и з у М
а в и л а з в
Младежки литературен вестник, бр 3, юни 2020, Бургас В броя днес четете:
Пролетина Палова
ПОЕЗИЯ Неда Илиева Мадлен Дечева Веселин Веселинов
ПРОЗА Пролетина Палова Пипи
НАШ ГОСТ Таня Мир
КОНКУРС “Петя Дубарова” Наградени участници
Пролетина Палова
Те – две момчета на около четиринадесет години, играеха на стар прашен под. Бяха се качили на неизползваемото таванско помещение на едното момче, защото навън вече беше ноември и не спираше да вали. В такива дъждовни дни няма какво да правиш навън, а и двамата бяха наказани заради двойките им по математика, така че видеоигрите не бяха вариант. Стивън – русоляво момче, чиито родители притежаваха помещението, беше дал идеята да се качат тук и да потърсят из вехториите някакви игри. Намериха „Не се сърди, човече”, но вътре нямаше зарчета, с които да играят. Затова пък Стивън изрови голям зар, на който бяха изрисувани големи картинки. Решиха, че всяка една картинка ще означава цифра, за да могат да играят, и ги написаха набързо на един лист, за да запомнят значенията на всяка една рисунка. Фенер – 1 Овца – 2 Бастун – 3 Книга – 4 Стрела – 5 Въдица – 6 За да влезеш в играта, трябва да ти се падне шестица и момчетата дълго време се опитваха да хвърлят така големия тежък и неудобен зар, че въдицата да застане отгоре, но това беше трудна задача за детските им ръце, в които големият куб едва се побираше. След близо час Стивън успя. - Ха, видя ли! Не е чак толкова трудно – възкликна момчето. Приятелят му се намръщи – никой не обича да губи, но скоро и той влезе в играта. Така те играха докато родителите на Стивън не ги прекъснаха, за да слязат да вечерят. След това Стиви изпрати госта си до автобусната спирка и се прибра. Не след дълго си легна и се унесе, а въображението му продължаваше да хвърля зара и да вижда желаната изрисувана въдица. Скоро играта на тавана беше напълно забравена и от двамата. Времето минаваше бързо. Стивън получи детска въдица за Коледа. През пролетта той искаше да ходи на риболов,
Въдицата
но приятелите му се изсмяха. „Че кой в днешно време се занимава с такива неща?”. Момчето се натъжи, но реши въпреки всичко да отиде. Следващата събота взе въдицата, направи си два сандвича и тръгна. Отиде на градския мост – там се събираха много рибари, но в тази ранна съботна утрин имаше само един дядо. Тъй като Стивън идея си нямаше как се лови риба и дори не се беше сетил да вземе стръв, поздрави стареца, представи се и го помоли да седне до него. Дядото много се зарадва на компанията и че има на кого да предаде знанията си за това свещено действие – риболовът. Те прекараха няколко часа в сладки приказки. Стивън не улови нищо, но му беше много приятно да си говори с възрастния човек, чувстваше го някак близък и му имаше пълно доверие. Уговориха се да се срещнат пак и следващата събота. Така започнаха да се срещат всяка събота, Стивън задобряваше, а дядото му се радваше от все сърце. Те с часове си говореха за най-различни неща – от това как се лови риба до проблемите на момчето в училище. Неусетно времето минаваше, училището свърши, а родителите на Стивън започнаха да се притесняват за детето си, защото все по-рядко виждаха приятелите му, а и вече не знаеха къде отива като излезе и с кого е. Една късна съботна вечер баща му го попита: - Сине, с майка ти много се притесняваме за теб. Всяка съботна сутрин ти излизаш и се прибираш късно вечер, а ние не знаем нито къде си, нито с кого си. И приятелите ти вече не виждаме! Моля те, кажи с кого ходиш на риболов, за да ни е малко по-спокойно! - Спокойно, срещам се с един дядо на име Стойко. Запознахме се през пролетта на моста. Оттогава се срещаме, говорим си и ловим риба. Имам чувството, че с този белобрад старец сме свързани! Той се държи с мен като с внук и вече станахме близки. - Стивън, колко пъти сме ти казвали да не говориш с непознати.... – въздъхна майка му. – Как изглежда този дядо? Продължава на стр. 2