2 2006 Опасностите за душата

ъпреки че душата е заключена в тяло като в тъмница, въпреки че е помрачена от извратените учения, въпреки че е лишена от бодрост заради страстите и похотите, въпреки че служи робски на лъжливи богове, когато идва на себе си и се освобождава като от опиянение или сън, или някаква болест и пак оздравява, тя произнася името на Бога и само това име, тъй като истинският Бог наистина е един. Всички казват: "Велик е Бог", "Благ е Бог " и "Каквото Господ даде." Душата свидетелства за Него като за съдник, когато казва: "Бог вижда", "Господ ще ми въздаде." Това е свидетелството на душата, която по при-

родата си е християнка!" Тези думи четем в "Апологията" на Тертулиан, учител на Църквата от III в. Но освободилата се и вече здрава душа, докато е тук, на земята, е заплашвана от много опасности. Дяволските примки я дебнат навсякъде, за да я прелъстят, да я отдалечат от Създателя й и да я погубят. Примките изглеждат много привличащи и се рекламират така, че да заинтригуват - предлага се, разбира се, "най-доброто" за човека, за тялото му и за душата му. Този брой има за цел да разкрие някои от опасностите. На това са посветени статиите "Дан Браун и митът за "свещената женственост", "Бездна... на една ръка разстояние", "Съвременният Прометей научната фантастика", както и интервю с дякон Андрей Кураев.

Ако някои от нашите читатели не вярват в съществуването на душата, предлагаме на тяхното внимание статията на Павел Рогозин "Диалектиката на душата". За тези, които не се съмняват, че имат душа, но не смятат, че е нужно да потърсят Бога, защото са уверени, че ще се справят сами с всички предизвикателства на живота, и дори се опитват да докажат на Бога своята независимост, ще бъде интересно да прочетат материала "Милост за живите". Още от малки непрекъснато ни учат да пазим тялото си, а за душата някак си не е прието да се говори. Съзнаваме, че тези текстове няма да ви предпазят, но ще се радваме, ако ви събудят и ви накарат да се замисляте.

е се осмели ли някой смъртен да ни иска доказателства за съществуването на душата, при положение че никой от представителите на истинската наука никога не се е съмнявал в нейното съществуване? Спорът сред учените е не дали има душа, а как трябва да се разбира това понятие? Дори френският философ Декарт, в чиято система на познанието е заложено съмнение във всичко, което преди него се е приемало за истина, стига до извода, че съмнението в съществуването на собствената душа би било равносилно на себеотричане. "Колкото и далеч да се разпростира моето съмнение - разсъждава той, - аз не мога да се съмнявам в собственото си съществуване, защото самото ми съмнение свидетелства, че този "някой", който се съмнява, съществува." Но не само Декарт признава битието на душата. До това неизбежно стига всеки здравомислещ човек. Имануел Кант пише: "Признавам, доста склонен съм да твърдя, че в света съществуват нематериални същества и че моята собствена душа е съпричастна към тях." Пирогов, фон Баер, Кювие, Вирхов, Кеплер, Клод Бернар, геологът Дан, Нютон, Фарадей, Либих, Тихо де Брахе и други всички те са вярвали в безсмъртието на душата и открито са изповядвали своята вяра в Бога.

Английският философ Пристли, който през целия си живот отрича съществуването на Бога, малко преди смъртта си започва да чете Евангелието и да вярва в безсмъртните му истини. Той благодари на Бога за живота си, който се увенчава с познанието на Христос, и иска да умре като християнин. Хайнрих Хайне през целия си живот се измъчва в своето неверие, подиграва се жестоко на вярващите. На пръв поглед никога не са го безпокоили въпросите за душата и вечността, тъй като сякаш на шега винаги ги е подминавал. Но в завещанието си признава, че от четири години е отхвърлил всяка философия и умира с вяра в Бога, като иска прошка за лекомислено изживяната си младост. Историята на философията е безкраен спор между "спиритуалистите" и "материалистите" - хората, които признават духовното начало в човека, и хората, които се отнасят скептично към това начало. И наистина, как да приемем тази "област на чудесното", как да я вместим - толкова безгранична - в малкия ни човешки ум? Но дори Ренан, един от стълбовете на войнстващия материализъм, при цялото си желание да се отърве от "света на чудесата", който постоянно се натрапва, все пак е принуден да признае непостижимостта на чудесата около нас. Той казва: "Слънцето е чудо, защото науката далеч не може да го обясни. Зараждането на човека е чудо, защото физиологията

все още мълчи по този въпрос. Съвестта ни е чудо, защото за нас е съвършена тайна. Всяко животно е чудо, защото сме безсилни да разберем тайната на земното му битие." "А всеки човешки орган поотделно не е ли чудо? - пита професор Погодин. - Коя сляпа сила би могла да "измисли" човека, да формира неговото тяло от милиони клетки, да му даде очи със зрителен нерв, да създаде ухо, гърло, език с вкусови рецептори, нос с обоняние, мозък, дихание, хранене, кръвообращение, сърце, далак, дробове, нервна и лимфна система? А паметта, въображението, творчеството, съвестта, идеите, вярата, илюзиите - нима всичко това не е чудо? Да, това са чудеса, признати от науката! Но дали тези тайни, този "свят на чудесата" са постижими за науката? Удивително как някои се осмеляват да твърдят и да вярват, че чудото спира да бъде чудо само защото е получило някакво "научно" определение и разяснение." Никой, разбира се, не знае какво точно представлява животът, но хората на науката са склонни да го разглеждат като проблем, който вече е решен и обяснен от тях. Въпросът за зараждането и същността на живота обаче до днес остава

без отговор. Той не може да се тълкува само от гледище на физико-химичните процеси, без да се признаят действията на непостижимата за нас свръхестествена творческа сила. Когато се появява, учението за т. нар. произволно зараждане и постепенно усъвършенстване на видовете растения и животни, разтърсва основите на науката, но скоро неговите водещи представители се убеждават, че тази "еволюция" е една от безбройните "научни заблуди". Тази теория, както е известно, се основава върху "инфузорията" и "клетката" - на принципа на вече дадения в природата зародиш. Зародишът в учението на Дарвин е нещо като "трите кита", върху които предците ни са смятали, че се крепи земята. Затова въпросът как е възникнал зародишът е също толкова логичен, както и въпросът върху какво стоят китовете? Едно нещо не подлежи на съмнение, че самата "природа" е безсилна да породи живота и когато животът спре, настъпва неизбежна разруха. Според тайните закони на природата тялото, лишено от душа, се лишава и от живот, гние, разпада се. Йегер свързва произхода на живота с електричеството. Но как електричеството, тази мъртва и сляпа природна сила, би била способна да разпредели смислено атомите и молекулите в протоплазмата? Тогава електрическата сила би

трябвало да притежава собствен разум, за да направи отделните клетки зародишни. Но материалистите се опитват да не мислят върху подобни въпроси. Те извеждат разумното от неразумното, мислещото от немислещото, живота от мъртвата материя. Ето какво казва проф. С. А. Франк по този въпрос: "Материализмът като философско учение твърди, че единствената "субстанция" или основа на битието е материята, че всичко, което съществува действително, е материално и следователно всичко "психическо", душевно и духовно на практика не съществува или съществува само като следствие от материалните обекти или процеси, като продукт на материалния свят или като привидност на това, което по същността си е материално." Но това не съответства на фактите. Психическото по своето съдържание е много по-различно от материалното и не може да е тъждествено на него. Чувствата, мислите, настроенията, представите, желанията - всичко, от което се състои нашият душевен живот, прилича на материалните обекти или процеси също толкова малко, колкото звукът прилича на цвета или кръгът - на квадрата. Нашите наблюдения потвърждават зависимостта на психическото от материалното, а също така и обратната зависимост - на телесните процеси от душевните. "Да допуснем - казва проф. Франк, - че материята "произвежда" психическото, ражда го от собствените си недра, или както още се казва, че психическото е "свойство", "функция" на материалното. Тогава материализмът опровергава самия себе си. Защото каква е тази "материя", която от самото начало е надарена със способността да ражда психическото? Или едно от основните свойства на която се явява "психическото"? Тук свършва всякаква определеност на понятията. Материята е материя в истинския смисъл само ако я различаваме от психическото и я противопоставяме на него. Ако пък материята в основата си съдържа и психическото, това вече не е материя в обичайния смисъл на думата, а нещо много по-дълбоко и загадъчно, което обхваща двете страни на битието - материалната и психическата. Виждаме - пише Франк, - че материализмът, ако е точно изразен, така или иначе стига до съзнанието, че той съвсем не е материализъм. Ако целият свят, цялото битие се състояха единствено от слепи сили, в света нямаше да има нито нужди, нито истинска нравствена борба. Тогава би било безсмислено да се проповядва трезвост на живото същество, което сякаш стои на едно ниво с природния свят и е съставено изцяло от природни сили, защото трезвостта предполага наличие на някаква духовна инстанция, която предписва правилото или закона за духовната хигиена." Проповедниците на материализма не са скептици, а по-скоро са невежи. Те твърдят, че това, което наричаме проявление на душата, всъщност е "продукт" на нашето тяло, че мислите и чувствата ни са само функции на мозъка. Материалистите пренебрегват факта, че дори някои функции на душата

да зависят от тялото, духовните функции от висш порядък са напълно обособени от тялото и в никакъв случай не са свързани помежду си физиологично. Когато възприемаме заобикалящия ни свят, участват непосредствените ни чувства, но по-дълбоките действия на нашата душа - паметта, разумът, съжденията, съвестта, въображението - могат да бъдат само духовни действия. Водещите физиолози не допускат възможността съзнанието ни да възниква от материалните функции на мозъка. Те признават единодушно, че същността на съзнанието е неясна за тях. Кант показва с поразителната очевидност, че човешкият ум никога няма да опознае същността на душата. Ние нямаме органи на познанието, способни да обхванат цялата многообразна мощ и свойствата на нашата душа. Мисълта, чувството и волята не могат да се изследват с прибори и апарати. Към тях можем да приложим само вътрешния опит, свързан с вярата. Свещеното Писание ни открива, че човек се състои от дух, душа и тяло. За тези три ипостаси на човешката същност четем в Посланието на апостол Павел към солунците: " А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Иисус Христос." ( I Сол. 5:23). Душата винаги се възприема като неразривна съвкупност от всичките ни чувства, като съкровищница на нашето мислене, източник на красота, отражение на Бога, принцип, който обхваща цялата ни същност, качества, способности и ръководи постъпките ни. Душата е скритата в нас сила, огнище на нашата индивидуалност, вместило съвестта ни. Душата е

жива същност, която въздейства върху нашето тяло, храм на нашето "Аз" или "храм Божи, ако Божият Дух живее в нас". Човекът притежава смъртно тяло и безсмъртна душа. Душата ни подарява живот, тя е върховният принцип на живота. С тялото си възприемаме и познаваме материалния свят, с душата си - душевния, с духа - духовния. Душата е не само животворящо, а и организиращо начало в човека. Отделеното от нея тяло се разпада, разлага се на първоначалните си елементи. Както пише Еклисиаст: "Когато се върне пръстта в земята, както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал." Според учението на Христос душата е реалност, както тялото. Когато тя напусне тялото, човек умира, макар и само физически, при това временно, до деня на всеобщото възкресение на мъртвите. Физическата смърт потвърждава реалността на това, което сме смятали за призрачно, и призрачността на онова, което сме смятали за реално. Христос не доказва безсмъртието на душата и задгробния живот, но ни открива факти, достъпни за възприемане не чрез чувствата и разума, а само чрез вяра. В притчата за богаташа и Лазар Христос разкрива на душата ни тайните на задгробния свят, до които човешкото въображение никога не би стигнало. В тази история Христос ни пренася отвъд границата, която отделя видимото от невидимото, и ние осъзнаваме истината за безсмъртието. Земният живот на богаташа не свършва с пищното му погребение. В небесната книга ни се открива неговата трагична развръзка. Виждаме мъките на ада и вечното блаженство, закона за възмездието и тържеството на божествената справедливост, която въздава на "всеки според делата му". Мнозина се опитват да обяснят мисълта за "безсмъртната душа" като породена от страх, заблуда и невежество. Но надеждата за вечен живот винаги е била и ще бъде най-висшето благо за всеки човек на земята. От тази надежда са черпили сила и вдъхновение най-силните личности на всички времена. Христос потвърждава този копнеж на вярващите хора: "Защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е изпратил. И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден." Опитът на духовният живот, който се основава на духовното новораждане, потвърждава реалността на безсмъртието. Мисълта, че ставаме безсмъртни само когато се сбогуваме със земния живот, е грешна. Ние винаги сме безсмъртни - по своята духовна същност. Още тук, на земята, човек има възможност да живее живота, който ще живее във вечността. Не покаялият се грешник живее живота, който му предстои да живее в ада, а вярващият този, който ще живее на небето. Душата на човека е надарена със способността да страда и да се наслаждава. Тя е в състояние да се наслаждава с Бога и нравствено да страда за своите опорочени чувства, зли слова и постъпки. Душата никога не се задоволява единствено със земното, временното, тленното. В дълбините на всяка човешка душа се крие стремеж към светлината, към доброто, към реда, справедливостта, любовта, истината, към всичко хубаво, искрено, възвишено, прекрасно. Ние ценим в другите хора техните нравствени качества и добродетели, а порицаваме безнравствеността и пороците. Нашите низки наклонности, апетити и желания срещат противодействие в разума, чувствата,

съвестта ни. Как да обясним този вътрешен антагонизъм? Ако сме само плътски същества, както животните, не бихме познавали тази борба. Щяхме да позволим на тялото си без съжаление и угризения на съвестта да плува по течението на животинските си страсти. Но ние виждаме, че волята ни винаги е в открита война с нашите инстинкти и порочните ни наклонности. А войната се обявява от нашата безсмъртна душа. За да бъдат удовлетворени безкрайните нужди на душата, се изисква безграничен, безсмъртен живот. Човекът е създаден за щастие и с всичките си сили се стреми към него. Но тази жажда никога няма да бъде удовлетворена през земния жи-

вот. Колкото и щастливо да се подрежда животът, страданията винаги са повече от радостите. Ние сме създадени за блаженство и жаждата за живот, изпълнен със смисъл, неугасваща красота и съвършена правда, ни измъчва неизменно. Та нали чрез най-добрите стремежи на сърцето си чувстваме до каква степен сме чужди на тази земя, колко малко ни удовлетворява временното и земното, как за нашето щастие е необходимо нещо напълно различно, което още е скрито от нас, но толкова властно ни влече към себе си! Едва когато умре, Божият човек вкусва неизвестни дотогава радости, които удовлетворяват докрай неговата душа. При някои християни, когато наближава смъртта, лицето светва с неземна радост и нерядко изричат поразяващи с дълбочината си мисли. Не е ли това тайната на тяхното просветление - душата им, освободена от сетивните окови и приближаваща своята истинска вечна обител, ликува? Крайно ограничената материалистична представа, че със смъртта на тялото "всичко свършва", може да удовлетвори само тези, които решително отказват да мислят. Фактът, че "при Бога нищо не се изгубва", че нищо в природата не загива и човекът не е способен нито да създаде, нито окончателно да унищожи дори атом вещество, е известен още на учениците. И ако на материята е отказана възможността да "загине", защо се предрича гибелта на душата, която оживотворява тялото? Напротив, най-изтъкнатите съвременни учени потвърждават, че най-нищожното от живите същества, което представлява само зародиш на живота, наистина е "безсмърт-

но" и в най-крайния продукт на органичната природа има елементи, които не са престанали да съществуват, откакто е възникнал животът. Ако животът на материята е толкова устойчив и не може да бъде прекъсван, какво да кажем за душата? Материята се разпада на съставните си елементи, а духът е извечно съществуваща субстанция - не може да се разлага, нито да се опростява по какъвто и да било начин. Душата не може да бъде унищожена, освен ако не е такава Божията воля. "Духът Божи ме е създал и диханието на Всемогъщия ме оживотворява" - казва Божият човек. Духът не умира и не може да умре. "Не се бойте от тези, които убиват тялото и след това не могат нищо повече да направят... Бойте се от Онзи, Който, след като е убил, има власт да хвърля в пъкъла." Душата на Адам е създадена след тялото му, затова може да живее както в тяло, така и извън него. При физическата смърт душата напуска тялото и живее вечно, макар ние да не виждаме нейните проявления. Известно е, че клетките на нашето тяло непрекъснато се обновяват. По този начин целият състав на тялото се променя напълно за известен период от време. Но и с променящ се молекулярен състав личността на човека остава същата. Как можем да го обясним? Ако нашето вътрешно "Аз", нашата душа беше в пряка зависимост от тялото при неговото обновяване тя не би могла да остава непроменена. Тогава и нашата личност би се променяла заедно с тялото ни. Но точно в това непроменено състояние на нашата душа при еднократното или пълното обновяване на целия организъм в хода на живота се крие едно от най-сериозните доказателства за безсмъртието на душата. Ако душата и тялото бяха едно и също, как човек би могъл да изпитва едновременно физическо удоволствие и душевно неудовлетворение? Как би могъл да се запази здравият ум в болно тяло и как при здраво тяло душата на човека би да страдала нравствено? Ако човек няма душа, откъде идват душевните терзания и душевните болести? Хората отричат безсмъртието на душата и съществуването на живот отвъд гроба не въз основа на научните открития и постижения, а поради невежеството и инертността на умовете си. Но великият учен Стюарт Мил, който размишлява подробно върху тази тема, е принуден да признае, че науката не притежава нито едно положително доказателство срещу безсмъртието на душата. Ако няма безсмъртие, нравствените основи губят почва и неизбежно трябва да рухнат. Истинският живот на всеки човек е свързан неизменно с идеята за безсмъртието. Ако нямаше безсмъртие, нравственият живот на семейството и обществото би се оказал празна утопия, лабиринт без изход. Кант с основание заключава: "Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително." Без "нематериалните" сили светът не би могъл да възникне и не би могъл да се разкрие в цялото си многообразие. Без душа човекът е немислим като висше разумно същество в природата. И душата на човека като духовно начало е немислима извън безсмъртието. "Разбиращият" неминуемо ще стигне до този извод. "А който не разбира - нека не разбира!"

тец Андрей, обикновено хората свързват края на света с идването на Антихриста. Кой е Антихриста според църковното разбиране и какво да очакваме от него? Първо, апостол Йоан в своите Послания (не в Откровението) казва, че има много антихристи. В този смисъл антихрист е всеки човек, който активно се бори срещу Църквата. Второ, самият Антихрист е огледално отражение на Христос. За античната и средновековната култура огледалото е много странен предмет, в който има нещо неправилно. Не трябва да забравяме, че представката "анти" на гръцки значи не само "против", но и "вместо". Антихриста идва ВМЕСТО Христос, т.е. подменя Христос със себе си. И за да е възможна тази подмяна, трябва много да прилича на Него. Тук има такова огледално подобие: знаем,

че Христос е проповядвал на земята три години и половина. В Откровението пише, че земното владичество на Антихриста също ще продължи три години и половина. Христос е вършил чудеса и Антихриста несъмнено ще "прави чудеса". Христос е имал ученици, има Църква, разбира се, и Антихриста ще притежава нещо такова. Христос е бил отворен към всички, несъмнено и Антихриста ще бъде готов да подчини на своята власт, на своето "благовестие" всички културни, национални и религиозни традиции, като ги тълкува по своему, разбира се. Подобията са много. Но както казва Честъртън, ако човек не се интересува от съдържанието, ще вземе два вестника, единия със заглавие "Атеист", а другия "Католик", и ще намери, че между тях има много общо: еднакви макети, една и съща технология за печат, обща структура: информационните материа-

ли следват редакционните статии, в края са разположени критическите страници и фейлетоните. Външно приликата е голяма, но да се направи изводът, че атеизмът и католицизмът са едно и също, би било голяма грешка. Също така и с нашия въпрос - външните страни си приличат. Разликата е в намеренията. Заради какво Христос се отказва от земната власт? Заради какво Антихриста я приема? Намеренията са противоположни. Значи Антихриста ще бъде конкретен човек, притежаващ огромна светска власт? Да. Смятам, че Антихриста може да се опише с помощта на отрицателното богословие. Знаем какво се е случило с Христос и оттам можем да предположим какво ще стане с Антихриста. Виждаме трите изкушения на

Христос, които тълкува великолепно Ф. Достоевски в "Легенда за Великия инквизитор" - те са свързани с хляба, властта, чудото. Тези три изкушения, които Христос отхвърля, Антихриста очевидно ще приеме. Той ще приеме да властва над човешките души чрез чудесата, да властва над човешките отношения, като поеме лостовете на земното управление, да властва над телата, като контролира механизмите за разпределяне на земните блага. Говорите за чудеса, но повечето съвременни рационалисти смятат, че това са "бабини приказки". Честно казано, отдавна съм забравил как изглеждат "съвременните рационалисти". Срещам съвременни антихристияни, съвременни хора, които

мислят светски, но от рационализъм там няма и следа. Това е ясно дори от факта, че със същия патос, с който тези уж рационалисти се заяждат за всяка запетайка в библейските текстове, те приемат най-странните разкази за чудеса, които стават извън рамките на Църквата. Да кажем окултизъм, екстрасенси и т.н. Затова, уви, хората в наше време изобщо не страдат от обичайния рационализъм. Отец Андрей, образите от Откровението - страховити конници, ангели, които с тръби възвестяват наказания - нямат никакво отношение към реалния живот на съвременния човек. Къде е причината: в дълбокия, скрит символизъм на апокалиптичните образи или в нещо друго? Аз мисля, че трябва да изчакаме още малко. Тогава Откровението, както и цялата Библия отново ще станат поразбираеми. Православието се е фор-

мирало в основните си принципи през късната античност, когато християните са живеели в езическия свят. Ето защо то е доста добре приспособено към техния живот като малцинство в езическо обкръжение. После християните са станали мнозинство и Църквата е застинала в онази цитадела, която си е създала по времето, когато езичеството е тържествувало. И прекалено много неща са станали неразбираеми през последните векове на външно благополучие... Знаете ли, Православието може да се сравни с костенурка: когато погледнеш това животно, веднага ти се иска да го питаш: "Защо Господ те е подредил така?!" Но подобен въпрос възниква само когато видиш костенурката в кабинета по зоология. Но ако я наблюдаваш в естествената й среда, става ясно: щом костенурка има толкова

дебела черупка, значи някой притежава прекалено остри зъбки. И така всеки, който се докосва до християнството, забелязва парадокса, че е религия на любовта, при това единствената догматична религия в света. Подчертавам: не "една", а ЕДИНСТВЕНАТА догматична религия в света. Работата е там, че тъй като християнската вест за любовта е била вест за свобода, много лесно било да я изопачат, да я изтълкуват според езическите стереотипи. Затова е била необходима защита от тези лъжливи тълкувания. Православието като догматична система се формира през първите векове от християнската ера и остава да живее под тази твърда черупка. Както доживява и до наше време. И изведнъж се оказва, че всичко това е много актуално, защото отново започва ерата на езичеството, това, което наричат "ерата на Водолея". Светът предпочита да брои годините не от раждането на Христос, а на принципа: "годината на синята свиня"

или "на червения бик". И поздравленията за Новата година се трансформират в поздравления за "новата гадина". Ето защо православието днес се оказва съвсем навременно. И в този смисъл става разбираемо защо Откровението ни рисува картина, която много прилича на епохата на ранната християнска Църква, когато християните са малко и ги гонят, а навсякъде тържествува звярът на езичеството. И поради своята тромавост православието се оказва в много изгодна позиция в тази езическа епоха, към която се връща историята. Затова мисля, че Откровението скоро ще стане разбираемо за нас със своите плашещи символи на духовната война между доброто и злото. Оказва се, че трябва да се борим не само с ласкава дума. И допълнението към словото на проповедта е не мечът на инквизитора или кръстоносеца, а именно онова благодатно "оръжие" в ръката на Христос, в ръката на Неговата Църква. Божието Слово наистина е подобно на двуостър меч. Молитвата се осъзнава като оръжие. И тогава всички тези апокалиптични конници стават по-разбираеми. Защото зад съвременното натрупване на окултни практики стои някаква реалност. Нека си припомним библейската книга "Изход", където се описва сблъсъкът на Мойсей с египетските жреци не като философия, не като проповед, а като реални сили зад едната и зад другата страна. Днес се оказваме в подобно положение. Вие смятате, че апокалиптичните образи ще станат по-разбираеми, тъй като ще се превърнат в реални картини от живота? Точно така. Същото мога да кажа и за числото на звяра - трите шестици.

Във връзка с това бих искал да задам по-конкретен въпрос. По страниците на много вестници и списания, включително и православни, се появиха разкази за страшния компютър "Звяр", който се намира някъде в Брюксел, както и твърдения, че баркодът на западните стоки съдържа числото на звяра или че на ръцете и на челата на хората скоро ще започнат да слагат някакви знаци. Или даже вече ги слагат, някъде в Чечня например. Доколко е оправдано такова подчертано външно възприемане на апокалиптичната символика? На този въпрос нямам еднозначен отговор. От една страна, според думите на апостол Павел: "Идолът е нищо в света" (I Кор. 8:4). Затова за християнина: "Ако Бог е с нас, кой е против нас?" Тези външни идоложертвени и окултни знаци няма да имат власт над християнина. Но, от друга страна, православието е религия с много цялостно виждане за човека. Тук душата е неделима от тялото, вътрешното е неделимо от външното. Затова цялата християнска традиция, особено раннохристиянската, е пълна с предупреждения: "Внимавайте да не грешите дори във външното." Езическите власти предлагали на християните: "Със сърцето си вярвай в Христос, но направи един такъв формален жест - принеси жертва пред статуята на езическия бог, официалния бог на империята." Християните обаче пред-

почитали да умрат. Затова слуховете, че християнството е само дух, са силно преувеличени: християнството цени култа и дори култивира етикет на външните жестове. Знаем, че и дрехите на човека се отразяват върху неговото настроение, върху неговите обноски. Постът - като че ли е просто диета, а всъщност се оказва свързан с искреността, със сърдечността на покаянието, т.е. с най-съкровеното духовно дело. Затова не е изключено някое огледално "чудо" да стане и тук. Както в Христос Словото става плът и Доброто се въплъщава в материя на земята, така може да се каже, че и някое огледално "чудо" ще стане тук: злото ще отрови със себе си някаква част от материалния свят и чрез напълно материално въздействие в душата, която желае духовна екзотика, ще проникне нещо странично, чуждо. И все пак мисля, че не трябва да подценяваме душата си. Откъде идва предположението, че ако сложат някакъв печат в паспорта на човека или даже на ръката му, този знак ще отнеме неговата свобода? Нима нещо такова може да ми отнеме Христос? Просто трябва да помним, че НИЩО не може да ни отлъчи от живота в Иисус Христос нито бъдещето, нито началата, нито властите, нито ангелите, никой не може да ни отлъчи. Нима някакъв печат ще бъде по-силен от Божията любов? А що се отнася до числото 666, аз не виждам в него мистика. Просто защото то се посочва в книгата, която се нарича Откровение. Задачата на пророците винаги е била да откриват Божията воля, да я известяват, а не да я крият. Това число ни се дава, за да познаем Антихриста, а не за да му помогне да се скрие. По отношение на баркодовете пък, не бих им придал такова значение, още повече, че има много изкуствени тълкувания на тази тема. Не знам кога ще се разкрие смисълът на трите шестици. Но съм убеден, че когато настъпи времето да дойде Антихриста, тези, които обичат Библията, вярват в нея и я признават, ще получат озарение и ще го разпознаят. Ще се върна към въпроса за печата на ръката и челото, за да отбележа, че

за православната традиция е характерно алегоричното, духовно разбиране на този пасаж от Откровението. В Библията традиционно дясната ръка символизира дейността (например "Божията десница"), т.е. е това, което е насочено навън. Докато челото, обратното, е съкровеността, начинът на мислене на човека. Затова Блажени Августин казва, че белегът на Антихриста ще се налага "върху челото заради това, което изповядваш, а върху ръката заради делата ти." Във връзка с челото и десницата бих припомнил старозаветната фраза: "Човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце" (I Цар. 16:7). Лицето е социалната роля на човека, неговата дейност това, което се изразява с латинската дума persona, а на гръцки "просопон", т.е. нещо, обърнато навън. Според формулировката, предложена още от Боеций: "persona est relatio", и в античното, и в католическото, и в марксисткото разбиране личността ми е моето отношение към другите хора. И така, Антихриста слага два печата, което значи, че поема контрол върху дейността на човека и върху начина му на мислене. Чрез средствата за масова информация и системата на образованието Антихриста контролира идеологията и така влияе върху убежденията на хората. Според мен става дума преди всичко за това, че масовият човек, човекът "от тълпата" в последните времена ще бъде възпитан и формиран така, че за Христос в живота му просто няма да има място. Това ще му бъде безинтересно, защото, първо, самото общество няма да поставя въпросите за Христос, и, второ, то ще предлага прибързани отговори. Христос ще бъде обявен за велик целител от древността, "Кашпировски" от първи век или ще се възприема като един от извънземните, или пък ще е провъзгласен за един от източните махатми.

Така ще кажат окултистите. А псевдохристияните твърдят: "Христос е платил нашия дълг, благодарете Му и нищо повече не е нужно." Струва ми се, че за това също се говори в Откровението - в обществото ще узрее такава система от междучовешки отношения, такава идеологическа система, в която трудно ще се чуе въпросът за Христос, а още по-трудно ще е, след като го чуеш, да дадеш правилен отговор... В този смисъл небето става все по-далече. Но все пак как да се отнасяме към страшния компютър "Звяр", а и изобщо към компютърния свят? Още повече сега се добави и "адският" интернет. Знаете, че в литературата, която описва всички тези "ужаси", има доста смешни обрати. С голямо умиление чета статиите, в които компютърът се изобличава като дяволска рожба. Особено приятно ми е, че чета подобни статии във вестник, набран на компютър, в брошура, форматирана с помощта на компютър. Това събужда истинско чувство за хумор. А сега сериозно работата е, както вече казах, в намеренията, в това, КАК се използва всичко това, включително и компютрите... И все пак как трябва да се държи човекът, който искрено не иска да се поддаде на Антихриста? Всяка защита трябва се изгражда на принципа: "Този род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост" (Марк 9:29). Постът е негативната програма, въздържане от нещо, включително от информационните макдоналдси и щампи. А молитвата вече е съграждане, насищане, творчество. Постът първо трябва да се състои в отказ от всякакви практики, свързани с

нахлуване в човешката душа. Най-вече става дума за лечителските практики, т.е. никакви зомбирания, посещения при екстрасенси и т.н. Химиотерапия да, хирургия - да, т.е. работа с тялото там, където вие не допускате в своето подсъзнание някого, нечие друго съзнание. Лекувайте се така, че да не разкривате душата си, за да не влита и влиза в нея нещо, което не ви е познато. Второ, избягвайте всякакви техники, свързани с медитация, мантри, т. нар. mind control. Предпазвайте се от онова, което ви лишава от контрол над вашето съзнание. Не се потапяйте в света на безсъзнателното, в света на окултните космически, безличностни енергии. Критерият е: не отваряйте душата си безрезервно. И освен това, мисля, че днес го разбира всеки сериозен човек - трябва да имате голяма дистанция от средствата за масова информация, да наблюдавате себе си, да се питате не се ли превръщам аз, моите убеждения, моят свят, моят език в един отпечатък, сътворен от телевизора.

а повреди на душата си?" (Мат. 16:26). А да защитиш душата си, е възможно само ако я нахраниш с Вечността, с пълнотата на Битието, с пълнотата на Смисъла, на Радостта. И всичко това е възможно - дълбоко съм убеден - в православието. Не бих искал това да прозвучи като реклама. Да, всеки православен ще каже след Висоцки: "Не, и в църквата не е както трябва, не е както трябва." Много е тежко, много боли да бъдеш православен. И когато каним в православието, предупреждаваме, че каним не на безкраен купон, не на пикник край магистралата на цивилизацията. Зовем на битка. И в тази битка всичко ще бъде болезнено и трудно: и собственият ти кон ще се бунтува, и удари ще понасяш. Но най-печалното е, че в тази битка някои стрели летят откъм гърба ти и там, където очакваш да намериш подкрепа, срещаш празнота. Има много и всякаква болка. Но положението е напълно ясно: с Христос на душата е трудно, без Него обаче ти се гади.

В книгата си за Антихриста пишете: "Християнството е убедено в своето историческо поражение." Какво да кажем тогава на съмняващите се, с какво да идем при читателя?

Тоест небето се оказва по-далече, но все пак трябва да се стремим към него?

С въпроса: "А какво всъщност иска да спечели човекът?" Ако си поставя за цел земната власт, удоволствия и забавления, той губи всичко. Но ако иска да спечели своята душа, нека да бъде с нас. По думите от Евангелието: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят,

Разбира се. Или всъщност не е точно така. Небето е все по-близо, защото то има едно желание - да се излее на земята като дъжд. Но хората постоянно отварят чадърите си и с тях бодат небето. Тогава защо се оплаквате от небето? Просто си затворете чадърите.

Íàó÷íàòà ôàíòàñòèêà è íîâîòî ñúçíàíèå "Има интелекти, много по-висши от нашите, които превъзхождат човешкия разум в същата степен, в която той превъзхожда разума на животните. Те са мощни, студени и безчувствени. От другата страна на пространството те гледат земята ни с жадни очи на хищници и бавно, но уверено разработват своите планове срещу нас. Към началото на XX век настъпва великото отрезвяване." Хърбърт Уелс, "Война на световете"

Тази страст е обхванала цели нации, раси, култури и езици. Можем да я наречем безнравствено нахлуване в тайните на вселената. Универсалният й език е математиката. Благодарение на усилията на нейните привърженици, а понякога и противници, цялото начинание се е превърнало в нещо като съвременен мит. Литературата, която носи най-голямата отговорност за популяризацията и разпространението на този мит, е научната фантастика. С появата на т.нар. "ново съзнание" научната фантастика става пресечна точка на старата митология на технологичния идеализъм и новата митология, основана върху научното тълкуване на паранормалните явления. Родена преждевременно, научната фантастика се оказва пророчески глас за "новото съзнание" и създава предпоставки за неговото усвояване.

Åäãàð Àëàí Ïî През XIX век култът към науката прониква във всички области на естествознанието. Аналитично-математическото мислене прониква дори в сферата на политиката и богословието. По това време всеки учен разбира по малко поне от една област на естествознанието и често има представа за развитието при другите. Такъв човек е Едгар Алан По.

Êðàòúê ðàçêàç Едгар Алан По е един от първите популяризатори на научни знания. За тази цел той избира формата на краткия разказ. Превъзходното владеене на тази литературна форма е резултат от интереса му към новата "научна" философия. По твърди, че се ръководи от някаква духовна "теория", която нарича "поетически принцип", и е убеден, че всеки, който следва този принцип, ще стигне до истината. Творецът е обхванат от стремежа да разгадае тайните на вселената. Привличат го страшното и тайнственото, които пронизват неговите разкази. Едгар Алан По е първият автор, който създава образи на истински детективи. Шерлок Холмс на Конан Дойл е вдъхновен от Едгар Алан По, и неговия г-н Огюст Дюпен. Писателят се стреми на всяка цена да постигне желания ефект - работи над всяка своя дума и изречение, като превръща краткия разказ в класическа литературна форма и става един от основателите на научната фантастика. Своето метафизическо съчинение "Magnus Opum" Едгар Алан По пише малко преди смъртта си. (Умира поради

страстта си към алкохола и наркотиците.) В стихотворението си "Еврика" ("Открих") По се опитва да разкрие тайната на вселената. Това е нещо като синтез от религиозна спекулация и нютоновска научна теория. Някои от пасажите напомнят учението на Айнщайн за вселената. В някаква степен това съчинение може да се нарече манифест на новото съзнание. Вселената на Едгар Алан По е организирана на принципа на симетрията. Действителността е дуалистично (почти таоистично) взаимодействие между "привличането" и "отблъскването", в основата на което почиват променящи се съотношения на пространството, времето, материята, света и гравитацията. Симетрията е основа на поетическата същност както на човека, така и на космоса. Затова поезията и истината са идентични. Или както пише По: "Можем да бъдем сигурни, че човекът няма да греши прекалено дълго, ако се ръководи само от поетичния принцип, който аз нарекох изконния инстинкт на симетрията." Като следва инстинкта си, Едгар Алан По стига до извод, който би могъл дума по дума да бъде заимстван от трудовете на източните мистици: "Това, което ти наричаш звездна вселена, всъщност не е нищо друго освен Неговото (Божието) съвременно експанзивно съществуване. Бог осъзнава живота си чрез безкрайността на несъвършените наслаждения... Да бъдеш равен на Бога... това трябва да се разбира така: индивидуалното съзнание постепенно се разтваря във всеобщото съзнание и човекът в онази степен, в която престава да усеща себе си като

човек, в края на краищата достига такава благоговейна висота, че осъзнава своето битие като битие на Бога. И накрая не забравяй, че всеки живот е живот в живота, живот на по-малкия в по-големия и всичко е заключено в божествения дух." Накрая По изяснява:"За да може Бог да бъде всичко във всичко, всеки трябва да стане Бог." Можем само да се надяваме, че и следните думи на Едгар Алан По: "Господи, бъди милостив към мен, грешника" са казани напълно сериозно.

Ïðeäøåñòâåíèöè íà íàó÷íàòà ôàíòàñòèêà Двама предани ученици на Едгар Алан По посвещават своя талант на научната фантастика: Жул Верн (бащата на класическата научна фантастика) и Лъвкрафт (бащата на окултната научна фантастика). Началото на техните идеи може да се види при По в неговата "Повест за приключенията на Артър Гордън Пим". Жул Верн го нарича свой учител и наставник. Всичките му фантастични романи пътешествия са вдъхновени от разказите на Едгар Алан По. Преди да се обърнем към творчеството на Лъвкрафт, ще изброим поне

трима други представители на научната фантастика: Карл Маркс, Хърбърт Уелс и Олаф Степълдън.

Êîìóíèñòè÷åñêèÿ ìàíèôåñò - êëàñèêà íà íàó÷íàòà ôàíòàñòèêà Макар да изглежда странно, "Комунистическият манифест" без съмнение може да се разглежда като класическо произведение на научната фантастика, като утопия, която претендира за научност. В него всички политически, исторически, социални и космологични процеси се свеждат до научния материализъм. Ако само заменим "божествения Дух" на Едгар Алан По с безличния историко-диалектически процес (от който произлиза и "световният дух" на Хегел), пред нас ще се открои марксистката схема на абсолютните ценности, която при цялата си сложност и фиктивност претендира за научни одежди.

Ãóðóòî íà íàó÷íàòà ôàíòàñòèêà Хърбърт Уелс е писател от английската школа на фабианците. В романа си "Война на световете" той преселва злите ангели, които заимства от Библията на Марс и "спуска" на земята шестата глава от Посланието към ефесяните (написана на рационалистично-еволюционен език). Уелсовата "Машина на времето" е разтърсващ разказ, в който има и силен на художествен изказ, и богата фантазия, и своеобразна идеология. Научната фантастика за този писател става средство за разпространение на социалистичните идеи, а той самият играе ролята на гуру за авторите в научнофантастичната сфера. Според него, човекът е което подлежи на еволюция и целта му е да постигне богоподобно, свръхчовешко битие. Вместо библейската етика, основана на такъв "ненаучен" възглед като първородния грях, Уелс предпочита ницшеанския морал на Антихриста - морал, който стои над понятията за добро и зло, т.е. морала на свръхчовека.

Íîâîòî îïðåäåëåíèå íà äåìîíè÷íîòî Олаф Степълдън, също англичанин, в своите метафизически спекулации изпреварва доста днешните мистично-еволюционни хуманисти. Той развива концепцията за "Бога, Който подлежи на еволюция" - т.е. духовните търсения на човечеството са само една от фазите в развитието на свръхсъзнанието. Степълдън не успява да окаже значително влияние върху масите, тъй като неговите произведения са лишени от нужната за това драматичност. "Последният и първият човек" на Степълдън напомня стила на Уелс и Ницше, но неговата идея, че хората от бъдещето биха могли да повлияят върху съзнанието на днешния човек, всъщност е оригинална интерпретация на античната концепция за демоничното.

Ñåíêè èçâúí âðåìåòî Лъвкрафт използва същата идея (като въвежда пришълци не от бъдещето, а от миналото) в най-добрия си разказ "Сенки извън времето". Той не само съдейства за развитието на фантазията на своите читатели, но и е родоначалник на цяла

школа писатели със значителен принос в научната фантастика. При това не можем да пропуснем драматичната сила на измисления от Лъвкрафт мит, който той използва в следващите си разкази. Този мит, макар и косвено, е основан върху идеята за борбата на доброто със злото, върху убеждението, че в далечното минало на земята са живеели великани с интелект, превъзхождащ значително човешкия. Сега тези същества са потънали в дълбок сън, но скоро ще се събудят и отново ще утвърдят своята власт на земята. Необикновеният талант на Лъвкрафт кара читателите му да се стряскат от ужас. От него тръгва школата на писателите, които наводняват книжния пазар с евтини издания и така постигат известност. Тези булевардни романи узаконява литературният гений Рей Бредбъри. Последователите на Лъвкрафт съдействат да се развие жанрът на научната фантастика и разпространяват идеите на окултната, т.е. източнатата метафизика. Но се намира и християнин, способен да разбере тези тенденции. Клайв Стейпълс Луис се опитва да спаси жанра, като предлага своята "Пространствена трилогия", която днес вече е класика. Но в крайна сметка побеждават антихристиянските елементи в научната фантастика. Предпоставките за създаването на тази литература са или рационалистичноматериалистични, или окултно-мистични. Необходимо е още известно време, за да могат тези две течения да се слеят.

Êðàÿò íà äåòñâîòî "Няма никакво съмнение. Покрити с кожа криле, малки рога, иглеста опашка - всичко си беше на мястото. Найстрашната от легендите стана действителност, сякаш изплува от тъмното минало. Слънцето осветяваше могъщото му тяло, той стоеше усмихнат в страшното си величие." Артър Кларк, "Краят на детството"

Англичанинът Артър Кларк с право може да се нарече "гигант" на съвременната научна фантастика (наред с Хайнлайн, Азимов и Ван Фогт). Още на 14 години той е увлечен от екзотичния култ към евтините романи, а на 15 вече сам съчинява подобни истории. През 1945 г. публикува в октомврийския брой на сп. "Уайърлис уърлд" ("Wireless World" ) научно-фантастичен разказ. В него Кларк описва как изкуствените спътници на Земята се използват като предаватели на радиотелевизионни сигнали. (През 1963 г. Артър Кларк получава златен медал на института "Франклин" като автор на идеята за спътниковата връзка.) Първото голямо съчинение на Кларк "Краят на детството" е публикувано през 1953г. То привлича вниманието на литературните критици от цял свят. В тази драма авторът описва последното поколение хора на земята, което става очевидец как потомците му се превръщат в нещо напълно нечовешко, което обаче далеч превъзхожда човека. От философска гледна точка, произведението е смесица от философията на Ницше (човекът като мост към свръхчовека) и източно монистичния мистицизъм (изчезването на индивидуалността в божеството). Тази книга на Кларк става кладенец на "премъдростта" , извор на идеи и на практика формира съвременната представа за извънземните същества, за летящите обекти и т.н. Тя се оказва крайъгълен камък за развитието на светогледа у цяло едно поколение. Особено интересно обаче е признанието на Кларк: "Възгледите, изразени в книгата, не съвпадат с възгледите на автора."

Ä ÿ â î ë ñ ê è ò å í à é -ââ è ñ ø è ã î ñ ï î ä à ð è В един от критичните моменти от съревнованието на земните жители за усвояване на космическото пространство и милитаризация на космоса на планетата се спускат непознати летящи обекти. Идват, за да спасят хората от атомната катастрофа. Екипажите на тези космически кораби са "върховни господари" , раса с висок интелект и имат странното желание жителите на Земята да не ги открият. Съвсем скоро те вече управляват Земята, където установяват силна и същевременно доброжелателна диктатура. Доста по-късно те най-сетне се разкриват пред хората. И... всички виждат, че всъщност приличат на... дяволчета. Но не, това са само "великодушни стражи, които наблюдават хората по заповед на тайнствения свръхразум" , който се опитва да извърши с тях необичайни и невъобразими еволюционни промени. Новата раса, това са децата на последните хора. Те изглеждат като деца, но на практика са същества без личностно начало, тъй като не са индивиди. Новата раса, това са клетки в тялото на "божеството", нервни влакна в единния разум - в свръхразума на вселената, който подобно на "божествения дух" при Едгар Алан По поглъща всичко в себе си. Човечеството е остаряло, тъй като най-накрая е достигнало расовото "самадхи" (състояние на пълен покой в медитацията, където познаващият се разтваря в онзи, когото познава). Карълън, водачът на пришълците, обяснява: "Свръхсъзнанието е сбор от разумите на всички раси. То отдавна вече е свършило с тиранията на материята. И регистрира всяко съзнание, при това навсякъде. В определен момент е разбрало, че сте готови, и е пратило нас, за да подготвим хората за преобразяването, което ги очаква." Като подменя умело ценностите и дава на "върховните господари" с дяволски лица ролята на добри защитници и водачи, Кларк прави един идеологически "трик". Метафизическата гледна точка, залегнала в дадено повествувание, може да се изрази чрез различни методи. Тук например на властта на "върховните господари" се противопоставя потенциално опасна група от честни, но "заблудени религиозни фанатици". С високомерно превъзходство Карълън казва на техния водач: "Знаете, че ние представляваме здравия смисъл и науката, затова колкото и да сте сигурни в своята вяра, се страхувате, че ще премахнем вашите богове. Не непременно с открито насилие, може и с изтънчени методи...

Повярвайте ми, не ни доставя удоволствие да отнемаме вярата на хората. Но всичките религии на Земята няма как да бъдат истинни, и вие го знаете. Човек трябва да знае истината." От тези думи излиза, че някои от религиите може и да са истинни и "върховните господари" го потвърждават: "Вашите мистици, объркани в своите заблуди, са видели някаква част от истината. Има сила на разума, има и сили отвъд разума, но вашата наука никога няма да може да ги използва, без да разруши самата себе си. Във всички времена има много разкази за странни явления - призраци, телепатия и интуитивно познание. Вие се опитвахте да назовете тези явления, но така и не успяхте да ги обясните... Те обаче съществуват. И ако вашата теория за космоса се стреми да бъде завършена, е нужно да я обясните." "Краят на детството" на Кларк е основополагаща книга, от една страна, за разбирането на съвременното съзнание и днешния възглед за науката и, от друга, за мистичните религии, парапсихологията, НЛО (неидентифицирани летящи обекти) и откровенията от непознати светове. Още на много ранен стадий от творчеството си Кларк свързва някои от тези понятия в едно цяло. Фанатиците от най-различни направления веднага разбират значението на тази връзка. Много общества, които се интересуват от НЛО, използват "Краят на детството" като модел, обясняващ намеренията на извънзем-

види в Сикстинската капела. Кубрик кара астронавта (Дейвид Боумън) да сочи с показалец към металическия монолит (така Адам протяга показалеца си към Бога). Този монолит е посредник на космическия разум (на свръхсъзнанието в "Краят на детството"). Така пред очите ни астронавтът се превръща в звездно дете, в космическия месия. Кубрик не крие обвързаността си с Ницше, като избира за музика на своя филм "Тъй рече Заратустра" на Рихард Щраус (по едноименната книга на Ницше). Звученето на музиката достига кулминацията си в сцената с преображението. Както при всички окултни учения и тук се отхвърля сътворението на човешката личност от Бога -тази личност не е нищо друго освен сбор от атоми, средство за достигане на определени цели, вещ, която е манипулирана от много по-висш интелект. "Имперската земя" на Кларк е доста сериозен довод за значимостта на контактите с извънземните същества. В този роман също ще намерите страстен призив към целия свят да вложи всичките си усилия в строителството на огромен приемник, който да регистрира лъчи, били до този момент недостъпни за хората. Какво всъщност означава всичко това? Ще се спрем на някои страни от този проблем, преди да отговорим на въпроса.

Ñðåäñòâàòà çà ìàñîâà èíôîðìàöèÿ ните, потърсили контакт с хората. Сред сериозните изследователи на психическите процеси възгледите на Кларк поддържат Д. Хуртак и А. Пухарич.

Ñâúðçâàíå ñ „÷óæäèÿ ðàçóì“ От първите дни на съществуването си научната фантастика е изцяло подчинена на идеята за "чуждия разум". След научната фантастика от тази тема започва да се интересува дори самата наука! Правителствата разработват различни инструкции за случаите на първи контакти с извънземните. К. С. Луис говори за съвременната научна митология на еволюцията и я сравнява с древните скандинавски саги - там се проследява същото трагично космическо величие. В своя киносценарий "Космическата одисея на 2001 година" Кларк ни взема със себе си на пътешествие, което започва от първите зачатъци на съзнание у примитивния човек маймуна и завършва отвъд пространството и времето с личността на звездното дете, което сякаш се завръща у дома - към великото космическо съзнание на вселената. Способността на най-силните да оцеляват усъвършенства човека, за да го "достави" навреме със спасителна мисия на Земята - да я избави от атомна катастрофа. Борбата на човека със създадената от него технология достига своя апогей страшното единоборство на астронавта с компютъра. Режисьорът Кубрик използва визуалната сила на картината "Сътворението на Адам" от Микеланджело, която може да се

Невероятно, но факт - средствата за масова информация (телевизията, радиото, киното), благодарение на които научната фантастика става достъпна за широк кръг хора, са предсказани именно от научно фантастичната литература. Каква удивителна връзка и колко преплетени взаимоотношения! Средствата, които предават съобщения, сами се явяват съобщение. Живеем във века на непредсказуемото бъдеще, когато от ден на ден става все по-трудно да различим всекидневните истини от фантастиката. И не случайно този литературен жанр прониква все по-дълбоко в сферите на съзнанието, където преди имали достъп единствено окултистите и мистиците.

„Ñòàð Òðåê“ Дотолкова сме свикнали с космическата техника, че дори съобщението за кацане на космически кораб на Марс не развълнува нашите умове. В средата на 60-те години от миналия век, когато всичко беше вече готово космически кораб да кацне за първи път на Луната, вниманието на цяло поколение бе приковано към многосерийния телевизионен филм "Star Trak" ("Звездата Трек"). И до днес този филм се излъчва от време на време. След като сте се запознали с техническите новости от филма "Стар Трек", кацането на Луната изглежда безнадеждно остаряло. Отделните шестдесетминутни серии посвещават зрителя в най-важните области на научната фантастика.

Сред българската евангелска общност са известни ония няколко реда от "Хайдушки копнения" на Пейо Яворов за развитието на Банско. Поетът твърди, че ако се вземат предвид православните му жители - с цървулите, невежеството и суеверието, - Банско си е обикновено село. Протестантите обаче, продължава Яворов, внасят градски дух сред непокорните планинци. Те са значително по-образовани. Освен Библията в домовете им се намират и други книги. Много по-отворени са за новото. В протестантско семейство - макар че по-късно ще замени евангелизма с източното православие - е роден и израснал Никола Вапцаров, когото литературната критика от близкото минало определяше като "връх в пролетарската поезия". Доколко съществува понятие "пролетарска поезия" може да се спори, но не полемиката е цел на следващите редове. По-поучително е да проследим как такъв несъмнен талант като Вапцаров, отгледан с Божието Слово, проходил в църквата, се оказва в редовете на ония, които за постигането на политическите си цели разпространяват заблудата, че е възможно тук, на земята, да се изгради общество, което ни повече, ни по-малко е аналогично на Божието царство. С една "малка" подробност: на Бога в това царство не е отредена никаква роля. От Вапцаровия род има редица участници в националните и социалните сблъсъци в пиринския край. Дядото на поета Никола Проданчин загива през 1905 г. арестуван от турците и поведен уж към затвора в Солун, е застрелян по пътя. Бащата Иван (Йонката) не изчаква да навърши пълнолетие и става харамия, нещо повече войвода. В "Спомени за моя син" Елена Вапцарова свидетелства, че съпругът й не е оставал без "поне два" револвера дори насън. Малко са хората, които смеят да му противоречат за каквото и да било. Една от най-забележителните фигури сред роднините на Вапцаров е баба му Мария Проданчина. Когато убиват мъжа й, тя остава сама със седем деца: по-големи и по-малки. Никакви изпитания обаче не са в състояние да разколебаят нейната вяра във всепобеждаващата Божия справедливост и милост. Веднага след погребението на съпруга си Мария отива на служба (тогава в Банско казват "на слово") и пее с голямо вдъхновение песни за възхвала на Господ. По-късно тя губи и един от своите синове, Цветко, загинал в борбата за освобождение на родния край. Запазено е писмото й до нейната внучка Райна: като й подарява нова Библия, тя напътства младата жена непрестанно да я чете. Никола Вапцаров сякаш е замесен от друго тесто. Добросърдечен, с мек характер, по-късно той е любимият душеприказчик на майка си Елена (моминската й фамилия е Везюва). За времето си тя е една от най-образованите жени в Банско: учи в Евангелския пансион в Самоков, после учителства в Елешница и родния си град, където е касиерка на църквата. За Иван (Йонко) Вапцаров се омъжва в началото на 1909 г., а Никола идва на света през декември същата година.

Започва да учи в Банско и продължава в разложката гимназия, за да стигне до Морското училище във Варна. Учи прилежно и придобива квалификация среден техник. В рамките на държавния си стаж посещава пристанищата Фамагуста (Кипър), Порт Саид (Египет), Александрия и т.н. По-късно ще опише романтиката на тези плавания като контрапункт на бруталната действителност във всекидневието ("Писмо"). Първите си творчески опити прави твърде рано, а за свой учител посочва Яворов - сам участник в македонското движение, поетът другарува с Йонко Вапцаров и гостува в дома му. Вярно, че тогава Никола е много малък и ако в съзнанието си пази някакъв спомен за великия чирпанлия, той е доста смътен. По-важно е друго: семейната среда и найвече майката - не позволяват този спомен да се изличи. Отбил военната си служба, Никола прави опит да стане журналист. Данаил Крапчев откликва на молбата на Йонко Вапцаров и предоставя на младежа възможност да пише. Още в първата си статия обаче - независимо от душевната си мекота - Никола показва рядка безкомпромисност и начинанието пропада. Оттук нататък той се издържа като техник - в хартиена фабрика, в екарисаж с други думи, превръща се в "огняроинтелигент". И пише своите стихотворения, "тъй както умее". А че умее - няма спор. Докато голяма част от съвременниците му теоретизират, как българската поезия се нуждае от обновление, Вапцаров, без да се бие в гърдите, я обновява. Стихотворенията му се отличават с разговорна интонация, с ирония, насочена срещу сакрални до вчера литературни клишета, с живително оварваряване. Той населява творческия си

свят с полуграмотни работници, с хамали - нещо повече, отъждествява се с тях. Селяците му лъхат "на лук и вкиснало". Но той гледа на тях като на свои братя... Така много попълнокръвно - и ненатрапчиво - от мнозина "посветени" изпълнява повелята на Господ Иисус Христос да обича другите. Че ги обича и искрено им съчувства, също няма спор. Но е непоклатимо убеден - и там се корени трагедията му, че хората се делят на добри и лоши. Добрите са преобладаващото мнозинство, но са бедни, лошите са пренебрежимото малцинство - затова пък са богати. Промени ли се обаче положението, отнеме ли се богатството от малцинството, нещата ще дойдат на местата си, изгубеният рай ще се намери. В "Песен за човека" престъпникът извършва отцеубийство, защото "не му достигнал хлябът, залитнал от мъка и стъпил в погрешност на гнило". Иначе в същността си бил добър, но объркан човек. За нас, вярващите, словосъчетанието "добър човек" е оксиморон. Както няма дървено желязо и горещ лед, така не съществува и добрият човек. Всички сме поразени от греха и поради тази причина постоянно стъпваме на гнило. Въпреки нашата греховност обаче, отцеубийството не се случва под път и над път - то е сатанинско дело и душата на този, който го е извършил, може да бъде просветлена само с Божията помощ. За съжаление поетът се е отдалечил на огромно разстояние от неизменните Божии истини, обърнал се изцяло към социалното, гледа на притчите, чути най-напред от майчината уста, като на анахронизъм.

Учеше ме, майко, ти, със притчи да обичам всички като теб. Бих обичал, майко, бих обичал, но ми трябва свобода и хлеб. Тук е уместно да си спомним думите на Спърджън: "Политическата свобода - казва той - е ценна, религиозната - скъпоценна, а духовната - безценна." Духовна свобода обаче дава само Иисус Христос, а Него Вапцаров е загърбил. Забравил е, че никой - нито човек, нито социална или философска доктрина - не е в състояние да замени Божия Син, когато става дума за духовен растеж. А що се отнася до хляба, цар Давид се е изразил по прекрасен начин в Пс. 37:25 "Млад бях, ето, остарях, но не съм видял праведния изоставен, нито потомството му да проси хляб." Господ Иисус пък ни завеща да не се грижим за утрешния ден, защото злобата на днешния е достатъчна. От нас се иска само да търсим Божието царство - всичко останало ще ни се прибави. А хилядолетният човешки опит учи, че не съществува социална буря, успяла да въведе поне донякъде етическите принципи, които са я предизвикали. Лозунгът на Френската революция "Равенство, братство, свобода" от начало докрай си остава празнословие, както и да се сменят водачите. Основният принцип на комунизма, наизустяван от няколко поколения "От всеки според възможностите, на всеки според нуждите" - също е нагла лъжа, заклинание, чрез което шепа хитреци се борят да придобият власт и господство. Но са реални войнстващото безбожие, реките пролята кръв и проваленият живот на милиони хора. Както и безцелната смърт на не един от искрените и талантливите, попаднали по някакъв начин в месомелачката. Хора като Вапцаров...

ъпреки своята привидна рационалност романът на Дан Браун "Шифърът на Леонардо" говори не толкова на ума на читателя, колкото на неговото сърце. А сърцето на съвременния читател е като сърцето на всеки човек - жадно за отговори. И тъй като е роман, книгата на Д. Браун поднася най-подходящо такъв тип отговори - облечени във фикция, разтворени в художествена измислица, подплатени емоционално и мотивирани психологически. Съвременният читател има нужда от мит, върху който да положи основанията на своето разколебано съществуване и романът му разказва мита за "свещената женственост". Нека се опитаме да го разкажем и ние: някога, в далечното минало, когато още го е нямало християнството, на земята властвало езичеството, но не това лошо, демонизирано езичество, чийто облик бил наложен доста по-късно, а едно друго, почитащо природата и "свещената женственост". Култът към тях се изразявал с поклонение пред Богинята майка, сетне пред богинята на красотата и любовта Афродита и още някои подобни богини. Хората от онова време отдавали на женствеността нужната почит като на сила, даряваща живот. След появата на християнството обаче нещата се променили коренно.

Църквата и другите институции на християнския свят унищожили култа към "свещената женственост" и наложили пълновластието на мъжкото начало. Всичко, свързано с жената и нейната най-съкровена природа, било обявено за срамно, а когато тя опитала да се разбунтува срещу тази несправедливост, последвали обвинения в магьосничество, мъчения и клади. Истината за развенчаната свещена женственост обаче била съхранена от малка група хора, готови да заплатят за нея с живота си - братята от Ордена на Сион (сред които бил Леонардо да Винчи) и рицарите тамплиери. Те знаели не просто истината за някогашната свещена женственост, но и нещо много повече - това, че тази идея изобщо не била отречена от самия Христос. Напротив, Христос я преутвърдил, като сключил брак с любимата Си ученичка Мария Магдалина, от която имал дете, и завещал на нея и на Своите потомци от нея мисията да

съградят Църквата Му. Неговият завет обаче бил потулен и преиначен именно от враговете на свещената женственост, които не искали да се разкрие истинската същност на Граала личността на Мария Магдалина и потомците й, - а не, както се е смятало, легендарният потир от Тайната вечеря, в който Йосиф Ариматейски събрал пролятата на Голгота кръв на Спасителя. Но въпреки усилията на ретроградните люде от всички времена истината за Граала, изразявана символично, най-вече в произведенията на изкуството (от творчеството на трубадурите през Леонардо до Уолт Дисни), продължавала да се предава от поколение на поколение и за повечето хора днес тя става все по-прозрачна. Така "свещената женственост" всъщност не е загинала, тя само е била скрита на недосегаеми за непосветени очи места, където е чакала своя час, за да възкръсне. Макар християнската цивилизация като цяло да е загубила своя усет за сакралност на сексуалността, нищо все още не е напълно загубено, докато съществуват елитни групи, които пазят тази сакралност, като я практикуват ритуално в подземията на непристъпни замъци. Какво предлага този мит, който оформя философската "ядка" на романа, на един съвременен читател, склонен да му повярва? Най-малко две важни неща: 1) ключ за смисъла на

историята и на съвременната действителност; 2) възможност самият читател да открие своето място в картината, очертана от творението на Д. Браун. Според "Шифърът на Леонардо" историята не е поредица от случайни епизоди. Зад реда привидно независими едно от друго събития съществува някаква скрита матрица, която може да ги подреди и обясни. Историята си има цел и се движи към нея. Целта, както е принуден да се досети постепенно и найнесхватливият читател на романа, може да бъде само една: разкриване на истината за същността на свещения Граал пред всички все още "заблудени" от християнството хора. Кога и дали изобщо тази истина ще бъде разкрита пряко и буквално от нейните пазители, т.е. огласена публично и подкрепена с доказателства, или ще продължи да се изявява по други начини (чрез романи като "Шифърът на Леонардо", например), това като че ли не е решаващо за тайнолога Браун - важното е нейното послание да облъчва непосредствено или завоалирано, явно или символично съзнанието и подсъзнанието на хората,

правейки ги все по-склонни да отхвърлят каквото и да било обяснение на историята и действителността, което не "дешифрира" някакви особени тайни, скрити от "непросветените". Романът съвсем логично завършва с отлагане на уж бленуваното постигане на заветната цел (изявяването на същността на Граала), защото не е ясно какво би следвало нататък - няма вече да има конспиративна тръпка, няма да има история, няма да има и милионни тиражи за Д. Браун. Чрез историческата визия, която творбата на Браун изгражда, сложният богословски проблем за произхода на злото в света (т. нар. теодицея) се оказва по силите дори на начинаещ шифролог: злото естествено произлиза и се олицетворява от една позната на всички реакционна институция, която се стреми да задуши истината за Граала, и това е Църквата. Вярно е, че Църквата не е представена напълно еднозначно, че се показва грижата й за отритнати от близките си и от обществото хора (като нещастния албинос Сила), но тези смекчаващи краски не променят главното внушение, че именно Църквата е най-големият манипулатор на истината и гонител на правдата не само някога, но и сега. При това, макар в романа да се има предвид конкретно Римокатолическата църква, неговото внушение при всички случаи засяга и останалите християнски църкви и конфесии, тъй като те едва ли биха приели ревизията на образа на Христос, извършена от Д. Браун и цялата неогностическа традиция, която го вдъхновява образ на един обезбожествен, обезсилен Христос.

Но ако историческата визия в "Шифърът на Леонардо" има отношение по-скоро към въпроси от философско естество, които не засягат непосредственото битие на читателя, неговото отношение към изобразените в романа реалности и сили има екзистенциален характер, предполага нуждата от избор. Казано по-просто: на чия страна ще избере да бъде читателят, с кого от героите и с коя от техните каузи ще предпочете да се идентифицира? На пръв поглед му е

оставена доста голяма свобода, т.е. неговият избор като че ли не е предопределен от автора, но при по-внимателен анализ се оказва, че не е така. Книгата на Д. Браун е от типа романи, в които авторът е всезнаещ, а този тип текстове обикновено подтикват читателя да се отъждестви с някой от героите и неговата позиция. Тръгвайки по тази линия, не можем да не забележим, че в "Шифърът на Леонардо" най-вероятната идентификация на читателя би била с двойката Софи Нево Робърт Лангдън, а не например с британския историк Тибинг, макар в неговите уста да са вложени най-острите филипики срещу християнството. Подобна посока на идентификация е добре премислена: ексцентричният рицар инвалид е прекалено фанатичен и в крайна сметка непривлекателен дори за такъв самоотвержен любител на истината като Д. Браун. В своето желание да изяви пред света истината за Граала Тибинг достига до крайности, които го приближават твърде много до противниците му - хората, за които целта оправдава средствата. Този макиавелистичен персонаж, който малко преди края на романа се оказва идентичен с тайнствения Учител, дърпащ конците зад кулисите и успял да прикрие истинските си намерения дори от шефа на загадъчната католическа организация "Опус Деи" епископ Арингароса, е прекалено неподходящ за спечелване на евентуални привърженици на светлата "санграалска" кауза. Между героите, които са от другата страна на безмилостния конфликт, се откроява споменатият вече албинос Сила, спасен някога от епископ Арингароса и използван сега като негово послушно оръдие за унищожаване на ужасната тайна, която би компрометирала непоправимо Църквата и нейното учение. Като измъчен човек с комплекс за малоценност и окървавени от "благочестиви" убийства ръце, който постоянно измъчва плътта си и доста напомня Клод Фроло от

"Парижката Св. Богородица" на Юго, Сила може да спечели най-много нашето съжаление, но не вярвам някой читател да го вземе твърде насериозно, камо ли да се отъждестви с него. Арингароса, неговият духовен баща и господар, е сякаш подостоен за уважение, но каузата на Църквата, зад която той застава, е прекалено реакционна, за да пожелае читателят да застане зад нея и представителите й, освен ако не е непоправим консерватор по убеждения. След това елиминиране - и в процеса на самото повествование - остават само двама неопетнени нито от убийства, нито от фанатизъм герои: Софи Нево и Робърт Лангдън. В началото на романа френската криптоложка и харвардският специалист по символика като че ли нямат някаква особена кауза - те просто са вплетени "случайно" в една криминална интрига, която ги засяга лично и от която трябва да намерят изход. Разплитането на интригата обаче съвпада с разплитането на самата загадка около същността на Граала и така двамата герои (също като читателят) трябва да си изградят позиция към разкритията, до които са стигнали. Тази позиция може да се обобщи по следния начин: най-важно от всичко се оказва не разкриването на самата тайна на Граала, а възможността да се знае истината за него и очакването на мига, когато той ще се "саморазкрие" по някакъв мистичен начин. В края на романа обективната сякаш "дистанцираност" на двамата герои от основните антагонистични сили - Църквата и пазителите на тайната на Граала се е стопила: Лангдън го очаква вероятна любовна история със Софи, а тя се оказва съвсем не случайна фигура. Можем да се досетим, че в нея се привижда една (защо не последната?) от митичните наследнички на Иисус и Мария Магдалина, а всъщност, съвсем между другото, и на прочутия кралски род на Меровингите! Пред такава божествена особа, призвана да съхрани и продължи низвергнатата "свещена женственост", какво друго му остава на харвардския професор, освен да засвидетелства необходимия за случая пиетет - както спрямо личността, така и спрямо каузата, която тя въплъщава? Нека да прибавя, че последните страници на романа звучат почти като покана към читателя да се отъждестви тъкмо с гледната точка на харвардския учен, който се превръща пред очите му в почитател на "свещената женственост", коленичил в религиозен екстаз върху тайното хранилище с предполагаемите "мощи" на Мария Магдалина в Лувъра… Време е да призная защо на мен гледната точка на Робърт Лангдън, утвърдена така ловко от автора, не ме впечатлява особено - колкото и привлекателна да изглежда. На първо място, това е гледна точка, която не почива върху почти никакви факти. Ако от текста на романа отпаднат няколкото изкусни, но твърде волни тълкувания на три от картините на Леонардо, в него едва ли ще остане нещо, за

което един взискателен читател би могъл наистина да се хване - нещо, което не само да подкрепя основното внушение, но и да бъде достоверно: нито късните гностически евангелия от IIIII век са достоверни източници за автентичния лик на Христос и Неговото учение, нито император Константин е наложил на християнския свят божествеността на Иисус от Назарет, нито създаденият едва през втората половина на XX век Орден на Сион е съществувал във времето, в което го пренася Д. Браун, а това са част от най-важните постулати, които крепят и сюжетната, и идейната нишка на творбата. Излиза, че на повече от 450 страници шифрологът реди полуистина до измислица и измислица до лъжа. На второ място, не само моят ум, но и моето сърце не може да бъде заситено от елементарната "храна", която му предлага Д. Браун - макар да е поднесена изкусно и в лъскава опаковка. Парадоксално обаче едно сърце може да знае, че това, което приема, е лъжа, и пак да го приема. Защо? Защото всяко човешко сърце се нуждае от оправдание за своята "правота" да бъде недоволно, разбунтувано, ревниво, неблагодарно… Когато човек приеме една голяма лъжа (като лъжата за "свещената женственост"), тя става универсална призма, през която той вижда и си обяснява всичко около себе си - като парче от счупеното дяволско огледало в известната приказка на Андерсен "Снежната царица". Човекът знае, че в него е проникнало чуждо тяло, което изкривява действителността, но го приема, защото иначе би трябвало да обърне поглед към тъмнината в себе си, а това е неприятно занимание, след което обикновено се осъзнава нуждата от вътрешна промяна. На практика Браун не желае читателите му да прогледнат за истината, а ги снабдява с "вълшебни" очила, през които да гледат действителността, за да са способни да я разбират, но за какво са му на слепеца очила? Читателите, приели благосклонно жеста му, подозират, че очилата, които им пробутват, са "менте", но предпочитат да ги носят, за да не ги вземе някой за слепци. Но моето сърце, което е докоснато и изцелявано от Божията любов, знае, че не съществува нито свещена женственост, нито свещена мъжественост, пред която да се кланя. Знае също, че поклонението пред сексуалността и репродуктивните способности на човека възражда древния култ към ханаанските богове на сексуалната оргия Ваал и Астарта, за който Библията говори многократно и заради който народът на Израил понася големи страдания. То се прекланя единствено пред Този, Който освещава и женствеността, и мъжествеността - защото ги е сътворил и има силата да ги извиква за живот и да ги утвърждава дори тогава, когато са отхвърлени и унизени от хорската неправда. Браун, Д. Шифърът на Леонардо. С., Бард, 2003. За историческите изкривявания на фактите виж по-подробно: Макдауъл, Дж. Шифърът на Леонардо. В търсене на отговори. С., Нов човек, 2006 (с богата библиография). Интернет: www.dveri.bg.

1 2

Моят Христос не е Христос на някаква фанатична и ултраконсервативна църковна група, която пази "изопачения" му облик през вековете, а онзи Христос, Когото всички християни познават не само от думите и делата Му в четирите канонични Евангелия, но и от собствен опит. Този Христос, Който живее в моето сърце, е умрял на кръста за жените не по-малко, отколкото за мъжете. И още нещо. В толкова ненавистните за "рицарите" на "свещената женственост" Евангелия от Матей, Марк, Лука и Йоан Божият Син не унизява никъде нито една жена, а въздига жената в невиждано за езическия свят достойнство. От Йоановото Евангелие знаем, че Иисус се разкрива за първи път като Месия именно пред жена - самарянката; жените мироносици са първите радостни и убедени свидетели на Христовото възкресение. Жената намира себе си, своята истинска и неповторима самоличност, по абсолютно същия начин, по който я намира и мъжът: чрез личната си среща с Бога и в Неговото свято присъствие, където всички ние, мъже и жени, разбираме кои сме не в несъвършените хорски очи, а в любещия, нежен и справедлив поглед на нашия Творец. Мъж или жена, всеки човек става този, който е, когато приема от Христос дара на вечния живот, когато слуша гласа Му и живее всекидневно в Неговото присъствие. Тогава стават реалност думите на апостол Павел към галатяните, че "няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото всички вие сте едно в Христос Иисус" (Гал. 3: 28). Ако приема сериозно внушенията в романа, би трябвало да обявя истината, която ми носи действителният Христос и която ме освобождава от силата на греха и на смъртта, за лъжа и по този начин да се "освободя" от всякаква отговорност пред тази истина и пред Бога, Който ми я открива. Книгата цели тъкмо това, да ме превърне в слаб човек, от когото нищо не зависи - като оня немощен неогностичен Христос на Д. Браун, който сякаш няма способността да отстои своето учение и своя облик пред учениците си и пред света, та има нужда някой да му помага за това. Подарявам този изопачен образ на Иисус на онези, които са го измислили - нека го държат за себе си, ако им харесва, и да се уповават на него. Що се отнася до мен, аз оставам при живия и днес Христос, възкръснал от мъртвите и седящ отдясно на Отца, на Когото е дадена всяка власт на небето и на земята и Който пребъдва със Своите последователи до свършека на времената.

е учил в Шумен. В семейството му не е имало образовани хора. В училище не бил прилежен, но разбрали, че е надарен - пишел стихове и разкази. Четял непрекъснато. Майка му починала, когато навършил 16. До края страдаше за нея. Приели го да учи българска филология. Започнал да пише по вестниците. Доста време беше известен журналист - от редови репортер до зам. главен редактор на в. "Антени" и главен редактор на в. "Континент". Има три книги. После се прехвърли в киното - по негов сценарий заснеха повече от 10 филма. Пътят от с. Загориче до сайта със световните кинематографисти не е за подценяване. Оказах се различна от него: по-затворена, помалко артистична, склонна не толкова към импровизация, колкото към упорита подготовка и сигурни знания. В някои отношения го разочаровах - казваше ми, че изпитвам ужас да не сбъркам, друг път уважаваше стремежа

"Николай Никифоров. 1938 - 2006. Сценарист на филмите: "Шведски крале" (1968), "Мъже без работа" (1973), "Година от понеделници" (1977), "От нищо нещо" (1979), "Ударът" (1981), "Милост за живите" (1981), "Почти ревизия" (1982), "Издирва се" (1984), "Все отлагам да те забравя" (1990), "Единственият свидетел" (1990)." Това е част от информацията за баща ми в сайта www.us.imdb.com (Earth's Biggest Movie Database). Когато се оженили с майка ми и той бил наперено хлапе на 21, й казал, че ще изкара пари, за да си купят самостоятелен апартамент, и ще спечели Нобелова награда за литература. Първото изпълнил неочаквано бързо. Започна да умира, когато се отказа от второто. Мама винаги е била по-земната и се е отнасяла снизходително към изхвърлянията му, но посоката на живота му често я опровергаваше. Родил се е в с. Загориче. Расъл е и

ми към перфекционизъм. От малка ме насочваше да пиша. Беше убеден, че трябва да го надмина - най-много в писането. Когато му дадох първия си разказ, ми го върна целия нашарен. Помогна ми да преодолея разочарованието и ми показа как се работи по текст, особено собствен. Мечтаеше да напише книга за нас двамата. След смъртта му в книжата открих, че я е започнал. Беше много любознателен. Следеше всичко, което излиза, далеч не само в неговата сфера. Почти докрая имаше бърз и схватлив ум. За каквото и да стане дума, можеше да води интересен разговор. Имаше бликащо чувство за хумор - където и да отидехме, ставаше център на компанията и без него всичко сивееше. Щом доведях приятели вкъщи, после все питаха ще бъде ли и той. Когато започнах да пиша по вестниците, навсякъде бях "дъщерята на Николай Никифоров". Още не бях узряла да се разбунтувам срещу това. И се изумих, когато срещнах хора, които не го обичат, не се радват на успехите му, нито на роднинската ни връзка. Не съм изпитвала завист и яд, задето е толкова ярък. По-скоро дълго се чувствах едно с него и нито цялата атмосфера вкъщи (ведра, приятелска и закриляща), нито самият той ми помагаха да осъзная, че съм самостоятелно същество. Баща ми отрано се чувстваше като баща на своя баща подпомагаше го, съветваше го. Когато навърших 30, всички преживяха болезнено опита ми да се откъсна и да бъда различна, който трябваше отдавна да е приключил успешно.

Запазила съм една негова снимка с дата 16.07.1983 и надпис до мен: "Ако някога е съществувала любов между баща и дъщеря, да знаеш, че се е наричала Люба и Николай." Тогава дъщеря ми беше на три месеца и същата година се разведох. Баща ми преживя развода по-тежко от мен. Подкрепи ме, но после се срина. Това се отрази на писането му - не харесваше нещата си. Излизаше по-рядко. Дойде 1989 г. и животът коренно се промени. Киноцентърът, където работеше, фалира. Той продължаваше да живее със самочувствието на творец с утвърдено име. Не спря да пише - сценарии, пиеси, бележки и планове за бъдещи книги. Беше убеден, че текстовете му ще се приемат както преди. И не се включи в новите групировки, общности, сдружения. Струваше му се висока цената в края на живота му, когато има малко време за сериозно творчество. Остана изолиран. Доходите му бързо спаднаха и това го измъчваше, защото се чувстваше отговорен към семейството. Разбиваше го мисълта, че заради нас е принуден да пише не текстовете, с които иска да остане, а, от друга страна, се самообвиняваше, че е неспособен да печели достатъчно за прехрана. Разболя се от диабет. Мислеше, говореше и пишеше все по-често за смъртта. През 1991 г. започнах да редактирам за християнското издателство "Нов човек". Изпитвах някакво несъзнателно страхопочитание към "Божиите работи", но ръкописите понякога ми звучаха наивно и архаично. Чувствах се много позряла и "разбираща". След като списанието, в което работех, фалира, постъпих на щат в "Нов човек". С шефа ми покрай книгите говорехме за вярата. Благодарна съм му, че не ми натрапваше Бога, а ме остави да извървя пътя, от който се нуждаех. Няколко пъти ме канеше на църква и моят деликатно - категоричен отказ не промени с нищо отношението му. Не мога да кажа кога точно съм повярвала в Бога. Нямаше криза и пречистващо излизане, а постепенно отвоюване на все повече територии в моя ироничен и скептичен ум. Ако разбирах какво става, щях да се дръпна. В един момент започнах да си търся друга работа, защото семейството ми се уплаши, а и аз не бях сигурна докъде ще доведе промяната в живота ми, която без съмнение усещах. Ходех понякога на църква, но се чувствах гузна - родителите ми и дъщеря ми се обединиха срещу мен. Баща ми вече беше обезсърчен, макар че не спираше да пише. Споровете ни за Бога и вярата бяха неравностойни, защото освен че тримата образуваха мнозинство, половината от мен също се оказваше на тяхна страна - знаех точно какви ще бъдат реакциите им, как ще иронизират. Доскоро и аз мислех така. В много случаи се колебаех кой всъщност е прав. Дъщеря ми замина да следва в Германия. Винаги сме били близки и тази първа сериозна раздяла я съкруши. Но Бог използва кризата и най-неочаквано за мен след всичките ни буйни спорове, които ми се струваха безрезултатни, тя повярва. Не бях подозирала какво значи да имаш най-близ-

кия си човек за съмишленик. Това беше подарък от Бога, който помогна на моята вяра. Но разби баща ми още повече. В неговите очи не просто бях допуснала сама да живея в заблуда, а бях повлякла и детето. Възмущаваше се, че всяка неделя ходим в евангелска църква - заради предателството към националната религия и към самите нас, към вродените ни дарби. Не приемаше, че там като безгласни букви се присъединяваме към някакви хора, с които нямаме нищо общо. Когато разбра, че пеем християнски песни с другите, не можеше да си намери място. Закъснявахме за традиционния неделен обяд у тях заради богослуженията и той неизменно ни посрещаше сърдит, чувстваше се пренебрегнат и се надсмиваше: "Е, пометохте ли църквата?! Обадиха се веднага да тръгвате обратно, защото нямало кой да заключи там. Уговорил съм да ви вземат две походни легла, да спите в църквата." Възприемаше нашата "институционализирана" вяра като компромис, принизяване и предателство към Бога. За себе си казваше, че е православно вярващ. Намираше текстовете на руските религиозни мислители, когато в България още се разпространяваха негласно. Имаше тефтери с бележки върху тях. Смяташе вярата и общуването с Бога за нещо многозначно, интелектуално извисено и най-вече - лично. Не приемаше за тези неща да се говори пряко, да се опростяват. Според него за гордия човешки интелект е падение да се покори на Бога и беше убеден, че самият Бог не иска от него това. Прочете една статия в сп. "ЛИК", където мислителите в човешката история се деляха на иронисти и фундаменталисти. Първите не отричат вярата, но са творчески личности, виждат многообразието на живота, смятат, че е отказ от отговорност и слабост да следваш Божията воля, вместо да използваш правото на избор. За тях най-важното е да подлагаш всичко на съмнение, да иронизираш ясните смисли - така оставаш жив в света, където нещата са преходни и нетрайни. Фундаменталистите пък са с капаци, отказват да

видят цветността и относителността. Напълно чужди са им изкуството, красотата, защото се боят да не се отклонят от това, което са убедени, че Бог изисква от тях. Така съмнението и скептицизмът стават по-живи и по-висши от вярата, която неизбежно се оказва резултат от недостиг, слабост, самота, т.е. почти психиатричен проблем. Възгледът, който одобряваше баща ми, може да се нарече антитеизъм - приемаш, че Бог съществува, но си в непрекъсната битка и несъгласие с Него. Защото това те държи буден, жив и ражда изкуство, а помирението и покорството са безплодни и обезличаващи. Така озаглави един от филмите си - "Милост за живите", - за тези, които не се преструват на безгрешни. Дълго разговорите вкъщи се въртяха около вярата и църквата, а ние с дъщеря ми така и не успявахме да ги успокоим в страховете им, че вярващите ни приятели по някакъв начин ще ни извозят. Двете страдахме, че най-близките ни чувстват толкова далечни и заблудени, че не сме способни да кажем убедително в какво точно вярваме и вместо да привличаме, ние отблъскваме. Постепенно усетихме, че се за-

дъхваме във вярата си. Питахме се защо Бог е отредил любимите ни хора да не приемат Иисус и да не бъдат спасени? Толкова ли е безжалостен, или просто е безсилен? Или всичко е илюзия?! В края на миналото лято разбрахме, че баща ми има злокачествен тумор в белите дробове. Лекарите настояваха за спешна операция. Повече отвсякога ни се стори, че всичко е загубено. Започнахме да се молим. Молехме Бога да го изцери, да му даде още време и да го спаси не чрез нашите приказки, а според Неговата воля. Знаехме, че ракът в белите дробове се развива светкавично и е нелечим. Всичките ни приятели се молеха с нас, цялата църква стоеше пред Бога в молитва за баща ми. Всъщност за първи път в живота си искахме нещо толкова конкретно и толкова невероятно от Бога. Дотогава не се молехме много. Само най-общо - Бог да ни пази, да ни укрепва. Чувствахме се неестествено в молитва. Около боледуването на баща ми обаче заживяхме в някакво безвремие. Почти не излизахме от болницата, изолирахме се от света, останахме само ние и Господ. Вследствие на упойката и на диабета се получи усложнение - объркване в мозъка, което го караше да буйства, без да ни познава. Продължи повече от обикновеното и лекарите почти вдигнаха ръце - оставиха го на нашите грижи. С дъщеря ми цяла нощ се молихме, докато го убеждавахме да си легне, за да не се откъснат системите, към които беше

включен. Призори заспа и на сутринта се събуди с прояснено съзнание. Лекарите се учудиха. Макар че беше сред повъзрастните в отделението, започна да се възстановява бързо. Изписаха го по-рано от другите и се радваха, че се е справил така. А ние разбирахме, че Бог чува молитвите и му дава шанс. Когато се прибрахме от болницата, се помолих на глас и благодарих на Бога за изцелението. Никой не възрази. Всички бяхме настроени оптимистично и баща ми се надяваше скоро отново да пише. След 45 години пушене беше отказал цигарите. Около два месеца се чувстваше добре - контролните прегледи го потвърждаваха. С мама излизаха всеки ден. Дъщеря ми замина за поредния семестър в Германия. Ежедневието ни завъртя и като че ли всички забравихме чудото, което преживяхме. Макар че се помолих още няколко пъти пред цялото семейство, не дръзнах да говоря с баща си открито за неговите отношения с Бога, за Иисус, Който го спаси, за гордия му живот, заради който трябва да поиска прошка. После мама ни разказа, че преди операцията го е видяла да се кръсти и да се моли пред иконата на Дева Мария и Младенеца в неговата стая. А леля ми си спомни, че като отишли да запалят свещичка за баба ми, той останал дълго пред една икона и после я целунал. От Нова година състоянието му се влоши. Появиха се силни болки в костите. Вече не можеше да излиза. Температурите навън се задържаха под минус 10 градуса. Отначало решихме, че болките са от студа, влагата и обездвижването. Лекарите казаха, че трябва да бъде прегледан с апаратура, а едно излизане в това време заплашваше изнежения му организъм с бронхопневмония, фатална за оперирания бял дроб. В края на януари обикновените болкоуспокоителни спряха да действат. Съзнанието му започна отново да се замъглява за кратко. В един по-мек ден го заведохме до болницата. Изследваха костите му. Оказа се, че има разсейки и вече е късно за каквото и да било лечение. Преди това, когато се беше отчаял, че нищо не помага, се съгласи да му прочета Псалм 32. Там се говори за такива болки и Псалмът е озаглавен "Покаяние и прощение". После се помолих на глас Бог да премахне болката и да го изцели отново. Вечерта мама се обади да каже, че няма промяна в състоянието му. Значи са се надявали. И са останали разочаровани. Когато дъщеря ми си дойде от Германия, не знаехме, че му остават четири дни. Не я позна - не идваше в съзнание. Беше в едно непрекъснато трескаво състояние с конвулсии от силната болка. Нямаше надежда да се помоли и да приеме Христос. Обадихме се на всичките си близки приятели, за да ни подкрепят в молитва. Те ни успокоиха, че Бог обикновено дава просветление на съзнанието малко преди смъртта и тогава трябва да се молим с него. Ако стане, много бързо настъпва успокоение и лека смърт - Бог си го прибира. На 13 февруари сутринта опитахме такава молитва, защото ни се стори, че разбира какво става. Нищо не излезе. Към 17 и 30 ч. сменихме мама. Молихме се и той си отвори очите. Хванах му ръката и го попитах иска ли да се помолим

заедно - аз да говоря от негово име и ако е съгласен с молитвата, накрая да даде знак. Мигна с очи. "Господи Иисусе, благодаря Ти за всичко, което си направил през живота ми. Покайвам се за греховете, които съм извършил, и Те моля да ми простиш. Приемам Те в живота си като мой Господ и Спасител. Моля Те да ме спасиш и да ме приемеш при Себе Си във вечността. В името на Иисус амин." Най-отчаяната молитва в живота ми. Не помня какво още казах, но беше кратко. Накрая го попитах: "Искаш ли да кажеш: "Амин"?" Той пак даде знак с очи и видяхме как потече една сълзичка. Дишането му се успокои. След малко отвори широко очи, като че ли видя някого. После заспа, за първи път от доста време конвулсиите спряха. Оставихме го с мама. Тя се учуди какво е станало, че е така спокоен. "Молихме се." След около два часа ни извика - той дишаше различно, повърхностно и разбрахме, че умира. Беше много кратко, трите стояхме до него, държахме ръцете му. Когато

издъхна, на лицето му се изписа блажено облекчение - усмивка. Върна се изражението от младите му години - меко, с някакво щастливо вътрешно удовлетворение. С дъщеря ми никога не сме предполагали, че самата смърт може да е толкова лека и освобождаваща. Плачехме и се радвахме - знаехме със сигурност, че е спасен, че Иисус сега е с него. Пред очите ни, без да разберем как, Бог направи чудо. Отговори на молитвите ни. Пиша тези редове за хората, които са вярващи и като нас нямат надежда за спасението на своите близки. Помня една история, която, парадоксално, чух от баща ми. Поканили проповедник в малко градче да се помоли за дъжд. Застанал пред хората, събрани на площада, огледал ги внимателно и си тръгнал. Настигнали го да разберат какво става, а той им казал: "Не видях нито един човек с чадър. Щом ви е толкова малко вярата, затова Бог не ви отговаря. Няма смисъл да се моля." В Посланието към евреите се казва: "Вярата е даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат" (11:1).

Ако с дъщеря ми не се бяхме обърнали към Бога, не бяхме почувствали реално присъствието Му в живота си, не бяхме чули гласа Му чрез Библията и чрез многото отговори, които ни даде, не знам какъв щеше да е краят на баща ми. Ако вярата ни беше останала на интелектуално ниво или като приятно, очистващо преживяване само в неделя на църква, едва ли бихме се осмелили да молим Бога за баща ми. Щяхме да се примирим и "чадърите" ни щяха да събират прах в килера. А Бог е дал на всички радостта на вярата, на убедеността в неща, които още не се виждат, но които сме благословени да измолим. Само тогава дъждът се лее изобилно и благодатно. Пиша тези редове и за хората, които, изглежда, дори не се замислят за Бога. Онези, на които им върви и са убедени, че постигат всичко сами. Те се чувстват живи, защото се съмняват и се бунтуват срещу някаква Висша Сила, с която са готови да влязат в битка, за да отстояват личната си свобода, най-важната ценност в живота им. За съжаление, както показа пътят на баща ми, човек не може да живее в абсолютна независимост. И ако отхвърли зависимостта си от Бога, непременно изпада в някаква друга, земна зависимост, която го погубва. На моя скептичен ум му трябваше доста време, докато осъзнае, че зависимостта от Бога е извор на живот, не на робство и гибел. Само Божията любов е безкрайна и несебична, способна да те направи пълноценен, без да се превръща в патерица. Затова си мисля, че живите са не съмняващите се, а тези, които са узрели за избора да се покорят на Бога, да Го познаят и да Го следват. Те са найсмелите. И милостта е за тях. Накрая, пиша тези редове за хората, които са стигнали до дъното на отчаянието. За онези, които са убедени, че вече нищо и никой не може да им помогне. Както щеше да завърши животът на баща ми. Един приятел от църквата ми разказа как говорел неговият чичо със своите съграждани - "заклети" атеисти: "Виж сега, ако няма Бог, и двамата губим. След гроба няма нищо. Обаче, ако има Бог, аз печеля - още тука и после. А за тебе пак остава само гробът." Нали сте виждали вяра от безнадеждие. Когато се събрахме за 40 дни от смъртта на баща ми, леля ми каза: "Колко сте щастливи, дето вярвате, че Николай сега е в рая!" Ако това щастие беше самозаблуда, би изчезнало като поредната илюзия в живота ни. А радостта на живата вяра, която двете изпитваме, не изисква непрекъснато да залъгваш себе си, да напомпваш някакви балони и те да се пукат пред очите ти. Напротив, много скоро си принуден да признаеш, че фантазията ти е бедна и Бог непрекъснато те изненадва. Нямам предвид с цветя и рози, а с многообразието, богатството на живота, със собственото ти съпричастие към него и с хилядите възможности, които се откриват пред теб - за общуване, за развитие, за творчество. Едва тогава разбираш колко илюзорно е безсмислието, с което си се утешавал. И искаш да си жив!

о началото на XX век мнозина учени са предполагали, че от Бога няма нужда. Според светогледа на новото време, възникнал заедно с Просвещението, материята е напълно достъпна за науката, а откритите до този момент природни закони са абсолютно реални и ненарушими. Няма изключение от правилата. Светът се възприема като машина, която работи по точно установен ритъм. Извън природата не съществува нищо, затова всякакви вмешателства "отвъд" са невъзможни. Така очертаната картина на света през новото време става основен стълб за материалистическия атеизъм. Бог е обявен за "безработен", тъй като всичко сякаш става автоматично. Космосът изглежда безкраен, ето защо Бог се оказва и бездомен. При подобна картина на

света буквално не остава място за Бога. При по-внимателен анализ обаче тази представа се оказва смесица от научни и светогледни позиции. Тя съдържа твърдения, абсолютно необосновани от естественонаучната методика (която въз основа на експерименти създава теории). Така на материята се приписват свойства, изконно присъщи само на Бога: абсолютност, вечност, неизменност. Íîâàòà ïðåäñòàâà çà ñâåòà Но в първата четвърт на XX век учените съществено променят представата си за света. В същото време се налага по-сериозно да се замислят за последствията и ограничеността на естественонаучните твърдения. Новите експерименти и наблюдения довеждат до революционни промени в представата за материята и за законите на природата: материята губи абсолютния си, статичен характер; не се възприема като вечна и непреходна. Атомите (от гръцки - "неделим") в противоречие със смисъла на думата се оказаха делими. Те се състоят от т. нар. елементарни частици - протони,

неутрони и електрони. Днес са известни над 300 елементарни частици. Междувременно се изясни, че повечето от тях също не са елементарни. Учените откриха, че те на свой ред се състоят от кварки. Днес има предположения, че тези микрообекти се делят на още по-елементарни частици - т. нар. струни, които също не са неразрушими. Те могат да се подложат на анихилация, т.е. да се превърнат в други микрообекти. И въпреки очакванията те не се държат по установен начин, а

представата за природата не засяга въпросите за същността, за задълженията (етиката), за смисъла на живота. Опитайте се да си изясните смисъла на живота чрез експерименти! Защо изобщо нещо се случва? Кой или какво поражда динамиката, която наблюдаваме? Да се позовем на природните закони тук би било просто недоразумение. Законите на природата предизвикват природните явления в толкова малка степен така, както правилата за движение по улицата -

процесите в тях имат спонтанен и случаен характер. В едни експерименти се проявяват като частици, в други като вълни. Днес по-голямата част от естествоизпитателите изхожда от позицията, че предстоящото поведение на струните не се поддава на обективно определение. Това доказва границите на нашите възможности да предсказваме. И така, новата представа за материята и за природните закономерности заменя старата представа на новото време. Представата за света като за машина вече е отживялост. Точните закони (например законът за запазването на енергията), макар че продължават да съществуват, не изключват случайността. Наред с тях има закони, които възникват вследствие взаимодействието на ред случайности и които допускат колебания и отклонения.

самото улично движение или пък счетоводните принципи - приходите на дадена фирма. Природните закони описват явленията, но не са причина за тях. Ето как физикът Стивън Хокинг пише за това: "Кой вдъхва дихание на уравненията и създава за тях вселена, която могат да опишат? Обичайният метод, по който науката си създава математически модел, не е в състояние да отговори на въпроса защо трябва да съществува вселената, която този модел описва."

тието на материята. И това ни кара да се замислим над въпросите: откъде води началото си всичко, което става? Кой обуздава хаоса? В какво се състоят смисълът и целта на всичко случващо се? Въпросите за същността, смисъла и целта в крайна сметка си остават. И науката не е способна да им даде отговор. Ние сами трябва да решим в каква представа за света ще включим своята представа за природата. Á î ã -ÑÑ ú ç ä à ò å ë

Êîé å Çàêîíîäàòåëÿò? Така експериментите и създадените въз основа на тях теории очертават картина на природата, способна с нарастваща точност да ни отговори на въпросите за функционирането: как пада камъкът? Как се разпространяват вълните? Как става обмяната на веществата в клетката? Но

Íåäîêàçóåìîñò Представата за света, наложила се в новото време, отхвърля съществуването на Бога. Новата гледна точка също не доказва, че Бог съществува. Такова доказателство не може да предложи нито една наука. Това би било нещо като опит Бог да се вкара в епруветка. И все пак новите познания предпоставят възвръщане на свободата по отношение на вярата и мисленето. В своята методическа ограниченост съвременната представа за природата разграничава области, които надхвърлят нейното разбиране. Би било прекалено да изискваме тази представа да ни даде безопасност и сигурност, например по въпроса за би-

Като християнин аз виждам в закономерностите на природата верността и надеждността на Бога. Ние можем да съществуваме и да планираме живота си само въз основа на действащите закони. Библейският текст изповядва Бога като Създател и Законодател на света. "В началото Бог сътвори небето и земята" (Бит. 1:1). Използваният тук еврейски глагол, преведен като "сътвори", означава действие, което се отнася само за Бога. Единствен Той създава, без да се нуждае от вече съществуващ материал. И Бог установява закони на материята, които действат за всички хора: "прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните" (Мат.

5:45). Само благодарение на природните закони ние можем да изпълним изискването за съграждане, произвеждане и съхранение. Днес обаче разбираме поясно от преди, че на нашето планиране и прогнозиране е сложен предел. Ìîëèòâàòà è ôèçèêàòà Сега можем да си представим, че оказалата се в полезрението на физиката отвореност на бъдещето е сфера на свободната, пълновластна намеса на

Бога. Той например може по този начин спонтанно да реагира на нечия молитва. Може би собственият ни опит ще ни помогне да разберем такива действия на Бога, които обуславят факта, че светът не е машина, а по-скоро организъм, подобен на нашето тяло. Много неща в него стават закономерно, "автоматично". Но организмът ни реагира също на импулсите на нашата воля и ни се подчинява, при това без да нарушава законите на природата. Вярно е, не знаем как протича в действителност предполагаемият тук процес на взаимо-

действие. Бог се труди над Своето творение - за християнина това е очевидно. Как обаче го прави, ние не знаем. Способни сме само да покажем възможностите на мисленето в рамките на нашата актуална картина на света, за да преодоляваме по този начин мисловните бариери. По принцип това би било изразяване на християнското вероизповедание на естественонаучен език. За щастие днес това е по-лесно и става по-непринудено, отколкото през миналото столетие, когато представата за природата е била превърната в идеология на материалистичната картина на света. Áîæèÿòà ãàðàíöèÿ Според свидетелството на Библията Бог е не само Създател и Законодател, но и Пазител на света. В Новия Завет се говори за Иисус Христос: "Чрез Него бе създадено всичко... и Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява" (Кол. 1:16-17). По Неговата воля вселената ще съществува, докато не дойде времето на новото небе и новата земя. Като има-

Светът не е същият След събития като Холокоста, взривяването на атомната бомба, падането на Берлинската стена, изобретяването на интернета и пр. светът не е същият. Подобни събития променят самите нас, независимо дали го съзнаваме, или не. Ако става дума за научни открития, те, от една страна, възвеличават човека, от друга, показват деградацията му (например приложението на атомната енергия). В Своята милост обаче Бог ни избавя от саморазрушение: "Защото по благодат сте спасени, чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой" (Еф. 2:8-9).

ме предвид физическите закони за съхранението, можем да се досетим, че тук се сдържат силите на хаоса. Във всеки случай след потопа Бог еднозначно обещава на Ной временно съхраняване на законите: "Докато съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да престанат" (Бит. 8:22). Ние, естествоизпитателите, нямаме по-дълбоки познания, когато днес говорим за запазване на енергията и за орбитален момент. Не сме в състояние да отговорим с научни средства на въпроса защо природните закони с времето не се променят, защо са постоянни. Фактът, че слънцето изгрява всеки ден, изведнъж поражда съмнение и ни кара отново да се удивляваме.

И не само това, те убеждават съзнанието, че след всеки контакт с "извънземното" настъпва мир и благополучие. Така нареченият "Висш директорат" провъзгласява, че неговият звездолет "Ентърпрайс" не може да се намесва в естественото развитие на планетата, докато не го помолят самите жители. Сега можем да разберем какво означават тези идеи за привържениците на НЛО: това обяснява онзи ентусиазъм и онази сериозност, с която те очакват "спасителите от небето". Противоположно на Уелс и неговите пришълци от Марс Кларк и "Стар Трек" подготвят нашите възприятия така, че да възприемаме всеки превъзхождащ ни разум като доброжелателен и добронамерен.

Îñâîáîäåíèÿ Ïðîìåòåé "Мълнията му се покорява. Дълбините на небето му отвръщат с блясъка на своите звезди, които като стадо овце минават пред погледа му, и той ги преброява всичките. Бурята е неговият кон, той пронизва въздуха. И пропастта вика от своите бездънни дълбини: "Небе, има ли в теб тайни?" "Човекът ме е покорил, повече нямам загадки и тайни." Митът за Прометей отдавна привлича вниманието. Прометей въстава срещу Зевс, открадва огъня от боговете и го дава на хората. За тази дързост е наказан - прикован е към скала и всеки ден изпитва невероятни страдания. Хищна птица идва и кълве черния му дроб. Този мит се възражда в

Äåéñòâèòåëíîñò, ñ êîÿòî ñå ìàíèïóëèðà Едва в днешно време правителствата започват да запознават хората с резултатите от изследванията в областта на НЛО. Едва сега ни признават за достатъчно "зрели" да възприемем информация. Когато през 1983г. Уелс пуска своята радиошега "Война на световете", той предизвиква паника сред обществото. Този факт се превръща в общоприето доказателство, че в интерес на обществото би трябвало да се намали страхът от НЛО. Няма по-голям страх от този пред

неизвестността. Ние се променяме под въздействието на радиото, телевизията, науката и техниката. Съвременните технологични и технически "чудеса" превръщат немислимото в нещо съвсем реално и пораждат общественопсихологическа нагласа, че всичко е възможно. Действителността започва да се манипулира. Жак Вале разглежда НЛО като част от "система за наблюдения", предназначена да трансформира нашата система от представи и вярата, като в крайна сметка я подчини на една "по-висша" цел. Така художествената фантастика помага на някои "извънземни" сили, които отдавна се опитват да проникнат в човешката история. Нека погледнем истината в очите: общуване с извънземен разум е имало още в зората на човешката история. През античността хората са общували с "боговете от Олимп". Днес те влизат във връзка с чистия и високоразвит "разум" от други светове или с "нематериални същности" от други измерения. При това никой не забелязва какво е скрито зад подобни същности! Според закона, който Бог дава на Мойсей, всеки опит за контакт с чужди съзнания (духове) се наказва със смърт. Пристъпилият тази заповед бил убиван с камъни. Нека най-после се събудим и видим към какво бъдеще се е устремил нашият свят.

английския романтизъм от ХVIII и ХIХ в. особено в творчеството на Шели (Пърси и Мери). Те принадлежат към литературната школа, която разглежда Сатана от "Изгубеният рай" на Милтон като герой, а библейската му трактовка смята за невярна. Тогава наричат тази общност "Школа на сатанистите". Пърси Шели създава своя Прометей, като се опира на философията на тъста си Уилям Годуин, един от основателите на анархизма. След като Мери Шели освобождава Сатана от проклятието на Яхве, той става прототип на "истинския човек" (анархиста), свободен от традициите, обичаите и законите: "Падна отвратителната маска, човекът придоби свобода и независимост. Този човек е равноправен, не принадлежи на никаква класа, народ или раса, не робува на поклонението и преклонението, затова е крал на самия себе си." В своята книга за историята на научната фантастика Брайън Олдис се проявява като истински англофил. Той оспорва факта, че Едгар Алан По е бащата на научната фантастика и приписва първенството на англичаните. Според Олдис началото на научната фантастика е сложено с романа "Франкенщайн или съвременният Прометей". Към същото мнение се придържат и съветските учени. Този текст е написан не от някой друг, а от Мери Шели със съдействието на съпруга й Пърси Шели.

Запознатият с романа знае също, че чудовището се създава по-скоро по правилата на окултното познание (алхимията), отколкото на науката. Смесването на окултни и научни знания в дадения случай е предмет на нашия анализ. Живеем във време, когато науката се преплита с окултизма и това води до раждането на човека на греха: чудовище, антихрист, беззаконник, освободения Прометей, свръхчовека. В известен смисъл думите на Сатана към Ева могат да се възприемат като истинско начало на научната фантастика: "Яж и с помощта на полученото знание ще станеш Бог." Хърбърт Уелс не е първият, който пише за висшия разум, кроящ коварни планове срещу човечеството. Почти 2000 години са изминали откакто апостол Павел е казал във II Послание към солунците: "Никой да не ви измами по никакъв начин; защото това няма да бъде, докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, така че той седи (както бог) в Божия храм и представя себе си за Бог. Не помните ли, че когато бях още при вас, аз ви казах това? И сега знаете какво го възпира да не се открие в своето време. Защото тайната на беззаконието вече действа, само че няма да стане явна, докато не бъде отстранен онзи, който сега я възпира; и тогава ще се яви беззаконният, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си и ще изтреби с явлението на пришествието Си, този, чието идване се дължи на действието на Сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса и с цялата измама на неправдата, за онези, които погиват, защото не приеха да обичат истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват на лъжа, за да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а са имали благоволение към неправдата." (2:3-12.) Вече не е трудно да си представим, макар и схематично, бъдещите събития, когато правителствата по света ще влязат в контакт с "извънземния разум", както се описва в "Краят на детството", и когато ще получават от този разум всевъзможни инструкции как да управляват на Земята. При това положение не трябва да се учудваме, че Иисус Христос няма да бъде признаван за "пътя, истината и живота", нито да ни изненадва фактът, че за Него изобщо няма да се споменава. Но винаги трябва да помним, че тъкмо Иисус Христос е истинският Спасител, Който е слязъл от небето. Той е свята Личност, без лукавство и лъжа. Отдава Себе Си за вината на всеки човек, понася справедливата присъда, произнесена над човека. Възкръсва от мъртвите, дава прошка на тези, които Му се доверяват, и ги прави "ново създание". (II Кор. 5:17) А за Сатана се казва, че е "баща на лъжата","ангел на светлината", който е готов да манипулира и като се прикрива зад добри намерения, да поробва. На кого от двамата ще се доверим?

ÍËÎ През всички времена небето вълнува особено жителите на земята, предизвиква у тях трепет. Според свидетелства от историята и археологията представата, че небето е обитавано от висши същества, е едно от най-разпространените. С това например се обяснява защо атмосферните явления въздействат толкова силно върху психиката на човека. Събитията в небето придобиват особен смисъл тъкмо защото стават във "висините". Както е известно, високото положение открива широки хоризонти и в резултат дава повече информация.

Затова то се свързва с представа за власт, авторитет и ум. Ниското пък, напротив, означава подчинение и недостиг на знания. Разбираемо е защо мисълта, че можем да се отделяме от земята, предизвиква чувство за превъзходство, дори ужас у "нискостоящите". Тук трябва да се вземе предвид освобождаването от пространствените граници и абсолютната липса на прилика с условията, които човек намира на небето. Всичко това предизвиква благоговение, страх и копнеж за висшето. В Библията постоянно се говори за "знаменията" от небето като за предвестници на идващия съд и бъдещата катастрофа. Необичайните явления в целия библейски текст се приемат като начало на "края на времената", което предшества идването на Месия, за да съди човечеството. Самият Иисус Христос ни говори за това: "Защото ще се повдигне народ против народ и царство против царство; и на разни места ще има глад и трусове... ще има и ужаси, и големи знамения от небето". (Мат. 24:7; Лука 21:11)

Ðåàëíîñòòà íà ÍËÎ НЛО - това са неидентифицирани летящи обекти. Съществуват множество теории, които обясняват техния произход и природа. Всеки ден към тези теории се прибавят нови и нови. Но това явление се изплъзва от всички обяснения и до днес никой не може да докаже за него нищо по същество. Известно е само, че "те съществуват". Проучване, проведено в Америка през 1973 г., показва, че 15 милиона американци са виждали "летящи чинии". И макар че по-голямата част от случаите може да сведем до естествени явления в природата, десетки изследователи стигат до извода, че значителна част от анкетираните (20-30%) са наблюдавали нещо, което не е възможно да се обясни чрез познатите методи. След много прецизен подбор остават над 2 000 случая, регистрирани като НЛО. В 700 случая мо же да се говори и за материални последствия от тези явления. Телата са наблюдавани с радар и при това е документирана невероятната скорост, с която са се движели. Хората са ги обстрелвали с изтребители и ракети - никакъв резултат. Тези обекти са със силно електромагнитно излъчване, което спира електродвигателите и нарушава елекрическите вериги. Под въздействието на това излъчване животните побесняват, а при хората често се наблюдават психически разстройства.

Ìàëêî èñòîðèÿ Историческият обзор показва, че странни явления на небето са наблюдавани през различните епохи от човешката история. Свидетелствата, с които разполагаме, навеждат на мисълта, че НЛО са се приспособявали към различното културно и технологично ниво на наблюдателите си. В митологията на американските индианци например са описани "кошници, които се спускат от небето", а "жителите на небето", когато се връщат у дома си, се превръщат в стрели. Уелдън и Левит стигат до извода, че индуистката литература възниква около хиляда години преди раждането на Христос. Още в тези текстове се споменават странни "небесни и въздушни колесници". Някои от явленията се оприличават на "светещ облак". Всичко това напомня за "фактите" от нашето време. В епоса Махабхарата се говори за огнено летящо тяло, което се върти и излъчва светлина и жар. В древните тибетски ръкописи са описани огнени тела, които най-висшите жреци използвали като летящи колесници. Напълно е възможно някои от тези съобщения да имат митологичен характер, но сред тях съвсем не е изключено да има и описания на НЛО. При древните египтяни в един папирус от хрониките на фараон Тутмос III (около 1600 г. пр. Хр.) се говори за огнени кръгове на небето, които светят като слънце на небосклона. Появата им е съпроводена от страшно зловоние - особеност, която срещаме и в съвременните съобщения за НЛО.

В текстовете на някои римски историци, които се отличават с обективност, има сведения за неидентифицирани летящи обекти над Рим. Става дума за трети и четвърти век пр. Хр. Американецът Уилкинс смята, че автори като Сенека, Плиний Стари, Тацит са напълно надеждни летописци на събитията. Тит Ливий и Юлий Обсеквент изброяват общо осем такива явления в своите съчинения: от Венецианския залив през 213 г. пр.Хр. до Умбрия в 18 г. сл. Хр. Плиний Стари (2379 г.) пише за огнен, реещ се в небето щит, а историкът Тит Ливий използва израза "кораби призраци". През първите пет века от развитието на християнството намираме много рядко подобни свидетелства. Създава се впечатлението, че след идването на Христос активността на НЛО донякъде спада. От шести век нататък отново се заговаря за "кораби облаци" и "светещи пришълци". В текстове, намерени в различни страни, отново четем за нажежени летящи тела. Жак Берже твърди, че практически всяка година през ранното средновековие се наблюдават "светещи пришълци". Днес ние четем за същите "светещи" същества. През 583 г. Грегър фон Турс съобщава за огнени снаряди от небето. По времето на Карл Велики четирима души едва не са пребити до смърт, защото хора са видели как те се спускат от "въздушни кораби". Обвиняват ги в магьосничество, което по онова време се наказва със смърт. И вероятно обвинението не е било чак толкова неоснователно, тъй като

четиримата разказали, че са били грабнати от свръхестествени същества. Тези същества им показвали странни, непонятни чудеса и ги накарали, като се върнат, да разкажат на всички видяното. Тогава Агорбард, лионски епископ, настоява обвинените да бъдат пощадени, защото според него всичко това няма как да е истина. Както четем в свидетелствата от онова време, в резултат от инцидентите с НЛО доста често възникват пожари. Уилкинс описва опустошителни пожари, които унищожават хора, животни, хамбари и пасбища. Подобни случаи са документирани през 1032, 1048, 1057 и 1094 г. Монасите от Биландското абатство свидетелстват, че през 1209 г. в небето се е появила кръгла сребърна чиния, която летяла бавно над манастира и нарушила покоя на обитателите му. През същата година монасите от Цистерцинското абатство в Бегеланд имат две такива "посещения". В летописите на манастира има сведения за тези непознати летящи обекти. Тринадесети век в Англия също е наситен с "посещения" на НЛО. Около 1250 г. се говори за голям летящ кораб и огромно огнено кълбо. На 13 август 1493 г. Фациус Кардан вижда седем "мъже", израснали сякаш от земята. Те твърдят, че телата им са от въздух, отричат безсмъртието на душата и оспорват факта, че Бог е създал света за вечни времена. Но се интересуват много от богословски въпроси и описват системата, по която Бог постоянно твори света, отново и отново. Съществуването на този свят обаче може да спре в един миг, ако той предизвика гнева на Бога. През епохата на Ренесанса човекът превъзнася разума. Тогава той започва да изучава подробно заобикалящия го свят. Науката и изкуството правят огромна крачка в своето развитие. Суеверията търпят крах. Но дори през този период НЛО не изчезват от хоризонта, напротив, срещите с тях зачестяват. Не някой друг, а Христофор Колумб съобщава личните си наблюдения на НЛО. През нощта на 11 октомври 1494 г. той стои със спътника си Педро Гутиерс на палубата на своя кораб. И двамата виждат на небето проблясващ източник на светлина, който се движи ту нагоре, ту надолу. Той се появява и изчезва няколко пъти през онази нощ. Двамата не намират обяснение за тайнственото явление.

От такава гледна точка ще се опитаме да видим откриването на световната електронна мрежа през 60-те години на ХХ в. Във века на информацията, когато повече от всичко се цени бързината, интернет се оказва средство за постигане на отдавнашната човешка мечта - свят без ограничения. По данни на "Рамблер интернет холдинг" днес всеки десети жител на планетата ползва интернет. Но нека се спрем на някои от положителните и отрицателните страни на тези процеси. Положителни страни - Електронната поща (е-mail). Най-използваната функция на мрежата, разширява сферата на общуването както в рамките на една страна, така и по целия свят. Времето за предаване и обработване на информацията е сведено до минимум. Комуникациите са улеснени до неузнаваемост.

- Обективност. Ако преди десетилетия в рамките на една държава или по-голяма общност е било възможно хората да се манипулират чрез достъпа им до информацията (т.е. тя да се представя субективно), днес това се свежда до минимум.

- Изследвания. Интернет дава достъп до широк обем информация от

изследователски характер. Така учените по света следят отблизо работата на своите колеги и имат повече възможност за съвместни проекти със специалисти от различни сфери на науката.

- Разпространението на нравствените ценности, в основата на които е благовестието на Иисус Христос. Днес много християнски църкви и организации имат собствени уебсайтове за своите мисии и програми. Все повече хора участват в християнски чатове и форуми. Целта при това е да се разпространява вестта, че само ако приемеш Бога като реално съществуващ и се стремиш да имаш лични взаимоотношения с Него, можеш да станеш наистина морален. Отрицателни страни - Бягство от реалността. През 70-те години хората се опитваха да бягат от реалността с помощта на алкохола, след това дойдоха на мода наркотиците. Днес за това има друг, "интелектуален" начин - компютърните игри. В тях хората стават супермени, герои, безсмъртни, неуловими, управляват съдбите на другите. Производителите създават най-вече игри, в които участниците се сражават помежду си. Това е начин да покажеш своето превъзходство над другите без кръв и жертви. Но в реалния живот играчът си остава ограничен, слаб - смъртен човек. Затова бърза да се върне към виртуалния свят. И става психологически зависим. Днес мнозина общуват чрез електронната мрежа: чат, скайп, имейл. Технологиите все повече изместват личното общуване, а самите хора остават в сянка. Интересно е дали се представят такива, каквито биха искали да бъдат, или каквито са в действителност. Не бягат ли по такъв начин от самите себе си?!

- Ожесточение. Игрите в мрежата са заиграване със смъртта. Във виртуалния свят кръвта се разпръсква

по стените, умиращите се извиват в предсмъртни конвулсии, вътрешностите на труповете се виждат и изобщо не е страшно. Нали всичко е плод на фантазията на програмиста. Ако са те убили, започваш играта отначало. А за да оцелееш, непременно трябва да убиваш. Смъртта се превръща в нещо лесно, банално и смешно. Границите между доброто и злото, между живота и смъртта се размиват. Но както казва У. Томас: "Това, което хората възприемат като реално, на практика е реално по своите последствия." Позиция Соломон казва: "Адът и смъртта не се насищат; така и човешките очи не се насищат" (Пр. 27:20). За съжаление тези думи остават актуални. Едва ли има по-голяма опасност от това, една нестабилна и неизградена личност, каквито са младежите, да влезе в свят без ограничения. В Притчи Соломон извежда един особено важен принцип за живота на вярващия - колкото по-голяма е опасността пред него, толкова потвърда да бъде позицията му. А тя е: да гледа на света (бил той и без ограничения) единствено през призмата на Божието Слово. Това не е отчаян ход за оцеляване, а принцип за изграждането на стабилна личност, готова да заеме мястото си в обществото. Само чрез Библията "...мъдрост ще влезе в сърцето ти, знанието ще услажда душата ти, разсъждение ще те пази, благоразумие ще те закриля..." (Пр. 2:10-11). Нима необятният свят на интернет може да ни предостави това?! Всъщност всеки от нас избира как да използва интернет - като бездна от полезна информация за личното си изграждане и служение пред Бога или като бездна от информация, съдействаща за собствената деградация.

Тичам с всичка сила по пясъчната пътечка. Зад гърба ми се чува лай и ръмжене. Кучета! Не съм способен да се обърна, не ми достига въздух в дробовете. Остава съвсем малко да стигна до вкъщи и да затворя зад себе си тежката желязна врата... Единствено гордият и надменен човек може да каже: "Способен съм сам да се защитя!" Опасността ни причаква навсякъде: зли кучета, болести, грешки или злонамерени действия на околните. Хората защитават

редките видове птици от изчезване, градините - от бурени, обувките си - от влага. Но често забравят, че самите те се нуждаят от защита. Кой може да ни защити? За да си отговорим, трябва да се обърнем към Бога. Бог е създал човека и благоволява в него, предлага му Своето спасение и защита. Цар Давид сравнява Господ с пастир, който води стадото си на най-добрите полета и го защитава от дивите зверове. Само трябва да Му вярваме и да вървим след Него. Може ли Бог да ме опази от настинка? Разбира се, та нали Той е Господар на здравето. От лоша оценка в бележника, от всякаква опасност? Разбира се, нали Той е Господар на всичко! Но понякога е полезно да получа лоша оценка. Това ми помага да разбера до каква степен съм прилежен в учението. А и настинката също

може да послужи като добър урок за този, който ходи без шапка през зимата. Така неприятностите ни предпазват от големите грешки. Бог понякога допуска скръб, която ми напомня за моята слабост, за да не се възгордея. За Бога е безкрайно важно да защити моята душа от злото. Това Свое право Той няма да преотстъпи на никого и никой няма да се справи по-добре от Него. Сред опасностите, злото и тревогите Той праща в сърцата ни мир - чуден божествен покой, който побеждава страха и ни дава сили. Можем напълно да се уповаваме на Неговата сила. В Библията пише: "Защото ще заповяда на ангелите Си за теб да те пазят във всичките ти пътища" (Пс. 91:11). И ако Бог е с нас, защо да се страхуваме?

Втурвам се вкъщи и затварям вратата след себе си. Събитията от последните минути се повтарят като на филмова лента в съзнанието ми, кръвта пулсира в слепоочията ми. Мама бърза към мене, за да ме успокои. Лаят и ръмженето остават отвън. Спасен съм! Запомнете: "Името Господне е яка кула; праведният прибягва в нея и е поставен нависоко" (Пр.

18:10). Той ме защитава от злото, пази сърцето ми. Иска вярата ми да бъде като камък. Иска да Му вярвам, дори в долината на сълзите. Светлината Му разпръсква тъмнината Всемогъщият Христос!

ВОДОРАВНО: 1.Хълм край Акропола в Атина, където апостол Павел проповядва (Деян. 17 гл.) 7.Вторият син на Адам и Ева 8.Град в пределите на Юдовото племе (Ис. Нав. 15:34) 10.Съработник на апостол Павел, който го придружава в някои от неговите пътувания (Деян. 20:4) 11.Птица от сем. щъркелови, считана от древните египтяни за свещена 13.Планински масив в Армения, където засяда Ноевият ковчег след потопа 14.Растение от сем. лютикови, което се използва в медицината за болкоуспокояващи средства 15.Чувство на вина и притеснение 16.Син на Вениамин (Числа 26:38) 18.Син на Яфет и родоначалник на няколко народностни групи в Близкия Изток (Бит. 10:2) 20.Възпаление на дъговата обвивка на окото 21.Подарък 23.Класически труд на Мартин Лутер

(Изд. "Нов човек", поредица "Християнска реформация") 27.Древна държава в Североизточна Африка, където Израел възниква като народ 28.Марка прах за пране 29.Главен град в Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 30.Мадиамски княз, разгромен от Гедеон (Съдии 7:25) 32.Първосвещеник на Израил, брат на Мойсей 35.Бивша световна организация 36.Укрепен град, превзет от Исус Навин при навлизането в обещаната земя (ИС Нав. 1-6 гл. Р.И.) 38.Бройно число, равняващо се на хиляда хиляди 40.Стихотворение на Пенчо Славейков 41.Подправка за ястия, с която Христос сравнява Своите ученици (Мат. 5:13) 42.Американски икономист (р.1896 г.) 43.Български физик, професор (р. 1912 г.) 45.Названието на обширна леденикова област в Антрактида 46.Всемир, космос ОТВЕСНО: 1.Град в Асирия, където са заселени някои израилтяни по време на плена (IV Царе 17:6) 2.Езически идол, който е бил съблазън за евреите по време на пътуването им през пустинята (Деян. 7:43) 3.Отбрана част от едно общество 4.Лудолфовото число (3,14) 5.Епископ на Рим през 16 век 6.Унгарски писател (1884 - 1953) 7.Синът на Сим, родоначалник на голям народ в древността (Бит. 10:22) 9.Време, което включва случки и събития, станали преди настоящето 10.Общото название на всички превозни средства 12.Първият син на Ной 13.Потомци на Исмаил, които и до днес населяват големи територии на Азия и Африка 14.Жена на Давид от Езраел (I Царе 25:43) 15.Наш град, намиращ се в Искърския пролом 16.Българско предприятие за козметика 17.Пророкът, който изобличи Давид за двойния му грях (II Царе 12 гл.) 18.Малкото на коза 19.Името на младеж, който пада от прозореца по време на проповед на апостол Павел в Троада (Деян. 20 гл.) 20.Японски писател (1905 - 1969) 21.Служител в църквата 22.Извънсистемна единица за погълната доза радиация 24.Порода ловджийско куче 25.Друго название на цигулката 26.Нота 31.Название на една от скалите, между които минава Йонатан при нападението си на филистимския стан (I Царе 14:4) 33.Сирийско божество на бурята (I Царе 5:18) 34.Славянски израз, използван в православното богослужение, който означава "сега" 37.Древно селище край Свищов 39.Машинен елемент 44.Месец от еврейския календар 45.Нота Речник: Аконит, Аникита, Габор, Ито, Минс, Нине, Нове, Рад, Раев, Роне По Библията на ББД

ВОДОРАВНО: 1.Неделя 7.Елисаф 8.Пинега 9.Раама 10.Пророк 14.Шафран 20.Сахасима 22.Арава 23.Астма 24.Аридат 25.Лар (Питер Ван) 27.Налог 29.Ру (Емил) 30.Омаяди 33.Сини вир 35.Мо 36.Дъга 38.Ярма 39.Рут 40.Ак 42.Валута 43.Она 44.Ор 45.Динари 47.Трио 48.Лаис 50.Ендем 52.Цианин

ОТВЕСНО: 1."Не просто дърводелец" 2.Елиаким 3.Дина 4.Есем 5.Лагаш 6.Яфа 10.Псалом 11.Ра 12.О'Хара (Джон) 13.Рас 15.Аарон 16.Фригия 17.Рад 18.Аварим 19.Натура 21.Ман (Томас) 24.Алигатори 26.Амо 28.Ас 31.Яд 32.Игуани 34.ВР (Вет Реов) 37.Атлантида 41.Кариот 46.Арсен 49.Ани 51.Ми