"Музи в залива", бр. 29, ноември 2022

и з у

Музи в залива

М

1

а в ли

а з в

Младежки литературен вестник, бр. 29, ноември 2022 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ

Костадинка Костадинова Светлин Трендафилов ПРОЗА

Йоана Вълчева Веселина Славова КАРТИНИТЕ

са на Светлин Трендафилов

Костадинка Костадинова

Летен край Бягат дните преброени като наниз от броеница и идват още по-студени лица, хора.И птици Отлитат на юг в полумрака отлитат нейде далече сякаш някой ги чака – момиче с бяло елече. Поглед син към бурното море отправен нейде в дълбините там търси мъничко дете в черупка от рапан тайните скрити. Умира всяка топлина и влажен пясъкът изстива. Сломена,тъжна е моята луна в лъчите и сълзите скривам.

ISSN 2738-8395

Йоана Вълчева Пратеник на полумесеца (откъс)

Глава VII Тайна база на терористичната организация „Воини на справедливостта“ провинция Ниневия, Ирак Беше на пост от няколко часа и каменистата пустош около него се размиваше пред очите му в огромно кафеникаво петно. От една страна, природата бе техен съюзник, защото трудно някой можеше да ги приближи, без да го забележат. Но от друга – беше безпощадна, сурова, опасна за всеки, който я подценяваше или не я познаваше добре. Загледа се в скалата, вдясно от него, по която забеляза да лази скорпион. Не беше ли прекрасен? Сливащ се с обкръжаващата го среда, сякаш незабележим, тихо промъкващ се, насочил жилото си нагоре и дебнещ жертва, в която да го забие. Хищник.

Продължава на стр.5

И крача бавно по брега вслушвайки се в прибоя търся знак, послание така как да удавя самотата своя.

Още стихове - на стр. 2

Веселина Славова

Мистерия: Проклятието (откъс)

https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

.. Мечтаех да бъда велика! Като онези хора,които са спасили света. Онези,извършили чудеса. Копнеех. Исках да изпъкна сред днешния стъпкан свят. Да оставя дълбока следа в пътеката на живота. Но не осъзнавах,че в днешно време

всеки е велик. Всеки мачка останалите,катери се по болката и страха им,за да се издигне до собствения си,покварен връх. Почитат се изкуствени идеали,създадени от амбициите на леки души.

Продължава на стр.4

2

Музи в залива

Костадинка Костадинова Успокоение

Ноември

На З.

Облачно - дъждовно Облачно - дъждовно в този мрачен ден сгушен си до мене, а мокрият рефрен барабани и чука улуци и покриви, но топлината в звука на мен я даваш ти Вали цяла неделя, а пейзажът сив разлива се, рисува по градския статив Измива, заличава, бавно есента, в прелестта си цяла нападали листа Разноцветни, мокри под хорските нозе красотата им несретна събирам със ръце И гледам те в очите дъждовен и смутен, но любовта е скрита в погледа към мен

Художник Светлин ТРЕНДАФИЛОВ

Да замълча, когато ми е тъжно и да се усмихна когато си пред мен усмивка, слънце да ти пратя в мрачен ноемврийски ден

Недей препречва пътя на вълните обливали солени брегове Не можеш да запреш мъглите и заоблачаването в моето сърце

„Здравей“ да кажеш и да ме усмихнеш ядосам ли се, да ме успокоиш ръка приятелски да стиснеш и с поглед да ме покориш

Недей да търсиш цветен спомен илюзия изстинала без цвят Нали казват, че в този свят огромен няма как без любовта да си богат

Да ме разсееш, щом ми се плаче и че съм силна, да ме убедиш да бъдеш моето глухарче. Напук на километрите да разделиш

Недей загърбва планините и птиците политнали в нощта Заслушай се в листата, виж бодлите красиви цветове на есента

забравен спомен в късче шоколад пред асансьора натоварен, в онзи така далечен град прекрасен миг от книгата-живот отворена.

И недей поглежда все нататък към ранен септемврийски ден студът сковава неочаквано Ноември е, а ти не си до мен

Музи в залива

Светлин Трендафилов „Писателят на сънища” е 30 годишен художник, поет, писател, музикант и фотограф от град Каварна. Самоук автор. Дипломиран дизайнер на архитектурна среда (бакалавър) и педагог на обучението по визуални изкуства (магистър). Бивш състезател по спортни танци с треньорска правоспособност. Вицешампион на 5 града и втори в България през 2006 г. Съвременен родственик на Йордан Йовков. Автор на 6 самостоятелни изложби живопис (2010, 2013, 2014, 2015, 2016, 2018) и активен участник в колективни национални, както и международни изложби в България, Хърватия, Албания, Турция, Румъния, Италия, Пакистан, Словения, Полша, Македония, Малайзия, Сингапур, Франция, Индонезия, САЩ, Бангладеш, Филипини, Индия, Виетнам, Корея, Япония, Непал, Китай, Азербайджан, Испания. Носител на над 110 награди за визуални изкуства, сред които и от Австралия, Германия, Египет, Швейцария. Автор на книгите: • „Мълчаливи крясъци” (2010) • „В търсене на светлина” (2012) • „Между вчера и днес” (2017) • „Ти ли си Тя?” (2018) • „Диалози до изгрев” (2020)

Захаросани целувки Първо, за да станат вкусни, вълнение смесете със загадки, чифт налудничави устни, жадуващи усмивки сладки. После добавете радост, безкрайност половин черпак, щипка разцъфтяла младост и разбийте крем на сняг. Сложете и сто грама жажда, спомени от нежни случки – захарно, да се услажда (и леко – да не станат бучки!). Нежна доза светлина и сънища като пълнеж за лепкава сърцевина от мека нежност и копнеж. Чаена чаша въздишки, звезда от небето бездънно, облачни светещи нишки – комети от тяло безсънно… Сипете в широка душа с десет милилитра лято. Да пека, ще се изкуша в сърце, предварително загрято. Накрая трепет се добавя, така че леко да горчи, и никога не ще забравя най-важната съставка… ти.

Тирамису Тихата Искрена Радост Ахна Между Искащите Сладки Устни

3

4

Музи в залива

Веселина Славова Казвам се Веселина Тенева Славова. На 26 години. Занимавам се с писане повече от седем години, като това е третата ми книга. Останалите две са в друг жанр - първата “Поробена любов” е исторически роман,а втората - “В бездната на страха” е книга за приложна психология. Най-новият ми роман – „Мистерия: Проклятието“ е една сбъдната мечта за мен. Стремя се да напиша фентъзи любовна история от години и смятам,че най-накрая успях. Историята на Джейн и Дийн грабва всеки читател с любовта, магията и мистерията, вплетена между страниците. Ако ме питате от къде е дошла идеята за книга - може би нямам точен отговор. Всъщност тя винаги си е стояла дълбоко в душата ми и един мъглив ден просто се взирах в Балкана, чудейки се какво ли броди нощем из горите му. Тогава дойде и тази красива приказка.

Мистерия: Проклятието Продължение от стр. 1 си – всеки един от който бе поредният жалък опит. Затова събрах колкото смелост ми бе останала и реших да се доверя на другата голяма мъдрост – да сменя мястото си и да изградя различния живот, за който толкова мечтаех...

Слабите не виреят. Не се вписват. Не допълват богатата картина на днешния елит. Тежат, спират развитието му. Но животът учи. Всъщност няма по-добър учител от него. Много мъдри думи ми каза баба преди време, ала бях твърде малка, за да осъзная смисъла им. „Разбитото сърце и празният джоб са най-добрият учител.“ – Помни тези думи от мен, мило дете. Един ден, когато си достатъчно голяма, ще ги разбереш – това ми каза възрастната жена с препълнени със сълзи очи. Едва сега успях да ги усетя истински. Уроците на живота са най-сурови. Изграждат характера ни. Не прощават, не делят. Само действат, всеки ден. Всеки може да ти разбие сърцето, не само онзи, когото обичаш. Тези, които тъпчат мечтите ни - също. Събарят издигнатите от нас замъци из основи. Сриват ни, изравняват ни със земята, без да им трепне душата. Що за хора са? Но без тях няма как да учим. Нуждаем се от падението, за да се издигнем отново – по-силни от преди. За съжаление понякога падаме толкова често, че не ни остават основи, от които да започнем да градим. Крилете ни остават отрязани, без надежда да израснат отново. И някак всичко останало започва да губи смисъл. Това се случи и с мен преди няколко години. Затова трябваше да потърся и най-малката останала частица вяра, за да се съхраня. Нуждаех се от смисъл, защото бях на път да изгубя себе си. Казват, че ако пагубно копнееш за промяна или трябва да я намериш в сърцето си, или да смениш мястото си. Аз опитах безброй пъти да открия късчето промяна в душата

*** — Помогни ми, Джейн! – молеше се, докато изящните му пръсти се превръщаха в лапи с издължени нокти и гъста козина. - Отварата не спря превръщането. Бе прекалено слаба, но ти ще успееш! – надеждата в думите му пълнеше очите ми със сълзи.

— Тук съм, Дийн! – крещях и продължавах да го държа здраво в прегръдката си. Щях да рискувам всичко. Той се бе превърнал в моя живот. Целта бе да успее да запази съзнанието си след метаморфозата. В онази нощ имах крещяща нужда звярът в него да ме защити, а сърцето на човека в него да ме помилва! Козината набождаше под пръстите му и усещах как се предаваше. Призивът на останалите и искрящата в бяло луна го викаха. Нямах никаква идея колко са. Допреди месец не бях подозирала за съществуването им, но сега трябваше да вляза в кондиция максимално бързо, защото може би само аз щях да имам възможността да ни спася. Лицето на моя любим издаваше вътрешната борба на невиждано страдание. Всъщност това бе добър знак. Успяваше да се бори. Може би все пак и отварата даде своя принос. Тъмнината го обземаше. Очите му се изпълваха с гняв, а аз неспирно повтарях две думи, обляна в студена пот и сълзи.

— Обичам те! – рани покриха ръцете ми, с които здраво го бях сграбчила. Звукът на непримирим рев покори тишината и след няколко минути пред мен стоеше огромното, зловещо създание и ръмжеше с всеки дъх, готово да се нахвърли отгоре ми, за да задоволи нестихващия глад за човешка плът. Паднах на земята, примирена със съдбата си. Погледът ми се размазваше и ръцете се пързаляха по гладкия под. Не смеех да издам нито звук, само се молих с буйно туптящо сърце в гърдите. Да ме почувства и да ме пощади. Изскочилите жълти очи не отделяха поглед от мен. Чакаха да побягна. Да се превърна в плячката на нощта. Аз обаче съвсем нямах намерение да се предавам. Изчаках дъхът му да се успокои, преглътнах страха, стегнал гърлото ми и се изправих с последни сили. Вдигнах високо глава и протегнах ръка, за да го погаля..”

*На 15 ноември авторката ще гостува в Бургас, в Дом на писателя, в 18 ч., за да представи новия си роман. Заповядайте!

Музи в залива

5

Йоана Вълчева Йоана Вълчева очаква своите почитатели в Центъра за съвременно изкуство и библиотека - Бургас на 4 декември (неделя) от 17 часа.

Пратеник на полумесеца (откъс от романа)

Продължение от стр. 1 Някой притисна силно ръка към устата му, във въздуха проблесна острие. Но как се е приближил толкова, без да го види? Как е знаел, че някой чака на пост? Преди в ума му да изскочи следващ въпрос, чу шепот до ухото си: – Трябва да бъдеш по-бдителен, Мустафа. Онзи знаеше името му и гласът бе някак смътно познат. Сърцето му все още блъскаше уплашено в гърдите, когато острието се оттегли, а нападателят отпусна хватката си. Мустафа се завъртя и оста¬на поразен, съзирайки мъжа, който всички пазеха в спомените си като някакво пророчество. Оно¬ва сурово лице и тъмни очи, толкова стоманени и едновременно живи, излъчващи свръхестествена енергия. Асад aл Сахра, лъвът на пустинята, единственият, който може да се промъкне така незабележимо покрай постовите. Когато се усмихна, белите му зъби се откроиха, а после двамата се прегърнаха. През следващите часове мълвата се разпространи из лагера и въпреки че беше средата на нощта, хората излязоха навън, оживени, като че ли имаше празник. Асад aл Сахра се е върнал, разнасяше се от уста на уста. Повечето бяха в неведение за причината, но някои предчувстваха, че ще се случи нещо важно. Али седеше край огъня, наобиколен от тълпа – засипваха го с какви ли не въпроси, но той оставаше мълчалив и недостъпен, което още повече ги привличаше. Стаяваше напрежението в себе си, знаей¬ки, че предстои да се изправи пред гнева на Халифа. Най-вероятно щяха да го повикат всеки момент. От другата страна на пламъците се появи Рашид. Погледите им се сблъскаха в мрака. Безконечното бърборене и радостните възклицания секнаха, настана тягостна тишина. Всички бяха наясно с неприязънта, която двамата изпитваха един към друг. Али стана и успя да запази каменното си изражение, но в него се разрази буря от тъмни емоции.

– Хората те посрещат като герой. – Рашид първи наруши мълчанието. Малките му очи проблеснаха пресметливо. – Радват се, че си се върнал и дори не се сещат за Хюсеин. Никой не тъжи за него.

– Не аз го изпратих там.

– Но ти си детонирал бомбата. Или не си? – Театрално направи гримаса на любопитство, а след това пауза, за да привлече вниманието към следващия си въпрос. – Да не казваш, че безстрашният лъв на пустинята се е разколебал да изпълни повелите на Халифа? На Аллах? Али заобиколи лагерния огън и прекоси разстоянието помежду

им с две бързи уверени крачки. Застана на сантиметри от него и му промълви толкова тихо, че никой друг да не чуе: – Какво точно се е случило, може да знае само онзи, който е бил там. А определено имаше още някого, освен мен. Моли се да не разбера, че това си бил ти. Един младеж от личната въоръжена охрана на Халифа си проправи път през тълпата и поведе Али към къщата, където лидерът на организацията им щеше да го приеме. Вкара го в стая с нисък таван и миниатюрни прозорчета, осветявана единствено от две свещи. Али я познаваше по-добре от някогашния му дом в Басра – тежката миризма на плесен, овехтелите резбовани мебели. Но най-вече познаваше побелелия мъж, облечен в дълга роба за спане, който никога, дори толкова късно през нощта, не се разделяше с броеницата си. Халифа го огледа обстойно и продума с дрезгав, стържещ като шкурка, глас: – Виждам, че все пак не си забравил традициите ни. Посочи към арабското му облекло – туниката, дълга почти до коленете, правите панталони отдолу и куфията, увита на главата му, всички те тъмни като черната пустинна нощ. След това възрастни¬ят мъж коленичи на пода до ниска масичка, върху която имаше две тумбести чаши с чай, а по средата хука и му даде знак да седне при него. Щеше да бъде неуважително да не сподели трапезата на домакина, затова Али хвана чашата с два пръста и се вгледа в червеникавата течност, преди в крайна сметка предпазливо да отпие.

– Ако исках да те убия, нямаше да го правя с отровен чай – язвително се обади Халифа, забелязал колебанието му. – Е, страшна каша си спретнал в Италия.

– Атентатът е извършен, не искаше ли точно това?

– Да, но не на тази цена – изръмжа арабинът. – Какво си правил на онзи влак? Али не отговори, но го погледна без страх в очите, сякаш безмълвно казвайки „сякаш не знаеш“.

– Искал си да спасиш Хюсеин.

– С цялото ми уважение, но нима целият взрив във влака и смъртта на Хюсеин не бяха замислени единствено за да ме накажеш? Не го ли доказва фактът, че бомбата бе взривена по-рано и не от мен?

– Признавам. Но когато имам един самозабравил се и извън контрол воин, трябва да взема мерки. Това беше тест, Али, а ти затвърди слуховете, че пристъпваш волята ми. Качил си се на влака, въпреки че трябваше да извършиш детонацията дистанционно от шосето. Според телевизията не си бил сам. Значи, си въвлякъл още някого от нашите и веднага се сещам за един човек, който е достатъчно луд да ти се върже. Взел си заложници, които на всичко от-горе си освободил! – Удари силно по масичката и чаят се разплиска над ръба на чашите. – В името на Аллах, какво си мислиш, че правиш?

6

Музи в залива

– Има една-единствена причина да не ти се под¬чиня – не желаех Хюсеин да бъде цената за моите грешки. Наказа ме, добре. Получи това, което искаше. Но няма да си променя мнението – войната между иракските ислямски школи трябва да престане. Врагът не е тук – изрече твърдо.

– Кой си ти, че да определяш врага и да казваш къде трябва да се води войната? – извика Халифа.

– Аз съм Асад ал Сахра. Това простичко заявление, изречено толкова спокойно и хладнокръвно, сякаш взриви въздуха в стаята. Възрастният мъж едва-едва се изправи, ясно личейки колко усилия му костваше. Тъмното му лице се сгърчи в ядна гримаса, а бръчките по него станаха още по-дълбоки.

– Аз те направих това, което си! – Острият тон премина в ръмжене, тялото му се разтресе от гняв. – Ако не бях аз, щеше да изгниеш насред прашния път към Басра. Затова запомни най-сетне, че аз съм този, на когото Аллах е дал правото да взима реше¬ния и да раздава заповеди! Твоята задача е да из¬пълняваш и ако си го забравил, спомни си, че не си нищо повече от останалите в този лагер. Али също се изправи, плавно и гъвкаво като пан¬тера. Очите му пламнаха гневно, а една вена силно запулсира на врата му.

– Детството ми беше отнето не от сунити или от шиити. Моят враг се крие на запад. Отдадох мла¬достта си на каузата, на народа и религията си. Във всеки момент съм готов да дам живота си за тях и за теб, знаеш го. Моята единствена цел е да накажа неверниците.

– Рязко извади ножа от ботуша си и го завъртя така, че дръжката да сочи към Халифа. Подаде му го с отворена длан. – Затова, ако смяташ, че Аллах няма нужда от мен в неговата война, убий ме още сега.

– Щом искаш да накажеш неверниците, защо не го направи? Защо остави живи онази журналистка и детето ѝ? Али се поколеба само за миг.

– Задачата бе влакът да бъде взривен и аз я из¬пълних. Не ми беше давана заповед да убивам още хора – заложниците бяха само средство да избягам от полицията.

– Ами, ако те разпознаят? Знаеш колко пагубно би било за Мюсюлманската студентска асоциация, ако я обвържат с тероризъм.

– Погрижих се да не се разприказва. Халифът не каза нищо по този въпрос, но мис¬лено си отбеляза да реши проблема по своему. На Али заяви: – Прибери ножа, защото тази нощ не ти е отреде¬но да умреш.

– Аз също имам въпрос към теб. Кого беше из¬пратил да детонира бомбата по-рано? Арабинът помълча малко, после отвърна: – Рашид. Али сви ръката си в юмрук и ножът се впи в плътта му. В яда си дори не забеляза кръвта, която закапа по пода, нито болката. За да го успокои, Халифа се протегна през масата и постави длан на рамото му.

– Чуй ме, синко. Сам каза, че врагът ти не е в Ирак, така че не е и Рашид. Не му се гневи, той изпълняваше мои заповеди. Надявам се да си си нау¬чил урока и да контролираш повече себе си, защото имам нова задача, много по-важна. Такава, която е точно според твоите разбирания.

– Какво имаш предвид?

– Друг атентат. Утре, след като се наспим, ще ти обясня къде и кога. Ще ти дам пълна свобода – ти ще решиш как да стане, ти ще избереш хората. Али прибра ножа и отново се превърна в онзи су¬ров хладнокръвен мъж, който бе израснал в лагера и когото всички познаваха. Промяната беше напра¬во осезаема. Халифа можеше да вкуси жаждата му за мъст, животинското желание да наказва, неизко¬ренимата болка от детството му. Перфектната машина за убиване. Асад ал Сахра – Лъвът на пустинята. „И като всеки хищник – помисли си възрастният арабин, – имаше нужда от цел, за да живее. От плячка, която да преследва. А той току-що му я беше дал.“ Дресьорът подчинява лъва да стъпи на сцената, като го кара да мисли, че сам иска да излезе на нея. Тероризмът не беше нищо повече от един цирк.

Глава IX Рим, Италия Алберто Морано паркира служебния си автомо¬бил пред приветливата сграда, където живееше Леонора Андерсън, техният основен и абсолютно безполезен свидетел. От няколко дни се опитваше да я покани на нова среща в полицейското управление, надявайки се един повторен разговор да хвърли по¬вече яснота върху и без това зациклилото разследване. Тя обаче упорито не отговаряше на позвъняванията, нито връщаше обаждане, въпреки че нейно задължение бе да остане на разположение на поли¬цията. Затова инспекторът нареди на служител от екипа си да провери с какво дамата е толкова заета. Резултатът от проучването изобщо не му се хареса – журналистката беше напускала два пъти страната, обикаляйки затворите, за да интервюира опасни терористи. Провеждаше собствено разследване, предположи Морано, дори може да е попаднала на нещо, което да не иска да сподели с органите на реда, а да запази за големия си сензационен репортаж. Тези журналисти бяха като хрътки – надушеха ли следа, останалият свят спираше да съществува за тях. Качество, което можеше да се счита едновременно за талант и в същото време – голяма глупост. Но инспекторът не бе човек, когото тя може така лесно да заобиколи. Щом не желаеше да вдигне телефона си, щеше да я изненада лице в лице. Първо я потърси в работата, където, след като показа значката си, му казаха, че е в двуседмичен отпуск. Тогава реши да провери в дома ѝ. Морано се изкачи бързо по стълбището и стигна до апартамента на втория етаж. Колегите му бяха проверили, че Леонора Андерсън го бе наела още при идването си в Италия преди три години и не се беше местила нито веднъж. Инспекторът почука силно, надявайки се, че си е вкъщи и ще бъде така благоразумна да му отвори. Не видя шпионка, така че изключваше възможността предварително да разбере кой е посетителят ѝ, и да се скрие. Въпреки това вратата пред него си ос¬тана все така затворена, а отвътре не се чу никакъв звук. Алберто почука отново и зачака търпеливо. Нищо не подсказваше в апартамента да има някого.

– Госпожо Андерсън, ако сте у дома, моля да ми отворите. Инспектор Морано е. Трябва спешно да говоря с вас. Не последва отговор. Полицаят почти се бе примирил с лошия си къс¬мет, когато направи последен опит и натисна дръжката. Изненадващо тя поддаде и вратата се открехна. Оказа се отключено, а от дългогодишната си практика Морано знаеше, че това в комбинация със зловещата тишина беше признак за неприятности. Познатият адреналин плъзна в кръвта му, а косъмчетата по тила му настръхнаха. Влезе бавно и внимателно, готов за неприятни изненади. С дясната си ръка извади оръжието от кобура и го насочи напред.

– Госпожо Андерсън, тук ли сте? – провикна се, не отхвърляйки напълно възможността тя да си е у дома и просто да е забравила да заключи. Освен това имаше дете, което не би желал да плаши из¬лишно, нахълтвайки с пистолет. Достатъчни му бяха само няколко секунди, за да регистрира бъркотията, царяща в жилището. Шкафчето за обувки в коридора бе прекатурено и от най-горния ред се бяха разсипали няколко чифта. Парчета от прозрачна стъклена ваза проблясваха на пода. По килима забеляза следи от кръв и това допълнително изостри инстинктите му. Продължи напред, откривайки още изпочупени или преобърнати мебели, разпилени вещи, още кръв. Някои от неща¬та изглеждаха разместени от претърсване, но други бяха недвусмислен резултат от борба. Обходи останалите стаи, където срещна същото опустошение. Обзе го тревога, че нещо бе сполетяло главната му свидетелка, но и облекчение, че не откри трупове. Прибра обратно оръжието си и възможно най-бързо напусна апартамента, за да не компрометира сцената и да попречи на криминалистите да си свършат работата. В момента всяко доказателство щеше да му бъде от полза. Набра на мобилния си последния номер, с когото беше разговарял.

– Морано е. Изпратете екип в дома на Леонора Андерсън. Всичко вътре е с главата надолу, има и кръв.

– Да изпратим ли медици? – чу се гласът отсреща. Въпросът бе обичаен и предполагаше, че има ранени или дори загинали.

– Не, огледах навсякъде – няма никого. – Замълча, поемайки си

Музи в залива дъх и обмисляйки възможностите. – Искам да ми издействате заповед за обиск, след като криминалистите приключат. Трябва да се добера до компютъра и записките на Андерсън, да разберем по какво точно е работила напоследък, какво е открила. Може да е свързано с изчезването ѝ, както и с атентата.

– Разбрах, шефе. Ще се постараем да имате запо¬ведта възможно най-скоро.

– Свържете се също с профайлърката от RAID – Ем. Кажете ѝ засега да зареже разследването на взривовете в „Стамфорд бридж“ и да хване първия самолет от Лондон. – Морано чуваше тракането на клавиатурата, докато подчиненият му старателно записваше задачите си. – И, Фабио, този път се постарайте журналистите да не научат. Достатъчно зле е, че главният ни свидетел изчезна, а на всичкото отгоре тя е една от тях. ⁘⁘⁘ Дванадесет часа по-рано През последните няколко седмици, от момента, когато разбра самоличността на единия си похитител, Леонора живееше в истински ад. Разкритието запази за себе си, но постоянно обмисляше как да постъпи, претегляше плюсовете и минусите на различните ва¬рианти и все не стигаше до правилното решение. Като резултат игнорираше всички обаждания на инспектор Морано, страхувайки се от въпросите, които ще ѝ зададе, и най-вече дали беше способна да им отговори, без да изложи живота си и този на сина си на опасност. Осъзна, че преди, когато не знаеше почти нищо, бе по-лесно да лъже и премълчава, но сега истината я разяждаше отвътре. Предполагаше, че поведението ѝ вече е събудило подозрения, и се чудеше каква ще е следващата стъпка на разследващите. Освен това през тези седмици се бе затворила вкъщи, изчитайки всичко за Али Нàсар, до което съумя да се добере в интернет – статии, интервюта, репортажи. Опитваше се да го опознае, да разбе¬ре мотивите му, да влезе под кожата му. Искаше да види истинското лице на врага си, надявайки се, че така ще успее да се справи с него. Но това, което медиите бяха отразили, се оказа фалшиво – една добре дирижирана, най-вероятно от самия него, картина на мъж, успял да намери баланса между модерния свят и мюсюлманските си корени, занимаващ се активно с неправителствена лондонска организация. Стерилен образ, който нямаше нищо общо с опас¬ния хладнокръвен терорист, принудил я да извърви километри през гората, заплашващ да убие детето ѝ. Може би ако не се бе сблъскала очи в очи с жестокостта му, щеше да повярва на написаното за него, дори да се впечатли. По същото време се случи и атентатът на „Стамфорд бридж“. Новинарските емисии бяха залети със съобщения за разрушенията и хилядите жертви. Имаше няколко интервюта с инспектор Морано и профайлъра от френската полиция, които изказаха предположения, че терористичните актове в Лондон и Италия са извършени от една и съща групировка. Въпреки солидната папка със събрана информация по случая, когато я извикаха в офиса преди няколко дни, тя не сподели нищо. Бе изненадана на срещата да види представители на ръководството от други централи на CNN, включително бившият ѝ шеф в Атланта. Поискаха да им докладва докъде е стигнала с възложеното ѝ журналистическо разследване, на което тя започна да отговаря уклончиво и с половин уста, като така изчерпа търпението им.

– Виж, Андерсън, ценим те и винаги сме били на мнение, че си добър професионалист – започна прекият ѝ началник. – Смятаме, че въпреки преживения ужас, участието ти в подобно събитие е шанс, който не трябва да изпускаш, както и телевизията. Ти се превърна в новина и един задълбочен репортаж, на какъвто всички тук знаем, че си способна, щеше да стане материалът на живота ти. Дадохме ти тази възможност, както и картбланш – обещахме да не те притискаме, да ти дадем нужното време, ресурси.

– Наясно съм и работя по случая, просто…

– Си стигнала до задънена улица – довърши вместо нея. – Или изобщо не си го взела на сери-озно.

– Интервюирах двама членове на „Воини на справедливостта“, предполагаемата групировка, отговорна за терористичния акт. – Трябваше да им даде нещо.

– И какво излезе от това?

– Получих някои сведения, но все още обмислям как точно да ги използвам в репортажа. – Опита се да звучи уверено, сякаш съвсем скоро щеше да им пре¬достави нещо готово. – Освен това имам

7

нова следа.

– Нямаш абсолютно нищо. – Изявлението я стъписа и тя не успя да отговори. – Познавам те, Леонора, и жената, която в момента стои пред нас, не си ти. Не знам какво се е случило с теб, но нюхът на хрътка и онзи хъс да се докопаш до историята на всяка цена, са се изпарили тотално.

– Всички сме наясно, че напоследък ти се струпа много – заговори бившият ѝ шеф, без да поглежда към нея. Вместо това беше вперил поглед в химикалката, която механично въртеше между пръстите си. – Първо загубата на съпруга ти, а после и необмисленото според мен решение да се преместиш тук. Все пак аз и останалата част от ръководството проявихме разбиране и те подкрепихме. – Спря и леко се изкашля. – Със сигурност не е лесно да за-почнеш отначало и да отглеждаш сама дете. А сега и това отвличане…

– Какво се опитвате да ми кажете? – попита тя.

– Ще бъда честен с теб – отново се включи в разговора прекият ѝ ръководител. – На база на скандала, който направи заради последния си репортаж и оскърбителното ти поведение тогава, както и настоящата ти незаинтересованост към благото на телевизията и към собствената ти журналистическа кариера, взехме единодушно решение. Имаш две седмици да ни представиш нещо обещаващо. В противен случай това ще бъде последният ти анга-жимент като служител на CNN. Мисълта, че след две седмици може да е без работа, допълнително увеличи тревогите ѝ. Беше станала раздразнителна, едва се концентрираше, почти не ядеше и бе отслабнала значително. На ден не ѝ се събираха повече от четири-пет часа сън, защото всеки път, щом затвореше очи, или виждаше ужасяващи спомени от отвличането, или умът ѝ трескаво работеше, за да намери изход от ситуацията. Както сега. Въртеше се в леглото от часове, опитвайки се безуспешно да се унесе в дрямка. Опънатите ѝ нерви, естествено, се отразиха на Томас и кошмарите му отново се върнаха. Страхуваше се да спи сам, затова през последните дни нощуваше в спалнята ѝ. Леонора се завъртя на една страна и погледът ѝ обходи с любов детското лице, озарено от меката светлина на уличната лампа, процеждаща се едва-едва през завесите. Нежно отмести един паднал кичур от челото му, притвори очи и направи нов опит да отпусне сетивата си, да се предаде на съня. Тогава го чу. Тихо кратко проскърцване. Надигна се рязко в леглото, съсредоточено взи¬райки се в мрака през отворената врата на стаята. На стената отсреща сякаш пробяга сянка. Може би само си въобразяваше, но натрапчивото усещане, че не са сами в апартамента, не я напусна. Внимавайки да не издаде нито звук, а и да не събуди Томас, Леонора бавно спусна крака на пода. Боса стигна до коридора и предпазливо се огледа, преди да тръгне по него. Стъпваше премерено, придвижвайки се от спалнята към другата част на жилището – най-близо от дясната ѝ страна бе детската стая, а след нея – банята. В дъното се намираха всекидневната и кухнята, а коридорът образуваше завой към входа. Леонора направи още една стъпка, когато нещо издрънча глухо в тъмнината. Вече бе сигурна. Сърцето ѝ диво заблъска в гър¬дите и тя светкавично се мушна в спалнята на Томас, прикривайки се зад вратата. Заслуша се, докато мислите ѝ препускаха, осъзнавайки, че няма никакво оръжие, а синът ѝ спи в другата стая, напълно сам и беззащитен. Надникна през процепа, който се образуваше от пантите, и съзря силуетите на трима мъже, обхождащи дома ѝ с дулата на пистолетите си. Лицата им бяха покрити с черни маски и единственото, което оставаше открито, бяха очите им. Видя как си пра¬вят знаци с ръце и се разделят – първите двама се насочиха към всекидневната и кухнята, а третият тръгна в посока на скривалището ѝ. Леонора се отдръпна от пролуката, за да не я забележи и плътно прилепи гърба си към стената. Долавяше движенията му, бавното му неумолимо приближаване. Почувства се като плячка, уловена в капан. Дишането ѝ се ускори, а страхът ѝ бе толкова осезаем, че можеше да се помирише във въздуха. Вместо да се стегне и приготви за борба, усещаше крайниците си тежки като олово, сякаш бе неспособна да ги накара да помръднат. Студена пот изби по кожата ѝ и нощницата прилепна плътно по тялото. Щеше ли да намери сили сама да се изправи срещу тримата въоръжени? А имаше ли избор? Усети как мъжът се спира от другата страна на дървената по-

8

Музи в залива

да не издаде присъствието си. Влудяващо чакане. Тишина, нарушавана единствено от отчетливото тиктакане на стенния часовник. Най-сетне той пристъпи към стаята и бавно прекрачи прага, обхождайки със зорък поглед мрака. Леонора беше вцепенена и не помръдваше, дебнейки подходящ момент за действие. Когато видя дулото на пистолета да се подава, с всички сили изблъска вратата към него. Мъжът извика от удара и изпусна оръжието си на пода. Леонора се втурна да го вземе, отбелязвайки си наум, че съучастниците му със си¬гурност са чули вика и всеки миг ще се притекат на помощ. Трябваше да побърза. Наведе се, хлъзгавите ѝ пръсти поеха гладкия метал, но секунда по-късно той бе избит от ръцете ѝ. Мъжът я сграбчи и я принуди да коленичи на пода. Беше гневен – личеше си по горящия му поглед. Леонора опипа с ръка пространството около себе си, отчаяно търсейки средство за защита. Улови пластмасовия джедайски меч, с който Томас си беше играл през деня, и силно замахна в момента, когато нападателят ѝ се опита да вземе пистолета. В тъмното не можа да види накъде се цели, но мъжът изохка и притисна слепоочието си. Секунда по-късно се изправи, зашлеви я с опакото на ръката си и я извлачи навън в коридора, притискайки я към стената. После безпощадно стисна гърлото ѝ. Леонора сграбчи китките му, опитвайки се безуспешно да разхлаби хватката. Задушаваше се все повече и повече, а от устата ѝ се изтръгна тих гра¬чещ стон. Тогава дойде и ясното осъзнаване, че тези хора не бяха в дома ѝ, за да ограбват или търсят нещо. Те бяха тук с едничката цел да убиват. До замъгленото ѝ ужасено съзнание достигнаха звуци от борба и нечий далечен вик, пропит с болка, като че ли идващ от съседната стая. Миг по-късно от всекидневната изскочиха другите мъже, следвани от четвърти, който ги атакуваше с пестеливи, добре отработени удари. Юмрук в корема изкара въздуха на единия и го накара да се превие на две. Добре прицелен ритник в китката изби оръжието от ръката на другия. Възползвайки се от моментното си надмощие, непознатият мина зад гърба на онзи, който все още се опитваше да си поеме въздух, и стегна ръцете си около шията му. Той се заизвива, но натискът на силните ръце върху трахеята спира¬ше притока на кислород. Секунди по-късно тялото му се отпусна като парцалена кукла. Мъжът го остави да се свлече на пода и бързо парира атаката на другия. Последва ожесточена схватка, в резултат на която двамата се озоваха на земята и се превъртяха няколко пъти, докато непознатият не се оказа отгоре. Посегна назад към ботуша си, острие на нож проблесна в мрака. С едно светкавично движение гърлото на противника му бе прерязано. Леонора не забеляза нищо от това. Взираше се в лицето на душащия я мъж, но образът все повече губеше очертания. С последни сили впи нокти в кожата на китките му, борейки се за глътка въз¬дух. Опитваше се да остане жива въпреки болката, въпреки огъня в гърдите си, въпреки огъващите се омекнали крайници. Но отмалата я превземаше безпощадно.

В следващия момент видя длани, сякаш изникнали от тъмнината, да обхващат главата на палача ѝ и рязко да я извиват. Чу се зловещо изщракване. Ръцете, допреди малко така безмилостно стискащи гърлото ѝ, се отпуснаха безжизнено. Мъжът се строполи в краката ѝ и тя невярващо се вторачи в трупа, смътно осъзнавайки, че вратът му бе счупен. Вдигна поглед към спасителя си и целият ѝ страх се завърна с пълна сила, срещайки онези черни очи, постоянно преследващи я в кошмарите. Лицето, което толкова ясно помнеше и в чиито снимки дълго се бе вглеждала през последните дни, беше опръскано с кръв, скулата му видимо се подуваше. Понечи да извика, но той ѝ попречи, притискайки с ръка устата ѝ. Успя само да го види как замахва, усети внезапна болка и изгуби съзнание. Али я улови, за да не падне и я притисна към себе си. Загледа се в нея, така отпусната и безпо-мощна, толкова крехка. Челото ѝ се опря в рамото му – простичко, несъзнателно действие, което нака¬ра нещо вътре в него да трепне. Трябваше да я удари, напомни си той, иначе ни¬кога нямаше да я убеди да тръгне с него. А се налагаше. Върна се мислено назад допреди няколко дни, когато негови доверени хора му докладваха, че Рашид е изпратил убийци, за да ликвидират журна¬листката и детето ѝ по нареждане на Халифа. Хвана първия полет за Рим, решен да не позволи това да се случи. Не замеси никого, а избра да действа лично, тъй като вече не знаеше на кого може да вярва и на кого – не. Осъзнаваше, че така отново прекрачва заповед на водача си и причината този път нямаше нищо общо с войната, която водеха. Защо всъщност ги спасяваше? Тях, неверниците – жена и дете, които му бяха чужди? Али вдигна Леонора и я отнесе до леглото в спалнята. Тогава го видя. Отговорът. Петгодишното момче, свило се на топка уплашено в ъгъла на стаята, гледащо го с широко отворени очи. Безгласни сълзи се стичаха по бузите му, а когато видя отпуснатото тяло на майка си, от устните му излезе тих стон, наподобяващ жалостиво мяукане. Али веднага разбра – беше я помислил за мъртва. И тогава спомените го заляха. Асад ал Сахра, лъвът на пустинята, но в крайна сметка човек… А ние хората имаме лошия навик да мамим себе си. Заблуждаваме се, че сме приключили с миналото, без да си даваме сметка, че може би то не е приключило с нас. Спотайвайки се в далечни кътчета на ума, ни прави негови пленници. И после ни връхлита като бумеранг. Миналото може да се превърне в камшик за душата – дори да не ги виждаме, раните са там. Загниващи и незарастващи. Чакат. Но един ден нещо се случва, животът бърка право в тях и те кара да си спомниш горчивата болка. Онази, която те е накарала да пазиш смъртта в душата си и да посееш още смърт. Която е замъглила погледа ти. Но именно тя може да се окаже и средството, с което да излекуваш раните на миналото.

Художник Светлин Трендафилов