и з у М в
а в и л за
Младежки литературен вестник, бр. 20, януари 2022 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Мария Хинева Божидара Станчева Ева Кристинова Магдалена Кучумбова Никола Йонков
Мария Хинева
КАРТИНИТЕ в броя са на
Наталия Георгиева
Омер Толедано Дневникът на Лилиан Френджи
Скъпи мой дневнико, Получих те като подарък от родителите си, за да мога всеки път, когато се почувствам уплашена, тъжна или някакво друго чувство, да споделя с теб всички свои мисли, и аз си мисля, че това е най-правилното нещо. Причината е, че днес, 29 октомври 1942 г., сутринта, германците влязоха на територията на Париж.
ПРОЗА
Наградените участници в Осмия международен литературен конкурс “Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”
ISSN 2738-8395
Продължава на стр. 4
Доминика Хартиен Пашутхова
ангел
Не мога да го обясня, но тъгата ти е като хартиена кукла от вестникарска хартия. Плачеш с древен глас, сякаш са те изтръгнали от лунната гръд като бебе… Споделяме хапки от една и съща ябълка, пребледнялата ти ръка съпровожда моята надолу в захапка от целувки. Пораства арфа от ябълковото ядро, ужасяващи криле разцъфтяват по гърба ти. Разтваряш очи във водата, и виждаш душата си – гвоздей от чисто злато забучен върху тънки като сламки ръце. Ставаш едно цяло с Бога на дъното на океана, уголемен до вулканични размери. Четете на стр.2
Спасение
Пустата къща на улица „Дълбока“ бе потънала в тишина. Ако край нея си играеха деца, щяха да подплашат тишината със своята глъчка, сякаш е птица. Ако духаше вятър, щеше да я прогони със своята тъжна нестихваща песен. Ако там имаше много хора…
Продължава на стр. 8
Пьотр Степулак
Коперниковият преврат Беше дъждовен ден. Кой ли месец, коя ли година? Не помня. Достатъчно е да се знае, че имаше война. В такива моменти как да броиш дните, като единственото, за което ти се иска да мислиш, е бъдещето и краят на унищожението.
Продължава на стр. 10
Музи в залива
2 стр.
Мария Хинева Аз съм на 22 години и уча английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Тренирам спортна стрелба, в свободното си време обичам да чета и не на последно място съм пленена от астрономията.
Ева
Чистилище Замених душата си за картонено хвърчило, хиляди безчувствени очи се роят като птичи крака, за да гледат как копчетата, които съм събрала се изсипват през дланта ми… Мъкна те през хамстерско колело чеширски котарак ме подканва с нокът , седнал пред прибори от калай, котешки езици от двете му страни – разказват за мозаечен свят: пещерни рисунки ме поглъщат в кичур от истерични сънища останките ми – вървели по едни и същи пътеки, докато стигнат до ледени фосили – моето раждане и собствената ми смърт. Небето над мен е плаващ спирограф, времето ме чака в кръстосаната гора, мишка търси сребърна лъжица, докато разказвам за теб на боровите крадци.
Ти си свирепа магия – издигаш се тихо сред мъглите на фабрика и режеш мъже с памучни пръсти. Отказваш да излезеш, а аз стоя от другата страна на вратата и ти бърборя прекрасни неща – (преди да изобретиш целувката хората са били пръстови отпечатъци по буркани с конфитюр. Един ден си слязла по копринено стълбище, за да им вдъхнеш дихателни тръби) косата ти се превръща в пеперуди, които гнездят в основата на тъгата ми. Ще дойде време и ще трябва да заграбиш и от нея с лъжица, да ме упоиш със сняг. Заведи ме до бедствието, където губя външен вид – където живота е еластичен и правя с него каквото си искам. Постепенно разбираш как ме плаши отсъствието ти. Един ден ще се събудя на спираловидно стълбище, без да знам как съм се озовала там. Осъзнавам съвършената ти хирургия– светът е черупка, в която метаболизмът на въздуха спря.
После те посещавам в мавзолея – ти си гласовете на духовете, сини светлинки в земните червеи, които се влюбват в къртичини; Главата ми се издува и разтяга карикатурно от мястото, където се сгромолясвам гледат безучастно хиляди безчувствени очи, и тела, маршируващи като парад на лешникотрошачки, се спускат върху две изпънати длани в които държа отпуснатите ти ръце ... Проглеждам през пролуката между две книги, за да видя калейдоскоп от пеперуди, гъмжат по лицето ти – без слънце, без луна – винаги съм знаела, че цялата светлина се събира на миглите ти.
Художник Наталия ГЕОРГИЕВА
Стълбище Слиза 7-мо, 34-то стъпало желанието му е неумолимо, докато не достига до бенката върху глезена, с което хваща една и съща болка за устата, и осъзнава, че стълбището се повтаря – започва и се завърта до дупка в гърлото му, като изплезен език, който непрестанно консумира разстояния, гледки и пътища; тялото му се превръща в термос, опасно се заклатушква като слон и изпада в статичен сън, от главата му се чува звук на смачкана хартия и пукота на тенекиени пистолети, заплетени косми като прежда се издигат от очите му и закриват луната – полусготвена, земята се отваря и завърта метаморфните си скали, той продължава да прелиства двете страни на небесната карта вече е загубил всякакъв спомен за себе си, единствено му остава агрегатното състояние на гнева , от времето когато дъбовите клонки течаха като аборигенски светлини и растяха в геометрични години, сега само може да копнее да витае отново в празни къщи като слънчев автопортрет, докато репетира едни и същи стъпки и взима писмени уроци от сенките; непостоянно мотивиран, той държи земята между разтворената човка на зла птица.
Музи в залива
стр. 3
Литературно студио „Митични птици“ към читалище „Любен Каравелов 1940“ Бургас с артпедагог Роза Боянова Ева Кристинова, 9 г.
Магдалена Кучумбова, 11 г.
Приспивна песничка Морско вдъхновение Събудих се от дълъг сън на Татко Дракон Спете, мои дракончета мили, да пораснете, да имате сили! Утре ще сме на скалата, ще летим до небесата. Спете, мои дракончета мили, в този сън все още не сте били. Утре ще си хванете овце, ще похапнете и пържено месце. Спете, мои дракончета мили, да пораснете, да имате сили!
Телеграма до листната въшка Скъпа моя листна въшка стига пъшка Да се срещнем в една маргаритка Ще те почерпя с бисквитка Ще похапнем и ще поиграем на една игра, която знаем
и понечих да погледна през прозореца навън, но вместо да съм на удобно легло лежах на пясък, а до мен имаше гребло. Опитах се да си спомня нещо, но в този миг ми стана горещо. Огледах се наоколо любопитно и видях пясък златист и камъче ситно. Озовала се бях на необитаем плаж без куфар дори и багаж. „Робинзон Крузо ли съм?“ - запитах се аз. Нали уж бях от Бургас! Камъчето привлече моето внимание дочух нещо свързано с желание. Взех го в ръка... и ооо, чудо!, случи се нещо лудо! Камъчето в огледало се превърна и цял нов свят пред мен разгърна. Видях рибешки бал, на който ракът беше крал. Медузи на криеница играха и скрити сред водораслите се смяха. Шумът на вълните ме върна в реалността и ме вдъхнови да напиша всичко това на листа.
Аз съм един самотен фар и стоя до пълен с хора бар. Не винаги ми е интересно не се развеселявам лесно. Излъчвам светлина голяма Но никой не я вижда-съмнение няма. Дори когато аз съм тъжен пътя на корабите да показвам съм длъжен. Един ден дойде малка лодка пратена от човек търсещ находка. Щом до мен застана тя да плува престана Попита иска ли да ѝ бъда другар а аз отвърнах: Естествено, нали съм фар. Оттогава не съм самотен, а приятел верен и страхотен!
Божидара Станчева, 10 г.
От Калинката
Песента на капчука
Никола Йонков, 11 г.
Кап,кап,кап – говореше капчука – Явно снощи е валял дъжд тука. За какво ли тръгнал е насам? Някой да е жаден тук – не знам. Сигурно дъждът подсказва, че е есен – Капчука продължи своята песен.
Песничка на Татко Хиена
Събуди ме той на другия ден И ми се стори смутен. Песента му беше различна, Някак тъжна и анемична. За какво ли си мислеше в полусън? Сигурно за идната зима навън.
Мили мои хиени, да пораснете големи! Да станете кръвожадни, никога да не сте гладни! Утре зайче уловете и на мен го покажете! Спете сега, мои малки деца!
Мисля, че мъничко го е страх, да не го затрупа белия сняг. Кап, кап, кап.
Телеграма до Таралежа
Купона на цветята Вечер, щом слънцето залезе И Луната ниско слезе, Започва цветния купон! Минзухарът си слага оранжев понпон, Лалето танцува валс със бонбон, Кокиче облича рокля на момиче, Баба Детелина прави пунш, А принца на купона си взима душ.
Скъпи Ежко мили Таралежко да се срещнем в гората точно до елхата Малко ще си поговорим обещай да не се бори.
От Змията
Монолог на фара
Художник Наталия ГЕОРГИЕВА
Така минава всяка ясна нощ, а всяка мрачна – спи във своя кош.
4 стр.
Музи в залива
Осми международен литер
„Който спаси един човешки ж
Конкурсът е организиран от Център за еврейс брой представяме отличените разкази на чуж
Първа награда Казвам се Омер Толедано и съм ученик от 10 клас в училище ОРТ – град Кирят Биалик, Израел. Интересувам се от историята на моя народ, но и от проблемите, които стоят пред човечеството днес. Вярвам, че природата ни е дадена като дар, така че ние, хората, сме се ангажирали да я пазим с толерантност и уважение. Периодът Covid-19 е доказателство, че природата е по-силна от нас и ние трябва да гарантираме, че обществото, в което живеем, ще го прави с толерантност и уважение, първо един към друг и заедно към околната среда. Моето послание към света е: Пазете природата. Пазете я в безопасност. Трябва да се отнасяме с уважение, тъй като имаме само един шанс да й се насладим. Трябва да направим това, за да предадем природата на бъдещите поколения съхранена.
Омер Толедано
Дневникът на Лилиан Френджи Продължение от стр. 1
Толкова се страхувам! Не знам какво ще стане, къде ще живея и на кого мога да имам доверие, освен на родителите ми. Преди няколко месеца избягахме от Париж, но баба ми остана там, защото отказа да напусне града. Толкова се притеснявам за нея, страхувам се, че ще ѝ се случи нещо! Не ми е ясно, защо ѝ трябваше да остане в Париж? Тя не вярва, че за евреите сега там е по-опасно от всеки друг път! Надявам се, че е добре. Защо ми се случва това? Защото съм еврейка? Какво съм направила, че толкова ме мразят? Мама си говори с татко и не искам да им преча, защото и те се страхуват. Не го показват, но аз знам. Те винаги ми казват, че всичко ще се оправи, че не трябва да се тревожа. Но аз осъзнавам какво се случва. Чух различни истории от хора, които разказваха, че изпращат евреите на какви ли не места и не се връщат от там. Надявам се, че това не е вярно, че е само страшен слух. Залята съм от емоции. Объркана съм, уплашена и ядосана. Ти си единственият ми приятел, който ми е останал, и слушаш всяка дума, която искам да кажа. Мисля, че имаме вече посока... Чух, че сме на път към Марсей. Не съм сигурна, защото родителите ми нищо не ми казват. Просто ми казаха да им се доверя и аз наистина им се доверявам, и без да ми кажат дори и нещо малко за пътя, който ни предстои, защото те са ми родители и винаги ще им вярвам. Довиждане засега, скоро ще пиша отново. Скъпи мой дневнико, Днес е 18 ноември. Сега е вечер. Преди няколко дни пристигнахме в Марсей, точно както си мислех. Много се надявам, че ще ми бъде приятно да се установим тук наново. Мисля, че ще бъде много добре да живеем тук, при условие, че германците няма да стигнат и до тук, защото тогава ще се наложи отново да напуснем. Предпочитам да не мисля за това, това ще ми съсипе деня. Вместо това ще ти опиша
мястото, на което живея в Марсей. Може би ще ми помогне да забравя поне за малко ситуацията, в която се намираме в момента. Тук всичко е зелено. Има много растителност, което е просто прекрасно, гледката от прозореца на стаята ми е чудесна! Не мисля, че ще успея да я опиша така, както я виждам и това е жалко, но ще се опитам. От тук се вижда морето и има много специални къщи, които създават усещането за градубежище, така че се чувствам сигурна. Въпреки това, все още внимавам да не се разбере, че съм еврейка. Родителите ми казаха, че не е добре да излизам от къщи или да ходя на училище, така че си стоя у дома, докато те са на работа. Имам нова котка. Тя не е точно моя, но аз я осинових. Всеки път, когато родителите ми излизат от къщи, аз я вкарвам да стои с мен, за да не се чувствам самотна. Тя е единствената ми приятелка и я кръстих на името на любимата си баба, за да си я спомням, защото нямам представа какво става с нея или кога ще я видя отново. Мисля, че това е най-правилното, което мога да направя за нея междувременно: да я пазя в мислите и в спомените си, и да се моля скоро да се видим отново. Германия влезе на територията на Марсей през ноември 1942 г. Скъпи мой дневнико, Днес, 29 ноември 1942 г. сутринта, не знам откъде да започна. Чувствам се ужасно. Объркана, ядосана и отчаяна. Аз и семейството ми отново бягаме и нямам дори и най-малка представа накъде и кога ще стигнем до новото ни убежище. Всеки път си мисля, че сме избягали, че сме се преместили възможно най-далеч и че германците няма да стигнат до там, но те винаги стигат. Не знам как го правят, но имам чувството, че са ми сложили някакво устройство, което може да ме следи. Беше толкова хубаво в новата квартира в Марсей, срещу морето. Толкова е отчайващо, че отново се налага да бягаме! Има уговорен знак между родителите ми: те се договориха, че когато единият от тях чуе,
Музи в залива
стр. 5
ратурен ученически конкурс
живот, спасява цяла вселена“
ско-българско сътрудничество „Алеф“. В този ждестранни участници - I, II и III награда. че германците са в района, бягаме без колебание, за да останем живи. Няма по-важно нещо от това да останем живи! Оцеляване е името на играта в този период, и в момента не е важно какво оставяме зад себе си отново и отново всеки път. Татко ми каза веднъж, че въобще не е важно от какво се отказваме, докато сме заедно. Докато сме здрави и читави. Докато сме живи. Затова, в момента, в който се чуе за наближаването на германците, ние напускаме и бягаме. Така и стана. Майка ми дойде съвсем рано, така и не разбрах защо, докато не ми каза, че германците са дошли. Когато баща ми се върна от работа, избягахме. Взехме всичко, което успяхме, и се измъкнахме навън преди два дни. Взехме само дрехи и пари. Сега сме във файтон, който наехме в Париж. Преди да излезем от къщи и да се качим във файтона, скрих котката в палтото си и я взех със себе си. Не след дълго тя започна да се измъква и майка ми не разбра защо съм скрила котка в палтото си. Разказах ѝ, че тя беше с мен у дома по цял ден, докато те бяха на работа и с нея въобще не се чувствах самотна. Тя ми правеше компания и можех да водя с нея дълги разговори, да споделям най-скритите си чувства и просто да съм весела и да разсея малко напрежението. Татко ми каза, че това е било много умно от моя страна. Каза ми: – Наистина забелязах, че си радостна в последно време, и не разбрах от какво. Мама ме попита как съм я кръстила. Отговорих, че съм я нарекла на името на баба. Тя много се развълнува и се разплака. Мама наистина много се зарадва, че семейството ни си има още един член и котката намаляваше страха ни. Мама ми разказа накъде бягаме. Обясни, че сме на път към италианската част на Франция, тих район, далеч от дългите ръце на нацистите. Разбрах, че там е относително спокойно. Имам им доверие, че там ще бъдем добре. Не искам да казвам лоши неща, като предишния път, когато ти писах, така че просто се надявам, че няма да се случи нищо по пътя и ще стигнем там скоро. Лилиан и семейството ѝ стигат до италианския район Скъпи дневнико, Днес е 15 октомври 1943 г. , по обед. Съжалявам, че не ти писах през това време, но мина година и вече съм на 13 години. Страхувах се какво може да се случи по пътя към италианския район, докато стигнахме, защото не знаех дали няма да минат войници и да открият, че сме евреи, но имахме късмет и пристигнахме! Минаха няколко дни и се настанихме в наистина мъничка квартира, но за нас беше достатъчна. Мебелите не струват особено. Всичко се рони, въздухът мирише на мухъл и вече не се усеща морето. Но каквото, такова. Предпочитам стария ни дом. Имахме изглед към морето и много зеленина. Чувствах се спокойна, все едно всичко е наред, а тук имам чувството, че всеки момент могат да дойдат германците и да ме вземат. Почти година мина. Районът, в който се крием, изглежда ужасно. Улиците са запуснати. Не се чувствам удобно на това място, но котката ми е тук и не съм самотна. Родителите ми се връщат след малко. Измислихме си сигнал и само ние си знаем, че преди да отворят вратата, те ще почукат и така ще знам, че са те. Страхувам се да стоя сама, защото тук има страшни хора, на които нямам доверие. Усещам, че предстои да се случи нещо, така че си стоя у дома и изобщо не излизам. Уча вечер от къщи, след като родителите ми се приберат. Не ми е много приятно, но това е най-доброто решение, което намерихме. През деня преглеждам учебниците и тетрадките, зубря факти, решавам задачи, съвсем, съвсем тихо слушам новините по местната радиостанция и си играя с котката. Много се надявам, че това учене ще е достатъчно добро, за да продължа нататък, но не съм убедена. Германия влезе в италианския район на Франция през октомври 1943 г. Скъпи дневнико, Днес е 27 октомври 1943 г. , по обед. До днес беше доста сигурно, както казаха родителите ми, и се чувствах добре, след като живях
година там. Но тази седмица Германия влезе в италианския район и още вчера исках да избягам. Родителите ми мислеха, че не е добра идея да напуснем в деня, в който германците влязоха. Те поискаха да се въоръжа с търпение и да пазя тишина. И ето ме тук с котката ми, чувам притеснителни разговори през прозореца на стаята. Хората казват, че им е известно, че тук има евреи. За пръв път се страхувам така. Не знам какво да правя. Стряскам се от всеки шум, защото ми се струва, че са разкрили, че сме евреи. Лежа си на леглото и ти пиша в огромна паника. Ужасно се страхувам. Поглеждам към улицата и виждам да прибират хора, деца и цели семейства, с голяма жестокост. Не мога да понасям да чувам виковете им, особено на малките деца, които са отделяни насила от родителите им. За какво ги взимате? След като плачат, е ясно, че това са техните семейства! А те дори не знаят дали са евреи, или не, просто ги прибират! Уф! Защо точно на мен? На нас? Не искам да съм тук! Чух, че има хора, които посочват на германците къде има евреи, за пари. Не ми е ясно как човек може да направи такова нещо за пари. Ние сме хора, точно като вас! Защо го правите? Просто не знам какво да правя! Надявам се само, че родителите ми са добре. Къде са те? Всяка минута ми се струва като вечност. Не обичам да съм сама. Отново е тъмно. Нощ е, а родителите ми все още ги няма. Мислите се блъскат в главата ми и не ми остава нищо друго, освен да чакам търпеливо, както помоли тате. Лилиан бяга сама. Скъпи дневнико, Изглежда съм заспала. Родителите ми дойдоха много късно и ме стреснаха. Сега е нощ, обикновено не пиша по това време, но това е положението в момента. Вчера през нощта родителите ми казаха, че е по-добре да избягам сама. Паникьосах се от тази мисъл. Не исках да ги оставя! Сега те изглеждат още по-твърдо решени. Казаха ми, че нямам избор и съм длъжна да избягам. Сама. Пиша ти от каруцата на съседа ни от село. Качиха ме на нея, защото откри, че сме евреи и въпреки това срещу заплащане се съгласи да не казва на германците на улицата. Реши да ми помогне да избягам, при условие, че му платим. И аз бягам. Трябва да стигна до място, наречено Сюрен. Съседът ще ме свали, когато съм съвсем близо до следващата ни цел. Не знам къде е селото. Родителите ми казаха, че там е съвсем безопасно, но въпреки това да бъда бдителна и да внимавам. Не му вярвам! Кой знае дали няма да размисли и да ме предаде на германците? Родителите ми казаха, че той ще ме пази, но по някаква причина изобщо му нямам доверие. Толкова се страхувам, че германците ще ни спрат по пътя, каруцата ще им се види подозрителна. Ще я спрат, за да я претършуват и тогава ще ме открият тук, скрита под всички тези торби. Безкрайно пътуване! Пътят е толкова дълъг… Тук ми е тясно и задушно. Питах го след колко време ще стигнем и той ми отговори: „След два дни, ако не ни преследват и не те хванат.“ – и се изсмя отблъскващо. Ако беше на мое място, нямаше да искаш да ти се смеят в толкова страшно положение! Надявам се, че всичко ще е наред и че ще успея да стигна до селото. Тук съм с котката си. Взех раницата, както ми казаха родителите, пари и дрехи. Съседът ми обещава, че всичко ще бъде наред, стига да съм тиха. Не мисля, че ще заспя, защото най-големият ми страх е, че когато заспя, той ще ме предаде. Така че ще стоя будна до сутринта. Поне ще опитам. Скъпи дневнико, Днес е 29 октомври 1943 г., сутринта. Съседът ми каза, че мога да спя, но не се съгласих. Вече е сутрин. Слънчевите лъчи приятно галят лицето ми и в течение на няколко мига се заслушах в тишината наоколо. Колелата на каруцата бяха единственият шум, който нарушаваше покоя. Съседът ми каза, че съм близо до селото и от тук трябва да продължа сама. Разделих се с него и му благодарих за помощта. Останах сама на пътеката. Много мисли се заредиха в главата ми. Страхувам се, че са хванали родителите ми или че някой е разбрал, че са евреи и ги е
6 стр.
Музи в залива
издал, и са ги отвели в онова страшно място, за което чух. Мястото, от което никой не се е върнал. Разкази, които се превърнаха в мрачна действителност. Мъчно ми е за баба ми. Надявам се, че тя е добре. Мразя да съм тук сама. Не се чувствам в безопасност. Непрекъснато ми се струва, че някой ме следва. Надявам се, че съседът не ме е предал. Толкова искам да бъда в безопасност и да не си мисля, че някой ме преследва. Кога ще спре тази лудост?!! Моля се родителите ми да са успели да избягат и да са на път към мен. Правя почивка, за да си отдъхна и да поспя. Спрях на красиво и спокойно място. Направо го обикнах, то ме успокоява. Ще ти опиша какво виждам сега и това може би ще ми помогне да не мисля какво става със семейството ми. Тук има най-различни растения. Толкова много нюанси на зеленото. Голямото езеро пред мен ми дава усещане за спокойствие. Седя на брега на езерото и това ми напомня какво ми каза баща ми. Той искаше да ни вземе с мама на едно езеро, което бе открил, малко преди всичко това да се случи. Каза ми: „Когато стигнем там, свали си обувките и потопи крака във водата, това успокоява.“ Така бил правел в детството си с моя дядо. Така че си събух обувките. Водата е доста студена, но това наистина успокоява. Баща ми беше прав! Толкова ме насърчава мисълта за родителите ми сега! Мъката ми по тях е непоносима, въпреки че са минали само няколко дни. Много съм благодарна, че ти си тук и че мога да ти говоря и да споделям мислите си. Не знам какво щеше да се случи, ако ти и котката не бяхте с мен. Най-добре е да поспя сега. Лека нощ. Скъпи дневнико, Все още сме същия ден, само че вече е обяд. Събудих се преди няколко часа. Намерих селото, в което ме пратиха родителите ми, поне така си мисля. Попитах няколко души къде мога да намеря най-евтиния магазин тук. Мисля, че го намерих. Още малко и ще ми свършат парите, а не знам дали няма да се наложи отново да бягам. Опитвам се да не привличам внимание, за да не ме питат защо съм сама в селото. Малко е страшно тук сама, но хората ми изглеждат много симпатични. Надявам се, че ще се оправя.
тя ги е осиновила и че всъщност е тяхна леля. Дори и котката ми вече не бяга от тях, даже е с нас на масата и не се крие в някакви нейни си тайни места. Жаклин, Жозеф и аз винаги я търсехме, както и тайното ѝ скривалище, когато се страхуваше, но не я намирахме. И досега не сме го намерили и не вярвам, че ще го намерим, но беше удоволствие. Яденето е готово. Довиждане засега.
Лилиан среща Емпро Отро Папо и семейството ѝ. Скъпи дневнико, Още сме същия ден вечерта. Искам да ти пиша за симпатичната жена, която срещнах тук. Тя видя, че седя сама и пиша в дневника. Приближи се до мен и ме попита какво пиша. Не ѝ отговорих. Тя ми даде ябълка, която току-що бе купила. Говореше ми толкова мило, че исках да ѝ кажа, че имам нужда от помощ, но се страхувах, че ще ме издаде. Вкусът на ябълката беше прекрасен. Гладът ме притеснява все повече и повече. Изведнъж, докато си говорехме разни неща, тя ми предложи да отида с нея у дома ѝ, защото навън е студено. Искаше ми се да се съглася, но се страхувах, че лъже. Как да знам, дали не е познала, че съм еврейка и затова да ми говори мило? Така че избягах. Ако я видя отново, ще ѝ благодаря за това, че беше мила с мен и че ми обърна внимание. Междувременно ще си намеря топло скривалище, защото тук наистина е студено.
Скъпи дневнико, Днес е 3 януари 1944 г., обедно време. Минаха няколко дни, откакто разказах на Емпро истината. Въпреки, че се радвах за това, всеки път, когато тя излизаше от къщи, се притеснявах. Страхувах се, че някой ще я спре и ще я разпитва, че тя няма да устои и ще каже истината. Сбърках ли? Чудя се дали трябваше да пазя самоличността си в тайна… Какво ще стане, ако тя разкаже на всички, че съм еврейка? Дали трябва да се тревожа толкова? По някаква причина, нямам това чувство, което изпитах, когато напуснах Марсей в каруцата на съседа. В крайна сметка, не бях сбъркала. През цялото това време, когато Емпро отиваше на работа, тя се опитваше да убеди местния свещеник да ми дава частни уроци. Днес той се съгласи. Няма по-щастлива от мен. Отивам за пръв път да уча в черквата. Малко е странно, но е за предпочитане от училище, в което е опасно за мен и могат да открият, че съм еврейка. Емпро ми каза, че му е разказала, че съм сираче и че тя ме е намерила и осиновила. Освен това е казала на свещеника, че не ме праща на училище, защото се притеснява, че ще ми бъде трудно да се оправя с другите деца и няма да си намеря мястото, и че децата дори може да ми се смеят за това. Благодарих ѝ и тя ме придружи до черквата. Срещнах се със селския свещеник и той се оказа много симпатичен човек. Мисля, че ми беше интересно да уча там с него. Надявам се да бъда добра ученичка и да не разочаровам Емпро, която толкова се старае за мен и всеки път ме изненадва и трогва отново, и отново. Да ми е на добър час!
Скъпи дневнико, Няма да повярваш, но отново срещнах милата жена, която ме почерпи с ябълка. Тя ме хвана да се опитвам да открадна хляб от селската фурна, защото ми свършиха парите. Отново ми предложи да отида в дома ѝ. Този път се съгласих, защото знаех, че германците няма да чакат толкова дълго, а освен това не видях германци в района, така че ѝ се доверявам. Благодарих ѝ, че е толкова мила с мен, без да знае коя съм и каква съм. Тя ми каза, че се казва Емпро и ме попита за името ми. „Лилиан“ – отвърнах. Тя ме заведе в дома си, защото започваше да вали дъжд. Има симпатично семейство, има деца на моята възраст - Жаклин и Жозеф. Не си говорих много с тях, защото се страхувам да не открият, че съм еврейка и да ме издадат, затова им казах, че съм сираче. Сега живея с тях и тук се чувствам у дома, въпреки че още внимавам. Усещам мириса на гозбите на Емпро, ароматът ми напомня ястията на баба и на мама. Това ми припомня момента, когато им помагах да приготвят яденето, преди всичко това да започне. Имах прекрасен и спокоен живот, обичах да живея в Париж, имах много приятели, дори някои от тях не бяха евреи. Чувствам се зле, като си спомням това, защото те ми липсват много. Животът ми вече не е същия. Несигурността ме кара да се чувствам зле, но съм много благодарна за новото семейство, което ме прибра при себе си, без да задава прекалено много въпроси. Това изобщо не се подразбира. Запознах семейството с котката си и децата много я обикнаха. Тя малко се страхува, защото не ги познава, напомня ми за някого... Но е много смешно, че бяга от тях и скача върху мен, за да не я пипат. Приятно е тук, да, чувствам се почти у дома, какъв късмет имам! Скъпи ми дневнико, Днес е 1 декември 1943 г., вечерта. Мина година и исках да ти кажа, че започвам да се чувствам наистина у дома. Започнах да се отварям повече и да говоря повече с членовете на семейството. Децата ми разказаха, че
Скъпи ми дневнико, Днес е 27 декември 1943 г. ,сутринта. Мисля, че трябва да кажа на Емпро, че съм еврейка, защото Емпро ми каза, че ще се присъединя към училището на Жаклин и Жозеф след няколко дни. Не мисля, че е добре да ходя на училище в селото. Твърде е опасно за мен. Мисля, че трябва да ѝ кажа, че е по-добре тя да ме обучава у дома. Какъв е шансът да се съгласи? Тя не знае, че съм еврейка и сигурно ще задава въпроси. Мисля, че това е правилният момент да ѝ кажа. Още повече, че чух слухове, когато излязох с Жаклин по магазините в селото, че германците са на път към района и след няколко месеца ще стигнат до тук, така че най-добре е отсега да внимавам и да не ходя на училище. Много се надявам докато те дойдат, никой да не научи, че съм еврейка и да не ме издаде. По обед семейството излезе за няколко часа. Въпреки, че ми предложиха да се присъединя към тях, казах, че не мога, защото не се чувствам съвсем добре. За моя изненада, Емпро реши да остане с мен у дома. Реших, че това е знак за мен. Останахме само двете. Сами. Чувствах се ужасно неудобно, че живея при тази прекрасна жена, която ме приема такава, каквато съм и през цялото това време тя не знае, че я лъжа за произхода си. Реших, че е дошло времето да кажа истината. Толкова се притеснявах от този момент. Но след година, в която се отнасят към мен като към член от семейството, почувствах, че дължа истината на Емпро. Тя толкова ме изненада с реакцията си, че без да се усетя, сълзите ми сами рукнаха от очите, измиха лицето ми и за пръв път почувствах огромно облекчение и голяма сигурност. Емпро знае истината. Не съм сама.
Германската армия влезе на територията на село Сюрен. Скъпи дневнико, Днес е 14 март 1944 г. Не знам откъде да започна. Бях в черквата и чух викове наоколо. Веднага изтичах към прозореца, за да видя какво става. И ги видях. Германците. Хукнах, колкото се може по бързо към дома на Емпро и им казах, че трябва да ме скрият. Семейството не знаеше защо, тогава им казах, че това е заради германците, но не исках да казвам, че съм еврейка. Емпро ме успокои и каза да се държа като едно от децата ѝ. Съгласих се с голямо опасение. Емпро разказа на семейството си, че съм еврейка и че тя ме крие от тях. Без да се притесняват особено, всички се съгласиха да помагат. Когато войниците влязоха у дома, толкова се страхувах, че се парализирах и не знаех какво да правя. Исках да изтичам в стаята си и да остана там, но не можех да помръдна краката си. Емпро видя, че се страхувам и каза: – Лилиан, помогни на брат си да подредите масата. – Да, мамо, разбира се – отговорих аз. Войниците искаха да претърсят къщата и тя се съгласи. Страхувах се, че ще те открият и чрез теб ще научат, че съм еврейка и тогава ще ме отведат на страшното място, за което бях чула. Емпро ми каза да не се притеснявам, защото те е сложила в чувал в кухнята. Каза ми: – Знаех, че пишеш дневник за това, което ти се случва в този период
Музи в залива и не исках някой да го намери и да го чете. Попитах я дали тя е чела дневника и тя ми отговори, че не е. Не разбрах защо го е скрила, след като не знае какво пише там, и тя ми каза: – Защото и аз пишех дневник, когато бях на твоята възраст, и не исках никой да го намери и чете. Благодарих ѝ и продължих да подреждам масата. Когато германците излязоха от къщи, те се държаха, все едно нищо не се е случило; все едно не са обърнали всеки шкаф и всеки ъгъл у дома; все едно не са нахлули в личното пространство на всички нас; все едно не ни унижиха достатъчно; все едно не се отнесоха към нас, като че ли сме прозрачни. Така си тръгнаха, точно както и дойдоха. Истинско безочие! След това, което направиха у дома! Преди да затворят вратата, ги чух да говорят за двойка, която са хванали от италианския район, които се опитвали да избягат в планината. По описанието им разбрах, че това са родителите ми. В този момент почувствах, че пропадам в тъмно място и дълбоко, като пропаст, и безкрайно. От ужасния страх не чух нищо, дори и чинията, която изпуснах и счупих. Представях си, че съм там, на страшното място, заедно с родителите ми. Представях си какво им се случва на тях, докато аз съм тук. Когато те затвориха вратата, започнах да плача. Емпро ме заведе в стаята ми, говори ми и каза, че всичко е наред. – Не! Не е наред! Родителите ми! Хванали са ги! – отговорих аз. Емпро ме прегърна силно и ми каза: – Не се бой! Аз ще съм тук винаги! След като ми каза това, продължих да плача, но вече се чувствах по-добре. Просто изплаках всичките си страхове и те се измиха със сълзите. Не съм сигурна, че ще успея да заспя тази нощ. Все пак, лека нощ, скъпи дневнико!
стр. 7 Скъпи мой дневнико, Днес е 10 май 1945 г., сутринта. Минаха няколко месеца, откакто войната свърши. Сега мога да се върна в Париж, но ме е страх да изляза по улиците, след всички тези години, в които евреите бяха преследвани и отвеждани в онова страшно място, издадени от ужасни хора. Понякога отивам до плод-зеленчука, заедно с Жаклин и Жозеф, защото доста се страхувам да изляза сама, но е добре понякога да излезе човек от къщи. Много се страхувам, че ще се върна в Париж да търся семейството си и накрая няма да ги намеря. Междувременно се чувствам у дома при семейството на Емпро. Доверявам им се. Може би на връщане към Париж ще им покажа езерото, което намерих, преди да стигна тук, и ще потопим крака във водата, както ми каза тате. Всеки ден все повече тъгувам за баба ми и за родителите ми. Надявам се, че са добре. Аз съм добре. Благодарение на прекрасната Емпро и семейството ѝ останах жива. Те са моята светлина! Те са моята сила в този тъмен период! Те са тези, които ме пазеха и ми дадоха известна нормалност в тези толкова бурни времена. Те са моите благодетели, а Емпро... Тя е моята втора майка. Пазителка на тайните ми. Най-добрата ми приятелка. Моят ангел-пазител. Спечелих!
Бележка от автора: През 2011 г. Лилиан чу за съществуването на организацията „Яд Вашем“ и реши да увековечи името на Емпро като праведница на народите на света. Званието ѝ бе дадено на 14 юли 2011 г. и името ѝ е изписано на стената на праведниците на народите на света в „Яд Вашем“.
Войната свърши.
Художник Наталия ТЕОРГИЕВА
8 стр.
Музи в залива
Втора награда Аз съм Доминика Пашутхова, на 17 години съм, от Братислава, Словашка република. Моето училище носи името на света Урсула и се намира в историческия център на Братислава. То има дълга история, датираща от 1679 г. - годината, когато монахините „урсулини” идват в Братислава и започват да обучават момичета там. Те са част и от моя разказ, който написах за този конкурс. Когато бях малка си мислех, че отговорността за бъдещето означава отговорност за себе си. За това как ще се отнасям към хората в обкръжението си, какво образование ще получа, каква професия ще имам… По-късно започнах да откривам друг смисъл в това - отговорност на всички нас към общото ни бъдеще. Разбрах, че тези две неща са взаимосвързани. Как се отнасяме към близкото си обкръжение, към хората около нас, оказва силно влияние върху това какъв образ и бъдеще създаваме заедно като хора. Историята се повтаря понякога. Мисля, че това важи за световната, а и за личната история.
Доминика Пашутхова
Спасение Продължение от стр. 1
Нямаше. Нямаше нито вятър, нито играещи палавници, нито тълпа. Там стоеше само една млада жена. Край нея единият ѝ син спеше в количката, а другият стоеше отстрана. Наблюдаваше я. Тя бе замръзнала като статуя и нейната тишина се смесваше с по-голямата, която обгръщаше мястото. Момчето нямаше представа защо така изневиделица тя застана на едно място. Мълчанието ѝ приличаше по дълбочина на мълчанието на къщата, но същевременно и напълно различно. Къщата вече няколко години стоеше пуста и се рушеше. По свой си начин тя бе един труп, който никой не бе погребал. Мълчанието на жената беше тишина на стотици потиснати емоции. Беше мълчание на жена, превърнала се във всичко и в нищо за своя мъж. Поне в дните като днешния имаше такова чувство. Беше сама с децата, на рождения си ден, въпреки че съпругът ѝ беше обещал, че ще намери време за нея. Синът ѝ знаеше това. И точно заради това я наблюдаваше със сините си очички с такова любопитство, каквото е свойствено само на децата в определена възраст. Подухна слаб ветрец и жената неволно стисна по-силно дръжката на количката. „Спиш точно като бебето“, промърмори. „Какво бебе?“ – попита я по-големият ѝ син. Майката го погледна изненадано. Осъзна, че изобщо не го е забелязвала. „Няма значение. Беше отдавна“, отговори, като шепнеше неволно. Сякаш се страхуваше да наруши мълчанието си. „Мами, моля те, кажи ми!“ Жената въздъхна. „Много е страшно“, опита се да го откаже. Но очите на момчето светнаха още повече. „С духове и отрязани ръце ли?“ „Откъде ти хрумват тия? Никакви духове и отрязани ръце, много ясно! Ако ще ми говориш такива глупости, нищо няма да ти разкажа.“ Момчето се усмихна широко: „Ако не говоря глупости, ще ми разкажеш ли?“ Жената пак въздъхна. „Да, но трябва да ми обещаеш, че на никого, ама наистина на никого няма да го казваш.“ Момчето кимна. „Честна пионерска!“ Тя завъртя очи. Пионерска! Ето това е едната от причините истината, цялата истина да не може да бъде разказана дори сега. Показа му голямата вила. „Виждаш ли тази къща? Днес е пуста, но някога в нея живееха сестрите...“ „И чичо доктор,“ прекъсна я малкият палавник. Мама се засмя леко. „Не, никакъв доктор нямаше. Това бяха други сестрички. Такива, които носят воали.“ Замълча и се загледа в детето. „Разбираш ли?“ Матьо първо се замисли, а после ядосано извика. „Мамо, ти ме лъжеш! Ще разказваш за страшилища! Воали носят само тия – белите призраци!.“ „И аз носех воал, на сватбата си и не съм страшилище, нито призрак. Исках да кажа сестри – монахини.“ Обясни му и за по-сигурно се огледа да не идва някой. „Носят такива, защото това е символ, че са посветили живота си на Бога, че Той е техен Жених.“ Малкият завъртя глава: „Чудна работа. Учителят ни каза, че няма никакъв Бог. И какво изобщо означава посветили?“ Въздъхна. Беше странно, че дори докато разказваше, пазеше мълчание по някакъв начин. Сякаш издърпваше напред части от историята, а други
подреждаше след тях, все едно бяха книгите на полицата в хола. Така че отпред да се виждат тия, които спадат към препоръчаната литература, а след тях скрити другите, които не би трябвало да присъстват в библиотеката на порядъчното социалистическо семейство и даже в цялото общество. „Това не е важно. Нали разбираш, че става дума за събития отпреди петнайсет години?“ Момчето се замисли. „През войната ли?“ Майката кимна. „Точно така. През войната, и се вършеха безброй лоши неща. Отнеха всичко на евреите и убиха много от тях.“ И въпреки че тогава тя беше само десетгодишно момиченце, разбираше, че се върши нещо лошо. Евреите живееха в Братислава открай време, а изведнъж се случиха тези неща. Не можеше да си представи как са се чувствали. Случи се, защото? „Случи се, защото в страната на власт бяха особени, горделиви хора, които си измисляха разни лоши неща за тях“ – изрече на глас пред сина си. „Само за да могат да се отърват от тях. Но моите родители бяха умни, не им повярваха. Почнаха да помагат на евреите.“ Замълча за момент. До днес си спомняше един дочут разговор между баща си и майка си за това дали е добра идеята. От една страна имаха приятели сред евреите и представата, че ще ги отведат и те не са им помогнали, им бе неприятна. Но пък и скриването им би означавало, разбира се, поемане на огромен риск за цялото семейство. От тези мисли я изтръгна гласът на момченцето ѝ: „Как?“ „Скрихме ги при нас вкъщи. Няма да ти обяснявам всичко, още си малък, но това, което трябва да знаеш е, че ако не ги бяхме укрили, щяха да попаднат на място, където да ги убият. Първоначално бяха само мъж и жена, по-късно към края на четиридесет и четвърта към тях се присъедини и сестрата на единия от тях, Ерика, заедно с малкото си бебе. Горе-долу колкото Владко. И беше точно такова…“ – за миг прекъсна – ревливо.“ Погледна своя малък син в количката. Нощем той ставаше наистина страшен. Разликата бе само в това, че целият проблем, който Владко можеше да създаде, бяха ядосаните съседи. А тогава… Всяка вечер се молеше детето да не плаче, но почти никога Бог не чуваше молитвите ѝ. Ако някой ги заподозре и съобщи, че у дома си имат таен гост, и не само един! Вече знаеха или поне предполагаха какво се случва с хората, които откарват нанякъде. И точно поради тази причина се страхуваха, че малката скътана стаичка няма да убегне от вниманието на контролиращите органи след потушаването на Словашкото народно въстание и след това… Поклати глава. По-добре да не мисли за някои неща. „Всички се страхувахме много някой да не ни разкрие. Заради това напрежение хич не можех да се съсредоточа в училище.“ Детето кимна с разбиране. „Ясно. Аз и сега не мога да се съсредоточа в час. Учителите имат много приспивни гласове.“ „Обаче моите бяха много готини. Учеха ме сестрите, от ордена на света Урсула. Такива, дето носят забрадки и тук, на „Дълбока“ - кимна с глава по посока на вилата - някога имаха лятна резиденция. През повечето време бяха в града, където край Примациалния дворец имаше девическо училище. Те веднага забелязаха, че нещо не ми е наред. Игуменката ме извика настрана от другите деца и ме попита какво ми е. Знаеш ли какво ѝ отговорих?“ „Не знам“, вдигна рамене Матьо. „Аз щях да отговоря, че понеже учим само скучни неща.“
Музи в залива „Аха, това в никакъв случай не можеше да го кажа! Образованието е важно, това да го запомниш добре.“ Матьо бързо кимна и майката продължи: „Игуменката ме гледаше с добрите си очи и разбрах, че не мога да я излъжа. Признах си, че у дома крием еврейка с малко дете, което постоянно плаче.“ Замисли се. Сега вече схващаше, че това нейно признание можеше да означава катастрофа за цялото семейство. Тогава обаче не можеше да допусне, че игуменката, Майка Имелда, би могла да я предаде. Учеше я от години и ѝ имаше пълно доверие. Спомни си и как се разплака веднага, защото я обзе чувството, че предава родителите си. И след това безкрайната радост, когато игуменката се съгласи да помогне на семейството ѝ. Помисли си, че и днес се нуждае от някого, на когото да може така всеотдайно да се довери. Имаше съпруг и деца. Но синовете ѝ бяха малки, а съпругът ѝ, да си го кажем направо, бе войник, доволен служител, което значеше усложнения за всички. Беше съгласна да не ходи на църква и да се моли във вътрешната си стаичка, както пише в Библията… Само да не застраши никого с вярата си и убежденията си. В някои дни като днешния тя имаше усещането, че държавната служба е на доста висока позиция в ценностната система на мъжа ѝ. Питаше се дали там има място и за Бога? И за нея? Примижа, за да попречи на сълзите, които напираха от многото емоции. „Мами? Ще ми кажеш ли какво стана после? Много си сенилна.“ Тя го погледна докачено. „Каква съм?!“ – попита го. „Ами сенилна, де. Такава – чудеше се как да го формулира – разчувствана. Като някои момичета в класа ни“, обясни най-накрая. „Казва се сантиментална. Сенилни са старите хора, които вече нямат сили, но и на тях това не е възпитано да им се казва.“ Кимна. „Ясно. Хайде, продължавай!“ „Добре, добре. Игуменката реши да ни помогне. Вече укриваха неколцина евреи в манастира“, изрече с лека усмивка. Както винаги, не изговори всичко докрай. Беше почти сигурна, че една нейна съученичка, Любица, е еврейка. Имаше тъмни очи и коса, а веднъж, като останаха сами, отбеляза, че нейният Бог разбира всички езици – Сестрите със сигурност някак така „неумишлено“ бяха забравили да проверят нейния произход... Премигна с очи и се върна в реалността. Матьо още не протестираше, изненадващо. Може би не успяваше да намери подходящ синоним на думата сантиментална, с който да не я обиди. Продължи бързо: „Разбрахме се да доведем детето и майката следобеда в тази къща.“ „Ама тя е толкова страшна!“ „Тогава не беше такава. Беше красива... И бе далече от любопитни погледни и уши. Зарадвана, тичах към къщи да кажа на нашите, че проблемът е решен.“ Замълча и потъна в спомените, които я застигнаха със силата, натрупана от годините. Родителите ѝ тогава се ужасиха от постъпката ѝ. Страхуваха се от предателство. И смятаха преминаването на детето и майка му, младата и красива еврейка Ерика, през града за немислимо. Ами ако някой я познае? Но дори да не я познаят, със сигурност ще я забележат. По нещо си приличаха с нея днес. „Родителите ми не знаеха дали е добра идея, но накрая самата Ерика ги убеди да опитат. Бе смела.“ Виждаше лицето ѝ живо пред себе си. Мама Ерика с бебето на ръце, излизаща от малката съседна стаичка, решена да приеме предложението, въпреки че можеше да означава смърт не само за нея, но и за детето, за целия им малък свят... „Измислихме го така: аз с малкия в количката да вървя напред, а след петдесет метра зад мен да върви Ерика. Ако я хванат, аз трябва да отнеса детето на сигурно място. Спомням си как сърцето ми туптеше в гърлото ми, докато крачех, но стигнахме и двете без проблеми. Едва сега, когато ви имам вас, разбирам какво е изпитвала Ерика, когато ме натовари с такава отговорност. Аз изтръпвам, когато подавам Владко за малко на някого.“ „Защо?“, попита Матьо. Замисли се. „Защото някои майки са такива. Страхуват се за децата си, защото за тях те са целият свят.“ „И учителят ни казва същото – заяви Матьо, – и той също ни дава разни съвети, че ние сме бъдещето и сме много важни. Като е така, не разбирам що трябва да ни дава домашни работи, че и да ги проверява после!“ Майката отговори: „Прав е. И е длъжен да провери дали сте си написали домашните. Трябва да знае кога може да разчита на другия човек и кога не. Постепенно се научаваме на това.“ Матьо я погледна изненадан. „Вярно? Ти научила ли си се?“ „Не, иначе нямаше да повярвам на татко ти, че днес ще намери време за мен“, въздъхна и се вгледа в стените на къщата. Вярваше, че бъдещето ще бъде по-добро, а режимът отново е тоталитарен. Тъжно. Отново на власт бяха особени и горделиви хора, които искат да се отърват от… от кого всъщност? Монахините изгубиха имуществото си също като Ерика и семейството ѝ някога. Тя за по-сигурно замина за чужбина с детето си, когато още можеше. Добре направи, но ѝ липсваше. „Според мен не си права за татко“, внимателно отбеляза Матьо. „Кажи ми, ако ще празнуваш, може ли да ти честитя пръв?“ Майката горчиво поклати глава. „Не, няма да има празник. Освен ако сама не си го направя…
стр. 9
Трябва да се прибираме, брат ти след малко ще се събуди...“ Влезе в апартамента, както очакваше, с ревящо дете. Бързо го препови, влезе в хола и застана изненадана. На дивана седеше съпругът ѝ, а на масата имаше торта и ваза с цветя. Тя се засрами. Мислеше за Ерика. Как е могла да ѝ се довери тогава? Трябва да е вярвала. Да ѝ е вярвала, че няма да размени своята сигурност срещу живота на една еврейка и детето ѝ. Детето! Целият ѝ малък свят! Вяра. Това е нещото, в което тя, вече като възрастна, се провали напълно. Не повярва дори на съпруга си, че ще изпълни обещанието си да бъде с нея на рождения ѝ ден. По лицето ѝ потекоха сълзи на радост, но и на срам. Приближи се към него и му прошепна: „Прости ми, че не ти повярвах.“ Той се засмя. „Това беше целта! Дори ти не можеш всеки ден да спасяваш света.“ След тия думи тя се почувства по-добре. Може би наистина не може, въпреки че някога спаси два свята. Помисли, че при първа възможност трябва да напише на Ерика, за да разбере как бе успяла тогава. Но предполагаше, че няма да го стори, въпреки че Ерика щеше да ѝ отговори. Защото Ерика винаги вярваше, че нещата ще бъдат добре. Че някой я закриля отгоре. И сигурно това беше тайната на нейния „успех“. Решението да се довери на десетгодишна сополанка не беше необмислено. В него имаше нещо повече. Погледът ѝ неволно се спря на рафта с книгите. Цял ден се питаше каква точно е ценностната система на мъжа ѝ. Обаче точният въпрос може би беше каква е нейната собствена? Със сигурност разбъркана. С части, скрити като Ерика и бебето в най-малката стая. Скрити зад „препоръчаната“ литература. Прегърна мъжа си. Ако не го беше сторила, навярно в къщата щеше да е тишина, детето нека си плаче, колкото поиска. Ако не беше разказала на големия си син случая със спасяването на живота, навярно и тя самата щеше да се превърне в тишина. А ако не беше размишлявала над постъпката си, навярно целият свят щеше да се превърне в тишина.
Бележка от автора Описаните събития в разказа са отчасти вдъхновени от действителността. Монахините урсулинки действително по времето на Втората световна война са укривали хора от еврейски произход в манастира си. Момичето, споменато в текста с името Любица, днес е артист в САЩ, където е заминала след войната. Истинското ѝ име е Габриела. Живяла е при монахините през учебната 1941/1942 и е учила в тяхното училище три години. Останалите персонажи в текста, еврейката Ерика и нейният син, също са основани на реални прототипи, въпреки че Ерика имаше в действителност дъщеря, Отилка, не син. Частта, в която момичето от семейството, при което се е укривала Ерика, разказва в училище за това, също е правдива, както и решението на монахините да помогнат. Сградите на улица „Дълбока“ и училището край Примациалния дворец (на улица „Недбалова“) също са действителни. Останалото е литературна фикция, която се отнася с респект към историческата истина.
Художник Наталия ГЕОРГИЕВА
10 стр.
Музи в залива
Трета награда Казвам се Пьотр Степулак и съм от Полша. На 17 години съм. Уча и живея в полската столица Варшава. Харесвам литературата, особено полската и руската. Освен това се интересувам от кино и философия. Мисля, че темата за Холокоста винаги е актуална, защото като говорим за нея, можем да отдадем почит на хората, загинали по време на Втората световна война, и да покажем, че те не са забравени и смъртта им не е пропиляна. За мен паметта е инструмент, който съживява онези, които вече не са с нас на земята. Моят разказ
е за хора, които трябва да бъдат помнени. Връщайки се към исторически събития днес, дори мрачни и тъжни, като Холокоста, ние също можем да си вземем поука. Като погледнем какво се е случило преди десетилетия, разбираме колко е важно да се борим срещу всяка дискриминация, независимо дали става въпрос за раса, цвят на кожата, религия или друго. Уроците на историята показват грешките или успехите на нашите предци и ни показват пътя, по който трябва да вървим днес.
Пьотр Степулак
Коперниковият преврат Продължение
от стр. 1
Добре сложеният ми баща седеше този ден на неподходящ за него, страшно хърбав и неудобен стол, който се намираше в ъгъла на стаята. За да не изпитва дискомфорт, той беше кръстосал крак върху крак и четеше вестника. „Кога ще обядваме?“ – извика към майка ми той. Тя се провикна в отговор от кухнята: „След петнадесет минути“. После гласът й утихна и в къщата отново се чуваше само потискащият звук от удар на нож в дъска за рязане. Тишината беше нарушавана от време на време от баща ми, докато прелистваше страниците на вестника с размах, а понякога и от мен, когато имитирах звуците на бойното поле, където се намираше моята играчка – фигурка на войник на кон. Отвън долиташе трополенето на падащите капки дъжд, които с всяка изминала минута се смаляваха и ставаха все по-досадни. Капките, които падаха в локвите, създадени от техните предшественички, не можеха да се сравняват с капките, които първи падаха върху пуст тротоар и издавайки пронизващ ясен звук, правеха път на следващите. Внезапно монотонността навън беше прекъсната от две фигури, които сякаш не обръщаха внимание на нищо друго, освен на правенето на крачка след крачка и приближаването към желаната цел. Ясно се чуваше, че единият чифт крака стъпват тежко, а за баланс малки крачета ги следват очарователно. Когато започнах да се вслушвам по-внимателно в звуците от улицата, те внезапно утихнаха и след малко се превърнаха в празни отзвуци от тежко изкачване на стълбите в нашия вход. Живеехме на партера, така че беше невъзможно да не чуем тези толкова шумни стъпки. Чух почукване на вратата. Майка ми остави ножа и се показа от кухнята, за да хвърли един поглед към баща ми. Погледът ѝ изразяваше както хиляда, така и нито една емоция. Баща ми се приближи до вратата и натисна дръжката бавно и предпазливо. Първоначално той открехна вратата много внимателно, но след като бързо се ориентира в ситуацията я отвори със замах и преди новодошлите дори да успеят да кажат нещо, ги вкара в апартамента. Видях прогизнал от дъжда мъж с риза, залепнала за тялото му. Беше хванал за ръка около 10-годишно момиченце, което държеше в ръчичката си яке, което до преди малко й бе служило като чадър. Вода се стичаше от тъканта, капчиците удряха ритмично по пода. – Господин Чехановски – накрая каза мъжът с тих глас. – Помогнете, помогнете… – Но вие сте подгизнали – рече баща ми, не по темата. – Мариола, донеси някаква кърпа. – Господин Чехановски – поднови опита си новодошлият. – Моля Ви, вземете я поне за няколко месеца. Мела – обърна се той към момичето, – помахай на господина с ръка. Знам, че искам от вас твърде много, но вече посетих толкова много препоръчани ми къщи и навсякъде ме отпратиха с празни ръце. Вие сте един от последните, към които мога да се обърна, моля Ви... нека поговорим, ще ви кажа какво и как… Баща ми внимателно слушаше думите на мъжа и с привидно спокойствие гладеше брадата си. – Моля, седнете – каза той накрая и посочи на непознатия място на семейната маса. – Как се казваш? – Алберт. Алберт Шелонговски. – Моля, седнете, господин Шелонговски. Майка ми побърза да се върне от банята и подаде на Шелонговски стара бяло-розова кърпа. Мъжът избърса косата си с такава сила, че след известно
време тя беше извита във всички посоки. Майка ми като забеляза, че момичето има проблем с държането в ръка на тежкото, а освен това и прогизнало от дъжда връхно яке, го взе и закачи на облегалката на един от столовете. – Мела, иди да се запознаеш с момчето, възрастните трябва да си поговорят, нали? – обърна се настойникът към срамежливото, уплашено дете и момичето послушно се подчини. Към мен се приближи дете горе-долу на моята възраст. Имаше големи кафяви очи, същият цвят коса, сплетена в занемарени плитки и много тънко тяло, на което свободно висяха бяла, твърде голяма фланелка и леко яке. Видях новата си приятелка да трепери от студа, а босите ѝ крака бяха неестествено бледи. Най-много обаче ме тревожеше състоянието на духа ѝ, в нея можеше да се забележи нещо, което сякаш изразяваше страх от целия свят. – От какво се страхуваш толкова? – попитах я директно. Момиченцето посочи вратата с пръст. – От вратата? Не разбирам… – От другите – обясни ми след един дълъг момент с приглушен, тънък гласец. – Но защо? Не те ли харесват? – подпитвах я, без да зная нищо. – Не ме харесват. – Защо? – Защото съм... еврейка – призна тя с тъга в гласа. – И само затова не те харесват? Момичето ми отговори като кимна с глава. – Хмм... странно – заявих аз. – Това изобщо не ми пречи и не знам за кого представлява проблем. Аз те харесвам. По бузите на Мела имаше руменина, не знам дали това беше повлияно от думите ми, или просто защото най-накрая беше на по-топло място. За да ме разсее, новата ми приятелка започна да движи некоординирано ръката на своята кукла, която досега по някаква причина се намираше зад гърба ѝ. – Сладка е – казах аз. – Може ли да я видя? Момичето с известна степен недоверие ми подаде овехтялата играчка. Когато случайно докоснах детската ръка, почувствах, че излъчва студ. Мела бързо отдръпна ръцете си, но аз не ѝ обърнах много внимание и с любопитство разглеждах парцалената кукла. Безспорно, най-голямото ѝ предимство бяха оранжевите плитки. При такава жизнерадостна, слънчева коса бледото, изцапано с пръст личице, нарисуваните очи и изпокъсаната рокличка на цветя изглеждаха изключително потискащи. – Откъде я имаш? Купи ли си я? – попитах я ненадейно. – Намерих я. – Аха. След поредната доза мълчание изведнъж почувствах желание да попитам Мела за името на куклата, но ноздрите ми доловиха идващата от кухнята миризма на суров лук, който майка ми трябва да беше оставила нарязан донякъде. Когато погледнах инстинктивно към масата, на която седяха родителите ми, пред мен се откри наистина неприятна гледка. Прегърбеният новодошъл седеше на ръба на стола, сключил ръце като за молитва, с лакти, подпрени на бедрата. Мрачният му външен вид се подсилваше от небрежно хвърлената на главата му кърпа. Срещу мъжа седеше баща ми, тревожно галеше брадата си, а майка ми, със сълзи в очите безгласно повтаряше думите „Не можем“. – Но, госпожо, скъпа госпожо – промълви Шелонговски със сух, но силен шепот, – моля ви от свое име и от името на бащата на Мела. Представете си го, този добродушен и учтив човек – Шимон, откакто е създадено гетото, той
Музи в залива постоянно е потиснат, страхува се за дъщеря си. До неотдавна германците му разрешаваха да работи наблизо, уж в лесничейството, благодарение на което той можеше малко да ги мами и да поработва, да върти търговийка или да майстори… Лесничейството беше доста далеч, така че тези, които искаха да отидат там, по правило оставаха навън от понеделник до петък. Отскоро обаче все по-усилено се говореше, че ще има преселване и разстрели, и че няма да бъде възможно да се ходи никъде, така че той, представете си... Мъжът изведнъж започна да кашля, вероятно от това постоянно шепнене. Майка ми бързо стана и наля на новодошлия чаша вода, която той веднага изпи. Кърпата, която допреди малко беше увита около главата му, сега лежеше на пода, напълно забравена. – Благодаря Ви, Вие сте ангел, честна дума – продължаваше Шелонговски малко по-силно. – И така, докъде бях стигнал? ... Представете си, че по някакво чудо той беше успял да изведе Мела от гетото и да я скрие в гората. В края на краищата той знаеше, че тя няма да може да оцелее така дълго време, особено с наближаването на по-студените дни. Затова той помоли един от земеделците да ми предаде информацията, че Мела е в гората и се нуждае от моята помощ. Ако само бяхте видели как плака Шимек, когато се сбогуваше с дъщеря си... на всеки щеше да му се свие сърцето... И сега по негова молба обикалям къщите, чиито адреси са в така наречения „доверен списък“, който ми даде един от моите приятели, но... последните слухове за разстрели... всеки се страхува. Майка ми в този момент съвсем се беше сринала и аз нямах представа какво всъщност става. Затова отидох до нея и я прегърнах. – Но ние не можем, господин Шелонговски, в края на краищата, както казвате, ще ни разстрелят... – обърна се тя към непознатия, произнасяйки последната дума почти шепнешком. Погледът ѝ отново и отново беше забит в пода и се опитваше на всяка цена да избегне нечии очи. – Кого ще разстрелят? – попитах уплашено. – Както казвам… – рече Шелонговски, – да вземеш детето се изисква голяма смелост, но нали точно затова дойдох при вас? Ако дори малко... – Съжалявам, но не можем да я приемем – рече ненадейно, но категорично баща ми. – Защо, тате? Що се отнася до това, че е еврейка, това изобщо не ми пречи, пък и защо ли някой би имал проблем с това? Та това е безсмислено! – вметнах аз. – Сине, не става въпрос за това – този път се обади мама. – Просто, ако някой открие, че Маришя е при нас, това би могло да свърши… много зле. – Да бъдем разстреляни? – попитах аз, а в стаята се възцари гробна тишина. – В края на краищата, ако наистина вината е на Мела, това би означавало, че вие, ако не ѝ дадете подслон сега, също бихте били виновни, ако... – не довърших аз. – Тя се страхува! Всъщност дори поведението ви е по-лошо, защото веднага я обричате да обикаля къщите със страх и ѝ отнемате всичките надежди. Мамо, тате, какво е животът без надежда? Ще я имаме, дори когато приемем Мела. – Сине! – избоботи баща ми. – Чакай, скъпи – веднага реагира майка ми. Атмосферата в стаята стана много нажежена, а майка ми и баща ми си разменяха погледи, които с всяка изминала секунда ставаха по-недвусмислени и по-изразителни. Трябва да призная, че по време на войната невербалната комуникация между тях премина на едно по-високо ниво.
стр. 11 – Знаете, че не се познаваме добре – започна отново майка ми. – Дали... дали евентуално не би имало възможност да се подготвят някакви документи, кръщелно свидетелство, нещо, с което да удостоверим, че имаме право… – попита тя Шелонговски. – Може, разбира се, с удоволствие ще отида, дори веднага ще ида да попитам колеги, приятели… Ах, госпожо, но това сигурно ли е? – зарадва се мъжът. – Знаете ли, може би малкият е прав – тя кимна с глава към мен. – Чувала съм за семейства, които спасяват евреи, като ги крият в домовете си. Възхищавам се на този тип героизъм до такава степен, че скокът от безразличието към фактическата активност нараства и стига неимоверни размери; усещам, че днес е крайно време да бъде покорена разликата между тези нива. Все пак, от безразличието до сътрудничеството с врага е близо, а ние искаме да се отдалечим колкото може повече от врага, нали, скъпи? – обърна се тя към съпруга си. – Така е – заяви тържествено баща ми, като се надигна от стола. – Господин Шелонговски, съберете колкото може по-бързо информация за тези документи и съвсем скоро ще се срещнем пак, да го обсъдим. Момиченцето може известно време да остане при нас. – Не знам как да ви благодаря, наистина… – със сълзи в очите говореше Шелонговски. – Мела, благодари учтиво на тези добри хора, от днес ще можеш да се приютиш тук, край на страха, разбираш ли? Момичето се приближи до майка ми, която се беше облегнала на стола, след това до баща ми, който гледаше през прозореца просветляващото небе и екзалтирано изрази своята благодарност. После с голяма признателност се сбогува с Шелонговски. – Не забравяй какво ти казах; не прави всички тези жестове толкова официално, нали? Ще уведомя баща ти, че най-накрая си намерила подслон, той сигурно ще се зарадва. Е, хайде… Пази се! – сърдечно се сбогува с Мела досегашният ѝ настойник. Когато родителите ми пристъпиха към вратата, за да уредят още няколко въпроса с господин Шелонговски, Мела се приближи до мен и ми прошепна в ухото: – Благодаря ти, ти… ти… – Аз ли? – Благодарение на теб те ми позволиха да остана, благодаря ти! Знаеш ли, преди това никой не ме искаше… – призна си тя, а аз се изчервих като варен рак. – Aaa… как се казва куклата ти? – попитах я аз, в желанието си на всяка цена да се освободя от лапите на тази конфузна за мен ситуация. Момичето извади играчката иззад гърба си и като се вглеждаше в черните ѝ, несръчно изрисувани очи, отвърна: – Libe. – Libe? Хубаво е – констатирах аз. – Libe – започна Мела, поглеждайки през прозореца към слънцето, което се показваше иззад тъмните облаци. – Libe някога ще спаси вселената и ще напише историята ѝ наново. – Като Коперник? – засмях се аз. – Като Коперник! – отвърна тя, след което на лицето ѝ за първи път се появи усмивка. – И като тебе – добави тихо тя, а аз се разбързах и се направих, че не съм чул думите ѝ.
Художнишк Наталия ГЕОРГИЕВА
12 стр.
Музи в залива
Още от цветния свят н
Музи в залива
на Наталия Георгиева
стр. 13
14 стр.
Музи в залива
Художник Наталия ГЕОРГИЕВА