Дискусия „Театър и политика: полета на пресичане“

Част от програмата на фестивала New Stages Southeast 2023, организиран от Гьоте-институт в партньорство с Народен театър „Иван Вазов“, „Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура – 36 маймуни“, РЦСИ „Топлоцентрала“ и кино „Одеон“.

Дискусия „Театър и политика: полета на пресичане“ Участници: Иван Вирипаев, Галин Стоев 18.06.2023, Народен театър „Иван Вазов“, зала „Апостол Карамитев“ София, България

Иван Вирипаев (1974) е международно известен драматург, режисьор и актьор. Автор на три пълнометражни и два късометражни филма, награждавани на международни фестивали, включително фестивала във Венеция. Автор е и на над 20 пиеси, като до 2019 г. пиесите му вече са поставени в повече от 250 театъра по света. По този начин Вирипаев попада в топ 10 на най-известните драматурзи в света. През май 2022 г. става полски гражданин и се отказва от руското си гражданство, а година по-късно, на 17 май 2023 г., Басманният съд в Москва издава заповед за неговия задочен арест и той е обявен за издирване. Обвинението е по новия закон за „фейкове за руската армия“. В момента на сцените в България се играят няколко представления по пиеси на Вирипаев, поставени от режисьорите Явор Гърдев, Крис Шарков, Иван Добчев, Младен Алексиев.

Галин Стоев: Здравейте, Добре дошли на събитие от фестивала „Драма и политика“, организиран от Гьоте институт. Тази среща е организирана в партньорство с Народния театър, който покани Иван Вирипаев и имаме честта да прекараме с него час и половина. А какво трябва да кажа още? Тази дискусия се казва „Театър и политика - полета на пресичане“. Човекът, който ни асистира и който ще ни помогне, е Владимир Вернер, който е преводач. Иван Вирипаев беше поканен тук, преди да разберем, че е подсъдим по дело за дискредитация на руската армия. Преди това той е бил обявен за чуждестранен агент, за което той самият не е знаел. Разбрал го е наскоро. След това беше повдигнато обвинение и той беше обявен за общо интернационално издирване, което значи, че той не може да влезе в Русия, не може да ходи в тези страни, които имат каквито и да било договорки с Русия, да обменят пленници, включително и политически. Преди два дена беше и първото му дело, но понеже е в съда Басмани в Москва, има много дела от този характер, не са могли да го разгледат. То е изместено за 7-ми юли. Няма да ви давам допълнителна информация за Иван Вирипаев. Вие знаете, предполагам, повече от мене за него, но бих го питал как се чувства като потенциален престъпник? Иван Вирипаев: Трябва да говоря на жаргон. „Ченгетата ме дебнат“ - така говорят арестантите, пандизчиите. Много се радвам да ви видя, много ми е приятно в България, радвам се да дойда в България. С Галин от дълги години сме приятели. Добре се чувствам, нормално. Галин Стоев: От повече от 10 години вече живееш в Полша, получи полско гражданство. Ти си, според твоето издателство в Германия - Хeншел, между петимата най-поставени живи драматурзи в Европа днес. Когато започна пандемията, си говорехме с теб по телефона, ти ми каза "Светът се сменя радикално. Всичко, което съм писал досега, може да бъде изхвърлено в боклука и трябва да се пишат нови неща и трябва да се развиват нови театрални практики, и трябва по някакъв начин да намерим тази потенциална мощ на театъра, която може да го направи най-адекватното средство за комуникация днес”. Как решаваш всички тези въпроси? Иван Вирипаев: Когато започна пандемията, става въпрос за едно много мощно, много силно събитие. Събитие, което е много по-силно, отколкото събитията, отразени в пиесата. Имам пиеси, действието на които се развива в Ню Йорк. Става въпрос за това, което се случва в съвременен Ню Йорк или пиеса, която разказва за научна конференция. Там няма нито една дума за пандемията, изобщо не става въпрос за пандемия, а те трябва да говорят

за това, тъй като конференцията е на тази тема. Излиза, че пиесата вече е стара. Зрителите си представят, че пиесата е написана сега, че става въпрос за днешния ден. Обсъждат се на тази конференция важни проблеми и изобщо не отварят дума за пандемията. Така нещата изглеждат странно. И какво да правим в такъв случай с пиесата? Тъкмо се наканих да правя нещо с нея и започна войната. Това е едно още по-мощно, по-силно събитие, и вече изобщо не е ясно какво да ги правите тези пиеси - вече са двойно остарели. Неизвестно защо продължават да ги играят. Това ми изглежда странно. Не знам, може би театърът е вече нещо остаряло, може би за хората в театъра не е от значение да има някаква такава реалност. Ако аз поставях тази пиеса като режисьор, на мен би ми било много трудно. Бих се опитал да пренапиша пиесата. Някои пиеси си остават, тъй като в тях няма социален елемент. Започнах да пиша нови неща, помислих си за всеки случай, ако стане атомна война, може и това да стане - реших да го имам предвид. Ако стане атомна война, ще има ли театър? Но ако в мазетата, в скривалищата почнат да четат тази пиеса, хората ще си помислят: „Ето, нещата са актуални!“ Галин Стоев: Тогава бих обърнал въпроса по друг начин. Факт е, че ти започна да пишеш нови пиеси с леко по-различна проблематика, тясно свързана със случващото се сега. Но също така ти започна да променяш собствената си театрална практика и малко по малко спря да поставяш в театри или поставяш само на големи хонорари, защото на теб ти трябват пари. А ти трябват пари, защото си започнал друго начинание, което от театрална гледна точка на мен ми се струва изключително интересно, защото то смесва чисто театрални практики, социални практики, идея за някакво по-генерално развитие и дори бих казал опит да се намерят нови кодове на комуникация, които да помагат на хората да се свързват по друг начин и ползвайки театралните елементи, с които ти работиш много добре. Всъщност ти правиш нещо, което е театър, но не е съвсем театър, а е нещо повече, един вид добавена реалност. Разкажи ми малко повече за това как стигна до тази идея и каква е тази идея и какво правиш всъщност в момента във Варшава. Иван Вирипаев: Най-големият проблем сега е в това, че човек трябва да е наред. Не можем да променим външния свят, ако нещата в нас самите не са наред. Ние трябва да имаме усещане за присъствие и усещане за едно осъзнато действие. Живея в Полша и ние изпитваме един много голям стрес. От първия ден на войната пристигнаха много украинци, те са настанени в нашия дом. Ние минахме през много от тези съдби и край мене се събра една голяма група от бежанци – украинци, белоруси и руснаци. Имах много пиеси, които бяха поставени в Украйна – 35 постановки, четири от тях в Киев. Имам много близки

приятели там. Тези, които си тръгнаха оттам, дойдоха при мен. Те ми се обадиха по телефона, събрахме се и започнахме да мислим какво да се прави, това беше през май преди една година. Не знаем кога ще приключи войната, въпреки че всички приятели казват, че още утре ще приключи. И на мен ми се иска така, но според мене може и да не приключи още утре. Не може да живееш в изчакване, не можеш да вземеш някакъв сегмент от времето си да и кажеш: "През това време аз ще чакам, тоест аз не живея пълноценен живот, просто чакам.“ Просто не е редно да се прави така и решихме да се заемем с проект, който да ни развива като хора и да ни дава възможност да живеем. Те, хората да могат да печелят и да помагат на други хора. Да сме наред. Наехме една къща – бившето посолство на Малайзия, с много красива градина и част от хората живеят там. Имаме проект, в рамките на който играем пиеса, занимаваме се с йога, имаме детско студио за украински деца, различни развиващи игри, развиващи занятия, практика на тялото, образование и купони - много хубави купони, етно вечери – хора от Африка, от Украйна, пускаме електронна музика, храним всички, готвим, носим какао… И в същото време това е театър, в това нещо има смисъл. Защото това е не само изкуство, това не е изкуство, това е самият живот. Твоите думи, това което казваш, това го правиш, за да е по-лесно на всички, да им е по-леко. Необходимо е на всички да им стане малко по-леко. На хората сега им е много тежко дори не само от войната. Заради нея също е тежко, защото не знаеш какво трябва да правиш в този свят. Този свят изглежда безсмислен – виждаш, че пред очите злото се извършва безнаказано. Мислиш си: „Какво мога да направя в този свят?“ Трябва просто да се разбере защо? Трябва да намериш някаква светлина в това – такова нещо правим, такова място създаваме. Много тежко и много яко. Галин Стоев: Място за отглеждане и за намиране на светлина. А аз мисля, че много хора днес стигат до момент, в който преживяват пълен срив, губят надежда, губят смисъл, губят усещане за смисъл. Kак се справяш, когато те налегне такова чувство? Иван Вирипаев: Смисълът не е във външния свят. Смисълът е в някакъв контакт с реалността. Всъщност нормално е, че има толкова много трагедии. Ненормално е от човешка гледна точка, но живота е такъв. Важното е къде си ти, не останалите около теб, а ти къде си изначално. Защото фокусът на твоето внимание е насочен към външното, тогава се опитваш да промениш външното и това действие е безсмислено. Всъщност нещата се променят, така че в този смисъл ти изначално присъстваш, ти се съединяваш по някакъв начин с нещо истинско и просто оставаш там, там се намираш. Всичко останало автоматично се случва по някакъв начин. Ние сутрин започваме всички заедно да се

занимаваме с йога. Упражнението се състои в това да се наведеш и да стигнеш до границата, до прагът на болката. Аз не мога да се наведа повече, започва да ме боли. Тогава спирам на прага на болката, преди този праг и се отпускам. В този момент трябва да се отпуснеш и при това отпускане тялото се придвижва още леко напред и тогава границата се разширява, отмества се. Ако обаче като в спорта прескочиш тази граница, ти си прекрачил този праг, тялото ти вече е там и ти търпиш болката. Умът ти, ти самият, си там. След това умът прави един скок оттатък, но ти оставаш тук. И това е един сектор на сложното. Той е тук, в този сектор. И в този момент трябва да се отпуснеш, да приемеш всичко. Просто трябва да приемеш това, че нещата са такива, че това съществува и след това се отпускаш. И тогава можеш да дръпнеш още напред. Галин Стоев: Когато работиш с актьори по сложна сцена същото ли им казваш? Иван Вирипаев: С актьорите какво правим сега? Ние играем, мием, всичко, правим заедно, пишем и сайта върви. И репетицията е два часа. След това пак се занимаваме с нещо. Просто тези неща не ги разделяме, тоест това е едно общо нещо – да играеш и да си направиш какао, да се срещаш – това е едно цяло. Галин Стоев: Може ли да кажем, че през чисто театралната си практика ти се опитваш да учиш хората на друг тип общуване и съотнасяне един с друг? Иван Вирипаев: Не, не, аз се старая. Аз самият не го мога това, но и аз искам да се науча. Всъщност може би това е единственото, на което трябва да се научиш – комуникация. Когато с комуникацията нещата са зле, енергията се движи зле – както ако поливаш с маркуч и си го прегърнал някъде. Нещата трябва да са изгладени, трябва да са изправени, само в рамките на такава комуникация може да има един прогресивен диалог. Галин Стоев: В една от последните ти пиеси задават въпроса какъв е процентът на хората, които могат да ползват този тип комуникация на планетата и евентуално биха могли да предприемат някакви мерки, за да спасят планетата от това, което и се случва. Отговорът е 3 процента, мисля. И тогава другия герой казва на този, който е казал 3%: "Ама това е много малко. Това значи, че ние сме прецакани и че няма надежда." И след това интервюиращият задава въпроса: "Какво според вас трябва да се направи с останалите 97% на тая планета?" И настъпва дълга и страшна тишина. Ти как би отговорил на този въпрос?

Иван Вирипаев: Аз не съм духовен учител, но мисля следното – трябва да ги няма. Останалите, другите ги няма. Това е моят живот. Сега, това е моят живот. Животът ми се състои от всичко онова, което виждам. Това е моят живот. Това е мой проблем - проблем, който трябва да реша и не искам да обвинявам другите за това. Всеки си има своя проблем, своя живот, трябва да се оправя със своя живот, да се оправи със своя проблем. Млади хора идват при мен и казват "Иване, имам следният проблем". Аз казвам "Решавай проблема. Казваш ми го това, за да реша проблема ти. Обади се където трябва. Аз не мога да ти реша проблема. Разбери как трябва да изхвърлят боклука. В 8 часа ще дойдат и вратата на мястото, където държите боклука трябва да е отворена.“ Той казва, че няма ключ от вратата. „Иди, извади ключ за да отвориш, ще приберат боклука, ще го изнесат. И се оправяй сам с това.“ Галин Стоев: Тоест всеки да работи в собствената си градинка? Иван Вирипаев: Това е така наречената Тюркоазена къща. Галин Стоев: Това е името на проекта, който той организира. Иван Вирипаев: Сега по света се създава тази Тюркоазена организация. Няма шеф, всеки заема своето място и върши своята работа, изпълнява своята функция. И човек разбира, че всички останали зависят от него. Той се занимава със своите неща, но когато му стане тежко, когато има нужда от подкрепа, той казва: „Тежко ми е, помогнете ми.“ И тогава бързо всеки се втурва да му помогне. Но когато имам нужда от помощ, аз трябва да разбера, че наистина не мога да се оправя сам. Защото ако знам, че мога да си свърша работа, да реша проблема, прехвърлям нещата на другиго. Това означава, че аз искам той да върши моята работа. И да има нещо като шеф, който решава всички неща. Нещата в Русия вървят натам. Шефа, при нас решава всичко – казва да направиш такава простотия и всички правят тази простотия. Няма никаква лична отговорност. Галин Стоев: Да, стигнахме до личната отговорност. Виж и тук имаме шефове, не е само при вас, шефове има навсякъде. Това, което ти предлагаш е абсолютно депрограмиране на цялата пирамидална структура, в която съществува съвременното общество. Това е доста радикално и доста революционно предложение. Аз го адмирирам, но съм убеден, че то може да се случи с хора, които могат сами да решават проблемите си. Но понеже говорихме за тези 97% от населението на тази планета, които предпочитат да ги прехвърлят на някой

друг. Така стигаме резултатно до война, примерно. Как в ситуация на такова радикално разкъсване на социалната тъкан, включително и в България, където се оказа, че има 30% поддръжници, не просто на Русия в тази война, а на Путин. Какво да правим с тези хора? Смисъл как да се отнесем към тях, как да говорим с тях, какъв сигнал да им изпратим? Има ли въобще смисъл да се опитваме да правим нещо такова? Иван Вирипаев: Какво правихме сутринта, докато летях насам? Вчера в нашето пространство имаше купон. Ще ми се да ядат повече хора за да печелим от това. Трябва да идват повече хора. Трябва да публикуваме постове в интернет, в Инстаграм. Имаме прекрасен диджей, атмосферата беше много добра, страхотна музика, хората си танцуват. Когато го публикувах това в пост, другите могат да останат с впечатление, че има война, а те купонясват, танцуват. Там има и украинци и руснаци, всички са заедно – тоест на тях им е все едно. Нещата не са такива, просто защото изглеждат така на видео. Когато си там, виждаш, че нещата са съвсем различни, в интернет обаче може да изглежда така. Просто отговарям на въпроса ти. И сутринта си казах: „Трябва да разказваш на другия за какво става въпрос, за какво говориш. Те не знаят за какво говориш“. Отиваш при него и му казваш "Ти си путинист. Ти си от онези с ватенките“, обясняваш му колко не е прав. Може би проблемът е в друго – трябва да разкажеш за какво си ти – ти си за любовта, за контакта между хората, за уважение към човека. "Боли ме, причиняваш ми болка", казвам на човека. "Не ми е приятно това." Трябва да се опиташ да разкажеш онова, което става. Тук става въпрос за повече образование, за повече култура, изкуство, нещата в това отношение трябва да са повече. Правителството трябва да влага повече пари за това. Трябва да разберат хората, че има други – други раси, други хора, друг секс. Това обаче не е проблем на правителството. Не трябва да чакаме това от правителството. Трябва да говорим за това, да разказваме един на друг за себе си за това, което усещаме. Всички ние искаме едно и също: покой, щастие, спокойствие. Това е работа, не стават просто така нещата. Но ако просто говориш за идеите си, например някаква идея – Путин или срещу Путин? Това е като религия, като вяра в Господ? Няма разлика между вярващи и невярващи. Къде е разликата между "Аз вярвам в Господ" и "Aз не вярвам в Господ". Няма никаква разлика това, което казваш. Важното е как живееш, как постъпваш. Какво значение има какво говориш? Разбирам, много е сложен въпросът, който задаваш. Сигурно не е възможно да бъде спасен света, а и няма нужда. Трябва да се захващаш със себе си и правилно да се изразяваш. За какво говоря. За какво съм.

Галин Стоев: Добре, а как би коментирал, хайде не случващото се, защото случващото се е трудно да се коментира. Аз бих цитирал един руски дисидент, поет, критик, интелектуалец Дмитрий Биков, който твърди, че днес е много трудно логически да обясним случващото се, защото сме стигнали едва ли не до момент, в който митът е катастрофирал в реалността и в момента случващото се би могло да се обясни единствено и само чрез митологически форми на мисълта. Той развива идеята, че нашият свят – християнският, общо казано, с културните кодове на християнството, проиграва отново и отново един от основните си митове – това е митът за падналият ангел. Този мит съществува и при древните гърци, всички сме чели Прометей – войната на титана срещу Бога или войната на падналият ангел срещу Бога. Падналият ангел, който е изгонен, защото е дръзнал да мисли, че иска да стане равен на Бога. Когато са го низвергнали, той казва на Бог "Или ще ме пуснеш обратно и ще ми направиш равен на себе си, или ще унищожа Твоето творение, Твоя свят". Тоест, това е сугестирана сила на най-брилянтния ангел, най-светлият – Луцифер, този, който е носил светлината, който е перветрирал цялата тази енергия и се е превърнал в чисто зло, в чиято инкарнация по някакъв начин Дмитрий Биков разпознава Путин. Твърдейки, че Путин самият не е достатъчно мощен, за да създаде такова зло, но може да го проведе през себе си и да стане негов инструмент. Интересното е, че днес за първи път имаме злодей от този тип, който разполага с атомна бомба, защото Хитлер, смятайки, че изследванията с атомна енергия са глупости, измислени от евреите, не се е интересувал толкова много и е останал без атомна бомба. Днес обаче имаме цяла държава, която казват, че се държи като маймуна, която държи бомба в ръцете си и никой не знае дали ще я натисне, дали ще я хвърли, дали ще седне върху нея. И тук се отваря ново пространство, митологично почти, защото не знаем как Създателят ще реагира на това нещо. Дали ще махне с ръка и ще каже оправяйте се сами, или ще се намеси и Божия пръст по някакъв начин – нали говорим за митология. Аз имам чувството, че вече живеем във време, в което животът ни се превърна в продължение на този тип сериали като "Игра на тронове" примерно. Всички тези митологични истории, които всъщност по някакъв начин ни подготвяха за нещо, което тече в реално време. Защото днес за първи път ние преживяваме война, която можем да гледаме в реално време, едва ли не. Ти как се ситуираш в този пейзаж и можеш ли да припознаеш някаква истина в така предложения кадър? Иван Вирипаев: Едно нещо хубаво стана – тъй като няма надежда за бъдеще, фокусът на вниманието пада върху днешния ден, върху настоящето. Защото резултатът от нашите действия не ни принадлежи. Илюзия е да се смята, че контролираме реалността, не я контролираме. Можем да правим нещо и дотам. Умът е действие и въпросът е какво

действие извършваш в този момент. Какво правиш сега? Убиваш ли? Крадеш ли? Изнасилваш ли? Четеш някакъв текст, помагаш на някого? Какво правиш? Не знаеш какво ще стане след това, не знаеш дори дали ще помогнеш на този човек или не. Но можеш да извършиш действието, да помогнеш. Като дете, което прави кули от пясък, много внимателно го прави. Опитай се да му вземеш нещо, ще започне да реве. След това това свършва, събаря всичко и се прибира вкъщи, защото за него е важно самото действие – това, което прави в момента. Просто умът ни трябва да е вкаран в действието, което извършваме сега. Тогава се появяват въпроси, защото на ума му трябва духовна практика, трябва му звук, някаква мантра. Трябва да е свързан с тялото за да бъде тук, да го усеща. Може би абстрактно говоря, моля да ме извините. Може би е твърде абстрактно, но така ги усещам нещата напоследък. Виждам хората, които идват при нас и им занасям какаото. Това какао сам съм го направил. Ритуално съм свършил тази работа вечерта. Не мога с това какао да утрепя Путин, мога просто да го дам. Парите ги пращаме на украинците, помагаме им, при нас има украински деца. Но с какаото не мога да убия Путин, просто го давам. Галин Стоев: Аз имах план да убия Путин и той се изразяваше в това (аз дори го споделих с Иван): Аз си мислех като започна войната, да изляза публично и във Франция или където имам достъп, да се обявя в защита на Путин, да ме отрежат от всякъде, да нямам работа. Единственото място, където да мога да работя ще е Русия. Аз ще отида в Русия, ще се напъна да направя много хубаво представление. Те ще го номинират, ще ми дадат и наградата и в един момент тази държавна награда Путин ще трябва да дойде и да ми я връчи и тогава аз ще се окажа лице в лице с него. Разказах въодушевено това на Иван, той помисли и каза "Знаеш ли, последната такава награда се раздаваше онлайн." Така че и моят план угасна. Но може би сега е добре да оставим зрителите да зададат въпроси или ако имат нещо, което да кажат. Иван Вирипаев: Това е много шибан план. Галин Стоев: Зная. Иван Вирипаев: Както и да е. Аз нямам работа с Путин, не се занимавам с него. Аз искам какао, трябва да правя какао. Публика: Здравейте, в контекста на всичко, което говорим досега, смятате ли, че човекът е единствената машина на времето?

Иван Вирипаев: Може би не разбрах съвсем въпроса ви. Какво имате предвид? Бихте ли пояснили? Публика: Всъщност това е идея на един наш много известен писател, който взе Букър, че всъщност няма значение човек дали живее в миналото, или в бъдещето, след като е инструмент само на сегашното. Иван Вирипаев: Човекът е просто едно тяло с мозък. Но това не е всичко. Съществува и енергията, съзнанието. Човекът е съзнание, съзнание, което се проявява в тялото. И съзнанието е едно за всички ни, просто то се проявява в различните тела. Ако знаем това, защо ни е да убиваме другия или да го изнасилваме? Той е едно и също като нас, даже когато говори някакви глупости, простотии. Какво от това? Ти говориш, ти го казваш. Тук говориш така, там иначе. Смисълът е в това да се познаваме, да се опознаваме себе си. В това е смисълът. Не знаем това и сме се разделили на отделни народи. Концепциите не могат да се разберат, те никога не се разбират една друга. Идеите не се разбират помежду си. Имаме една система от ценности, а системата от твоите ценности е нивото на еволюционното ти развитие. Ако нивото на развитие на този човек е етноцентричен, човекът се отъждествява с народа си, с футболния си отбор, с религията. А ония са чужди, те са други и трябва по някакъв начин да влезеш в контакт с тях. И как се осъществява този контакт? Как става контакта? Как влизаме в контакт? Намираме нещо общо, нещо, което ни обединява. Преди войната Полша и Украйна бяха в много лоши отношения. Излезе един общ враг – Русия, Путин. Общото ги обединява, свързва ги. Палестина и Израел? Какво може да ги обедини? Постоянно се договарят за нещо, инфантилно е да се смята, че те ще стигнат до някакво общо мнение. Избиха сумати хора вече там. При украинците пред очите им загиват децата им – как ще обичат руснаците? Не могат ония да им кажат просто "Ами извинявайте." Е хубаво, кое обединява? Кое е това универсално нещо? Контактът винаги е там, където е универсалното – само нещо важно, което съществува у всекиго, при всички, при всички народи. Това не може да са идеите, не може да има такава универсална идея, няма универсална идея. Има универсален контакт, обединява ни това, че сме живи, че ние го живеем този живот, че ние сме живота. Ние сме универсални - всички животни, растения сме еднакви, ние сме живота. За какво ми е да ви отнемам живота, искам да живеете и аз да съм жив. Ако имате някакви други идеи, добре! Защо ми е да ви отнема живота? Когато усещате, че уважавам живота си вътре в мен самия, когато той съществува в мен и го усещам, това съществува и при вас – тогава става контактът между двата живота. Едва

тогава можем да започнем да решаваме проблемите. Някой нещо е сбъркал, разбира се. Не говоря за някакъв някакво инфантилно пренебрежение към всичко или някакъв инфантилен пацифизъм, защото и да се воюва е необходимо. Когато те нападат, започваш да воюваш, ако нищо друго не остава. Ако тръгнат да влизат в къщата ми, аз ще защитавам семейство си. От начало ще се опитам да кажа нещо, но ако се окаже, че повече не мога да говоря, аз ще пристъпя към действия, ако трябва, ще убивам. Но обичам ли тогава, когато убивам? Това е най-сложното. Публика: Господин Вирипаев, в контекста на темата за театъра и политиката бих искал да Ви попитам дали имате близки, колеги и приятели в Русия, с които Вашата позиция и тяхната по отношение на войната Ви раздели? И дали този разлом между хора, които са се посветили на духа, Ви провокира към размисъл? Дали би Ви провокирало да напишете пиеса на подобна тема. Иван Вирипаев: Да. Баща ми подкрепя Путин, за съжаление ние повече не общуваме с него. Опитах се да направя онова, за което говорих току що. Но биологичната ни връзка е много силна, аз не мога пределно да се отдръпна, защото той сякаш е част от самия мен. И аз реших да направя едно прекъсване, помолих баща си да направим едно прекъсване, защото ми е много трудно да чувам всичко това. И много други познати са така. Контактът ми с Русия не е особено силен, но той съществува. Тъй като аз работя в Полша, занимавам се с тези неща, за които говорих, слабо контактувам с Русия. Хората там много се промениха и тези, които заедно с Галин познаваме и много се промениха, те станаха Z хора. Много съжалявам, наистина, че така станаха нещата, но не съм на акъла да зарежа всичко и да започна да ги преубеждавам. Просто навсякъде разказвам онова, което знам за тази война, а нещата ги знам, не от новините, защото първата година всички при нас бяха бежанци. Аз отивам на автогарата, посрещам някаква непозната жена с децата, взимам багажа й, водя я в офиса си, давам закуска на децата и я качвам на влака за Берлин, например. И тогава тя има време да ми покаже снимки, които е направила. Всички показват снимките си, не знам кого успяват, кога сварват да снимат. В тези телефони е пълно с ужас, много неща съм видял. Освен това имам приятели, близки приятели, украинци, някои са ранени, има загинали. Просто разказвам на останалите руснаци, че това нещо се случва - в социалните мрежи, в интервюта, които давам, затова ме осъдиха. Не знам това работи ли или не работи, не знам. Просто казвам онова, което виждам. Не смятам, че моите разкази ще променят, да речем, Путин, той не ме познава. Питаха ме "Путин ли те арестува?" Той няма представа, че аз съществувам, сигурен съм, че не знае изобщо, че съществувам. Аз съм един обикновен

драматург. Кой съм? Знаете ли, питат ме в таксито: "Какво работиш?" "Драматург? Какъв? Какво е това?", изобщо не е ясно. Публика: Здравейте! Още един въпрос в тази посока. Подчертавам, че той не е религиозен въпрос, а е по-скоро за мястото на театъра във времена на война. Мисля, че ще разберете по-добре с един пример от руския театър. 1912 г. - Московски художествен театър, Станиславски поставя постановката "Кайн" по пиеса на Байрон отпреди 100 години - 1812 г., по средата на бушуваща гражданска война - ужасно кръвопролитие – Съветският съюз още не е роден. И спектакълът се проваля, някои казват, защото се е променила публиката, някои са убити, някои са избягали, някои ги е страх да отидат. Станиславски, пише в бележника си, "Най-страшното е, когато Бог замълчи". Имате ли усещане колко далеч е Русия от това да замлъкне Бог в руския театър? Ако не познавате достатъчно добре ситуацията, както казахте, кога трябва Бог да замълчи в театъра? Иван Вирипаев: Наистина не знам много добре каква е ситуацията с театъра в Русия. Нямам особен контакт с тях. Аз съм забранен в Русия, моите пиеси не се играят там. Моите пиеси са прибрани и от библиотеките и в учебните заведения съм забранен. Виждам какво правят колегите, във фейсбук, каквото виждам, просто чета за тях. Не, такъв театър – за това, което става сега – не е възможен. Какво ще играеш? Хамлет ли ще играеш? Той е за това, което става сега, как ще го играеш в Русия? Ако живеех в Русия, не бих могъл да работя в театъра, бих напуснал. Може да се занимавам с йога, с медитация, да водя психологически тренинги. От това може да се печели в Русия. Всички търсят това, това е един добър бизнес в Русия. Но театърът не е възможен. Такива инфантилни неща: "Ти видя ли какво стана? В трето действие видя ли какво има там - четвъртия войник на заден план, видя ли го? С жълто-синя лента на ръкава! Дадох му да разбере на Путин!." Това е инфантилно, безсмислено е. Не стават така нещата, но не мога да съветвам руските колеги, те са в ужасно положение. Аз съм на сигурно място горе-долу. Не мога да им казвам какво да правят, след като те са там. Сигурно онези, които са на страната на властта са добре. Онези, които са срещу властите, те просто са в ада. Не, театърът засега е невъзможен в Русия в оня вид, в който аз го виждам. Публика: Просто едно предложение освен с йога, с какво друго можеш да помогнеш? Моят син учи по неволя руски език, в такъв клас попадна. Учебниците по руски език в момента може да си представиш какво представляват, те не са актуализирани много от отдавна. За всеки млад човек, който в момента изучава руски, което е много трудно да бъде обяснено

аргументирано, че все още има смисъл от този език. Кажи как езика реагира на цялата тази ситуация. Моето предложение е, ако можеш да направиш едно малко учебниче с руски текстове, в които няма пропаганда. Иван Вирипаев: Първо трябва да се разбере смисълът, в какво е смисълът на езика за комуникация. Езикът е начин за комуникиране. Не трябва да се натоварва с някакви допълнителни неща. Знам, че съществува ментален код. Цялата руска литература винаги ще бъде имперска. Няма как да не е имперска – Пушкин, Лермонтов, това е империята. Винаги ще са имперски, когато пишат за свободата, за честта, за достойнството. Така или иначе там е фиксиран имперският код - просто те така са живели тогава. Просто в думите, в начина на изговаряне на думите са фиксирани някакви кодове. Но езикът така или иначе е нож – с него можеш да убиеш, но можеш да си и нарежеш нещо – хляб, да речем. Това е начин на комуникиране. Не трябва да воюваш с езика. Не може да се забранява езикът, защото това е начина на това живо същество да говори. Заедно с мен има много украинци и върви един много сериозен дискурс, спор, дори се стига до конфликт. Защото някои в Украйна, някои украинци, не говорят на украински - цялата източна част. И понякога тези, които са от западна Украйна, са много строги към тези хора. Ясно защо – защото Путин освобождава руския мир. Той твърди, че освобождава рускоговорящите. И тези украинци си казват ето така става, защото не можете да говорите на украински. Какво се прави, след като нещата са такива? Този човек иска сега да каже нещо с ония звуци, с които той може да го каже. Да забраниш езика му означава да забраниш проявата му, да забраниш всичко от него. То е нещо много страшно. Не можеш, не трябва да забраниш на едно живо същество да изразява онова, което иска да изрази. По някакви причини той не говори друг език, може да е виновен за това, може да е бил мързелив. Това може да му бъде обяснено, но да го преследваш заради това не е редно. На руски са написани много дълбоки, много красиви неща. Чехов е много добър. Във Варшава върви моят спектакъл "Вуйчо Ваньо". В Полша има човек, който е на нивото на Солженицин – това е Адам Михник. Анджей Вайда, Михник и Лех Валенса – това са тримата, които създадоха Солидарност. Аз бях приятел с Вайда, когато той беше жив. Сега съм приятел с Михник. Какво казва Михник? Въпреки че той през целия си живот се е борил с руската окупация, той е човекът, който създаде Солидарност. Той каза, че нещата са станали благодарение на руските дисиденти. Бяхме на конференция, имаше един украински режисьор, който твърдеше, че трябва да се забрани всичко, цялата руска класика. И Михник му каза "Благодарение на тази класика ние победихме комунизма. Четох Солженицин и други неща“ Не знам. Защо учи руски?

Публика: Защото е слаб ученик. Иван Вирипаев: Като учиш зле, ще учиш руски. Много се радвам да се видим. Толкова са приятни спомените за този спектакъл. Не се шегувам, това е най-обичания от мен спектакъл. Беше много хубав, наистина. От тогава Галин не е поставял нищо по-хубаво. Откраднах всичко от него в този спектакъл. Не, наистина, три или четири неща откраднах от него. Когато ме питат, пред хората, аз казвам, че не е вярно. Добре, ще направя един списък. Има неща, които на руски могат да се четат. При всеки народ има нещо умно, дори при руснаците. Публика: Здравейте! Аз съм Олег, аз съм от Камчатка. Иван Вирипаев: Имаме обща история. Публика: При това дълга история. Няколко думи за руския театър. Иван Вирипаев: Олег беше директор на театър в Камчатка. За пръв път се виждаме на живо. Някои други неща ни свързват. Публика: Какво стана с театъра в Русия? Просто нищо не се случи с него. След като започна войната, нищо не се промени. За мен във всеки случай нещата са такива. Просто хората изглежда се умориха и започнаха по-често да ходят на театър, повече да се смеят и погръмко да аплодират. Това също е някакво безумие. Бих искал да попитам, когато ставаше въпрос за контакта, всъщност контактът трябва да го организираме, да го създадем в себе си. ти даде пример за враждата между Полша и Украйна и това, че войната ги обедини. Контактът е вътре в нас, той всъщност трябва да бъде организиран по някакъв начин. Искам да попитам всъщност ти как постигна този контакт вътре в себе си или просто така си се родил? Иван Вирипаев: Тук ме питат и аз сякаш отговарям на тези въпроси, но още веднъж искам да кажа, че аз не мога да служа за пример за духовно подражание. Просто говоря за това как мисля за нещата. Не съм стигнал до тази хармония, старая се да я постигна, защото е безсмислено да живееш някакъв ужасен живот. Твърде е кратък животът за да живееш ужасен живот, трябва да живееш качествено, пълноценно. А пълноценно означава всичко и болката, и трагедията, и радостта, и любовта, и помощта. Просто трябва да вървиш натам и

да живееш вътре в този живот, както стане. Но аз не мога да бъда пример за това. Просто сега седя и се срещам, сякаш някой ме познава. Познавам ви, както всички останали. Нито повече, нито по малко. Но ми се ще да го има този качествен живот - качествена храна, не скъпа, не става въпрос за скъпа храна. Ние готвим една проста храна, просто ядене. Това е нещо много важно. Качествена връзка с детето ти - да има какво да се запомни. Аз не помня двете си деца, не съм отглеждал големия си син. Бях зает през това време, разведохме се с жена ми. Сега той е при мен и се запознавам с него, опознавам го, опознавам проблемите, които има. А с дъщеря ми, аз от самото й раждане съм заедно с нея, и с жена си, и с приятелите. Просто искам да знам, да разбера как живеят, искам да ги запомня. Ще умра и всичко това ще се изпари, но докато съм жив, искам да ги помня, тяхната болка, всички техни неща. Иначе животът няма смисъл. Не зная как да го кажа. Публика: Аз всъщност имах коментар към предишния коментар. Разбирам тази идея да канселираме Путин, но не Пушкин и донякъде самата аз стоя зад нея. Но коментарът, който беше направен го намирам за много важен – за пропагандата, която прозира. Моят син също е бил малко в руско училище много отдавна, но няма нужда да е бил в руско училище, за да разбираме какво става там. И все си мисля, че в този имперски литературен канон, може да се създаде пространство за друга литература. Например, аз не мога да си представя, ако руските майки и бащи бяха чели "Цинковите момчета" на Светлана Алексиевич, да си изпратят децата с такава охота и даже радост в началото, за 30 хиляди рубли. Защото историята се повтаря по такъв брутален начин, а и живота е толкова евтин в този контекст. И това, което Вие по-рано говорихте за универсалния контакт и за уважението и любовта към живота щеше да бъде разбрано и да го има, ако повече хора бяха прочели само тая книга. Иван Вирипаев: Как да го прочетат? Нали разбирате, че става въпрос за сложна литература. Помислете, отидете при баща ми, тази литература не е интересна за него. Просто всички имаме различно интелектуално и вкусово ниво. Ще кажете, че Кортасар трябва да прочетат. Публика: Не е интелектуална, тя е документ. Иван Вирипаев: Не, това им е сложно. То не е ентъртеймънт. Те това гледат. И мъдрец е онзи, който разговаря с тях на техния език. Това е грешката на либералното общество, затова губят либералите в Полша. В Полша режима сега е като Путинския - ултра десен,

просто либералите нямат дневен ред, по който да действат. Какво казва либералната част на обществото? Говори за толерантност, права, те просто изричат думи. Не може да прочете "Цинковите момчета", това е сложна, неприятна за тях литература, те не искат да го четат. Вие четете тази литература, защото искате да я четете. Те не искат да четат тази литература. Те ще гледат американски игрални филми. Какво гледат руснаците? Сега те гледат американски филми, те гледат Роки със Силвестър Сталоун. Наистина ли не знаете, че това е така. Те крадат тези филми дори. Забранено им е да ги показват и те ги крадат. Баща ми, който е путинист, има внучка. И баща ми ми каза "Днес гледахме Хари Потър." Трябва да разберем какво се е случва. Ако искаме да говорим с тях, ние трябва да говорим на езика, с който се общува с тях. А ние му казваме "Прочети Бердяев, прочети Юнг. Хайдегер чел ли си? Вземи прочети Хайдегер. Ще разбереш, че вещта, нещото е крайно, празно." Затова има много идеология, много пропаганда напоследък в американското кино, в добрия смисъл на думата. Виждате, как те прокарват тези ценности в анимационните филми. Те прокарват това, че инвалидът винаги е герой. Трябва да говорим на техния език. Трябва да правим прости, смешни, булевардни комедии. Чел съм "Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич, когато бях на двайсет и няколко години. Тази книга много силно ме промени и тогава разбрах, че войната е нещо ужасно. Но исках да я прочета. Публика: Може би руснаците пак трябва да станат лошите герои в холивудските филми. Иван Вирипаев: Ние сякаш правим някакви планове сега. Не можем там да го направим това. Когато искаме да влезем в контакт, ние използваме най-краткия път, за да стигнем до този контакт. Необходимо е желание и въпросът е как да го създадем, как да го пробудим това желание? Как да събудим? Как да пробудим това желание - човек да иска да живее и да бъде внимателен към околния свят. И нима това желание не представлява енергия? В 5 часа сутринта до 7 бях на летището. Ходиш и гледаш хората. Хората са различни, основно са така (безизразни) - така изглеждат. Става въпрос за енергия, но тази енергия не е задействана. Тя трябва да бъде включена. Кой ще я задейства? Свещениците няма да я включат, тя се включва отвътре. Освен Господ никой друг не може да я задейства, защото това е Самият Той. Не можем да спасяваме, можем само да помогнем да включим нещата вътре в себе си. Как ще ги накараме да четат тези книги? Дори да вържем Путин сега и излъчваме срещу него колко е ужасен, той по-скоро ще умре, отколкото да разбере нещата. Може би трябва напротив, да го погалиш като едно зло куче. Какво да го биеш с пръчка ли? Агресията не побеждава агресията. Можеш единствено да го унищожиш, едва ли не трябва да направиш така, че 140 милиона изобщо да ги няма. Да избиеш всички палестинци. Дори

един да оцелее, той ще го помни това и ще е срещу Израел. Разбираме ли го това? Такава е логиката. Или пък някакъв друг път, но не можеш да ги промениш със сила. Публика: Аз искам да върна малко разговора повече към театъра, да се възползвам от възможността, че двамата с Галин сте пред нас. А бързам да кажа, че съм чела почти всичко на Иван Вирипаев или поне се стремя да го направя и съм гледала почти всичко, с някои изключения на Галин Стоев и всичко, което сте правили заедно. Най-интересното във вашите спектакли от първия от "Археология на сънуването" до "Танцът Делхи", който гледахме в Народния театър и който след това отиде в Тулуза и особено много ми харесва философският дебат между вас, разговора за живота, който водите вътре в представленията. Освен, че и двамата сте много театрални, но това е отделна тема. А искам да задам един такъв въпрос - имате ли някакви основни философски различия? Някакъв по-важен спор за живота, който водите и ако има такъв, какъв е той? Имате ли някакви различия в разбирането за живота и за света? Иван Вирипаев: Говорим ли си на философски теми? Може би споделяме едни и същи ценности. Така или иначе сме приятели с Галин, отдавна сме в приятелски отношения не само покрай театъра. Галин Стоев: Прав е той, че ние за философия не говорим. Всъщност ние почти не си говорим. Той пише нова пиеса и ми я праща. Значи от моя гледна точка, аз това съм го разказвал много често. 2001 г. в Германия един немски драматург, който говореше руски донесе цял наръч пиеси, съвременна руска драматургия и ми даде да чета. И аз прелиствах, прелиствах, прелиствах. Попаднах на един текст, от който абсолютно нищо не разбрах, но бях дълбоко... Как се казва? Все едно корема ми разбираше всичко. Но не знаех как от този текст може да стане театър. Това беше първият текст на някакво момче от Иркутск, което се казва Иван Вирипаев. Аз го прочетох, предложих го на Варненско лято, което тогава ми предложи да направи продукция и така направихме това представление. Започнахме го заради това, че аз не знаех как се прави от това театър. Събрах едни актьори, някои от тях са тук, в залата, те са изключително силни като личности, но изключително различни. Това са актьори, които трудно може да си представиш да съжителстват в един кадър. Репетирахме дълго, изнурително и една седмица преди премиерата аз правя въртене. „Театърът на армията“ ни беше дал да репетираме в тяхната зала най-горе. И аз гледам това, което сме направили и виждам, че аз нямам представление. Виждам, че аз съм объркал абсолютно всичко. Виждам, че от това не може да излезе представление и се сривам,

толкова се сривам, че спирам репетициите. Казвам на актьорите: "Вижте, нямаме представление и аз не мога да ви помогна. Аз никога не съм се чувствал толкова, толкова безпомощен." Те излязоха да ядат, аз останах да се давя сам в тъгата си. Те се върнаха притеснени за мен явно, не знам как съм изглеждал аз. Аз трябваше да им кажа нещо, а нямах какво да им кажа и казах: "Вижте, вие знаете текста наизуст. Забравете всичко, което сме организирали в пространството, какво съм ви казвал. Дайте да направим някаква акция, в която в момента, в който влезете в игралното поле, трябва да действате и това нещо никога да не спира, но всичко да е на пълна импровизация. Знаете текста." Егаси режисьора, който говори такива неща. Те обаче ми уйдисаха на акъла, хвърлиха се и явно бяха притеснени или в някакво такова приповдигнато настроение от това, че режисьорът потъва пред тях. И те, от една страна притеснени за него, от друга "дайте тука да спасим, защото то не може явно". И за първи път, това никога не ми се е случвало в живота, аз видях представлението, което се случваше пред очите ми само̀. Само̀! И си казах: "Боже, то е и хубаво!" Тази импровизация траеше някъде около два часа и половина - три. Това нещо свърши, аз бях толкова въодушевен от това, което видях, че казах "Много хубаво! Сега, хайде да го завъртим пак за да не забравим" И тогава Снежина Петрова припадна, наистина припадна. Това беше един или два сутринта, вече нямаше никакво значение колко е часа. След това отидохме във Варна, там имахме няколко дена да закърпим малко положението и после дойде той. Той присъства на едно въртене, това беше генерално въртене, което беше наистина много хубаво. Аз нямам нищо общо с това, имаше огромна буря, чуваше се през цялото време дъжда. Този човек от Иркутск, който аз не познавах, с който бях говорил два пъти по телефона, дойде, гледа и след това излязохме и започнахме да си говорим с него, все едно се познаваме от много отдавна. Беше хубаво въртене и той реши, че може. След това в различни етапи ние сме общували. Аз съм наблюдавал етапи от неговото развитие, в което той се беше превърнал в най-модния млад кинорежисьор в Москва, ходеше на Мосфилм, монтираше филм, идваше при мен, дописваше пиеса, която аз трябваше да работя там, с тогавашната му съпруга и така нататък. Но той пред очите ми всъщност мутира и се превърна в много неща, в различни етапи. В отделни етапи сме имали спорове. Аз си спомням в кухнята в Москва, когато аз трябваше да поставям "Юли", той дойде и в един момент през някакъв разговор ме обвини, че съм се продал на западняците и че съм станал западна гад и съм се изпедепцал, и вече не съм този, който съм. Аз го обвинявах, че е пияница и руска свиня и всичко каквото се сетите. Но това всъщност нищо не значи, защото това е може би единственият път, в който аз съм чел текстове, които успяват да се свържат с нещо много дълбоко в мен, за което аз дори не подозирам. Тоест тези текстове разкриват това нещо в мен и ме карат да намеря начини да го декорирам и да направя от това обект,

който да бъде споделяем с други хора. Факт е, че този човек продължава да пише и продължава да ме изненадва с всеки следващ ход. Аз изпитвам огромно уважение, аз изпитвам любов към него по някакъв начин, макар че той къса и нерви. Мисля, че за мен това наистина е среща, която за мен е привилегия. И аз съм, как да кажа, "Заповядайте наградата!" Иван Вирипаев: "Сънища" е първата ми пиеса и първата постановка, направена от някого другиго. И тогава разбрах, че може би има смисъл да пиша пиеси, защото някой друг би могъл да ги поставя. На мен много ми хареса този спектакъл. Не, че ми хареса - това беше някакъв нов театър. Там имаше няколко подхода, които веднага откраднах и ги представям за свой – няколко неща, които досега използвам, те са много точни. И съм много благодарен на Галин, затова, че продължава да чете и да поставя мои пиеси. Публика: Можете ли да кажете един от тези прийоми? Иван Вирипаев: Да, наистина те са конкретни. Най-силното нещо там беше, когато актьорът крещи, след това се включва Демис Русос и актьорите се преобличат. И тогава разбрах, че спектакълът е онова, което става в салона, а не на сцената. Вече 25 години преподавам режисура и не мога да го обясня това нещо на режисьорите. Обяснявам го, давам го този пример. Те казват "да" и след това пред тях има стена. И дори когато актьорите гледат към залата, те крещят по посока на залата, но няма контакт. Просто трябва да отвориш - въздуха да върви към залата. След това Галин постави "Кислород". Последен път тогава бях в София, оттогава не съм идвал. Това беше преди 20 години. И в тази пиеса "Кислород" в един момент те напускат сцената, а имат микрофони и говорят някъде там. А на сцената няма нищо. Това беше най силният момент, защото това ставаше в нас. Това всъщност се оказва истински важното. Това трябва да е истински важно. Освен това килима ми хареса. Много добре изглеждаше килима. И него го използвах. Питат ме: "Вие ли го измислихте това - първо се крещи, след това тръгва поп-музика?" Казвам: "Да". Късно е вече. Не правя вече театрална кариера. Трябва да си призная. Галин Стоев: Но продължаваш да пишеш! Иван Вирипаев: Да, ще ти пратя още една пиеса. Стават все по-странни. Галин Стоев: Нека.

Иван Вирипаев: Вече няма персонажи в тях. В последната пиеса героите изобщо не говорят, само текст зад кадър. За театър в Мадрид го правим, там върви само текст зад кадър. Темата е за евтаназия. Прочетоха пиесата в театъра и казаха: "Много ни хареса всичко. Само искаме да попитаме нещо, добре ли разбрахме, че те не говорят на сцената? Те са шестима - двама възрастни. Ще намерим артисти, ще им платим и те няма да приказват. Наистина? Просто да уточним, просто за себе си бихме искали да разберем дали правилно разбираме? Ще ходят, ще влизат, ще са с костюми, но няма да кажат нито дума. Така ли е?" Казвам им: "Да". Те казаха: "Ще си помислим." Да, може би няма да направим тази постановка. Галин Стоев: Остана ни време за един или два последни въпроса, защото трябва след това да се подготви сцената за четене на един от текстовете му. Явор Гърдев: Аз имам един такъв въпрос, който е свързан с хората, които останаха в Русия. Едни успяха да избягат, едни успяха да минат граница, имаха тоя късмет, имаха достатъчно пари и имаха достатъчно шанс за да го направят. Има едни други, които останаха, защото си вярват в това, че това е техния свят и той трябва да бъдат отстояван. Има едни трети, които останаха, но не вярват докрай, че това е техният свят и той трябва да бъде отстояван, обаче в резултат на някакви обстоятелства - или имаха семейства, деца, или имаха родители, или приятели, или някакво друго непреодолимо, задържащо ги събитие или обстоятелство. Аз често си мисля за тези именно хора, защото ми се струва, че се случи една несправедливост с тях. Несправедливост даже като ги сравнявам с някои от онези, които успяха да избягат. Струва ми се, че там има хора, които имат много от тази енергия, за която говорихте и тази енергия трябва или да загасне сега - сама, или те да изберат да я загасят в себе си, тя да загасне, защото няма да могат да станат конформисти докрай. И някои от тях може би ще могат да бъдат конформисти докрай и ще се справят някак си, но има други, които няма да могат. Така или иначе тази енергия ще бъде или прибрана или въобще загасена. И понеже разбрах вашето мнение за това, че ние не можем да помогнем, няма как да помогнем, как мислите, че те самите могат да си помогнат? И мислите ли, че изобщо това е възможно? Иван Вирипаев: Не съм казал, че няма възможност да се помогне. Казах, че не трябва насила да се намесваме в чуждия живот и да го променяме. Но когато ни молят за помощ, съществуват два варианта - да им помогнеш или да не им помогнеш. Трябва да направиш

избор. Аз избирам да помагам. Във всеки случай, най-малкото помощта трябва да е в това, че трябва да разберем наистина колко е трудно да се живее там сега. А нима в Харков не е тежко.? В Днепър, нима не е тежко? Няма бомби, които да падат в Москва. Но не можеш да смяташ, че след като на теб ти е зле, да направиш така, че на него да му е още по-зле. На всички ни е зле. Нека си помагаме един на друг - с нещичко, с думи, с писмо, с подкрепа. Но защо да засилваш болката? Защо да правиш по-сложни неща? На всички им е зле, на всички им е тежко. Нека всички хора, които имат добро сърце, да се подкрепят един друг. Това е всичко, което можем да направим. Путин ни удря, а освен това и ние да започнем да се удряме един друг. Това иска той, това е планът му и ние не трябва да го осъществяваме, но всеки избира път и нека да измине своя път. В Русия има хора, които лесно можеха да заминат, но не заминаха. Нима има такива, които биха искали да напуснат страната и не могат. А има и такива, които например решиха, че ще останат въпреки всичко, за да запазят Русия. Хората са различни, всички хора са различни. Към всеки, но трябва да имаш отделно, индивидуално отношение. Искаме всичко да направим на една купчина. Нима можем на една камара да направим всичко? Единият е такъв, другият е друг. Познавам Ви и много се радвам да Ви видя. Галин Стоев: Остава ни време за един последен въпрос. Кой искаше да зададе? Публика: Здравейте, аз искам да задам въпрос, с препратка към това, за което говорихме досега, относно цензурата и емигрантството. Как според вас трябва да се съхрани твореца, режисьора, защото аз с това се занимавам? И как трябва да съхраним театъра в контекста на една унищожителна цензура? Имам предвид, от една страна, спектаклите от Туминас, Ботусов, Серебренников и други имена от руския театър, както и в нашия контекст Народен театър, Александър Морфов и едни такива казуси, които аз лично като млад режисьор не мога да реша сама за себе си. Просто питам за вашето мнение, като имате поглед върху тези събития. Иван Вирипаев: Какво ви притеснява най-много? Кое Ви боли? Публика: От една страна това, че едни силни, стойностни театрални събития се опитват да се заличат и от друга страна, че поне от моя гледна точка, на колегите на моята възраст, с които си говоря, им е все по трудно да могат да отстояват театъра като театър и своите принципи, и своята гледна точка в контекста не на политизация в смисъла на партийност, а политизация в смисъла на цензура. Не знам дали ме разбрахте.

Галин Стоев: Извинявайте, вие цензурирана ли се чувствате в контекста, в който работите? Публика: Аз работя в свободния сектор, не работя в държавна институция. Но това също е вид цензура - за да правя театъра, който правя, не мога да го правя в държавна институция. Въпросът в случая не е толкова за мен, колкото за големите имена. Щом те могат да бъдат заличени, какво остава за по-младите като нас. Щом те могат да бъдат прогонени и да им се отнемат дори награди, в случая с Туминас и така нататък. Галин Стоев: Аз не разбирам. Вие говорите за руски контекст и после за български контекст и после слагате едва ли не знак за равенство между двата. Така ли? Публика: Не, просто за мен има една стойност. Давам го като пример за въпроса си, не че слагам в общ контекст нещо. Примери отделни, свързани с въпроса ми. Иван Вирипаев: И какво ще стане, ако изобщо утре няма театър? Защо сме се захванали за театъра? Културата, театърът не струват нищо. Това е нищо. Мисълта не струва нищо. Единствено има стойност разбирането кой си. Епохата на културата приключи, войната поставя точка, войната показва края на културата. Както винаги и сега е важно това как се урежда твоя живот. Би било много добре, ако всички театри в Русия бъдат затворени сега, тогава всички ще си помислят: "Стана нещо, случи се нещо!". Става въпрос за Русия. Ако затворят всички театри в Белгия, нищо няма да се случи. Ще има някакъв протест, ще излязат профсъюзите. това е нещото, което може да стане там. Така сме се захванали за тази култура. Това е един отделен, много дълбок разговор. Войните и са заради това. Смятаме, че културата е важна, че е важен Леонардо да Винчи, картината му, която виси. Той изобщо не е важен. Това са просто бои. Това е нищо. Утре това няма да го има и нищо няма да стане. Главното е къде е насочено вниманието ти. Откъде идва мисълта? Кой вижда тази мисъл? Кой мисли. И каква е връзката между това кои сме ние и как се изразяваме? Изкуството това е начин, това е инструмент за разговор. Това е метафора, с помощта на която ние постигаме, разбираме невидимото. Господин Пьотровски, който е директор на Ермитажа, подкрепя войната. Позицията му е следната: "Властите се променят, а аз пазя Рубенс в нашия дом. Той трябва да остане. Нека унищожат Харков, важното е Рубенс да е тук." Кое е по-важно? Мариупол ли е по-важен или Рубен? Нима може да възникне такъв въпрос? Ако сега можеше завинаги да изчезнат моите пиеси и никой да не си спомня за тях и да спре войната. Съгласен съм, разбира се. Кому са нужни, на кой трябват? Тези пиеси просто са нищо, това

е някакъв театър. Това е нищо, това е една илюзия. Важен е сегашния, настоящият живот. Може би не разбирам контекста Ви. Галин Стоев: Мисля, че е добре на този тон да завършим.