Issuu

Ne varietatem timeamus

За проф. БОГДАН БОГДАНОВ, д.н.

Дълго говорене вместо минута мълчание КОДЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО За един от юбилеите на Нов български университет Настоятелството взе решение да се издаде малка книга, която да представи всички неща, с които нашият университет е различен, новаторски, преизпълнен с дух, жив и привличащ – тогава, като „малко цвете сред копривите“, което няма толкова голяма история назад, колкото с поглед напред. Нарекохме книгата „Защо сме различни?“, получи се добре – и завършихме със следния текст: „След 100 години ние вероятно ще бъдем като Хумболт, Фихте, Шелинг и Шлайермахер, ще бъдем като Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф, Роуина Рейвънклоу, ще имаме право на каменни тронове пред нашия университет, след няколко века нашите различия ще са смешни като създаването на киното, телевизията, телефона, компютъра, но винаги различията ни ще носят усещането за особен свят на свобода.“ Така сляхме имената на първите основатели на Хумболтовия университет – големи философи и университетски професори с безспорен принос за живота на университетската идея, и имената на преподавателите от Училището за магия в „Хари Потър“ – задавайки си този хоризонт – от строгото академично до магическото духовно, за да представим цвета на нашето разнообразие. Днес ние достигнахме до това да знаем наистина защо сме различни и да преоткрием онова, което винаги сме знаели – но вече в един, надхвърлящ обикновеното ни човешко време, обхват. Различни сме, защото познавахме професор Богдан Богданов. Именно поради тази причина, онова, което се казва и пише за него – не трябва да е тъжно, нито помрачаващо, а с цялата светлина на онова, което той ни казваше, с което той правеше Нов български университет да бъде живописен, с което – сякаш и начерта кода на безсмъртието – не само за себе си, но и за нас. С

3 това, че „човек е безсмъртен и поради дългото протичане на нашия биологичен свят, но и поради силната си свързаност с различни хора.“ Професор Богданов представяше високото духовно като усилване на дълго протичащото биологично, извеждайки един живот с по-широк обхват, в който спрямо отделния човек свързаността с другите хора е също такова усилване-надхвърляне, равностойно на душата. Такъв беше атеизмът на професор Богданов: човек е толкова побезсмъртен, колкото повече е свързан с другите хора. Нов български университет е гаранцията за този безсмъртен дух. Професор Богданов написа кратка биография за сайта си. В съзнанието ми обаче са останали няколко неща от живота му, които ми се струват важни – едното е един разказван в интервюта и книги спомен, в който той, като малък, стои в ръцете на майка си по време на бомбардировките над София. Другото, че майка му – винаги му казвала „Бъди суетен и амбициозен!“. Скоро, за един материал във вестника той донесе три снимки от детството си, за които го бяхме помолили, но поиска да изберем само една. Едната от тях беше надписал с красив почерк за любимата си баба. Така има надписани и някои от неговите първи книги, дарени на библиотеката на Нов български университет, вероятно след смъртта на неговия баща – известният писател Иван Богданов – за който позапознатите с литературната наука, знаят, че е изтеглил на гърба си голяма част от историята на цялата българска литература. И не само, и не по един мирен и добър писателски начин, а точно на принципа: не „благодарение на“ – а „въпреки че“. Поради тази причина, когато искам да разкажа нещо за бащата на Професора никога не мога да не изрецитирам и поне един от любимите му примери, които той избира от Стоян Михайловски и не спестява в книгата си: Простаци сте – така сте се родили, / Простаци сте до крайна дивотия – / Простаци толкоз – кат че сте учили / Във школа някаква за простотия!“ Та от трите снимки от неговото детство, избрахме една, на която, облегнат на библиотеката, на около 5-годишна възраст, малкият Богдан Богданов чете детска книжка. Попитахме го: „А Вие вече знаехте да четете?“ – „Не – отговаря той - но баща ми ме накара да се престоря, че мога.“ Тази снимка ни трябваше за материала, който правихме във вестника по повод представянето на неговата книга „Текст, говорене и разбиране“ – искахме да го илюстрираме подобно на филма „Дървото на живота“ – с едни по-обхватни картини, защото и самата книга работеше за един по-голям обхват. Професор Богданов казваше това, че всичко зависи от обхвата на света, в който живееш – може да живееш в един малък, практически свят, но можеш да живееш и в един по-голям, който е почнал още преди човешкото и затова надхвърля собственото твое, надхвърля човешкото, създавайки една много по-сложна реалност. Биографията на професор Богданов е известна – започнал от Великотърновския университет, дълго преподавал в Софийския универистет, където направи най-великата заключителна лекция, когато го напусна, посланик в Гърция, създател на Нов български университет, където до последния си час беше човекът, при когото отиваха всички, когато нещо не можеше да им се разреши. Изглежда имаше някакъв вълшебен способ да подрежда

нещата така, че всички да се чувстват защитени, дори и когато онова, което искаха, не се случваше буквално. Професор Богданов имаше способността да учи хората на по-голям обхват. Затова и по-кратката му биография, публикувана във www.bogdanbogdanov.net – може да си представим и по-дългия текст, който тя носи. Какво означава съвсем млад да преведеш едни от найвеликите диалози на Платон под зоркото око на проф. Георги Михаилов и колко ли още професори: да преведеш златно-светещият „Федър“ – в който влюбеният, когато види любимото същество, понеже поема през очите си струйка красота, която навлажнява естеството на крилата, защото по-рано душата е била в пера, влюбеният човек започва да се оперява – да му растат крила. Или пък другия диалог –„Федон“, за който са думите от общоуниверситетския семинар на проф. Богданов: „Всеки може да хареса всичко, но аз ви казвам защо харесвам това място и защо то се е превърнало в мое мото. И това е моето мото. Оттук съм го взел, именно от „Федон“. Никъде не съм го видял преди това. Кое е то – „...когато нещо не се назовава добре, грешката е не само спрямо езика. Тя влече някаква вреда и на душите.“ И оттук е това мое упорство в назоваването. Да, действително назоваването е нещо трудно, назоваването е невероятно способно да ни развали не само всеки момент, но и целия живот. Това прави Сократ. Сократ иска да им каже от модерна гледна точка, че тялото не е човекът. Човекът е другото. Човекът е другото – ние ще си кажем по съвременному – което като умреш и престава да съществува – толкова, а тялото не е вече човекът. Но не е лесно да се отдели едното от другото. В първия момент, когато учениците на Сократ го питат – „можем ли да направим нещо, което би те зарадвало“. Сократ отговаря: „Да се погрижите за себе си“, да, но и още нещо казва: „ВСЕКИ ОТ ВАС ЩЕ СЕ ГРИЖИ ЗА СЕБЕ СИ БЕЗУКОРНО, АКО СЕ ПОГРИЖИ ЗА СЕБЕ СИ, СЪОБРАЗНО ТОВА, КОЕТО ГОВОРЕХМЕ.“ Значи не просто да се грижите за себе си, а съобразно това, което говорехме. Т.е. „това, което говорехме“ – то е именно това, че човекът не е това тяло, той е душата, че душата живее дълго или вечно и че отделянето на душата от тялото е по-скоро празничен, прекрасен акт, а не нещо ужасно и тъжно.“ За да разбием кратката биография и нейните скрити дълги речи - можем да си представим какво означава да преведеш „Диатрибите“ на Епиктет – с всичките видове говорене в него и с всичките съвети, които и днес могат да ни извличат от зимите на нашето недоволство: “престанете да се възхищавате на материалното и да правите самите себе си роби на нещата, а после заради тях – и на хората, които могат да ви ги предоставят или да ви ги отнемат”, „когато влезеш при някой високопоставен човек, помни, че има и друг отгоре, който гледа какво става, и че на него трябва да се харесаш повече, а не на този“, „тогава, когато видиш някой да се поставя по-ниско и да ласкае друг в разрез с действителното положение, което му е ясно, кажи спокойно и за него, че не е свободен. И то не само ако го прави, за да го поканят на обяд, ами и за да получи назначение за префект или консул. И кажи, че първите, които правят това за малки облаги, са малки роби, а за вторите кажи, както заслужават, че са големи роби“, „дано да не става и дано да не губя дотам усета си за моите неща. Но когато човек е страхлив и угодлив, на него какво друго му трябва, ако не да му пишат писма

4 като за мъртъв: „Направи добро на трупа и половината литър кръв на еди-кого си.“ Защото такъв човек е наистина труп и половин литър кръв, нищо повече“, „Малко му трябва на човек, за да унищожи и погуби всичко, малко отклонение от разумното. За да преобърне кораба, на кормчията не му е нужна същата подготовка, която му трябва, за да го спаси“. И най-голямото, казано в „Диатриби“ – „Вдигате се и ходите в Олимпия, за да видите творбата на Фидий, и всеки смята, че ако умре, без да я види, това би било несполука за него. Тогава защо не направите нужното за творенията, които са ви пред очите там, където сте и откъдето няма нужда да ходите другаде?“ Хората на Нов български университет, всички, които познаваха професор Богданов, всички, които ще се докоснат до творението на този университет, всички, които имат да четат книгите му – нямат нужда да търсят творбата на Фидий, нито нуждата да трябва един човек да е чужденец или покойник, за да го приемат като велик. Точно с такъв обхват са всички кратки изречения от биографията на професор Богдан Богданов, която той скромно публикува в сайта си – с разразени дълги речи, изразяващи истини, които не могат да се изкажат по друг начин. През 2009 г. професор Богданов направи първия си форум във www.bogdanbogdanov.net, за който той с постоянство се грижеше още от създаването му през 2006 г., публикувайки на свободен достъп, както книгите си, така и редица преводи от старогръцки. През същата година стартира и неговият общоуниверситетски семинар, който във вариация от теми, продължи цели седем години – преминавайки през Платон, Херодот, Аристотел, през „Физика на тъгата“ и „Деград“, през „Смърт и компас“, през Кавафис и Растие, през Орхан Памук и Марио Варгас Льоса и през фона за един цял свят, на който ни караше да мислим малкото си човешко същество, за да достигаме до големите картини и височини. Тези семинари позволиха на всички, които не бяха имали възможността да посещават чутовните му семинари в Софийския университет – да изпитат това истинско университетско образование, това надхвърляне. „Надхвърлянето“ е дума на професор Богданов. Във форума спорихме какво назовава той с нея – дали любовта? Едно от възловите места, в които се среща тази дума е текстът „Един опит върху идеята за „себе си“ от книгата „Отделно и заедно“ – където казва: “Разбира се, обикновено не успявам да се отлепя от статичната самост, с която съм свикал и която смятам за себе си. Не знам кого да виня. Зная обаче, че надхвърлянето е възможно. Самостта е в определена степен привидна. Нейната статичност е по-скоро желана и моментно постигната. Виждал съм нарушаването и надхвърлянето й при други хора, понякога и при себе си.” Но отговорът на въпроса дойде на един от семинарите: „като казвам „надхвърляне“, разбирам всякакви безкрайности. Човек може да се превърне както в животно, така и в бог.“ Форумът и семинарът на професор Богданов създадоха силни общности – хората от които работиха по 169 теми и написаха 8356. Нито една културна институция, медия или съвременна школа – не може да се похвали с това. Нито един личен форум не е постигал тази постоянност на дългото мислене – не просто казано сега, заради стила на химна, а в стила на дългите ни нощни писания

и привечерните срещи на семинара – например - на 23 декември – когато всички вече са замесили Коледната питка, когато маршрутките до НБУ – вече не вървят, когато получаваш в дар, например, ето тези думи-фон за цял свят: „КОЯ Е СЪЩНОСТТА НА НЕЩАТА? ИМА ЛИ ЛЮБОВТА СЪЩНОСТ? СЪЩНОСТТА НА ЛЮБОВТА Е НЕ ДА ИЗПИТВАШ КОНКРЕТНА ЛЮБОВ КЪМ КОНКРЕТЕН ЧОВЕК, А ДА ИЗПИТВАШ СТРАСТ ПО ТОВА ДА РАЗБЕРЕШ В КАКЪВ СВЯТ ЖИВЕЕШ.“ Книгите на професор Богданов са нещо, за което е може би най-трудно да се напише – те са книги, които трябва да се запомнят като човек, текстове, които не са само за нещо, но и за някого. „Нещастието на властника“, „Бедния разказ за победителя“ – от „Европа – разбирана и правена“, „Отделно и заедно“ – единствената книга, чието заглавие професор Богданов не сниши, „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“, която трябваше да се казва „Любов и разказ“ и за която проф. Богданов получи награда на Коледното парти на НБУ - „Разказ, време и реалност за повече емоционалност“, „Текст, говорене и разбиране“ – в която се намира текстът „Дървото на живота“, безкрайностите на „Мит и литература“ и още по-големите безкрайности на „Университетът – особен свят на свобода“, „Промяната в живота и текста“ и тежката артилерия на „Думи, значения, понятия и неща“ са гаранцията, че Богдан Богданов никога няма да спре да говори, а следователно и да прави, а ние никога няма да спрем да се учим да виждаме големите картини на света, защото - “Истинското добро на щастието съвсем не е то да се случва и просто да се задържа, като се прави онова, което диктуват собственото желаене и лична нагласа. Истинското добро е в радостта от усилената човешка единичност, влязла в контакт с външното на достатъчно обемен свят.” Но все пак, в тези дни, в които професор Богданов напусна малкия човешки свят, отправяйки се към местата на безкрайността - остава тежкият въпрос: А как ще понесем рапсодия Вардар без професор Богданов в НБУ? В тази година, в която университетът вече е по-голям от своите студенти, която отново е юбилейна, когато ставаме на четвърт век? Какво направи професор Богданов – той вече няма да ни говори от своя тайнствен кабинет, няма да идва в 14.23 часа всеки ден – но ние вече ще имаме дължините, от които се прави истинската история, защото ще сме имали срещата си с него, защото не само срещата на много вътре и много вън прави една общност да свети сякаш със собствена светлина, а и късметът – тази общност да има човек, поел функцията на означаването й, който е, така да се каже, индивидуалното й изражение за моментите, когато тя е наклонна да бъде единица, а не неорганизирано човешко множество. Професор Богданов ни остави пред отговорността. В предговора на „Разширяването на света“ – сборникът, който посветихме на професор Богданов за неговия 75-годишен юбилей през 2015 г., разказах една история, която по модела на разказвачите от „Пирът“ на Платон, мога да разкажа пак – защото именно разказите и нашите разговори са това, което ни пренася и продължава като една словесна рапсодия. Денят на церемонията по откриването на Академич-

5 ната 2010/2011 година в Нов български университет. Аулата е претъпкана - претъпкан е и целият университет. По принцип щом влезнат официалните лица с тоги - ректорите и деканите (професор Богданов също влиза с тях) - всички стават на крака. Тържествеността е неописуема и заради неподражаемата музика на Панчо Владигеров Рапсодия „Вардар“, от която се настръхва в такъв ден, и заради царствените академични тоги, и заради самата церемония. На една от церемониите обаче Богдан Богданов изпревари тържественото шествие на ректорите и деканите и влезе сам. Президентът на университета не носи тога – сам, най-обикновен, инкогнито в сивия си костюм, в Аула, в която няма място от студенти, родители, преподаватели и гости. Но за негово изумление още щом прекрачи прага на Аулата, без никакъв знак, за секунди – цялата Аула започна да ръкопляска, и всички станаха на крака като в голям амфитеатър, в който се идентифицираш с големия герой чрез общността; като във филма „Красив ум“, в сцената, в която всички, в знак на преклонение, подаряват химикалките си на професора; като в магията на някаква царствена светлина, в неспирна градация, в която звукът, образуван от докосването на човешките ръце, прогонва и призрака на комунизма, и всички други призраци (в залата все пак има около 2000 студенти, родени заедно с НБУ през 1991 г.), прогонва и омаловажаването, и безжизнеността – за да се влезе в една нова ера, като в онова златно стихотворение на Аполинер –

„и в този миг разбрахме,/ че малкият автомобил ни бе докарал в нова ера/ и че макар да сме отдавна зрели хора / току-що бяхме се родили“. Моят колега каза, че отвън хората, които гледали откриването на видеостените, също постъпили така – аплодирали, посрещнали са го така – нищо, че не са в самата Аула и той няма да ги види и чуе. Това е, което, с много препъвания и криволичения, искам да кажа: ние познаваме професор Богданов, познаваме го като онези хора тогава, като тези хора тук и сега, като хора, които ще добавят към следите на отпечатаната в нас история и нюанс, който тя няма – една златна нишка, като хора, на които той е казал, че скритото в доброто по-добро е нещото, което най-трудно се разбира, като хора, които имат по-голям обхват, защото са свързани. По познаването във всичките негови форми се разчита кодът на безсмъртието. Така казваше той: „ЛЮБОВТА Е ДА НЕ СЕ ИЗПУСНЕ ШАНСЪТ, КОГАТО СЕ ОБИЧА ДРУГ ЧОВЕК, ТОВА ДА БЪДЕ ИЗПОЛЗВАНО ЗА ПОЗНАВАНЕТО НА ТОЗИ ДРУГ ЧОВЕК ПО НАЧИН, КОЙТО ПРАКТИЧЕСКИ Е НЕПОСТИЖИМ ДОРИ И В ПРИЯТЕЛСКИ СИТУАЦИИ. ТОВА Е ЛЮБОВТА - ПОЗНАВАНЕТО НА ДРУГИЯ ЧОВЕК И ЧРЕЗ ДРУГИЯ ЧОВЕК, ПОЗНАВАНЕТО НА СЕБЕ СИ.“ д-р Веселина Василева

Say goodbye to yesterday. Those are words I’ll never say

Знаете ли историята на кампуса на Нов български университет? Историите на неговите хора, стаи, коридори? Надхвърлящи кратките текстове, с които те са били отбелязвани в университетския вестник и на страниците на Годишния доклад? Всяко едно място – като в онази песен на Мадона, е важно, защото е свързано с един или друг специален момент, или специален човек? Преди това, което го има днес – просторите на залите, стълбите и университетските градини? Спомняте ли си закупуването на четвърти и пети етаж на корпус 2, годината на т.нар. „велико преселение на народите“, когато голяма част от департаментите се преместиха там, терасата пред библиотеката на НБУ, чиято мозайка съвсем естествено се вписа в читалнята, наречена на името на професор Апостолова, не само защото тя беше един от големите ректори на НБУ, но и защото не пропускаше да напомни, че ангелите живеят в библиотеките. Спомняте ли си, че тя казваше така? Спомняте ли си университета преди построяването на залите под топлата връзка, когато тя стоеше все едно на кокоши крака и не беше никаква топла връзка, защото от нея не можеше да се стигне до никъде и в дъното на коридора имаше зазидана врата. А онази тераса, която започваше от главния вход и като рампа завършваше пред входа на библиотеката, първата наименувана аудитория, втората, третата? Още тогава се говореше, че цялото това пространство на централното фоайе, което тогава беше съвсем малко, ще стане голям и модерен студентски център, но първо стана книжарница, после стана малък студентски център, открит официално, с истинско вълнение от това, че първото място в НБУ е за онези, които са на първо място – студентите. Борчетата пред университета бяха високи колкото нас. Катедрите в залите бяха увити в измачкан жълт плюш, а зад тях имаше прашни червени кадифени завеси. Когато НБУ навърши 10 години – все още откривахме учебната година навън – защото НБУ беше прекалено далеч, въпреки че постмодернизмът вече беше наложил теорията си за перифериите. До университета не ходеха маршрутки, от едната страна – можеше да се стигне до него само с автобус 111 по околовръстния път, а от другата – пак по околовръстния път – с автобус 260 – които бяха отбелязани и на нашата карта, която

публикувахме на последната страница на кандидатстудентските справочници. Двете по-представителни места в университета бяха Аулата и заседателната зала на библиотеката. Покривът на Аулата течеше при всеки по-пороен дъжд, дори когато по случайност някой министър на образованието се озовеше на гости тук. Токът спираше, дори когато някой знаменит чуждестранен професор ставаше Доктор хонорис кауза. Така една вечер, точно в най-тържествената част на церемонията – токът спря и се наложи – Алфред Келерман – като един свещеник с дългата си тога, последван от цялата академична общност, предвождан от светлината на една свещ, да се премести от Аулата до заседателната зала на библиотеката. Големите конференции се провеждаха именно в тази заседателна зала – която по времето на американските бомбардировки над Югославия, приличаше на истинско бомбоубежище. Спомняте ли си – решетките по прозорците, потресаващо останали на всички стари снимки, оградите около университета, смяната на гранитогреса в офисите, поставянето на електрогенераторите. Спомняте ли си всичкото онова време, прекарано в шум и прах по време на ремонтите в НБУ? *** През лятото на 2000 година едва ли някой си е давал сметка какво следва след приемането на т.нар. „Стандарт за материалната среда на НБУ“. Още същата година обаче започна ремонтът на множество учебни зали, за първи път се заговори за лаборатории, като началото бе поставено от Центъра по когнитивна наука и психология, който никога не спря да бъде в Топ 10 на най-известните лаборатории, тъй като се сдоби с две кучета роботи – черно и бяло, които бяха атракция, също толкова интересна, колкото беше бялата котка, която с години живя в университета, и най-вече в офиса на курсовете по общо образование, кучето Лиско, което имаше колибка до поста на охраната, закупена от бюджета на отдел „Информационна дейност“, и двете тройки сови, които слизаха от планината, за да презимуват в НБУ и на мига бяха осиновени от департамент „Науки за Земята“. Още същата година НБУ направи и голям копирен център, заедно с Xerox – България, в централното фоайе – един добър знак, заради партньорството,

9 който породи и онова хубаво митично говорене, че имаме най-големия копирен център на Балканите – а дали това беше вярно, никой не знаеше. Приемането на стандарта съвпадна и с построяването на новите учебни зали под топлата връзка, където бе открита първата наименувана аудитория – тази на проф. Иван Саръилиев. Проявата се организира от Югоизточноевропейския център по семиотика. В тържества от подобен род не липсваше дух. Кой е проф. Саръилиев? Интелектуалец? Който е забравен. Нов български университет отново искаше да изрови от неуслужливата памет на миналото едно име, за което да се грижи. Активизира се работата по издирването, изследването и възраждането на професора. Откриването на залата направи проф. Богданов, който каза, че с тези аудитории, които ще наречем на различни личности, ние искаме да постигнем едно събуждане на паметта. Защото - кой е проф. Иван Саръилиев: Никакви книги в каталога, в БАН – „идеологически възгледи, а семейството му свързано с царския двор“, бивш Ректор на СУ – свален „с оглед спокойствието на университетските среди“, по-късно спират и преподавателската му дейност. А по-нататък… Кой е проф. Саръилиев? Архивът от текстове на проф. Саръилиев бе дарен на НБУ. Така, предвещавайки появата на нова книга, или нова аудитория, в НБУ пристигаха личните библиотеки и архиви на значими личности и се настаняваха като ангели под покрива на библиотеката, където могат да бъдат видени и днес. Така в архива на Магдалина Станчева могат да се видят снимки от първите разкопки в центъра на София, преди още Партийният дом да е построен, четката, с която е рисувала ръката на Васил Стоилов и, дори неща като собственоръчно написаната бележка от строгия проф. Георги Михаилов, открита в една негова книга: „Аз отивам горе да ям рибена чорба.“ В същата академична година, която сякаш беше като златен век в историята на НБУ, бе построена и открита стената на Почетните доктори, която стана известна като стената-палимпсест, тъй като само на няколко сантиметра зад нея е разположена друга стена, изобразяваща слънце, книга и жар-птици, останала от АОНСУ, но със своя символика, подобна на човека в библиотеката, чиято интерпретация времето промени. Тези стени-палимпсест, наслояващи пластовете на времето – станаха запазена марка на НБУ – особено с инсталирането на цветна стена пред комунистическите лидери във фоайето на втори етаж, която може да бъде различна, да се прегрупира и мени – във всеки един миг, от всеки, който пожелае. Голямото събитие на академичната 2000/2001 година в НБУ бе събарянето на старата Аула и построяването на новата. Строежът на Аулата последователно беше като Академия за обществени науки и социално управление, после стана като „да видиш граденото цял живот срито и без дума да почнеш отново градеж“ на Киплинг и след това се превръщаше последователно в синьо море, в нотно

10 петолиние и леко, леко в АУЛА на НБУ. Всичко в НБУ е направено така. Първите си спомнят за Библиотеката и купищата книги на АОНСУ - които били струпани като за клада, но библиотеката ги запазила. Аулата придоби съвсем нов дух. Не че и в старата Аула не сме имали хубави събития като онзи уъркшоп на Милчо Левиев, който се казваше „Какво е това нещо, наречено джаз?“. „Академичността е много спорно нещо, а джазът е манталитет и начин на живот“ – каза той тогава, преди да докосне пианото, сякаш за да се запознае с него – и попита - „Колко души знаят заглавието на темата, която импровизирах?“. Цялата лекция премина в този диалогичен тон, думите преливаха в музика, а след солото на саксофона на Дюк Елингтън, ако някой би посмял да попита „Какво е джаз?“, рискуваше да се скара с Милчо Левиев. „Музиката е – изравняването на Слънцето с Луната. Джазът идва оттам, където погребенията започват тъжно, но свършват ведро, защото африканците вярват, че там където отиват, след този си живот, е хубаво. Като блусовата гама е – хем минорна, хем мажорна! Джазът трябва да тече, да продължава! Синкопирането не значи нищо, ако нямаме ритъм – или явен, или почувстван“. А заглавието, което импровизира Милчо Левиев в началото на лекцията всъщност беше: „Какво е това нещо, наречено любов?“. Първото събитие след ремонта на Аулата беше конференцията „Малките езици в големия свят“. Освен на български и английски, освен на езиците на участниците в конференцията, дошли от различни краища на света, в

програмата участваха и хора, които говореха чрез езика на жестовете. На конференцията новата Аула успя да чуе, че Мечо Пух, който същата година чествал 75-годишния си юбилей, имал и завидната съдба да е преведен на всички езици, дори на брайловото писмо. На брайлово писмо по-късно бе преведено и името на Нов български университет, бяха поставени и тактилни пътеки, бе направено място в Библиотеката за незрящи студенти, благодарение на което те се чувстваха по-добре тук, можеха да четат книги, да си поръчат всяка книга и да имат очи за нея в библиотеката на НБУ. Така НБУ беше и първият университет, който монтира автоматична рампа, направи асансьори – и никога не промени в текстовете си това изречение, че ще бъде университет, който да изгражда хора, толерантни към различията. Първите сови в НБУ долетяха през академичната 2001/2002 година. Това е годината, в която бе открита 310 аудитория „Проф. Васил Стоилов“, учебната съдебна зала „Проф. Константин Кацаров“, малкият студентски информационен център до главния вход на корпус 1 – с едно работно място, философското кафене, което незнайно защо – също толкова бързо бе и закрито, но самата идея, да се направи пространство, едноименно на семинар – беше велика.

13 Който и да напише за сградата на НБУ, едва ли би се сетил за бурените, които бяха завладели всичко около нея. Нямаше градини, но и никой нямаше очи да види средата като пустош – напротив, за което можем да си дадем сметка едва днес, когато я видим по снимките. Така, през същата година, сред бурени и стъкла, сред багери и соцсгради, върху пепел, останала от рози, измежду правите ъгли на „45 години стигат“, сред архетипа на светлосивото тяло и тъмносивото тяло на едно минало, в покрайнините на старата столица – Монтевидео, се роди университетският ресторант Artes. Почти като Хари Потър. Вълшебен. Абсолютно като Кристалния Джакомо – отразил цветове и мисли. Като стъклен дворец, като парченце от свободните изкуства, за което всички знаеха, че ще е музика и малко аритметика, че ще е думи и Космос и... каквото сабя покаже. С корабни платна – ветроход, небе, прозорец на тавана, бяла ветрееща се риза, записки под възглавката, японски каменни пътечки, борови гори, дракон и тигър – един час, в който си в него! Artes наистина и буквално беше построен на мястото на бурените. Първото ново стъклено пространство на НБУ. През първата му зима – имаше само ледена бира. Трябваше да се внимава през коя врата се влиза, защото, когато едната бе отворена – втората не беше, а

14 затворената врата постоянно се сменяше. Беше като при сегашните нови входове на копрус 1 – истински артефакт – който на секундата те изправя пред алтернативата на вратите – с двете си врати. Сега си давам сметка – защо едната врата беше заключена – за да не могат хората да се разминат, да се разделят, както може да става – излизайки през две врати от едно и също място. През лятото в Артес не трябваше човек да си носи телефона, защото, ако седнеше отвън, рискуваше да си го залепи за лака на масата. Ако обичаш крем карамел, трябваше да го ядеш през зимата, защото през лятото е забранен. Солени палачинки не правеха, но ако искаш много – ти правеха страхотни солени палачинки с дъх на ванилия. Имаше сцена – за танцуване. А ако си късметлия, в края на краищата можеше да прочетеш върху касовата си бележка: „За Вас работи оператор: Любов“. В Artes може да отидеш с някого. Може да ти служи и за празник, и за бунт. А може и чисто и просто да ти бъде място. Нещо като ежедневно: Haide da hodim v Artes или Hei, haide da hodim v Artes, т.е. мъжки и женски вариант на Хазарския речник. Точно такъв: „като пощенска кутия, върху която те разполагат своята вечеря и се хранят прегърнати, седнали на седалките на велосипедите си“. През академичната 2002/2003 година в двора на НБУ бяха експонирани археологическите паметници, предоставени от Археологическия музей с помощта на департамент „Археология“. Този, който се намира пред централния вход на корпус 1 – символизира образа на Горгона Медуза и има функцията да пази университета, но има и още една функция – да кара хората, които влизат в този университет да имат очи за повече неща, защото виждането е разбиране. Измежду големите събития по правенето на НБУ се промъкват и други – като например това, че през същата година хризантемите, които бяха украсявали сцената на концерта на майсторския клас на Райна Кабаиванска – бяха засадени в градината пред Artes – първата градина на НБУ. Иначе – през същата година бяха закупени и две киномашини за прожекции в Аулата – поставяйки началото, като в „Сто години самота“, на Киноклуба на НБУ. Още на следващата година в анкетите, които кандидат-студентите попълват, като най-голямото предимство на НБУ, започнаха да посочват добрата материална база. През академичната 2004/2005 година се обнови фасадата на корпус 1 – може би още се виждат отстрани над издадената част на входа – десетте нюанса бяло, от които поне в три университетът бе последователно пребоядисан – докато се получи желаният ангелски цвят. През същата година бе изграден и външният панорамен асансьор, от който не се вижда Париж, но какво от това, щом може да се научиш да преодоляваш страха си от височината. Относителността е следната – колкото по-напред се отива в историята на НБУ – толкова повече решетки се заместват от прозрачността, толкова повече стени - също. Така през 2006/2007 г. бе обновена стъклената кула на корпус 1, след това бе построен синият

корпус на библиотеката, а през 2011/2012 г. – Галерия UniArt – цялата от стъкло. Такава е статистиката на стъклата в НБУ. Синият корпус на библиотеката, в който бе открита читалнята „Професор Иванка Апостолова“, бе построен, когато НБУ стана на 15 години. На централно място в читалнята стоят нейните думи: „Пожелавам на всички един сигурен успех и една голяма несигурна любов“. В същата година – целият корпус 2 беше разрушен напълно и пресътворен по дизайнерски проект на наш студент. Ники Пачев и до ден днешен казва, че принципът му бил “ако едно нещо е много грозно, за да стане по-хубаво, трябва да се направи още по-грозно”. Но никой не вярва на тази теория, защото прашното се превърна в оранжево, а оранжевото в светлина. Пропускам много събития, за да оставя празно място за спомените и фантазиите, за пътуващите семинари и за MOODLE, които въпреки, че не са сгради – са истинска част от университетския кампус, също както и книгите и всички написани или само казани неща, които са направили едно или друго нещо, за да може днес университетът да изглежда по този начин. Но не мога да пропусна това, че през 2007/2008 г. по булевардите и улиците на София най-накрая бяха поставени първите указателни табели на Нов български университет, за които бях чувала Георги Текев да говори още в края на 90-те на миналия век, когато университетът се беше преместил в настоящата си сграда и началото на един нов университетски кампус започна.

През 2009/2010 г. бяха построени Музеят и Театърът на НБУ. През 2010/2011 г. беше построен Центърът по изкуства на НБУ. През 2011/2012 г. беше построена Галерия UniArt. Със стълба-сизифова пътека за постигане на изкуство. През 2012/2013 г. беше построен спортният комплекс. През 2014 г. целият НБУ беше разрушен и построен наново. Тези, които ги нямаше през лятото – не можеха да повярват на очите си. Тези, които бяха – цяло лято не искаха да вярват на ушите си. През цялото време валя без прекъсване. Гледахме как често пъти нещата се наводняваха и срутваха. Все още може да се чуе – а какви са тези стълби, а защо е тази колона, защо тук е така тясно, защо тук всичко е в стъкла – разчитайки мига в самото му изживяване. А какво е английски двор? Двете врати от едната и от другата страна на корпус 1 все още създават когнитивен дисонанс у всички. Но университетът стана хубав – и новите студенти никога не биха повярвали на нашите стари истории. Нито на снимките отпреди. Защото човешкият простор има нужда от дворци и - от английски дворове. Тук и сега. Нищо, че никога няма да забравя колко ме озадачаваше това желание – да има табели, знаци, сочещи пътя към НБУ, или това, че трябва да бъде

включено в Годишния доклад приемането на Стандарта за материалната среда – на 13.06.2000 г., или това – че трябва тържествено да снимам договора за закупуване на четвърти и пети етаж от корпус 2, или това – че трябва да намеря подходящия начин да кажа, че гранитогресът в НБУ е сменен, че продължава подмяната на дограмата с алуминиева, че продължава монтирането на климатиците, че се осигурява аварийно електрозахранване посредством дизелов електрогенератор, че се работи по проект за нисковъглеродна организационна политика – каквото и да значи това. И да ме изпратят да надникна в Аулата с течащия от дъжда таван – официалните лица сами си бяха преместили столовете – кой където бе намерил по-сухо място. Две жени от персонала попиваха водата с плюшените пердета и ги изстискваха в големи зелени кофи зад самия гръб на Министъра на образованието. Затворих бързо вратата и избягах отвън, където видях Изпълнителния директор на университета – с официалния си костюм, насред дъжда, по една метална стълба, да се качва на покрива при групата майстори, които се опитваха да се справят с потопа.

*** В най-долния етаж на НБУ са лабораторията по да живее стотици години и да се превърне в грамадархеометрия и археология, лабораторията по гемо- но дърво с големи розови цветове? Потресени ли сме логия, лабораториите по биология и химия. За по- от дългия живот на нещата, от промяната, от това, че крива на университета вече се мечтае за телескоп зад всяко нещо се крие сложен ход, направен от сме– който един ден също ще стане факт. Погледнете ли хора, котки, кучета, сови, борчета, хризантеми, някоя вечер от високите етажи на стъклената кула магнолии. Сигурно са сбъркани някои от годините, на корпус 1 - библиотеката и светлините на корпус 2. може би са се разместили някои от събитията – граКогато минава покрай новите части на универси- матичните времена са се оплели напълно, всичко е тетския кампус, човек разбира, че по един или друг безкрайно неразпознаваемо на снимките. Но това не начин НБУ винаги ще бъде нов. И – сякаш забравя е толкова важно. Важното е да не забравяте, че ако за шумовете цяло лято, всяко лято. Спомняте ли си Вашите приятели са до Вас, значи нямате никакъв стария НБУ? Познавате ли невидимия дух, който е проблем с времето и с избора на която да е от двете Тази есен стартира трети сезон на младежкото телевизионно предаване на НБУ пипнал с вълшебната пръчица и ни е събудил тук – врати, през която решите да минете. “Нещотърсачи” в ефира на БНТ! Ако си млад и амбициозен и искаш да се занимаваш в Ордена на магнолията? Снимали ли сте се до тази с телевизия изпрати своето мотивационно писмо на neshtotursachi@gmail.com магнолия, която сега е висока колкото нас, но може Веселина Василева За повече информация www.facebook.com/neshtotursachi

Ще има ли още една градина с рози в НБУ? (вместо анотация)

Това е въпросът, който ни връхлетя веднага след излизането от печат на третия том на „В градината с розите“, лекциите и словата, за който събирахме цели седем години от 2007 г. до самия край на 2014 г. Ще има ли текстове? Ще говори ли някой отново така дълго и вдъхновяващо пред университетската общност, че онова, което каже – да бъде помнено по-дълго от времето на един академичен час, самото то пренасящо, да бъде пренесено и да послужи в нещата, които правим в университета и извън него. Ще останат ли все пак хора, които да предпочетат говоренето пред сбитите схематични пауър пойнт презентации, с които все повече свикваме, да сменяме слайд след слайд, ползвайки лесно зададените темплейти, в приглушената светлина на залите, които няма да ни изведат, след време, до никакви градини с рози. Заглавието на книгата с академични лекции и слова, специално произнасяни или писани за Нов български университет, беше избрано от професор Богданов в далечната 2004 г. след нашето дълго лутане какво да бъде и неуспешните ни опити между „Бъдещето на университета“ и „Университетът – днес и утре“, когато той накрая каза: „В градината с розите“ – така както се казваше първият текст, в първия том – този на Томас Сибиък. Така избирането на заглавие

стана и работната метафора на свободата, защото човек си мисли, че едно заглавие на книга трябва да е обвързано с историята, с юбилея, с големите имена, с големите събития, че е зависимо и трябва да е зависимо, за да се свърже и да остане – а всъщност нещата, за да могат да смутят праха – както пише Сибиък – трябва да са израз единствено и само на това, което искаме в себе си, защото то винаги е по-голямо и надхвърля нашето желание. Самият Сибиък беше нарекъл текста си така, взимайки заглавието от едно стихотворение на Т. С. Елиът – Отекват стъпки в паметта, по коридори, които не поехме, към вратата – нивга неоткрехната, в градината със рози. Тъй думите ми съпътстват твойте мисли. Но смисълът къде е – смутил праха над листи розови в бокал – не зная.

20 Разказвайки как е протекъл университетският му живот, той на всяка крачка разсмива, но и замисля, вадейки смело големите правила и събуждайки в спомените всички други неща, които някога някъде са се случили в някой университет или някой е казал – по подобен на неговия начин. Без свян текстът на Сибиък например разказва как Роман Якобсон бил кривоглед, което му предавало доста страшен вид: „Спомням си как веднъж с него бързахме за летище “Охеър” и той случайно се блъсна силно в някакъв мъж, който вървеше в обратната посока. Якобсон ядосано му кресна: “Защо не гледате къде вървите?”, на което мъжът отвърна възмутено: “А вие защо не вървите накъдето гледате?”, или пък прави следната равносметка - „Понякога се питам как този университет успя да понесе присъствието на един толкова ексцентричен човек като мен – и то в продължение на близо петдесет години! Единствената причина, която ми идва наум, е, че подобно на Джими Стюарт - героя на Хичкок от филма му “Човекът, който знаеше прекалено много”, аз знам добре къде са погребани огромно количество скелети, така че или ще трябва да ме глезят и коткат, или да прибягнат към убийство – нещо, което трима от предишните ми декани, всичките химици, безуспешно се опитаха да направят.“ Тази неприкритост и дух, съчетани с точните рецепти – какъв трябва да бъде добрият университетски преподавател и изследовател, завързани със златната нишка на една елегантна семиотика, която той нито за миг не натрапва, бяха доброто решение „В градината с розите“ да бъде и наше заглавие. Десет години по-късно – вече разполагаме с третия том на „В градината с розите“. Минавайки набързо през текстовете, човек може да улови различните сияния на академичния дух, представени прекрасно в предговора на Лидия Денкова – и да търси своите надхвърлящи се хоризонти. Може да прочете книгата наведнъж и да усети на един дъх височината или да я чете разкъсано – оставяйки си възможността да я ползва като наръчник по правене на модели за реалност. Във „В градината с розите - 3“ са публикувани лекциите на трима посланици, удостоени с титлата „Почетен доктор на Нов български университет“. Н. Пр. Джефри Китийнг, който казва, че „Културата е това, което ни определя по-точно от ДНК и ни прави разбираеми за другите“, Н. Пр. Джан Батиста Кампаньола, който, посочвайки възможностите, които глобализацията дава на отделните държави, формулира въпроса – дали капацитетът на който и да било индивидуален играч в този глобален свят би бил достатъчно голям, устойчив и гъвкав, за да му позволи да се държи като световен полицай и Н. Пр. Ив Сен-Жур, който продължава дипломатическия диалог в „Градината с розите“ така: вместо да се използват границите на отделните държави като инструмент за постигане

на политически цели, по-добре би било да се запитаме за специфичните характеристики на тези пространства, които обединяват иначе различни общности. В друга група попадат големите френски изследователи Франсоа дьо Полиняк, автор на „Раждането на гръцкия полис“, и Франсоа Артог, автор на „Режими на историчност“ – чиито текстове са предговори, специално написани за българските издания на техните книги, издадени от Нов български университет. Франсоа дьо Полиняк обръща особено внимание на ролята на светилищата като форма на социално общуване, важна за полиса, а Франсоа Артог развива още по-голямата свързаност – тази на европейския опит за време и някои други опити, въвеждайки понятието „режими на историчност“ и неговите различни начини на учленяване на категориите на миналото, на настоящето и на бъдещето. Отделя място и на глобализацията, в която няма история, а само използване на миналото – пригаждане към паметта и идентичността. Стига до понятието за „свързани истории“, което обаче пак не води до съществуването на една възможна история на света. В третия том са публикувани и два големи езиковедски текста. На непрестанната игра между различните езици и езика, който се иска да бъде обявен за официален, е посветен текстът на големия испански езиковед Алешандре Вейга. Темата за езика продължава и в текста на Маркхам Гелер – представящ историята на писмеността и азбуката като дълга традиция на херменевтиката. Нужни са били 2000 години, за да може азбуката да замени клинописа и египетските йероглифи, въпреки това – пише авторът – и днес азбуката продължава да се състезава с много други системи на писане и да се променя от влиянието на английския и необятната сила на компютрите и интернет, които могат да доведат до значителни промени в начина, по който пишем езици. Семиотичните текстове в книгата са на Уго Воли, посветен на философията на комуникацията, и на Кристиан Банков – посветен на удоволствието от хипертекста и онази нова, пренесена в академична среда, семиотика, силно свързана с дигиталната култура, при която текстуалният модел е трудноприложим. Давайки примери за ефектите на комуникацията, които превръщат човека в създание, различно от предметния свят, Уго Воли пише: „Защо трябва да се вълнуваме от звукови вълни, защо изображения ни карат да вадим от джобовете си други цветни късчета хартия, които наричаме пари, даваме тези хартийки на продавача, който в замяна ни дава – хляб, компютър или букет цветя?“. Големите интерпретации, големите модели за разбиране са заложени в текстовете на професора от Болонския университет Антонио Панаино, посветен

21 на теориите за звездата на влъхвите, изпълнени със символичен смисъл така, че духовното отхвърля всякакви научни решения, и в текста на професор Богдан Богданов – „За превода и за българския превод на едно стихотворение на Кавафис“, който бе произнесен на първата среща на Клуба на младите преводачи в Нов български университет през 2009 г. Чрез успоредна интерпретация върху оригинала и превода на стихотворението на Константинос Кавафис „Познават хората, това, което става в този миг“ професор Богданов представя възможностите на езика, на превода, на културата и същевременно – на непреводимото: „тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо.“ Истински наръчник за антрополози е текстът на Асен Баликси, потомък на цариградски българи, представящ живота си на антрополог, или както сам казва: „живота си в житейско и академично номадство“, преминал през България, Турция, Америка, Швейцария, Канада, при ескимосите, при амазонските индианци, при обучението си при големия антрополог Маргарет Мийд и нейните впечатляващи теренни изследвания. А учи ли се така антропология днес? И възможно ли е другото – онова, което казва Тецуя Хасегава, говорейки за опита на Баухаус, чиято цел е не да създаде нов стил, а да поддържа процес на непрекъснато развитие. Текстът на професора от Барселонския университет Грегорио Лури е посветен на интерпретациите на Лео Щраус върху пещерата от „Държавата“ на Платон и започва с това, че ако по времето на Платон този, който е искал да опознае извънвремевата истина – какъвто е стремежът на философията – е трябвало да се изправи пред естествени трудности, пред естествено скриване на човешката същност, докато сега трябва да се прибавят и историческите трудности, които прикриват естествената скритост на човешката природа – създавайки една втора пещера в Платоновата. Последният текст във „В градината с розите – 3“, този на Нестор Капдевила, работи именно върху самата утопия, но, първо, несводимостта на утопията до нейните осъществявания прави от негативността основната й характеристика. Второ, тя е проект, когато се отъждествява с практики или с визирана цел от страна на човечеството. Трето, противопоставянето й на реализма прави от нея мечта. Четвърто, тя е илюзия, която се разкрива от провала на утопичните проекти. Томовете на „В градината с розите“ са трите книги, които всеки трябва да има, да чете и препрочита – когато усети, че желанията му станат по-големи от него и започне да се съмнява в тях, или когато долови различие в степените на толерантност и реши да остане в себе си, приемайки като господство или като робство всеки друг духовен мир. Това са книгите, в които са скрити магически рецепти: „За да бъде добър учител,

човек на първо място трябва да притежава характерна нагласа и чувствителност, която се изгражда, поддържа и направлява от определена интелектуална атмосфера. Ученият е начин за даден знак да породи и развие нови знаци, т.е. още по-добри бъдещи учени. Съществуват две основни стратегии за това: (1) чрез максимален брой научни публикации и усилена преподавателска дейност; (2) от не по-малка важност – да осигуряваш възможно най-голяма подкрепа на колегите си.“ – е рецептата на Сибиък; „Отменяйте остарелите разпоредби. Приемането на нови разпоредби трябва да има за резултат бързото отменяне на каквито и да е разпоредби, превърнали се в непригодни или излишни по силата на новата разпоредба.“ – съветва Алфред Келерман; „Отказът възпитава вкус.“ – казва Георги Господинов; „Любовта е заразителна и заразяването става чрез погледите.“ – припомня Франсоаз Дюкру; „любовта е проницателна“ – допълва проф. Лури; „Но желанията и потребностите не могат да бъдат усвоени. Те са в истинския смисъл на думата част от това, с което ни е надарила природата, или, с други думи – са продукт на еволюцията.“ – пише в градината с розите Джефри Елман; „Бъдещето обаче не се съдържа само в миналото, във всяко дадено настояще се появяват нови възможности, засягащи и променящи онова, което може или ще бъде възможно във всяко бъдеще.“ – е сигурен Джон Дийли. Между редовете, в кратките уводни или заключителни думи на тези лекции и слова, в трите тома на „В градината с розите“, преди самите тях, а понякога и след тях просиява по-голямата история на Нов български университет. Историите, които университетите разказват за себе си, ще определят това, в което те ще се превърнат. Не само спомените какво е било, кой е говорил, какво е казал, не само онова, което се е случило след това, и начинът, по който то е продължило, но и онова, което ще бъде, въпреки простите презентации – там, където думите ми ще продължат да съпътстват твойте мисли – в градината с розите. Веселина Василева

СТЕНИ, КУЛИ И ГРАДСКИ ПОРТИ "СОФИЯ - ОТ ДРЕВНОСТТА ДО НОВИ ВРЕМЕНА" e книгата на големия български археолог и изследовател ст.н.с. Магдалина Станчева, която през есента Издателството на Нов български университет ще представи на български и на английски език. Така може да започне разказът за всяка книга. Само че при тази книга това изречение трябва да се превръща в "градска порта" към един много важен човек и един много важен град. Те си приличат - Магдалина Станчева и София. Не крият възрастта си, но някак в последно време изглежда, че крият себе си. Днес има достатъчно неща, заради които са ни нужни стени. Но те си приличат не само по стените, но и по кулите - които ни извисяват... Докато чета книгата й, разбирам в реалност какво означава - да живееш в паралелни светове и да се чувстваш като във филм като в "Смело сърце", като в "Айвънхоу", като в някаква машина на времето - в която, докато се пренасяш през епохите, освен видимия виждаш и невидимия свят, в който живеем. Тази машина на времето ме смалява и изпраща при разкопания софийски център, където гледам как истинските археолози покриват с найлон един подземен град точно до Рубин, връща ме в приземния етаж на магазин "София", където ските се продават точно до една стена на старата Сердика и още по-назад - в златния подлез с каретата на Пепеляшка - "Ето тази карета е направена от тиква!" - казва баща ми и след това тръгваме да разглеждаме замъците, а накрая с рев едвам ме извлича от подлеза. Толкова добре си спомням този подлез - блестящ като златна тиква, като приказка, като огън, като роклята на Пепеляшка, че даже не си спомням какво имаше отгоре в горния свят. Сега за тази приказка ме подсеща Магдалина Станчева. Не зная откъде да започна и не зная как да я понеса, не зная как от приказката й да направя книга. Не зная и също така как да запазя самообладание, докато ми разчита камъка, който стоял на Източната порта на Сердика: "На добър час! Най-великите и божествени императори цезари Марк Аврелий Антонин Август, победител на германците, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германците, победител на сарматите, дадоха... крепостни стени на Сердонполис, когато управител на провинция Тракия

www .nbu. bg бе Азелий Емилиан", и който - легендарен къс от времето, днес стои, наполовина черен, незначителен и запустял във вече смрачения, мръсен и студен софийски подлез, свързващ Министерския съвет, Президентството и Народното събрание на Република България. Не ми се говори. Дано златните й приказки да успеят да излекуват и съживят моята пияна до болка душа, по-тъжна от всички мъртви коледни елхи на света - както би се изразил Буковски. Магдалина Станчева има много снимки и много възстановки на различни обекти, защото - както казва - е разкопала цяла София. Понякога и тя - по Буковски - плащала тайно от джоба си на различни строителни работници, които копаели по улиците, за да дойдат и да й разкопаят малко на мястото, на което искала да върне времето назад. Затова така добре знае всички "Софии" от всички времена. Очите й блестят като звездите над златната карета - разказва ми всяка една снимка, все едно вади историите си от пълно гърне с жълтици. Подавам й изображение на златен съд, а тя разказва, сякаш го държи в ръцете си: "Извикаха ме в полицията, защото един човек намерил шапка от жълта тенекия. Когато отидох там, беше останал само дежурният полицай, на когото я беше предал. Ръцете ми се разтрепериха при вида й. Каза да я взема. Отговорих му, че не мога да я взема така. Той каза, че ще ми я увие във вестник. А аз поисках охрана. Така я занесох в затворилия вече музей, в който ме чакаше само директорът. Дълго я разглеждахме. Беше уникална..." Чета книгата й: "Златният съд, известен вече в науката като златната купа от София, тежи 1050 грама и е изработен от самородно злато с проба 23,6 карата - т.е. от почти чисто злато. Купата има форма на сплескана сфера с максимален диаметър 27 см. Ниското цилиндрично гърло е украсено с два изпъкнали ръба, с коси нарези и полукръгчета, а по тялото се спускат широки изпъкнали ребра. На дъното в техника au repouss? са изковани концентрични кръгове и ямички, свързани с изчукани с фин пунктир спирали. Тази украса е трябвало да се вижда, когато се пие от купата, навярно при

ритуални тържества. Софийската златна купа е между най-древните тракийски златни съдове заедно със съдовете на световноизвестното Вълчитрънско съкровище. Тя може да бъде и много по-стара от медния котел. Тя е произведение на ранната тракийска торевтика, която няма нищо общо с нейните късни изделия. И по големина софийската купа остава уникална. Надминава я само големият двудръжен съд от Вълчитрънското съкровище, но той е твърде различен. Преди няколко години в Историческия музей в Плевен постъпи една значително по-малка златна купа, също случайна находка, близка по форма, но с украса, подобна на букели. За съжаление този съд е лишен от археологически контекст и не може да улесни датирането. Софийската златна купа е изработена много майсторски чрез изковаване от златен лист. Нейната форма с едри изпъкнали ребра сякаш подражава на голям земен плод, на тиква." Настръхвам. Вървя по улици и площади, с които съм свикнала и в които обикновено не виждам нито красотата, нито невзрачността. Спомням си как Райна Кабаиванска веднъж ми каза, че в София е красиво, когато вървиш по улиците, стига само да не вдигаш глава нагоре където красивото продължава в прашни и олющени сгради, за които никой не се грижи. Вървя, изтрита от собствените си настроения и от времето, което прелита над златните длани на Света София. В очите й са кацнали птици. Понякога си мисля, че обичам София поради три причини - 1. улиците с кестените, които виждам, когато се връщам от море, 2. Витоша - която е като стена и 3. трите църкви в центъра - християнската, мюсюлманската и еврейската - защото са символ не само на съвместяването и толерантността, а защото по някакъв начин символизират и нещата, които са "над" днешното ни настроение. Вървя и зная, че за това място са писали още Херодот и Тукидид. Вървя по улиците и зная, че под мен, в този град, на дълбочина десет метра има истинска стълба на времето, че тук, още през неолита хората са знаели значението на пътя и кръстопътя, че площадът на Св. Неделя е леко повдигнат, защото отдолу се намира една от най-големите древни сгради -

”Õ»¬≈–—»“≈“— » ƒÕ≈¬Õ»

преториумът. Вървя - "кули и градски порти, малки църквици и антични улици се появяват неочаквано като неоспорими свидетелства за дълбоката древност на това място". Моите славни тракийци, които не са "безопасни веселяци", моят Сердонполис, наречен още "най-блестящ", от който в моите улици днес се преплитат "запазени по-малки или по-значителни участъци от осем сердикийски улици"... Магдалина Станчева ми казва, че цялата седмица ходила на лекциите на проф. Богданов, разказвам й за неговия форум и си говорим нещо за Херодот, след това тя продължава приказката си, показвайки окраската на открити от османско време лули, с майсторски изработени миниатюри. Казва ми, че не пуши, защото цял живот е прекарала по земята, но че пушенето с тези лули е било същинско удоволствие за притежателите им. Любува им се. Пита ме дали пуша. Говорим си за Вера Мутафчиева и за Джем. Аз пуша, за да мога да понеса паралелните светове. Обещавам й да я науча да работи на компютър, за да пише във форума, а и да си пишем по skype. Някак си не искам приказката да свършва. Тя пък не иска музеят на София да се прави в Централната баня, тихичко ми казва "тази баня трябва да работи, тази вода е събрала хората, изворите са направили града и заради изворите той е оцелял до днес..." "Колко столици биха си продупчили центъра само защото една църква е със 70 см по-висока от повърхността?" - ме пита тя. Не просто приказка, фактологичният й разказ задържа здраво към действителността. Въпросът й проехтява като камбани от различни църкви, израстващи в различни времена по стълбата на времето, скрита под София... и отеква при мен като "ако аз зная едно цвете, което не съществува никъде другаде освен на моята планета, нима това не е важно ?!..." Велика е. А тя казва, че не е - и ми показва да видя очите на ангела от ротондата "Свети Георги", прошепвайки озарена - "Ренесанс преди Ренесанса, вижте го!". Казвам й, че не са ме пуснали да снимам църквата отвътре, а тя ми обещава разходка от Кръглата кула при Западните порти, до "затворения

лъв" на базиликата "Света София", до Бююк-джамия и Боянската църква - за да снимаме. Радвам се, че точно ние ще правим нейната книга. Радвам се, че точно на Нов български университет е подарила библиотеката и архивите си. Те също са като стълба на времето и като приказка без край. Разказва ми как всяка година носела български книги във Франция и подарявала на библиотеките. Радвам се, че я има и че е толкова библейска и толкова истинска, че може да срази ледовете, сред които живеем. Показвам й една снимка с античен зид и тя отвръща веднага "хипокауст - съвършена отоплителна инсталация!". Тя знае този град наизуст. Смеем се и се връщаме към любимата й история по действителен случай. Любима и на мен: "когато някога строили Партийния дом, тя правела разкопките в подлеза, при които попаднали на античния град. Продължили по-дълго, отколкото било предвидено. Това не се харесало на шефа на строителите на монументалната сграда и той я натопил на Пенчо Кубадински. Когато той лично дошъл да провери нещата, Магдалина Станчева се показала от руините, застанала до двамата мъже и казала: "Другарю Кубадински, нали не искате да бутнем тези стени, кули и градски порти, през които Хан Крум е влезнал в Сердика?" Питам я, дали го е измислила, за да го излъже, а тя ми отвръща "Не съм. Това е истината. Наистина Хан Крум е влезнал от там" и ми разказва. Тоталитарният лидер й дал пълна свобода - ако въобще може така да се каже - за нея, която носи в себе си не само пълната свобода, но и пълната сила на времената, на пътищата и на изворите, на стените, кулите и градските порти - силата и свободата на човешкия дух... Напомня ми за филма "Чай с Мусолини". Някой път ще й кажа… Чета книгата й. И летя. Веселина Василева

Майсторският клас на

в Нов български университет

1998 г. Малко са хората, които си спомнят как Райна Кабаиванска е станала Doctor Honoris Causa на Нов български университет. На 7 март 1998 г. тя пристига в България, за да отбележи своя 40-годишен творчески юбилей със спектакъла “Тоска” от Пучини на 14 март в Софийската опера. Приходите от представлението са за нейния благотворителен фонд “Райна Кабаиванска”. Планирано е със стипендианти от фонда, оркестъра на Пловдивското музикално училище “Добрин Петков” и вокална група към дома за деца “Рада Киркович” - Пловдив г-жа Кабаиванска да изнесе концерт в зала “България” на 17 март. Именно при това гостуване, на 11 март 1998 г., Райна Кабаиванска е удостоена с почетната титла на Нов български университет. В архивите на Българската телеграфна агенция е записано, че на пресконференцията на летище София, Кабаиванска споделя, че през 2000 г. ще дебютира в “Йенуфа” на Яначек. Малко преди това, японският режисьор Ичикава снима филм с нейно участие, който обаче не може да бъде разпространен, защото е заснет с много сложна техника, каквато в Европа още няма. Предходната година Райна Кабаиванска се е сбогувала с “Мадам Бътерфлай” в Арена ди Верона пред 20 000 зрители. Предстои й концерт в Торино по случай 25-годишнината от основаването на операта в града и участие в “Завъртането на винта” на Бритън. Церемонията по удостояването на Райна Кабаиванска с почетната титла на НБУ е била от 17 часа в Централния военен клуб. „3704 страници в Интернет са посветени на Райна Кабаиванска и те всеки ден се увеличават, но нито една не е от български източник.“ – това отбеляза в словото си Ваня Бъчварова, ръководител на Департамента за музикално-сценични изкуства на НБУ. През 1998 г. интернет е лукс в България и ще трябва да измине доста време до момента, в който НБУ да направи първият официален уебсайт на Райна Кабаиванска, който веднага получи първа награда в категория „Личности и знаменитости“ на Медийния фестивал, присъдена от Международната уеб асоциация. „Академичният съвет на НБУ решава да присъди на Райна Кабаиванска титлата почетен доктор не заради таланта й - той е дар божи, а защото с кураж и всеотдайност тя го превърна в дар за хората. С този дар певицата ни въвежда в един нов свят – не света на Бътерфлай, Тоска или Мими, а в света на вечните човешки достойнства.“ – казва по време на събитието ректорът на НБУ проф. Иванка Апостолова – „Тя не се остави да бъде победена от успеха, а е все по-близо до хората със своята благотвори-

телна дейност“. Титлата е връчена от професор Богдан Богданов – Председател на Настоятелството на НБУ, а студенти на НБУ я поздравили с арии от нейния репертоар. Самата Райна Кабаиванска искрено се надявала да не се вълнува, но прочела през сълзи своето академично слово – същото онова академично слово, което завършва с великия стих от стихотворението на Блага Димитрова „Всяка втора лястовица“: САМО ЗА КРИЛЕТЕ НА ДУХА НЯМА БЕЗПРЕДЕЛ НЕДОСТИЖИМ.

2001 г. Първият майсторски клас на Райна Кабаиванска в Нов български университет беше събитие каквото още не се беше случвало в български университет – привличането на световноизвестна личност, която да сформира клас от млади таланти, на които да преподава и които в края на обучението да се представят с концерт с оркестър и заедно с голямата дива – беше нещо, което преди да се случи не можеше никой да си го представи. В същата година НБУ ставаше на 10 години. Веднага след майсторския си клас в София Райна Кабаиванска дебютираше в „Човешки глас“ в Испания. Майсторският клас се проведе от 15 до 26 септември в Националната художествена галерия. Кулминация в тържествата, посветени на десетгодишния юбилей на Нов български университет бе заключителният концерт на майсторския клас, воден от световната оперна прима Райна Кабаиванска – но никой не предполагаше, че с концертите на нейния клас ще бъде празнувана и 15, и 20-годишнината на университета. Оркестърът, диригентът, първата цигулка, публиката всичко създаваше една неподражаема хармония, под името и знака на Нов български университет. Студентите перфектно показаха, това което са научили - а гласовете им оправдаха апло-

дисментите на публиката, които ги връщаха отново и отново на сцената. Неповторима и единствена, изправяща публиката на крака, на сцената се появи и самата Райна Кабаиванска - Тоска, Манон, Адриана Лекуврьор. Глас, който започва от невидимото, преминава през мислите, организира думите, побира хората, нощта, дъжда… Концертът тогава беше наречен „заключителен“ – нещо, което е допустимо в музикалните канони, но за всички, които бяха тази вечер в зала „България“ на Софийската филхармония, беше само едно начало, първи прелистен лист. Гласовете нито са заключителни, нито могат да се сбогуват, защото никога не се губят, те тръгват в пространството и времето: музиката - към следващия нотен лист, гласът - към следващия глас, Нов български университет - към следващата си година. Истинските неща винаги продължават. Но този концерт беше толкова силен и поради друго за първия си майсторски клас Райна Кабаиванска пристигна на 11 септември 2001 г., в деня, в който беше взривен Световният търговски център в Ню Йорк и този концерт много сигурно изрази всеобщото желание – да се завържем в един по-здрав свят. И дъждът след концерта – продължаваше да звучи с онзи глас, който все подсеща, че всичко ще върви по вода, че дори и в нощта – ВСЕКИ ОБЛАК ИМА СРЕБЪРЕН ОБКОВ. И че много скоро, че само след броени дни ще започне единадесетата учебна година на Нов български университет. След концерта с децата от 1998 г. Райна Кабаиванска участвала в Панорама, където призовала хората да дарят музикални инструменти и събрала 6 цигулки и 1 пиано само за една вечер – това пише Невера Коралова във вестник „Култура“, а вероятно и това е причината още на първия майсторски клас тя да направи филм за Райна Кабаиванска – едно истинско съживяване на образа: „…Гласът ти трябва да бъде интригано, да го направиш интере-

сен… нотите трябва да са сигурни… когато живееш с мисълта за образа, и гласът взима неговия цвят… хайде да поговорим за образа … за персонажа… едно дете, което се моли на баща си и го просълзява… много красива жена, но от друга епоха, пълна с чар. Всичко е чар. Трябва да сложиш нещо повече във фантазията си, повече темперамент… едно момиче, което в първо действие провокира, тя е активният елемент… Арията не е ария, а - диалог с него – защото е влюбена… После има време да умира. Сега е само влюбена! Активност, младост, радост влюбена. Винаги е със смисъл… тя всеки път казва: “аз си отивам”. Първия път с писмо… но се връща. Втория път… всеки път прави всичко възможно да го върне. Да се върнат заедно. Четете музиката. Научете нещо от нея. Това е дълг към публиката, защото тя ни защитава. Без нея не съществува артистът. Истинският артист когато е на сцената, дава повече отколкото на репетицията… Аз ще се върна догодина, защото Нов български университет ще направи майсторския клас една традиция…“

2002 г. „Райна Кабаиванска е изключително щедър човек и в тази дума може би се съдържат всички нейни качества“. – каза години по-късно в едно радиоинтервю изпълнителният директор на НБУ - Георги Текев. През 2002 г. оперната дива учредява нов фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ, който днес вече е много известен, но който започва само от нейните лични дарения, който години наред не среща никаква подкрепа. От тези времена е приятелството на Райна Кабаиванска с Блага Димитрова и с професор Климентина Иванова и любовта й към онова стихотворение „за да бъде двойна радостта на достигналите вместо нас“. Фондът на Райна Кабаиванска в НБУ вече има над 70 стипендианти, някои от тях вече са били на сцената на Миланската скала, в

35 Метрополитен, в Арена ди Верона – но с този фонд съвсем не се изчерпа нейната благотворителност. Случвало се е – още от летището да започва да разказва за домове за деца в Молдова, или другаде по света, или когато участва в някое телевизионно предаване – изненадващо за всички да бъде направена пряка връзка с болница в чужбина с младо момиче, което тя е подкрепила, най-хубавите случки обаче са, когато някой от оркестрантите по време на репетиция се доближи и й каже „Спомняте ли си, аз съм онова и онова момче, което спечели стипендия от вашия фонд“. Вторият майсторски клас се проведе от 12 до 22 октомври в зала „България“, а галаконцертът на най-добрите беше на 24 октомври.

2003 г.

В третия майсторски клас на Райна Кабаиванска участваха трима чуждестранни изпълнители – от Италия, от Ливан, и от Грузия, а сред кандидатите имаше изпълнители от седем държави. Майсторският клас се проведе в зала България от 19 до 30 септември и приключи с галаконцерт на 2 октомври. Големите предизвикателства пред участниците беше това, че ще работят с изпълнител от такъв ранг – и че ще участват в концерт с истински оркестър, а предизвикателствата пред организаторите – както винаги, и преди, и след това – как майсторският клас да стане международен – и той стана, защото в него са участвали изпълнители от всички континенти, как световните музикални среди да научат за събитието – и те научиха, защото директорите на оперите започнаха да идват за концертите и да си избират изпълнители, а международното издание на L’Opera – не веднъж публикува дълги материали. Магическото число три – обещаваше, че най-трудното е преминато и че майсторският клас ще продължи. Райна Кабаиванска имаше поети ан-

гажименти за участия до 2005 г. След майсторския клас в София тя заминава за Билбао. Предстоеше й спектакъл в Театро „Реал“ в Мадрид, беше решила да се прости с операта „Тоска“, а публиката не й позволяваше. Новооткрития театър „Ла Финиче“ във Венеция я бе спечелил за две нови роли.

2004 г. Четвъртият майсторски клас на Райна Кабаиванска в НБУ се проведе от 26 септември до 6 октомври в зала „България“, а галаконцертът - на 7 октомври. Галаконцертите на участниците в майсторските класове доказаха такава висота, че с този концерт започна да се поставя началото на новите музикални сезони в София. Това е годината, в която НБУ направи официалния уебсайт на Райна Кабаиванска – като подарък за нейния 70-годишен юбилей, който тя се канеше да прекара, посвещавайки се на дебютите си като Графинята в „Дама Пика“ от Чайковски в Неапол и Иродиада в „Саломе“ на Щраус във Венеция. В самия ден на юбилея – 15 декември, тя вече имала назначени репетиции, затова се шегува и разказва: „ Ако някой прочете кръщелното ми свидетелство, може да има изненади, както преди години, пак в Неапол. Тогава с Лучано Павароти пеехме в „Тоска“. Аз бях забравила напълно за рождения си ден, но когато излязох за последен поклон, оркестърът засвири „Happy Birth Day“, а

Павароти дойде на сцената с две чаши шампанско.“ 2004 е годината, в която за първи път в майсторският клас участва Вероника Симеони, която веднага след това спечели големия оперен конкурс във Верчели и дебютира в Миланската Скала. Това е годината, в която Райна Кабаиванска заедно с Лучано Павароти, Мирела Френи и диригента Леоне Маджиера откриха музикалната академия „Векки - Тонели“ в Модена. Това е годината, в която Райна

36 Кабаиванска се снима във филм на именития френски режисьор Патрис Шеро - в ролята на руска певица от началото на 20-и век, с участието на Изабел Юпер. Една руска певица, която носи усещанията на целия филм, само с един жест, само с една крачка – тази на Бътерфлай. Междувременно НБУ започваше да подготвя нейната книга, която се осмели да и подари през 2005 г. На 29 септември в зала „България“. Райна Кабаиванска участва в новия запис на Химна на Република България заедно с Никола Гюзелев, Роберта, Орлин Горанов, Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров и националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“. На 7 октомври във финала на галаконцерта, тя изпя химна заедно със своите ученици. Преди това – участници от Италия, Аржентина, Русия, Македония – трябваше много бързо да се научат да пеят на български.

2005 г.

През 2005 г. майсторският клас се проведе от 17 до 28 септември. Патрон на майсторския клас на Райна Кабаиванска за първи път стана посланикът на Италия у нас Н. Пр. Джан Батиста Кампаньола. Книгата беше вълшебна още преди да стане готова, още докато в НБУ се събираха и четяха пристигналите от целия свят материали. В подготовката на книгата се включиха Театро ла Фениче във Венеция, Театро Масимо Белини в Катания, Щатсоперата в Хамбург, Ковънт Гардън в Лондон, Списание Опера интернасионал в Париж, Българската национална телевизия, почитатели на Кабаиванска от цял свят – които предоставиха своите колекции и архиви, за да бъде представена една непредставима Райна Кабаиванска. Непредставима дори за най-страшния музикален критик - Джорджо Гуалерци - геният на безпристтастността, който в дългите си текстове за Кабаиванска буквално жонглира между желание-

то – да я отрече и изкушението да я признае, давайки й най-високият трон. И добавя „След Калас, естествено.“ От снимките в книгата – можеха да се видят ръцете й, с които, големите оперни разбирачи казваха – че може да изрази цяло действие само с един жест, разглеждайки кадрите от „Човешкият глас“ се чуваше гласът, и можеше да се вкамениш от нейното смазващо сценично присъствие: „Още с появяването си на сцената, Кабаиванска с поведението си, както и с пеенето си, веднага разсейва всяко недоразумение и рисува един портрет на Елизабет, който ще остане запечатан в паметта ни. Едно почти мъжко държане, властни жестове, разбирай груби, служат за дълго и плавно излъчване, проникващо и сигурно и една образцова техника. Всичко е възхитително: легатото в арията изравнено “L’amor suo mi fe’ beata” (“Твоята любов ме прави благословена”), майсторството и отличният контрол в самостоятелното изпълнение в дуета с Роберто, въздействието на силата на нападките във второ действие и особено, крещящата истина на последния акт, преживян с напрежение, което понякога не се издържа. В тази последна сцена на сцената се появява една кралица без грим, под тежестта на своите шестдесет години върху раменете си. Дългата бяла риза не може да скрие тялото на една стара жена. Тя търси подслон на трона и плаче “живей неблагодарнико”, а цялата зала е обляна в сълзи заедно с нея, преди да избухне в гръм от аплодисменти.“ Галаконцертът на петия майсторски клас на Райна Кабаиванска взриви зала „България“ на 29 септември, когато Райна Кабаиванска изпълни малко позната ария от първата опера на Пучини - „Едгар“ заедно със Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“. Партитурите за нея бяха доставени ден преди концерта, специално от Италия – в големи червени кашони.

2006 г. През февруари 2006 г. Райна Кабаиванска триумфира в Римската опера на фестивал, посветен на Дмитрий Шостакович. Кабаиванска буквално дава живот на мистериозното произведение на Шостакович „Седем романса по поеми на Александър Блок“ опус 127, това е същото онова произведение, за чийто последен романс „Музика“ – авторът казва: „Аз самият нарекох „Музика“ седмия романс, тъй като в текста става дума тъкмо за нея. Искаше ми се да нарека целия цикъл така, защото е написан върху думи, пълни с музика.“ През юни Кабаиванска дебютира в операта на Пуленк „Диалози на кармелитките“ в Кралския театър в Мадрид. Шестият майсторски клас се проведе от 17 до 27 септември.

По изключение Райна Кабаиванска приема по време на прослушването за своя майсторския клас в Нов български университет и външно жури - директорът на Националната опера в Прага - Ингеборг Задна, който поиска да подбере солисти за следващия сезон на операта в чешката столица от студентите на звездата. С Галаконцерта на майсторския клас на Райна Кабаиванска на 28 септември, НБУ започна празниците за своя 15-годишен юбилей, затова и концертът взриви залата с грандиозното изпълнение на „Многая лета“, а самата Кабаиванска каза: „Свързана съм със съдбата на НБУ. НБУ е малко чудо в страна, където твърде рядко чудеса са ставали и стават. Това ме кара всяка година да идвам за този майсторски клас с голямо доверие и желание.“

2007 г.

жира с голи ръце, докато концерт-майсторът не му я връща фино с два пръста, а публиката се залива от смях – или всичките онези пъти, в които публиката аплодира не там, където трябва; или когато Таеко от Япония се покланя по японски, или когато Хосе трепери в транс пред вратата и повтаря „Райна Кабаиванска е едниствената божествена“ – а трябва да излезе след секунда и да пее заедно с нея. Такава беше 2008 – годината на осмия майсторски клас, годината, в която НБУ чества 50-годишната кариера на Райна Кабиванска, годината, в която БНТ снима филма „Песента на звездите,“ годината, в която тя пристигна в България само два дни след онази найтъжна „Аве Мария“, която Кабаиванска изпълни в катедралата в Модена, сбогувайки света с големия Лучано Павароти. НБУ направи голяма изложба, която медиите нарекоха „Райна Кабаиванска - пеперудената“ може би заради една от снимките в ролята на Бътерфлай, до която стоеше онзи голям текст, който завършваше така „Райна-Бътерфлай се появи на сцената – плаха и неестествена – традиционната лачена кукла, за да придобие след това малко по малко едно изключително драматично напрежение, което подчерта почти болезнено духовната бездна.“ Седмият майсторски клас се проведе от 13 до 26 септември, а галаконцертът беше в памет на големия тенор. Райна Кабаиванска изпълни същата „Аvе Маria“ от „Отело“ на Джузепе Верди, която звуча в катедралата на Модена, а след това заедно с едва живия от вълнение Хосе Морено изпълни дует на Тоска и Каварадоси от „Тоска“. Райна Кабаиванска вече чакаше своето внуче Джовани. „Всеки момент на сцената ми е скъп. Животът на сцената ме прави щастлива - чувствам се много добре там. Може би най-хубавият ми спомен е, когато пеех „Адриана Лекуврьор“ - мисля, че беше в Болоня. Дъщеря ми беше на година и половина. Бяхме я сложили в първата ложа до сцената и когато на финала аз падах мъртва - отровена, чух едно гласче :“Мама!“. Това никога няма да го забравя.“

2008 г.

Представете си само това: Райна Кабаиванска стои през целия концерт на вратата, през която на сцената излизат певците и ги наблюдава как пеят през един малък кръгъл отвор, палката на диригента излита в публиката, но той продължава да дири-

Веднъж в интернет беше публикуван протокол от академичния съвет на един голям български университет, в който се обсъждаше как точно НБУ е привлякъл Райна Кабаиванска и успява толкова години да прави нейния майсторски клас – за това – какво се иска?! Иска се – един ден в годината всички в университета да идват на работа, облечени като за концерт, а на следващия ден – всички да говорят за опера, иска се да носиш в джоба си един сценарий, който да е целият надраскан в поправки, иска се да се подреждат розите преди концерта, иска се да можеш да станеш приятел с Джулия, коя-

38 септември – първият - на 24 септември в София, вторият - на 27 септември в Бургас. Това е онази година, в която фондация „Америка за България“ – по своя инициатива – бяха взели решение да подкрепят каузата на Кабаиванска и благодарение на които години наред млади български изпълнители получиха възможността да се обучават при Райна Кабаиванска в Италия. За концерта в Бургас трябваше да пристигне внучката на Джакомо Пучини - Симонета Пучини – но в последния момент тя не успя. Затова пък – всяка година за майсторските класове на Райна Кабаиванска,

то 30 години снима Райна Кабаиванска, да можеш да намериш специално място в залата за чичото на Хосе, да познаваш всички почитатели, които твърдят, че тя е спасила живота им, да научиш охраната на Президента и полицейските кучета, които идват преди концерта – да те познават, иска се да имаш в чантата си златен маркер за автографи, да знаеш къде точно се намира ключът от гримьорната и още много такива неща, които ти дават идеята как точно логото на един университет може да се побере в снимките от концерта. Или си представете Вероника Симеони, която през 2004 г. и 2006 г. участва в майсторския клас, през 2008 г. дебютира в Миланската скала, през 2009 г. спечели конкурса Павароти и конкурсът във Верчели, с който стартират кариерата си Райна Кабаиванска и Лучано Павароти! През тази година Райна Кабаиванска, която всички винаги ще помнят с концерта със синята рокля, в подкрепа на демокрацията, участва в концерта по случай 100-годишнината от Независимостта на България в зала 1 на НДК. Осмият майсторски клас се проведе от 14 до 24 септември, концертът, на 25 септември, беше посветен на 150-годишнината от рождението на бележития композитор Джакомо Пучини. Сред участниците отново бяха изпълнители от различни краища на света – Армения, Израел, Япония. Но онова, което беше най-интересно да се види – беше бавното раждане на Пеперудата - Райна Кабаиванска, която помага на младата японска участничка в класа Яско Сато да научи ролята на Бътерфлай: „леко отметни ръкавите, те са дълги, леко се наведи напред, протегни ръка, погледни напред, нека ръката ти да се вижда точно така…“ Потресаващо.

2009 г. С два концерта се представиха участниците в деветия майсторски клас, който се проведе от 10 до 23

които направиха България предпочитано място за оперно обучение, всяка година се завръщаха много млади българи, които живеят и учат в чужбина. От своя страна НБУ направи така, че самата Райна Кабаиванска да се връща всяка година в България. През 2009 г. тя се завърна и в родния си град Бургас - след близо 75 години - по собствените й изчисления. „За мен Бургас е черният плаж, Морското училище и офицерите в бели униформи“ – каза тя. Не само оперната зала беше пълна в Бургас - целият площад пред операта, отстрани, и от към служебния вход – целият град. И в София, и в Бургас Райна Кабаиванска и нейните ученици изправиха публиката на крака – изпълнявайки заедно победоносната ария Nessun Dorma: Ed il mio bacio scioglierà il silenzio che ti fa mia!

2010 г. Десетият юбилеен майсторски клас на Райна Кабаиванска се проведе от 17 до 29 септември и представи галаконцерт на 30 септември. Но всички вече търсиха нещо още по-голямо, нещо – съответстващо на онова, което с много постоянство, работа и дисциплина беше постигнато. Така през

тази година беше поставено началото на проекта „Райна Кабаиванска представя свои студенти на международна сцена” – един проект по идея на Райна Кабаиванска, който се реализира под егидата на Нов български университет, с партньорството на Софийската опера и балет и Театро комунале “Лучано Павароти” в Модена. Първият оперен спектакъл – специално подготвен от студентите на Райна Кабаиванска беше „Бохеми“ на Джакомо Пучини, под диригентството на маестро Алдо Сизилло и с три състава в главните роли - италиански и български студенти на Райна Кабаиванска - Доротея Доротеева, Мария Агреста, Силвия Тенева, Вера Гиргинова, Кристина Баджо, Мария Радоева, Кирил Шарбанов, Марко Фрузони, Веселин Михайлов, Даниел Стефанов, Матео Ферара, Костадин Мечков. Една малка режисьорска лампа светеше в средата на голямата оперна зала, а Райна Кабаиванска строго наблюдаваше от дъното й. Премиерата на спектакъла „Бохеми“ беше на 9 декември – денят, в който това по-голямо нещо започна.

пъти годишно в България, а с нея и учениците й. Единадесетият майсторски клас се проведе от 14 до 29 септември– за първи път в Софийска опера и балет, а галаконцертът на 30 септември – отново беше юбилеен, защото Нов български университет ставаше на 20 години. Райна Кабаиванска заедно с млади певци от България, Беларус, Италия, Америка, Полша и диригентът, завършил магистърска програма в НБУ – Найден Тодоров – вдигнаха Наздравица за НБУ. Същата година спектакълът на „Бохеми“ беше направен и в операта в Модена, за която самата Райна Кабаиванска разказа: „с голяма смелост предложих спектакъла в Модена, градът, който е най-оперната зона в Италия – в който някога хората пееха по улиците най-известните оперни арии. Малко ми трепериха краката, защото публиката тук е много обиграна, но ние спечелихме по всички фронтове. Когато започнаха да се продават билетите – още първият ден опашките бяха пред целия театър и за един ден се продадоха и двата спектакъла.“

2012 г. През 2012 г. НБУ и БНТ направиха филма „Школата Кабаиванска“. Учителката на Райна Кабаиванска, преди да си отиде от този свят в Царството божие, й завещала своя пръстен с диамант – за да го разхожда по театрите. Райна Кабиванска обаче беше направила още по-великото, не просто раз-

2011 г.

С началото на оперния проект – НБУ успя да направи така, че Райна Кабаиванска да идва по два

хождаше пръстена й – а продължи да преподава всичко онова, което бе научила от нея. Още в монтажното студио на БНТ – това пътуване и продължаване, довело до Школата Кабаиванска – се виждаше много ясно. Майсторският клас се проведе от 1 до 20 септември, когато на 20 септември в Софийската опера и балет беше представен галаконцертът. А „Вертер“, вторият оперен спектакъл, Вертер – беше страхотен. Гьоте има една такава мисъл „Те

са минали през твоите ръце, ти си изтрила праха от тях. Никакви векове не могат да изличат впечатлението“ и тя се отнасяше за Райна Кабаиванска. Специално за премиерата дойде Вероника Симеони – от майсторския клас през 2004 г. – която, покорила оперните сцени, вече беше сред най-добрите, беше първа. Вероника-Шарлоте пееше: „Сълзите, които не се изплакват се връщат обратно в душата, правят сърцето голямо и нищо не може да запълни неговата празнота.“ И цялата публика замръзваше пред впечатлението от образа, така както се замръзва пред впечатлението от образа на Райна Кабаиванска като Кралица Елизабет в „Роберто Деверьо“ на Гаетано Доницети, когато пее: „Живей, неблагодарнико до нея, моето сърце ти прощава. Живей, о, жестоки, който ме остави във вечна въздишка. Но нека няма никой на Земята, който да каже: „Кралицата на Англия, видях да плаче.“ Райна Кабаиванска седеше на пети ред, в самата среда на залата, на Вселената, и внимателно гледаше учениците. На публиката не и оставаше нищо друго, освен да падне в краката й.

ври, а галаконцертът - на 20 септември. От години галаконцертите на майсторския клас се излъчват от Българска национална телевизия, от години фондация „Америка за България“ присъжда стипендии на българските изпълнители. Българските и чуждестранните изпълнители от школата на Кабаиванска се познават и са приятели, защото учат заедно в Академията в Модена, в Нов български университет, в Академия „Киджана“. Стипендиантите от майсторските класове на Райна Кабаиванска се представят успешно на голямата сцена, сред тях са - Вероника Симеони, Мария Агреста, Мария Радоева, Даниел Стефанов, Андрея Каре, Верджиния Тола, Диана Василева, Кирил Шарбанов, Костадин Мечков, Антон Марков, Евгения Брайнова, Доротея Доротеева, Силвия Тенева, Тамта Тариели, Ина Кънчева, Венера Котларова, Вера Гергинова, Марк Флауър, Яско Сато, Таеко Ишихара, Прити Йенде, Хосе Морено, Анаис Мехиас, Ана Петричевич, Адриана Донадели, Диана Генова, Александър Носиков и много, много други. От години лично Президентът на Република България присъства на галаконцертите на майсторския клас. Но това са само малка част от нещата, които могат да бъдат записани. Между тях звучи музиката. През 2013 г. съвсем изненадващо се случи и друго – Райна Кабаиванска получи наградата на „Господари на ефира“ – „Бяла лястовица“. Същата бяла лястовица ли беше тя – от онова стихотворение, от онова слово: Само за крилете на духа няма безпредел недостижим.

2014 г. 2013 г. Тринадесетият международен майсторски клас на Райна Кабаиванска се проведе от 5 до 19 септем-

„Какво си мислехте по време на безкрайните аплодисменти? „Стига толкова...“; Къде държите наградите си? „На терасата“; Италианската дума, която описва най-точно настроението ви преди супер концерта за 80-ия ви рожден ден? „Macabro.“, което означава „Зловещо“. Райна Кабаиванска води разговора лаконично, когато става дума за собст-

41 вената й висота и страстите на запалянковците й (а възторжено – само по темата за всеки свой ученик на голяма сцена).“ Така започва увода към интервюто си Елица Николова от сп. Мениджър. И е истина. Райна Кабаиванска бързо разбира хората. Често казва, че един талант – дори ако го затвориш в стая с решетки – той ще намери откъде да излезе. Четиринадесетият майсторски клас се проведе от 11 до 27 септември и представи два галаконцерта – на 28 септември в Софийска опера, и на 29 септември - в Античния театър в Пловдив. Междувременно летейки София-Модена- София-Сиена-София – Миглена Стойчева от БНТ засне и новият филм за Райна Кабаиванска „Портрет на една примадона“. Тази примадона винаги се снима с учениците си така силно прегърната, че спира дъх, превръщайки се с тях в един андрогин – без да може да се разбере къде завършва тя и къде започва другият – в такава заедност. Тази примадона, която ходела при Павароти, за да го кара да не престава да пее – до последния си дъх. Тази примадона, която седемгодишна е прескачала труповете на площада в Чирпан, за да разпознае дали между тях е тялото на нейния баща и която е запомнила какво и е казвал големият Елин Пелин – „Запомни дъб в саксия не расте“. И разказва тази поучителна история: „Една куриозна случка. „Отело“ с маестро Гавадзени в Торино. Имаше много публика. Свърших арията си „Аве Мария“ и в залата избухна буря от аплодисменти и викове. Публиката искаше да бисирам. Маестро Гавадзени страшно се ядоса и започна да блъска с юмруци по пулта и да се кара с публиката: „Престанете, аз ще ви дам знак за ръкопляскане, не се ръкопляска на това място.“ И настъпи страхотен хаос. Публиката вика: „Искам бис!“ Маестро Гавадзени: „Аз, ако искам, ще бисирам.“ Междувременно аз съм на сцената. Доста се изплаших и какво

да правя, накъде – скрих се в леглото. Легнах и се завих под покривката. Викам си: „Каквото ще да става!“ След тази страшна буря, най-после започнаха да се успокояват духовете. И изведнъж чувам музика, каквато никога в живота си не бях чувала. Половината от оркестъра беше разбрал, а другата – не, че се започва „Аве Мария“ от началото. И се получи няколко секунди какафония. Какво да правя? Чувам, че вече трябва да започна да пея. Помислих си – ставам смешна, ако се измъкна и започна да пея. Какво да правя? Не започнах да пея и под завивката си чух цялата „Аве Мария“ само с оркестъра. Много ми хареса. Беше като струнен квартет. Маестро Гавадзени изсвири „Аве Мария“ без мен. Като свърши операта си казах: „Какво ще кажа на маестрото? Защо не пях?“ Срещам го зад кулисите: „Маестро, аз Ви благодаря много, защото ми дадохте възможност да разбера колко гласът разваля музиката на Верди.“ Веселина Василева

Публиката да падне в краката ѝ „Те са минали през твоите ръце, ти си изтрила праха от тях. Никакви векове не могат да изличат впечатлението.“ Гьоте Отидох да гледам „Вертер“ на Жул Масне поради няколко неща, които силно ме интересуваха. Първо, защото Гьотевият Вертер, по който Масне прави оперта си, Ролан Барт счита за най-любовния текст, по-любовен дори от „Пирът“ на Платон и поради това той построява по него основния корпус в книгата си „Фрагменти на любовния дискурс“. Втората причина - исках да видя Вероника Симеони, която бях виждала за последен път през 2006 г., когато тя за втори път беше един от участниците в майсторския клас на Райна Кабаиванска, който Нов български университет прави всеки септември в София. Тази опера всъщност бе втората от разширяването на нашия проект така, че освен майсторския клас – вече втора година найдобрите ученици на Райна Кабаиванска участваха и в истински оперен спектакъл. Както писахме на медиите: след блестящото представяне на стипендиантите на Райна Кабаиванска в осем спектакъла на операта „Бохеми“ в Софийската опера и балет през 2010 и 2011 г. и в Театро комунале „Лучано Павароти“ в Модена, Италия, през 2012 г., те се представиха и в операта „Вертер“ на Жул Масне, чиято премиера беше на 7 декември, последвана и от втори спектакъл, ден по-късно, на 9 декември в 24

Софийска национална опера и балет. Спомням си коя реплика от „Бохеми“ миналата година ми хареса най-много. Когато Мими си тръгва от Родолфо му казва, че под възглавниците му е останало нейното розово боненце, което той ѝ купи и подари при първата им среща във второ действие – ако иска да ѝ го върне, ако иска да го задържи - му казва тя - и Родолфо пее: “мое розово боненце под възглавницата, как да влезеш в сърцето ми”. Невероятно. Дадох си сметка, че това е невероятно – защото не е някакво боненце в сърцето му, което трябва да стане истинско и да излезе в реалността – а обратното – и че точно тава е любовта – да дойде от реалността и да отиде в по-значимата реалност на сърцето му – на любовта сама по себе си – защото, ако нямаш любовта сама по себе си – после в трето действие, в четвърто действие – просто все повече и повече оставаш без любов... Не е просто едно обикновено розово боненце. По-скоро всичко е като - първо, любов за нещо и второ, любов за това, което в момента липсва... Целият ред около мен плачеше. Сега на „Вертер“ никой не плачеше – но текстът определено си беше за плач, а никой не плачеше дори когато Шарлот пееше: „Сълзите, които не се изплакват се връщат обратно в душата, правят сърцето голямо и нищо не може да запълни неговата празнота.“ Никой не плачеше, може би и поради онзи чуден начин, по който музиката, текстът и игра-

та на актьорите се съчетаваха така съвършено, че онова, което се получаваше, в тази интерпретация, изправяше всеки един от гледащите спектакъла – не пред една или друга отделна емоция, а пред емоцията на вечността и на Вселената. Изправяше пред общия модел за реалност, от който – едва много по-късно, след спектакъла, не непосредствано, а цели дни след това – да можеш да късаш части от онова, което си видял и не то, а ти да ставаш част от неговата интерпретация. Може би именно тази черта на спектакъла на „Вертер“ беше се проявявала през времето, превръщайки текста на Гьоте в нови и нови текстове, буквите – в ноти, в музика, в сценография, в образи. Не е изненадващо, че появата на Гьотевия Вертер води до ред самоубийства от любов. Вцепенен пред образа – човек се превръща в самия него – тук липсва катарзисът – липсват съжалението и страхът. Сякаш преместването на значението на катарзиса към изживяването на текста, което е направил Гьоте – започва да действа като проклятие. Вътре в сцените – всички са заедно, дори когато някои от тях нямат реплика, така заедно са и всички, когато всеки един е сам, така заедно както са заедно публиката, актьорите и онзи първи Вертер – превърнал се в модел за всички влюбени. Поставянето на „Вертер“ е партньорство между Софийската национална опера, Театър „Моне“ в Брюксел и Нов български университет. Участието на студентите на Райна Кабаиванска е в рамките на проекта на Георги Текев, по който световното сопрано представя студенти от своята школа на световните оперни сцени. Диригент на спектакъла е Джузепе Сабатини (Италия). Режисьор – Ги Йостен (Белгия). Сценограф – Йоханес Лиакер (Белгия). Всички те бяха действали именно по тази схема, залагайки на избора на фрагмента, опитомяването на текста – семпло подбрани реплики, дълбоки арии – в чист израз, бели стени – само с ред пеперуди в права линия – като в тишината на хербарии, или по-скоро като в „Мълчанието на агнетата“ – повдигащи въпроса: Може ли „Вертер“ да бъде изпят? Музика в тишината. Сценографията – две по две стени – въпреки изчистеността си, били направени така, че трудно се транспортирали и пригаждали към техническите възможности на театрите – споделят от операта. Спектакълът щял да пътува трудно. Но това едва ли е единствената трудност. Как Вертер, роден от литературата, говорещ с нейните кодове – може да придобие такъв образ, че да се свърже с операта, киното и с твоята собствена философия – с философията на всички самоубили се от любов? Как изкуството може да понесе тези застинали сцени на цялата публика, когато публи-

ката не плаче – и тази пеперудена сценография, в която пеперудите са забодени с игли в стената – и не летят. Мислейки дни наред върху „Вертер“ – почти месец по-късно, откривам отговора. Като отговор на вцепенението – от един съвършен спектакъл, по един съвършен текст, по една съвършена музика – за една несъвършена любов. Онова, което се излъчваше от постановката, от текста, от играта на изпълнителите – носеше върху себе си отблясъка от едни други пеперудени криле – носеше още една пеперудена сила, още един размах, който си личеше в изпълнението на Вероника Симеони, в смирението на Елиза Мафи, в силата на Алдо Капуто. Това беше отговорът за мен. Съживяването на Вертер носеше сякаш успоредно, като отражение върху не чисто белите, а леко кремаво-бели пеперудени стени, подобни на япоснско изкуство – образа на Мадам Бътерфлай – величието на Райна Кабаиванска-Бътерфлай. Правеше всичко да изглежда като в онези думи: „Най-красивата, най-великата, най-добрият професионалист. Маестрото на подиума спира оркестъра и се присъединява към аплодисментите. От ложите, от галериите и от партера, ръцете на зрителите приличаха на хиляди обезумели крила. Райна-Бътерфлай се появи на сцената – плаха и неестествена – традиционната лачена кукла, за да придобие след това малко по малко едно изключи25

телно драматично напрежение, което – нещо рядко срещано – подчерта почти болезнено духовната бездна.“ Учениците на Райна Кабаиванска успяха да отворят именно тази духовна бездна – сякаш я бяха научили наизуст, сякаш се бяха родили със способността да играят така, както тя го прави. Сякаш всички знаем как тази духовна бездна става видима – но повечето от нас са забравили, че знаят – и никога не я показват. В ролята на Шарлот българската публика видя стипендианта за 2004 и 2006 г. на фонд „Райна Кабаиванска“ – мецосопраното Вероника Симеони (Италия). Носител на множество престижни международни награди от конкурси, включително „Павароти“ в Модена (първа награда), „Виоти“ във Верчели (първа награда и награда на публиката), „Вердиеви гласове“ в Бусето, „Алесандро Бели“ в Сполето. През 2008 г. дебютирала в Миланската Скала в Стабат Матер от Росини. Следват множество забележителни участия и нови дебюти, найновите, сред които - „Трубадур“ в Театро Ла Фениче във Венеция и Жулиета в „Хофманови разкази“, в Миланската скала. В ролята на Вертер се представи Алдо Капуто (Италия), студент на Райна Кабаиванска, който през 2001 г. дебютира в „Севилския бръснар“ на Росини в театъра в Лече. Успехът му в ролята на Граф Алмавива го отвежда в едни най-големите оперни театри в Милано (Ла Скала), Рим, Неапол, Кливланд, Лисабон, Ла Коруня... Стипендиантът на фонд „Райна Кабаиванска“ за 2012 г. – сопраното Елиза Мафи (Италия) изпълни ролята на Софи. Елиза Мафи участва в майсторските класове на Райна Кабаиванска в Сардзана и в Нов български университет в София. Финалист е в няколко конкурса, последният

от които „Нови гласове за операта“ в Павия 2011 г . като печели стипендията за млади музиканти на Вагнеровата асоциация. Този втори оперен спектакъл, в който студентите на Райна Кабаиванска изпълниха главните роли, е резултат на неотстъпното меценатство на Райна Кабаиванска, която е от малкото хора в нашето съвремие, работили така, че да успеят да предадат онова, което ги е направило велики. Райна Кабаиванска има отговор за постигането му: добрите учители. „Моите учители ми дадоха много и аз искам да върна част от онова, което съм получила, на моите ученици“. Това е нейната най-скъпоценна формула, която аз съм чувала. Да върнеш част от онова, което си получил, за да може то да продължи да живее. Това е величието, което обаче рядко ни се случва. Отидох да гледам оперната интерпретация на „Вертер“ и поради тази причина – бях сигурна, че учениците на Райна Кабаиванска ще съумеят да извлекат във видимия свят всичко онова, което този най-любовен сюжет носи през времената, че ще съумеят да съживят героите си така, както го прави Райна Кабаиванска, че заедно с техниките на гласа – учениците на Райна Кабаиванска са усвоили и онази вътрешна преизпълненост, която е толкова силна, че става видима и навън. Те се справиха блестящо и дадоха на публиката част от всичкия онзи живот, който Райна Кабаиванска е дала на тях. А тя?! Тя внимателно гледаше учениците си от първите места на петия ред и продължаваше да бъде Бътерфлай, и подобно на влюбен мъж, на публиката не и оставаше нищо друго, освен да падне в краката ѝ. Веселина Василева

ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО ... “Подай ръка, актрисо моя чудна, да ги накажем с по един поклон! ”

... “цялата сцена е заета от квадратен или правоъгълен басейн с вода с различна дълбочина, от четирите страни на който е разположена дървена платформа с широчина от близо метър. Над басейна виси голям кристален полилей. В дъното на сцената е разположена голяма картина, изобразяваща небе, над която могат да се появят богове и богини”... ...така започва сценарият, разработен от Мери Цимерман по “Метаморфози” на Овидий – за който спектакъл, бях слушала вече почти половин година от доц. д-р Ева Волицер... “Могат да се появяват богове и богини” – си мислех... и щом могат, значи ще се появяват, а щом ще се появяват – светът ни ще бъде много по-голям... както добре бях научила от форума на професор Богданов, в който тези, които пишем – сплитаме и преобразуваме текстове, и времена, и себе си самите. Имам дълга история на интересните разговори и случки с доц. Волицер – първо, преди десет години бяхме заедно на фестивала на НБУ – “Дионисия” в Созопол, където нейните студенти преобразени като вакханки и сатири обикаляха града и крещяха наляво и надясно “НБУ, НБУ...”, беше много хубаво – но дакото пиша осъзнавам, че тези неща не могат да се разказват обективно и така, че да се почувстват – защото не може да се разкаже – как тогава НБУ стана на 10 години, как точно преди да започне фестивалът – в САЩ взривиха кулите-близнаци и как ние научихме за това в автобуса докато пъту18

вахме към Созопол, абсолютно невярващи, в това, което чувахме, се промъкна – докато отивахме и се връщахме обратно към НБУ – усещането за война и усещането как тази война, която не е от книгите, трябва да се надживее и победи – не с какво да е – а с много добро. Нашият празник тогава се превърна в такова добро, не в празник – а в съхранение и надделяване – начин за добро, така както и самият НБУ беше станал на 10 години – съхранение, надделяване и добро. Та оттогава много добре съм запомнила Ева Волицер и нейните студенти, които ходят с белите си роби из вечерния морски град, с маслинови клонки на главите и пеят, и крещят по дионисовски: “НБУ, НБУ...” От тогава до днес – съм гледала много от спектаклите на Ева Волицер и нейните студенти, които се сменят и променят – гледала съм “Сън в лятна нощ” – в изпълнение на поне три различни екипа от студенти и поне три различни интунации на онези думи “...само сънна бъркотия в мозъчната ви кутия, сън един сънуван лете, сън с отворени очи...” – казвани от Пък. Миналата година пък трябваше да правим книга на доц. Волицер – и когато се стигна до корицата, както винаги правим с всички автори – и нея я попитахме: “Как си представяте корицата – какво да има на нея?” – тя помисли, придоби сериозен вид и отговори: “Искам – дух.”

УНИВЕРСИТЕТСКИ ДНЕВНИК

Представяте ли си – как се визуализира дух. В “Метаморфози” се казва: “Туй история за тела е и как променят се и нови очертания приемат – о, богове, та нали ги превръщате вие; преобразете ме та да надникна в тайната и да мълвя слова прекрасни за началото на света и сътворението на всичко...” За тези “Метаморфози” обаче наистина не зная какво да кажа – защото не се знае как да се говори за красивото и за това, което одухотворява – не съм бог... Искам да кажа само, че през цялото представление или се заливах от смях, или сълзите ми сами потичаха от вселенството на метаморфозите. Още докато се подготвяше представлението си спомням как Ева Волицер обикаляше из университета и питаше с блеснали очи “Дали може да подарим този спектакъл на професор Богданов за неговия юбилей?”, после как ми казваше “В лабораторията по мода ще ни ушият костюми!”. Подготвяше спектакъла бавно и упорито, така както се правят хубавите неща. И спектакълът не просто стана хубав, той – така да се каже – ни разстреля с любов – толкова хубав, че дори – аз, която харесвам текстовете много повече от театралните интерпретации – този път си казах: “Това е! Браво!” Браво на доц. Ева Волицер, браво на студентите, браво на Центъра за продължаващо обучение, браво на нашия Университетски театър – който вече си има къщичка, браво на НБУ! Браво на тези, които ушиха костюмите, браво на Венера Иванова, на Иван Недялков, на Анна Пампулова, на Владимир Грънчаров, на Калоян Иванов... и на всички, които ги пишеше на плаката! Хиляда пъти – браво на студентите, изкусни актьори – Галя Колева, Яна Стоянова, Мирослав Филков, Десислава Стефанова, Илина Андреева, Ваня Георгиева, Емил Иванов, Николай Иванов, Марсела Дестанова, Александър Иванов, Александър Котев, Ирена Данчева, Стела Мазева! Сто хиляди пъти – браво на доц. Ева Волицер – пак!

*** Моята любима част беше тази за Орфей и Евридика – защото съм я виждала промъкната през всички изкуства и защото е много дъблока:

“...Тантал вече не бил жаден, а Сизиф седнал на камъка си и слушал... (представяте ли си? – бел. В.В.) Този разказ за любов ли е или може би за това как тя винаги ни се изплъзва?... Тя вече бе отпусната като дълги коси, разпилени като капките дъждовни, нестихващи и безкрайни... Хермес към Евридика: – ТОЙ СЕ ОБЪРНА. Евридика към Хермес: – КОЙ?” *** Времето на представлението “Метаморфози” – десет години по-късно от “Дионисия” и десет години след взрива на кулите-близнаци – също не беше лесно време за нас – но за това няма да разказвам, а само го отбелязвам – защото по текстовете един ден се разшифрова историята. Един мой колега, на когото по същото това време, по повод на това, че искаме да издадем “За духа на законите“ на Монтескьо, в поредицата, в която издадохме “Историята” на Херодот – казах: “Ние в НБУ постоянно правим различни хубави неща, но никой не ги забелязва и само ни нападат.” – ми отвърна с нещо много хубаво... каза, че в лоши периоди постоянно трябва да правим хубави неща, така че другите, които обичат да развалят хубавите неща – да не могат да ги преброят – също като в едно стихотворение на Катул, в което се казвало: целувай ме... нека се целуваме толкова, че никой да не може да преброи целувките ни... – защото се смятало, че ако някой може да преброи целувките, той ще може да наложи и контрол върху любовта. Затова и ние така трябвало да направим – да не могат да преброят целувките ни. Ето такава целувка, от целувките, които няма да могат да бъдат преброени, беше и представлението на Ева Волицер в НБУ. Денят беше 14 януари, годината – 2011 г. – в която НБУ става на 20... а стихотворението на Катул – Дай ми хиляда целувки, след това сто, след това други хиляда, след това още стотица, после отново хиляда, после пак сто. И, много хиляди когато целувките ни станат, нека ги размесим, за да не ги знаем, за да не може никой злобно да завиди, когато види колко са нашите целувки. Веселина Василева 19

На 25 януари 2013 г. Университетският театър представи премиерно постановката на Вернер Шваб – „Хоровод“, написана по пиесата на Артур Шницлер „Хоровод на любовта“. Сигурно не е без значение, когато от едно заглавие изчезне някоя от неговите думи, но онова, което беше по-интересно, е друго - Шваб вече е бил представян в театъра на Нов български университет и с друга пиеса – „Президентките 5“, от която аз съм виждала само снимки, но така или иначе, когато се каже „Шваб“ - името му автоматично се свърза с Театър на Голия охлюв. Сцената била от стиропор, президентките не били 3, а 15, 15 били и зрителите, които вечеряли заедно с президентките и не се знаело кой е в роля и кой е публика. Както беше написал по-късно проф. Богдан Богданов в „Роли, празници и представления“ за „Президентките 5“: истинско празнично объркване на жизнените стойности, петнадесет актриси срещу петнадесет зрители, празнични атаки срещу текста на Шваб, разлагане на ролите, атака на словото. На словото - „надява му се капишон, който му променя лицето и гласа“! Тъмнина. Черната модерна сцена на Университетския театър на НБУ, който все още продължавам да наричам Театър на Голия охлюв, въпреки че вече повече от година-две си има най-модерната театрална сцена и както е типично за НБУ – къщичката на Университетския театър на Голия охлюв, освен за представяне на театрални спектакли, може да служи

за още няколко различни неща - има Dolby surround за кинопрожекции с перфектен звук, става за концертни изяви, за лекции и дебати, и в зависимост от амфитеатралните места на публиката и сцената осветителната, аудио- и мултимедийната система имат възможност да се преконфигурират. На първи ред, през едно място, седят едни прекрасни, но странни момичета с пелерини, кожени манта, и дори – с пера, дошли преди мен. Изведнъж – по прическите им – се усъмнявам, че те са част от публиката, така както тайнствено са насядали. В тъмното напред – маса – с може би – червено вино – но има два вида чаши и виждам как през сцената преминава и изчезва в черното още един женски силует. Не зная какво да очаквам – плакатът – с един голям нос – като по Гогол – самото скъсено име „Хоровод“ като по Страшимиров и по Кундера, знаеш си отначало, че от едно хоро нищо добро не може да се очаква. Не зная какво да очаквам и аз - плюс/минус. Театралите на НБУ съм ги виждала всякак – по улиците на София, по коридорите на университета – с маски, без маски, виждала съм ги, седнали по турски, в Созопол да засукват мустаците на „Индже“, по пътища и в тирове с реквизитите, които в повечето случаи си правеха сами – виждала съм ги с дълги пръти и оптимистични думи: „ако срещнеш черна котка… може и да не умреш!“ – една прекрасна фраза от БИТ, която често и сама си повтарям.

3 Веднъж доц. Вихърова ми разказа как на театралните плакати и програми трябвало да им се лепва нещо отгоре, нещо – което да нарушава гладкостта и общоприетото, да е по-високо, да разчупва линията, леко да дразни, да те кара да се опиташ да го отлепиш, и много да те кара да усещаш. Такъв е и самият Университетски театър на НБУ и няма как да бъде друг. За представленията на доц. Възкресия Вихърова – журналистите често нямат думи как точно да ги нарекат „удоволствие“ или „ужас“ и въпреки че е номинирана за ИКАР за режисура на „Бернарда Алба“ и е носител на специалната награда на журито от Международния театрален фестивал в Нови Сад за „Полифоничност на театралната форма“ за спектакъла „БИТ“ – зная, че тя има и награди, които даже няма как да се кажат. И студентите по театър имат наградата да работят с най-добрите, защото тук са - доц. Снежина Петрова носител на награда Аскеер за поддържаща роля в „Стриндберг в Дамаск”, награда ИКАР за поддържаща роля в „Гълъбът”, награда за най-добра

актриса на Фестивала на независимите немски театрални трупи, Щутгарт, Германия, проф. Цветана Манева - носител на най-престижни национални и международни награди, сред които и орден „Стара планина“ за цялостен принос, награда на Съюза на артистите ИКАР - за цялостен принос, награда „Златна ракла“ - за най-добра женска роля, награда за цялостно творчество от фестивала „Златната роза“ и мн. др. Никога няма да забравя нейната роля в „Монолози за вагината“ и силата, с която задвижваше думите, живите и неживите неща – така, че все едно, в светлина, се явяваше самата божествена душа – с такава сила, с каквато и включването на всички прожектори – никога не могат да огреят. В Театъра на НБУ е проф. Васил Димитров, носител на Аскеер за ролята в „Три сестри“ по Чехов, и на много други награди, който при получаването на званието „Почетен професор на НБУ“ каза, че найпрекрасното в този живот е да отвориш вратата си – за да влезеш в Новия свят и да позволиш на някой нов човек да влезе в Твоя свят – „животът се движи, ние трябва да можем да уловим мига и да го задържим – поне докато траят аплодисментите, а после ехото му да ни топли цяла нощ“. В Театъра на НБУ е доц. Зарко Узунов, номиниран за Аскеер за сценография и костюми за „БИТ“, носител на първа награда за сценография на Фестивала на малките театрални форми и на фестивала „Нова българска драма“, носител и на най-голямата награда на Столична община за сградата на галерия УниАрт в НБУ,

който за 10-годишнината на университета направи най-красивата инсталация в двора на НБУ (разбира се, по-късно - тя достигна чак до Созопол!). Сигурно е време да спра с изброяването на награди – но зад тези награди се крият хора, които са създали една много силна театрална практика, която не е просто театър, и която е точно като онази част от информацията, която не те оставя намира – театър, който може да присвоява с жизнена цел. Сред преподавателите на департамент „Театър“ е проф. Румен Цонев, получил Аскеер за театрална музика към „Дванайста нощ” и за „Ритъм енд блус”, носител на голямата награда „Бергам” – единствен път в историята си присъдена на чужденец, който през 2005 г. направи майсторски клас за студентите в НБУ с актьорите от Кралския шведски театър. Тук е Ева Волицер, носител на редица награди и режисьор на най-добрата постановка „Метаморфози“ на Мери Цимерман по митове на Овидий, изпълнена блестящо от студенти от различни програми, които толкова добре са

овладели майсторството на театъра, че никой не би и предположил, че не са професионални артисти. Тук е и Ася Иванова - носител на ИКАР за „Бернарда Алба“ и дори в момента - с номинация за нов ИКАР за поддържаща женска роля в “Ковачи”. Ася освен всичко друго - е завършила НБУ. Винаги, когато ми остане време да посетя постановка на Университетския театър на НБУ, още преди да съм я гледала – отивам с мисълта, че този студентски хъс и дисциплина, това по-друго разбиране, тази театралност, която никога не остава затворена в самата себе си – ще ме накарат, след спектакъла, да си тръгна като с измити стъкла. Спектакълът започва. Мъжете излизат и си взимат момичета от първия ред. Значи правилно ги заподозрях – актрисите са! Десет фрагмента, в които, включвайки момичетата от първия ред, все едно се играят между артистите и публиката. Десет фрагмента, които започват и свършват с думи на Курвата – обхващайки един доста обширен мъжки свят, заключен между образите на Чиновника и Депутата. „Хей, хубава, бърза кола. Не искаш ли да направиш нещо със самотната си каросерия върху моята личност в днешната вечер?“ – казва Курвата в началото и повлича хоровода от сцени, в които винаги актьорът от предходния сюжет преминава в следващия.

4 Отделните сцени, винаги кратки, съдържащи винаги секс, винаги удебеляващ контурите си – едно силно режисьорско решение - чрез някакъв пореден мащабен символ на буквалния секс. Нещо, което Шваб, най-вероятно би нарекъл „мозъчната душа на секса“ – клатещите се столове в сцената на Младата жена (Любомира Манчева) и Съпруга (Симеон Гълъбов), бързо разтварящите се ножици на Фризьорката (Лидия Кулекова), въртящия се чадър, скрил Младата жена и Хазяина (Атанас Атанасов) – смело синтезирани в края, където се срещат двата най-противоположни образа – този на Курвата (Мартина Апостолова) и този на Депутата (Павел Кръстев) – така пасващи един на друг в обещаващото научаване на парламентарната поза – „Чао. А следващия път ще ми покажеш парламентарната поза.“ – с пълно гърло извиква Курвата. Всички тези образи бяха изпълнени със съответстващите им характери и ритъм от актьорите така, че достигайки до показване на пълните наситености и крайности в секса, достатъчно добре да се види, сякаш да се повдигне над глухотата от гласове, съчетали страха, самотата и неслучването – истинското дълбоко говорене – което, ако пропадне в пиесата – край за смисъла, а за да се изпълни – изисква безмилостно гениална игра. Именно това актьорите от „Хоровод“ успяха да направят – да извадят шпагите, втъкани в словото: „Удоволствието кара да се плати на онзи, който стига един връх и след това рухва.“, „Удоволствието никога няма минало.“, „Лъжата блъска човешката кола в пропастта“, „Моят мозък, моят изтощен мозък, всъщност е Ваш. Моят твой мозък се разтоварва, обяснява ми те, разказва ми съществуването ти.“, „Предметът изчезва, но душата си го фантазира и по-нататък в една невидима форма.“, „Животът става кръгъл, когато човек го изпълни уютната самота за двама“, „Дълга е историята за всичко, за което си мислим, че се нуждаем от него. За щастие в действителност не можем да имаме истински нужда от нищо.“, „Всичко, което съществува не е ужасно, защото просто го има. Само онова, което не съществува, е ужасно, защото представлява възможност и затова не може да е възможно.“ Вмъкнати между разни несловестности, тези шпаги от слово, благодарение на актьорската техника, ставаха способни да развалят цял образ – само с един въпрос - „Печелите ли много на мястото, където са ви оставили да работите?“ - пита Фризьорката Чиновника, или да обърнат цялата създадена представа за секса до момента, както Младата жена казва на Хазяина - „хубавият секс винаги разваля всичко… след него започват литературните четения, по време на които ние не се познаваме“, и не на последно място – да се саморазрушат на отделни изсвистявания - „аз идвам от философската област“, „виж колко книги имам“, „играят ме в Йозефщат“, „и ме превеждат, и ме четат, и ме превеждат, и ме четат“ – водещо до нервна криза, до истерия и плач – до нулевата степен на говореното.

5 Безспорно добра игра и на разносценната тройка Секретарката (Карина Ангелова) - Поета (Георги Велизаров) Актрисата (Златина Никифорова). Думите спират, докато сме гладни и ядем. Думите се умъртвяват в стихотворения и роли. Но след това - „Разкажи още едно стихотворение“ – казва Секретарката – „кажи какво име си дал на желанието си.“ Този текст наистина е брутално свързан единствено и само със социално-първичния секс – изчистен от към чувства, душевност, диалог, свързаност – на пръв поглед. „Ти си голяма актриса, а аз съм голям поет“ – пълен фалш, на пръв поглед, но именно в сцената на Поета и Актрисата – Златина Никифорова има честта да произнесе, да каже и да хвърли на публиката нейното сърце, онова, от което всъщност трябва да се страхуваме, представяйки ни заедно с него и куката, с която да можем да се разплетем – „Да, Нестори е призован от мъртвите поети, а ти си моят ватман Ханс, на когото светът без поезия е откраднал трамвая.“ ТИ СИ МОЯТ ВАТМАН ХАНС НА КОГОТО СВЕТЪТ БЕЗ ПОЕЗИЯ Е ОТКРАДНАЛ ТРАМВАЯ В немскоезичната литература това е вторият Ханс – носещ товара на цялото произведение. Нямам идея дали този Ханс има нещо общо с Ремарковия Ханс, за когото Ремарк казва – „Трагедията става трагедия за нас – когато умре Ханс, когото познаваме.“ Този сборен образ – Ханс – винаги обаче се отнася за всички. Този в случая – е самата любов. Постановката на „Хоровод“ е на Деляна Манева, режисурата е на Ася Иванова и Добриела Попова, актьорите са студенти от бакалавърска програма „Театър“ на НБУ. С „Хоровод“ приключва Реставрационната програма на департамент „Театър“ [±20] – един проект, с който театралите на НБУ съживиха и пресъздадоха наново, с новите студенти, постановки, които вече са правили назад във времето. Оказа се обаче, че забелязвайки актрисите от първия ред – не съм се и усъмнила, че дори до мен самата – седят актьорите, които са участвали в първия „Хоровод“ през 2006 г. Всеки един от тях подари цвете на онзи, който е пресъздал неговата роля. Ето така – театърът винаги си намира начин да излиза навън и да създава истински празник. Бях горда да седя до една Акриса, една Млада жена, една Фризьорка, една Секретарка, на която светът без поезия не и е откраднал трамвая. Възкресия Вихърова връчи поредните Бирени пръстени на честа. Получиха ги Деян Манев и Антоанета Петрова. Самата тя обаче (видях) продължава да носи на ръката си друг пръстен – с Охлюв. Веселина Василева

ЗАБАВНО КАТО ПАТЕРИЦА – ЕДНА ДОСТЪПНА КОМЕДИЯ Още от приказките свикнах злото не го е затрогнал никой. Гълтам сълзите, правя се на юначна, срещна ли лошата, страшната фея тя се опитва да ме разплаче, а аз се мъча да я разсмея!

Спомням си кога в Нов български университет беше направена първата рампа за инвалиди - във време, в което за тези хора почти не се говореше. След това, последователно, една след друга, се изградиха рампи към всички входове, към университетския корпус 2 се монтира електрическа рампа, каквато друга в България нямаше, след това се изградиха асансьорите, по-ниските телефони, пътеките за незрящи. Поставени бяха табели с брайлови надписи – от онези, които, когато погалиш с ръка, разбираш къде се намираш. Библиотеката закупи специални устройства за четене, сканира книги. Но най-важното – студентите в неравностойно положение никога не могат да бъдат видени сами из университета – с тях винаги са техните колеги. И ето, че в един тих следобед, когато работното време почти приключва – телефонът иззвъня и се обади професор Волицер, моментално застрелвайки ме с въпроса – “Според теб може ли да направя плакат, върху който един човек танцува радостно с патерицата си?”. Думата “патерица” е нещо, което по принцип изключва танца – казвам си аз, сблъсквайки се във въпроса, но познавайки нейния характер, отговарям - “Да, защо не. Да – би било интересно.” Затова и отивам на премиерата на „Забавно като патерица“ – с тази мисъл, да видя как на черното се казва бяло. Университетският театър – тъмнина. Трябва да стигна до третия ред като премина през сцената – първият ред е изместен и вместо него като един импровизиран ред са подредени хора в инвалидни колички. Казвам си – дали спектакълът не е от онези, които включват и публиката. След слънчевия финал на “Метаморфози” дали ще успея да се изкача така и при този спектакъл. Това си мисля, когато глас за сцената започва да говори:

Но гласът зад сцената все повече започва да се превръща в моя собствен вътрешен глас и да говори: „Независимо от това колко висок е човекът пред Вас, не го налагайте по главата с бастуна или патерицата си. Уверете се, че слуховото Ви апаратче е с нова батерия, за да не започне да писка - иииииииииииииииииииииииии - по средата на представлението. Уверете се, че колелцата на количката Ви са застопорени, така че, когато се засмеете, да не се изтърколите случайно в човека зад Вас. Не хранете кучето си водач с хрупкави бисквити по време на драматичния монолог. Дори и да страдате от синдром на Турет, не е препоръчително да изразявате одобрението си от дадена сцена като се провиквате „Бахтиии!“ Някои артисти, участващи в това представление, са хора с увреждания, други не са, а някои просто не са ни казали още. Ако по някое време това Ви накара да се замислите за определението на „увреждане“... Добре.” Ясно! Етюдите в представлението започват от времето на 1620 г. и свършват в средата на нашето време, преплитайки истории от приказките с истории, които са толкова близо и вътре в нашето всекидневие, колкото и първият ред е почти до мен. Няма да разказвам сюжетите, защото те са фантастично на място подбрани и засягат всички страни на нашия общ свят – от избиването на индианците до това – да не можеш да се ожениш, защото ти липсва един пръст на крака, какво ли пък остава – да се влюбиш, при положение, че си инвалид – не душевен - истински. Сюжетите не спират до това, че ако си инвалид – не може да бъдеш войник – сигурно никога и не е могло – от времето на оловния войник до нас и след това. И именно тук виждам, че ръката на актьора, който играе тази роля – млад мъж, който е с изкуствен крак и иска да постъпи в армията - е цялата в кръв, защото така силно е ударил по масата, казвайки репликата „Баща ми беше войник, дядо ми беше

СВЕТЪТ Е СЦЕНА

(Смях през сълзи, Малина Томова)

“Моля за Вашето внимание. Няколко обяви преди началото на представлението. Моля, изключете мобилните си телефони. Разопаковайте всички шумолящи пакети и не ссссърррбайте шумно по време на даден сюблимен момент от представлението.“ Дотук добре – телефонът съм го изключила, дано никой да не сърба.

8 войник, прадядо ми беше войник…“ – живеейки ролята. Всъщност точно този сюжет свършва така: „Представете си обикновения войник на фронта как бива прострелян в крака. „О, не,! Боли, Боли! Санитар!!!“ Сега си представете как прострелват този крак. „Хей, подай изолирбанда!“. И той с един замах качва изкуствения си крак на масата. Въпросът обаче не е само в сюжетите, а в това хубаво, че се случва в НБУ. Заради това, че когато се опитват да ни разплачат, ние се опитваме да ги разсмеем – и това ни движи, това пуска спирачката, това кара патерицата да танцува. Режисурата на Ева Волицер кара патерицата да танцува, и не само режисурата. Невероятно нежната хореография на Анна Пампулова превръща скърцането от инвалидната количка във вълшебната мекота на пантофка, която ти е абсолютно по мярка. Костюмографията на Магдалена Ваклинова и Виктория Серафимова и сценографията на Георги Батилов – също така меки, също така вълшебни, правят от онова, което би могло да бъде сухо и безизразно като социален документ – приказка. И затова не е чудно, че в спектакъла освен, че по сценарии има богове и феи – ти оставя и това чувство на добро, което е толкова добро, че те кара да забравиш, че съществуват и лоши сестри, и измамни принцове, и фалшиви приятели. Това чувство не е по сценарии, то се ражда от действието и от онова, което успяха да направят актьорите Нина Жишева, Живодар Жишев, Вероника Янакиева-Христова, Лорета Филипова, Силвана Василева, Оливия, Смегматина, Яна Стоянова, Иван Иванов, Марин Маринов, Георги Петров, Любомир Джустров. Дано да не пропускам никого. За първи път гледах спектакъл, в който участват хора с патерици, с инвалидни колички, с бастуни - наред с обикновените хора, както би казал Рич Орлоф – и то не само като публика, но и като действащи лица. Перфектни актьори, чиято игра беше достатъчна, да разруши границата, която действителността е прокарала, разделяйки равностойни от неравностойни. Веселина Василева

13 13

В един от дните по средата на юни, намирам върху бюрото си бележка, на която пише „утре, 15.30 часа, обучение „Комуникация и стрес“ – без да й обръщам особено внимание, я отмествам, поради няколко причини – най-важната, от които е, че имам толкова работа, че дори не мога да мисля още за утре. Напълно невъзможно ми е да изляза от плана си, написан също на няколко такива сини листчета, върху каквото е написана бележката, която моят колега ми е оставил по молба на Центъра за кариерно развитие и обучителни ресурси. Това е една от задачите на Центъра за кариерно развитие и обучителни ресурси – да правят курсове

за всички и да обучават хората на непознати неща, може би най-трудната им задача, защото не могат да съберат достатъчен брой хора, всеки си има негови си задачи, а аз зная всичко и не мисля, че има нещо, което би могло да ме привлече – още повече обучение по комуникация и стрес, вероятно подобно на всички онези книги с правила как да се държиш и какво да правиш, как усмивката да не слиза от лицето ти, дори в дни, в които например са ти направили нещо лошо – да се усмихваш и тогава, а не да ходиш като буреносен облак. Отмествам листчето, защото нямам нужда от обучение срещу стрес. Може би, ако беше „Стресът от липсата на комуникация“ – бих отишла, или поне

14 би ми минало през мисълта, че може и да отида, ако имах време. Но аз не съм от хората, които може да се страхуват, и както казва един приятел на моя колега, който е бил на мисия в Ирак: няма човек, който да има начин да може да ме изплаши. На другия ден обаче срещам директорката на обучителния център, която радостно се доближава до мен и ми казва: „Видя ли си бележката, ти нали ще дойдеш, много ни е важно за това първо обучение! – и добавя, нито в клин, нито в ръкав – „Защото си положителен човек!“ – с което спира на върха на езика ми краткия отказ, категоричното „Не!“ и всичките ми причини – и само казвам: „Стига да не забравя.“ И разбира се, въпреки че не зная какво положително видя в един човек, който от нищо не го е страх не защото е безстрашен, а защото е станал равен от преодолявания на стресове, от опит, от неща, които никога не си е представял, че може точно на него да му се случат, но са се случили, поглеждам часовника и виждам, че е 15.32. Откъсвайки бързо едно синьо листче, взимайки четирицветната си химикалка, излитам към заседателната зала на библиотеката – където още преди отворената врата виждам подредени в кръг столчета, на които са насядали другите, които ще се обучават – и ме чакат. Знаете тази подредба, в която сядат например анонимните алкохолици, наркоманите и въобще хората с всякакви зависимости, за да се лекуват. Моята асоциация, замръзвайки на вратата, обаче е друга, тя е свързана с разказа на един мой приятел, който още преди много години ми разказваше как в началото на университета психолозите в НБУ правели такива сбирки, на които демонстрирали найновите психологически практики за комуникация, непознати в България, в нашата посткомунистическа страна, в която, както във всички травмирани от комунизма държави, психологията и човешката душа са думи забранени – същото, както днес ми изглежда, когато бъде забранено което и да е говорене. Тогава всички много им се радвали, защото по времето на тези сеанси – не правели кой знае какво – но си говорели. Обучавали се на изконното човешко право да си говорят. А той ми го разказва, защото се смеем и си казваме, че хората все повече не си говорят и че ще е добре пак да се направят такива срещи или поне да има психиатър, или поне психоаналитик. Не е лесно обаче да се приобщиш към един кръг и да знаеш, че със сигурност ще трябва да кажеш неща, които и всички други ще трябва да кажат за себе си – няколко момичета и момчета – секретари на департаменти, няколко от библиотеката, от студентския център, от центъра за продължаващо обучение, от различни места на университета, от различни корпуси, някои – напълно непознати. Оказва се, че сред тях има поне пет Марии, така че направо се чувстваш добре, ако имаш друго име, но и те се чувстват добре, защото веднага си правят общност. Аз сядам до тази Мария, която познавам най-добре, и тихичко я питам: - Защо си тук? - Ирена ме покани. А ти?

- И аз. Каза, че й трябват положителни хора. - И на мен, но като влезнах – и не видях никого от моите положителни хора. - Докато не дойдох аз. - Да! – казва тя и се усмихва, преди да започне същинското обучение-ужас по учения за комуникации и стрес, което не се знаеше и колко ще продължи, и какво няма да можем да свършим, и с какви глупости ще ни занимават, и как ще ни научат да сме положителни и усмихнати и да не измъчваме колегите си, и да трябва да си говорим с тях като в онзи филм „Говори с нея“, в който оживя само момичето в кома, на което говореха. Преподавателките – една истинска и една студентка от магистърската програма по психология, безспорно са минали през школата, която е правила и първите обучения по комуникации в НБУ, и това им личи отвсякъде, защото още с първите им думи – се успокоявам от това, че няма да слушам лекция, нито ще ми четат книга от типа на „Как да бъда усмихнат и приветлив дори когато ми спрат достъпа до Фейсбук“. Първата задача е лесна – всеки трябва да каже откога работи в НБУ, с какво се занимава, кое е най-интересното му нещо в работата и – какво не знаят другите за него. Отговорите бяха разнообразни като хората - и изненадващи – че и хората в библиотеката имат най-интересни неща, също и хората от информационния студентски център, секретарите на департаменти също – всеки си има интересни неща. Интересни и за самата мен, защото някои от хората дори не бях виждала, с половината не си бях говорила, а други познавам от сутрешното ни „добро утро“ в разминаване – а те имаха интересни неща, които вършеха. Не така споделящ обаче се оказа въпросът с непознаването, приплъзнат между „не знаят, че имам котка“, „не знаят, че карам кану“, „не знаят, че пия чай и чета поезия“, „не знаят, че ходя на народни танци“ – все едни тайни и забранени неща, които си струва да бъдат пазени далеч от очите и ушите на другите, за които един танц, котка, чаша чай и кану – биха изглеждали направо позор и падение. Това си помислям. Не си ли говорят тези хора? Не си ли говорим за котките ни, и аз имам котка, която спи до мен с глава на възглавницата, понякога й усещам мокрия нос, долепен до моя, и зная поне пет стихотворения за котки наизуст, не обичам чай дори когато съм болна, не карам кану, а за танците съм като дърво, но обожавам блуса, който продължава и продължава – както казва Милчо Левиев, и различни филми, свързани с танци – песни също – като „Хей, запази последния танц за мене“, чуваш ли, Хей, но мразя хоро заради Антон Страшимиров и заради Милан Кундера и неговата непосилна лекота на битието, чийто вкус още си спомням. Само една от Мариите каза – „нищо не знаят за мен“ – „и за мен нищо не знаете“ – си казвам, още преди да ми е дошъл редът. Между другото, това разговаряне започна много интересно – едната от Мариите-обучителки, и двете обучителки се казваха Мария, подаде едно кълбо прежда, което трябваше да се държи от този, който

15 разказва, и той да избере на кого да го подаде, като задържи нишката. Затова беше страшно дали някой ще те избере и ще ти подаде кълбото и кога точно, но в крайна сметка, в разговора изплетохме мрежата на отношенията – една паяжина, с която другата Марияобучителка показа как отношенията, когато са хванати от всички, правят картината на мрежата красива, как може да опънеш отношението си с някого, може да настъпиш отношенията, да преобразиш отношенията, да оставиш отношенията на земята, можеш да направиш каквото поискаш с тях. Втората задача в обучението се състоеше в задаване на въпроси от едни листчета, които двете Марииобучителки раздадоха. Подредихме се в две колони една срещу друга, след това нашата колона трябваше да се събере в кръг – като застанем с гръб един към друг – доста объркано ни стана как точно да го направим, но моята Мария, която има опит с организирането в университета – набързо ни наслага и подреди гръб в гръб, а другата колона се подреди с лице срещу нас – всеки срещу всеки. Всеки задаваше въпрос на човека, който е срещу него, като външният кръг се въртеше по посока на часовниковата стрелка – и така задаващият въпрос беше ту от вътрешната, ту от външната колона, а срещу теб винаги беше друг човек: „Какво е за теб общуването?“, „Как би се почувствал, ако трябва да помолиш свой колега за помощ?“, „Опиши стреса с три думи?“, „Какви са целите ти в работата?“, „Как се чувстваш в стресови ситуации?“, „Какво те успокоява, когато има напрегнати моменти?“, „Как си почиваш по време на работа?“ – отговори очи в очи на пет сантиметра разстояние – които не можеха да бъдат фалшиви поради тази близост и поради това, че с някои от хората, които заставаха пред теб – никога не си говорил, въпреки че заедно работите тук от години. Поради сложността на кръга не успявах да чуя всички, само откъслечни фрази като онази сцена в библиотеката от „Криле на желанията“, в която ангелите чуват как хората си говорят наум, а хората не ги виждат. Но общото усещане беше такова – някои разказваха дълго, други имаха кратки отговори, кръгът изчакваше дългите, за да се завърти, вече чул кратките: „разчитам на колегата си“, „чувствам се супер да искам помощ от другите“, „обичам да си говоря с хората от департамента“, „почивам си, като пиша в един форум“, „представям си себе си от високо и си казвам – колко незначителни и смешни са твоите притеснения“, „затварям телефона и се радвам, че проблемът е решен“. Докато кръгът се върти – продължават да ме жилват и другите въпроси – не съм сигурна, че всеки може да си представи, че и хората, които работят в отдел като студентския център или в тайна стаичка в библиотеката, за която никой не знае, че съществува, имат цели, че стресът може да не е просто страхът от това какво ще ти каже или направи някой, който е повластен от теб, а може да бъде вселенски – като смъртта, например, която е моите три думи за стрес. Знаем ли какво носят хората вътре в себе си, когато знаем

– или той как се казва, или в кой отдел работи, какво преподава, този, на когото казваш „Добър ден“, и другият, на когото не казваш, или защото не го познаваш, или защото той никога не те е поздравявал. Всъщност – говорите ли си с някой тук? Усещате ли този стрес – на неговоренето, на непознаването, на това, че ето тези хора, които преди половин час не ни изглеждаха никак положителни и не бяха нашите герои, след като само за пет минути застанаха пред вас и чухте техните отговори, които иначе никога нямаше да ви хрумне да попитате – са страхотни. Но Центърът за кариерно развитие и обучителни ресурси трудно събира хора за тези обучения, защото сме предубедени от толкова много неща, защото предпочитаме да отминаваме бързо, да не се замесваме в странични събития, да не влагаме нищо, защото сами налагаме забрани върху свободата на своето собствено слово – и никога не ни е хрумвало да намерим начин, по който да научим нещо, което никой не знае за една Мария и за мен. Накрая – всеки трябваше – пак върху едни три зелени лепящи се листчета като моето синьо, върху което намерих поканата си за това обучение, такова, върху което всеки ден пишете текущите си задачи и всички имате върху бюрата си, да напише три хубави думи и да ги сгъне. Когато всички написаха, едната Мария-обучителка ги събра и ги сложи в чантата си. А после всеки трябваше да си вземе от тях по три добри думи за себе си. Аз написах „милост“, „грижа“ и „мече“. Всяка една от тях си имаше своя истински заряд, цяла добра история – милостта – идваше от Селинджър, който в Библията най-много обичал думата „помилуй“, защото означава много неща, а не просто да имаш милост към някого, грижата – защото понякога един мой любим човек ми казва „благодаря за грижата“, и мечето – защото всеки някога е имал един приятел-мече. После си взех и аз три думи – мир, любов и милост – моята „милост“ – както каза другата Мария-обучителка – добрите неща, които правим, се връщат при нас. Затова – опитайте се да намерите 30-40 минути, или поне 5, за да отидете на тези обучения, особено ако работите в голяма институция, попитайте в 101 стая в корпус 1, разходете се по коридорите, независимо какъв сте, срещнете някого, с когото никога не сте си говорили и го попитайте дали има котка, дали кара кану, дали може да лети с хеликоптер, влезте в някоя стая и попитайте хората там кое е най-интересното нещо, което правят, особено ако сте шеф, поздравете някой, който никога не Ви поздравява, опънете отношенията с всеки, който иска да ви спре говоренето, особено ако работите в университет, особено ако работите в Нов български университет, после го замерете с три хубави думи – сигурно знаете такива, или ги намерете в някой речник, или се опитайте да ги чуете от друг и след това – да ги използвате за собствени цели. Веселина Василева

СИРИЯ

яхме решили в този брой на в. „Университетски дневник“ да публикуваме текстове от различни точки на планетата, текстове за различни пътешествия – за пътуващи семинари, екскурзии, учебни практики. Включиха се студентите по театър, включи се нашата студентка по студентски труд Луиза Генова, включиха се студентите на доц. Константин Вълчев от стъклените практики в Прага, сдобихме се с текст за лекциите по древна тракийска култура на наш преподавател в Университета на Болоня, имаме интервю за студентската мобилност, която се реализира по програма Еразъм, получихме текст за концерт в Япония, за пътуващ семинар в Анатолия, както и за много други – реални и виртуални пътувания. Но точно, когато започнахме да подготвяме визията на новия брой на в. „Университетски дневник“ – ни връхлетя и най-голямото пътуване: тежкото пътуване на сирийските бежанци.

апочнахме да ги виждаме около университета още през лятото – майките, които разхождат децата си наоколо – като патета. После ни обля студената вълна от това, че сред децата-бежанци има около 80, които са пристигнали непридружени от родителите си – по една или друга причина – изпратени сами. УНИЦЕФ даде информация, че още през август децата-бежанци от Сирия са достигнали 1 000 000, напомняйки, че „детето, с което децата-бежанци стават 1 милион, не е просто една цифра. То е истинско дете.“

питах се да си представя тези деца – застанали между жестоката картина на порутена Сирия, която информационните агенции ни показват в интернет, и между онази страна на започналия дебат, която казва - „какво ще ги правим тези бежанци, ние си имаме достатъчно бедни хора и не ни остава нищо друго, освен да се страхуваме от тях“.

дин от бежанските центрове в София се намира на няколко крачки до Нов български университет. Разположен на улица, носеща нежно името на френския поет Пиер дьо Ронсар, написал не едно и две любовни стихотворения – това, което си спомням, минавайки покрай табелата с неговото име, закачена на Интеграционния бежански център, е финалът на 16-тата му елегия: „Той новия си дом тук построил./ Забравяйки за братя и баща,/ на своите потомци дал съдба,/ а на очите мои светлина.“

менно пред тази табела е застанала възрастна жена в арабски дрехи, която гледа неподвижното пред себе си и когато се изравнявам с нея – това нейно мълчание, само на крачка пред огражденията, сякаш се взривява в моето мълчание в ненадеен бързей от думи, които не казваме.

дин от големите проблеми на нашите медии, които не спират да пишат за бежанците, едва докосвайки се до темата, дърпайки я ту към бъл-

гарската бедност, ту към страха от чуждото и представяйки нещата някак като в рап-парче – набързо и отгоре, е незнанието на езика на тези хора. Езиковата бариера пречи да се разбере какво се случва точно – си мисля, преминавайки покрай възрастната жена, с която никога няма да мога да говоря. Това, което разбирам обаче, е, че не толкова бедността тук е големият проблем. Веригата за бързо хранене „Аладин Фуудс“ – два пъти в седмицата изпращали храна за всички бежанци – истински приказен факт – като от едната риба да направиш много и да нахраниш всички. Големият проблем е, че прекрачвайки само няколко крачки от НБУ до центъра на бежанците – човек преминава в друго духовно измерение – в духовното измерение на новопристигащите бежанци, които преводачите-доброволци са довели за настаняване в центъра, подреждат ги отляво до оградата, за да чакат обработването на документите, на децата, които разглеждат сивото на коридорите, на майките, които вървят зад тях с наведени глави, на бащите, които стоят на малки групички и си говорят умислено, на дядото, който е седнал сам на един камък, на тази възрастна жена, в чиито 70-80 години е останала Сирия, държавата, нейната къща, езикът й, на който – онези, които са минавали покрай нея, когато е седяла пред своята къща, са я поздравявали, а тя им е отвръщала и се е заприказвала с тях. Там някъде, в другото измерение, е останало раждането на синовете й, раждането на внуците й, сърмените чехлички, които са носили децата. Сега тя е в друго измерение.

дин колега от университета написа нещо много хубаво. Написа – тази война няма да продължи вечно – в един момент сирийците ще се върнат в страната си и ще започнат да я възстановяват. Как обаче до тогава ще преминаваме от едното в другото измерение? И ние, и те? В Деня на откриването на учебната година на НБУ, до входа на Библиотеката покрай мен прелетяха, преизпълнени от щастие, няколко малки момченца от сирийските бежанци, които се бяха сдобили с балони от тези, които всяка година има по коридорите на НБУ. В същото време, пред централния вход на университета, телевизионен екип взимаше интервюта от студентите - с един и същ раздиплен въпрос: няма ли да ги е страх от бежанците. Как се преминават такива измерения и как се влиза от едното в другото? Та никой от нас не може дори да каже едно „Добър ден“ на една баба, която стои пред една ограда, под името на един френски поет.

ътре в коравата кост на човешкия череп, напомнящ стар ковчег за съкровища, какви ли образи угасваха в тази жена, какви градини, застанала като пазач сред тревите, есенните алеи и тъгата на мълчанието? Веднъж попаднала в това скиталчество, какво може да запази тя отсега нататък в паметта си? Опитвам се да изпълня празнотата от липсата на това говорене - едно човешко същество и без да говори може да разбере друго човешко същество. Антоан дьо Сент Екзюпери – е успял – си мисля, докато минавам до нея, прибирайки се към университета. И то може да се разкаже, така както Екзюпери го е разказал за Барк в шеста книга от „Земя на хората“.

я не си спомня нито ударите, нито виковете, нито човешките ръце, които са я хвърлили в сегашната нощ, в която тя ще потъва в един странен сън, лишена като слепец от своите бавни сирийски реки, или от белите градове в Южна Сирия, лишена като глухия от гласовете, с които е свикнала. Гледайки пред себе си тя сигурно преживява простите видения на своя живот: рехавата почва на Сирия, нейните розови къщи, найскромните блага, от които е лишена. Сирийската пустиня, дето нощта и денят уравновесяват тъй просто хората - сега с една надежда, после с друга. Онази останала някъде другаде жена, която тя е била, понякога така без предупреждение, ще се пробужда в нея, ще се вмъква в нейното тяло, ще я търси - така както хората, които дълго са живели с някоя любов, а после са били лишени от нея.

то тези различни измерения – как се преминават? Те са застанали вътре в нас – и тази възрастна сирийска жена е само техният символ.

ова си мисля, изминавайки уж десетината крачки от моя университет до войната на Сирия – моето най-дълго пътуване. В годината, в която Малкият принц става на 70 години, във времето, в което толкова много малки принцове и принцеси очакват нашата помощ, нашето решение, сечивото, което ни трябва като свободни хора, за да можем да разберем какво казва онази жена, застанала на една крачка извън телената ограда – благотворителността, която не изисква признателност, която не се върши от милосърдие, нито, за да си доставиш щастие – а означава - да се възвърне на един човек неговото човешко достойнство. Веселина Василева

ДА СПАСИШ СВЕТА В РАБОТНО ВРЕМЕ Веселина Василева

Цветан Тодоров пристигна в София тихо и тайно. Мълвата бързо провъзгласи неговото пристигне – още повече, че по същото време в България се завърна и Юлия Кръстева. За всички хора, особено за университетските – тези пристигания със сигурност станаха силен знак за това, че нещо, което някога си е отишло от България – някаква мъдрост, някакъв ум – се е завърнало. Френският културен институт, който за първи път беше събрал на вратите си толкова много охранители – не успя да побере хората, които искаха да видят великия българин – благодарение на технологиите обаче, и онези, които не успяха да влезнат в претъпканата зала, имаха възможността да гледат отвън видео от събитието. Цветан Тодоров пристигна с дъщеря си Леа, основен виновник за посещението, тъй като всичко започна с прожекцията на нейния филм „Да спасиш света в работно време“ – един интелигентен, премерен филм-разказ за работата на една международна организация в следвоенно Косово. Филмът имаше две много силни страни – едната, за връзката между живата човешка среда с онова, което проектират върху нея обществата и другата – на надеждата и поширокия човешки поглед, който в крайна сметка не подлежи на поставяне в калъп. Работещите в тази международна организация в следвоенно Косово детайлно обсъждаха писането на проекти – превърнало се наистина в израз на някаква демократична връзка между по-слабите и по-силните страни. „Какви цели да напишем сега?“ – се питаха

героите от филма и изреждаха онези дълги думи с прозрачни значения, каквито се пишат в проектите така, че да прозвучат сякаш всичко, което се планира – вече е станало. Или – „А може ли да направим обучение срещу измъчването на други хора? Защото тук това е проблемът. Двудневно обучение на тема „Как да не измъчвам другите?“. Обърната към бедните и малцинствата – организацията, за която се разказваше – отведе към теми, които са близки и за нас, а вероятно и за целия свят – като например това, че хората от някакъв блок искали да заградят със стена ромите, за да не им гледат боклуците. И не случайно – като пример за демокрация проф. Стоян Атанасов, говорейки за бежанците в България, акцентира върху възможностите на гостоприемството. Защото гостоприемството е една силна възможност за демокрация. Разговорът се разшири към голямата тема за демокрацията. „Този филм трябва да бъде виждан още много пъти, за да ни достави действително знанието за живота, който живеем – започна проф. Богдан Богданов. Много бавно в този живот всичките страни на демокрацията си казват думата - с това, което аз наричам с термина – „битова свобода“. Тази „битова свобода“ се разви и навсякъде в България - първо - да се движим навсякъде, но и „битовата свобода“, която ни изправи при неизчерпаем брой вещи. Ние живеем в един особено отворен битов свят. Днес се рових в „Недовършената градина“, която издадохме

43 за втори път в Нов български университет, и срещнах знаменити места, свързани с Токвил. Токвил не е знаел обаче едно нещо, което и ние днес не искаме да знаем - че и при най-развитата цивилизация и при тази цивилизация, към която ние се стремим и започваме да влизаме - човешкото същество, не затова, защото е лошо и не се подчинява на обществения ред, а затова, че е човешко същество, т.е. не е само обществено същество, а е винаги и намалено обществено същество и дори клонящо и към това да бъде и нечовек - е винаги с единия крак извън обществото и в този смисъл и извън демокрацията, която е найголямото общество и може да обхване почти всички хора. Но всяко човешко същество е с единия крак извън обществото и извън най-доброто общество на либералната демокрация. По този начин либералната демокрация, опитваща се да се разшири до всички човешки същества - фактически е намерила най-силния си ресурс да се усилва - това, че човешкото същество не се подчинява и не желае да се подчини на един ред - затова и то е многоредово.“ Именно тази многоредовост, израз на демокрацията, бе застъпена във втората силна страна на филма, която раждаше усещането, че колкото и глупава да изглежда работата на една такава международна организация – настанена в една бедна държава, колкото и малко работа да може да свърши, каквито и стени да успее да изгради – обратно на събарянето на Берлинската стена – доброто ще се случи, защото живеейки едни с други – хората ще преодолеят идеологиите на изреченията, обученията, клишетата, ще нагласят своите различия и ще погледнат с друг поглед – на приобщаване. Цветан Тодоров – говори на перфектен български език – онзи хубав български език, в който вместо краткото „защитавам“ се използва истински хубавата българска дума „защищавам“, в която има някак много повече дух и решителност, която не става за писане на проекти, но става за вършене на истински неща. „Вие може би очаквате от мен да кажа някакви знаменити истини и се страхувам, че няма да бъде точно това – каза той - защото аз съм дошъл тук, за да науча от вас, от другите хора, от моите колеги – какво мислят те. Това, за което само искам да напомня е, че в съвременния свят – демокрацията не изглежда, че е заплашена от открити врагове – както това е било между двете световни войни и по време на студената война, когато се нападаше идеалът на демокрацията, а не само нейните реализации. Това не значи, че съвременните демокрации нямат врагове – те също имат врагове, но тези врагове излизат от самата демокрация. Те представляват едно прекалено засилване на някои демократични принципи спрямо други. И това изолиране на едни принципи е най-голямата заплаха срещу съвременната демокрация. Демокрацията не може да дойде насила и да се настани отвън в едно общество – така средствата стават по-силни от

целта и вместо да постигнем тази висока цел – ние разоряваме страната, по един начин, който не можем да поправим – както го виждаме сега в Ирак, или в Либия – страни, които имаха щастието да получат нашите подаръци във форма на бомбардировки и други окупации. Филмът на Лея показва един по-лек месианизъм, който не се упражнява чрез военни, а чрез икономически средства – защото бюджетът на тази организация, която се настанява след войната в Косово – е навярно по-висок от целия останал бюджет на страната. Така че дълго не се колебае населението какво отношение да взима към тези уроци – всички ходят на събранията, на които са поканени. Аз съм много доволен от тази среща – да ви чуя – и да науча много полезни неща. Въпросът е - дали има един вълшебен начин, за да се преборим с тези вътрешни врагове на демокрацията – не ми се вярва – не вярвам, че може да ги победим чрез някоя нова революция, нито чрез високите постижения на технологията, която променя живота ни постоянно. Но наистина вярвам повече в онази традиционна ценност, която е образованието, възпитанието – защото тези врагове са се родили един ден – те значи могат и да умрат един ден.“ Докато Цветан Тодоров говореше, Леа слушаше думите на баща си в превод на френски. И си помислих – какво ни дават европейските проекти със сложни документации за обучения и високи инициативи, какво дават международните мисии на нашите по-бедни държави – колко добре го е представила Леа във филма си за тази международна организация в Косово… а какво сме дали ние на света – със заминаването на Цветан Тодоров за Франция. След срещата Цветан Тодоров раздаде автографи – на всички, на една дълга върволица от хора, които дълго са живели с трудните изречения от неговите книги, никога не са си мислили, че ще го видят наживо, и ръцете им трепереха от тази святост. А Леа – безумно много приличаше на баща си.

Говори, за да те видя Веселина Василева

Дано всеки университет да има по някой такъв приятел – какъвто е испанският професор Грегорио Лури за Нов български университет. Неговата първа лекция в НБУ – през 2003 г. – “Въведение в “Пир” на Платон”, която по-късно стана част от академичната поредица “В градината с розите. Лекции и слова – 2” – е едно от впечатляващите изследвания върху този диалог, не само с подробното представяне на междинния свят на демоните. Два пътя има към достигането до истината за любовта – казва професор Лури – и това са словата на Сократ и Алкивиад. Тази лекция тогава направи една голяма връзка между онова вселенско разстояние от 2500 г., което се простира между нас и древните гърци: за древните гърци – любовта обитава пространството, породено от погледите на влюбените – а за нас – любовта е сляпа. Десет години по-късно, той продължава да работи върху това, твърдейки, че историзмът на настоящето не вижда като големите антични книги: извънвремевостта на основните проблеми на човека – и затова е необходимо да се учим, четейки. Професор Грегорио Лури пристигна в България, за да представи издадената си на български език, от Издателството на Нов български университет, книга “Въведение в речника на Платон”. Но студентите на НБУ имаха възможността да чуят и една негова лекция, която по-скоро не беше традиционна лекция, а въвличаше в едно дълго мислене, части от което останаха и в моя скъпоценен тефтер, в който си записвам нещата от семинара на професор Богданов и много рядко – и нещо друго, свързано с интерпретацията на антични

текстове – в много редките случаи, когато ми се стори, че някой е прогледнал в текста и аз мога да се науча от него на това. Професор Лури започна лекцията, разваляйки една френска поговорка, която казвала, че никога не трябва да се будят заспалите котки – поговорка, уточни той – която не трябва да се отнася за вниманието, необходимо при четенето и разбирането (При първата ни среща с проф. Лури – той разказваше нещо много интересно – когато сутрин ставал рано, да се разходи из спящата София и да снима – имало много, много котки.). Професор Лури представи и своята хипотеза, че според Платон има два погледа към реалността – към видимия (чрез разказа на Алкивиад в „Пирът“) и към невидимия свят (чрез разказа на Сократ), съотнасяйки ги към философията и поезията – достигайки в края до голямото разклонение – на философския поглед. В края на „Пирът“ – казва той – единственият, който остава буден обаче е Сократ – преди това той разговаря с Агатон и с Аристофон – но те заспиват – заспиват трагедията и комедията – онзи, който остава буден и вижда края на целия пир, е само Сократ. Именно това, според професор Лури – показва, че само един философ може да види света като цяло. След лекцията дълго мислих, защо професор Лури – не каза нищо за Аристодем, който не заспива и с когото Сократ влиза и излиза от диалога. По-късно, след представянето на книгата – той отговори на този въпрос с това, че в „Пирът“ има различни хора – с едни Сократ разговаря – такива са Агатон и Аристофан, които заспиват – и има други – които просто гледат в неговата посока и вървят след него – като Аристодем. Професор Лури е един човек, който толкова много обича България – че постоянно ме изненадва. Преди години той е бил комисар на изложбата “Траките. Загадъчни български съкровища”. Съвсем скоро той измина пътя от Одрин до Шипка – по долината на река Тунджа, следвайки разказа за каталунския герой Роже де Флор. Мисля, че винаги със себе си носи, или по-скоро – води – и Платон. Така го посрещнахме и на летището – в ръка с джобния формат на „Пирът“. Дни след като си е заминал – надниквам в един от неговите форуми „Кафене Оката“, с любопитство да проследя дали е написал нещо и за нас –

35 Заминавам за България Утре заминавам за София. Скъпата Веселина Василева ще ме чака на летището. В четвъртък ще участвам на семинар по естетика при Лидия Денкова от Нов български университет. Ще говоря за Пир на Платон. В петък в 17.30 ще представя превода на български на моето Въведение в речника на Платон заедно с Георги Гочев. След това ще сме на вечеря в битов български ресторант с проф. Богдан Богданов, президент на Нов български университет, за чиято книга в превод на испански неотдавна написах предговор. Искам също да посетя последните тракийски находки, да изпия по кафе с Валерия Фол (с Александър Фол винаги в спомените), както и да се срещна отново за последно с Ружа Попова (да я познаваш е равно да я обичаш) по Проекта „Тунджа” (една натрапчива идея да измина пеша 350 км между Одрин, в европейска Турция, до прохода Шипка в Стара Планина). И освен това ще се опитам да убедя Станимир Мичев да ми помогне да се издадат на испански сефарадски песни от България. вторник, 9 април 2013 г. За Пира Днес говорих за Пир на Платон в Нов български университет и изложих следните идеи: За Платон има две привилигировани представи за реалността: на философията и на поезията (разбирана в широкия смисъл като литературно творчество: поезия, комедия, трагедия). Това означава, че за него основната алтернатива на философията не е нито науката, нито религията. Науката не би могла да бъде, тъй

като по начина, по който той я е възприемал, тя е част от философията. Що се отнася до религията, трябва да си припомним, че гърците не са имали отделна дума за онова, което днес разбираме под религия. Те са говорели за „благочестие”, а за Платон добре осъзнатата философия е истинското благочестие. Поезията е единствената сериозна алтернатива на философията, защото може най-дълбоко да развълнува хората. Тя владее изкуството на убеждението по-добре от философията. Поезията е по директна и по-непосредствена. Философията не би могла да възпламени масите без помощта на поезията. Именно затова Платон е писал диалози, а не трактати. Пир е диалогът, в който Платон изправя Сократ срещу един драматичен автор (Агатон) и срещу друг комедиен (Аристофан). Тоест, изправя философията срещу онова, което литераторите смятат за по-висше от разума – изкуството на изобразяването. Тъй като държавата има нужда от консенсус между граждани с различна степен на интелигентност, изкуството на изобразяването притежава по-високо политическо достойнство от философията. Онова, което в човека има нужда да бъде изобразено, за да опознае самия себе си, е ероса. Сократ е единственият оратор в Пир, който отрича божествеността на ероса. Изобразяването на ероса има два пътя – политическият и философският. Първият следва архитипичите форми на човешкото съвършенство, в които вярва държавата. Тук поетичното посредничество е наложително, тъй като поезията е имала несъмнен успех в установяването на устойчива връзка между срама и лошите действия и между достойнството и красивите действия. Философският ерос следва друга посока…,

36 Имаше и други неща, пишеше колко хубави са били всичките ни разговори и как е мислил върху Платон в самолета – нещо, което ме накара да се върна към Аристодем и това: защо именно Аристодем разказва пира? Дали образът на Аристодем не крие още един път към достигането на истината за любовта. Професор Богданов има едни такива места в текстовете си – в които, за различни неща, казва – че за тях има решение, посочва, че това може да стане – с разказ. Дали останалият буден Аристодем също не достига цялостния свят: с разказ. Поставям Аристодем до Алкивиад и се сещам и за друго, което испанският професор каза за Алкивиад: „за да можеш да говориш за любовта, трябва да преодолееш любовта към конкретната личност“. Дали, разказвайки пира – Аристодем също е преодолял любовта? Дали говоренето не е онова нещо, което прави нещата видими, щом Алкивиад е преодолял любовта? Кой от всички образи може да означи и нас? Говори, за да те видя!

четвъртък, 11 април 2013 г. Угнетението на комедианта „На външен вид всяко човешко същество било съвършено обло” ни казва Аристофан в своята реч в Пирът, но в едни момент се случило нещо важно и от тогава сме в постоянно колебание. В началото (митичното, не историческото) всяко човешко същество било едно цяло, със своя самодостатъчна еротична природа. Днес всяко човешко същество е деградирало. Нашата първоначална природа е била срязана на две, отслабена, кастрирана и драматичното следствие от това действие е, че каквото е останало от еротизма в нас, постоянно се лута, като се опитва да постигне – без да знае как – най-първата си природа. Малкото останал еротизъм, който все още искри в нас, се стреми да постигне нещо непостижимо. Нашата природа по своята същност е нещастна. Казано по-точно, за Аристофан няма щастлива любов, тъй като съществуващото несъответствие между любовта, по която тъгуваме, и закрилата, която намираме в прегръдките на другите, е твърде голямо. Ерос е желание по невъзможното. Любопитното е, че Платон използва комедианта Аристофан и неговия разказ, за да провокира у нас някаква странна меланхолия. петък, 12 април 2013 г.

За самото представяне на книгата, професор Лури беше подготвил още една академична лекция „Лео Щраус чете Платон. Държавата е пещера“. В нея той казва, че пещерата е самата държава, мястото, където насъщната вяра в определена интерпретация на света придобива формата на закон, и където в полумрака философът се пита за текста, чиято интерпретация е законът. Именно върху страниците на тази лекция – той ми написа и един автограф – откъс от поемата на Омеро Аридхис, откъс, който след това – мислех си – много прилича и на самия професор Лури: Добър ден на всички същества, които са цяла една страна, и зърнеш ли ги, вече пътуваш и другаде.

ISSN 1311-8439 Редакционен екип: Веселина Василева, Морис Фадел, Лъчезар Рачев, Христо Чукурлиев Изпращайте своите предложения и материали на e-mail dnevnik@nbu.bg

www.nbu.bg

не чисто политическа, която го излага на обвиненията на поетите пред държавата. Тяхното обвинение е: лош гражданин. В Пир няма победители. Онова, което се случва, е феноменология на борбата между поезия и философия. Във всеки случай поетите не са победени от Сократ, а от съня. Епоптеята, за която говори Диотима, е истинското разбиране на Пир.

МАЛКИ СТЪКЛЕНИ ЧАШИ ЗА ЧАЙ ПРЕЗ НОЕМВРИ През тази година пътуващият семинар на Нов български университет „Византийският Константинопол“, воден от доц. Тома Томов, става на 10 години. Няма човек в университета, който да не е минал по неговия маршрут. За тези десет години се случиха много неща – доц. Томов написа най-обхватната книга за Византия – „Византия – позната и непозната“, която претърпя цели две издания, второто от които влезе в главната поредица на НБУ – „Аrtes Liberales – книги по общо образование“, за тези десет години турците прокопаха морето под Босфора и направиха метро, което стига направо до улицата с хотелите, в които отсяда пътуващият семинар на НБУ. Че кой не знае улица „Фабрика“ – подобно на улица „Консервна“ и близо до онова грамадно дърво, до което има истински пътен знак с надпис: „Камиони, внимавайте – дърво!“. Ако се връщаш вечер по Лалели и преминеш покрай онези малки ресторантчета, в които може да видиш всичко от пъдпъдъци на грил, кокореч, няколко вида искeндер кебап, цели тави с пилаф, имам баялдъ, дюнер кебап, риба и всевъзможни баклави, толумбички и кюнефета, малко преди перфектно вградената в градската среда гара на влака, който преминава покрай онези заливи, в които вечер гъмжи от прибиращите се светлинки на рибарските лодки – се намира улицата на хотелите, а сутрин на закуска от ресторантите на покрива – се вижда цялото море под Златната порта – с Принцовите острови и големите кораби, които чакат на опашка за минаване през Босфора. На връщане от Византийския Константинопол – в автобуса винаги има викторина, свързана с местата и чудесата, които се посещават по програма. Винаги обаче има и един въпрос от рода на „Кой е номерът на авто-

буса?“ и „Как се казва улицата, на която беше нашият хотел?“. Всички знаят улица „Фабрика“, понякога някой е запомнил и номера на автобуса – най-вече тези, които ги е страх да не се загубят в мегаполиса на времената, но тази година въпросът беше друг. Дали заради юбилея, дали заради нещо друго – тази година въпросът се роди от онова, което през тези десет години никой не разбра, но за което всеки се питаше – защо приветливият и неспиращ да говори в НБУ доц. Томов, по време на семинарите придобива съвсем друго изражение, сякаш потъвайки в някакъв друг свят, изгубил сила от някаква ориенталска магия, слагащ стените и пускайки кепенците – всеки път – заглъхвайки и изчезвайки все повече и повече, потъвайки в мълчанието – веднага след като е запалил всички с дългите си оживяващи лекции в автобуса, все едно всеки има за какво да си мисли оттук насетне и той може да стане друг човек, да се преобрази, да стане непознат. Това преобразяване достига своята кулминация, когато всеки път, на втория ден по програма – на връщане от Азия, автобусът спира без никой да знае защо, срещу стените на старите ханове в началото на Египетския пазар – от другата страна на моста Галата – и доц. Томов слиза, пред очите на всички, поема на някъде и изчезва сред тълпите от местни и туристи към царството на всевъзможни чайове, шалове, гевреци, локуми, лампи, дихания и цветове, пристигнали през морето сякаш от всички краища на света, от всички времена на времето. Затова беше крайно време изненадващият въпрос на викторината, онзи, за който наградата не трябва да е за отговора, а за самия въпрос – защото дълго е бил незададен, защото не носи отговор, а разкрива загадка, да бъде: Къде всъщност ходи той?

11 Лампи и още лампи, във всяка една от тях се крие по някой джин, готов да изпълни желанията. Аладин не липсва на Египетския пазар. Хората по тези земи никога не са преставали да имат отношение към пъстротата на света. Гълъбите никога не са спирали да кацат на голямата джамия срещу Галата. Продавачът на гевреци, никога не е мърдал от този площад. Гондолите, които продават милиони сандвичи с риба и лук, никога не спират да се поклащат в пристанищните води. Джинове и още джинове – а желанията – къде са те? Не е ясно къде точно Египетският пазар и Капалъчарши се сливат и къде се губят из между множеството успоредни улички, създаващи паралелни светове. Дъхът на Египетския пазар е нещо, което не може да се снима – дъх на различни пътища и морета... дъх на рози... дъх на любовни чайове... канела и карамфил... дъх на портокал, на нар, на жасмин... дъх на сладост и на плодове от Рая. Човек върви и се чувства кадаифено. Ориентбанк, ориентекспрес, ориентхаус... турците имат невероятно отношение към сградите, които завиват заедно с улицата, към чешмите, към златните прозорци, към къщите с треви по покривите, прегърнати една в друга, насядали една над друга – по тесните улички, зад широките площади – кой от 1001 нощи живее тук в 100 години самота. Години наред никой не знае къде отива доц. Томов, когато напусне групата и силуетът му се слее с тълпата. Десет години, по два пъти – двадесет мистериозни бягства, които ще продължат през ноември, и след това – през април, както и досега. За всеки отговор на въпрос от викторината в автобуса се печелят големи награди. „Но той не влиза в приказката на Египетския пазар“ – ми казва екскурзоводът от фирмата, с която пътуваме, Андрей, оглеждайки се наоколо, за да не ни чуе – „…а ходи да чете графитите в „Ая София.“ – добавя тихичко и поставя края на мистериозните бягства, преобразявания, замлъквания, слизания от автобуса – отиването в друго време, в друг свят, за който това мълчание е предварително важно, за да може да се намери пътят, невидим за очите на обикновените туристи, пристигнали в Истанбул, но превърнал се в страст за един университетски преподавател. Питали ли сте се какви са страстите на отделните хора, които минават покрай Вас в университетските коридори? Това не се случва само във филмите, нито само в книгите и е много по-различно от това да участваш в проект, да изпълниш задачите, да имаш цели. Кои са големите изследвания в един департамент, които ни правят по-различни от всички други университети по света. Нали това е, което прави един университет истински университет – значим с неоткритите от никого неща, с неразчетените текстове, с нерешените задачи, с трудното посвещаване в отговора на въпроса, който понякога иска години, за да бъде изказан – но прави останалите горди, дори тези, които не са изтърпели опашките от туристи на „Ая София“ и са се отказали, за сметка на ледено свеж сок от нар на някоя пейка до цветния фонтан в градината, пълна с лалета и котки, дори тези, които няма да разберат смисъла, важността, но ще усетят – и оттук насетне всички ще търсят тайни надписи, които да бъдат разчетени на всяка възможна човешка стена. „Нормално е човек да се досети, когато някой не се вписва в тълпата и примерно, не се интересува от мозайките, а ходи по стените – и гледа по ъглите, по перва-

зите на прозорците, изобщо това прави впечатление и на охраната, и на музейните работници. Но наистина нещата, които вие виждате днес в „Света София“ е една малка част от онова, което тя може да ви предложи и да разкаже. Защото една част от нейното богатство безвъзвратно е загубено някога, друга потъва в така наречената „дълга реставрация“, започнала от 1992 г., която заличава онова нещо, което се нарича „другата история на „Света София“ и изобщо – другата история на жителите на Константинопол, и на всички онези, които са местни, и които са чужди. Затова не е трудно да видите моя милост, която обикаля по нишите – кляка, заляга, пада ничком, и, естествено – близко е до ума с какво може да се занимавам – разбира се. Трябва да се доближите и да видите, макар че много трудно ще видите това, което аз виждам, мнозина са се опитвали да ме надснимат – образно казано – защото това, което снимам другите около мене също го снимат и после ме пита „Ама това къде е?“. Няма го, защото тези неща, по ирония на съдбата се появяват по своите места, в строго определен час на деня, и за да бъде картината още посложна – друга част от тях пък се различават само на изкуствено осветление или – всичко зависи безкрайно много от светлината. Тези от вас, които влязоха вчера в храма, видяха, че на първия етаж – двата странични кораба са надлежно превърнати в изложбени галерии, но те скриват онова, което се намира на мраморните стени и понеже досега ви разказвам само за надписи, които на вас нищо не ви говорят, но за мен имат много голямо значение, ще ви дам само няколко примера, за да разберете за какво става дума. Обикновено през средните векове са смятали жените за неграмотни, че хората не пътуват – но има един надпис, който е дълъг 52 см и който вероятно е поръчан от жена, защото надписът гласи, че едно семейство от Новгород Василий Онанич и неговата жена Говена Маря, което означава „благоговейна“ или „искрено и предано отдадена на Бог“, са посетили Константинопол – и надписът завършва с думите „тако писала ему“, т.е. „така му написа тя“, което ще рече, че надписът е написан от нея за нейния мъж. Едва ли си представяте, че тя е взела длето, за да дълбае мрамора, по-скоро го е написала и го е поръчала на някой местен писар. Това е другото, което е интересно, че освен вие сами да си изчегъртате името, между другото на мрамор се пише доста трудно, има места, където мраморът е по-мек и не е достатъчно изветрял, там нещата се получават, но на други места е изключително твърд и всъщност не ви позволява да напишете доста дълбоко това, което желаете и то остава на повърхността като едни бледи бели черти, които с времето могат да се запълнят с мръсотия или да останат невидими – можете да поръчате вашия надпис да бъде издълбан от друг. Съвременният турист обаче доста се постара да поизтрие голяма част от надписите, а реставрацията ги довърши, тъй като след пароструйката всички онези бледи надписи, които се различаваха сравнително добре и можеха да бъдат разчетени – бяха унищожени. Освен това семейно посещение, дошло от далечния Новгород, в „Света София“ има и доста неща, свързани с местните люде, които вместо да слушат литургията, са си играли на хазарт, тъй като горе на парапетите има начертани игрови схеми на т.нар. „дама“, която може да

12 се играе с камъчета, стига те да са бели и черни, или със зърна – въпросът е, че тази чисто логическа игра много бързо се превръща в хазарт. Всъщност, главната причина, поради която се оставят тези надписи, е не просто защото тези хора са обичали да драскат, и не може да има сравнение между средновековния надпис-графит със съвременните „графити“, които са нещо друго. Средновековният човек не е могъл да си позволи, както ние правим – например ежемесечно посещение на някакво отдалечено място – той е можел да направи това веднъж на няколко години или да го направи само веднъж през целия си живот. Освен това, едно такова място, каквото е византийската столица Константинопол с нейните светини и реликви, с всички чудеса, които се намират там – това е най-силно притегателното място за вярващи и невярващи. И дори и невярващите са влизали в този храм и са оставяли по някакъв знак – всеки е искал да остави знак – независимо дали ще се разпише с подпис или ще издълбае кръст – кръстовете са много и различни, обаче са знак за неграмотност. Но защо всеки държи да се разпише върху мрамора – защото е смятал, че по този начин неговата молитва ще бъде чута и тя ще остане вовеки в този храм, а не просто, защото искаш да унищожиш красотата на този храм, да навредиш на Божия дом – не – желаели са – да се молят искрено и да бъдат чути молитвите им. Както това е направил Алексей Безнег със своя графит „Алекса Безнег писа. Две души погубил”, разкайвайки се за убитите от него двама души. Никак не е случайно, че през 1967 г. дъщерята на първия архитект, който проучва храма – Робърт Ван Найс, поради това, че тя не е разбирала какво върши нейният баща, но е била много любопитна – тя е копирала, не зная какво точно се крие под тази дума „копирала“ – дали само е заснемала или е прерисувала, или по някакъв друг начин е вършила тази работа, но според нея някъде около 2000 такива надписи-графити са били свалени и до ден днешен те си остават заключени в архива на нейния баща, вече покойник и едва отскоро започнаха лека-полека да ги проучват. Но едно е да проучваш архив, друго е да проучваш тези неща, които са на място, защото все пак всеки си води записките по особен начин и обикновено трето лице не е в състояние да възстанови каквото и да било по тях без подробни доказателства или познания. Тези надписи-графити се разделят на няколко големи групи – обикновено това, което може да срещнете в един храм, е типичният благопожелателен надпис, който винаги започва с каноничната формула „Господи, помогни на своя раб…“ и след това обикновено се изписва името. Тук обаче има един голям въпрос – дали наистина този, който оставя подобен надпис, изписва своето собствено име или просто, по молба на някой друг, пише неговото име. Няма как по тази канонична формула да дадем отговор на този въпрос. Другите надписи са по-ясни и лесни, тъй като те представляват надписи-автографи – съдържат името на пишещия, придружено по правило от „писал”. Като изключим гръцките и латинските имена, надписите на кирилица са 69 и ако очаквате да ви кажа, че българските надписи са доста – трябва да ви разочаровам, защото българските надписи са 5. И с изключение на един,

всички останали са късни надписи от 16 до 19 век. Останалите надписи са на хора, идващи от руските земи, най-вече от Новгород. Един от петте надписа, който вероятно е български, е с летописен характер. Това е изписаната дата „В лето 1397” и може би се свързва с тежкото положение на самия град по време на блокадата, която е предприета от султан Баязид. Мога да отида още подалеч в своите разсъждения и с много условности, разбира се, да кажа, че този надпис би могъл да се свърже с Григорий Цамблак. Не по-малко интересни са рисунките, защото те разкриват друга страна от живота на тогавашните хора, от тяхното мислене – освен простите кръстове сред които обикновено изпъква Голготски кръст, има и множество рисунки на кораби, които са правени от моряци. Когато един кораб е нарисуван с кил, това показва, че този човек е моряк и е добре запознат с морското дело, защото ако е обикновен пътник той ще нарисува корабчето само от ватерлинията нагоре. Смята се, че подобни рисунки се правят от тези, които тръгват на път, но почти 90% е сигурно, че те са дело на хора, които са се върнали от дълго пътуване и може би са претърпели някаква случка – дали е буря, дали е вражеско нападение или нещо друго, но тази рисунка на кораба е един вид дар за това, че те са се спасили. Има един графит, на който дори е нарисуван самият Свети Николай, патрон на мореплавателите. Има и други графити, които са свързани със самия храм, с неговите изображения. Много дълго се спори дали точно тази е оригиналната мозайка, която сте видели в апсидата, със Св. Богородица на трон с малкия Христос в ръце и отляво Св. Архангел Михаил и отдясно Св. Архангел Гавраил. Открих един прекрасен графит, който я представя изправена, отново държаща малкия Христос в своите ръце – този тип се нарича „Одигитрия“, тъй като тя със своята дясна ръка сочи към него и до нея стои самият Архангел – трудно е да се каже кой е той – дали е Михаил или Гавраил – но най-вероятно е Гавраил, тъй като човекът, който е рисувал графита, все пак е имал пред себе си образа в апсидата на храма. Вероятно преди тази мозайка, която днес е запазена, е имало друга, която е представяла Богородица в изправено положение. Друг интересен графит е свързан с един арабин, който се е нарисувал със своите арабски одежди и чалма – не зная какво е правил във византийски православен храм, но след като е решил да се разпише и той, очевидно го е направил не само за да документира своето присъствие. Много са онези графити, които са свързани с т.нар варяги, или – викинги – т.е. скандинавците, които идват от севера. Освен този надпис, който ви е до болка познат – надписът „Халфтан беше тук” – твърди се, че е от 9 век, което не е вярно, той е от края на 11 век или по-късно, освен него, има и други надписи – например надписът на Ари (Арне) и още 25 надписа от една ниша, които тепърва ще бъдат издадени и които ще допълнят нашата представа за варяшкото присъствие. Към тях добавям и рисунката на кораб-дракар от края на 10 век, която публикувах неотдавна. Но според мен, най-интересният надпис, който съм срещал на скандинавец, дошъл от север на юг – това е надписът на Игор Улминге от втората половина на 11 век. Интересното в него е това, че той е швед, който е писал на кирилица, вероятно усядайки в Киев и служейки в двора на Киевския княз, след

13 това по някаква причина е дошъл в Константинопол и вече като знаещ добре кирилицата е решил да се разпише на нея, но все пак запазвайки своето скандинавско име. Графитът се намира в тази част на храма, където е и другият графит, който е под плексиглас. Много са останалите графити, които заслужават внимание – и надписът на секретаря на митрополит Киприан – Филип Микитинич, на Данило от Нижни Новгород - които злосторници ги надраскаха доста жестоко, и едно изображение на Св. Георги, убиващ змея, на кон – от 11 век, с произход от Мала Азия и по-специално от Армения или от Грузия. Всички тези надписи показват не само, че мястото, в което попада човек – „Света София“, е особено, но в края на краищата... има едно прекрасно писание, което е оставено през 10 век, когато Киевският княз праща своите пратеници из целия свят, за да проучат религиите и той да може да си избере една от тях и да покръсти своя народ. И когато неговите пратеници стигат до Константинопол, по нареждане на Императора те са изпратени да слушат литургията в „Света София“, за което те оставят разказ, в който казват така: „когато ние отидохме там и ни въведоха в тази чудна постройка, и когато започнаха да пеят, и когато започнаха да се движат долу – т.е. те са били в галерията – ние загубихме ума и дума и не знаехме къде се намираме – дали сме на небето, или сме на земята – и когато това чудо свърши ние бяхме със зяпнали усти и още не можехме да дойдем на себе си от всичко това, което ни си случи.“ И, естествено, предложили на Киевския княз да приеме православната вяра от Византия. Дори това да е само измислица, тя все пак показва какво огромно влияние и въздействие има този храм, особено за онзи, който попадне в него, под неговия огромен купол, на място, където първото, което виждаш и усещаш и което те обхваща – е светлината, която струи отвсякъде и навлиза от всички възможни прозорци на храма, и точно тази светлина превръща храма в място, което би могло да се посещава от всички, независимо от това каква религия изповядват и както пише един руски пътешественик от 1855 г.: „Това е единственото място на света, където човек може да служи на своя Бог, независимо кой е той, стига да пожелае, защото това е мястото на Божията Премъдрост.“ Има още много работа да се свърши по тези надписи и може би някога на една част от тях ще им се усмихне щастието да получат едно от онези сини номерчета на бяла табелка, за да бъдат показвани на обикновените посетители. Но не така, както преди години направи един автор, който вие може би харесвате, но аз не го харесвам в никакъв случай – Дан Браун – написвайки откровено неверни работи по повод Константинопол и „Света София“, но понеже все пак той е търговска марка – на него му позволиха да пише подобни небивалици за шумоленето, което издава тя и се чува, когато долепиш ухо на мраморните стени и т.н. От известно време, може би от три години, стана модерно всички да търсят графити и надписи – и в момента преследването и откриването на подобни графити се превръща в изключително популярна мода, независимо от това с каква история се занимаваш. Времето е пред нас, но и друго нещо е пред нас – разрушението. Но надеждата остава, че може би един ден, когато дойдем отново тук, ще открием, че белите табелки със сините номерца върху тях са станали

повече и ще слушаме разкази за тези графити, които разказват „другата” история на града и неговата главна светиня „Света София”.“ Това е дългият отговор на въпроса, в който - сигурно е – се крият безкрайно много неказани неща, които той знае. Но за юбилея на семинара – този дълъг отговор, който доц. Томов даде, малко преди да се завърнем в София, дочувайки в автобуса най-коментирания въпрос – „Къде ли ходи?“ – е същинският празник. Най-вече, защото неказаното-премълчано, остава като по онази поговорка, според която човек трябва да върши всичко така, че да не може да го разкаже, но да му е адски приятно да си го мисли. Междувременно, в края на неговата изповед – са останали и нашите „графити“ в този разговор, записан тайно: [Проф. Екатерина Михайлова (Е.М.): А Вие само ги снимате ли? Доц. Тома Томов (Т.Т.): В храма може единствено да се гледа и да се снима, нищо друго не може да се прави. В това отношение много ми помага наследеното от някогашната ми основна професия на грънчар и стъклар – вярно око за разстоянията и размерите, което, макар и отслабнало, в последните години продължава да ми е от полза. В.В.: Колко графита разчетохте? Т.Т.: Аз нямам претенцията да съм разчел всичките – първо, защото съм сигурен, че те са много повече от 2000, второ, защото повече от половината са гръцки, интересни са, но сред авторите им няма българи. Разчетох и датирах 69 кирилски надписи-графити, и гръцки – около 200, но те са по-традиционни, канонични – не излизат извън формулата „Господи, помози…“ или пък – „Помени, Господи…“, латински – може би 150, може би повече – но за съжаление по-голямата част от тях са изтрити. Доц. Мариана Мелнишка (ММ): А как се свалят графити? Т.Т.: Най-добрият начин да свалиш графит е със зъболекарски силикон или гипс, нещо, което, ако го направя вече… В.В.: …ще Ви арестуват със сигурност. Т.Т.: Понякога графитът може да е изписан с връх, подобен на карфица – как ще го свалиш? Е.М.: …докато го свалиш - идва полицията. Т.Т.: Трябва разрешение за такова нещо. Всъщност, ако не знаеш как пада светлината – няма да видиш нищо. Абсолютно нищо. Екскурзоводът Андрей: „Добре дошли в София!“] Е, имаше и някои хора, които знаеха къде е ходил доц. Томов, когато е напускал автобуса – те получиха за награда малки турски чаши за чай. Други – предпочитат да пият чая на ниски кафяви масички – сред всички онези мъже и жени, дошли от далечни краища, търсещи майстора, който ще може да напише онова, което е било в сърцата и желанията им – под болезнено острата музика от „Кафе „Анатолия“ – на следващия семинар – през ноември. Веселина Василева

Орденът на магнолията Към студентите Няма десет най-важни неща, които всеки студент трябва да знае за Нов български университет. Нито в списък със съвети може да се обобщи и каже точно онова, което ще ви се случи, ако вече сте част от НБУ. Винаги в университета ще се случва и нещо ново, и нещо друго, и нещо, което да Ви кара да вървите бавно към разбирането на университетския девиз Ne varietatem timeamus – от превода му от латински на езика, на който говорите, от това „Да не се боим от разнообразието“, до осъзнаването на това разнообразие в нещата, които ще станат част от мирогледа, от характера и от Вашия свят. Първоначално, в първи курс, ще се боите и ще се питате – „Какви са тези общообразователни курсове, за какво ли са ни те?“, но още преди да сте намерили логика – ще сте започнали да говорите по-добре, да разговаряте с повече хора, да достигате до повече светове, да сте еднакво добри и към своите, и към другите, да разбирате повече, да знаете освен това, което сте избрали като специалност – и онова, за което си говорят Вашите колеги от другите програми. В големите университети има правило – когато професорите седнат на една маса – всеки да може да прояви интерес и да проведе разговор с човека до себе си – не само от любезност, а да познава неговите хоризонти и да срещне удоволствието от познаването на собствените си изследвания в думите на другия. Общообразователните курсове ще ви запознаят с неща, които ще направят вашия мироглед по-обхватен и ще ви съберат в обща аудитория, в общо изследване, в общо приятелство с колеги от различни програми – ще ви направят част от академичната общност. Ще отидете заедно на йога – ако сте избрали този курс, ще направите заедно пърформанс в двора на университета – ако от изкуствата сте избрали керамика, ще излезете заедно от пещерата на Платон, ако имате курс по философия или естетика, ще направите купон заедно след текущите тестове

по чужд език – и завинаги ще запомните как важно и хубаво звучи това общо образование – OOK и GENB. До втори курс, ако не сте го направили и преди това още, то вече ще сте дочули за това, че може да учите в индивидуална програма – тя може да бъде различно индивидуална – но най-важното, което трябва да знаете, е, че винаги може да избирате курсовете си сами и да учите само това, което Ви харесва – може да взимате курсове от други програми, може да подредите курсовете си така, че да достигнете до напълно своя програма – важното е да поискате да направите програмата си така, че тя да придобие свое лице и да знаете, че няма закони, наредби и правила – които да повеляват друго. Междувременно ще разберете, че колкото е важно да посещаваш с удоволствие лекциите, които харесваш – толкова повече ще Ви харесва извънаудиторното обучение – което ще Ви хвърли веднага в реалната практическа среда. Често ще си казвате: „Научих повече, докато бях на стаж, на разкопки, на теренно изследване, на пътуващ семинар“, но никога няма да забравяте какво имате зад гърба си – знанията, които ще Ви помагат да разбирате тази среда. Едно е сигурно – никога няма да можете да решите кое от двете Ви е харесало повече. В края на втори курс ще знаете добре какво означава текущото оценяване – и много ще внимавате да сте се справили с всички изпити още преди да е настъпила сесията – това е едно състезание и истинско удоволствие да провериш в e-студент дали всички изпити са взети. В края на втората година ще Ви предложат да запишете Minor-програма. Това ще е нещо странно за Вас – тази втора специалност, като и без друго Вие си обичате първата, от която и без друго сте достатъчно натоварени. Ще се двоумите и по-скоро няма да Ви се иска – но тогава ще се сетите за разнообразието и че ако запишете тази втора програма – първо, курсовете

5 няма чак толкова да Ви натежат, второ, много от тях ще са извънаудиторни – така че няма да Ви пречат, ще научите нови неща, ще се запознаете с още хора – ще получите диплома, в която ще пише, че имате втора специалност. Например – ще бъдете археолог, но и изкуствовед, маркетолог, но и журналист, еколог, но и англицист – безкрайни комбинации, от които може да изберете. Не пропускайте тази възможност. Не я пропускайте, защото ще виждате курсовете си и от двете програми в Мооdle – системата за електронно обучение – Вашето любимо място – и ще може да ползвате оттам електронните лекции – дори и да не успявате винаги да съчетаете всичко. Ще се събуждате сутрин и още преди Фейсбук ще бързате да видите каква е илюстрацията за деня. Ще Ви е лесно да се справите с всичко и да се почувствате като студентите, които сте виждали по филмите – онези, които лежат сред стелажи от книги в красиви библиотеки. Отидете в Библиотеката на НБУ – тя е такава – ще Ви хареса. Научете се да прекарвате дълго време там. Библиотеката на НБУ има магически дух – тя е не само модерна, не само богата, в нея може да откриете Библиотеките на големи личности – избрали нашия университет, за да дарят книгите, които са били техни спътници. Разгледайте дарените библиотеки на Магдалина Станчева, археолога, който е работил по всички разкопки в центъра на София, библиотеката на професор Фол, чиито студенти винаги говорят за него като за учител-Сократ, библиотеката на проф. Апостолова, ректор на НБУ – която казваше, че в библиотеките нощуват ангелите, библиотеката на проф. Георги Михаилов – който е бил професор на проф. Богданов и на проф. Димитров – първите преводачи на Платон, на Херодот, на Марк Аврелий. Открийте нещо свое в Библиотеката на НБУ, която освен всичко друго често ще Ви приканва да дарявате книги за училищата, за детските домове, за всички – за които една книга би била истинско спасение. В трети курс вече ще имате самочувствието на знаещи хора, които още отсега могат да работят безпогрешно в областта, в която са си избрали, че и в няколко други области. Ще сте спечелвали университетски и Европейски стипендии, ще сте работили по програмата за студентски труд и стаж, ще знаете как да пътувате по студентски международни мобилности в други университети. Средата на приятелите Ви ще е нараснала – от курса, в който учите, през общообразователните курсове, през практиките и стажовете, до чуждите университети – когато ще се сетите колко е добре това, че сте имали ООК по чужд език. Пишете текстове за вестника – за всяко нещо, което Ви харесва, или за всяко нещо, което Ви е ядосало и с което сте се преборили. Не подминавайте плакатите по таблата в коридорите – запишете се за някой пътуващ семинар, отидете задължително на церемония по връчване на титлата Doctor Honoris Causa, прочетете някой текст на проф. Богданов, Президент на НБУ, научете имената на преподавателите, които правят лекциите си като рок концерти – толкова интригуващи.

Чуйте някое академично слово. И задължително – още преди да сте станали четвърти курс – посетете някоя церемония по дипломиране, за да си представите как ще изглеждате в тога. Междувременно – опитайте се да откриете къде се намират – къщата за котки в НБУ, совите в боровете на НБУ, постойте в розариума на НБУ, включете се в Дните на отворени врати и научете наизуст някои от тези думи, които са били казани през годините на НБУ, представете си техните истории, съживете техните разкази – за да може да си представите какво означава да не се боиш от разнообразието:

Хората, които създадоха нашия университет, проявиха единствената си власт: да създадат университет, различен от традиционните. И те избраха, като поеха голямата отговорност и целия риск да използват единствената власт, която имаха, да създадат този университет – не просто университет, а Нов български университет. През годините ние доказваме, че сме “Нов”, че сме “български” и че сме “университет”. Ние сме “нов” университет, защото основната философия на нашия университет е интердисциплинарността. Традиционно е интердисциплинарността да се появи последна. Неслучайно известните учени се обръщат към нея на върха на своя професионализъм. А нарушавайки традицията, НБУ започва оттам. Във време, когато тясната специализация особено се цени, да обявиш като основна философия интердисциплинарността! За това се иска ново мислене и смелост. Проф. Иванка Апостолова, д.н, Ректор на НБУ (1995-2002) НБУ е едно безспорно постижение на българската обществена среда. То не е на някого, то е по нечия инициатива, но е успешно, защото в него се включиха толкова много хора, толкова различни таланти и ние успяхме действително да създадем това, на което лесно се казва “алтернативна университетска форма”, но много трудно се постига. Богдан Богданов, Президент на НБУ

6 Различието е една от най-висшите ценности. В неговата основа е началото на всички начала – свободата. Различието се постига трудно и се отстоява нелесно. Постижение колкото трудно, толкова и очарователно. Лесно и сигурно е подражанието. В подражанието хората се отказват от хоризонта да бъдат себе си и загубват вкуса към свободата и креативността. Различието на НБУ е изпитание за студента и за преподавателя да са креативни. Студентите в НБУ са бъдещи лидери, на което и поприще да е тяхната жизнена реализация. Другото име на лидерството е предприемчивостта, иновативното мислене и действие. Георги Фотев, Член на Настоятелството на НБУ За мен е наистина голяма чест да съм тук, защото Нов български университет символизира бъдещето, както и истинския източник на капитала, а именно – човешкия ум, новаторство и въображение. Защото светът не е само физически, но и метафизически. Стив Форбс, Doctor Honoris Causa на НБУ Аз съм особено горд с партньорството, което установихме с Новия български университет. През 90-те години на отминалия век вие трябваше да разработвате и реализирате академичните си програми в изключително трудна икономическа обстановка. Прекланям се пред преподавателите и служителите на НБУ за техния кураж и отдаденост на делото. С особено удоволствие се връщам към спомените от предишните си посещения в България. Спомням си, че когато бях тук, заработи за първи път електронната връзка с The Open University. Почувства се голямата разлика, която това нововъведение внесе в комуникациите между колеги. Поздравявам всички вас за големите неща, които постигнахте в трудни условия.

До 1960 г. не е имало бюджет за маркетингова дейност в университетите, но след това тази толкова важна дейност започва да набира сила, всички университети проектирали имиджа си, освен Оксфорд и Кембридж, които имали съдбовното щастие да имат имидж още от ХV в. Вие сте щастлив университет, защото нямате дълга, наследена история и можете да съградите своя прецедент. Проф. Вернон Трафорд, гост-лектор в НБУ

Сър Джон Даниел, Doctor Honoris Causa на НБУ Когато за пръв път дойдох в Нов български университет през 1998 г., като член на журито за наградата “Хана Аренд”, бях впечатлен от онова, което видях. Ясно си спомням усещането за целенасоченост, доловено в думите на Ректора, проф. Иванка Апостолова. “Ние не отричаме ценността на традицията,” каза тя, “но предпочитаме диалога с традицията”. Диалог с традицията, който я признава, но и изправя пред нови условия, нови идеи и по този начин я съживява. Харесвам този проект, а и доколкото разбирам, Нов български университет го осъществява успешно. Особено приятно ми е да бъда свързан с историята на този успех. Лорд Ралф Дарендорф, Doctor Honoris Causa на НБУ Нов български университет възникна като място на свободния дух. Това го прави различен и съм уверен, че ще пребъде в несекващо и обновяващо се различие.

Изграждайки едно съвременно университетско образование, ние трябва да сме обърнати към бъдещето, да сме чувствителни към идеите, да развиваме човешката дарба за работа с абстракции. Ние, вашите преподаватели, ще направим необходимото, за да забелязвате предизвикателствата на нашето време. Сигурен съм, че вие ще отговорите на тях, изграждайки Новия свят. Как? Вие ще изберете – с музика или с багри; с архи-

7 тектурни решения; с психологически изследвания или с постижения в правото; със съвременни финансови или управленски решения; с открития в компютърната наука или съвременните технологии – списъкът е така неограничен, както са неограничени предизвикателствата на времето, в което живеем. Успех!

това, че нямаме пари – има шанс за всеки, който има желание, да твори и да покаже себе си. Със сигурност го има. Ако искаш да направиш нещо, намираш начин да го направиш. Ние всичките сме печени тук в този университет. Свободата е най-важното, което дава този университет. Вярвайте в себе си и в НБУ.“

Доц. Марин Маринов, Зам.-ректор по учебната дейност на НБУ

Магардич Халваджиян, завършил НБУ

“За мен обучението в Нов български университет беше и си остава предизвикателство – първоначално като алтернатива на традицията, а впоследствие като формиране на една нова традиция.” Деляна Манева, завършила НБУ Точно сега, в този период от развитието на държавата ни, е невъзможно да не се забележи институция като НБУ. Това е мястото, където методологическите разноположности, следвайки своя естествен логически ход, създават среща и вместо да се самоунищожат, образуват съвместно интердисциплинарно поле, което дава повече възможности на студентите за развитие по време на образователния процес, а по-късно спомага и за тяхното реализиране. В този смисъл НБУ се явява “правилната почва за покълване на нова реколта слънчогледи”, от която всички ние се нуждаем. Емил Стефанов, завършил НБУ Пожелавам ви да изречете в живота си толкова пъти думата „обичам те“, колкото пъти усетите, че тя възниква сама на върха на езика ви. Пожелавам ви да чуете думата „обичам те“ хиляди, милиони пъти и винаги да ви се струва, че я чувате за първи път. Пожелавам ви да обичате всички думи и те да ви обичат. Пожелавам ви никога да не бъдете палачи, за да не почувствате ужаса, който вее от бездната, зееща между вашите жертви и вашите деца. Но ако все пак някога съдбата ви лиши от избор и ви наложи да станете палачи, пожелавам ви да тръгнете срещу системата, която ви е принудила да бъдете такива. Пожелавам ви, когато решите да създадете сайт obicham.com или obicham. bg, да разберете, че такива сайтове отдавна са открити и че вече просто няма свободна любовна дума, затова да се напрегнете и да съчините своята нова любовна дума, за да основете своя сайт на любовта. И накрая – едно образователно пожелание. Вече имате своите дипломи за висшисти. Бакалаври може да бъдете по всичко, но непременно станете магистри на любовта. Пламен Дойнов, преподавател в НБУ “Няма канони, няма правила, няма забрани за формата и съдържанието на филмите в НБУ. Няма забрани за жанра и дължината на филма. Като студент на този университет искам да кажа – аз видях реакцията на наши колеги от други университети. Независимо от

Студентите – много млади, толкова млади, че понякога не знам как точно да общувам с тях – да им се скарам, да се сбия с тях, да ги поканя на делови разговор, да изпия чаша бира, когато съм уморена, да ги предизвикам за партньорство. Надявам се и щастливи – защото и преподавателите им са толкова млади, че понякога и те не знаят как точно да общуват с нас. Искам да перифразирам една мисъл на един от преподавателите ни. Един ден той просто коментира функцията си така – Да способствам за формиране на илюзии, в които сам вече не вярвам. Дано го цитирам точно. Не успях да му отговоря тогава, но непрекъснато мисля около тази версия за преподавател. Понякога част от студентите ни са тези, които способстват за формиране на илюзии в преподавателя, в които той вече е престанал да вярва. Възкресия Вихърова, преподавател в НБУ НБУ е алтернативен университет. Помня, че му се зарадвах още от рождението му. Проф. Вера Мутафчиева, Doctor Honoris Causa на НБУ Постоянно се появяват нови програми. В НБУ постоянно текат някакви събития – семинари, конференции, изложби, театрални представления, концерти, представяне на книги и т.н. Така НБУ предлага огромно разнообразие от възможности за удовлетворение на различните образователни, научни и културни интереси на преподаватели и студенти. Всеки, който е свикнал с някаква традиционна закостенялост, изпада

8 в културен шок, сблъсквайки се с тази университетска динамика. Етично отношение към студентите: Въвличайки студентите в общи с преподавателите изследователски екипи, се създава друг тип отношения на колегиалност и зачитане на студентските мнения. Така авторитарното отношение преподавател – студент се трансформира в отношение на взаимно зачитане. Иван Евтимов, преподавател в НБУ

безкраен обновителен процес и никога няма научени неща. Важно за тях е да разберат променливостта в изкуството”, – казва Милчо Левиев и нахлузва артистичната си филцова шапка. “Всички много ми я харесват” – допълва той с усмивка и се присъединява към учениците си. в. “24 часа”

Най-важното, до което стигнах в този мой некратък живот, е – не се взимай много на сериозно! Особено ако всичко е твърде “розово” около теб! Защото и най-прекрасното е хубаво за кратко време. Затова просто отвори вратата си – за да влезеш в Новия свят, или позволи на някой нов човек да влезе в Твоя! А когато казваш – Нищо не е забравено, помня откъде идвам, какъв съм бил – не позволявай да станеш роб на тази памет! Защото животът се движи (напред или назад – това няма значение) и ни носи изненади. Ние сме цветето, което отваря чашката си към Слънцето в Новия ден, но пие соковете на Земята, в която са корените му. Представяте ли си, ако имахме само корени, а нямахме слънце… или обратното. Васил Димитров, Почетен професор на НБУ Този ден в нашето настояще ще съдържа в себе си и спомена за славни дни и идейното наследство на големите ни мислители, и културната ни принадлежност към общочовешки ценности. Ще съдържа в себе си желанието за уважение към българското минало – нещо типично за консервативния дух, но и същевременно с това търсене на общите ценностни връзки в модерния свят – нещо типично за съвременната цивилизация. Кой би могъл да отговори на това сложно, разнообразно и многообразно предизвикателство? Каква будителска общност от хора могат да го пресрещнат? Има ли институционална рамка, която да побере в себе си това случване? Според мен – да, има такава общност и това е общността на Нов български университет. Доц. д-р Веселин Методиев, Член на Настоятелството на НБУ „Аз съм като кадем, изглежда, нося късмет на младите, защото всичките ми ученици пеят на престижни оперни сцени. Пипнете ме за късмет.” Така се пошегува вчера Райна Кабаиванска след кацането си на летище София. Световната оперна прима ще открие музикалния сезон на 15 септември в зала “България”. След това за пети път ще води майсторски клас в Нов български университет. в. Стандарт “Много ми се иска да успея да вдъхна на тези млади хора усещането, че познанието в музиката е един

Ролята на университетите е “да помагат на хората да поддържат независимо разбиране за своя свят”. Какво означават тези думи? В света на знанията мнозина претендират за правото да ни помагат да разбираме и интерпретираме света. Самостоятелната и безпристрастна природа на истинския университет остава уникална. Думата разбиране означава да отидем отвъд информацията, означава да отидем отвъд знанието, означава знание, овладяно с чувство на отговорност как да се достигне до него, за да може то да бъде превърнато в основа за действие. Университетите помагат на хората да разберат своя свят. Всеки има нужда да разбере своя свят, за да може да предприеме ефективни действия. Сър Джон Даниел, Doctor Honoris Causa на НБУ Много харесвам мотото на НБУ: Да не се боим от разнообразието! То вдъхва усещане, че всеки може да бъде част от този университет и че всеки е добре дошъл. Всеки може да допринесе с нещо, в което е добър, за общността на университета. Да не се страхуваш от разнообразието, за мен значи да приемаш другите безрезервно, без да ги осъждаш... Това означава да ги разбираш. Това качество – за съжаление, не е присъщо на всеки, а като се замисля, би било прекрасно, ако повече от нас го притежаваха. Така или иначе, и това е част от разнообразието. Страхотно е, че НБУ не

9 ограничава студентите в избора им на направление, в което да учат. Всеки може да следва многобройните си интереси, стига да не се загуби някъде измежду тях, разбира се. Самият аз понякога записвам курсове от други програми и това ми помага да обогатя културата си в различни области, както и да развия – поне донякъде – алтернативна гледна точка за света. Иво Д. Попиванов, завършил НБУ

Понякога в началото на следваща учебна година – няма да можете да познаете НБУ, той ще изглежда така нов, че ще се питате – дали не сте попаднали на друго място. Запомнете мисията на университета – следвайте я, приложете я, раздвижете думите, изброени с тирета или булети, съживете ги. Сами ще започнете да се улавяте – че с всичко ще постъпвате така. Прочетете поне един от томовете на „В градината с розите“. Погледнете в безкрая от най-горния етаж на НБУ, или погледнете нагоре към облаците и лъчите през стъклената кула на НБУ. И не на последно място – опитайте се да откриете къде се намира голямата университетска магнолия, която всяка пролет отразяваше цветовете си в синьото на библиотеката, с която всички се снимаха, която се появяваше по страниците на всички университетски издания, заради която се появи тайната университетска общност на Ордена на магнолията – разберете нейната история, и следвайте нейната история, когато и да се опитат да ви изкоренят, където и да ви пресадят. Когато я намерите – вече със сигурност ще знаете какво действително означава – Ne varietatem timeamus. Веселина Василева

Това, което правим, не е завършено, то продължава и ще продължава. Ще зависи от тези, които участват в него. Колкото една институционална форма е по-способна да привлече енергията на онези, които участват в нея, толкова по-жизнена е тя. Аз съм по природа скептичен, често пъти се отдавам на известен песимизъм, говоря, че този песимизъм е градивен, и настоявам на неговата градивност, а и наистина някои неща не могат да се правят по чисто оптимистичен начин затова защото оптимизмът много често е по-погрешен, отколкото конструктивният песимизъм. Но от едно съм абсолютно удовлетворен. НБУ вече съществува като структура, връщането назад е невъзможно, построено е това общество, предстоят неговите бъдещи успехи и аз мисля, че ще направим много и в тази форма, която искаме да конструираме днес – да се научим да празнуваме. Отдадени на малки грижи и постигане на близки цели. Проф. Богдан Богданов, Президент на НБУ