и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр 5, август 2020, Бургас В броя днес четете:
Калин Баев
ПОЕЗИЯ Калин Баев ПРОЗА
Петя Апостолова Снежана Ташева Любляна Славенина КАРТИНИТЕ в броя са на
Йовка Мечкарова гр. Велико Търново
Още творби от Калин Баев четете на стр. 4, 5
Първи стъпки
Любляна Славенина
Нямаше Бог за нея Раздадоха ми добра ръка карти, но я пропилях (Откъс от дебютния роман на Любляна Славенина “Нямоше Бог за нея), който ще излезе от печат след броени дни)
ми бяха непрестанно спуснати, не желаех да виждам светлина. Не говорех, майка ми постоянно идваше до леглото ми, носеше ми най-различни чайове, супи, но нямах силите дори да си отворя устата, за да ги преглътна. На третия ден баща ми дойде при мен, знаех, че се бори със себе си да не влезе и да не ми се разкрещи, че съм на път да побъркам майка ми. Всъщност съм убедена, че само мама успяваше да го удържи. Никой от тях не знаеше какво става с мен, предполагам, си мислеха, че депресията ми се задълбочава още повече
Няколко дни по-късно се намирах в леглото си, може да се каже, че не бях ставала от него от следобеда, в който след новогодишните празници. Нино ме остави на гарата в София и аз си Продължава на стр. 6, 7 хванах влака, за да се прибера. Завесите
2 стр.
Музи в залива
Снежана Ташева Снежана Ташева е родена на 23.01.1987 г. в гр. Ямбол. Има магистърска степен по Физика на ядрото и елементарните частици. Била е летен студент в ЦЕРН, преподавала е физика и английски език. Превежда на свободна практика от английски и руски. Сътрудничи на списание „Тера фантастика“. Преводач на книгите „Погребални обреди“ от Хана Кент и „Императрицата“ от Пърл Бък. Автор на фентъзи романа „Групата от Ада“, с който участва в „Ръкописът“ по БНТ1. Участва в риалити романа „Нестинарски танц“ по БНР и организира заедно с екипа на предаването интерактивния радио роман „Софиянец за три месеца“.
На гости в немъгливия Албион Съществува място, където няма джиесеми. Където жените са красиви, без да се епилират, а тревата е по-зелена, отколкото можете да си представите. Бих могъл да се върна там, братлета. Бих могъл, но не бива. Нека ви разкажа защо. Попадна ми ръкопис – препис от препис от препис, според който трябваше да отида точно на Нова година и по пълнолуние в центъра на Стоунхендж. Тогава се отваряла вратата между нашия и другия свят и всеки можел да премине. Отидох. Не само защото нямаше какво да правя на Нова година, освен да ида на най-смотаното и дъждовно място на планетата, построено от изкукали друиди, а и защото… май наистина нямаше какво да правя. Имах най-скучната работа на света – сортирах писма в поща. Последната жена в живота ми се беше изнесла преди години и вакуумът в съществуването ми започваше да става осезаем. Добре де, отидох заради тръпката. И за да не реша да пресичам в Ситито на червено, тайно надявайки се да ме блъсне кола. Седях вече час на студа и вятъра, сам с бутилката уиски, а пълната луна висеше застрашително над главата ми. Погледнах си часовника – минута до полунощ, освен ако не беше замръзнал. Пред луната мина облак и после… изчезна. Изчезна всичко – и вятърът, и тъмното небе, и усещането, че аз също ще замръзна. Вместо това ме обграждаха сини небеса и зелена трева – докъдето поглед стигаше. Може би това беше добрата стара Англия, такава, каквато трябваше да бъде. Седях на тревата и не смеех да мръдна. Вероятно беше сън – последният в живота ми, преди да ме вкочани хипотермията. Да, сигурно бълнувах, обаче не ми пукаше. Посегнах към бутилката, но нея я нямаше. Така и щях да си отида, без да видя повече пиене дори в съня си. Тогава на хоризонта се появи нещо. Приличаше на летяща чиния, но беше твърде малко. После видях, че отгоре му стои изправен човек. Скоро чинията се приближи и фигурата помаха с ръка – почти като у нас. Беше жена, не по-висока от мен и с тъмна коса. – Здрасти! – каза жизнерадостно тя, когато машината спря. Сепнах се. Откъде знаеше езика ми? – Аз съм Жана – продължи жената. – И да, говоря английски. Всички тук го говорим и ако искаш да знаеш, той произхожда от нашия свят. Какво стана, да не си глътна езика? Май сме малко срамежливи. Тя се засмя на шегата си. А аз си имах причини да мълча. Първо, Жана беше красавица – бездънни кафяви очи, гъста черна коса и лунички по бузите. Второ, тялото ѝ беше доста окосмено – е, не чак Йети, но девойките в Ситито биха я гледали гадничко на разминаване. Дрехата ѝ приличаше на препаска, кръстосана с бюстие, а материята
имитираше леопардова кожа и показваше щедро количество от плътта и космите ѝ. В Лондон определено би минала за дивачка, но тук… При липсата на обект, с който да я сравня, ми се струваше по-красива от горска нимфа. Тръснах глава. Надявах се да не чете мисли. – Ъ, здрасти. Аз съм Стенли. Хубава полянка си имате тук. Все пак, може ли да ми кажеш къде съм попаднал? Жана се разсмя: – Ама, разбира се. Намираш се в Албион, но не онзи мъгливия. Часът в момента е 10 сутринта. Честита Нова година, между другото. – Как 10? Преди малко беше 12. Полунощ, искам да кажа. – Ех, приятелче. Време-пространствените преходи отнемат време, не знаеш ли? – изкиска се тя. – Хайде, да те водя при другите. Отдавна не сме имали гости. Тръгнах с нея. Какво, вие щяхте ли да се дърпате? Тя ме качи на летящото си чудо, което порасна на размери, и се понесохме над равнината. Скоро започнахме да виждаме животни – кенгурута, зебри и разни твари, които напомняха коне и кучета, само дето не бяха. Няколкото глави отстрани на гърбовете им бързо размиваха приликата. След десетина минути се оказахме пред портите на селище, съставено от бели къщи в ренесансов стил с плоски покриви. Жана скочи долу и ми помогна да сляза от возилото, после го сгъна и прибра в някакъв невидим джоб на дрехата си. Тръгнахме пеша. Пътят беше просто отъпкана пръст, но нямаше прахоляци, които да се разнасят из въздуха. Сякаш нещо беше запечатало пръстта на мястото ѝ. Рязко вдигнах глава от земята. Едва ли една отъпкана пътечка беше най-интересното нещо тук. Исках да видя повече. И ето, след малко срещнахме още няколко жени, облечени по същия начин, които Жана поздрави ентусиазирано: – Здрасти, Марджи, здрасти, Сю! – Хей, Жана! – отговориха лениво те. За момент спряха погледа си върху мен, но се отказаха да разпитват. Тя ме поведе към малък парк, където хората седяха на тревата и си правеха пикник. Присъединихме се към една компания, която тъкмо закусваше. – Здравейте, приятели. Познайте какво! Водя ви гост! – Сериозно? – попита млада блондинка с рошави вежди и огледа облеклото ми. – Откъде? – От Англия! Намерих го край оня стар портал с камъните. Така де,
Музи в залива камъни има само отвъд. – Сигурно си изморен – прекъсна я друга. – Хайде, седни да хапнеш с нас. Огледах притеснено компанията и седнах в края ѝ. Не бях уморен, нито особено гладен, но ми беше толкова горещо, че дори когато се сетих да съблека връхните си дрехи, мислех че ще получа топлинен удар. И нищо чудно – жените бяха облечени като Жана, а малкото мъже още по-оскъдно – само по препаска. Всички бяха космати и изобщо не се притесняваха от това. Разгледах ги още веднъж и свалих ризата и тениската си, оставайки по панталон, с което допринесох значително за общата косматост на компанията. Но сякаш никой не забеляза, а вместо това започнаха да ми подават разни неща. Найнапред беше купа за миене на ръце. Поех я гнусливо, но трябваше да се измия под зоркия поглед на останалите. Не миришеше на нищо, обаче когато извадих ръцете си, имах чувството, че мога да отида с тях в операционната – толкова бяха чисти. Щом изсъхнах, ми подадоха чиния с плодове, купа с яхния и чаша чай – добрата стара традиция не беше изчезнала и тук. Нахраних се богато и после другите ми постлаха да спя – най-фината тъкан на света, прохладна като коприна и мека като памук. Останах да живея при тях. Хората бяха мили и грижовни и нямаше скучна работа. Храната и подслонът стигаха за всички (подслонът трябваше само когато завали, което се случваше рядко), а местните правеха каквото им е приятно. С Жана се оженихме на скромна церемония сред дърветата. Бяха минали само няколко месеца от запознанството ни, но аз я обичах силно. Година по-късно се роди синът ни Питър. Детето не плачеше, а само въртеше любопитните си очички наоколо. Сякаш чакаше кога ще дойде времето да проходи и проговори. Един ден, когато се разхождахме с Жана и Питър, се случи нещо необичайно. Мъжът, който вървеше пред нас с жена си, изведнъж изчезна и по-лошо, сякаш никой от минувачите не забеляза. Всички продължиха разходката си, все едно нищо не е станало, дори жена ми. – Какво беше това? – попитах паникьосан. – О, нищо. Той просто завърши земния си път. – Но как така? Минувачите се обърнаха да ни изгледат. Повишаването на тон не беше прието тук. – Ами, така – тросна се Жана. След серия въпроси успях да откопча от нея цялата история. След
стр. 3
сватбата жената имаше право да се освободи от съпруга си, когато си поиска, при това без предизвестие. После си намираше нов съпруг или пък оставаше вдовица, щом така предпочита. Ако тук имаше пари, сигурен съм, че щеше да получава и вдовишка пенсия, но не. Просто другите жени се надпреварваха да ѝ помагат с къщната работа и отглеждането на децата. Още по-стресиращо беше, че „освобождаването” ставаше точно като това пред очите ми – за един миг. Те не биха искали „животинчето” да се мъчи, нали така? – Все пак, ние се грижим за вас – изтъкна Жана. – Както аз за теб от деня на пристигането ти. Осигуряваме ви всичко – дрехи, храна, технологии. Но и това трябва да свърши някога. Една жена има право да се отърве от бремето си, когато ѝ дойде много. Не се безпокой, ще свикнеш. Както всички тук. Опитах се да скрия ужасената си физиономия. През целия ден се чувствах като прояден отвътре. Жана ме поглеждаше крадешком, мислейки си сигурно, че ще ми трябва повече време да се нагодя. Аз пък мислех само за едно – Питър. Не можех да го предам в ръцете на някоя капризна и своеволна жена, която да прави каквото си иска с него. А дали щях да съм жив дотогава? Жана се опита да поговори с мен вкъщи, но желанието ми да обсъждам въпроса беше изчезнало. Можеше ли тя да остави Албион и да замине обратно с мен за добрата стара Англия? Едва ли. А дори да заминехме, каква беше гаранцията, че нямаше да се отърве от мен по някое време и да направи с Питър каквото реши? Легнахме си както обикновено и аз изчаках Жана да заспи. Грабнах бебето и летящата чиния и измъкнах стария ръкопис от шкафа. Слава богу, имаше начин за връщане. Трябваше да се крием три дни, но успяхме. Минахме обратно през стария портал и се озовахме във виелицата и студа. Завих Питър поплътно в одеялцето му и разгънах летящата чиния. Но тя не се включи. Сгънах я обратно и тръгнахме пеша. След няколко часа ни намериха луди туристи (накъде ли вървяха в този студ?) и ни помогнаха да се приберем на топло и да се сгреем. После заминахме за някакво село, което се надявах Жана никога да не е чувала. Започнах да работя в пощата и да отглеждам Питър. Но понякога, на заспиване, ме спохождаше една мисъл. Не беше ли Жана бременна, когато заминахме? Не разбирах много от тия неща, пък и не успях да я попитам. Но ако това беше вярно, се молех, горещо се молех, този път бебето да е момиче.
Йовка Мечкарова Художник „Живея щастливо, защото вярвам в приказният свят, където господари са добротата и любовта. А те винаги побеждават“ – казва за себе си Йовка, а картините ѝ потвърждават думите ѝ със светлината и уюта си, който излъчват.
Музи в залива
4 стр.
Калин Баев Калин Димитров Баев е роден на 1 август 1987 г. в гр. Бургас. Самоопределя се като “рядък вид птица в днешни дни – от тези, за които добротата е главен идеал, а оптимизмът и вярата в подобро утре – неизменен спътник в живота”. През годините се е занимавал с различни дейности (от продавач на кафе до журналист и футболен анализатор). Истинската му страст обаче винаги са били изкуството и творческите процеси – най-вече музиката и писането. Има
два издадени албума: дебютът на Рап и Чук (дуото, от което е част) – “Началото на пътя” от 2016 г. и “Rhythm And Роеtrу/RAPкази” от 2020 г. Пише от 2006 г. – първоначално поезия, а покъсно се насочва и към късия разказ. Дебютна книга под псевдонима Аз (Калински): “ЧоВечност. Истории за доброто и ценните неща” (разкази, стихотворения и текстове на песни, 2020 г.).
Футболна топка Камен взе футболната топка и спомените светкавично нахлуха в главата му. Върна се обратно в деня, в който стана на четири. Тогава получи първата си топка – подарък от баща му. Лека усмивка застана на лицето му. Спомни си как всяка вечер, когато баща му се прибереше от работа, двамата излизаха да поритат пред блока. Беше като закон, независимо колко е уморен таткото. Съботите и неделите пък отиваха в морската градина, избираха някоя полянка, правеха си импровизирани врати от камъни и се потапяха в царството на футбола, шегите и закачките. Щастливият родител учеше сина си как да изпълнява дузпи; как да центрира; как да пази топката, когато го атакува противник... Когато стана на осем, Камен започна тренировки в местния отбор. Имаше отлични данни за нападател – висок ръст, хладнокръвие пред гола, усет за пласиране, силен и точен удар. Гордият му баща често го окуражаваше: – Един ден ще станеш по-добър от Стоичков! Имаш страшна левачка! Двамата имаха необикновена връзка. Не бяха просто родител и дете. Бяха приятели. Изведнъж усмивката изчезна от лицето на Камен. Спомни си за проблемите, които се появиха в семейството му. Затова как найщастливият дом, от който винаги се чуваха шеги и смях, се превърна в потискащо и неприветливо място. Родителите му се разделиха, а Камен остана при баща си. От жизнерадостното и усмихнато момче нямаше и следа. Крайно затворен в себе си, Камен не споделяше нищо. Нито за училище, нито за приятели – нищо. Прибираше се, вечеряше и отиваше в стаята си. Баща му също беше станал много мнителен. По нищо не напомняше на онзи жив и енергичен човек, който винаги беше в настроение. Родителят, който доскоро беше идол за сина си, окуражавайки го и вдъхвайки му увереност, сега го отблъскваше с постоянното си недоверие и критичност... След време Камен възмъжа, не беше плахото и затворено момче. Искаше отново да се сближи с баща си, но той го отдалечаваше от себе си. Тези вечни забележки, това вечно неодобрение... С каквото и да се захванеше Камен, все не беше правилно. Когато и да погледнеше баща си, в очите му разчиташе единствено недоверие. Защо не записа висше, защо не се насочи към тази или онази професия... Е, вярно, не беше от най-сериозните спрямо образованието си, нито от най-амбициозните, но да не бе убил човек? Ако не друго, за разлика от повечето си връстници, не беше някое проблемно дете – да краде, да се бие, да пие, a за наркотици да не говорим. Дори цигари не пушеше. Можеше и да не е съвсем наясно какво иска от живота си, но поне беше добър, съвестен и честен човек. Счупи ли се веднъж стомната обаче, колкото и да я лепиш – не можеш да я оправиш. Бяха се отчуждили безвъзвратно. Ей така, от нищото –
без някога да са се карали или обиждали. Просто не разговаряха, не си споделяха. Живееха заедно, но бяха по-скоро като хазяин и наемател. Дори когато Камен си хвана сериозна приятелка и се изнесе от родния дом, за да заживее с нея, нищо не се промени. Разстоянието между баща и син вече бе огромно... Ненадейно вратата на стаята се отвори и оттам се появи мъничко русо ангелче с ококорени очи. То запристъпва с малките си крачета и като стигна до потъналия в размисли мъж, му каза с безгрижен глас: – Тате, хайде да ритаме! Камен хвана малкото човече за ръка, погали го грижовно по главата и си прошепна наум: „Сине! Обещавам ти, че когато след време си спомниш за мен, футболната топка няма да е единственото нещо, каращо те да се усмихнеш! Обещавам ти, сине!”
Худ. Йовка Мечкарова
Музи в залива
стр. 5
Шестица от тотото
Жоро не се прибра след работа, а се запъти към квартирата на Емо. Любимият им отбор имаше мач и двамата се бяха уговорили да го гледат още миналата седмица. Полувремето се изниза бързо в пийване на бира, замезване и коментари за сексуалната ориентация на съдията. Жоро смени канала, за да изгледа тегленето на тотото. Пускаше редовно и явно нямаше намерение да спира, въпреки скромния си успех, изразяващ се в няколко тройки и две-три четворки. Не си носеше фиша, но не беше и нужно. Винаги играеше с едни и същи числа, затова и ги знаеше наизуст. – 3... 12... 21... – съобщаваше гласът от екрана. „Тройчица! Пак е нещо, поне няма да съм на загуба!” – каза си наум очакващият късмета си мъж, неотлепяйки поглед от телевизионния приемник. – ...27... 33... 42. Още веднъж числата от първо теглене: 3, 12, 21, 27, 33, 42. Жоро стоя неподвижен двайсетина секунди и изведнъж скочи рязко от фотьойла, надавайки луди и дивашки викове. ¬– Казах ли ви! Казах ли ви, че един ден ще я ударя тая шестица, а вие само ме бъзикахте! – полуделият от радост човек не се и опитваше да скрие емоциите си. – Шегуваш ли се? – попита го Емо, но веднага разбра, че въпросът му беше неуместен. Жоро беше прегърнал телевизора и го обсипваше с целувки... Еуфорията не отмина и въпреки че отново пуснаха мача, на никой от двамата не му пукаше какво се случва на терена. След края на футболната среща последваха още няколко наздравици и Жоро реши да си ходи, знаейки че след няколко часа е на работа. На вратата той напомни на Емо: – Да не забравиш да организираш момчетата за събота! Бат› Жоро ще ви покаже как се черпи! – Хаха, само да не се покриеш някъде! – измайтапи го приятелят му. На път за вкъщи все още невярващият на случилото се мъж купи бутилка скъпо вино и кутия от любимите бонбони на жена си. Не беше ѝ съобщил радостната вест, а само я предупреди, че я очаква „голяма и много, много приятна изненада”. Когато застана пред семейния апартамент, Жоро остави виното и бонбоните до вратата, звънна и се скри на стълбите между петия и шестия етаж. Въздишка на облекчение се изтръгна от Нора, щом чу звънеца. Вече нямаше търпение да узнае каква е тайнствената изненада. Отвори вратата, видя бутилката и кутията Merci, наведе се да ги вземе и в същия момент безброй целувки засипаха врата,
лицето и устните ѝ. След това, ухилен до уши, Жоро я подкани да отидат в кухнята. – Милионери сме! Ударих шестицата от тотото! – почти изкрещя той, още щом влязоха. Едва бе успял да запази тайната си досега. Нора още стоеше като препарирана, когато развълнуваният ѝ съпруг се насочи към един от шкафовете, върху който имаше навика да си оставя вестниците. Изведнъж изражението на лицето му се промени. – Къде са вестниците? – гласът му беше леден. – Ами... изхвърлих ги. Ти ги трупаш и трупаш, само събират прах... – Луда ли си? Фишът беше между тях... – изкрещя с истеричен глас доскоро щастливият човек. – Къде, кога??? – Изхвърлих ги още сутринта. – обади се плахо разтревожената съпруга, но Жоро не бе дочакал отговора ѝ. Беше отишъл на терасата и там изсипа съдържанието на кофата с боклук. Прегледа отпадъците един по един поне десетина пъти. Безрезултатно. След това се върна в кухнята и продължи да я обхожда с налудничав поглед. Внезапно очите му спряха своето търсене. Върху етажерката над телевизора беше поставена снимка на двегодишния им син. Жоро се приближи към нея, взе я и усети как приятна топлина нахлува в душата му, притъпявайки чувството за безпомощност.
Худ. Йовка Мечкарова
6 стр.
Музи в залива
Любляна Славенина
Нямаше Бог за нея Раздадоха ми добра ръка карти, но я пропилях Продължение от стр. 1 – Кая, докога мислиш да продължаваш така? Утре си на училище, не мога да приема, че ще пропуснеш часовете, за да си лежиш в леглото. Точно преди да заминеш ми изглеждаше, че започваш да си стъпваш на краката. Не искам да знам какво е станало, но искам утре да се облечеш, точно в осем сутринта шофьорът ще те чака и ще те закара, а после ще те вземе и ще те върне обратно, освен ако нямаш някакви уроци. Не му отговорих. Аз така или иначе щях да отида на училище, защото само така можех да си купя алкохол. След разговора с баща ми, по-точно след монолога, който той проведе с тялото на дъщеря си, станах от леглото, но само за да отида в зимната градина и да извадя зайчето си от клетката му. От няколко месеца не можех да понеса го виждам в стаята си, ето защо го преместих на безопасно разстояние от мен. Прегърнах топлата топчица козинка и се върнах обратно в леглото, но този път с животинчето. Сложих го върху корема си и започнах да го милвам. Бях прекалено млада, за да имам смелостта да отгледам детето си сама, но сега точно в този момент, прегръщайки го, си се замислих, че едва ли да си самотна майка е по-болезнено от това да си самотна жена. Изборите са страшно нещо, мислиш си, че това е просто някакво си решение, но точно това решение преобръща целия ти живот. Така с всичките си самоти и резултатите от взетите си решения – заспах и спах чак до следващия ден. – Здравей, хлапе. Ако отслабнеш още малко ще изчезнеш – така ме посрещна в първия понеделник от годината любимият ми шофьор. – Де да можех да изчезна – казах, настанявайки се на задната седалка на спортния червен автомобил. – Нека позная, годината не е започнала добре. Доколкото те познавам, си отишла на онова парти за Нова година, но това, което си заварила, не ти е харесало – каза той точно когато се отлепи от бордюра. – Годината не можеше да започне по-зле. Отидох на глупавото парти, без нашите да знаят и отново се оплетох в лъжи. Сега не мога да им разкажа какво ми се е случило и те са на път да ме изпратят в някоя клиника, за да се лекувам, не го казват, но знам, че си го мислят – седях и си играех с ръкава на бялата ми рокля. – И сега какво, дете? Ще продължаваш ли с лъжите? – Вече не съм сигурна, че съществува някаква истина в живота ми, ако се откажа и от лъжите, трябва просто да престана да съществувам. Така си пътувахме в мълчание, аз гледайки през прозореца, а той напълно объркан от последното ми изречение. Остави ме точно пред училище, аз изчаках да се отдалечи с колата и тръгнах в посока селското магазинче. Трябваше ми водка. Вървях по калдъръмения път, облечена с дебело зимно палто. Снегът бе така натрупал, че някак всичко изглеждаше безкрайно и чисто. – Какво ще желаете? – попита ме възрастната продавачка. – От по-хубавата водка и малка минерална вода – казах с възможно най-небрежен тон. – Не е ли малко рано за алкохол? Наистина ли си мислеше, че точно в този момент ми беше до разговори?
– Зависи от гледната точка, според мен е дори късно. Всъщност е късно за ужасно много неща. Червенокосата дама ме гледаше с недоумение, но все пак осъществи поръчката ми. Излязох от магазина, вече закъснявах за час, затова реших, че и да закъснея още малко, учителката по английски ще ме разбере. Вървях около пет минути в посока една пейка, която помнех още от дните, в които се радвах дори на старите пейки. Поизчистих малко снега от дъските, седнах и се загледах в далечината. Не знам защо погледът ми ме отведе в посока стария хотел. Прекарах найнещастните си нощи между стените му. От гърдите ми се изтръгна стон. Бяха минали само няколко седмици, нямаше как да съм се възстановила толкова бързо, но в момента се чувствах по-зле от първите дни след аборта. Отворих си бутилката с алкохол, която бе увита в хартиен плик. В България никога не увиваха алкохола по този начин, което само ме навеждаше на мисълта че патетичният ми вид е разкрил пред продавачката кой точно ще закусва с алкохола. Има два вида състояния, които никога не можеш да скриеш – абсолютно щастие и абсолютна тъга. А аз дори не се опитвах да скрия второто. Отпих от гърлото на бутилката солидна глътка и оставих спирта да изгори небцето ми. – Момиченце, проблемите само могат да се задълбочат с алкохола. Казва ти го един човек, изгубил всичко заради решението, което сега и ти намираш на проблемите си – един много възрастен мъж бе седнал до мен. Едва не изплюх алкохола от уплаха. – Вие кой сте? – попитах троснато аз. – Един човек, който се връща от пътя, към който ти си поела. Няма да намериш нищо различно от това, което аз открих и повярвай ми, нищо по този път не си заслужава – в прегракналия му глас аз открих спокойствие. Не ме интересуваше, че ми казва вероятно най-тъжната истина, защото вече бях наказана да изпитвам безразличие към утрото. – Искате ли да ми разкажете историята си, не искам да ви обидя, може и да не ми повлияе по никакъв начин, но може би на вас ще ви олекне? – предложих на стария господин компанията и алкохола си. – Не искам алкохол, дете. Може би след като ти разкажа, и ти няма да го искаш. Бях млад и много незрял, обичах лудо една жена, но повече от нея обичах живота. Бях на двадесет и една, когато реших да запиша колеж, а в колежа имаше много красиви жени. Никога не съм бил много богат, но не бях и беден, а жената, която ти споменах в началото, не можеше да си позволи да учи. В началото си пишехме писма, много и всеки ден. По някое време се изморих да ходя до пощата, вече нямах желание и да получавам писмата ѝ. Живееше ми се, и то много. А и бях хубавец. Сигурно не можеш да си го представиш, защото алкохолът отне и малкото ми човешки образ. Излизах много и с най-различни жени, а предполагам, все още получавах писмата ѝ, просто вече не ходех до пощенската кутия. Спомням си как един следобед спах с първата от многото жени. Чувствах се велик. Колежанският живот продължи малко повече от две години. Вече не ми се живееше в безкрайното парти, вярваш ли ми, или не, точно така определях живота си, но и нямах къде другаде да живея. Денем и нощем си мислех за жената, която изоставих, не
Музи в залива знам защо, сигурно понеже с никоя не ми е било по-хубаво. Разбира се, имаше и по-разкрепостени в леглото, но никоя не се постара да я запомня, както онази, чиито писма се изморих да чета. Един ден си казах: какво пък толкова – ще я потърся. Сигурно в правилните развръзки жената, за която говоря, щеше да се е омъжила и да ме е забравила напълно. Щях да си го заслужа, но не стана така. Видях я отново и тя не беше забравила за мен, напротив, помнеше ме като бял ден и ме обичаше въпреки всичко. Не знам защо ми прости, но тя го направи. Няколко кратки седмици всичко беше наред. Един ден се прибрах в апартамента, в който живеех, все още сам. Знаеш, преди тридесет години хората не започваха току-така да живеят заедно. На вратата се позвъни, но не беше жената, която очаквах да видя. А някоя от случайните. Една жена, която явно бях забременил, понеже не си знаех мястото. Можеш да предположиш какво се случи – ожених се, роди ми се син. Не обичах жена си, не знам дали обичах и сина си колкото заслужава. Работех работа, в която не вярвах, но нали трябваше да изхранвам семейство… Започнах да пия, пиех за закуска, пиех и за обяд, а на вечеря направо се напивах. Жена ми, тази, за която се омъжих, издържа много дълго, сигурно заради детето, а и не мисля, че имаше много къде да отиде. Един ден се прибрах след работа в апартамента, в който ненавиждах да се прибирам, защото той ми напомняше за всичко, което изгубих. Отворих вратата, готов да се напия отново, бленувах за това, но апартаментът беше празен. Така и си остана. Жена ми, която не обичах, и детето ми, за което не бях много баща, си бяха отишли завинаги. – Ти и до днес ли не знаеш къде са? – попитах с треперещ глас. – Как мога да знам, аз никога не научих за мечтите на тази жена, спеше в леглото ми, но ми беше непозната. Нямаше как да предположа къде би отишла. Надявам се само тя и синът ми да са добре, а като си спомня колко зле живееха с мен, със сигурност днес са по-щастливи. Мъжът се протегна за бутилката, взе я от ръцете ми и я приближи до устните си. – А, какво стана с онази, другата жена? Голямата ти любов, както ти самият я наричаш – гледах го как отпива от алкохола и се намразих заради това. – Виждаш ли онзи семеен хотел? – той протегна ръка в посока, която знаех до болка, сочеше хотела, в който будувах от мъка по нероденото си дете. – Той е на мъжа ѝ. След като я изоставих за втори път, тя дойде в столицата. Аз направих същото, когато жена ми ме напусна преди повече от десет години. Един ден пиех в крайпътно заведение, когато някакъв пощальон остави брошура за този хотел, нямах къде да спя и видях цените, сториха ми се възможни за покриване за една нощ, в която да се изкъпя и да спя на топло. Позволявам си този лукс веднъж месечно. Та нали казват, че винаги срещаш този, когото си обичал, поне още веднъж. Онази вечер я видях, стоеше зад рецепцията, познах я от прага. Не се бе променила, може би малко бе остаряла, но очите ѝ си бяха същите. Будни за живот, за знание, за любов. Познах я и в същия момент се завъртях и си тръгнах, сигурно е станало течение, когато затворих рязко вратата, защото тя излезе след мен, но не успя да ме спре. Не исках да ме познае и да разбере в какво съм се превърнал. Това стана преди около три години. – Преди три години? Какво правиш тук тогава? – попитах го неразбиращо. – От три години идвам тук всеки ден. Чакам я да отиде до магазина и я гледам отдалеч. В събота ходи на пазар в центъра на столицата, а в неделя – на църква. Днес съм дошъл за последно, заминавам, но исках да я видя още веднъж. След малко трябва да отиде до магазина, ще я погледам отдалеч, а после ще се кача на автобуса – връщам се, където съм роден, искам да умра там. – Не говори така, няма да умреш скоро, наистина изглеждаш доста по-възрастен отколкото се оказа, че си, но... – Това е заради алкохола, а и моята присъда е подписана, имам рак на черния дроб, дете. Недей да плачеш – но беше късно, аз вече плачех, – разказах ти историята си, защото в последните седмици станах свидетел на твоята. Такава болка съм виждал само в очите на хората, които разбират, че техен близък е починал. Дете, не знам кой е причинил такава болка на същество като теб, но докато е жив, няма да успее да заспи спокойно. Казвам ти го като мъж, причинил ужасно много болка на много хора. – Но как и къде сте ме виждали? – попитах през сълзи. – Видях те с моята Лидия, тя явно много те харесва, защото не съм я виждал да излиза с друг клиент на хотела, но с теб ходеше до магазина и винаги ти се усмихваше – отговори ми старият господин, докато приглаждаше косата си под шапката. – Тя е наистина прекрасна. Помогна ми много, макар да не знаеше как – подсмърчах аз. – Мога ли да направя нещо за вас?
стр. 7
– Не, детето ми, но можеш да направиш нещо за себе си. Изхвърли тази бутилка, дори и след час да си купиш друга, достави ми радостта да си мисля, че съм ти повлиял дотолкова, че да не пиеш поне за малко. Прегърнах го. Макар да знаех, че след по-малко от час ще си купя нова бутилка, исках да доставя радост на един умиращ човек, с когото съдбата е била прекалено жестока. Двамата заедно видяхме как зад ъгъла се подава Лидия. Станах от пейката и го оставих да се сбогува на спокойствие отдалеч. На връщане към училище плаках през целия път, но нито веднъж не се обърнах, не исках да наруша интимния му момент на сбогуване. Върнах се в училище в началото на втория час. Бях толкова разстроена след разговора ми с приятеля по чашка, че се отбих до женската тоалетна. Пооправих малко вида си, но нямаше как да скрия зачервените си очи. Качих се по стъпалата и влязох в класната стая. Часът беше започнал. – Кая, къде се губиш? – попита ме учителката по английски. – Написах ти отсъствие за първия час. – Ами, добре – отговорих като пълен непукист, какъвто се борех да стана. – Няма ли да ми кажеш къде беше? – Та вие вече сте ми написали отсъствие, има ли значение къде съм била?! – Туше! – провикна се Борис от чина си. – Дръжте се възпитано! Сега разговарям с Кая – това сигурно е свързано с новогодишните празници, искаш ли да ми разкажеш? – Защо ви е да знаете как е минала Новата ми година? Изобщо интересува ли ви как се чувствам и сигурна ли сте, че ще може да го понесете? – попитах учителката си, докато стоях на вратата и осъзнавах, че всички погледи са спрели върху мен. – Кая, аз видях някаква метаморфоза в теб, която не успях да разбера. Мисля, че никой не успя, ти загуби жизнерадостта си. Искам да ми напишеш есе на тема „Как прекарах Нова година“ и да ми го предадеш до края на часа. – Сигурно се шегувате! – възкликнах аз. – Не се шегувам, имаш по-малко от четиридесет минути, защото закъсня. – Добре, но не забравяйте, че съм ви предупредила, че може и да не го понесете. Седнах на обичайното си място до Лея, все още не бях говорила с нея след като се прибрах от новогодишното си пътуване, може да се каже, че тя не знаеше нищо освен това, което ѝ бях написала, а именно: * Не трябваше да идвам, честита Нова година! – Кая, не ми казвай, че ще напишеш есе за точно тази Нова година, моля те, недей. Не знам какво се е случило, но като виждам, че пак си пила и като знам, че три дни не отговаряш на съобщенията ми само мога да си представя колко е зле – Лея ме гледаше с такава тъга, че се почувствах още по-смазана. – Не можеш да си представиш нищо и моля те, не ме гледай така. Госпожата пожела есе и аз ще ѝ го дам. Хванах тетрадката си, отворих на една празна страница, взех синя химикалка и писах докато не чух звънеца, а после предадох есето си и си седнах обратно на чина. Няколко часа по-късно учителката по английски се върна, погледна ме с почервенели очи и ми каза нещо, което никога не забравих. – Кая, ако вярваш в това, което си написала, то тогава ти си найневероятната жена, която съм срещала и аз се гордея, че съм твоя учителка. Не се безпокой за отсъствието, обясних на класния ти ръководител, че е станала някаква грешка. Извинявам се за всичко, което ти казах по-рано днес. След това се обърна към съучениците ми и добави следното. – Това есе ще остане закачено на корковата дъска – и посочи дъската, която се намираше в десния ъгъл на стаята – който има желание да го прочете, може да го направи. Есето на Кая
Това не се случи с мен Мога да ви разкажа за фойерверките, които озаряваха небето. Мога да ви разкажа и за майка ми, която плачеше заедно с мен на телефонната слушалка, защото осъзнаваше, че най-вероятно детето ѝ празнува най-тъжната си Нова година. Мога да ви разкажа ужасно много, но не искам. Вместо това ще ви разкрия какво научих
8 стр.
Музи в залива
с настъпването на новата година. Трябва да се научиш да танцуваш дори когато няма дансинг, нещо повече – дори когато няма музика. Трябва да приемеш, че често пъти може да си направил и невъзможното, за да задържиш някого, но именно всяко едно от тези невъзможни действия да е причината да не успееш да го задържиш. Трябва да осъзнаеш, че нищо на този свят не остава с теб завинаги и това е добре, защото само така успяваш да научиш защо си на тази земя, а не на някоя друга. Трябва да разбереш, че никоя любов не е като първата, защото след първата никога повече не можеш да обичаш толкова наивно и това е чудесно, защото човек обича най-силно, когато осъзнава защо обича. Всичко останало са чувства, залепнали на места, които преди това са се нуждаели от спойка, защото са били напукани или изцяло спукани. Трябва да си откривател на собствените си истини, защото всички други истини са чужди и може би не се отнасят за теб. А найважното „трябва“ в живота ти е, че нищо не „трябва“, а всичко е ако искаш, защото си свободен и имаш правото да избираш. Това не е Новата година, която се случи с мен, но е всичко онова, в което ми се иска да повярвам някой ден, защото ако вярвах в тези истини, сигурно сега щях да ви разказвам за Новата година, която в действителност се случи с мен. Честита Нова година и не забравяйте: „трябва“ е само грешна формулировка на „ако ти пожелаеш“! След часовете шофьорът ме закара при баба, бях се скапала емоционално, физически и по всеки един възможен начин. През почти целия път си говорихме, но само за случайни неща, нищо дълбоко и каращо ме да мисля. Колата спря пред двора на баба. Влязох в къщата, все още не бях идвала при нея в новата година. Веднага усетих познатия следновогодишен аромат. Това значеше любимата ми торта с домашни кремове, банани, прясно изпечени блатове, забъркан от баба шоколад, не знам и аз как го правеше, и захарни пръчици. Всяка година ми предлагаше да ми даде рецептата и аз всяка година ѝ отказвах с идеята, че следващата ще ми я приготви пак. Не исках да мисля за ден, в който ще ми се налага да си я приготвям сама, а и знаех, че няма как да е същата. Обичах баба си толкова много, че в момента, в който я видях над печката, просто се затичах и я прегърнах, веднага се разплаках. Ако можех да си избера един човек, с когото да изчезна сега, когато повече от всичко исках точно това – да изчезна, щях да взема баба. – О, Кая, знаех, че ще дойдеш. Тортата е готова, реших да направя две, за да занесеш една и вкъщи на майка ти – баба ме държеше и ме милваше. – Бабо, толкова те обичам. Да можеше винаги да съм така защитена, както когато съм при теб – подсмърчах аз. – Кая, миличка, какво се е случило? Разкажи ми. Баба ме пусна от прегръдките си, избърса разтеклите ми се сълзи, дръпна един стол до кухненската масичка, сложи и втори за нея, извади тортата от хладилника и ми отряза едно огромно парче. След
това се настани до мен и забоде вилицата ми в парчето торта. – Яж, бабче. Тортата ми е лечебна, не го забравяй. – Тортата ти е най-вкусната на света, но дори тя няма да може да изтрие последния месец и половина. – Защо си решила, че ако заличиш нещо от съзнанието си, то ще престане да има влияние върху живота ти? – Как би могло да ми влияе, ако не знам, че се е случило? – попитах я съвсем объркано, докато сдъвквах първата хапка от парчето торта. – Кая, много е простичко, ние се раждаме и вече се страхуваме от ужасно много неща, някои от нас ги е страх от по-дребните неща като паяци, височини, огън, а други като теб – от дълбоките:– самотата, възможността да си отхвърлена, страхът ти да не би да ти откажат да те обичат. Това, че се страхуваш от тези неща, не означава, че знаеш защо, нали? Ти не помниш причината да се страхуваш, но въпреки това те е страх. Ако за момент изтриеш последните шест седмици, както казваш, те няма да престанат да имат влияние върху теб. На някакво подсъзнателно ниво всяко следващо решение в твоя живот ще бъде продиктувано въз основа на всичко онова, което искаш да забравиш. – Какво ми казваш, че съм наказана винаги да помня и да живея със спомена от всичко това? – гледах я отчаяно. – Един ден, внучето ми, ще разбереш, че да помниш е най-голямата благословия. – Бабо, не искам да си спомням сцената на Раян в леглото с другата жена, не желая да помня и болката от загубата на бебчето ми. Аз убих дете, бабо. Дете, което растеше в мен. Моето дете – плачех и не можех да дишам от тъгата, която ме задушаваше, а дори не помислих как баба ми ще приеме истината, която криех само за себе си. – О, Кая – баба ми, която до този момент седеше на стола, падна на колене пред мен, – милото ми дете, знаех си, че страдаш много, но никога не съм предполагала колко дълбока е тъгата ти. Прости ми. – Бабо, нямам за какво да ти прощавам. Ти ми прости, че ти изстрелях една истина, която отчаяно много исках да запазя само за себе си. – Споделената болка, Кая, е половин болка. Неслучайно са го казали хората. – Щом вярваш в това, може ли да ти разкажа всичко? Всичко от самото начало? Може би тогава ще ми олекне поне малко – сега аз галех баба ми по косите. – Да, Кая, искам, когато си отида от този свят вече да не те е страх да помниш. – Има ужасно много време докато си отидеш, бабо. Ти си наймладата баба в цялото село – усетих я как се усмихва. – Когато и да е, ти ще си обикнала спомена. Ще видиш. И аз ѝ разказах. Всичко от последната година. Всяко едно нещо, което исках да забравя. Разказвах много дълго време, докато навън не се виждаха само звезди. Стоях си с баба ми, аз на стола, тя на пода, без да светнем дори лампата, а когато дядо се прибра и ни завари така, аз не се страхувах толкова много от спомените. Баба ми беше помогнала.
Петя Апостолова
Под вода
Когато бях далече от своето море, непрестанно имах усещането, че дишам под водата. Там надълбоко вълните се разбиваха в лицето ми, а аз се борех да достигна шамандурата, защото брегът беше тъй далече. Бях чела някъде, че е възможно човек да се разболее от носталгия по дома, но нали това беше само художествена измислица. Не можех да повярвам, че сега се случва наистина, и то на самата мен. Помислих си, че просто полудявам. Изпитите бяха минали успешно, а скоро щях да се завърна в своята татковина мила, щях да зърна и морето. С приближаването на този заветен миг в мен противно на очакванията се загнезди една необяснима тревога, примесена със страх. Дори Виена, със своята красота и величественост, изведнъж заприлича на тъжна приказка от Братя Грим. Престанах да се храня, черни мисли превзеха съзнанието ми дори развих фобия от летенето със самолет. Чудех се как да си помогна. Уж правех всичко
по силите си да се доближа максимално близо до себе си, да съм човекът, който искам да бъда. Беше дошъл моментът, в който с ръка на сърцето можех да кажа, че се справям добре. И точно тогава ме връхлетя тази закъсняла буря от дълбоко заровени в мен чувства на страх, вина, носталгия и преклонение към своето, към личното и вечното. Когато днес навлязох в морето, усетих как една тежест пада от сърцето, съзнанието и душата ми едновременно. Вълните ме целуваха и галеха като истински човек. Като най-скъп приятел, усетил моята болка и решил най-накрая да свали товара от раменете ми. Можех да плувам с часове, стоях под водата и не дишах. Наслаждавах се на простото си съществуване, без да мисля, по-щастлива и свободна от всякога. Изглежда, през цялото време съм се нуждаела от това да знам, че мога да си позволя дори за миг да не дишам под водата. Това сушата и големият град не
можеха да ми дадат. Лекувах раните и заздравявах корените си в солената вода, докато кожата по пръстите ми не се набръчка. Излязох постепенно от водата, усещайки миди, водорасли и наръбени камъни под нозете си. Изцелена, чисто нова допрях глава на хавлията си и зарових пръсти в топлия пясък. Наблюдавах как той бавно се процежда през пръстите ми, досущ като пясък от пясъчен часовник. Дълго време съзерцавах пречистващата омая и вълшебство на картината, която се откриваше пред очите ми. Те нямаше да ѝ се наситят. Нито днес, нито утре. Ето че най-накрая слънцето и на моята улица изгря.
Музи в залива
стр. 9
Светът на Йовка Мечкарова, който ни прави по-добри