"Музи в залива",бр. 7, октомври 2020

и з у М в

а в и л а з

Младежки литературен вестник, бр 7, октомври 2020 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ Ирина Митева Златина Тенева ДЕБЮТ Антонина Гюрова ПРОЗА Кристина Митева ИНТЕРВЮ с Тони Георгиев КАРТИНИТЕ в броя са на Тони Георгиев

Ирина Митева

Ти

Ти дойде в сковаващия студ; мъртва и безплодна зима. Откъде дойде? Не бе от юг. Пейзаж от Саврасов. Спомен в картина. Ти донесе пролет с роза и лале, с тихия глас на дъжда по капчука. Облакът, зад който луната се крие, когато не ще да огрява нощем земята. Буря си. Светкавицата, дето пали огън. Слънце и дъжд, без синьото няма дъга. Земята ще се движи и без теб като в сън. Но без теб умират стръковете на тревата. Без теб, макар и да не си дошъл от юг, камъкът пропуква се от студ. Ти, топла светлина и дъжд, заради теб расте трева и камъкът не ѝ е чужд. Още стихотворения от Ирина Митева четете на стр. 2

Първи стъпки

Антонина Гюрова Есен Студ прокрадва се през процепите тесни, сладко зазвучават есенните песни. Шеговито ветровитата игра в дует запява с пъстроцветните листа, Носталгията ляга в унисон с човешките сърца!

2 стр.

Апокриф за смъртта на живите Бог взима от нас на части колкото е поносимо нито един дъх повече нито живот по-малко достатъчно за изстрадване премълчано хлипане хрипове в гърдите сякаш не чуждият сякаш моят живот се изтръгва Бог е най-честен щом умират смъртните за да не чувстват те болката прощавайки се с живота нас ни болят вените пръскат се безшумно сърцата им в нас забиват парчетата

***

Свършва животът безгласно понякога пропада в бездна изгубена без плач отминава към вечното свършва пътят с вика на уплашени застила ни болка понякога блясък и шум слепят сетивата ни живите забравят бързо дори и последния мъртвият само е мъртъв той се е влачил издъхнал и изгнил е бог да прощава светло нека му бъде но бог има толкова време хората смъртни забравят понеже от смърт за живеене не би им останало време

Музи в залива

Ирина Митева

*** преди да напиша първата си поема бях по-малко жена бях по-малко наясно къде да рисувам метафора и на кого да простя а грешки за плащане има за това са се родили поетите тук в свят изпълнен със низости да бъдат с висотата на небе и звук преди да напиша първата си поема бях по-малко себе си днес поемата ми е повече мен и се раждам чрез нея умирам и страдам

***

просто казвам пред Свети Седмочисленици един мъж и една жена броят стотинки не просят стъкмяват живот преминал в молитви бог е мълчалив съдник съди от височината на миналото те няма да влязат в храма и без тяхната свещ вътре е светло но без техния кибрит навън няма да пушат две цигари

***

Той е забил корен в сърцето ми пробил е дупка във времето разбира се няма да бъде от него детето ми ще си тръгна по-късно от блудница малко по-рано от влюбена макар че би било хубаво синеока да е мойта наследница

Музи в залива

стр. 3

Златина Тенева

AVE REGINA Куполът е напълнен с въздишки и сълзите на богомолците, които са прехапвали тайно устните си всеки път, всеки път, за да дадат другата буза, мълчанието е другата кожа, но без пори, без рани, без релеф, докато отвътре се чупят мачтите на корабите, докато вълните бутат пясъчните замъци и водата става все по-мътна, все по-мътна отвън просто е тихо, устата е безучастна и бледа, и няма процеп, просто линия, освен над пейката, под купола, където пада изведнъж целият свят, където се срутва на парчета мълчанието, писъците заглъхват във въздишка, гневът се разлива в сълзи и само куполът, и само куполът събира ехото на немите с един-единствен процеп отгоре, Където понякога Господ плахо наднича.

*** Понякога небето е толкова голямо и синьо, че си мисля колко ли пъти мога да вдишам без да променя нищо. Тежко и тихо, лежи над свечерените улици. От толкова гледане главата ми изведнъж стана балон, разхлаби се възелът на въжето, което я държеше, и се понесе. Нагоре, първи втори трети етаж на сградите, виждам всички светнали всекидневни без пердета. Четвърти пети шести десети, всички празни офиси, които от петък вечер не светят. Още нагоре, над спящата камбана на църквата и кръста, който е вечно зазяпан на изток. Нагоре, вече всички дървесни корони са зелени, рошави кръгчета, улиците са просто чертежи, целият град блещука и боботи далечно. Горе е тихо съвсем. Отдавна ги няма плясъците на чайките и пърхащите пера. Горе се рея в деликатното мълчание на облаците. Горе Господ очевидно е работил с

пинсети, съвсем е бил прецизен, минималист, оставил е много пространство да диша картината. Аз съм само едно малко балонче, пълно с леки мисли от хелий и с тишини. Понякога небето е толкова голямо и синьо, с толкова много пространство за дишане. Тогава не е нужно съвсем нищичко да променяш.

Мълчанка Тази вечер е среща на мълчанията и двамата лежим отгоре им намръщени. Обещахме си да ги оставим някъде, ама празни обещания: поредна вечер си мълчим за същото. Дано пък падне нещо на земята, да се тръшне целият кашон с домати, да си подпалиш със цигарата косата, банята да се напука по всичките квадрати... Ама, е на, отново нищо няма да си кажем и светът ще свършва по-бавно отколкото го искаме. Отгризвам ядно ъгъла на своето мълчание и кашлям, задавена от малко истини.

***

такава ще си винаги, нали? легнала във някоя далечна пролет, където вятърът не вие, само шумоли, а небето е от слънчогледи, пораснали наопаки. И хвърчила, има хвърчила, и цялата ти рокля е на ромбове, на някое от техните въжета съм увиснал аз, и цялата ти рокля е във розово. Обичам розово. около теб е нива със памук, завърташ се и литват пухчета, въртиш се още и ме въртиш със теб, въртиш се и създаваш електричество. не виждам вече нищо, бели пухове пращят във въздуха, въртиш се още и ме въртиш със теб, светът е разпилян, а небето е заглъхнало. съска електричество в косите ти разлистени въртиш се на света си ти единствена въртиш ме на света си ти единствено въртиш се чудя се дали си истинска

***

Валяло е. Прозорецът е син и заскрежен. От тапетите статични зяпат ромбове. Луната се е завъртяла и сега е ден.

4 стр.

Музи в залива

Тони Георгиев

Роден на 6 ноември 1997 в Поморие. Студент във втори курс живопис в Национална художествена академия. По професия татуист, с 3-годишен опит в България и чужбина.

За вестник „Музи в залива“ Тони споделя: – Какви чувства изпитваш докато татуираш и докато рисуваш картина?

– Основната разликата в татуирането и рисуването идва от обекта, върху който изразявам творчеството си. Дори и при рисуването от натура на жив модел чувствам, че съм сам пред платното и всичко е в мои ръце. Различното при татуировките е, че процесът пряко зависи както от мен, така и от клиента. Съществува някаква интимност, съпреживявам създаването на татуса едновременно с него и заедно сме като отбор, от чиято съвместна работа и търпение зависи добрият резултат.

– Татуирането е просто бизнес, а създаването на картини е изкуство, така ли е? Къде се чувстваш свободен и щастлив?

– Не бих дал толкова смело етикети върху двете занимания, нещата са субективни. И двете могат да бъдат приети и практикувани както като бизнеси, така и като изкуство. Лично аз не започнах татуирането с идеята за изграждане на бизнес, точно обратното, не се интересувах толкова от материалната печалба, интересувах се от творческото удовлетворение, което ми доставя изпълняването на мечтаните проекти. От друга страна, в работата като художник също може да има моменти, в които ти се налага да приемеш нещата като бизнес, с който да изкарваш прехраната си (поръчки, портрети по поръчка), дейности, които не идват от дълбините на творческата ти същност, но просто се налага да минеш през този момент. Общо взето темата с изкуството и бизнеса зависи от нагласата и подготовката на артиста. Къде се чувствам по-свободен и щастлив? Това е добър въпрос. Истината е, че преди да започна практиката си в живописта, нямах опит с по-експресионистичните или дори абстрактни похвати в създаването на картини, и тепърва запознавайки се и изследвайки ги усещам голяма освободеност. Но именно тази свобода изиграва както добра, така и лоша роля – често картините ми остават незавършени, понякога се появява липса на желание за работа, моменти, които липсват или поне лесно се пренебрегват, когато работя върху кожа. Това, че човекът срещу мен ми се е доверил напълно и ръцете ми създават творба, която той ще носи до края на живота си, се превръща в движеща сила, засенчваща останалите фактори. Като заключение бих казал, че истински се чувствам щастлив, разнообразявайки се и с двете дейности, залитайки ту повече към едната, ту към другата, но по-важното е, че успявам да придвижвам и двете едновременно в положителна посока.

Художник татуист Тони Георгиев

Музи в залива

стр. 5

Кристина Митева

Спри, обичам те! Детето гледаше право в очите му... В очите на баща си. Бе прегърнало своето плюшено мече, с което не се разделяше. Но с баща си сега трябваше да се раздели... Боеше се, че може да е завинаги! Баща му беше пожарникар и при всяка смяна рискуваше живота си. И всеки път се повтаряше едно и също: – Спри, обичам те! А жена му прехапваше устни. И после някак успокояваше детето и го слагаше да спи. А то сънуваше кошмари... Привиждаше му се огън и бездна, която поглъща баща му... Другите деца сигурно биха се гордели, ако техният татко имаше такава професия, но откакто то видя случайно негов колега с изгорено лице, стана неспокойно. И започна да се бои дори от запалката на майка си и от котлона, на който тя готвеше всеки ден. Всяко пламъче можеше да се превърне в пожар... И кой щеше да го угаси? И нямаше ли спасителят да пострада?... Макар и трудно, баща му затвори вратата след себе си. Мечето винаги имаше до себе си детето. Макар да не бе жива душа... А детето не знаеше дали ще има утре до себе си своя баща... Навън силен вятър разпиля по улиците есенни листа... ~ Беше зноен следобед, през август. Небето някак тежеше, а бесовете не бяха далече от хората... Той трепереше. В ръката му – пистолет. Откъде го бе взел – един Бог знае! Но в сърцето му бушуваше мрачна бездна от ревност. А душата му, като прогонена, бягаше от него – надалече... И тогава се чу тих глас, може би вътрешен само: – Спри! Обичам те... Този глас бе на майка му. Чу ли го той? Гарваново перо падна сякаш от нищото върху ръката му... Нещо се прекърши и увисна във въздуха, като вик – там, където няма живот, като гръмотевица през зимата...

– Спри, обичам те! Не ставай убиец... ~ – Спри! Обичам те... – проплака бременната жена, изпращайки мъжа си, който отиваше на война... - Не ме оставяй сама! Детето, което се роди, имаше очите на баща си. Но никога не го видя. Освен насън. И на снимка... Тази, която бе на надгробната плоча. ~ „Спри, обичам те!” Това пишеше на бележката, която наум прочете Ангелът... Тези думи бяха за самоубиеца, написани от неговия брат или сестра. Но бе късно! След секунди вятърът бавно спусна едно бяло перо върху бележката... Тя не бе смачкана, а само от човешки очи непрочетена...

~ – Спри, обичам те! – каза тихо детето на майка си, която пак му се караше за изцапаните ръчички и дрешки... Не знаеше още, че с виковете си ще съсипе живота и душата му, заради най-обикновени неща... ~ – Спри! Обичам те... – каза Ангелът на човека, който подкара с 200 километра в час своята кола, от любов към скоростта. – Така никога няма да стигнеш до морето... А можеш да създадеш още толкова много красиви неща! Поема, разказ, семейство, дете, къща, градина или дори цяла гора! Само да поискаш... ~ – Спри, обичам те! – каза Ангелът на момчето, което щеше да потърси утеха с игла и спринцовка, пълна с разтворен хероин, в ръка... Но можеше да намери смъртта си! ~ Същите думи каза тихо и на момичето, което отказваше да се храни, за да бъде все по-слабо – като момичетата от модните подиуми и списанията. Мечтаеше да бъде красиво... в смъртта си. То явно не знаеше още, че само ако сме истински живи, можем да бъдем красиви... ~ – Спри! Обичам те! Нима досега не разбра това?! – каза Бог на човека, който се готвеше за нова война...

– Обичам и всички останали хора също! Наистина ли досега не разбра?! Не правя разлика помежду ви. Затова – вдигни очи и виж!

– пращам слънчева светлина по цялата Земя. И небе навсякъде има! Тъй рече Бог и замълча. ~ Онези, които чуха – заплакаха... И с тях проплака с едри капки дъжд Небето. А после – с реките, моретата и океаните си – заплака цялата Земя... Ангелът уморено затвори очи. Бог го погали по златните, меки коси... А в душата на Човека продължи да кънти: „Обичам те! Спри...”

6 стр.

Музи в залива

Антонина Гюрова Антонина Гюрова е студентка по хуманна медицина в университет „Хайнрих Хайне“ – Дюселдорф, Германия. Завършва 73 СОУ „Владислав Граматик”, София. Муза намира непосредствено след завършване на гимназията, провокирана от лириката, изучаваща се в последните гимназиални години, покрай подготовката за матурите и емоциите, споделени със сплотения си клас. Стихотворенията и илюстрациите са от подготвената за печат дебютна книга “Зигзаг”.

Тичам Нося тежкия кръст на избраната от мен съдба, смела съм и съм добра, готова съм, дори и да сгреша, да стигна чак до края на света! За да има смисъл моят живот, решена съм да се боря докрай и да диря следа, дори и без брод да ме отведе до вечните недра. Без спирка и умора ще търся докато намеря, онова, което ме разгръща, онова, което ме прегръща! Било то място или призвание, или безкрайното земно знание! Ще търся аз и ще намеря!

Нов ден Удари полунощ, новото начало затича се със мощ, всичко за секунда промени се, поднови се, занули се. Красива чистота се усети – новият ден смело светло засвети! Ново време дойде – време за теб! Тъй много е всъщност един ден! Ден, с любов подарен!

Тъмно Машина на времето Времето си тече ли, тече десет години назад! Ах, върнах се във моя чуден свят… Бяхме малки и невръстни дечица любопитни с дрешки мръсни, влюбени във свободата и играта, а в часовете пък госпожата наливаше ни знания в главата! Лудории диви вършехме – нетърпеливи и щастливи! Игриви, трепетни, влюбчиви! Също и любовните омания занимаваха детските съзнания! Винаги кокетни, със мечтите цветни, бързахме, препускахме нетърпеливо да пораснем безразсъдно, диво!

Доверието хлипа глухо и нямо, Дълбоко заровено в дънер изгнил, сълзи от смола прокрадват се тайнствено. Между шума на листа тихо шепне дъждът. Засилена яркост проблясва, привижда се, за миг изпари се тя на брега… Черният гняв от тъмното минало събира се хладно и властва в нощта…

Худ. илюстрации Ваня Кандарова

Музи в залива

И отново Тони Георгиев и неговият цветен свят:

стр. 7