2 2009 Отхвърлянето на авторитета

Последните десетилетия от миналия век са период на събаряне на авторитети. Авторитетът на съпруга в семейството се срива от феминистичното движение, разменило полюсите на властта. По-старите поколения пазят спомени за авторитета на науката. Днес от нея вече не се очаква да отговори на всички въпроси и да реши всички проблеми. Религиозният авторитет се размива с нахлуването на учения със съмнителен харизматичен опит. Бащите заменят истинския авторитет – на Бога – с авторитета на науката, затова губят своя авторитет пред децата си. Във всичко това се потвърждава един духовен закон: когато човек или народ издига авторитета на Бога, неговият собствен авторитет расте. Когато не го зачита, името му запада. Привидно всеки е свободен и може да избере какво да харесва и как да живее. Но всъщност далеч не е така. Днес

всеки човек е подложен на хиляди натрапчиви предложения. Рокгрупи атакуват съзнанието на тийнейджърите, като ги насочват към лошата страна на заобикалящия ни свят. Компютърните игри ги въвличат във виртуалния свят, където те убиват и рушат без ограничения. В информацията, която ги залива от интернет, противоречията между ценностите са очевидни. Мнозина се поддават на натиска и стават жертва на езичеството в най-различните му форми. Хаосът постепенно завладява не само мисленето, но и живота им – повечето от тях страдат от психически проблеми. Така днешните тийнейджъри израстват без бащин авторитет, незащитени, защото неговата функция преди всичко е защита от грешки и от посегателства, целящи отклоняване от верния път.

Хората, които се бунтуват срещу авторитетите, изтъкват колко са ощетени „подвластните“, но те не разбират колко са щастливи онези, над които стоят истински, неизкривени авторитети, защото има кой да се грижи за тях и да ги закриля, да им предава необходимите за оцеляването в този свят и за развитието им знания. Именно авторитетът на Бога и на Църквата е в основата на многовековното развитие на Европа. Тя никога нямаше да бъде такава, каквато е сега, ако от самото начало в нея царуваше днешният дух на хаоса. Нито културата, нито науката, нито архитектурата, нито битът, нито семейството в Европа можеха да се развият без този авторитет. Европейските народи са се подвели, като са допуснали тази трагична подмяна на авторитетите. Християнската йерархия Бог –> Иисус Христос

–> мъж –> жена –> дете е отменена. Сега жените заемат мястото на мъжете, децата не признават родителите си. Мъжете са объркани, жените са пренатоварени, децата са незащитени и невъзпитани. Всички са обезверени и мнозина са в плен на демонични зависимости, защото са като разграден град, където минават ветровете на всякакви учения, в това число и сатанински. Не можем да очакваме да се появи някой, който да ни върне към християнските ценности и християнската йерархия. Всеки трябва да се върне сам. И не само към ценностите, но и към основоположника им - Иисус Христос. Ако човек се реши на това, всичко ще се подреди в живота му. След като признаем авторитета на Бога, съпругът и бащата ще върнат своя авторитет, майката ще заеме отреденото й място в семейството, децата ще бъдат научени на необходимите знания, навици и умения. След като свещенослужителите върнат своя авторитет и достойнство, обществото ще приеме с по-голямо доверие авторитета на Бога. А Бог ще се погрижи за авторитета на всеки, покорил се на най-големия Авторитет.

Последните десетилетия от миналия век са период на събаряне на авторитети. Авторитетът на съпруга в семейството се срива от феминистичното движение, разменило полюсите на властта. По-старите поколения пазят спомени за авторитета на науката. Днес от нея вече не се очаква да отговори на всички въпроси и да реши всички проблеми. Религиозният авторитет се размива с нахлуването на учения със съмнителен харизматичен опит. Бащите заменят истинския авторитет – на Бога – с авторитета на науката, затова губят своя авторитет пред децата си. Във всичко това се потвърждава един духовен закон: когато човек или народ издига авторитета на Бога, неговият собствен авторитет расте. Когато не го зачита, името му запада. Привидно всеки е свободен и може да избере какво да харесва и как да живее. Но всъщност далеч не е така. Днес

всеки човек е подложен на хиляди натрапчиви предложения. Рокгрупи атакуват съзнанието на тийнейджърите, като ги насочват към лошата страна на заобикалящия ни свят. Компютърните игри ги въвличат във виртуалния свят, където те убиват и рушат без ограничения. В информацията, която ги залива от интернет, противоречията между ценностите са очевидни. Мнозина се поддават на натиска и стават жертва на езичеството в най-различните му форми. Хаосът постепенно завладява не само мисленето, но и живота им – повечето от тях страдат от психически проблеми. Така днешните тийнейджъри израстват без бащин авторитет, незащитени, защото неговата функция преди всичко е защита от грешки и от посегателства, целящи отклоняване от верния път.

Хората, които се бунтуват срещу авторитетите, изтъкват колко са ощетени „подвластните“, но те не разбират колко са щастливи онези, над които стоят истински, неизкривени авторитети, защото има кой да се грижи за тях и да ги закриля, да им предава необходимите за оцеляването в този свят и за развитието им знания. Именно авторитетът на Бога и на Църквата е в основата на многовековното развитие на Европа. Тя никога нямаше да бъде такава, каквато е сега, ако от самото начало в нея царуваше днешният дух на хаоса. Нито културата, нито науката, нито архитектурата, нито битът, нито семейството в Европа можеха да се развият без този авторитет. Европейските народи са се подвели, като са допуснали тази трагична подмяна на авторитетите. Християнската йерархия Бог –> Иисус Христос

–> мъж –> жена –> дете е отменена. Сега жените заемат мястото на мъжете, децата не признават родителите си. Мъжете са объркани, жените са пренатоварени, децата са незащитени и невъзпитани. Всички са обезверени и мнозина са в плен на демонични зависимости, защото са като разграден град, където минават ветровете на всякакви учения, в това число и сатанински. Не можем да очакваме да се появи някой, който да ни върне към християнските ценности и християнската йерархия. Всеки трябва да се върне сам. И не само към ценностите, но и към основоположника им - Иисус Христос. Ако човек се реши на това, всичко ще се подреди в живота му. След като признаем авторитета на Бога, съпругът и бащата ще върнат своя авторитет, майката ще заеме отреденото й място в семейството, децата ще бъдат научени на необходимите знания, навици и умения. След като свещенослужителите върнат своя авторитет и достойнство, обществото ще приеме с по-голямо доверие авторитета на Бога. А Бог ще се погрижи за авторитета на всеки, покорил се на най-големия Авторитет.

ристос „ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (Откр. 1:6)2 и в Него ние станахме „царствено свещенство” (1 Петр. 2:9). Въпросът е какво означава това за живота ни в Църквата, в света, в конкретния личен модус на съществуването ни? Първият основен подтекст на идеята за царственост е този на сила и власт, но на такива сила и власт, които са дадени отгоре, от Бога, и които проявяват Неговата власт. В Стария Завет символът на божествения източник на властта е помазването, което провъзгласява царя за носител и изпълнител на Божията воля и власт. Чрез нея царят става благодетел на поданиците си, чийто живот му е поверен за защита, успех и победа, благоденствие и щастие. Но ако това разбиране и опит за царствеността е общо за всички „примитивни” общества и за всички монархии, уникалното откровение на Библията е, че преди да се е превърнала в

конкретна „манна” за конкретни хора, царствеността е принадлежала на човека изобщо като изконно човешко призвание и достойнство. Бог дава на сътворения от Него човек царска власт; Той го сътворява по Свой образ, а това означава по образа на Царя на царете, на Онзи, Който има всяка сила и всяка власт. Това е първоначалната власт, дадена на човека: „...Пълнете земята и 1 2

Шмеман, А. От вода и Дух. Превод П. Сивов. С., Омофор, 2005. Всички библейски цитати са по Синодалното издание.

обладайте я, и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28). Човекът е бил създаден като цар на творението; това е първична и същностна истина за човека, източник и основа на християнската духовност. Да бъде цар, да притежава дара на царстването, е част от самата човешка природа. Самият човек има произход свише, оттам той получава Божия образ и властта да превръща творението в онова, за което Сам Бог го е замислил. Втората духовна истина за човека е, че той е паднал цар, загубил своята царственост. Вместо цар той се е превърнал в роб на творението, защото е отхвърлил властта, идеща отгоре, отхвърлил е помазването си. Отхвърлил силата свише, загубил качеството си на Божи помазаник, той не е вече благодетел на творението и вместо да го води към изпълнение на първоначалния му замисъл, иска да получава блага от него, да го присвоява и притежава за себе си. И тъй като нито той самият, нито творението имат живот в себе си извън Бога, падението довежда до възцаряване на смъртта. Човек се превръща в смъртен роб в едно царство на смъртта.

положителен, а не отрицателен характер. Тя извира от радостта, приемането и потвърждението, а не от страха, отхвърлянето и отрицанието. Тази положителна духовност винаги е имала и все още има като своя сянка и противоположност дори в рамките на християнството една отрицателна духовност, чийто първоизточник е страхът и следователно отхвърлянето на Божието творение като човешко царство – дълбоко вкоренено отрицание на онтологичното качество „благо” в творението. Времето, в което живеем, е особено податливо на тази отрицателна духовност и причините за това са ясни. Уморен и останал без илюзии поради хаоса и объркването, породени от самия него, смазан от собствения си „прогрес”, ужасен от привидно тържествуващото зло в света, разочарован от всички теории и обяснения, обезличен и заробен от технологиите, човекът инстинктивно търси изход и спасение от безнадеждно покварения свят; търси духовно убежище – някаква „духовност”, която да го утвърди и оправдае в това отвращение и страх от света и в същото време да му даде сигурността и духовния комфорт, които търси. Оттук и огромното количество и удивителният успех на всички духовности, търсещи бягство

Оттук e и третата основна истина – изкуплението на човека като цар. В Христос – Изкупителя и Спасителя на света – човекът е възстановен в първоначалната си природа и следователно отново e въздигнат в царско достойнство. Често забравяме, че Христовата царска титла, която сам Той потвърждава при тържественото Си влизанe в Йерусалим, когато е приветстван като „Царя, Който идва в името Господне”; титлата, която приема, докато стои пред Пилат Понтийски – „Ти казваш, че съм цар” (Иоан 18:37), - е Неговата човешка, а не само божествена титла. Той е Цар и се открива като Цар, защото е Новият Адам, Съвършеният Човек, защото възстановява в Себе Си човешката природа в нейната неописуема слава и сила. Всичко това се открива, явява и изпълва в тайнството на Кръщението. Ако християнският живот и духовност са преди всичко изпълнението в човека на дара, получен при Кръщението, то първата и най-съществена основа и измерение на това изпълнение започват именно тук, при възстановяването на човека като цар. Това означава, че тази духовност има преди всичко

от действителността – и християнски, и нехристиянски, – чийто общ и основен белег са отрицанието, апокалипсизмът, страхът и типичното манихейско отвращение от света. Такава „духовност” дори когато приема християнски вид и се облича в християнска терминология в същността си не е християнска; тя е един вид предателство. Спасението никога не може да бъде бягство, чисто отрицание, задоволство от собствената праведност и оттегляне от покварения свят. Христос ни спасява, като възстановява природата ни – нещо, което неизбежно ни прави част от творението и ни призовава да бъдем негови царе. Той е Спасител на света, а не от света и спасява света, като ни прави отново такива, каквито сме. Но ако това е така, то първоначалният духовен акт, от който произтича цялата духовност, не се състои в отъждествяване на света със злото, на същността на нещата – с тяхното отклонение от тази същност и предателството спрямо нея, на пределната причина – с изкривените греховни последици; той не се състои и в простото разграничаване на доброто и злото, а именно в откриване на фундаменталното благо на всичко съществуващо и всичко живо, колкото и изкривено и подчинено на злото да е то в съществуването си.

„Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19), но светът не е зло. Ако първото духовно изкушение е това, да се отъждестви едното с другото, то християнската духовност започва с различаването. Явно е, че живеем в паднал и греховен свят. Струва ни се, че неговата поквара, страдания и жестокост, лукавство и лъжа, грях и престъпност, несправедливост и тирания не знаят граници. Отчаянието и отвращението като че ли не се нуждаят от оправдание и почти изглеждат като отличителни белези на мъдрост и нравствена благопристойност. Но въпреки това първият плод на възстановеното царско достойнство в нас е, че не само можем, но в духовен смисъл трябва още тук, в този греховен свят да се възрадваме в неговото изначално благо и да превърнем тази радост, тази благодарност, това знание за творението като благо в същностна основа на живота ни. Независимо от всички отклонения, от всички несъвършенства, от всяко зло ние можем да усещаме изначалната природа и назначение на човека и на всичко съществуващо, дадено на човека като негово царство. Човекът злоупотребява с това назначение и в тази страшна злоупотреба осакатява сам себе си и света, но само по себе си това назначение е добро. В отношението си със света, природата и другите хора човекът злоупотребява с властта си, но сама по себе си тази власт е добро. Злоупотребата с творческата енергия в изкуствата, науката, в целия живот води човека до мрачни и демонични безизходици, но самата творческа енергия, човешката нужда от красота и знание, от смисъл и самореализация е добро. Човекът утолява духовната си жажда и засища духовния си глад с отрови и лъжи, но самите жажда и глад са добро. Той служи на идоли, но нуждата от служение е добро. Той дава погрешни имена на нещата и неправилно интерпретира реалността, но дарбата да дава имена и да разбира е добро. Дори страстите му, които в края на краищата разрушават самия него и живота му, са само изопачени, неправилно употребени и насочени дарове на власт и сила. Така, осакатен и деформиран, наранен и поробен, сляп и глух, човекът се превръща в абдикиралия цар на творението, все още обект на безкрайната Божия любов и уважение. Да видим това, да го усетим, да му се зарадваме, без да преставаме да оплакваме падението, да благодарим – това е дълбинен акт на истинска християнска духовност, на обновения живот в нас. Следващият въпрос, след като сме установили този факт, е какво да правим по-нататък? Как да проявим нашата царственост? Този въпрос ни отвежда към другото измерение или по-

скоро към самата дълбина на тайнството Кръщение, към централното място на Христовия Кръст. В тайнството Кръщение нашето царствено достойнство се възстановява и това става на Кръста на Разпнатия Цар. В края на историята на спасението Христос ни завещава царство (ср. Лук.

22:29), обявено за Царство „не от този свят”, за Царство на „бъдещия век”.

ристос „ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (Откр. 1:6)2 и в Него ние станахме „царствено свещенство” (1 Петр. 2:9). Въпросът е какво означава това за живота ни в Църквата, в света, в конкретния личен модус на съществуването ни? Първият основен подтекст на идеята за царственост е този на сила и власт, но на такива сила и власт, които са дадени отгоре, от Бога, и които проявяват Неговата власт. В Стария Завет символът на божествения източник на властта е помазването, което провъзгласява царя за носител и изпълнител на Божията воля и власт. Чрез нея царят става благодетел на поданиците си, чийто живот му е поверен за защита, успех и победа, благоденствие и щастие. Но ако това разбиране и опит за царствеността е общо за всички „примитивни” общества и за всички монархии, уникалното откровение на Библията е, че преди да се е превърнала в

конкретна „манна” за конкретни хора, царствеността е принадлежала на човека изобщо като изконно човешко призвание и достойнство. Бог дава на сътворения от Него човек царска власт; Той го сътворява по Свой образ, а това означава по образа на Царя на царете, на Онзи, Който има всяка сила и всяка власт. Това е първоначалната власт, дадена на човека: „...Пълнете земята и 1 2

Шмеман, А. От вода и Дух. Превод П. Сивов. С., Омофор, 2005. Всички библейски цитати са по Синодалното издание.

обладайте я, и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28). Човекът е бил създаден като цар на творението; това е първична и същностна истина за човека, източник и основа на християнската духовност. Да бъде цар, да притежава дара на царстването, е част от самата човешка природа. Самият човек има произход свише, оттам той получава Божия образ и властта да превръща творението в онова, за което Сам Бог го е замислил. Втората духовна истина за човека е, че той е паднал цар, загубил своята царственост. Вместо цар той се е превърнал в роб на творението, защото е отхвърлил властта, идеща отгоре, отхвърлил е помазването си. Отхвърлил силата свише, загубил качеството си на Божи помазаник, той не е вече благодетел на творението и вместо да го води към изпълнение на първоначалния му замисъл, иска да получава блага от него, да го присвоява и притежава за себе си. И тъй като нито той самият, нито творението имат живот в себе си извън Бога, падението довежда до възцаряване на смъртта. Човек се превръща в смъртен роб в едно царство на смъртта.

положителен, а не отрицателен характер. Тя извира от радостта, приемането и потвърждението, а не от страха, отхвърлянето и отрицанието. Тази положителна духовност винаги е имала и все още има като своя сянка и противоположност дори в рамките на християнството една отрицателна духовност, чийто първоизточник е страхът и следователно отхвърлянето на Божието творение като човешко царство – дълбоко вкоренено отрицание на онтологичното качество „благо” в творението. Времето, в което живеем, е особено податливо на тази отрицателна духовност и причините за това са ясни. Уморен и останал без илюзии поради хаоса и объркването, породени от самия него, смазан от собствения си „прогрес”, ужасен от привидно тържествуващото зло в света, разочарован от всички теории и обяснения, обезличен и заробен от технологиите, човекът инстинктивно търси изход и спасение от безнадеждно покварения свят; търси духовно убежище – някаква „духовност”, която да го утвърди и оправдае в това отвращение и страх от света и в същото време да му даде сигурността и духовния комфорт, които търси. Оттук и огромното количество и удивителният успех на всички духовности, търсещи бягство

Оттук e и третата основна истина – изкуплението на човека като цар. В Христос – Изкупителя и Спасителя на света – човекът е възстановен в първоначалната си природа и следователно отново e въздигнат в царско достойнство. Често забравяме, че Христовата царска титла, която сам Той потвърждава при тържественото Си влизанe в Йерусалим, когато е приветстван като „Царя, Който идва в името Господне”; титлата, която приема, докато стои пред Пилат Понтийски – „Ти казваш, че съм цар” (Иоан 18:37), - е Неговата човешка, а не само божествена титла. Той е Цар и се открива като Цар, защото е Новият Адам, Съвършеният Човек, защото възстановява в Себе Си човешката природа в нейната неописуема слава и сила. Всичко това се открива, явява и изпълва в тайнството на Кръщението. Ако християнският живот и духовност са преди всичко изпълнението в човека на дара, получен при Кръщението, то първата и най-съществена основа и измерение на това изпълнение започват именно тук, при възстановяването на човека като цар. Това означава, че тази духовност има преди всичко

от действителността – и християнски, и нехристиянски, – чийто общ и основен белег са отрицанието, апокалипсизмът, страхът и типичното манихейско отвращение от света. Такава „духовност” дори когато приема християнски вид и се облича в християнска терминология в същността си не е християнска; тя е един вид предателство. Спасението никога не може да бъде бягство, чисто отрицание, задоволство от собствената праведност и оттегляне от покварения свят. Христос ни спасява, като възстановява природата ни – нещо, което неизбежно ни прави част от творението и ни призовава да бъдем негови царе. Той е Спасител на света, а не от света и спасява света, като ни прави отново такива, каквито сме. Но ако това е така, то първоначалният духовен акт, от който произтича цялата духовност, не се състои в отъждествяване на света със злото, на същността на нещата – с тяхното отклонение от тази същност и предателството спрямо нея, на пределната причина – с изкривените греховни последици; той не се състои и в простото разграничаване на доброто и злото, а именно в откриване на фундаменталното благо на всичко съществуващо и всичко живо, колкото и изкривено и подчинено на злото да е то в съществуването си.

„Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19), но светът не е зло. Ако първото духовно изкушение е това, да се отъждестви едното с другото, то християнската духовност започва с различаването. Явно е, че живеем в паднал и греховен свят. Струва ни се, че неговата поквара, страдания и жестокост, лукавство и лъжа, грях и престъпност, несправедливост и тирания не знаят граници. Отчаянието и отвращението като че ли не се нуждаят от оправдание и почти изглеждат като отличителни белези на мъдрост и нравствена благопристойност. Но въпреки това първият плод на възстановеното царско достойнство в нас е, че не само можем, но в духовен смисъл трябва още тук, в този греховен свят да се възрадваме в неговото изначално благо и да превърнем тази радост, тази благодарност, това знание за творението като благо в същностна основа на живота ни. Независимо от всички отклонения, от всички несъвършенства, от всяко зло ние можем да усещаме изначалната природа и назначение на човека и на всичко съществуващо, дадено на човека като негово царство. Човекът злоупотребява с това назначение и в тази страшна злоупотреба осакатява сам себе си и света, но само по себе си това назначение е добро. В отношението си със света, природата и другите хора човекът злоупотребява с властта си, но сама по себе си тази власт е добро. Злоупотребата с творческата енергия в изкуствата, науката, в целия живот води човека до мрачни и демонични безизходици, но самата творческа енергия, човешката нужда от красота и знание, от смисъл и самореализация е добро. Човекът утолява духовната си жажда и засища духовния си глад с отрови и лъжи, но самите жажда и глад са добро. Той служи на идоли, но нуждата от служение е добро. Той дава погрешни имена на нещата и неправилно интерпретира реалността, но дарбата да дава имена и да разбира е добро. Дори страстите му, които в края на краищата разрушават самия него и живота му, са само изопачени, неправилно употребени и насочени дарове на власт и сила. Така, осакатен и деформиран, наранен и поробен, сляп и глух, човекът се превръща в абдикиралия цар на творението, все още обект на безкрайната Божия любов и уважение. Да видим това, да го усетим, да му се зарадваме, без да преставаме да оплакваме падението, да благодарим – това е дълбинен акт на истинска християнска духовност, на обновения живот в нас. Следващият въпрос, след като сме установили този факт, е какво да правим по-нататък? Как да проявим нашата царственост? Този въпрос ни отвежда към другото измерение или по-

скоро към самата дълбина на тайнството Кръщение, към централното място на Христовия Кръст. В тайнството Кръщение нашето царствено достойнство се възстановява и това става на Кръста на Разпнатия Цар. В края на историята на спасението Христос ни завещава царство (ср. Лук.

22:29), обявено за Царство „не от този свят”, за Царство на „бъдещия век”.

Когато се сблъсква с основния парадокс на царственото достойнство на Христос и следователно с нашето собствено ново царствено достойнство в Него, християнската духовност рискува да изпадне в две взаимноизключващи се ограничителни тълкувания: свеждане на това царствено достойнство само до този свят или единствено до Царството на бъдещия век. Някои с радост биха се подписали под всичко, казано дотук, относно царственото, положителното и космическото съдържание на християнската духовност, но биха направили извода, че основната й насоченост е към света, към възможността, дадена на човека да води света към осъществяване на Божието Царство в него. Други биха настоявали на отвъдността на възвестеното и обещаното в Евангелието Царство и биха отхвърлили като изкушение всяка духовност, водеща към вмешателство и активност. Такива хора построяват здрава стена между духовното и материалното. Две виждания, два пътя, две духовности, които всъщност водят към две напълно различни разбирания за самата Църква и за християнския живот. Кръстът на Христос разкрива и двата подхода като ограничаващи тълкувания, защото и двата съдържат в себе си отхвърляне на Кръста и обезсилването му по думите на св. Ап. Павел (ср. 1 Кор. 1 :17). И наистина, ако в Христос съм възстановен в царско достойнство, а завещаното ми Царство не е от „този свят”, въпросът, от който зависи целият ми живот на християнин, е как да съчетая тези две реалности, тези две положения, които се отнасят с еднаква сила и към монаха, живеещ в пустинята, и към християнина, живеещ в света и отдал се на светско призвание? Как да обичам света, създаден и възлюбен от Бога, и в същото време да приема апостолското наставление: „Не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан 2:15)? Как да утвърждавам Христовото господство над всичко съществуващо и в същото време да възлагам цялата си вяра, надежда и любов на бъдещото царство? Как да приема царското си достойнство и в същото време да умра за света, като скрия живота си „с Христос в Бога” (Кол. 3:3)? Царствеността на Христос и нашата нова царственост в Него не само не могат да бъдат разбрани и приети извън тайната на Кръста, но именно Кръстът и само Кръстът остава завинаги единственият истински символ, едновременно и явяване, и дар на тази царственост; откриването на нейната сила и предаването на тази власт на нас. Единствено тайната на Кръста съединява двете посочени по-горе положения, които не могат да бъдат примирени на нивото на човешката логика: това за човека и царското му призвание в Божието творение и това за Царството „не от този свят”. Тайната на Кръста ги съединява, защото разкрива Кръста като начин на живот, като непобедима и непостижима божествена сила, която превръща вярата в живот, а живота в царуване.

Как става това? На първо място Кръстът ни открива този свят като паднал и неговото падение и сквернота се състоят в отхвърлянето на Бога и Неговата царственост, в отхвърлянето на истинския живот, даден на света при сътворението. В разпъването на Христос този свят изцяло се разкрива и явява окончателния си смисъл. Голгота е уникално събитие, именно защото е решителен и всеобемащ израз (всъщност изпълнение) на отхвърлянето на Бога от човека, което според Свещеното Писание е започнало още в рая и е превърнало сътворения от Бога свят в „този свят” – царство на греха, тлението и смъртта; което е превърнало беззаконното отхвърляне на Бога във фундаментален закон на съществуването на „този свят”. Кръстът разкрива всеки грях, извършен от началото до края на света, във всички времена, на всички места, от всички хора, независимо дали са живели преди или след Христос, дали са вярвали в Него, или не, – като отхвърляне на Бога, приемане и предаване на реалността на злото, чиято пределна проява е отхвърлянето и разпъването на Христос. По думите на св. Ап. Павел тези, които след Разпятието са отпаднали от Христос, „повторно разпъват в себе си Сина Божи” (Евр. 6:6). Второто измерение на тайната на Кръста е, че като пределно откровение за „този свят” и неговата сквернота Кръстът се явява и решително окончателно осъждане, защото да изявиш и откриеш злото в качеството му именно на Зло, означава да го осъдиш. Като открива „този свят” като отхвърляне на Бога и следователно като грях, като го открива като отхвърляне на Живота и следователно като смърт, Кръстът го осъжда, защото грехът не може да

Като отхвърля Христос, светът открива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и окончателно. Докато Христос стои пред Своите съдии, когато Го осъждат, осмиват, обиждат и приковават на Кръста, докато страда и умира, всъщност Той и единствено Той тържествува победно. Неговото покорство, любов и всеопрощение побеждават „този свят” и от дълбините на привидното Му поражение чуваме първото Му изповядване като Цар – в Пилатовия надпис на Кръста, в плача на умиращия разбойник, в думите на стотника: „Наистина този Човек е Син Божи.” После идва Велика събота, ден на привидната победа на смъртта и отново на радикалното й поражение от Христос. Тъй като смъртта (основният закон на „този свят”) привидно „поглъща” Христос и сякаш постига вселенско господство, самата тя е „погълната с победа” (1 Кор. 15:54), защото Този, Който доброволно се е предал на смъртта, няма в Себе Си смърт и следователно я разрушава отвътре с онзи Живот и онази Любов, които са „смърт на смъртта”. Когато на третия ден Бог Го възкресява от мъртвите, животът Му, над който „смъртта няма вече власт”, изявява присъствието на Божието Царство сред нас. Това е същността на пасхалната радост – Царството, което не е от този свят, е открито в този свят, явено е, възвестено е като нов живот. Нашият свят от този миг до окончателното си съединение с Бога е огласен от призива: „Радвайте се!”

бъде поправен, смъртта не може да бъде изкупена. Този свят е осъден, защото чрез Кръста той сам се осъжда; разкрива се като задънена улица – безперспективен, неможещ да предложи за принцип на живота нищо освен абсурда на смъртта. Така Кръстът разкрива и изявява на света неговия край и неговата смърт. Тук навлизаме в третото, радостното и славното измерение на тайната на Кръста. Като разкрива „този свят” като грях и смърт, като го осъжда да умре, Кръстът се превръща в Спасение за света и възвестяване на Божието Царство. Той спасява света, като го освобождава от „този свят”, като открива, че последният не е същност и естество на света, а просто негов „образ”, начин на съществуване, който е „преходен” (1 Кор. 7:31), и тази преходност е вече възвестена на Кръста. Той възвестява Царството Божие, както и че то не е друг свят, друго творение, което идва да замени нашето, а е същото творение, но освободено от „княза на този свят”, възстановено в истинската си природа и за окончателната си съдба, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28). Вече можем да разберем защо в християнската вяра Кръстът е истинската епифания (явление) на Христовата прослава и възцаряване.

Кръстът, понеже възцарява Христос, ни се открива като единствения път към собственото ни възцаряване с Него, към възстановяването в нас на царското достойнство. Свети апостол Павел е дал съвършено описание на този път: ”А мене да ми не дава Господ да се хваля освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14). Да разпнеш себе си за света, означава преди всичко да имаш в Кръста единствения критерий за всичко в този свят, окончателната мяра за целия си живот и всяко свое действие. Това, от друга страна, означава отхвърлянето на света в качеството му на „този свят”, тоест на робството на човека спрямо греха и смъртта, на света като „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”. Христос откри от Кръста тлението и сквернотата на света в качеството му на „този свят” и това остава като вечна присъда и осъждане. Светът е осъден не в името на и заради някой друг свят, а заради собствената си истинска същност и призвание, които също са открити от Кръста в любовта и покорството на Сина Човешки. Като открива себеосъждането и края на „този свят”, Кръстът в същото време прави възможно истинското прие-

мане на света като Божие творение, като обект на безпределната Божия любов и грижа. Това е смисълът на разпъването на света за себе си. Светът не може да бъде спасен от идеи и учения. Той погива или се спасява във всеки човек поотделно. И това спасение става всеки път, когато човек приеме Кръста като свое собствено разпятие за света. „За мене светът е разпнат и аз за света” – това е истинско описание и определение на царствеността ни, възстановена в царското ни помазване, дарена ни от Светия Дух. Новата, истински царска власт, дадена на човека от Христос, е властта да преодолее преходността на този свят, неговите естествени граници и затворени хоризонти; отново да направи света божествен, а не Бога световен. Това е властта непрестанно да се отхвърля светът като край в себе си, като ценност в себе си, като красота или смисъл в себе си; властта светът непрекъснато да се пресътворява като възхождане към Бога. Защото грехът се състои не просто в погрешното използване на тази власт, не в частичните й изкривявания и несъвършенства, а именно в това, че човекът обиква света заради него самия и превръща дори Бога в слуга на света. Не е достатъчно да вярваш в Бога и да правиш света „религиозен”. Истинската вяра в Бога и истинската религия се състоят в тайнствено дълбинната, но твърда увереност, че Царството Божие – обект на цялата ни пределна жажда, надежда и любов – е, винаги е било и винаги ще бъде „не от този свят”, а от онази Отвъдност, която единствено може да придаде смисъл и ценност на всичко в света. Само след като човек вкуси от Царството, всичко в този свят може да стане отново знак, обещание, жажда и глад за Бога. Само когато потърсим първо Божието Царство, започваме да се радваме на света и да имаме истинска власт над него. Едва тогава нещата стават отново чисти, погледът и знанието ни за тях стават ясни, а ползването им е благо. Независимо какво е нашето назначение, призвание, занятие – славно или неизвестно, значително или незначително по стандартите на „този свят”, - то придобива смисъл, превръща се в радост, защото започваме да го възприемаме и изживяваме не в самото него, а в Бога като знак на Неговото Царство. „Защото всичко е ваше: ...било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божи” (1 Кор. 3:21-23).

Когато се сблъсква с основния парадокс на царственото достойнство на Христос и следователно с нашето собствено ново царствено достойнство в Него, християнската духовност рискува да изпадне в две взаимноизключващи се ограничителни тълкувания: свеждане на това царствено достойнство само до този свят или единствено до Царството на бъдещия век. Някои с радост биха се подписали под всичко, казано дотук, относно царственото, положителното и космическото съдържание на християнската духовност, но биха направили извода, че основната й насоченост е към света, към възможността, дадена на човека да води света към осъществяване на Божието Царство в него. Други биха настоявали на отвъдността на възвестеното и обещаното в Евангелието Царство и биха отхвърлили като изкушение всяка духовност, водеща към вмешателство и активност. Такива хора построяват здрава стена между духовното и материалното. Две виждания, два пътя, две духовности, които всъщност водят към две напълно различни разбирания за самата Църква и за християнския живот. Кръстът на Христос разкрива и двата подхода като ограничаващи тълкувания, защото и двата съдържат в себе си отхвърляне на Кръста и обезсилването му по думите на св. Ап. Павел (ср. 1 Кор. 1 :17). И наистина, ако в Христос съм възстановен в царско достойнство, а завещаното ми Царство не е от „този свят”, въпросът, от който зависи целият ми живот на християнин, е как да съчетая тези две реалности, тези две положения, които се отнасят с еднаква сила и към монаха, живеещ в пустинята, и към християнина, живеещ в света и отдал се на светско призвание? Как да обичам света, създаден и възлюбен от Бога, и в същото време да приема апостолското наставление: „Не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан 2:15)? Как да утвърждавам Христовото господство над всичко съществуващо и в същото време да възлагам цялата си вяра, надежда и любов на бъдещото царство? Как да приема царското си достойнство и в същото време да умра за света, като скрия живота си „с Христос в Бога” (Кол. 3:3)? Царствеността на Христос и нашата нова царственост в Него не само не могат да бъдат разбрани и приети извън тайната на Кръста, но именно Кръстът и само Кръстът остава завинаги единственият истински символ, едновременно и явяване, и дар на тази царственост; откриването на нейната сила и предаването на тази власт на нас. Единствено тайната на Кръста съединява двете посочени по-горе положения, които не могат да бъдат примирени на нивото на човешката логика: това за човека и царското му призвание в Божието творение и това за Царството „не от този свят”. Тайната на Кръста ги съединява, защото разкрива Кръста като начин на живот, като непобедима и непостижима божествена сила, която превръща вярата в живот, а живота в царуване.

Как става това? На първо място Кръстът ни открива този свят като паднал и неговото падение и сквернота се състоят в отхвърлянето на Бога и Неговата царственост, в отхвърлянето на истинския живот, даден на света при сътворението. В разпъването на Христос този свят изцяло се разкрива и явява окончателния си смисъл. Голгота е уникално събитие, именно защото е решителен и всеобемащ израз (всъщност изпълнение) на отхвърлянето на Бога от човека, което според Свещеното Писание е започнало още в рая и е превърнало сътворения от Бога свят в „този свят” – царство на греха, тлението и смъртта; което е превърнало беззаконното отхвърляне на Бога във фундаментален закон на съществуването на „този свят”. Кръстът разкрива всеки грях, извършен от началото до края на света, във всички времена, на всички места, от всички хора, независимо дали са живели преди или след Христос, дали са вярвали в Него, или не, – като отхвърляне на Бога, приемане и предаване на реалността на злото, чиято пределна проява е отхвърлянето и разпъването на Христос. По думите на св. Ап. Павел тези, които след Разпятието са отпаднали от Христос, „повторно разпъват в себе си Сина Божи” (Евр. 6:6). Второто измерение на тайната на Кръста е, че като пределно откровение за „този свят” и неговата сквернота Кръстът се явява и решително окончателно осъждане, защото да изявиш и откриеш злото в качеството му именно на Зло, означава да го осъдиш. Като открива „този свят” като отхвърляне на Бога и следователно като грях, като го открива като отхвърляне на Живота и следователно като смърт, Кръстът го осъжда, защото грехът не може да

Като отхвърля Христос, светът открива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и окончателно. Докато Христос стои пред Своите съдии, когато Го осъждат, осмиват, обиждат и приковават на Кръста, докато страда и умира, всъщност Той и единствено Той тържествува победно. Неговото покорство, любов и всеопрощение побеждават „този свят” и от дълбините на привидното Му поражение чуваме първото Му изповядване като Цар – в Пилатовия надпис на Кръста, в плача на умиращия разбойник, в думите на стотника: „Наистина този Човек е Син Божи.” После идва Велика събота, ден на привидната победа на смъртта и отново на радикалното й поражение от Христос. Тъй като смъртта (основният закон на „този свят”) привидно „поглъща” Христос и сякаш постига вселенско господство, самата тя е „погълната с победа” (1 Кор. 15:54), защото Този, Който доброволно се е предал на смъртта, няма в Себе Си смърт и следователно я разрушава отвътре с онзи Живот и онази Любов, които са „смърт на смъртта”. Когато на третия ден Бог Го възкресява от мъртвите, животът Му, над който „смъртта няма вече власт”, изявява присъствието на Божието Царство сред нас. Това е същността на пасхалната радост – Царството, което не е от този свят, е открито в този свят, явено е, възвестено е като нов живот. Нашият свят от този миг до окончателното си съединение с Бога е огласен от призива: „Радвайте се!”

бъде поправен, смъртта не може да бъде изкупена. Този свят е осъден, защото чрез Кръста той сам се осъжда; разкрива се като задънена улица – безперспективен, неможещ да предложи за принцип на живота нищо освен абсурда на смъртта. Така Кръстът разкрива и изявява на света неговия край и неговата смърт. Тук навлизаме в третото, радостното и славното измерение на тайната на Кръста. Като разкрива „този свят” като грях и смърт, като го осъжда да умре, Кръстът се превръща в Спасение за света и възвестяване на Божието Царство. Той спасява света, като го освобождава от „този свят”, като открива, че последният не е същност и естество на света, а просто негов „образ”, начин на съществуване, който е „преходен” (1 Кор. 7:31), и тази преходност е вече възвестена на Кръста. Той възвестява Царството Божие, както и че то не е друг свят, друго творение, което идва да замени нашето, а е същото творение, но освободено от „княза на този свят”, възстановено в истинската си природа и за окончателната си съдба, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28). Вече можем да разберем защо в християнската вяра Кръстът е истинската епифания (явление) на Христовата прослава и възцаряване.

Кръстът, понеже възцарява Христос, ни се открива като единствения път към собственото ни възцаряване с Него, към възстановяването в нас на царското достойнство. Свети апостол Павел е дал съвършено описание на този път: ”А мене да ми не дава Господ да се хваля освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат и аз за света” (Гал. 6:14). Да разпнеш себе си за света, означава преди всичко да имаш в Кръста единствения критерий за всичко в този свят, окончателната мяра за целия си живот и всяко свое действие. Това, от друга страна, означава отхвърлянето на света в качеството му на „този свят”, тоест на робството на човека спрямо греха и смъртта, на света като „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”. Христос откри от Кръста тлението и сквернотата на света в качеството му на „този свят” и това остава като вечна присъда и осъждане. Светът е осъден не в името на и заради някой друг свят, а заради собствената си истинска същност и призвание, които също са открити от Кръста в любовта и покорството на Сина Човешки. Като открива себеосъждането и края на „този свят”, Кръстът в същото време прави възможно истинското прие-

мане на света като Божие творение, като обект на безпределната Божия любов и грижа. Това е смисълът на разпъването на света за себе си. Светът не може да бъде спасен от идеи и учения. Той погива или се спасява във всеки човек поотделно. И това спасение става всеки път, когато човек приеме Кръста като свое собствено разпятие за света. „За мене светът е разпнат и аз за света” – това е истинско описание и определение на царствеността ни, възстановена в царското ни помазване, дарена ни от Светия Дух. Новата, истински царска власт, дадена на човека от Христос, е властта да преодолее преходността на този свят, неговите естествени граници и затворени хоризонти; отново да направи света божествен, а не Бога световен. Това е властта непрестанно да се отхвърля светът като край в себе си, като ценност в себе си, като красота или смисъл в себе си; властта светът непрекъснато да се пресътворява като възхождане към Бога. Защото грехът се състои не просто в погрешното използване на тази власт, не в частичните й изкривявания и несъвършенства, а именно в това, че човекът обиква света заради него самия и превръща дори Бога в слуга на света. Не е достатъчно да вярваш в Бога и да правиш света „религиозен”. Истинската вяра в Бога и истинската религия се състоят в тайнствено дълбинната, но твърда увереност, че Царството Божие – обект на цялата ни пределна жажда, надежда и любов – е, винаги е било и винаги ще бъде „не от този свят”, а от онази Отвъдност, която единствено може да придаде смисъл и ценност на всичко в света. Само след като човек вкуси от Царството, всичко в този свят може да стане отново знак, обещание, жажда и глад за Бога. Само когато потърсим първо Божието Царство, започваме да се радваме на света и да имаме истинска власт над него. Едва тогава нещата стават отново чисти, погледът и знанието ни за тях стават ясни, а ползването им е благо. Независимо какво е нашето назначение, призвание, занятие – славно или неизвестно, значително или незначително по стандартите на „този свят”, - то придобива смисъл, превръща се в радост, защото започваме да го възприемаме и изживяваме не в самото него, а в Бога като знак на Неговото Царство. „Защото всичко е ваше: ...било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно, всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божи” (1 Кор. 3:21-23).

П

сихолозите отдавна са установили колко е ключова фигурата на бащата за изграждането на всяка личност. Въпреки че е трудно да разглеждаме ролята му отделно от ролята на другата най-авторитетна фигура в семейството – майката, – в редовете, които следват, ще се съсредоточа върху неговия образ, защото той се свързва най-често и съвсем основателно с образа на самия Бог Създател, Бащата на всичко видимо и невидимо. Ще се опитам да покажа как изкривените образи на бащата се съчетават с изкривени представи за света и за Твореца и колко е нужно да си изградим вярно, неподправено разбиране за небесния Баща, за да станем хората, които Той ни призовава да бъдем. Какви са основните примери за баща, които вижда съвременният човек? Вероятно няма да е пресилено, ако кажа, че 99,99 процента от тях са отри-

онова време, Лайбниц, по проблема за присъствието на злото в света. За нас е важно да видим какъв образ на бащата гради новелата на Волтер. В началото на повествованието разбираме, че главният герой е незаконороден син на сестрата на барона, в чийто замък се е родил: „Старите слуги в дома подозираха, че е син на сестрата на господин барона и на един добър и почтен благородник от околността, когото тази госпожица не пожела да вземе за съпруг, защото той успял да докаже само седемдесет и една благороднически титли в рода си, а останалата част на родословното му дърво била заличена от времето.“1 Кандид е можел да бъде припознат от родителите си, но те не са пожелали да го напра-

съседи? Може би се сещаме за човек, който не отговаря на никой от тези отрицателни образи, а спада към някакъв междинен тип? Възможно е. Както е твърде вероятно всеки от тях да е белязан и от солидна доза неверие в небесния Баща, като отрича пряко или косвено Неговото съществуване – с думи, с дела или и с двете, до открито богоборство. Ако някои от тези характеристики са били силно изразени при нашия земен баща, има условия у нас да се е развил – независимо дали сме отраснали в собствен дом, или не – нещо като „синдром на незаконороденост”. Може да не сме се чувствали като синове и дъщери у дома си, а като нежелани гости, от които бързат да се отърват. В най-тежките случаи – да сме били като сираци при живи родители.

1. Да живееш така, сякаш Бог се е оттеглил от Своето творение

дрец, който се появява към края на историята. Този източен мъдрец парира дълбокомислените въпроси на учителя на Кандид и непоправимия оптимист Панглос реторично, като използва похвата на притчата: „Какво значение има — каза дервишът — дали има зло или добро? Когато негово височество изпраща някой кораб в Египет, тревожи ли се той дали мишките в кораба се чувстват добре, или не?“ Вероятно в отговора на дервиша трябва да потърсим философската нагласа на Волтер въобще – една деистка нагласа2, която предполага, че Творец съществува, но Той се е оттеглил от Своето творение и всъщност не се интересува от съдбата на мишките в „трюма“ на вселената – а мишките сме ние! Тогава наистина имаме работа с незаинтересован и далечен Баща, чието основно послание към сина му е: „Не ме е грижа за теб, оправяй се сам!“. И синът се чувства оставен на случайността,

клона. При отсичането на вертикалното измерение в нашето съществуване обаче утопията е на прага ни и поредният безумен социален експеримент със сигурност няма да се забави много.

2. Да живееш в бунт срещу Бащата Ф. М. Достоевски, може би най-големият руски романист на всички времена, създава своя забележителен роман „Братя Карамазови“ (1879–1880) с мащабното по размах и амбиция намерение да напише „житието на великия грешник“. Този замисъл, който остава недовършен поради смъртта на писателя, включва идеята за „руски Кандид“, т.е. да се разкаже историята на един простодушен герой, подобен на френския, но поставен при други условия и видян в друга светлина. Какво е общото и различното между двете истории, в отношението към бащата и неговия

П

сихолозите отдавна са установили колко е ключова фигурата на бащата за изграждането на всяка личност. Въпреки че е трудно да разглеждаме ролята му отделно от ролята на другата най-авторитетна фигура в семейството – майката, – в редовете, които следват, ще се съсредоточа върху неговия образ, защото той се свързва най-често и съвсем основателно с образа на самия Бог Създател, Бащата на всичко видимо и невидимо. Ще се опитам да покажа как изкривените образи на бащата се съчетават с изкривени представи за света и за Твореца и колко е нужно да си изградим вярно, неподправено разбиране за небесния Баща, за да станем хората, които Той ни призовава да бъдем. Какви са основните примери за баща, които вижда съвременният човек? Вероятно няма да е пресилено, ако кажа, че 99,99 процента от тях са отри-

онова време, Лайбниц, по проблема за присъствието на злото в света. За нас е важно да видим какъв образ на бащата гради новелата на Волтер. В началото на повествованието разбираме, че главният герой е незаконороден син на сестрата на барона, в чийто замък се е родил: „Старите слуги в дома подозираха, че е син на сестрата на господин барона и на един добър и почтен благородник от околността, когото тази госпожица не пожела да вземе за съпруг, защото той успял да докаже само седемдесет и една благороднически титли в рода си, а останалата част на родословното му дърво била заличена от времето.“1 Кандид е можел да бъде припознат от родителите си, но те не са пожелали да го напра-

съседи? Може би се сещаме за човек, който не отговаря на никой от тези отрицателни образи, а спада към някакъв междинен тип? Възможно е. Както е твърде вероятно всеки от тях да е белязан и от солидна доза неверие в небесния Баща, като отрича пряко или косвено Неговото съществуване – с думи, с дела или и с двете, до открито богоборство. Ако някои от тези характеристики са били силно изразени при нашия земен баща, има условия у нас да се е развил – независимо дали сме отраснали в собствен дом, или не – нещо като „синдром на незаконороденост”. Може да не сме се чувствали като синове и дъщери у дома си, а като нежелани гости, от които бързат да се отърват. В най-тежките случаи – да сме били като сираци при живи родители.

1. Да живееш така, сякаш Бог се е оттеглил от Своето творение

дрец, който се появява към края на историята. Този източен мъдрец парира дълбокомислените въпроси на учителя на Кандид и непоправимия оптимист Панглос реторично, като използва похвата на притчата: „Какво значение има — каза дервишът — дали има зло или добро? Когато негово височество изпраща някой кораб в Египет, тревожи ли се той дали мишките в кораба се чувстват добре, или не?“ Вероятно в отговора на дервиша трябва да потърсим философската нагласа на Волтер въобще – една деистка нагласа2, която предполага, че Творец съществува, но Той се е оттеглил от Своето творение и всъщност не се интересува от съдбата на мишките в „трюма“ на вселената – а мишките сме ние! Тогава наистина имаме работа с незаинтересован и далечен Баща, чието основно послание към сина му е: „Не ме е грижа за теб, оправяй се сам!“. И синът се чувства оставен на случайността,

клона. При отсичането на вертикалното измерение в нашето съществуване обаче утопията е на прага ни и поредният безумен социален експеримент със сигурност няма да се забави много.

2. Да живееш в бунт срещу Бащата Ф. М. Достоевски, може би най-големият руски романист на всички времена, създава своя забележителен роман „Братя Карамазови“ (1879–1880) с мащабното по размах и амбиция намерение да напише „житието на великия грешник“. Този замисъл, който остава недовършен поради смъртта на писателя, включва идеята за „руски Кандид“, т.е. да се разкаже историята на един простодушен герой, подобен на френския, но поставен при други условия и видян в друга светлина. Какво е общото и различното между двете истории, в отношението към бащата и неговия

се раздели с нито едно от своите скверни удоволствия, за да осигури на децата си що-годе достоен живот, и на всичко отгоре се държи като палячо, което предизвиква погнуса у околните и срам у синовете му. Как се отразява всичко това върху техните житейски пътища? Наймалкият, Альоша, кротък и чистосърдечен (именно неговият образ е замислен в паралел с Кандид), поема пътя към манастирското послушничество като първи етап от дългата му история. Средният, Митя, с буен и невъздържан характер, се отдава на „огъня“ на саморазправата, скандалите и търсенето на своето от стария Карамазов. Митя има нещо общо с блудния син от евангелската притча и едва след много страдания ще стигне до опомнянето и покаянието. Най-големият, Иван, мрачен, дълбок и саможив по характер, се затваря в собствените си духовни търсения, които закономерно

го отвеждат до богоборството. А от този метафизичен бунт се ражда убийството на бащата Карамазов – прекият извършител е незаконороденият син, но морално именно Иван е отговорен. За мен е важно да обърна внимание на нещо, което е забелязал още Албер Камю – във връзка с отношенията между Иван и Альоша: „Между Иван и Бога на Альоша постоянно се промъква отблъскващата фигура на бащата Карамазов.“3 За разлика от Волтеровия „Кандид”, в „Братя Карамазови” се сблъскваме не просто с безотговорност и липса на родителска загриженост. Фьодор Павлович Карамазов не само не отговаря на нуждите на своите синове, не само създава духовен и емоционален вакуум у тях, а примерът му действа разрушително на личностите им като цяло. Децата на насилници и алкохолици (какъвто е той, наред с всичко друго), на родители, които се „изяждат“ взаимно в семейни крамоли, познават от горчив опит пагубното влияние на подобен пример за

поведение. При такива хора – а те вече съвсем не са малцина в нашето общество!, – независимо дали го съзнават, или не, е възможно да се разгърне следната логика на мислене и поведение: животът е борба срещу злото и понеже това зло е допуснато от Бащата, в крайна сметка е борба и срещу Него. За тях животът няма смисъл сам по себе си, абсурден е и единствено изправянето срещу абсурда и борбата срещу злото може да го осмисли. Сред тази група са хората, които се отъждествяват с бунта на Иван Карамазов или търсят пример и утеха у автори като Камю – те се опиват от сладката отрова на отчаянието, упойват се от еликсира на безнадеждността. За тях бунтът срещу Бащата, срещу авторитетите, срещу реда в обществото и вселената вече не е въпрос на индивидуална саморазправа, на лично възмездие за претърпените неправди. Става дума за нещо много повече. Тъй като бунтът на Иван Карамазов може да бъде определен и като бунт срещу страданието на „невинните“ в този свят, излиза, че според логиката на героя самият Бог е поставен на подсъдимата скамейка от Своето творение – човека. Следователно бунтът на сина срещу „несправедливостта“ на Бащата не би могъл да бъде последователен и оправдан, ако самият син не постигне „праведност“. Така се ражда парадоксалната идея, развита от героя на Камю – Тару (в романа му „Чумата“ от 1947 г.) – за „светеца без Бог“. Това е логичният завършек на всяко самодостатъчно човешко начинание, обвеяно с трагично величие: то може да свърши само там, откъдето е тръгнало – в безумието на човека без Бога, независимо дали е безумие на престъпник или на герой: моралният отцеубиец Иван полудява; „праведният“ неверник Тару, герой на самоотвержената борба с чумната епидемия в Оран, се преселва в небитието с илюзията, че е постигнал търсения „душевен покой“ без Бога – илюзия, която не може да даде на никого истинска утеха.

лософски на света, а още по-малко – да бъда екзистенциалист като Камю, едва ли ще прегърна с радост тъжната и по своему героична философия на героя му Тару. Няма да рискувам да вляза в безкомпромисен и потенциално опасен конфликт с „висшата сила“, на която може и да имам зъб, но която все пак се е проявявала по един или друг начин в живота ми. Добрият Баща трябва да съществува някъде, явно обаче и аз трябва да положа нужните усилия, за да го намеря – по свой път и най-вече като търся „навътре“ у себе си. Моят небесен Баща със сигурност ще бъде снизходителен към търсенето ми и няма да е свръхкритичен към мен, както много от земните бащи. Ще ме насърчи в начинанието ми и когато открия ключа към истинското знание, ще ме потупа по рамото и ще ме приеме в Своите приказни селения...

Такъв поглед към Бащата намирам в романа на П. Коелю „Дневникът на един маг“ (1987). Коелю е продуктивен автор и според някои – най-четеният от всички съвременни чуждестранни писатели в България. Твърди се също, че след различни духовни търсения той се е завърнал към християнската вяра, по-точно – към католицизма. Книгата „Дневникът на един маг“ със своето кръстопътно значение в творчеството на бразилския писател би трябвало да свидетелства тъкмо за това. Но тя говори за нещо друго. В нея намираме много практики, „упражнения“ и церемонии с езотеричен произход, но не намираме пътя към дома на Отец. Авторът всъщност и не търси Бога, а търси себе си, както заявява сам в началото на поклонническото си пътуване към Сантяго де Компостела. И в това търсене е готов да преживее и приеме абсолютно всичко, на което го подлага обучаващият го италианец Петрус, Учителя, на когото той дължи пълно подчинение. А Учителят го обучава да открива „силата“ и „познанието“ в наглед обикновените и познати неща, да общува с „личния си демон“, като в края на пътя го оставя да се срещне лично с „Христос“. „Прозрението“ на героя

разказвач за ролята на този „Христос“, въведен чрез традиционния библейски образ на агнето, няма да изненада читателя: тя е преди всичко да събуди „заспалия бог и цялата му сила“ у всеки от нас... Нали до този момент точно такава е била и ролята на Петрус – образа, който представя наставника като духовен баща. Макар в романа да не се появява друга фигура, съпоставима с бащата с малка буква, и Петрус е напълно достатъчен, за да разберем, че тук някакъв фалшификат ни се пробутва за оригинал. Как иначе да си обясним факта, че всичките необичайни и „обичайни“ духовни „упражнения“ и усилия, препоръчани от него, не са успели да приближат нито на йота героя разказвач до истинския образ на Бащата, Който остава все така скрит, неизявен и далечен? Та нали ако бащата с малка буква е на място, той трябва да води своите деца към откриването на Бащата с главна буква? Ако Коелю се бе върнал наистина към християнската вяра, щеше да знае, че причината за неслучилото се богооткровение е проста: небесната врата, която отвежда до дома на Отец, не може да се отвори без събудено съзнание за грях, без покаяние и без Изкупител за греха – без тях никое знание и никоя сила не вършат работа...

4. Да се завърнеш при Отец Независимо колко недостоен е бил земният ни баща, небесният Баща може да ни възстанови като личности. Той и никой друг. Безсмислено е да търсим реванш или признание сега, когато сме вече възрастни хора, а не деца. Безплодно е да се затваряме като в крепост в горчивината, обидата и самосъжалението. Празнотата, зейнала у нас, няма да се запълни нито от великите ни постижения, нито от бунтовните ни думи, няма да изчезне от опитите ни за самодоказване. Само ще се задълбочава все повече. Остава ни пътят към дома на Отец. Не ни ли очакваше Той още от момента, в който тръгнахме по хлъзгавите Цит. по: http://www.chitanka.info:82/lib/text/5505 Виж повече за деизма като светоглед в Сайър, Дж. Вселената до нас. С., Нов човек, 1991, 45 и сл.

3 Камю, А. Разбунтуваният човек. С., ЛИК, 1997, с. 64.

4 Виж Макклънг, Фл. Бащиното сърце на Бога. С., ОМ, 1998, 21-22.

1

3. Да живееш, като търсиш себе си вместо Бога Ако не съм имал добър пример за баща, но и не съм скроен да гледам фи-

2

пътеки на греха? Не се ли разкъсваше сърцето Му от грижа и болка за нас? Не се ли надяваше всеки ден да ни види отново – дошли на себе си? Точно като бащата на тайландеца Сават. Някога Сават е опозорил своето семейство като е станал един от босовете на сексуалната индустрия в Банкок. Ето го сега - съсипан от серия несполуки, разорен напълно, се е приютил в една колиба близо до градското бунище. И неусетно в съзнанието му изплуват думите на баща му: “Чакам те!” Опитва се да ги прогони, но те се връщат отново и отново. Сават се решава да му напише писмо, в което признава, че е сгрешил, моли го за прошка и му казва, че ще вземе влака, който минава през селото им, – ако баща му все още го чака, нека върже парче плат на дървото пред тяхната къща... Влакът наближава селото и разкаялият се гангстер започва ужасно да се притеснява. Споделя тре-

вогите си с отзивчивия господин, който пътува в същото купе, и го моли да погледне вместо него през прозореца – ако на дървото пред къщата им няма нищо, Сават изобщо не смята да слиза от влака. Но когато настъпва моментът, неговият зарадван спътник се провиква: – Млади човече, баща ти е окачил не само едно парче плат... погледни! Покрил е цялото дърво с парчета бял плат! И сякаш това не стига – в двора пред къщата баща му радостно скача, като размахва бяла кърпа4. Не е ли време да кажем стига на лъжата и самоизмамата? Да дойдем на себе си и да произнесем няколко прости и истински думи, които извират от сърцата ни и са достатъчни, за да стопят леда между нас и Отец? И да приемем отговора Му – Христос?

се раздели с нито едно от своите скверни удоволствия, за да осигури на децата си що-годе достоен живот, и на всичко отгоре се държи като палячо, което предизвиква погнуса у околните и срам у синовете му. Как се отразява всичко това върху техните житейски пътища? Наймалкият, Альоша, кротък и чистосърдечен (именно неговият образ е замислен в паралел с Кандид), поема пътя към манастирското послушничество като първи етап от дългата му история. Средният, Митя, с буен и невъздържан характер, се отдава на „огъня“ на саморазправата, скандалите и търсенето на своето от стария Карамазов. Митя има нещо общо с блудния син от евангелската притча и едва след много страдания ще стигне до опомнянето и покаянието. Най-големият, Иван, мрачен, дълбок и саможив по характер, се затваря в собствените си духовни търсения, които закономерно

го отвеждат до богоборството. А от този метафизичен бунт се ражда убийството на бащата Карамазов – прекият извършител е незаконороденият син, но морално именно Иван е отговорен. За мен е важно да обърна внимание на нещо, което е забелязал още Албер Камю – във връзка с отношенията между Иван и Альоша: „Между Иван и Бога на Альоша постоянно се промъква отблъскващата фигура на бащата Карамазов.“3 За разлика от Волтеровия „Кандид”, в „Братя Карамазови” се сблъскваме не просто с безотговорност и липса на родителска загриженост. Фьодор Павлович Карамазов не само не отговаря на нуждите на своите синове, не само създава духовен и емоционален вакуум у тях, а примерът му действа разрушително на личностите им като цяло. Децата на насилници и алкохолици (какъвто е той, наред с всичко друго), на родители, които се „изяждат“ взаимно в семейни крамоли, познават от горчив опит пагубното влияние на подобен пример за

поведение. При такива хора – а те вече съвсем не са малцина в нашето общество!, – независимо дали го съзнават, или не, е възможно да се разгърне следната логика на мислене и поведение: животът е борба срещу злото и понеже това зло е допуснато от Бащата, в крайна сметка е борба и срещу Него. За тях животът няма смисъл сам по себе си, абсурден е и единствено изправянето срещу абсурда и борбата срещу злото може да го осмисли. Сред тази група са хората, които се отъждествяват с бунта на Иван Карамазов или търсят пример и утеха у автори като Камю – те се опиват от сладката отрова на отчаянието, упойват се от еликсира на безнадеждността. За тях бунтът срещу Бащата, срещу авторитетите, срещу реда в обществото и вселената вече не е въпрос на индивидуална саморазправа, на лично възмездие за претърпените неправди. Става дума за нещо много повече. Тъй като бунтът на Иван Карамазов може да бъде определен и като бунт срещу страданието на „невинните“ в този свят, излиза, че според логиката на героя самият Бог е поставен на подсъдимата скамейка от Своето творение – човека. Следователно бунтът на сина срещу „несправедливостта“ на Бащата не би могъл да бъде последователен и оправдан, ако самият син не постигне „праведност“. Така се ражда парадоксалната идея, развита от героя на Камю – Тару (в романа му „Чумата“ от 1947 г.) – за „светеца без Бог“. Това е логичният завършек на всяко самодостатъчно човешко начинание, обвеяно с трагично величие: то може да свърши само там, откъдето е тръгнало – в безумието на човека без Бога, независимо дали е безумие на престъпник или на герой: моралният отцеубиец Иван полудява; „праведният“ неверник Тару, герой на самоотвержената борба с чумната епидемия в Оран, се преселва в небитието с илюзията, че е постигнал търсения „душевен покой“ без Бога – илюзия, която не може да даде на никого истинска утеха.

лософски на света, а още по-малко – да бъда екзистенциалист като Камю, едва ли ще прегърна с радост тъжната и по своему героична философия на героя му Тару. Няма да рискувам да вляза в безкомпромисен и потенциално опасен конфликт с „висшата сила“, на която може и да имам зъб, но която все пак се е проявявала по един или друг начин в живота ми. Добрият Баща трябва да съществува някъде, явно обаче и аз трябва да положа нужните усилия, за да го намеря – по свой път и най-вече като търся „навътре“ у себе си. Моят небесен Баща със сигурност ще бъде снизходителен към търсенето ми и няма да е свръхкритичен към мен, както много от земните бащи. Ще ме насърчи в начинанието ми и когато открия ключа към истинското знание, ще ме потупа по рамото и ще ме приеме в Своите приказни селения...

Такъв поглед към Бащата намирам в романа на П. Коелю „Дневникът на един маг“ (1987). Коелю е продуктивен автор и според някои – най-четеният от всички съвременни чуждестранни писатели в България. Твърди се също, че след различни духовни търсения той се е завърнал към християнската вяра, по-точно – към католицизма. Книгата „Дневникът на един маг“ със своето кръстопътно значение в творчеството на бразилския писател би трябвало да свидетелства тъкмо за това. Но тя говори за нещо друго. В нея намираме много практики, „упражнения“ и церемонии с езотеричен произход, но не намираме пътя към дома на Отец. Авторът всъщност и не търси Бога, а търси себе си, както заявява сам в началото на поклонническото си пътуване към Сантяго де Компостела. И в това търсене е готов да преживее и приеме абсолютно всичко, на което го подлага обучаващият го италианец Петрус, Учителя, на когото той дължи пълно подчинение. А Учителят го обучава да открива „силата“ и „познанието“ в наглед обикновените и познати неща, да общува с „личния си демон“, като в края на пътя го оставя да се срещне лично с „Христос“. „Прозрението“ на героя

разказвач за ролята на този „Христос“, въведен чрез традиционния библейски образ на агнето, няма да изненада читателя: тя е преди всичко да събуди „заспалия бог и цялата му сила“ у всеки от нас... Нали до този момент точно такава е била и ролята на Петрус – образа, който представя наставника като духовен баща. Макар в романа да не се появява друга фигура, съпоставима с бащата с малка буква, и Петрус е напълно достатъчен, за да разберем, че тук някакъв фалшификат ни се пробутва за оригинал. Как иначе да си обясним факта, че всичките необичайни и „обичайни“ духовни „упражнения“ и усилия, препоръчани от него, не са успели да приближат нито на йота героя разказвач до истинския образ на Бащата, Който остава все така скрит, неизявен и далечен? Та нали ако бащата с малка буква е на място, той трябва да води своите деца към откриването на Бащата с главна буква? Ако Коелю се бе върнал наистина към християнската вяра, щеше да знае, че причината за неслучилото се богооткровение е проста: небесната врата, която отвежда до дома на Отец, не може да се отвори без събудено съзнание за грях, без покаяние и без Изкупител за греха – без тях никое знание и никоя сила не вършат работа...

4. Да се завърнеш при Отец Независимо колко недостоен е бил земният ни баща, небесният Баща може да ни възстанови като личности. Той и никой друг. Безсмислено е да търсим реванш или признание сега, когато сме вече възрастни хора, а не деца. Безплодно е да се затваряме като в крепост в горчивината, обидата и самосъжалението. Празнотата, зейнала у нас, няма да се запълни нито от великите ни постижения, нито от бунтовните ни думи, няма да изчезне от опитите ни за самодоказване. Само ще се задълбочава все повече. Остава ни пътят към дома на Отец. Не ни ли очакваше Той още от момента, в който тръгнахме по хлъзгавите Цит. по: http://www.chitanka.info:82/lib/text/5505 Виж повече за деизма като светоглед в Сайър, Дж. Вселената до нас. С., Нов човек, 1991, 45 и сл.

3 Камю, А. Разбунтуваният човек. С., ЛИК, 1997, с. 64.

4 Виж Макклънг, Фл. Бащиното сърце на Бога. С., ОМ, 1998, 21-22.

1

3. Да живееш, като търсиш себе си вместо Бога Ако не съм имал добър пример за баща, но и не съм скроен да гледам фи-

2

пътеки на греха? Не се ли разкъсваше сърцето Му от грижа и болка за нас? Не се ли надяваше всеки ден да ни види отново – дошли на себе си? Точно като бащата на тайландеца Сават. Някога Сават е опозорил своето семейство като е станал един от босовете на сексуалната индустрия в Банкок. Ето го сега - съсипан от серия несполуки, разорен напълно, се е приютил в една колиба близо до градското бунище. И неусетно в съзнанието му изплуват думите на баща му: “Чакам те!” Опитва се да ги прогони, но те се връщат отново и отново. Сават се решава да му напише писмо, в което признава, че е сгрешил, моли го за прошка и му казва, че ще вземе влака, който минава през селото им, – ако баща му все още го чака, нека върже парче плат на дървото пред тяхната къща... Влакът наближава селото и разкаялият се гангстер започва ужасно да се притеснява. Споделя тре-

вогите си с отзивчивия господин, който пътува в същото купе, и го моли да погледне вместо него през прозореца – ако на дървото пред къщата им няма нищо, Сават изобщо не смята да слиза от влака. Но когато настъпва моментът, неговият зарадван спътник се провиква: – Млади човече, баща ти е окачил не само едно парче плат... погледни! Покрил е цялото дърво с парчета бял плат! И сякаш това не стига – в двора пред къщата баща му радостно скача, като размахва бяла кърпа4. Не е ли време да кажем стига на лъжата и самоизмамата? Да дойдем на себе си и да произнесем няколко прости и истински думи, които извират от сърцата ни и са достатъчни, за да стопят леда между нас и Отец? И да приемем отговора Му – Христос?

ова, че човешкото общество е болно, никой не отрича. Семействата се разпадат. Въвеждат се извратени форми на съжителство. Детската агресия придобива плашещи размери. Наркоманията, съсипала живота на много млади хора, не може да се преодолее с усилията, които се полагат от различни институции. Ако проследим кога се появяват първите симптоми на болестта, ще стигнем до 60-те години на миналия век - времето на втората вълна на феминизма, насочена към събаряне на авторитета на мъжа в семейството. Дотогава доминира моделът на семейството, основан на християнските ценности. Той е издържал 20 века и се е доказал като добра основа за развитието на обществото. Разбунтувалите се срещу мъжкия авторитет жени, чието движение е наречено феминизъм са направили много лоша услуга на цялото общество. Интересно е, че те се бунтуват тъкмо срещу системата, която ги е освободила от потисничеството и незачитането от страна на мъжете, поставила ги е в позицията на любима съпруга и уважавана майка. Имам предвид християнското учение и християнската църква. Дали биха посмели да го направят в дохристиянския период, когато наистина са били угнетявани и не са ги ценели като личности? Нека видим как християнството променя положението на жената в семейството.

Жените, приели християнската вяра, имат езически или еврейски произход. Езичниците са елинки, римлянки или представителки на други народи, подчинени от тези култури. Затова ще разгледаме какво е отношението към жената в тези две култури, които стоят в основата на европейската култура, чиито представители сме ние днес. В Гърция се цени много високо спокойният разсъдък, присъщ на мъжете. Женската емоционалност и душевност, които често се противопоставят на логиката, предизвикват у мъжете отношение като към нисшестоящо същество. Жената се смята за свързващо звено между човека и животните. В Гърция обект на любовта на мъжете често са юноши, педерастията е много разпространено явление. Бракът между мъжа и жената се възприема като необходим само за продължаване на рода. Жената не избира сама бъдещия си съпруг, баща й решава вместо нея. Понякога тя не познава мъжа си до сватбата. Мъжът се жени, за да има законни деца. За да бъде законна съпруга, жената трябва да е дъщеря на гражданин. Тя се възпитава под закрилата на баща си в гинекея – женската половина на къщата. Когато се омъжи, живее в гинекеята в дома на мъжа си. Има право да излезе оттам само за да отиде на баня, но винаги под надзора на робиня. Тя е отговорна за възпитанието на децата. Мъжете по правило имат любовници - както мъже, така и жени, - могат да посещават и проститутки. В много градове съществува официална проституция. Форма между проституцията и брака е съжителството. Съжителките хетери са най-свободните жени в гръцкото общество. Някои от тях са известни, например Аспазия, свързана с атинския политик Перикъл (V в. пр. Хр.). Той се отказва от законната си съпруга, която е от знатен род, и живее с Аспазия в дома си, където кани своите приятели, за да покаже красотата, ума и учеността й.

Държавата се опитва да регулира личния живот на гражданите. В Атина съществуват закони против прелюбодеянието. Мъжът може да убие любовника на жена си и да се разведе с нея, а тя от този момент нататък няма право да участва в обществени събития – празници и жертвоприношения. Ролята на свободната елинка в обществения живот е много ограничена. Нейният статут зависи от мъжа и роднините й. Тя не може да купува вещи с по-голяма стойност от определената от държавата, няма право да се защитава в съда и не получава наследство. Няма право да прекъсне неуспешния си брак. А мъжът, за да се отърве от жена си, трябва само да обяви пред обществото, че не иска да живее с нея. В Рим бракът не е „основаване на домашно огнище”, не е оста на живота, както пише Пол Вейн1, а е едно от задълженията на гражданина, едно от многобройните „родови” решения, които младият човек трябва да вземе. Съпругата е не толкова приятелка, колкото обект на поредния негов избор. Тя би могла да бъде и предмет, който двама господари да си преотстъпват: Катон от Утика дава жена си назаем на един от своите приятели и по-късно се оженва отново за нея, като междувременно се сдобива с огромно наследство. Тиберий Клавдий Нерон отстъпва на бъдещия император Август съпругата си Ливия, бременна с второто им дете. Август се влюбва в нея и се развежда с жена си Скрибония в същия ден, когато тя му ражда дъщеря (Юлия Старша). И така, жената е един от елементите на домакинството, което включва още синовете, освободените роби, клиентите2 и робите. Бракът е гражданско задължение и наследствено предимство, затова всичко, което изисква тогавашният морал, е да изпълниш определена задача: да имаш деца и да поддържаш домакинството си. Следователно моралът включва два пласта: от една страна, този строг дълг – деца и домакинство, от друга, един незадължителен пласт – да се създаде единение между мъжа и жената. Съпружеската любов е щастлива случайност, тя не е основа на брака.

Християнското учение за семейството коренно променя положението на елинката и римлянката. Основа на християнското семейство е любовта. В Посланието на ап. Павел към ефесяните се говори конкретно за това: „Мъже, обичайте жените си, както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея” (5:25). „Жени, подчинявайте се на своите мъже като длъжност към Господ, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както Църквата се подчинява на Христос, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже” (ст. 22-24). Апостолът учи жените да се покоряват на мъжете си, а мъжете да обичат жените си до такава степен, че да са готови да умрат за тях, както и Христос е предал Себе Си на смърт за спасението на хората. Любовта на мъжа се изразява в саможертва, а любовта на жената – в покорност. Покорността на жената към съпруга й трябва да бъде също така искрена и пълна, както нейната покорност към Христос. Примерът за покорство е Христос. Той е подчинил Себе Си на волята на Отец: „Иисус им каза: «Моята храна е да изпълня волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша Неговото дело” (Йоан 4:34); „Аз не мога да върша нищо от Себе Си; отсъждам както чувам; и Моят съд е справедлив, защото не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил” (5:30). Иисус Христос е въплътилото се Слово, по същността Си Той е Бог, както и Отец. Но доброволно се

ова, че човешкото общество е болно, никой не отрича. Семействата се разпадат. Въвеждат се извратени форми на съжителство. Детската агресия придобива плашещи размери. Наркоманията, съсипала живота на много млади хора, не може да се преодолее с усилията, които се полагат от различни институции. Ако проследим кога се появяват първите симптоми на болестта, ще стигнем до 60-те години на миналия век - времето на втората вълна на феминизма, насочена към събаряне на авторитета на мъжа в семейството. Дотогава доминира моделът на семейството, основан на християнските ценности. Той е издържал 20 века и се е доказал като добра основа за развитието на обществото. Разбунтувалите се срещу мъжкия авторитет жени, чието движение е наречено феминизъм са направили много лоша услуга на цялото общество. Интересно е, че те се бунтуват тъкмо срещу системата, която ги е освободила от потисничеството и незачитането от страна на мъжете, поставила ги е в позицията на любима съпруга и уважавана майка. Имам предвид християнското учение и християнската църква. Дали биха посмели да го направят в дохристиянския период, когато наистина са били угнетявани и не са ги ценели като личности? Нека видим как християнството променя положението на жената в семейството.

Жените, приели християнската вяра, имат езически или еврейски произход. Езичниците са елинки, римлянки или представителки на други народи, подчинени от тези култури. Затова ще разгледаме какво е отношението към жената в тези две култури, които стоят в основата на европейската култура, чиито представители сме ние днес. В Гърция се цени много високо спокойният разсъдък, присъщ на мъжете. Женската емоционалност и душевност, които често се противопоставят на логиката, предизвикват у мъжете отношение като към нисшестоящо същество. Жената се смята за свързващо звено между човека и животните. В Гърция обект на любовта на мъжете често са юноши, педерастията е много разпространено явление. Бракът между мъжа и жената се възприема като необходим само за продължаване на рода. Жената не избира сама бъдещия си съпруг, баща й решава вместо нея. Понякога тя не познава мъжа си до сватбата. Мъжът се жени, за да има законни деца. За да бъде законна съпруга, жената трябва да е дъщеря на гражданин. Тя се възпитава под закрилата на баща си в гинекея – женската половина на къщата. Когато се омъжи, живее в гинекеята в дома на мъжа си. Има право да излезе оттам само за да отиде на баня, но винаги под надзора на робиня. Тя е отговорна за възпитанието на децата. Мъжете по правило имат любовници - както мъже, така и жени, - могат да посещават и проститутки. В много градове съществува официална проституция. Форма между проституцията и брака е съжителството. Съжителките хетери са най-свободните жени в гръцкото общество. Някои от тях са известни, например Аспазия, свързана с атинския политик Перикъл (V в. пр. Хр.). Той се отказва от законната си съпруга, която е от знатен род, и живее с Аспазия в дома си, където кани своите приятели, за да покаже красотата, ума и учеността й.

Държавата се опитва да регулира личния живот на гражданите. В Атина съществуват закони против прелюбодеянието. Мъжът може да убие любовника на жена си и да се разведе с нея, а тя от този момент нататък няма право да участва в обществени събития – празници и жертвоприношения. Ролята на свободната елинка в обществения живот е много ограничена. Нейният статут зависи от мъжа и роднините й. Тя не може да купува вещи с по-голяма стойност от определената от държавата, няма право да се защитава в съда и не получава наследство. Няма право да прекъсне неуспешния си брак. А мъжът, за да се отърве от жена си, трябва само да обяви пред обществото, че не иска да живее с нея. В Рим бракът не е „основаване на домашно огнище”, не е оста на живота, както пише Пол Вейн1, а е едно от задълженията на гражданина, едно от многобройните „родови” решения, които младият човек трябва да вземе. Съпругата е не толкова приятелка, колкото обект на поредния негов избор. Тя би могла да бъде и предмет, който двама господари да си преотстъпват: Катон от Утика дава жена си назаем на един от своите приятели и по-късно се оженва отново за нея, като междувременно се сдобива с огромно наследство. Тиберий Клавдий Нерон отстъпва на бъдещия император Август съпругата си Ливия, бременна с второто им дете. Август се влюбва в нея и се развежда с жена си Скрибония в същия ден, когато тя му ражда дъщеря (Юлия Старша). И така, жената е един от елементите на домакинството, което включва още синовете, освободените роби, клиентите2 и робите. Бракът е гражданско задължение и наследствено предимство, затова всичко, което изисква тогавашният морал, е да изпълниш определена задача: да имаш деца и да поддържаш домакинството си. Следователно моралът включва два пласта: от една страна, този строг дълг – деца и домакинство, от друга, един незадължителен пласт – да се създаде единение между мъжа и жената. Съпружеската любов е щастлива случайност, тя не е основа на брака.

Християнското учение за семейството коренно променя положението на елинката и римлянката. Основа на християнското семейство е любовта. В Посланието на ап. Павел към ефесяните се говори конкретно за това: „Мъже, обичайте жените си, както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея” (5:25). „Жени, подчинявайте се на своите мъже като длъжност към Господ, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както Църквата се подчинява на Христос, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже” (ст. 22-24). Апостолът учи жените да се покоряват на мъжете си, а мъжете да обичат жените си до такава степен, че да са готови да умрат за тях, както и Христос е предал Себе Си на смърт за спасението на хората. Любовта на мъжа се изразява в саможертва, а любовта на жената – в покорност. Покорността на жената към съпруга й трябва да бъде също така искрена и пълна, както нейната покорност към Христос. Примерът за покорство е Христос. Той е подчинил Себе Си на волята на Отец: „Иисус им каза: «Моята храна е да изпълня волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша Неговото дело” (Йоан 4:34); „Аз не мога да върша нищо от Себе Си; отсъждам както чувам; и Моят съд е справедлив, защото не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил” (5:30). Иисус Христос е въплътилото се Слово, по същността Си Той е Бог, както и Отец. Но доброволно се

е подчинил на Отец, въплътил се е, като станал Спасител на човечеството и е изпълнил по такъв начин Божия план за спасението на хората. И така, любовта, жертвеността, покорството и наличието на йерархия са в основата на християнското учение за семейството: „Глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът, глава пък на Христос е Бог” (І Кор. 11:3). Йерархията в семейството е предвидена от Бога още при сътворяването на първите хора. Адам е сътворен пръв (Бит. 2:7). Ева е създадена за Адам: „Мъжът не беше създаден за жената, а жената за мъжа” (І Кор. 11:9). Предназначението й е да бъде помощница на мъжа: „Човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но не се намери помощник, подходящ за човека” (Бит.

2:20). Мъжът и жената са взаимозависими: „Обаче нито жената е без мъжа, нито мъжът без жената в Господ; защото както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената; а всичко е от Бога” (І Кор.

11:11-12). Бог създава първата жена от мъж, но всеки мъж се ражда от жена. „Според християнството водещата роля на мъжа е не толкова право, колкото задължение - пише Юрий Зенко в книгата си „Основи на християнска антропология и психология”. Тя предполага отговорността на мъжа за жената не само пред хората, но и пред Бога, телесна и духовна грижа за нея по време на целия й земен живот...” Ролята на мъжа може да се уподоби на доминирането на дясната ръка в човешкото тяло: от това, че тя по правило е посилна, а лявата по-слаба, следва, че дясната работи повече и изпълнява по-трудни задачи. От правилното доминиране съвсем естествено се поражда и сътрудничество: невъзможно е да вършиш

всичко с една, дори с по-силната ръка... Изпълнението на всички задачи в семейството е възможно само при пълноценно сътрудничество и постоянно взаимодействие между мъжа и жената.”3 Именно християнството, което се опитват да обвинят в принизяване на жената, става неин защитник в нравствено и духовно отношение. Василий Велики пише: „Жената наравно с мъжа има честта да бъде сътворена по Божи образ. Природата на единия и другия е равна по чест, равни са и техните добродетели, равни са наградите, еднакво е и възмездието.”4 Християнството определя достойно място на жената като помощница в общото дело, нейно и на съпруга й, и на майка, която отговаря за християнското възпитание на децата. Освен че променя по този начин положението й в семейството, то постоянно се грижи за нейното обучение. Християнските учители, като се започне от І в. сл. Хр., поставят особен акцент върху семейното възпитание. Първото поколение учители след апостолите, които са наречени Апостолски мъже, отделят много внимание на семейството. Климент Римски (трети епископ в Рим, 92-101 г.) пише в Посланието си към коринтяните за тяхното минало: „Жените наставлявахте, за да вършат всичко с безукорна, честна и чиста съвест, обичайки както трябва мъжете си, и ги учехте, като не нарушавахте правилата на покорност, прилично да се разпореждат в домашните работи и да се държат напълно целомъдрено.”5 Поликарп Смирненски, ученикът на ап. Йоан (умрял мъченически през 155 г.), пише в Посланието си към филипяните: „Учете и жените ви да пребъдват в дадената им вяра, любов и чистота, да обичат мъжете си с цялата искреност и всички други еднакво с целомъдрие и децата нека възпитаваме в страха от Бога.”6 Именно Църквата укрепва институцията на брака в Европа. Християнството определя културата на Европа, също така и културата на брака. В периоди, когато Църквата изживява кризи и нейното влияние върху институцията на брака отслабва, все пак се запазва традиционното християнско разбиране за брака и отношението към него, тъй като ценностната система на европееца вече е формирана от християнското учение. Разбира се, има несполучливи бракове, има семейства, където жената е потискана, но като цяло европейското общество никога не се връща към дохристиянския модел на брака - нито в гръцкия му вариант, където съпругата е средство за продължаване на рода, нито в римския, където тя е елемент от домакинството. Силното християнско семейство съществува успешно почти двадесет века, докато атеизмът не отслабва Църквата, а оттам и семейството. През ХVІІІ в. възниква движение, което след два века успявава да разруши основите на семейството, като срива авторитета на мъжа в него. Целта на феминизма (от лат. femina - жена) е равноправие на жените и мъжете във всички сфери на обществото. Изследователите разграничават три „вълни” в историята на движението. Първата е от ХІХ и началото на XX в., когато основен въпрос е правото жените да гласуват. Втората вълна започва от 60те години на ХХ в. и целта е юридическото и социалното равенство на жените и мъжете. Третата вълна е от 90-те години и за разлика от втората не е толкова политизирана. Привържениците на тази философия се смятат за победители, а не за потърпевши. Набляга се повече на личните права и свободи като основа за социалните промени. Почитат се емоции и знания, които по-рано са се смятали несвойствени за жените – те са подтиквани да бъдат зли, агресивни и директни. На преден план излиза женската сексуалност и страстта жената да изразява себе си по всякакви начини.

Феминизмът предизвиква съществени промени в западното общество. Въпреки че като цяло много от неговите принципи са общоприети, някои от тях продължават да пораждат неодобрение. Жените днес са по-свободни да се реализират в социален и политически план, но някои от тях усещат значителен дискомфорт от необходимостта да изпълняват ролята на «супержена”, т.е. да балансират между кариерата и грижата за дома. Според критиците на феминизма в западните държави сега всъщност на дискриминация се подлагат мъжете. Робърт Уилсън пише, че нивото на самоубийствата при мъжете в САЩ е четири пъти по-високо, отколкото при жените. Малко повече от половината от всички самоубийци са мъже на възраст между 25 и 65 години7. Доста изследователи обвиняват феминизма за разрушаването на традиционния начин на живот и унищожаването на присъщите на мъжа и жената роли. И на мъжете, и на жените се налага да се приспособяват към сравнително нови ситуации, което често предизвиква у тях объркване и смущение. Женската борба за власт всъщност оставя вакуум, тъй като преди ролята на морален възпитател традиционно се e отреждала за жената. Изследвания показват, че децата се развиват по-хармонично, ако се възпитават в семейство, където има мъжествен баща и женствена майка. За това пише и Ричард Дойл в своя «Мъжки манифест”8. Според него семейства с разведени родители, с един родител или с хомосексуални партньори са по-съществена заплаха за развитието на детето от живота му в семейство, където родителите често се карат или и двамата родители са лоши примери за подражание. Джордж Гилдър и Пат Бюканън смятат, че в тези страни, където феминизмът най-много се е развил, нивото на раждаемостта неизменно спада, а нивото на имиграцията (често от страни, където отношението към феминизма е крайно негативно) е най-високо. Феминизмът влияе и върху религията. В либералните направления на протестантското християнство жени могат да бъдат членове на духовенството. Те постепенно стават повече или по-малко равни на мъжете чрез достъп до високи постове. Решени са да преизтълкуват Свещеното Писание с цел да намерят доказателства, че Бог допуска жените да изпълняват свещенически функции. Тези тенденции обаче не се поддържат от исляма, католицизма, православието и протестантизма без либерални тенденции. Набиращите сила деноминации на исляма забраняват жени да бъдат в състава на духовенството, както и да следват богословие. Либералните движения в исляма обаче не престават да се опитват да прокарат някои реформи от феминистки характер.

1 Вейн, П. История на частния живот в Римската империя. С., ЛИК, с. 36.

2 Клиентът в древния Рим има определени договорни взаимоотношения с даден патриций, наричан негов патрон, и е под негова закрила.

3 Зенько, Ю. Основы христианской антропологии и психологии. Санкт-Петербург, Речь, 2007, с. 128.

4 Василий Великий. Цит по: Зенько, Ю. Основы христианской антропологии и психологии. Санкт-Петербург, Речь, 2007, с. 120.

5 Раннехристианские отцы церкви. Брюссель, 1978 г., с. 43.

6 Пак там, с. 152.

7 http://menalmanah.narod.ru/mw/androfobia. html от 11. 06. 2009.

8 http://menalmanah.narod.ru/mw/manif.html от 11. 06. 2009.

9 Moir, Anne, D. Jessel. New York, Dell,1991, Цит по МакАртур, Д. Различны по замыслу. СанктПетербург, Изд. Христианского библейского братства св. апостола Павла, 2007, с. 10.

В САЩ т. нар. «либерални” религиозни групи, които се отнасят към феминизма благосклонно, отбелязват снижаване на броя на посетителите в църквата - както новоповярвали, така и израснали в тази религиозна среда. Християните са част от обществото и възприемат неговите ценности, особено тези, които привидно приличат на християнските. И не забелязват, че в борбата с несправедливостта в обществото преминават границите, установени от Бога. Много важно е да разберем къде самозащитата на жената от мъжката несправедливост преминава в бунт против Бога и да се разграничим от воденето на такава война. Мъжът и жената имат вродени различия, които влияят на тяхното поведение. В книгата си „Полът от гледна точка на физиологията на мозъка. Различията между мъжа и жената”9 Ан Мур пише: „Мъжете и жените са различни. Те си приличат само по това, че са представители на един и същ вид – Хомо сапиенс. Различни са, защото техният мозък е устроен различно. При мъжете и жените мозъкът, главният орган, управляващ физическото и емоционалното състояние на организма, обработва информацията по различен начин, което води до различия във възприятието, в приоритетите и в поведението. За последните двадесет години се наблюдава истински бум на научния интерес към въпроса за различието между двата пола. Лекарите, учените, физиолозите и социолозите, работейки независимо едни от други, са формулирали в тази област цяла поредица от изводи, които очертават доста убедителна картина. И тя може да се определи като картина на ужасяващата асиметрия на половете. Време е да разсеем социалния мит за практически пълната взаимозаменяемост на мъжете и жените, основан на мнението, че всичко у тях е еднакво. Всъщност те нямат нищо еднакво.” Още веднъж се убеждаваме, че това, което Бог е предвидил за човека, е най-доброто. Новозаветното учение за семейство с неговите принципи, йерархия и авторитети е идеален вариант за човечеството. И когато се опитваме да променим нещата, да „подобрим” положението си чрез реализация на своите идеи, се оказваме в по-лошо положение от това, което сме имали. Сами си причиняваме болка и страдание. Дано благоразумието надделее над гордостта и бунтовническия дух и да си върнем силното християнско семейство, където мъжът заема достойното място, а жената и децата не само признават, но и издигат авторитета му.

е подчинил на Отец, въплътил се е, като станал Спасител на човечеството и е изпълнил по такъв начин Божия план за спасението на хората. И така, любовта, жертвеността, покорството и наличието на йерархия са в основата на християнското учение за семейството: „Глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът, глава пък на Христос е Бог” (І Кор. 11:3). Йерархията в семейството е предвидена от Бога още при сътворяването на първите хора. Адам е сътворен пръв (Бит. 2:7). Ева е създадена за Адам: „Мъжът не беше създаден за жената, а жената за мъжа” (І Кор. 11:9). Предназначението й е да бъде помощница на мъжа: „Човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но не се намери помощник, подходящ за човека” (Бит.

2:20). Мъжът и жената са взаимозависими: „Обаче нито жената е без мъжа, нито мъжът без жената в Господ; защото както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената; а всичко е от Бога” (І Кор.

11:11-12). Бог създава първата жена от мъж, но всеки мъж се ражда от жена. „Според християнството водещата роля на мъжа е не толкова право, колкото задължение - пише Юрий Зенко в книгата си „Основи на християнска антропология и психология”. Тя предполага отговорността на мъжа за жената не само пред хората, но и пред Бога, телесна и духовна грижа за нея по време на целия й земен живот...” Ролята на мъжа може да се уподоби на доминирането на дясната ръка в човешкото тяло: от това, че тя по правило е посилна, а лявата по-слаба, следва, че дясната работи повече и изпълнява по-трудни задачи. От правилното доминиране съвсем естествено се поражда и сътрудничество: невъзможно е да вършиш

всичко с една, дори с по-силната ръка... Изпълнението на всички задачи в семейството е възможно само при пълноценно сътрудничество и постоянно взаимодействие между мъжа и жената.”3 Именно християнството, което се опитват да обвинят в принизяване на жената, става неин защитник в нравствено и духовно отношение. Василий Велики пише: „Жената наравно с мъжа има честта да бъде сътворена по Божи образ. Природата на единия и другия е равна по чест, равни са и техните добродетели, равни са наградите, еднакво е и възмездието.”4 Християнството определя достойно място на жената като помощница в общото дело, нейно и на съпруга й, и на майка, която отговаря за християнското възпитание на децата. Освен че променя по този начин положението й в семейството, то постоянно се грижи за нейното обучение. Християнските учители, като се започне от І в. сл. Хр., поставят особен акцент върху семейното възпитание. Първото поколение учители след апостолите, които са наречени Апостолски мъже, отделят много внимание на семейството. Климент Римски (трети епископ в Рим, 92-101 г.) пише в Посланието си към коринтяните за тяхното минало: „Жените наставлявахте, за да вършат всичко с безукорна, честна и чиста съвест, обичайки както трябва мъжете си, и ги учехте, като не нарушавахте правилата на покорност, прилично да се разпореждат в домашните работи и да се държат напълно целомъдрено.”5 Поликарп Смирненски, ученикът на ап. Йоан (умрял мъченически през 155 г.), пише в Посланието си към филипяните: „Учете и жените ви да пребъдват в дадената им вяра, любов и чистота, да обичат мъжете си с цялата искреност и всички други еднакво с целомъдрие и децата нека възпитаваме в страха от Бога.”6 Именно Църквата укрепва институцията на брака в Европа. Християнството определя културата на Европа, също така и културата на брака. В периоди, когато Църквата изживява кризи и нейното влияние върху институцията на брака отслабва, все пак се запазва традиционното християнско разбиране за брака и отношението към него, тъй като ценностната система на европееца вече е формирана от християнското учение. Разбира се, има несполучливи бракове, има семейства, където жената е потискана, но като цяло европейското общество никога не се връща към дохристиянския модел на брака - нито в гръцкия му вариант, където съпругата е средство за продължаване на рода, нито в римския, където тя е елемент от домакинството. Силното християнско семейство съществува успешно почти двадесет века, докато атеизмът не отслабва Църквата, а оттам и семейството. През ХVІІІ в. възниква движение, което след два века успявава да разруши основите на семейството, като срива авторитета на мъжа в него. Целта на феминизма (от лат. femina - жена) е равноправие на жените и мъжете във всички сфери на обществото. Изследователите разграничават три „вълни” в историята на движението. Първата е от ХІХ и началото на XX в., когато основен въпрос е правото жените да гласуват. Втората вълна започва от 60те години на ХХ в. и целта е юридическото и социалното равенство на жените и мъжете. Третата вълна е от 90-те години и за разлика от втората не е толкова политизирана. Привържениците на тази философия се смятат за победители, а не за потърпевши. Набляга се повече на личните права и свободи като основа за социалните промени. Почитат се емоции и знания, които по-рано са се смятали несвойствени за жените – те са подтиквани да бъдат зли, агресивни и директни. На преден план излиза женската сексуалност и страстта жената да изразява себе си по всякакви начини.

Феминизмът предизвиква съществени промени в западното общество. Въпреки че като цяло много от неговите принципи са общоприети, някои от тях продължават да пораждат неодобрение. Жените днес са по-свободни да се реализират в социален и политически план, но някои от тях усещат значителен дискомфорт от необходимостта да изпълняват ролята на «супержена”, т.е. да балансират между кариерата и грижата за дома. Според критиците на феминизма в западните държави сега всъщност на дискриминация се подлагат мъжете. Робърт Уилсън пише, че нивото на самоубийствата при мъжете в САЩ е четири пъти по-високо, отколкото при жените. Малко повече от половината от всички самоубийци са мъже на възраст между 25 и 65 години7. Доста изследователи обвиняват феминизма за разрушаването на традиционния начин на живот и унищожаването на присъщите на мъжа и жената роли. И на мъжете, и на жените се налага да се приспособяват към сравнително нови ситуации, което често предизвиква у тях объркване и смущение. Женската борба за власт всъщност оставя вакуум, тъй като преди ролята на морален възпитател традиционно се e отреждала за жената. Изследвания показват, че децата се развиват по-хармонично, ако се възпитават в семейство, където има мъжествен баща и женствена майка. За това пише и Ричард Дойл в своя «Мъжки манифест”8. Според него семейства с разведени родители, с един родител или с хомосексуални партньори са по-съществена заплаха за развитието на детето от живота му в семейство, където родителите често се карат или и двамата родители са лоши примери за подражание. Джордж Гилдър и Пат Бюканън смятат, че в тези страни, където феминизмът най-много се е развил, нивото на раждаемостта неизменно спада, а нивото на имиграцията (често от страни, където отношението към феминизма е крайно негативно) е най-високо. Феминизмът влияе и върху религията. В либералните направления на протестантското християнство жени могат да бъдат членове на духовенството. Те постепенно стават повече или по-малко равни на мъжете чрез достъп до високи постове. Решени са да преизтълкуват Свещеното Писание с цел да намерят доказателства, че Бог допуска жените да изпълняват свещенически функции. Тези тенденции обаче не се поддържат от исляма, католицизма, православието и протестантизма без либерални тенденции. Набиращите сила деноминации на исляма забраняват жени да бъдат в състава на духовенството, както и да следват богословие. Либералните движения в исляма обаче не престават да се опитват да прокарат някои реформи от феминистки характер.

1 Вейн, П. История на частния живот в Римската империя. С., ЛИК, с. 36.

2 Клиентът в древния Рим има определени договорни взаимоотношения с даден патриций, наричан негов патрон, и е под негова закрила.

3 Зенько, Ю. Основы христианской антропологии и психологии. Санкт-Петербург, Речь, 2007, с. 128.

4 Василий Великий. Цит по: Зенько, Ю. Основы христианской антропологии и психологии. Санкт-Петербург, Речь, 2007, с. 120.

5 Раннехристианские отцы церкви. Брюссель, 1978 г., с. 43.

6 Пак там, с. 152.

7 http://menalmanah.narod.ru/mw/androfobia. html от 11. 06. 2009.

8 http://menalmanah.narod.ru/mw/manif.html от 11. 06. 2009.

9 Moir, Anne, D. Jessel. New York, Dell,1991, Цит по МакАртур, Д. Различны по замыслу. СанктПетербург, Изд. Христианского библейского братства св. апостола Павла, 2007, с. 10.

В САЩ т. нар. «либерални” религиозни групи, които се отнасят към феминизма благосклонно, отбелязват снижаване на броя на посетителите в църквата - както новоповярвали, така и израснали в тази религиозна среда. Християните са част от обществото и възприемат неговите ценности, особено тези, които привидно приличат на християнските. И не забелязват, че в борбата с несправедливостта в обществото преминават границите, установени от Бога. Много важно е да разберем къде самозащитата на жената от мъжката несправедливост преминава в бунт против Бога и да се разграничим от воденето на такава война. Мъжът и жената имат вродени различия, които влияят на тяхното поведение. В книгата си „Полът от гледна точка на физиологията на мозъка. Различията между мъжа и жената”9 Ан Мур пише: „Мъжете и жените са различни. Те си приличат само по това, че са представители на един и същ вид – Хомо сапиенс. Различни са, защото техният мозък е устроен различно. При мъжете и жените мозъкът, главният орган, управляващ физическото и емоционалното състояние на организма, обработва информацията по различен начин, което води до различия във възприятието, в приоритетите и в поведението. За последните двадесет години се наблюдава истински бум на научния интерес към въпроса за различието между двата пола. Лекарите, учените, физиолозите и социолозите, работейки независимо едни от други, са формулирали в тази област цяла поредица от изводи, които очертават доста убедителна картина. И тя може да се определи като картина на ужасяващата асиметрия на половете. Време е да разсеем социалния мит за практически пълната взаимозаменяемост на мъжете и жените, основан на мнението, че всичко у тях е еднакво. Всъщност те нямат нищо еднакво.” Още веднъж се убеждаваме, че това, което Бог е предвидил за човека, е най-доброто. Новозаветното учение за семейство с неговите принципи, йерархия и авторитети е идеален вариант за човечеството. И когато се опитваме да променим нещата, да „подобрим” положението си чрез реализация на своите идеи, се оказваме в по-лошо положение от това, което сме имали. Сами си причиняваме болка и страдание. Дано благоразумието надделее над гордостта и бунтовническия дух и да си върнем силното християнско семейство, където мъжът заема достойното място, а жената и децата не само признават, но и издигат авторитета му.

яма общество без определена структура на властта. Това важи и за света на животните и насекомите. Нека вземем за пример скакалците, които нямат цар, но „излизат всички на дружини” (Пр. 30:27). Структурата на властта може да бъде различна в зависимост от културата на дадено общество, личното възпитание и т.н. Една от първите общи структури на властта може да видим в семейството. В Библията е писано много за взаимоотношенията между родителите и децата, между мъжа и жената. Семейството съществува от самото начало и от самото начало в него съществува структурата на властта. След това започват да се формират обществата и държавите. Всяка църква, предприятие или държава се развиват в рамките на някаква структура на властта.

Ние, християните, се замисляме над това, как да използваме разумно поверената ни власт и в същото време да не губим достойнството си, когато сме подчинени на някого. Веднага ще отбележа, че съвършена структура на властта има само Божието царство. Ние всички сме подвластни на нашия Творец и Господ, но както четем по страниците на Свещеното Писание, Бог също установява определена власт в семейството, в племето, в държавата и т.н. Ап. Павел пише на римляните: „Който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят, ще навлекат осъждане на себе си” (Римл. 13:2). Много неща могат да се кажат от Божието Слово за разумното използване на поверената ни власт. Бащите са призовани да не дразнят децата си, а да ги възпитават в Божието учение (Еф. 6:4), държавната власт или ръководството на предприятието трябва

да се отнасят разумно към своите подчинени, като се въздържат да ги заплашват (Еф. 6:9); свещенослужителите в църквата не бива да господстват над миряните или членовете на църквата, а да бъдат пример във всичко (I Пет. 5:3). Положителни аспекти при подчинението на даден авторитет Ще отбележим три положителни аспекта при подчинението на властта.

1. Подчинението на определен човек с авторитет ни помага да израстваме мъдри и с добър характер. В Библията е описан само един кратък епизод от юношеството на Иисус Христос: „И когато Той беше на дванадесет години, като отидоха по обичая на празника, и като изкараха дните и се връщаха, момчето Иисус остана в Ерусалим, без да знаят родителите Му. А те, понеже мислеха, че Той е с дружината, изминаха един ден път, като Го търсеха между роднините и познатите си. И като не Го намериха, върнаха се в Ерусалим и Го търсеха. И след три дни Го намериха в храма, седнал между законоучителите, че ги слушаше и ги запитваше. И всички, които Го слушаха, се учудваха на разума Му и на отговорите Му. И като Го видяха, смаяха се; и рече Му майка Му: Синко защо, постъпи тъй с нас? Ето, баща Ти и аз наскърбени Те търсехме. А Той им рече: Защо да Ме търсите? Не знаете ли че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (Лука 2:41-50). Йо-

сиф и Мария не разбраха думите Му, а «Той слезе с тях, и дойде в Назарет, и там им се покоряваше” (Лука 2:50-51). Ето резултата: „Иисус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение през Бога и човеците” (Лука 2:52).

2. Подчинението на човек с авторитет ни защитава от непосилни изкушения. Да бъдеш подчинен в положителен смисъл, не означава да се покоряваш на някой несправедлив потисник. Напротив, тогава имаш над себе си висше отговорно лице, което може да те защити от трудно победими изкушения. В Свещеното Писание се казва, че непокорството е също такъв грях като врачуването, а упорството - като идолопоклонството (I Цар. 15:23). Самуил казва на Саул: „Понеже ти отхвърли словото на Господ, то и Той отхвърли теб.” И така, непокорството и упорството, подобно на врачуването и идолопоклонството, поставят човека под властта и силата на Сатана.

3. Ако сме под властта на човек с авторитет, ще ни е по-лесно да следваме разумните решения. Правилните решения се вземат с вяра, т.е. чрез познаване на Божията воля в определена житейска ситуация. Ап. Павел казва: „Всичко, което не става от вяра, е грях” (Римл. 14:23). Явно, един от основните аспекти на вярата е познанието на Божиите напътствия чрез хората, на които Бог е поверил някаква власт над нас. В Библията четем за стотника - римския офицер, - който се обръща към Иисус с молба да бъде изцелен неговият слуга. Този човек сравнява своето „царство”, ако може да така да се изразим, с Царството на Иисус Христос. Според него, както покорството

и отговорността са разпределени между неговите хора, по същия начин трябва да е и при Господ. Когато Иисус забелязва, че стотникът е разбрал тази важна истина, заявява: „Истина ви казвам, дори в Израил не съм намерил толкова вяра” (Мат. 8:10). Вярата в нас се умножава, когато познаваме Божиите напътствия чрез хората, които са поставени над нас. Защо човекът толкова често се противи на поставената над него власт? Трябва да отбележим три основни причини за противопоставяне на властта, издигната над нас.

1. Сред тях на първо място е гордостта. В това няма нищо ново. Първото противопоставяне на Бога е било на тази основа. Гордостта на Луцифер го води към падение (Ис. 14:12 - 32; Йез. 28:19).

2. Друга причина е измамата, че подчинението като че ли ни лишава от някакви блага и затваря пътя към развитието ни. Най-яркият пример за това са първите хора Адам и Ева. Змията ги измамва с думите, че ще станат като богове, като познаят доброто и злото (Бит. 3:5). Така Сатана всъщност внушава, че е по-добре да отхвърлят властта на Бога и да станат независими. Точно това ги води към страшното падение.

3. Загубата на доверие също ни кара да се противопоставяме на властта. Когато се разочароваме от издигнатата над нас власт, губим доверието си към нея, затова й се противопоставяме. Струва ми се, че Авраам и Сара са класически пример за това. Те се изморяват да чакат изпълнението на Божието обещание и решават сами,

без Бог, да променят хода на нещата (Бит.

16:2). Но раждането на Исмаил по-късно ги поставя пред много трудности. Разбира се, в този случай на Авраам и Сара просто не им достига търпение. Какво да правим, когато хората, които имат някаква власт над нас, изискват нещо неугодно на Бога? Бог не ни призовава да бъдем роби на човека. Той не очаква от нас да изпълняваме каквито и да било греховни изисквания на вишестоящите. Но как да постъпим, за да откажем да следваме някакви греховни или просто неразумни наредби?

1. Непрестанно трябва да се вслушваме в гласа на съвестта си. Ако съвестта ни осъжда, обикновено не е угодно и на Бога поведението ни (Йоан 3:20).

2. Струва си да вникнем и в причината за предявените към нас изисквания. Възможно е да ги е предизвикало недостойно поведение от наша страна. Когато поправим миналите си грешки, често ситуацията се променя в положителна насока.

3. Добре е да се замислим и за възможна алтернатива. Не е изключено да съществува разумен алтернативен вариант да изпълним поставените изисквания в съответствие с нашата вяра.

4. Също така може да поговорим с човека, който изисква от нас нещо неразумно. При това трябва да се отнесем към него с дължимо уважение, без упорство. Нужно е да засвидетелстваме подчинението си на Бога и да предложим други възможни варианти за решението на проблема, които не са в разрез с Божията воля.

5. Трябва да се доверим на Бога. Той може да предразположи сърцата на тези, които притежават власт, към истината и към едно по-разумно решение на въпроса. И едва след всичко това може да се подготвим да пострадаме за истината, ако нищо от изброените точки не е помогнало за разрешаване на проблема. Заради верността си към Господ Неговите ученици са били готови да понесат презрение дори от страна на роднините и семействата си. Петър и Йоан са проповядвали благовестието дори когато Синедрионът им е забранявал (Деян. 4:19). Даниил е предпочитал да умре, вместо да спре да се покланя на единия вечен Бог (Дан. 6:12-16). Нашите съвременници често се сблъскват с подобни трудности, особено по отношение на родителите си, ръководството на местната църква, началниците в работа и т.н. Господ ни призовава да бъдем верни на Неговите заповеди и да Му служим чрез вярата, която Той ни дава. Проблеми при подчинението най-често имат младите хора. Искам да кажа, че Бог не призовава сина да учи баща си, нито жената - мъжа, члена на църквата - своя пастир. Но ако синът вече е зрял, той може в дух на мир и почит към баща си да действа според вярата, която Бог му дава. Трябва да сме готови, без да воюваме с тези, които имат власт, да откажем подчинение и с дръзновение да извършим това, към което ни призовава Бог. И, разбира се, да не забравяме, че така губим защитата и привилегиите, които сме имали в структурата на властта.

яма общество без определена структура на властта. Това важи и за света на животните и насекомите. Нека вземем за пример скакалците, които нямат цар, но „излизат всички на дружини” (Пр. 30:27). Структурата на властта може да бъде различна в зависимост от културата на дадено общество, личното възпитание и т.н. Една от първите общи структури на властта може да видим в семейството. В Библията е писано много за взаимоотношенията между родителите и децата, между мъжа и жената. Семейството съществува от самото начало и от самото начало в него съществува структурата на властта. След това започват да се формират обществата и държавите. Всяка църква, предприятие или държава се развиват в рамките на някаква структура на властта.

Ние, християните, се замисляме над това, как да използваме разумно поверената ни власт и в същото време да не губим достойнството си, когато сме подчинени на някого. Веднага ще отбележа, че съвършена структура на властта има само Божието царство. Ние всички сме подвластни на нашия Творец и Господ, но както четем по страниците на Свещеното Писание, Бог също установява определена власт в семейството, в племето, в държавата и т.н. Ап. Павел пише на римляните: „Който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят, ще навлекат осъждане на себе си” (Римл. 13:2). Много неща могат да се кажат от Божието Слово за разумното използване на поверената ни власт. Бащите са призовани да не дразнят децата си, а да ги възпитават в Божието учение (Еф. 6:4), държавната власт или ръководството на предприятието трябва

да се отнасят разумно към своите подчинени, като се въздържат да ги заплашват (Еф. 6:9); свещенослужителите в църквата не бива да господстват над миряните или членовете на църквата, а да бъдат пример във всичко (I Пет. 5:3). Положителни аспекти при подчинението на даден авторитет Ще отбележим три положителни аспекта при подчинението на властта.

1. Подчинението на определен човек с авторитет ни помага да израстваме мъдри и с добър характер. В Библията е описан само един кратък епизод от юношеството на Иисус Христос: „И когато Той беше на дванадесет години, като отидоха по обичая на празника, и като изкараха дните и се връщаха, момчето Иисус остана в Ерусалим, без да знаят родителите Му. А те, понеже мислеха, че Той е с дружината, изминаха един ден път, като Го търсеха между роднините и познатите си. И като не Го намериха, върнаха се в Ерусалим и Го търсеха. И след три дни Го намериха в храма, седнал между законоучителите, че ги слушаше и ги запитваше. И всички, които Го слушаха, се учудваха на разума Му и на отговорите Му. И като Го видяха, смаяха се; и рече Му майка Му: Синко защо, постъпи тъй с нас? Ето, баща Ти и аз наскърбени Те търсехме. А Той им рече: Защо да Ме търсите? Не знаете ли че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (Лука 2:41-50). Йо-

сиф и Мария не разбраха думите Му, а «Той слезе с тях, и дойде в Назарет, и там им се покоряваше” (Лука 2:50-51). Ето резултата: „Иисус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение през Бога и човеците” (Лука 2:52).

2. Подчинението на човек с авторитет ни защитава от непосилни изкушения. Да бъдеш подчинен в положителен смисъл, не означава да се покоряваш на някой несправедлив потисник. Напротив, тогава имаш над себе си висше отговорно лице, което може да те защити от трудно победими изкушения. В Свещеното Писание се казва, че непокорството е също такъв грях като врачуването, а упорството - като идолопоклонството (I Цар. 15:23). Самуил казва на Саул: „Понеже ти отхвърли словото на Господ, то и Той отхвърли теб.” И така, непокорството и упорството, подобно на врачуването и идолопоклонството, поставят човека под властта и силата на Сатана.

3. Ако сме под властта на човек с авторитет, ще ни е по-лесно да следваме разумните решения. Правилните решения се вземат с вяра, т.е. чрез познаване на Божията воля в определена житейска ситуация. Ап. Павел казва: „Всичко, което не става от вяра, е грях” (Римл. 14:23). Явно, един от основните аспекти на вярата е познанието на Божиите напътствия чрез хората, на които Бог е поверил някаква власт над нас. В Библията четем за стотника - римския офицер, - който се обръща към Иисус с молба да бъде изцелен неговият слуга. Този човек сравнява своето „царство”, ако може да така да се изразим, с Царството на Иисус Христос. Според него, както покорството

и отговорността са разпределени между неговите хора, по същия начин трябва да е и при Господ. Когато Иисус забелязва, че стотникът е разбрал тази важна истина, заявява: „Истина ви казвам, дори в Израил не съм намерил толкова вяра” (Мат. 8:10). Вярата в нас се умножава, когато познаваме Божиите напътствия чрез хората, които са поставени над нас. Защо човекът толкова често се противи на поставената над него власт? Трябва да отбележим три основни причини за противопоставяне на властта, издигната над нас.

1. Сред тях на първо място е гордостта. В това няма нищо ново. Първото противопоставяне на Бога е било на тази основа. Гордостта на Луцифер го води към падение (Ис. 14:12 - 32; Йез. 28:19).

2. Друга причина е измамата, че подчинението като че ли ни лишава от някакви блага и затваря пътя към развитието ни. Най-яркият пример за това са първите хора Адам и Ева. Змията ги измамва с думите, че ще станат като богове, като познаят доброто и злото (Бит. 3:5). Така Сатана всъщност внушава, че е по-добре да отхвърлят властта на Бога и да станат независими. Точно това ги води към страшното падение.

3. Загубата на доверие също ни кара да се противопоставяме на властта. Когато се разочароваме от издигнатата над нас власт, губим доверието си към нея, затова й се противопоставяме. Струва ми се, че Авраам и Сара са класически пример за това. Те се изморяват да чакат изпълнението на Божието обещание и решават сами,

без Бог, да променят хода на нещата (Бит.

16:2). Но раждането на Исмаил по-късно ги поставя пред много трудности. Разбира се, в този случай на Авраам и Сара просто не им достига търпение. Какво да правим, когато хората, които имат някаква власт над нас, изискват нещо неугодно на Бога? Бог не ни призовава да бъдем роби на човека. Той не очаква от нас да изпълняваме каквито и да било греховни изисквания на вишестоящите. Но как да постъпим, за да откажем да следваме някакви греховни или просто неразумни наредби?

1. Непрестанно трябва да се вслушваме в гласа на съвестта си. Ако съвестта ни осъжда, обикновено не е угодно и на Бога поведението ни (Йоан 3:20).

2. Струва си да вникнем и в причината за предявените към нас изисквания. Възможно е да ги е предизвикало недостойно поведение от наша страна. Когато поправим миналите си грешки, често ситуацията се променя в положителна насока.

3. Добре е да се замислим и за възможна алтернатива. Не е изключено да съществува разумен алтернативен вариант да изпълним поставените изисквания в съответствие с нашата вяра.

4. Също така може да поговорим с човека, който изисква от нас нещо неразумно. При това трябва да се отнесем към него с дължимо уважение, без упорство. Нужно е да засвидетелстваме подчинението си на Бога и да предложим други възможни варианти за решението на проблема, които не са в разрез с Божията воля.

5. Трябва да се доверим на Бога. Той може да предразположи сърцата на тези, които притежават власт, към истината и към едно по-разумно решение на въпроса. И едва след всичко това може да се подготвим да пострадаме за истината, ако нищо от изброените точки не е помогнало за разрешаване на проблема. Заради верността си към Господ Неговите ученици са били готови да понесат презрение дори от страна на роднините и семействата си. Петър и Йоан са проповядвали благовестието дори когато Синедрионът им е забранявал (Деян. 4:19). Даниил е предпочитал да умре, вместо да спре да се покланя на единия вечен Бог (Дан. 6:12-16). Нашите съвременници често се сблъскват с подобни трудности, особено по отношение на родителите си, ръководството на местната църква, началниците в работа и т.н. Господ ни призовава да бъдем верни на Неговите заповеди и да Му служим чрез вярата, която Той ни дава. Проблеми при подчинението най-често имат младите хора. Искам да кажа, че Бог не призовава сина да учи баща си, нито жената - мъжа, члена на църквата - своя пастир. Но ако синът вече е зрял, той може в дух на мир и почит към баща си да действа според вярата, която Бог му дава. Трябва да сме готови, без да воюваме с тези, които имат власт, да откажем подчинение и с дръзновение да извършим това, към което ни призовава Бог. И, разбира се, да не забравяме, че така губим защитата и привилегиите, които сме имали в структурата на властта.

П

резвитерът е централното лице в Църквата, тъй като е отговорен не само за провеждането на богослужебните събрания, но също и за възпитанието и духовното състояние на Църквата като цяло. Оттук идва необходимостта той да има висок духовен авторитет.

Без авторитет е невъзможно да разчиташ на успех в служението. Висок духовен авторитет има този, който разбира и прогласява истината (II Тим. 2:15), който заслужава пълно доверие, защото при него не се разминават думите и делата, „мислите му не надвишават устата му” (Пс. 17:3). Огромно е значението на свещенослужителите сред Божия народ. Светият живот и страхопочитанието на Иисус Навин към Бога в служението му имат голямо влияние в живота на евреите. „И Израил служи на Господ през всичките дни на Иисус и през всичките дни на старейшините, които надживяха Иисус и които знаеха всички дела, които Господ беше извършил за Израел” (Ис. Нав. 24:31).

На апостолите и учениците като първи прогласители на радостната вест за спасението е даден висок духовен авторитет. Защото не просто са упълномощени от Църквата, но са и посланици отгоре - те утвърждават не своя, а Божия авторитет. Такъв авторитет не е административен, а е преди всичко духовен. Този необходим авторитет се постига не с презвитерски сан, а с хармония между гореща дълбока проповед и извисен духовен живот. Висок духовен авторитет има онзи свещеник, който е жив пример за това, което проповядва. Там, където няма лично следване на Господ, ще липсва и онзи духовен авторитет, който Божият служител е призван да притежава. Срещат се свещеници, които мислят, че трябва да имат авторитет само защото са презвитери. Но всъщност не е така. Разбира се, самото положение на презвитер вече предполага висок духовен авторитет. Но, за съжаление, има и свещеници, които с действията си уронват авторитета на Църква-

та. Нека си припомним синовете на свещеника Илий, които не познават Господ и пренебрегват дълга на свещениците спрямо народа и със своите действия отблъскват хората от Бога (I Цар. 2:12-17). Грехът на тези свещеници е огромен. Те не обръщат внимание и на увещанията на благочестивия старец, техния възрастен баща: „Защо правите такива работи? Понеже чувам лоши неща от целия този народ... Ако човек съгреши пред друг човек, ще се помолят на Бога за него. Но ако някой съгреши пред Господ, кой ще се моли за него?” (I Цар. 2:23-25). Тъжната участ на синовете на Илий трябва да бъде сериозен урок и за новозаветните свещенослужители. Авторитетът на свещеника се формира от неговото влияние върху членовете на Църквата като проповедник и събеседник, от влиянието на праведния му личен, семеен и обществен живот. В задълженията на презвитера влиза не само да провъзгласява радостната, благата вест за Христос, но и при определени условия да настоява, навреме и ненавреме, да изобличава и порицава (II Тим. 4:2). А понякога дори да „изобличава пред всички онези, които съгрешават, така че и другите да имат страх”

(I Тим. 5: 20). И, разбира се, без голям духовен авторитет това всъщност е невъзможно. Както проличава от изискванията, които са поставени пред свещенослужителите (I Тим. 3:1-7; Тит. 1:6-9 и т.н.), водачите на християнските църкви трябва да се ползват с одобрение и уважение. В Божието Слово се изтъква, че отговорността на свещеника не се ограничава в пределите на Църквата, а се разпростира и в други две сфери.

1. Преди всичко той e отговорен за своя дом. Непоклатим остава фактът, че за християнина една от най-важните задачи е устройството на свое семейство и дом. Християнството започва от семейството. Не може да бъде оправдан християнин, още повече свещеник, който дотолкова е зает с църковна работа, че няма време за семейството си. Никое църковно служение не може да изкупи вината на пастира, който пренебрегва собственото си семейство. Домът на свещенослужителя не може да бъде пример на непокорство или безразсъдно пилеене на време и пари за собствено удоволствие. Презвитерът, който не съумява да назидава собственото си семейство и е неспособен да го управлява, не би могъл да се грижи за Божията Църква.

2. Свещенослужителят има определена отговорност по отношение на външния свят. „Трябва да се ползва с добри отзиви и от външните” (I Тим. 3:7). Необходимо е това да е

човек, заслужил уважението не само на своите събратя, но и на съгражданите си във всекидневието. Най-голяма вреда на Църквата са причинявали онези нейни членове, чийто делови и обществен живот са хвърляли петно върху вярата, която изповядват. Християн-

ството не проповядва оттегляне от живота. „Не се моля да ги вземеш от света, а да ги пазиш от лукавия” (Йоан 17:15). Християнството не изисква човекът да забрави своята индивидуалност, а настоява християнинът да не забравя, че е член на обществото. Това значи, че човешката личност се проявява най-добре не в изолираност и самота, а в обществото, в което трябва да бъде готова за всяко добро дело. Когато не го възприемат като прогласител на Христос, а дори го обиждат и го преследват, той не злослови, не се кара, остава тих и проявява кротост към всички хора (Тит.

3:1-2). И в това отношение свещеникът трябва да е пример за добри дела. В нужното време и на нужното място той изпълнява гражданския си дълг. За известния в нашите среди презвитер В. Жак пише И. Непраш: „Всички се учудваха на неуморната му дейност. Тази негова черта особено изпъкваше и поразяваше всички нас, които го познавахме... Въпреки че Астрахан наброяваше 5000 души, там нямаше поща. Това не даваше покой на В. Жак. Той започна да обсъжда това с по-видните хора, всички обаче отговаряха, че наистина би било хубаво да има поща, но... Някои се заинтересуваха сериозно и тогава започнаха безкрайните дискусии и спорове какво да се предприеме. Жак остави всичко това, отиде, където трябваше, разбра колко средства са необходими, сложи най-здравите си ботуши,

взе дебела тояга, на която да се подпира, и навлезе смело в уличното блато. Необходимата сума беше събрана и след определено време пощата заработи. Всички останаха доволни. По същия начин беше открита аптека, а след това и болница.”

Нека тук си спомним думите от Писанието: „Търсете мира на града, където ви направих да бъдете закарани пленници, и се молете за него на Господ; понеже в неговия мир ще имате и вие мир” (Йер. 29:7). Презвитерът трябва да бъде непорочен. В един от преводите на Новия Завет това е предадено с необичайната дума, чийто смисъл е: у когото няма недостатък. Самите гърци са я тълкували така: „У когото няма нищо, за което би могъл да се хване противникът.” Това е идеалът за съвършенство. Свещеникът трябва да се стреми светът да вижда в живота му такава чистота, която не би оставила място за съмнение. Той е призван да проявява сериозност чувство за собствено достойнство (Тит 2:7). Това не е отчужденост, не е високомерие или гордост, а съзнание за огромната отговорност да бъдеш посланик на Христос. Другите може да се занимават с клюки, да таят недоброжелателство към хората, да бъдат много чувствителни и да възприемат болезнено израстването на познатите им в кариерата, да възпламеняват спорове и дори да избухват гневно... Свещенослужителят обаче не изпитва злоба, въпреки че има важно служение, държи се, сякаш не заема никаква длъжност, притежава яснота на ума и широко сърце, в което има място за всички. Нищо друго не

вреди толкова на Христовото дело, колкото свещенослужител, който проявява в служението си черти, недостойни за посланик на Христос. Той трябва да дава на хората истинско слово. Като проповедник, като учител трябва да знае, че предава истината за благата вест, а не собствените си идеи. За него винаги има опасност да изпадне в детайли или да се отклони със странични проблеми. Презвитерът е призован не само да говори на хората за Христос, а и да им Го показва с живота си. Известна е една история за св. Франциск Асиз-

П

резвитерът е централното лице в Църквата, тъй като е отговорен не само за провеждането на богослужебните събрания, но също и за възпитанието и духовното състояние на Църквата като цяло. Оттук идва необходимостта той да има висок духовен авторитет.

Без авторитет е невъзможно да разчиташ на успех в служението. Висок духовен авторитет има този, който разбира и прогласява истината (II Тим. 2:15), който заслужава пълно доверие, защото при него не се разминават думите и делата, „мислите му не надвишават устата му” (Пс. 17:3). Огромно е значението на свещенослужителите сред Божия народ. Светият живот и страхопочитанието на Иисус Навин към Бога в служението му имат голямо влияние в живота на евреите. „И Израил служи на Господ през всичките дни на Иисус и през всичките дни на старейшините, които надживяха Иисус и които знаеха всички дела, които Господ беше извършил за Израел” (Ис. Нав. 24:31).

На апостолите и учениците като първи прогласители на радостната вест за спасението е даден висок духовен авторитет. Защото не просто са упълномощени от Църквата, но са и посланици отгоре - те утвърждават не своя, а Божия авторитет. Такъв авторитет не е административен, а е преди всичко духовен. Този необходим авторитет се постига не с презвитерски сан, а с хармония между гореща дълбока проповед и извисен духовен живот. Висок духовен авторитет има онзи свещеник, който е жив пример за това, което проповядва. Там, където няма лично следване на Господ, ще липсва и онзи духовен авторитет, който Божият служител е призван да притежава. Срещат се свещеници, които мислят, че трябва да имат авторитет само защото са презвитери. Но всъщност не е така. Разбира се, самото положение на презвитер вече предполага висок духовен авторитет. Но, за съжаление, има и свещеници, които с действията си уронват авторитета на Църква-

та. Нека си припомним синовете на свещеника Илий, които не познават Господ и пренебрегват дълга на свещениците спрямо народа и със своите действия отблъскват хората от Бога (I Цар. 2:12-17). Грехът на тези свещеници е огромен. Те не обръщат внимание и на увещанията на благочестивия старец, техния възрастен баща: „Защо правите такива работи? Понеже чувам лоши неща от целия този народ... Ако човек съгреши пред друг човек, ще се помолят на Бога за него. Но ако някой съгреши пред Господ, кой ще се моли за него?” (I Цар. 2:23-25). Тъжната участ на синовете на Илий трябва да бъде сериозен урок и за новозаветните свещенослужители. Авторитетът на свещеника се формира от неговото влияние върху членовете на Църквата като проповедник и събеседник, от влиянието на праведния му личен, семеен и обществен живот. В задълженията на презвитера влиза не само да провъзгласява радостната, благата вест за Христос, но и при определени условия да настоява, навреме и ненавреме, да изобличава и порицава (II Тим. 4:2). А понякога дори да „изобличава пред всички онези, които съгрешават, така че и другите да имат страх”

(I Тим. 5: 20). И, разбира се, без голям духовен авторитет това всъщност е невъзможно. Както проличава от изискванията, които са поставени пред свещенослужителите (I Тим. 3:1-7; Тит. 1:6-9 и т.н.), водачите на християнските църкви трябва да се ползват с одобрение и уважение. В Божието Слово се изтъква, че отговорността на свещеника не се ограничава в пределите на Църквата, а се разпростира и в други две сфери.

1. Преди всичко той e отговорен за своя дом. Непоклатим остава фактът, че за християнина една от най-важните задачи е устройството на свое семейство и дом. Християнството започва от семейството. Не може да бъде оправдан християнин, още повече свещеник, който дотолкова е зает с църковна работа, че няма време за семейството си. Никое църковно служение не може да изкупи вината на пастира, който пренебрегва собственото си семейство. Домът на свещенослужителя не може да бъде пример на непокорство или безразсъдно пилеене на време и пари за собствено удоволствие. Презвитерът, който не съумява да назидава собственото си семейство и е неспособен да го управлява, не би могъл да се грижи за Божията Църква.

2. Свещенослужителят има определена отговорност по отношение на външния свят. „Трябва да се ползва с добри отзиви и от външните” (I Тим. 3:7). Необходимо е това да е

човек, заслужил уважението не само на своите събратя, но и на съгражданите си във всекидневието. Най-голяма вреда на Църквата са причинявали онези нейни членове, чийто делови и обществен живот са хвърляли петно върху вярата, която изповядват. Християн-

ството не проповядва оттегляне от живота. „Не се моля да ги вземеш от света, а да ги пазиш от лукавия” (Йоан 17:15). Християнството не изисква човекът да забрави своята индивидуалност, а настоява християнинът да не забравя, че е член на обществото. Това значи, че човешката личност се проявява най-добре не в изолираност и самота, а в обществото, в което трябва да бъде готова за всяко добро дело. Когато не го възприемат като прогласител на Христос, а дори го обиждат и го преследват, той не злослови, не се кара, остава тих и проявява кротост към всички хора (Тит.

3:1-2). И в това отношение свещеникът трябва да е пример за добри дела. В нужното време и на нужното място той изпълнява гражданския си дълг. За известния в нашите среди презвитер В. Жак пише И. Непраш: „Всички се учудваха на неуморната му дейност. Тази негова черта особено изпъкваше и поразяваше всички нас, които го познавахме... Въпреки че Астрахан наброяваше 5000 души, там нямаше поща. Това не даваше покой на В. Жак. Той започна да обсъжда това с по-видните хора, всички обаче отговаряха, че наистина би било хубаво да има поща, но... Някои се заинтересуваха сериозно и тогава започнаха безкрайните дискусии и спорове какво да се предприеме. Жак остави всичко това, отиде, където трябваше, разбра колко средства са необходими, сложи най-здравите си ботуши,

взе дебела тояга, на която да се подпира, и навлезе смело в уличното блато. Необходимата сума беше събрана и след определено време пощата заработи. Всички останаха доволни. По същия начин беше открита аптека, а след това и болница.”

Нека тук си спомним думите от Писанието: „Търсете мира на града, където ви направих да бъдете закарани пленници, и се молете за него на Господ; понеже в неговия мир ще имате и вие мир” (Йер. 29:7). Презвитерът трябва да бъде непорочен. В един от преводите на Новия Завет това е предадено с необичайната дума, чийто смисъл е: у когото няма недостатък. Самите гърци са я тълкували така: „У когото няма нищо, за което би могъл да се хване противникът.” Това е идеалът за съвършенство. Свещеникът трябва да се стреми светът да вижда в живота му такава чистота, която не би оставила място за съмнение. Той е призван да проявява сериозност чувство за собствено достойнство (Тит 2:7). Това не е отчужденост, не е високомерие или гордост, а съзнание за огромната отговорност да бъдеш посланик на Христос. Другите може да се занимават с клюки, да таят недоброжелателство към хората, да бъдат много чувствителни и да възприемат болезнено израстването на познатите им в кариерата, да възпламеняват спорове и дори да избухват гневно... Свещенослужителят обаче не изпитва злоба, въпреки че има важно служение, държи се, сякаш не заема никаква длъжност, притежава яснота на ума и широко сърце, в което има място за всички. Нищо друго не

вреди толкова на Христовото дело, колкото свещенослужител, който проявява в служението си черти, недостойни за посланик на Христос. Той трябва да дава на хората истинско слово. Като проповедник, като учител трябва да знае, че предава истината за благата вест, а не собствените си идеи. За него винаги има опасност да изпадне в детайли или да се отклони със странични проблеми. Презвитерът е призован не само да говори на хората за Христос, а и да им Го показва с живота си. Известна е една история за св. Франциск Асиз-

ки. Веднъж той казал на един млад монах: - Хайде да отидем в селото да проповядваме на хората. Тръгнали и по пътя спирали да поговорят ту с един, ту с друг човек. Помолили за парче хляб в една къща, после в друга. Св. Франциск се спирал да поиграе с децата и да поздрави хората. После тръгнали обратно.

- Но, отче - попитал монахът, - кога ще проповядваме?

- Да проповядваме ли? - усмихнал се в отговор св. Франциск. - Всяка наша крачка, всяка наша дума, всяко наше действие бяха проповед. Ето още един пример как Божият служител може да влияе върху другите. Историята е съхранила интересен момент от живота на Спърджън. Едни родители винаги оставяли детето си само вкъщи, когато отивали на работа. То седяло до прозореца и гледало какво става навън. Спърджън постоянно минавал покрай тази къща, когато отивал на богослужение, и винаги с усмивка поздравявал детето. Един ден, когато родителите били вкъщи, момчето отново го видяло и се усмихнало в отговор на поздрава му. Родителите се заинтересували от този минувач и тръгнали след него, за да разберат какъв човек е. Така стигнали до молитвения дом, където той проповядвал, и същия ден се обърнали към Господ.

Този пример потвърждава, че свещеникът винаги е в служение, т.е. винаги трябва да е приветлив, и никога не е „в отпуска”. Нужно е той да контролира напълно своите чувства и желания, а неговото вътрешно самообладание трябва да се проявява и във външна красота. Трябва да е човек, в чието сърце властва Христос, а животът му да е осветен от Христовата красота и сияние. Правилното отношение на презвитера към Бога, Църквата, семейството и обществото създава предпоставка за висок духовен авторитет.

Опасности, които заплашват свещенослужителя

„... Да не би като съм проповядвал на другите, самият аз да стана неодобрен” I Кор. 9:27. За свещеника съществуват много повече изкушения, заплашват го много повече опасности, отколкото един обикновен член на Църквата. На всички е ясно, че Сатана следи всяка негова крачка, всяка област от неговия живот. „Праведният, който отстъпва пред нечестивия, е като мътен извор и развален източник” (Пр. 25:26). Първата опасност, която грози свещенослужителя, е ГОРДОСТТА. Самият факт, че човек се е издигнал в служението си до ръководен пост и получава за-

ради това почит, може да пробуди у него тайно удовлетворение и гордост, които не само ще му попречат да израства в служението си на Христос, но и ще станат причина свещеникът да преживее падение. Защото в Библията се казва: „Гордостта предшества погибелта, а високомерието - падането” (Пр. 16:18) и „Мерзост е за Господ всеки, който е с горделиво сърце, даже ръка с ръка да се съедини, той пак няма да остане ненаказан” (Пр. 16:5). Нищо не е толкова противно на Господ както самомнението. Грехът на гордостта по същността си е коронясване на самия себе си вместо на Господ. Този грях превръща благословения херувим, който е страж на Божия престол и сина на зората, в дявол, враг на Бога. В Писанието четем: „Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си” (Йез. 28:17). Високомерието ръководи строителите на вавилонската кула, които казват: „Да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име” (Бит. 11:4). От всички безкрайно обновяващи се форми, в които се проявява гордостта, няма по-лоша от духовното високомерие: да се гордееш с духовните си качества или с положението си в Църквата, които са ти дадени от Бога. Спомням си думите на един свещеник в християнската Църква: „За Бога не представлява трудност да прояви Себе Си, Своята сила

чрез хората, но понякога Му е много трудно да намери човек, чрез когото да изяви Своята сила, без този човек да я присвои.” Има начини бързо да проверим дали сме склонни към този грях.

1. Мога ли да се откажа доброволно от нещо? Как ще реагирам, ако някой друг бъде избран за служението, към което аз се стремя? Ако други получават повишение, а мен ме подминават? Радвам ли се, ако някой друг ме превъзхожда със способностите и постиженията си?

2. Справедлив ли съм? В момент на самокритика мога да кажа за себе си много отрицателни неща. Но как се чувствам, ако другите ми кажат същите неща?

3. Как понасям критиката? Предизвиква ли тя враждебност и отчуждение в моето сърце, или бързам веднага да се оправдая и да разкритикувам този, който ме критикува? Ако сме искрени и честни пред себе си, Господ ще помогне да видим състоянието си. Разказват за Джордж Уайтфийлд как веднъж отговорил на човек, който го предупреждавал да не се отнася пренебрежително към своята популярност: „Сърдечно ви благодаря. Нека Бог да ви възнагради за грижата за моята душа. Но що се отнася до това, какво говорят за мен враговете ми, трябва да ви кажа, че знам за себе си много по-лоши неща от тези, които се говорят за мен.”

Един от най-отблъскващите признаци на гордостта е потребността да те възприемат като нещо повече от това, което си всъщност. Човек, който се е поддал на това, е зает с мисли за себе си, много говори за себе си, непрекъснато изтъква своите успехи и своето значение. Той възприема всичко, сякаш се дължи на самия него, а не на Бога и не поставя на първо място благото на ближните си. Докато не сме способни да изслушаме похвала за своя съперник, без да възникне у нас желание да го унизим или да омаловажим направеното от него, можем да сме сигурни, че в душата ни има немалко импулси, които изискват да изглеждаме по-значими, отколкото сме, и трябва да се обърнем към Господ за милост. Една от коварните опасности за преуспяващия свещенослужител е мнението, че е незаменим. Много Божи служители с огромно влияние върху другите се поддават на изкушението да смятат, че са незаменими и че е в интерес на делото да не отстъпват поста си. Те не престават да изтъкват авторитета си, когато отдавна би трябвало да отстъпят мястото си на по-младите. Нито един свещеник, колкото и надарен и благочестив да е, не е незаменим в Божието царство.

тра битка с арианството, което всъщност отрича божествеността на Спасителя. За да се противопостави на това лъжеучение, Господ издига силната личност на Атанасий, епископ на Александрия. Той се противопоставя не само на Арий, но има силата да се изправи и срещу император Константин, поради което е изпратен в изгнание. Императорът заповядва на константинополския епископ Александър да приеме Арий като член на Църквата. Почти стогодишният Александър попадав голямо затруднение. Той няма такава сила и мъжество като Атанасий да се противопостави на императора, но отива в Църквата и пламенно моли Господ да предотврати подобно осквернение. Господ чува молитвата на Своя стар слуга Арий умира в същата нощ от тежка болест. Всеки свещенослужител е призван да се отнася с любов към младежите, към младите братя, да им помага да развиват духовните си способности. Тази задача изисква много търпение и истинска християнска любов. Господ Иисус използва най-голямата част от Своето време през тригодишното Си служение на земята, за да формира характерите на Своите ученици. А те са толкова различни! Ап. Павел следва Господ и се грижи за развитието на благословени свещенослужи-

Бог винаги подготвя тези, които е избрал за по-нататъшното служение, дори хората да не го забелязват. Когато настъпи криза, Бог поставя този, когото е избрал и е призовал за служение. Пътищата на свещенослужителя винаги водят към онзи период, когато поради старост или болест той вече не може да изпълнява служението си. Ето затова е особено важно непрекъснато да се подготвят свещенослужители и да се проявява доверие към по-нискостоящите да извършват служение. Често се случва така, че способностите на по-малко надарения, по-малко забележимия се развиват, когато поеме отговорност. У него се пробуждат скрити сили и способности, които по-рано никой не е забелязвал. Иисус Навин се разкрива напълно като цялостна личност едва когато Господ му възлага отговорността да бъде водач на Израил. Бог използва способностите на високонадарените хора, когато те, подобно на ап. Павел, престанат да се надяват на собствената си сила и мъдрост и са готови да отдадат всичките си способности на разположение на Господ. Но ако човек няма таланти, Бог не е победен. Тогава Той избира човек с по-малко дадености, но напълно отдаден на Него, като увеличава и развива качествата му с могъщата Си сила. Спомням си един случай от историята на християнската Църква. През IV в. се води ос-

тели като Тимотей, Тит и други. Трябва посмело да привличаме към служение младите, да не се страхуваме да им възлагаме отговорност. Правилното разпределение на задачите между сътрудниците и младите ще спомогне да се укрепи авторитетът на свещениците, а това ще е предпоставка за подготовката на още свещенослужители в Църквата. Една от опасностите, които заплашват всеки християнин, особено свещеника, е сребролюбието. Свещеното Писание потвърждава, че „сребролюбието е корен на всякакви злини, към което, като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата и пронизаха себе си с много скърби” (I Тим. 6:10). Тези, които се стремят да се обогатят, се поддават на изкушение, попадат в капан и много безразсъдни и вредни пороци, които ги водят към бедствия и погибел. Коварството на този грях е толкова силно, че дори един от сътрудниците на ап. Павел, който много работи с него Димас, - обиква света, оставя благовестието и отива в Солун (II Тим. 4:10). В книгата „Пътешественикът” Джон Бъниан пише: „Колко малко хора осъзнават, че любовта към парите е идолопоклонство. Внимавайте в предупреждението на нашия Господ: „Внимавайте и се пазете от всяко користолюбие” (Лука 12:15). Хълмът Алчност със сребърната руда винаги се изпречва на пътя на християнина, залъгва го да се отклони и да спре.”

ки. Веднъж той казал на един млад монах: - Хайде да отидем в селото да проповядваме на хората. Тръгнали и по пътя спирали да поговорят ту с един, ту с друг човек. Помолили за парче хляб в една къща, после в друга. Св. Франциск се спирал да поиграе с децата и да поздрави хората. После тръгнали обратно.

- Но, отче - попитал монахът, - кога ще проповядваме?

- Да проповядваме ли? - усмихнал се в отговор св. Франциск. - Всяка наша крачка, всяка наша дума, всяко наше действие бяха проповед. Ето още един пример как Божият служител може да влияе върху другите. Историята е съхранила интересен момент от живота на Спърджън. Едни родители винаги оставяли детето си само вкъщи, когато отивали на работа. То седяло до прозореца и гледало какво става навън. Спърджън постоянно минавал покрай тази къща, когато отивал на богослужение, и винаги с усмивка поздравявал детето. Един ден, когато родителите били вкъщи, момчето отново го видяло и се усмихнало в отговор на поздрава му. Родителите се заинтересували от този минувач и тръгнали след него, за да разберат какъв човек е. Така стигнали до молитвения дом, където той проповядвал, и същия ден се обърнали към Господ.

Този пример потвърждава, че свещеникът винаги е в служение, т.е. винаги трябва да е приветлив, и никога не е „в отпуска”. Нужно е той да контролира напълно своите чувства и желания, а неговото вътрешно самообладание трябва да се проявява и във външна красота. Трябва да е човек, в чието сърце властва Христос, а животът му да е осветен от Христовата красота и сияние. Правилното отношение на презвитера към Бога, Църквата, семейството и обществото създава предпоставка за висок духовен авторитет.

Опасности, които заплашват свещенослужителя

„... Да не би като съм проповядвал на другите, самият аз да стана неодобрен” I Кор. 9:27. За свещеника съществуват много повече изкушения, заплашват го много повече опасности, отколкото един обикновен член на Църквата. На всички е ясно, че Сатана следи всяка негова крачка, всяка област от неговия живот. „Праведният, който отстъпва пред нечестивия, е като мътен извор и развален източник” (Пр. 25:26). Първата опасност, която грози свещенослужителя, е ГОРДОСТТА. Самият факт, че човек се е издигнал в служението си до ръководен пост и получава за-

ради това почит, може да пробуди у него тайно удовлетворение и гордост, които не само ще му попречат да израства в служението си на Христос, но и ще станат причина свещеникът да преживее падение. Защото в Библията се казва: „Гордостта предшества погибелта, а високомерието - падането” (Пр. 16:18) и „Мерзост е за Господ всеки, който е с горделиво сърце, даже ръка с ръка да се съедини, той пак няма да остане ненаказан” (Пр. 16:5). Нищо не е толкова противно на Господ както самомнението. Грехът на гордостта по същността си е коронясване на самия себе си вместо на Господ. Този грях превръща благословения херувим, който е страж на Божия престол и сина на зората, в дявол, враг на Бога. В Писанието четем: „Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си” (Йез. 28:17). Високомерието ръководи строителите на вавилонската кула, които казват: „Да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име” (Бит. 11:4). От всички безкрайно обновяващи се форми, в които се проявява гордостта, няма по-лоша от духовното високомерие: да се гордееш с духовните си качества или с положението си в Църквата, които са ти дадени от Бога. Спомням си думите на един свещеник в християнската Църква: „За Бога не представлява трудност да прояви Себе Си, Своята сила

чрез хората, но понякога Му е много трудно да намери човек, чрез когото да изяви Своята сила, без този човек да я присвои.” Има начини бързо да проверим дали сме склонни към този грях.

1. Мога ли да се откажа доброволно от нещо? Как ще реагирам, ако някой друг бъде избран за служението, към което аз се стремя? Ако други получават повишение, а мен ме подминават? Радвам ли се, ако някой друг ме превъзхожда със способностите и постиженията си?

2. Справедлив ли съм? В момент на самокритика мога да кажа за себе си много отрицателни неща. Но как се чувствам, ако другите ми кажат същите неща?

3. Как понасям критиката? Предизвиква ли тя враждебност и отчуждение в моето сърце, или бързам веднага да се оправдая и да разкритикувам този, който ме критикува? Ако сме искрени и честни пред себе си, Господ ще помогне да видим състоянието си. Разказват за Джордж Уайтфийлд как веднъж отговорил на човек, който го предупреждавал да не се отнася пренебрежително към своята популярност: „Сърдечно ви благодаря. Нека Бог да ви възнагради за грижата за моята душа. Но що се отнася до това, какво говорят за мен враговете ми, трябва да ви кажа, че знам за себе си много по-лоши неща от тези, които се говорят за мен.”

Един от най-отблъскващите признаци на гордостта е потребността да те възприемат като нещо повече от това, което си всъщност. Човек, който се е поддал на това, е зает с мисли за себе си, много говори за себе си, непрекъснато изтъква своите успехи и своето значение. Той възприема всичко, сякаш се дължи на самия него, а не на Бога и не поставя на първо място благото на ближните си. Докато не сме способни да изслушаме похвала за своя съперник, без да възникне у нас желание да го унизим или да омаловажим направеното от него, можем да сме сигурни, че в душата ни има немалко импулси, които изискват да изглеждаме по-значими, отколкото сме, и трябва да се обърнем към Господ за милост. Една от коварните опасности за преуспяващия свещенослужител е мнението, че е незаменим. Много Божи служители с огромно влияние върху другите се поддават на изкушението да смятат, че са незаменими и че е в интерес на делото да не отстъпват поста си. Те не престават да изтъкват авторитета си, когато отдавна би трябвало да отстъпят мястото си на по-младите. Нито един свещеник, колкото и надарен и благочестив да е, не е незаменим в Божието царство.

тра битка с арианството, което всъщност отрича божествеността на Спасителя. За да се противопостави на това лъжеучение, Господ издига силната личност на Атанасий, епископ на Александрия. Той се противопоставя не само на Арий, но има силата да се изправи и срещу император Константин, поради което е изпратен в изгнание. Императорът заповядва на константинополския епископ Александър да приеме Арий като член на Църквата. Почти стогодишният Александър попадав голямо затруднение. Той няма такава сила и мъжество като Атанасий да се противопостави на императора, но отива в Църквата и пламенно моли Господ да предотврати подобно осквернение. Господ чува молитвата на Своя стар слуга Арий умира в същата нощ от тежка болест. Всеки свещенослужител е призван да се отнася с любов към младежите, към младите братя, да им помага да развиват духовните си способности. Тази задача изисква много търпение и истинска християнска любов. Господ Иисус използва най-голямата част от Своето време през тригодишното Си служение на земята, за да формира характерите на Своите ученици. А те са толкова различни! Ап. Павел следва Господ и се грижи за развитието на благословени свещенослужи-

Бог винаги подготвя тези, които е избрал за по-нататъшното служение, дори хората да не го забелязват. Когато настъпи криза, Бог поставя този, когото е избрал и е призовал за служение. Пътищата на свещенослужителя винаги водят към онзи период, когато поради старост или болест той вече не може да изпълнява служението си. Ето затова е особено важно непрекъснато да се подготвят свещенослужители и да се проявява доверие към по-нискостоящите да извършват служение. Често се случва така, че способностите на по-малко надарения, по-малко забележимия се развиват, когато поеме отговорност. У него се пробуждат скрити сили и способности, които по-рано никой не е забелязвал. Иисус Навин се разкрива напълно като цялостна личност едва когато Господ му възлага отговорността да бъде водач на Израил. Бог използва способностите на високонадарените хора, когато те, подобно на ап. Павел, престанат да се надяват на собствената си сила и мъдрост и са готови да отдадат всичките си способности на разположение на Господ. Но ако човек няма таланти, Бог не е победен. Тогава Той избира човек с по-малко дадености, но напълно отдаден на Него, като увеличава и развива качествата му с могъщата Си сила. Спомням си един случай от историята на християнската Църква. През IV в. се води ос-

тели като Тимотей, Тит и други. Трябва посмело да привличаме към служение младите, да не се страхуваме да им възлагаме отговорност. Правилното разпределение на задачите между сътрудниците и младите ще спомогне да се укрепи авторитетът на свещениците, а това ще е предпоставка за подготовката на още свещенослужители в Църквата. Една от опасностите, които заплашват всеки християнин, особено свещеника, е сребролюбието. Свещеното Писание потвърждава, че „сребролюбието е корен на всякакви злини, към което, като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата и пронизаха себе си с много скърби” (I Тим. 6:10). Тези, които се стремят да се обогатят, се поддават на изкушение, попадат в капан и много безразсъдни и вредни пороци, които ги водят към бедствия и погибел. Коварството на този грях е толкова силно, че дори един от сътрудниците на ап. Павел, който много работи с него Димас, - обиква света, оставя благовестието и отива в Солун (II Тим. 4:10). В книгата „Пътешественикът” Джон Бъниан пише: „Колко малко хора осъзнават, че любовта към парите е идолопоклонство. Внимавайте в предупреждението на нашия Господ: „Внимавайте и се пазете от всяко користолюбие” (Лука 12:15). Хълмът Алчност със сребърната руда винаги се изпречва на пътя на християнина, залъгва го да се отклони и да спре.”

Що се отнася до свещенослужителите, в Писанието се казва, че презвитерът не трябва да бъде сребролюбив. Ч. Финей пише: „Понякога може да срещнеш сребролюбив презвитер. Той не става за нищо - като презвитер никога няма да донесе полза, докато не се освободи от тази страст... Те са отстъпници и винаги ще бъдат пречка по пътя. Бог забранява да имаме сребролюбиви епископи и нито една Църква, която проявява търпимост към тях, не може да процъфтява.” В наше време, когато хората не се задоволяват с малко, особено силно звучи предупреждението: „Не се увличайте в сребролюбие; задоволявайте се с това, което имате, защото сам Бог е казал: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя” (Евр. 13:5). Не по-малко коварен е грехът, свързан с неправилното отношение към представителите на другия пол. Знаем какво е довело до падение силния Самсон, възлюбения от Бога Давид, мъдрия Соломон. Този грях поразява някои от свещениците и днес. Служението на презвитера понякога изисква от него да изслушва насаме изповед за тайни грехове, да води откровени разговори по най-интимни въпроси. Тук е много важно да си спомним думите на ап. Павел: „Братя, даже ако падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с кротък дух; но на всеки казвам: „Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен” (Гал. 6:1). За да се избягнат излишни укори и лични изкушения, най-добре е презвитерът да посещава самотните и вдовиците за-

едно със съпругата си или с някой от братята. По време на такива разговори поведението му трябва да е сдържано и целомъдрено. Писанието препоръчва: „Старите жени увещавай като майки, по-младите - като сестри, със съвършена чистота” (I Тим. 5:2). В арсенала на дявола има и много други средства, с които той възнамерява да порази свещенослужителите. Например пренебрегване на молитвата и недостатъчно четене на Божието Слово, недоброжелателност към някого и отдаване на суета, липса на изключителна честност и недостатъчна правдивост в разговорите, сплетни и липса на сериозност в отношенията, осъждане на другите зад гърба им и лицемерие. На пръв поглед това са малки „лисичета”, но те, както и „големите лисици”, водят до загуба на духовния авторитет на свещеника. Историята на християнската Църква е съхранила интересни факти от живота и служението на Йоан Златоуст. Той не само прогласява благовестието, така че да плени сърцата на слушателите, но и строго порицава греховете и разпуснатостта и на обикновените, и на знатните хора. Златоуст до такава степен предизвиква гнева на императора срещу себе си, че веднъж той възкликва в присъствието на своите съветници: - О, само ако можех да отмъстя на този човек! В отговор висшите сановници започват да му дават различни съвети: - Изпрати го на заточение! - казва един.

Друг предлага: - Отнеми цялото му имущество! Трети препоръчва да го хвърлят в тъмница, четвърти да го екзекутират. Петият обаче казва: - Всичко това няма да го засегне. Няма място, където да го изпратиш, и неговият Бог да не е там. А където е този Бог, там е неговата родина. Ако вземеш имуществото му, всъщност ще лишиш бедняците. Ако го хвърлиш в тъмница, неговият Бог и там ще бъде с него. Той ще започне да целува своя кръст и ще се радва. Ако го убиеш, и на това ще се радва. За него смъртта е начало на вечното блаженство и врата към небесното царство. Знам само едно средство, с което можеш да му отмъстиш. Трябва да го принудиш да съгреши! Аз го познавам. От нищо друго не го е страх освен от греха. Вижте колко високо цени авторитета си ап. Павел: „За мен е по-добре да умра, отколкото да осуети някой моята похвала” (I Кор.

9:15). Опитът от живота на свещениците показва, че едни от тях, когато започват служението си, го ценят високо, стремят се да преумножат полученото, като живеят в страх пред Господ. Но с годините свикват и започват да

реди перестройката в бившия Съветски съюз сте били осъден на две години затвор. В какво Ви обвиняваха? Първото обвинение беше за работата с деца. По това време беше строго забранено децата да се водят на църква. В някои църкви още на входа отпращаха децата, за да не затворят властите молитвените домове. А ние решихме, че ще водим децата си на църква. В Египет фараонът казва на израилтяните: „Оставяйте децата и тръгвайте!” Ние решихме – това вече се е случвало в историята на Божия народ, – нека ни затварят, каквото искат да правят, нашите деца ще бъдат с нас. Ще ги събираме в една по-отдалечена стая и там ще има неделно училище. За да предпазим повъзрастните братя, не им казахме какво сме решили, не ги питахме и съгласни ли са. Преценихме, че ако ги извикат в КГБ и ги попитат за децата, те ще могат с чиста съвест да кажат, че не знаят нищо. Сами измисляхме програмите

се отнасят към служението си като към професия, радват ги похвалите и ласкателствата на хората, а не забелязват как постепенно губят доброто си влияние и разположението на Божия народ. Остават свещенослужители само на думи, без дух и живот. За тях се отнасят словата: „Толкова ли сте неразумни, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плътта?” (Гал. 3:3). Други пък, както са започнали живота си с Христос, така запазват свежестта, доброто си влияние и в старостта си са плодоносни и сочни - не спират да прогласяват, че Господ е праведен. Заедно с ап. Павел те могат да кажат: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мен венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в онзи ден” (II Тим. 4:7-8). Радостно е, че в историята на християнството има много свещеници, които са живели така, както са проповядвали, запазили са верността си към Господ, с нищо не са помрачили своя духовен авторитет до края на живота си. Те дори и след смъртта си още говорят, вдъхновяват по-младите свещенослужители да гледат края на живота им и да подражават на тяхната вяра.

и помагалата за училището. Точно тях заедно със съчиненията на децата намериха у мен. Пред съда прокурорът каза, че всички материали са на много високо ниво. Той не знаеше, че ние сме ги измислили. Но по това обвинение доказателствата се оказаха недостатъчни и то в крайна сметка отпадна.

А за какво всъщност Ви осъдиха? За печатане и разпространение на християнска литература. Когато започнаха обиските, знаеха от кой град, от кой район, но не и от кой дом излиза литературата. Претърсваха много къщи, дойдоха и у нас. Преровиха апартамента, извадиха всичко от библиотеката. Тършуваха навсякъде – имах бели листове, неизползвани. Казах им: - Оставете ги. А те отсякоха: - Не, това също ни трябва! Но ето какво прави Бог. Когато излязох от затвора, този следовател се кръсти при нас, стана член на нашата църква.

Съпругата Ви как понесе всичко това? Имаше един момент по време на онзи обиск, когато се учудих на мъдростта й. Тя често ме учудва така. Живеехме в едностаен апартамент. Обискът продължаваше вече пет часа. Петима души участваха и изведнъж се обадиха в управлението: - Пратете още хора, няма да смогнем! А аз се питах защо ли няма да успеят – едностаен апартамент, всичко е пред очите им и пак не могат да се справят! Имахме три деца – двете бяха на детската градина, а най-малката, на около 3-4 месеца, беше вкъщи. Жена ми в един момент забеляза, че на следователите им прилошава – толкова хора в една стая! Отвориха прозореца, но тя веднага го затвори: - Извинете, бебето ще настине. И те започнаха да се объркват. Имахме две легла. Струпаха всичко на едното, преглеждаха го и каквото не им

Що се отнася до свещенослужителите, в Писанието се казва, че презвитерът не трябва да бъде сребролюбив. Ч. Финей пише: „Понякога може да срещнеш сребролюбив презвитер. Той не става за нищо - като презвитер никога няма да донесе полза, докато не се освободи от тази страст... Те са отстъпници и винаги ще бъдат пречка по пътя. Бог забранява да имаме сребролюбиви епископи и нито една Църква, която проявява търпимост към тях, не може да процъфтява.” В наше време, когато хората не се задоволяват с малко, особено силно звучи предупреждението: „Не се увличайте в сребролюбие; задоволявайте се с това, което имате, защото сам Бог е казал: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя” (Евр. 13:5). Не по-малко коварен е грехът, свързан с неправилното отношение към представителите на другия пол. Знаем какво е довело до падение силния Самсон, възлюбения от Бога Давид, мъдрия Соломон. Този грях поразява някои от свещениците и днес. Служението на презвитера понякога изисква от него да изслушва насаме изповед за тайни грехове, да води откровени разговори по най-интимни въпроси. Тук е много важно да си спомним думите на ап. Павел: „Братя, даже ако падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с кротък дух; но на всеки казвам: „Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен” (Гал. 6:1). За да се избягнат излишни укори и лични изкушения, най-добре е презвитерът да посещава самотните и вдовиците за-

едно със съпругата си или с някой от братята. По време на такива разговори поведението му трябва да е сдържано и целомъдрено. Писанието препоръчва: „Старите жени увещавай като майки, по-младите - като сестри, със съвършена чистота” (I Тим. 5:2). В арсенала на дявола има и много други средства, с които той възнамерява да порази свещенослужителите. Например пренебрегване на молитвата и недостатъчно четене на Божието Слово, недоброжелателност към някого и отдаване на суета, липса на изключителна честност и недостатъчна правдивост в разговорите, сплетни и липса на сериозност в отношенията, осъждане на другите зад гърба им и лицемерие. На пръв поглед това са малки „лисичета”, но те, както и „големите лисици”, водят до загуба на духовния авторитет на свещеника. Историята на християнската Църква е съхранила интересни факти от живота и служението на Йоан Златоуст. Той не само прогласява благовестието, така че да плени сърцата на слушателите, но и строго порицава греховете и разпуснатостта и на обикновените, и на знатните хора. Златоуст до такава степен предизвиква гнева на императора срещу себе си, че веднъж той възкликва в присъствието на своите съветници: - О, само ако можех да отмъстя на този човек! В отговор висшите сановници започват да му дават различни съвети: - Изпрати го на заточение! - казва един.

Друг предлага: - Отнеми цялото му имущество! Трети препоръчва да го хвърлят в тъмница, четвърти да го екзекутират. Петият обаче казва: - Всичко това няма да го засегне. Няма място, където да го изпратиш, и неговият Бог да не е там. А където е този Бог, там е неговата родина. Ако вземеш имуществото му, всъщност ще лишиш бедняците. Ако го хвърлиш в тъмница, неговият Бог и там ще бъде с него. Той ще започне да целува своя кръст и ще се радва. Ако го убиеш, и на това ще се радва. За него смъртта е начало на вечното блаженство и врата към небесното царство. Знам само едно средство, с което можеш да му отмъстиш. Трябва да го принудиш да съгреши! Аз го познавам. От нищо друго не го е страх освен от греха. Вижте колко високо цени авторитета си ап. Павел: „За мен е по-добре да умра, отколкото да осуети някой моята похвала” (I Кор.

9:15). Опитът от живота на свещениците показва, че едни от тях, когато започват служението си, го ценят високо, стремят се да преумножат полученото, като живеят в страх пред Господ. Но с годините свикват и започват да

реди перестройката в бившия Съветски съюз сте били осъден на две години затвор. В какво Ви обвиняваха? Първото обвинение беше за работата с деца. По това време беше строго забранено децата да се водят на църква. В някои църкви още на входа отпращаха децата, за да не затворят властите молитвените домове. А ние решихме, че ще водим децата си на църква. В Египет фараонът казва на израилтяните: „Оставяйте децата и тръгвайте!” Ние решихме – това вече се е случвало в историята на Божия народ, – нека ни затварят, каквото искат да правят, нашите деца ще бъдат с нас. Ще ги събираме в една по-отдалечена стая и там ще има неделно училище. За да предпазим повъзрастните братя, не им казахме какво сме решили, не ги питахме и съгласни ли са. Преценихме, че ако ги извикат в КГБ и ги попитат за децата, те ще могат с чиста съвест да кажат, че не знаят нищо. Сами измисляхме програмите

се отнасят към служението си като към професия, радват ги похвалите и ласкателствата на хората, а не забелязват как постепенно губят доброто си влияние и разположението на Божия народ. Остават свещенослужители само на думи, без дух и живот. За тях се отнасят словата: „Толкова ли сте неразумни, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плътта?” (Гал. 3:3). Други пък, както са започнали живота си с Христос, така запазват свежестта, доброто си влияние и в старостта си са плодоносни и сочни - не спират да прогласяват, че Господ е праведен. Заедно с ап. Павел те могат да кажат: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мен венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в онзи ден” (II Тим. 4:7-8). Радостно е, че в историята на християнството има много свещеници, които са живели така, както са проповядвали, запазили са верността си към Господ, с нищо не са помрачили своя духовен авторитет до края на живота си. Те дори и след смъртта си още говорят, вдъхновяват по-младите свещенослужители да гледат края на живота им и да подражават на тяхната вяра.

и помагалата за училището. Точно тях заедно със съчиненията на децата намериха у мен. Пред съда прокурорът каза, че всички материали са на много високо ниво. Той не знаеше, че ние сме ги измислили. Но по това обвинение доказателствата се оказаха недостатъчни и то в крайна сметка отпадна.

А за какво всъщност Ви осъдиха? За печатане и разпространение на християнска литература. Когато започнаха обиските, знаеха от кой град, от кой район, но не и от кой дом излиза литературата. Претърсваха много къщи, дойдоха и у нас. Преровиха апартамента, извадиха всичко от библиотеката. Тършуваха навсякъде – имах бели листове, неизползвани. Казах им: - Оставете ги. А те отсякоха: - Не, това също ни трябва! Но ето какво прави Бог. Когато излязох от затвора, този следовател се кръсти при нас, стана член на нашата църква.

Съпругата Ви как понесе всичко това? Имаше един момент по време на онзи обиск, когато се учудих на мъдростта й. Тя често ме учудва така. Живеехме в едностаен апартамент. Обискът продължаваше вече пет часа. Петима души участваха и изведнъж се обадиха в управлението: - Пратете още хора, няма да смогнем! А аз се питах защо ли няма да успеят – едностаен апартамент, всичко е пред очите им и пак не могат да се справят! Имахме три деца – двете бяха на детската градина, а най-малката, на около 3-4 месеца, беше вкъщи. Жена ми в един момент забеляза, че на следователите им прилошава – толкова хора в една стая! Отвориха прозореца, но тя веднага го затвори: - Извинете, бебето ще настине. И те започнаха да се объркват. Имахме две легла. Струпаха всичко на едното, преглеждаха го и каквото не им

трябва, хвърляха на другото. Постепенно взеха да губят контрол и да трупат всичко подозрително върху леглото с ненужните неща. Аз ходех насам-натам из апартамента и като видех нещо ценно, незабелязано се пресягах, вземах и го връщах на „безопасното” легло. А те не забелязваха. Какво стана на съда? Дадоха ми две години политическа присъда. Първо КГБ осем месеца води следствие, искаха да ме пречупят, за да се съглася да им сътруднича, заплашваха ме с присъда от седем години затвор и пет години изселване. Двама майори от КГБ водеха разпитите. Когато отивах на разпит, една група младежи се събираха и се молеха. Затова Бог ми даваше и мъдрост, и сила. Когато разбраха, че няма да се пречупя, ме прехвърлиха към прокуратурата и промениха присъдата. Съди ме Върховният съд на Естония. За моя случай писаха по вестниците. Властите обаче така и не разбраха какво всъщност постигнаха с това. Когато влязох в затвора, там всички знаеха за мен - те също четяха вестници. Затворниците веднага ме заразпитваха: - Разкажи как стана! Първите три месеца направо ме разкъсваха, всички искаха да разговарят с мен. Дадоха ми прякор Светеца. Затворниците имат обичай да проверяват всеки новодошъл. А проверката е такава – петима души те бият, за да видят можеш ли да се съпротивляваш. Един от „авторитетите” след време ми каза: - Трябваше да го направим и с теб. Тогава нямах време да мисля и отговорих: - Правете, каквото знаете, аз дори ръка няма да вдигна. Той се обърна към хората в килията: - Хайде, да го проверим! Никой не помръдна. Водачът посочи един и отсече: - Давай! А онзи отговори: - Няма! После Бог ще ми поиска сметка и ми удължат срока! Като искаш, сам го проверявай! Така решиха, че съм проверен, нормален съм - свой, и ме приеха.

Как отговориха властите на дейността Ви в затвора? Те виждаха, че свидетелствам за Бога - вече се бяха покаяли трима, - и обявиха в целия затвор: - Ако видим някого до Везиков, веднага го пращаме в карцера. После разбраха, че и това не помага. След една година ме пратиха при най-закоравелите престъпници, за които е направо безнадеждно да се променят. Направиха го много бързо. Ако се бяха позабавили, хората от моя отряд щяха да се застъпят за мен и дори там щяха да ми приготвят място. Един ден неочаквано надзирателят ме бутна

към вратата на друг отряд и я затвори след мен. Влязох и гледам – двама се боксират. Веднага се обърнаха към мен: - Слагай ръкавици и идвай да се биеш!

- Няма.

- Ако не ги сложиш, няма те пуснем в отряда. Стоях и мислех: „Какво свидетелство за Бога ще бъде, ако приема да се бия? Сигурно те знаят, че аз съм Светеца.” Трябва да кажа, че преди да вляза в затвора, съм тренирал бокс и съм участвал в републикански състезания. Дойдоха още няколко души да гледат. Не разбрах как сложих ръкавиците. Един от затворниците веднага тръгна срещу мен. Ударих го. Не очакваше. Падна на земята и веднага каза: - Стига! Така ми дадоха добро място: - Ти си наш човек, влизай!

Трябваше ли да минете през още изпитания, за да започнат да Ви се доверяват? Когато им свидетелствах за Бога, с мен се отнасяха като с човек. Ако се държиш със затворниците като човек, и те те приемат така. Можех да отида при някой от тях – а те бяха престъпници - и да кажа: - Ела да ти разкажа за Бога!

И той идваше, защото не го беше срам да бъде с мен. Имаше едно младо момче, двайсетгодишно. Забелязах, че нещо го мъчи. Попитах го: - Какво става? Отговори ми: - Не могат дори в затвора да ме вкарат както трябва. Осем месеца вече съм тук, а още не са ме осъдили.

- Какво си направил?

- Двойна кражба. Отивам на риболов пиян. Гледам пред мене рейс. Качвам се, паля, потеглям, защо да вървя пеш? После го оставих, отидох за риба. Връщам се на сутринта – рейсът си стои. Качих се и тръгнах обратно, а полицаите вече ме чакаха. Двойна кражба - това са вече утежняващи вината обстоятелства. Изслушах го и започнах да му свидетелствам за Бога. А той се заслуша. Казах му: - Дай да се молим с теб! Ако се срамуваш, можем да се молим нощем. Има Бог, аз Го познавам, искам и ти да Го познаеш. Държавната система не може да реши въпроса ти, а Бог ще го реши. В една от молитвите той се покая. Призна греховете си пред Бога и прие Христос като свой Спасител. Един ден го извикаха с вещите му. Всички се раздвижиха – не знаехме за какво го викат. Към четири часа го върнаха. Момчето влезе в килията, застана до вратата и погледът му блуждаеше, местеше се от човек на човек. Накрая се втренчи в мен. Помислих си: „Сигурно са го осъдили на толкова години, че не може да го понесе.” Другите го заразпитваха: - Какво? Какво става? Имаше ли съд? Къде те викаха?

- Бях на съд.

- Колко ти дадоха? – попитаха двама в един глас.

- Николко. Пускат ме вкъщи. В същия миг и двамата се обърнаха към мен: - Пашка, ние сме следващите за молитва!

Направихме списък, осемнайсет души се записаха. Господ правеше всичко това, за да мога да свидетелствам на хората.

Явно затворниците са виждали във Вашия живот това, което им говорите за Бога. Веднъж проповядвах, слушаха ме осем души. С периферното си зрение видях как идва някакъв мъж, спира и се заслушва. Усетих, че другите се напрегнаха – явно беше някой от „авторитетите”. Слуша ме около час. После каза: - Може ли един въпрос?

- Разбира се.

- Би ли искал децата ти да са като теб, да тръгнат по твоите стъпки и да живеят такъв живот?

- Аз се моля за това, мечтая за това.

- Тогава си струва да те слушаме. Тази нощ ще проповядваш на цялата ми гвардия.

- Сутринта трябва да съм на работа.

- Това не е твой проблем. Отидох и ме слушаха много внимателно. Бяха с найтежките присъди. Сутринта се явих на работа. Изведнъж се появи един от „авторитетите” и каза на бригадира: - Давай Везиков при нас.

- А кой ще работи тук?

- Ти работи вместо него. Бригадирът се обърна към мен: - Отивай, викат те. „Авторитетът” ме изпрати: - Лягай и спи. Никой няма да те търси. Изцяло дължах на Бога това отношение на затворниците към мен. Той издигаше авторитета ми, защото аз издигах Неговото Слово.

трябва, хвърляха на другото. Постепенно взеха да губят контрол и да трупат всичко подозрително върху леглото с ненужните неща. Аз ходех насам-натам из апартамента и като видех нещо ценно, незабелязано се пресягах, вземах и го връщах на „безопасното” легло. А те не забелязваха. Какво стана на съда? Дадоха ми две години политическа присъда. Първо КГБ осем месеца води следствие, искаха да ме пречупят, за да се съглася да им сътруднича, заплашваха ме с присъда от седем години затвор и пет години изселване. Двама майори от КГБ водеха разпитите. Когато отивах на разпит, една група младежи се събираха и се молеха. Затова Бог ми даваше и мъдрост, и сила. Когато разбраха, че няма да се пречупя, ме прехвърлиха към прокуратурата и промениха присъдата. Съди ме Върховният съд на Естония. За моя случай писаха по вестниците. Властите обаче така и не разбраха какво всъщност постигнаха с това. Когато влязох в затвора, там всички знаеха за мен - те също четяха вестници. Затворниците веднага ме заразпитваха: - Разкажи как стана! Първите три месеца направо ме разкъсваха, всички искаха да разговарят с мен. Дадоха ми прякор Светеца. Затворниците имат обичай да проверяват всеки новодошъл. А проверката е такава – петима души те бият, за да видят можеш ли да се съпротивляваш. Един от „авторитетите” след време ми каза: - Трябваше да го направим и с теб. Тогава нямах време да мисля и отговорих: - Правете, каквото знаете, аз дори ръка няма да вдигна. Той се обърна към хората в килията: - Хайде, да го проверим! Никой не помръдна. Водачът посочи един и отсече: - Давай! А онзи отговори: - Няма! После Бог ще ми поиска сметка и ми удължат срока! Като искаш, сам го проверявай! Така решиха, че съм проверен, нормален съм - свой, и ме приеха.

Как отговориха властите на дейността Ви в затвора? Те виждаха, че свидетелствам за Бога - вече се бяха покаяли трима, - и обявиха в целия затвор: - Ако видим някого до Везиков, веднага го пращаме в карцера. После разбраха, че и това не помага. След една година ме пратиха при най-закоравелите престъпници, за които е направо безнадеждно да се променят. Направиха го много бързо. Ако се бяха позабавили, хората от моя отряд щяха да се застъпят за мен и дори там щяха да ми приготвят място. Един ден неочаквано надзирателят ме бутна

към вратата на друг отряд и я затвори след мен. Влязох и гледам – двама се боксират. Веднага се обърнаха към мен: - Слагай ръкавици и идвай да се биеш!

- Няма.

- Ако не ги сложиш, няма те пуснем в отряда. Стоях и мислех: „Какво свидетелство за Бога ще бъде, ако приема да се бия? Сигурно те знаят, че аз съм Светеца.” Трябва да кажа, че преди да вляза в затвора, съм тренирал бокс и съм участвал в републикански състезания. Дойдоха още няколко души да гледат. Не разбрах как сложих ръкавиците. Един от затворниците веднага тръгна срещу мен. Ударих го. Не очакваше. Падна на земята и веднага каза: - Стига! Така ми дадоха добро място: - Ти си наш човек, влизай!

Трябваше ли да минете през още изпитания, за да започнат да Ви се доверяват? Когато им свидетелствах за Бога, с мен се отнасяха като с човек. Ако се държиш със затворниците като човек, и те те приемат така. Можех да отида при някой от тях – а те бяха престъпници - и да кажа: - Ела да ти разкажа за Бога!

И той идваше, защото не го беше срам да бъде с мен. Имаше едно младо момче, двайсетгодишно. Забелязах, че нещо го мъчи. Попитах го: - Какво става? Отговори ми: - Не могат дори в затвора да ме вкарат както трябва. Осем месеца вече съм тук, а още не са ме осъдили.

- Какво си направил?

- Двойна кражба. Отивам на риболов пиян. Гледам пред мене рейс. Качвам се, паля, потеглям, защо да вървя пеш? После го оставих, отидох за риба. Връщам се на сутринта – рейсът си стои. Качих се и тръгнах обратно, а полицаите вече ме чакаха. Двойна кражба - това са вече утежняващи вината обстоятелства. Изслушах го и започнах да му свидетелствам за Бога. А той се заслуша. Казах му: - Дай да се молим с теб! Ако се срамуваш, можем да се молим нощем. Има Бог, аз Го познавам, искам и ти да Го познаеш. Държавната система не може да реши въпроса ти, а Бог ще го реши. В една от молитвите той се покая. Призна греховете си пред Бога и прие Христос като свой Спасител. Един ден го извикаха с вещите му. Всички се раздвижиха – не знаехме за какво го викат. Към четири часа го върнаха. Момчето влезе в килията, застана до вратата и погледът му блуждаеше, местеше се от човек на човек. Накрая се втренчи в мен. Помислих си: „Сигурно са го осъдили на толкова години, че не може да го понесе.” Другите го заразпитваха: - Какво? Какво става? Имаше ли съд? Къде те викаха?

- Бях на съд.

- Колко ти дадоха? – попитаха двама в един глас.

- Николко. Пускат ме вкъщи. В същия миг и двамата се обърнаха към мен: - Пашка, ние сме следващите за молитва!

Направихме списък, осемнайсет души се записаха. Господ правеше всичко това, за да мога да свидетелствам на хората.

Явно затворниците са виждали във Вашия живот това, което им говорите за Бога. Веднъж проповядвах, слушаха ме осем души. С периферното си зрение видях как идва някакъв мъж, спира и се заслушва. Усетих, че другите се напрегнаха – явно беше някой от „авторитетите”. Слуша ме около час. После каза: - Може ли един въпрос?

- Разбира се.

- Би ли искал децата ти да са като теб, да тръгнат по твоите стъпки и да живеят такъв живот?

- Аз се моля за това, мечтая за това.

- Тогава си струва да те слушаме. Тази нощ ще проповядваш на цялата ми гвардия.

- Сутринта трябва да съм на работа.

- Това не е твой проблем. Отидох и ме слушаха много внимателно. Бяха с найтежките присъди. Сутринта се явих на работа. Изведнъж се появи един от „авторитетите” и каза на бригадира: - Давай Везиков при нас.

- А кой ще работи тук?

- Ти работи вместо него. Бригадирът се обърна към мен: - Отивай, викат те. „Авторитетът” ме изпрати: - Лягай и спи. Никой няма да те търси. Изцяло дължах на Бога това отношение на затворниците към мен. Той издигаше авторитета ми, защото аз издигах Неговото Слово.

От 12 до 28 юни по покана на фондация „Светлина на Балканите” в България гостува детският хор „Проминец” от Одеса, Украйна, с диригент Владимир Петровски. Украинските деца пяха на български песни, написани по текстове на наши класици – Иван Вазов, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, изпълниха класически произведения по музика на Бах, Вивалди, Чайковски, както и съвременни духовни песни. Концертите се проведоха в София, Русе, Пловдив, Варна, Бургас, Сандански, Ямбол, Банкя, Нови Искър, Костинброд, Камено.

От 12 до 28 юни по покана на фондация „Светлина на Балканите” в България гостува детският хор „Проминец” от Одеса, Украйна, с диригент Владимир Петровски. Украинските деца пяха на български песни, написани по текстове на наши класици – Иван Вазов, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, изпълниха класически произведения по музика на Бах, Вивалди, Чайковски, както и съвременни духовни песни. Концертите се проведоха в София, Русе, Пловдив, Варна, Бургас, Сандански, Ямбол, Банкя, Нови Искър, Костинброд, Камено.

Computer Role Playing Games – ролеви компютърни игри. За тях е характерно, че участникът играе някаква роля. Създадени са през далечната 1974 г. В мига, в който се появява интернетът, същността на тези игри се променя - вече имаш възможност да играеш не само срещу компютъра, а и срещу друг човек в мрежата. Чували сме за сървъри, които можем да оприличим на град, където много хора живеят, срещат се и играят определена игра обикновено с различни прякори.

ано или късно всеки, който притежава или ползва компютър, се опитва да изиграе някаква игра на него. Говоря за обикновени онлайн флаш игри, простички, безобидни, достъпни за всички в kefche.bg, abv.bg и т.н. Компютърните игри имат различна насоченост. При едни се трупат точки, при други се преследват определени цели, а при трети се играе за някакава победа. Всички познати досега компютърни игри можем да разделим на две основни категории. Първо, т.нар.

MMORPG - Massive multiplayer online role playing games, т.е. компютърни ролеви игри, включващи много играчи, които са ново поколение след

Останалите игри ще наречем условно безролеви. Към тази категория спадат всички познати флаш игри. Това са аркадните игри – т.нар. стрелялки и игри от типа на „Super Mario”. При тях играчът не влиза в определена роля. Нещата тук са праволинейни и всичко се развива по определени правила. Известно е как ще протече играта и какъв ще бъде резултатът. Затова е трудно играчът да се пристрасти. Зависимостта от тези игри е временна. Компютърните ролеви игри обаче позволяват човек да се потопи напълно във виртуалния свят. А безспорно условие за това е той да излезе от реалния свят. Никой не може да остане едновременно и в двата свята

или както твърди Христос, да служи едновременно на двама господари: „Защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира” (Мат.

6:24). Но волята на Бога за всеки от нас е да живее в реалния свят. Когато Бог създава човека, казва му да владее и да обработва земята, т.е.да управлява този свят. Човекът обаче презира тези отговорности, наложени от Божията воля, още от грехопадението, та чак до днес, когато се поддава на манипулациите на виртуалния свят. Защото във виртуалния свят никой не ви кара да учите, нито да се трудите. Там веднага получавате знания и всичко останало, което искате. Създателите

на виртуалния свят са го измислили така, че всичко там максимално се доближава до реалността. Затова колкото по-силно човек се отъждествява с конкретна роля, толкова по-зависим е от играта. В ролевите компютърни игри има три основни вида роли. Първата е на ръководителя. Тук спадат всички игри стратегии. При тях играчът води, насочва и създава определени събития и действия. На второ място е управлението от дистанция. Компютърният персонаж, който сте вие, по ваша заповед се бие, кляка, става, лети, убива, прави и разваля магии. Интересно е защо дистанционните игри са толкова привлекателни. Защото дори да сте на 60 години, докато играете, ставате на 20. Ако страдате от някакъв комплекс за малоценност, например имате наднормено тегло или сте много слаб, а искате да заприличате на звездите от кориците на списанията, във виртуалния свят това е напълно възможно. Ако сте страхлив е нерешителен, там можете да станете най-перфектния килър на всички времена. Ако тук, в реалността, сте роден в бедно семей-

Computer Role Playing Games – ролеви компютърни игри. За тях е характерно, че участникът играе някаква роля. Създадени са през далечната 1974 г. В мига, в който се появява интернетът, същността на тези игри се променя - вече имаш възможност да играеш не само срещу компютъра, а и срещу друг човек в мрежата. Чували сме за сървъри, които можем да оприличим на град, където много хора живеят, срещат се и играят определена игра обикновено с различни прякори.

ано или късно всеки, който притежава или ползва компютър, се опитва да изиграе някаква игра на него. Говоря за обикновени онлайн флаш игри, простички, безобидни, достъпни за всички в kefche.bg, abv.bg и т.н. Компютърните игри имат различна насоченост. При едни се трупат точки, при други се преследват определени цели, а при трети се играе за някакава победа. Всички познати досега компютърни игри можем да разделим на две основни категории. Първо, т.нар.

MMORPG - Massive multiplayer online role playing games, т.е. компютърни ролеви игри, включващи много играчи, които са ново поколение след

Останалите игри ще наречем условно безролеви. Към тази категория спадат всички познати флаш игри. Това са аркадните игри – т.нар. стрелялки и игри от типа на „Super Mario”. При тях играчът не влиза в определена роля. Нещата тук са праволинейни и всичко се развива по определени правила. Известно е как ще протече играта и какъв ще бъде резултатът. Затова е трудно играчът да се пристрасти. Зависимостта от тези игри е временна. Компютърните ролеви игри обаче позволяват човек да се потопи напълно във виртуалния свят. А безспорно условие за това е той да излезе от реалния свят. Никой не може да остане едновременно и в двата свята

или както твърди Христос, да служи едновременно на двама господари: „Защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира” (Мат.

6:24). Но волята на Бога за всеки от нас е да живее в реалния свят. Когато Бог създава човека, казва му да владее и да обработва земята, т.е.да управлява този свят. Човекът обаче презира тези отговорности, наложени от Божията воля, още от грехопадението, та чак до днес, когато се поддава на манипулациите на виртуалния свят. Защото във виртуалния свят никой не ви кара да учите, нито да се трудите. Там веднага получавате знания и всичко останало, което искате. Създателите

на виртуалния свят са го измислили така, че всичко там максимално се доближава до реалността. Затова колкото по-силно човек се отъждествява с конкретна роля, толкова по-зависим е от играта. В ролевите компютърни игри има три основни вида роли. Първата е на ръководителя. Тук спадат всички игри стратегии. При тях играчът води, насочва и създава определени събития и действия. На второ място е управлението от дистанция. Компютърният персонаж, който сте вие, по ваша заповед се бие, кляка, става, лети, убива, прави и разваля магии. Интересно е защо дистанционните игри са толкова привлекателни. Защото дори да сте на 60 години, докато играете, ставате на 20. Ако страдате от някакъв комплекс за малоценност, например имате наднормено тегло или сте много слаб, а искате да заприличате на звездите от кориците на списанията, във виртуалния свят това е напълно възможно. Ако сте страхлив е нерешителен, там можете да станете най-перфектния килър на всички времена. Ако тук, в реалността, сте роден в бедно семей-

ство, в една друга реалност можете да притежавате всички съкровища на света. Може да завладявате държава след държава. А може дори да изберете да не сте човек. Помните ли какво казва Сатана на Адам и Ева? “Ще бъдете като богове.” Във виртуалния свят всичко, което покварената ни природа не може да изпита, всичките удоволствия на този свят стават възможни. Третият вид роли са смесени. Да вземем за пример играта „CounterStrike”. Там пускате първата опция (дистанционно управление) и гледате как вашият герой преминава през различни коридори, всякакви препятствия, убива всичко наоколо. Ако превключите на втората опция вече гледате през неговите очи. Този елемент присъства и в много други игри симулатори - вие гледате отстрани предмета или героя, който движите или ръководите, т.е. вашата ролева игра преминава от дистанционно към пряко управление през очите на даден герой. За да стане играта по-интересна, тя изисква от вас максимално да се вживеете в ролята и да се посветите на нея. За да може вашият герой да бъде много ловък, да скача, да прави салта,

да убива и т.н., трябва да схванете всички техники и стратегии, да проучите къде са слабите му места и как те могат да станат силни. Успехът ви в една виртуална игра зависи изцяло от вашето отъждествяване и посвещаване. Когато сте в ролята на човек, гледате през неговите очи. Когато сте в ролята на демон или бог, възприемате и реагирате също като него. И се оказвате все по-зависим от играта. Когато възприемате виртуалния свят като реален, греховете, които се извършват в него, стават ваши собствени грехове. Христос смята пожелаването за грях. В момента, в който един мъж погледне с желание някоя жена, той вече е съгрешил. Ако искаш да откраднеш, Бог вижда самата мисъл и желание, които са вече поквара. В момента, в който Ева пожелава забранения плод, тя е съгрешила. Падението й не е в момента, когато го има, а когато го пожелава. Преди да действате, мислите и решавате в съзнанието си. Така постъпват крадецът, убиецът, такъв е механизмът при всички грехове на тази земя. Откриваме го и в компютърните игри - покварената природа на човека му позволява да осъществи във виртуалния свят това, което не е способен да направи в реалния. И тук той влиза в капана на Сатана. Зависимостта от интернет обикновено се развива, като преминава през четири основни нива. Първото е привличане, събуждане на интерес. Създателите на игрите се стремят точно към това - да ни привлекат като личности, да ни заинтригуват. Целта е да започнем да харесваме графиката, звука, образа на героя, чиято роля ще играем. За това се правят т. нар. „трейлъри” - кратко представяне под формата на екшън на най-важните образи и събития в играта. Човек гледа и си

казва - това е интересно, пък и играта не е скъпа. Има игри, които са опасни, а не струват много. Казвате си: „Ами возил съм се в колата на татко и тя не е много мощна - само 90 конски сили, някакво мижаво рено или фолксваген. Я да взема да се кача в някое ферари.” Или ви се иска да сте пилот на F16! Дори има игра “Симулатор на Бога”. Влизате в ролята на Бога и започвате да отсъждате кой ще живее и кой ще умре. И излиза, че не сте толкова великодушни като нашия Бог, нали? В тези виртуални игри показвате покварената си същност. Човек осъзнава, че е немощен и гол, но в игрите тази голота се облича с магии, луксозни дрехи, камуфлаж... Целта е да бъде издигнат по-високо, отколкото е. Адам и Ева решават да изпитат думите на Сатана: “Вие ще бъдете богове”, които, за съжаление, се оказват реалност. В момента, в който Адам отхвърля Божията воля за себе си, мястото в сърцето му, което е заемал Бог, остава празно. Кой ще го заеме? Кой ще седне на този престол? Разбира се, човешкото Аз. Адам става господар на себе си, на своята воля. Но думите “господ” и „господар” на еврейски, както и на български са от един корен. Човекът се превръща в господ на самия себе си. Днес с изключение на тези, които са познали Иисус Христос като спасител, всички останали са господари и богове в собствените си очи. А виртуалната ролева игра подсилва стремежа на покварената природа и внушава: “Виж, ти си бог, но си слаб бог. Не можеш да кажеш нещо и то да стане, като твоя Създател. Ти не си Иисус Христос, че дяволът да ти предлага всички царства на света, но във виртуалния свят, където властва Сатана, това е напълно възможно.” Този свят е в Playstation, в мобилните телефони. А защо дяволът иска виртуалните игри да бъдат достъпни навсякъде и за всички? Преди се играеха само вкъщи, после се разпространиха в интернет, появиха се мрежи, в които играчите могат да правят съюзи едни срещу други. Вече има и телевизионни приставки като Nintendo и Playstation portable 1, 2, 3. Днес разполагаме с последните версии на тези игри и на мобилните си телефони. Защото

дяволът прави всичко, за да може човек да е непрестанно в този виртуален свят. В реалността сте никой, а там сте бог и можете да избиете всичките си комплекси. Това е второто ниво на зависимостта – отъждествяването. Бог ни е устроил така, че да получаваме удоволствие в реалния свят и да му се наслаждаваме. Човешката природа е такава, че опитаме ли нещо хубаво, все ни се иска да се върнем към него. Това прави и виртуалният свят: веднъж получавате удоволствие от играта и после искате това да се повтори. Така от привличането и интереса чрез отъждествяването преминавате към следващия етап игровата зависимост, - когато играта

и пролетните празници е добре да си починете активно. А какво означава това за един геймър? Да прекара по 20 часа във виртуалния свят. И постепенно зависимостта ви обсебва напълно. Презирате всичко останало, дори съня. Разказвали са ми за момче, което е християнин, познава Божието Слово, ходи на църква. Но започва да играе такава ролева игра и стига до нивото, в което излиза да се бие с дявола. Чували ли сте за играта “Третото пришествие на дявола” или “Син на дявола”? Това са роли на Антихриста, в които трябва да влезете, за да подготвите света за идването на дявола. Всички тези сюжети за взети от

следовател, който води дело за младо момче, обесило се в собствената си стая след поредната игра „CounterStrike”. Такива случаи с фатален изход вече не са единични. И такива игри не са рядкост. Тези процеси всъщност са закономерни. Можете ли да си спомните за игра, чиито създатели се опитват да ви накарат да се чувствате ненужен, нищожен, смазан, докато играете? Във виртуалния свят винаги започвате от някакво ниво, след което вашата сила неизменно расте. Всичко в играта ви води към съвършенство, но то е доста различно от това, за което говори ап. Павел - да се усъвършенстваме, като максимално се доближаваме до образа на Христос. Да, днес е модерно да играеш игри, да те мислят за герой и водач. Но да си добър в компютърните игри не означава да бъдеш специалист в областта на компютрите. Тази вманиаченост няма нищо общо с това, да си специалист в каквато и да било област. Тя говори за едно, че си пълен с комплекси и само във виртуалния свят намираш удовлетворение. Това важи още повече за християните, защото човек не може да пие от горчивия и от сладкия извор едновременно, както казва Христос. Когато започнете да играете, запитайте се какво мисли Бог за това.

се превръща в потребност. Човешкото тяло има определени физиологични и психични потребности - храна, сън, общуване с други хора. Тези потребности са подредени в пирамида, в която последователността е различна за всеки човек. А когато играете ролеви игри и се отъждествявате със своя герой, до такава степен сте увлечени, че неговите нужди стават потребности и във вашата пирамида наравно с храната, съня и т.н. Така стигате до третото ниво на зависимост – играта вече е част от пирамидата с вашите физиологични и психични потребности. Четвъртата степен е пълната игрова зависимост, когато започвате да играете по 15-20 часа на ден, останалите четири са ви достатъчни за сън. Покрай Нова година, Рождество

Библията - от Откровението, новозаветните Послания или пророческите Книги. За съжаление, по този начин са привлечени дори християни. Това момче играе, влиза в пряка битка с дявола и след това нещо става с него. Настъпва раздвоение на личността му. Той може да изключи компютъра, но не и ума си. В момента не знае дали е нормален - човек ли е или Антихрист. Ходи и си говори сам. Това е вече 100 % зависимост - шизофрения. Никой не е застрахован срещу това, всеки може да изпадне в такава зависимост и да стигне до края. Ето защо е важно до каква степен сте се посветили на дадена игра. На пето място е точката на зависимост, когато играта ви диктува да се самоубиете. Прочетох за един

Всички геймъри, които са играли повече от десет или петнадесет години, а сега са се освободили, не казват нищо добро за тези игри. Не съм чел нито едно положително свидетелство от такъв човек за състоянието му впоследствие. Всички психотерапевти са на мнение, че това е болест, която все повече завладява хората. От 10 до 14 % от потребителите на интернет са зависими от компютърните игри. Не подценявайте тази нова страст и обсебеност, която увлича, но може и да убие.

ство, в една друга реалност можете да притежавате всички съкровища на света. Може да завладявате държава след държава. А може дори да изберете да не сте човек. Помните ли какво казва Сатана на Адам и Ева? “Ще бъдете като богове.” Във виртуалния свят всичко, което покварената ни природа не може да изпита, всичките удоволствия на този свят стават възможни. Третият вид роли са смесени. Да вземем за пример играта „CounterStrike”. Там пускате първата опция (дистанционно управление) и гледате как вашият герой преминава през различни коридори, всякакви препятствия, убива всичко наоколо. Ако превключите на втората опция вече гледате през неговите очи. Този елемент присъства и в много други игри симулатори - вие гледате отстрани предмета или героя, който движите или ръководите, т.е. вашата ролева игра преминава от дистанционно към пряко управление през очите на даден герой. За да стане играта по-интересна, тя изисква от вас максимално да се вживеете в ролята и да се посветите на нея. За да може вашият герой да бъде много ловък, да скача, да прави салта,

да убива и т.н., трябва да схванете всички техники и стратегии, да проучите къде са слабите му места и как те могат да станат силни. Успехът ви в една виртуална игра зависи изцяло от вашето отъждествяване и посвещаване. Когато сте в ролята на човек, гледате през неговите очи. Когато сте в ролята на демон или бог, възприемате и реагирате също като него. И се оказвате все по-зависим от играта. Когато възприемате виртуалния свят като реален, греховете, които се извършват в него, стават ваши собствени грехове. Христос смята пожелаването за грях. В момента, в който един мъж погледне с желание някоя жена, той вече е съгрешил. Ако искаш да откраднеш, Бог вижда самата мисъл и желание, които са вече поквара. В момента, в който Ева пожелава забранения плод, тя е съгрешила. Падението й не е в момента, когато го има, а когато го пожелава. Преди да действате, мислите и решавате в съзнанието си. Така постъпват крадецът, убиецът, такъв е механизмът при всички грехове на тази земя. Откриваме го и в компютърните игри - покварената природа на човека му позволява да осъществи във виртуалния свят това, което не е способен да направи в реалния. И тук той влиза в капана на Сатана. Зависимостта от интернет обикновено се развива, като преминава през четири основни нива. Първото е привличане, събуждане на интерес. Създателите на игрите се стремят точно към това - да ни привлекат като личности, да ни заинтригуват. Целта е да започнем да харесваме графиката, звука, образа на героя, чиято роля ще играем. За това се правят т. нар. „трейлъри” - кратко представяне под формата на екшън на най-важните образи и събития в играта. Човек гледа и си

казва - това е интересно, пък и играта не е скъпа. Има игри, които са опасни, а не струват много. Казвате си: „Ами возил съм се в колата на татко и тя не е много мощна - само 90 конски сили, някакво мижаво рено или фолксваген. Я да взема да се кача в някое ферари.” Или ви се иска да сте пилот на F16! Дори има игра “Симулатор на Бога”. Влизате в ролята на Бога и започвате да отсъждате кой ще живее и кой ще умре. И излиза, че не сте толкова великодушни като нашия Бог, нали? В тези виртуални игри показвате покварената си същност. Човек осъзнава, че е немощен и гол, но в игрите тази голота се облича с магии, луксозни дрехи, камуфлаж... Целта е да бъде издигнат по-високо, отколкото е. Адам и Ева решават да изпитат думите на Сатана: “Вие ще бъдете богове”, които, за съжаление, се оказват реалност. В момента, в който Адам отхвърля Божията воля за себе си, мястото в сърцето му, което е заемал Бог, остава празно. Кой ще го заеме? Кой ще седне на този престол? Разбира се, човешкото Аз. Адам става господар на себе си, на своята воля. Но думите “господ” и „господар” на еврейски, както и на български са от един корен. Човекът се превръща в господ на самия себе си. Днес с изключение на тези, които са познали Иисус Христос като спасител, всички останали са господари и богове в собствените си очи. А виртуалната ролева игра подсилва стремежа на покварената природа и внушава: “Виж, ти си бог, но си слаб бог. Не можеш да кажеш нещо и то да стане, като твоя Създател. Ти не си Иисус Христос, че дяволът да ти предлага всички царства на света, но във виртуалния свят, където властва Сатана, това е напълно възможно.” Този свят е в Playstation, в мобилните телефони. А защо дяволът иска виртуалните игри да бъдат достъпни навсякъде и за всички? Преди се играеха само вкъщи, после се разпространиха в интернет, появиха се мрежи, в които играчите могат да правят съюзи едни срещу други. Вече има и телевизионни приставки като Nintendo и Playstation portable 1, 2, 3. Днес разполагаме с последните версии на тези игри и на мобилните си телефони. Защото

дяволът прави всичко, за да може човек да е непрестанно в този виртуален свят. В реалността сте никой, а там сте бог и можете да избиете всичките си комплекси. Това е второто ниво на зависимостта – отъждествяването. Бог ни е устроил така, че да получаваме удоволствие в реалния свят и да му се наслаждаваме. Човешката природа е такава, че опитаме ли нещо хубаво, все ни се иска да се върнем към него. Това прави и виртуалният свят: веднъж получавате удоволствие от играта и после искате това да се повтори. Така от привличането и интереса чрез отъждествяването преминавате към следващия етап игровата зависимост, - когато играта

и пролетните празници е добре да си починете активно. А какво означава това за един геймър? Да прекара по 20 часа във виртуалния свят. И постепенно зависимостта ви обсебва напълно. Презирате всичко останало, дори съня. Разказвали са ми за момче, което е християнин, познава Божието Слово, ходи на църква. Но започва да играе такава ролева игра и стига до нивото, в което излиза да се бие с дявола. Чували ли сте за играта “Третото пришествие на дявола” или “Син на дявола”? Това са роли на Антихриста, в които трябва да влезете, за да подготвите света за идването на дявола. Всички тези сюжети за взети от

следовател, който води дело за младо момче, обесило се в собствената си стая след поредната игра „CounterStrike”. Такива случаи с фатален изход вече не са единични. И такива игри не са рядкост. Тези процеси всъщност са закономерни. Можете ли да си спомните за игра, чиито създатели се опитват да ви накарат да се чувствате ненужен, нищожен, смазан, докато играете? Във виртуалния свят винаги започвате от някакво ниво, след което вашата сила неизменно расте. Всичко в играта ви води към съвършенство, но то е доста различно от това, за което говори ап. Павел - да се усъвършенстваме, като максимално се доближаваме до образа на Христос. Да, днес е модерно да играеш игри, да те мислят за герой и водач. Но да си добър в компютърните игри не означава да бъдеш специалист в областта на компютрите. Тази вманиаченост няма нищо общо с това, да си специалист в каквато и да било област. Тя говори за едно, че си пълен с комплекси и само във виртуалния свят намираш удовлетворение. Това важи още повече за християните, защото човек не може да пие от горчивия и от сладкия извор едновременно, както казва Христос. Когато започнете да играете, запитайте се какво мисли Бог за това.

се превръща в потребност. Човешкото тяло има определени физиологични и психични потребности - храна, сън, общуване с други хора. Тези потребности са подредени в пирамида, в която последователността е различна за всеки човек. А когато играете ролеви игри и се отъждествявате със своя герой, до такава степен сте увлечени, че неговите нужди стават потребности и във вашата пирамида наравно с храната, съня и т.н. Така стигате до третото ниво на зависимост – играта вече е част от пирамидата с вашите физиологични и психични потребности. Четвъртата степен е пълната игрова зависимост, когато започвате да играете по 15-20 часа на ден, останалите четири са ви достатъчни за сън. Покрай Нова година, Рождество

Библията - от Откровението, новозаветните Послания или пророческите Книги. За съжаление, по този начин са привлечени дори християни. Това момче играе, влиза в пряка битка с дявола и след това нещо става с него. Настъпва раздвоение на личността му. Той може да изключи компютъра, но не и ума си. В момента не знае дали е нормален - човек ли е или Антихрист. Ходи и си говори сам. Това е вече 100 % зависимост - шизофрения. Никой не е застрахован срещу това, всеки може да изпадне в такава зависимост и да стигне до края. Ето защо е важно до каква степен сте се посветили на дадена игра. На пето място е точката на зависимост, когато играта ви диктува да се самоубиете. Прочетох за един

Всички геймъри, които са играли повече от десет или петнадесет години, а сега са се освободили, не казват нищо добро за тези игри. Не съм чел нито едно положително свидетелство от такъв човек за състоянието му впоследствие. Всички психотерапевти са на мнение, че това е болест, която все повече завладява хората. От 10 до 14 % от потребителите на интернет са зависими от компютърните игри. Не подценявайте тази нова страст и обсебеност, която увлича, но може и да убие.

Отвесно: 1.Есевон 8.Обем 12.”Великата раздяла” 16.Илирик 17.Козарско 18.Лос 19.Синагога 21.Ар 22.Агита 24.Ара 26.Ер 28.Си 30.Ераст 33.Расин 35.Есей 37.Мира 39.Овен 40.Акар 41.Налог 42.Димас 44.О’Хара (Джон) 46.Ифа 47.Ани 48.Арматура 50.Ив (Артър) 51.Хитон 52.Орор 53.Дума Водоравно: 1.Евил-Меродах 2.Село 3.Елиса 4.Вир 5.Окиси 6.Накит 7.Назорей 8.Одра 9.Бяс 10.Елка 11.Маори 13.Ака 14.Рога 15.Загар 20.Насекомо 23.Глина 25.Осили 27.Равини 29.Исахар 31.Ама 32.Трофим 34.Семит 36.Ерато 38.Агава 41.Нар 43.Сан 45.Рур 49.Ад

1.Роб, който след като е избягал от своя господар Филимон, повярвал чрез служението на ап. Павел (Филимон) 8.Мястото, където от новозаветно време и до днес се събират евреите за четене на Закона 10.Една от двете жени, които са специално поздравени от ап. Павел в Посланието му към римляните (16:2) 11.Горна дреха на православен свещеник 12.Израилски цар, син на Ваас, убит от слугата си (III Цар. 16 гл.) 14.Осмият син на Яков, родоначалник на едно от израилевите племена 15.Лицевата част на сграда 18. Отговор по телефона 20.Органично съединение, лесно изпаряваща се течност 21.Древен финикийски град, пристанище на Средиземно море, с чийто цар Давид има приятелски отношения 22.Бързо растящо безхлорофилно растение, което има силно отровни и ядливи видове 23.Месец от еврейския календар 24.Потокът, при който Илия намира убежище и храна, докато се крие от цар Ахав (III Цар. 17 гл.) 25.Населението на една държава 27.Амонски цар по времето на Давид (II Цар. 10 гл.) 30.Чувство, причинено от бездействие и еднообразие 33.Голяма река във Франция 34.Първенец 35.Разказ от Николай Хайтов 37.Почетен дар за някаква заслуга, отличие 40.Извънсистемна мерна единица, равна на 25,4 мм (за тръби и резби) 41.Болест по лозята 43.Името, което Соломон получава при раждането си (в превод “Възлюбен от Господ“) 45.Носител на наследствеността при живите организми 46.Нота 47.Син на Рагуил, Мойсеевия тъст (Числ. 10:29) 49.Немски писател, виден представител на критическия реализъм (1875-1955) - “Д-р Фауст“ 50.Неизвестен автор (мн. ч.) 52. Християнски апологет и мислител от I век.

1.Повест от Кристина Рой (изд. „Светлина на Балканите”, 2009 г.) 2.Верен приятел и сътрудник на ап. Павел (II Тим. 1:16 и сл.) 3.Название на хляба от Господната трапеза при католиците 4.Робство 5.Християнин от Берия, който придружава ап. Павел от Троада до Азия (Деян. 20 гл.) 6.Един от 12те съгледвачи на Ханаан, представител на Исахаровото племе (Числ. 13 гл.)

7.Малоазийска богиня на плодородието 9.Военачалник на Давид (I Лет.

27:9) 13.Планинска верига в Армения, където се установява Ноевият ковчег след потопа 16.Голям град в Унгария 17.Количеството вода, изразходвано за определено време 19.В библейски времена - планинска верига в Сирия, днес - название на държава 24.Възнаграждение за труд, извършен от човек със свободна професия 26.Минерален продукт, от който се добиват метали 28.Нота 29.Дълго въже с примка за ловене на диви животни 31.Кипърски град, където по времето на ап. Павел е имало голяма еврейска общност (Деян. 13:5) 32.Един от бунтовниците срещу Мойсей (Числ. 16 гл.) 36.Название на стая, познато у нас от XVIII в. 38.Вторият съдия в Израил (Съд. 3 гл.)

39.Диви прасета 42.Братовчед и военачалник на Саул 44.Моавски град на изток от Мъртво море (Числ. 21:30-31) 46.Част от тялото - от шията до ръката 48.Мярка за ел. мощност 49.Съвсем кратко време, момент 51.Произведение от Адам Мицкевич.

Отвесно: 1.Есевон 8.Обем 12.”Великата раздяла” 16.Илирик 17.Козарско 18.Лос 19.Синагога 21.Ар 22.Агита 24.Ара 26.Ер 28.Си 30.Ераст 33.Расин 35.Есей 37.Мира 39.Овен 40.Акар 41.Налог 42.Димас 44.О’Хара (Джон) 46.Ифа 47.Ани 48.Арматура 50.Ив (Артър) 51.Хитон 52.Орор 53.Дума Водоравно: 1.Евил-Меродах 2.Село 3.Елиса 4.Вир 5.Окиси 6.Накит 7.Назорей 8.Одра 9.Бяс 10.Елка 11.Маори 13.Ака 14.Рога 15.Загар 20.Насекомо 23.Глина 25.Осили 27.Равини 29.Исахар 31.Ама 32.Трофим 34.Семит 36.Ерато 38.Агава 41.Нар 43.Сан 45.Рур 49.Ад

1.Роб, който след като е избягал от своя господар Филимон, повярвал чрез служението на ап. Павел (Филимон) 8.Мястото, където от новозаветно време и до днес се събират евреите за четене на Закона 10.Една от двете жени, които са специално поздравени от ап. Павел в Посланието му към римляните (16:2) 11.Горна дреха на православен свещеник 12.Израилски цар, син на Ваас, убит от слугата си (III Цар. 16 гл.) 14.Осмият син на Яков, родоначалник на едно от израилевите племена 15.Лицевата част на сграда 18. Отговор по телефона 20.Органично съединение, лесно изпаряваща се течност 21.Древен финикийски град, пристанище на Средиземно море, с чийто цар Давид има приятелски отношения 22.Бързо растящо безхлорофилно растение, което има силно отровни и ядливи видове 23.Месец от еврейския календар 24.Потокът, при който Илия намира убежище и храна, докато се крие от цар Ахав (III Цар. 17 гл.) 25.Населението на една държава 27.Амонски цар по времето на Давид (II Цар. 10 гл.) 30.Чувство, причинено от бездействие и еднообразие 33.Голяма река във Франция 34.Първенец 35.Разказ от Николай Хайтов 37.Почетен дар за някаква заслуга, отличие 40.Извънсистемна мерна единица, равна на 25,4 мм (за тръби и резби) 41.Болест по лозята 43.Името, което Соломон получава при раждането си (в превод “Възлюбен от Господ“) 45.Носител на наследствеността при живите организми 46.Нота 47.Син на Рагуил, Мойсеевия тъст (Числ. 10:29) 49.Немски писател, виден представител на критическия реализъм (1875-1955) - “Д-р Фауст“ 50.Неизвестен автор (мн. ч.) 52. Християнски апологет и мислител от I век.

1.Повест от Кристина Рой (изд. „Светлина на Балканите”, 2009 г.) 2.Верен приятел и сътрудник на ап. Павел (II Тим. 1:16 и сл.) 3.Название на хляба от Господната трапеза при католиците 4.Робство 5.Християнин от Берия, който придружава ап. Павел от Троада до Азия (Деян. 20 гл.) 6.Един от 12те съгледвачи на Ханаан, представител на Исахаровото племе (Числ. 13 гл.)

7.Малоазийска богиня на плодородието 9.Военачалник на Давид (I Лет.

27:9) 13.Планинска верига в Армения, където се установява Ноевият ковчег след потопа 16.Голям град в Унгария 17.Количеството вода, изразходвано за определено време 19.В библейски времена - планинска верига в Сирия, днес - название на държава 24.Възнаграждение за труд, извършен от човек със свободна професия 26.Минерален продукт, от който се добиват метали 28.Нота 29.Дълго въже с примка за ловене на диви животни 31.Кипърски град, където по времето на ап. Павел е имало голяма еврейска общност (Деян. 13:5) 32.Един от бунтовниците срещу Мойсей (Числ. 16 гл.) 36.Название на стая, познато у нас от XVIII в. 38.Вторият съдия в Израил (Съд. 3 гл.)

39.Диви прасета 42.Братовчед и военачалник на Саул 44.Моавски град на изток от Мъртво море (Числ. 21:30-31) 46.Част от тялото - от шията до ръката 48.Мярка за ел. мощност 49.Съвсем кратко време, момент 51.Произведение от Адам Мицкевич.