"Музи в залива", бр. 26, август 2022

и з у

Музи в залива

М

ПРОЗА

Мадлен Аспарухова Данна Донку Елена Валентинова

ISSN 2738-8395

Данна Донку

В броя днес четете:

Ана Раунд-Дев Стефан Димитров Данна Донку Елена Валентинова

а в ли

а з в

Младежки литературен вестник, бр. 26, август 2022

ПОЕЗИЯ

1

Ана Раунд-Дев Белег Не се отричай - даже за секунда не искам аз да чувам, че е „край“! Горях до теб в последната минута, а ти от мен ограби временния рай. Не искам с вятъра да тичам пак, за да го моля скоро да си дойдеш, и в пепеливи улици да скитам и да знам, че няма да се върнеш.

Момичето от Валиндор Да обичаш или да умреш? Понякога е съвсем същото. Бих могла да те пронижа в сърцето и ти няма да се усъмниш в любовта ми. Очите му са вперени над главите ни, сякаш там има нещо повече от слънце в синя безкрайност. Само за миг отклонява вниманието си и кракът ми се стрелва към левия му хълбок. Силно и болезнено, но най-вече изненадващо. Брион ахва шумно и улавя крака ми във въздуха. Още преди да съм мигнала, ме поваля по гръб. Ръцете му обездвижват моите, а бедрата му ме притискат в земята. Не става, както очаквах. Много по-хубаво е.

Ще плача и ще викам, ще кълна, и за последно Бога ще извикам, за да ме накаже със бича, а то гръдта ми пак ще те обича… Твърде е болезнено да знам как твоята ръка обхваща друга, и когато най си сам - да знам…, че била съм аз ненужната друга. Говориш лошаво за мен, нехаеш, а на друг не даваш да продума, в средата ме боли - да знаеш, но не мога вечно да съм чужда. … Вече късно е за пламък тук и сърцето ми отровата пое. Ти на другите от теб ще даваш, а мен - да потъна остави ме!

Още стихове от Ана Раунд-Дев на

Продължава на стр. 4,5

Елена Валентинова „Повтаряй след мен: Аз съм прекрасна и заслужавам любов!“ Послушно повторих. „Аз съм прекрасна и заслужавам любов.“ Да се научиш кога и кого да слушаш отнема време. Целуна ме, а след това си тръгна.

Продължава на стр. 8

стр.2,3

Мадлен Аспарухова Писмо до останалата част от живота ни https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

Скъпи Асене, извини ме, че ти пиша, вместо да ти кажа всичко това на живо, но ти си ме знаеш, че по-добре се изразявам в писмена комуникация – по-лесно ми е, пък и така няма опасност да забравя да ти кажа нещо, а и двамата не обичаме недоизказаните неща. Уж си обещахме да не повдигаме темата известно време, но на мен

това, което си казахме не ми дава мира и, вярвай ми, нямаше да имам смелостта да ти пиша това, което ще ти напиша, ако онази вечер не ми беше казал, че и ти имаш чувства към мен и през последните няколко години неведнъж си обмислял да ми ги признаеш.

Продължава на стр. 6,7

2

Музи в залива

Ана Раунд-Дев Аз съм Ана Методиева от гр.Козлодуй, на 25 години. Псевдонимът, който използвам е Ана Раунд-Дев. Уча програмиране, занимавам се с танци и скоро приключвам писането на първата си книга. Догодина се надявам издаването ѝ да бъде факт. Книгата ще е изцяло фентъзи. Наскоро направих тази си страница в инстаграм - @anarounddevv, където качвам своята поезия.

Нямата любов Учи любовта - звукът е ясен, чува се в очите, даже се чете, и ако някога съм казала, че тебе „мразя“, знай, това са само думи и лъжа, които най живота ми очернят, най ме карат да горя с надежда, и пагубно убиват ме в жарта, със времето в бегом на спринт, щом слънцето отгоре топло засияе, ти превръщаш се във блян пропит по кожата ми, сякаш опиат е, надвесил кротко своите коси като одежди, коси от златен ръж поникнали в пръстта. Мен животът ми на грешното научи, да горя, а любовта да бъде няма!

Сантиментална душа Събличах ги кожа по кожа, а всъщност - събличах души. Да обичам не смеех, не можех, в тъгата намирах очи. В късни вечери лунни изгарях да видя любов, ала тя бе в пеперудени струни, тон, а всъщност – война. Сухи газех цветята по пода, сухо съхнех сама като лист. В прах се превърнах, в дируга, лицето в безследност затрих. Оставях в звездите копнежи и молех за капчица страст. Ала всички се смееха шумно – била съм „брътвежи” за тях. Тишината след време заемах. В нощите кротко си спях. Събличах се кожа по кожа, но душата лъжа е - разбрах. Ръцете си свивах в прегръдка - чаршафите бяха пашкул. „Те“ - моя пресядаща глътка, а звездите - часовник от тюл!

Одър

След залеза

Гледам своя облик в огледало и нямам вяра аз на вижданото тук, не съм помолил времето да ме забравя, с твоя облик в мислите пропит. Дируги по лицето ти пълзят по змийски, самота надвесила се като дъб, поникналите рози кротко даже кланят ръце и викат: “Ти ще си до тук!” Моето сърце тепърва иска да поникне, мястото ми най при живите стои, където теб и твоята ръка да хвана, словом с думи обич в тебе да посея. През тъмни океани, бури, дъждове, клетва тебе искам аз да дам, очи отвеяни от бурни ветрове, и плач останал за накрая. Взорът очерта ми твойта форма изведнъж сякаш съм художник с пеперудени крила, а истината грозна се оказа, знай, смъртник на легло лежах до края…

Слънцето гледам - ниже се плавно за последно летния си пъстър дъх, а с лъчите птиците на юг отлитат, сама оставили ме за пореден път.

Тогава времето удари моята секунда, заспах, унесох се за миг.

Денят потъва пагубно, потъва, а нощите обгръщат се с мразана мястото им струни гласовити нашепват приказки за любовта. Виждайки небето го разбирам не усещам силно твоя аромат, липсва ми, не мога да го скрия и очите плачат като водопад. По залез слънцето е като свещ изгаря бавно восъчните длани, докато всемирът влюбен е в теб, притихвам в унеса, в безгласие. Сетне ясните лъчи се изгасиха, сгушиха се заедно в кълбо от пух. Щом шумът започнах да дочувамтихо! Щурчената песен пак е тук. Там, където бяга светлината мойто гръд е сухата пустиня, и иска преобръщайки земята, да те люби и само да те има!

Музи в залива

Ана Раунд-Дев и Стефан Димитров Шумът на реката играе по такта, на есен листата балетно вървят и изгревът тъжен може би чака теб - да си дойдеш по жълтия път. Може би те си танцуват живота слънцето иска във мрак да заспи, а тази гнетяща в ума ти тревога я виждаш във тях, защото тежи. Отвътре умирам с последния лъч, по кожата тънка се влачат бодли. Сама, изоставена - далеч от дома, спомен останал в гърдите горчи. А може би ти с картини лъжовни сякаш пейзажът е истински звяр, се оправдаваш и вече не помниш, че беше бездушна и искаше плам, че искаше жега и може би обич гърдите да сгрея - цели във сняг. Мене ме няма, но изгревът още ти вярва... Ах, злощастен глупак!

3

Съдба Гръдта си разтварях и никой не видя празнината във нея, и нито един не остана, а самаоставях се в ръце на хиени. Гола събличах се, бягах към нова любов не една, а пошла нощта, в самотата, тихичко обличах греха. Ридаех начесто сякаш пияна, живеех живот като луда жена, която не знаеше как да остане и опора да си бъде сама. Преигравах неспирни копнежи, изиграни като игра на хазарт и не получих други брътвежи освен страха от друг аромат. На мъжете си подавах сърцето сякаш е цвете - откъсната блян, и да се будя сама на леглото бе душевен чернист ураган. Воалната орис тежеше отгоре. Господ дали бе мене избрал? Хора да пипат само плътта ми и кух да бъде светият храм!

Нашта любов наранена говори, реката танцува балет от лъжи, а ние самотни сме - есенни клони и вечно във студ ще скърбим...

Феникс

Гроб Стаен над мен ме красеше дъбът, поникнал от семе посято наивно, като майка приведе си своята гръд, целувайки нежно застинали длани. Листата ме криеха от лъчеви дни, прегръщаха те с ръце от трендафил и зимният одър под тях във калта, избоцка очите да намести луната. Нощта бе облечена в северен хлад кръвта ми съхнеше малко по-малко, камбаните в цигулени охри от глад понесоха над мен със летния вятър. В този живот не опитах аз устни, пищавици остри като тътен у мен чух ги в себе си от празните звуци, настръхнали вътре в топлите дебри. Пороят удави цимента - притихна гласът ми вовеки с конец се заши, по зелена ливада с каменни плочи, цареше утеха в снежнобели гърди!

Дишах едва, хриптях неспокойно, а сънят ми носеше лошата жлъч, да го обичам бе войната усойна болнаво трептейки в Сибирския студ. Ковара в очите се бе настанила сякаш текат водопади под мен, сякаш градушка ръцете пробила, сякаш пленена от адския плен. Очи сапфирени гледаха, докато мъртвешката кожа горя, животът на сън ме бичуваше бях Феникс пламтящ в пепелта. Нозете в окови на заветния час, от гръдта ми камата стърчеше, жестоко прорязала моята плът и покриваща я с кървава мрежа. Сетне затворих клепачи - заспах, дъхът ми шума приглуши щом ветрецът омайно запя мипотънах в бездънни земи!

4

Музи в залива

Данна Донку Данна Донку е родена през 1984 г. в град Горна Оряховица. Завършва висшето си образование през 2007 г. във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, в специалност „Приложна лингвистика с немски и английски език“, а през 2008 г. завършва магистратура в специалност „Транслатология с немски език“. Работи в администрацията на Филологическия факултет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее във Велико Търново със съпруга си и двете им дъщери. През 2008 г. започва да пише текстове за песни на български и английски език. През годините работи с изпълнители като Стефан Илчев, Мариана Попова, Емилия, Нелина, Александар Тарабунов, Ави Бенеди и др. Пише поезия и кратки разкази. Има два издадени романа: „Каста Дивото сърце“ (2020, 2022) и „Узурпаторките“ (2021 г.). Откъси от тях, както и от други творби на авторката можете да прочетете на сайта ѝ www.dannadonku.com

Момичето от Валиндор Продължение от стр. 1

– Какво да те правя, Вейда, какво да те правя?! Твърдоглаво, непослушно момиче! Кога ще престанеш да заставаш на пътя ми! Късно е да отричам, че играта ни ми харесва. Ако гърбът не ме болеше толкова много, щях да му сритам един в…

– Пусни ме, празноглавецо! Да не мислиш, че умирам от желание да се бия с теб. Обаче умирам. От желание. Но никога няма да го призная. Той се заглежда в очите ми по същия начин, както преди малко гледаше слънцето, и нещо в дълбините на погледа му ме жегва. Хваща и двете ми ръце само в една от своите и ляга отгоре ми, така че да не мога да мърдам. Свободната му ръка започва да чертае профила на лицето ми. Щом стига до устните ми, разтърква палеца си по тях. Ухае на пролет. Мокра гора след дъжд и цитрусов дъх. Отмествам поглед. Не мога да го гледам в очите.

– Колко още можеш да издържиш? – казва ми и разтваря с пръст устните ми. Не поглеждам.

– Вейда… – прошепва Брион до лицето ми и дъхът му се плъзва по шията ми. Спомням си какво се случи последния път, когато направи така, и бузите ми пламват. Предават ме. Само за секунда решавам да надзърна в очите му, когато сме така опасно близо един до друг, че мислите ни кръжат в тишината. Но Брион не ми оставя време да се съвзема, защото устните му се плъзват по моите с такава скорост, че спирам да дишам. Ръката му стисва нежно челюстта ми. Предпазна мярка, за да не бягам, макар че аз изобщо не искам да бъда далеч от

ръцете му. Кой знае кога ще можем да се бием отново. Кой знае след колко време ще можем отново да лежим на земята и да се преструваме, че ме е победил. Ръката му се плъзва надолу, докосва уж случайно и съвсем небрежно гърдите ми, толкова твърди и болезнени под дрехите, толкова жадни за това почти тайно докосване. Когато впива пръстите си около плитката ми, изстенвам в устата му и даже леко го захапвам.

– Трябва да ме пуснеш вече, Брион, не мога да дишам. Брион не ме пуска. Разхлабва връзките на ризата ми и аз шумно си поемам въздух, докато всъщност започвам да се задушавам от мисълта, че пръстите му леко докосват кожата в пролуките между връзките. Той се забавлява.

– Е, Вейда, ще пееш ли за мен? – дрезгавият му глас издава предизвикателство.

– Надявам се никога да не ми се наложи отново – прошепвам с усмивка. Устните му вече ми липсват.

– Ще ти е мъчно ли, ако все пак трябва да ми попееш.

– По-скоро бих умряла, отколкото да ти пея. Истина е. Бих умряла, ако трябва да живея без него.

– Тогава никога повече не ме предизвиквай, иначе ще направя някоя глупост, кълна се!

– Вече е късно, Брион, отдавна е късно за повече глупости. Сълзите ми мокрят ръката му, а той не казва нищо повече. Освобождава ме от прегръдката си и се отдръпва бавно от мен. Обръща гръб с поглед в земята. Не иска вече да се гледаме в очите. Чувствам се гола и сякаш замръзвам, въпре-

Музи в залива ки че всичките ми дрехи са на мястото си. Заболява ме до дъното на душата от тишината помежду ни.

– Глупак! Слабак! Отказа ли се? Омръзна ли ти? – забивам думи и юмруци в гърба му само и само да го накарам да се обърне.

– Нищо не разбираш, Вейда! – казва и се изправя, все едно не е усетил, че го предизвиквам. – Стана късно, трябва да се прибираш. Ще те изпратя до големия дъб и после… знаеш, ще те чакам другия месец по същото време. На нашето място. Не пей на никого, Вейда, не бъди като тях!

– А ти не бъди женен, става ли? Брион се засмива тъжно и не казва нищо. И двамата знаем, че за днес няма повече нищо за казване. * Като дете обожавах приказката за принцеса Линдория от Валиндор: влюбила се в красив принц от чужда страна, който бил ухапан от змия в сватбения им ден. Щом видяла любимия си да лежи мъртъв, се помолила на боговете да ѝ вземат красотата, но да ѝ дадат сила да го съживи. А после, с цялата вяра в себе си, отворила уста и запяла толкова красива песен, че всичко наоколо замряло и слушало мелодията. Принцът отворил очи, съживил се. Двамата празнували новия си живот и любовта си, а когато на сутринта се събудили след невероятната любовна нощ, принцът открил, че съпругата му изглежда някак по-стара и не така красива. Освен това била изгубила гласа си. Принцесата платила обещаното, но вече не можела да задържи любовта на мъжа си. Много скоро принцът се отегчил от жена си, спрял да ѝ обръща внимание и да ѝ се радва. Намирал си по-красиви и по-млади жени за развлечения. Това разгневило Линдория и един ден тя пронизала с нож сърцето на своя неверен съпруг. Щом го направила, лицето ѝ отново станало младо и красиво, а гласът ѝ напирал да се излее в мощна мелодия. Линдория запяла, но песента ѝ този път не съживила принца, а го пренесла завинаги в необятните селения на смъртта, където щял да изкупва греховете си… Това е всъщност историята на първата Предсмъртница, нашата прародителка Линдория. Жените от Валиндор са надарени вестителки към отвъдното. Аз съм най-младата. Именно докато получавах дарбата си, срещнах Брион. Той беше първият мъртвец, на когото трябваше да пея. И вместо да го преведа към вечността, аз сбърках песента и го върнах при себе си. * Да го убия или да го обичам, за нас е съвсем същото. Някога наруших всички граници заради него, а днес той ги нарушава заради мен. Брион е Живодарец. Роден да убива Предсмъртници, но обречен да обича най-младата. Мен. Съдбата понякога си прави толкова нелепи шеги. И днес отново сме в улица без изход. Преструваме се, че се мразим, за да замаскираме някак любовта си. Да скрием, че всеки ден умираме един за друг, един без друг, бавно и мъчително, докато стане трудно за оцеляване.

Тази любов трае вече толкова години. Бяхме толкова изобретателни в преструвките и омразата: една от братовчедките ми Предсмъртници уби с песента си брата на Брион, а той отвлече и отне дарбата на сестра ми, така че тя никога повече няма да може да пее. Живодарците отнемат дарбите ни, прекъсват връзката ни с Отвъдния свят. Аз и Брион практически не бихме могли да съществуваме заедно. Той много добре съзнава това. Не може да вземе моята дарба, не може да направи нищо от всичко, което би трябвало да ми стори. Не може да се бори с мен, защото ме обича. Да убиеш или да обичаш? Избираш едно от двете и то те довършва. Аз съм предателка. Брион е предател. Семействата ни се мразят. Ние мразим семействата си, но не можем да ги напуснем. Дългът на кръвта тежи ужасно. Брион се ожени за сестра ми – онази, лишената от дарби. Направи го в изблик на ярост и отчаяние, в опит да нарани баща ми. Увлече се твърде много в играта на преструване. Сега сме оплетени завинаги в лъжи и безчестие, в смърт и омраза, в предателства и вина. Когато мисля за нас, болката от това, че никога не сме се любили, е много по-силна от тази, че си ляга до сестра ми. Защото ръцете му, устните му, животът му ми принадлежат. Както и моите принадлежат на него. Затварям очи и искам да спра да чувствам. Искам да умра. Да обичаш или да умреш… понякога боли еднакво. * Минава месец, в който не мога да спя от новата ситуация, стоварила се върху главите ни. Съпругата на Брион, сестра ми, е починала при раждането на първото им дете. Трябва да пея на погребението ѝ, за да бъде спокоен пътят ѝ към вечността. Не мога да го направя. Най-накрая избирам да не бъда предателка. Не искам повече да предавам любовта си. Обличам черната си рокля и скривам под полите ѝ нож. Обичам те толкова много, Брион, че съм готова да убия заради теб, мисля си. Той ме чака до големия дъб, любовното ни място. Не говори, но ме прегръща силно и истински. Сълзите ни се сливат тихо, все едно изливат мислите ни. Тогава изваждам ножа и го забивам. В себе си, в него.

– Няма да ти пея, Брион. Никога повече няма да ти пея. Само този последен път – казвам и запявам песента на Линдория. Превеждам и двама ни по най-кратките пътища на сродните души. Когато отваряме очи, отново сме до дъба, само че от другата страна на живота. Не бързаме, не говорим. Само се докосваме така, както винаги сме мечтали.

Атомите на греха

Вселената

Ти си там, където друг не може да ме хване между две луни, между две слънца, между ударите на сърцето след първата целувка. Ти си там, където няма друг да срещна в тайните въздишки, в шумните усмивки, в скърцащите панти на вратите към сърцето ми.

Стоя на края на Вселената оттук се виждат толкова звезди. Животът ми е спрял, но не и времето то всичките звезди ще завърти. Ще пренареди във мен планетите, гласовете в мен ще заглуши, ще се събудя нова и уверена, готова за прибързани мечти. Стоя на края на Вселената ръката ти е някъде в безкрая. Дотук добре, си казвам, дъх поемам си. Прекрачвам. Струва си за теб да помечтая.

* Допираме се тихо, сблъскват се вселени, сблъскват се сърцата ни звукът отеква в мене. Ти отекваш гръмко в дълбините на плътта ми. В душата ми проникваш само с тихи думи. Ти и аз сме цяло. Божествена симфония. Създаваме начало с преплитащи се корени. Преплитащите ни се пръсти заглушават пак страха. Ти си в мен и си навсякъде между атомите на греха.

5

Стихии Две стихии щом се сблъскат, прахът след тях закрива небесата. Светкавици хвърчат, искрите жилят. Светът притихнал е - очаква. Отеква гръм в далечината, още миг и ще се свърши. Дошло е време за разплата по-слабата да се прекърши. Ударът е силен, изненадващ. Гръм отляво пада и утихва. Една от двете ни ще е сломена. Изправям се след теб. Непобедена.

6

Музи в залива

Мадлен Аспарухова

Писмо до останалата част от живота ни Продължение от стр 1 Някой ми беше казал, че истинската любов трябва да е лесна и лека като дишането, а пък аз се сетих за всеки път, когато сме се карали като деца и ми стана смешно, но пък за своя изненада откривам, че не боли да признаеш чувствата си. Затова бързам да започна така – обичам те, обикнах те още откакто се запознахме преди дванадесет години и има огромна вероятност да продължа да те обичам до края на живота си. Подозирах за тези чувства, но се убедих напълно, когато се върна от Германия и се раздели с приятелката си. Прекарах последните три години в надежди, че всеки един момент ще ми признаеш чувствата си и ще продължим напред заедно, но уви – все някой или нещо ни делеше. Както сега, впрочем, това е един от най-неподходящите моменти да си кажем всичко, което трябва да си кажем, заради моето момче, заради твоето момиче, заради риска да изгубим приятелството си, заради риска да се провалим, заради хорското мнение и сигурно заради поне още пет-шест неща, за които не се сещам в момента. Знам, че ми каза, че връзка не се започва така – насред останките от други

две връзки, насред ранените сърца и предаденото доверие на хора, до които заспиваме, насред болка… Съгласна съм с всичко, което ми каза онази вечер. Съгласна съм, че поемаме риск и е напълно възможно да се провалим като двойка, а после да си сърбаме попарата и да останем сами. Съгласна съм, че има поне хиляда начина това да завърши зле и може би, само може би, да си седим на задниците и да не правим нищо, е най-доброто нещо, което можем да направим. Поне засега. Но ти трябва да знаеш, че те обичам. Заради всеки път, когато сме били на косъм да си признаем и само страхът ни е спирал, заради всеки поглед, в който се е криело малко повече от приятелство, заради всяко уж неволно докосване, заради годините, в които сме поглеждали другия и сме се питали „Ами ако…“, заради вероятността да се направим най-щастливите хора на света – ти трябва да знаеш, че те обичам и винаги ще те обичам. Знам, че се разбрахме да изчакаме и знам, че не постъпвам правилно, като ти пиша тези редове, но ми омръзна да чакам животът да ми се случи. Омръзна ми

Музи в залива да седя и да се надявам нещо да се промени, да се оправи или да стане така, както аз искам. Не, не мога повече. Остаряваме. И остаряваме бързо. Не знам дали съм ти разказвала за вуйчо ми и вуйна ми… Всъщност, със сигурност съм ти разказвала, защото тяхната история е като от някой любовен роман. Запознават се като са в училище, влюбват се, но после той отива войник, а тя заминава да учи. Не успява да го дочака, жени се за някакъв от София и заживява там. Когато се връща от казармата, вуйчо ми взима първата си съпруга и бързо се ражда кака ми. През това време вуйна ми ражда две дъщери от първия си брак и заминават да живеят със съпруга ѝ в Испания. Минават около тридесет години, през които вуйчо ми се развежда, а първият съпруг на вуйна ми умира. Изведнъж и двамата се оказват на село. Пак се влюбват, събират се и бързат да си наваксат пропуснатите години. Дори си осиновиха дете, защото от малки са искали да отгледат дете заедно. Ожениха се на по петдесет и няколко години. Големите им дъщери и внуците им празнуваха наравно с тях. Луда работа, със сигурност съм ти разказвала. Но никога не съм ти разказвала края, нали? Вуйна ми почина миналата година (от рак на гърдата) и остави вуйчо в малката къща да доизживее общите им мечти сам. Чакали са тридесет години, цели тридесет години и само по някаква прищявка на съдбата отново се оказаха на едно и също място по едно и също време. Тридесет години за три години… Това ми подейства като отрезвителен шамар и то не само за нас двамата, а като цяло за живота. Живеем все едно сме безсмъртни и това е престъпно. Пренебрегваме любовта от страх от отхвърляне, мръщим се за глупости, пропускаме възможности да се смеем, пропускаме възможности да направим някоя глупост, която да превърнем в прекрасен спомен, усложняваме всичко, премисляме, премисляме, премисляме… Ние сме престъпници пред самите себе си. А трябва да целуваме повече, да прегръщаме повече, да ядем повече сладолед, да напомняме

7

на хората покрай нас, че ги обичаме, да пеем, да правим малки добрини на непознати хора, да благодарим за всяко малко нещо, да обичаме, обичаме, обичаме… И да, може да греша, може да ти звуча егоистично, но сто пъти предпочитам да опитаме и да се провалим с гръм и трясък, отколкото никога да не опитаме. И да, страшно боли от отхвърлянето, боли даже да признаеш чувствата си, но от нещо друго ме е страх много повече – че ще минат тридесет години, които ще дадем на други хора, тридесет години, през които ще поглеждаме към другия с мисълта, че сме един за друг и само заедно можем да се направим щастливи… Животът е кратък. Хора умират. И ние нямаме никакво право да пропиляваме дори ден. Затова ти казвам – злобна, жалка и егоистична, че е време да спрем да се преструваме на безсмъртни, да кажем на половинките си, че всъщност никога не са имали шанс, защото някъде там е нашият човек – човекът, с когото сме преживели куп детски спомени и сме си изплаквали любовните мъки повече от десетилетие. Време е да се извиним и да обясним, че само ние можем да си бъдем семейство, а след това да ме прегърнеш и да се наплачем едно хубаво – от яд и облекчение, от обич и от вина. А когато се наплачем, да ме заведеш у вас и да започнем да живеем останалата част от живота си… Ето аз вече плача и то не защото вярвам толкова силно, че ще направиш това, което ти казвам, а защото най-сетне се осмелих да ти го кажа и сега съм с една идея по-чиста пред съвестта си и пред нас двамата. Защото любовта е отговорност и не е за страхливците. А пък някой ми беше казал, че любовта трябва да е лесна и лека като дишането. Сега не мога да си спомня кой беше – за негово добро не мога да си спомня… П.С.: Ще чакам отговора ти вечно. П.П.С.: Моля те, не ме карай да чакам вечно.

И добрите умират Богомил Петров Любенов цял живот щеше да е благодарен на баща си, че избра да умре точно седмица преди сватбата му. Докато стоеше над гроба и докато в него се бореха всички обичайни емоции, той не можеше да не различи ясно едно друго чувство – чувството за благодарност. Действително, Петър Любенов бе добър човек и бе направил достатъчно, та неговият единствен син да има за какво да му благодари, но като че ли точно в този момент жестът на неговата смърт надминаваше всички останали постижения като баща.

– Същия си като него! – леля Миротка стисва ръката му и продължава напред. Тя, разбира се, казва това с цялата обич, която таи към големия мъж, който отрасна на нейната улица във времена, в които всички бяха едно голямо семейство. Защото, когато казваме, че Петър Любенов бе добър човек, изобщо не преувеличаваме. Напротив, много е възможно както ние, така и неговите съграждани да сме забравили или дори да не знаем за голяма част от добрините, които той бе направил – беше дарил играчките и умалелите дрехи на Богомил в местното сиропиталище, беше прекарал безплатно повече от половината покъщнина на едни съселяни – младо семейство, които се местеха да живеят в града, беше дал половината си реколта от жито на своя комшийка, чиято нива бе опустошена и още много други неща. Колкото и да остаряваше, той си оставаше „момчето на всички“, още повече след като жена му го напусна и го остави с малко дете. Всички обичаха Петър и се гордееха с него и сина, който е отгледал. Богомил бързо се отказа от наивната идея за журналистика, завърши инженерна специалност, започна работа още докато следваше, раздели се с Мая – ученическата си любов, защото тя мечтаеше за бъдеще в столицата, а той не можеше и да си помисли да изостави баща си. Намери си добро момиче, което готвеше добре, целуваше се добре, искаше добро семейство и като цяло беше доволна на това животът ѝ да бъде определен с едно кратко и просто „добре“. След дипломирането си, Богомил започна работа в местната община и това бе още един повод за семеен празник. Стрелките на часовника се завъртяха – през деня работеше, вечер се прибираше при Анита и баща си, вечеряха и гледаха телевизия, а на следващия ден – отново. Така еднакво се заредиха дните, че той вече не можеше да ги различи един от друг. А после реши, че е време отново да даде повод за радост на всички от селото и

предложи брак на Анита. Той знаеше, че така трябва да направи, че това се случва в живота след стабилната работа и сериозната връзка с добро момиче, затова една вечер скри пръстена в кората с яйца и помоли Анита да му направи омлет. Дори смъртта на баща си той посрещна достойно и според очакванията на другите – не хленчеше, не правеше сцени, слушаше всички неща, които старите баби му казваха и се стараеше да изпълнява точно указанията им, за да може духът на баща му да намери покой. Всичко беше наред. Досега. До този момент, в който Богомил стоеше на гробището и осъзна две неща – добрите хора също умират и да, той наистина приличаше на баща си. И това го притесни страшно много, защото той знаеше нещо, което неговите съграждани не знаеха – баща му наистина беше добър човек, но не беше щастлив човек. А това, Богомил трябваше да признае, беше още нещо, по което двамата си приличаха. Тук, обграден от всички хора, които бяха дошли да отдадат почит на баща му, той за пръв път си зададе въпроса: „Какво наистина искам?“. Представи си как още същия ден щеше да говори с Анита и да обясни, че няма как да са щастливи заедно. Два дни по-късно щеше да си подаде едномесечното предизвестие за напускане на работа. Един месец и два дни след погребението на баща си щеше да си стегне багажа и да замине за София, където го чакаше неудобният диван на братовчед му и дребна позиция в малък вестник. Почти два месеца след погребението, той щеше да се изнесе в малка квартира в близост до редакцията. Пет месеца и няколко дни след това най-сетне щеше да се осмели да напише съобщение на Мая, в което ѝ съобщаваше, че е в града и могат да се видят, ако не го е забравила. Тя нямаше да го е забравила. Две години и девет дни след смъртта на баща му той щеше да е повишен до „младши редактор“, да живее заедно със своята голяма любов и да очакват първото си дете. По това време в родното му градче хората щяха да говорят за него, че е откачил, че са го „хванали бръмбарите“ и вече не бил същия. Щяха да цъкат с език и да се тюхкат за доброто момче, което е провалило живота си, а Богомил и Мая щяха да ги имитират през смях с преправени гласове, докато вдигат масата след вечеря. Всички тези въображаеми бъдещи спомени минаха пред очите на Богомил, докато хората напускаха гробището. Той седна на земята до гроба на баща си и зарови пръсти в почвата. Беше валяло.

8

Музи в залива

Елена Валентинова

Продължение от стр. 1

Някои хора сякаш води ги вятърът. Идват, разпиляват страниците написано и след това се чудиш да ги събираш ли, или да започнеш на чисто.

Не е любов, момиче! Изкривена представа на психиката е.

Ако можех да се върна и на момичето, което бях една две думи да дам, то тогава съм сигурна,че историята ми щеше да бъде различна, но и още повече съм убедена, че такава е трябвало да бъде. Момичето, което бях, понесе стоически всичката болка и извървя пътя през блатото на тогавашните преживявания, за да може жената, която съм сега, да вземе химикала и да даде тези думи на нуждаещите се да ги чуят души.

Устата, която твърди,че обича, а няколко часа по-късно пуска на свобода езика, превърнал се в отровна змия да те хапе и трови в малки дози, та да не се свърши изведнъж, а бавно да те оставя да къкриш на огъня слаб, докато от теб не остане нищо освен пепел. Пепел и прах… Не е любов, момиче! Това е невъзпитан, първичен, опасен ум.

Думите, които подарявам, са любов и приемственост. Любов като същност. Като най-заслужаващата си реалност на този живот и като най-висшата форма на енергията. Приемственост като способността на водата да изменя себе си спрямо средата. Да бъде бурни вълни, спокойно море. Лед, пара. Като възможността ѝ да се слива с мръсотията и същевременно функцията ѝ да я изчиства. Да се уголемява, да се свива. Да бъде нежна и подвижна, да бъде застояла и статична. Водата приема, понякога руши, но винаги създава и тъй както нея и ние способни сме на всичко това. Не е тайна,че човек е основно вода, но за много все още е неразкрит факта,че сами си създаваме реалността. Повтаряй след мен: АЗ СЪМ ПРЕКРАСНА И ЗАСЛУЖАВАМ ЛЮБОВ! Каквото е било, е било. Каквото е било, е трябвало да бъде. Каквото е, подлежи на промяна. Каквото не те прави щастлив, не е нужно вечно да бъде. Каквото те наранява, заслужава да пуснеш да си върви. Любовта изцелява, приемеш ли формата ѝ и позволиш ли си да бъде, ще водиш живот, който заслужава всяко същество, но малцина дръзват истински да го пожелаят, да го приемат, да го дочакат. Но как да знаеш, как да познаеш нещо, което никога не си виждал? За момичето, което бях някога, написах тези думи, пуснала ги из пространството вярвам, че чрез шепота на интуицията, чувството на вяра за по-добро бъдеще стигат до нея. Сега подарявам ги на всички Вас:

Какво не е любов? Чуй ме, момиче. Чуй ме много добре ! Ръката, която гали кожата ти под завивките през нощта, а наранява душата ти, посягайки през друго време на тялото…

Знаеш ли,че криле имаш? Някога някой казвал ли ти е, че можеш да летиш? Това любов е, момиче! Да ти вдъхват вяра, да ти дават свобода. Затворил те в клетка,ждясала, стара, ти посивяваш и косите, и кожата, и искрата в очите, бавно губиш я, малко по малко изгасва. Не е любов, момиче! Егоистична, уплашена, варварска завоевателност е… На крилата нужна им е редовна употреба, да се чистят от прахта на хора, ситуации, години. Не им позволявай да атрофират, момиче! Не давай никому най-ценното си, твоята ангелска природа, твоята свобода! Любов е, момиче, когато те окуражава да скочиш, за да разбереш сама колко нависоко можеш да летиш! И отново. Повтаряй след мен: АЗ СЪМ ПРЕКРАСНА И ЗАСЛУЖАВАМ ЛЮБОВ! Повтаряй и през сълзи, и с притаен от страх дъх. Повтаряй докато не пребъде! Повтаряй и вярвай! Ще бъде твоя нова реалност утрешният ден!