3 2005 Творчеството

Материали могат да се използват само със съгласието на редакцията. Вашите отзиви и препоръки по съдържанието и оформлението на списанието, както и авторски материали - статии, разкази, стихове, рисунки, снимки, - изпращайте на адрес: Саркис Ованесян П.К. 72 София 1330, e-mail: prozoretz@mail.bg

Редколегията изказва благодарност на: - Даниела Войнова за предоставените картина, статив и палитра, използвани на предната корица и втора страница.

- Даниела Гуевска за трите предоставени картини, поместени на задната корица и страници 16 и 17.

една от притчите, чрез които Христос обяснява на учениците Си какво е Божието царство - притчата за талантите - господарят дава на слугите си някакво богатство, което те трябва да разработят и умножат. И богатството е изчислено в таланти и мини. Талант и мина са съществували само теоретично: с тях са пресмятали, но те не са били монети в обращение. Дали традиционното тълкуване на притчата идва от разбирането на думата "талант" като дарба или способност, или пък от схващането, че човек трябва да разгръща природните си дадености както би умножавал своето богатство - то е донякъде вярно. Но като че ли му убягва един нюанс. Талантите и

Авторите носят отговорност за своите материали. Мнението на редакцията не винаги съвпада с тяхната позиция. Получените материали не се рецензират и не се връщат. Материалите на стр. 8, 20, 23, 28, 30 и 32 са преведени със съгласието на списанията „Вера и жизнь“ и „Тропинка“. Интернет страница: www.prozoretz.bg

Но не при всички вярващи се разгръщат. Според притчата съотношението между честните слуги и мързеливите е 2:1. Според днешната реалност в църквите може би е 2:100 или 2:1000. Защо мисля така? Ако на двама плодотворни християни се падаше един безплоден, Църквата щеше да изглежда доста по-жива, а и езическото наследство под формата на християнски окултизъм нямаше да процъфтява, защото нямаше да има условия за него. По-голямата част от съвременните християни имат манталитета на слугата, закопал това, което е получил от господаря си: "Всичко мое е за мен, защо да хабя време и енергия за нещо, което не е мое?" Но този човек наказва жестоко себе си, като мисли, че така за него е по-добре. И то не заради края му, който според притчата никак не е добър, а заради настоящето. Той лишава себе си от удовлетворението, което има добрия слуга, от сътрудничеството с Бога, от радостта при пребъдването в Неговото присъствие, от съзнанието, че трудът му, макар да не е лесен, е вдъхновен и напътстван от Бога, Който го е сътворил физически, продължава да го твори духовно и чрез него твори Своето Царство. Божието творчество в човека се изразява в човешкото творчество. На тази тема е посветен броят, който държите в ръцете си.

мините от притчата принадлежат не на човека, който ги получава, а на господаря му. Ние пък смятаме талантите си за наши и дори се гордеем с тях. Като ги усъвършенстваме, мислим само за себе си, защото човек, който не е приел Бога като Господар на своя живот, работи единствено за себе си, търси собствената си слава, воден от своето Аз. Човек, който се ражда два пъти (първо - физически и след време - духовно), получава от Бога и дарби два пъти. Първия като естествени дадености, втория, при кръщението със Светия Дух, което става при покаянието и новораждането му, - като духовни дарби. А духовните дарби изобщо не може да смята за свои - знае, че са дадени от Бога, за да ги употребява за полза на Църквата и за своя лична полза. Тези дарби с основание можем да оприличим на талантите и мините от притчата, които по думите на Иисус се дават точно за тази цел - за преумножаване на Божието царство (Мат. 25 гл.; Лука 19 гл). Разбира се, те се разгръщат въз основа на естествените заложби, които при това не само не закърняват, а избуяват.

сътвореният вече свят, в който се извършва творческият акт и от който човекът черпи материал. Човек не е създател на своята дарба и своя гений. Получил ги е от Бога и затова се чувства в Божията ръка, оръдие на Божието дело в света. Няма нищо по-смешно и по-жалко от това, да се гордееш с гения си. Човек не може да черпи материал за творчество от самия себе си, от собствените си дълбини, от нищото. Материал за творчество се взима от света, сътворен от Бога. Виждаме това във всички изкуства, изобретения и открития. Виждаме го в творчеството на познавателния процес, във философията, която предполага битие и създаден от Бога свят - предметни реалности, без които мисленето протича в празнота. Бог е дал на човека творчески

Евангелието постоянно се говори за плода, който трябва да даде семето, когато пада на добра почва, за талантите, подарени на човека, които трябва да бъдат върнати, но не същите, а значително умножени. Така Христос чрез притчи говори за творчеството на човека, за творческото му призвание. Христос осъжда заравянето на дарбите в земята, т.е. липсата на творчество. Цялото учение на ап. Павел за различните дарби у човека е за творческото призвание. Дарбите са дадени от Бога и изявяват творческото призвание. Те са различни всеки е призован към творческо служение според специфичния, даден на него дар. Затова не може да се твърди (макар и да го чуваме често), че в Свещеното Писание - в Евангелието - не се говори нищо за

творчеството. Казано е много, но трябва да умеем да го четем, трябва да се досетим какво Бог иска и чака от човека. Творчеството винаги е разгръщане, нарастване, добавяне, създаване на нещо ново, несъществуващо в света. И човекът, създаден от Твореца като Негов образ и подобие, също е творец и е призован към творчество. Но творчеството има сложен състав. То предполага не само свободата на човека, но също и дарбите, подарени на човека творец от Бога Творец, както и света като арена за творчеството. Човешкото творчество предполага три елемента - свободата, благодарение на която единствено е възможно да се създаде нещо ново и несъществуващо, дарбата и свързаното с нея предназначение, както и

дар, талант, гений и му е дал света, в който и чрез който да осъществява творческия си акт. От Бога идва зовът човекът да извърши този акт, да осъществи призванието си и Бог очаква отговор. Човешкият отговор на Божия зов не може да се състои изцяло от елементи, дадени от Бога и произтичащи от Него. Нещо трябва да произтича и от човека и точно това е творчеството, сътворяването на новото и несъществуващото. Но това нещо не е нещо, а нищо - то е свободата, без която няма творчески акт. Във всеки творчески замисъл има елемент на първична човешка свобода - неопределена от нищо, безкрайна, идваща не от Бога, а към Бога. Божият зов е насочен към тази бездна и от нея очаква отговор. Във всяко творчество има безкрайна

свобода, но творческото съзиждане е толкова сложно, че е трудно да се открие в него този първичен елемент. Творческият акт е също взаимодействие на благодат и свобода, идващи от Бога към човека и от човека към Бога. Затова този акт може да се опише ту повече с понятия, свързани със свободата, ту найвече с понятия за благодатта, за проникване с благодат и вдъхновение. Но вдъхновение без свобода не е възможно. Творчеството има две страни, два различни акта и в зависимост от това, върху коя от страните се съсредоточаваме, го описваме по различен начин. То има вътрешна и външна страна. Съществува първичен творчески акт, в който човек като че ли стои пред Божието лице, и вторичен, в който като че ли стои пред лицето на хората и света. Има първична творческа интуиция, твор-

чески замисъл на художника, когато у него звучи симфония, той съзерцава в съзнанието си живописен или поетичен образ, вижда още непостигнатото откритие или изобретение или някакъв вътрешен, все още неизразен творчески акт на любов към друг човек. В този творчески акт човекът стои пред Бога и още не се е заел с осъществяването му в света и за хората. Ако ми е дадено познание, това познание първоначално не е написаната от мен книга и не е формулираното за хората научно откритие, станало част от сферата на човешката култура. То е преди всичко моето вътрешно, съкровено познание, още неизвестно на света и неизразено за света. И само то е истинското първородно познание, моята истинска философия, когато стоя лице в

лице пред тайната на битието. После идва вторичният творчески акт, свързан с това, че човек е социално същество, идва осъществяването на творческия продукт. Например, пише се книга. И тук се изявява това, което в творчеството се нарича майсторство, изкуство. Първичният творчески акт съвсем не е изкуство. Изкуството е вторично и в него творческият огън се охлажда. Винаги има трагично несъответствие между творческото горене, творческия огън, в който се раждат творческият замисъл, интуиция и образ, и хлада при реализацията на творчеството според "закона". Охладеност, потушаване на огъня има във всяка книга, картина, статуя, добро дело, социална институция. Вероятно в света е имало и има неосъществени творци, чийто вътрешен огън и вътрешен творчески акт е останал неизразен, не се е съз-

дал продукт. А хората смятат за творчество създаването на "охладените" вече продукти. И законът на класическото творчество изисква максимална охладеност. Творческото горене, творческият полет винаги са насочени към създаване на нов живот, ново битие, но като резултат се получават "охладени" продукти на културата - културни ценности, книги, картини, институции, добри дела. Добрите дела на практика също са охлаждане на творческия огън на любовта в човешкото сърце, както философската книга е охлаждане на творческия огън на познанието в човешкия дух. В това е трагедията и ограничеността на човешкото творчество. В тези граници е страшният съд над човешкото творчество. Вътрешният творчески акт в огненото му движение би трябвало да надмогва тежестта на

на творчеството в продукти. Гениалността е цялостна характеристика на човешката личност, а не особен дар и тя свидетелства, че човек се устремява към първоизточника си, че творческият процес у него е първороден, а не определен от социалните наслоения. Способността му за осъществяване, майсторството, изкуството може да не отговарят на това. Съединението на гениалната натура и първородният творчески процес, който води към първоизточниците, с много голяма дарба, талант за осъществяване на творчеството в продукт поражда

"света" и да бъде "преодоляване на света". Във външното си осъществяване, в продуктите на културата творческият акт е под властта на "света" и е скован от "света". Но творчеството, което е огнено движение из безкрайната свобода, трябва не само да възхожда, но и да низхожда, да предава на хората и на света това, което е възникнало чрез творческото прозрение, замисъл, образ, да се подчинява на законите за осъществяване на продуктите, на майсторството, на изкуството. Творчеството по природата си е гениално. И човекът творец е създаден като гениално същество. Гениалността на човека отразява у него образа на Бога Творец. Гениалността не е тъждествена на гения. Гениалността не означава, че човек има неимоверен дар да пише художествени произведения или философски книги, да управлява държави или да прави открития и изобретения. Гениалността трябва да се отнесе към вътрешното творчество, а не към настоящото осъществяване

гения. Но гениална може да бъде любовта на мъж към жена, на майка към дете, гениална може да бъде грижата за близките, гениална може да бъде вътрешната интуиция на хора, която не се изразява в никакви продукти, гениален може да бъде мъчителният размисъл над въпроса за смисъла на живота и търсенето на правдата в живота. На светия човек може да бъде присъща гениалност в творчеството по отношение на самия него, в превръщането на себе си в съвършено, сияйно творение, макар че може да не създаде никакви продукти на културата. Творчество винаги предполага жертва. То винаги е самопреодоляване, излизане от пределите на своето затворено лично битие. Творецът забравя за спасението си, той мисли за свръхчовешки ценности. Най-малко от всичко друго творчеството е егоистично. При егоцентрична нагласа не можем да сътворим нищо, не можем да се отдадем на вдъхновението и да си представим един по-добър свят.

Парадоксът е в това, че аскетическият опит потапя човека в самия себе си, съсредоточава го върху собственото му съвършенство и спасение, а творческият опит го отвлича от неговото Аз и го насочва към по-висш свят. В творчеството има аскеза и самоограничение, но от друг род. Онова направление в християнството, което предлага първо да постигнеш съвършенство чрез аскеза, а после да твориш, няма никаква представа за творчеството. Чрез никаква аскеза не е възможно да се постигне не само гений и талант, но дори най-малката дарба и способност. Защото творческата гениалност не се изработва, тя се дава като дарба отгоре, като благодат. От твореца се изисква творческо напрягане на първородната му свобода, а не - аскетичният подвиг на самоусъвършенстването. Когато човек тръгне по пътя на самоусъвършенстването, все едно дали католическо, православно, толстоевско, йогистко, теософско или каквото и да било друго, той може да се окаже загубен за творчеството. Творчеството предполага забравяне на личното съвършенство и жертва на личността. Пътят на творчеството е героичен, но е различен от пътя на личното усъвършенстване и спасение. Творчеството е нужно за Божието царство, за Божието дело в света, но съвсем не е нужно за личното спасение. Не е възможно да твориш, ако изпитваш единствено непрекъснато чувство за греховност и смирение. Творчество означава преход на душата в друг план на битието. И душата може да живее едновременно в различните планове на битието, може да бъде във висините и в най-низките точки, може да твори дръзновено и да се покайва смирено.

I... √ÓÒÔÓ‰Ë, ÛÒÂÚËı ÒË·ڇ ̇ Ô‡ÁÌÓÚ‡Ú‡, ÒË·ڇ ̇ ÌˢÓÚÓ. ”ÒÂÚËı ÒË·ڇ, ÍÓˇÚÓ “ ÓÚ˘‡, ÍÓˇÚÓ Ï ÓÚ˘‡. ƒ‡È ÏË ‰‡ ÛÒÂÚˇ ÒË·ڇ, ÍÓˇÚÓ ËÁ‡Áˇ‚‡ Ô˙ÎÌÓÚ‡Ú‡, ÒË·ڇ, ÍÓˇÚÓ ‚ÒˇÍ‡ ÒË· ÔÓ·Âʉ‡‚‡, ÒË·ڇ ‰‡ ‚ˇ‚‡Ï, ˜Â “ Ëχ, ‰‡ ‚ˇ‚‡Ï, ˜Â Ï Ëχ.

II... ¿ÍÓ “· “Â ÌˇÏ‡ - Á‡ Í‡Í‚Ó ‰‡ Ê˂¡, Á‡ Í‡Í‚Ó Ú‡ÁË Î‡ÏÔ‡ Ӣ ÏË„ ‰‡ Ï˙ʉË? «‡ Í‡Í‚Ó ÏË Â ‡ÁÛÏ, ÍÓÈÚÓ ‰Ë‚Ó Ò ÒÏÂÂ, ÍÓÈÚÓ ‚˜ÌÓ ÍË‚Ë ÒÂ, ÍÓÈÚÓ ÁÎÓ·ÌÓ ˙ÏÊË? ¿ÍÓ “· “Â ÌˇÏ‡ - Á‡ Í‡Í‚Ó ‰‡ Ò ı‚‡Ì‡ ˘ÓÏ Ì‡‰ ÏÂÌ Ò ÓÚ‚ÓË ÌÂËÁ·ÂÊ̇ڇ ‚ËÒ? ¿ÍÓ “· “Â ÌˇÏ‡, ‡ÍÓ ‰ÌÂÒ͇ “Â ÌˇÏ‡, ‚Ò ‰ÌÓ Â Í‡Í‚Ó Ò˙Ï - homo sapiens ËÎË homo gorilus Î˙‚ ËÎË „ÎËÒÚ

III... √ÓÍÓ Ì‡ ÊË‚ËÚÂ, ÍÓËÚÓ Ò‡ Á‡„Û·ËÎË Ì‡‰Âʉ‡ Á‡ Úˇı ÊË‚ÓÚ˙Ú ÌË˘Ó Â, ÒÏ˙ÚÚ‡ Í˙Ï ÌˢÓÚÓ ËÁ‚Âʉ‡. √ÓÍÓ Ì‡ ÊË‚ËÚÂ, ÍÓËÚÓ Ò‡ Á‡„Û·ËÎË Ì‡‰Âʉ‡! ¡Î‡Á ̇ ÊË‚ËÚÂ, ÍÓËÚÓ Ò‡ ÛÏÂÎË Ò˙Ò Ì‡‰Âʉ‡ Á‡ Úˇı ÊË‚ÓÚ˙Ú ‚Ò˘ÍÓ Â Ë ‚Ò˘ÍÓ Í˙Ï ÊË‚ÓÚ ÓÚ‚Âʉ‡. ¡Î‡Á ̇ ÊË‚ËÚÂ, ÍÓËÚÓ Ò‡ ÛÏÂÎË Ò˙Ò Ì‡‰Âʉ‡!

редставете си, че е съботен следобед през октомври. Вече сте свършили всичко, което сте планирали за днес. Имате свободно време, нищо не ви притеснява. Това не се случва често. Чудите се какво да правите. Вземате лист хартия, за да нахвърлите възможните варианти... Мислите. Чакате. Изведнъж вниманието ви привлича обява в местния вестник - "Изложба на необичайно изкуство: "Смазана тръстика и замъждял фитил." Градската библиотека." Вероятно отдавна не сте гледали добра живопис. "Смазана тръстика и замъждял фитил?" Сигурно е нещо, свързано с природата. Освен това една разходка ще ви се отрази добре. Решавате да отидете. Още от вратата на библиотеката ви "поздравява" мирисът на книгите. Зад бюрото седи библиотекарката. Косата й е вързана на опашка, зад ухото си е сложила молив. Студент придържа с крака раницата си и се рови в чекмедже с картончета. Вниманието ви привличат старите списания, сложени на масата. Вземате едно със снимката на Труман на корицата. И се сещате за какво сте дошли. "Смазана

тръстика и замъждял фитил." Четете табелките с упътвания и тръгвате към вратата. Прекосявате хола. Отваряте една от тежките дървени врати и влизате в стая. Тя не е голяма. Но не е килер, а по-скоро уютен кабинет. Рафтове, запълнени с книги, покриват стените. В камината гори огън и чифт високи люлещи се кресла ви подканват да забравите за времето, докато четете някоя хубава книга. Но си мислите: "Може би по-късно. Първо изложбата." Цялата стая е изпълнена с картини. Всичките са в рамки. Ярки тонове. Разположени са на триноги стойки по двойки, с гръб една към друга. Насочвате се към първата. Централна фигура на платното е прокаженият. Свил се е, като че ли е гърбав. Ръката му без пръсти, увита в парцал, е протегната към вас. Изпокъсаната наметка закрива цялото му лице освен очите, пълни със страдание. Тълпата около него е пъстра. Бащата спира любопитното си дете. Една жена се спъва, докато се опитва да се отдалечи. Някакъв човек бяга и се виждат само краката му. Картината е озаглавена с молбата на прокажения: "Ако поискаш, Ти можеш." На другата картина от тази стойка е изобразен същият прокажен, но сцената е променена до неузнаваемост. Заглавието се състои от две думи: "Аз искам". Прокаженият е изправен, стои уверено. Разглежда ръката си, на която сега има пръсти. Лицето му е открито, наметката се е смъкнала до раменете, той се усмихва. Тълпата вече я

няма, само един Човек стои до него. Лицето Му е скрито, виждаме само ръцете Му върху раменете на изцеления. "Странна изложба" - казвате си наум, докато вървите към следващата картина. Тук майсторът е нарисувал жена, която прескача пропаст. Крехкото й тяло лети над бездната. През прокъсаните й дрехи прозира бледа кожа. Изглежда обезкръвена. Ръцете й са протегнати към скалата. В очите й се чете отчаяние. На брега стои Човек. Но се виждат само ходилата, сандалите и долният край на одеждите Му. Под картината се четат думите на жената: "Само ако..." Бързо минавате към платното на гърба на тази картина, за да видите следващата сцена. Тук е изобразена същата жена. Почвата под краката й е твърда. Лицето й е порозовяло. Гледа с кротост хората, които са я наобиколили. До нея стои Онзи, Когото е търсила, за да Го докосне. Заглавието? Неговите думи: "Приеми живот..." Следващата картина е сюрреалистична. Върху платното - обезобразено човешко лице. Оранжева къдрава коса на лилав фон. Лицето е удължено и разширено в долната си част като круша. Очите са перпендикулярни на нормалния разрез, в тях сякаш се движат хиляди мънички зеници. Отворената уста е застинала в крясък. Забелязвате нещо странно. И то е живото обкръжение на човека. Стотици паякообразни същества взаимно се измъчват. Отчаяните им гласове са запечатани в заглавието: "Заклевам Те в живия Бог, не ме мъчи!" Увлечени, доближавате картината, разположена на обратната страна. Върху платното - същият човек, но чертите на лицето му са спокойни, очите вече не са диви, а нормално заоблени и гледат меко. Устата е затворена. Заглавието обяснява внезапния мир: "Освободен." Човекът е наведен напред, като че ли слуша внимателно. С ръка глади брадичката си, на китките му се люлеят белезници, но веригите им са разкъсани. На следващата картина бедно облечена жена се е свила от страх пред разярена тълпа, която е готова да я убие с камъни. На платното откъм гърба камъните лежат на земята, без да заплашват никого. До тях стоят изумената жена и усмихнат Мъж. До Него може да се види онова, което е изписал по земята. И още една двойка картини: парализиран човек, който лежи на постелка, моли приятелите да не спират да го носят, а те гледат нерешително към претъпканата от хора постройка. На обратната страна - същата постелка е върху рамото на мъжа, а той тича пъргаво към вратата на постройката. Нова двойка платна: сляп човек, който вика: "Учителю!" и след това се прекланя пред Този, към Когото е викал. Така са разположени всички картини от галерията. Винаги по двойки: едната изобразява травмирана личност, другата - същия човек, но умиротворен. Между "преди" и "след" навсякъде има среща, която променя живота. Една сцена сменя друга: успокоението измества страданието, надеждата прогонва болката и я побеждава. А в центъра на залата стои една-единствена картина. Тя се различава от всички други в изложбата. Тук няма лица. Няма хора. Майсторът е напоил четката си с древното пророчество и е нарисувал два прости предмета тръстика и фитил: "Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси" (Мат. 12:20). Има ли нещо по-крехко от смазаната тръстика? Вгледайте се в пречупените тръстики по брега. Някога тънко и високо, стъблото на това здраво речно растение сега е наведено и

пречупено. Не сте ли пречупени като тази тръстика? Отдавна ли беше, когато стояхте твърдо и уверено? Бяхте изправени и яки, имахте достатъчно вода и се чувствахте вкоренени в руслото на сигурността. После нещо се случи, оказахте се смазани: - от жестоки думи...

- от гнева на приятел...

- от съпружеска изневяра...

- от личния ви крах...

- от религиозна непримиримост... Бяхте ранени, пречупени. Стъблото Ви, някога право, сега е прекършено, загубило се сред камъните...

И тлеещият фитил на свещта. Има ли нещо по-близко до смъртта от замъжделия фитил? Някога е горял, сега гасне. Още е топъл от вчерашната страст, но вече е без огън. Още не е студен, но вече не е и горещ. Колко отдавна сте горели във вярата си? Помните ли как осветявахте пътя? После се изви вятър - пронизващ и леден. Идеите ви вече са безсмислени, мечтите ви са прекалено далечни. Постоянният вятър ви изтощава напълно. Тогава бяхте толкова силни, но непрекъснатите пориви на вятъра блъскаха гаснещия ви огън, като ви оставяха във все по-непрогледен мрак. Замъждял фитил и смазана тръстика. Обществото знае какво да прави с вас. Светът знае слабите ви места и удря там. Светът ще ви пречупи и ще угаси пламъка ви. Но авторите на Писанието твърдят, че Бог няма да постъпи така. Картините една след друга показват нежните докосвания на Създателя, на Когото никога не са безразлични разбитите и изморените от света. Бог е приятел на раненото сърце. Бог е Този, Който запазва мечтите ви. Това е темата на Новия Завет. Това е и темата на изложбата, която разгледахме. Нека се разходим заедно из галерията. Нека размислим върху моментите, когато Христос среща страдащите хора. Ще видим, че пророчеството доказва истината. Ще видим смазаната преди тръстика изправена и замъжделия преди фитил горящ. Това наистина е единствена по рода си колекция от картини. Между другото, вашият портрет също е част от тази изложба. Вижте го. Но платното от обратната страна на стойката не прилича на другите - то не е докоснато. Отдолу е вашето име. До стойката има маса с бои и четки.

драмата - Божият Син и Неговият противник, Сатана; в натрупването на страданието и неговия "връх" на Голгота, увенчан с отронилата се от небето огромна капка - Божия сълза - се вижда придвижване към кулминацията и самата кулминация, а финалната картина на възкресението, показана само за няколко мига и разделена с пауза от вече изчерпаното основно действие, може да се възприеме като епилог на всичко случило се. Самият сюжет би се вместил без особени проблеми в онова, което изследователят на античната култура Б. Богданов нарича "система от събития в сюжета на трагедията" и което представя с примамлива нагледност нейната вътрешна логика1. В началото има някаква лишеност от основно благо (в случая - заплаха за свободата и дос-

ъвременният човек има един съществен проблем и той се нарича вина. Ако някой не ми вярва, нека се запита колко пъти е бил в плен на чувството за вина, което го е подтиквало към безплодна активност ("залудо работи, залудо не стой") или е парализирало волята му за действие ("в депресия съм и нищо не ми се прави"). Античната трагедия и филмът на Мел Гибсън говорят по различен начин на зрителя по проблема за вината, като го срещат с две различни фигури - на трагичния герой и на Иисус. Нека чуем какво ни казват те.

Не е трудно да се забележи, че филмът "Страстите Христови" съдържа ред елементи, които го приближават до трагедията от класически или класицистичен тип - и по отношение на действието, и по отношение на композицията. Действието започва малко преди развръзката и се движи целенасочено към нея. Вмества се в 12 часа, т.е. във време, двойно по-малко от 24-те часа, изисквани някога от теоретиците на класицизма. В композицията на филма лесно се разпознава едно деление, което би могло да приравни началната сцена в Гетсиманската градина с Пролог, представящ главните антагонисти на

тойнството на героя), в центъра е страданието на трагичния герой като основна негова активност, а в края на трагедията се компенсира началната лишеност от благо (във филма това става чрез показаното съвсем за кратко, но особено значимо възкресение, което не само възстановява напълно поруганото достойнство на героя, но го издига в ново достойнство, по-висше от предишното). По-трудно бихме намерили съответствия в разположението на персонажите, като под "персонажи" имам предвид всички участници в театралното действие. Все пак и тук не липсват възмож-

ности за паралел. Очевидно е например, че всички ние, зрителите на филма, като древните зрители в античния театър сме приканени да съпреживеем с особена ангажираност пределното страдание на героя и да си изградим активно отношение към него. Бихме могли да подозираме, че в лицето на Дева Мария и на любимия Христов ученик Йоан, представени винаги заедно, е намерила израз ролята на един през повечето време мълчалив, но красноречив тъкмо чрез мълчанието си камерен "хор", който следва агонията на героя, съпреживява я с максимална интензивност и я "коментира" - повече с поглед, отколкото със слово. Тези бегло очертани съответствия биха могли да ни отведат към различни размишления, свързани с недостатъците на подобно успоредяване, тъй като плюсовете изглеждат очевидни - стегнатата фабула на творбата дава по-голяма възможност за съпреживяване от страна на зрителя чрез концентрирано въздействие, откроява детайлно и релефно изкупителната страна в мисията на Иисус. Поражда се обаче въпросът доколко

слага най-силно ударение тъкмо върху позора на кръста. Ап. Павел заявява, че проповядва не просто за Иисус Христос, а за Иисус Христос, "и то разпнат" (IКор.

1:23; 2:2), и че тъкмо в тази "безумна" проповед, свързана с кръстната смърт на Божия Син има сила за изцеление на човешката личност - сила, която може да прониква в хората и да ги променя. Няма съмнение, че създателите на филма са се надявали зрителят да придобие поне известна представа за тази сила: "Моята нова надежда е - казва режисьорът, съсценарист и продуцент Мел Гибсън - "Страстите Христови" да помогнат на повече хора да познаят силата на Неговата любов (има се предвид любовта на Христос - б. м., К. М.) и да Го оставят да им помогне да се спасят" (цит. по www.perspective.bg). Другаде Гибсън признава, че насочването към

подобно успоредяване допринася за точното разчитане на посланието на филма. Може ли делото на Иисус Христос да бъде представено убедително чрез само една, пък била тя и найважната страна от него - изкуплението? Ако се опрем на съществуващата традиция във филмите за живота на Иисус Христос, бихме отговорили поскоро отрицателно: не, историята на Божия Син изисква да бъде представена в своята цялост. Тя трябва да бъде разказвана от начало докрай, с включване на всички най-важни елементи от нея. В останалата част от Новия Завет обаче, като изключим Евангелията, се

проблематиката на филма му е помогнало да преодолее много сериозна вътрешна криза, свързана с усещане за "ужасна, самотна празнота", с мисли за самоубийство. Говори за дълбока нараненост, за която е намерил изцеление. Самият филм започва с тъмен екран, на който четем думи от книгата на пророк Исая, записани векове преди раждането на Христос: "Той биде наранен поради нашите прегрешения, бит бе поради нашите беззакония. И в Неговите рани ние се изцелихме" (Исая 53:5 СИ). Така става ясно кое е онова по-дълбоко и екзистенциално важно за всеки човек равнище на съпоставка между

филма и античната трагедия, което ме интересува - равнището на разтърсващото, пречистващо и обновяващо личността въздействие, търсено и в двата случая. Че античната трагедия търси своеобразен психотерапевтичен ефект, смятат не само съвременни изследователи, които са се занимавали с известната дефиниция на Аристотел за трагедията като "подражание на действие, сериозно и завършено, което чрез състрадание и страх очиства от подобни чувства" . Още в първото десетилетие на ХIХ в. А. В. Шлегел говори в своите "Лекции за драматичното изкуство и литература" за онова "морално лечебно въздействие на трагедията върху нас, което се постига чрез болезнени усещания, ужас и състрадание." От българските изследователи несъмнено най-голямо ударение върху "очистващото" действие на трагедията слага Ал. Ничев2. Тъй като тълкуването, което той дава на Аристотеловото понятие "катарзис", е добре познато, ще припомня накратко само онези страни от него, които са важни за моята съпоставка. Преди всичко механизмът на пречистването е пряко и тясно свързан с въпроса за вината на героя в онази трагедия, която Аристотел определя като "най-хубава", а неговите тълкуватели приемат, че такъв тип "образцова трагедия" намира най-ярък израз в "Едип цар" на Софокъл. Механизмът на катарзиса предполага създаване на едно начално погрешно мнение у зрителя, че героят е по-скоро добродетелен. Така зрителят се отъждествява с него и е способен да изпита двете споменати чувства - състрадание и страх. Най-важна роля за подобно отъждествяване и за пораждането на такива чувства играе представата за невинен човек, заплашен от голямо,

незаслужено страдание. Като опровергава това погрешно мнение на зрителя чрез хода на самото действие, трагедията осъществява преход от незнание към знание, от илюзия - към истина, като разкрива някаква голяма трагическа грешка на героя, съществена слабост, която е останала незабелязана или е била подценена. Твърди се, че в "Едип цар" тази "голяма грешка" е свързана с невъздържаността на Едип, тя пък се корени в прекалено рационалистично упование в собствената му мъдрост, а то на свой ред почива върху солидното самочувствие на тирана благодетел на Тива, подхранвано постоянно от хора на тиванските старци.

до последния кадър на филма, е невинен. Ако зрителят е трябвало да осъзнае нещо, то е било неговата собствена виновност, вината, която е в самия него. В този смисъл създателите на филма и зрителите са обединени в обща категория: "Ние вярваме, че всички заедно сме виновни за смъртта на Христос. Този факт е ясно изобразен от Мел Гибсън в "Страстите Христови", но по начин, който невнимателните зрители могат да пропуснат да видят. Самият Гибсън се появява във филма само веднъж. Когато Христос бива прикован за кръста, неговите ръце вдигат чука и удрят пирона" пише Денис Хаак в сп. "Критик" (цит. по www.perspective.bg).

живот и да го имаме в изобилие. Като прави изначално невъзможно нашето отъждествяване с героя поради абсолютната му различност от нас, филмът ни изправя пред бездната на собственото ни Аз, която е мрачна и непривлекателна. Тя е изпълнена най-напред и найчесто с чувство на срам и недостойнство, на самосъжаление, неприемане и дори омраза към себе си (мога ли да се гледам в огледалото, без да потръпна?). Това е бездна на неспособността да получаваме прошка и да прощаваме, да приемаме дара на безусловната любов и да я даряваме на другите. Бездна на безсмислен активизъм вместо съществуване, на това да правиш

Убедил се в трагичната вина на героя, зрителят може да снеме от себе си бремето на страха и товара на състраданието и така, освободен от неуместни чувства и погрешни мнения, да излезе от театъра пречистен и възвис?н. От тук насетне виновният герой има право на съчувствие, но не и на състрадание. Филмът на Гибсън също залага на осъзнаването на виновността, но става дума за вината не на героя, а на зрителя. Героят през цялото време, от първия

Как да разбираме това "всички сме виновни" - само в контекста на безпочвените обвинения срещу филма в антисемитизъм ли? Каква вина може да има един съвременен българин за събития, разиграли се преди две хиляди години в размирна и затънтена провинция на Римската империя? Мисля, че смисълът на тези думи е приблизително такъв: ние, създателите и зрителите на филма, се нуждаем отчайващо от тази смърт днес, за да имаме

вместо да бъдеш. Бездна и на интроспекцията, разбрана и усетена като болест, като един постоянен самоанализ, едно автохипнотично говорене, стерилно и разрушително в своята монотонна повторителност. Обикновено това е гласът на самообвинението и разочарованието в нас, на "Защо се провалих?" и "Трябваше по-иначе да го кажа."3 Това е бездна, чието съществуване трябва да признаем, за да можем да я прекосим. Има ли смисъл да се самозаблуждаваме повече? Не е ли по-разумно да признаем, че питането за нашата вина е питане за нашата идентичност - и сега, и преди две хиляди години?

Питането за вината - и сега, и преди две хиляди години - засяга съдбовно основите на нашата личност. Не е случайно, че в диренето на Едип в Софокъловата трагедия въпросите за вината и истината са така тясно преплетени с въпроса: "Кой съм аз и откъде идвам?" Осъзнаването на виновността е необходимо условие, за да се освободи човек от нея и от чувствата, които я съпровождат, да се освободи не само от собствената си вина, но и от вината на

от тях, толкова повече те се стоварват върху нас (това е трагическата ирония!). Античният зрител може да се самоуспокои, че прозренията на тиванския тиран не се отнасят до него и да си отиде с облекчение у дома. Зрителят на "Страстите Христови" може да си каже, че насилието, което е видял на екрана, не го засяга, и да напусне киносалона с безразличие, досада или възмущение. Както и да постъпим обаче, като антични зрители или като съвременни

другите спрямо него, която му пречи да расте като свободна личност. Не може да има изцеление на личността, не може да има "катарзис" там, където нещата не са назовани с истинските им имена, където тъмното не е извадено на светло, а скритото - явено. Филмът на Мел Гибсън постига внушението за това явяване на скритото чрез ефекта на нарастващата осветеност на мрачното като цяло пространство и постепенното навлизане на светлината в него. Но по-забележително е как филмът успява да съсредоточи тази сила на светлината, на Истината, познаваща и действаща чрез любов, силата на найобективната действителност (в диалога с която познаваме себе си) в единственото, останало читаво след побоите и издевателствата око на Иисус. Удивително е как въпреки крайното страдание и пределното изтощение на героя това око продължава да излъчва променящата човека реалност на Божието присъствие. Стигнал до истината за себе си, Едип се самоослепява - истините, които осъзнаваме, обикновено са непоносими за гледане. По-лесно е да избягаме от тях, да не ги виждаме. Проблемът обаче е, че колкото по-панически се "спасяваме"

"рационални" хора, пред нас няма да се затвори перспективата някога да се обърнем към Първообраза на Този, Който ни е представен с повече или помалка достоверност във филма. Все още съществува възможността да му предадем собственоръчно онова, което американският писател М. Лукадо нарича "торбата с камъни" - камъните на нашите отхвърляния и съжаления, на нашите разочарования и обиди, на огорченията и вините, които носим - чужди и собствени. Торбата, която сме се опитвали да забравим къде ли не (включително в театъра или в киното), но когато сме пристъпвали към къщния праг, тя ни е очаквала пак там. Торбата, която сме мъкнали дори при психотерапевта, но и там не сме могли да се освободим от нея, защото "когато сеансът изтича, вие сте длъжни да си съберете скалните образувания и да си ги вземете със себе си"4.

1

Богданов, Б. История на старогръцката култура. С., Наука и изкуство, 1989, 172-173 2 Ничев, А. "Поетиката" като възражение срещу Платон. - В: Аристотел. За поетическото изкуство, 11-63 3 Payne, L. Vivre la presence de Dieu. Le MontPelerin: Raphael, 2002, 191-204.

4 Лукадо, М. Когато Бог прошепне твоето име. С., Нов човек, 2001, с. 116

Освен ако... "...ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни" (Йоан 8:36). И понеже тази власт и тази сила за освобождение принадлежат единствено на Сина, струва ми се, че филмът "Страстите Христови" ни казва: първо се разграничи от моя герой, осъзнай своята виновност и с нея - бездната, която те отделя от този свят и безгрешен герой. После приеми дара на опрощението и безусловната любов от самия Първообраз, към който моят повече или по-малко несъвършен филмов образ препраща. Презри срама и се остави да бъдеш умит от Неговата кръв, която тече обилно от кръста и за теб. Отъждестви се с Него в смъртта и възкресението Му и ще седнеш заедно с Него отдясно на небесния Отец като личност не само пречистена, но и пресътворена от Създателя на всичко видимо и невидимо

Главен асистент в катедрата по теория на литературата при Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски„

Какво е за Вас творчеството?

- Òî å áîæåñòâåí àêò, êîéòî íè å äàäåí êàòî ëè÷åí äàð. Íàé-âåëèêèÿ òâîð÷åñêè ïðîöåñ èçâúðøâà Òâîðåöúò, êîãàòî âäúõâà Ñâîåòî æèçíåíî äèõàíèå â ÷îâåêà. Ñ òîâà ñàìèÿò ÷îâåê ïðèäîáèâà âúçìîæíîñòòà äà ïðåäàâà ñâîÿ áîãîïîäîáåí îáðàç ÷ðåç òâîð÷åñòâîòî ñè ñúñ ñúùàòà öåë - äà îæèâîòâîðè âñè÷êî, äî êîåòî ñå äîêîñíå. È ñâîáîäàòà íà åäèí òâîðåö ñå èçðàçÿâà íå â ïúëíàòà íåçàâèñèìîñò îò Ñúçäàòåëÿ ìó, à â ïúëíàòà õàðìîíèÿ ñ Íåãî. Âñÿêî "ñâîáîäíî" îò Áîãà òâîð÷åñòâî å ñàìî èìèòàöèÿ íà ñâîáîäà è íè âîäè êúì ðîáñòâî. Какво робство имате предвид?

- Ñúùåñòâóâàò íÿêîè âèäîâå òâîð÷åñòâî, ïðè êîèòî ÷îâåê å ñàìî ïðîâîäíèê íà äåéñòâàùà ÷ðåç íåãî ñèëà. Òàêèâà ñà îðàêóëèòå, ïðåäñêàçâàùè áúäåùåòî, áåç äà

ðàçáèðàò êàêâî ãîâîðÿò. Òóê ñïàäà àâòîìàòè÷íîòî ïèñàíå, êîãàòî ÷îâåê ïèøå "ïî âäúõíîâåíèå", áåç äà ñè äàâà ñìåòêà çà ñúäúðæàíèåòî. Ñúùî òàêà, êîãàòî õîðàòà íåñúçíàòåëíî èçãîâàðÿò íåðàçáèðàåìè äóìè. Ñòàâà äóìà è çà âñÿêî äðóãî òâîð÷åñòâî, êîãàòî ìàéñòîðúò ðàçáèðà, ÷å ïðàâè íåùî íåèñòèíñêî, íî ãî ïðàâè, çàùîòî íÿêîé êóïóâà (è òî íå ñàìî çà ïàðè) íåãîâèÿ òàëàíò è ìó äèêòóâà êàê äà ïîñòúïâà. Òîãàâà àâòîðúò âñúùíîñò íå å ñâîáîäåí, à å ðîá. Òîé íå ó÷àñòâà â òâîð÷åñêèÿ ïðîöåñ, à å ñàìî áåçãëàñåí èíñòðóìåíò â íå÷èè ðúöå. Âñè÷êî òîâà å ïðîñòî èìèòàöèÿ, çàùîòî ïàðîäèðà èñòèííîòî òâîð÷åñòâî è ñå èçâúðøâà îò Ñàòàíà. Òîé èìèòèðà ïðåä õîðàòà Áîãà è íà ñâîé ðåä ãè "âäúõíîâÿâà" êúì ïîäîáíè ìàíèïóëàöèè, êàòî èì ïðåäëàãà âúíøíà êðàñîòà áåç èñòèíà âúòðå. Ðàçêàçâàò, ÷å íà åäíî ïðàçíåíñòâî ×àðëè ×àïëèí èçâåäíúæ çàïÿë ñ îïåðåí ãëàñ è êîãàòî ñëóøàòåëèòå ãî çàñèïàëè ñ

êîìïëèìåíòè çà ïðåêðàñíîòî èçïúëíåíèå, òîé îòâúðíàë, ÷å íå å ïÿë ñúñ ñâîÿ ãëàñ, à ñàìî å ïîäðàæàâàë íà íÿêàêúâ çíàìåíèò ïåâåö. Êîãàòî îòêðèâàìå èñòèíàòà, íèå êàòî òâîðöè íàìèðàìå â íåÿ ñåáå ñè, òúðñèì ñâîé ñîáñòâåí ãëàñ, êîëîðèò è ñòèë. Ïî òàêúâ íà÷èí çàåäíî ñ Áîãà ó÷àñòâàìå âúâ âñåêèäíåâíîòî òâîð÷åñòâî ïðåäè âñè÷êî âúðõó ñâîÿòà ëè÷íîñò. Äîêàòî òîçè, êîéòî âúçïðèåìà ÷óæä ãëàñ, äîðè âúíøíî äà ïðèâëè÷à ñ ÷èñòîòà, ùå çâó÷è ôàëøèâî, çàùîòî å êàòî òåàòðàëíà ìàñêà, çàä êîÿòî àðòèñòúò êðèå ñîáñòâåíîòî ñè ëèöå.  èçêóñòâîòî èìà íåïèñàí çàêîí: èñòèíñêèÿò ìàéñòîð íå ìîæå äà òâîðè íåùî ôàëøèâî, ëîøî. Ñëåä êàòî ñúòâîðÿâà ñâåòà, Òâîðåöúò âèæäà, ÷å äåëîòî Ìó å "äîáðî". Íåãîâàòà öåë å äà ïðåäàäå Ñâîÿ îáðàç íà öÿëîòî òâîðåíèå è äà íàó÷è ÷îâåêà äà òâîðè ïî ñúùèÿ íà÷èí. Êîãàòî ðàçêðèâàìå Áîæèÿ îáðàç, íèå èçðàçÿâàìå ïðåäè âñè÷êî ñåáå ñè: ñâîåòî âèæäàíå, ñâîèòå

÷óâñòâà, ñâîåòî ðàçáèðàíå íà èñòèíàòà.  òîâà å èñòèíñêîòî áîãàòñòâî è ðàçíîîáðàçèå íà Áîæèÿòà ïàëèòðà, êîãàòî âñÿêà ëè÷íîñò ïðåäàâà ñâîåòî íåïîâòîðèìî îòíîøåíèå êúì Áîãà, à íå ñëåäâà ñëÿïî ÷óæäà èäåÿ, ÷óæä îáðàç. Според Вас човек твори или по Божие вдъхновение, или под въздействието на де мони. А допускате ли, че е възможно "са мостоятелно" творчество, т.е. източникът на идеите и вдъхновението да е самият човек?

- Êàêòî å èçâåñòíî, "ïðèðîäàòà íå òúðïè ïóñòîòàòà". Âñÿêî òâîð÷åñòâî, ïëîä íà ÷îâåøêè ðúöå, ñå èçïúëâà ñ âúòðåøíî ñúäúðæàíèå è ñòàâà "îáðàç è ïîäîáèå" íà ñâîÿ ñúçäàòåë. Êàêòî ñàìèÿò ÷îâåê, ñëåä êàòî å ñúçäàäåí îò ïðúñò, å áèë îäóõîòâîðåí îò Òâîðåöà è å ñòàíàë "æèâà äóøà" (÷îâåêúò íå ñå å ñàìîñúòâîðèë!), òàêà è òâîð÷åñòâîòî ìó íå ìîæå äà áúäå íåóòðàëíî, ñâîáîäíî. Âñè÷êî â òîçè ñâÿò èìà ñâîé ïúðâîèçòî÷íèê, ñâîé äóõîâåí çàðÿä, ñâîé ïå÷àò. Ôðàíñèñ Øåôúð òâúðäè: "Âñÿêà ñàìîñòîÿòåëíîñò å ïîãðåøíà. Ñàìîñòîÿòåëíàòà íàóêà è ñàìîñòîÿòåëíî-

òî èçêóñòâî ñà ïîãðåøíè áåç ñúäúðæàíèåòî, çà êîåòî Áîã íè ãîâîðè. Òîâà íå îçíà÷àâà, ÷å íèå èìàìå ñòàòè÷íà íàóêà è èçêóñòâî - òúêìî îáðàòíîòî. Òîâà íè äàâà îáëàñòòà, â êîÿòî, ìàêàð è ñìúðòíè, íèå èìàìå ñâîáîäà." Ñàìî â Áîãà íàìèðàìå èñòèíñêàòà ñâîáîäà: ìîæåì äà òâîðèì ñâîáîäíî, êàòî ðàçáèðàìå ÷å ñìå Íåãîâî òâîðåíèå. Ïî òîçè íà÷èí è âñÿêî òâîð÷åñòâî çàâèñè îò ñúñòîÿíèåòî íà ëè÷íîñòòà, êîÿòî âèíàãè å íîñèòåë èëè íà Áîæèÿ îáðàç, èëè íà îáðàçà íà Ñàòàíà, èìèòèðàù Áîãà. Как стигнахте до сегашното си разби ране за творчеството?

- Îïèòâàõ ñå äà íàìåðÿ ñåáå ñè â ðàçëè÷íè æàíðîâå îò ìóçèêàòà è äðóãè èçêóñòâà. Êàçâàõà, ÷å ñúì òàëàíòëèâ, íî â ìîìåíòà, êîãàòî áè òðÿáâàëî äà èçïèòâàì óäîâëåòâîðåíèå îò òâîð÷åñòâîòî ñè, âèíàãè óñåùàõ ðàçî÷àðîâàíèå è âúòðåøíà

ïðàçíîòà. Èçîñòàâèõ ñâîÿòà ìóçèêàëíà ïðîôåñèÿ è äúëãè ãîäèíè ñå ëóòàõ, òúðñèõ ñìèñúëà íà æèâîòà â ðàçëè÷íè ôèëîñîôèè è ïðàêòèêè, çàùîòî èçîáùî íå çíàåõ çà êàêâî æèâåÿ. Íå ñòèãíàõ äî êðàåí ñðèâ êàòî ìíîçèíà èçâåñòíè õîðà, çàùîòî ñðåùíàõ õðèòèÿíñêèÿ Òâîðåö. Ñåãà ìîåòî òâîð÷åñòâî ïðèäîáè ñâîå ñúäúðæàíèå. Âñè÷êî, êîåòî ïðàâÿ, å äà ïðåäàâàì ìîåòî ëè÷íî ïðåæèâÿâÿíå â Õðèñòîñ è æèâîòà ñè ñ Íåãî. Òî ìè äàâà äúëáîêî óäîâëåòâîðåíèå, çàùîòî íàìåðèõ âúòðåøíàòà ñâîáîäà, êîãàòî âñè÷êî çàå èñòèíñêîòî ñè ìÿñòî - Òâîðåöúò ïúðâî, ñëåä òîâà òâîðåíèåòî. С какво се занимавате днес?

- Æèâåÿ â Áúëãàðèÿ îò îêîëî òðè ãîäèíè è ñúì ìíîãî âïå÷àòëåí îò áúëãàðñêàòà êëàñè÷åñêà ïîåçèÿ. Íàìåðèõ â íåÿ ñúùèòå èäåè è ðàçìèñëè çà Òâîðåöà, êîèòî ìå âúëíóâàò, áèëî òî â Ìîëèòâà íà Àòàíàñ Äàë÷åâ èëè Îòâîðè ìè çëàòíè äâåðè íà Èâàí Âàçîâ, èëè Âåëèêäåí íà Àñåí Ðàçöâåòíèêîâ... Êîãàòî ÷åòà òàêèâà ïðîèçâåäåíèÿ, íå ìîãà äà ñå îñòàíà ðàâíîäóøåí. Âèíàãè ñå çàìèñëÿì çà âå÷íèòå

èñòèíè, êîèòî ñà òðåâîæèëè è ìîèòå áðàòÿ ïî ïåðî. Ñòèõîâåòå ïðåäèçâèêâàò ó ìåí îòâåòíè ïðåæèâÿâàíèÿ, ïîñëå ñå ðàæäà ìåëîäèÿ, êîÿòî ñå âïëèòà â äóìèòå. Ïî òàêúâ íà÷èí èäâàò ïåñíèòå, ùîì îòíîâî è îòíîâî ñå çàäúëáî÷à â îáðàçà íà Òîçè, Êîéòî ìå å íàäàðèë ñ íåèçðàçèìèÿ äàð "äà æèâåÿ êàòî âñè÷êè õîðà...".  ìîìåíòà ñå ïîäãîòâÿ èçäàíèåòî íà ñáîðíèêà "Áúëãàðñêè öèêúë" - õðèñòèÿíñêè ïåñíè ïî òåêñòîâå íà áúëãàðñêè ïîåòè. Áëàãîäàðåíèå íà òåçè ñòèõîâå ìîãà äà ñå äîêîñíà äî ñúðöàòà íà ðàçëè÷íè õîðà, êîèòî êàòî ìåí òúðñÿò èñòèíàòà. Ïåñíèòå èçðàçÿâàò ñâîáîäàòà, êîÿòî íàìåðèõ â ìîÿ æèâîò, êàêòî ïèøå È. Âàçîâ: "...ëåê çà ìîÿòà íåâîëÿ". Çà ñúæàëåíèå îáà÷å âñå ïîâå÷å çàáåëÿçâàì êàê ñúâðåìåííîòî òâîð÷åñòâî ãóáè ñâîÿ îðèãèíàëåí, áîæåñòâåí ïå÷àò, ñòàâà áåçëè÷íî - à

âñúùíîñò àíòè÷îâåøêî. Òâîðöèòå âñå ïîóñïåøíî èìèòèðàò ÷óæä åçèê, êóëòóðà, èçêóñòâî - äîòîëêîâà, ÷å ïî÷òè ñà çàáðàâèëè ðîäíîòî. Íî íàé-òðàãè÷íî å, ÷å ãóáÿò ðîäñòâîòî ñè ñ Áîãà êàòî ëè÷íîñòè. À òàêà ñå çàãóáâà è âðúçêàòà ñ ÷îâåøêîòî, êîåòî íè ñáëèæàâà åäèí ñ äðóã. Çà ñúæàëåíèå, â Áúëãàðèÿ äîðè â õðèñòèÿíñêèòå ñðåäè îò ðàçëè÷íè îáùíîñòè íå å íà ïî÷èò íàöèîíàëíîòî äóõîâíî òâîð÷åñòâî, áèëî òî ïîåçèÿ, ïåñåí èëè äðóã âèä èçêóñòâî. Ïðîáëåìúò äîðè íå å â òîâà, ÷å ñå ðàçïðîñòðàíÿâà ÷óæäî òâîð÷åñòâî, à ÷å íå ñå ñúçäàâà ðîäíî. Ïî òîçè íà÷èí òâîð÷åñòâîòî ãóáè ãëàâíîòî ñè ïðåäíàçíà÷åíèå - ñïîñîáíîñòòà äà ïðåäàâà Áîæèÿ îáðàç ÷ðåç èíäèâèäóàëíèÿ ïîãëåä íà Òâîðåöà. Äîêàçàòåëñòâî âèæäàìå â ïðîöúôòÿâàùîòî ìàñîâî èçêóñòâî, â ðåêëàìèòå çà ñåêñ, àëêîõîë è "ùàñòëèâ è ëåñåí" æèâîò, âúâ ôèëìèòå çà ñâðúõ÷îâåöè, â êîìïþòúðíèòå èãðè è ò.í. Êàòî ñå îñâîáîäè îò Áîãà, "òâîð÷åñòâîòî" çàïî÷âà äà óáèâà âñåêè, êîéòî ñå äîêîñâà îò íåãî. Òî ñå ïðåâðúùà â àíòèòâîð÷åñòâî, çàùîòî ïðåäàâà ïðîòèâîïîëîæåí íà Áîæèÿ îáðàç - îíçè îò êàðòèíàòà íà Ìèõàèë Âðóáåë "Íèçâåðãíàòèÿò äåìîí". Äàëè òîâà å ìå÷òàíàòà ñâîáîäà, êîÿòî äíåñ òúðñÿò òâîðöèòå, èëè ìîæå áè ñåãà å âðåìåòî äà ïðåíàñî÷èì ïîãëåäà ñè îò Íèçâåðãíàòèÿ êúì Âúçêðúñíàëèÿ, Êîéòî åäèíñòâåí å ñïîñîáåí äà äàðÿâà ñâîáîäà, òâîð÷åñêà - ñúùî.

Забързани следваме хода на времето. Състезаваме се със себе си, като се опитваме да го изпреварим или поне да сме в крак с него. Това е нелека задача и се радваме на успех, когато успяваме да уловим дори един миг. Какво е един миг? Съвсем уместен въпрос, когато се има предвид нещо без материя и в същото време толкова важно в нашия живот. Вероятно учените ще могат най-сетне да разгадаят същността му. И ако сполучат, ще бъдем ли в състояние да си създаваме повече приятни мигове? Щеше да е много хубаво, нали? Възможно ли е мигът да бъде уловен и запазен под някаква форма до някакъв следващ момент от живота? Ако погледнем през очите на философа, ще открием много спорни мнения по въпроса. През погледа на твореца обаче всеки ще намери нещо за себе си. Вглеждам се в творенията на човешката ръка и разбирам колко различен може да бъде светът. За децата той е светъл и пъстър, за нас, по-големите, често е в ярки, дори контрастиращи цветове, но има и моменти, когато е топъл и прозрачно нежен. Да можеш да видиш живота през погледа на твореца е голяма дарба, която, уви, не всички притежаваме. Дори и сега, като се взирам в картината пред мен, откривам колко богата душа е носил художникът, пресътворена от четката му с лекотата на мелодия. Погледът ми е привлечен от топлите тонове на жълтото и оранжа, отдалечавам се на крачка, за да се възхитя и на цялостната композиция. Каква красота и хармония е побрана в толкова малко платно! Авторът е събирал мигове от емоциите на всекидневието и ги е претворявал в багри, за да ги запази за хората, дори след него. Тук времето спира и поема в посока назад, към душата на тази богата личност. Както хората отдавна са казали: "Ние сме преходни, но изкуството ни е вечно!" Когато се докосваш до подобно творение, е невъзможно да останеш безразличен. Чувството е неповторимо, сякаш навлизаш в друго измерение на цветове и багри, нашепващи чувства, изказани без думи. В това царство на красотата властват други закони. Тук създателят си ти, а творбите са твоят живот, твоят светоглед, твоят вик към всемира.

В царството на изкуството няма граници, там не можеш да скриеш същността си. Вероятно заради това много боли от безразличието и неразбирането, с което се сблъскват повечето автори. Питам се какво ли е усещането да носиш в себе си толкова енергия? Твърде много ли рискуват, когато изразяват себе си? Вероятно няма да е пресилено, ако кажем, че те живеят чрез тези мигове, събрани в платната им. И оставят след себе си следа, пример за подражание или просто частица от своята личност. Изпълнен с такива мигове, животът има стойност. Те разтърсват вътрешния ти свят със силата на въздействието си. Мигове на радост, излъчвани от детското личице при първата му среща с пеперуда. Топлината, искряща от очите на влюбените. Онзи специфичен поглед на художници, певци, поети, когато се стремят да уловят състоянието на душата, при която тя вижда, но не със сетивата си и прониква там, където времето и пространството се срещат - в самата вечност. Вълнуващо е едно такова докосване свише. Променя те завинаги. Дори само за един миг да си го изпитал, то остава в теб завинаги. "Но това е мимолетно" - ще кажат някои. Дори само усещането, че си проводник на такъв миг, си заслужава. Да го възприемеш с очите си и да го предадеш със сърцето си. Някои от тези мигове ни дават поука, други изписват по лицата ни блаженство. Като че ли ставаме по-смели, готови и препятствия да преминем, ако трябва, само и само да грабнем наградата в края на пътя! И точно тези моменти са най-вълнуващи. Как ще реагирате, ако сега, точно в този момент, стар познат ви покани на откриването на някаква изложба в града? Бързо ще намерите извинение с важна работа? Ще се направите, че не сте чули, или ще се поласкаете от поканата? Има още възможни варианти и все пак реакцията ни зависи от това, дали сме готови да грабнем мига, да не го пропуснем да мине покрай нас. Можем да се насладим на този "миг от вечността" и да го оставим да живее в душата ни. Такива мигове има навсякъде около нас, в природата или в самите хора. Често ги търсим и ни липсват, а от тях ни дели само една крачка. Нека я направим тогава, с готовност да приемем, да съхраним и да предадем на някого след нас тези наши мигове. Днешният ден не изглежда по-различен от обикновеното забързано всекидневие. Разминавам се с хора, отмятам задачи в тефтера си, бързам. Затварям за миг очи и пред мен се появяват цветовете. На душата ми става по-леко и поемам напред с усмивка, родена от преживяното. Блаженство!

питите на Галилей с кълба, които се търкалят по наклонена плоскост, отвориха очите на естествоизпитателите, че природата е съдия на проектите на своя разум" - с тези думи Имануел Кант описва пробива, който прави новият метод на познанието. Естественонаучният експеримент се признава за обективен критерий, който определя точността на теориите и служи за тяхна проверка. Само верификационните теории (т.е. хипотезите, които могат да бъдат доказани експериментално) придобиват статут на научни теории. Основа за по-нататъшното успешно развитие на естествознанието става изводът, направен от Галилей: "Можем да разчитаме, че ще получим приложимо познание само ако по отношение на явленията се ограничим с въпроса как."

Естествознанието описва как пада камъкът, но не дава отговор защо пада. Въпросът за смисъла и целта не влиза в сферата на естествознанието. От времето, когато Исак Нютон свежда известната тогава физика до система от уравнения, "най-важната задача на учените е да намерят общ закон, въз основа на който може да се разбере и обясни устройството на света" (Алберт Айнщайн). По онова време никой вече не се съмнява, че рано или късно ще бъде възможно да се разтълкува всичко. Днес мнозина от съвременниците ни се придържат към мнението на Лаплас,

който на въпроса на Наполеон за Бога отговаря: "Моята представа за света не се нуждае повече от хипотезата за Бога". ÕËÍ‡Í‚Ó ÔÓÚË‚Ó˜Ë Но през миналия век Алберт Айнщайн установява: "Ако нещо е точно от гледна точка на математиката, то не съответства на природата. А ако нещо съответства на природата, то не е точно от гледна

точка на математиката." Вселената не е машина, която може да бъде предварително разчетена, както е мислел Лаплас. Според квантовата механика светът в известна степен възниква отново всяка минута. Обикновено изключението от правило се нарича чудо, но тук точно постоянството на природните закони е чудо. Възниква въпросът: "Кой или какво осигурява запазването на формата на вселената?" Тук, както казва Макс Планк: "физикът с удивление забелязва, че в привидния хаос започва да се откроява великият порядък."1 А колегата му Макс Борн разпознава чия ръка установява този порядък: "Движението на атоми, електрони и ядра въпреки хаотичността си се подчинява на вечните Божии закони."2 Но тази ръка, която въвежда ред, е скрита от

изследователя. Карл Фридрих фон Вайцзекер обобщава: "Физиката не обяснява тайните на природата, тя ги свежда до по-дълбоки тайни."3 Почти всички велики философи като Платон, Аристотел, Декарт, Лайбниц, Спиноза, Кант, Хегел, Лок, Бъркли са смятали, че вселената се основава на трансцедентна действителност. И още Исак Нютон пише: "Който се занимава с естествознание повърхностно, може да вярва в Бога. Този, който е осмислил естествознанието докрай, трябва да вярва в Бога." Макс Планк дава ясен отговор на въпроса от заглавието: "Както и да разглеждаме проблема, между религията и есте-

ствените науки няма никакво противоречие. Тъкмо по решаващите въпроси помежду им съществува пълно съгласие." И прави извода: "Естествознанието и религията заедно водят неуморна борба против скептицизма и догматизма, против безверието и суеверието. Лозунгът в тази борба през цялото време е: "Към Бога!" Õ  ‚˙ÁÏÓÊÌÓ ‰‡ Ò ÔÓ‚ÂË Естествознанието разглежда само процеси, които се поддават на

проверка, а не конкретни исторически събития. Затова естествоизпитателят, макар да е способен да разсъждава за произхода на вселената и живота, не може да изведе теория. Например Стивън Уайнбърг, един от авторите на хипотезата за "големия взрив" в книгата си "Първите три минути" признава: "Не мога да отрека, че усещам известна нереалност, като описвам първите три минути на вселената така, сякаш ние наистина знаем за каво говорим." Еволюционната теория също не може да претендира на научност. Тя, както и теорията за "големия взрив", се

поддава в малка степен на проверка. Разбира се, можем да размишляваме как би могло да стане всичко - по повод (не)вероятността на еволюцията са се водели много спорове. Дори Жак Моно, един от най-видните привърженици на еволюционната теория в знаменитата си книга "Случайност и необходимост" пише: "Чудото е обяснено, но си остава чудо." Еволюционното учение неизменно се сблъсква с една и съща невероятност: на всич-

ки етапи от еволюцията прекалено много неща би трябвало да станат едновременно и с голяма точност. Но принципният проблем е в друго: дори ако животът е възникнал от само себе си, той едва ли би продължил. Карл Попър пише: "За да продължи да съществува и постоянно да се приспособява към променящите се условия на околната среда, животът от самото начало трябва да е разполагал... със знанието, което ние наричаме знание на природните закони."4

Но откъде идват тези знания, тази информация? Информацията не спада към същата категория, към която се отнасят материята и енергията. В материалния свят не е известен процес, при който информацията да възникне от само себе си в материята.5 Тук става дума не само за генетична информация. При една мъртва, но все още неразложена котка е запазена цялата й материя и цялата й генетична информация. И все пак тя не спада към същия порядък, към който се отнася живата. Без "системна", активна информация, която се предава само от живота, живото същество се превръща с купчина без-

¿Î·ÂÚ ¿ÈÌ˘‡ÈÌ ÕÂÏÒÍË ÙËÁËÍ (14.03.1879 - 18.04.1955), Ò˙Á‰‡ÚÂΠ̇ ˜‡ÒÚ̇ڇ (1905) Ë Ó·˘‡Ú‡ (1915) ÚÂÓˡ ̇ ÓÚÌÓÒËÚÂÎÌÓÒÚÚ‡, ‚˙Á ÓÒÌÓ‚‡ ̇ ÍÓˇÚÓ Ó·ˇÒÌˇ‚‡ „‡‚ËÚ‡ˆËˇÚ‡. œÂÁ 1921 „. ÔÓÎÛ˜‡‚‡ ÕÓ·ÂÎÓ‚‡ ̇„‡‰‡. œËÂ-—ËÏÓÌ À‡ÔÎ‡Ò ‘ÂÌÒÍË Ï‡ÚÂχÚËÍ Ë ‡ÒÚÓÌÓÏ (28.03.1749-05.03.1827), Ô‰ÎÓÊËÎ ÍÓÒÏÓ„ÓÌ˘̇ڇ ıËÔÓÚÂÁ‡ Á‡ ÔÓËÁıÓ‰‡ ̇ Ô·ÌÂÚ̇ڇ ÒËÒÚÂχ. ÇÍÒ œÎ‡ÌÍ ÕÂÏÒÍË ÙËÁËÍ (23.04.1858-04.10.1947). œÂÁ 1900 „. ÔÓÒÚ‡‚ˇ ÓÒÌÓ‚ËÚ ̇ Í‚‡ÌÚÓ‚‡Ú‡ ÚÂÓˡ, Á‡ ÍÓÂÚÓ ÔÂÁ 1918 „. ÔÓÎÛ˜‡‚‡ ÕÓ·ÂÎÓ‚‡ ̇„‡‰‡.

жизнени вещества. Но за разлика от генетичната информация тази системна информация не може да се установи материално. Така че основата на живота е нематериална и недостъпна. Тогава вероятно Логосът - Словото, за Който се говори в Евангелието от Йоан (1:4), е тази активна инфор-мация, която същевременно е и животът. œ‰¯‡‚‡Ì ̇ ÔÓ·ÎÂÏËÚ Научните факти винаги се тълкуват въз основа на светогледни предварителни нагласи. Нито един научен метод не ни кара да търсим

чисто материално обяснение на видимия свят. "Тъкмо обратното, но отначало сме решили да вярваме в чисто материалните процеси, а след това сме създали методи за изследване и научни теории, които дават чисто материални обяснения, колкото и да противоречат тези обяснения на здравия смисъл" - така описва ситуацията Ричард Луонтин. А Артър Кис изтъква принципната ненаучност на еволюционната теория: "Еволюцията не е доказана и не може да бъде доказана. Ние вярваме в нея, тъй като единствената алтернатива е сътворението на света от Бога, а това е немислимо."

ÇÍÒ ¡ÓÌ ÕÂÏÒÍË ÙËÁËÍ (11.12.1882 - 05.01.1970), ‡·ÓÚËÎ ‚˙ıÛ ÚÂÓˡڇ ̇ ÓÚÌÓÒËÚÂÎÌÓÒÚÚ‡ Ë ÚÂÓˡڇ ̇ Í‚‡ÌÚËÚÂ Ë ÍËÒÚ‡ÎËÚÂ. œÂÁ 1954 „. ÔÓÎÛ˜‡‚‡ ÕÓ·ÂÎÓ‚‡ ̇„‡‰‡ Á‡Â‰ÌÓ Ò ¬. ¡ÓÚÂ. ‡Î ‘ˉËı ÙÓÌ ¬‡ÈˆÁÂÍÂ ÕÂÏÒÍË ÙËÁËÍ Ë ÙËÎÓÒÓÙ (Ó‰ÂÌ Ì‡ 28.06.

1912), ÒÔˆˇÎËÒÚ ‚ ӷ·ÒÚÚ‡ ̇ ˇ‰Â̇ڇ ÙËÁË͇, ‡ÒÚÓÌÓÏˡڇ (ÔÓËÁıÓ‰‡ ̇ Ô·ÌÂÚ̇ڇ ÒËÒÚÂχ), ̇ÚÛÙËÎÓÒÓÙˡڇ Ë ÚÂÓˡڇ ̇ ̇Û͇ڇ.

И така, Макс Тюркауф е прав, когато обобщава: "Животът е непостижима тайна. Науката има пълно право да гадае и да разсъждава по тази тема. Но би било ненаучно и нечестно тези догадки да се представят като научно доказани факти."6 Planck, M. Wege zur physikalischen Erkenntnis. Leipzig,1944 Born, M. Phizik im Wandel meiner Zeit. Vieweg,1959 3 Weizsaecker, C. Bewusstseinswandel. Muenchen-Wien, 1988 4 Popper, K. Alles Leben ist Problemloesen. Muenchen, Zuerich, 1994 5 Gitt, W. Am Anfang war die Information.Haenssler, 2002 6 Turkauf, M. In: Naturwissen-schaft und Glaube Bern-MuenchenWien,1988 1 2

Роден е на 15 януари 1929 г. и е второто от трите деца в семейството. В училище и в университета е един от най-добрите. Организира легендарен бойкот на транспорта в Монтгомъри. Става водач на движението за правата на човека в Америка. Получава Нобелова награда за мир. Общува с високопоставени личности. Променя Америка. Мартин Лутър Кинг е пример както за Америка, така и за целия свят. И все пак Дейвид Луис, най-известният му биограф, пише: "Прехласването по Мартин Лутър Кинг достига точката, при която преминава в злословие. Някога, за да си спомним за него, ще трябва да го забравим."

Да го забравим? Какво да забравим? Факта, че е плагиатствал част от академичните си съчинения, че е имал извънбрачна връзка, че не е различавал недвусмислено християни от нехристияни, в което често го упрекват? Не е изненадващо, че тези страни от живота му се премълчават. И все пак кой е бил този човек, върнал в определена степен на чернокожите тяхното достойнство, но през целия си живот останал недоволен от себе си и от цвета на кожата си? На подобен въпрос не е възможно да се даде напълно изчерпателен отговор, за когото и да се отнася. Но от многобройните биографии на Мартин Лутър Кинг получаваме интересна информация за човека, който е променил лицето на Америка, въпреки че е бил несъвършен или тъкмо затова.

ПРИЗВАНИЕ ЗА СЪПРОТИВА За да преживеем заедно с Кинг неговото призоваване, трябва да се върнем в 1956 г. Вечерта на 27 януари. Няколко дни продължава бойкотът на транспорта в Монтгомъри. На 1 декември 1955 г. чернокожата шивачка Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си в автобуса на бял мъж. Жената е арестувана, тъй като подобно поведение на чернокожите в южните щати на Америка се смята за нарушение на закона. Расовото разделение сред американското население, което започва от решението на Върховния съд през 1894 г. - "separate but equal" ("разделени, но равни"), - е прието от повечето хора. Но в действителност то води до потискане на негърското население. Роза Паркс се противопоставя на тези правила и така дава тласък на съпротивата,

която се изразява първоначално в бойкот на транспорта за чийто водач е избран Кинг. В онази вечер 26-годишният Кинг, още неопитен баптистки пастир, е у дома си. В последно време агресивни белокожи често заплашват него и семейството му. Кинг се съмнява в призванието си. Той разказва: "Наведен над кухненската маса, започнах да се моля: "Господи, заел съм позиция, за която съм сигурен, че е правилна. Но сега се страхувам... Стигнах до момент, в който сам няма да се справя." Тогава усетих присъствието и близостта на Бога както никога преди. И тих вътрешен глас като че ли ми каза: "Бори се за справедливостта, бори се за правдата! Ето, Аз съм с теб до свършека на света." Страхът ми веднага изчезна. Несигурността ме напусна и бях готов да про-

ва. След няколко дни расовото разделение в Бирмингам е отменено, а жестокият началник на полицията Конор, с прякор Бика, е уволнен. Успехът потвърждава, че Кинг е прав.

дължа борбата." След три дни в къщата на Кинг избухва бомба. Жена му и дъщеря му остават незасегнати, а самият той не е там. Когато се връща, успокоява разярената тълпа, която се е събрала пред дома му и иска възмездие. Ненасилието е най-висшият принцип за него. Целта му е да побеждава злото с добро, да прави от враговете приятели, да съдейства за едно човечество, обединено от любов. РЕАЛНА ПРОЯВА НА ЛЮБОВ КЪМ ВРАГА Кинг смята, че нито комунизмът, нито капитализмът са способни да решат съвременните икономически и обществени проблеми. У Ганди той открива начин за позитивна промяна на обществото: Христовата заповед на любов, която не изисква пасивно несъпротивление, а ненасилствена съпротива. Кинг спазва този принцип, когато полицаи в южните, а по късно и в северните расистки настроени градове избиват мирни демонстранти. "Обичайте враговете си" - казва Иисус. Кинг и съратниците му прилагат това на практика, като призовават не към отмъщение, а към любов и прошка. Нито един чернокож не трябва да отговаря на удара с удар. Нека в жестокостта на властниците народът да види лошите корени на расизма и така да промени отношението си към расовото разделение. В това според критиците му Кинг стига прекалено далеч. Например в най-големия град на щата Алабама, Бирмингам той допуска в демонстрациите да участват деца, които също са избити и хвърлени по затворите. Критиците негодуват, но Кинг не отстъп-

ГЕРОЙ ИЛИ ЧОВЕК, КОЙТО СЕ СЪМНЯВА? През 1963-1964 г. Мартин Лутър Кинг е в апогея на кариерата си. Обсипват го с почетни звания и награди. Списание "Тайм" признава, че той е първият чернокож, станал "Мъж на годината". На 28 август, по време на Марша на Вашингтон, пред 250 000 чернокожи и бели Кинг произнася знаменитата си реч "Аз имам мечта", в която говори за мирното съвместно съществуване на хората. Множеството е във възторг. Маршът на Вашингтон става кулминация на движението за граждански права. След година ще го наградят с Нобелова награда за мир. Но за онова време Кинг казва: "Всъщност аз не бях нещо повече от бутафория, от чието съдържание никой не се интересуваше. Повече страдах, отколкото живеех. Мартин Лутър Кинг, когото хората познаваха, ми изглеждаше чужд човек." Кинг бърза от една среща към друга, програмата му е запълнена за години напред. Но зад съзнателно

изтъкваната увереност в себе си, зад целеустременото поведение се крие съвсем различно душевно състояние. През целия си живот той остава неудовлетворен от тъмната си кожа. Обича да се храни богато и да се облича със скъпи дрехи, а в същото време иска да бъде непретенциозен като Ганди, когото има за пример. Макар да живее скромно, не е способен да бъде толкова невзискателен като Ганди. Всичко това го потиска и понякога му се иска да изостави този живот, да се откаже от битката. Има доста предложения да се включи в комерчески предприятия. И все пак не губи вярата си във "великото дело" - да види Америка като страна на равноправие, свобода и мир. Твърдо вярва в тази мечта. И продължава пътя си. РАЗГРЪЩАНЕ НА МЕЧТАТА С течение на времето тази борба трябва да прерасне в нещо повече от битка за граждански права. През 1967г. Конференцията на християнските водачи от Юга пренася дейността си в северните американски щати. Когато вижда гетото в района Уотс в Лос Анджелис, Кинг разбира, че само премахването на дискриминационните закони не може да промени положението на

най-низките слоеве от чернокожото население. Сега негов враг е не само расовото разделение в южните щати, с което се води успешна война, но и самата система. Според думите на Кинг "расизмът, материализмът и милитаризмът" са тройното зло, от което страда обществото. Тази негова позиция предизвиква недоволство и съпротива. Той обяснява: "Народът не губи нищо, когато гарантира на чернокожите избирателно право или достъп до обществените организации. Но сега ще говорим за неща, които ще му струват нещо." През това време Виетнамската война разделя американците. Кинг се произнася против войната, за разлика от мнозина негови съратници. Дори някои от неговите добри приятели му обръщат гръб. Даренията за Съюза на християнските водачи от Юга намаляват, водещи издания обвиняват Кинг в измяна на родината, забраняват му достъпа до Белия дом. Но Кинг не губи от погледа си новата голяма цел и започва да организира Марш на бедните. Всички - негри, индианци, пуерториканци, мексиканци, бели - трябва да маршируват заедно, за да напомнят на Америка за "американската мечта". По това време Кинг губи съня си, търси покой и тишина, но все пак участва активно и енергично в организирането на марша. Предчувства, че може би няма да го види. Преди пет години, когато е убит Джон Кенеди, Кинг казва: "Това ще се случи и с мен. Обществото ни е болно." На 3 април той произнася пламенна реч пред стачкуващите чистачи, като завършва с думите: "Не знам какво ще стане сега. Но това не е важно за мен... Искам просто да изпълнявам Божията воля. Бог ми позволи да се изкача на планината. От там видях другата страна. Видях Обещаната земя. Може би няма да мога да вляза в нея заедно с вас. Но сега трябва да знаете едно: всички заедно, като народ, ние ще влезем в Обещаната земя. Затова днес съм щастлив." УБИЙСТВО В МЕМФИС Тази реч се оказва последна. В края на следващия ден, на 4 април, Мартин

Лутър Кинг е убит. Това се случва в Мемфис, докато е на балкона в хотел "Лорейн". Той е на 39 години. Според официалната версия убийството е извършено от дребен престъпник Джеймс Ърл Рей. Наистина ли той е убиецът и ако е така, сам ли е действал или по поръчката на ФБР, ЦРУ, Ку-клусклан? Тези въпроси вероятно никога няма да бъдат изяснени докрай. Известието за смъртта на Кинг предизвиква вълнения в гетата на големите градове. Президентът Джонсън обявява на 7 април официален траур. След два дни в Атланта 150 000 души се сбогуват с Кинг на траурно богослужение. Ковчегът с тялото му е превозен на обикновена каруца, в която е впрегнат катър. Маршът на бедните се организира след два месеца, но не постига

дълготраен успех, за разлика от много други акции на Кинг, чието истинско въздействие се е разкривало понякога след години. През 1983 г. се въвежда официално Ден на Мартин Лутър Кинг. В третия понеделник на януари Америка си спомня за своя герой, постигнал голям успех, имал е човешки слабости, преодолял е множество прегради в не едно сърце. Независимо от победите и пораженията обаче Кинг винаги е бил верен на себе си: следвал е пътя си, по-точно Божия път. И твърдо е вярвал в онова, което 30 години преди него Дитрих Бонхьофер, казва в затвора: "Който и да съм, Ти ме познаваш, Твой съм, Господи."

ъзгласът "Вечная память", с който завършва всяко православно опело, звучи като ирония, тъй като за огромна част от покойниците си спомнят само най-близките им роднини, а не след дълго ги забравят и те. Редки изключения са хората, чиято слава, за добро или за зло, не само не помръква след смъртта, но нараства. А при някои дори придобива болезнени и уродливи размери. Един пример за такава посмъртна "слава" е Евангелия Гущерова, по-известна като "петричката врачка", "леля Ванга", "баба Ванга", а напоследък все по-често наричана от медиите "светицата Ванга". Тя е родена на 31 януари 1911 г. в Струмица (сега Македония) в бедно семейство. Още като дете обича да гадае с момите по празници, да скрива предмети и да ги намира със затворени очи и т.н. На 12-годишна възраст, когато е на полето със сестра си, се извива вихрушка, която я помита и я отнася на 2 км. Този момент трябва да се подчертае, защото народното суеверие олицетворява вихрушката със зла сила, която може да убие човека или да събуди у него лудост. Ванга не умира и не полудява, но ослепява. В началото на 1941 г. й се явява конник,

който излъчва светлина и се представя за Йоан Кръстител (по други източници за Йоан Златоуст). Казва й, че тя ще започне да предсказва, а той ще бъде до нея, за да й предава информацията от отвъдния свят. Вместо да се посъветва с духовник и да отхвърли съблазънта, Ванга изпада под влиянието на явилия се й дух. Още през април 1941 г., когато Вермахтът нахлува в Югославия, Ванга започва да пророчества със силно променени лице и глас. Тя раздава и рецепти за лекуване предимно с билки. Нейната слава се разнася из града и цяла Македония. На 8 април 1942 г. я посещава самият цар Борис III, който е склонен към мистицизъм и постоянно се съветва с дъновиста Лулчев. Твърденията, че при Ванга идва самият Хитлер, са абсурдни. След бягството на Рудолф Хес в Англия през 1941 г. фюрерът заповядва да арестуват всички астролози и гадатели в Германия, защото "предателят" се е съветвал с астролог.

През 1942 г. Ванга се омъжва за Димитър Гущеров и се преселва в Петрич. Семейният й живот е нещастен. Нито има деца, нито успява да повлияе на собствения си съпруг, който става алкохолик и умира от цироза на 40-годишна възраст. Ванга живее в Петрич, но приема посетители в местността Рупите, където в древността е имало езическо капище. Откарват я в София, за да говори с комунистическия диктатор Тодор Живков. Първоначално той е скептичен, но е впечатлен от разговорите им и от 1967 г. разрешава посещенията при нея да бъдат институционализирани и платени. Част от таксата се прибира от държавата. Обикновено Ванга приема по 100-120 души на ден и за целия период на врачуване се е срещнала с над един милион души. Проучват я нашумелият по това време сугестолог проф. Георги Лозанов и други учени, за нея са заснети филми, написани са не малко книги, особено от племенницата й Красимира Стояно-

ва. В края на 70-те и началото на 80-те години Ванга е привлечена в окултисткия кръг на Людмила Живкова, който се стреми да съчетае комунистическите догми с Агни йога на масона Николай Рьорих. В този кръг влизат Светлин Русев, Богомил Райнов, Нешка Робева и др. Баба Ванга умира на 10 август 1996 г. Погребана е до построената от нея църква "Св. Петка" в Рупите, където активно се поддържа култът към нея. Сега там е изграден манастирски комплекс и се предвижда да има огромна ботаническа градина, парк и езеро. При среща с някогашния лидер на СДС Петко Симеонов баба Ванга подсказва лозунга "Времето е наше". Президентът на "Подкрепа" Константин Тренчев признава, че от 1992 до 1996 г. се е срещал с нея 50 пъти. Когато изкачва Еверест през 2004 г., Петко Тотев носи "икона" на непризнатата от никого светица Ванга, рисувана от Светлин Русев. До-ри иначе благочестивият Симеон II при посещението си на Рупите пали свещ на нейния гроб и в църквата на Рупите. Съществуват най-различни версии за начина, по който врачува Ванга. Може би най-смехотворната е на Юрий Горний. Той твърди, че петричката гадателка разполагала с огромна мрежа от информатори в хотели, рейсове и таксита, които предварително обработвали бъдещите й клиенти, като й предавали събраните сведения. Други смятат, че тя има способността да чете мисли, но това не обяснява как говори за хора и събития, за които посетителите й изобщо не знаят или не си спомнят. Ванга не е и шизофреник с раздвоена идентичност. Изводът е един - феноменът Ванга не се поддава на материалистично(атеистично) обяснение. Ключът към разгадаването на този проблем е другаде. Близки на Ванга разказват как понякога тя изпада в транс, променя рязко лицето и гласа си и започва да говори от името на други хора. Самата тя споделя, че предсказва, като общува с духовете на умрелите. Всъщност това не са духове на покойници, а са духове, подчинени на дявола. Бесовете разполагат с известни познания за бъдеще-

то и миналото и ги нашепват на врачката. Тя не винаги разбира какво й казват. Описва духовете като прозрачни и безцветни ("като вода в чаша"), но същевременно излъчващи светлина ("като огън в печка"). Според нея те вървят, сядат, плачат, смеят се. Сред тях тя среща духовете на Ленин, Рьорих, Брама. Ванга описва духа на създателката на теософията Елена Блаватска като най-силния дух, който е срещала. Важна подробност е бучката захар, която врачката иска посетителите й да носят. В окултизма и магията кристалите играят голяма роля. Тя е откровена пред близките си: "Понякога спя само един час. Духовете не ми дават мира. Тормозят ме, будят ме. Казват: "Ставай. Време е да се работи." Въпреки крайно изтощителния печалбарски маратон, в който се превръща животът й, тя притежава невероятна, бясна енергия. Полуграмотната Ванга твърди, че е православна вярваща, но нейните възгледи за религията нямат нищо общо с християнството. На въпроса дали вярва в Бога тя отговаря объркано: "Бог не може да има на света, Бог е този свят. Няма Бог в човека, но има човек в Бога." Ванга отхвърля и традиционното християнско разбиране за рая и ада: "Това са различни страни на живота без тяло. Ако умрелият е нужен на живите - това е рай." По отношение на Спасителя Ванга фантазира, че Христос "няма фигура", а е "огромно огнено кълбо". За най-голям светец тя признава руския монах Сергий Радонежки, който "се превърнал в светлина". Според баба Ванга всички религии ще отпаднат и ще остане само учението на Бялото братство (на Рьорих), което ще завоюва света, като тръгне от Русия. Тя нарича това учение "огнена Библия". Ванга не вярва в безсмъртието на душата и възкресението, а в източния мит за прераждането. Според нейните думи първата й майка била фараонка от Египет, а тя самата няколко пъти се

прераждала. Твърди, че съветските ракети "очистват" и "освещават" космоса над Русия, а Юрий Гагарин възприел "небесно тяло". Погрешните предсказания и гадания на Ванга нямат чет. Съчиненият от нея разговор с Хитлер е само началото. Търновският поет Радко Радков, който беше много близък с Людмила Живкова, сподели в разговор с мен, че петричката врачка й казала за него, че бил "английски шпионин". Това е не само лъжа, но и клевета. На Александър Бовин Ванга предсказва, че СССР ще окупира Чили и "скоро червени знамена ще се развяват в много страни на света". Дори заявява, че България неминуемо ще влезе в СССР. Нещо повече: "Русия ще стане господар на света." Ванга стига до нелепост, когато забранява на своите клиентки да носят обувки с токчета, защото "пре-

чат на небето", а един руски писател съветва да оставя ръкописите си отворени през нощта, за да попият "небесни енергии". Някои хора в България и чужбина са заинтересовани да увековечат антихристиянския култ около покойната врачка Ванга от Петрич, да я представят едва ли не за светица и богиня, за да се противопоставят на здравото традиционно християнство. Дали ще успеят, зависи от всички нас. Нека се вслушаме в трезвото предупреждение на апостол Павел: "Да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата" (Еф. 4:14, СИ).

скам да разкажа за чудото, което Бог направи с мен как ме спаси. Аз съм на 44 години, по народност китаец. Завърших висше образование. Имах много голям проблем - от шестнадесетгодишен вземах тежки наркотици - опиум, хероин. След като се дипломирах, работих в Красноярския завод за производство на комбайни като заместникначалник на монтажния цех. Станах член на комунистическата партия, но от наркотиците не се отказах. Пари за тях печелех чрез професионална игра на карти, кражби и въоръжени грабежи. Като резултат дойде първата присъда. Съдът успя да докаже само незаконно притежаване на

оръжие. Втората присъда беше за кражба, а следващите три за употреба на наркотици. Но за 25 години наркотична зависимост не съм направил никого наркоман, т.е. не съм инжектирал наркотик на човек, който никога преди не е вземал. Разбирах, че сам не мога да се освободя от наркотичната зависимост и никой няма да ми помогне, защото към наркоманите всички се отнасят заслужено лошо. Когато се събуждах сутрин, мислех само за едно: как да си бия инжекция и откъде да взема пари за поредната доза, кого да излъжа, от кого да открадна. Знаех, че ако не взема наркотик, ще започнат повръщане, страшна диария и

силни болки. В това състояние наркоманът е готов на всичко, само и само да се почувства добре. Тъй като вземах доста дълго наркотици, организмът ми не издържа. Първо ми се поду коремът и по краката ми се образуваха язви. Отидох в рехабилитационния център, но не останах дълго там, защото състоянието ми се влоши. Когато се върнах вкъщи, лекарите ми поставиха диагнозата последен стадий цироза на черния дроб, уголемяване на далака и възпаление на задстомашната жлеза. Но най-тежкото беше гангрената на двата крака. Отказах се от ампутация, защото не исках да живея и се стараех по всякакъв начин да ускоря края. Вече не мо-

жех да ходя сам и ме взеха в болница. Но след една седмица ме изписаха, като казали на майка ми, че ми остава да живея максимум 5 или 7 дни и я посъветвали да се готви за погребение. Лекарят дълго убеждаваше майка ми да не подава заявление за пенсия по инвалидност. Мотивът беше, че няма да получавам пенсията дълго, т. е. скоро ще умра, а за да се оформят документите, са нужни много изследвания, много посещения по лекарски кабинети и всичко това при положение, че съм трудно подвижен. Затова молеха майка ми да ме остави да умра спокойно. В края на краищата ми дадоха първа група инвалидност. Мъките ми бяха непоносими. Три пъти се опитвах да се самоубия. В един от тези страшни дни при мен дойдоха съвсем непознати хора. Казаха ми, че са вярващи, че Бог обича грешниците и иска да им помогне. Но възпитан на улицата, аз не

вярвах в безкористната помощ и не се доверявах на никого. Вглеждах се в лицата им, докато ми говореха за Бога, и си мислех: "Защо са тук? Какво искат?" Тогава от мен се бяха отвърнали всички: майка ми, жена ми (те просто заминаха) и останалите роднини. Единствено моят брат близнак не ме изостави и идваше понякога от Ташкент, който е на четири часа път със самолет. А тези хора идваха, заставаха до леглото ми на колене и със сълзи молеха Бога да ме спаси, да ме изцели и да излекува моите

рани. Подариха ми Библия, научиха ме да я чета, да разбирам цитатите в контекста, научиха ме да се моля. Започнах да чета Божието Слово и да се замислям върху него - имах много време за това. След това се опитах да се моля и забелязах, че изчезнаха диарията, гаденето, абстиненцията. И всичко това, без да вземам наркотици! Беше доста учудващо. Знаех, че чрез самовнушение може да се постигне много, но аз не си внушавах нищо, а просто се молех. Започнах да пиша стихове - несъвършени, но сърцето ми бе преизпълнено. Така лежах три години и през цялото време тези хора ме посещаваха. Тогава стана чудо. Язвите ми заздравяха, а те бяха 69. Започнах полека да ходя. През последната неделя на януари 2004 г. за пръв път отидох на църква в гр. Черногорск. Слушах проповедта на Юрий Анисимов, който каза, че всички хора са грешници, но Господ обича всички и Иисус Христос е

приел мъченическата смърт на голготския кръст за всички хора Той може да п рости всички грехове. Единственото, което трябва да направим, е да Го помолим за прошка и да Го приемем в сърцето си. Анисимов проповядваше, цитираше стихове от Библията, очите му бяха пълни със сълзи, но той не се срамуваше от тях. Помислих си: "Ето, зрял мъж, а плаче като дете." Аз бях възпитан различно - за мен сълзите бяха белег на слабост и никой никога не ме беше виждал да плача.

На следваща служба видях как един млад човек излезе отпред, падна на колене и извика към Бога за прошка. След него - още едно момче и един мъж. Всички те се покайваха за греховете си. Не можех да си представя себе си на тяхното място. Но на 7 март, докато слушах проповедта на Анисимов, някаква сила ме вдигна от пейката и ме понесе напред (забравих за патерицата си). Не помня как паднах на колене, как молех Бога да ми прости греховете и цялото зло, което съм сторил на хората. Помня само, че брат Юрий Анисимов коленичи до мен и ме прегърна. Той плачеше, сълзите му се стичаха по шията ми. Родих се отново. Преоцених живота си, цялата си ценностна система, смисълът

на дните ми стана друг. Чувствам се щастлив с Бога. На 4 юли се кръстих. Радвам се на новия живот и разбирам, че само Бог може да направи това, на което не е способен нито един лекар, нито един човек. Накрая искам да кажа на хората, които пият алкохол, вземат наркотици, пушат цигари (аз пушех 37 години - от седемгодишен): само Бог е в състояние да ви помогне да се избавите от тази зависимост, сам човек не може да го постигне.

е ни ли се струва това прекалено ясно от само себе си? И все пак не е толкова просто да бъдеш човек. Иначе нямаше да са нужни закони срещу безчовечността. А те са жизнено необходими за съвременните хора. Да, никак не е лесно да бъдеш човек! Това не е само дар, но и бреме, не е само достойнство, но и отговорност. Трябва да се учиш да бъдеш човек. Но какво значи да бъдеш човек? Какво е човекът? Отговорът на този въпрос не изглежда чак толкова лесен. Великите хора и философските школи са мислили, мислят върху него и се стараят да намерят отговор. Марксизмът, който е оказал силно влияние върху умовете на голямата част от хората, учи: "Човекът е продукт на икономическите обстоятелства, в които се намира. Дайте му добри условия за живот и той ще стане подобър." А националсоциалистите твърдят: "Човекът е продукт на своите предци. Кръвта в неговите вени е решаващият фактор." Това обяснение е чисто биологично. Въпреки че и двете мнения съдържат зрънце истина, практиката ги отрича поради тяхната едностранчивост. Разбира се, икономическите обстоятелства и атмосферата, в които израства едно дете, имат огромно значение. Не е едно и също дали живееш в полуразрушена колиба или в благоустроена къща. Но върху формирането на човека влияят и други фактори като хармонията в живота на родителите, религиозната атмосфера и т.н. И, разбира се, неоспоримо е, че наследствеността определя характера на детето. Но загадката на човека не се разрешава само с факта, че можем да видим у него съвкупността от черти, наследени от предците му. Макар и в двете обяснения да има доза истина, цялата теза е

невярна. Който не се ръководи от идеология, в рамките на която действителността се вкарва насилствено, знае, че човекът е по-сложно същество, което не може да бъде оценено нито само биологически, нито само механично. Ще стигнем до мъчително, унизително робство, ако говорим за "човешкия материал", сякаш отделният човек е просто колелце или винтче, което може да бъде заменено по всяко време и изхвърлено на сметището като негодно. Или ако съдим за човека според материалните му придобивки. Тъкмо този бездушен метод на оценяване води дотам, че обезчовечаваме човека, лишаваме го от неговото достойнство и благородство. А какво пише в Библията за човека? На първите й страници, макар и кратко, се описва сътворяването на човека: "И Господ Бог създаде човека

от пръст от земята" (Бит. 2:7). Това свидетелства за телесно-материалната страна на човека. При сътворението Бог не използва ангелско тяло или някакъв тайнствен материал, а същата пръст, от която израства житото за хляба ни. Когато тялото изпълни предназначението си в този кратък живот, като материя то се връща в земята, за да бъде употребено по-нататък. При това няма значение дали го полагаме в ковчег, или го кремираме, като ускоряваме разпада му: "Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш" (Бит.

3:19). Но единствено тялото не е цялостният човек. Библейският разказ продължава: "И вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа" (Бит. 2:7). Така се подчертава разликата между него и останалата част от живото творение.

Тук става дума за живот, който е родствен на Твореца. Не постановява ли Бог отначало: "Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие" (Бит.

1:26). Това буквално значи: да създадем човека като силует, подобен на Нас. Бог не създава малки богчета. Човек е само сянка, но е сянката на Бога! Сянката е нищо, ако се откъсне от Бога. Той е отражение на своя Творец. По сянката се познава този, на когото тя принадлежи. Бог иска човекът да бъде такъв. У човека трябва да се виждат някои черти на Бога Неговата чистота, вярност, любов... За това четем по-нататък в Библията: "Вие сте Мои свидетели" (Ис. 43:10). Човек е длъжен да свидетелства за своя Създател, дори да бъде един вид Негов заместник, да действа със силата на Бога и по Неговата воля. При това у човека трябва да се отразява характерът на Бога. В какво се състои изключителното положение и достойнство на човека? Съвсем не в изправеното положение на тялото му. Защото и петелът ходи изправен. Дори не в неговата реч. Защото знаем много малко за общу-

демоните, на света, на плътската похот, злото и самия дявол. Заместникът на Твореца става разрушител на Божието творение. Сега у човека се разкрива не Бог, а лъжа и омраза. Това води дотам, че способността му да познава Бога отслабва и изчезва. Той все по-слабо усеща съществуването на Бога. Оглушава за Божието Слово и ослепява за Божията истина. Разумът му не е в състояние да познае Божията реалност. И колко крайно неразумно могат да постъпват понякога умни хора, ако са се отдалечили от Бога. В един вестник прочетох разказа на Кадия Ведекивда "Притча за съвременния човек". Един съвременен човек се загубва в пустинята. Дни и нощи блужде из пясъците. Знае, че може да издържи повече без храна, отколкото без вода. Безмилостното слънце го изгаря. Появява се треска. Когато, капнал от умора, заспива за кратко, сънува вода, портокали и фурми. Събужда се за още по-голяма мъка и

сред прекрасен оазис, а е умрял от глад и жажда. Как е възможно да се случи така?

- Той е бил съвременен човек отговаря другият бедуин, - не е вярвал, че това е оазис. Не е вярвал! Човек, който се възмущава, когато го канят да повярва в Божието откровение, дори не забелязва, че оставен сам на себе си, е лишен от сила. Той е като героя от разказа, умрял от глад и жажда, когато водата и храната са до самия него. Който се е пробудил за вярата, знае в какво изобилие се открива на човека Божият дар. Не като въображение или самовнушение, а като щастлива реалност. Неверието лишава човека от присъствието на Бога в живота му, от Неговата сила, която се проявява във всекидневието му, от любовта, с която Той може да ни дари, от Неговата прошка, която премахва вината ни, от Словото Му, което да ободрява, утешава и насърчава. Не-

ването при някои животни - пчелите или мравките например. И разумът на човека е само следствие от неповторимото призвание, дадено му от Бога. Можем да дресираме животните, за да придобият някои способности, но на едно не можем да ги научим да се молят. А на човека е присъщо да се моли. Само в общение с Бога чрез молитва човек узрява за съвършенство. Но той се нуждае тъкмо от това. Защото когато не вярва в Бога, не Го търси и не общува с Него в молитва, губи човешкия си образ. А това значи, че губи своята хармония, удовлетвореността си и заприличва на растение, принудено да вегетира в несвойствен климат. Освен това при разрив с Бога губи всички божествени мащаби. Вече не е подвластен на Божията воля, защото има много други богове. Изпада под влиянието на

като се спъва, продължава да върви. Изведнъж вижда оазис. "Фата моргана - мисли той. - Мираж, който ме лъже и ме тласка към отчаяние, защото реално не съществува." Приближава се до оазиса, но оазисът не изчезва. Обратно, очертава се все по-ясно. Човекът вижда дори палми, зелена трева, скали, от които извира вода. "Това също може да е въображението ми, предизвикано от глада - казва си той. - Но ето, чувам ромон на ручей. Слухова халюцинация! Колко жестока е природата!" С тези мисли пада. Умира с проклятие на уста. След един час го намират двама бедуини.

- Можеш ли да си представиш казва единият бедуин на другия, - фурмите растат почти до устата му. Трябвало е само да протегне ръка и да си вземе. Лежи близо до извор по-

верието води до духовна смърт, макар човек да е близо до чудесния оазис, пълен с Божиите дарби. Това е безчовечно! На този, който изключва Бога от живота си, не му достига благородство и истинска човечност. За да станем пак истински човеци, при нас идва Божият Син. Не искаме да забравим, че вярата ни в Бога и общението ни с Него не са привилегия на малцина мечтатели. Обратно, те са достъпни за всеки. Вярата е в съгласие с човешкия характер. Който не се стреми към вярата, става роб на страстите, унижаващи човека. Призванието на всеки от нас е да бъдеш човек. Иисус Христос иска да ни направи човеци.

ˆˇÎ‡Ú‡ ÓÍÓÎÌÓÒÚ. ¬˙ÔÂÍË Ô˂ˉ̇ڇ Ó·˙͇ÌÓÒÚ ‚ÒˇÍ‡ Á̇ ÚÓ˜ÌÓ Í‡Í‚Ó Úˇ·‚‡ ‰‡ Ô‡‚Ë. ≈‰Ì‡ „ÛÔ‡ Ò˙·Ë‡ ÒÂÏÂ̇ ÓÚ ‡ÒÚÂÌˡڇ, ÍÓËÚÓ ÎÂÊ‡Ú Ì‡ ÁÂÏˇÚ‡. ƒÛ„‡ Ò ËÁ͇˜‚‡ ÔÓ ÒÚ˙·Î‡Ú‡ Ë ÓÚ„ËÁ‚‡ ÓÚ Í·ÒÓ‚ÂÚÂ Ë ËÁÒ˙ı̇Îˡ ˆ‚ˇÚ ̇ ‡ÒÚÂÌˡڇ ˜‡ÒÚËÚÂ, ÍÓËÚÓ

ÔÓ‰ Û˜ÂÌËÚ Ò˙˘ÂÒÚ‚Û‚‡Ú ÓÍÓÎÓ 6 000 ‚ˉ‡ Ï‡‚ÍË, Ôӂ˜ÂÚÓ ÓÚ ÍÓËÚÓ Ó·ËÚ‡‚‡Ú ÚÓÔ˘ÂÒ͇ڇ ӷ·ÒÚ. ’‡Ì‡Ú‡, ÍÓˇÚÓ ˇ‰‡Ú ÌˇÍÓË ÓÚ Úˇı, Ë Ì‡˜ËÌ˙Ú, ÔÓ ÍÓÈÚÓ ˇ ÔË„ÓÚ‚ˇÚ, Ô‰ËÁ‚ËÍ‚‡Ú ۉ˂ÎÂÌËÂ Û ıÓ‡Ú‡. »ÒÍ‡Ï ‰‡ ‚Ë ‡Á͇ʇ Á‡ ‰ÌË Ï‡‚ÍË, ÍÓËÚÓ ÒË ÔË„ÓÚ‚ˇÚ ı‡Ì‡ ڇ͇, ÒˇÍ‡¯ ÒË ÔÂÍ‡Ú ıΡ·. “ÂÁË Ï‡ÎÍË ÔËÎÂÊÌË Ò˙Á‰‡Ìˡ Á‡ÔÓ˜‚‡Ú ‡·ÓÚ‡Ú‡ ÒË Ï‡ÎÍÓ ÔÂ‰Ë ‰‡ ̇ÒÚ˙ÔË „ÓÂ˘ËˇÚ Ë ÒÛı ÔÂËÓ‰ ÓÚ „Ó‰Ë̇ڇ, ÍÓ„‡ÚÓ ı‡Ì‡Ú‡ Á‡ Úˇı  ÏÌÓ„Ó ÓÒÍ˙‰Ì‡. œÓ‰‰ÂÌË ‚ ‰˙Î„Ë ÍÓÎÓÌË, ̇ÔÛÒÍ‡Ú Ï‡‚ÛÌˇÍ‡ Ë Ò ‡ÁÔ˙Ò‚‡Ú ËÁ

Ò˙‰˙Ê‡Ú ÒÂÏÂ̇. “ÂÚ‡ „ÛÔ‡, ̇˜Â̇ "‚ÎÂ͇˜Ë", ÓÚÌ‡Òˇ ‚ Ï‡‚ÛÌˇÍ‡ ‚Ò˘ÍÓ Ò˙·‡ÌÓ. “ÂÁË "Ú‡ÌÒÔÓÚÌË ‡·ÓÚÌˈË" ÏÓ„‡Ú ‰‡ ÔÂÌ‡ÒˇÚ Ú„ÎÓ, ÍÓÂÚÓ Ì‡‰‚˯‡‚‡ ÌˇÍÓÎÍÓ Ô˙ÚË ÚˇıÌÓÚÓ. œÓÌˇÍÓ„‡ ËÁ„ÎÂʉ‡, ˜Â ˘Â ·˙‰‡Ú ÒχÁ‡ÌË ÔÓ‰ ÚÂÊÂÒÚÚ‡ ̇ ÚÓ‚‡‡ ÒË. œ‰ ‚ıÓ‰‡ „Ë ÔÓ‚Âˇ‚‡Ú Ô‡Á‡˜Ë, Á‡˘ÓÚÓ ÏËËÁχڇ  ‡Á΢̇ Á‡ ‚ÒÂÍË Ï‡‚ÛÌˇÍ. “ ÍÓÌÚÓÎË‡Ú Ë Í‡˜ÂÒÚ‚ÓÚÓ Ì‡ ‰ÓÌÂÒÂÌÓÚÓ. ¬Ò˘ÍÓ, ÍÓÂÚÓ Ì ÏÓÊ ‰‡ ·˙‰Â ÓÔÓÎÁÓÚ‚ÓÂÌÓ ‚‰̇„‡, Ò ËÁı‚˙Ρ ̇ ÒÏÂÚˢÂ, ‡ÁÔÓÎÓÊÂÌÓ Ì‡·ÎËÁÓ.

–ÂÍÓÎÚ‡Ú‡ Ò ‡ÁÔÓ·„‡ Ô˙‚Ó ‚ „ÓÌËÚ ˜‡ÒÚË Ì‡ Ï‡‚ÛÌˇÍ‡. “Ó‚‡ Ò‡ ‰ËÌ ‚ˉ ÒÍ·‰Ó‚Ë ÔÓÏ¢ÂÌˡ.

œÓ Ò˙˘ÓÚÓ ‚ÂÏ ˜ÂÚ‚˙Ú‡ „ÛÔ‡ "Ó‚˙¯‡‚‡" Á˙ÌÓÚÓ. “ÂıÌËÚ ÒËÎÌË ÓÒÚË Á˙·Ë ËÁ‚‡Ê‰‡Ú ÒÂÏÂ̇ڇ ÓÚ Í·ÒÓ‚ÂÚÂ Ë ¯Û¯ÛÎÍËÚÂ. —Ή‚‡˘‡ „ÛÔ‡ ÓÒ‚Ó·Óʉ‡‚‡ ÒÂÏÂ̇ڇ ÓÚ ˆËÔ‡Ú‡, ËÁ˜ËÒÚ‚‡ „Ë ÓÚ ÔΡ‚‡Ú‡ Ë „Ë Á‡Ì‡Òˇ ‚ ı‡Ï·‡Ë, ‡ÁÔÓÎÓÊÂÌË ÔÓ-‰ÓÎÛ.

¬Ò˘ÍË ÓÚÔ‡‰˙ˆË ‚‰̇„‡ Ò ËÁı‚˙ÎˇÚ Ì‡ ÒÏÂÚˢÂÚÓ.

√ÓÚÓ‚ËÚ "ıη˜ÂÚ‡" ‚˙˘‡Ú ‚ Ï‡‚ÛÌˇÍ‡ Ë Ô‡ÁˇÚ Ú‡Ï Í‡ÚÓ Á‡Ô‡Ò. »ÌÒÚËÌÍÚ˙Ú Ì‡ Ï‡‚ÍËÚÂ Í‡Í ‰‡ "ÔÂÍ‡Ú ıΡ·", ‚ÎÓÊÂÌ ‚ Úˇı ÓÚ —˙Á‰‡ÚÂΡ, Ëχ „ÓΡÏÓ Á̇˜ÂÌËÂ: ÔÓ Ú‡Í˙‚ ̇˜ËÌ Ú Ô˜‡Ú ̇ ÒÂÏÂ̇ڇ

‰‡ ÔÛÒÍ‡Ú ÍÓÂ̘ÂÚ‡ ‚˙‚ ‚·ÊÌˡ ƒÛ„‡ „ÛÔ‡ ÓÚ Ï‡‚ÍË ÔÓ‰˙Îʇ‚‡ ‰‡ Ï‡‚ÛÌˇÍ. œË ‰˙‚ÔÂ‡·ÓÚ‚‡ ÒÂÏÂ̇ڇ, ˜ÂÌÂÚÓ ÒÂÏÂ̇ڇ Ò˙·‡ÌË ‚ ÒÍ·‰‡, ͇ÚÓ Ò ̇ÏÓÍˇÚ Ò˙Ò ÒβÌ͇, ‡ Úˇ „Ë Ô‰˙‚Í‚‡ Ò ˜‡ÒÓ‚Â. Ò˙‰˙ʇ ÒÔˆˇÎÌÓ œË ÚÓ‚‡ ˜ÂÒÚÓ ‰‚ ‚¢ÂÒÚ‚Ó, ÍÓÂÚÓ Ï‡‚ÍË „ËÁ‡Ú ‰ÌÓ Ë Ò˙˘Ó ÒÂÏ ÓÚ ‰‚ÂÚ ÏÛ Ô‚˙˘‡ ÒÍÓ·ˇÎ‡Ú‡ ‚ Á‡ı‡. “‡Í‡ ÒÚ‡ÌË, ‰Ó͇ÚÓ ÚÓ Ì Òڇ̠̇ ͇¯‡. ÇÎ͇ "ıΡ·˙Ú" ̇ Ï‡‚ÍËÚ ˜‡ÒÚ ÓÚ Ú‡ÁË Í‡¯‡ Ò  Ì ҇ÏÓ ˆÂÌÂÌ, ÌÓ Ë ‰˙΄ÓÚ‡ÂÌ ÔÓ‰ÛÍÚ. ‰‡‚‡ ̇ ΢ËÌÍËÚÂ, ÍÓËÚÓ Ò˙˘‡Ú‡ „ÛÔ‡ Ã‡‚ÍËÚ ÔÂÓÚ„ÎÂʉ‡. ‡·ÓÚ‚‡Ú ‰Ó 40 ŒÒڇ̇ÎÓÚÓ ÓÙÓ‚ˉ‡ ÒÂÏÂ̇. ÏˇÚ Ì‡ ÚÓÔ˜ÂÚ‡, „Ó—ÔÓ‰ Û˜ÂÎÂÏË ÍÓÎÍÓÚÓ ÒË̇ÔÂÌËÚ ‰̇ ÌÓ Á˙̈Â, Ë ËÁÌ‡ÒˇÚ ÍÓÎÓÌˡ ÓÚ Ï‡‚ÛÌˇÍ‡ ̇ ÒÔÂÏ‡‚ÍË Á‡ ˆË‡ÎÌÓ ÔË„ÓÚ‚ÂÌË ‰ÂÌ Ó·‡ÏÂÒÚ‡, Í˙‰ÂÚÓ Ú Ò ÒÛ¯‡Ú ̇ ÒÎ˙̈Â. ¡Î‡- ·ÓÚ‚‡ ‰Ó „Ó‰‡ÂÌË ̇ Ú‡ÁË ÔÓ- 25 000 ÒÂÏÂ̇. ˆÂ‰Û‡ ÚÓÔ˜ÂÚ‡Ú‡ ÒÚ‡‚‡Ú Ú‚˙‰Ë Ë ıÛÔ͇‚Ë Í‡ÚÓ ÒÛı‡˜ÂÚ‡.

1.Част от хвалебната песен на ангелите при Рождество Христово (Лука 2:14) 19.Дъщеря на Йов (Йов 42:14) 20.Кантон в Швейцария 21.Братът на Мойсей 22.Вторият син на Адам и Ева 23.Френски писател ,,Жерминал“ (18401902) 24.Баща на съдията Авдон (Съдии 12:13-15) 26.Асирийски военачалник воювал срещу цар Езекия (IV Царе 18гл) 29.Струнен музикален инструмент, познат от древността (Дан. 3гл.)

31.Благоухание 32.Група хора, които придружават високопоставено лице 34.Малоазиатска богиня“ на плодородието. 35.Хубав кон 36.Героиня на Д. Дебелянов ,,Тютюн“ 38.Ханаанец чиито

1.Вид насекомо от разред правокрили, познато от Библията с язвите в Египет (Изход) 2.Третата книга на Библията 3.Дъбравата, в която се крие Давид в Моавската земя (I Царе 22:5) 4.Едомски цар, потомък на Исав (Бит. 36:22) 5.Модел руски самолети 6.Град в Галилея, където Христос живее около 30 години 7.Вулкан на Филипините, най-високият връх на архипелага 8.Вид полиакрилно влакно 9.Американски писател - „Жажда за живот“ (1905-1970) 10.Син на Гедеон, който избива всичките си братя, освен един, и се самопровъзгласява за цар (Съдии 9гл.) 11.Автомобилно кормило

потомци били пословични с високия си ръст и силата си (Втрз. 9:2) 40.Прозвище на генерал Столетов 41.Едър бозайник, които обитава Азия и Африка 42.Масивен строителен елемент от стоманобетон 45.Вид препарат за почистване на петна 46.Щат във Венецуела 48.Герой във вавилонската митология, който се издигнал с крила на орел, за да намери родов камък 49.Древни жители на земята Хус, на юг от Месопотамия (Деян.2:9) 51.Популярно название на Ханаан 54.Извадка от текст 55.Първият град, завладян от народа на Израел при влизането в Обетованата земя 56.Древна три- или петкорабна сграда, характерна като стил и за християнските църкви от Средновековието в България V - IV в. (,,Св.София“)

12.Машинен елемент 13.Цар на Израелевото царство (III Царе 15, 16 гл.) 14.Герой на Омир от ,,Илиада“ 15.Долината, в която е домът на Далила (Съдии 16:4) 16.Безсмислено упорство 17.Белгийски автомобилен състезател 18.Бащата на Самуил (Съдии 1 гл.) 25.Точен образец за мярка 27.Цветен молив за рисуване 28.Безцветен лек газ с остра миризма 30.Възпаление на носната лигавица 33.Един от двамата братя, които убиват Исвостей, син на Саул (II Царе 4:5-12) 37.Свещеникът, при който израства Самуил 39.Единица мярка за тегло в Стария

Завет (IV Царе 6:25) 42.Род преживни бозайници от сем. камили в южна Америка 43.Шахматен термин 44.Роман на японската писателка Йоко Ота 45.Горни мъжки дрехи от груб домашен вълнен плат 47.Доброволен роб, покорен човек 48.Страна на монета 50.Виден норвежки математик (1842-1899) 51.Израелтянин, който заедно с Аарон поддържа ръцете на Моисей в битката против Амалик (Изх.

17 гл.) 52.Разказ от Елин Пелин 53.Псевдоним на Димчо Дебелянов

Водоравно:

Отвесно:

1.Капители 8.Асирот 9.Папируси 11.Енория 12.Дотан 14.Оса 15.Тола 18.Ка 19.Ролан (Ромен) 20.Инка 22.Иго 23.Яний 24.Асенета 28.Тимок 29.Рахав 32.Аро 33.Асир 35.Навал 37.Ту 38.Италия 40.Раници 42.Ив (Артър) 44.Рим 45.Таван 48.Елимелех 50.Акарон 51.Еко (Умберто) 52.Уста

1.Кападокия 2.Аса 3.Пипета 4.Ирина 5.Торонто 6.Етур 7.Илия 10.Сиклаг 13.Осанна 16.Оливем 17.Анорак 19.Райета 21.Кис 25.Нивалин 26.Товит 27.„Границите„ 30.Арат 31.Ховар 34.Рувим 36.Алабама 39.Яир 41.Цимент 43.Валак 46.Вико (Джанбатиста) 47.Неру (Джавахварлал) 49.Лос

Аз виждам Твоя свят чертог в украса дивна да блести! И знам, че Мой вселюбещ Бог и Изкупител мой си Ти! Припев: Светни, светни над моя мрак! Духа ми в святост облечи! И ще престъпя Твоя праг окъпан в Твоите лъчи! Но как да вляза в Твоя дом, кога с нечиста съм одежда? О, Боже, Ти си мой псалом! Ти моя сетня си надежда!