде външно оригинален, за съжаление, е резултат от отдавна настанилия се в душата му хаос. В съвремието основното послание към младите е: „Бъди различен, бъди такъв, какъвто винаги си мечтал да бъдеш, и накарай другите да те признаят!“ Медиите насочват общественото внимание към съдбите на хора, които са станали герои именно защото са били индивидуалисти, били са неразбрани от другите, но са продължавали да се борят за каузата, в която са вярвали, и накрая, независимо от платената цена са били признати от всички. Обикновено на въпроса как са успели да

издържат на този огромен натиск, подобни герои отговарят, че силно са вярвали в себе си и само тази вяра им е помогнала да устоят докрай. Такива послания подсказват на младия човек, че по-важно от всичко е той да се вглъби в себе си и да търси до дупка в душата си, докато не намери това велико нещо, каквото и да е то, което ще го направи специален, ще подчертае индивидуалността му и ще накара другите най-сетне да му се възхищават. Поради тази причина богът на новото поколение се нарича личното пространство на човека. Оказва се, че за да успее да повярва в себе си, човек трябва на първо място да се опознае, да разбере какво всъщност иска и да създаде условия за хармония между себе си и вътрешното си Аз. Но каква е фаталната пречка за този процес? Става дума не за друго, а за присъствието на околните - излиза, че човек е безкрайно ощетен, когато роднини, приятели, колеги му отнемат от ценното време, което той би могъл да прекара сам със себе си и евентуално би

стигнал до някакво дълбоко прозрение за своята личност. Имам приятелка, с която се запознах, докато следвах в чужбина. Веднъж тя много ме зарадва, защото ме покани да отидем на изложба на известни художници. Но малко преди да стигнем, изведнъж ме помоли да си определим среща пред сградата на изложбата след два часа. Бях толкова учудена, че точно преди да влезем, е променила решението си и няма да дойде. Оказа се обаче, че тя просто иска да разгледа изложбата сама, без мен, за да наблюдава себе си и да види как ще реагира на картините и как изкуството ще й повлияе.

- Изкуството е част от пътя към самата теб, препоръчвам ти да направиш същото усмихна ми се тя. Тогава не я познавах добре, но по-късно разбрах, че никога не мога да улуча точното време в нейния график. Почти винаги, когато й звъннех по телефона, се оказваше, че моментът не е удобен, защото точно сега има нужда от време за себе си и би излязла с мен, но не се знае как ще се почувства, ако първо не е настроила вътрешното си Аз. После се запознах и с много други такива хора. Сред тях беше и една пациентка, изпаднала в още по-тежко състояние на депресия след - както семейството й твърдеше - уж успешно проведено лечение с поведенческа терапия. Оказа се, че

терапевтката й препоръчала да си води всеки ден дневник, в който да записва само своите емоции, самонаблюдения и чувства, които е изпитала през конкретния ден, и после да ги анализира. Да не отбелязва нищо друго освен нещата, свързани със самата нея. В крайна сметка момичето толкова старателно изпълнявало задачата си, че започнало да записва и най-малките подробности, вглъбявало се в самоанализ, смятало, че в един момент така ще стигне до глобалното разрешение на проблемите си и поради това се изолирало и не разговаряло с никого, а само пишело, пишело... Но прозрението така и не дошло, а вместо него все по-реално се очертавал престоят й в психиатрично заведение. По същото време ми се случи моя състудентка официално да обяви пред мен края на нашето приятелство, без да има видима причина и без да сме се карали. Тя обясни, че й се струва, че прекалено много разчитам на нея, а именно от това нещо - зависимостта й от другите - искала да се освободи веднъж завинаги. Размислила и разбрала, че досега във всичките си приятелства е била тази, която е жертвала повече за другия, и вече е дошло времето да се посвети на себе си и да прави единствено нещата, които са от значение за нея, а не за който и да било друг. Това, изглежда, е една от новите и най-успешни клопки на Сатана - той прави така, че хората да се почувстват жертви, да се мислят за неразбрани, отхвърлени, внушава им, че най-важното е не да обичат другите, а да се докажат пред тях, да извоюват признанието им. Внушава им, че трябва да си истински индивидуалист, да вярваш в себе си и тогава ще постигнеш нещо, а не като се събираш и общуваш с ближните си. Днес за немалко хора дори семейството, приятелството са нещо унизително, те ги виждат като някаква примка с цел да бъдат използвани, изсмукани от близките си, за да загубят ценната си индивидуалност. Хората треперят пред самите себе си и се държат така, като че ли в тях живее някаква неконтролируема сила, на име „собственото ми Аз“, която е толкова капризна и непредсказуема, че единствената им смислена цел в живота се оказва тази да угаждат на изискванията й. Именно в това се състои и целта на Сатана - така ги тласка по пътя към сигурната вътрешна разруха, тъй като те никога не успяват да угодят на себе си, а той

ги убеждава, че стига само да отделят още повече време в търсене или стига да правят само нещата, които желаят, ще постигнат успех. И те стигат единствено до истински индивидуализъм, самота и отчаяние. Опитвала съм се да кажа на не един такъв човек, че може да намери себе си и истинското си Аз по много по-безболезнен начин: трябва само да повярва в Иисус Христос. Явно замисълът на Бога още от самото начало, при създаването на света е бил да дари всеки от нас с индивидуална, неповторима личност - нима иначе сред милиардите жители на планетата нямаше да има поне двама напълно еднакви, дори само на външен вид? Какво всъщност прави Иисус, за да могат тези, които вярват в Него, да осъзнаят, че наистина във всеки един от тях са вложени неповторим характер и външност? Сигурна съм, че немалко хора се страхуват да се покаят, защото им се струва, че вярата е нещо обезличаващо: ставаш част от голяма група хора, които се подчиняват на едни и същи духовни правила и закони, ходят на църква и се молят. Освен това всички те са единодушни, че нямат право да променят дори една дума от тези закони, тъй като не те са техните автори, а са им били дадени от самия Бог. А именно това е най-големият кошмар на днешния човек: мисълта, че не той самият е господар на себе си. Ужасът, че някой друг може да има дързостта да си позволи да определя как е редно да се държи той спрямо другите, да му казва къде е сгрешил и да нарушава неговото лично пространство. Най-страшното за днешния човек би било твърдението: „Всеки има своята истина“ да бъде признато официално за невярно. Така, потънали в тези свои страхове, хората бързат да потърсят спасение в борбата за своята индивидуалност, за да се успокоят, че никой друг не може да седне на престола на сърцето им и да засенчи собственото им Аз. И полагат всякакви усилия, за да бъде личността им видяна, призната и отличена. А най-парадоксалното е, че колкото по-различни се опитват да бъдат, толкова по-очевидни стават приликите между тях. Стремежът към оригиналност и индивидуализъм у всички тези хора, независимо от външния им вид и стила им на живот, води до чувство за празнота и страх в душите им, без значение дали не го осъзнават или не искат да си го признаят. Проблемът е, че

те търсят, но не могат да намерят, следователно остават дълбоко неудовлетворени и прехвърлят вината за това основно върху околните, тъй като не смеят да упрекват себе си - това би значело цялата им теория за тяхната специална самоличност да рухне. Така за кратко положението им се подобрява, докато не бъдат нападнати от нов пристъп на чувство за празнота и безнадеждност. По този начин се създава един непрекъснат кръговрат от недоволство и намиране на временно решение за проблемите, който на практика не може да бъде прекъснат от самия човек. А Бог е дал на човека свободна воля. Той не преследва и не кара никого насила да се покае и да Му посвети живота си. Но ако някой реши да го направи, нима това означава, че ще се признае за загубил във войната за своята индивидуалност? Дали

Бог иска, за да сме достойни да Му служим, да се превърнем в кротки овчици, еднакви и безлични? С ръка на сърцето мога да ви кажа, че това, което наблюдавам при моите братя и сестри християни, - е точно обратното. Много хора ми казват, че са разбрали кои са и какво искат да постигнат в този живот едва когато са приели Иисус в сърцето си, независимо на каква възраст са били. Когато Бог измести собственото Аз от трона на човешката душа, у човека настъпват големи промени. Той осъзнава, че истината е една, и това автоматично сваля от раменете му товара да изследва всичко, докато открие своята истина. Освен това, за да общува с Бога в молитва, човек прекарва все по-малко време в стремеж към самовглъбяване и самоизследване, докато накрая не стигне до извода, че откакто е слязло от трона, собственото му Аз не е вече враг или неконтролируема сила, на чиито капризи

е подчинен. Най-сетне е дошъл моментът, към който се е стремял с всички сили постигането на мир с вътрешното му Аз. И то се дължи именно на факта, че понеже Бог управлява в живота му със сигурна ръка, човекът най-накрая е истински свободен да пусне кормилото и да се огледа наоколо. Да види колко по-интересен и пъстър, но най-вече по-стойностен е животът, ако в него са включени околните. И че не може да става дума за сравнение между ужасните, дълги часове, прекарани в самота уж с цел себепознание, и ползотворното измолено време, изминало в общение с близки и приятели. Така в крайна сметка човек започва да се чувства нужен, обичан и ценен и Бог му дава да осъзнае, че това е по-важно от всякакво лично пространство. Затова, моля ви, попитайте се искате ли да разберете каква е целта на живота ви и да намерите мир със себе си? Тогава не се опитвайте да бъдете индивидуалист, а елате при Иисус!

издържат на този огромен натиск, подобни герои отговарят, че силно са вярвали в себе си и само тази вяра им е помогнала да устоят докрай. Такива послания подсказват на младия човек, че по-важно от всичко е той да се вглъби в себе си и да търси до дупка в душата си, докато не намери това велико нещо, каквото и да е то, което ще го направи специален, ще подчертае индивидуалността му и ще накара другите най-сетне да му се възхищават. Поради тази причина богът на новото поколение се нарича личното пространство на човека. Оказва се, че за да успее да повярва в себе си, човек трябва на първо място да се опознае, да разбере какво всъщност иска и да създаде условия за хармония между себе си и вътрешното си Аз. Но каква е фаталната пречка за този процес? Става дума не за друго, а за присъствието на околните - излиза, че човек е безкрайно ощетен, когато роднини, приятели, колеги му отнемат от ценното време, което той би могъл да прекара сам със себе си и евентуално би

стигнал до някакво дълбоко прозрение за своята личност. Имам приятелка, с която се запознах, докато следвах в чужбина. Веднъж тя много ме зарадва, защото ме покани да отидем на изложба на известни художници. Но малко преди да стигнем, изведнъж ме помоли да си определим среща пред сградата на изложбата след два часа. Бях толкова учудена, че точно преди да влезем, е променила решението си и няма да дойде. Оказа се обаче, че тя просто иска да разгледа изложбата сама, без мен, за да наблюдава себе си и да види как ще реагира на картините и как изкуството ще й повлияе.

- Изкуството е част от пътя към самата теб, препоръчвам ти да направиш същото усмихна ми се тя. Тогава не я познавах добре, но по-късно разбрах, че никога не мога да улуча точното време в нейния график. Почти винаги, когато й звъннех по телефона, се оказваше, че моментът не е удобен, защото точно сега има нужда от време за себе си и би излязла с мен, но не се знае как ще се почувства, ако първо не е настроила вътрешното си Аз. После се запознах и с много други такива хора. Сред тях беше и една пациентка, изпаднала в още по-тежко състояние на депресия след - както семейството й твърдеше - уж успешно проведено лечение с поведенческа терапия. Оказа се, че

терапевтката й препоръчала да си води всеки ден дневник, в който да записва само своите емоции, самонаблюдения и чувства, които е изпитала през конкретния ден, и после да ги анализира. Да не отбелязва нищо друго освен нещата, свързани със самата нея. В крайна сметка момичето толкова старателно изпълнявало задачата си, че започнало да записва и най-малките подробности, вглъбявало се в самоанализ, смятало, че в един момент така ще стигне до глобалното разрешение на проблемите си и поради това се изолирало и не разговаряло с никого, а само пишело, пишело... Но прозрението така и не дошло, а вместо него все по-реално се очертавал престоят й в психиатрично заведение. По същото време ми се случи моя състудентка официално да обяви пред мен края на нашето приятелство, без да има видима причина и без да сме се карали. Тя обясни, че й се струва, че прекалено много разчитам на нея, а именно от това нещо - зависимостта й от другите - искала да се освободи веднъж завинаги. Размислила и разбрала, че досега във всичките си приятелства е била тази, която е жертвала повече за другия, и вече е дошло времето да се посвети на себе си и да прави единствено нещата, които са от значение за нея, а не за който и да било друг. Това, изглежда, е една от новите и най-успешни клопки на Сатана - той прави така, че хората да се почувстват жертви, да се мислят за неразбрани, отхвърлени, внушава им, че най-важното е не да обичат другите, а да се докажат пред тях, да извоюват признанието им. Внушава им, че трябва да си истински индивидуалист, да вярваш в себе си и тогава ще постигнеш нещо, а не като се събираш и общуваш с ближните си. Днес за немалко хора дори семейството, приятелството са нещо унизително, те ги виждат като някаква примка с цел да бъдат използвани, изсмукани от близките си, за да загубят ценната си индивидуалност. Хората треперят пред самите себе си и се държат така, като че ли в тях живее някаква неконтролируема сила, на име „собственото ми Аз“, която е толкова капризна и непредсказуема, че единствената им смислена цел в живота се оказва тази да угаждат на изискванията й. Именно в това се състои и целта на Сатана - така ги тласка по пътя към сигурната вътрешна разруха, тъй като те никога не успяват да угодят на себе си, а той

ги убеждава, че стига само да отделят още повече време в търсене или стига да правят само нещата, които желаят, ще постигнат успех. И те стигат единствено до истински индивидуализъм, самота и отчаяние. Опитвала съм се да кажа на не един такъв човек, че може да намери себе си и истинското си Аз по много по-безболезнен начин: трябва само да повярва в Иисус Христос. Явно замисълът на Бога още от самото начало, при създаването на света е бил да дари всеки от нас с индивидуална, неповторима личност - нима иначе сред милиардите жители на планетата нямаше да има поне двама напълно еднакви, дори само на външен вид? Какво всъщност прави Иисус, за да могат тези, които вярват в Него, да осъзнаят, че наистина във всеки един от тях са вложени неповторим характер и външност? Сигурна съм, че немалко хора се страхуват да се покаят, защото им се струва, че вярата е нещо обезличаващо: ставаш част от голяма група хора, които се подчиняват на едни и същи духовни правила и закони, ходят на църква и се молят. Освен това всички те са единодушни, че нямат право да променят дори една дума от тези закони, тъй като не те са техните автори, а са им били дадени от самия Бог. А именно това е най-големият кошмар на днешния човек: мисълта, че не той самият е господар на себе си. Ужасът, че някой друг може да има дързостта да си позволи да определя как е редно да се държи той спрямо другите, да му казва къде е сгрешил и да нарушава неговото лично пространство. Най-страшното за днешния човек би било твърдението: „Всеки има своята истина“ да бъде признато официално за невярно. Така, потънали в тези свои страхове, хората бързат да потърсят спасение в борбата за своята индивидуалност, за да се успокоят, че никой друг не може да седне на престола на сърцето им и да засенчи собственото им Аз. И полагат всякакви усилия, за да бъде личността им видяна, призната и отличена. А най-парадоксалното е, че колкото по-различни се опитват да бъдат, толкова по-очевидни стават приликите между тях. Стремежът към оригиналност и индивидуализъм у всички тези хора, независимо от външния им вид и стила им на живот, води до чувство за празнота и страх в душите им, без значение дали не го осъзнават или не искат да си го признаят. Проблемът е, че

те търсят, но не могат да намерят, следователно остават дълбоко неудовлетворени и прехвърлят вината за това основно върху околните, тъй като не смеят да упрекват себе си - това би значело цялата им теория за тяхната специална самоличност да рухне. Така за кратко положението им се подобрява, докато не бъдат нападнати от нов пристъп на чувство за празнота и безнадеждност. По този начин се създава един непрекъснат кръговрат от недоволство и намиране на временно решение за проблемите, който на практика не може да бъде прекъснат от самия човек. А Бог е дал на човека свободна воля. Той не преследва и не кара никого насила да се покае и да Му посвети живота си. Но ако някой реши да го направи, нима това означава, че ще се признае за загубил във войната за своята индивидуалност? Дали

Бог иска, за да сме достойни да Му служим, да се превърнем в кротки овчици, еднакви и безлични? С ръка на сърцето мога да ви кажа, че това, което наблюдавам при моите братя и сестри християни, - е точно обратното. Много хора ми казват, че са разбрали кои са и какво искат да постигнат в този живот едва когато са приели Иисус в сърцето си, независимо на каква възраст са били. Когато Бог измести собственото Аз от трона на човешката душа, у човека настъпват големи промени. Той осъзнава, че истината е една, и това автоматично сваля от раменете му товара да изследва всичко, докато открие своята истина. Освен това, за да общува с Бога в молитва, човек прекарва все по-малко време в стремеж към самовглъбяване и самоизследване, докато накрая не стигне до извода, че откакто е слязло от трона, собственото му Аз не е вече враг или неконтролируема сила, на чиито капризи

е подчинен. Най-сетне е дошъл моментът, към който се е стремял с всички сили постигането на мир с вътрешното му Аз. И то се дължи именно на факта, че понеже Бог управлява в живота му със сигурна ръка, човекът най-накрая е истински свободен да пусне кормилото и да се огледа наоколо. Да види колко по-интересен и пъстър, но най-вече по-стойностен е животът, ако в него са включени околните. И че не може да става дума за сравнение между ужасните, дълги часове, прекарани в самота уж с цел себепознание, и ползотворното измолено време, изминало в общение с близки и приятели. Така в крайна сметка човек започва да се чувства нужен, обичан и ценен и Бог му дава да осъзнае, че това е по-важно от всякакво лично пространство. Затова, моля ви, попитайте се искате ли да разберете каква е целта на живота ви и да намерите мир със себе си? Тогава не се опитвайте да бъдете индивидуалист, а елате при Иисус!

ъв всички времена от историята на човечеството е имало властници, които са „вкарвали“народните маси в определена твърда рамка на колективизъм независимо от формата на управление и са смятали това едва ли не за най-висше благо. Деспоти и тирани от древния свят и средневековието, диктатори от миналия век (Сталин, Хитлер) и от наше време са се стремели да създадат еднообразно, сиво, безлично колективистично общество, в което всички хора са длъжни да говорят и да действат еднакво. А ако някой се е осмелявал да изкаже различно мнение, това е можело да му струва живота. Това е една от престъпните крайности, погубила десетки милиони невинни хора. Съществува и друга крайност в човешкото, особено в съвременното общество –индивидуализмът. Той се представя като най-висше постижение на днешната демокрация. Всъщност наистина ли сме свидетели на най-добрите възможности за всестранното развитие на личността? Съществуват ли днес реални предпоставки всеки човек

да реализира себе си в съответствие със своите заложби? Разбира се, обществото на „равните възможности за всички“отговаря положително на тези въпроси. Но като се вгледаме внимателно, забелязваме нещо друго: 1. Бог и Неговото Слово систематично се изтласкват от всички сфери на живота. На личностно ниво всеки е свободен да вярва, но пред другите, невярващите, не може да говори за Бога и за спасението. Живата вяра се замества целенасочено с номинална религиозност, която прикрива един безбожен, противен на Бога начин на живот.

2. Възхваляваната свобода във всичко се оказва свобода за всякакви извращения.

3. Технологичното развитие и бързият напредък във всички сфери на живота вървят ръка за ръка с неудържимо нашествие на окултизма и бърз процес на демонизиране на обществото. Спомням си пророческите думи на Достоевски, вложени в устата на стареца Зосима:

“Защото сега всеки се стреми да отдели себе си най-вече, иска да изпита в себе самия пълнотата на живота, а между туй от всичките му усилия вместо пълнота на живота излиза само пълно самоубийство, защото вместо пълнота на определяне на своето същество изпадат в пълно уединение. Защото всички в нашия век са се разделили на единици, всеки се уединява в своята дупка, всеки се отдалечава от други, крие се и крие, каквото има, и свършва с това, че сам се отблъсква от хората и сам отблъсква хората от себе си. Трупа уединено богатство и мисли: “Колко силен съм аз сега и колко съм осигурен, а не знае, безумният, че колкото повече трупа, толкова повече затъва в самоубийствено безсилие. Защото е привикнал да се надява само на себе си и се е отделил единица от цялото, научила е душата си да не вярва в хорската помощ, в хората и в човечеството, и само трепери, че ще му пропаднат парите и спечелените от него права. Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не разбира, че истинското осигуряване на човека не е в личното му уединено усилие, а в общата човешка цялост”1. Това е според мен точният портрет на днешния индивидуализъм, който въпреки Достоевски, Ф. Братя Карамазови. С., Народна култура, 1960, 370-371.

1

сития и осигурен живот води човека до самота и откъснатост от Бога и от другите хора. Удивително е, че столетия наред всички опити за устройство на човешкото общество не са ни приближили до решаването на този проблем. Но не е изненадващо, защото само Библията може да даде такова решение. В Битие 1:27-28 четем: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И Бог им каза: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.“Бог създава пълноценен, съвършен човек като уникална свободна личност и го благославя като господар на земята. Той не сътворява човека като марионетка, роб или робот, т.е. програмирано същество. От самото начало Адам и Ева имат право на избор и Бог никога не отнема това право на хората, а винаги се съобразява с него. Нещо повече, от самото начало Той въздейства активно върху човека, за да го усъвършенства. Вероятно именно това е имал предвид великият индийски писател Рабиндранат Тагор: „Всевишният никога не заковава във вериги създаденото от Него, а вечно

го преобразява, като пробужда в него нови сили.“Когато създава първите хора Адам и Ева Бог им дава само една заповед: „От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“(Бит. 2:16-17). Явно Бог и Неговото слово стават център на живота на нашите прародители. С други думи, богоцентризмът се оказва най-важният принцип в човешкия живот. Това значи, че Господ и Неговото слово определят всички сфери в съществуването на хората, всичките им ценности. След грехопадението ситуацията се променя коренно. Когато се доверяват на дяволската лъжа и съгрешават против Бога, хората умират първо духовно, а след това и физически. Смъртта става реалност в живота на всеки човек. И вместо богоцентризма в човешката, покварена от греха природа започва да царува друг принцип - на егоцентризма. В центъра на живота застава Аз-ът. Човек се превръща в бог за себе си. И удовлетворението на собствените му капризи става смисъл на неговото битие. Той въс-

тава против Бога и тръгва по свой път, като отхвърля Божието Слово. Грехът започва да царува в човешкото естество, а това означава и в човешкото общество чрез „похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота“(I Йоан 2:16). Не е трудно да разберем, че именно в покварената от греха човешка природа се корени проблемът за двете крайности в обществото. Ето защо, като решава проблема на отделния човек и неговия егоцентризъм, Бог фундаментално и веднъж завинаги решава и проблема с двете крайности в живота на хората. След грехопадението Бог обещава на Адам и Ева Спасител, Който ще нанесе съкрушителен удар на измамника дявола: „Ще поставя и вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата“(Бит. 3:15). В Библията Господ постепенно открива всички необходими детайли от величествения Си план за спасение на човека чрез Иисус Христос. В Христос Бог не просто възстановява падналия

човек, като му връща първоначалната красота и величие, а в Своята премъдрост, сила и щедрост извежда човека на висота, която не може се постигне с ограничения човешкия ум. Бог не просто връща на човека – на венеца на Неговото творение – славата и достойнството, а в безграничната Си любов и милосърдие „на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т.е. на тези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, но от Бога“(Йоан 1:12-13). Новият Завет разкрива съвършения Божи план за спасението на хората: „Ще съградя Моята Църква; и портите на ада няма да я надвият“(Мат. 16:18). Именно създадената от Иисус Христос Църква е божественото решение на проблема. В Иисус Христос чрез Светия Дух и словото Си Бог възражда човека духовно. Посредством вяра, която възниква от слушането на Божието слово, всеки грешник получава опрощение на греховете си и се ражда отново за Бога и Неговото царство. Духовно новороденият човек се съединява със светата Църква, която е Христовото тяло. Бог не просто въвежда всеки новороден човек в някакъв нов колектив, където ще го ръководи мнозинството, а го прави част от Своето тяло, където той се разкрива напълно в цялата си красота, като се преобразява в образа на Иисус Христос Неговия Господ и Спасител: „Които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя“(Римл. 8:29). Преобразяването се осъществява чрез постоянен процес на познаване на Бога и Неговото слово, чрез служене на другите въз основа на Божията любов и личната надареност: „С любов служете един на друг“(Гал. 5:13); „Според дарбата, която всеки е приел, служете с нея един на друг като добри настойници на многообразната Божия благодат“(I Пет. 4:10). Като създава Църквата - общество от найблизки по дух хора, които се обичат, грижат се и служат един на друг доброволно чрез всичките си дарби, - Бог решава глобалния проблем за двете крайности в човешкото общество: колективистичното пренебрегване на човека като личност и индивидуализма, където царува човешкото Аз, противящо се на Бога.

ъв всички времена от историята на човечеството е имало властници, които са „вкарвали“народните маси в определена твърда рамка на колективизъм независимо от формата на управление и са смятали това едва ли не за най-висше благо. Деспоти и тирани от древния свят и средневековието, диктатори от миналия век (Сталин, Хитлер) и от наше време са се стремели да създадат еднообразно, сиво, безлично колективистично общество, в което всички хора са длъжни да говорят и да действат еднакво. А ако някой се е осмелявал да изкаже различно мнение, това е можело да му струва живота. Това е една от престъпните крайности, погубила десетки милиони невинни хора. Съществува и друга крайност в човешкото, особено в съвременното общество –индивидуализмът. Той се представя като най-висше постижение на днешната демокрация. Всъщност наистина ли сме свидетели на най-добрите възможности за всестранното развитие на личността? Съществуват ли днес реални предпоставки всеки човек

да реализира себе си в съответствие със своите заложби? Разбира се, обществото на „равните възможности за всички“отговаря положително на тези въпроси. Но като се вгледаме внимателно, забелязваме нещо друго: 1. Бог и Неговото Слово систематично се изтласкват от всички сфери на живота. На личностно ниво всеки е свободен да вярва, но пред другите, невярващите, не може да говори за Бога и за спасението. Живата вяра се замества целенасочено с номинална религиозност, която прикрива един безбожен, противен на Бога начин на живот.

2. Възхваляваната свобода във всичко се оказва свобода за всякакви извращения.

3. Технологичното развитие и бързият напредък във всички сфери на живота вървят ръка за ръка с неудържимо нашествие на окултизма и бърз процес на демонизиране на обществото. Спомням си пророческите думи на Достоевски, вложени в устата на стареца Зосима:

“Защото сега всеки се стреми да отдели себе си най-вече, иска да изпита в себе самия пълнотата на живота, а между туй от всичките му усилия вместо пълнота на живота излиза само пълно самоубийство, защото вместо пълнота на определяне на своето същество изпадат в пълно уединение. Защото всички в нашия век са се разделили на единици, всеки се уединява в своята дупка, всеки се отдалечава от други, крие се и крие, каквото има, и свършва с това, че сам се отблъсква от хората и сам отблъсква хората от себе си. Трупа уединено богатство и мисли: “Колко силен съм аз сега и колко съм осигурен, а не знае, безумният, че колкото повече трупа, толкова повече затъва в самоубийствено безсилие. Защото е привикнал да се надява само на себе си и се е отделил единица от цялото, научила е душата си да не вярва в хорската помощ, в хората и в човечеството, и само трепери, че ще му пропаднат парите и спечелените от него права. Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не разбира, че истинското осигуряване на човека не е в личното му уединено усилие, а в общата човешка цялост”1. Това е според мен точният портрет на днешния индивидуализъм, който въпреки Достоевски, Ф. Братя Карамазови. С., Народна култура, 1960, 370-371.

1

сития и осигурен живот води човека до самота и откъснатост от Бога и от другите хора. Удивително е, че столетия наред всички опити за устройство на човешкото общество не са ни приближили до решаването на този проблем. Но не е изненадващо, защото само Библията може да даде такова решение. В Битие 1:27-28 четем: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И Бог им каза: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.“Бог създава пълноценен, съвършен човек като уникална свободна личност и го благославя като господар на земята. Той не сътворява човека като марионетка, роб или робот, т.е. програмирано същество. От самото начало Адам и Ева имат право на избор и Бог никога не отнема това право на хората, а винаги се съобразява с него. Нещо повече, от самото начало Той въздейства активно върху човека, за да го усъвършенства. Вероятно именно това е имал предвид великият индийски писател Рабиндранат Тагор: „Всевишният никога не заковава във вериги създаденото от Него, а вечно

го преобразява, като пробужда в него нови сили.“Когато създава първите хора Адам и Ева Бог им дава само една заповед: „От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“(Бит. 2:16-17). Явно Бог и Неговото слово стават център на живота на нашите прародители. С други думи, богоцентризмът се оказва най-важният принцип в човешкия живот. Това значи, че Господ и Неговото слово определят всички сфери в съществуването на хората, всичките им ценности. След грехопадението ситуацията се променя коренно. Когато се доверяват на дяволската лъжа и съгрешават против Бога, хората умират първо духовно, а след това и физически. Смъртта става реалност в живота на всеки човек. И вместо богоцентризма в човешката, покварена от греха природа започва да царува друг принцип - на егоцентризма. В центъра на живота застава Аз-ът. Човек се превръща в бог за себе си. И удовлетворението на собствените му капризи става смисъл на неговото битие. Той въс-

тава против Бога и тръгва по свой път, като отхвърля Божието Слово. Грехът започва да царува в човешкото естество, а това означава и в човешкото общество чрез „похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота“(I Йоан 2:16). Не е трудно да разберем, че именно в покварената от греха човешка природа се корени проблемът за двете крайности в обществото. Ето защо, като решава проблема на отделния човек и неговия егоцентризъм, Бог фундаментално и веднъж завинаги решава и проблема с двете крайности в живота на хората. След грехопадението Бог обещава на Адам и Ева Спасител, Който ще нанесе съкрушителен удар на измамника дявола: „Ще поставя и вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата“(Бит. 3:15). В Библията Господ постепенно открива всички необходими детайли от величествения Си план за спасение на човека чрез Иисус Христос. В Христос Бог не просто възстановява падналия

човек, като му връща първоначалната красота и величие, а в Своята премъдрост, сила и щедрост извежда човека на висота, която не може се постигне с ограничения човешкия ум. Бог не просто връща на човека – на венеца на Неговото творение – славата и достойнството, а в безграничната Си любов и милосърдие „на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т.е. на тези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, но от Бога“(Йоан 1:12-13). Новият Завет разкрива съвършения Божи план за спасението на хората: „Ще съградя Моята Църква; и портите на ада няма да я надвият“(Мат. 16:18). Именно създадената от Иисус Христос Църква е божественото решение на проблема. В Иисус Христос чрез Светия Дух и словото Си Бог възражда човека духовно. Посредством вяра, която възниква от слушането на Божието слово, всеки грешник получава опрощение на греховете си и се ражда отново за Бога и Неговото царство. Духовно новороденият човек се съединява със светата Църква, която е Христовото тяло. Бог не просто въвежда всеки новороден човек в някакъв нов колектив, където ще го ръководи мнозинството, а го прави част от Своето тяло, където той се разкрива напълно в цялата си красота, като се преобразява в образа на Иисус Христос Неговия Господ и Спасител: „Които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя“(Римл. 8:29). Преобразяването се осъществява чрез постоянен процес на познаване на Бога и Неговото слово, чрез служене на другите въз основа на Божията любов и личната надареност: „С любов служете един на друг“(Гал. 5:13); „Според дарбата, която всеки е приел, служете с нея един на друг като добри настойници на многообразната Божия благодат“(I Пет. 4:10). Като създава Църквата - общество от найблизки по дух хора, които се обичат, грижат се и служат един на друг доброволно чрез всичките си дарби, - Бог решава глобалния проблем за двете крайности в човешкото общество: колективистичното пренебрегване на човека като личност и индивидуализма, където царува човешкото Аз, противящо се на Бога.

стои Той? Около теб, около твоята болна душа. Не вярваш ли, че си болен? Погледни в огледалото на Божиите думи: „Всяка глава е болна, и всяко сърце - изнемощя; От стъпалото на крака дори до главата няма в някое тяло здраво място, а струпеи и синини, и гноясали рани, които не са почистени, нито превързани, нито омекчени с масло“ (Ис. 1:5-6). За кого се говори тук? За теб. Това е твоят образ... И Христос стои до такива сърца. С любов, която не познава предели. Защо ни обича? С какво сме Го привлекли от небето към земята? От сияещите небеса към мрака на греха? От престола на славата към яслата на презрението? Ти си виновен пред Него, да, виновен си, но въпреки това си безкрайно скъп за Него. Той те е създал, дал е живота Си за теб. Той жадува да те прегърне, да те притисне към сърцето Си! „Ето, стоя на вратата ...“ - Толкова близко, толкова близко... само една крачка и ще бъдеш до гърдите Му! „...И хлопам...“ Чуваш ли този звук? Спомни си колко пъти словото Му с особена сила е докосвало сърцето ти! Колко често си казвал: „Днес проповедта беше за мен!” Спомни си за часовете, онези тихи часове, за които само ти знаеш, когато си чувствал силно желание да започнеш нов

„Ето, стоя на вратата...“ Христос днес стои на прага на сърцата на мнозина. Той иска да влезе в тези сърца. Защо Му трябва нашето сърце? Знаете ли как се завоюва неприятелска територия по време на война? Обикновено всяка местност има голяма крепост, в която са концентрирани основните сили и властта на врага и която всъщност е нейният център. Когато крепостта е завладяна, заедно с нея пада и цялата територия. Ето защо опитният пълководец хвърля военните си сили за превземането на такива крепости. Приятели, сърцето ни е силна крепост, то е центърът на нашето естество. А на кого принадлежи? Ако е в ръцете на Христовия враг, всичко останало - ум, воля, чувства, желания, - целият живот е в неговите ръце. И обратно, ако Христос владее нашето сърце, Той владее изцяло човека. Затова Христос стои на вратата на сърцето ни и хлопа: когато сърцето е Негово, всичко, което представлява човекът като личност, и всичко, което притежава, също е Негово. „Ето, стоя на вратата...“ Къде

живот! Тогава ръката на Иисус е докосвала твоето сърце, хлопала е нежно, но ти не си Му отворил... „Ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата...“ Сигурно всички сте виждали картината на Холман: затворена врата, край която стои пътник; в едната си ръка държи запален фенер, с другата хлопа на вратата. Но обърнали ли сте внимание на една малка подробност: затворената врата няма дръжка от външната страна; тя може да бъде отворена само отвътре. Нашето сърце е такава затворена врата, без дръжка отвън. Грешникът може да отвори вратата на Христос само доброволно. Иисус не нахлува насилствено в нашите сърца. Не, Той предоставя свободен избор на грешника. Днес Той хлопа на вратата на твоето сърце: ти можеш да я отвориш, дръжката на вратата е в твоите ръце. „Ще вляза при него...“ Като чуете тези думи, ще кажете: нека пуснем светлия Гост в колибата на нашето сърце. Свято решение, ако е искрено. Вие жадувате да Го приемете. Много дълго сте се противили. Толкова е тежко да бъдеш далеч от Него. Но какво място предоставяте на Христос в сърцето

си? Да предположим, че стопанинът на къщата пуска изморения пътник да пренощува в жалкия ъгъл на студеното антре. Пътникът остава там и изведнъж на сутринта стопанинът на къщата разбира, че гостът му е управителят на страната. Представям си изчервеното от срам лице на стопанина. За такъв висок гост - такъв прием! Приятели, до вашата врата стои по-висок гост: Христос. Мнозина добре знаят кой е Той и въпреки това Му предоставят жалкия ъгъл в своите сърца. Сатана смело може да каже: „Аз съм съсобственик с Христос.” Приятели, отдайте на Христос не половината, не три четвърти, а цялото си сърце, целия си живот, за да го владее напълно, без да го дели с никого. Нека цялото да е за Христос! „Ще вляза при него и ще вечерям с него, и с той с Мен.“ Какви са сърцата ни без Него? Нечисти, пълни с грях - мрак и скръб живеят в тях. Нима не е така? Ако можеше Той днес да влезе в сърцето ти! Как би се променило всичко с Неговото идване! Ето какво иска Христос да направи с нашите сърца: да премахне всяка сквернота на греха и нечистите помисли, да озари с вечната Си, неугасваща светлина тъмния ни живот, да го направи вечно ликуващ от истинско щастие, да ни изпълни със звуците на неземно хваление. Не мислете, че Христос идва при вас като съдия, за да ви упрекне за греховния ви живот и да ви лиши от истинските радости. Младежите често възприемат Христос по този начин. Това не е вярно. Напротив, Той носи помощ и утеха на всеки, а най-важното - прошка за греховете и вечен живот. Не се страхувайте да отворите на небесния Гост вратата на вашето сърце! Някои остават равнодушни към гласа на Христос. Не приличат ли те на 14-годишното умствено изостанало момче, което нито веднъж в живота си не било благодарило на майка си за цялата й любов и грижа за него. Четиринадесет години тя полагала всички сили, за да го отгледа, но той гледал безучастно в нейните често изпълнени със сълзи очи. Нито една дума на благодарност от този, когото обичаш - това е толкова ужасно! Няма да осъждаме момчето, то не било виновно. Но вие, които разбирате всичките тънкости на живота, кажете, защо не сте благодарили на любещия ви Спасител? Толкова много хора през дългия си живот никога не са вдигнали очи към небето и не са казвали на Христос: „Господ мой и Бог мой!” Настъпил е моментът всички да отворят сърцата си за Христос и да Му благодарят за вечната любов, с която ни е възлюбил!

ъпросът за хомосексуалните отношения става все по-актуален в обществото. Хомосексуалистите се възмущават, че робите отдавна са свободни, жените са придобили равноправие, затова е време да се помисли и за техните права. И по всичко личи, че обществото върви в тази посока. Днес много хомосексуалисти „излизат от сянката“ и открито заявяват ориентацията си. В немалко страни хомосексуалните двойки се узаконяват също както и хетеросексуалните. Те търсят подкрепа от различни социални организации и искат да имат равен като всички достъп до зачеване инвитро и т.н. Някои църковни водачи благославят такива еднополови връзки между хомосексуалните членове на църквите и вече има дори хомосексуални свещенослужители.

Т

върденията на хомосексуалистите Според много от хомосексуалистите, първо, те просто така са устроени. Второ, хомосексуализмът не причинява вреда на никого. Трето, ако тези отношения им харесват, защо някой трябва да им се бърка? Четвърто, според тях хомосексуалните и хетеросексуалните връзки са равностойни. Някои дори се осмеляват да твърдят, че Библията оправдава хомосексуалните отношения.

П

о природа са такива? Откакто различни групи в обществото, подлагани на дискриминация

(например жени, чернокожи или инвалиди), са придобили равни възможности с останалите, хомосексуалистите заявяват, че и те трябва да имат права. Презвитер Андрю Лансдаун, член на специална комисия за изследване на сексуалността на човечеството при Баптисткия съюз на Западна Австралия (BUWA), твърди, че „полът, расата и инвалидността на човека са свързани с това, което човек е, докато хомосексуалността е свързана с това, което той прави“1. В отговор хомосексуалистите изтъкват научни изследвания, които показват, че съществува биологична основа за хомосексуалното поведение. Защитниците на „правата на хомосексуалистите“ се позовават на данните от

три изследвания2: на Хамър за X-хромозомата3, на Левай за хипоталамуса4 и на Бейли и Пилард за еднояйчните близнаци хомосексуалисти5. В трите случая изследователите са заинтересовани да получат положителен за тях резултат, тъй като самите те са хомосексуалисти. Но изследванията им не издържат проверката, направена от други учени. Освен това „средствата за масова информация като правило не посочват недостатъците на методологията при тези изследвания, а обикновено прекалено опростяват резултатите им”6. Днес няма никакви научни доказателства, че еднополовите отношения се определят от гените на човека. Въпреки че е възможно социалните фактори да допринасят за предразполагането на човека към хомосексуален начин на живот, това не може да служи за

стои Той? Около теб, около твоята болна душа. Не вярваш ли, че си болен? Погледни в огледалото на Божиите думи: „Всяка глава е болна, и всяко сърце - изнемощя; От стъпалото на крака дори до главата няма в някое тяло здраво място, а струпеи и синини, и гноясали рани, които не са почистени, нито превързани, нито омекчени с масло“ (Ис. 1:5-6). За кого се говори тук? За теб. Това е твоят образ... И Христос стои до такива сърца. С любов, която не познава предели. Защо ни обича? С какво сме Го привлекли от небето към земята? От сияещите небеса към мрака на греха? От престола на славата към яслата на презрението? Ти си виновен пред Него, да, виновен си, но въпреки това си безкрайно скъп за Него. Той те е създал, дал е живота Си за теб. Той жадува да те прегърне, да те притисне към сърцето Си! „Ето, стоя на вратата ...“ - Толкова близко, толкова близко... само една крачка и ще бъдеш до гърдите Му! „...И хлопам...“ Чуваш ли този звук? Спомни си колко пъти словото Му с особена сила е докосвало сърцето ти! Колко често си казвал: „Днес проповедта беше за мен!” Спомни си за часовете, онези тихи часове, за които само ти знаеш, когато си чувствал силно желание да започнеш нов

„Ето, стоя на вратата...“ Христос днес стои на прага на сърцата на мнозина. Той иска да влезе в тези сърца. Защо Му трябва нашето сърце? Знаете ли как се завоюва неприятелска територия по време на война? Обикновено всяка местност има голяма крепост, в която са концентрирани основните сили и властта на врага и която всъщност е нейният център. Когато крепостта е завладяна, заедно с нея пада и цялата територия. Ето защо опитният пълководец хвърля военните си сили за превземането на такива крепости. Приятели, сърцето ни е силна крепост, то е центърът на нашето естество. А на кого принадлежи? Ако е в ръцете на Христовия враг, всичко останало - ум, воля, чувства, желания, - целият живот е в неговите ръце. И обратно, ако Христос владее нашето сърце, Той владее изцяло човека. Затова Христос стои на вратата на сърцето ни и хлопа: когато сърцето е Негово, всичко, което представлява човекът като личност, и всичко, което притежава, също е Негово. „Ето, стоя на вратата...“ Къде

живот! Тогава ръката на Иисус е докосвала твоето сърце, хлопала е нежно, но ти не си Му отворил... „Ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата...“ Сигурно всички сте виждали картината на Холман: затворена врата, край която стои пътник; в едната си ръка държи запален фенер, с другата хлопа на вратата. Но обърнали ли сте внимание на една малка подробност: затворената врата няма дръжка от външната страна; тя може да бъде отворена само отвътре. Нашето сърце е такава затворена врата, без дръжка отвън. Грешникът може да отвори вратата на Христос само доброволно. Иисус не нахлува насилствено в нашите сърца. Не, Той предоставя свободен избор на грешника. Днес Той хлопа на вратата на твоето сърце: ти можеш да я отвориш, дръжката на вратата е в твоите ръце. „Ще вляза при него...“ Като чуете тези думи, ще кажете: нека пуснем светлия Гост в колибата на нашето сърце. Свято решение, ако е искрено. Вие жадувате да Го приемете. Много дълго сте се противили. Толкова е тежко да бъдеш далеч от Него. Но какво място предоставяте на Христос в сърцето

си? Да предположим, че стопанинът на къщата пуска изморения пътник да пренощува в жалкия ъгъл на студеното антре. Пътникът остава там и изведнъж на сутринта стопанинът на къщата разбира, че гостът му е управителят на страната. Представям си изчервеното от срам лице на стопанина. За такъв висок гост - такъв прием! Приятели, до вашата врата стои по-висок гост: Христос. Мнозина добре знаят кой е Той и въпреки това Му предоставят жалкия ъгъл в своите сърца. Сатана смело може да каже: „Аз съм съсобственик с Христос.” Приятели, отдайте на Христос не половината, не три четвърти, а цялото си сърце, целия си живот, за да го владее напълно, без да го дели с никого. Нека цялото да е за Христос! „Ще вляза при него и ще вечерям с него, и с той с Мен.“ Какви са сърцата ни без Него? Нечисти, пълни с грях - мрак и скръб живеят в тях. Нима не е така? Ако можеше Той днес да влезе в сърцето ти! Как би се променило всичко с Неговото идване! Ето какво иска Христос да направи с нашите сърца: да премахне всяка сквернота на греха и нечистите помисли, да озари с вечната Си, неугасваща светлина тъмния ни живот, да го направи вечно ликуващ от истинско щастие, да ни изпълни със звуците на неземно хваление. Не мислете, че Христос идва при вас като съдия, за да ви упрекне за греховния ви живот и да ви лиши от истинските радости. Младежите често възприемат Христос по този начин. Това не е вярно. Напротив, Той носи помощ и утеха на всеки, а най-важното - прошка за греховете и вечен живот. Не се страхувайте да отворите на небесния Гост вратата на вашето сърце! Някои остават равнодушни към гласа на Христос. Не приличат ли те на 14-годишното умствено изостанало момче, което нито веднъж в живота си не било благодарило на майка си за цялата й любов и грижа за него. Четиринадесет години тя полагала всички сили, за да го отгледа, но той гледал безучастно в нейните често изпълнени със сълзи очи. Нито една дума на благодарност от този, когото обичаш - това е толкова ужасно! Няма да осъждаме момчето, то не било виновно. Но вие, които разбирате всичките тънкости на живота, кажете, защо не сте благодарили на любещия ви Спасител? Толкова много хора през дългия си живот никога не са вдигнали очи към небето и не са казвали на Христос: „Господ мой и Бог мой!” Настъпил е моментът всички да отворят сърцата си за Христос и да Му благодарят за вечната любов, с която ни е възлюбил!

ъпросът за хомосексуалните отношения става все по-актуален в обществото. Хомосексуалистите се възмущават, че робите отдавна са свободни, жените са придобили равноправие, затова е време да се помисли и за техните права. И по всичко личи, че обществото върви в тази посока. Днес много хомосексуалисти „излизат от сянката“ и открито заявяват ориентацията си. В немалко страни хомосексуалните двойки се узаконяват също както и хетеросексуалните. Те търсят подкрепа от различни социални организации и искат да имат равен като всички достъп до зачеване инвитро и т.н. Някои църковни водачи благославят такива еднополови връзки между хомосексуалните членове на църквите и вече има дори хомосексуални свещенослужители.

Т

върденията на хомосексуалистите Според много от хомосексуалистите, първо, те просто така са устроени. Второ, хомосексуализмът не причинява вреда на никого. Трето, ако тези отношения им харесват, защо някой трябва да им се бърка? Четвърто, според тях хомосексуалните и хетеросексуалните връзки са равностойни. Някои дори се осмеляват да твърдят, че Библията оправдава хомосексуалните отношения.

П

о природа са такива? Откакто различни групи в обществото, подлагани на дискриминация

(например жени, чернокожи или инвалиди), са придобили равни възможности с останалите, хомосексуалистите заявяват, че и те трябва да имат права. Презвитер Андрю Лансдаун, член на специална комисия за изследване на сексуалността на човечеството при Баптисткия съюз на Западна Австралия (BUWA), твърди, че „полът, расата и инвалидността на човека са свързани с това, което човек е, докато хомосексуалността е свързана с това, което той прави“1. В отговор хомосексуалистите изтъкват научни изследвания, които показват, че съществува биологична основа за хомосексуалното поведение. Защитниците на „правата на хомосексуалистите“ се позовават на данните от

три изследвания2: на Хамър за X-хромозомата3, на Левай за хипоталамуса4 и на Бейли и Пилард за еднояйчните близнаци хомосексуалисти5. В трите случая изследователите са заинтересовани да получат положителен за тях резултат, тъй като самите те са хомосексуалисти. Но изследванията им не издържат проверката, направена от други учени. Освен това „средствата за масова информация като правило не посочват недостатъците на методологията при тези изследвания, а обикновено прекалено опростяват резултатите им”6. Днес няма никакви научни доказателства, че еднополовите отношения се определят от гените на човека. Въпреки че е възможно социалните фактори да допринасят за предразполагането на човека към хомосексуален начин на живот, това не може да служи за

оправдание на подобно поведение. Някои хора имат силно влечение да крадат или да пият алкохол, но те сами избират дали ще последват това влечение - решават да пият или не, да крадат или не. Те са отговорни пред закона за своя избор. В окончателния доклад на специалната комисия BUWA четем: „Човек в крайна сметка става хомосексуалист, като сам избира да бъде или да не бъде такъв и сам въвлича себе си в такъв начин на живот.“7

О

снования Основополагащото учение за брачните и сексуалните отношения е описано в книгата Битие 1 и 2 гл. Когато питат Иисус за брака, Той се позовава на тези две глави (Мат. 19:1-12; Марк 10:1-12). Бог е сътворил мъжа и жената: „И Бог създаде човека по своя образ... мъж и жена ги създаде” (Бит. 1:27). Сътворени сме според Божия план като мъже и жени, за да се допълваме. Тоест Бог е сътворил Адам и Ева, а не, например, Адам и Стив и не Мадлен и Ева. Бог е постановил брак между мъжа и жената (Бит. 2:18-25). Съществуват много причини Бог да постъпи именно така. Първо, взаимнодопълващата се структура на женската и мъжката анатомия несъмнено е създадена за нормални отношения между мъжа и жената. Ясно е, че човешкият организъм е предназначен и устроен за хетеросексуални, а не за

хомосексуални отношения. Второ, съединяването между мъжа и жената прави възможно хората да се размножават и да продължават рода си, както повелява Господ: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята“ (Бит.

1:28). Същата заповед Бог повтаря за Ной след потопа (Бит. 8:15-17). Трето, Бог дава на мъжа и жената взаимнодопълващи се роли, за да укрепи семейството. Жената е сътворена, за да бъде помощник на мъжа, от когото той се нуждае (Бит. 2:18). Но ролята на жената като помощник не показва, че тя е понизша в развитието си или по важност. Действената и богобоязлива жена се описва в Притчи 31:10-31 като вдъхновяващ образец за подражание.

Н

икаква вреда? Андрю Лансдаун отбелязва, че „хората, които живеят с еднополов партньор, са подложени в по-голяма степен на различни заболявания. Това са заболявания, свързани с хомосексуалните безразборни отношения. Освен това еднополовите актове спомагат за разпространяване на заболявания като анален херпес, хепатит В, чревни паразити, сарком на Капоши и СПИН“8. Изследване, проведено в Канада, показва, че продължителността на живот при хомосексуалистите е по-малка с 8 до 21 години, отколкото при другите мъже.9

В

лияние върху околните Нехристиянските психолози ни уверяват, че „децата, израсли в хомосексуални семейстава, по нищо не се различават от децата в обикновените хетеросексуални семейства. Това се отнася до тяхното умствено и физическо развитие, способността им за морални оценки, общата им представа за живота, умението им да общуват и половата им идентичност“10. Но хуманистите забравят един важен детайл: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то няма да се отклони от него дори когато остарее“ (Пр. 22:6). Не можете да учите детето на Божието Слово, ако вашият начин на живот се осъжда от Божието Слово. Всички християни са грешници, получили прошка по Божията милост, но начин на живот в еднополови отношения е непрекъснат, повтарящ се грях, за който няма покаяние.

Т

ова не е ваша работа? Активистите на хомосексуалното движение твърдят, че еднополовите отношения не засягат никой друг освен въвлечените в тях. Но това не е вярно. Бог, нашият Творец и Създател, е установил правила и Той категорично осъжда еднополовите отношения: „С мъж да не лягаш като с жена, това е гнусота” (Лев. 18:22; виж също 20:13). Неподчинението на толкова ясна заповед от Бога означава пряко отричане на Божия авторитет. Някои хора упорито твърдят, че Законът на Стария Завет (включително Лев. 18:22 и 20:13) е отменен с идването на Иисус Христос. Но ние трябва да разглеждаме като задължителни тези аспекти от Закона, които се повтарят в Новия Завет.

И

мат равни права? Според някои хомосексуалните отношения се осъждат в Библията, защото са свързани с идолопоклонство (например III Цар. 14:24). Но Библията ги заклеймява и отделно от идолопоклонството (например Лев. 18:22). Те се разкриват в Писанието като ненормално и аморално извращение: „Жените им измениха естествената употреба на тялото в противоестествена. Така и мъжете, като оставиха естественото сношение с женския пол, разпалиха се в страстта си един към друг, като вършеха безобразие мъже с мъже“ (Римл. 1:26-27). Има и такива хора, които твърдят, че грехът в Содом се състои от отричане на традициите на гостоприемство или егоизъм, но не и от хомосексуално поведение. Несъмнено, викът против Содом и Гомора е силен, но и грехът на техните жители е

тежък пред Бога (Бит. 18:20). Бог изпраща ангели в Содом и „преди да си легнат те, градските мъже, содомските жители, млади и стари, целият народ, обиколиха къщата и викаха на Лот: „Къде са мъжете, които дойдоха при теб тази нощ? Изведи ни ги да ги познаем” (Бит. 19:4-5). Въпреки че староеврейската дума yadha не означава непременно „имам полови отношения с някого“, в контекста на разглежданите стихове тя се използва точно с такова значение. Изразът „познавам някого сексуално“ съществува и в същата глава, когато Лот говори за двете си дъщери, които „не са познали мъж” (19:8)11. Не би имало смисъл Лот да предлага девствените си дъщери, за да успокои разярената тълпа, ако грехът на тези хора е само липса на гостоприемство. Пророк Йезекиил (16:49) осъжда Содом за себелюбието, преситеността с храна и безгрижното спокойствие, но това не значи, че не ги осъжда за еднополови отношения. „В следващия стих Йезекиил нарича греха им „мерзост”. Тук използва същата староеврейска дума, с която се описва грехът на хомосексуализма (Лев.

18:22).”12 Тази дума се употребява и за жертвоприношение на деца за езическото божество Молох, но никога не се използва за самолюбие и липса на гостоприемство. Дори като правен термин един тип еднополови отношения се нарича „содомия“. Другият аргумент на хомосексуалистите е, че Йонатан и Давид са били хомосексуалисти, защото „Йонатан обичаше Давид като собствената си душа” (I Цар. 18:3), той съблича дрехите си в присъствието на Давид (18:4), „се целуваха един друг” (20:41)13. Но обичта на Давид към Йонатан е била не сексуална (ерос), а приятелска (филиа) любов. Йонатан не се съблича напълно пред Давид, а само сваля горната си дреха и оръжието си (I Цар. 18:4)14. Освен това тогава целувката е обичайна форма за поздрав (Юда целува Иисус Христос). Дори и днес в някои култури мъжете се поздравяват с целувка. В крайна сметка любовта на Давид към жените му, особено към Вирсавее (II Цар. 11 гл.), сочи хетеросексуалната му ориентация. И другите аргументи в полза на хомосексуализма, взети уж от Писанието, могат лесно да бъдат оборени. Несъмнено

хетеросексуалните отношения в брака са единствените, одобрени от Библията.

Lansdown, A. The „Rights” of Homosexuals. - Life News, February 1995, p. 1.

2 Randall, D. Bill Loader on Homosexuality. - Life News, September 1996, p. 4.

3 Hamer, D. et al. A Linkage between DNA Markers on the X Chromosome and Male Sexual Orientation. - Sciens, 1993, N 261, 321-327.

4 Levay, S. The Sexual Brain. Cambridge, Massachusetts, USA, MIT Press, 1993.

5 Bailey, J., R. Pillard. A Genetic Study of Male Sexual Orientation. General psychiatry, 1991, N 48, 1081-1096.

6 Matlin, M. Psychology. 3. ed. Fort Worth, Texas, USA, Harcourt Brace

College Publishers, 1999, p. 366.

7 Excerpts from the Baptist Union of WA Document on Human Sexuality. - Life News, October 1997.

8 Lansdown, A. Op. cit.

9 Hogg, R. et al. Modelling the Impact of HIV Disease on Mortality in Gay Men. - International Journal of epidemiology, 1997, N 26, 657-661.

10 Matlin, M. Op. cit.

11 Geisler, N. Christian ethics. Michigan, USA, Baker Books, 1989, p. 261.

12 Ibid., p. 262.

13 Ibid., p. 259.

14 Ibid., p. 265.

1

Н

аказание Библията не само описва еднополовите отношения като мерзки, но и посочва наказание за тези, които са въвлечени в тях (Лев. 20:13). Именно поведението на такива хора води до унищожаването на Содом и Гомора (Бит. 19:24-25). Хомосексуалното поведение се наказва от Бога в миналото, ще бъде наказано и в бъдещето. „Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство“ (IКор. 6:9-10).

Н

адежда Но има надежда и за хомосексуалистите. Бог прощава и очиства човека, който се разкае за греховете си и се отвърне от тях, включително и от грях като хомосексуалното поведение (I Кор. 6:11). Когато Бог даде на такива хора опрощение, Неговата благодат внася в живота им сила, с която могат да живеят богоугоден живот (Римл. 6:5-6). Ако покаянието и новораждането са истински, предишното хомосексуално поведение на човека не бива да бъде пречка за членството му в църква или за служението му, тъй като всички християни са преобразени грешници. Либералните църкви проявяват търпимост към хомосексуалния начин на живот в име то на „любовта“. Те се борят хомосексуалното поведение да се признае за нормално, защото „нищо не могат да променят“. Но не само не са прави, а всъщност изобщо не проявяват любов към хомосексуалистите, защото за разлика от Библията ги принизяват до нивото на животните, водени само от инстинкта си. Като освобождават човека

от морална отговорност, те пренебрегват неговата личност, докато Библията сочи, че сме сътворени по Божия образ (Бит.

1:26-27) и сме надарени със силата да правим морален избор. Освен това благовестието говори за освобождаване от робството на греха, включително и от греха на хомосексуализма, докато „либералите“ уверяват хомосексуалистите, че не могат да им помогнат за този проблем, затова ги приемат такива, каквито са. Но много хора са напълно освободени от греха на хомосексуализма чрез силата на Светия Дух. Само християните, които вярват в Библията, могат да предоставят такава надежда.

З

аключение Нашите убеждения за произхода ни определят нашето отношение към живота. Ако вярваме, че сме образувани от парче слуз в резултат на съчетание от непредвидими случайни събития и борба за оцеляване, е логично да твърдим, че никаква висша сила не съществува и ние можем да установяваме свои собствени правила. Но ако вярваме, че съществува любещ Бог, Който ни е създал и ни е дал заповеди, според които да живеем, непременно трябва да ги следваме. Бог излага Своите норми в Библията, като започва от основополагащото учение в книгата Битие.

оправдание на подобно поведение. Някои хора имат силно влечение да крадат или да пият алкохол, но те сами избират дали ще последват това влечение - решават да пият или не, да крадат или не. Те са отговорни пред закона за своя избор. В окончателния доклад на специалната комисия BUWA четем: „Човек в крайна сметка става хомосексуалист, като сам избира да бъде или да не бъде такъв и сам въвлича себе си в такъв начин на живот.“7

О

снования Основополагащото учение за брачните и сексуалните отношения е описано в книгата Битие 1 и 2 гл. Когато питат Иисус за брака, Той се позовава на тези две глави (Мат. 19:1-12; Марк 10:1-12). Бог е сътворил мъжа и жената: „И Бог създаде човека по своя образ... мъж и жена ги създаде” (Бит. 1:27). Сътворени сме според Божия план като мъже и жени, за да се допълваме. Тоест Бог е сътворил Адам и Ева, а не, например, Адам и Стив и не Мадлен и Ева. Бог е постановил брак между мъжа и жената (Бит. 2:18-25). Съществуват много причини Бог да постъпи именно така. Първо, взаимнодопълващата се структура на женската и мъжката анатомия несъмнено е създадена за нормални отношения между мъжа и жената. Ясно е, че човешкият организъм е предназначен и устроен за хетеросексуални, а не за

хомосексуални отношения. Второ, съединяването между мъжа и жената прави възможно хората да се размножават и да продължават рода си, както повелява Господ: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята“ (Бит.

1:28). Същата заповед Бог повтаря за Ной след потопа (Бит. 8:15-17). Трето, Бог дава на мъжа и жената взаимнодопълващи се роли, за да укрепи семейството. Жената е сътворена, за да бъде помощник на мъжа, от когото той се нуждае (Бит. 2:18). Но ролята на жената като помощник не показва, че тя е понизша в развитието си или по важност. Действената и богобоязлива жена се описва в Притчи 31:10-31 като вдъхновяващ образец за подражание.

Н

икаква вреда? Андрю Лансдаун отбелязва, че „хората, които живеят с еднополов партньор, са подложени в по-голяма степен на различни заболявания. Това са заболявания, свързани с хомосексуалните безразборни отношения. Освен това еднополовите актове спомагат за разпространяване на заболявания като анален херпес, хепатит В, чревни паразити, сарком на Капоши и СПИН“8. Изследване, проведено в Канада, показва, че продължителността на живот при хомосексуалистите е по-малка с 8 до 21 години, отколкото при другите мъже.9

В

лияние върху околните Нехристиянските психолози ни уверяват, че „децата, израсли в хомосексуални семейстава, по нищо не се различават от децата в обикновените хетеросексуални семейства. Това се отнася до тяхното умствено и физическо развитие, способността им за морални оценки, общата им представа за живота, умението им да общуват и половата им идентичност“10. Но хуманистите забравят един важен детайл: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то няма да се отклони от него дори когато остарее“ (Пр. 22:6). Не можете да учите детето на Божието Слово, ако вашият начин на живот се осъжда от Божието Слово. Всички християни са грешници, получили прошка по Божията милост, но начин на живот в еднополови отношения е непрекъснат, повтарящ се грях, за който няма покаяние.

Т

ова не е ваша работа? Активистите на хомосексуалното движение твърдят, че еднополовите отношения не засягат никой друг освен въвлечените в тях. Но това не е вярно. Бог, нашият Творец и Създател, е установил правила и Той категорично осъжда еднополовите отношения: „С мъж да не лягаш като с жена, това е гнусота” (Лев. 18:22; виж също 20:13). Неподчинението на толкова ясна заповед от Бога означава пряко отричане на Божия авторитет. Някои хора упорито твърдят, че Законът на Стария Завет (включително Лев. 18:22 и 20:13) е отменен с идването на Иисус Христос. Но ние трябва да разглеждаме като задължителни тези аспекти от Закона, които се повтарят в Новия Завет.

И

мат равни права? Според някои хомосексуалните отношения се осъждат в Библията, защото са свързани с идолопоклонство (например III Цар. 14:24). Но Библията ги заклеймява и отделно от идолопоклонството (например Лев. 18:22). Те се разкриват в Писанието като ненормално и аморално извращение: „Жените им измениха естествената употреба на тялото в противоестествена. Така и мъжете, като оставиха естественото сношение с женския пол, разпалиха се в страстта си един към друг, като вършеха безобразие мъже с мъже“ (Римл. 1:26-27). Има и такива хора, които твърдят, че грехът в Содом се състои от отричане на традициите на гостоприемство или егоизъм, но не и от хомосексуално поведение. Несъмнено, викът против Содом и Гомора е силен, но и грехът на техните жители е

тежък пред Бога (Бит. 18:20). Бог изпраща ангели в Содом и „преди да си легнат те, градските мъже, содомските жители, млади и стари, целият народ, обиколиха къщата и викаха на Лот: „Къде са мъжете, които дойдоха при теб тази нощ? Изведи ни ги да ги познаем” (Бит. 19:4-5). Въпреки че староеврейската дума yadha не означава непременно „имам полови отношения с някого“, в контекста на разглежданите стихове тя се използва точно с такова значение. Изразът „познавам някого сексуално“ съществува и в същата глава, когато Лот говори за двете си дъщери, които „не са познали мъж” (19:8)11. Не би имало смисъл Лот да предлага девствените си дъщери, за да успокои разярената тълпа, ако грехът на тези хора е само липса на гостоприемство. Пророк Йезекиил (16:49) осъжда Содом за себелюбието, преситеността с храна и безгрижното спокойствие, но това не значи, че не ги осъжда за еднополови отношения. „В следващия стих Йезекиил нарича греха им „мерзост”. Тук използва същата староеврейска дума, с която се описва грехът на хомосексуализма (Лев.

18:22).”12 Тази дума се употребява и за жертвоприношение на деца за езическото божество Молох, но никога не се използва за самолюбие и липса на гостоприемство. Дори като правен термин един тип еднополови отношения се нарича „содомия“. Другият аргумент на хомосексуалистите е, че Йонатан и Давид са били хомосексуалисти, защото „Йонатан обичаше Давид като собствената си душа” (I Цар. 18:3), той съблича дрехите си в присъствието на Давид (18:4), „се целуваха един друг” (20:41)13. Но обичта на Давид към Йонатан е била не сексуална (ерос), а приятелска (филиа) любов. Йонатан не се съблича напълно пред Давид, а само сваля горната си дреха и оръжието си (I Цар. 18:4)14. Освен това тогава целувката е обичайна форма за поздрав (Юда целува Иисус Христос). Дори и днес в някои култури мъжете се поздравяват с целувка. В крайна сметка любовта на Давид към жените му, особено към Вирсавее (II Цар. 11 гл.), сочи хетеросексуалната му ориентация. И другите аргументи в полза на хомосексуализма, взети уж от Писанието, могат лесно да бъдат оборени. Несъмнено

хетеросексуалните отношения в брака са единствените, одобрени от Библията.

Lansdown, A. The „Rights” of Homosexuals. - Life News, February 1995, p. 1.

2 Randall, D. Bill Loader on Homosexuality. - Life News, September 1996, p. 4.

3 Hamer, D. et al. A Linkage between DNA Markers on the X Chromosome and Male Sexual Orientation. - Sciens, 1993, N 261, 321-327.

4 Levay, S. The Sexual Brain. Cambridge, Massachusetts, USA, MIT Press, 1993.

5 Bailey, J., R. Pillard. A Genetic Study of Male Sexual Orientation. General psychiatry, 1991, N 48, 1081-1096.

6 Matlin, M. Psychology. 3. ed. Fort Worth, Texas, USA, Harcourt Brace

College Publishers, 1999, p. 366.

7 Excerpts from the Baptist Union of WA Document on Human Sexuality. - Life News, October 1997.

8 Lansdown, A. Op. cit.

9 Hogg, R. et al. Modelling the Impact of HIV Disease on Mortality in Gay Men. - International Journal of epidemiology, 1997, N 26, 657-661.

10 Matlin, M. Op. cit.

11 Geisler, N. Christian ethics. Michigan, USA, Baker Books, 1989, p. 261.

12 Ibid., p. 262.

13 Ibid., p. 259.

14 Ibid., p. 265.

1

Н

аказание Библията не само описва еднополовите отношения като мерзки, но и посочва наказание за тези, които са въвлечени в тях (Лев. 20:13). Именно поведението на такива хора води до унищожаването на Содом и Гомора (Бит. 19:24-25). Хомосексуалното поведение се наказва от Бога в миналото, ще бъде наказано и в бъдещето. „Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство“ (IКор. 6:9-10).

Н

адежда Но има надежда и за хомосексуалистите. Бог прощава и очиства човека, който се разкае за греховете си и се отвърне от тях, включително и от грях като хомосексуалното поведение (I Кор. 6:11). Когато Бог даде на такива хора опрощение, Неговата благодат внася в живота им сила, с която могат да живеят богоугоден живот (Римл. 6:5-6). Ако покаянието и новораждането са истински, предишното хомосексуално поведение на човека не бива да бъде пречка за членството му в църква или за служението му, тъй като всички християни са преобразени грешници. Либералните църкви проявяват търпимост към хомосексуалния начин на живот в име то на „любовта“. Те се борят хомосексуалното поведение да се признае за нормално, защото „нищо не могат да променят“. Но не само не са прави, а всъщност изобщо не проявяват любов към хомосексуалистите, защото за разлика от Библията ги принизяват до нивото на животните, водени само от инстинкта си. Като освобождават човека

от морална отговорност, те пренебрегват неговата личност, докато Библията сочи, че сме сътворени по Божия образ (Бит.

1:26-27) и сме надарени със силата да правим морален избор. Освен това благовестието говори за освобождаване от робството на греха, включително и от греха на хомосексуализма, докато „либералите“ уверяват хомосексуалистите, че не могат да им помогнат за този проблем, затова ги приемат такива, каквито са. Но много хора са напълно освободени от греха на хомосексуализма чрез силата на Светия Дух. Само християните, които вярват в Библията, могат да предоставят такава надежда.

З

аключение Нашите убеждения за произхода ни определят нашето отношение към живота. Ако вярваме, че сме образувани от парче слуз в резултат на съчетание от непредвидими случайни събития и борба за оцеляване, е логично да твърдим, че никаква висша сила не съществува и ние можем да установяваме свои собствени правила. Но ако вярваме, че съществува любещ Бог, Който ни е създал и ни е дал заповеди, според които да живеем, непременно трябва да ги следваме. Бог излага Своите норми в Библията, като започва от основополагащото учение в книгата Битие.

лия се беше прислонил под огромната стара топола на островчето, разположено в средата на малка река. Дървото беше израсло в самия край на сушата, до водата. По-голямата част от корените му висяха от стръмнината. Най-вероятно някога бурната река беше отнесла подножието му. Двата ръкава на рекичката се разделяха на стотина метра от острова, а на него растеше живописна брезова горичка. Тези малки поточета вода изглеждаха малко странно сред дълбокото и доста широко русло на реката. Нагоре по течението, на платото се разпростираше малко селище, а долу, няколко километра

по-ниско от водопада имаше голям промишлен град, в който живееше Илия. „Интересно, защо тази река долу е толкова широка? – помисли си младият човек. - Сигурно някъде в нея се влива още една река. Трябва да потърся това място. А пък аз си мислех, че се изкачвам успоредно с главната река. Значи съм сгрешил. Някъде зад превала съм свил в погрешна посока. Но и тази рекичка явно преди не е била толкова плитка, както сега” – усмихна се той. Илия идваше за първи път по тези места и облегнат на стария, грапав ствол на тополата, с удоволствие вдишваше прохладния планински въздух. От другата страна на втория речен ръкав, до самата планина, имаше още една брезова горичка, много по-голяма от тази, която растеше на

острова. Илия искаше да я нарисува. Той беше слушал много за красотата на тези места и най-после я видя. Младият художник беше изморен от пътя и си почиваше, преди да започне да рисува. „Брезовата горичка е толкова красива - мислеше си той. – Жалко, че тази крива топола изобщо не се вписва в пейзажа. Тя загрозява цялата красота.” Младежът не се замисляше защо се бе облегнал точно на старата топола, а не на някоя от тънките брези. Той се наслаждаваше на гледката, вдъхваше ароматите на пролетта и незнайно защо якото дърво все повече го дразнеше. „Не й е мястото тук! – раздразнено си мислеше той. – Понякога вятърът отнася семената къде ли не!

Да беше си расла тополата в някой гъсталак, че да не се вижда. Но нищо, ще сложа триножника до нея, за да не я виждам и ще нарисувам първо тази горичка. След това може да избера и пейзаж от брега.” Когато завърши вътрешния си монолог, Илия разтвори лекия преносим триножник, извади боите, четките и започна да работи. Така се увлече, че не забеляза как водата в рекичката отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо започна да приижда. Младежът не предполагаше, че реката отгоре беше преградена с голям бент с два огромни шлюза. И от време на време, не по-често от

два пъти в седмицата тези шлюзове се затваряха, за да се напълнят с вода поливните канали. През останалото време реката течеше свободно надолу, като обикаляше островчето. Сега времето за поливане беше свършило и шлюзовете отново бяха отворени до следващата седмица. Когато младият художник се опомни, реката беше станала непроходима. Широкото й русло беше препълнено от бурния поток, който беше невъзможно да се преплува. Илия гледаше объркано голямата река - само преди десет минути това беше малка рекичка, която той прескочи с два скока. Какво да прави? Да вика за помощ? Но в радиус от два-три километра едва ли ще се намери дори един човек. Да чака, докато водата отново спадне? Но колко

ше островчето от всички страни. От него постоянно се откъсваха огромни късове земя. Докато младежът обикаляше напред-назад, към водопада бяха отнесени две млади красиви брези. Той беше ужасен. Бурното течение отнасяше всичко по пътя си. Колко дълго ще издържи островчето? Илия не се съмняваше, че няма да оцелее, ако се окаже във водата. Час по-късно заваля проливен пролетен дъжд и той започна да се изнервя още повече. Винаги носеше със себе си дъждобран и непромокаем калъф за триножника. Но нивото на мътната вода се вдигаше все повече. Трябваше да предприеме нещо. През този час младият художник опита да направи какво ли не. Но се притесняваше да вика. Беше безполезно

Сега, когато се появи слаба надежда и се върна способността му да разсъждава, младият художник малко се поуспокои. Събра нещата си и малко се отдалечи от тополата, за да не го удари, когато пада. Не мина и час, когато тополата рухна, като достигна с върха си другия бряг. По-голямата част от корените й все още здраво се държаха за земята на островчето, откъснати бяха само крайните. И това осигуряваше голяма устойчивост на импровизирания мост. Илия побърза да тръгне по него, но вървеше много внимателно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да не падне във водата и да не се спъне в някой клон, докато си проправяше път през гъстите листа. Когато стигна до брега, младежът започна да се спуска от планината.

време ще продължи това ден, два, може би седмица или две? Младият художник стоеше разтревожен в края на стръмния склон към реката, без да знае какво да предприеме. А бурните води заливаха малкото островче. Големи късове пръст с плясък падаха във водата и устремената река мигновено ги понасяше надолу, към водопада. Недалеч от мястото, където стоеше Илия, до самите корени на старата топола, във водата падна голям къс земя заедно с шипковия храст на него и младежът беше принуден да се отдалечи от брега. Когато се сети за „чудото на съвременната техника”, трескаво извади мобилния си телефон, но в тези места нямаше обхват. Илия обиколи нервно островчето – нямаше никакви следи на съществувал мост или място за преминаване на който и да е от бреговете. А водата вече залива-

да вика и да моли за помощ в тези безлюдни места. Накрая не издържа.

- Хора! – извика той с всички сили. – Помощ! Чува ли ме някой? Помогнете! В отговор се чуваха само шумът на реката и шепотът на листата. Илия толкова дълго време си търси най-безлюдното място недалеч от града – и ето, намери… Той проклинаше деня и часа, когато предприе този поход. Но беше безпредметно да мисли за миналото, трябваше да търси изход от ситуацията сега. Отново обиколи вече смаленото островче – нямаше никаква надежда! Когато приближи тополата, видя, че старият гигант под натиска на течението се бе навел на една страна. Илия изведнъж разбра, че ако тополата падне, нейният връх ще стигне до другия бряг. Опита се да бутне дървото, но усилията му напомняха усилия на мравка. Водният поток обаче вършеше своята работа, като подриваше със силата си корените на гиганта. Оставаше само да чака.

Сега не му беше до красотата на природата, нито дори до изкуство. Искаше му се да се прибере вкъщи, да се загърне с топлия си домашен халат и да пие горещ чай. Когато стигна подножието на планината, срещна един конник. Беше местният лесничей.

- Здравейте! – вежливо го поздрави ездачът. – Случайно да не сте били от другата страна на водопада?

- Да, оттам идвам - отговори Илия.

- А да сте видели какво е станало? Водата в реката е много мътна, вероятно бреговете се размиват. С бинокъла си видях как падна някакво голямо дърво… Страхувам се, че след дъжда няма да мога да мина дотам с коня си.

- Да, видях… - с горчива усмивка отговори Илия. – Беше тополата от островчето, на което бях.

- Какво говорите! – ужаси се лесничеят. – Как се оказахте на острова?

- Исках да нарисувам онази

лия се беше прислонил под огромната стара топола на островчето, разположено в средата на малка река. Дървото беше израсло в самия край на сушата, до водата. По-голямата част от корените му висяха от стръмнината. Най-вероятно някога бурната река беше отнесла подножието му. Двата ръкава на рекичката се разделяха на стотина метра от острова, а на него растеше живописна брезова горичка. Тези малки поточета вода изглеждаха малко странно сред дълбокото и доста широко русло на реката. Нагоре по течението, на платото се разпростираше малко селище, а долу, няколко километра

по-ниско от водопада имаше голям промишлен град, в който живееше Илия. „Интересно, защо тази река долу е толкова широка? – помисли си младият човек. - Сигурно някъде в нея се влива още една река. Трябва да потърся това място. А пък аз си мислех, че се изкачвам успоредно с главната река. Значи съм сгрешил. Някъде зад превала съм свил в погрешна посока. Но и тази рекичка явно преди не е била толкова плитка, както сега” – усмихна се той. Илия идваше за първи път по тези места и облегнат на стария, грапав ствол на тополата, с удоволствие вдишваше прохладния планински въздух. От другата страна на втория речен ръкав, до самата планина, имаше още една брезова горичка, много по-голяма от тази, която растеше на

острова. Илия искаше да я нарисува. Той беше слушал много за красотата на тези места и най-после я видя. Младият художник беше изморен от пътя и си почиваше, преди да започне да рисува. „Брезовата горичка е толкова красива - мислеше си той. – Жалко, че тази крива топола изобщо не се вписва в пейзажа. Тя загрозява цялата красота.” Младежът не се замисляше защо се бе облегнал точно на старата топола, а не на някоя от тънките брези. Той се наслаждаваше на гледката, вдъхваше ароматите на пролетта и незнайно защо якото дърво все повече го дразнеше. „Не й е мястото тук! – раздразнено си мислеше той. – Понякога вятърът отнася семената къде ли не!

Да беше си расла тополата в някой гъсталак, че да не се вижда. Но нищо, ще сложа триножника до нея, за да не я виждам и ще нарисувам първо тази горичка. След това може да избера и пейзаж от брега.” Когато завърши вътрешния си монолог, Илия разтвори лекия преносим триножник, извади боите, четките и започна да работи. Така се увлече, че не забеляза как водата в рекичката отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо започна да приижда. Младежът не предполагаше, че реката отгоре беше преградена с голям бент с два огромни шлюза. И от време на време, не по-често от

два пъти в седмицата тези шлюзове се затваряха, за да се напълнят с вода поливните канали. През останалото време реката течеше свободно надолу, като обикаляше островчето. Сега времето за поливане беше свършило и шлюзовете отново бяха отворени до следващата седмица. Когато младият художник се опомни, реката беше станала непроходима. Широкото й русло беше препълнено от бурния поток, който беше невъзможно да се преплува. Илия гледаше объркано голямата река - само преди десет минути това беше малка рекичка, която той прескочи с два скока. Какво да прави? Да вика за помощ? Но в радиус от два-три километра едва ли ще се намери дори един човек. Да чака, докато водата отново спадне? Но колко

ше островчето от всички страни. От него постоянно се откъсваха огромни късове земя. Докато младежът обикаляше напред-назад, към водопада бяха отнесени две млади красиви брези. Той беше ужасен. Бурното течение отнасяше всичко по пътя си. Колко дълго ще издържи островчето? Илия не се съмняваше, че няма да оцелее, ако се окаже във водата. Час по-късно заваля проливен пролетен дъжд и той започна да се изнервя още повече. Винаги носеше със себе си дъждобран и непромокаем калъф за триножника. Но нивото на мътната вода се вдигаше все повече. Трябваше да предприеме нещо. През този час младият художник опита да направи какво ли не. Но се притесняваше да вика. Беше безполезно

Сега, когато се появи слаба надежда и се върна способността му да разсъждава, младият художник малко се поуспокои. Събра нещата си и малко се отдалечи от тополата, за да не го удари, когато пада. Не мина и час, когато тополата рухна, като достигна с върха си другия бряг. По-голямата част от корените й все още здраво се държаха за земята на островчето, откъснати бяха само крайните. И това осигуряваше голяма устойчивост на импровизирания мост. Илия побърза да тръгне по него, но вървеше много внимателно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да не падне във водата и да не се спъне в някой клон, докато си проправяше път през гъстите листа. Когато стигна до брега, младежът започна да се спуска от планината.

време ще продължи това ден, два, може би седмица или две? Младият художник стоеше разтревожен в края на стръмния склон към реката, без да знае какво да предприеме. А бурните води заливаха малкото островче. Големи късове пръст с плясък падаха във водата и устремената река мигновено ги понасяше надолу, към водопада. Недалеч от мястото, където стоеше Илия, до самите корени на старата топола, във водата падна голям къс земя заедно с шипковия храст на него и младежът беше принуден да се отдалечи от брега. Когато се сети за „чудото на съвременната техника”, трескаво извади мобилния си телефон, но в тези места нямаше обхват. Илия обиколи нервно островчето – нямаше никакви следи на съществувал мост или място за преминаване на който и да е от бреговете. А водата вече залива-

да вика и да моли за помощ в тези безлюдни места. Накрая не издържа.

- Хора! – извика той с всички сили. – Помощ! Чува ли ме някой? Помогнете! В отговор се чуваха само шумът на реката и шепотът на листата. Илия толкова дълго време си търси най-безлюдното място недалеч от града – и ето, намери… Той проклинаше деня и часа, когато предприе този поход. Но беше безпредметно да мисли за миналото, трябваше да търси изход от ситуацията сега. Отново обиколи вече смаленото островче – нямаше никаква надежда! Когато приближи тополата, видя, че старият гигант под натиска на течението се бе навел на една страна. Илия изведнъж разбра, че ако тополата падне, нейният връх ще стигне до другия бряг. Опита се да бутне дървото, но усилията му напомняха усилия на мравка. Водният поток обаче вършеше своята работа, като подриваше със силата си корените на гиганта. Оставаше само да чака.

Сега не му беше до красотата на природата, нито дори до изкуство. Искаше му се да се прибере вкъщи, да се загърне с топлия си домашен халат и да пие горещ чай. Когато стигна подножието на планината, срещна един конник. Беше местният лесничей.

- Здравейте! – вежливо го поздрави ездачът. – Случайно да не сте били от другата страна на водопада?

- Да, оттам идвам - отговори Илия.

- А да сте видели какво е станало? Водата в реката е много мътна, вероятно бреговете се размиват. С бинокъла си видях как падна някакво голямо дърво… Страхувам се, че след дъжда няма да мога да мина дотам с коня си.

- Да, видях… - с горчива усмивка отговори Илия. – Беше тополата от островчето, на което бях.

- Какво говорите! – ужаси се лесничеят. – Как се оказахте на острова?

- Исках да нарисувам онази

горичка… В реката нямаше вода и си помислих, че съм попаднал на някакъв неин приток. А после водата придойде изведнъж. Така и не разбрах защо отначало я нямаше. Мислех, че отдавна е така, защото камъните в руслото бяха сухи – поклати глава Илия.

- Днес сутринта отклониха водата за поливане на платото. Понякога това продължава половин или един ден. Сега нивото на водата е по-високо от обикновено. Сигурно този път са полели полетата по-бързо – предположи лесничеят. – Но за вас е било рисковано да отивате на островчето. Дори ние никога не ходим там, макар че знаем кога отклоняват водата и кога я пускат. Лесничеят вече искаше да тръгва, но изведнъж въздъхна и промълви: – Жалко за островчето, беше много красиво.

– Защо говорите за него в минало време? То още е там – учуди се младият художник.

- Това островче се държеше на тополата. Именно нейните силни корени не даваха на реката да отнесе острова. Сега водата бързо ще го размие и ще отнесе всички брези. Е, какво да се прави, природата не ни пита какво да гради и какво да руши… Тази чудна топола знаеше времето на живота си и даже времето на смъртта си… - удивено поклати главата лес-

ничеят. – Именно тя израсна първа, когато водата преди много години спадна малко. Тя даде възможност на младите брези да израснат… А сега умря и даде възможност на вас да продължите да живеете…

- Говорите за тази топола, сякаш е живо същество – учуди се Илия.

- Колкото и да е странно, това е единственото дърво, за което мога да мисля като за символ на мъдростта и разумната жертва… За мен това е особено дърво. И ми е мъчно, че времето й е изтекло. Сигурно днес няма да отида при нея, по-добре по-късно… - въздъхна лесничеят и обърна коня си. Илия продължи да върви, обхванат от дълбок размисъл. Цялата ситуация му напомняше нещо. Но какво?! Мъчително се опитваше да си припомни, но не можеше да се сети. Изведнъж художникът спря. Пред очите му изникнаха познато лице в странна старомодна шапка, мазолести ръце и изморен поглед. „Татко”… Колко седмици не се е виждал с него? Сигурно два или три месеца. А пък живеят в един и същ град и баща му няма никой друг освен него… „Самотно, старо, некрасиво дърво…” – изведнъж си спомни

Илия. „…Тя даде възможност на младите брези да израснат… А сега умря и даде възможност на вас да продължите да живеете…” – прозвучаха в ушите му думите на лесничея. Мъчителен срам обхвана Илия. Той се сети, че не покани баща си на последната си изложба, защото се срамуваше от „старомодния” му вид. Според младежа той не приличаше на баща на „изгряваща звезда”, както нерядко го наричаха напоследък по вестниците. „А татко остана дърводелец, защото искаше да ми даде образование и винаги да бъде до мен, за да замести мама… - спомни си Илия. – Той можеше да следва и да направи кариера, приятелите му неведнъж са го укорявали, че се е отказал от личния си живот заради сина си. Казвали са му, че няма смисъл напълно да се отдаваш на детето, защото то така или иначе няма да го оцени… Е, точно така излезе. Какъв егоист съм само!”

–разкаян си мислеше Илия. Привечер младият художник отиде да види баща си. Той се учуди колко е остарял баща му напоследък. Отдавно трябваше да поиска прошка за това, че го е изоставил в момента, когато се зараждаше неговата слава. След един месец в галерията се появи нова картина със заглавие „Мостът на живота”. Беше нарисувана стара паднала топола, която съединяваше малко островче с брега на реката. Пред картината често се трупаха хора и слушаха разказа за старата, некрасива топола, която не беше живяла за себе си. Сега Илия канеше баща си на всички свои изложби и с гордост представяше „удивителния си татко”, който му беше дал възможност да получи образование и да стане известен художник. Илия бе разбрал древната истина, че ценен е само животът, изживян за другите, и така е изпълнен с повече смисъл от обикновеното съществуване само в търсене на временна слава.

мери за Web 2.0 приложения са Youtube, MySpace, Digg, Twitter, Facebook, Flickr, wikis, blogs и други.

Н

икога не се знае къде сме, защото... вятърът ни носи. Ветровете обаче са различни и винаги си имат имена. От 70-те години на ХХ в. досега най-силният от тях, полувидим, полуневидим, е интернет. А с днешна дата много негови внуци - Facebook, Twitter, LinkedIn, Netlog, Hi5, MySpace, Delicious и т.н. - са предпочитано “място” за млади и стари. По целия свят. България обикновено прави изключение, когато говорим за приложения на съвременни технологии, или поне има сериозно закъснение. Тук обаче сме в крак с времето. Днес всичко може да бъде на една ръка разстояние - ръка, която държи не телефонната слушалка или химикалката (каква отживелица!), а компютърната мишка. В мрежата сме било за да си чатим (т.е. да общуваме онлайн), било за да пазаруваме, да плащаме сметки, да протестираме, да говорим с колеги и роднини в различните краища на света, да се забавляваме и(или) да теглим нелегални филми и софтуер. За да няма недоразумения, нека кажа още в началото, че този текст НЕ Е за или против интернет и технологиите. На криминалните приложения на тази необратима технологична революция няма да се спираме, защото и лекарството може да бъде отрова, ако е в неморални ръце или се злоупотреби с дозата. Темата на този текст е комуникацията в интернет и по-точно социалните мрежи: защо сме там,

какво ни дават и какво ни вземат или, ако ползваме аналогията на Facebook, - стена ли е стената във Фейсбук или... прозорец към света? Какво представляват социалните мрежи? Социалните мрежи са част от еволюцията на World Wide Web и по-точно част от т.нар. Web 2.0.

Web 2.0 е наименование, дадено от “O’Райли медия” през 2004 г. на т.нар. второ поколение на Уеб-базирани услуги като сайтове-мрежи за социални контакти, уикита, инструменти за комуникация и фолксономии (folksonomies). В тях онлайн сътрудничеството, интерактивното споделяне на информация и генериране на съдържание от потребителите са от ключово значение... Най-типични при-

“Социалните медии и пътуването са неща, които си пасват чудесно, защото и двете са изградени около идеята за споделяне на преживявания и разказване на истории“- казва М. Маден от изследователския институт „Pew Internet and American Life Project“. Докато в социалните медии (Wikipedia, енциклопедията на Google - Knol, Digg, Mixx, Stumble Upon, Svejo.net, Dao.bg, Ping.bg, Edno23.com, Clix.bg и др.) основната цел е информацията да бъде разпространена до възможно най-много потребители, социалните мрежи съществуват, за да свързват (профили на) хора и да улесняват комуникацията им. Социалните мрежи заменят рекламите, препоръките от експерти по всякакви въпроси с мнения на хора със сходни вкусове, на които може да се има доверие. Според изследване на агенция IDC хората се събират в социалните онлайн мрежи по няколко причини - за да общуват, за развлечение и почивка, от солидарност или поради нужди, свързани с тяхната работа. Регистрираните потребители на социалните мрежи у нас нарастват главоломно през последните 3-5 години след масираната реклама, идваща отвъд океана. Веднъж регистиран във Facebook, DotBulgaria.com, Atol. bg или Netlog например, неочаквано придобиваш много “приятели”. Приятели на приятели от всички краища на България и света (ако ползваш чужди езици) започват да ти пращат розички, да те канят за участие в тестове и общи каузи (смислени или безум-

горичка… В реката нямаше вода и си помислих, че съм попаднал на някакъв неин приток. А после водата придойде изведнъж. Така и не разбрах защо отначало я нямаше. Мислех, че отдавна е така, защото камъните в руслото бяха сухи – поклати глава Илия.

- Днес сутринта отклониха водата за поливане на платото. Понякога това продължава половин или един ден. Сега нивото на водата е по-високо от обикновено. Сигурно този път са полели полетата по-бързо – предположи лесничеят. – Но за вас е било рисковано да отивате на островчето. Дори ние никога не ходим там, макар че знаем кога отклоняват водата и кога я пускат. Лесничеят вече искаше да тръгва, но изведнъж въздъхна и промълви: – Жалко за островчето, беше много красиво.

– Защо говорите за него в минало време? То още е там – учуди се младият художник.

- Това островче се държеше на тополата. Именно нейните силни корени не даваха на реката да отнесе острова. Сега водата бързо ще го размие и ще отнесе всички брези. Е, какво да се прави, природата не ни пита какво да гради и какво да руши… Тази чудна топола знаеше времето на живота си и даже времето на смъртта си… - удивено поклати главата лес-

ничеят. – Именно тя израсна първа, когато водата преди много години спадна малко. Тя даде възможност на младите брези да израснат… А сега умря и даде възможност на вас да продължите да живеете…

- Говорите за тази топола, сякаш е живо същество – учуди се Илия.

- Колкото и да е странно, това е единственото дърво, за което мога да мисля като за символ на мъдростта и разумната жертва… За мен това е особено дърво. И ми е мъчно, че времето й е изтекло. Сигурно днес няма да отида при нея, по-добре по-късно… - въздъхна лесничеят и обърна коня си. Илия продължи да върви, обхванат от дълбок размисъл. Цялата ситуация му напомняше нещо. Но какво?! Мъчително се опитваше да си припомни, но не можеше да се сети. Изведнъж художникът спря. Пред очите му изникнаха познато лице в странна старомодна шапка, мазолести ръце и изморен поглед. „Татко”… Колко седмици не се е виждал с него? Сигурно два или три месеца. А пък живеят в един и същ град и баща му няма никой друг освен него… „Самотно, старо, некрасиво дърво…” – изведнъж си спомни

Илия. „…Тя даде възможност на младите брези да израснат… А сега умря и даде възможност на вас да продължите да живеете…” – прозвучаха в ушите му думите на лесничея. Мъчителен срам обхвана Илия. Той се сети, че не покани баща си на последната си изложба, защото се срамуваше от „старомодния” му вид. Според младежа той не приличаше на баща на „изгряваща звезда”, както нерядко го наричаха напоследък по вестниците. „А татко остана дърводелец, защото искаше да ми даде образование и винаги да бъде до мен, за да замести мама… - спомни си Илия. – Той можеше да следва и да направи кариера, приятелите му неведнъж са го укорявали, че се е отказал от личния си живот заради сина си. Казвали са му, че няма смисъл напълно да се отдаваш на детето, защото то така или иначе няма да го оцени… Е, точно така излезе. Какъв егоист съм само!”

–разкаян си мислеше Илия. Привечер младият художник отиде да види баща си. Той се учуди колко е остарял баща му напоследък. Отдавно трябваше да поиска прошка за това, че го е изоставил в момента, когато се зараждаше неговата слава. След един месец в галерията се появи нова картина със заглавие „Мостът на живота”. Беше нарисувана стара паднала топола, която съединяваше малко островче с брега на реката. Пред картината често се трупаха хора и слушаха разказа за старата, некрасива топола, която не беше живяла за себе си. Сега Илия канеше баща си на всички свои изложби и с гордост представяше „удивителния си татко”, който му беше дал възможност да получи образование и да стане известен художник. Илия бе разбрал древната истина, че ценен е само животът, изживян за другите, и така е изпълнен с повече смисъл от обикновеното съществуване само в търсене на временна слава.

мери за Web 2.0 приложения са Youtube, MySpace, Digg, Twitter, Facebook, Flickr, wikis, blogs и други.

Н

икога не се знае къде сме, защото... вятърът ни носи. Ветровете обаче са различни и винаги си имат имена. От 70-те години на ХХ в. досега най-силният от тях, полувидим, полуневидим, е интернет. А с днешна дата много негови внуци - Facebook, Twitter, LinkedIn, Netlog, Hi5, MySpace, Delicious и т.н. - са предпочитано “място” за млади и стари. По целия свят. България обикновено прави изключение, когато говорим за приложения на съвременни технологии, или поне има сериозно закъснение. Тук обаче сме в крак с времето. Днес всичко може да бъде на една ръка разстояние - ръка, която държи не телефонната слушалка или химикалката (каква отживелица!), а компютърната мишка. В мрежата сме било за да си чатим (т.е. да общуваме онлайн), било за да пазаруваме, да плащаме сметки, да протестираме, да говорим с колеги и роднини в различните краища на света, да се забавляваме и(или) да теглим нелегални филми и софтуер. За да няма недоразумения, нека кажа още в началото, че този текст НЕ Е за или против интернет и технологиите. На криминалните приложения на тази необратима технологична революция няма да се спираме, защото и лекарството може да бъде отрова, ако е в неморални ръце или се злоупотреби с дозата. Темата на този текст е комуникацията в интернет и по-точно социалните мрежи: защо сме там,

какво ни дават и какво ни вземат или, ако ползваме аналогията на Facebook, - стена ли е стената във Фейсбук или... прозорец към света? Какво представляват социалните мрежи? Социалните мрежи са част от еволюцията на World Wide Web и по-точно част от т.нар. Web 2.0.

Web 2.0 е наименование, дадено от “O’Райли медия” през 2004 г. на т.нар. второ поколение на Уеб-базирани услуги като сайтове-мрежи за социални контакти, уикита, инструменти за комуникация и фолксономии (folksonomies). В тях онлайн сътрудничеството, интерактивното споделяне на информация и генериране на съдържание от потребителите са от ключово значение... Най-типични при-

“Социалните медии и пътуването са неща, които си пасват чудесно, защото и двете са изградени около идеята за споделяне на преживявания и разказване на истории“- казва М. Маден от изследователския институт „Pew Internet and American Life Project“. Докато в социалните медии (Wikipedia, енциклопедията на Google - Knol, Digg, Mixx, Stumble Upon, Svejo.net, Dao.bg, Ping.bg, Edno23.com, Clix.bg и др.) основната цел е информацията да бъде разпространена до възможно най-много потребители, социалните мрежи съществуват, за да свързват (профили на) хора и да улесняват комуникацията им. Социалните мрежи заменят рекламите, препоръките от експерти по всякакви въпроси с мнения на хора със сходни вкусове, на които може да се има доверие. Според изследване на агенция IDC хората се събират в социалните онлайн мрежи по няколко причини - за да общуват, за развлечение и почивка, от солидарност или поради нужди, свързани с тяхната работа. Регистрираните потребители на социалните мрежи у нас нарастват главоломно през последните 3-5 години след масираната реклама, идваща отвъд океана. Веднъж регистиран във Facebook, DotBulgaria.com, Atol. bg или Netlog например, неочаквано придобиваш много “приятели”. Приятели на приятели от всички краища на България и света (ако ползваш чужди езици) започват да ти пращат розички, да те канят за участие в тестове и общи каузи (смислени или безум-

ни). MySpace & Facebook привличат милиони потребители, но напоследък големият бум губи инерция мнозина прекарват все по-малко време там и дори изтриват профила си, заради зачестилите реклами. Изследвания на пазара показват, че само 4 от 10 000 души кликват върху рекламите в социалните мрежи в сравнение с 20 на 10 000 в интернет като цяло. Бизнесът навлиза сериозно в Web.2, но явно недостатъчно, ако съдим по думите на съоснователя на Google, С. Брин: “Не сме намерили най-добрия начин за реклама и печалба в социалните мрежи.” Личният опит на журналиста Иво Сиромахов с Фейсбук е достатъчно красноречив за това, в какво бизнесът може да превърне една добра идея: Преди няколко месеца... мой бивш съученик... взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбукът ... още на следващия ден се регистрирах с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост. Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички... Някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15 декември - и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.... Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”... Тези кухи призиви ме вбесяваха.... Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания

кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр... А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?... Докосни звездите, но не забравяй, че си човек...” Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във Фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” - отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.... Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти - фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи? С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Не е нужно да си психолог, за да разбереш че зад Фейсбук и останалите социални мрежи стои не просто желанието за “наваксване на задръстената изостаналост”, но

най-вече стремеж към общуване и(или) намиране на полезна информация, която по друг начин би била трудно достижима. В това няма нищо лошо. Ако човек се е имунизирал предварително и няма свръхочаквания. Сигурно ще ви изненада фактът, че във Фейсбук има профили на църкви, джамии, читалища, училища, гей-общества, министри и т.н. И всички търсят (само)реклама и привърженици, всички се борят за признание и аудитория. Като изхождам от моя петнадесетгодишен опит в интернет и по-кратък в социалните мрежи, не мога да взема категорично страна за или против създаването на профил там. Едно обаче е сигурно - пребиваването в социалните мрежи може да се препоръча безопасно само на хора със стабилна психика и позиция за основните неща в живота, а онези, които “са блъскани от всеки вятър” (Еф.4:14) и не знаят какво търсят, са “уловени” в найдобрия случай от ловци на време, а в найлошия - от “ловци на хора”. Важно е още при регистрацията да сме наясно защо ни е профил във Фейсбук или в друга социална мрежа, тъй като после трябва да сме в състояние да отговорим смислено на цяла лавина от предложения на хора, фирми и “виртуални” групи, изискващи постоянно нашето внимание. Много от по-лабилните психически задълбочават депресивните си настроения или изцяло прехвърлят живота на своя ум и душа зад компютърния екран, в социалните мре-

жи, където винаги някой им праща букети, признания и още много, много... думи. За да не бъдем песимисти, ще признаем, че тези профили наистина могат да бъдат полезни като източник на информация, за благовестие, запознанство и поддържане на контакти с хора от други градове и държави, дори за кандидатстване за работа. Но това е само началото на един бъдещ реален контакт, реално общуване с хора. Аз създадох профила си в Netlog от любопитство, а във Facebook - заради настояване на колеги от чужбина. Малко време ми беше нужно, за да се разочаровам от постоянните реклами и покани да пращам тортички или цветенца на непознати или да бъда част от безсмислени каузи. Истинската реалност превъзхожда виртуалната по всичко. Едва ли някой здравомислещ човек ще оспори този факт (освен пристрастените маниаци, но те принципно не са от групата на здравомислещите). Днес двете реалности съжителстват добре и неразделно. Въпросът, който поставяме, е за качеството на общуването, което всяка от тях предлага. Когато Христос ходи по земята, използва “технологията на общуване” на онова време. Тя не се е променила съществено и в днешния ХХI век, въпреки интернет. Той общува непосредствено, очи в очи, отива при хората, задава въпроси и разказва притчи. Не чака хората да дойдат при Него. Въпреки че те идват. Идват сами, отвсякъде и непрекъснато.

ЛИТЕРАТУРА Социалните мрежи променят начина ни на пътуване [http://today.actualno.com/ news_278241.html] Христов, Т. Социални мрежи vs Социални медии vs Социален букмарк [http://www. novavizia.com/2273.html] [http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2489231]

Ако това беше станало в нашето време, дали Божият Син би пращал и-мейли по електронната поща, дали би Си направил уебсайт или Своя търсачка ала-Google, която да отговаря на всички въпроси без заобикалки? Възможно е. Но ако го беше направил, Неговият профил в социалните мрежи щеше да е огледално отражение на Него самия. Следва логичният въпрос - ако днес, в дебрите на някоя социална мрежа, редом с моя и твоя профил съществува такова Божие огледало, то - т.е. Христос в него - би ли се отъждествило с нас? Каквото гледат и четат моите и твоите очи, го чете и гледа и Той. Господ не е само в църквата или по улиците, Той е и в мрежата - както в Web 2.0, така и в семантичния уеб, Web 3.0, който строим в момента. Където е човекът, там е и Той. Заедно с целия духовен свят. Битката за човешки вечности може да започне с нещо прочетено в твоя профил. Ако това е вярно, отговорността за съдържанието (текст и изображения) на нашата страничка се повишава, нали? Профилът във Фейсбук не е маска за комплексари. Както и Христос не е торта, която да пратим някому по пощата. Профилът ни, личният ни сайт са огледало за нас - кои сме, - и огледало за тези, които ще четат написаното, които ще се замислят и ще ни задават неудобни и нелеки въпроси. Готови ли сме стената ни във Фейсбук да бъде такова огледало? Профилът на всеки от нас се гледа от стотици, може би хиляди хора. Стената ни във фейсбук изявява нас, нашата идентичност, онова, което изпълва сърцето ни. Тя е платформа за благовестие и богохулство. С болка понякога установявам как християни немарливо

„поддържат” своята стена... Боли ме и от повърхностния и глупав... начин, по който коментират или си губят времето с псевдоразтоварващи времепояждащи блудкавеници... На такива препоръчвам да си закрият профила или поне да изтрият от там християнската си принадлежност. (Н. Ябълкаров) Да се върнем към Екзюпери, “преведен” на езика на социалния уеб. Ако знаем корените си (поне толкова добре, колкото цветчето), ако сме се научили да не правим компромиси с приоритетите си в реалния живот, можем да влезем смело в социалните мрежи. Имунизирани. За участието в тези мрежи обаче освен двете страни на монетата, положителна и отрицателна, има и условия - за отговорно включване. Условия, които ограничават свободолюбивата ни индивидуалност. Всъщност едно - единствено условие в замяна на Божиите реални благословения в света (и виртуалния). И то е - да (о)станеш част от Лозата. Която дава живот, приятели и плодове не на картинка.

ни). MySpace & Facebook привличат милиони потребители, но напоследък големият бум губи инерция мнозина прекарват все по-малко време там и дори изтриват профила си, заради зачестилите реклами. Изследвания на пазара показват, че само 4 от 10 000 души кликват върху рекламите в социалните мрежи в сравнение с 20 на 10 000 в интернет като цяло. Бизнесът навлиза сериозно в Web.2, но явно недостатъчно, ако съдим по думите на съоснователя на Google, С. Брин: “Не сме намерили най-добрия начин за реклама и печалба в социалните мрежи.” Личният опит на журналиста Иво Сиромахов с Фейсбук е достатъчно красноречив за това, в какво бизнесът може да превърне една добра идея: Преди няколко месеца... мой бивш съученик... взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбукът ... още на следващия ден се регистрирах с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост. Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички... Някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15 декември - и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.... Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”... Тези кухи призиви ме вбесяваха.... Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания

кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр... А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?... Докосни звездите, но не забравяй, че си човек...” Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във Фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” - отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.... Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти - фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи? С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Не е нужно да си психолог, за да разбереш че зад Фейсбук и останалите социални мрежи стои не просто желанието за “наваксване на задръстената изостаналост”, но

най-вече стремеж към общуване и(или) намиране на полезна информация, която по друг начин би била трудно достижима. В това няма нищо лошо. Ако човек се е имунизирал предварително и няма свръхочаквания. Сигурно ще ви изненада фактът, че във Фейсбук има профили на църкви, джамии, читалища, училища, гей-общества, министри и т.н. И всички търсят (само)реклама и привърженици, всички се борят за признание и аудитория. Като изхождам от моя петнадесетгодишен опит в интернет и по-кратък в социалните мрежи, не мога да взема категорично страна за или против създаването на профил там. Едно обаче е сигурно - пребиваването в социалните мрежи може да се препоръча безопасно само на хора със стабилна психика и позиция за основните неща в живота, а онези, които “са блъскани от всеки вятър” (Еф.4:14) и не знаят какво търсят, са “уловени” в найдобрия случай от ловци на време, а в найлошия - от “ловци на хора”. Важно е още при регистрацията да сме наясно защо ни е профил във Фейсбук или в друга социална мрежа, тъй като после трябва да сме в състояние да отговорим смислено на цяла лавина от предложения на хора, фирми и “виртуални” групи, изискващи постоянно нашето внимание. Много от по-лабилните психически задълбочават депресивните си настроения или изцяло прехвърлят живота на своя ум и душа зад компютърния екран, в социалните мре-

жи, където винаги някой им праща букети, признания и още много, много... думи. За да не бъдем песимисти, ще признаем, че тези профили наистина могат да бъдат полезни като източник на информация, за благовестие, запознанство и поддържане на контакти с хора от други градове и държави, дори за кандидатстване за работа. Но това е само началото на един бъдещ реален контакт, реално общуване с хора. Аз създадох профила си в Netlog от любопитство, а във Facebook - заради настояване на колеги от чужбина. Малко време ми беше нужно, за да се разочаровам от постоянните реклами и покани да пращам тортички или цветенца на непознати или да бъда част от безсмислени каузи. Истинската реалност превъзхожда виртуалната по всичко. Едва ли някой здравомислещ човек ще оспори този факт (освен пристрастените маниаци, но те принципно не са от групата на здравомислещите). Днес двете реалности съжителстват добре и неразделно. Въпросът, който поставяме, е за качеството на общуването, което всяка от тях предлага. Когато Христос ходи по земята, използва “технологията на общуване” на онова време. Тя не се е променила съществено и в днешния ХХI век, въпреки интернет. Той общува непосредствено, очи в очи, отива при хората, задава въпроси и разказва притчи. Не чака хората да дойдат при Него. Въпреки че те идват. Идват сами, отвсякъде и непрекъснато.

ЛИТЕРАТУРА Социалните мрежи променят начина ни на пътуване [http://today.actualno.com/ news_278241.html] Христов, Т. Социални мрежи vs Социални медии vs Социален букмарк [http://www. novavizia.com/2273.html] [http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2489231]

Ако това беше станало в нашето време, дали Божият Син би пращал и-мейли по електронната поща, дали би Си направил уебсайт или Своя търсачка ала-Google, която да отговаря на всички въпроси без заобикалки? Възможно е. Но ако го беше направил, Неговият профил в социалните мрежи щеше да е огледално отражение на Него самия. Следва логичният въпрос - ако днес, в дебрите на някоя социална мрежа, редом с моя и твоя профил съществува такова Божие огледало, то - т.е. Христос в него - би ли се отъждествило с нас? Каквото гледат и четат моите и твоите очи, го чете и гледа и Той. Господ не е само в църквата или по улиците, Той е и в мрежата - както в Web 2.0, така и в семантичния уеб, Web 3.0, който строим в момента. Където е човекът, там е и Той. Заедно с целия духовен свят. Битката за човешки вечности може да започне с нещо прочетено в твоя профил. Ако това е вярно, отговорността за съдържанието (текст и изображения) на нашата страничка се повишава, нали? Профилът във Фейсбук не е маска за комплексари. Както и Христос не е торта, която да пратим някому по пощата. Профилът ни, личният ни сайт са огледало за нас - кои сме, - и огледало за тези, които ще четат написаното, които ще се замислят и ще ни задават неудобни и нелеки въпроси. Готови ли сме стената ни във Фейсбук да бъде такова огледало? Профилът на всеки от нас се гледа от стотици, може би хиляди хора. Стената ни във фейсбук изявява нас, нашата идентичност, онова, което изпълва сърцето ни. Тя е платформа за благовестие и богохулство. С болка понякога установявам как християни немарливо

„поддържат” своята стена... Боли ме и от повърхностния и глупав... начин, по който коментират или си губят времето с псевдоразтоварващи времепояждащи блудкавеници... На такива препоръчвам да си закрият профила или поне да изтрият от там християнската си принадлежност. (Н. Ябълкаров) Да се върнем към Екзюпери, “преведен” на езика на социалния уеб. Ако знаем корените си (поне толкова добре, колкото цветчето), ако сме се научили да не правим компромиси с приоритетите си в реалния живот, можем да влезем смело в социалните мрежи. Имунизирани. За участието в тези мрежи обаче освен двете страни на монетата, положителна и отрицателна, има и условия - за отговорно включване. Условия, които ограничават свободолюбивата ни индивидуалност. Всъщност едно - единствено условие в замяна на Божиите реални благословения в света (и виртуалния). И то е - да (о)станеш част от Лозата. Която дава живот, приятели и плодове не на картинка.

1.Син на Яков, родоначалник на едно от 12-те племена 4.Брат на Марта и Мария от Витания, възкресен от Христос (Йоан 11 гл.) 6. Столицата на Северното царство Израил 8.Голяма река в Италия 9.Ухание 11.Долната надлъжна част на кораб или лодка 12.Порядък 13.Твърд израстък върху черепа на чифтокопитен бозайник, в Стария Завет се използва при помазание 14.Прозвище на един от учениците на Христос, което произлиза от названието на юдейска партия (Лука 6:15) 16.Фараон на Египет и Етиопия (IV Цар. 19 гл.) 19.Кипърски град с голяма еврейска общност, където ап. Павел проповядва благовестието (Деян. 13:5) 20.Вторият син на Адам и Ева 24.Част от облеклото на свещениците в Стария Завет, вид ленена риза 25.Християнка от Йопия, известна с добрите си дела, която след своята смърт е възкресена от ап. Петър (Деян. 9 гл.) 27.Марка руски самолети 29.Египетски фараон, който по времето на цар Ровоам ограбва Йерусалим (III Цар. 14:25-26) 31.Название на племена, които според сезона променят своето местоживеене в рамките на обширна територия 33.Ангел на смъртта и пъкъла (Откр. 9:11) 35.Хълмът, където Авраам е бил изпитан дали е готов да принесе сина си Исаак в жертва (Бит.

22 гл.)

36.Кис е л и цитрусови плодове 37.Един от първенците по времето на Давид (II Цар. 20:26) 38.Дъщеря на Лаван, която той дава чрез измама на Яков за жена 40.Разкъсана или повредена тъкан от тялото (мн.ч.) 41.Красиво горско животно 42.Приспособления, които се слагат на гърба на товарни животни 44.Син на Сит, по времето на когото хората започват да призовават Господното име (Бит. 4:26) 45.Държава в Африка 46.Полегата част от планина или хълм 48.Най-богатата по съдържание калаена руда 51.Еврейски град на север от Кармил, край който според пророчествата ще се състои последната битка (IV Цар.23:2930) 52.Град в Египет (Ис. 30:4) 53.Английски философ (1632-1704)

1.Град в Галилея, където израства Иисус Христос 2.Една от повярвалите жени след проповедта на ап. Павел в Атина (Деян. 17 гл.) 3.Нации, народностни групи 4.Нота 5.Столицата на империята, която по времето на Новия Завет владее Европа и части от Азия и Африка 6.Третият цар на Израил, син на Давид 7.Поетично съкращение на Кириат-иарим, което се среща в Псалм 132:6 8.Прокураторът на римската провинция Юдея по времето на Христос 10.Концертна клавирна пиеса 11.Област в Мала Азия, римска провинция, свързана със служението на ап. Павел (Деян. 15:23) 14.Старозаветен пророк, автор на предпоследната книга в Стария Завет 15.Калаено-оловна паста за запояване 17.Еврейски учители 18.Нота 21.Древен град на река Ефрат, столица на огромна империя 22.Син на свещеника Гирсон, внук на Левий (I Лет. 23:7) 23.Първородният син на Ной 25.Дъщеря на Давид (II Цар. 13 гл.) 26.Аморейски цар на Йерусалим, победен от Иисус Навин (Иис. Нав. 10 гл.)

28.Орган на обонянието 30.Основна готварска подправка, на която Христос уподобява Своите последователи 32.Пристанище и главен град на Ликия в Мала Азия 34.Божество на войната в гръцката митология 39.Вид колбас 41.Бозай-

ник от разред хищници, познат и като миеща мечка 42.Вид чанта 43.Вавилонското име на Мисаил, един от тримата съратници на Данаил 44.Древен грък 47.Вид лекоатлетическа дисциплина 49.Един от 30-те славни воини на Давид (II Цар. 23:36) 50.Мъжки певчески глас

1.Син на Яков, родоначалник на едно от 12-те племена 4.Брат на Марта и Мария от Витания, възкресен от Христос (Йоан 11 гл.) 6. Столицата на Северното царство Израил 8.Голяма река в Италия 9.Ухание 11.Долната надлъжна част на кораб или лодка 12.Порядък 13.Твърд израстък върху черепа на чифтокопитен бозайник, в Стария Завет се използва при помазание 14.Прозвище на един от учениците на Христос, което произлиза от названието на юдейска партия (Лука 6:15) 16.Фараон на Египет и Етиопия (IV Цар. 19 гл.) 19.Кипърски град с голяма еврейска общност, където ап. Павел проповядва благовестието (Деян. 13:5) 20.Вторият син на Адам и Ева 24.Част от облеклото на свещениците в Стария Завет, вид ленена риза 25.Християнка от Йопия, известна с добрите си дела, която след своята смърт е възкресена от ап. Петър (Деян. 9 гл.) 27.Марка руски самолети 29.Египетски фараон, който по времето на цар Ровоам ограбва Йерусалим (III Цар. 14:25-26) 31.Название на племена, които според сезона променят своето местоживеене в рамките на обширна територия 33.Ангел на смъртта и пъкъла (Откр. 9:11) 35.Хълмът, където Авраам е бил изпитан дали е готов да принесе сина си Исаак в жертва (Бит.

22 гл.)

36.Кис е л и цитрусови плодове 37.Един от първенците по времето на Давид (II Цар. 20:26) 38.Дъщеря на Лаван, която той дава чрез измама на Яков за жена 40.Разкъсана или повредена тъкан от тялото (мн.ч.) 41.Красиво горско животно 42.Приспособления, които се слагат на гърба на товарни животни 44.Син на Сит, по времето на когото хората започват да призовават Господното име (Бит. 4:26) 45.Държава в Африка 46.Полегата част от планина или хълм 48.Най-богатата по съдържание калаена руда 51.Еврейски град на север от Кармил, край който според пророчествата ще се състои последната битка (IV Цар.23:2930) 52.Град в Египет (Ис. 30:4) 53.Английски философ (1632-1704)

1.Град в Галилея, където израства Иисус Христос 2.Една от повярвалите жени след проповедта на ап. Павел в Атина (Деян. 17 гл.) 3.Нации, народностни групи 4.Нота 5.Столицата на империята, която по времето на Новия Завет владее Европа и части от Азия и Африка 6.Третият цар на Израил, син на Давид 7.Поетично съкращение на Кириат-иарим, което се среща в Псалм 132:6 8.Прокураторът на римската провинция Юдея по времето на Христос 10.Концертна клавирна пиеса 11.Област в Мала Азия, римска провинция, свързана със служението на ап. Павел (Деян. 15:23) 14.Старозаветен пророк, автор на предпоследната книга в Стария Завет 15.Калаено-оловна паста за запояване 17.Еврейски учители 18.Нота 21.Древен град на река Ефрат, столица на огромна империя 22.Син на свещеника Гирсон, внук на Левий (I Лет. 23:7) 23.Първородният син на Ной 25.Дъщеря на Давид (II Цар. 13 гл.) 26.Аморейски цар на Йерусалим, победен от Иисус Навин (Иис. Нав. 10 гл.)

28.Орган на обонянието 30.Основна готварска подправка, на която Христос уподобява Своите последователи 32.Пристанище и главен град на Ликия в Мала Азия 34.Божество на войната в гръцката митология 39.Вид колбас 41.Бозай-

ник от разред хищници, познат и като миеща мечка 42.Вид чанта 43.Вавилонското име на Мисаил, един от тримата съратници на Данаил 44.Древен грък 47.Вид лекоатлетическа дисциплина 49.Един от 30-те славни воини на Давид (II Цар. 23:36) 50.Мъжки певчески глас