"Музи в залива", бр. 30, декември 2022

и з у

Музи в залива

М

1

а в ли

а з в

Младежки литературен вестник, бр. 30, декември 2022 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ

Елена Валентинова

Десислава Джингарска Елена Валентинова ПРОЗА

Мелани Шакири Бистра Стоименова СНИМКИТЕ

са на Станил Лазаров

*** Не ме питай за миналото. Друг живот съм живяла. Виж ме сега. Почувствай истинското мое аз.

Още стихове - на стр.3

Мелани Шакири

Как Крампус стана добър

https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

„Хо, хо, хо и Весели празници“ рекох, навеждайки се над труповете на току-що убитото семейство. Извадих малък нож от джоба на разпокъсания си, мръсен костюм на Дядо Коледа и започнах да режа по пръст от ръката на всеки един, като награда за добре свършената си работа. Откакто човеците бяха спрели да вярват в магическата сила на белобрадия ми брат, намирах жертви още по-лесно.

Продължава на стр. 8

ISSN 2738-8395

Десислава Джингарска

Любима на звездите Ти си с мен. Аз съм с теб. Не е упрек, но твоят поглед все е към звездите. Все е към звездите. ...

Още стихове - на стр. 2

Бистра Стоименова Елхичката – Мамо, мамо, не може ли да си вземем тази? Боби се дръпна от ръката на майка си и застана пред мъничката крива елхичка. Беше малко по-ниска от него, с отчупено връхче, но вече се виждаха две здрави клончета, които щяха да го заместят. Беше толкова зелена и кичеста, все едно досега е била в гората и само е чакала някой да я хареса. Някой като него. Детето протегна ръка да погали клончетата, но веднага някой грубо го издърпа назад.

Продължава на стр. 4

2

Музи в залива

Десислава Джингарска Аз съм Десислава и уча във френската гимназия в град Бургас, последна година. Обичам да пътувам, да чета книги, да пиша поеми и приказки на български, френски и английски език. Обичам да рисувам, да снимам и да разучавам новите технологии. Надявам се и вярвам, че изкуството ще подобри света ни.

Святкай, святкай, ти, светулке

La Lumière C’est la lumière que je choisis.

C’est la lumière qui me suffit.

Je ne respire pas, je vis, je jubile..

Ce n’est pas une existence sans souffrance.

Mais c’est à toi de choisir qui va te définir.

C’est toujours plus facile de rester tranquille, de rien faire, de subir..

Mais la vie c’est pas pour exister uniquement.

C’est pour vivre et s’amuser.

Je te donne ma parole la vie c’est pour vivre, ne l’oublie pas.

Dans ce monde il y a plein de joie pourvu que te la voies!

„Бягство“ Снимка: Станил Лазаров

Светни ти за мен! Заблести, заблести пред моите очи. Святкай, святкай, ти сякаш няма утре и слънцето няма да изгрей. Ти за мен попей вълшебната си песен, сладка като мед. В този слънчев ден дори да е студен, усмихни се ти за мен. Отдай ми топлинка и ще те хвана за ръка в този слънчев ден дори да е студен. Ти си с мен. Аз съм с теб. И стопляш моето сърце.

Любима на звездите Ти си с мен. Аз съм с теб. Не е упрек, но твоят поглед все е към звездите. Все е към звездите. Те ти святкат, ти се радваш. Срещу теб блещукат и не схващаш мои думи, мои мисли. Мои прости, скучни мисли идват и отиват като водопад у тебе не отекли, у тебе не отекли. В твоята глава е цялата земя с нейното море, с нейните цветя. Как да не ти е добре. И звездите, мили и добри, ти блещукат до зори, без това да ги мори. Без това да ги мори. Ти се радваш, те се радват и светят, и те смайват. Друго не ми трябва със святкащи очи ти към мен погледни, поглед от звездите помести. Поглед от звездите помести. Към мен погледни с очите ти искрящи. С очите ти искрящи, от звездите заредени, от звездите заредени.

Музи в залива

3

Елена Валентинова *** Идваха. Давах. Крадливи птици. Взимаха по малко от тук, По малко от там. Кладенец е сърцето. Жадните – бол.

*** Взимам всичко лошо, вдишвам отровата ти и издишвам любов. Дори да ме боли, болката в изкуство превръщам. Дори да е трудно, търпеливо уча урока си. Думите ти, дори да искат да ме сринат в калта, не ги допускам в ума си, повтарям си свободна е моята душа отредено ми е да летя. И напук на всичко израствам не ме е страх от мрака по-силна е моята светлина! Не можеш уплашиш с нищо Тоз, познал силата на своята душа!

*** Всичко и нищо съм. Понякога сянка, атомна енергия, взрив. Понякога нежност, прозрачност, чистота. Като бистра пролетна река. Понякога съм помощ и подкрепа, понякога дори не искам да ме доближава човекът. Всичко и нищо съм. И така е с всеки в живота. Същността ни извира от безкрая, от непознатото черното. Черното, съединило се с бялото. Това сме ние, хората

*** най-гъвкавата податлива на промяна материя, но и по-твърдото от стомана творение, ако във възел, преплетен и упорит, с най-тънките прозрачни конци, човеко, в собствените си мисли оплел си се.

*** Любов не се планира. Не се контролира. Случва се „случайно“ по някакъв странен неписан закон. Срещат се двама, по очите разбират. А има ли пеперуди и леко изтръпване в сърцето, тогава е трудно да се подмине и може би глупаво би било. Напук на ума и неговите въпроси, на неговото редно – нередно и сума ти страхове: „Ще боли ли? Ще бъде ли вечно?“ Любовта си действа за своето. Окови руши, изцелява, време и граници не признава.

4

Музи в залива

Бистра Стоименова Казвам се Бистра и съм филолог– културолог– преводач– фотограф по образование, фотограф, преводач и писател по призвание. Занимавам се освен с писане на проза (и чат– пат поезия), с фотография, копирайтинг, преводи, аудио прочити и дублаж. Към момента имам и две публикувани книги – трилър по истински случай (112) и сборник със смешни разкази (Мишмашология)

Елхичката

Продължение от стр. 1 – Къде пипаш, сополанко! Ще ми повредиш стоката! Боби тропна с крак и се освободи от ръцете на намусеното старче. Огледа чичкото критично – сигурно наистина беше на сто години и не празнуваше Коледа. Намусените хора бяха скучни и не виждаха хубавите неща. Боби не ги разбираше и не искаше да ги разбере.

– Елхичката ми харесва! – каза той и посочи елхичката, за да покаже коя точно. – Искам да я купя! Последва смях.

– С какво ще я купиш, сополанко? Нямаш пукната пара! Я се махай оттука!!! Възрастният мъж замахна към Боби, но майка му го дръпна зад гърба си.

– Оставете детето ми на мира! Боби се възхити на майка си. Когато трябваше да се скрие при нея, мама винаги имаше нещо, с което да го зарадва и беше навиквала и по-страшни хора от намусения чичко. Като леля Нора от детската градина. Тя беше много по-страшна. Сега майка му гледаше намусения чичко по-страшно от леля Нора, когато не си доядеш обяда. Обаче чичкото не се уплаши.

– Вие си дръжте детето подръка! Не аз съм го пуснал да пипа стоката на хората!

– Добре, добре! Тръгваме си! Майка му го дръпна и тръгна да си върви, но Боби не мръдна от мястото си, вперил поглед в елхичката. Тя си беше неговото дърво! Нямаше да я остави на този лош чичко! Или дядо, беше такъв сбръчкан и намусен, та и дядо сигурно беше. Нямаше да си остави елхичката и толкова!

– Тя си е нашата елхичка! – посочи той отново и тропна с крак. Майка му клекна пред него, така че лицата им да са на едно ниво.

– Боби, миличък, защо пипаш неща, които няма да купуваме? – попита тя тихо и придърпа шапката му над ушите. – Елхичката не е наша, защото не сме я купили още. Знаеш, че...

– Ама, мамо, виж я! Боби посочи към групичката елхички в саксии. Неговата се отличаваше от всички други и все едно го молеше да я вземе. Беше самичка сред големите елхи, кривичка, грозничка, но пък силна и най-отпред. Боби не искаше големите елхи. Майка му нямаше как да ги носи. А и нямаха пари за тях. Беше я чул вчера как се караше с чичкото, в чийто дом живееха, за нещо, наречено „наем“. Майка му се молеше, а после даде парички на чичкото и той си тръгна. Боби знаеше, че нямат много парички. Със сигурност не за голяма елха. Но за тази... за нея имаха пари, сигурен беше.

– Аз имам парички! – каза той весело. – Да се върнем да ги вземем и да я купим! Вместо веднага да отидат до човека и да му кажат, че ей сега ще се върнат, майка му го хвана за раменете и почна с тона, който Боби никак не харесваше: – Боби, миличък...

– Не! Не! Не! Той се отскубна от ръцете ѝ и отиде при елхичката. Това беше тонът „не можем да си го позволим“ и винаги мразеше, когато го чуваше. Това дръвче щеше да е тяхно, дори беше измислил къде да го посадят после. Беше мъничко, точно като за тях. Парченце от Коледа. Искаше си го за тях! Имаше парички, сигурен беше!

– Боби, моля те! Майка му го настигна и го хвана за ръката, но той се отдръпна и прегърна дръвчето. Игличките боцкаха, но не го интересуваше. Щеше да стои тук, докато не си тръгнат с елхичката. Тя си беше негова!

– Боби, недей така!

– Разкарай паленцето от стоката ми! – изръмжа намусеният чич-

Музи в залива ко. – Ще изпочупи всичко!

– Ние ей сега... – каза майка му и продължи да го дърпа. – Боби, моля ти се, ако ме обичаш! Тук Боби се поколеба. Обичаше майка си, много повече от която и да е елхичка. Обаче нямаха нищо коледно в оная чужда къща. Не и откакто татко му ги остави. Той винаги носеше дърво вкъщи и после го садяха заедно. А сега бяха само двамата и вкъщи нямаше нищо. Боби искаше елхичката, защото тя му напомняше за тате. Той внимателно се отдръпна и изхленчи: – Ама аз имам парички за нея! Мамо, кажи му на лошия чичко, че ей сега ще се върнем. Майка му наведе глава, свали ръкавиците си и изтри очите си. Когато го погледна изглеждаше по същия начин, както когато татко му си тръгна с големите чанти. Боби посегна да я прегърне, но тя го хвана за раменете и каза с разплакан глас: – Боби, много, много съжалявам, но нямаме парички за нея!

– Ама мамо, много си глупава! Имаме! Аз имам парички! Помниш ли, че си ги събирах за конструктор „Лего“? Как така майка му беше забравила? Боби искаше да си купи конструктор за рождения ден, обаче искаше много повече да са щастливи на Коледа. Най-много от всичко искаше тати да се върне вкъщи за празника, за да е майка му щастлива, но ако не можеше, и елхичката щеше да свърши работа. Паричките трябваше да стигнат! Очакваше майка му да се усмихне и да го прегърне, но вместо това тя поклати глава и каза: – Боби, много, много съжалявам! Ще ти купя конструктор за рождения ден, обещавам!

– Ама, мамо, дай да кажем на лошия чичко, че ще се върнем ей сега! Да вземем паричките и да се върнем за елхичката! Боби започна да скача на място. Щеше да има Коледа! Тати ги беше оставил, ама Коледа беше всяка година! Щеше да е хубаво, мама отново да се смее, докато му прави курабийки и да се гушнат после да гледат анимационни филмчета.

– Хайде, мамо! Да ходим! Той хвана ръката на майка си и я задърпа към къщи. Майка му обаче не мръдна и вместо това го взе на ръце.

– Не можем, миличък!

– Ама, мамо, паричките...

– Паричките ги няма, Боби – прошепна тя.

– Ама, мамо, как? Аз съм си ги събирал... Майка му го притисна към себе си и закрачи напред. Боби се опита да се бори с нея, но тя го държеше здраво, докато снежинките танцуваха над улицата. Елхичките се отдалечаваха от него и той усети как ще се разплаче. Обаче мъжете не плачеха, така беше казал татко му на тръгване. Беше казал на Боби да се грижи за майка си. Боби щеше да го направи и да купи елха тази година, за да не е мама толкова тъжна.

– Мамо, пусни ме! – каза той. – Да отидем вкъщи и да вземем пари за елхата!

– Нямаме пари, Боби! – каза майка му задавено. – Трябваше да взема твоите парички, за да дам на чичкото, който ни дава апартамент. Преди да се сети, че е мъж, Боби ревна. Не, не, не! Намусеният чичко, който постоянно идваше при тях да тормози майка му и вечно говореше за някакви пари, беше взел неговите парички за конструктора! Не можеше да бъде! Детето ревна с глас и започна да удря с юмручета рамото на майка си.

– Мразя те, мразя те, мразя те! Мразя и лошия чичко, и наема мразя! Искам си елхичкатаааа!

– Боби, недей така! Аз ще ти купя конструктор, обещавам! Всичките парички ще ти върна, когато ми платят от ателието! Чуваш ли? Майка му се опита да го прегърне, да го успокои, но това не беше достатъчно. Боби искаше да купи нещо с тези пари. Не го интересуваше конструкторът. Искаше онази крива елхичка от лошия чичко. Защото тя беше сама като тях.

– Искам елхичкатааааааа! Искам елхичкааааа! – ревна той с глас.

– Искам елхичкатаааа! Майка му нищо не каза, просто ускори крачка. Боби плака, после зарови лице във врата ѝ и заспа. **** Силвина остави сина си да спи и изтри сълзите му с ръка. Детето се сви на топка и се отдръпна в най-далечния ъгъл на леглото. Сърцето ѝ се късаше, но не можеше да промени станалото. Вчера хазяинът наистина беше дошъл да си иска парите. Вярно, бяха просрочили наема с два месеца и наистина им влизаше в положението,

5

но вече му беше писнало. Така ѝ беше казал. Искаше вноска по наема или щеше да ги изхвърли на улицата. Посред зима и точно преди Коледа. Силвина го беше виждала доста пъти ядосан, но никога такъв. Затова събра каквото имаше в портмонето и му го даде. Обаче парите не стигаха. Липсваха някакви си трийсет лева. Хазяинът отказа и на нея ѝ се наложи да мисли бързо. Трябваше да намери парите отнякъде и посегна към паричките, които синът ѝ си събираше. Да не ги беше взимала!

– Миличък, не плачи!

– Махай се! – изхълца детето и се зави презглава.

– Боби!

– Махай се! Мразя те! Искам си елхичката! Искам и тате! Тя остави детето в стаята му и отиде в кухнята. Боби сега беше разстроен. Заради нея. Обаче откъде да намери пари иначе? Хазяинът беше непреклонен, че или сега му плаща поне нещо, в деня преди Бъдни вечер, или са дотук и да си събират багажа. Съседката, госпожа Иванова, беше отишла при внуците си за празниците. Тя винаги би ѝ дала пари, но сега я нямаше. Останалите на етажа гледаха на нея и детето ѝ като на натрапници, така че по-скоро би умряла, отколкото да поиска от тях. Така се беше сетила за бурканчето от сладко, в което Боби държеше парите си. Трийсет и пет лева бяха, той я молеше да ги брои всяка седмица, сякаш се надяваше от седмица до седмица да се увеличават. Обаче те си стояха все толкова от първи юни. Беше ги дала на хазяина, заедно с парите за Коледа, общо към сто и двайсет лева, и той беше обещал да не ги тормози до края на януари, когато би трябвало да получи първите пари от Симеон. Защо му беше щукнало да тръгне и да ги остави! Силвина отключи телефона си и на екрана светна тяхна снимка. Сватбеният им ден – двамата се бяха оженили една топла вечер през август в родния Бургас. Тогава беше магично и Силвина се надяваше завинаги да остане с него. Да са двамата в родния си град и да се радват на живота. А после, когато беше забременяла, Симеон беше решил, че няма да има бъдеще за тях и детето им в родния град. Тогава се бяха преместили в София и бяха започнали проблемите... Жената наведе глава и погали лицето на съпруга си на екрана. Проклета Америка! Защо му трябваше да заминава на другия край на света! Вярно, бяха му предложили добри условия като хидроинженер, какъвто беше, но... Тя не искаше пари, а само той да е до нея. Вярно може и да пращаше пари, но тя не искаше просто да получава банкови преводи. Искаше него. Много се бяха карали преди да замине и накрая Симеон беше надделял. Щеше да печели много повече пари там и да ги извика при себе си. Обаче дотогава... Силвина се задави в сълзи. Щеше да стане почти година, откакто беше тръгнал, в оня проклет студен януари. Бяха се виждали по скайп само няколко пъти оттогава, било трудно да намери време и интернет връзка. Телефонните разговори бяха скъпи, та избягваше да звъни, беше звъннал само два пъти – за нейния рожден ден и за този на детето. Пращаше пари веднъж на три месеца. Нейната работа на шивачка едва стигаше да купят храна и да платят сметките. За наема пари нямаше. Нещо я бодна в сърцето. Пари, пари, пари! Все заради проклетите пари ставаха лошите неща в семейството ѝ. Защо ѝ трябваше да взима парите на Боби! Тя обхвана главата си с ръце. Искаше детето ѝ да има всичко, но ето ти на – сами, в чужд град, без грам пари да се върнат дори при роднините в Бургас за празниците. И за какво? Какво бяха постигнали? Какво имаше? Липсващ съпруг, празен дом и плачещо дете, на което дори не можеше да купи коледна елха за празника. Дете, което се чувстваше отговорно за майка си и искаше да купи елха на нея... Силвина се подпря на кухненския плот и заплака. Трябваше да има начин, трябваше! Опитваше се да даде на детето си празник, а го беше лишила дори от елхата. Не можеше така! Отне ѝ няколко минути да се овладее. С плач нямаше да стане! Тя изтри очите си и се примъкна на пръсти към стаята на сина си. Боби спеше, поне това беше добре. Силвина благодари на съдбата, че синът ѝ нямаше навика да се сърди дълго. Трябваше да му се реваншира някак. Тя огледа жилището. Нямаше нищо коледно тук, ако не броим оръфаната гирлянда с играчки, която госпожа Иванова им беше дала преди да замине при семейството си. Боби беше прав! Трябваше им елхичка. Какво пък, щеше да намери пари отнякъде! В сметката, по която Симеон им превеждаше пари, все щяха да са останали някакви пари. Колкото за някоя мъничка елхичка.

6

Музи в залива

Силвина влезе в стаята на сина си и го раздруса.

– Боби, ставай! Имам изненада! Детето измърмори нещо и се обърна на другата страна.

– Боби... ще ходим за елхичка! – каза Силвина и очичките на сина ѝ веднага се отвориха.

– Няма да ходим за елхичка – каза той и седна в леглото, – а ще отидем да вземем оная елхичка! От лошия чичко!

– Добре, миличък, само дай по-бързо да се облечем, че да стигнем навреме! – каза Силвина усмихнато. Нямаше нужда да го подканва – синът ѝ хукна към вратата с възгласи „елхичка, елхичка“ и преди да се усети, вече тропаше с ботушки и мърмореше: – Хайде де, мамо, защо се бавиш! Тя се усмихна отново и набързо се облече, а после го поведе към близкия банкомат. Имаха късмет, бяха останали петдесет лева в сметката. Тя ги изтегли и веднага даде трийсет на детето.

– Пази ги добре, това са паричките за елхичката, Боби! Той кимна сериозно и ги стисна в юмруче.

– Да вървим да я купим от лошия чичко! Елхичките не бива да са на Коледа с лоши чичковци! Силвина се засмя и кимна.

– Прав си, елхичките не бива да са на Коледа с лоши чичковци. Да вървим! Двамата тръгнаха с бодра крачка обратно по пътя към пазара и Силвина не спираше да се оглежда за сергията с елхите. Беше точно на две пресечки от дома им, нямаше как да я сбъркат. Боби подскачаше около нея с весело бърборене как сам ще окачи сладки по елхата, понеже нямало време да купят играчки. Едва го удържаше да не пресича на червено и да не тича пред нея по заледения тротоар. Когато най-после стигнаха до мястото, там вече нямаше нищо.

– Мамо... – каза Боби и Силвина чу, че още малко и ще се разплаче.

– Чакай, миличък, да проверим! Нямаше какво да проверяват. Елхичките, както и навъсения им продавач, просто ги нямаше. Вместо тях имаше изпотъпкан сняг и лед, както и две-три счупени клончета. Силвина се огледа безпомощно. Какво можеше да каже на Боби? Беше го подвела! Не биваше така! Ами сега? Тъкмо се опитваше да измисли с какво да залъже детето, когато чу зад гърба си познат глас: – Пак ли вие? Силвина се обърна и видя намусения продавач. Зад гърба му се виждаше паркиран на тротоара камион, пълен с елхи в саксии. Явно тъкмо затваряше и в полумрака не го бяха видели. Тя си позволи да въздъхне дълбоко. Не го бяха изпуснали. Какъв ли рев щеше да нададе Боби, ако бяха закъснели?

– Ние... разбирате ли... върнахме се да купим онази мъничка елхичка, която синът ми хареса преди няколко часа... – каза тя и кимна извинително към детето. Мъжът я огледа от глава до пети и Силвина усети как Боби се вкопчва в палтото ѝ. Да, тя също не харесваше този човек особено.

– Коя елхичка? – озъби се онзи. – Не виждате ли, че затварям!

– Виждам, но ние специално... Онзи махна с ръка и се изплю в краката им.

– Махайте ми се от главата, нямам време за вас, нито да ви търся тъпото дръвче! Като нищо съм го продал вече!

– Ето я там, не си я продал! Лъжец! – писна Боби и преди Силвина да успее да го хване, се мушна между краката на мъжа.

– Боби, не! Тя хукна след него, но малкият ѝ син стоеше с ръце на кръста пред намусения продавач.

– Тази елхичка там си е моята! – каза той твърдо и посочи с пръстче кривата елхичка най-отпред. Силвина присви очи. Наистина беше онази оръфана елхичка, която синът ѝ беше харесал само преди няколко часа. Не можеше да сбърка пречупения връх.

– Дай ми я, лош чичко! – викна детето и стисна юмручета. Мъжът погледна първо към Боби, а после към Силвина и попита: – Няма безплатен обяд. Елхичката струва пари.

– Имам пари – тропна с краче детето и му подаде онова, което стискаше в ръчичка. – Дай си ми елхичката! Силвина побърза да застане до сина си и да обясни: – Боби... така де, синът ми, много хареса това дърво. Знам, че затваряте вече, но е Бъдни вечер, а той наистина много иска това дръвче. Може ли да направите изключение и да ни го продадете?

Ако парите, които той дава не стигат, аз...

– Без хленчене! – прекъсна я мъжът и елхичката се приземи в краката им с тихо тупване. – И без това не знаех как да продам тоя урод! Никой не я иска, защото няма връхче и е крива. Взимайте я безплатно, поне да зарадва някого. Силвина го погледна невярващо, но Боби я изпревари, като прегърна крака на мъжа.

– Ти си намусен чичко, но направи нещо хубаво! Благодаря ти! Благодаря ти! Мъжът изглеждаше също толкова шокиран, колкото и Силвина.

– Добре, добре, просто си взимай елхичката и изчезвай, детенце!

– потупа той Боби по шапката с помпон. – Става студено!

– Благодаря Ви! – кимна Силвина и гушна саксийката. Елхичката се оказа по-лека, отколкото изглеждаше. Или поне така ѝ се струваше, докато синът ѝ подскачаше около нея и пееше нещо за елхичката, което сам си беше съчинил. Дори не им бяха взели пари, така че когато детето имаше рожден ден, дори и парите от Симеон да закъснееха, щеше да може да му купи подарък. На няколко места се налагаше да спират, за да може Силвина да си почине, но Боби беше толкова радостен, че не спираше да подскача около дръвчето.

– Имаме елхичкааа, имаме елхичкаааа!

– Имаме, да, миличък! – всеки път му казваше тя и продължаваха надолу. Точно пред вратата на блока, в който бяха на квартира, Боби се спря и я погледна тъжно.

– Знеш ли кое ми липсва, мамо?

– Кое, миличък? – попита тя, докато ровеше в джоба си за ключовете. Сигурно сега Боби щеше да си поиска нещо вкусно за ядене и Силвина започна да пресмята какви продукти имаха.

– Иска ми се тате да беше с нас – изръси детето и тя едва не изпусна и елхичката, и ключовете. Погледна го – не се шегуваше и очичките му бяха пълни със сълзи. Тя остави елхичката на земята и го прегърна.

– Боби, нали знаеш, че тати ще се върне? Ако не се върне, ние ще отидем при него и ще живеем заедно. Тати много те обича, той...

– Искам тати да е тук! – тропна с краче синът ѝ.

– И аз искам, скъпи! Само че сега не може. Дори възрастните не получават винаги онова, което искат. Хайде, давай да влизаме и да украсим елхичката ти! Боби кимна тъжно и двамата се качиха по стълбите до техния апартамент. Асансьорът пак не работеше, естествено. Силвина се замисли. Би било хубаво да са тримата за празника. Дори детето го виждаше. Жалко, че не можеше да му даде онова, което искаше. И на нея ѝ липсваше Симеон, но уви... Тя отключи вратата и остави елхата на прага. Беше тежко! Междувременно, Боби писна: – Татиии! Силвина въздъхна.

– Боби, нали ти казах, че... Не успя да довърши изречението, защото забеляза, че до елхичката наистина стоят чанти. Същите чанти, с които Симеон беше заминал.

– Татиииии! – продължаваше да пищи Боби.

– Симеоне? – викна тя.

– Тати си е вкъщииии! – отговори ѝ писъкът на Боби и чу стъпки. В коридора се появи съпругът ѝ, понесъл детето. Боби сияеше.

– Здравей, Силве!

– Ама...

– Една година без семейството ми стига. Връщам се при вас, завинаги! Няма пари на тоя свят, които да ви заместят. Той протегна ръка и тя не чака втора покана и се хвърли да го прегърне. Той се беше върнал! Каквото и да ставаше, щяха да са заедно! Всичко щеше да се оправи. Силвина се вкопчи в сина си и в съпруга си и затвори очи. Щеше да е най-хубавата Коледа! Не знаеше колко време са стояли така, когато усети ръчичките на сина си в косата си.

– Видя ли, мамо? – промърмори Боби.

– Какво да съм видяла, миличък?

– Трябваше да вземем елхичката, за да може тя да ни донесе тати! Очите ѝ се насълзиха, когато отговори: – Да, Боби, точно така! Елхичката ни донесе най-хубавия подарък!

Музи в залива

7

Станил Лазаров

„Скъсан звук“

8

Музи в залива

Мелани Шакири Мелани Шакири е млад български автор, започнал приключенията на живота си от ранна възраст сред тучните горички на италианското градче Перуджа. Приказката на детството ѝ я пренася сред отминалата слава на миньорския град Перник, която обаче вместо да сломи надеждите ѝ с притихналите си улици, ѝ показва колко много трудът е по-важен от таланта. Още от малка мечтите ѝ се разрастват заедно с любопитството ѝ към света, което довежда до издаването на първия ѝ сборник с разкази – „Когато настане мрак“, на крехката възраст между юношеството и порастването. Тези двадесет и шест разказа са събрали в себе си всичките ѝ идеи и крият малки загатвания на най-странните места, от които взима вдъхновение за творчеството си. А докато пише, Мелани също така развива и останалите си интереси - води блог, тренира карате, учи езици и се наслаждава на ценното време със семейството и приятелите си.

Как Крампус стана добър Продължение от стр. 1 Последните години все повече и повече ставаха лесни плячки за ненаситната ми паст, защото просто не чувстваха коледния дух. Дори и децата не вярваха, а това ми позволяваше да си свърша работата с по-голямо удоволствие. Преди около 200 години нямаше и да си помисля да вляза през комина на някоя къща най-безцеремонно, както правя сега. Да дадем за пример днес. След като влязох, отидох във всекидневната им и изядох бисквитките, които бяха оставили, после се заех да унищожавам коледната им украса. Защо хората продължаваха да си въобразяват, че след като накичиш едно борче с топчета и гирлянди, започваш да се чувстваш коледно? Някои, като тези тук, просто не може да го постигнат, независимо от тоновете украса, с които бяха претрупали дома си. От шума, който вдигах, чупейки всичко наред, детето се бе събудило. То слезе долу и още сънено, ме попита какво става. Не понасях малките деца или децата като цяло, защото бяха лигави и досадни. Затова гледах това да вика доста, докато го убивах, един вид, за да натрия носовете на всички деца по света. Идеше ми да им изкрещя: „Ето ме! Започвайте да треперите и да се криете, защото аз – Крампус – идвам!“, но трябваше да се задоволя само с това сега. Родителите дойдоха. Мъжът носеше бухалка, което значеше, че щеше стане по-забавно. Поиграх си малко с тях като им давах дребната надежда, че може да ме „наранят“, а после убих и тях. Каква хубава нощ само! Обичам Коледа!

*** Обичах Коледа! Обичах Коледа дори повече от рождения си ден! Бях написала писмо на Дядо Коледа, пожелавайки си една кукла, като тази, която мама е имала. Тя ми я беше описала! Голяма, парцалена, с две копченца за очи и оранжева коса. Нямах търпение мама да дойде, за да разопаковаме подаръците! Само че тази година на нашата улица не беше спокойно. Мама прекара цялата сутрин навън, говорейки с полицаите за вчерашното убийство. Г-н и Г-жа Майкълсън бяха много добри хора, а Джони (синът им) винаги ми даваше да карам колелото му. Кой би искал да ги нарани? И то точно на Коледа? А и те не бяха единствените убити. Имаше още две семейства. Потръпнах при мисълта и влязох обратно вкъщи. Трябва да пиша на дядо Коледа да го накаже... Даже още сега. Отивам!

– Сузи, мила, измий си ръцете и ела да ядем – извика мама от долния етаж. Отговорих ѝ, че слизам веднага, сгънах писмото до Дядо Коледа и отидох към банята. След вечеря мама ми се извини, че не можахме да отворим подаръците сутринта и ми подаде голяма кутия. Седнах с кръстосани крака на килима и с широка усмивка се заех да разкъсвам цветната опаковка. Ето я и кутията! Но... това вътре не беше куклата ми. Беше влакче. Къде беше куклата? Защо имаше влакче? А куклата? Топли сълзи се затъркаляха по бузата ми.

– Спокойно, бебче. Дядо Коледа най-вероятно просто е объркал подаръка. Спокойно! – прегърна ме. – Ще ти купим кукла. А, виж какво е красиво влакчето.

– Но аз не исках влакче! – извиках. – Исках кукла! – хвърлих ядно кутията с влакчето, при което то се строши на няколко парчета. Не ми пукаше. Щом на Дядо Коледа не му е пукало, че искам кукла, и

Музи в залива на мен нямаше да ми пука. Изтичах нагоре по стълбите и се хвърлих на леглото си. Плаках. По едно време мама дойде и седна до мен на кревата ми. Прегърна ме с едната си ръка, а с другата постави залепеното влакче на нощното ми шкафче. Мисля, че скоро след това съм заспала. Не знам кога си беше тръгнала. Събудих се от силен шум. Погледнах малкото блестящо часовниче на масичката до мен. То показваше 3 часа. Дали мама не беше слязла до кухнята и не беше изпуснала нещо? Ами ако се е наранила? Отдолу пак се чу трясък.

– Мамо! Мамо, добре ли си? – трябваше да сляза и да ѝ помогна. Може би се беше наранила и сега не можеше да стане! Ами ако трябваше да звънна за линейка? Та аз не помнех номера. Този път се чу и вик. Станах бързо от кревата и дори не се опитах да намеря пантофите си. Нямаше време, трябваше да помогна на мама! Затичах се по стълбите, като на два пъти едва не паднах.

– Мамо! Мамо, идвам! Ще ти помогна! – крещях по пътя. Но долу нямаше мама. Видях само бъркотия. Елхата беше на земята, а парчета от счупените играчки проблясваха, заради светлинките, които с мама бяхме закачили. Какво беше станало?

– Мамо? Ти ли си?

– Хо, хо, хо...

– Дядо Коледа? *** Малкото беше наивно. Пролича си още докато тичаше по стълбите и викаше майка си. Отговорът ми не го стресна, даже напротив, имам чувството, че прозвуча ентусиазирано. Дядо Коледа? Наистина ли звучах като него? Колко гадно! Нямах онзи мазен весел гласец, който брат ми имаше, моят тембър беше доста по-плътен, но все пак ни бъркаха, странно.

– Да, аз съм. Ела насам, и майка ти е тук. Донесох подаръци – казах колкото се може по-весело. – Подаръци? Но Коледа мина... Да не би да е куклата, която поисках?

– Тя е – отговорих, нямайки си на идея за каква кукла ми говореше онова.

– Ела, ела насам – „Да те изям“ – довърших наум изречението. Щеше да е приятна гощавка! Момичето заслиза бързо по стълбите и след няма и пет секунди застана пред мен, скръстила ръце зад гърба си, като се поклащаше леко на пети.

– Скъпи Дядо Коледа, къде е мама? – попита ме мило тя и замига с мигли.

– Ей там, радва се на нейния подарък – казах ѝ аз през зъби. Колко само мразех да ме наричат с името на брат ми! Не можеха ли да го разберат? Толкова ли много исках от тези идиоти? Майка ѝ наистина беше там, но със сигурност не се радваше, независимо че ѝ бях дал подарък, който щеше да ѝ остави цицина.

– Искаш ли да отидем при нея? Ще ти дам твоя. Момичето заприпка бързо пред мен, а аз се забавих леко, наслаждавайки се на малкия ѝ гръбначен стълб, който мислех скоро да видя разпилян по пода. Вдигнах с ръка брадвата, или отражението на всички минали и бъдещи убийства (както си решите), която бях подпряла до входната врата. Намерих момиченцето, чието име никога нямаше да разбера, да седи пред майка си и да я гали по главата. Засмях се, по-високо от колкото бях решил, при което тя се обърна. Стана, скръсти ръце на гърдите си, изгледа ме гневно изпод вежди и едва ли не изпуфтя: – Ти си много лош човек. Надявам се, че знаеш това. Изхилих се, разтрисайки се, и звънците, украсяващи костюма ми, се раздрънчаха.

– Първо, не съм човек, а ти си нагла. И второ – защо не те е страх? Не би ли трябвало да крещиш? – откровено бях объркан.

– Да нараняваш други не е добре. Родителите ти не са ли те учили? Предполагам, че си израснал в лошо семейство. Мама ми каза, че татко не е с нас, понеже ни е наранявал. Аз няма как да помня, защото съм била много малка тогава. Теб наранявали ли са те? Може би никой не те е обичал. Ако искаш, може да сме приятели, аз ще ти бъда приятел. Ще те обичам. Приятелите се обичат. Мама казва, че се чувства щастлива, когато я прегръщам, а щастливите хора са добри. Най-вероятно затова ти се държиш лошо, защото не си щастлив. Искаш ли да те прегърна? Госпожите казват на момчетата да не ни дърпат косите, защото не било възпитано и не трябвало да се държат така с момичетата. Мама е момиче, което значи, че не трябва да се държиш така с нея. И без това има много лоши хора. Вчера, например, някой е наранил семейство Майкълсън. Кой би направил

9

такова нещо? Те бяха много добри хора. Джони ме учеше да играя футбол. С него карахме колело всяко лято, ходехме и на басейн. Сега няма да има с кого да ходя на басейн. Харесвах Джони, той не беше като другите момчета, никога не се е държал лошо с мен. Той знаеше, че не е възпитано да се дърпат косите на момичетата. Ти знаеш ли? Предполагам, че не знаеш. Това ли стана? Дръпна косата на мама прекалено силно? – след цялата тази тирада детето просто си стоеше там и се поклащаше да пети, отпуснало сърдитата си стойка, която бе заело в началото.

– А-аз. Не... Не знам какво да ти кажа... Беше ме оставила без думи. Защо изобщо трябваше да ме интересува какво мисли това малко същество, което можех да направя на прах само с един замах? Та тя беше нищожна. Не значеше нищо! Какво ми ставаше? Винаги съм харесвал себе си, нещата, които правя ми харесваха. Защо я слушах, защо ѝ вярвах? В началото май беше от интерес, никой досега не беше възприемал появата ми така, никой не ми беше говорил, всички пищяха, бях си казал: „Мале, това момиче става за оратор!“. Но после думите ѝ успяха да ме... докоснат, не знам, това не е правилната дума, но не намирам друга, важното е, че продължих да я слушам. Чувах я. Тя, която по мои преценки нямаше 6 години, ми предлагаше прегръдка? Дали наистина не бях гневен, дори тъжен? Дали това, че единственото време, през което се чувствах щастлив беше, докато убивам семейства, не бе, защото самият аз нямах такова? Изобщо защо ги убивах, те не вярваха в празника, създаден да носи „слава“ на брат ми, а аз ги убивах? Не трябваше ли да убивам тези, които вярват в празника? Защо изобщо трябваше да убивам някого? Мисля, че имах отговор на въпроса си – така се чувствах по-малко самотен. Знаех, че никога няма да успея да намеря някого, който да ме обича, никой никога не ме бе обичал, а така можех да съм до хора, дори за малко. Опитах се да се убедя, че още съм старият Аз - Крампус, но се променях, а когато я погледнах още веднъж, се пречупих. Аз бях лош! Пуснах брадвата, която падна с трясък на пода и се обърнах... За първи път излязох през входната врата.

„Въздушна спирка“ Снимка: Станил Лазаров

10

Музи в залива

Още от света на Станил Лазаров