4 2008 Рождество за спасение

С

лед много години (ако Господ продължи нашата история), когато хората от традиционно християнските държави станат езичници (натам са тръгнали и много от тях по същността си вече са такива, макар да запазват все още християнското си име), изведнъж, след като се наситят на окултизма, омразата, убийствата и всичко, което езичеството поражда, ще преоткрият за себе си Рождество – бебето Иисус в яслата, мира, който Той носи на земята за хората, в които е Божието благоволение. Ще Му се зарадват много, защото ще Го възприемат като Избавител и Спасител от безизходицата, в която са изпаднали чрез отстъплението си.

Но засега все още заедно вървим към езичеството: ние - тук, на Изток, и другите - там, на Запад, православните по свой начин, протестантите и католиците по свой. Това общо движение обаче не е задължително за всеки. Винаги, във всички времена е имало хора, които вървят срещу течението. Освен че са победители, те са щастливи хора. Щастието им не се определя от външни

фактори – дали имат скъпа храна и дрехи, почита ли ги тълпата или ги унижава. Щастието им произтича от техния вътрешен живот – от единението им с Бога, от взаимоотношенията с Него. Това не значи, че живеят в някакъв свой, измислен свят, а че дните им са пълноценни, че вътрешният им живот с Бога ги изгражда, насърчава, насочва във всекидневните им битки и победи. Победи над греха, над обстоятелствата, над противниците, над собствената стара природа. Само те са пълноценни хора, независимо на какво интелектуално, емоционално и физическо ниво се намират, т.е. независимо откъде започват да се изграждат.

Пълноценни са, защото постигат максималното в своето развитие, с Божието съдействие развиват не само една част от себе си (интелект, чувства, воля или физика), а умът им с течение на времето, като приема божествената истина, се преобразява в ум Христов, чувствата им – в чувства Христови, волята им, съединена с Божията воля, укрепва, тялото чрез освещение престава да бъде зависимо от старите пороци. И всичко това става, защото човекът приема Иисус Христос – не само жертвата Му, но цялостния Му живот, началото на който е във Витлеем, в една пещера. Там е началото на нашето спасение, на промяната от погиналото ни състояние към прославеното. На тези, които осъзнават какво е станало с раждането на Иисус Христос, с въплъщението на Бога Слово, второто Лице от Светата Троица, честито Рождество Христово!

С

лед много години (ако Господ продължи нашата история), когато хората от традиционно християнските държави станат езичници (натам са тръгнали и много от тях по същността си вече са такива, макар да запазват все още християнското си име), изведнъж, след като се наситят на окултизма, омразата, убийствата и всичко, което езичеството поражда, ще преоткрият за себе си Рождество – бебето Иисус в яслата, мира, който Той носи на земята за хората, в които е Божието благоволение. Ще Му се зарадват много, защото ще Го възприемат като Избавител и Спасител от безизходицата, в която са изпаднали чрез отстъплението си.

Но засега все още заедно вървим към езичеството: ние - тук, на Изток, и другите - там, на Запад, православните по свой начин, протестантите и католиците по свой. Това общо движение обаче не е задължително за всеки. Винаги, във всички времена е имало хора, които вървят срещу течението. Освен че са победители, те са щастливи хора. Щастието им не се определя от външни

фактори – дали имат скъпа храна и дрехи, почита ли ги тълпата или ги унижава. Щастието им произтича от техния вътрешен живот – от единението им с Бога, от взаимоотношенията с Него. Това не значи, че живеят в някакъв свой, измислен свят, а че дните им са пълноценни, че вътрешният им живот с Бога ги изгражда, насърчава, насочва във всекидневните им битки и победи. Победи над греха, над обстоятелствата, над противниците, над собствената стара природа. Само те са пълноценни хора, независимо на какво интелектуално, емоционално и физическо ниво се намират, т.е. независимо откъде започват да се изграждат.

Пълноценни са, защото постигат максималното в своето развитие, с Божието съдействие развиват не само една част от себе си (интелект, чувства, воля или физика), а умът им с течение на времето, като приема божествената истина, се преобразява в ум Христов, чувствата им – в чувства Христови, волята им, съединена с Божията воля, укрепва, тялото чрез освещение престава да бъде зависимо от старите пороци. И всичко това става, защото човекът приема Иисус Христос – не само жертвата Му, но цялостния Му живот, началото на който е във Витлеем, в една пещера. Там е началото на нашето спасение, на промяната от погиналото ни състояние към прославеното. На тези, които осъзнават какво е станало с раждането на Иисус Христос, с въплъщението на Бога Слово, второто Лице от Светата Троица, честито Рождество Христово!

ази история чух от един евангелски проповедник преди години, когато бях в Германия.

В църковните зали и по християнските радиостанции отново звучат затрогващи рождествени хорали. А наблизо улиците на големите и малките градове са залети от бурни демонстрации, тероризъм, убийства. В различните краища на земята не спират войните – големи и малки, - ту затихват, ту отново избухват. Резултат на всичко това са неимоверните страдания на хората. Това е горчивата истина за човечеството в началото на третото хилядолетие. Такъв е светът, който не познава радостта, донесена на всички хора от родения във Витлеем Иисус Христос. Но нека обърнем тази тъжна страница и погледнем на Рождество Христово от друга, божествена страна. Днес Светият Дух продължава да прогласява Христовото благовестие на всички хора, както някога ангелът предава радостната вест на овчарите по витлеемските полета: „Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ” (Лука 2:11). А радост няма. Откраднал я е Сатана и вместо нея е дал нещо свое: дух на луциферска завист, егоизъм и омраза към човека. Нека в сърцата на хората, които четат тези редове, не господства духът на вечният враг! „Защото ни се роди Дете, Син ни се даде.” Така пророкува Исая за рождението на нашия Спасител седем века и половина преди Неговото въплъщение като Човешки Син (Ис. 9:6). Бог е знаел и знае нуждите на човечеството, потънало в грехове. Той знае, че всеки човек, който идва на света, е загиващ грешник, че всеки се нуждае от Спасител, и ни Го е дал в лицето на Родения във витлеемските ясли.

Този, който вярва на рождествената вест с цяло сърце, днес се радва с велика и славна радост, радва се въпреки коварните замисли на дявола. Овчарите вярват на ангелската вест и когато виждат Младенеца, изпитват неописуема радост. Мъдреците от Изток се удивляват на ярката звезда и я следват – така идват във Вилтеем. Те виждат Младенеца Спасител, носят Му дарове и също както овчарите, „като видяха звездата, се зарадваха твърде много” (Мат.

2:10). А и всички хора, които по един или друг начин се докосват до Него, не могат да не се радват, защото Той е източник на истинската радост. На всеки човек е дадено да вкуси тази радост, ако отвори сърцето си за Спасителя. Истинската радост на Рождество е в увереността в Иисус Христос като твой Спасител. Не в умственото, интелектуално убеждение, а в приемането с цяло сърце на Божия Син като всеопрощаваща жертва на Голгота. Без всичко това Рождество е само един неработен ден и възможност да се отърсиш за кратко от житейското бреме, за плътски развлечения, които обикновено свършват със сълзи. Когато душата приема благата вест на Рождество, тя става ясла, в която пребъдва Христос чрез Святия Си Дух. И тогава рождествените подаръци, елхи и цялата бутафория минават на заден план, защото Рождество е празник на духа преди всичко, а не на плътта. Рождество е нов живот – живот във Христос и със Христос. Светът, в който живеем днес, не слага на първо място родения във витлеемските ясли, а и не би могъл, без да познава Божия Син. Човекът е повярвал на измамата на Сатана. И тук е неговата трагедия. Това пречи не само да се

установяви мир по земята, а и на взаимното разбиране между множеството църковни организации. Разказват, че една нощ в голям американски магазин се промъкнали злосторници. Нищо не взели, нищо не повредили, но цяла нощ разменяли етикетите с цените на стоките. Сутринта купувачите видели, че шубата струва 45 цента, а пастата за зъби 150 долара, сребърен сервиз струвал 1,75 долара, а чорапите 300 долара и т.н. Нещо подобно е направил Сатана в живота на нашето общество. Той обезценява вечното и святото, а цената на временното, земното, греховното увеличава многократно, като погубва човешката душа. Разменените подаръци за Рождество са на първо място, а Христос на последно, понякога дори изобщо Го няма. Телевизията заема първо място, а четенето на Свещеното Писание – последно. Всичко стана наопаки. Ако Рождество е размяна на подаръци, човекът първо трябва да приеме подаръка от всемогъщия Бог, да приеме в сърцето си Христос като Божи дар, „за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот” (Иоан 3:16), и в замяна да Му даде своето греховно сърце с всичките си проблеми. Тогава ще имаме душевен мир и радост. Тогава всеки християнин ще цени и ще съдейства за изпълнението на Христовата заповед: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяко създание” (Марк 16:15). Само тогава песента на нашите хорове: „Слава на Бога във висините” ще бъде приета от небето и земята. Нали „Младенецът ни е даден” като Божи дар, за да бъдем изкупени от властта на греха!

На 4 септември 2008 г. почина основателят и дългогодишният главен редактор на списание „Вера и жизнь” Николай Водневски. Той е роден на 15 февруари 1922 г. в Русия, Брянска област. Следва в Педагогически институт, но не го завършва поради началото на Втората световна война. Приемат го във Военното училище и след завършването му получава звание лейтенант. През март 1942 г. е изпратен на фронта. На 19 август попада в плен. След войната, както и много други съветски военнопленници, той не иска да се върне в родината си, защото знае какво го очаква. На 14 август се обръща към Христос. В края на 1950 г. емигрира със семейството си в САЩ. През 1973 г. започва да работи в мисия „Светлина на Изток” като неин сътрудник. През 1974 г. основава християнското списание „Вера и Жизнь” и е негов главен редактор до 1987 г., а до края на живота си – негов почетен редактор.

С група вярващи се бяхме заели с въпроса за проповядването на благовестието в католическа Австрия. Това стана преди войната. Обсъждахме с комитета, който бяхме създали, различни планове за организацията на духовното пробуждане, но нищо не излизаше, докато накрая в гореща молитва на колене не предадохме себе си и цялото дело на Бога. След това заминах за едно малко градче в Австрия. Там преди Рождество беше организирано евангелско събрание. Залата беше пълна. Хората с интерес очакваха проповедта. Неочаквано на вратата се появи полицейски служител. Той показа документ, с който се забраняваше да се проповядва. Лесно е да си представите колко голямо беше разочарованието на присъстващите. Тогава попитах полицейския: - Мога ли да задавам гатанки на слушателите?... При нас, в Германия, на Бъдни вечер има такъв обичай. Той хвърли поглед върху документа в ръцете си, и каза: - Гатанки?... За гатанки тук не е казано нищо. Разбира се, може да задавате...

И аз започнах своята необичайна проповед: - Ето я първата гатанка: назовете най-приятната дума в нашия език. Слушателите се зачудиха, но никой не можа да даде верния отговор.

- Мога да ви помогна - казах аз. - Какво ни е по-приятно да чуем: „къща” или „моята къща?”

- Разбира се, „моята къща” - отговориха те.

- Е, виждате ли, най-приятната дума в нашия език е „мой”. Сега нека помислим: каква е разликата между: „Спасител” и „мой Спасител”. Започнах да обяснявам тази разлика. Всички слушаха внимателно думите ми, които не приличаха на обичайна проповед. С интерес слушаше и полицейският служител, нали и той е човек с безсмъртна душа, която по природа е християнка.

- Приятели - казах по-нататък, - нека тази вечер, когато се празнува идването на Спасителя в този свят, всеки да попита себе си: Кой е за мен Христос: Спасител абстрактно, Когото признавам само с ума си, или мой Спасител, чиято избавяща ръка неведнъж съм чувствал в живота си? Можем ли сега да изпеем химн в чест на Господ Иисус Христос, както правят всички християни на Рождество Христово? Надявам се, че това не е забранено? - попитах полицейския.

- Не, за пеенето не е казано нищо в документа - отговори той.

Силно въодушевени, присъстващите изпълниха песента за слава на Христос, Който се е родил във Витлеем. След това се разотидохме. На другия ден рано сутринта чух тихо почукване на прозореца. Когато погледнах навън, видях, че отпред стои полицейският чиновник от вчера. „Какво е това? Пак с документа ли? Сигурно ще ме арестува за вчерашното събрание?” - мина през главата ми, докато отварях вратата на неочаквания гост.

- Добро утро, господин проповедник... Дойдох да ви разкажа какво стана с мен тази нощ. Все си мислех за вчерашния въпрос: мой Спасител ли е Христос? Мислих, мислих, докато не застанах на колене и не призовах Неговото име. Помолих Го помолих да бъде мой Спасител от греха... И ето, Той ме чу... Сърцето ми се изпълни с радост... За първи път в живота ми Рождеството е мой празник, защото Христос се роди и за мен... Дойдох да ви благодаря за вчерашното събрание. С какъв възторг се изпълни душата ми в онова утро! Това беше отзвук от радостта на Божиите ангели, които тържествуваха на небесата заради обръщането на грешния човек към Бога...

ази история чух от един евангелски проповедник преди години, когато бях в Германия.

В църковните зали и по християнските радиостанции отново звучат затрогващи рождествени хорали. А наблизо улиците на големите и малките градове са залети от бурни демонстрации, тероризъм, убийства. В различните краища на земята не спират войните – големи и малки, - ту затихват, ту отново избухват. Резултат на всичко това са неимоверните страдания на хората. Това е горчивата истина за човечеството в началото на третото хилядолетие. Такъв е светът, който не познава радостта, донесена на всички хора от родения във Витлеем Иисус Христос. Но нека обърнем тази тъжна страница и погледнем на Рождество Христово от друга, божествена страна. Днес Светият Дух продължава да прогласява Христовото благовестие на всички хора, както някога ангелът предава радостната вест на овчарите по витлеемските полета: „Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ” (Лука 2:11). А радост няма. Откраднал я е Сатана и вместо нея е дал нещо свое: дух на луциферска завист, егоизъм и омраза към човека. Нека в сърцата на хората, които четат тези редове, не господства духът на вечният враг! „Защото ни се роди Дете, Син ни се даде.” Така пророкува Исая за рождението на нашия Спасител седем века и половина преди Неговото въплъщение като Човешки Син (Ис. 9:6). Бог е знаел и знае нуждите на човечеството, потънало в грехове. Той знае, че всеки човек, който идва на света, е загиващ грешник, че всеки се нуждае от Спасител, и ни Го е дал в лицето на Родения във витлеемските ясли.

Този, който вярва на рождествената вест с цяло сърце, днес се радва с велика и славна радост, радва се въпреки коварните замисли на дявола. Овчарите вярват на ангелската вест и когато виждат Младенеца, изпитват неописуема радост. Мъдреците от Изток се удивляват на ярката звезда и я следват – така идват във Вилтеем. Те виждат Младенеца Спасител, носят Му дарове и също както овчарите, „като видяха звездата, се зарадваха твърде много” (Мат.

2:10). А и всички хора, които по един или друг начин се докосват до Него, не могат да не се радват, защото Той е източник на истинската радост. На всеки човек е дадено да вкуси тази радост, ако отвори сърцето си за Спасителя. Истинската радост на Рождество е в увереността в Иисус Христос като твой Спасител. Не в умственото, интелектуално убеждение, а в приемането с цяло сърце на Божия Син като всеопрощаваща жертва на Голгота. Без всичко това Рождество е само един неработен ден и възможност да се отърсиш за кратко от житейското бреме, за плътски развлечения, които обикновено свършват със сълзи. Когато душата приема благата вест на Рождество, тя става ясла, в която пребъдва Христос чрез Святия Си Дух. И тогава рождествените подаръци, елхи и цялата бутафория минават на заден план, защото Рождество е празник на духа преди всичко, а не на плътта. Рождество е нов живот – живот във Христос и със Христос. Светът, в който живеем днес, не слага на първо място родения във витлеемските ясли, а и не би могъл, без да познава Божия Син. Човекът е повярвал на измамата на Сатана. И тук е неговата трагедия. Това пречи не само да се

установяви мир по земята, а и на взаимното разбиране между множеството църковни организации. Разказват, че една нощ в голям американски магазин се промъкнали злосторници. Нищо не взели, нищо не повредили, но цяла нощ разменяли етикетите с цените на стоките. Сутринта купувачите видели, че шубата струва 45 цента, а пастата за зъби 150 долара, сребърен сервиз струвал 1,75 долара, а чорапите 300 долара и т.н. Нещо подобно е направил Сатана в живота на нашето общество. Той обезценява вечното и святото, а цената на временното, земното, греховното увеличава многократно, като погубва човешката душа. Разменените подаръци за Рождество са на първо място, а Христос на последно, понякога дори изобщо Го няма. Телевизията заема първо място, а четенето на Свещеното Писание – последно. Всичко стана наопаки. Ако Рождество е размяна на подаръци, човекът първо трябва да приеме подаръка от всемогъщия Бог, да приеме в сърцето си Христос като Божи дар, „за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот” (Иоан 3:16), и в замяна да Му даде своето греховно сърце с всичките си проблеми. Тогава ще имаме душевен мир и радост. Тогава всеки християнин ще цени и ще съдейства за изпълнението на Христовата заповед: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяко създание” (Марк 16:15). Само тогава песента на нашите хорове: „Слава на Бога във висините” ще бъде приета от небето и земята. Нали „Младенецът ни е даден” като Божи дар, за да бъдем изкупени от властта на греха!

На 4 септември 2008 г. почина основателят и дългогодишният главен редактор на списание „Вера и жизнь” Николай Водневски. Той е роден на 15 февруари 1922 г. в Русия, Брянска област. Следва в Педагогически институт, но не го завършва поради началото на Втората световна война. Приемат го във Военното училище и след завършването му получава звание лейтенант. През март 1942 г. е изпратен на фронта. На 19 август попада в плен. След войната, както и много други съветски военнопленници, той не иска да се върне в родината си, защото знае какво го очаква. На 14 август се обръща към Христос. В края на 1950 г. емигрира със семейството си в САЩ. През 1973 г. започва да работи в мисия „Светлина на Изток” като неин сътрудник. През 1974 г. основава християнското списание „Вера и Жизнь” и е негов главен редактор до 1987 г., а до края на живота си – негов почетен редактор.

С група вярващи се бяхме заели с въпроса за проповядването на благовестието в католическа Австрия. Това стана преди войната. Обсъждахме с комитета, който бяхме създали, различни планове за организацията на духовното пробуждане, но нищо не излизаше, докато накрая в гореща молитва на колене не предадохме себе си и цялото дело на Бога. След това заминах за едно малко градче в Австрия. Там преди Рождество беше организирано евангелско събрание. Залата беше пълна. Хората с интерес очакваха проповедта. Неочаквано на вратата се появи полицейски служител. Той показа документ, с който се забраняваше да се проповядва. Лесно е да си представите колко голямо беше разочарованието на присъстващите. Тогава попитах полицейския: - Мога ли да задавам гатанки на слушателите?... При нас, в Германия, на Бъдни вечер има такъв обичай. Той хвърли поглед върху документа в ръцете си, и каза: - Гатанки?... За гатанки тук не е казано нищо. Разбира се, може да задавате...

И аз започнах своята необичайна проповед: - Ето я първата гатанка: назовете най-приятната дума в нашия език. Слушателите се зачудиха, но никой не можа да даде верния отговор.

- Мога да ви помогна - казах аз. - Какво ни е по-приятно да чуем: „къща” или „моята къща?”

- Разбира се, „моята къща” - отговориха те.

- Е, виждате ли, най-приятната дума в нашия език е „мой”. Сега нека помислим: каква е разликата между: „Спасител” и „мой Спасител”. Започнах да обяснявам тази разлика. Всички слушаха внимателно думите ми, които не приличаха на обичайна проповед. С интерес слушаше и полицейският служител, нали и той е човек с безсмъртна душа, която по природа е християнка.

- Приятели - казах по-нататък, - нека тази вечер, когато се празнува идването на Спасителя в този свят, всеки да попита себе си: Кой е за мен Христос: Спасител абстрактно, Когото признавам само с ума си, или мой Спасител, чиято избавяща ръка неведнъж съм чувствал в живота си? Можем ли сега да изпеем химн в чест на Господ Иисус Христос, както правят всички християни на Рождество Христово? Надявам се, че това не е забранено? - попитах полицейския.

- Не, за пеенето не е казано нищо в документа - отговори той.

Силно въодушевени, присъстващите изпълниха песента за слава на Христос, Който се е родил във Витлеем. След това се разотидохме. На другия ден рано сутринта чух тихо почукване на прозореца. Когато погледнах навън, видях, че отпред стои полицейският чиновник от вчера. „Какво е това? Пак с документа ли? Сигурно ще ме арестува за вчерашното събрание?” - мина през главата ми, докато отварях вратата на неочаквания гост.

- Добро утро, господин проповедник... Дойдох да ви разкажа какво стана с мен тази нощ. Все си мислех за вчерашния въпрос: мой Спасител ли е Христос? Мислих, мислих, докато не застанах на колене и не призовах Неговото име. Помолих Го помолих да бъде мой Спасител от греха... И ето, Той ме чу... Сърцето ми се изпълни с радост... За първи път в живота ми Рождеството е мой празник, защото Христос се роди и за мен... Дойдох да ви благодаря за вчерашното събрание. С какъв възторг се изпълни душата ми в онова утро! Това беше отзвук от радостта на Божиите ангели, които тържествуваха на небесата заради обръщането на грешния човек към Бога...

еднал на голямото писалище, Авторът разтваря голямата книга. В нея не пише нищо. Там няма думи, защото думите още не съществуват. Не съществуват, защото никой не се нуждае от тях. Няма уши, които да ги чуят, нито очи, които да ги прочетат. Авторът е съвсем сам. И ето, Той взема голямото перо и започва да пише. Както художникът подбира боите и дърворезбарят инструментите си, така Авторът събира Своите думи. Има три думи. Три отделни думи. От тях обаче ще се родят безброй мисли. От тези три думи ще започне историята. Той взема перото и изписва първата: „В-р-е-м-е.” До този момент времето все още не съществува. Самият Той е извън времето, безкраен е, но историята Му ще се случва във времето, ще бъде вплетена в него. Ще има първи изгрев на слънцето, първа пясъчна буря. Ще има начало... и край. Каква ще е последната глава, Той знае още преди да е започнал да пише. Време. Нищожно малка величина в сравнение с вечността. Бавно и с особена нежност Авторът изписва втората дума. Тя е име: „А-д-а-м.” Докато пише, Авторът вижда ясно първия човек - Адам. После пред погледа Му преминават и всички останали Адамовци. Вижда ги в стотици градове и страни. Всеки Адам. Всяко дете. И ги обича още отсега. Обича ги безкрайно. За всеки определя време и място, където да живее. Няма случайности. Нито неочаквани обстоятелства. Има само план и замисъл.

И Авторът обещава на всички тези хора, още неродени: „Ще ви сътворя по Свой образ. Ще бъдете като Мен. Ще се смеете, ще творите, никога няма да умрете. И още ще пишете.” Това са длъжни да правят. Защото всяка съдба е книга, предназначена не за четене, а за писане на история. Авторът започва историята на всеки живот, но краят дописва самият човек. Колко опасна е тази свобода! Би било много по-сигурно Авторът да напише докрай историята на всеки Адам. Да предначертае всеки избор в сценария на живота. Така ще е по-просто. И по-безопасно. Но няма да има любов. Любовта е любов само когато се избира свободно. И Авторът решава да даде на всяко дете перо. „Пиши внимателно” - шепне Той. С голяма любов и напълно осъзнато Той изписва по букви: „Е-м-а-н-у-и-л.” И вече чувства страшна болка. Най-великият разум във вселената създава времето. Най-справедливият Съдия дава на Адам свобода на избора. Но любовта е тази, която изпраща Емануил - “Бог с нас”. Авторът влиза в собствената Си история. Словото става плът. И Той се ражда. Става човек. Има ръце и крака. Познава борбите и изкушенията. Най-важното е, че и Той има право на избор. Емануил застава на кръстопътя между живота и смъртта и трябва да направи Своя избор. Авторът съзнава значимостта на Своето решение. Той спира за момент, докато пише страницата за Своите Собствени страдания. Би могъл да сложи точка. Самият Автор има право на избор. Но може ли Творецът да не твори? Възможно ли е Писателят да не пише? Способна ли е Любовта да не обича? Той избира живота, макар да знае, че това означава смърт, с надежда и децата Му да сторят същото. Така Авторът на живота завършва историята. Забива копието между ребрата и слага камъка на входа на гробницата. Като знае избора, който сам ще направи, знае решенията на всеки Адам, Той написва думата: „Край”, затваря книгата и прогласява... началото. „Да бъде светлина!”

секи от нас донякъде e египтянин. Всички сме минавали през време на отричане. Много нагласи, предположения, действия, които са част от всекидневната ни рутина, пречат на Бога да промени сърцата ни. Първата крачка, която трябва да направим, за да се отворим към Божията благодат, е да осъзнаем тези прегради. Само когато разпознаем преградата, може да направим крачката за премахването й. Ще разгледаме някои причини за духовното задушаване: шума и самотата. След това ще предложим начин, по който да ги преодолеем, като дадем път на промяната, която Бог е направил достъпна в лицето на Иисус Христос. В сърцето на всеки от нас има необхватна празнота, която се опитваме да запълним с шума, хората наоколо, заетостта, притежанията ни и други ограничени неща. Това е основното заболяване на обществото ни. Пристрастени сме към шума. Нуждаем се от шума. Трябва ни шум. Тишината е зловеща, тя е плашеща! Тишината ни лишава от разсеяността на живота, която служи като обезболяващо за усещането, че животът е празен. Шумът ни позволява да живеем на ръба на отричането. Той ни държи концентрирани върху всичко друго, каквото и да е то. Помислете само колко много мразим да мислим. Върху една тениска видях надпис: “Когато работя, работя сериозно; когато играя, играя сериозно; когато мисля… заспивам.” Познавате ли някой, който не може да седи вкъщи сам, без да

пусне радио или телевизия? Познавате ли някой, който не може да кара кола, без да слуша музика? Познавате ли някой, за когото е проблем да не прави нищо? Познавате ли някой, който се страхува да е сам? Вие ли сте този човек? Опитите ни да задоволим необхватната празнота с ограничени неща се превръщат в серия от развлечения, които запълват ума ни до момента, в който изпаднем в блажено безсъзнание. Помислете колко неща използваме, само и само да спрем да мислим за «това», каквото и да е то. Пристрастени сме към компании – още един начин да запълним пространството около нас. Страхуваме се от уединението. Този страх издава отчаяната несигурност в нас. Стремежът ни да бъдем с хора няма да задоволи нашите копнежи, глада да имаме сърдечно, пълноценно общуване с Бога. Идеята не е, че не трябва да развиваме отношения с хората, обратното, ние се нуждаем от истински взаимоотношения с другите. Времето обаче е необходим елемент за развиване на истинско приятелство с Бога и това време трябва да бъде прекарано в уединение. Какво ще стане, ако ни хареса да бъдем сами в тишината като възможност да бъдем в Божието присъствие? Ще може да намерим само едно нещо, което да запълни безкрайната празнота в сърцата ни. Нашата безгранична нужда може да бъде удовлетворена само от неограничения, всеобхватния Бог. Уединението означава да не си в присъствието на хора, за да бъдеш в присъствието на Бога. В уединението ние се освобождаваме от желанието да пресъздаваме света според нашите представи. Освобождаваме се от стремежа да контролираме отношенията и да манипулираме хората с думите си. Когато се уединяваме, казваме

еднал на голямото писалище, Авторът разтваря голямата книга. В нея не пише нищо. Там няма думи, защото думите още не съществуват. Не съществуват, защото никой не се нуждае от тях. Няма уши, които да ги чуят, нито очи, които да ги прочетат. Авторът е съвсем сам. И ето, Той взема голямото перо и започва да пише. Както художникът подбира боите и дърворезбарят инструментите си, така Авторът събира Своите думи. Има три думи. Три отделни думи. От тях обаче ще се родят безброй мисли. От тези три думи ще започне историята. Той взема перото и изписва първата: „В-р-е-м-е.” До този момент времето все още не съществува. Самият Той е извън времето, безкраен е, но историята Му ще се случва във времето, ще бъде вплетена в него. Ще има първи изгрев на слънцето, първа пясъчна буря. Ще има начало... и край. Каква ще е последната глава, Той знае още преди да е започнал да пише. Време. Нищожно малка величина в сравнение с вечността. Бавно и с особена нежност Авторът изписва втората дума. Тя е име: „А-д-а-м.” Докато пише, Авторът вижда ясно първия човек - Адам. После пред погледа Му преминават и всички останали Адамовци. Вижда ги в стотици градове и страни. Всеки Адам. Всяко дете. И ги обича още отсега. Обича ги безкрайно. За всеки определя време и място, където да живее. Няма случайности. Нито неочаквани обстоятелства. Има само план и замисъл.

И Авторът обещава на всички тези хора, още неродени: „Ще ви сътворя по Свой образ. Ще бъдете като Мен. Ще се смеете, ще творите, никога няма да умрете. И още ще пишете.” Това са длъжни да правят. Защото всяка съдба е книга, предназначена не за четене, а за писане на история. Авторът започва историята на всеки живот, но краят дописва самият човек. Колко опасна е тази свобода! Би било много по-сигурно Авторът да напише докрай историята на всеки Адам. Да предначертае всеки избор в сценария на живота. Така ще е по-просто. И по-безопасно. Но няма да има любов. Любовта е любов само когато се избира свободно. И Авторът решава да даде на всяко дете перо. „Пиши внимателно” - шепне Той. С голяма любов и напълно осъзнато Той изписва по букви: „Е-м-а-н-у-и-л.” И вече чувства страшна болка. Най-великият разум във вселената създава времето. Най-справедливият Съдия дава на Адам свобода на избора. Но любовта е тази, която изпраща Емануил - “Бог с нас”. Авторът влиза в собствената Си история. Словото става плът. И Той се ражда. Става човек. Има ръце и крака. Познава борбите и изкушенията. Най-важното е, че и Той има право на избор. Емануил застава на кръстопътя между живота и смъртта и трябва да направи Своя избор. Авторът съзнава значимостта на Своето решение. Той спира за момент, докато пише страницата за Своите Собствени страдания. Би могъл да сложи точка. Самият Автор има право на избор. Но може ли Творецът да не твори? Възможно ли е Писателят да не пише? Способна ли е Любовта да не обича? Той избира живота, макар да знае, че това означава смърт, с надежда и децата Му да сторят същото. Така Авторът на живота завършва историята. Забива копието между ребрата и слага камъка на входа на гробницата. Като знае избора, който сам ще направи, знае решенията на всеки Адам, Той написва думата: „Край”, затваря книгата и прогласява... началото. „Да бъде светлина!”

секи от нас донякъде e египтянин. Всички сме минавали през време на отричане. Много нагласи, предположения, действия, които са част от всекидневната ни рутина, пречат на Бога да промени сърцата ни. Първата крачка, която трябва да направим, за да се отворим към Божията благодат, е да осъзнаем тези прегради. Само когато разпознаем преградата, може да направим крачката за премахването й. Ще разгледаме някои причини за духовното задушаване: шума и самотата. След това ще предложим начин, по който да ги преодолеем, като дадем път на промяната, която Бог е направил достъпна в лицето на Иисус Христос. В сърцето на всеки от нас има необхватна празнота, която се опитваме да запълним с шума, хората наоколо, заетостта, притежанията ни и други ограничени неща. Това е основното заболяване на обществото ни. Пристрастени сме към шума. Нуждаем се от шума. Трябва ни шум. Тишината е зловеща, тя е плашеща! Тишината ни лишава от разсеяността на живота, която служи като обезболяващо за усещането, че животът е празен. Шумът ни позволява да живеем на ръба на отричането. Той ни държи концентрирани върху всичко друго, каквото и да е то. Помислете само колко много мразим да мислим. Върху една тениска видях надпис: “Когато работя, работя сериозно; когато играя, играя сериозно; когато мисля… заспивам.” Познавате ли някой, който не може да седи вкъщи сам, без да

пусне радио или телевизия? Познавате ли някой, който не може да кара кола, без да слуша музика? Познавате ли някой, за когото е проблем да не прави нищо? Познавате ли някой, който се страхува да е сам? Вие ли сте този човек? Опитите ни да задоволим необхватната празнота с ограничени неща се превръщат в серия от развлечения, които запълват ума ни до момента, в който изпаднем в блажено безсъзнание. Помислете колко неща използваме, само и само да спрем да мислим за «това», каквото и да е то. Пристрастени сме към компании – още един начин да запълним пространството около нас. Страхуваме се от уединението. Този страх издава отчаяната несигурност в нас. Стремежът ни да бъдем с хора няма да задоволи нашите копнежи, глада да имаме сърдечно, пълноценно общуване с Бога. Идеята не е, че не трябва да развиваме отношения с хората, обратното, ние се нуждаем от истински взаимоотношения с другите. Времето обаче е необходим елемент за развиване на истинско приятелство с Бога и това време трябва да бъде прекарано в уединение. Какво ще стане, ако ни хареса да бъдем сами в тишината като възможност да бъдем в Божието присъствие? Ще може да намерим само едно нещо, което да запълни безкрайната празнота в сърцата ни. Нашата безгранична нужда може да бъде удовлетворена само от неограничения, всеобхватния Бог. Уединението означава да не си в присъствието на хора, за да бъдеш в присъствието на Бога. В уединението ние се освобождаваме от желанието да пресъздаваме света според нашите представи. Освобождаваме се от стремежа да контролираме отношенията и да манипулираме хората с думите си. Когато се уединяваме, казваме

на Бога: “Аз съм тук, за да ме променяш – да премахваш това, което не харесваш.” Научаваме се да чакаме Бога. Уединението ни учи, че не се нуждаем от хората по начина, по който мислим, че се нуждаем от тях. Учи ни, че нашата ценност не се определя от това, доколко сме полезни за другите – кой се нуждае от помощта ни, когато ни няма? Уединението ни учи да чуваме Божия глас, защото сме спрели да слушаме стотици други гласове. Уединението ни кара да погледнем отчаянието в лицето, то ни осигурява единствената възможност да разкрием учудващата сила на Божието присъствие. Толкова често бягаме от самотата си. Аз съм много чувствителен към тъмната сила на отчаянието и самотата - болката не може да бъде обяснена. Но открих, че точно покрай такива преживявания, свързани с болката от самотата, Божието присъствие се усеща наймогъщо. В такива моменти можем да схванем смисъла на Христовите думи: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28: 20). Уединението е опит да обезмълвим всички гласове, включително нашите вътрешни и външните гласове. За един монах отщелник пишат, че в продължение на три години е носил камъче в устата си, преди да се научи да мълчи. Крайна мярка, бих казал, но ни показва колко е трудно да запазим мълчание. Тишината означава също да освободим себе си от гласовете на другите. Претенциите на света наоколо не изчезват лесно. Всеки ден към нас се отправят безброй изисква-

ния по радиото и телевизията, а също и от хората около нас. Всеки се бори за времето и вниманието ни. Разбира се, че е важно да слушаме тези гласове, особено гласовете на хората от семействата ни, обаче има един Глас над всичко, което е необходимо да чуем. Ето защо трябва да се научим да не се поддаваме на многото гласове наоколо, а да чуваме божествения глас. Тишината е необходима и за да се освободим от склоността си да контролираме. Тя ни освобождава от тиранията на стремежа да оказваме влияние с думите си. Томас Мертън казва, че не говоренето пречи на тишината, а загрижеността да бъдем чути. Когато сме безмълвни, е много по-трудно да манипулираме и контролираме хората и обстоятелствата около нас. Думите са оръжията, които предаваме, когато сме в тишината. Отказваме се от настойчивостта да бъдем чути и зачитани от другите. Тишината ни кара да се подчиним на желанието на Другия. Уединението и тишината заедно с един ангажиран ум - това се нещата, които отварят живота ни за Божията благодат. Господ казва: „Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог” (Пс. 46:10). Това е опит, който ни учи да чакаме Господ. Това е така нареченото активно спокойствие. То подготвя сърцето да получи. Уединението и тишината заедно с разума, който активно чака Бога, ще ни направят способни да видим живота си, както Той ни го разкрива. Ще видим своите действия и мотивите зад тях, както и действията на другите, и ще позволим на Бога да промени отговора ни със състрадание и прошка, защото

първо разбираме какво са състраданието и прошката, които Бог проявява към нас. Уединението и тишината заедно с такова внимание имат силата да разрушат оковите на самотата, защото тогава разбираме, че има Един, Който винаги е с нас. Няма повече да изискваме внимание от страна на хората. Ще осъзнаем, че “самотнически затвор” не съществува, защото дори да сме изоставени от хората, Бог остава с нас. Свободни сме от задушаващите вериги на изолацията, когато разберем, че не сме сами. В тишината и уединението осъзнаваме, че нашето безкрайно празно съществуване може да намери удовлетворение само в неограничения Бог. В тишината и уединението търсим Него и намираме Него. Когато празнотата ни е изместена от пълнотата на Неговото присъствие, започваме да разглеждаме всички аспекти на живота ни по нов начин . Бог може да изцели жаждата на хората „да вършат ненаситно всякаква нечистота” (Eф. 4:19), което е резултат на живота, отделен от Него, и го заменя с удовлетворение и благородство. Тишината и уединението са началната точка на всяко общуване с Бога. Те ни отвеждат там, където можем да чуваме Божията гледна точка за нашия свят, за обстоятелствата, целите и отношенията в живота ни.

Разумът ни е подложен на сериозно изпитание. Рационалното мислене, с което сме надарени, ни позволява да се замислим над взаимовръзките между различните явления в света и с някои ограничения да ги разбираме. Но има една област, която изобщо не се вписва в нито една от мисловните схеми: това е свидетелството за Бога, чието изпълнено с власт слово е способно да създаде вселената.

Ние не сме в състояние да познаем този Бог, като се ръководим от нашето естествено научно мислене. Методите, които са доста успешни при описанието на природата - многократното наблюдение на едно и също явление, възпроизводимостта на един и същи експеримент, – са абсолютно неприемливи при опита да се познае Бог. Ние не Го виждаме, не можем да измерим с прибори Неговата сила. И резултатът е, че по-голямата част от нашите съвременници се държат така, сякаш Бог не съществува. Тук се добавят и идеите на тези, според които цялата вселена с всички небесни тела, а също и самият живот са продукт на развитието, произтичащ единствено от свойствата на материята. Тогава няма

необходимост от Бога Творец, Който е разработил и е осъществил Своя основополагащ замисъл. Нещо повече. Нашата вяра се подлага на съмнение от учени като Едуард Уилсън, който поставя въпроса до каква степен моделът, създаден чрез човешките представи, съответства на истината. Смята се, че една теория е толкова по-достоверна, колкото повече нейното действие излиза от рамките на отделната дисциплина. Например моделът, който се оказва верен не само във физиката, но и в другите естествени или инженерни науки, е по-достоверен, от модела, който действа само в своята дисциплина. Съществуването на Бога обаче се доказва само от една дисциплина –богословието... Въпросът за съществуването на Бога продължава да се поставя все по-остро.

Началните стадии от формирането на културата на народите се характеризират с безбройни митове за техния произход, за това, какви сили ръководят всекидневния им живот, какво бъдеще им е приготвила съдбата. От древността човекът се опитва да си изгради систематична представа за света, която разяснява миналото, отразява настоящето и предсказва бъдещето. Тогава може би нашата християнска вяра също е само вариант на тези митологични светогледи, на това древно търсене за смисъла на живота? Възгледите на нашето време подлагат на изпитание позицията на вярата. Те са много критични и не търпят никакво снизхождение. Но нима може да се реши въпросът за съществуването на Бога с твърдението, че Той не се поддава на измерване с технически средства и упорито се крие от обективния експеримент?

на Бога: “Аз съм тук, за да ме променяш – да премахваш това, което не харесваш.” Научаваме се да чакаме Бога. Уединението ни учи, че не се нуждаем от хората по начина, по който мислим, че се нуждаем от тях. Учи ни, че нашата ценност не се определя от това, доколко сме полезни за другите – кой се нуждае от помощта ни, когато ни няма? Уединението ни учи да чуваме Божия глас, защото сме спрели да слушаме стотици други гласове. Уединението ни кара да погледнем отчаянието в лицето, то ни осигурява единствената възможност да разкрием учудващата сила на Божието присъствие. Толкова често бягаме от самотата си. Аз съм много чувствителен към тъмната сила на отчаянието и самотата - болката не може да бъде обяснена. Но открих, че точно покрай такива преживявания, свързани с болката от самотата, Божието присъствие се усеща наймогъщо. В такива моменти можем да схванем смисъла на Христовите думи: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28: 20). Уединението е опит да обезмълвим всички гласове, включително нашите вътрешни и външните гласове. За един монах отщелник пишат, че в продължение на три години е носил камъче в устата си, преди да се научи да мълчи. Крайна мярка, бих казал, но ни показва колко е трудно да запазим мълчание. Тишината означава също да освободим себе си от гласовете на другите. Претенциите на света наоколо не изчезват лесно. Всеки ден към нас се отправят безброй изисква-

ния по радиото и телевизията, а също и от хората около нас. Всеки се бори за времето и вниманието ни. Разбира се, че е важно да слушаме тези гласове, особено гласовете на хората от семействата ни, обаче има един Глас над всичко, което е необходимо да чуем. Ето защо трябва да се научим да не се поддаваме на многото гласове наоколо, а да чуваме божествения глас. Тишината е необходима и за да се освободим от склоността си да контролираме. Тя ни освобождава от тиранията на стремежа да оказваме влияние с думите си. Томас Мертън казва, че не говоренето пречи на тишината, а загрижеността да бъдем чути. Когато сме безмълвни, е много по-трудно да манипулираме и контролираме хората и обстоятелствата около нас. Думите са оръжията, които предаваме, когато сме в тишината. Отказваме се от настойчивостта да бъдем чути и зачитани от другите. Тишината ни кара да се подчиним на желанието на Другия. Уединението и тишината заедно с един ангажиран ум - това се нещата, които отварят живота ни за Божията благодат. Господ казва: „Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог” (Пс. 46:10). Това е опит, който ни учи да чакаме Господ. Това е така нареченото активно спокойствие. То подготвя сърцето да получи. Уединението и тишината заедно с разума, който активно чака Бога, ще ни направят способни да видим живота си, както Той ни го разкрива. Ще видим своите действия и мотивите зад тях, както и действията на другите, и ще позволим на Бога да промени отговора ни със състрадание и прошка, защото

първо разбираме какво са състраданието и прошката, които Бог проявява към нас. Уединението и тишината заедно с такова внимание имат силата да разрушат оковите на самотата, защото тогава разбираме, че има Един, Който винаги е с нас. Няма повече да изискваме внимание от страна на хората. Ще осъзнаем, че “самотнически затвор” не съществува, защото дори да сме изоставени от хората, Бог остава с нас. Свободни сме от задушаващите вериги на изолацията, когато разберем, че не сме сами. В тишината и уединението осъзнаваме, че нашето безкрайно празно съществуване може да намери удовлетворение само в неограничения Бог. В тишината и уединението търсим Него и намираме Него. Когато празнотата ни е изместена от пълнотата на Неговото присъствие, започваме да разглеждаме всички аспекти на живота ни по нов начин . Бог може да изцели жаждата на хората „да вършат ненаситно всякаква нечистота” (Eф. 4:19), което е резултат на живота, отделен от Него, и го заменя с удовлетворение и благородство. Тишината и уединението са началната точка на всяко общуване с Бога. Те ни отвеждат там, където можем да чуваме Божията гледна точка за нашия свят, за обстоятелствата, целите и отношенията в живота ни.

Разумът ни е подложен на сериозно изпитание. Рационалното мислене, с което сме надарени, ни позволява да се замислим над взаимовръзките между различните явления в света и с някои ограничения да ги разбираме. Но има една област, която изобщо не се вписва в нито една от мисловните схеми: това е свидетелството за Бога, чието изпълнено с власт слово е способно да създаде вселената.

Ние не сме в състояние да познаем този Бог, като се ръководим от нашето естествено научно мислене. Методите, които са доста успешни при описанието на природата - многократното наблюдение на едно и също явление, възпроизводимостта на един и същи експеримент, – са абсолютно неприемливи при опита да се познае Бог. Ние не Го виждаме, не можем да измерим с прибори Неговата сила. И резултатът е, че по-голямата част от нашите съвременници се държат така, сякаш Бог не съществува. Тук се добавят и идеите на тези, според които цялата вселена с всички небесни тела, а също и самият живот са продукт на развитието, произтичащ единствено от свойствата на материята. Тогава няма

необходимост от Бога Творец, Който е разработил и е осъществил Своя основополагащ замисъл. Нещо повече. Нашата вяра се подлага на съмнение от учени като Едуард Уилсън, който поставя въпроса до каква степен моделът, създаден чрез човешките представи, съответства на истината. Смята се, че една теория е толкова по-достоверна, колкото повече нейното действие излиза от рамките на отделната дисциплина. Например моделът, който се оказва верен не само във физиката, но и в другите естествени или инженерни науки, е по-достоверен, от модела, който действа само в своята дисциплина. Съществуването на Бога обаче се доказва само от една дисциплина –богословието... Въпросът за съществуването на Бога продължава да се поставя все по-остро.

Началните стадии от формирането на културата на народите се характеризират с безбройни митове за техния произход, за това, какви сили ръководят всекидневния им живот, какво бъдеще им е приготвила съдбата. От древността човекът се опитва да си изгради систематична представа за света, която разяснява миналото, отразява настоящето и предсказва бъдещето. Тогава може би нашата християнска вяра също е само вариант на тези митологични светогледи, на това древно търсене за смисъла на живота? Възгледите на нашето време подлагат на изпитание позицията на вярата. Те са много критични и не търпят никакво снизхождение. Но нима може да се реши въпросът за съществуването на Бога с твърдението, че Той не се поддава на измерване с технически средства и упорито се крие от обективния експеримент?

които изясняват Божията воля. Но найважното средство на самооткровението са думите, които Бог говори чрез хората, подбудени от Неговия Дух , също така целият живот и благовестието на Иисус Христос. Най-важното от Своята същност Бог прави живо и видимо в Иисус Христос преди 2000 години. Повествования за различните видения на древните пророци се четат като фантастика, затова при тълкуването им съвремен-

На това се противопоставят свидетелствата на християните, които потвърждават, че са изпитали реалността на Бога, Неговото водителство и защита в трудните ситуации, че са се помирили с Него. Някои разказват, че Бог е чул техните молитви, а вярата на други става до такава степен твърда и дълбока, че не биха престанали да Му се доверяват дори при смъртна заплаха. Животът е необичайно многостранен. Но има нещо общо във всички засвидетелствани преживявания: те се основават на индивидуалната оценка за станалото. Един е сигурен в своето познание на Бога, в същото време обаче човекът до него не споделя преживяванията му. Някой вижда в определени събития активна намеса на Бога, друг разглежда този аспект като съвсем естествено следствие от стечението на обстоятелствата. Ако искаме да опровергаем възраженията на хората, които твърдят, че субективните преживявания лесно преминават в самоизмама, вярата ни трябва да се основава на реално съществуващ и обективен фундамент. Тоест това, което християнинът преживява с Бога, трябва действително да се случи, а не да съществува само в мислите или тълкуванията му. Субективно преживяваната вяра се нуждае от обективната реалност на Божиите действия. Иначе вярата би била напразна!

Възможно ли е Бог да действа активно днес и само малцина да го забелязват? Има ли хора, изпитващи Неговата близост и защита, за които другите не подозират? Да, Библията свидетелства за такъв съкровен Бог. Той е невидим, невъзможно е да Го познаеш по пътя на естественонаучните експерименти. Но потвърждава Своето съществувание и присъствието Му може да бъде усетено. Вероятно нашата епоха има толкова много проблеми с Бога, защото не можем да се разпореждаме с Него, да Му диктуваме както ни се иска. А Библията Го описва като пълновластен и всемогъщ Бог, който сам определя срещата с Него и не се поддава на човешки постановления и експерименти. Основата за познаването на Бога е Неговото самооткровение. „Самооткровение” е ключова дума. Библията представлява обобщена история на откровението на Бога, Неговите дела и намерения. В нея се разказва как Той в продължение на много столетия по различен начин се открива на хората. На едни Бог се разкрива чрез свръхестествени явления, които надхвърлят света, поддаващи се на естественонаучно описание. Други виждат сънища или видения и Бог им дава тълкуване за тях. Библията говори за чудесата, за знаменията и символичните действия,

ниците не устояват на умопомрачителните спекулации. Но най-важното в откровенията не са външните детайли. Важното е какво говори Бог на нас, какво е посланието Му към нас. Има нещо, което обединява всички пророци в Библията. Като посланици на Бога те предават Неговите думи. Останалите аспекти са второстепенни. Откровенията на Бог започват с връщане към Неговото първоначално съзидателно творчество в първите глави на Битие и завършват в последната глава на Библията, където темата за откровението влиза дори в названието на книгата и Бог е характеризиран като превъзвисен над всичко Господар на историята на човечеството. Засилва се впечатлението, че зад видимите за нас събития се крие тайна реалност - наред с очевидното има Някой, Който тайно държи съдбата на света в ръцете Си. Той, а не управниците на света, е авторитет. Той е Господ на всички господстващи и изгражда Своето царство на света независимо от всяка съпротива. Затова Старият и Новият Завет в никакъв случай не се ограничават в малките пространства, дадени на еврейския народ, сред който Бог още преди хиляди години се проявява като жив – Неговото послание е насочено към всички хора.

Божието Слово се проявява най-силно в Иисус Христос, Който го олицетворява. Нашето помирение с Бога чрез живота и смъртта на Иисус Христос е най-важната вест на Бога. В Евангелието от Йоан четем: „В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог... И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца.” Библията разказва за Бога, Който говори. Неговото слово е най-важното откровение. То не се губи в пространството, за разлика от нашите, човешки думи, които често остават безрезултатни. В това се състои един от оценъчните критерии по въпроса за реалността на Бога: дали се сбъдва това, което е предрекъл? По този критерий можем да съдим за Него! Понякога думите на Бога са насочени толкова далеч в бъдещето, че един човешки живот не стига, за се види осъществяването на всичките Му думи. Но това не тряб-

ва да ни плаши. В наши дни се случва онова, което Бог е предрекъл преди хиляди години (нека си припомним пророчествата за израелския народ, които се изпълняват). Ето защо е много важен въпросът за достоверността на библейските източници. „Наистина ли Бог е казал това?” – такива са не просто думите на Сатана, а стратегията за отричане на Бога. Библейското слово има голямо значение, защото е основна възможност да чуеш за реалното съществуване на Бога и да се срещнеш с Него. Повествованията на Библията са свидетелства за Бога, които не могат да се намерят никъде другаде и това ги прави безценни. Очевидната неспособност на естественонаучните и хуманитарните дисциплини да открият или да опишат Бог има своите положителни страни. Бог не изисква академично образование или определен социален статус от тези, които Го търсят. Ако достъпът до Бога се свеждаше до научно разбиране, само малка част от човечеството би имала шанс да Го познае. Но Той позволява да бъде намерен от тези, които се вслушват в Неговото самооткровение, тези, които приемат думите Му сериозно и Му се доверяват. Бог избира път, достъпен за всички хора.

Не е възможно да познаеш Бога от разстояние - на критиците на вярата Неговото Слово може да се стори дори безразсъдно. Но всички, които в живота си са се надявали на Бога, усещат Неговата близост. Чрез свидетелството на Божия Дух те добиват увереност в това, че Бог е жив и че са част от великата Божия Църква. Те получават мир, който също е невъзможно да бъде доказан. Християните могат само да свидетелстват за Него. Всички, които искрено търсят Божията воля и живеят според нея, виждат, че Бог действа чрез тях и че те участват в Неговото дело. Това е пътят на дълбокото познание на Бога, благодарение на който ние се приближаваме все повече до Него. А да видиш лично онзи Бог, Който е създал космоса с цялото му неописуемо многообразие, да се срещнеш с Него лице в лице в Неговия засега невидим свят – това е най-великото, което може да се обещае на човека. Това е щастие. Щастие, което превъзхожда найрадостните моменти в живота на хората. Някои го описват с думата „блаженство”. „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”

които изясняват Божията воля. Но найважното средство на самооткровението са думите, които Бог говори чрез хората, подбудени от Неговия Дух , също така целият живот и благовестието на Иисус Христос. Най-важното от Своята същност Бог прави живо и видимо в Иисус Христос преди 2000 години. Повествования за различните видения на древните пророци се четат като фантастика, затова при тълкуването им съвремен-

На това се противопоставят свидетелствата на християните, които потвърждават, че са изпитали реалността на Бога, Неговото водителство и защита в трудните ситуации, че са се помирили с Него. Някои разказват, че Бог е чул техните молитви, а вярата на други става до такава степен твърда и дълбока, че не биха престанали да Му се доверяват дори при смъртна заплаха. Животът е необичайно многостранен. Но има нещо общо във всички засвидетелствани преживявания: те се основават на индивидуалната оценка за станалото. Един е сигурен в своето познание на Бога, в същото време обаче човекът до него не споделя преживяванията му. Някой вижда в определени събития активна намеса на Бога, друг разглежда този аспект като съвсем естествено следствие от стечението на обстоятелствата. Ако искаме да опровергаем възраженията на хората, които твърдят, че субективните преживявания лесно преминават в самоизмама, вярата ни трябва да се основава на реално съществуващ и обективен фундамент. Тоест това, което християнинът преживява с Бога, трябва действително да се случи, а не да съществува само в мислите или тълкуванията му. Субективно преживяваната вяра се нуждае от обективната реалност на Божиите действия. Иначе вярата би била напразна!

Възможно ли е Бог да действа активно днес и само малцина да го забелязват? Има ли хора, изпитващи Неговата близост и защита, за които другите не подозират? Да, Библията свидетелства за такъв съкровен Бог. Той е невидим, невъзможно е да Го познаеш по пътя на естественонаучните експерименти. Но потвърждава Своето съществувание и присъствието Му може да бъде усетено. Вероятно нашата епоха има толкова много проблеми с Бога, защото не можем да се разпореждаме с Него, да Му диктуваме както ни се иска. А Библията Го описва като пълновластен и всемогъщ Бог, който сам определя срещата с Него и не се поддава на човешки постановления и експерименти. Основата за познаването на Бога е Неговото самооткровение. „Самооткровение” е ключова дума. Библията представлява обобщена история на откровението на Бога, Неговите дела и намерения. В нея се разказва как Той в продължение на много столетия по различен начин се открива на хората. На едни Бог се разкрива чрез свръхестествени явления, които надхвърлят света, поддаващи се на естественонаучно описание. Други виждат сънища или видения и Бог им дава тълкуване за тях. Библията говори за чудесата, за знаменията и символичните действия,

ниците не устояват на умопомрачителните спекулации. Но най-важното в откровенията не са външните детайли. Важното е какво говори Бог на нас, какво е посланието Му към нас. Има нещо, което обединява всички пророци в Библията. Като посланици на Бога те предават Неговите думи. Останалите аспекти са второстепенни. Откровенията на Бог започват с връщане към Неговото първоначално съзидателно творчество в първите глави на Битие и завършват в последната глава на Библията, където темата за откровението влиза дори в названието на книгата и Бог е характеризиран като превъзвисен над всичко Господар на историята на човечеството. Засилва се впечатлението, че зад видимите за нас събития се крие тайна реалност - наред с очевидното има Някой, Който тайно държи съдбата на света в ръцете Си. Той, а не управниците на света, е авторитет. Той е Господ на всички господстващи и изгражда Своето царство на света независимо от всяка съпротива. Затова Старият и Новият Завет в никакъв случай не се ограничават в малките пространства, дадени на еврейския народ, сред който Бог още преди хиляди години се проявява като жив – Неговото послание е насочено към всички хора.

Божието Слово се проявява най-силно в Иисус Христос, Който го олицетворява. Нашето помирение с Бога чрез живота и смъртта на Иисус Христос е най-важната вест на Бога. В Евангелието от Йоан четем: „В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог... И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца.” Библията разказва за Бога, Който говори. Неговото слово е най-важното откровение. То не се губи в пространството, за разлика от нашите, човешки думи, които често остават безрезултатни. В това се състои един от оценъчните критерии по въпроса за реалността на Бога: дали се сбъдва това, което е предрекъл? По този критерий можем да съдим за Него! Понякога думите на Бога са насочени толкова далеч в бъдещето, че един човешки живот не стига, за се види осъществяването на всичките Му думи. Но това не тряб-

ва да ни плаши. В наши дни се случва онова, което Бог е предрекъл преди хиляди години (нека си припомним пророчествата за израелския народ, които се изпълняват). Ето защо е много важен въпросът за достоверността на библейските източници. „Наистина ли Бог е казал това?” – такива са не просто думите на Сатана, а стратегията за отричане на Бога. Библейското слово има голямо значение, защото е основна възможност да чуеш за реалното съществуване на Бога и да се срещнеш с Него. Повествованията на Библията са свидетелства за Бога, които не могат да се намерят никъде другаде и това ги прави безценни. Очевидната неспособност на естественонаучните и хуманитарните дисциплини да открият или да опишат Бог има своите положителни страни. Бог не изисква академично образование или определен социален статус от тези, които Го търсят. Ако достъпът до Бога се свеждаше до научно разбиране, само малка част от човечеството би имала шанс да Го познае. Но Той позволява да бъде намерен от тези, които се вслушват в Неговото самооткровение, тези, които приемат думите Му сериозно и Му се доверяват. Бог избира път, достъпен за всички хора.

Не е възможно да познаеш Бога от разстояние - на критиците на вярата Неговото Слово може да се стори дори безразсъдно. Но всички, които в живота си са се надявали на Бога, усещат Неговата близост. Чрез свидетелството на Божия Дух те добиват увереност в това, че Бог е жив и че са част от великата Божия Църква. Те получават мир, който също е невъзможно да бъде доказан. Християните могат само да свидетелстват за Него. Всички, които искрено търсят Божията воля и живеят според нея, виждат, че Бог действа чрез тях и че те участват в Неговото дело. Това е пътят на дълбокото познание на Бога, благодарение на който ние се приближаваме все повече до Него. А да видиш лично онзи Бог, Който е създал космоса с цялото му неописуемо многообразие, да се срещнеш с Него лице в лице в Неговия засега невидим свят – това е най-великото, което може да се обещае на човека. Това е щастие. Щастие, което превъзхожда найрадостните моменти в живота на хората. Някои го описват с думата „блаженство”. „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”

Докато навърших 20 години, не бях чувал за новораждането. Много ми говореха за това, че трябва да се старая да бъда добър, което е все едно да убеждаваш чернокож да стане бял, без да му дадеш средство да достигне тази цел. Можем да убедим един роб да бъде свободен, но думите ни не го освобождават от оковите на робството. Само Христос, когато призовава към свобода, едновременно и ни освобождава. Всички ние, без изключение, сме грешни по природа. Удивително е как дяволът ни заслепява, като ни внушава, че по природа уж сме добри. Никой не може да ме убеди, че се раждаме ангели. По природа всички, без изключение, сме покварени до мозъка на костите си. Първият човек, роден от жена, е бил човекоубиец. Грехът се е възцарил в света и цялото човечество се е осквернило, защото човекът по природа е грешен. Хората са изгубили Божия образ и подобие. Да вземем дори само едно определение за човешкото сърце, което дава Христос: “Защото от сърцето се пораждат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тези са нещата, които оскверняват човека” (Мт. 15:19:20). Питам ви: „По какъв начин смятате да получите прозрачно чист ручей от осквернен извор?” Старият човек не е способен да поправи унаследената си природа. Необходимо е новораждане. Много съм слушал за култура, реформи, образование и други подобни. Омръзна ми от това. За човека преди всичко е нужно да се роди отново чрез Божията сила. Може да белосаш заразено от чума помещение, но то ще си остане гнездо на зараза. В Индия лебедът се смята за свещена птица. Там е разпространена легендата за стар жерав, който тръгнал по крайбрежието да търси охлюви и изведнъж пред него се появил снежнобял лебед. Жеравът учудено изпънал дългата си шия и попитал лебеда: - Откъде си?

Лебедът отговорил: - Долетях от небесата.

- От небесата? - повторил жеравът.

- Никога не съм чувал за тази страна. Далече ли е?

- О, да.

- По-хубава ли е от тази тук?

- Много по-хубава! И лебедът с възторг започнал да описва небесното царство - чудните езера, реки, извори и прекрасния климат. Старият жерав го изслушал мълчаливо. Когато лебедът завършил, попитал: - А там има ли охлюви? Лебедът се изправил и отговорил: - Там няма нищо осквернено. Нищо нечисто не се допуска на небето.

- Тогава не ми трябва твоето небесно царство. Дръж го за себе си. Предпочитам охлюви. Съвсем сигурно е, че както човек е твърдо убеден в своето съществуване, така трябва да бъде уверен, че е нужно да се роди от горе, за да иска да влезе в небесното царство. Оставете неновороденият човек в сянката на дървото на живота и това ще му се стори ад. Сложете плътския човек, стария Адам на прозрачночистите улици в небесното царство - това ще бъде за него ад. Колко са важни думите: „Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3), а какво остава да го наследи. Нека всеки си зададе въпроса: „Наистина ли съм роден от Духа?”

Когато ме е родила майка ми, съм наследил от нея човешката природа, също и живота си. Но когато дойдох в Бостън, седемнадесет години по-късно, се родих от горе и получих живот, нов живот от Бога, коренно различен от естествения ми живот. Получих вечен живот, който няма край. По какъв начин съм го придобил? Като приех Божиите думи в сърцето си. Христос казва: „Думите, които съм ви говорил, са дух и живот” (Йоан 6:63). Христовото слово съдържа в себе си живот. Вие също можете да приемете Божието Слово в сърцето си и ще имате нов живот. „Думите, които ви говоря, са дух и истина.” В Божието Слово четем: „Възродихте се не от тленно семе, а от нетленно, чрез Божието слово” (I Пет.

1:23). Може да сгрешите хиляди пъти, но се пазете от една фатална грешка! Проверете себе си - наистина ли сте родени от горе, имате ли живот, който изхожда от Бога, нов живот, ясно разграничен и самостоятелен, който няма нищо общо с естествения ви живот? Действително ли сте ново създание в Иисус Христос?

ази история ме порази и често се връщам към нея в мислите си. Разказва ми я един брат в Христос, Григорий Истомин, шофьор, който пътува със своя камион на далечни разстояния. Веднъж, когато бил на път, слушал радио. Говорело се за това какви значими събития са се случили на тази дата през годините и водещият съобщил, че преди 50 години били осъдени на смърт десетима фашисти военнопрестъпници. Преди да бъдат екзекутирани, им дали право да говорят със свещеник. Четирима от тях се изповядали, шестима се отказали... За повечето хора тези десет души са олицетворение на самото зло, с техните имена са свързани страданията и смъртта на огромен брой човешки същества, масовите екзекуции, кошмарите на гестаповските мъчения, ужасите на концлагерите, варварските бомбардировки над градовете и нечуваните дотогава разрушения. Било невъзможно в сърцата на хората да има прошка за тях и те прекрасно го разбирали. Това бил краят за тях. Всичко, което запълвало живота им и го правело значим в собствените им очи, изведнъж се обезценило. Те били претеглени на „прави везни” (Йов 31:6) и били „намерени недостатъчни” (Дан. 5:27), „по-леки от суетата” (Пс. 62:9). Всичко се отместило, превърнало се в нищо, а онзи „несъществуващ” Бог станал реален и близък. Защото на утрешния ден щели да ги екзекутират. И само Той, Непорочният Невинният, Този, Когото отричали, отхвърляли като слабост самото понятие „милосърдие” и насаждали ом-

раза и насилие, им предлагал прошка... Колко е велика Твоята милост, Господи! И колко съм нищожен аз с мярката на моята справедливост, с която измервам всичко и всички. Сега посрамен прекланям глава. Нима бих могъл да простя на тези хора и още повече, да ги нарека братя по вяра?... Разбойника на кръста някак успяваме да вместим в представите си, той е далечен и абстрактен, почти символична фигура, а тези разбойници?... Не е по силите ми, Господи, човек съм... Но в очите на Бога аз и всички ние сме едни и същи, осъдени на смърт престъпници. Разликата е там, че единият е убивал, като стрелял от упор, другият с едно драсване на перото е подписал заповедта за разстрел, а третият, като е изговарял убийствени думи или мислено е кипял от омраза към някого... И макар че хората не го признават, в Библията се казва: „Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римл. 3:23). Безсмислено е да отричаме: никой не е изпълнил Закона, даден от Бога на хората, всички са го престъпили. Затова за мен и за целия свят е била произнесена смъртна присъда: „Защото заплатата на греха е смърт” (Римл. 6:23). Незнанието на Закона, както е известно, не освобождва от отговорност. И хората, които живеят на земята, са като престъпници, които се намират в килията на смъртниците и очакват изпълнението на присъдата си. Няма да

има изключение за никого: всички са осъдени на вечно разделение с Бога, отлъчване от Неговата светлина и потъване в тъмнината. Ние не знаем кога ще дойдат да ни отведат... И все пак за осъдените на смърт има изход! Затова Бог е изпратил на този свят за страдания и мъки Своя Син Иисус Христос, за да изкупи нашите грехове с кръвта Си, като умре за нас. И ето, Той идва в „нашата килия” и предлага помилване! Каква поразителна, невероятна промяна става с всички, които с искрено покаяние приемат този дар на любов и се обръщат към Господ! Спасителят не само отменя смъртната присъда, но и дарява на човека вечен живот! „Който вярва в Мен, има вечен живот” (Йоан 6:47). „Който вярва в Мен, макар и да умре, ще живее” (Йоан 11:25). Но изумителното е, че дори когато са знаели за неминуемата си гибел, шестима от осъдените се отказали да приемат прошка от Бога! Така светът се дели на спасени и загинали. Четирима на шестима... Човекът е способен единствено да осъди себе си на смърт, а Бог може да го опрости и да му даде вечен живот. Но за да преминем от смърт към живот, трябва да дадем на Бога възможност да ни спаси.

Докато навърших 20 години, не бях чувал за новораждането. Много ми говореха за това, че трябва да се старая да бъда добър, което е все едно да убеждаваш чернокож да стане бял, без да му дадеш средство да достигне тази цел. Можем да убедим един роб да бъде свободен, но думите ни не го освобождават от оковите на робството. Само Христос, когато призовава към свобода, едновременно и ни освобождава. Всички ние, без изключение, сме грешни по природа. Удивително е как дяволът ни заслепява, като ни внушава, че по природа уж сме добри. Никой не може да ме убеди, че се раждаме ангели. По природа всички, без изключение, сме покварени до мозъка на костите си. Първият човек, роден от жена, е бил човекоубиец. Грехът се е възцарил в света и цялото човечество се е осквернило, защото човекът по природа е грешен. Хората са изгубили Божия образ и подобие. Да вземем дори само едно определение за човешкото сърце, което дава Христос: “Защото от сърцето се пораждат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тези са нещата, които оскверняват човека” (Мт. 15:19:20). Питам ви: „По какъв начин смятате да получите прозрачно чист ручей от осквернен извор?” Старият човек не е способен да поправи унаследената си природа. Необходимо е новораждане. Много съм слушал за култура, реформи, образование и други подобни. Омръзна ми от това. За човека преди всичко е нужно да се роди отново чрез Божията сила. Може да белосаш заразено от чума помещение, но то ще си остане гнездо на зараза. В Индия лебедът се смята за свещена птица. Там е разпространена легендата за стар жерав, който тръгнал по крайбрежието да търси охлюви и изведнъж пред него се появил снежнобял лебед. Жеравът учудено изпънал дългата си шия и попитал лебеда: - Откъде си?

Лебедът отговорил: - Долетях от небесата.

- От небесата? - повторил жеравът.

- Никога не съм чувал за тази страна. Далече ли е?

- О, да.

- По-хубава ли е от тази тук?

- Много по-хубава! И лебедът с възторг започнал да описва небесното царство - чудните езера, реки, извори и прекрасния климат. Старият жерав го изслушал мълчаливо. Когато лебедът завършил, попитал: - А там има ли охлюви? Лебедът се изправил и отговорил: - Там няма нищо осквернено. Нищо нечисто не се допуска на небето.

- Тогава не ми трябва твоето небесно царство. Дръж го за себе си. Предпочитам охлюви. Съвсем сигурно е, че както човек е твърдо убеден в своето съществуване, така трябва да бъде уверен, че е нужно да се роди от горе, за да иска да влезе в небесното царство. Оставете неновороденият човек в сянката на дървото на живота и това ще му се стори ад. Сложете плътския човек, стария Адам на прозрачночистите улици в небесното царство - това ще бъде за него ад. Колко са важни думите: „Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3), а какво остава да го наследи. Нека всеки си зададе въпроса: „Наистина ли съм роден от Духа?”

Когато ме е родила майка ми, съм наследил от нея човешката природа, също и живота си. Но когато дойдох в Бостън, седемнадесет години по-късно, се родих от горе и получих живот, нов живот от Бога, коренно различен от естествения ми живот. Получих вечен живот, който няма край. По какъв начин съм го придобил? Като приех Божиите думи в сърцето си. Христос казва: „Думите, които съм ви говорил, са дух и живот” (Йоан 6:63). Христовото слово съдържа в себе си живот. Вие също можете да приемете Божието Слово в сърцето си и ще имате нов живот. „Думите, които ви говоря, са дух и истина.” В Божието Слово четем: „Възродихте се не от тленно семе, а от нетленно, чрез Божието слово” (I Пет.

1:23). Може да сгрешите хиляди пъти, но се пазете от една фатална грешка! Проверете себе си - наистина ли сте родени от горе, имате ли живот, който изхожда от Бога, нов живот, ясно разграничен и самостоятелен, който няма нищо общо с естествения ви живот? Действително ли сте ново създание в Иисус Христос?

ази история ме порази и често се връщам към нея в мислите си. Разказва ми я един брат в Христос, Григорий Истомин, шофьор, който пътува със своя камион на далечни разстояния. Веднъж, когато бил на път, слушал радио. Говорело се за това какви значими събития са се случили на тази дата през годините и водещият съобщил, че преди 50 години били осъдени на смърт десетима фашисти военнопрестъпници. Преди да бъдат екзекутирани, им дали право да говорят със свещеник. Четирима от тях се изповядали, шестима се отказали... За повечето хора тези десет души са олицетворение на самото зло, с техните имена са свързани страданията и смъртта на огромен брой човешки същества, масовите екзекуции, кошмарите на гестаповските мъчения, ужасите на концлагерите, варварските бомбардировки над градовете и нечуваните дотогава разрушения. Било невъзможно в сърцата на хората да има прошка за тях и те прекрасно го разбирали. Това бил краят за тях. Всичко, което запълвало живота им и го правело значим в собствените им очи, изведнъж се обезценило. Те били претеглени на „прави везни” (Йов 31:6) и били „намерени недостатъчни” (Дан. 5:27), „по-леки от суетата” (Пс. 62:9). Всичко се отместило, превърнало се в нищо, а онзи „несъществуващ” Бог станал реален и близък. Защото на утрешния ден щели да ги екзекутират. И само Той, Непорочният Невинният, Този, Когото отричали, отхвърляли като слабост самото понятие „милосърдие” и насаждали ом-

раза и насилие, им предлагал прошка... Колко е велика Твоята милост, Господи! И колко съм нищожен аз с мярката на моята справедливост, с която измервам всичко и всички. Сега посрамен прекланям глава. Нима бих могъл да простя на тези хора и още повече, да ги нарека братя по вяра?... Разбойника на кръста някак успяваме да вместим в представите си, той е далечен и абстрактен, почти символична фигура, а тези разбойници?... Не е по силите ми, Господи, човек съм... Но в очите на Бога аз и всички ние сме едни и същи, осъдени на смърт престъпници. Разликата е там, че единият е убивал, като стрелял от упор, другият с едно драсване на перото е подписал заповедта за разстрел, а третият, като е изговарял убийствени думи или мислено е кипял от омраза към някого... И макар че хората не го признават, в Библията се казва: „Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римл. 3:23). Безсмислено е да отричаме: никой не е изпълнил Закона, даден от Бога на хората, всички са го престъпили. Затова за мен и за целия свят е била произнесена смъртна присъда: „Защото заплатата на греха е смърт” (Римл. 6:23). Незнанието на Закона, както е известно, не освобождва от отговорност. И хората, които живеят на земята, са като престъпници, които се намират в килията на смъртниците и очакват изпълнението на присъдата си. Няма да

има изключение за никого: всички са осъдени на вечно разделение с Бога, отлъчване от Неговата светлина и потъване в тъмнината. Ние не знаем кога ще дойдат да ни отведат... И все пак за осъдените на смърт има изход! Затова Бог е изпратил на този свят за страдания и мъки Своя Син Иисус Христос, за да изкупи нашите грехове с кръвта Си, като умре за нас. И ето, Той идва в „нашата килия” и предлага помилване! Каква поразителна, невероятна промяна става с всички, които с искрено покаяние приемат този дар на любов и се обръщат към Господ! Спасителят не само отменя смъртната присъда, но и дарява на човека вечен живот! „Който вярва в Мен, има вечен живот” (Йоан 6:47). „Който вярва в Мен, макар и да умре, ще живее” (Йоан 11:25). Но изумителното е, че дори когато са знаели за неминуемата си гибел, шестима от осъдените се отказали да приемат прошка от Бога! Така светът се дели на спасени и загинали. Четирима на шестима... Човекът е способен единствено да осъди себе си на смърт, а Бог може да го опрости и да му даде вечен живот. Но за да преминем от смърт към живот, трябва да дадем на Бога възможност да ни спаси.

огато се говори за боговъплъщението, обикновено се акцентира върху смирението на Иисус, върху това, че Той, Който е Бог, приема да се роди в мизерни условия, в една ясла, сред животните. Че за Него, майка Му и праведния Йосиф няма място в странноприемницата (ср. Лука 2:7). Безспорно е така, но не само раждането на Спасителя е акт на снизхождане и смирение. Целият Му земен път говори за това, от началото до края. Ние сякаш предпочитаме да останем при славното измерение на Рождеството за нас - измерението, което се съдържа в думите на пророк Исая: “Младенец ни се роди - Син ни се даде; властта е на раменете Му и

ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира” (Ис. 9:6, СИ). Иисус наистина е всичко това и дори повече от това, но какви са следствията от Неговото Рождество за нашия земен път? Човек може да е вярващ и все пак Бог да остава вън от основните “коловози” на неговия живот и от неговите планове за живота. Може да изповядва, че е християнин, и все пак да живее встрани от Божията воля за земния му път, да подхожда към Бога като към някаква доброжелателна сила, която е на разположение, за да благославя начинанията му, и която призовава в случай на нужда. Нагласата на Този, чието Рождество в плът ще празнуваме скоро, е друга. Тя може да се определи накратко така: Иисус казва “Да!” на Своя небесен Баща - във всички етапи от изпълнението на Божия план за живота Му. “Да” - на боговъплъщението. “Да” - на порастването в послушание към земните родители. “Да” - когато Иисус трябва да ги напусне и да сложи начало на Своето тригодишно земно

служение в Палестина. “Да” - на изкупителното страдание и незаслужената кръстна смърт. Във всички тези моменти прави впечатление послушанието на Сина към волята на Отец и самоограничаването, на което Той се подлага, за да изпълни Бащината воля - ограничаване не само в пространството, но и във времето. Безначалният и безкраен Син, чрез Когото е създадено и се крепи всичко във вселената, приема да се ограничи в едно микроскопично пространство - затънтена, поробена и несигурна провинция на Римската империя. Като изключим ходенето по водата, Той не използва свръхестествени начини за придвижване, а голяма част от последните три години на живота Си прекарва изложен на пек и студ, без постоянен покрив, по сухите и прашни пътища на Галилея, Юдея и Самария. Самоограничаването на Спасителя не трае ден или два, а повече от три десетилетия! Така Той споделя, по думите на св. Ириней Лионски, особеностите и ограниченията на всички човешки възрасти - от пеленаче през юноша и младеж до зрял човек. Ограничава се в пространството, ограничава се и във времето, с една мисъл и с едно вдъхновение - да изпълни волята на Отец.

Такава ли е нашата нагласа като вярващи в Бога хора, като хора, които се наричат християни, кичат се с това име и се обиждат, когато някой прояви съмнение, че то е с покритие? Готови ли сме да изпълним Божията воля за нашия живот, каквото и да ни струва това - в собствените ни очи и в очите на другите? Можем ли да се самоограничим във времето и пространството, в които сме поставени, и да повярваме, че това не е плод на “случайност” или “стечение на обстоятелствата”, а част от неповторимия и чуден Божи промисъл за нас? Бягства в пространството и във времето Бягствата в пространството и времето често са свързани и психологиче-

ски, и в действителност, но за удобство ще ги разделя. Бягството в пространството почива върху представата: “Ако можех да живея другаде, само не тук, животът ми щеше да е съвсем различен!”. “Другаде” може да означава друго жилище, друг квартал, друг град, друга страна, друг континент, а за някои милионери сигурно скоро ще стане и друга планета. Мога да го изразя и по-крайно: “Другаде - само не тук, навсякъде другаде, но не и тук.” Ще си позволя да се върна за кратко към периода на така наречения “зрял социализъм”, т.е. преди 10.11.1989 г. Тогава на 99 процента от хората в нашето общество не им бе дадена свободата да се самоограничат в пространството. Тоталитарният режим се бе погрижил да ни въдвори и закрепости чрез т. нар. “жителство”,

невъзможни бяха и пътуванията на Запад, затова повечето бягства тогава бяха насочени именно към това забранено пространство. Които не успяваха да се доберат реално до “обетованата земя”, си измисляха съзнателно или не други средства за “излизане” от сивотата и лицемерието на “най-съвършения” строй, често пак по посока на “западното”. За мен например лице на “обетованата земя” беше Франция и всичко френско - език, история, култура, литература, видни личности. Самият факт, че нещо идваше от там, беше вече особено значим, етикетите на стоки, написани на френски, се разглеждаха трепетно и някои се пазеха като реликви. Моето франкофилство и дори фракоманство е било израз на копнежа ми по едно друго, по-добро, по-цветно, по-истинско и живо прос-

транство, каквото онова, в което живеех, очевидно не беше. И усещането ми, когато за първи път се озовах за кратко зад “завесата” (именно през преломната 89 година), бе за свобода, за това, че не съм постоянно контролиран от едно невидимо око и от една автоцензура, с която всеки социалистически гражданин пораства и е длъжен да се съобразява. Въпреки че скоро видях и обратната страна на тази свобода, дълго време продължавах да свързвам Запада с моментите, в които наистина можех да бъда себе си, да се освобождавам от маските и да получавам подаръците, които Бог беше приготвил и оставил специално за мен на всеки завой от пътя ми.

Вярвам, че Бог е приготвил чудни и радостни изненади по пътя на всеки от нас, независимо дали сме на Изток, или на Запад, но мнозина и на Изток, и на Запад, продължават да живеят с надеждата, че могат да намерят спасение в географията. Имам близък човек с тежки проблеми, който се изживява като “германец” и вярва, че ако живееше в Германия днес, всички те биха се разрешили. Той се е местил многократно от едно жилище в друго, от един квартал на София - в друг и дори - извън София, но това ни най-малко не е подобрило положението му и начина, по който гледа на нещата. По-скоро обратното, превръщало го е все повече в недоволен и неудовлетворен човек, който смята, че всички са му длъжни. Защото където и да се преместим в пространството, ние се пренасяме заедно с вътрешните си проблеми и конфликти и идва време, когато те избиват на повърхността. Наскоро прочетох

огато се говори за боговъплъщението, обикновено се акцентира върху смирението на Иисус, върху това, че Той, Който е Бог, приема да се роди в мизерни условия, в една ясла, сред животните. Че за Него, майка Му и праведния Йосиф няма място в странноприемницата (ср. Лука 2:7). Безспорно е така, но не само раждането на Спасителя е акт на снизхождане и смирение. Целият Му земен път говори за това, от началото до края. Ние сякаш предпочитаме да останем при славното измерение на Рождеството за нас - измерението, което се съдържа в думите на пророк Исая: “Младенец ни се роди - Син ни се даде; властта е на раменете Му и

ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира” (Ис. 9:6, СИ). Иисус наистина е всичко това и дори повече от това, но какви са следствията от Неговото Рождество за нашия земен път? Човек може да е вярващ и все пак Бог да остава вън от основните “коловози” на неговия живот и от неговите планове за живота. Може да изповядва, че е християнин, и все пак да живее встрани от Божията воля за земния му път, да подхожда към Бога като към някаква доброжелателна сила, която е на разположение, за да благославя начинанията му, и която призовава в случай на нужда. Нагласата на Този, чието Рождество в плът ще празнуваме скоро, е друга. Тя може да се определи накратко така: Иисус казва “Да!” на Своя небесен Баща - във всички етапи от изпълнението на Божия план за живота Му. “Да” - на боговъплъщението. “Да” - на порастването в послушание към земните родители. “Да” - когато Иисус трябва да ги напусне и да сложи начало на Своето тригодишно земно

служение в Палестина. “Да” - на изкупителното страдание и незаслужената кръстна смърт. Във всички тези моменти прави впечатление послушанието на Сина към волята на Отец и самоограничаването, на което Той се подлага, за да изпълни Бащината воля - ограничаване не само в пространството, но и във времето. Безначалният и безкраен Син, чрез Когото е създадено и се крепи всичко във вселената, приема да се ограничи в едно микроскопично пространство - затънтена, поробена и несигурна провинция на Римската империя. Като изключим ходенето по водата, Той не използва свръхестествени начини за придвижване, а голяма част от последните три години на живота Си прекарва изложен на пек и студ, без постоянен покрив, по сухите и прашни пътища на Галилея, Юдея и Самария. Самоограничаването на Спасителя не трае ден или два, а повече от три десетилетия! Така Той споделя, по думите на св. Ириней Лионски, особеностите и ограниченията на всички човешки възрасти - от пеленаче през юноша и младеж до зрял човек. Ограничава се в пространството, ограничава се и във времето, с една мисъл и с едно вдъхновение - да изпълни волята на Отец.

Такава ли е нашата нагласа като вярващи в Бога хора, като хора, които се наричат християни, кичат се с това име и се обиждат, когато някой прояви съмнение, че то е с покритие? Готови ли сме да изпълним Божията воля за нашия живот, каквото и да ни струва това - в собствените ни очи и в очите на другите? Можем ли да се самоограничим във времето и пространството, в които сме поставени, и да повярваме, че това не е плод на “случайност” или “стечение на обстоятелствата”, а част от неповторимия и чуден Божи промисъл за нас? Бягства в пространството и във времето Бягствата в пространството и времето често са свързани и психологиче-

ски, и в действителност, но за удобство ще ги разделя. Бягството в пространството почива върху представата: “Ако можех да живея другаде, само не тук, животът ми щеше да е съвсем различен!”. “Другаде” може да означава друго жилище, друг квартал, друг град, друга страна, друг континент, а за някои милионери сигурно скоро ще стане и друга планета. Мога да го изразя и по-крайно: “Другаде - само не тук, навсякъде другаде, но не и тук.” Ще си позволя да се върна за кратко към периода на така наречения “зрял социализъм”, т.е. преди 10.11.1989 г. Тогава на 99 процента от хората в нашето общество не им бе дадена свободата да се самоограничат в пространството. Тоталитарният режим се бе погрижил да ни въдвори и закрепости чрез т. нар. “жителство”,

невъзможни бяха и пътуванията на Запад, затова повечето бягства тогава бяха насочени именно към това забранено пространство. Които не успяваха да се доберат реално до “обетованата земя”, си измисляха съзнателно или не други средства за “излизане” от сивотата и лицемерието на “най-съвършения” строй, често пак по посока на “западното”. За мен например лице на “обетованата земя” беше Франция и всичко френско - език, история, култура, литература, видни личности. Самият факт, че нещо идваше от там, беше вече особено значим, етикетите на стоки, написани на френски, се разглеждаха трепетно и някои се пазеха като реликви. Моето франкофилство и дори фракоманство е било израз на копнежа ми по едно друго, по-добро, по-цветно, по-истинско и живо прос-

транство, каквото онова, в което живеех, очевидно не беше. И усещането ми, когато за първи път се озовах за кратко зад “завесата” (именно през преломната 89 година), бе за свобода, за това, че не съм постоянно контролиран от едно невидимо око и от една автоцензура, с която всеки социалистически гражданин пораства и е длъжен да се съобразява. Въпреки че скоро видях и обратната страна на тази свобода, дълго време продължавах да свързвам Запада с моментите, в които наистина можех да бъда себе си, да се освобождавам от маските и да получавам подаръците, които Бог беше приготвил и оставил специално за мен на всеки завой от пътя ми.

Вярвам, че Бог е приготвил чудни и радостни изненади по пътя на всеки от нас, независимо дали сме на Изток, или на Запад, но мнозина и на Изток, и на Запад, продължават да живеят с надеждата, че могат да намерят спасение в географията. Имам близък човек с тежки проблеми, който се изживява като “германец” и вярва, че ако живееше в Германия днес, всички те биха се разрешили. Той се е местил многократно от едно жилище в друго, от един квартал на София - в друг и дори - извън София, но това ни най-малко не е подобрило положението му и начина, по който гледа на нещата. По-скоро обратното, превръщало го е все повече в недоволен и неудовлетворен човек, който смята, че всички са му длъжни. Защото където и да се преместим в пространството, ние се пренасяме заедно с вътрешните си проблеми и конфликти и идва време, когато те избиват на повърхността. Наскоро прочетох

книгата свидетелство на един истински германец, който не е бил лишен от възможности да пътува, напротив - пропътувал е два милиона километра из цялата планета и е разбрал, че онова, което е търсил така отчаяно през цялото време, е Божията любов . Ясно е, че тази любов не може да бъде “локализирана” само в едно място на земното кълбо (иначе всички биха се втурнали към това място), че човек се среща с нея най-често там, където има истински Христови последователи (но дори и тогава може да я “пропусне”). Че Бог използва всяка възможност, за да изяви Своята милост и благодат към човека, но и че си остава докрай Джентълмен, Който не натрапва даровете Си на тези, които ги отказват (случаят с гонителя на християните Савел е по-различен).

Нерядко бягствата във времето са заедно с това и бягства в пространството. Ето само три от многото възможни: човек да “живее” в друго време чрез филми и книги; да се връща сантиментално назад, към хубави моменти от своята собствена история; да “бяга” от сегашното и тукашното чрез определени окултни практики. Да “излизаш” от действителността чрез пренасяне в художествените светове на филми и книги, на пръв поглед изглежда напълно достойно занимание, особено на фона на все по-вулгаризиращата се телевизионна “култура”. В един момент обаче то може да се превърне в страст, подобна на всяка друга. Връщаш се например уморен вкъщи, изчерпан емоционално от общуването с апатични или агресивни хора. Какво по-добро разтоварване от това, да забравиш за малко неприятностите, като се отпуснеш във фотьойла и се ”телепортираш” в друг свят? Чрез филма ще го направиш без никакво усилие, при книгата ще трябва да употребиш малко повече въоб-

ражение и мислене, но и двете могат да служат като “наркотик”, чрез който просто искаш да изчезнеш за малко. Да не си на разположение. Какво значение има, че общуването у дома може да пострада, че вперването на погледа в малкия екран те изключва за всичко останало, прави те нечувствителен за нуждите на човека до теб и те изнервя за всичко, което не се отнася до приеманата в момента “доза” разтоварване? Важното е ти да си я вземеш, останалите да му търсят колая както могат. (Тук оставям настрана немаловажния въпрос за насилието и сексуалната разпуснатост, които шестват в много от съвременните филми и в немалка част от книгите.) Струва ми се, че отличителният белег за това, дали сме се пристрастили към нещо, или не, е дали то владее нас или ние - него, дали го употребяваме със съзнанието, че е направено за нас, а не ние - за него. Не ние съществуваме за книгите и филмите, те съществуват за нас (ср. Марк 2:27). Сантименталното “надвесване” над хубавите моменти от миналото е друг начин да загърбим пълното с трудности и проблеми настояще, да го оставим за момент настрана и да потънем в приятните и умиляващи спомени за времената, когато сме се чувствали добре емоционално, когато сме били обгърнати от грижи и внимание, когато са ни ценили и приемали като личности. През паметта ни преминават картините от това по-добро време и сме готови да се разплачем - от умиление и самосъжаление, - защото днешните времена не са такива; защото сега не ни се случват подобни хубави неща; защото приятелите ни вече не се сещат за нас и т.н., и т. н. Горчиви констатации от този род започват да кръжат настойчиво в ума ни и да ограбват мира в сърцата ни. Не, определено това жалеене няма да върне хубавите мигове, то само ще усили недоволната и мърмореща част от нашето същество, която обича да бъде съжалявана и която Библията нарича “вехт човек”. Самосъжалението бетонира у нас наклонностите на стария човек, които не само не бива да насърчаваме - би трябвало да бъдем “мъртви” за тях.

Какво да кажем за окултните практики, които често предлагат бягства и в двете посоки - в пространството (чрез “астрални пътешествия”, озоваване “на други планети”) и във времето (в момента, в който преживяваш “фузията”, “сливането с безличностния абсолют”)? Те се пропагандират твърде успешно чрез силата на художественото слово и образ, които представят бягството като тържество на свободния дух - свободен от “оковите” на тялото. Например в романа на Джек Лондон “Скитникът между звездите” главният герой е затворник, здраво окован от тъмничарите, но той “тържествува” над тях, като излиза от тялото си

и свободно се рее в междузвездното пространство - така сякаш им се надсмива и им показва тяхното нищожество. На пръв поглед тук може да бъде намерена прилика със ситуацията на затворения, постоянно окован към римски войник ап. Павел по време на пребиваването му във “вечния град”, но каква разлика между сърдечното разположение при героя от романа и при апостола на езичниците! Единият е убеден в своето превъзходство над мъчителите си и гордо тържествува над тях чрез необикновената си свръхестествена дарба (романът не дава да се разбере кой е дароподателят), другият е готов смирено да носи кръста

си, включително и заради спасението на своите пазачи, някои от които явно са разбрали и приели неговото свидетелство за Христос (ср. Фил. 4:22). Разказите на хора, които са се занимавали активно с окултизъм, говорят красноречиво, че там никога нямаме работа с невинни, релаксиращи упражнения и техники, които ни помагат да се справим със стреса. Подобни практики са съпътствани от преживявания, сходни с изпитваното при взимане на наркотични вещества, т.е. винаги става дума за опасни примки, в които се хващаме в стремежа си да избягаме от проблемите. Ще цитирам откъс от книгата на човек, който не може

да мине за любител, запознат само повърхностно или “изкривено” с индуистките учения - Рабиндранат Махарадж е син на известен йога, брамин, напълно отдаден на вярата и ритуалите на своите предци. Затова е толкова по-ценен разказът за откритието, което той прави при срещите си с наркомани в Западна Европа, след като се е обърнал към Христос: “Често попадах на наркомани. Тогава направих вълнуващо откритие - с помощта на наркотиците те преживяваха същото, което аз бях преживял чрез йога и медитация. Удивен слушах как ми описваха “чудния, изпълнен с мир свят”, който им се разкривал, когато взимали ЛСД. Този свят на психеделични цветове и звуци ми беше твърде добре познат”. Какво излиза тогава - че не християнството е бягство от действителността (за което често е било обвинявано), а че тъкмо то ни връща в сърцето на нещата, откъдето източните религии ни предлагат да се измъкнем. И какво ако не бягство от действителността, от моята отговорност за този ми живот тук и сега, за този единствен мой земен живот е убеждението, че мога да се прераждам стотици пъти, докато “изкупя” греховете си от забуленото в мрак минало? На какъвто и вид бягство от действителността да сме се оставили, ефектът върху нас неизбежно е засилващото се усещане, че не сме сътворени да пребиваваме в този свят и в тази епоха, че бихме се чувствали по-добре и бихме се реализирали по-добре на друго място, в друго време и при други обстоятелства. А от тук до убеждението: “Аз не зная защо съм на тоз свят роден”, изразено от героя на Смирненски в известното му стихотворение “Юноша”, има само една крачка. Не знам съществува ли по-голямо робство от робуването на подобно незнание. “Влизане“ в Божия план за нас и за нашия живот Ако имаше начин да надникнем само за миг в чудния промисъл, който има Бог за нас, мисля, че всеки искрен човек би преклонил глава пред Твореца на всичко видимо и невидимо и би възкликнал: “Да, Татко, Твоят план за

живота ми наистина е най-съвършеният, най-плодоносният и най-удоветворителният за мен самия и за всички около мен.” Мисля обаче, че Бог не ни дава подобна възможност, за да можем да Му се доверим напълно, да се оставим да осветява крачките ни една по една и само в редки моменти да зърваме нещичко от плановете Му за нашето по-далечно бъдеще. Част от доверието ни към Него се изразява в това, да се запитаме кое в нашия живот е бягство - в пространството и във времето. Къде се опитвам да избягам от действителността и от времето, в което живея? В света на филмите и книгите? А може би в света на екскурзиите и на музиката? На интернет? Или на мечтите за едно подобро бъдеще, подобно на добрите моменти в миналото ми, бъдеще, за което все бленувам и което все не идва?

Вярвам, че понякога Бог допуска в живота ни определени премествания в пространството, за по-дълго или пократко време, защото се нуждаем от лечение - Той ни праща в нещо като “санаториум”, където ни лекува, за да станем способни да Му служим. Полага особени, специални грижи за нас, превързва с нежност раните ни и ни изправя на крака, учи ни отново да стъпваме здраво. Но вярвам също така (с известно съжаление понякога), че Неговата цел за нас не е да ни настани за постоянно в някое тихо, закътано пристанище, където няма вятър и ще бъдем защитени от житейските бури. Не, Той иска да ни изпрати да пътуваме укрепнали по морето на живота, силни с Неговата благодат и приютени в Неговото постоянно присъствие.

книгата свидетелство на един истински германец, който не е бил лишен от възможности да пътува, напротив - пропътувал е два милиона километра из цялата планета и е разбрал, че онова, което е търсил така отчаяно през цялото време, е Божията любов . Ясно е, че тази любов не може да бъде “локализирана” само в едно място на земното кълбо (иначе всички биха се втурнали към това място), че човек се среща с нея най-често там, където има истински Христови последователи (но дори и тогава може да я “пропусне”). Че Бог използва всяка възможност, за да изяви Своята милост и благодат към човека, но и че си остава докрай Джентълмен, Който не натрапва даровете Си на тези, които ги отказват (случаят с гонителя на християните Савел е по-различен).

Нерядко бягствата във времето са заедно с това и бягства в пространството. Ето само три от многото възможни: човек да “живее” в друго време чрез филми и книги; да се връща сантиментално назад, към хубави моменти от своята собствена история; да “бяга” от сегашното и тукашното чрез определени окултни практики. Да “излизаш” от действителността чрез пренасяне в художествените светове на филми и книги, на пръв поглед изглежда напълно достойно занимание, особено на фона на все по-вулгаризиращата се телевизионна “култура”. В един момент обаче то може да се превърне в страст, подобна на всяка друга. Връщаш се например уморен вкъщи, изчерпан емоционално от общуването с апатични или агресивни хора. Какво по-добро разтоварване от това, да забравиш за малко неприятностите, като се отпуснеш във фотьойла и се ”телепортираш” в друг свят? Чрез филма ще го направиш без никакво усилие, при книгата ще трябва да употребиш малко повече въоб-

ражение и мислене, но и двете могат да служат като “наркотик”, чрез който просто искаш да изчезнеш за малко. Да не си на разположение. Какво значение има, че общуването у дома може да пострада, че вперването на погледа в малкия екран те изключва за всичко останало, прави те нечувствителен за нуждите на човека до теб и те изнервя за всичко, което не се отнася до приеманата в момента “доза” разтоварване? Важното е ти да си я вземеш, останалите да му търсят колая както могат. (Тук оставям настрана немаловажния въпрос за насилието и сексуалната разпуснатост, които шестват в много от съвременните филми и в немалка част от книгите.) Струва ми се, че отличителният белег за това, дали сме се пристрастили към нещо, или не, е дали то владее нас или ние - него, дали го употребяваме със съзнанието, че е направено за нас, а не ние - за него. Не ние съществуваме за книгите и филмите, те съществуват за нас (ср. Марк 2:27). Сантименталното “надвесване” над хубавите моменти от миналото е друг начин да загърбим пълното с трудности и проблеми настояще, да го оставим за момент настрана и да потънем в приятните и умиляващи спомени за времената, когато сме се чувствали добре емоционално, когато сме били обгърнати от грижи и внимание, когато са ни ценили и приемали като личности. През паметта ни преминават картините от това по-добро време и сме готови да се разплачем - от умиление и самосъжаление, - защото днешните времена не са такива; защото сега не ни се случват подобни хубави неща; защото приятелите ни вече не се сещат за нас и т.н., и т. н. Горчиви констатации от този род започват да кръжат настойчиво в ума ни и да ограбват мира в сърцата ни. Не, определено това жалеене няма да върне хубавите мигове, то само ще усили недоволната и мърмореща част от нашето същество, която обича да бъде съжалявана и която Библията нарича “вехт човек”. Самосъжалението бетонира у нас наклонностите на стария човек, които не само не бива да насърчаваме - би трябвало да бъдем “мъртви” за тях.

Какво да кажем за окултните практики, които често предлагат бягства и в двете посоки - в пространството (чрез “астрални пътешествия”, озоваване “на други планети”) и във времето (в момента, в който преживяваш “фузията”, “сливането с безличностния абсолют”)? Те се пропагандират твърде успешно чрез силата на художественото слово и образ, които представят бягството като тържество на свободния дух - свободен от “оковите” на тялото. Например в романа на Джек Лондон “Скитникът между звездите” главният герой е затворник, здраво окован от тъмничарите, но той “тържествува” над тях, като излиза от тялото си

и свободно се рее в междузвездното пространство - така сякаш им се надсмива и им показва тяхното нищожество. На пръв поглед тук може да бъде намерена прилика със ситуацията на затворения, постоянно окован към римски войник ап. Павел по време на пребиваването му във “вечния град”, но каква разлика между сърдечното разположение при героя от романа и при апостола на езичниците! Единият е убеден в своето превъзходство над мъчителите си и гордо тържествува над тях чрез необикновената си свръхестествена дарба (романът не дава да се разбере кой е дароподателят), другият е готов смирено да носи кръста

си, включително и заради спасението на своите пазачи, някои от които явно са разбрали и приели неговото свидетелство за Христос (ср. Фил. 4:22). Разказите на хора, които са се занимавали активно с окултизъм, говорят красноречиво, че там никога нямаме работа с невинни, релаксиращи упражнения и техники, които ни помагат да се справим със стреса. Подобни практики са съпътствани от преживявания, сходни с изпитваното при взимане на наркотични вещества, т.е. винаги става дума за опасни примки, в които се хващаме в стремежа си да избягаме от проблемите. Ще цитирам откъс от книгата на човек, който не може

да мине за любител, запознат само повърхностно или “изкривено” с индуистките учения - Рабиндранат Махарадж е син на известен йога, брамин, напълно отдаден на вярата и ритуалите на своите предци. Затова е толкова по-ценен разказът за откритието, което той прави при срещите си с наркомани в Западна Европа, след като се е обърнал към Христос: “Често попадах на наркомани. Тогава направих вълнуващо откритие - с помощта на наркотиците те преживяваха същото, което аз бях преживял чрез йога и медитация. Удивен слушах как ми описваха “чудния, изпълнен с мир свят”, който им се разкривал, когато взимали ЛСД. Този свят на психеделични цветове и звуци ми беше твърде добре познат”. Какво излиза тогава - че не християнството е бягство от действителността (за което често е било обвинявано), а че тъкмо то ни връща в сърцето на нещата, откъдето източните религии ни предлагат да се измъкнем. И какво ако не бягство от действителността, от моята отговорност за този ми живот тук и сега, за този единствен мой земен живот е убеждението, че мога да се прераждам стотици пъти, докато “изкупя” греховете си от забуленото в мрак минало? На какъвто и вид бягство от действителността да сме се оставили, ефектът върху нас неизбежно е засилващото се усещане, че не сме сътворени да пребиваваме в този свят и в тази епоха, че бихме се чувствали по-добре и бихме се реализирали по-добре на друго място, в друго време и при други обстоятелства. А от тук до убеждението: “Аз не зная защо съм на тоз свят роден”, изразено от героя на Смирненски в известното му стихотворение “Юноша”, има само една крачка. Не знам съществува ли по-голямо робство от робуването на подобно незнание. “Влизане“ в Божия план за нас и за нашия живот Ако имаше начин да надникнем само за миг в чудния промисъл, който има Бог за нас, мисля, че всеки искрен човек би преклонил глава пред Твореца на всичко видимо и невидимо и би възкликнал: “Да, Татко, Твоят план за

живота ми наистина е най-съвършеният, най-плодоносният и най-удоветворителният за мен самия и за всички около мен.” Мисля обаче, че Бог не ни дава подобна възможност, за да можем да Му се доверим напълно, да се оставим да осветява крачките ни една по една и само в редки моменти да зърваме нещичко от плановете Му за нашето по-далечно бъдеще. Част от доверието ни към Него се изразява в това, да се запитаме кое в нашия живот е бягство - в пространството и във времето. Къде се опитвам да избягам от действителността и от времето, в което живея? В света на филмите и книгите? А може би в света на екскурзиите и на музиката? На интернет? Или на мечтите за едно подобро бъдеще, подобно на добрите моменти в миналото ми, бъдеще, за което все бленувам и което все не идва?

Вярвам, че понякога Бог допуска в живота ни определени премествания в пространството, за по-дълго или пократко време, защото се нуждаем от лечение - Той ни праща в нещо като “санаториум”, където ни лекува, за да станем способни да Му служим. Полага особени, специални грижи за нас, превързва с нежност раните ни и ни изправя на крака, учи ни отново да стъпваме здраво. Но вярвам също така (с известно съжаление понякога), че Неговата цел за нас не е да ни настани за постоянно в някое тихо, закътано пристанище, където няма вятър и ще бъдем защитени от житейските бури. Не, Той иска да ни изпрати да пътуваме укрепнали по морето на живота, силни с Неговата благодат и приютени в Неговото постоянно присъствие.

ози Христос в дните на плътта Си, като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да Го избави от смърт, и като бе послушан поради благоговението Си, макар и да е Син, пак се научи на послушание от това, което пострада” (Евр. 5:7-8). На пръв поглед този пасаж от Светото Писание говори за необходимото условие един човек да бъде чут от Бога: да вика, да се моли със сълзи, а това оправдава човешката представа как да постигнеш целта да бъдеш чут и разбран. Но при по-внимателен анализ се откроява една архаична дума - „ благоговение”. Самият Христос е послушан от Своя Отец „поради благоговението Си. В гръцкия оригинал думата за благоговение е еулабия. Тя има няколко

значения: 1. предпазливост, предпазни мерки; 2. боязън, страх, съвестност; 3. в Новия Завет - страхопочитание, набожност. Според нас благоговението е висша форма на почит и уважение към авторитета и положението на някой, който ги притежава и ги заслужава според своята същност, като същевременно благоговеещият не се разграничава, а се отъджествява с този авторитет. Пример за това са отношенията дете - родител при правилно възпитание.

Една от характеристиките на днешното постмодерно общество е отхвърлянето на всякакъв авторитет и непризнаването на каквато и да било субординация. От една страна, това като че ли е израз на стремежа за придобиване на желаната свобода, особено след тоталитарните режими с деспотични личности и тирани, които отвращават обществото от всяка власт и управление. Но така се предизвика един много опасен процес на променено отношение и към най-висшия авторитет – самия Творец на вселената.

Тясно свързана с думата благоговение е благоволение, която също звучи архаично. И нея срещаме в Светото Писание, когато се описва едно историческо събитие за цялата вселена явяването на ангелския хор по време на Рождество Христово: „ И внезапно заедно с ангела се яви множество небесно войнство, което хвалеше Бога с думите: „Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение!” (Лука 2:13-14). За да проникнем по-дълбоко в тази радостна вест, нека се спрем на още едно място от Писанието, където същата дума е използвана от Бог Отец за Сина Му Иисус Христос: “И ето глас

от небесата, който казваше: „Този е възлюбленият Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). Гръцката дума за благоволение е еудокия и тя има няколко значения: 1. одобрение, удовлетворение; 2. решение; 4. желание. Нея употребява Бог Отец и по време на преображението на Христос. За това четем в Мат. 17:5: ”Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте.” Благоволе-

нието е най-висшата форма на чисто и свято отношение към определена личност или даден народ. То е израз на блага воля към другия или другите, израз на одобрение, удовлетворение и радост за един човек или цял народ. „На земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.” Тук се говори за незаслужено отношение, проявено заради добрата воля на небесния Отец. След грехопадението на човека той загубва правилната си представа за силата и значението на благоговението и благоволението и тъй като осъзнава, че се нуждае от механизми за изграждане на отношенията с други хора, от които зависи, той избира псевдобла-

гоговението и естествено придобива псевдоблаговоление. Първото е просто раболепие, което означава робско угодничество, унизително поклонничество пред някого. Синоними на тази нагласа са ласкателство, хитрост, подлизурство. Псевдоблаговолението е използвачество, което се разкрива в държанието спрямо по-слабите, по-бедните, изобщо неравностойните. То предполага унижение, подценяване, непризнаване, и най-често използване на минималните способности на тези хора с цел да бъдат поставени под зависимост, подчинени, поробени. Коренно различно е държанието на такъв псевдоблаговолящ човек към по-силните, значимите, богатите, власт имащите. Теофраст пише: ”Ласкателството е една срамна търговия, от която извлича полза само ласкателят.” Той „благоговее” пред шефа, от когото зависят заплатата му, служебната кариера и други облаги, пред по-силните личности с техните физически, интелектуал-

ни, харизматични дадености, успели да постигнат повече. Тацит вижда тази категория хора като врагове на обществото: „Подлизурковците са най-лошите от враговете.” Такъв вид поведение към по-слабите и по-силните показва покварата на човешката природа, която, за да оцелее, развива хамелеонството до неузнаваеми висоти и възприема това като връх на съвършенството, а тук всъщност се откроява нейната празнота. Петър І казва: „Подобре явен враг, отколкото подъл ласкател и лицемер; такъв обезобразява човечеството.” Ето характеристиките на такъв „обезобразен” човек: безсилие и комплекс на малоценност; користолюбие, при което целта се постига чрез унижение; търсене на своето на всяка цена с готовност за всякакви компромиси. Ап. Павел пише за такива хора: „Всички търсят своето си, а не онова, което е Иисус Христово” (Фил. 2:21). И какъв е резултатът? Временно снизхождение и съжаление, подценяване на достойнството и използвачество. От друга страна хората, които приемат такова „ уважение към себе си”, ако не са зрели личности, изпадат в заблудата, че са го заслужили, и си мислят, че другите почитат самите тях, докато всъщност са насочени не към тях, а към тяхното. Ап. Павел променя философията в мисленето на коринтяните, като им пише: „Не искам вашето, а вас” (ІІ Кор. 12:14), т.е. другите търсят вашето, но не и вас. Всички се сблъскваме с това. Когато заемаш важен пост, когато разполагаш със средства и възможности, можеш да изпаднеш в голяма заблуда, че търсят теб, а не е твоето. Възможно ли е да поправим и променим нещата поне около нас? Със сигурност - да, при условие че се върнем

ози Христос в дните на плътта Си, като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да Го избави от смърт, и като бе послушан поради благоговението Си, макар и да е Син, пак се научи на послушание от това, което пострада” (Евр. 5:7-8). На пръв поглед този пасаж от Светото Писание говори за необходимото условие един човек да бъде чут от Бога: да вика, да се моли със сълзи, а това оправдава човешката представа как да постигнеш целта да бъдеш чут и разбран. Но при по-внимателен анализ се откроява една архаична дума - „ благоговение”. Самият Христос е послушан от Своя Отец „поради благоговението Си. В гръцкия оригинал думата за благоговение е еулабия. Тя има няколко

значения: 1. предпазливост, предпазни мерки; 2. боязън, страх, съвестност; 3. в Новия Завет - страхопочитание, набожност. Според нас благоговението е висша форма на почит и уважение към авторитета и положението на някой, който ги притежава и ги заслужава според своята същност, като същевременно благоговеещият не се разграничава, а се отъджествява с този авторитет. Пример за това са отношенията дете - родител при правилно възпитание.

Една от характеристиките на днешното постмодерно общество е отхвърлянето на всякакъв авторитет и непризнаването на каквато и да било субординация. От една страна, това като че ли е израз на стремежа за придобиване на желаната свобода, особено след тоталитарните режими с деспотични личности и тирани, които отвращават обществото от всяка власт и управление. Но така се предизвика един много опасен процес на променено отношение и към най-висшия авторитет – самия Творец на вселената.

Тясно свързана с думата благоговение е благоволение, която също звучи архаично. И нея срещаме в Светото Писание, когато се описва едно историческо събитие за цялата вселена явяването на ангелския хор по време на Рождество Христово: „ И внезапно заедно с ангела се яви множество небесно войнство, което хвалеше Бога с думите: „Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение!” (Лука 2:13-14). За да проникнем по-дълбоко в тази радостна вест, нека се спрем на още едно място от Писанието, където същата дума е използвана от Бог Отец за Сина Му Иисус Христос: “И ето глас

от небесата, който казваше: „Този е възлюбленият Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). Гръцката дума за благоволение е еудокия и тя има няколко значения: 1. одобрение, удовлетворение; 2. решение; 4. желание. Нея употребява Бог Отец и по време на преображението на Христос. За това четем в Мат. 17:5: ”Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте.” Благоволе-

нието е най-висшата форма на чисто и свято отношение към определена личност или даден народ. То е израз на блага воля към другия или другите, израз на одобрение, удовлетворение и радост за един човек или цял народ. „На земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.” Тук се говори за незаслужено отношение, проявено заради добрата воля на небесния Отец. След грехопадението на човека той загубва правилната си представа за силата и значението на благоговението и благоволението и тъй като осъзнава, че се нуждае от механизми за изграждане на отношенията с други хора, от които зависи, той избира псевдобла-

гоговението и естествено придобива псевдоблаговоление. Първото е просто раболепие, което означава робско угодничество, унизително поклонничество пред някого. Синоними на тази нагласа са ласкателство, хитрост, подлизурство. Псевдоблаговолението е използвачество, което се разкрива в държанието спрямо по-слабите, по-бедните, изобщо неравностойните. То предполага унижение, подценяване, непризнаване, и най-често използване на минималните способности на тези хора с цел да бъдат поставени под зависимост, подчинени, поробени. Коренно различно е държанието на такъв псевдоблаговолящ човек към по-силните, значимите, богатите, власт имащите. Теофраст пише: ”Ласкателството е една срамна търговия, от която извлича полза само ласкателят.” Той „благоговее” пред шефа, от когото зависят заплатата му, служебната кариера и други облаги, пред по-силните личности с техните физически, интелектуал-

ни, харизматични дадености, успели да постигнат повече. Тацит вижда тази категория хора като врагове на обществото: „Подлизурковците са най-лошите от враговете.” Такъв вид поведение към по-слабите и по-силните показва покварата на човешката природа, която, за да оцелее, развива хамелеонството до неузнаваеми висоти и възприема това като връх на съвършенството, а тук всъщност се откроява нейната празнота. Петър І казва: „Подобре явен враг, отколкото подъл ласкател и лицемер; такъв обезобразява човечеството.” Ето характеристиките на такъв „обезобразен” човек: безсилие и комплекс на малоценност; користолюбие, при което целта се постига чрез унижение; търсене на своето на всяка цена с готовност за всякакви компромиси. Ап. Павел пише за такива хора: „Всички търсят своето си, а не онова, което е Иисус Христово” (Фил. 2:21). И какъв е резултатът? Временно снизхождение и съжаление, подценяване на достойнството и използвачество. От друга страна хората, които приемат такова „ уважение към себе си”, ако не са зрели личности, изпадат в заблудата, че са го заслужили, и си мислят, че другите почитат самите тях, докато всъщност са насочени не към тях, а към тяхното. Ап. Павел променя философията в мисленето на коринтяните, като им пише: „Не искам вашето, а вас” (ІІ Кор. 12:14), т.е. другите търсят вашето, но не и вас. Всички се сблъскваме с това. Когато заемаш важен пост, когато разполагаш със средства и възможности, можеш да изпаднеш в голяма заблуда, че търсят теб, а не е твоето. Възможно ли е да поправим и променим нещата поне около нас? Със сигурност - да, при условие че се върнем

към образеца на истинските отношения - между Сина и Отца. „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.” Благоволението на Бог Отец произтича от факта: „Този е Моят Син.” Отец показва своята съпричастност към Сина Си и всички събития, свързани с Него, по време на земния Му живот. Той не се разграничава, а се отъждествява с Него и заявява това пред цялата вселена. Защото както в благоволението, така и в благоговението присъства много важен елемент - отъждествяване с този, пред когото благоговееш, или към когото благоволяваш. Без това съзнание двете понятия губят истинския си смисъл и се изкривяват. Мойсей осъзнава, че е придобил блоговолението на Бога: “Ако аз съм придобил Твоето благоволение, покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная и да придобия благоволението Ти; и разсъди, че този народ е Твой народ”... Господ каза още на Мойсей: “И това, което си казал, ще направя, защото си придобил Моето благоволение и те познавам по име” (Изх. 33:13, 17). Като Негови деца ние трябва да чуем думите: „ Това е Моят новороден син или дъщеря, в него и в нея е Моето благоволение.” Давид не само чува, но и вижда бащинското

отношение на Бога към праведниците, които приемат и изпълняват Неговите заповеди: „Защото Ти, Господи, ще благословиш праведния, ще го покриеш с благоволение като с щит” (Пс.

5:12). Соломон пише в Притчите: „Сине мой, не забравяй поуката ми и сърцето ти нека пази заповедите ми, защото дългоденствие, години на живот и мир ще ти прибавят те. Благост и вярност нека не те изоставят; вържи ги около шията си, напиши ги на плочата на сърцето си. Така ще намериш благоволение и добро име пред Бога и хората. Уповавай се на Господ от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти. Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господ и се отклонявай от зло; това ще бъде здраве за тялото ти и влага за костите ти” (3:1-8). След като осъзнаем какво е нашето отношение към Този, Който заяви на цялата вселена, че ние имаме Неговото благоволение, ще продължим ли да търсим своята фалшива свобода, или ще постъпим като Първородния? За Него се казва: „Бе послушан поради благоговението Си” (Евр. 5:7). Благоговението е висша форма на признаване на авторитета на Отца, на Неговата значимост за моя живот, на Неговата воля. Веднъж Христос из-

виква: „Отче, всичко, което си Ми дал, е от Тебе... Всичко Мое е Твое и Твоето - Мое” (Йоан 17:7, 10). Но не това е мотивацията на Сина да благоговее пред Отец, а онова, което Иисус изповядва пред всички: „Аз и Отец сме едно” (Йоан 10:30). Става дума за дълбокото осъзнаване кой е Отец за мен и кой съм аз за Него. Това е кулминацията на благоговението, което предизвиква Бащиното благоволение. В Йоан четем: „Отец, Който Ме е пратил, Той свидетелства за Мен. Нито гласа Му сте чули някога, нито образа Му сте видели. И нямате Неговото слово постоянно в себе си, защото не вярвате в Този, Когото Той е пратил.”С това Христос показва скептицизма на хората за бащинското отношение на небесния Отец към тях. Така те започват да губят най-важното - благословението да бъдеш чут и приет в едно семейство, което обединява земното и небесното творение под един Авторитет. Божиите деца са чули Бога и имат Неговото свидетелство в себе си: „Самият Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чеда” (Римл. 8:16). Тези, които са повярвали в това свидетелство и са се отъждествили с Бога, не спират дотук, а простират това единство и по хоризонтала, като изповядват: „Аз и църквата сме едно, аз и братът сме едно, аз и сестрата сме едно, аз и служителите сме едно.” Пребъдваме

ли в блаженството да сме част от тези, на които Бог казва: „В тях е Моето благоволение”? По-лесно приемаме светското отношение и казваме: „Ние сме колеги, вършим една работа, получаваме еднаква заплата, очакваме една награда, но другият си има свой живот, а аз - мой.” Това неприкосновено „лично пространство”, с което сме закърмени, всъщност е просто изолация от всички с цел да придобием независимост, като си мислим че ставаме богове, а всъщност се оказваме роби. По тази причина общуваме с дежурни усмивки, вместо да се приемаме благоговейно един друг и всеки да смята другия по-горен от себе си. По тази причина кръстосваме шпаги по най-малък повод, което може да ни раздели дотам, че да не приемем ближния дори да е брат или сестра. Твърдим, че толкова обичаме Бог Отец, и изповядваме, че сме Негови деца, но не приемаме останалите Негови деца, за които Той казва: „В тях е Моето благоволение.” Търсим признание на своя авторитет вкъщи, в църквата, в обществото, но в отговор срещаме угодничество. И забравяме, че истинският авторитет не се изпросва или налага със сила и власт, а се дава от Онзи, Който казва: „Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте.” И Той изпълнява Своето пророчество: „Ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят” (Йоан 15:20).

Когато има изградено такова отношение, Бог дотолкова благоволява към този човек, че убеждава другите и казва: „Него слушайте.” Така се издига един родителски авторитет в семейството, също - истинският авторитет на свещенослужетеля в църквата, на ръководителя в обществото и във всички институции. В Псалмите четем: „Господ поддържа всички падащи и изправя всички свалени. Очите на всички на Тебе се уповават и Ти им даваш тяхната храна своевременно; отваряш ръката Си и насищаш всичко, що живее по благоволение. Праведен е Господ във всичките Си пътища и благ във всичките Си дела. Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които в истина Го призовават. Той изпълнява желанието на ония, които Му се боят, чува техните вопли и ги спасява. Господ пази всички, които Го обичат, а всички нечестиви ще изтреби” (Пс. 144:14-20 СИ). Когато говори този, който не раболепства, а благоговее пред Бога, самият Отец влага в него Своите думи и с това убеждава хората: „Него слушайте.” Днес същият Отец се нуждае от презвитери и свещеници, от доктори, магистри и бакалаври, от студенти по богословие, мисионери и благовестители, от членове на църквата, които да осъзнаят значението и силата на благоговението, не като външно бла-

гочестие, а като дълбоко почитане на Отца и Сина и Светия Дух. Нуждае се от хора, които дълбоко почитат своите братя и сестри в Господ, така че това да им се вмени, както на Авраам, в праведност. Трябва да се научим да благоговеем един пред друг, а не да се обиждаме, подценяваме, унижаваме, защото всичко това води до нашето лично ограбване и ни отнема Божието благоволение. Правилното разбиране за истинското благоговение и за постоянство в него предизвиква Божието благоволение към нас, т.е. Бог Отец действа в нашия всекидневен живот. В тези рождествени дни дано чуем гласа на Бога както го чу в своето време младият пророк Йеремия: „Отдалеч ми се яви Господ и рече: „С вечна обич те обикнах и затова прострях към тебе благоволение” (Йер. 31:3, СИ). За тези, които чуят, повярват, осъзнаят, приемат Божието благоволение към себе си и пребъдват в Него, винаги ще е Рождество в сърцата и в живота им. Честито Рождество Христово, което е израз на Божието благоволение към нас. Нека днес отговорим с истинско благоговение, като приемем, че сме Негови деца, а той - наш небесен Баща.

към образеца на истинските отношения - между Сина и Отца. „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.” Благоволението на Бог Отец произтича от факта: „Този е Моят Син.” Отец показва своята съпричастност към Сина Си и всички събития, свързани с Него, по време на земния Му живот. Той не се разграничава, а се отъждествява с Него и заявява това пред цялата вселена. Защото както в благоволението, така и в благоговението присъства много важен елемент - отъждествяване с този, пред когото благоговееш, или към когото благоволяваш. Без това съзнание двете понятия губят истинския си смисъл и се изкривяват. Мойсей осъзнава, че е придобил блоговолението на Бога: “Ако аз съм придобил Твоето благоволение, покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная и да придобия благоволението Ти; и разсъди, че този народ е Твой народ”... Господ каза още на Мойсей: “И това, което си казал, ще направя, защото си придобил Моето благоволение и те познавам по име” (Изх. 33:13, 17). Като Негови деца ние трябва да чуем думите: „ Това е Моят новороден син или дъщеря, в него и в нея е Моето благоволение.” Давид не само чува, но и вижда бащинското

отношение на Бога към праведниците, които приемат и изпълняват Неговите заповеди: „Защото Ти, Господи, ще благословиш праведния, ще го покриеш с благоволение като с щит” (Пс.

5:12). Соломон пише в Притчите: „Сине мой, не забравяй поуката ми и сърцето ти нека пази заповедите ми, защото дългоденствие, години на живот и мир ще ти прибавят те. Благост и вярност нека не те изоставят; вържи ги около шията си, напиши ги на плочата на сърцето си. Така ще намериш благоволение и добро име пред Бога и хората. Уповавай се на Господ от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти. Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господ и се отклонявай от зло; това ще бъде здраве за тялото ти и влага за костите ти” (3:1-8). След като осъзнаем какво е нашето отношение към Този, Който заяви на цялата вселена, че ние имаме Неговото благоволение, ще продължим ли да търсим своята фалшива свобода, или ще постъпим като Първородния? За Него се казва: „Бе послушан поради благоговението Си” (Евр. 5:7). Благоговението е висша форма на признаване на авторитета на Отца, на Неговата значимост за моя живот, на Неговата воля. Веднъж Христос из-

виква: „Отче, всичко, което си Ми дал, е от Тебе... Всичко Мое е Твое и Твоето - Мое” (Йоан 17:7, 10). Но не това е мотивацията на Сина да благоговее пред Отец, а онова, което Иисус изповядва пред всички: „Аз и Отец сме едно” (Йоан 10:30). Става дума за дълбокото осъзнаване кой е Отец за мен и кой съм аз за Него. Това е кулминацията на благоговението, което предизвиква Бащиното благоволение. В Йоан четем: „Отец, Който Ме е пратил, Той свидетелства за Мен. Нито гласа Му сте чули някога, нито образа Му сте видели. И нямате Неговото слово постоянно в себе си, защото не вярвате в Този, Когото Той е пратил.”С това Христос показва скептицизма на хората за бащинското отношение на небесния Отец към тях. Така те започват да губят най-важното - благословението да бъдеш чут и приет в едно семейство, което обединява земното и небесното творение под един Авторитет. Божиите деца са чули Бога и имат Неговото свидетелство в себе си: „Самият Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чеда” (Римл. 8:16). Тези, които са повярвали в това свидетелство и са се отъждествили с Бога, не спират дотук, а простират това единство и по хоризонтала, като изповядват: „Аз и църквата сме едно, аз и братът сме едно, аз и сестрата сме едно, аз и служителите сме едно.” Пребъдваме

ли в блаженството да сме част от тези, на които Бог казва: „В тях е Моето благоволение”? По-лесно приемаме светското отношение и казваме: „Ние сме колеги, вършим една работа, получаваме еднаква заплата, очакваме една награда, но другият си има свой живот, а аз - мой.” Това неприкосновено „лично пространство”, с което сме закърмени, всъщност е просто изолация от всички с цел да придобием независимост, като си мислим че ставаме богове, а всъщност се оказваме роби. По тази причина общуваме с дежурни усмивки, вместо да се приемаме благоговейно един друг и всеки да смята другия по-горен от себе си. По тази причина кръстосваме шпаги по най-малък повод, което може да ни раздели дотам, че да не приемем ближния дори да е брат или сестра. Твърдим, че толкова обичаме Бог Отец, и изповядваме, че сме Негови деца, но не приемаме останалите Негови деца, за които Той казва: „В тях е Моето благоволение.” Търсим признание на своя авторитет вкъщи, в църквата, в обществото, но в отговор срещаме угодничество. И забравяме, че истинският авторитет не се изпросва или налага със сила и власт, а се дава от Онзи, Който казва: „Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте.” И Той изпълнява Своето пророчество: „Ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят” (Йоан 15:20).

Когато има изградено такова отношение, Бог дотолкова благоволява към този човек, че убеждава другите и казва: „Него слушайте.” Така се издига един родителски авторитет в семейството, също - истинският авторитет на свещенослужетеля в църквата, на ръководителя в обществото и във всички институции. В Псалмите четем: „Господ поддържа всички падащи и изправя всички свалени. Очите на всички на Тебе се уповават и Ти им даваш тяхната храна своевременно; отваряш ръката Си и насищаш всичко, що живее по благоволение. Праведен е Господ във всичките Си пътища и благ във всичките Си дела. Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които в истина Го призовават. Той изпълнява желанието на ония, които Му се боят, чува техните вопли и ги спасява. Господ пази всички, които Го обичат, а всички нечестиви ще изтреби” (Пс. 144:14-20 СИ). Когато говори този, който не раболепства, а благоговее пред Бога, самият Отец влага в него Своите думи и с това убеждава хората: „Него слушайте.” Днес същият Отец се нуждае от презвитери и свещеници, от доктори, магистри и бакалаври, от студенти по богословие, мисионери и благовестители, от членове на църквата, които да осъзнаят значението и силата на благоговението, не като външно бла-

гочестие, а като дълбоко почитане на Отца и Сина и Светия Дух. Нуждае се от хора, които дълбоко почитат своите братя и сестри в Господ, така че това да им се вмени, както на Авраам, в праведност. Трябва да се научим да благоговеем един пред друг, а не да се обиждаме, подценяваме, унижаваме, защото всичко това води до нашето лично ограбване и ни отнема Божието благоволение. Правилното разбиране за истинското благоговение и за постоянство в него предизвиква Божието благоволение към нас, т.е. Бог Отец действа в нашия всекидневен живот. В тези рождествени дни дано чуем гласа на Бога както го чу в своето време младият пророк Йеремия: „Отдалеч ми се яви Господ и рече: „С вечна обич те обикнах и затова прострях към тебе благоволение” (Йер. 31:3, СИ). За тези, които чуят, повярват, осъзнаят, приемат Божието благоволение към себе си и пребъдват в Него, винаги ще е Рождество в сърцата и в живота им. Честито Рождество Христово, което е израз на Божието благоволение към нас. Нека днес отговорим с истинско благоговение, като приемем, че сме Негови деца, а той - наш небесен Баща.

секи, който погледне съвременния ни живот през призмата на начина, по който са живели хората по-рано – например в Русия, Америка или всяка западноевропейска държава, - не може да не остане поразен от това, колко ненормално живеем днес. Самото разбиране за авторитет и послушание, приличие и вежливост, овладяно поведение в обществото и в личния живот рязко се промени, обърна се на 180 градуса, като изключим няколко отделни групи – обикновено християни от различни изповедания, които се опитват да запазят т. нар. „старомоден” начин на живот.

Ненормалният ни живот е порочен, разглезен. От самото раждане с детето се държат като със семейно божество: прищевките му се задоволяват, желанията му се изпълняват, заобиколено е от играчки, развлечения, удобства, никой не го учи и не го възпитава според строгите принципи на християнското поведение, а му дават да се развива натам, накъдето клонят желанията му. Достатъчно е само да каже „Искам” или „Не искам”, за да накара услужливите си родители да се преклонят пред него и да му позволят да наложи волята си. Вероятно това не се случва „във всички” семейства и „посто-

янно”, но е достатъчно често, за да стане правило в съвременното възпитание на децата и дори родителите, които имат най-добри намерения, не могат изцяло да избягнат неговото влияние. Дори ако майката и бащата се опитват да възпитават детето в строгост, съседите се намесват в другата насока. Когато такъв човек порасне, естествено ще иска да се обгради със същото, с което е свикнал от малък - удобства, развлечения, играчки за възрастни. Животът му става постоянно търсене на „развлечения” (fun) тази дума, между другото, преди изобщо не се е използвала толкова често. В Русия през ХIХ в. или в която и да било друга сериозна цивилизация просто не биха разбрали значението й. Животът ни е безкрайно търсене на „развлечения”, които дотолкова са лишени от смисъл, че един човек от която и да била държава от ХIХ в., ако види нашите популярни телевизионни предавания, увеселителни места, реклами, филми, музика, почти всеки аспект от съвременната ни култура, би помислил, че е попаднал в страна на безумци, загубили всякакъв допир с

всекидневната реалност. Ние често не го забелязваме, защото живеем в това общество и го приемаме за даденост. Някои от изследователите на съвременния начин на живот са нарекли днешното време „век на нарцисизма”, когато хората се покланят на себе си и обожават себе си. Други говорят за „пластмасова” вселена или фантастичен свят, където

се види в придобилите толкова широка известност напоследък култове, които обезобразяват душата и изискват подчинение на „святото”, както наричат сами себе си. Но това е толкова очевидно и в светския живот, когато човек се сблъсква не с отделни изкушения, а с постоянното състояние на изкушение. Например музиката, която се чува навсякъде: в го-

живеят огромен брой хора, неспособни да застанат лице в лице с реалността на заобикалящия ги свят или да се приспособят към него, или пък да се обърнат към вътрешните си проблеми. Когато поклонението „пред себе си” премине и в сферата на религията, което става много често в последно време, обикновено се стига до същата „пластмасова” или фантастична форма на религията: „религия на саморазвитието” (където обект на поклонението е собственото Аз), промиване на мозъка и контрол на мислите, обожествени гуру или свами, търсене на НЛО (UFO) и всякакви „неземни” същества, паранормални духовни състояния или преживявания. Тук няма да разглеждаме всички тези явления, с които по-голяма част от нас вероятно са добре запознати, а ще се спрем само на това, което влияе на православния християнски духовен живот в наши дни. Когато се опитваме да живеем като християни, е важно да осъзнаем, че светът, който е създал нашето разглезено време, предъявява изисквания към душата както в областта на религията, така и в светския живот и трябва да признаем, че те са тоталитарни. Това лесно може да

лемите магазини, в учрежденията, рокмузиката, която достига дори горските пътеки и хижите; а вкъщи, телевизорът често става таен домоуправител, който налага съвременните ценности, мнения, вкусове. Смисълът на това всеобхватно изкушение е достатъчно ясен в светската му форма, а в религиозните форми обикновено е скрит, като същността му е: изживей днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Но може да попитате какво отношение има това към нас - ние, които се стараем да живеем, доколкото можем, трезв православен християнски живот? Голямо! Трябва да осъзнаем, че реалността около нас, колкото и ненормална да е, е мястото, където протича нашият християнски живот. Независимо какъв е животът ни, независимо с какво християнско съдържание го запълваме, той носи отпечатъка на поклонението с девиз: „Аз и мое” и трябва да сме достатъчно смирени, за да признаем това. Оттук и ще започнем.

Съществуват два измамни подхода към живота около нас, които мнозина приемат, като мислят, че това е образец за православните християни. Най-разпространеният е просто да вървиш в крак с времето: да се приспособиш към рок-музиката, към съвременната мода и вкусове, към целия ритъм на „модерния” живот. Често по-старомодните родители, които нямат много допирни точки с този стил и живеят собствен живот, се усмихват снизходително, когато видят, че децата им следват най-новите безумия, и мислят, че е нещо безвредно. Това е път на нещастие за християнина - смърт за душата. Някои се опитват да водят външно благопристоен живот, без борба с духа на времето, но вътрешно са мъртви и умират, и най-тъжното е, че децата им ще заплатят за това с различни психични и духовни разстройства и болести, които все повече се разпространяват. Една от водачките на култа на самоубийците, която толкова ефектно слага край на живота си в Джоунстаун, е младата дъщеря на гръцки православен свещеник. Сатанинските рок-групи от типа на „Кисс” (буквално „целувка”, но тук е съкращение от Kids In Satan’s Service, т.е. „деца, които служат на Сатана”) се състои от руски младежи, които преди са били православни. Това са само някои от по-ярките примери. Повечето млади хора не стигат толкова далеч, те само се огъват заедно с тези, които ги заобикалят, и престават да бъдат пример на поне някакво християнско поведение за околните.

секи, който погледне съвременния ни живот през призмата на начина, по който са живели хората по-рано – например в Русия, Америка или всяка западноевропейска държава, - не може да не остане поразен от това, колко ненормално живеем днес. Самото разбиране за авторитет и послушание, приличие и вежливост, овладяно поведение в обществото и в личния живот рязко се промени, обърна се на 180 градуса, като изключим няколко отделни групи – обикновено християни от различни изповедания, които се опитват да запазят т. нар. „старомоден” начин на живот.

Ненормалният ни живот е порочен, разглезен. От самото раждане с детето се държат като със семейно божество: прищевките му се задоволяват, желанията му се изпълняват, заобиколено е от играчки, развлечения, удобства, никой не го учи и не го възпитава според строгите принципи на християнското поведение, а му дават да се развива натам, накъдето клонят желанията му. Достатъчно е само да каже „Искам” или „Не искам”, за да накара услужливите си родители да се преклонят пред него и да му позволят да наложи волята си. Вероятно това не се случва „във всички” семейства и „посто-

янно”, но е достатъчно често, за да стане правило в съвременното възпитание на децата и дори родителите, които имат най-добри намерения, не могат изцяло да избягнат неговото влияние. Дори ако майката и бащата се опитват да възпитават детето в строгост, съседите се намесват в другата насока. Когато такъв човек порасне, естествено ще иска да се обгради със същото, с което е свикнал от малък - удобства, развлечения, играчки за възрастни. Животът му става постоянно търсене на „развлечения” (fun) тази дума, между другото, преди изобщо не се е използвала толкова често. В Русия през ХIХ в. или в която и да било друга сериозна цивилизация просто не биха разбрали значението й. Животът ни е безкрайно търсене на „развлечения”, които дотолкова са лишени от смисъл, че един човек от която и да била държава от ХIХ в., ако види нашите популярни телевизионни предавания, увеселителни места, реклами, филми, музика, почти всеки аспект от съвременната ни култура, би помислил, че е попаднал в страна на безумци, загубили всякакъв допир с

всекидневната реалност. Ние често не го забелязваме, защото живеем в това общество и го приемаме за даденост. Някои от изследователите на съвременния начин на живот са нарекли днешното време „век на нарцисизма”, когато хората се покланят на себе си и обожават себе си. Други говорят за „пластмасова” вселена или фантастичен свят, където

се види в придобилите толкова широка известност напоследък култове, които обезобразяват душата и изискват подчинение на „святото”, както наричат сами себе си. Но това е толкова очевидно и в светския живот, когато човек се сблъсква не с отделни изкушения, а с постоянното състояние на изкушение. Например музиката, която се чува навсякъде: в го-

живеят огромен брой хора, неспособни да застанат лице в лице с реалността на заобикалящия ги свят или да се приспособят към него, или пък да се обърнат към вътрешните си проблеми. Когато поклонението „пред себе си” премине и в сферата на религията, което става много често в последно време, обикновено се стига до същата „пластмасова” или фантастична форма на религията: „религия на саморазвитието” (където обект на поклонението е собственото Аз), промиване на мозъка и контрол на мислите, обожествени гуру или свами, търсене на НЛО (UFO) и всякакви „неземни” същества, паранормални духовни състояния или преживявания. Тук няма да разглеждаме всички тези явления, с които по-голяма част от нас вероятно са добре запознати, а ще се спрем само на това, което влияе на православния християнски духовен живот в наши дни. Когато се опитваме да живеем като християни, е важно да осъзнаем, че светът, който е създал нашето разглезено време, предъявява изисквания към душата както в областта на религията, така и в светския живот и трябва да признаем, че те са тоталитарни. Това лесно може да

лемите магазини, в учрежденията, рокмузиката, която достига дори горските пътеки и хижите; а вкъщи, телевизорът често става таен домоуправител, който налага съвременните ценности, мнения, вкусове. Смисълът на това всеобхватно изкушение е достатъчно ясен в светската му форма, а в религиозните форми обикновено е скрит, като същността му е: изживей днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Но може да попитате какво отношение има това към нас - ние, които се стараем да живеем, доколкото можем, трезв православен християнски живот? Голямо! Трябва да осъзнаем, че реалността около нас, колкото и ненормална да е, е мястото, където протича нашият християнски живот. Независимо какъв е животът ни, независимо с какво християнско съдържание го запълваме, той носи отпечатъка на поклонението с девиз: „Аз и мое” и трябва да сме достатъчно смирени, за да признаем това. Оттук и ще започнем.

Съществуват два измамни подхода към живота около нас, които мнозина приемат, като мислят, че това е образец за православните християни. Най-разпространеният е просто да вървиш в крак с времето: да се приспособиш към рок-музиката, към съвременната мода и вкусове, към целия ритъм на „модерния” живот. Често по-старомодните родители, които нямат много допирни точки с този стил и живеят собствен живот, се усмихват снизходително, когато видят, че децата им следват най-новите безумия, и мислят, че е нещо безвредно. Това е път на нещастие за християнина - смърт за душата. Някои се опитват да водят външно благопристоен живот, без борба с духа на времето, но вътрешно са мъртви и умират, и най-тъжното е, че децата им ще заплатят за това с различни психични и духовни разстройства и болести, които все повече се разпространяват. Една от водачките на култа на самоубийците, която толкова ефектно слага край на живота си в Джоунстаун, е младата дъщеря на гръцки православен свещеник. Сатанинските рок-групи от типа на „Кисс” (буквално „целувка”, но тук е съкращение от Kids In Satan’s Service, т.е. „деца, които служат на Сатана”) се състои от руски младежи, които преди са били православни. Това са само някои от по-ярките примери. Повечето млади хора не стигат толкова далеч, те само се огъват заедно с тези, които ги заобикалят, и престават да бъдат пример на поне някакво християнско поведение за околните.

Така не може! Християнинът трябва да се различава от света и това е едно от нещата, които той трябва да усвои като част от християнското си възпитание. Иначе няма смисъл да се наричаш християнин, особено православен. Втория измамен подход е в другата крайност – това, което може да се нарече измамна духовност. Тъй като преводите на православните книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология за духовната борба все повече се носи из въздуха, нараства броят на хората, които говорят за исихазма, молитвата на Иисус, аскетичния начин на живот, възвишени молитвени със-

него и изкушенията му твърдо и реалистично, да не се поддаваме. Най-вече трябва да подготвим нашите младежи и да направим нещо като имунизация срещу тези изкушения. Нека всеки ден бъдем готови да отговаряме на влиянието на света с принципи на здраво християнско възпитание. Това означава, че всичко, което детето научава в училище, вкъщи трябва да се проверява и да се коригира. Не бива да смятаме, че онова, което то учи там, е просто нещо полезно и светско, без да има каквото и да било отношение към неговото православно възпитание. В училище детето може да научи полезни знания и умения (макар че повечето училища в съвре-

тояния и извисени светци като Симеон Нови Богослов, Григорий Палама или Григорий Синаит. Много добре е да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светии, които наистина са водили такъв начин на живот. Но ако нямаме много реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме от живота на исихастите и колко малко сме подготвени да се приближим към него, интересът ни ще бъде само още един израз на нашия егоцентричен пластмасов свят. Тъй като, искаме или не, се намираме в света (и неговото влияние се усеща силно дори в най-отдалеченото място като манастира), трябва да гледаме на

менна Америка позорно са се провалили и в това - много учители разказват, че всичко, което успяват да направят, е да поддържат реда, а за обучение не става и дума), но наред с тях ще възприеме също много неправилни гледни точки и идеи. Основното отношение и преценка на детето към литературата, музиката, историята, изкуството, философията, дори към науката и, разбира се, към живота и религията трябва на първо място да идва не от училище, защото там това е смесено със съвременната философия, а от дома и Църквата. В противен случай то ще получи изкривено образование, което в най-добрия случай носи агностичен характер, а в най-лошия атеистичен или антирелигиозен.

Родителите трябва да знаят със сигурност на какво учат децата им в различните общообразователни курсове, които в съвременните американски училища са получили почти повсеместно разпространение, и да го коригират вкъщи, като не само имат откровена позиция по тези въпроси, но и ясно изтъкват моралния аспект, който напълно липсва в общественото образование. Те трябва да знаят каква музика слушат техните деца, какви филми гледат (като слушат или гледат заедно с тях, ако е необходимо), на какъв език се говори в тяхната среда и самите те какъв език употребяват. Нужно е всичко това да се преценява от християнска гледна точка. Но не само децата, всички ние стоим пред лицето на света, който се опитва да ни направи антихристияни посредством училището, телевизията, киното, популярната музика. Трябва да разберем, че онова, което ни се внушава, идва от един източник, то има определен ритъм, определено идейно съдържание. Чрез идеята за самопоклонението, отпускането, нехайството, насладата, отказът от най-малката мисъл за другия свят под различни форми ни се натрапва нещо конкретно. Всъщност това е обучение по безбожие. Срещу него трябва да се защитаваме активно, като знаем точно какво светът се опитва да направи от нас. Нужно е да се защитаваме, като формулиране и изявяваме

гласно нашия православен християнски отговор на всичко това. Честно казано, когато гледаме как православните семейства живеят в съвременния свят и предават православието, може да ни се стори, че тази битка по-често е изгубена, отколкото спечелена. Броят на православните християни, които запазват лицето си и не се променят по образеца на съвременния свят, всъщност никак не е голям. Съществува невярното мнение, което, за съжаление, е твърде разпространено днес, че е достатъчно да имаш православие, сведено до църковна сграда и нормална „православна” дейност, като например молитва в определено време или кръстен знак, а в останалото можеш да живееш като всички, да участваш в живота и културата на времето без никакви проблеми, тъй като не грешиш. Всеки, който е разбрал колко дълбоко е православието и колко сериозни са задълженията на православния християнин, а също какви тоталитарни изисквания предявява към нас съвременният свят, осъзнава, колко погрешно е това мнение. Или си православен по всяко време на денонощието, във всяка жизнена ситуация, или всъщност изобщо не си православен. Нашето православие се открива не само в строгите религиозни възгледи, но и във всичко, което правим или говорим. По-голяма част от нас почти не осъзнават християнската отговорност за светската страна на живота ни. Но този, който наистина е с православен светоглед, живее всяка част от своя живот като православен. Призивът на Христос все още е отправен към нас. Нека се вслушваме в него. Един православен свещеник в Румъния, о. Георги Калчу, умира в комунистически затвор за това, че се е осмелил да призове семинаристите и студентите да отхвърлят сляпата привързаност към духа на времето и да

започнат да работят за Христос. Когато говори за празнотата на атеизма, той казва на младежите: „Призовавам ви към много по-висок полет, към пълна самоотверженост, към акта на безстрашие, който хвърля ръкавица на здравия смисъл. Викам ви при Бога - Този, Който превъзхожда света, за да познаете безкрайния рай на духовната радост, която търсите пипнешком във вашия личен ад, дори когато сте в състояние на непреднамерен бунт... Иисус винаги ви е обичал, а сега имате избор – да отговорите или не на Неговия призив. Ако отговорите, ще се приготвите да отидете и да донесете плод, който ще се запази. За да бъдете пророци на Христос в света, където живеете. За да обичате ближния като себе си и да направите всички хора свои приятели. Всяка ваша постъпка да прогласява онази единствена и безкрайна любов, която възвисява човека от роб до приятел на Бога. За да бъдете пророци на тази освобождаваща любов, която избавя от всички вериги, която прогласява вашата чистота веднага след като отдадете себе си на Бога.” Когато отец Георги се обръща към младите хора, които не са особено вдъхновени да служат на Христовата Църква, защото са приели светското мнение, че Църквата е само сграда и светска организация, той призовава и тях и нас да осъзнаем по-дълбоко какво е Христовата Църква, и да си дадем сметка, че „формалното членство” е недостатъчно, за да ни спаси: „Христовата Църква е жива и свободна. В нея се движим и съществуваме чрез Христос, Който е нейният Глава. В Него имаме пълна свобода. В Църквата познаваме цялата Истина и Истината ще ни направи свободни (Йоан 8:32). В Църквата сте и тогава, когато повдигате някого или давате милостиня на бедния, или посещавате болния. В Христовата Църква сте тогава, когато сте милостиви и търпеливи, когато отказвате да

се гневите на брат си дори ако е наранил чувствата ви. В Христовата Църква сте тогава, когато се молите: „Господи, прости му.” Когато честно се трудите на работа, връщате се вкъщи изморени, но усмихнати, когато отвръщате на злото с любов, вие сте в Христовата Църква. Нима не виждаш, млади приятелю, колко близо е Христовото царство? Ти си Петър и Бог гради Своята Църква върху теб. Ти си камък в Неговата Църква и нищо не може да те надвие... Нека построим църкви от нашата вяра, църкви, които никоя човешка сила няма да може да разруши. Църква, основата на която е Христос... Почувствай брат си близък! Никога не питай: „Кой е този?” По-добре кажи: „Този не ми е чужд, брат ми е. Той е Христовата Църква, точно както съм и аз.” С такъв призив в сърцата си нека истински да започнем да принадлежим на Христовата Църква, на Православната църква. Външното членство не е достатъчно, вътре в нас трябва да стане промяна, която ще ни направи различни от външния свят дори ако този свят нарича себе си християнски или „православен”. Нека пазим тези качества на истинския православен светоглед: живото, нормално отношение, любещо и прощаващо, не егоцентрично, което пази нашата невинност дори при пълното и смирено съзнание за греховността ни и силата на заобикалящите ни светски съблазни. Ако наистина живеем с този православен светоглед, нашата вяра ще издържи ударите и ще послужи като източник на вдъхновение и спасение за онези, които ще търсят Христос и сред вече започналото крушение на човечеството.

Така не може! Християнинът трябва да се различава от света и това е едно от нещата, които той трябва да усвои като част от християнското си възпитание. Иначе няма смисъл да се наричаш християнин, особено православен. Втория измамен подход е в другата крайност – това, което може да се нарече измамна духовност. Тъй като преводите на православните книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология за духовната борба все повече се носи из въздуха, нараства броят на хората, които говорят за исихазма, молитвата на Иисус, аскетичния начин на живот, възвишени молитвени със-

него и изкушенията му твърдо и реалистично, да не се поддаваме. Най-вече трябва да подготвим нашите младежи и да направим нещо като имунизация срещу тези изкушения. Нека всеки ден бъдем готови да отговаряме на влиянието на света с принципи на здраво християнско възпитание. Това означава, че всичко, което детето научава в училище, вкъщи трябва да се проверява и да се коригира. Не бива да смятаме, че онова, което то учи там, е просто нещо полезно и светско, без да има каквото и да било отношение към неговото православно възпитание. В училище детето може да научи полезни знания и умения (макар че повечето училища в съвре-

тояния и извисени светци като Симеон Нови Богослов, Григорий Палама или Григорий Синаит. Много добре е да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светии, които наистина са водили такъв начин на живот. Но ако нямаме много реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме от живота на исихастите и колко малко сме подготвени да се приближим към него, интересът ни ще бъде само още един израз на нашия егоцентричен пластмасов свят. Тъй като, искаме или не, се намираме в света (и неговото влияние се усеща силно дори в най-отдалеченото място като манастира), трябва да гледаме на

менна Америка позорно са се провалили и в това - много учители разказват, че всичко, което успяват да направят, е да поддържат реда, а за обучение не става и дума), но наред с тях ще възприеме също много неправилни гледни точки и идеи. Основното отношение и преценка на детето към литературата, музиката, историята, изкуството, философията, дори към науката и, разбира се, към живота и религията трябва на първо място да идва не от училище, защото там това е смесено със съвременната философия, а от дома и Църквата. В противен случай то ще получи изкривено образование, което в най-добрия случай носи агностичен характер, а в най-лошия атеистичен или антирелигиозен.

Родителите трябва да знаят със сигурност на какво учат децата им в различните общообразователни курсове, които в съвременните американски училища са получили почти повсеместно разпространение, и да го коригират вкъщи, като не само имат откровена позиция по тези въпроси, но и ясно изтъкват моралния аспект, който напълно липсва в общественото образование. Те трябва да знаят каква музика слушат техните деца, какви филми гледат (като слушат или гледат заедно с тях, ако е необходимо), на какъв език се говори в тяхната среда и самите те какъв език употребяват. Нужно е всичко това да се преценява от християнска гледна точка. Но не само децата, всички ние стоим пред лицето на света, който се опитва да ни направи антихристияни посредством училището, телевизията, киното, популярната музика. Трябва да разберем, че онова, което ни се внушава, идва от един източник, то има определен ритъм, определено идейно съдържание. Чрез идеята за самопоклонението, отпускането, нехайството, насладата, отказът от най-малката мисъл за другия свят под различни форми ни се натрапва нещо конкретно. Всъщност това е обучение по безбожие. Срещу него трябва да се защитаваме активно, като знаем точно какво светът се опитва да направи от нас. Нужно е да се защитаваме, като формулиране и изявяваме

гласно нашия православен християнски отговор на всичко това. Честно казано, когато гледаме как православните семейства живеят в съвременния свят и предават православието, може да ни се стори, че тази битка по-често е изгубена, отколкото спечелена. Броят на православните християни, които запазват лицето си и не се променят по образеца на съвременния свят, всъщност никак не е голям. Съществува невярното мнение, което, за съжаление, е твърде разпространено днес, че е достатъчно да имаш православие, сведено до църковна сграда и нормална „православна” дейност, като например молитва в определено време или кръстен знак, а в останалото можеш да живееш като всички, да участваш в живота и културата на времето без никакви проблеми, тъй като не грешиш. Всеки, който е разбрал колко дълбоко е православието и колко сериозни са задълженията на православния християнин, а също какви тоталитарни изисквания предявява към нас съвременният свят, осъзнава, колко погрешно е това мнение. Или си православен по всяко време на денонощието, във всяка жизнена ситуация, или всъщност изобщо не си православен. Нашето православие се открива не само в строгите религиозни възгледи, но и във всичко, което правим или говорим. По-голяма част от нас почти не осъзнават християнската отговорност за светската страна на живота ни. Но този, който наистина е с православен светоглед, живее всяка част от своя живот като православен. Призивът на Христос все още е отправен към нас. Нека се вслушваме в него. Един православен свещеник в Румъния, о. Георги Калчу, умира в комунистически затвор за това, че се е осмелил да призове семинаристите и студентите да отхвърлят сляпата привързаност към духа на времето и да

започнат да работят за Христос. Когато говори за празнотата на атеизма, той казва на младежите: „Призовавам ви към много по-висок полет, към пълна самоотверженост, към акта на безстрашие, който хвърля ръкавица на здравия смисъл. Викам ви при Бога - Този, Който превъзхожда света, за да познаете безкрайния рай на духовната радост, която търсите пипнешком във вашия личен ад, дори когато сте в състояние на непреднамерен бунт... Иисус винаги ви е обичал, а сега имате избор – да отговорите или не на Неговия призив. Ако отговорите, ще се приготвите да отидете и да донесете плод, който ще се запази. За да бъдете пророци на Христос в света, където живеете. За да обичате ближния като себе си и да направите всички хора свои приятели. Всяка ваша постъпка да прогласява онази единствена и безкрайна любов, която възвисява човека от роб до приятел на Бога. За да бъдете пророци на тази освобождаваща любов, която избавя от всички вериги, която прогласява вашата чистота веднага след като отдадете себе си на Бога.” Когато отец Георги се обръща към младите хора, които не са особено вдъхновени да служат на Христовата Църква, защото са приели светското мнение, че Църквата е само сграда и светска организация, той призовава и тях и нас да осъзнаем по-дълбоко какво е Христовата Църква, и да си дадем сметка, че „формалното членство” е недостатъчно, за да ни спаси: „Христовата Църква е жива и свободна. В нея се движим и съществуваме чрез Христос, Който е нейният Глава. В Него имаме пълна свобода. В Църквата познаваме цялата Истина и Истината ще ни направи свободни (Йоан 8:32). В Църквата сте и тогава, когато повдигате някого или давате милостиня на бедния, или посещавате болния. В Христовата Църква сте тогава, когато сте милостиви и търпеливи, когато отказвате да

се гневите на брат си дори ако е наранил чувствата ви. В Христовата Църква сте тогава, когато се молите: „Господи, прости му.” Когато честно се трудите на работа, връщате се вкъщи изморени, но усмихнати, когато отвръщате на злото с любов, вие сте в Христовата Църква. Нима не виждаш, млади приятелю, колко близо е Христовото царство? Ти си Петър и Бог гради Своята Църква върху теб. Ти си камък в Неговата Църква и нищо не може да те надвие... Нека построим църкви от нашата вяра, църкви, които никоя човешка сила няма да може да разруши. Църква, основата на която е Христос... Почувствай брат си близък! Никога не питай: „Кой е този?” По-добре кажи: „Този не ми е чужд, брат ми е. Той е Христовата Църква, точно както съм и аз.” С такъв призив в сърцата си нека истински да започнем да принадлежим на Христовата Църква, на Православната църква. Външното членство не е достатъчно, вътре в нас трябва да стане промяна, която ще ни направи различни от външния свят дори ако този свят нарича себе си християнски или „православен”. Нека пазим тези качества на истинския православен светоглед: живото, нормално отношение, любещо и прощаващо, не егоцентрично, което пази нашата невинност дори при пълното и смирено съзнание за греховността ни и силата на заобикалящите ни светски съблазни. Ако наистина живеем с този православен светоглед, нашата вяра ще издържи ударите и ще послужи като източник на вдъхновение и спасение за онези, които ще търсят Христос и сред вече започналото крушение на човечеството.

нес Иисус ни се явява като малко дете. Това е знак, че от любов към нас Бог стана малък. Това е Неговият начин на царуване. Той не идва с грандиозна мощ и външна сила. Той идва като едно бебе, беззащитно и нуждаещо се от нашата помощ. Той не иска да ни надвива със сила, напротив, премахва страха от Неговото всемогъщество. Той иска нашата любов, затова става младенец. Той не иска нищо друго от нас освен любовта ни, чрез която да се научим да влизаме в Неговите чувства,

в Неговата воля. Така ще се научим да живеем с Бога, с Него ще открием, че смирението, лишението и жертвата са част от същността на Любовта. Бог стана малък, за да можем ние да Го разберем, да Го приемем, да Го обикнем. Както коледната “пещерка” (образно представяне на рождествената сцена, водещо началото си от св. Франциск от Асизи) с нейните фигурки се разбира от всички, дори от децата, така и Рождеството е нещо много простичко, затова е съпроводено с много бедност и много

радост, радост интимна, топла, детска. Тайната на Рождество Христово е тайна на бедността, тайна на обедняването. Христос, Господ наш, от богатия, който беше като Цар и Бог, за нас стана беден, за да бъде подобен на нас, заради любовта към нас, но преди всичко заради любовта към най-бедните. Всичко в тази сцена е бедно, просто, смирено, затова не е трудно да бъде разбрано от хората, които имат очите на вярата, очите на децата - на тях принадлежи Царството небесно.

Спомнете си думите Христови, че ако не станете като децата, няма да влезете в Царството небесно. Но кои са децата? Това са тези, малките, които очакват всичко от своите родители, за всичко напълно им се доверяват, от тях всичко приемат. Така и ние трябва да разчитаме на нашия Господ, Който за нас се роди, за нас страда, умря и възкръсна. Така и простотата на нашата вяра трябва да осветлява целия ни живот, за да можем с простота да приемем великите Божии истини. Радостта от родилия се Спасител не е само за съвременниците Христови, за овчарите и мъдреците, това е радост за всички нас. Този Младенец трябва да бъде жив за нас. Той трябва да бъде видим и действителен във всекидневния ни живот,

в нашия ближен, когото трябва да обичаме, в нашите молитви, в нашата литургия и Евхаристия. Трябва и днес да ни изпълва с радост, защото това не е една отминала история, а начало на нашето спасение. Простота, бедност, радост - това са толкова елементарни думи, че чак ни е срам да ги произнасяме. Свикнали сме да слушаме от медиите все неща модерни и сложни, чуждоезични и неразбираеми. Като че ли да се говори за тази простичка радост, не върви много - пред толкова

работи. Не случайността, а Той е, Който движи света. Нека прочистим очите и ушите си, за да видим и чуем Господ, Който има какво да ни каже, - но само на тези, които имат място за Него в сърцата и умовете си. За апостол Йоан, за ученика, който обичаше Учителя, бе достатъчно да види само повивките в празния гроб на Христос, за да повярва във възкресението. Не му трябваше да чете десетки трактати по богословие, които обясняват събитието. Той видя тези малки знаци, малки като тази “пещерка”, пред която днес сме изправени, но това му бе достатъчно, за да повярва, защото сърцето му бе вече под-

други важни неща, за които трябва да се грижим и тревожим, толкова много са тежките ситуации, политическите и икономическите несправедливости. Да споделим простата радост и бедност, да се радваме за идването на Младенеца на земята не означава да загърбим света с всичките негови страдания и трудности, проблеми и несправедливости, но означава само едно - просто да се доверим на Бога, да вярваме, както са убедени децата по отношение на родителите си, че Бог знае всичко, че Той има грижа за нас. Да се доверим на Бога във всичко - така се ражда духът на бедността. Само в Него можем да се насладим на радостта, защото Той е, Който изцерява всяка болест, всяка несправедливост, бедност и смърт. И ако всичко е така простичко, то и да вярваш, не трябва да е сложно, богословието не трябва да ни плаши, да ни се струва прекалено философско и непонятно. Да вярваш, е един жест от сърце и душа, просто да повярваш, че Иисус е Господ, че е възкръснал, че е дошъл за нашето спасение и от любов към нас. Сам Иисус ще каже: „Възхвалявам те, Отче, че си открил това на младенци, а си го укрил от мъдреци.” За да повярваш, не се иска много. Достатъчен е дарът на Светия Дух и един акт на доверие, на оставяне в Божиите ръце с упование на Провидението. Достатъчно е да сме чувствителни за знаците, които Бог ни оставя в нашия живот, да виждаме Неговия пръст в нашите

готвено за съзерцанието на тайната на безкрайната Любов Божия. Понякога е достатъчен един знак, нещо малко, за да повярваш, ако сърцето ти е предразположено и в него има място за вслушване в гласа на Светия Дух, Който излъчва доверие и радост във вярващия, като му дарява чувство на удовлетвореност и пълнота. Тогава да преживееш радостта, става възможно и в нашия свят, въпреки страданията и всевъзможните болести. Да молим Бога да ни даде благодатта Си да погледнем тази “пещерка”, това Рождество с простотата на овчарите, за да получим така и радостта, с която те се върнаха в домовете си. Да се молим Бог да ни даде смирението и вярата на Свети Йосиф, с които той погледна Младенеца, Когото Мария бе заченала от Светия Дух. Да се молим Бог да ни даде дара да погледнем Младенеца с тази любов, с която Мария Го гледаше. Да се молим така, че светлината, която видяха овчарите, да осветли и нас, да се изпълни в света това, за което ангелите пееха във Витлеем: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение.”

нес Иисус ни се явява като малко дете. Това е знак, че от любов към нас Бог стана малък. Това е Неговият начин на царуване. Той не идва с грандиозна мощ и външна сила. Той идва като едно бебе, беззащитно и нуждаещо се от нашата помощ. Той не иска да ни надвива със сила, напротив, премахва страха от Неговото всемогъщество. Той иска нашата любов, затова става младенец. Той не иска нищо друго от нас освен любовта ни, чрез която да се научим да влизаме в Неговите чувства,

в Неговата воля. Така ще се научим да живеем с Бога, с Него ще открием, че смирението, лишението и жертвата са част от същността на Любовта. Бог стана малък, за да можем ние да Го разберем, да Го приемем, да Го обикнем. Както коледната “пещерка” (образно представяне на рождествената сцена, водещо началото си от св. Франциск от Асизи) с нейните фигурки се разбира от всички, дори от децата, така и Рождеството е нещо много простичко, затова е съпроводено с много бедност и много

радост, радост интимна, топла, детска. Тайната на Рождество Христово е тайна на бедността, тайна на обедняването. Христос, Господ наш, от богатия, който беше като Цар и Бог, за нас стана беден, за да бъде подобен на нас, заради любовта към нас, но преди всичко заради любовта към най-бедните. Всичко в тази сцена е бедно, просто, смирено, затова не е трудно да бъде разбрано от хората, които имат очите на вярата, очите на децата - на тях принадлежи Царството небесно.

Спомнете си думите Христови, че ако не станете като децата, няма да влезете в Царството небесно. Но кои са децата? Това са тези, малките, които очакват всичко от своите родители, за всичко напълно им се доверяват, от тях всичко приемат. Така и ние трябва да разчитаме на нашия Господ, Който за нас се роди, за нас страда, умря и възкръсна. Така и простотата на нашата вяра трябва да осветлява целия ни живот, за да можем с простота да приемем великите Божии истини. Радостта от родилия се Спасител не е само за съвременниците Христови, за овчарите и мъдреците, това е радост за всички нас. Този Младенец трябва да бъде жив за нас. Той трябва да бъде видим и действителен във всекидневния ни живот,

в нашия ближен, когото трябва да обичаме, в нашите молитви, в нашата литургия и Евхаристия. Трябва и днес да ни изпълва с радост, защото това не е една отминала история, а начало на нашето спасение. Простота, бедност, радост - това са толкова елементарни думи, че чак ни е срам да ги произнасяме. Свикнали сме да слушаме от медиите все неща модерни и сложни, чуждоезични и неразбираеми. Като че ли да се говори за тази простичка радост, не върви много - пред толкова

работи. Не случайността, а Той е, Който движи света. Нека прочистим очите и ушите си, за да видим и чуем Господ, Който има какво да ни каже, - но само на тези, които имат място за Него в сърцата и умовете си. За апостол Йоан, за ученика, който обичаше Учителя, бе достатъчно да види само повивките в празния гроб на Христос, за да повярва във възкресението. Не му трябваше да чете десетки трактати по богословие, които обясняват събитието. Той видя тези малки знаци, малки като тази “пещерка”, пред която днес сме изправени, но това му бе достатъчно, за да повярва, защото сърцето му бе вече под-

други важни неща, за които трябва да се грижим и тревожим, толкова много са тежките ситуации, политическите и икономическите несправедливости. Да споделим простата радост и бедност, да се радваме за идването на Младенеца на земята не означава да загърбим света с всичките негови страдания и трудности, проблеми и несправедливости, но означава само едно - просто да се доверим на Бога, да вярваме, както са убедени децата по отношение на родителите си, че Бог знае всичко, че Той има грижа за нас. Да се доверим на Бога във всичко - така се ражда духът на бедността. Само в Него можем да се насладим на радостта, защото Той е, Който изцерява всяка болест, всяка несправедливост, бедност и смърт. И ако всичко е така простичко, то и да вярваш, не трябва да е сложно, богословието не трябва да ни плаши, да ни се струва прекалено философско и непонятно. Да вярваш, е един жест от сърце и душа, просто да повярваш, че Иисус е Господ, че е възкръснал, че е дошъл за нашето спасение и от любов към нас. Сам Иисус ще каже: „Възхвалявам те, Отче, че си открил това на младенци, а си го укрил от мъдреци.” За да повярваш, не се иска много. Достатъчен е дарът на Светия Дух и един акт на доверие, на оставяне в Божиите ръце с упование на Провидението. Достатъчно е да сме чувствителни за знаците, които Бог ни оставя в нашия живот, да виждаме Неговия пръст в нашите

готвено за съзерцанието на тайната на безкрайната Любов Божия. Понякога е достатъчен един знак, нещо малко, за да повярваш, ако сърцето ти е предразположено и в него има място за вслушване в гласа на Светия Дух, Който излъчва доверие и радост във вярващия, като му дарява чувство на удовлетвореност и пълнота. Тогава да преживееш радостта, става възможно и в нашия свят, въпреки страданията и всевъзможните болести. Да молим Бога да ни даде благодатта Си да погледнем тази “пещерка”, това Рождество с простотата на овчарите, за да получим така и радостта, с която те се върнаха в домовете си. Да се молим Бог да ни даде смирението и вярата на Свети Йосиф, с които той погледна Младенеца, Когото Мария бе заченала от Светия Дух. Да се молим Бог да ни даде дара да погледнем Младенеца с тази любов, с която Мария Го гледаше. Да се молим така, че светлината, която видяха овчарите, да осветли и нас, да се изпълни в света това, за което ангелите пееха във Витлеем: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение.”

имеон се събуди рано. Дръпна пердетата и слънцето като водопад заля хотелската стая. Пред широкия прозорец се извисяваше Балканът, загадъчен като войник на пост с дебел зелен шинел. Изкъпа се, старателно се избръсна и слезе в кафенето на хотела. Както всяка сутрин, Искра, младата сервитьорка, щом го зърна, се втурна към неговата маса.

- Както обикновено ли, господин Топузаков? – попита тя.

- Да, Искре - усмихна й се Симеон, – два кроасана с шоколад, кафе с мляко, сок от портокали, варено яйце и банан. Не променяше закуската си. Особено държеше на вареното яйце и банана. Специално за него Янко, собственикът на хотела, ресторанта и кафенето, беше наредил сутрин да се сервират варени яйца и банани.

Господин Топузаков, както го знаеха всички в Зеленоград, вече близо месец беше гост на хотел „Бор”. За първи път го видяха в градчето преди година, когато пристигна с голям джип „Мерцедес”, придружаван от двама млади едри мъже. Тогава дойде и купи Черноковата къща, найстарата и най-известната в Зеленоград къщата на войводата Черноков, загинал като опълченец на Шипка. Тя беше музей, а след реституцията наследниците на войводата си я взеха и десетина години се опитваха да я поддържат, но рядко идваха в Зеленоград и двуетажната къща започна да се руши. Крадци няколко пъти прескачаха високия каменен зид и откраднаха сабята на войводата, револвера му и още вещи с историческа стойност. Наследниците видяха, че трудно ще я опазят, а някой ден може да я намерят и опожарена, затова ре-

шиха да я продадат. Веднага се появиха купувачи. Симеон Топузаков даде най-много пари и стана новият й собственик. След като я купи, Той заяви, че няма да я разрушава, ще я възстанови, ще ремонтира и ще направи пак музейна сбирка, но вече частна, а не общинска, както беше. В просторния двор Топузаков започна да строи голям хотел. В Зеленоград имаше един хотел - „Бор” - и нe се усещаше нужда от друг, но Топузаков беше решил да привлече тук чужденци, да организира конференции и семинари, туристически излети в Балкана, зиме да карат ски, лете да ловят риба и да сърфират в язовира край града. Той се залови не само да вдигне внушителен хотел с много стаи, а да направи и ресторант, бар, дискотека, сауна, барбекю... Построи трафопост и прекара водопровод до хотела.

- Тук – казваше той –често спира токът, а понякога няма и вода, макар че сме в сърцето на Балкана. Мога ли да кажа на чужденците: днес вода няма, идете да се къпете на площада, на Арнаутчешма. Хората го слушаха възхитени и никой не знаеше кой точно е Симеон Топузаков, откъде се появи, с какво се занимава и откъде има толкова пари. Едни шушукаха, че е инженер, следвал в Германия, други подхвърляха, че нищо не е завършил и е от новобогаташите, а трети твърдяха, че е наследил много недвижими имоти и за кратко време е станал фантастично богат. Симеон Топузаков бързо се сприятели с доста хора в града: кмета, учителите, общинарите, продавачките в магазините и на пазара. Разговаряше, шегуваше се, а и помагаше. Още с идването си даде пари да се възстанови паметникът на площа-

Сяров, техническия ръководител, който започна подробно да му обяснява какво предстои да се довърши. Топузаков даде нарежданията си и остави Сяров да си гледа работата, а той тръгна по етажите да види с очите си кое как е направено. Вървеше, оглеждаше и си представяше лукса и красотата, които скоро щяха да обгърнат хотела. Мислено виждаше обзаведените стаи, дори картините по стените. Мислеше за най-малките подробности, консултираше се с архитекти, дизайнери, художници, а всички те с учудваване забелязваха, че не му липсват вкус и усет към красивото. Доволен и в добро настроение, той реши да се поразходи. Летният ден обещаваше да е слънчев и топъл. В Зеленоград беше скучно, но трябваше да остане поне още седмица.

да в чест на загиналите във войните, да се купят компютри за училището. Държеше се така, сякаш тук се беше родил и живял. Тази сутрин той пак даде щедър бакшиш на Искра, излезе от кафенето на Янко и тръгна към Черноковата къща, за да нагледа строежа на хотела, да поговори с техническия ръководител и да види какво е необходимо да се купи, за да не спира работата. Беше определил месец септември за тържественото откриване на хотелския комплекс „Орион” с водосвет и много избрани гости. Вървеше бавно по тясната калдъръмена уличка и някаква мелодия от позната песен се въртеше безгрижно в главата му. Както винаги и днес работниците бяха започнали работа рано. Правеха довършителните работи: поставяха прозорците, облицоваха баните, свързваха осветлението. Топузаков влезе в сградата, огледа тук-там. На един от етажите намери

Бавно тръгна по безлюдните, тихи улички. Досега не беше излизал из околностите на Зеленоград, а трябваше повече да ходи пеш. Пое към края на града, откъдето започваше гъстата вековна гора. Вдишваше с пълни гърди планинския въздух. Беше му леко и весело. Всичко вървеше добре и плановете му един по един се осъществяваха. Неусетно навлизаше в тъмната гора, прекоси малка поляна и започна да се изкачва по склона. След час ускорен ход се задъха и спря да си поеме въздух. Докато стоеше до дънера на вековен дъб, му се стори че притъмня. Тежки облаци пролазиха безшумно над главата му и вятърът се усили. Знаеше, че понякога времето в планината внезапно се променя. Облаците се сгъстиха, всичко потъна в полуздрач и замириса на дъжд. Трябваше бързо да се върне в града. Беше леко облечен и неподготвен за лошо време. Тръгна назад и още не бе изминал

сто метра, когато заваля. Светкавица озари тъмната, притихнала гора и екна силен, разтърсващ гръм. Топузаков се уплаши. Ускори крачки, но в дъжда изгуби пътеката. Спря. Валеше силно и трябваше някъде да се подслони. Дърветата около него се издигаха високи и страшни. Светкавиците непрекъснато проблясваха над главата му като размахани мечове и оглушителни гръмотевици разлюляваха гората. Реши, че е по-добре да не спира да върви. Продължи, но нямаше представа къде е Зеленоград. Никога не му се беше случвало да се лута в гора. Беше чувал, че по мъха на дърветата може да се определи къде е север, но не си беше правил труда да запомни как. Обзе го паника. Дъждът го обливаше от главата до петите. Светлото му лятно сако, панталонът, обувките и чорапите му подгизнаха. Вятърът ту се усилваше, ту затихваше и той трепереше. Колкото и да не му се искаше, принуди се да извади мобилния си телефон и да се обади на Сяров.

- Сяров – каза с отпаднал глас, – излязох да се разходя из гората, но изгубих пътя. Направи нещо и елате да ме намерите. Не знам къде съм. Сяров го успокои, че веднага ще вземе мерки. Никога не беше предполагал, че ще изпадне в такава нелепа и досадна ситуация. След известно време телефонът му звънна, Сяров каза, че се е обадил в кметството и след малко тръгва с няколко ловци да го търсят. Топуза-

имеон се събуди рано. Дръпна пердетата и слънцето като водопад заля хотелската стая. Пред широкия прозорец се извисяваше Балканът, загадъчен като войник на пост с дебел зелен шинел. Изкъпа се, старателно се избръсна и слезе в кафенето на хотела. Както всяка сутрин, Искра, младата сервитьорка, щом го зърна, се втурна към неговата маса.

- Както обикновено ли, господин Топузаков? – попита тя.

- Да, Искре - усмихна й се Симеон, – два кроасана с шоколад, кафе с мляко, сок от портокали, варено яйце и банан. Не променяше закуската си. Особено държеше на вареното яйце и банана. Специално за него Янко, собственикът на хотела, ресторанта и кафенето, беше наредил сутрин да се сервират варени яйца и банани.

Господин Топузаков, както го знаеха всички в Зеленоград, вече близо месец беше гост на хотел „Бор”. За първи път го видяха в градчето преди година, когато пристигна с голям джип „Мерцедес”, придружаван от двама млади едри мъже. Тогава дойде и купи Черноковата къща, найстарата и най-известната в Зеленоград къщата на войводата Черноков, загинал като опълченец на Шипка. Тя беше музей, а след реституцията наследниците на войводата си я взеха и десетина години се опитваха да я поддържат, но рядко идваха в Зеленоград и двуетажната къща започна да се руши. Крадци няколко пъти прескачаха високия каменен зид и откраднаха сабята на войводата, револвера му и още вещи с историческа стойност. Наследниците видяха, че трудно ще я опазят, а някой ден може да я намерят и опожарена, затова ре-

шиха да я продадат. Веднага се появиха купувачи. Симеон Топузаков даде най-много пари и стана новият й собственик. След като я купи, Той заяви, че няма да я разрушава, ще я възстанови, ще ремонтира и ще направи пак музейна сбирка, но вече частна, а не общинска, както беше. В просторния двор Топузаков започна да строи голям хотел. В Зеленоград имаше един хотел - „Бор” - и нe се усещаше нужда от друг, но Топузаков беше решил да привлече тук чужденци, да организира конференции и семинари, туристически излети в Балкана, зиме да карат ски, лете да ловят риба и да сърфират в язовира край града. Той се залови не само да вдигне внушителен хотел с много стаи, а да направи и ресторант, бар, дискотека, сауна, барбекю... Построи трафопост и прекара водопровод до хотела.

- Тук – казваше той –често спира токът, а понякога няма и вода, макар че сме в сърцето на Балкана. Мога ли да кажа на чужденците: днес вода няма, идете да се къпете на площада, на Арнаутчешма. Хората го слушаха възхитени и никой не знаеше кой точно е Симеон Топузаков, откъде се появи, с какво се занимава и откъде има толкова пари. Едни шушукаха, че е инженер, следвал в Германия, други подхвърляха, че нищо не е завършил и е от новобогаташите, а трети твърдяха, че е наследил много недвижими имоти и за кратко време е станал фантастично богат. Симеон Топузаков бързо се сприятели с доста хора в града: кмета, учителите, общинарите, продавачките в магазините и на пазара. Разговаряше, шегуваше се, а и помагаше. Още с идването си даде пари да се възстанови паметникът на площа-

Сяров, техническия ръководител, който започна подробно да му обяснява какво предстои да се довърши. Топузаков даде нарежданията си и остави Сяров да си гледа работата, а той тръгна по етажите да види с очите си кое как е направено. Вървеше, оглеждаше и си представяше лукса и красотата, които скоро щяха да обгърнат хотела. Мислено виждаше обзаведените стаи, дори картините по стените. Мислеше за най-малките подробности, консултираше се с архитекти, дизайнери, художници, а всички те с учудваване забелязваха, че не му липсват вкус и усет към красивото. Доволен и в добро настроение, той реши да се поразходи. Летният ден обещаваше да е слънчев и топъл. В Зеленоград беше скучно, но трябваше да остане поне още седмица.

да в чест на загиналите във войните, да се купят компютри за училището. Държеше се така, сякаш тук се беше родил и живял. Тази сутрин той пак даде щедър бакшиш на Искра, излезе от кафенето на Янко и тръгна към Черноковата къща, за да нагледа строежа на хотела, да поговори с техническия ръководител и да види какво е необходимо да се купи, за да не спира работата. Беше определил месец септември за тържественото откриване на хотелския комплекс „Орион” с водосвет и много избрани гости. Вървеше бавно по тясната калдъръмена уличка и някаква мелодия от позната песен се въртеше безгрижно в главата му. Както винаги и днес работниците бяха започнали работа рано. Правеха довършителните работи: поставяха прозорците, облицоваха баните, свързваха осветлението. Топузаков влезе в сградата, огледа тук-там. На един от етажите намери

Бавно тръгна по безлюдните, тихи улички. Досега не беше излизал из околностите на Зеленоград, а трябваше повече да ходи пеш. Пое към края на града, откъдето започваше гъстата вековна гора. Вдишваше с пълни гърди планинския въздух. Беше му леко и весело. Всичко вървеше добре и плановете му един по един се осъществяваха. Неусетно навлизаше в тъмната гора, прекоси малка поляна и започна да се изкачва по склона. След час ускорен ход се задъха и спря да си поеме въздух. Докато стоеше до дънера на вековен дъб, му се стори че притъмня. Тежки облаци пролазиха безшумно над главата му и вятърът се усили. Знаеше, че понякога времето в планината внезапно се променя. Облаците се сгъстиха, всичко потъна в полуздрач и замириса на дъжд. Трябваше бързо да се върне в града. Беше леко облечен и неподготвен за лошо време. Тръгна назад и още не бе изминал

сто метра, когато заваля. Светкавица озари тъмната, притихнала гора и екна силен, разтърсващ гръм. Топузаков се уплаши. Ускори крачки, но в дъжда изгуби пътеката. Спря. Валеше силно и трябваше някъде да се подслони. Дърветата около него се издигаха високи и страшни. Светкавиците непрекъснато проблясваха над главата му като размахани мечове и оглушителни гръмотевици разлюляваха гората. Реши, че е по-добре да не спира да върви. Продължи, но нямаше представа къде е Зеленоград. Никога не му се беше случвало да се лута в гора. Беше чувал, че по мъха на дърветата може да се определи къде е север, но не си беше правил труда да запомни как. Обзе го паника. Дъждът го обливаше от главата до петите. Светлото му лятно сако, панталонът, обувките и чорапите му подгизнаха. Вятърът ту се усилваше, ту затихваше и той трепереше. Колкото и да не му се искаше, принуди се да извади мобилния си телефон и да се обади на Сяров.

- Сяров – каза с отпаднал глас, – излязох да се разходя из гората, но изгубих пътя. Направи нещо и елате да ме намерите. Не знам къде съм. Сяров го успокои, че веднага ще вземе мерки. Никога не беше предполагал, че ще изпадне в такава нелепа и досадна ситуация. След известно време телефонът му звънна, Сяров каза, че се е обадил в кметството и след малко тръгва с няколко ловци да го търсят. Топуза-

ков му благодари, но това не го успокои. Вървеше, залиташе, спъваше се и изведнъж попадна на някаква пътека. Това беше спасението. Божията помощ. Щом е пътека, значи води към хора, и той почти се затича по нея. Озова се на широка поляна, а на края й забеляза постройки. На един дъх прекоси поляната и спря до огромна дървена порта. Приличаше на манастир. Като луд започна да удря по портата с юмруци. След малко чу стъпки. Един монах отвори.

- Слава Богу – изпъшка Топузаков – изгубих се в гората и случайно попаднах тук.

- Бог ти е помогнал – каза монахът. – Добре си дошъл. Топузаков прекрачи прага и тръгна след него.

- Аз съм брат Викентий – представи се монахът.

- Симеон – отговори Топузаков. – Как се казва манастирът?

- „Свети Илия”. Монахът въведе Топузаков в неголямо помещение, вероятно магерницата.

- Седни, стопли се, ще ти донеса нещо да се преоблечеш, целият си мокър.

- Благодаря - продума Симеон. – Близо ли е Зеленоград?

- Не е далече, на около час през гората, а по шосето е на петнайсет километра. Топузаков извади телефона и се обади на Сяров.

- Сяров, всичко е наред. Намирам се в манастир „Свети Илия”. Брат Викентий ме приюти. Вземи кола и ела да ме прибереш.

- Тръгвам – отговори с готовност Сяров. Монахът донесе стар панталон, риза, домашна вълнена жилетка и му ги даде. Наля му вино в малка керамична чаша.

- Да се стоплиш, братко, и да се успокоиш. Топузаков изпи виното на един дъх. Помещението беше дълго, тясно, с три голи маси, няколко разклатени дървени стола и две малки като ниши прозорчета в стената. В ъгъла се виждаше огнище, а до него - полици с наредени тенджери, алуминиеви чинии и канчета.

- Колко души сте в манастира? – попита той.

- Петима сме – отговори брат Викентий, - но сега са по работа. Двама от братята работят на манастирските имоти. Брат Горазд отиде до Зеленоград, а дядо Ангеларий – игуме-

нът, лежи в килията си, не е добре, горкият, болен е и вече е доста стар. Имаме и един пастир, но той излезе рано със стадото. Топузаков се загледа в монаха, около четирийсетгодишен, слаб, мършав, с дълбоко хлътнали очи. Голямата му черна брада го правеше по-стар. Избелялото му расо беше позакърпено тук-таме, а ръкавите протрити. Нямаше обувки, а гумени галоши.

- Изглежда доста бедно живеете тук – каза Топузаков. – Като гледам, не ви е лесно? Май и ток няма?

- Няма – отговори Викентий.

- Как живеете така?

- Както и вие – каза монахът. Топузаков се засмя.

- От какво имате нужда? – попита, защото вече беше решил да се отблагодари и да направи някакво дарение за манастира.

- От нищо – отговори брат Викентий.

- От нищо? – учуди се Симеон. – Не ви ли трябват дрехи, пари...

- А на теб сега какво ти трябва? – попита Викентий. Този въпрос го развесели.

- На мен ли, аз съм временно тук - отговори той.

- И ние сме временно. Симеон изгледа продължително монаха.

- Всички сме временно – повтори брат Викентий. „Временно” - каза си Топузаков. „Временно”. Той опря ръце на старата гола манастирска маса и се загледа към малките прозорчета на магерницата. Дъждът вън беше спрял. Вятърът гонеше по небето облаците като стадо рунтави овце и слънцето отново проблясваше, окъпано от летния дъжд.

реди всичко, когато доброволно и съзнателно отхвърля Божията милост и се отказва от нея. Да вземем за пример един действителен случай. През 1829 г. човек на име Джордж Уилсън е бил осъден на смърт чрез обесване. Тогавашният президент на Америка, Андрю Джаксън амнистира престъпника, но той, за изумление на целия свят, решително отказва да бъде помилван. В съдопроизводството на държавата никога до този момент не е имало подобен случай и управата на затвора не знае как да постъпи с осъдения. Но създалото

Павел се възхищава на неуморното постоянство, което апостолите проявяват, когато прогласяват Божия манифест на помилване, като казва: „По цялата земя се разнесе гласът им и думите им – до краищата на вселената…” И веднага добавя: „Но не всички послушаха благовестието...” (Римл.

10:18, 16). Апостолите са „получили благодат и апостолство в Неговото име да привеждат в послушност към вярата човеци от всички народи” (Римл.

1:5). Но не всички са се „покорили”. Благовестието е документ, чиято стойност зависи от приемането

Но сиромаси, пленници, слепи, измъчени и хора със съкрушено сърце не се намериха. „Простирах ръцете Си цял ден към народ непокорен и опак” (Римл.

10:21). Протегнатите ръце, готови да поемат грешника в прегръдките си, увисват във въздуха. В какво тогава се изразява нашата покорност към благовестието? Тя трябва да бъде в безусловното и чистосърдечно приемане на Божието опрощение, което прогласява благовестието. В нашата лична дълбока вяра и пълното подчинение на собствената ни воля спрямо Божията. Подчинението или покор-

се неясно положение бързо се изяснява. Главният съдия Джон Маршал обнародва следното решение: „Амнистията на президента е документ, чиято стойност зависи от приемането му от заинтересованото лице. Обикновено се предполага, че осъденият на смърт ще приеме помилването, но ако откаже, присъдата на съда остава в сила. В дадения случай Джордж Уилсън трябва да бъде обесен.” И помилваният е бил обесен, но вече не съгласно решението на съда, а според собствения си избор, не защото не е можел да остане сред живите, а защото сам не е поискал. Мнозина грешници подражават на Уилсън в духовно отношение. Ето каква е основната причина за незначителните резултати от проповедта на благовестието по целия свят. Ап.

му от заинтересованото лице! Ако Божията милост не ви интересува, „Божият гняв е върху вас” и присъдата на Върховния съд ще бъде приведена в изпълнение. Христос казва: „Духът на Господ е на Мен, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените...” (Лука 4:18).

ността на волята и вярата са неразривно свързани. Слушането е плод на вярата. Там, където няма вяра, няма да има покорност, и обратно: щом има вяра, ще има и покорност. Бог е дал на човека пълното право да вярва или да не вярва и Той не го лишава от този решаващ избор.

ков му благодари, но това не го успокои. Вървеше, залиташе, спъваше се и изведнъж попадна на някаква пътека. Това беше спасението. Божията помощ. Щом е пътека, значи води към хора, и той почти се затича по нея. Озова се на широка поляна, а на края й забеляза постройки. На един дъх прекоси поляната и спря до огромна дървена порта. Приличаше на манастир. Като луд започна да удря по портата с юмруци. След малко чу стъпки. Един монах отвори.

- Слава Богу – изпъшка Топузаков – изгубих се в гората и случайно попаднах тук.

- Бог ти е помогнал – каза монахът. – Добре си дошъл. Топузаков прекрачи прага и тръгна след него.

- Аз съм брат Викентий – представи се монахът.

- Симеон – отговори Топузаков. – Как се казва манастирът?

- „Свети Илия”. Монахът въведе Топузаков в неголямо помещение, вероятно магерницата.

- Седни, стопли се, ще ти донеса нещо да се преоблечеш, целият си мокър.

- Благодаря - продума Симеон. – Близо ли е Зеленоград?

- Не е далече, на около час през гората, а по шосето е на петнайсет километра. Топузаков извади телефона и се обади на Сяров.

- Сяров, всичко е наред. Намирам се в манастир „Свети Илия”. Брат Викентий ме приюти. Вземи кола и ела да ме прибереш.

- Тръгвам – отговори с готовност Сяров. Монахът донесе стар панталон, риза, домашна вълнена жилетка и му ги даде. Наля му вино в малка керамична чаша.

- Да се стоплиш, братко, и да се успокоиш. Топузаков изпи виното на един дъх. Помещението беше дълго, тясно, с три голи маси, няколко разклатени дървени стола и две малки като ниши прозорчета в стената. В ъгъла се виждаше огнище, а до него - полици с наредени тенджери, алуминиеви чинии и канчета.

- Колко души сте в манастира? – попита той.

- Петима сме – отговори брат Викентий, - но сега са по работа. Двама от братята работят на манастирските имоти. Брат Горазд отиде до Зеленоград, а дядо Ангеларий – игуме-

нът, лежи в килията си, не е добре, горкият, болен е и вече е доста стар. Имаме и един пастир, но той излезе рано със стадото. Топузаков се загледа в монаха, около четирийсетгодишен, слаб, мършав, с дълбоко хлътнали очи. Голямата му черна брада го правеше по-стар. Избелялото му расо беше позакърпено тук-таме, а ръкавите протрити. Нямаше обувки, а гумени галоши.

- Изглежда доста бедно живеете тук – каза Топузаков. – Като гледам, не ви е лесно? Май и ток няма?

- Няма – отговори Викентий.

- Как живеете така?

- Както и вие – каза монахът. Топузаков се засмя.

- От какво имате нужда? – попита, защото вече беше решил да се отблагодари и да направи някакво дарение за манастира.

- От нищо – отговори брат Викентий.

- От нищо? – учуди се Симеон. – Не ви ли трябват дрехи, пари...

- А на теб сега какво ти трябва? – попита Викентий. Този въпрос го развесели.

- На мен ли, аз съм временно тук - отговори той.

- И ние сме временно. Симеон изгледа продължително монаха.

- Всички сме временно – повтори брат Викентий. „Временно” - каза си Топузаков. „Временно”. Той опря ръце на старата гола манастирска маса и се загледа към малките прозорчета на магерницата. Дъждът вън беше спрял. Вятърът гонеше по небето облаците като стадо рунтави овце и слънцето отново проблясваше, окъпано от летния дъжд.

реди всичко, когато доброволно и съзнателно отхвърля Божията милост и се отказва от нея. Да вземем за пример един действителен случай. През 1829 г. човек на име Джордж Уилсън е бил осъден на смърт чрез обесване. Тогавашният президент на Америка, Андрю Джаксън амнистира престъпника, но той, за изумление на целия свят, решително отказва да бъде помилван. В съдопроизводството на държавата никога до този момент не е имало подобен случай и управата на затвора не знае как да постъпи с осъдения. Но създалото

Павел се възхищава на неуморното постоянство, което апостолите проявяват, когато прогласяват Божия манифест на помилване, като казва: „По цялата земя се разнесе гласът им и думите им – до краищата на вселената…” И веднага добавя: „Но не всички послушаха благовестието...” (Римл.

10:18, 16). Апостолите са „получили благодат и апостолство в Неговото име да привеждат в послушност към вярата човеци от всички народи” (Римл.

1:5). Но не всички са се „покорили”. Благовестието е документ, чиято стойност зависи от приемането

Но сиромаси, пленници, слепи, измъчени и хора със съкрушено сърце не се намериха. „Простирах ръцете Си цял ден към народ непокорен и опак” (Римл.

10:21). Протегнатите ръце, готови да поемат грешника в прегръдките си, увисват във въздуха. В какво тогава се изразява нашата покорност към благовестието? Тя трябва да бъде в безусловното и чистосърдечно приемане на Божието опрощение, което прогласява благовестието. В нашата лична дълбока вяра и пълното подчинение на собствената ни воля спрямо Божията. Подчинението или покор-

се неясно положение бързо се изяснява. Главният съдия Джон Маршал обнародва следното решение: „Амнистията на президента е документ, чиято стойност зависи от приемането му от заинтересованото лице. Обикновено се предполага, че осъденият на смърт ще приеме помилването, но ако откаже, присъдата на съда остава в сила. В дадения случай Джордж Уилсън трябва да бъде обесен.” И помилваният е бил обесен, но вече не съгласно решението на съда, а според собствения си избор, не защото не е можел да остане сред живите, а защото сам не е поискал. Мнозина грешници подражават на Уилсън в духовно отношение. Ето каква е основната причина за незначителните резултати от проповедта на благовестието по целия свят. Ап.

му от заинтересованото лице! Ако Божията милост не ви интересува, „Божият гняв е върху вас” и присъдата на Върховния съд ще бъде приведена в изпълнение. Христос казва: „Духът на Господ е на Мен, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените...” (Лука 4:18).

ността на волята и вярата са неразривно свързани. Слушането е плод на вярата. Там, където няма вяра, няма да има покорност, и обратно: щом има вяра, ще има и покорност. Бог е дал на човека пълното право да вярва или да не вярва и Той не го лишава от този решаващ избор.

ътрудниците от фондация “Светлина на Балканите” заедно с младежи доброволци подготвиха куклен театър и сценка с рождествен сюжет. Рождествената програма беше представена пред ромчета от столичния квартал Ботунец, деца от 115-та целодневна детска градина и възрастни от едно от софийските инвалидни дружества, където бяха раздадени и подаръци. Предстоят посещения на екипи от фондацията в 13 социални домове за деца, 3 за възрастни хора и 5 инвалидни дружества в София и цялата страна .

ътрудниците от фондация “Светлина на Балканите” заедно с младежи доброволци подготвиха куклен театър и сценка с рождествен сюжет. Рождествената програма беше представена пред ромчета от столичния квартал Ботунец, деца от 115-та целодневна детска градина и възрастни от едно от софийските инвалидни дружества, където бяха раздадени и подаръци. Предстоят посещения на екипи от фондацията в 13 социални домове за деца, 3 за възрастни хора и 5 инвалидни дружества в София и цялата страна .

2.Цар на Израил, син на Ваас, царувал две години (III Цар. 16 гл.)

4.Сухи стебла от житни растения 5.Вид върба 6.Сътрудник на ап. Павел и Тимотей, който се включва в мисията до Македония (Деян.

19:22) 8.Островна група в Япония 9.Стара мярка за тегло 10.Равен резултат в спорта 11.Немски физик, нобелов лауреат (1882-1970) 14.Александрийски християнин от юдейски произход, известен със своята дарба на проповедник и учител (I Кор. 1, 3 гл.) 16.Ехо, отглас 17.Цар на амаличаните, пощаден от Саул, но осъден от Самуил (I Цар. 15 гл.) 18.Преизподня, шеол 19.Псевдоним на ген. Столетов 20.Област в Южна Вавилония, родина на Авраам 22.Поставка за инструменти, уреди и др.

24.Член на ираноезично племе от сарматски произход (II в. пр. Хр.) 25.Река в България 27.Река в Европа, приток на Дунав 28.Името на мадиамски жрец, убит от Гедеон (Съд. 7:25) 30.Положение на тялото при играта на халки 32.Първенец 34.Обекти на езическо поклонение, кумири 35.Един от родителите 37.Възпаление на външното ухо 38.Името на юдейски цар по времето на Христос 40.Модел руски самолети 41.Название на глава от старозаветна поетична книга 43.Един от авторите на Псалмите 45.Слуга в православна църква 46.Мъжко домашно животно 47.Високопоставен царедворец, втори след Асуир, известен със своето нечестие (кн. Естир) 49.Древен град на територията на дн. Турция, столица на царство през V-XVI век 50.Главен град на Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 52.Еврейска мярка за тегло (IV Цар. 6:25) 53.Главно египетско божество 54.Дял от механиката 55.Хубав кон 56.Вертикална част от постройка

1.Първата част от песента на ангелите, които възвестяват Рождество Христово пред овчарите край Витлеем (Лука 2:14) 2.Обширна област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римл.

15:19) 3.Военачалник на Авесалом, който впоследствие преминава на страната на цар Давид (II Цар. 17:20) 6.Човек, който работи в сферата на опазването на околната среда 7.Създание, творение 10.Село в търговищко 12.Машинен елемент 13.Първият ден в седмицата, когато Христос е възкръснал (мн. ч.) 15.Голям укрепен град на 40 км югозападно от Йерусалим, превзет от Исус Навин (Ис. Нав. 10:31-32) 18.Жена на Ламех (Бит. 4:19) 19.Град на изток от р. Йордан (Числ. 32-34) 21.Един от предците на Христос (Лука 3:24) 23.Неканонична старозаветна книга в синодалното издание на Библията, носеща името на юдеин от Северното царство Израил, по времето на Вавилонския плен 26.Нота 28.Пещера, която носи името на юдейски град, в която Давид се крие от Саул (I Цар. 22 гл.) 29.Известен старозаветен пророк, наричан още „Тесвиеца” 31.Дървесен сок, употребяван от Ной при направата на ковчега 33.Пособия за зимен спорт 36.Служител на Давид, който отговаря за данъците (II Цар. 20:24) 39.Цар на Сирия, който заплашва юдейския цар Ахаз (IV Цар. 15:37) 40.Първородният от близнаците на Исаак и Ревека 41.Голям лист хартия или платно с агитационен или рекламен текст 42.Клас морски мекотели 44.Кула с източник на светлина за насочване на корабите 46.Еврейска мярка за вместимост (III Цар. 7:26) 48.Произведение на Адам Мицкевич 51.Модел руски вертолети

Речник: Ак, Алан, Ани, Борн, На По Библията на ББД

Водоравно: 1.”Смелостта да възпитаваш” 19.Камила 20.Итака 21.Аава 22.Или 23.Арарат 24.Митилин 26.Есимон 28.Канара 29.Онан 30.Заек 32.Деди 33.Ан 34.Натан 35.Оряхово 37.”Ламята” 41.Абати 42.Алеко 46.Етики 47.Ойлер (Леонард) 50.Яил 52.Лос 53.Царетан 54.Иракли 55.”На Лора”

Отвесно: 1.Скакалец 2.Маран-ата 3.Еман 4.Лира 5.Олар (Алфонс) 6.Сатана 7.Тимотей 8.Атина 9.Датан 10.Акин 11.Вал 12.Занаят 13.Па 14.Ивеко 15.Тас 16.Виме 17.Алод 18.Шини 25.Израил 27.Идол 31.Ехия 35.Об 36.Вала 38.Мир 39.Яке 40.Тит 41.Ара 43.Ело 44.Кор 45.Оса 47.Он 48.Ли (Софус) 49.Ер 51.Ин

2.Цар на Израил, син на Ваас, царувал две години (III Цар. 16 гл.)

4.Сухи стебла от житни растения 5.Вид върба 6.Сътрудник на ап. Павел и Тимотей, който се включва в мисията до Македония (Деян.

19:22) 8.Островна група в Япония 9.Стара мярка за тегло 10.Равен резултат в спорта 11.Немски физик, нобелов лауреат (1882-1970) 14.Александрийски християнин от юдейски произход, известен със своята дарба на проповедник и учител (I Кор. 1, 3 гл.) 16.Ехо, отглас 17.Цар на амаличаните, пощаден от Саул, но осъден от Самуил (I Цар. 15 гл.) 18.Преизподня, шеол 19.Псевдоним на ген. Столетов 20.Област в Южна Вавилония, родина на Авраам 22.Поставка за инструменти, уреди и др.

24.Член на ираноезично племе от сарматски произход (II в. пр. Хр.) 25.Река в България 27.Река в Европа, приток на Дунав 28.Името на мадиамски жрец, убит от Гедеон (Съд. 7:25) 30.Положение на тялото при играта на халки 32.Първенец 34.Обекти на езическо поклонение, кумири 35.Един от родителите 37.Възпаление на външното ухо 38.Името на юдейски цар по времето на Христос 40.Модел руски самолети 41.Название на глава от старозаветна поетична книга 43.Един от авторите на Псалмите 45.Слуга в православна църква 46.Мъжко домашно животно 47.Високопоставен царедворец, втори след Асуир, известен със своето нечестие (кн. Естир) 49.Древен град на територията на дн. Турция, столица на царство през V-XVI век 50.Главен град на Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 52.Еврейска мярка за тегло (IV Цар. 6:25) 53.Главно египетско божество 54.Дял от механиката 55.Хубав кон 56.Вертикална част от постройка

1.Първата част от песента на ангелите, които възвестяват Рождество Христово пред овчарите край Витлеем (Лука 2:14) 2.Обширна област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римл.

15:19) 3.Военачалник на Авесалом, който впоследствие преминава на страната на цар Давид (II Цар. 17:20) 6.Човек, който работи в сферата на опазването на околната среда 7.Създание, творение 10.Село в търговищко 12.Машинен елемент 13.Първият ден в седмицата, когато Христос е възкръснал (мн. ч.) 15.Голям укрепен град на 40 км югозападно от Йерусалим, превзет от Исус Навин (Ис. Нав. 10:31-32) 18.Жена на Ламех (Бит. 4:19) 19.Град на изток от р. Йордан (Числ. 32-34) 21.Един от предците на Христос (Лука 3:24) 23.Неканонична старозаветна книга в синодалното издание на Библията, носеща името на юдеин от Северното царство Израил, по времето на Вавилонския плен 26.Нота 28.Пещера, която носи името на юдейски град, в която Давид се крие от Саул (I Цар. 22 гл.) 29.Известен старозаветен пророк, наричан още „Тесвиеца” 31.Дървесен сок, употребяван от Ной при направата на ковчега 33.Пособия за зимен спорт 36.Служител на Давид, който отговаря за данъците (II Цар. 20:24) 39.Цар на Сирия, който заплашва юдейския цар Ахаз (IV Цар. 15:37) 40.Първородният от близнаците на Исаак и Ревека 41.Голям лист хартия или платно с агитационен или рекламен текст 42.Клас морски мекотели 44.Кула с източник на светлина за насочване на корабите 46.Еврейска мярка за вместимост (III Цар. 7:26) 48.Произведение на Адам Мицкевич 51.Модел руски вертолети

Речник: Ак, Алан, Ани, Борн, На По Библията на ББД

Водоравно: 1.”Смелостта да възпитаваш” 19.Камила 20.Итака 21.Аава 22.Или 23.Арарат 24.Митилин 26.Есимон 28.Канара 29.Онан 30.Заек 32.Деди 33.Ан 34.Натан 35.Оряхово 37.”Ламята” 41.Абати 42.Алеко 46.Етики 47.Ойлер (Леонард) 50.Яил 52.Лос 53.Царетан 54.Иракли 55.”На Лора”

Отвесно: 1.Скакалец 2.Маран-ата 3.Еман 4.Лира 5.Олар (Алфонс) 6.Сатана 7.Тимотей 8.Атина 9.Датан 10.Акин 11.Вал 12.Занаят 13.Па 14.Ивеко 15.Тас 16.Виме 17.Алод 18.Шини 25.Израил 27.Идол 31.Ехия 35.Об 36.Вала 38.Мир 39.Яке 40.Тит 41.Ара 43.Ело 44.Кор 45.Оса 47.Он 48.Ли (Софус) 49.Ер 51.Ин