Issuu on Google+


Община Варна Министерство на културата Славянска литературна и артистична академия Съюз на българските писатели Агенция Русия днес

ТРЕТИ МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ „СЛАВЯНСКА ПРЕГРЪДКА”, ВАРНА ’2009 21-26 май

Под патронажа на Кмета на Варна Кирил Йорданов ВАРНА КАНДИДАТ ЗА EВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА

1


21 май, 16.00 ч. –

21 май, 18.00 ч. –

22 май, 10.30 ч. – 22 май, 17.30 ч. –

23 май, 15.00 ч. –

23 май, 18.00 ч. –

2

ГЕНЕРАЛНО КОНСУЛСТВО на Русия и ОНД: * Представяне на книгата Подвигът на болярина полк. Николай Киреев и Освобождението на България. Автор: д-р Кирил , Митрополит Варненски и Великопреславски ПЛЕНАРНА ЗАЛА НА ОБЩИНА ВАРНА – Тържествено откриване на фестивала * Патронът на фестивала г-н Кирил Йорданов, Кмет на Варна, открива фестивала * Речи на протоколни гости * Хор – славянски песнопения * Проф.Лидия Ошавкова, София – флейта * Павел Минев, Москва – цигулка * Представяне на гостите-поети ЗАЛА ВАРНА -Кръгла маса на тема: Славянството в глобализиращия се свят; ГЕНЕРАЛНО КОНСУЛСТВО на Русия и ОНД: * Откриване на изложбата Верую на Цветана и Деян Векови; * Представяне на книгата Духовното единение, автор: А. В. Щелкунов; * Представяне на книгата Дървото на живота, Автори: Владимир Стоянов и Леонид Феодор; АРТСАЛОН на РАДИО ВАРНА – Пет години сп. Знаци, издателски орган на Славянска академия : Погледът към славянския корен – един урок по родолюбие – Среща на славянските поети с ученици, студенти и курсанти; КОНЦЕРТНО СТУДИО на Радио Варна – Димчо Дебелянов – поетът на белоцветните вишни Представяне на новоизлязлата книга, дело на Славянска академия. С участието на Даниела Димова – сопран и Жанета Бенун – пиано;


23 май, 20.30 ч. – 24 май, 8.30 ч. – 24 май, 18.00 ч. –

25 май, 11.00 ч. –

25 май, 17.30 ч. –

25 май, 19.30 ч. –

26 май, 9.30 ч. –

ПАМЕТНИКА НА ИВАН ВАЗОВ в Морската градина - Факелно бдение в чест на поетите, които вече не са сред нас; КАТЕДРАЛЕН ХРАМ – Върви, народе възродени... Участие в празничната литургия и манифестация; КОНЦЕРТНО СТУДИО на РАДИО ВАРНА: Славянски поетически венец – Голяма литературна вечер с участието на славянски поети; Представяне на книгата Моят Пушкин, посветена на 210-годишнината на поета; премиери на новоизлезлите книги от библиотечната поредица Славянска прегръдка; АРТСАЛОН на РАДИО ВАРНА: Поезия в петолиние С участието на поети с китари. Конкурс за: * Песен за морето и Варна * Песен на тема Славянска прегръдка; ГРАДСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ: Поднебесен рецитал: Любомир Левчев С участието на: * Росица Бояджиева - флейта * Николай Темнисков – туба ГРАДСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ: Тържествено закриване на фестивала и връчване на наградите С участието на: * Хор * Арсений Арсов - тенор * Даниела Димова – сопран * Жанета Бенун - пиано * Славянски поети СЛАВЯНСКИ КУЛТУРЕН ДЕСАНТ в Бургас, Добрич, Сливен, Шумен, Шабла, Русе, СОК Камчия, Средец, Грудово и др.

3


ПЕСЕН ЗА... ЕДИН КОРЕН И за един човек, който полива дървото

Не е вярно, че само песента може да се изпее. Да не говорим, че животът ме убеди, че някои песни човек не може да изпее с всекиго, защото тези песни са пароли. Те са семена, които изискват точната топла

А. В. Щелкунов

4

и ласкава почва... Така – очи в очи, душа в душа – човек може да изпее... своята Вяра например. Някога пък едно момче ме научи, че един мъж, който обича, може да изпее за своето любимо момиче... една къща. А после пред очите на това момиче я построи. Сам. Тананикайки си... Виждала съм, макар и рядко, щастливци, които изпяват... живота си. Не, не безгрижници, а именно щастливци – след тях или чешма рукне, или песен остане, или добра дума... Оказа се, че може да се роди и песен... за един корен. Песен за корена. Така нарекох наум, когато за първи път прочетох (още в ръкописна папка) книгата „Духовното единение” от Анатолий Викторович Щелкунов, почетен член на Славянска литературна и артистична академия. Цялата отдаденост, индивидуални човешки качества, посветеност на славянската кауза, личен при-


мер в следването ù, широката и задълбочена ерудиция на този дипломат от кариерата, който се вписа в духовния живот на Варна и на България през последните години, говорят не просто за маркиране на служебни задължения, а за сърцато изповядване на едно кредо, което е кауза на живота му. Не, това е песента на живота му. И той е изпял тази песен чрез книгата си „Духовното единение”. Най-общо казано, това е едно изследване за българоруските духовни корени, за нашето общо, старо и вечно, стволовато и с голяма корона родово дърво. Едно дърво-великан. От тези, на които се слага специална табелка, указваща възрастта и вида му. И тук е мястото да подчертая първото основно достойнство на книгата: тя не е сух историографски разказ за минали времена, а е написана с много неподправена емоция, с вникване във факти и явления, с горещо авторово съпричастие към съдби и конкретни човешки романи (всеки от тях – с не един сюжет), с дълбоко познаване на българската културна история и настояще, с много публицистичен плам на места... Чета и си казвам: та той пее Човекът! Пее точно за това дърво с дълбоки корени и огромна красива корона, населена и днес с птичи народ... Нищо, че гладни и хищни лисици със стъклени от негативизъм и мизантропия очи и днес обикалят около дървото, дебнейки... песента.

Ще ги подминем. Не са достатъчно интересни. Джавкат, кашлят, вият... Само да пеят не могат! А авторът пее и напоява корените. С нови и неизвестни (или поне – несистематизирани досега) факти, имена, исторически следи. Една огромна събирателска предварителна работа – достатъчно е да погледнем показалеца с ползваната библиография: 84 източника. Впечатляващо! Вниквайки в минали и съвременни години, Анатолий Викторович прави препратки към изречено или написано от духовни първенци на нашите два народа – Киприан и Григорий Цамблак, Федотов и Петко Славейков, Иван Тургенев, Булат

5


Окуджава и Андрей Дементиев, Лиляна Стефанова и Стефан Цанев... Още мотото на следтитулната страница приковава вниманието. Цитат от К. Балмонт: „В хилядолетията се извършва толкова много, че да се позабрави нещо някъде е лесно. Но от България към Русия има път, а от Русия до България – друм. Когато Русия се е изливала в своите велики размери, изтъкани по-късно в безкрайно и пищно сказание, оттам към нас дойде огънят на онази Вяра, която ни съединява с точната спойка завинаги.” И тук бих се изкушила да кажа нещо в ухото на обикалящата нашето дърво лисица, но се сещам, че освен от амнезия, тя страда и от липса на слух. Все едно. Всички онези, които като припев повтарят в логорея измислената си теза за „руските имперски и всякакви амбиции и интереси”, ще трябва да позамълчат, след прочитането на тази книга, написана с истинска любов и уважение към българския принос в нашето духовно единение. И в тези интонации няма витиевато езиково-дипломатическо лустро, а неподправена обич и честен исторически поглед. И може би, найценното в книгата: препокриването на писаните думи с човешките дела. Като един достоен продължител на Граф Игнатиев Анатолий В. Щелкунов се вписа в делника и в сърцата на българите с широката си обществена дейност, далече надхвърляща рамката на преките му консулски

6

задължения. Той стана част от стремежите на духовните варненци да превърнат града в устойчив бряг на славянството.С цялата си енергия и интелект Генералният консул подкрепя и Международния фестивал „Славянска прегръдка”, осъществяван във Варна от няколко години под патронажа на Кмета Кирил Йорданов, и превърнал се в пилотна инициатива и за други славянски страни. Включи се и при подготовката на книгите, издадени тук – от романа за Апостола „Обреченост” на К.Дуфев и историографската книга „България, Варна – Русия. От Средновековието до наше време” до „Моят Пушкин”... За всеки от славните руски богатири, участвали в Освобождението на България и Варна, бяха издадени паметни брошури – също с неговата активна роля. В периода на мандата му са изградени нови 10 паметника, които ще подсещат потомците за историческите корени на българо-руското духовно единение. При всички конкретни поводи той дебело и с уважение подчертава ролята на България в целия славянски свят, духовното водачество на българските мисионери в пренасяне идеите на православието и делото на светите братя Кирил и Методий. Стъпки по Пътя. Един ден някой ще мине и по тях... И ще разтвори една красива и умна книга. И дано, прелиствайки я, да дочуе песента за едно силно многовековно дърво...


Представяме ви новата библиотечна поредица „Славянска прегръдка“ Новите книги, които ви препоръчваме, уважаеми читатели, са част от един проект на Славянска литературна и артистична академия – библиотека „Славянска прегръдка”. Целта ни е чрез този конкретен литературен обмен да се вгледаме един в друг, да си припомним посланието на Апостол Павел: „Вие сте едно тяло и един дух,... един Господ, една вяра, едно кръщение...” Да осъзнаем, че ние, славяните, сме не само по език и корен, а и по Божия воля братя. Затова и думите, които редят славянските поети, се родеят помежду си. Да, може и да звучи приповдигнато, но това са думи, в прегръдка... Идеята е на предстоящия международен едноименен фестивал във Варна да бъдат предста��ени няколко заглавия от тази библиотечна поредица: * „Димчо Дебелянов – поетът на белоцветните вишни”; * „ Моят Пушкин” – избрани български преводи през годините; * „Духовното единение” – историографско изследване на А.В.Щелкунов; * „Лебедово царство” – Андрей Дементиев, в превод на български език; * „Двете Багряни” – на български и украински (Е.Багряна и А.Багряна); * „Толкова амвони...” на полския поет Александер Навроцки; * „Кристалната роза” на хърватската поетеса Майа Джйерек; * „Губер” – на руската поетеса Галина Климова; * „Думи и вода” – на македонския поет Славе Димоски; * „Човекът е Храм” - на сръбския поет акад.Ристо Василевски; * „Демонска щерко!” – на словенския поет Иво Фрбежар...

7


Знаем, че всеки има своя си път до Пушкин, както и своето томче стихове, към което съкровено посяга. Мнозина стигат до този руски поетически герб, водени от български поети-преводачи от различни поколения. Десетки са тези, които са пробвали перото си в темата „Пушкин”, обладани от магията да съхранят поне частица от светлината и посланията му. Събрахме този букет от преведени стихове в томчето, което държиш в ръцете си, Читателю, с плахата надежда, че някога, някъде едно дете ще се учи да срича от корицата на тази книга старославянските ни букви. А след време, вземайки я в ръце, ще си каже: „Моят Пушкин започна оттук...” Поет, есеист, критик, преводач. Роден е в Наколец, Преспа Живее и работи в Сърбия. Автор е на около 50 книги, сред които: „Шепоти”, поезия, „Времена”, поезия, „От плета до стената”, „Големи и други работи” – стихове за деца, „Придаване на облик” и „Бола къща”, поезия, „Игра с главата”, поезия, „Тъкан от зло”, „Фреска от думи”, „Храм, все пак храм” – поезия. Последната публикувана книга на поета е „Същността на буквите” – едно великолепно издание на ИП „Арка” – Смедерово, 2007 г. Поезията на акад. Ристо Василевски е превеждана на 26 езика. Носител е на наградите „Братя Миладинови”, „Златно перо”, „Мила Ракич”, на европейската награда „Балканите и Европа”. Самият той е превеждал български поети. Лауреат е на наградата „Летящо перо от ІІ фестивал „Славянска прегръдка”- 2008 г. Родена е в Копривница, Хърватия. Завършила е сравнително литературознание и философия в Загреб. Заместник-председател на Дружеството на хърватските писатели. Автор е на над 20 книги. Пет от книгите ù са за деца, а романът „Белият коминочистач” е награден в Италия през 1999 г. със Златен медальон за литература и с международната награда на алпийските земи „Ядран”. За своята литературна дейност е наградена с отличието „Реда Даница”, с Почетен медал за принос в областта на литературата и културното развитие на града. Творбите ù са преведени на много езици. На два пъти е била регионален председател на „Матица Хрватска” в родния си град. На I поетичен фестивал „Славянска прегръдка” през 2007 г. получи наградата „Летящо сребърно перо”. Завършва полска и унгарска филология, и етнография във Варшава. Специализира в Унгария и Румъния. През 1966 г. излиза първата му стихосбирка “Ръждиви плодове”. Автор е на 10 стихотворни, 2 книги с разкази, повестта “Сянката на неговия ангел”, научно-популярната книга за сибирския шаманизъм и др. Превежда главно славянска поезия (руска, българска, украинска, сръбска), а също така - унгарска и финска.През 1992 г. учредява издателство ИБиС (IbiS), а от 1998 г. – е главен редактор на сп. “Поезията днес” (Poezja Dzisiaj). От 2000 г. е организатор на “Дните на световната поезия” под патронажа на ЮНЕСКО. Носител е на много отличия, сред които са: Златен кръст за заслуги и наградата на Съюза на българските писатели „Птици на духа” от Международния фестивал „Славянска прегръдка” във Варна, 2008 г.

8


лицистика и І награда за песен – по негов текст и музика на Юри Стойков – на морска тема, ІІІ награда за поезия в Националния конкурс «Яворови дни ‘97», ІІ награда в национален конкурс за разказ, награда за журналистическо майсторство «Златен тризъбец ‘98» на дружество «Печат» – Варна, и годишна награда на СБЖ за 1997/98, годишна награда на СБП за най-добра есеистична книга за 2006 г. и др. Член на: СБП, СБЖ, Българския морски съюз. През 2008 г. успешно защити докторантура върху проблемите на публицистичния текст.

Георги Венин

Роден във Варна. Поет, журналист, преводач. Автор на текстове за поп и рок песни. Превежда от и на английски. Два мандата e председател на варненското дружество на журналистите от профил «Печат» към СБЖ. Издадени книги: «Човекът проглежда в любов»; «Паднали ангели» и «Угарно небе» – в съавторство с Марияна Хруза; тритомникът «ВЕЛИКОТО ЕЗИЧЕство», «Плевене на душата», “Дивака”, “Лесна граматика”, “Не съм Чоран…” и научния труд “Битие и бит на публицистиката”. Отличия: І награда за поезия на морска тема, ІІІ и ІІ награда за пуб-

Приказки за сърцето Жадувам за приказки. Не, не за приказките на политиците, на културоведски сталинисти или на медийните некрофили, а за притчите, които ни осеняват с мъдрост за живот. Днес ще разказвам приказки. Да, знам, ще кажете: щом имаме нужда от приказки, значи животът ни така се е вгорчил от несрета, че трябва да се вдетиним, та белким оживотворим в себе си удивлението пред доброто. Така е, всеки медал има две страни. Щом търсим сламка, значи се давим в тресавище. Но нима искате да продължите да поглъщаме тинята, докато се надуем

9


от мръсотии като дирижабли? Смисълът на добрите приказки не е да си лепнем целофанени американски усмивки, с които се целуват само шоколадените изделия на „демокрацията”. Това е от друга фабрика. (Че има ли по-позитивни приказки от самооценките на властващите, Боже опази!...) Смисълът е да потърсим опора в отрицанието на отрицанието. В одухотворяването на бездуховното. В преосмислянето на безсмислието. Да, президентът с умишлено прибързана нехайност издаде указ за влизане в сила на закон, приет с 10 (!) депутатски гласа. Но срещу него се изправиха колоси на българската култура. Малка утеха ли е това, че все още има хора, които мислят за националното културно наследство не като за царска бащиния? Да, кризата с боклуците в София е весел водевил в сравнение с духовната криза, при която боклуци се увенчават с национални литературни награди. Но срещу тях стои петиция с повече от 200 подписа и нечовешкото усилие да се направи поредния фестивал „Славянска прегръдка” напук на сметоотвалния отказ на една сива компания той да се подкрепи дори с една стотинка. Да, телевизията се е превърнала в, извинете, бебешко цукало или памперс на мъмлещи нечленоразделно инфантили, люлени в хамаците на телевизионната звездомания. Но го има и Кеворк Кеворкян с неговите

10

прекрасни вторнични коментари в „Труд”, който е ако не последният, засега комай единственият мохикан на словесната нещастна наша публицистика. Има и още един. Мнозина го недолюбват. Но ето, чета сборничето с негови есета, печатани през последните години във в. „Стандарт”, и нямам причина да се срамувам, че го харесвам. Той е един тъжен идалго на надсмятото (странна дума, но се съпротивява и не ми дава да я заменя) слово. Дали Дон Кихот не е Телец? (Есетата на Любомир Левчев поразяват с претаканата си сложност, която има пивкия вкус на простотата. Без да преливат от думи, те ни обливат с тънки прозирни мисли. Животворна вода.) Да, тъжно се провали опитът на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”, и то още в началото на прехода, да издава вестник „Добрина”, който да прелива от благодарност и жизнелюбие. Формулата беше грешна и аз не говоря за нея. Защото, когато братът на Ван Гог му пише, че образът в една картина на Йозефсон напомня Данте и символизира „злия дух, увличащ хората в бездната”, човекът с отрязаното ухо улавя с универсалния си слух несъзвучието и отговаря: „Да си бил в ада и да си се върнал оттам, е нещо съвършено различно от сатанинското желание да увлечеш там другите.” Да не си лош и да си добър са привидно тъждество; в действителност


те са две отдалечени орбити. Добротата може да не е с юмрук, но задължително трябва да раздвижи пръстите си. Да си добър, значи да си благородно действен; а да не си лош, можеш, и без да си помръднеш пръста. Дори ако той е част от кълбото на юмрук. Затова тъй често ни бият през пръстите (да ги размърда болката): защото не сме лоши, но не сме и добри. Ще кажете: „И какво постигнаха „колосите на българската култура”? Напразни усилия на любовта…” Благодаря за тази вметка! Ами вие сами го изрекохте: любовта... Колосите ни показаха, че може да се действа от любов! Да прощава геният на Шекспир, но усилието на любовта никога не е напразно. Някога бях писал, че в една неморална, нелогична и абсурдна безизходица неморално, нелогично и абсурдно е да искаш от човека да постъпва морално, логично и естествено. Но всъщност между морал и логика няма съотносимост. Логичният човек не би се заел с една обречена схватка. Моралният би го направил. Защото загубата най-често е понравствена от ненамесата. Не е мъдрост да приемаш света такъв, какъвто е. Това е отстъпничество от живота, а не мъдрост. Мъдрост е да приемаш всяка промяна на света като дарена възможност за Живот. Заглавието на Николай-Волевия

филм „Да обичаш на ��нат” е цяла философия, най-чудесният светоглед за пробудения човек. Но аз се канех да ви разказвам приказки! Ето една за това, как силата на духа надвива всяка прокоба. Личният лекар на един човек му казал, че му остават само две седмици живот. Човекът събрал край себе си най-близките свои приятели – католик, протестант и евреин, и ги питал поред: „Ако беше на мое място, какво би направил?” Католикът казал: - Ще продам всичките си имоти, ще ги даря на Църквата, ще ходя всеки ден да се моля и изповядвам, та да отида в рая. Протестантът казал: - И аз бих продал всичко, но бих си купил билет за околосветско плаване и бих се насладил на всичко в живота, което досега съм изпуснал: втори шанс няма да имам. А евреинът казал: - Аз бих си сменил лекаря. Надеждата е позитивна. Надеждата, че когато негативизмът стигне дъното, той ще се оттласка към повърхността и над нея – към чистотата и безкористността. Няма нищо по-безкористно от кислорода. От кислорода на вдишването (на общото лечебно дишане), възправен понякога безпомощно срещу въглеродния двуокис на издишването (на нечия нихилистична хула). Забелязали ли сте, че човек без

11


идеал е човек и без надежда? Защо нарекох този изблик „Приказки за сърцето”? Вече няма българин, който да не знае, че един и същ китайски йероглиф обозначава „криза” и „възможност”. (Ето ви още едно позитивно наблюдение: икономическата криза скърши ищаха на графоманите; тя обаче е стимул за талантите по рождение.) Но малцина знаят, че йероглифът за „страх” е съчетание между йероглифа за „значение” и йероглифа за „ум”. Нима не разбирате? Страхът се появява, когато умът търси значения. Сърцето не търси. То знае. Затова да се борим със и от сърце. Да не хленчим. И да не се омаловажаваме. Ето ви още една приказка. Една китайка имала прекрасни цветя в къщата си. Но в Китай, знаете, водата е кът. Тя всеки ден изминавала три километра, за да напълни две делви с вода, та да пои тази красо-

та във вази и саксии. Но едната делва била пропукана. И докато стигне у дома си китайката, водата в нея оставала наполовина. Накрая делвата не издържала и казала на стопанката си, че се срамува, задето обезсмисля усилията ù. Но цветарката я погладила по пукнатините и казала: - Няма за какво да се срамуваш. Ти не си забелязала, че от онази страна на пътя, от която нося другата делва, всичко е запуснато – само лишеи, и сухи тръни. А от страната, от която нося теб, цъфтят прекрасни цветя и храсти, които така радват душата ми: ти ги поливаш по обратния път! Ние сме като тази делва: няма човек без пукнатини – телесни, душевни, умствени. Но дори недостатъците ни може да са наше упование. Ако през пукнатините се излива благодат, която да напоява с любов душите на близките ни, на съчувствениците ни, душата на България и духа на света.

Рис: Пощаров-Старши

12


Димчо Дебелянов –

поетът на белоцветните вишни Книгата „Димчо Дебелянов – поетът на белоцветните вишни” включва по няколко етикетни за поета стихотворения, преведени от славянските поети: Сергей Надеев и Иван Голубничий (на руски език), акад.Ристо Василевски (на сръбски език), Анна Багряна и Татяна Винник (на украински език), Александер Навроцки (на полски език), Вера Прокешова (на словаш-

ки език), Дана Хронкова и Ярмила Урбанкова (на чешки език), Тоде Илиевски (от Македония), Майа Джйерек и Ружица Циндори (на хърватски език), Иво Фрбежар (на словенски език). Включени са също документални снимки от музея на поета, както и словесен поклон от съвременни български поети. Кратки бележки за преводачите ни запознават с тях. Предговорът е от редактора и съставителя на книгата Елка Няголова. Книгата е с джобен формат, твърда корица. Тя е едно общо дело на поети от филиалите на Славянска академия във всички славянски страни. В този поклон пред Димчо се включиха и благородните спомоществователи: г-н Артак Казарян, Дирекция „Музеи”- Копривщица, г-н Златко Бакалов, г-н Кирил Палавеев, Община Копривщица, г-жа Полина Кавръкова, г-жа Станка Шопова, г-н Тонко Фотев. На ктиторите на този книжовен храм – благодарим!

13


„Несресани” мисли за един вишнев цвят Вече поколения наред за читателската памет поетът на белоцветните вишни Димчо Дебелянов е просто Димчо. Доближавайки го всъщност до най-съкровените кътчета на своята душа, народът е нарекъл ласкаво своя талантлив и рано изгубен син. И в това назоваване по малко име има и обич, и поклон, и родителска милувка, и вина, че свидният син не е опазен от гибел в ужасната месомелачка на Първата световна война... Назоваването по малко име е и своеобразен опит на народната памет да съхрани и предаде на следващите поколения една парола... Парола за какво е името на Димчо Дебелянов – един от най-обичаните български поети, слял съдбата си със съдбата на своя народ? Впрочем, в историята на нашата духовност това сливане не е изолиран случай. Имаме още няколко такива недвусмислени примера, в които капризната ръка на съдбата пише като под индиго и поетът споделя ориста на Отечеството – колкото и трагична да е тя. Това препокриване на Поетовия и Отечествения път виждаме при Ботев, Вазов и Яворов, при Гео и Вапцаров, и при колко още възрожденски и следосвобожденски поети... Има го и при Димчо Дебелянов – възторженото и лиричното, но и трагично-елегичното дете на българска-

14

та поезия. Поетът на белоцветните вишни, който сам имаше съдбата на рано разцъфнал пред бащиния праг, красив и трагичен вишнев цвят, който сланата на историята и на личната му съдба рано попари... Впрочем, в цялата българска история, както и в историята на българската литература, сланите често покосяват кълнове и начинания, пътища и дарования, често обещанието за пролет и живителна топлина драстично се подменя от невидимата ръка на ориста с есени, есени, есени... В тях току-що родени, за да изпеят своите песни, поетичните славеи на България падат от короната на националното дърво, покосени от студа на неразбирането, от куршумите на войните, от страстите на политически противопоставяния и безсмислен драматизъм, от предателствата на мимикриращи в обществото лисици, които дебнат... песента. И като по правило, поетите на България живеят малко. Умират рано. И не в постелята си. Такъв е и случаят с Димчо Дебелянов. Разбира се, сега, от дистанцията на времето, когато недвусмислено сме наясно какъв поет е загубила литературата ни, си задаваме въпроса: толкова ли тогава са се свършили българските войници, че е трябвало поетът Димчо Дебелянов да бъде изпращан по фрон-


товете?! Подобно недоумение е изразено и в едно странно писмо... След смъртта на поета на 2 октомври 1916 г., Обединеното военно командване на силите на Съглашението изпраща до българското военно командване следната нота: „Вчера при боевете между Долно и Горно Катраджово на източния бряг на р. Струма, войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като евро-

пейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така. Защото сме разбрали, че талантите в областта на изкуствата и науката са най-голямото богатство на една нация и вся-

какво прекъсване на творческия им път пречи за нейния възход и напредък. Ако имахме такъв поет като Димчо Дебелянов, ние никога не бихме го пратили в месомелачката на смъртта, а бихме го пазили като най-ценния диамант в короната на световната съкровищница. Поети като него принадлежат на цялото човечество и ние искрено скърбим за злополучната му гибел.” Говори се, че когато българското военно командване получава тази нота, то е било толкова изненадано, че я засекретява, за да не избухне още някой грандиозен скандал, наред с тези, които по това време тресат обществената ни върхушка. А дали е можело да се случи иначе? Можел ли е Поетът да не отиде като доброволец на фронта? Навярно е било възможно, но тогава нямаше да бъде той, щеше да усеща, че изменя на Отечеството, душата му щеше да се гърчи от направения компромис. Защото истинският поет буквално се слива с националната съдба, приемайки я за своя. Той не се крие зад красивите думи и не живее уютно под тяхната стряха. И за него това решение е въпрос на морален избор. Затова приемаме, че след Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов поезията на Димчо Дебелянов е поредното индигово копие на Отечественото страдание и драматизъм. Колкото и днес, при ширещия се национален и всякакъв нихилизъм, такова едно решение

15


да е неразбираемо и патетично. И си мисля тъжно за това, че е голяма браздата, почти граничната бразда, която разделя подпоручик Димчо Дебелянов от някои съвременни негови побратими-поети, които настойчиво пишата думата „Отечество” с малка буква. И за жалост, тук не става реч за граматика и правопис, а за позиция, за житейско кредо и за морален избор. А за избора на Димчо свидетелства както поезията, така и съдбата му. Затова в съзнанието на поколения български читатели неговото име е една парола за споделеност на Отечествената съдба. Без патетика и патриотарски жестове. Без мажорни и бойки фрази в стиховете му. Без гора от удивителни знаци сред тях. Вместо всичко това – едно простичко и със сдържан, но категоричен тон заявление за доброволно участие във войната. Поредната безсмислена война, окървавила белоцветните вишни на България. Войната - една обезобразена човешка гримаса, за която поетът с болка и страдание, но и с хуманистична страст ще напише в стихотворението си „Един убит”: ...И по сивата земя, топлена от ласки южни, трепкат плахи и ненужни, с кръв напръскани писма. И по-нататък:

16

Клета майчина ръка, ти ли го в неволя черна с думи на любов безмерна утеши и приласка? Смешна жал, нелепа жал, в грохотно, жестоко време! Не живот ли да отнеме, той живота свой е дал? И нима под вражи стяг готвил е за нас пощада? – Не, той взе, що му се пада, мъртвият не ни е враг! Не можеше такава светла лирична душа да не бъде споходена от хуманистичното прозрение. Наранена от превратностите на българския исторически драматизъм, възторжената и чиста поетова душа пътува в корабните трюмове на българската история и за поета това е единственият избор на място. Нищо, че щормове и мъртви вълнения, войни и скърби, неволи и смърт блъскат националния кораб. Мястото в него е избрано. А за пътника в тези трюмове пътят от белоцветните вишни до черния креп, надвиснал над Отечеството, е и кратък, и дълъг. Кратък, защото пътникът без излишен багаж, но с товара на безкрайната скръб в очите, преживява само 29 години. Дълъг, защото той не живее само своя живот, а и живота на Родината си – от възрожденските ù идеали и очаквания за национално


обединение, до предчувствието за трагика, за почерняне на бащината къща, на родния праг... Мисля си: как ли тези Димчови пароли за страданието и самотерзанието, за нравствения максимализъм на чистата душа, за възторга и опиянението от живота, за клаустрофобията на духа, бленуващ полет, а блъскащ се в стените на грижата и неуспеха, за печалния странник, който един живот копнее за дом и Родина, и не на последно място – за „тихия двор с белоцветните вишни” и за завръщането в бащината къща... – как ли тези пароли се възприемат днес от хилядите, от милионите хора, които като объркани мравки, напуснали своя мравунек, се щурат насам-натам в този отеснял свят? Дали стигат до сетивата и на нашите деца, натоварени с тежките куфари и преминали отдавна браздата? Такава е участта и на другите славянски народи. Знам, всеки от тях си има по един Димчо Дебелянов... Там имената са други, но духовната енергия е близка при тези поети-елегици и носталгици по бащината стряха и по светлите човешки пориви. Навярно защото и славянската душа е такава – неизмерими във вертикала са и възторзите и пропаданията ù. И съм сигурна, че колкото повече светът се глобализира, толкова по-осезателно душата човешка ще се връща с болка и копнеж към най-простите опорни точки в този живот. И ще има нуж-

да от поети като Димчо Дебелянов, които изразяват болката и копнежа, пък макар и през деня неуморно да изграждат, а през нощта безпощадно да рушат... Защото както беше казала мъдрата българска поетеса Дора Габе, живяла и по времето на Димчо: „Поет, който не е отнякъде, е отникъде.” И това не е просто съждение, а е присъда. Над нечувствителните. Над безродните. Тя, която живя като гражданка на света, го изрече... А Димчо – „плебеят, с душа на патриций”, както го наричаше Владимир Василев, докосна душите през изминалата година на не един славянски поет. Открили го веднъж за себе си и претворили го на славянските езици, поетите-преводачи, които работиха над тази книга, ще продължат да го превеждат и да го търсят в своите селения на духа. Ще топят перо в тихата печал на поета, „дописвайки” със своята светла тъга неговия свят – света на една слънчева душа, разпната от сенките на земния живот. Елка Няголова

17


Валентина Радинска

Родена е в Сливен. Следва в СУ “Климент Охридски”, след което учи в Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Работи като журналист във в-к “Народна младеж”, а после – като редактор в Студия за игрални филми “Бояна”, във в. “Континент”, като главен редактор на сп. “Европа 2001”. Води спецкурс по творческо писане, а в последните 4 години - и магистърски семинар по същата специалност в СУ “Св. Климент Охридски”. Авторка на: “Към мен върви човек”, “Нощна книга” , “Не”, “Чистилище”, “Всичко”, “Поне” и “Дъждовете”, както и на литературно-критическото изследване за Димчо Дебелянов. Носителка на националната наградата “Мара Белчева” за цялостно творчество, на награда от конкурса на в-к “Труд” “Златен ланец”, на наградата на Съюза на преводачите в България за - 1992 г. Тя е член на Сдружението на българските писатели и на ПЕН-клуба.

На светлата памет на сина ми Степан, ангелът, който беше тук толкова малко, но ме научи на толкова много…

РЕКВИЕМ Есента есени и лисичите стъпки в сумрака дебнат топло и зло…Като ангели падат над нас – падат златни, неистови, падат рижи, ръждиви, нечакани дъждовете небесни в калта…Есента е на власт. И плющи по площадите безпощадната наша родина, като люспи ни лющи от свойта студена снага… Всички кожи одрани събра, като знаме ги вдигна… Майко страшна, ний още сме живи – ала докога?

18


Виж ни само: настръхнала стръв – вероломни орляци ни връхлитат стремглаво – към нашите рани летят… Искат всичко – душите ни искат, очите, лицата, имената ни искат – до зрънце да ни изкълват! И нахранени с нас – вдигат сити криле и отлитат, и остава стъписано, стъпкано, тъмно поле… Есента есени, майко страшна! И никой не пита как децата си живи във зимата ще погребеш! Есента есени, слага своята черна вечеря, и в безродната кал хвърля мъртвите си семена… Падат мрачни, куршумени, падат кървави, падат неверни дъждовете над нещо, което бе наша земя… РЕКВИЕМ – II Изпепелени поляни, пропаднали в пладнето, лешояд, вкаменен в небосвода, пейзажа руши… Ти, бездомна земя, във бездънната есен вкопана – като в кръг омагьосан от начало до край ни въртиш. Ти ме блъска и би. Ти душата ми вадеше с радост – безразлична и зла, хладнокръвна и стръвна до смърт. Но сега аз оставам. И не виждам в позора ти сладост. Нека някой безгрешен те замери със камъни пръв. Ти дамгоса сърцата ни и ни пусна белязани в бездната, и след всичките пропасти – с опропастени лица ние още катерим без дъх твоя връх безнадежден със любов и ненавист - и още сме твои деца! Вече всичко ми взе. Младостта ми попи в прахоляка ти. И детето ми – сенчица лека – полека топиш… Нося топло телцето му и пред страшни олтари го слагам в твойта църква чудовищна, и ти казвам: “Проклета бъди!” Но оставам. И тук ще стоя – сред народ от сирачета. Като сол твойте рани моят стих да гори е готов! Ти направи от мен оплаквачка. И ще те оплача – вкаменена от мъка, убита от твойта любов.

19


АПРИЛ

На Степан

Минахме през игленото ухо на април, прекрачихме на нощите живите мощи… Докато съвсем не си се стопил – чакай мъничко, сине, само мъничко още! И бездруго с това тънко, прозрачно вратле на врабче, на щурче, на глухарче приличаш. Като троха тази пролет душата ти малка кълве… Виж, последните капки априлски изтичат. И от края на всичко, от ръба на подземния свод, от сърцето на Нищото, под клепача на Мрака изтичай и изплувай – прашинка, от прашка улучено птиче, светлинка упорита, безогледно парченце живот! Любовта ми и Бог те държат още жив и те носят на крилото си бяло над морето на алчния мрак… Всеки ден, всеки час, всеки миг аз назад те изпросвам – и отново сме живи, и отново започваме пак! Не, не бой се – в прегръдка те крия и страстно се моля. Още мъничко, сине, още мъничко ти потърпи! Дръж се здраво за мен и не слушай на бездната воя – изтънява и свършва, изтича зловещата пролет… И захлопва Отвъдното своите хищни врати.

ДЪЖДОВЕТЕ Неизбежни неща, неизбежни неща ще се случат. Дъждовете валят – тъй студени в нощта и беззвучни дъждовете валят… От Христа насам тъй продължава. Неизбежни неща, неизбежни неща приближават.

20


Няма никой…В дъжда се стълпяват нещата незрими. На езика на смъртните – тайна е тяхното име… В полунощния час се усеща дъхът им тъй близко. Очертания смътни стъклата студени притискат… Няма никой. Душите са само тревожни и будни Под далечния тътен на тази вселена безлюдна… Плъпват сенки и нейде в дъжда странни звуци се раждат. Неизбежни неща, неизбежни неща ни обграждат… И се сбъдва поред всяка буква в Свещената книга – всеки помисъл, жест, всеки грях, всеки страх ни застигат. Дъждовете валят, като в треска се моли капчукът… Неизбежни неща, неизбежни неща ще се случат. И се лее дъждът – Божи пратеник в свят безутешен. Неизбежният кръст ни причаква сред сънища грешни. И от дланите капе кръвта ни – отровна и тъмна… Но следи от пироните няма, когато се съмне.

БРОЕНЕ Понеделник поне да е делник, а не преизподня. И във вторник повторно дъждът да съсирва пейзажа… После – в сряда да спрягам и впрягам все рими подмолни, та в четвъртък без четвърт да имам какво да разкажа… И от петъка – видиотени от видеотеки – чак до събота чакаме под снеговете отекли. Ох, неделя, не бе ли каквото сънувах погрешно? Понеделник поне да е, делник поне да е, не да е…

21


Мариан Желев

Роден в гр. Добрич. Активен състезател по шахмат. Член на клуба по спелеология и водолазен спорт. Автор на романите: “Свлачище”, “Малката действителност”, “Сбогом, България”, “Катастрофа”. Предстои издаването на новия му роман “Хижаря”. Носител на голямата награда “Златен Пегас”за дебютна книга в раздел „Белетристика“ на конкурса в Хасково “Южна пролет” през 1999 г., както и на 1-ва награда на конкурса за къс разказ от млад автор в Пловдив на името на Рашко Сугарев – с разказа: “Молитва в кладенеца”. Член на Съюза на българските писатели и съосновател на Кабинета на младия писател при СБП. Личен авторски сайт: marianjelev.com

Преди много години Когато се съвзеха след ударната вълна, чуха сигнала за отстъпление. Окопът бе почти заринат с пръст и части от греди. Изпод тях обаче се чу сподавен вик. Обърнали вече гръб на укреплението, част от войниците се спряха. Спогледаха се и преброиха колко души са. Един от техния взвод липсваше. - Аз ще се погрижа – махна им с ръка Милко. Беше разбрал вече, че Никола е под развалините. Преди да сложи пушката си на рамо и да повдигне гредите, той хвърли един поглед към бойната линия. Положението не беше розово. Макар в отстъпление, немците продължаваха да отвръщат на удара. В миговете, когато успяваха да мобилизират

22


силите си, те на няколко пъти местеха фронтовата линия в своя полза. А уж нямаха муниции и в армията им бе всят смут. Бе средата на юли, 1944-та. С изключение на жегата никъде не се забелязваше присъствието на лятото. Всичко бе дим, миризма на кръв и на отложена победа. Милко не мислеше. В този момент, когато бе вече видял не един свой другар да умира, му се струваше, че животът на Никола е по-ценен дори от неговия. Можеше снаряд отново да падне, да го заловят или да му теглят куршума – за това не искаше да мисли. Само не искаше да си представя, че след години ще чува в спомените си как приятелят му стене и чака някой да му помогне, а той му е обърнал гръб. Размести гредите и веднага видя ръката му. Беше изкълчена. Разбра го, когато го хвана за нея и Никола изохка. Нямаше да стане така. Започна да разравя пръст и отломки. Но добре, че бяха тези парчета от дърво, за да му осигурят въздух, иначе би се задушил отдолу. Откопа го. Повдигна го за раменете. Главата на Никола клюмаше ту на едната, ту на другата страна. В момента, в който се разкриха краката му, Милко видя, че единият от коляното надолу се държи само на кожата. Поради зашеметяването той не бе успял да реагира на тази болка. - Ще те спася – викна му за кураж Милко. – Каквото и да ми коства, ще те спася, чуваш ли! Никола сграбчи за рамото Милко и го погледна в очите – по онзи начин, по който искаше да закове сякаш с тях пирон. А в действителност той се опита да потисне болката, идваща вече от крака му. - А аз – каза му, къде с глас, къде с пръски от слюнка, за да може да остане със стиснати зъби, докато говори – а аз ще съм ти благодарен цял живот. - Ти не се безпокой – по-скоро на себе си издума Милко. После отново хвана приятеля си под мишниците. ... Спаси го. Живота му – да, но не и крака. Тази новина обаче нямаше да попречи на Никола да зацелува ръцете на своя спасител. Милко често идваше да го вижда в лазарета. -Слушай ме – каза му Никола, – ние с тебе сме от различни краища на България. Моят род, семейството ми е на единия край, твоят – на другия край. Аз обаче дължа живота си на тебе. Ще намеря начин да ти се отплатя. Помни ми думата. Ние с теб все някога ще се видим. Ако пък ли не... Чуй ме, чуй ме – не ме прекъсвай. Знам, ти си скромен човек, но... чуй ме. Ако ли пък не те срещна, то нека ти дам обещание, че винаги ще те помня. Винаги. Позволи ми да ти дам и своето доказателство. Дай да се видим... след

23


половин век време. И ти ще разбереш, че ще съм си удържал на думата. А и още нещо – ще видиш какво дело си направил, спасявайки живота ми. Нека срещата ни бъде на днешната дата, 22 юли след петдесет години. Мястото – там, където събраха нашия взвод – в центъра на Казанлък. И нека е по обед – точно когато ти спаси живота ми. Двамата приятели се разделиха. Повече не се видяха. Войната скоро приключи. Никола се върна при своето семейство. Той имаше един син, преди да тръгне на война. След това му се родиха още две дъщери и още един син. Беше упорит човек. Човек, който бе оценил живота. Липсващият крак почти не му липсваше. Неговата воля бе най-силната протеза. Милко повече не видя своята Родина. Още по време на самата война той се сбогува с приятелите си. Беше направил своя избор. Влечеше го онази страна зад океана. По пътя си намери и жена – черноока и чернокоса италианка. В Америка той научи езика и започна да следва. Беше умен човек с голям потенциал, тъй като към ума му се прибавяше и голямото му сърце. То бе готово да обича цял куп дечурлига. Жена му обаче роди само едно – момиче. Милко се примири. Отдаде се на преподавателска дейност. Започна да остарява лека-полека. Никола също остаряваше покрай децата. Малкият му син бе най-жив и упорит. Сякаш в неговите очи кипеше най-много живот. Незнайно защо, но като го гледаше, Никола все за своя другар-спасител се сещаше. Тази кипяща енергия, този дух – сякаш момчето бе черпило сили от шанса, който баща му бе имал, за да остане жив. И вземайки я в душата си, то все гледаше да е на върха, на първо място, при най-големите изпитания. И как после да не каже човек, че Господ е най-щедър към смелостта. На Никола му бе трудно обаче да говори за Него и за своята вяра. Времената бяха такива. Не така стояха нещата при Милко. Господ бе на показ – за чудо и приказ, като гледаше човек църквите и как хората там го изписват... Милко обаче го търсеше в сърцето си. Или по-скоро диреше онази величина, която винаги го бе откроявала от останалите като смел и честен, всеотдаен и жертвоготовен. Но тези му качества играеха роля само в спомените му – когато той се връщаше към своето минало. Иначе дъщеря му растеше, а преподавателската му кариера вървеше повече от добре. Но чувстваше, че остарява – и то, не като въглен, превърнат от огъня в пепел, а като дърво, което ще стане на прах – без плам и страст, без енергия и огън. Огънят не умираше и нямаше да изтлее в Никола, дорде е жив. Веднъж направи опит да намери своя приятел. Опря на камък. Наистина опита какво ли не, но – не. Появиха се разни хора в къщата му и взеха да го заплашват. Отказа се. Работата явно беше сериозна, а не знаеше дали така няма

24


да навреди и на другаря си. Още и още чувстваше силните му ръце под мишниците си, когато го измъкваше от окопа. Годината беше 1970, когато на Милко му се роди внучка. Хубаво събитие, трогателно. След него обаче животът му сякаш пресъхна. Изведнъж остаря, побеля и забави ход. Животът му не се промени много. Къщата му обаче опустя. Жена му се спомина, дъщеря му със семейството си живееше през два щата. Милко имаше нужда от компания. Намираше я само в спомените си, където говореше единствено на български. ...Никола не напусна своето село. Децата му обаче поеха по свои пътища – всички до едно. Беше време, когато българските градове растяха. Наймалкият му син се премести в столицата. Завърши хубава специалност в университета. Започна работа в БАН. Беше последният от братята и сестрите си, който се ожени и се сдоби със син. Кръстиха го Николай – на дядо му Никола. Хубаво дете, с все същата енергия като на баща си, че и малко добавена добронамерена упоритост, чийто най-дебел корен минаваше през дядо му Никола. Че и майка му не оставаше по-назад – и тя все заредена с емоции и настроение. Растеше здраво дете и все търсеше контакти. Беше любознателно и отрано прояви своя интелект. Внучката на Милко също носеше неговото име – Милица. Български обаче не знаеше. Но посещаваше дядо си редовно. Двамата много си говореха. И все се стигаше до момент, в който Милко си спомняше за войната. Разказваше ù как е спасил своя другар и как двамата са си обещали да се срещнат след петдесет години в Казанлък. Милица слушаше без досада и отегчение. Само питаше отвреме-навреме къде точно са се били, къде е България и къде се намира Казанлък. По необясним начин Николай също привикна към дядо си Никола. Нищо, че бе роден и растеше в София. Той обичаше селото и сладката приказка на дядо си. Беше много горд, че е участвал във война и все обясняваше на съучениците си как той е загубил крака си и как един приятел го е спасил. Милко бе започнал да потъва в старостта по онзи начин, по който и блатото бавно-бавно поглъща попадналия там. Умът му започна да изневерява. Бъркаше дати, факти. Бе напуснал работа и навярно това му се бе отразило окончателно на динамичния мисловен процес. Веднъж неговите единствени близки го бяха оставили за две години сам. Завариха го – поскоро внучката му Милица, която бе дошла да го види – самотен, объркан и отчаян. Но все още с живинка в очите. Особено припламваше тя, когато говореше за своя приятел Никола и как ще се срещнат двамата в Долината на розите. Милица обаче вече не му обръщаше внимание. Тя бе на шестнаде-

25


сет години и вземаше наркотици. Единствената причина да дойде при дядо си бе, че ù трябваха пари. Родителите ù се бяха развели предишната година. Почти не чу за какво ù говори дядо ù, а гледаше час по-скоро да претърси чекмеджетата за пари. Николай завърши Художествената академия. Първата си изложба направи още във втори курс. Започнаха често да споменават името му. Ала точно по това време интересът към изкуството намаля. Режимът се смени. И като отломки от съборена сграда все още всички гадаеха, кое от зданието е било всекидневна и кое спалня. Наново после започна да се гради – къде с отвес, къде с крив нивел. Николай мина бързо през школата на зрелостта. Дядо си обаче на село не забрави. С годините на своето израстване как ли не си бе представял тази среща в Казанлък. Беше обещал на дядо си, че лично ще го закара до там. И на всяка цена искаше да види този негов спасител, на когото, отчасти, сам дължеше живота си. Деветдесетте години тъкмо бяха започнали, когато Милко се спомина. Една сутрин излезе с костюм на верандата. Беше си въобразил, че е дошло време да тръгва за България. Остана си там, загледан в розовите храсти, които бе засадил в двора си. До гроба го изпратиха съседите му. Дъщеря му живееше на другия край на Америка с третия си съпруг. Внучката му смени три клиники. Едва в последната тя усети слаб стимул да се откаже от дрогата и от досегашния си начин на живот. Но по пътя си не намери ни един щастлив знак, който да ù подскаже посоката, по която да поеме. Незнайно защо, единственото хубаво нещо, което помнеше, бе времето, когато ходеше при дядо си. Тръгна към него с надеждата той отново да ù разкаже за онази далечна малка държавица. Вместо него, намери снимката му, поставена на една плоча в гробищата. Плака много. Остана близо месец в градчето. Много добре осъзна каква грешка бе направила. Не знаеше дали ще може да си прости кражбата от дома на този добър човек. Всъщност имаше шанс поне да опита, да му се реваншира поне. Но трябваше да направи своя избор сега. Другата посока водеше обратно към предишния ù начин на живот, който все още я изкушаваше. Николай бе на път да напусне страната. Очите му вече гледаха навън. Много негови колеги направиха изложби в чужбина и веднага след това останаха в гостоприемните държави. Малко му трябваше да се замисли, за да разбере, че връзката му с неговата страна е много силна. По един или друг начин чрез своя дядо Никола той виждаше миналото си като забит дълбоко гръмоотвод в земята. Каквито и събития, казваше си, да стават, каквито и удари и светкавици да трещят над главите ни, все ще го преживеем. Не така бе настроен дядо му, който се спомина скоро, след като Николай запо-

26


чна работа като млад учител в едно училище. На погребението бяха всички роднини – деца, внуци, че и правнуци; приятели, съседи – едно голямо множество, което тръгна да изпраща един достойно изживян живот. Николай вървеше най-отзад. Беше решил вече, че със или без дядо си, той ще отиде в Казанлък на уречения час. Който и да се появи там, той бе длъжен да изрази своята благодарност от името на дядо си, а и от свое име. ... Милица получи малко наследство от своя дядо. Парите ù стигнаха за билет до България. На аерогарата в София тя дълго се оглежда. Не знаеше езика, не познаваше хората. Дори не знаеше откъде да мине, за да се върне назад. Беше човек сякаш без минало и само с една цел напред: да стигне до този Казанлък и да докаже по-скоро на себе си, че все нещо хубаво и мило е оцеляло в нея, посято там от любимия ù дядо. Беше 22 юли 1994 година – горещо лято, което се усещаше и на сянка. Николай стигна с автобуса до Казанлък. Намери центъра и се огледа. Взираше се в лицата на възрастните хора и се мъчеше да припознае в тях спасителя на своя дядо. По същия начин въртеше очи и Милица. Нейната задача бе по-лесна, защото, според думите на дядо ù, човекът, който би трябвало да се появи тук, ще е с един крак. Не мислеше какво ще стане по-нататък. Най-вече с нея. Искаше да знае, че едно хубаво нещо от този неин живот ще бъде докарано до край. Надяваше се по този начин да събуди заспалите си сетива. Двамата щяха да се разминат, след като не откриха търсения човек, ако Милица не бе поискала огънче от Николай. Той не пушеше. Любопитството му обаче бе събудено от това загадъчно момиче. Разбра, че не е българка. И че нейния език той бе изучавал повече от пет години. Заприказваха се. Бяха съвсем близо до истината, която ги бе довела в Казанлък. Когато я узнаха, останаха смълчани за известно време. После Милица се разплака. - Моят дядо – поде Николай, когато тя се успокои – е дал дума на твоя дядо. Винаги ме е изумявала неговата упоритост. И бях почти сигурен, че той ще дочака този ден, за да прегърне своя приятел и да му благодари за спасения живот. И знаеш ли, аз самият бях откърмен с тези негови думи и с желанието му да се наслаждава на всяка секунда от живота си. Всичко това се вля във вените ми, направи ме силен и смел. Да не се срамувам и да не се страхувам от решенията, които вземам, и да не споменавам думата „страх” с устата си, защото, ако не е бил един човек – твоят дядо – той, баща ми, а и аз вероятно нямаше да съществуваме. Думите бяха изречени на английски. Милица този път задържа сълзите си.

27


- Красиво звучи. Само дето аз не оправдах постъпката на своя дядо. Дори, струва ми се, го предадох. - Не си. Дошла си дотук. И те моля: не си тръгвай! Дай ми възможност да изпълня волята на дядо си Никола. Той слуша и вижда. И сигурен съм ще ми е благодарен, ако... Тук думите бяха отнети от устата на Николай. Бе усетил, че ако ги изрече, самоувереността му ще се окаже нежелан гост на тази среща. Милица бе събудила в него едно умиление, което скоро щеше да прерасне в жарава, която да разпали неговите чувства. Тя не се върна повече в Америка. Започна да учи българския език. Искаше, колкото се може, по-скоро да зачете на този език. - Знаеш ли – сподели веднъж тя с Николай – все едно, никога не съм напускала тази страна. Толкова близка я усещам. Николай ù даде възможност още повече да се привърже към България. Обиколиха морето, както и планините. Скоро, когато симпатията им се превърна в чувство, а думите им започнаха да гнездят в топли описания на чувствата им, Николай предприе по-смели действия. Беше узнал нейната история. От друга страна, в нея виждаше нещо повече от случайност. За нищо на света не искаше да ù позволи да си тръгне. Навярно – казваше на себе си след това – дори моето оставане в страната зависеше от нея. Не се учуди, когато разбра, че любовта му няма да осиротее. Милица откри любовта си по начин, по който може да го стори един пролетен сезон, дълго притискан преди това от студени и безлични дни. А когато Николай ù предложи да се оженят, тя само се усмихна – отговорът бе скрит зад щастието в очите ù. -Ти си моят спасител – каза му тя, преди да даде съгласието си. – И знаеш ли, че едва ли щях да бъда все още жива, ако не бях дошла тук, при теб. Няма да те изоставя за нищо на света. Занесоха цветя на гроба на дядо Никола. В молитвите си споменаха и дядото на Милица. Обещаха си, че ще продължат да го правят през всичките години, които им предстои да изживеят, докато смъртта ги раздели.

28


Владимир Стоянов

Роден е във Варна. Завършва българска филология в ШУ “Епископ Константин Преславски”. Член е на СБП. Автор е на поетическите книги: „Ако повярваш”, „Каменно хвърчило”, „Нашествието на тревите”, “Небесен пчелин” (съвместно с Лидия Анискович, Москва), “Параклисът на ветровете”, „Притча за дървото”. Съставител е на първата книга с творби на ранния български символист Стефан Тинтеров (Вен Тин) – “Призраци”, както и на монографията за него. Авторските му песни (текст, музика и изпълнение) са представени в компактдисковете “Славянски венец”, “Душа душе”, както и в „Азбучна молитва”. Носител е на Годишната литературна награда на СБП за 2006 г., лауреат на VІ Артиада на изкуствата в Русия (2001 г.), както и на редица национални конкурси за поезия, авторска песен и литературна критика.     

ЕДВА СЕГА Едва сега очите ти започват да разпознават тъмното от здрача. А ти си син на временния случай, въжеиграчът, гълтащ огън, и бащата, развял коси над виещите бездни като алпийски сняг над земните стобори. Каквото пипнеш, видиш и запомниш, е белег за начало, не агония. И агнето на прошката прилича, на тиха и смирена лятна вечер.

29


И няма връщане назад, защото домът ти е навсякъде – в делата, във думите, в рояците от мисли, забили златно жило в тишината. Признание ли е да си небесна пепел – самовзривен и силен като мълния и трижди по-свободен от обета, дошъл след дъжд с небесната дъга. Художник: Леонид Феодор

БЯХА ВОЙВОДИ ПОЕТИТЕ Жънат във нас ослепелите клетви с ръждясали сърпове. Бяха войводи поетите, днес са ненужни и мъртви. Някой върти и изстисква на живота ни пчелната пита. Все така нещо ни липсва и сме дребнави и сприхави. Всеки от нас е навъсен против живота ни скотски, но простосмъртния Хлътев вече не става Бенковски. Изворче – бликнала рана – свети и днес във очите. Как се живее без вяра, с обръчи гняв по гърдите? Век след век грее и гасне слънце в небесните пещи. Залези слизат и расне споменът в нашите песни. Стъпил на лунния камък сред звездочели комити, пали трендафилът ярък ниския ръст на тревите.

30


НАРОДЕ ? ? ? ? Като свит таралеж гордостта с всеки спомен настръхва пред огнището празно, в което животът дими – сякаш скрито достойнство изтича безследно през пръстите, щом парите народни за себе си вече броим. И пирува студът, а надеждата боса замръква пред плета на смаления в зимата къкрински хан. Само вятърът с люта омраза в гърдите с�� вмъква, за да смачка душите ни с тежка стоманена длан. Колко нощи горят разпилените златни алтъни и овците със вълците, Дяконе, снежни казани топят. А викът ти: “Народе????” – ранен и безсилен потъва, за да свърши сред зимата твоят апостолски път. Не народ, а ръмжащо овълчено стадо, разпиляно надлъж и нашир по света. И защо ни е, Дяконе, сляпото българско право – рая в ад да превърнем, подивели от свобода? Даже месецът тихо затваря окото си бяло. Черен гарван е тежката къкринска нощ. И Балкана завива в звездното си одеало онемелите песни на твоя порасъл народ.

КРЪСТНА ПЕСЕН Подобно юмруци дървета без клони, издигнати сякаш да сплашат небето. Край тях волнодумно животът се рони над заскрежените сиви павета. А локвите гледат настръхнали, мръсни, замръзнали в страх от случайните мисли: Каква ли е нашата родова същност? Къде е домът с белоцветните вишни?

31


Дали ни застигнаха нечии клетви, или избуя премълчано съмнение? Защо те предадохме, Дяконе Левски? Открихме ли после в смъртта ти спасение? И ехо събаря сърцето на камъка, до кожа съблечен. Облечен със думите, проклех всяко сляпо юнашко доверие и зее духът ми, разпънат на струните. *** За какво да простиш, от кого да се пазиш? Пътят е гордост, белязала шията. Мислите идват незвани и звани. Мислите бродят, родени от силата – вик и движение, дълги забрани, вечно изплъзване, стих между зъбите – в черното ято най-бялата врана. Черните вече затрупаха изгрева. Пътят е гордост, умът ни – бесило. В перчема грее оловен гребен. Само душата – първо венчило – стихва насилена... и ненамерена. Мина-замина ветрец по тревата. Горе духът почернял се извива, сбира с ръка да отпие росата и се превръща във самодива. Толкова тихо – дори да извикаш, пак няма никой да чуе и види. Подлост оглозгва до кокал душата и към луната проточено вие. За какво да простиш, от кого да се пазиш? Пътят е гордост, белязала шията. Мислите идват незвани и звани. И все за войвода пита БЕСИЛОТО.

32


АНГЕЛ НА ПРОЗОРЕЦА Прииждаща река от вещи обръща пясъчния ти часовник – небето се превръща в ново дъно, във временно утихнал слънчев кратер. А ти улисано си чатиш със Йона от утробата на кита. Усмихваш се. Но фотографът закъснява. И временната вечност закъснява. Приятелите също закъсняват, изгубени в живота си от вещи. Съдбата мести дървените пешки. Ревящи клаксони налитат да те смажат. Опитваш се да викаш, но не можеш. И да говориш повече не искаш, защото никой няма да те чуе. И Йона ти го каза преди време. Река от спомени те заглушава. Циниците и те те заглушават. Рекламите са истински безлични. Тогава тръгваш тихо и замислено – като снега, потеглил от небето, да излекува временно света.

Художник: Леонид Феодор

*** Непрестанно вали – все едно, че си тръгнал за рая – тихо, тихо по сивата телена стълба.

33


Иван Странджев

Роден в Пловдив. Учи в СУ “Св.Климент Охридски”, а след това завършва театрална драматургия във ВИТИЗ “Кр.Сарафов”. Завръща се в Пловдив и работи в Окръжия съвет за култура. Член на СБП. Автор на книгите: “Думи за спасяване”, “Докосване на светлината”, “Врата в небето”, “Чудо”, “Сънища”, “ Три пиеси”, „Всичко това”.Играни пиеси: “Навярно нежност”, „Луната всяка сутрин” ,“Любов до поискване”, “Годеж” – в драматичните театри в Пловдив, Кюстендил и Габрово. Награди: на името на Димчо Дебелянов, трета награда в Национален анонимен конкурс за съвременна българска драма - Варна ‘83, първа награда на СБП за стихотворение - 1987 г., първа награда за стихотворение на в.”Народна армия” - 1990 г., номинация на Трети национален конкурс за българска драматургия на името на Иван Радоев - Плевен ‘2005 г., първа награда на СБП за драматургия 2005 г.

СЛЪНЧОВА СВАТБА Как лесно се събличаш! Как лесно се събличаш, слънчице! С усмивка пада дрехата на мрака във нозете ти. Какво ли ще се случи! Какво ли ще се случи, слънчице? навярно ще позная само по лицето ти!

34


Като прохладно езеро за мойта жажда ще се отворят устните ти алени, ще ме накажеш със потъване безкрайно, със самоудавяне. Във вировете тъмни на очите ти ще се премятат рибите на моите желания, какво ще бъде времето в сърцето ми, ще разбера едва накрая. Два пъстри шатъра, по-пъстри от небето, ще са ръцете ти, над мен надвесени, и ще се стичат по коремите им блеснали оранжеви и тъмни есени. Ще се преметне като акробат живота ми и трудно ще запази себе си под купола, ще се разбие върху всички зрители измислената истина. Как лесно си отиваш! Как лесно си отиваш, слънчице! Покрива ризата ти всички хълмове и идва мрак, във който ще прогледна, че там, където ти отиваш – няма връщане, че там, където, ме остави – няма да ме има.

*** Тихо, бавно изтича сърцето ми. Само сянката му остава. Свършва...

35


Мравките на самотата влачат последните букви от мъртвите думи, последните сламки от свършилите ласки, жаждата от последните капчици обич. Свършва. Празно е. Вятърът свири на сърцето ми с кривите си пръсти. Музиката прилича на скърцане на врата, на разбиване на чаша в стена, на припадък. Прилича ми. Свършва – празно и голо, само сенки на минали неща: любови, докосвания, тайни места... Художник: Леонид Феодор

Време е за чистене на паяжини.

ЛЮЛКА Леглото ни е вързано за небето люлее се от вятъра на нашите въздишки, плува като облак бял и пухкав, а сянката му върху земята прилича на езеро. Толкова сме заедно, и толкова сме разделени, както утрото от вечерта, както водата от жаждата.

36

Колко е хубаво ти да си птица, а аз – риба! Гмуркаме се в дълбоките синевини, срещаме се между земята и небето, ти през цялото лято пееш, а аз мълча и ми е леко, леко, като перце от птица съм или око на риба.


ПОСЛЕДНО ТИ И не любов, а обич мога да получа само: да бъда жаден на брега на езеро огромно, да ходя гладен във градини с плодове божествени, с усмивка на лицето под ударите на съдбата да треперя, да се превивам от мълчание, да стена... Какво ще ме спаси – мехурчето прозрачно на глухарче, залюшкано във синевата, или пък острието на перо от птица, разсякло сребърния въздух! Как пада есента!

Какво остана от мойто скъпоценно нямане – годините! Превърнах се в заможен и безсмислен, със гърбица от минало и поглед, нямащ сили да се пребори със далечината. Отвъд е нещо много близо, а тук е хладно, вече хладно... От планината слиза последното красиво облаче – прилича на измислица, на обичка, на божия сълза върху ухото на баира.

СПОМЕН ЗА ПОЛЕ Какво ли става с нивата от слънчогледи, склонили слънчеви глави и пътя селски покрай тях? С капините, избухнали пред кичестите брястове и времето заспало в нас и покрай нас? Какво ли става с политналата пелерина на крачещото през полето лято, с припадналите гласове на хора невидими и най-обикновени, и стадото животни, вързани за прегорялата трева,

37


със кучетата, легнали замислено пред манастирската врата. Какво ли става! Те бяха с нас! В далечината, към селото отсреща, безшумно плува някаква машина, камион или пък нещо друго, нарамил златно облаче от прахоляк, две-три забрадки бели, вик или пък смях, препъва се по хълма, спира и после пак… Те бяха с нас... Небето беше толкова огромно и толкова безкраен погледът ми, и светло беше на душата ми... Пленителна обикновеност! А ти си тръгваш, мила!

*** Ах, твоите тайни – да приличаш на пеперуда, на зелен скакалец, на дневна луна. Всеки път, когато си ти, е чудо, а когато съм аз – самота. Художник: Леонид Феодор

38


Марияна Хруза

Родена във Варна. В момента е ръководител на Творческата къща към Агенцията за социално развитие във Варна и отговорен редактор на едноименния вестник на агенцията. Публикува в: “Студентска трибуна”, “Пулс”, “Народно дело”, “Седем дни”, “167 часа”, “Вестник на вестниците”, “Кил”, в списанията “Орфей”, “Знаци”, “Кула”, ”Стрелец 2”, ”Везни” и др. Издадени книги: поетични - “Монолози на кръвта”; “Паднали ангели” и “Угарно небе” – в съавторство с Георги Венин; “Шесто чувство”; детската книжка “Горското духче Пък и неговите приятели”; “Целуната от Бога. Свещени места от българската земя”, „Заради толкова Любов…”. Награди: втора в националния конкурс “Яворови дни `97”, награда на председателя на журито Л. Левчев в конкурса “Любовта, без която не можем”, втора награда в националния журналистически конкурс “Паница ‘2000”, годишна награда на СБЖ, за журналистическо майсторство “Златен тризъбец ‘2001”. Член на: СБП, СБЖ, Сдружението на варненските писатели.

*** Когато боли до безпаметност страшна, когато боли всеки ден… Когато е толкова пусто, самотно бездънно и тленно… Когато така ме боли – водопадите спират сълзите си.

39


Тогава от нежно и свято докосване нещо в мене умира, за да може небе да роди. *** Позови ме, небе, тъмно, светнало, гордо. В миг душата ми тъжна ще литне след ятото. Как ме теглят звездите, лъчите нагоре и ме лъхва, зелен, необятът… Ще се върна отново в полетата родни,

ще разхлажда покоят челото ми жарко. Не с криле, а със мисли безбрежни ще бродя. Ще ми бъде око пак на слънцето фарът. Позови ме, небе, в миг, когато земята прегръщам щастлива. И не питам за връщане…

Тривиално?! Свобода ще ти дам! Казват, че била рядък дар… Ще те е страх, нали! Искрен си… Свободата напомня Бездната. Или – така само изглежда… На малки глътки ще я отпиваш. Премерено, предпазливо – както го искаш и можеш. А и съвпада с рецептите… Аз пък съм нещо различно. Аз съм онова всичкото, което го няма в рамката. Затова: свобода ще ти дам!

40

От нея, по график, сластно да се опиваш. Мене – случайно да виждаш, което за тебе е синоним на „нямаш”. Докато някога не узнаеш, че съм част от твоята свобода. И може би – най-голямата. А може и друго… Защо не сменя свободата със себе си?


С най-живата, с най-дръзката своя същност… И с онова убийствено мое търпение не застана до тебе. Съвсем близо.

И съвсем… завинаги. Няма да те е страх? Искрен си? Защото навярно не знаеш какво те очаква… Та ти разбираш само от планини… А може би – те са ВСИЧКО…

***

Свободата, Санчо...

Толкова си свободен, Господи, та чак ти се вие свят...

Художник: Проф. Николай Драчев

Толкова шарен свят пред очите ти бил ли е някога? И какъв урожай! Рай безпощаден... Липсва ти нещо обаче… Само така ти се струва май… Някакъв цвят отсъства? Или пък онзи плод… От него преди се мръщеше, че сладостта ти вгорчавал, че неочаквано падал – и в краката ти – няма лошо, но и в душата ти…

41


Моля, за мен ли говориш? Разбрах – на елата отсреща… Хайде де, хайде, кажи го! Ели, плодове… Още има ли? Зная, че ми забрави името… И че ти липсвам ужасно. Безпаметно и безименно.

*** Слязла съм заради вас… От Планината. Да минете по мен (а и през себе си – от болка свити) като по мост, по стълба вита… Идвам… Нося ви безценни дарове: небрежна резеда на строен боров връх и листи млади, горчив тинтявен дъх, дълбоки рани – дълго чакани следи от думи и от поглед пламнал… Търся ви, за да ви дам очи – притулени

42

от сенки птичи и от ласки с копривен лъх, смирени страсти. И клонки от ели, и миртов храст… Това обаче е само уловимото… Неуловимото невидимо – това е всъщност дарът ми… За него идвам с изнурени длани и нозе. Със жертвен дух. С очи несклóпени. Отдавна Огънят душата ми погали и погълна… Отдавна ви се врекох.


И откупих – и вините тъмни, и страха си… Простих ви и ви заобичах светло. Без никакви условия, без сметки, без очакване… На Необята аз съм дъщеря… С тревите звездни пие сок душата ми. Със конници крилати тя препуска. Ключа от дверите небесни крие… И гола пред света ще мине с обичта си… Не знае как да иска… Само моли…

Художник: Проф. Николай Драчев

Дошла съм цялата да се раздам. Сърцето си разпънато ви нося. А хълмът с кръстовете е отсреща… Ще можете ли да го понесете?!

43


Страници от Русия

АНДРЕЙ ДЕМЕНТИЕВ Нови преводи от новоизлязлата книга “Лебедово царство”

44

...Да се обясни поезията, е трудно, а може би и невъзможно, както е невъзможно да се удържат в длани пролетните ветрове или светлината на нощните звезди... Аз почти никога не сядам зад писмената маса, просто за да пиша стихове. Те у мен се случват, както се случват у човека състраданието или тревогата, надеждата или болката. Най-страшното в поезията – по моему – е имунитетът. Ваксина за живота не може да има – нито от неговите мъки, нито от разочарованията. А добрата дума – тя винаги е съпричастие. Съпричастие към хората, които чувстват духовна близост... А. Д.


*** О, за нищо и никога не съжалявайте, ако туй, дето било е, не се поправя! Като записка смачкана за болка отляво, просто скъсайте тази нишка нездрава.

Не жалете за свое Добро и участие. Дори и насмешка да имате в отговор. Някой гений е станал, друг пък началство... Не жалете за тази беда несмогната. О, за нищо и никога миг не жалете – започнахте късно или рано сте тръгнали. Нека друг гениално да свири на флейта. Нали от душата ви песен изтръгнал е. О, за нищо и никога миг не жалете – за изгубени дни, за любовна стихия. Нека друг гениално да свири на флейта. Още по-гениално сте слушали вие.

*** Разнасяха ни ветровете силни. Треви прегръщах, щом лесът запее. И пак не знам, защо зоват Русия света, тъй син, във който аз живея. Русия от прага ми точно почваше, а после продължаваше в сърцето. Тя бе поле и път, дъга безсрочна, наведена над скъпото селце.

Страници от Русия

Не жалете за случките стари по пътя ви и за случки несбъднати, вече без ред. На душата водата да е неразмътена и надеждите-птици там да се реят.

45


Река припряна, хукнала засилена – за нея аз тогава мислех живо, че тя небесния пожар гаси с водите си, така неудържими.

Страници от Русия

И вля се с изгрева в сърцето ми Русия. Не е ли от това и любовта ми неразделима от дъждовните коси, от мириса на хляб и билки тъмни?

46

Изглеждаше тогава безпределна... А пък напролет виждах я наяве: на ябълките със платната бели отплуваше Русия в синевата. Години минаха. Обходих този свят. И бях по краища далечни, а и близки. Русия там със спътниците знаят я. И със могилите на моите връстници. Повярвах, че Русия необятна е, когато срещаха ни в някоя страна. Каквото и да правиш, е навсякъде в сърцата ни е разпростряна тя.

РУСКАТА ЕМИГРАЦИЯ Носталгия – чуждо и неруско слово – във превод – тъга по минало време. Вратите са дълго с ръждиви подкови, които в наследство от някога взехме. За тях ми е жал, за достойния отказ в несгодите сред привидна свободност – прочути князе и наивно потомство, без тях и в Русия не е цял народът.


О, как ми е жал, не се върнаха после... Имена се въззеха над Европа познати, на тези, които Родината носеха, без надежда, че помни ги още страната ни.

МОЛИТВАТА НА ШОПЕН Звездопаден откос. Глас в нощта с дива болка. Пощади ме, о, Господи, ти от тази любов. Своя кръг тук завършва и вечерната приказка. Откъсни ме от мъките на раздялата призрачна. Между сините борове „сбогом”, после – нататък. Пощади ме, о, Боже, изгаси светлината. Преобръщай живота ми, да отслабне душата. Отскубни и със стон тази болка безжалостна. От усмивките дивни, от сълзи отучи ме. От жената единствена отлъчи ме...

Страници от Русия

Няма нищо да мине – ни печал, ни обида. А следите горчиви – по гранитния камък. Е, завърши великата горестна битка. Победители няма.

47


*** Е, това е. Събрани са вещите. Да поседнем, мамо, пред път. Искат много да кажат нещо твойте длани, ала мълчат,

Страници от Русия

На мама ръцете... От детство ги обичах. Където да стъпех, нямах де от тях да се дена, от тяхната дъхава тръпка.

48

Ръцете ù. В бръчки и дири. Понесли с любов поднебието... Чрез тях опознах Родината. Така тя пролича на тебе... Превод: Елка Няголова


Антоанета Алипиева

Отново на български език... През 80-те години на ХХ век баща ми, Петър Алипиев, работеше върху поетичните преводи на Андрей Дементиев, един от големите руски автори. Често пъти българското радио пускаше негов превод на стихотворението “Не жалете за нищо”: Не жалете за туй, дето вече го няма. Щом е минало то – няма нужда от жал. Като стара бележка накъсайте болката няма, като нишка от чужда, далечна печал. ...................................... Не жалете за нищо със болка и мъка. За живот, за любов и за младост, уви. Нека друг гениално да свири със лъка. Още по-гениално го слушайте вий.

Дълбокото мъдро смирение на тази творба ми правеше огромно впечатление. Макар да не бях достатъчно голяма за живота, чувствах светлата дълбочина на чувството, на думите, които утешаваха вечната човешка болка с мисълта, че човекът е преходен, греховен и слаб, и че трябва да приеме това. По-късно, в Москва, трябваше да предам поздрави на Дементиев от баща ми и около два часа прекарах с този го-

49


лям руски поет, нещо, което той вероятно не помни, но пък помня аз. Пред мен стоеше същият мъдро-смирен човек, отдавна разбрал, че драмите в живота са съдба на човека. Затова е снизходителен към хорската греховност, добър и съпричастен към болката. Дискретното цивилизационно присъствие на този човек, огромният кръгозор, който прозираше от личността му някак странно контрастираха с представата ми за руски “голям” поет по онова време. Представа, свързана с идеите за бард, за площади, за шумни авторски рецитали, с други думи – с конюнктурната представа за “голям”. В сърцето на 80-те, в сърцето на Москва, видях по-различен интелектуалец от насадената ми представа за съвременен руски поет. Нещо Есенинско. Но преди всичко – нещо Дебеляновско, според вечния български рефлекс да побългаряваме чуждото. По-късно, вече от погледа на професионален литератор, се върнах към поезията на Андрей Дементиев и осъзнах, че смирената мъдрост, която почувствах тогава, не е лъжа и че това е основа на неговата лирика. Появилата се книга в библиотека “Славянска прегръдка” на поезията на Андрей Дементиев (превод Петър Алипиев и Елка Няголова) е събитие в настоящата културна ситуация. Защото през 90-те години културните ни диалози със света изгубиха част от своята естественост за сметка на нови конюнктури, чиито посоки бяха вулгарно отрицание на руската култура. С цялостната си дейност Елка Няголова всеотдайно възкресява панславистката тема, като разбира се, не я насилва към националистически или историко-идеологически перспективи, а я представя в нейния истински духовен момент. Славянски поети диалогизират помежду си, критици асоциират и анализират общото славянско бъдеще, художници препращат един на друг цветни визии от разните географски животи, еднакви като човешки страсти, но различни в жестовете си, така както са еднакви и различни едновременно разните народи. Така трябва да бъде интерпретирана съвременната панславистка тема: като свят на равностойни различности, слушащи специфичните си гласове, песни, гледайки местните си багри, но разбирайки, че никой няма право да отрицава другия. А що се отнася до поезията на Андрей Дементиев, излязлата току-що книга “Лебедово царство” е цялостен духовен и интелектуален образ на една силна чувствителност, ползваща житейските сюжети толкова дълбоко, че драмата в един живот остава да бълбука утаена, за да се извиси над нея сентенцията на проблема. Всяко стихотворение лежи върху едно състояние, което е с ярко изявена повествователност. Първо се полага сюжетът, после той се облича в чувство. Така се получава интересна симбиоза на сюжет и емоция, на драма и смирение, на болка и лек. Подобна двойнстве-

50


ност на “нещата от живота” няма нищо общо с търсена вторичност. Тя извира от самата “природа на битието”, от “мощното безсилие”, ако позволите оксиморона, на природата да раздели полюсите в себе си. Оттук произтича и цялостната мъдрост на обхванатия живот. Човекът изначално знае, че нищо не може да бъде еднопосочно, еднозначно и самостоятелно като факт. Радостта винаги крие тъгата, болката неизменно съдържа в себе и лекат. Освен мъдрост, хармония е другата ключова дума за поезията на Дементиев. Балансираното начало прави от поезията му цялостен сюжет. Дементиев не е поет на “едната” тематика, той е монолитен като поглед върху живота, крупен е във визиите си спрямо битийните случки. Затова е и сентенционален, окончателно завършен като отговори за това, как се случва, защо се случва и какво научаваме, след като се е случило. Отделните творби често пъти започват като обръщение към другите, като благ съвет към тях, защото лирическият субект е вече обхванал живота, разбрал е неговия смисъл, превърнал се е в инстанция на битието. Подобен всезнаещ автор не е отегчително авторитетен, не е предварително очакван. Обратното, в лирическия субект са вложени сентенциалните отговори за сюжетите, той е изкаченият хребет на живота, изживеният и споделен опит на живия човек. Затова всяко стихотворение е кратка притча за нещо от битието, притча, която съдържа не само болката от придобиването на познанието, но отминаването на тази болка с разбирането, че хората са слаби и грешни и единственото разбиране към тях е прошката. Сгъстената и уловена във възел битийна концепция води до честото персонифициране в лириката на Дементиев. Човешките страсти се представят чрез предмети, животни, природни сезони. “Природата на нещата” тласка поета към дифузен космос, в който всеки и всичко са едно: те са безкрайните житейски сюжети на хората, в които драмата е надмогната чрез смирението и прошката. Стихотворенията на Дементиев са ситуации с отговор, дошъл от дълбоките, но вече утаени преживявания:

51


По-зли от тях и по-коварни птици не зная други. Нито пък съм срещал. Типични и пресметливи убийци над нрави и над пясъци горещи. От морското пиратство преживяват. И ракът, на брега за миг изтласкан, прощава се с живот и смешна слава, тъй слаб и тих пред дяволския крясък. .................. Очаквайки поредната мишена, стоят на пост пернатите убийци – присъдата е впрочем предрешена. Свидетел, недопуснат до процеса, стоя над потъмнялата вода. Знам, има и сред нас, ала къде са пиратите над чуждата беда... (“Гларуси” прев. Елка Няголова) Започналата поредица на библиотека “Славянска прегръдка” е едно ново начало на панславистката идея в ХХІ век, идея, видяна като обмен на духовност. В нея няма нищо тревожно като амбиция и желание за сепаритизъм. Тя е просто опит да се представи късче от общата култура на света, наречена славянска чувствителност. Да се покажат големи имена на поети, които едновременно са лица на своите народи, но и са достатъчно универсални, за да зазвучат като общочовешки, вечни истини. Антоанета Алипиева

52


Сïоìeн çа

Риììа Êаçакова -

Безстрашната Ремо Кого само не е приласкавала Риммината кухня! Колко са били тук стоплени, нахранени, с водка-чай напоени и утешени! На колко са били подарени автографи, стихове, щедри подаръци, ходатайства за издаване на книги, за получаване на жилища или пътувания, и нерядко – в литературата. Аз също попаднах в Риммината кухня. Преди това Римма кротко ме разпита: коя съм и каква, откъде… Произнесе своето многозначително: Ммм-да… И аз пристигнах. Поводът беше съвсем уважителен: да съгласувам подборката на стиховете за антологията „Московска муза”.

Малко познавах литературната среда, затова се вълнувах: знаменитата Римма Казакова! Кухнята ехтеше от вече уморена песен, на корниза пред балкона телевизионни работници слагаха лампи, движеха се с диктофони, телефонът не преставаше да звъни, но Римма надмина всички: - Галя, шчи с водка искаш ли? Това беше парола и аз знаех нейния отговор.

In memоriаm

eдна година бeç нeя

53


In memoriam 54

Сдружихме се лесно. Половин година след излизането на „Московска муза”, аз вече уговарях Римма да летим в България за презентацията на книгата. - Да чета стихове? Че на кого съм потрябвала… На нея така ù се искаше да чуе, че е нужна - нужна като поет. - Аз вече не съм секретар… И поетите не ме обичат, макар че в България имам много приятели, аз превеждах българи, и даже имах любов… Но защо да се връщам в миналото… Едва по-късно разбрах каква тежка криза е преживявала тя. Римма тогава не беше „на руля”. Не се наложи да я уговарям дълго и ние пристигнахме в София. Беше май 1998 година. Пътуването ни съвсем не излезе туристическо. Нашата делегация – първата литературна лястовичка след разпадането на соцлагера – беше посрещната с интерес, нямащ нищо общо с предишната идеология и официоза, това приличаше повече на проточил се „корпоратив” с интервюта, с по две-три конференции на ден, пътувания по страната, четене на стихове и официални срещи… И всичко това Римма изнесе на плещите си. Пред нея ние изглеждахме като група подгответа. Литературата стана тясна за нея. Темпераментът ù я стягаше и изискваше не само изход към оперативния простор на социално-политиче-

ските и нравствени проблеми, но и тяхното неотложно решаване. В това имаше граждански патос, прихванат от некрасовската традиция. Римма радееше за справедливост и не се смиряваше с нейния исторически дефицит, което изобщо не умаляваше лирика в нея, органичен и много нежен, придаващ друг мащаб на нейната поезия. Тук, в България, Римма Казакова звучеше като голям руски поет, от тези, обичаните от народа. Обичани за честността, откритостта, душевността и за стиховете, за които тя не получи от своите колеги в литературната гилдия и от управниците нито една литературна награда. Но сама, през всичките тези десет години, обикаляше, по-точно триеше праговете на високите кабинети на олигарсите и меценатите, за да набира пари за ежегодния „Венец”, за да награди другите… Нея – никой. В България и познаваха, и обичаха Римма Казакова. Нима можеш да забравиш как от залата – не подставени клакьори, не приятели или познати, а влюбени в поезията читатели наизуст, по руски рецитираха нейни стихове. Така неочаквано и топло. Тя много се учудваше. А когато имахме среща в училище, едно момиче припомни на Римма нейно ранно стихотворние: - Моята майка често си го повтаря на руски, особено, когато е в лошо настроение.


Галина Климова Превод от руски: Калина Тельянова

In memоriаm

Какъв урок по любов и вярност ни преподаде тогава България! ...В Москва ние се върнахме вече като бойни другарки. България сдружи с Римма и Елена Исаева, и Галина Нерпина. Съдбоносно се оказа нашето пътуване. Римма укрепна духом, започна да пише и скоро я избраха за Първи секретар на Съюза на писателите в Москва. Животът се нареждаше… Ние неведнъж след това посещавахме заедно България, почивахме на Златните пясъци, участвахме в рецитали, печатахме в едни и същи издания. България стана наша обща поетическа Родина. На 19 май 2008 година, когато нашият боинг докосна горещата земя на варненското летище, телефонът иззвъня: - Преди час загубихме Римма… Жив електрически ток ме удари мигновено: преди 10 години, в същия, пълен с макове и цъфтяща лавандула май, беше нашето първо пъ-

туване – нашите песни в Пловдив, Варна и София, нейните стихове „Аз те обичам, София, аз те обичам!” Римма винаги живееше под напрежение, в менгемето на времето или безвремието. И заради своята емоционална нажеженост, и заради физическото натоварване. И едното често съвпадаше с другото и излизаше от рамките. Но на нея така ù харесваше. Това беше нейният мащаб, мащабът на голямата личност. Тя обичаше високото напрежение, страстите, борбата. Нейната неформатност избираше екстремните ситуации и неординерните решения, в нея така и не остаря дъщерята на офицера от Червената армия, безстрашната хлапачка Ремо. Това се чувства и в младите ù стихове, и в последните редове. В това е цялата Римма, която не се страхуваше да плува срещу течението сама, не се страхуваше да не се харесва и да бъде неудобна (особено за началството), тя не криеше своите мъки, обиди и разочарования, но умееше да прощава, да пожали, да помага, при това сама оставайки открита и слаба, и бойка Ремо. Господи, как се съедини в кръг всичко това! Не се прекъсна, не свърши, а се съедини: доверието, подкрепата, стиховете, разбирането и – като дъга над нас – България.

55


Катя Зографова

Литературна историчка, главен уредник на музея на Никола Вапцаров в София. Автор на книгите: “Вечните странници” (Из тайните на митологичното в бъл-

гарската литература), 1996; „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта”, 2001; „Интелектуалецът Емануил Попдимитров”, 2001; “Орчо войвода или преображенията на българското юначество”, 2006, І и ІІ изд.; “Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането да наши дни”, 2006; „Любовен архив”, 2007, «Забравеният възрожденец Динко Зограф», 2008. Участва в научноизследователски сборници за световнозначими български и европейски писатели като Гео Милев, Йордан Йовков, Атанас Далчев, Емилиян Станев, Дора Габе, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Ибсен; съставител и автор на предговор на 4 от двуезичните издания в поредицата „Вапцаров и европейски поети”, в сборниците „Разночетения”, “Датската литература в България. Един век очарование”, „Кафене „Европа” и др. Има над 500 публикации в авторитетни вестници и списания. Членува: в Сдружение на български писатели. Книгата ù за Чавдар Мутафов е отличена с международната награда на Панаира на книгата в Ниш, а «Многоликата българка» - с националната награда «Блага Димитрова». Нейни текстове са превеждани на италиански, македонски и руски.

Влюбеният Вапцаров Откъс от бъдещата книга „Преоткриване“ /Документална сага/ Колко схоластично четем понякога големите си автори. Дори днес, когато табутата, Божем, паднаха. Ако журналист се сети да напра-

56

ви анкета - кой е авторът на стихотворението “Любовна”, едва ли някой ще го разпознае като родено изпод перото на Огняроинтелиген-


та, въпреки подсказващи изрази като “фабричните комини”... Познати и рецитирани до днес си остават борческите творби: “Писмо”, “Двубой”, “История”, “Песен за човека”… И все пак Вапцаров е включил тъкмо в революционните “Моторни песни” и интимно послание! Нещо повече, дори преди разстрела той пише любовни стихове. Бил е човешко същество до самия си край. Това е прекрасно, нали?.. Вапцароведи понякога шушнат, че “Прощално” е посветено на красивата и благородна актриса Иванка Димитрова, възторжена рецитаторка на новоизгряващите стихове на поета и идейна съмишленица, която той обикнал преди гибелта си…Мемоарите на Бойка Вапцарова сочат друго: листчето с предсмъртните му творения е предадено лично на нея. Но и тук изследователите предупреждават: прощалните любовни стихове са гласели “Понякога ще идвам във съня ти, като далечен и НЕИСКАН гостенин”, вместо тиражираното “нечакан”… Дали тук се крие някакъв заплетен литературноисторически сюжет, едва ли някога ще узнаем със сигурност. Важното е друго: Вапцаров е бил влюбчива и нежна, ранима и трепетна натура. Затова не бива да пренебрегваме непрочетената докрай любовна страница на жизнетворческото му битие. Как малко познаваме интимните писма на поета! А някои от тях са равноценни на поетичните му тек-

Поетът след дипломирането си в ММУ - Варна, 1932.

стове по темпераментна образност. Захранени от високи литературни образци, писмата на Вапцаров “впримчват”, както би се изразил той, със своя страстен ритъм и прогаряща словесност, напомнящи македонската народна песен, в която любовта се изживава като смърт или второ рождение! Публикувани в академични издания за Вапцаров, те остават непознати за широката публика. А в коментарите към тях са прочетени с оглед на литературните и театрални елементи, които съдържат, а не собствено като любовни изповеди. Изданията им са от края на 70-те, началото на 80-те, когато не се допуска и сянка от деге-

57


целеустремен към подвиг, а не като размекнат от някакви си любови и раздели, въобще от лични емоции, интелигент! И все пак Вапцаров е бил вечно влюбен! Първото му сърдечно увлечение датира от 1924, по ученичка от IV клас от Мехомия, днешния Разлог. Чувствата си поетът споделя в писмо до приятелката Керана Рупова, която го има душеприказчик, с когото утешително да обменят любовните си истории. Ранната изгора на Никола умира през януари 1927 г. и отваря рана в сърцето му. “Почти детето” Делка го е вдъхновила за стиховете:

Курсантска снимка на поета от Морско машинно училище Варна, 1926.

роизация върху поета! Дори изрази като “понякога ще идвам във съня ти” тогава звучат компрометиращоидеалистично в ушите на реалистите. И ако през военните години “не е за поезия”, то в победилия “найпрогресивен” обществен строй времената отново се оказват враждебни към любовните преживявания на лириците, особено на такива като Вапцаров, издигнати като “знамена” и “тръбачи” на революцията… Образът на Бореца трябва да изглежда като монолитен гранитен къс,

58

“Ти помниш ли край пътя параклиса, дванайсетте извишени тополи, където толкоз често ти се моли и клетвата за вярност ми подписа? Втората любов на поета е не помалко тъжна: несподелена е. През януари 1929 той е запленен от Кина Каназирева, също ученичка в Разлог. Много терзания преживява свръхчувствителният младеж, докато узнае, че избраницата му обича друг. От поетовите мъки бликват нови лирични струи…Накрая все пак е “Опрощение” – съвсем в рицарския дух на идеалиста Вапцаров. Този трагичен епизод поетът резюмира в стилни и проникновени психологически редове до Керана: “Покъсно се влюбих аз, влюбих се силно и неудържимо. Впуснах се като пи-


рински поток в пролет, отключен от ледовете, как се спуска и руши и повлича. Но тази сила именно ме погуби. Защото аз сложих девиза: любовта е любов без всякаква предпоставка, без всякаква етикеция и такт. И изгубих…” Важна в емоционалния му живот се оказва 1930: среща голямата и споделена любов – в лицето на миловидната Анна Мицова. Тя е студентка по право, с която се запознават в Банско по време на лятната отпуска. Той е вече възмъжал - курсант IV курс във Военноморското училище. Новата обич предизвиква буря от чувства и истински творчески бум: кипват стихове, някои от които наистина добри: “Погребение”(“Когато

Кина Каназирева с братовчедка си Анна Слатинска и леля си Елена Ангелова. Момичето от Разлог, в което е бил влюбен поетът, е с риза, бродирана с национални шевици. Дупница, 1928 г.

минеш синята гора”), “В прозореца ефирно очертание”... През май следващата година Анна пристига във Варна и разглежда миноносеца “Дръзки”, където служи Никола. От срещата е запазена снимка на щастливите млади хора. Следва най-романтичното преживяване – няколкодневна екскурзия в края на август - началото на септември с любимото момиче из Пирин. (Да не забравяме, че поетът толкова обича поднебесната ù вис, че като дете веднъж едва не се убил, катерейки се да откъсне еделвайс!). Разбира се, следва посвещението на “Сън в планината” – “На Анна”. Уви, любовният сън е споходен от зла еснафска мълва, което става ясно от писмо на Никола до баща му, 30.IХ.1930. В него е изплакана горчивината от нравствения “портрет-карикатура”, която някои хора са си съставили за Вапцаров и романтичните му планински разходки. Той дори заявява, че “би искал един медицински преглед за това момиче”…Очевидно достойнството му е било наранено от допускането, че между двамата е имало плътски отношения! Наистина, приятелите му от Морското училище споделят, че: “Общо взето, между нас той беше най-свенливият” (П. Найденов), идеалист в схващанията си за жената и в спорове дори твърдял, че който обича, не е привлечен от плътското (Г. Георгиев)... А когато по време на морските си пътувания попада случайно в квартала на цари-

59


Любимата на поета Анна Мицова /вдясно/ със своя близка. 1930-1931. Фото М. Свещаров, София.

градските проститутки, Вапцаров е потресен вдън душа, целият свят започва да му изглежда отвратителен. Пише: “Съчинявах злъчни стихове и проклинах всичко”…И все пак, дори по отношение на представителките на най-древната професия поетът успява да запази романтичните си нагласи. В свой пътепис той разказва историята на една жрица на платената любов, която под възглавницата си криела томче със стихове на Мюсе… На 28 август 1932 г. Н. Вапцаров среща бъдещата си съпруга Бойка. Това е началото на най-знойната и драматична любовна история в живота на поета. Първото си писмо от 12.Х.1932 г. поетът започва: “Бойя, мое внезапно щастие, моя песен, прозвъннала, отлетяла далеч зад полите на Витоша и оставила ехото на един неумиращ спомен да се носи в сърцето ми на плавни, топли вълни…” Много литературно, нали? И все пак не остават незабелязани мрачните сенки на “дребнавците”, които пълзят около тази новородена любов. Поетът се огъва от полюсни чувства на заключеник в “ритъма на машините”, жадуващ свобода. Бойя е неговият “парале-

60

лен свят”, огрян от светлината на “ефирната” ù душа…Може би затова, когато изпращал любимата си, на поета му се е струвало, че ще умре – само при мисълта, че тя не го обича…Впрочем, този мотив: смъртта от любов - вече като шега пред приятелите, че ще се самоубие, ако една вечер няма писмо от своята Бойя, се повтаря като пистолетен изстрел и в други епистоли…Вапцаров умее да обича екстремно, романтично. В екстатичните си визии той изживява любов��а като култ и вяра – точно каквито те присъстват в революционните му стихове (вж. писмото от 18.Х.1932). Ние също вярваме на поета, когато изрича: “моята любов е огромна, тя е светла, неизмерима”, че е готов на любовна саможертва. И трябва да отбележим, че влюбеният Вапцаров на дело доказва, че е способен на всичко в името на “звънтящата” “в кръвта ми, във всяка моя клетка” обич. В периода на интродукцията на любовната история, когато работи в Кочериново, а Бойка е в Горна Джумая, той всеки Божи ден – посред кучешки студ изминава километри пешком, за да отиде на уречената среща. Тук се сещам за стихотворението му “Кино”, в което патетично пита: “Така ли срещаме любимите си, с лимузини?” И все пак, в това вървене към любовта в мразовитите вечери има нещо много романтично: като във филм за бедни влюбени! В него има и авантюрна тръпка: след едно от


тези рандевута наемен убиец стреля по поета, който по чудо оцелява! В мъглявините на огромното му чувство Бойя е надарена с “непорочна” душа и дори скромната ù стаичка му изглежда като …олтар. Затова поетът категорично забранява на момичето си да се самоопределя като прозаично и “нищожно”, трескаво очаква писмата ù, просто полудява, ако те се забавят повече от десетина дни, започва да я сънува всяка нощ. Да, в епистолите му се мярват мотивите за съня и далечността, които по-късно ще кристализират в христоматийни стихове… Писмата са били своего рода “чернови” за голямата поезия? Малък пример е финалният ред на писмото от 19.I.1933: “Целувам те тихо, за да не прокудя усмивката ти. Кольо”… Когато все пак осъзнава несъответствията, дисонансите с обичното същество, той намира упование в идеята за “еволюция” на чувствата, в красивото

Семейство Вапцарови на разходка в Борисовата градина в София, 1940.

Йонко и Никола Вапцарови с офицера Борис Цанков на царската моторница в Евксиноград, 1926.

изграждане на любовния им сюжет. Иначе казано – преживява обичта като “поема”! Твърди: “Никога не съм мислил, че в любовта ни ще има само слънце, че любовта ни ще бъде само звучна безгрижна песен. Такава любов дори не искам. Помисли колко безцветна би била тя. Помисли колко ординерна, колко пуста щеше да бъде. Една такава любов на монотонно “щастиенце” е възможна само за хора, лишени от чувствителност[…]. Помисли за любовта на Лаура и Петрарка, колко щастлива и нещастна е била тази любов. Помисли за Едгар По и Нели, помисли за Лора и Яворов[…]. Не си въобразявам, че аз съм Петрарка, но ти можеш да бъдеш Лаура, защото тя е обикновена жена. Не си въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора. Ти можеш да бъдеш

61


Картичка „Любовен шепот“ с първото послание на поета до бъдещата му съпруга Бойка послучай 8 декември 1932 г. Н. Вапцаров е написал: „Осми декемврий!.. Това е една дата, която включва в себе си трагичната или щастлива линия на моя по-нататъшен живот. Но аз вярвам в слънцето. Вярвам в светлото начало на всичко хубаво, на всичко ново“.

едно светло вдъхновение. Ако бъдеш Лаура, Нели или Лора, не значи, че ще свършим трагично като тях”(19.I.1933). Не е ли това шедьовър на писмовния жанр, какъвто българската литература познава само в кореспонденцията Яворов-

Мина-Лора, Дора Габе – Боян ПеневЙордан Стубел, Витезсвал Незвал?.. И защо тези трептящи от поезия и нега редове да не бъдат включвани в “Избрано” на Вапцаров? Това едва ли е някакъв лукс за творчество, което се побира в един не особено обемист том. Друг е въпросът, че ново издание дори на Вапцаровата поезия скоро не се е случвало! Дано не забравим, че всяка годишнина е юбилейна за поета... Никола Вапцаров заслужава не само музеят, който носи името му, да го зарадва с букет от любимите бели гладиоли на гроба му, но да получи и всенародната ни почит този ден. Един от мотивите ни, когато му се поклоним, нека бъде и безкрайното ни удивление от човешката топлота и обичливост на Готовия да умре за идеите си…

„Сватбената“ снимка на Бойка и Никола Вапцарови, правена 3 години по-късно, през 1937 в известното столично фото „Изкуство“ /Рашев/.

62


Портокал или Песен за любовта Зрял и голям го вземам в лявата си ръка, с дясната го милвам, с показалеца си докосвам почти всяка гънка. Възлите, в които живее втвърдената му тъга, винаги ме изненадват с големината си. Правя първото убождане с нокът.

Страници от Хърватска

Диана Буразер

Родена в Загреб. Завършва Природоматематическия факултет. Поет и литературен критик. Още като млада поетеса печели значителни награди. Включвана е в редица антологии. Стиховете ù са преведени на френски, английски, немски, норвежки, полски, руски и словенски. През 2007 г. е една от включените в сборника, издаден на испански език Puentes. Poesía Croata: Diez poetas contemporáneos („Мостове. Хърватска поезия: десет хърватски поети”). Член е на Дружеството на писателите на Босна и Херцеговина, на Дружеството на хърватските писатели, както и на хърватският ПЕН-клуб. Авторка на: „Несъмване”, „Четвъртата стена”, „На почивка между два свята”, „Втората къща”(награда „Йосип Север”), „Извън прикритието”, „Избрани стихове” в библиотека „Мануалис лабор”, „Прибой”, „Портокал”. Стихосбирките „Втората къща” и „Портокал” са номинирани за годишна награда за поезия в Хърватия Тин Уйевич.

63


ПЕПЕРУДА или Подобна гледка Разпъната на синята плюшена подложка, сега вече нетърпеливо чакам завършека на цялостния процес как бих могла колкото се може по-бързо да умра. Става дума за достойнство

Художник: Проф. Николай Драчев

Страници от Хърватска

64

Не оказва гояма съпротива и не протестира. В тишината с жълта сълза предаваме един на друг съгласието си за мъчителния процес, който ни предстои и обозначаваме началото му. По-натам всичко върви обиграно: оголвам едното му рамо, после другото. След това талията. Съвсем скоро е напълно гол в тънката си прозирна кожичка трепери пред очите ни. Хайде, раздели я, изглежда добре – казваш ми, очаквайки с оная отдалеченост, в която всичко изглежда добре. Изчаквам с последните движения на събличането, защото знам, когато напълно го съблека и разделя, ще бъде трудно да удържа чувството на красотата от целостта му.


Представете си, напуска ме!? В КЪСНА ЕСЕН ЩЕ ПРИСТИГНЕ МАМА В късна есен ще пристигне мама. В торбата – само две блузи, пола, обувки за дъжд и домашна рокля.

Страници от Хърватска

и желание да задържа донякъде под стъклото хубавия израз на лицето си, така че и след това и погледът ти към мен да те боли достатъчно. Освободена от всякакви помисли, че нещо ще променя, се опитвам да поставя в гледката снимки от молитвеника, оставен на масата. Мога да движа единствено устните си, мога с очи да докосвам отдалечените длани. Мога да изговарям молитва към Него, когото гледам с крайчеца на окото си как самоволно слиза от кръста и идва при мен. - Аз също, когато ми беше най-тежко, не можех да скръстя ръце – шепне ми на ухото. Бърше ръцете си с краищата на роклята ми, взема молитвеника, слага го под мишница и като не докосва с крака пода, ме напуска.

65


Страници от Хърватска

А всичко останало неузрели още портокали. В неделя, като отиваме на църква, бих ù се сърдила, че е отново в същите дрехи. И така нося твърде много неща, говореше, а те родих.

66

Не знам къде се изгуби този ноември? И декември? И кога, и от кого е поставен мостът, по който се отпътува от тези гледки? Сега с острова на слънчевата сочна топка пристигат с болнични коли. Пътуват с уплашени бледи хора, които не разпознавам. Водачът късно вечерта звъни на вратите. Ето, изпратиха – казва. В картонената кутия има само портокали. Излизат сами и се подреждат в гостната, по навик отварят чекмеджетата и гардероба със закачалките. Очарована от гледката, тежко разпределям реалността и съня. Все пак, въпреки това, с дни в целия апартамент, преплетени, те миришат заедно.

Превод: Божидар Велчев


Милка Якова

Доцент по педагогика и психология, доктор на педагогическите науки. Преподавател по обща педагогика, предучилищна педагогика, педагогика и психология на творчеството, социална педагогика в ШУ „Епископ Константин Преславски” – ДИПКУ - Варна. Автор е на многобройни статии, студии и книги, най-известни от които са: ”Художественото възпитание на децата”, „Проблеми на художествено-творческата дейност”, „Първи стъпки в творчеството”, „Възпитание и творчество на децата”, „Играта”, „Основи на педагогическото познание” и др. Създател и ръководител на Центъра за нови идеи и творчество в предучилищното възпитание гр. Варна. Член на международните организации „Евроталант“ и ОМЕП.

Децата в света на изкуството Размисли и идеи

Спомням си една стара мисъл, прекрасна по своето съдържание, придобила популярността на афоризъм, която звучи така: ”Децата трябва да се възпитават повече с изкуство, отколкото с наука”. И ако за миг си представим тези деца днес, пораснали вече и възпитавани с изкуство – как ли биха изглеждали – сантиментални, добри, наивни или стабилни, адаптивни, мислещи и можещи, взискателни към нас големите, но целенасочени и устойчиви? Разбира се, че ни се иска да видим нашите големи вече деца точно такива, защото вярваме, че изкуството, с което те са закърмени в най-ранните си години, е оказало по безспорен начин благородно въздействие, направило ги е по-емоционални, но и по-силни. Показало им е света реалистично и поетично, в неговата красота и истинност. Точно това, което липсва днес

67


на младото поколение – духовността и отговорността. Вместо тях – безогледно подражание на пошлото и лошото, копиране на отрицателни примери от телевизионните и компютърни екрани, „омайване” от екшън филми и агресивна музика и т.н. Дразним се от ширещото се безразличие на децата ни или от техния подчертан „непукизъм”. Но и ние някак си избягваме да си отговорим на въпроса: какво все пак искат нашите деца? Дали само и единствено парите, безогледното им харчене, материалните облаги, безделието? Не, разбира се, че не! Ако ние се вгледаме внимателно в днешните деца, с необходимата добронамереност и уважение, ще разберем, че те са удивително любознателни, отзивчиви и отворени към новото, бързо усвояващи информационните технологии и необятното пространство на интернет. Но като че ли те желаят да усвояват знанието не толкова от книгата, колкото по лекия начин, без четене, без анализиране, без съмнение в съдържанието, а направо - като информация от посочения сайт. Информационното знание, придобито без усилие и напрежение, е повърхностно, бързопреходно и консумативно. То не формира качества на ума, не възпитава морал, не създава хора, отговорни пред обществото и пред самите себе си. И нека не търсим кой знае какви форми, средства и методи в съвременното образование! Нека не възлагаме всесилие на модерното интерактивно и интеграционно обучение в училище, а да се обърнем с лице към децата, с открит и искрен поглед към тяхната възраст! Нека ги увлечем с нашия собствен пример и да им покажем какво ние обичаме, от какво се вдъхновяваме, кои са нашите цели и възможности! Да, ние големите – родители, учители, възпитатели и граждани, можем да бъдем най-вдъхновените посредници на изкуството и децата и то, навсякъде – в семейството, в училище, в детската градина, в театъра... . Но за това се иска умение и култура, познание, за да подберем най-подходящите и качествени художествени произведения. Така детето в най-цветущите си години от 3 до 12 ще приема човешките добродетели и действителността по особено привлекателен и поетичен начин... Връщаме се назад във времето, в спомена за първия допир до изкуството. Началото на т.нар. „културно събуждане” в ранните детски години е художественото възприемане - затаеното слушане на приказки, песни, стихове и музика. Тук са така също рисуването и танците, а после – „сладката” измислица и фантазирането, съчиняването и неповторимото детско творчество. Какво е изкуството за децата – необятен свят, непресъхващ извор, от който се „пие” духовно познание и то - в ярка, образна, привлекателна и напълно разбираема форма? – Истинското... Но кое изкуство е истинско? Как да го различим от натруфеното, кичозно псевдоизкуство, което запълва голяма част от витрините, медиите, рекламите. За това е необходимо възпитание в

68


култура – бавен, продължителен процес на влияние, въздействие и взаимодействие. Този процес е двустранен: големи и малки, възпитатели и възпитаници, учители и ученици, родители и деца... Нека се огледаме внимателно и да си признаем – искрени ли сме ние с нашите деца, общуваме ли с изкуството, имаме ли предпочитание към писатели, художници, артисти, музиканти и изпълнители? Споделяме ли с децата си нашето мнение за изкуството? Слушаме ли музика, четем ли приказки, стихотворения, или все нямаме и нямаме време? И още - преценяваме ли кои са нашите любими песни, стихове, пеем ли и т.н. и т.н. – все въпроси, върху които трябва да се замислим и да си отговорим. Защото след „културното събуждане”, следва културното общуване, а то води до творчество, до претворяване и пресъздаване. За децата това е най-привлекателното усещане – да създадеш нещо свое, нещо ново. Не случайно първите стъпки на творчеството се опират на поезията, музиката и картината. Децата изливат чувствата си в поетични творби, в интерпретиращи съчинения, в танци и рисунки, на онова което най-силно ги е впечатлило и по неповторим начин вдъхновило. Образецът е ясен – чутото, слушаното, гледаното и изживяно художествено произведение. Нека само за миг си припомним прекрасните стихове за деца на Ст. М. Попов и Ал. Божинов – възвеличаващи нашата чудесна българска природа. Поточе

Лято

Сребропенесто поточе из Балкана шава. Дето мине, всичко буди, всичко освежава.

Зад рътлини и нивя месечко глава подава. И на всички в този час лека нощ им пожелава.

Детското творчество е пресъздаващо, очарователно и искрено. Да, децата подражават, когато са вдъхновени от доброто и красивото, а ние сме задължени да им поднасяме най-доброто. Задължени са и поетите, и писателите, и художниците, и композиторите. Защото „за децата трябва да се пише както за възрастните, само че по-хубаво”! Изкуството не е панацея във възпитанието на съвременния човек, но то е необходимост, без която не можем да съществуваме. Изкуството за децата е най-прекият път за разбиране и осъзнаване на морално-естетическата и хуманистична отговорност на хората към света, към природата, към човешките ценности и към самите нас. По този път трябва да вървим ние големите, за да ни следват малките! ______________________ Терминът „културно събуждане” е мой

69


Таньо Клисуров:

ТАЛАНТЪТ ДА ЗАДАВАШ ВЪПРОСИ През последните години в съвременната поезия навлязоха стотици имена с най-различни професии – лекари, инженери, юристи. “Професионалната” територия на поезията ни се разшири. За съжаление, в художествен план нещата не са толкова радващи. Има и изключения. И едно от тях е юристката по професия, но поет по душа, варненката Людмила Богословова. Впрочем, нейното име присъства на сцената на поезията вече двадесетина години. “Въпроси вятърът остави” е четвъртата ù стихосбирка. За мен е много важно, че Богословова се изгради като поетически характер. За човешкия ù характер няма да говорим, тя го притежава, а и всички знаем колко държеше на него един Далчев. Кои са основните черти в поетическия характер на Богословова, черти които тя утвърждава и в четвъртата си книга? На първо място - искреността. Аз поне не улових никъде в редовете на

70

“Въпроси вятърът остави” неискрени думи, преиграни чувства, помпозност и т.н. А на това читателят особено много държи. Той е чувствителен към фалша, към красивата лъжа, към високопарността.Ето искреността на нашата поетеса:


гословова такава опасност е игнорирана. Иначе авторката е наясно и с още нещо много важно. Че творческият акт, че написването на едно стихотворение не е само радост и щастливо вълнение. То е и страдание, и мъка. Подобно заключение има в поантата на “Вятърът реши да става художник...”, а именно: Само сълзите на вълнолома разказваха приказка за таланта.

Глухарче и да искаш във саксия...? Не може никой да го задържи. Поляната е негова стихия в прегръдката ù пролетна лежи. В този стих се съдържа и друга характерна особеност на тази поетеса. Тя умее да разговаря с нас просто и естествено. Не се самозазижда в кула от слонова кост, не ни демонстрира себелюбие, а иска да разговаря с нас, своите читатели по възможно най-човешкия и разбираем начин. Не приемам амбициите на част от новата поетична вълна да не си дава сметка, че в края на краищата е важен и читателят; че когато посланието не достигне до читателя, то губи нещо съществено от смисъла на творчеството. При Бо-

Не зная дали при създаването на своите творби поетесата наистина е изпитвала и творчески мъки, това не личи в стиховете ù, което е добре. Но осъзнаването на истината за творчеството, изразена в горните два стиха, е достатъчно да ни покаже, че тя е стигнала до това откритие. Бих казал достойно откритие. В подобен план е и идеята на стихотворението “Времето не чака...” Бих го определил като творба за цената на победата. Понякога да бъдеш втори означава и възможност да направиш жестоката, но и полезна равносметка за “цената на секундата, която не ти достига” и за пътищата, по които следващия път да я наваксаш. Всичко това е изразено с един художествен подтекст, който разбира се ни отвежда към творческия акт. Още от първата си книга “Мост над морето” Людмила Богословова демонстрира и още някои харак-

71


терни черти на дарбата си. Първата от тях – интерес към родния фолклор, от който тя безспорно се учи, и често черпи вдъхновение. Слогът на някои нейни стихотворения се доближава до народотворческия, до песента на дедите ни. Но тя успява да пречупи теми и мотиви от фолклора през днешното си съвременно светоусещане и да доближи поетическите си послания до съвременния читател. Втората особеност на поезията ù е географската широта на погледа ù. Изглежда възмож-

72

ността на авторката да пътува по света предпоставя тази нейна черта или пък обратното, интересът ù към широкия свят предизвиква у нея нови поетически инвенции. Лирическата ù героиня е ту в Латино страните,ту в Далечния, ту в Близкия изток, ту в сърцето на Европа – Виена. Но навсякъде тя търси човешката доброта, подава ръка и очаква отсреща също да ù подадат с доверие десница. Накрая искам да отбележа още едно важно качество на Людмила Богословова. Тя умее да пита, да задава въпроси. Това е показано в неслучайното заглавие на книгата. Защото отговорите са нещо ценно, но те са следствие на питанията. А и тези отговори могат да се различават от истината. Затова аз особено ценя способността на Богословова да задава нужните и важни, не бих казал съдбоносни, въпроси, защото това би противоречало на природата на нейната книга. Това са въпросите, които всеки един от нас би трябвало да си задава, за да се докосва по-често до смисъла на човешкия делник.


РАЗСЪМВАНЕ  Разсъмване,  напукнато до кръв.  Копаеш в себе си, а пропастта припуква, дълбоко се запича, не дава да забравиш.   Облекчена болка зараства постепенно, като от майчина целувка; Пласт по пласт редуват се в синята ракла на битието. 

Страници от Сърбия

Лиляна Стейич 

Родена в Бечей, Войводина. Хуманен лекар, педиатър. Поетеса и преводачка. Началник на детски диспансер в здравния център „Св.Лука” в Смедерево, Сърбия. Заместник-главен и отговорен уредник на Издателска къща „Арка”. Публикува поезия в много вестници и списания. Участва в научни срещи и международни фестивали на поезията, най-често – на Стружките вечери в Македония и в Смедеревската поетична есен. Авторка на книгата: „Беседи за Храма”. Особена популярност е добило преведеното от нея от френски произведение „Небесен инстинкт” – на Силвиан Дипуи. Носителка е на много поетически награди, сред които: от Международния Смедеревски фестивал, както и наградите от Върбас и Кикинда, Войводина.

73


Художник: Проф. Николай Драчев

Страници от Сърбия

74

Неизказано е, не смееш да го пипнеш, ни да го разгърнеш, като ругаеш времето.  На плиткото в забравата росата изсушава на утрото крилата.  Във вечността навлизам, отричам тленността.  А ехото на моя сън витае. Задъхва се поредна тръпка и раздробява житейския ни прах .  Така си съществувам!      

КОГАТО СИ ОТИДА  На Елена и Ана 

Когато си отида, ще падам тихо, тъй, както Времето се чупи пред буцата от трудности на пътя ви, и бездната покрива с галоп от тръпки.  Не се учудвайте, ако зад вратата се чуе шум, там аз съм и през ключалката надничам, благославям ви протяжно.  В притиснатата тишина. И чакам умоляващо да прогърми заплаха. Едва тогава ще полетя незабелязано натам, където ме очакват жаждащо. Във оня тъй тих дом, във който не е нужно да е рай.  За вас до него пътя ще настилам с плочи.   


ЧУДНА ВЕДРИНА 

На майка ми

Когато ведрината чудна талазите разпени, ще знам: това е твоята душа. Ухае ми на ведра топлина. А нежността на твоята ръка отмахва грижите, които могат да болят. Препъва ги - да не докоснат и да не осквернят прозорците на вашия живот и песента ви.  Зад погледа на хората добри, като зад тюлена завеса усещам топлия ти дъх. Молитвите, които са за мен, нахлуват през открехнатите двери ведно със топлия ти допир, който като чудна тайна живота ми запазва. Познавам те,  прегръщаш ме като икона сгушила иконата.  Заплача ли, с разтворени ръце очакваш всяка горестна сълза, на дланите ти като бяло венчелистче да разцъфти.     

ВРЕМЕ 

Страници от Сърбия

Времето пред нас пренася кошмарните желания и празничния дъх на вкусните сладкиши от някогашно детство; облича ги на миналото в мъдростта и в опитите чужди, които ни болят по-малко.  Инстинкт свободен. Дребните победи не дават да потъваме съвсем; Словата на омраза и фалшифицирани успехи не позволяват да признаем кои сме и до къде сме стигнали.  И всичко вписваме към леката умора,

75


Страници от Сърбия

от чуждите ни недоброжелатели, от обещания и от предателства... И търсим думи за безотговорността и за несигурното битие.  Не знаем само до къде така ще стигнем?!      ПРЕД ВРАТАТА 

76

Пред вратата сгъстено разсъмване с нетърпение барабани и колебае се да очертае линията между очакваното и несъвършената действителност.  Итова е една реалност.  Превод: Елизабета Георгиева

Художник: Проф. Николай Драчев


Роден през 1946 г. в Република Сръбска, Босна и Херцеговина. Завършва литература и сръбско-хърватски език в Сараево.

СЛЪЧЕВА ПАДИНА Месецът зад горите ранени братя води, със щитове войници от бойното поле.

Страници от Сърбия

Мичо ЦВЙЕТИЧ

Там прави и магистратура за книжовното дело на Новак Сими. Следва докторантура в Белград. Работи като книжовник в Сараево и Берлин, по-късно – като лектор в Университета в Лайпциг. Там специализира журналистика. Най-дълго е бил в Радио Сараево и Радио Белград като новинар и завеждащ културната редакция. Сега работи за в.”Борба”. Главен редактор и уредник е на водещия литературен вестник ”Книжевни новине”. Автор е на много книги, сред които: „Замисли”, „Записки” (награда на Сдружението за изкуство „Краински кръг”), „Възли и плетки”; на много студии – „Взаимните литературни връзки, 1840-1918 г.”, „Лужишките сърби”, „Критики и коментари”, „Отстояния и близости”, „През времената и книгите”... Автор също на стотици публикации във вестници и списания – пътеписи, литературна критика и история. Негови стихове и други книжовни трудове са преведени на словенски, български, румънски, английски и полски. За принос към сръбската литература е удостоен с наградите „Златен Орфей” в Ягодина, Златна значка на културно-просветния съюз и др.

77


Меч вади от гърдите ми, на две пречупва го, в ръце ми – половината, вида си с нея да изостря, а с другата – пиратите да гони от слънчевата падина.

В ЗАМИСЛЕНОСТ

Страници от Сърбия

Долавяш ли гласа от безпътицата, гласа, който зове, заеква в страх и съмнение, на страшния съд предоставен?

78

В този час, тъй съдбовен, поглъща той прах и диша олово, над бездна надвесен, въвлечен в деветия кръг. На праотеца лика замислен изгражда, внезапно продумва греховен, изскубва от пепелта думи, и търси твойта протегната длан.

ИЗВЪРНАТО ОГЛЕДАЛО Някой друг пребивава в огледалото ми, в стаята на безсънниците. Чужда ръка на врата ми, на снимки – друго лице, пръсти по думите в книгата.

Художник: Проф. Николай Драчев

Някой без право нахлул е в дома ми.


БОЛЕЗНЕНА ПРОЛЕТ Зад нас остана градът и детският смях, люлчици празни за змийската кожа.

И глас до нас стига: самотен слепец за своята участ ни пее. ГОРЧИВИ ЗАЛЪЦИ Искри окото сред огъня под тежките златни вериги, в котела бакърен в огнището циганско нещо страшно се готви. И черна ръка пресява в нощвите брашно през невидимо сито, бяла погача замесва горчивите наши залъци. Превод от сръбски: Милорад Геров

Страници от Сърбия

Горят лудо покриви, мирише в стърнищата болезнена пролет; светлеят и къщите, в съня ни прикътани.

79


Страници от Русия

80

Надя ПОПОВА

Родена в София. Завършила е московския литературен институт “Максим Горки”. Работи повече от три десетилетия в културния отдел на програма “Христо Ботев” на Българското национално радио. От 2004 до края на 2008 г. е главен редактор на в.”Словото днес”, а понастоящем – главен редактор на издателство “Български писател”. Издала е 5 стихосбирки и многобройни книги с преводи. Носител на наградата “Владимир Башев” за най-добра дебютна стихосбирка, националната награда “Изворът на Белоногата” за цялостно творчество, наградата “Сребърен кръст” на Съюза на писателите и преводачите на Русия, “Золотая муза” – за изключителен принос в двустраннното културно сътрудничество и преводите ù от руски и др. Превежда активно руска класическа и съвременна поезия, проза, драматургия, философия. Член на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България.

ВЛАДИМИР АБРОСИМОВ

Четирите сезона на морето (Откъс от книга, която е под печат в изд. ”Български писател”)

КАМИЛАТА ПРЕЗ ЗИМАТА Те вдигаха завесите и затваряха очи. Навън избухваше дъга и светлината беше толкова пронизваща, сякаш стаята им е облицована с луминисцентни лампи. Спасяваха ги тъмните очила. Само през тях нещата можеха да се видят в истинската им светлина.


Страници от Русия

Тя струеше от мокрите асфалтирани пътечки, от пясъка, наподобяващ изпечени кафеени зърна, засети на брега, от изкуствените палми със зелени листа, застинали като перки на вентилатор. И накрая – тя изригваше от морето – вулкан, с пълнеж от светлина. Концентрираше я в себе си и декемврийското небе, което нямаше нищо общо с лятното, а приличаше на запотено стъкло. Морето и небето бяха две огледала, разположени едно срещу друго. Те нямаха дъно. И светлината беше синя, студена и тежка. Тя бе родена от бездната. Те сваляха тъмните очила и тогава забелязваха слънцето. Забележително само с това, че стопляше другата част на планетата. Присъствието му тук бе чисто формално. Слънцето се беше превърнало в банална подробност от пейзажа, за която няма какво да се каже освен: светило. Вероятно и поради причината, че то не бе помръднало от мястото, където се беше заковало през август. Но не по-малко поразително беше друго: заедно с други подробности, светилото участваше в изместването на времето. Тогава върху жълтия нагорещен пясък лежеше камила. Върху малката ù глава бе нахлупена калимавка, която уж да я пази от слънчев удар. “Горката камила!” – спомни си той възклицанието на “душата”. Животното-емигрант наистина беше за окайване, обсадено от навалицата любители на екзотиката. И когато камилата заставаше на колене, се виждаше само малката ù глава – надменната глава на непреклонна робиня, принудена по неволя да се подчинява на прищевките на неразбираеми за нея същества. Той никога не би си спомнил това, но вече от няколко дена те виждаха също такава камила. Беше краят на декември, а мъченицата с двете повехнали гърбици лежеше на пясъка под трите палми. При това, повтаряше същите движения като през август: заставаше на колене когато я приближаваха хора - в очакване, че някой от тях ще я възседне между двете гърбици, полюляващи се като краищата на шутовски калпак; после отново се отпускаше върху пясъка, загледана как те отминават. През зимата никой не искаше да се прави на бедуин. И вероятно от презрение към хората, камилата непрекъснато нещо преживяше. “Душата” дори изрази предположение, че я хранят само с дъвка. Всичко беше изместено. Причина за това бе морето. То гасеше опитите за съпротива. И вече беше трудно да се разбере къде лежи камилата – във въображението или на плажа. Да се съпротивяваш на такова изместване беше безполезно, особено когато се молиш за реставрация.

81


Страници от Русия

82

Докато тя възприемаше всичко спокойно, т.е, всичко като за първи път, което е присъщо за рожбите на новото, но вече свое време, когато клонираните камили по крайбрежието през декември са моден хит. Собствениците на един от луксозните хотели в курортния комплекс “Златни пясъци” можеха да си позволят и този лукс… Така стигнахме до изречението: “Ето го и черният сняг”. Произнесе го рожбата на своето време, скрила очи зад тъмните очила. Прозорците гледаха към морето и тя се беше прехласнала в него – изплъзващ се, омагьосващ мираж. Колкото повече се взираш в морето, толкова по-невероятно ти изглежда. В това се крие неговата проклета сила. И не можех да ù изляза насреща с нищо, освен да опитам да се измъкна с шега. -Цветът на снега вероятно зависи от цвета на очите, които го гледат. Тя свали очилата и отбеляза на свой ред: -Аз гледам снега с черни очи, но го виждам бял. -Може би сме объркали цвета на стъклата. А що се отнася до очите ти, с тях можеш да разтопиш снега по върховете на Витоша. -Витоша ли? Витоша… Звучи красиво. Къде е това – в Швейцария ли? -Почти… -Ще ми я покажеш ли? Някога… А сега да разтопя този сняг… Той валеше косо над морето, като се вливаше в огромния прозорец отляво и повиваше хотелите върху пясъчната ивица, таксиметровите коли, павилионите със сувенири и, най-накрая, целия бряг в далечината. Всичко това приличаше на бяло дантелено перденце, което пускат пред очите ти. Последно изчезна морето. Рожбата на своето време се облече светкавично. Висока, гъвкава, с разкопчано кожено палто, по яката на което се бяха разпилели русите ù гъсти коси, тя приличаше на изоставена панаирджийска въртележка, която юркаше и него, докато той обличаше без да бърза топлото яке и си слагаше кожената шапка с козирка, а после – и униформеното момче край асансьора, и портиерът, който почтително се поклони на устремно забързаната чужденка. Тя изхвърча през монументалните, с меден обков врати. И както се казва, изчезна яко дим. Той тръгна напосоки и спря, чак когато едва не се сблъска с появилата се от снежната пелена камила. Тя му заприлича на някакво праисторическо животно, изникнало от забравата на вековете. Закова се на колене, отръскала снега от гърбиците си, в очакване на ездач. Но той отстъпи назад и заобиколи привидението, на което вероятно самият се


беше привидял не по-малко абсурден. “Къде си?” – дочу през снеговалежа жизнерадостния глас на рожбата на своето време.

-Хайде влизай, паметнико! Ще замръзнеш. Рожбата на своето време го сграбчи за ръката и го повлече напред крачка, още една крачка, и още една…И те едва не нагазиха в морето, дотолкова еднакво бяло бе всичко наоколо. Като че ли техният първи сняг искаше да обсеби всичко, дори морето. То се различаваше от сушата само по това, че бялата му повърхност леко се движеше. А вълните изтласкваха в краката им не пяна, а бял, бял, бял сняг… -Това е някакво чудо! - Точно така каза “душата”. - Чудо си ти, каза той. Те двамата стояха след разпивката в дворчето, беше нощ. Разискрените ù очи я осветяваха цялата, изваяна от сняг сред орнамента на гроздовите чепки. “Той няма да се стопи, нали?” – шепнеше тя. – Той не може да се стопи”. Обещах ù да не допусна това на фона на небето, обсипано с като че ли измити от първия сняг звезди… Късно вечерта те излязоха от бара. Рожбата на своето време добре си беше пийнала и не ù се спеше. Той упорито я насочваше към асансьора, но тя се отскубна от него и като му намигна, заяви: “Аз съм сова. Живея само нощем.” И тръгна към изхода на хотела. Устните му се разтрепераха от яд. Защо я беше довел тук? Какво ù пука за непознатата Витоша, когато си мечтае да отиде в Швейцария? В стаята той извади начената бутилка коняк “Мартел”, наля си във

Страници от Русия

...Той стоеше в малко селско дворче. Отгоре провисваха чепки грозде. Върху тях валеше все същият първи сняг. Наоколо сновяха бели сенки с дамаджани червено вино, запечатани с восък. Компанията се беше настанила в мазе, превърнато в битова механа – място за разпивки, сред качета с дребни лимонови дръвчета. Над главите им сияеха жълтите плодове, отгледани от местния Мичурин - слабо весело старче, наподобяващо сушена чушка. Но това не му пречеше усърдно да ухажва младата гостенка от София, която танцуваше в съпровод на одобрителните ръкопляскания на присъстващите. Старецът беше щастлив.

83


водна чаша и я изпи на екс. Приближи се до прозореца. Снеговалежът беше спрял толкова внезапно, колкото беше започнал. Толкова бързо, колкото той изгълта коняка. Рожбата на своето време отвори вратата с ритник и влезе, като внимателно държеше нещо в шепите си. “Внимание, - изрече тя. – Последната реликва”. И плисна в лицето му вода. Той се вкамени като от плесница, а тя се кикотеше, като викаше: “Край, с първия сняг е свършено”.

Страници от Русия

…На сутринта излязох в дворчето и видях как снегът се стича от гроздовете. Той беше бледолилав. Това не е трудно да се обясни: заедно с него се стичаше и химическият разтвор, предпазващ гроздето от всевъзможни подли насекоми и други твари. И той нищо не беше виновен, този бледолилав сняг…

84

-Разбра ли, че го разтопих, - тържествуващо констатира рожбата на своето време. Слава Богу, - прииска му се да ù каже, - че в твоите ръце снегът не се е превърнал в сярна киселина. Но добре направи, че се въздържа. Тя се хвърли към него като подсушаваше с устни лицето му, а после самата се превърна в сняг, който започна да се топи в неговите ръце. На сутринта той видя, че рожбата на своето време плаче със затворени очи. Това рядко се случваше с нея и обикновено не в моментите, когато на една жена ù е най-лесно да изрази отношението си към нещо със сълзи. Веднъж те се появиха в очите ù, докато се опияняваше от морето. Обяснението ù беше уникално. Понякога изпитвала усещането, че в нейно присъствие започват да белят лук. Май че и на него му беше дошъл редът: една старееща глава лук пред нея. Трийсетгодишната. Той избърса сълзите ù, а тя, може би за да му изрази благодарността си, отвори очи. -Спала съм като дърво. Дори не помня какво сме правили през нощта. Изобщо правихме ли нещо? -Правихме какво ли не. -Не те ли е срам на тази възраст? -На моята възраст това дори се препоръчва. И знаеш ли защо? -Не. Твърде далеч съм от теб по години. -Всичко далечно някак изведнъж ти става близко. Прекалено близко. -Не се измъквай, драги философе. След като самият зададе въпрос,


Страници от Русия

самичък отговаряй. -Препоръчва се, защото не знаеш дали ще се случи и някой друг път. -Боже мой, как те развращава морето. Не с дни, а с нощи. Тя игриво го избута от леглото и с целия блясък на младото си стройно тяло се стрелна към банята. -За какво плака? – успя да викне той след нея. -Сънувах камилата - чу се откъм банята. Още една плесница, продължаваща изместването на времето. Той се измъкна от чаршафите и видя върху масичката бутилката с етикет “Мартел”. Ами да. Като си пийнеш от сутринта, после цял ден си свободен. Те слизаха да обядват в зелената зала на хотела. Рожбата на своето време сама я беше избрала, горда от това, че е само тяхна. Тя първа прекрачи прага и веднага се върна обратно. -Не издържам вече. Да ям, да гледам, да стъпвам… да живея – просто не издържам. Твоите почитатели пак са тук! Как успяваш да им замаеш главите? Факир! Жонгльор с думи. Границите… Преодоляването им… Спасението… Обетованата земя. Ето я – трансграничната любов. Гледай! Той видя втръсналата им вече двойка. Те бяха пристигнали малко след тях и веднага започнаха преследването. Тези двамата се бяха настанили в стая срещу тяхната, влизаха в бара, веднага щом те си поръчваха нещо за пиене. Но там те не си говореха, а се караха на висок глас, заглушавайки воплите на Джеймс Браун. Рожбата на своето време отначало реагира на това спокойно. -Ето ги представителите на новия капитал. Горките. В измисления от теб трансграничен свят, в който на тях езиците им се заплитат от щастие. И сега двойката дрънкаше някакви дивотии на руски език. Той се озърна, като се вслушваше в мненията, ��оито те си разменяха, май че и по техен адрес. Но и той го отнесе. -Не мога да търпя плебейките, а ти се заглеждаш по тях. Той не можа да разбере веднага какво искаше да каже тя с това и иронично попита: -А какво значи не-плебейка? -Погледни мен. -Извинявай. -Постигна своето. Благодаря ти за намека, че те – това сме ние с теб.

85


Страници от Русия

86

Вече направо ми се гади от тях. Страхувам се, че ще се изповръщам пред очите им… След нейното изявление за никакъв обяд не можеше да става дума. И на него му се отщя да яде. А пък на нея всеки момент щяха да ù потекат сълзите, като че ли двете обелени лукови глави вече бяха предизвикали алергията ù. Що за лучена мъка беше това! Той я заведе обратно в стаята и за пръв път тръгна към басейна сам. Там беше горещо и празно. Водата се оказа по-студена, отколкото той бе очаквал и му се наложи енергично да поработи с ръце и крака, за да свикне с нея. Като се постопли, се обърна по гръб и видя: върху стъкления купол на басеина се сипе сняг. Снежните парцали се носеха надолу, като че ли някъде над тях не беше се задействала някаква предпазна клапа, и в неудържимия им полет се усещаше равнодушие към собственото им падане. Той затвори очи, усещайки как водата започва да преобръща тялото му и в края на краищата то се озова върху бясно въртящо се грънчарско колело, съпричастно към изместването на времето и случващото се. …Вървяхме по бялото плато. Отвреме-навреме го разнообразяваха срещащите се нарядко сиво-синкави дънери на оголели букови дървета, стърчащи като смръзнати купчинки сивкава пепел. Не забелязвах в тях признаци на живот. А “душата” се чувстваше прекрасно. Бялото плато ù изглеждаше като продължение на онзи сняг върху гроздовете. “Наистина, всичко е чудесно”, - казваше тя, докато пиехме в хижата евтино горещо кафе от бели пластмасови чашки. “Да, - отговарях ù аз. – Всичко е чудесно, когато имаш до себе си такава жена”. Вярно е, че погледът ми вече се спира на други, не по-малко “такива” жени. Но засега той е само поглед на пътник, отбелязващ мяркащите се зад прозореца имена на гарите. Те не отменят крайната спирка – бялото плато, покрито със сух, ослепителен сняг. Ако можеше този сняг да е вечен… След като се изкъпа в басеина, той се качи на втория етаж, в зала “Европа”, поръча си на бара чаша български коняк “Плиска”, който навремето единствен им беше по джоба. Да не говорим пък за хотели като този. Излезе на остъклената тераса. Оттам се откриваше изглед към залива. Снеговалежът се отдръпваше нататък, изтласкван от надникналото иззад облаците светило. На брега полека се проясняваха очертанията на мокрите от влагата дървета, измитите бетонови плочи на тротоари-


Рожбата на своето време стоеше до прозореца. Тя дори не се обърна, когато той застана до нея. -Виждаш ли какво правят твоите трансгранични почитатели? -Показват си парвенющината. -Не. Те си изкарват на камилата онова, което ти си изкарваш на мен. -Какво по-точно? -Комплексите на спомена. -Нима това, че ти си тук, не е доказателство за липсата им? -Не се измъквай. Да… Слава Богу, не си ме наричал насън с нейното име. Но постоянно ме водиш по местата, където на вас двамата ви е било хубаво. И аз като увеличително стъкло само проявявам… Това вече е прекалено. -Не съм виновен, че не познавам по-добри места от онези. И не искам да познавам. -И дори няма по-хубав от този сняг, нали? - Да. -Но и той се топи. Всичко се топи. Всичко. …Слязохме от платото долу, в столицата. В градинката край Художествената галерия снегът вече се топеше, повлечен от шуртящите ручеи. Деца се замеряха със снежни топки пред мавзолея на Георги Димитров. Край тях крачеше милиционер със зелена пелерина върху шинела. Просто така, ред да има. Детската игра не заплашваше мемориала с неприятности. До него, на булевард “Руски”, снегът се топеше под гумите на колите, профучаващи по мокрите жълти павета. “Душата”

Страници от Русия

те, дребните като парченца от счупено огледало локви върху асфалта. И камилата. Край нея се разхождаше нагоре-надолу все същата досадна двойка. Когато те, олюлявайки се, я приближаваха, тя коленичеше. Но те не ù обръщаха внимание. И животното отново лягаше върху пясъка. Те тръгваха обратно и всичко отново се повтаряше. Това напомняше наказанието от казармата: “Стани!” – “Легни!” И камилата нямаше как да им се противопостави. Тя живееше по зададена програма и беше оставена за доказателство, че границите са изместени и август никога няма да напусне този бряг, а всичко останало са капризи на фантазията. Камилата беше дотам програмирана, че дори не можеше да се защити и да изпълни вродената си функция – да заплюе в лицата онези, от които ù е писнало.

87


Страници от Русия

объркано се притискаше до мен. Тя все още беше във властта на платото. Е, как да качиш там столицата? Направо да се разплачеш. А имаше и кой да плаче. В двора на австрийското посолство се мъдреше снежен човек, направен вероятно от дипломатическите служители по време на почивка и за развлечение. Кръглата му глава красеше черен цилиндър. Той се оглеждаше наоколо с очите си от въглени, а по кръглото му лице се стичаха сълзи, оставяйки черни бразди. Снежният монумент зад оградата беше обречен. Бъдещето го беше оставило на произвола на съдбата. Както, впрочем, по-късно и мавзолея на Георги Димитров…

88

-Нищо не ни разделя. Вината за всичко е моя. -Не е вярно. -Зарязах мъжа си, работата си… Загърбих предишния си живот. -Аз също. -Ти?! -Да, и аз също. -Ти отново… Заради отсъствието на граници издигна граници… -Които ни свързват… -Точно така. Които ни връзват ръцете. А ти като – контрабандист – ту си тук, ту си там. -Къде там? -Където ви е било хубаво. Там ти си най-често. -Ти не си жена, а усмирителна риза. -Прав си. Но аз първа няма да издържа. -Какво няма да издържиш? -Скъпи, виждаш ли камилата, с която се гаврят твоите почитатели?.. -Нея поне остави на мира. -Караш ме да се чувствам точно като нея. Тя се разрида, както когато съзерцаваше морето и му се наложи да я заведе до леглото. Рожбата на своето време не се съпротивяваше. Той ù помогна да се съблече и я целува дотогава, докато него самия не го отпуснаха спазмите в гърлото. Но тя продължаваше да плаче неудържимо. После притихна. Възможно е сълзите да успокояват и да предпазват от истерия. Той също се успокои, наля в една чаша “Мартел” и ù даде да пийне. Тя изпи коняка на един дъх и го помоли да легне до нея. Той направи и това. Тя го прегърна толкова силно, че му се прииска още веднъж да ù каже: “Ти си невероятна усмирителна риза”. Но рожбата на своето време вече бе заспала.


Владимир Абросимов

Превод Надя Попова

Страници от Русия

През нощта тя го събуди, като каза, че е ужасно изгладняла. Вдигна го от леглото, направи сандвичи с шунка и извади от хладилника бира. -Трябва да отпразнуваме примирието! -Не може ли да го отпразнуваме на друго място? -Ти си сексуален маниак. Само че няма да стане. -Ще стане - каза той, след като изпиха бирата и изядоха сандвичите. -Да, - съгласи се тя. – Но за това трябва да запалим свещица на морето. Тя наистина намери в куфара си свещ и я запали, като я сложи върху перваза на прозореца. И в светлината ù го подкачаше с въпроси. -Наистина не знам защо морето толкова ни привлича? -Съдържанието на вода в човека е горе-долу 70%. Четох някъде нещо подобно. -Ние мислим, говорим, чувстваме… И всичко това да се превръща във вода? -Трудно е да се каже. Биологията е най-необяснимото нещо в човешката природа. Примерно, не всички маймуни са предпочели, според един философ, да се превърнат в мислещи тръстики. -Т. е., да се превърнат в нас? Или в нещо подобно? -Да. -Биологията лъже. В мен се съдържат 70% море, а не просто вода. Съгласен ли си с това? Да или не? …Рожбата на своето време определи какво ни свързва. Морето. Само то може да надмогне всичко, облякло усмирителна риза. Дори себе си – в името на нещо друго или някой друг. -Да, - казах аз. – Съгласен съм. И повтарях това, докато още бях в състояние да говоря нещо, обсипван от целувките ù…

89


Страници от Македония

90

Санде СТОЙЧЕВСКИ

Роден е на 16.09.1948, в с. Студена Бара, Кумановско, Република Македония. Завършил е философия в Скопския университет. Бил е журналист, главен редактор и директор на издателства и главен редактор и редактор на много списания. Работи в Народната и университетска библиотека „Св. Климент Охридски“ в Скопие. Издал е стихосбирките: „Кралят на лебедите“, „Фенери в мъглата“, „Златна гранка“, „Вечерна“, „Абор Гора“, „Лов на блясък“, „Есен във вселената“, „Кубоа“, „Връх“, „Кошер“ и др. Автор е на критически и есеистични книги: „Радостта от четенето“, „Страх от тишината“, „Съвършенство или съвършенство“ и др. Негови книги са превеждани на български, турски, румънски, английски, хърватски, сръбски, есперанто. Носител е на наградите: „Братя Миладинови“, „Григор Пърличев“ и други.

ВЪЛК (Почти хубав) На вълка, да имах, на вълка бих дал. На вълка бих дал, да имах. На вълка, да имах, бих му дал на лотоса сиянието и на логоса сиянието. Тъмнината също, но която тук я няма, няма крясък, който да го замърсява.


Радостно е, че речта условна ти предлага гъсталак, затваря погледа, покрива белега под високото наслагване.

СЪЩИЯТ ВЪЛК

СЛОВО ЗА КЪЛВ��ЧА

В самото сърце на нощта вълкът застава срещу себе си и дълго се навеждат двамата над нас, несъбудените.

Кълвачът е пъстра птица, лети тежко – умът му тежи, а слухът го влече да сравнява.

Следеше изтритата от мрака въгленова войска, сам, той, техен и невинен, наш от своята ветровита страна, размекната снежна измама. От катрана на нощта не може да се види как пощраква нашето огниво, нито неговото жегнато влакно. Вълкът, забравен от шума във шумата забравена, умираща.

Художник: Проф. Николай Драчев

На кълвача крилете са бавни. Хубава птица. Иска да вдигне древна буква върху дърво буково. Да гледа. Спи в мир, доме трънлив, той с човка чупи орех-гръм на нишка от всеобщия ни край. Сърдит звънец кълвачът чува – трябва звучно цвете да пасе. А види ли дърво почуква. Превод: Петър Караангов

Страници от Македония

На вълка, да имах, на вълка бих дал. Вълк затънал във тестото, в теста, в текста вълк.

91


Страници от Македония

92

Поетеса, разказвач и преводач. Завършила е филогическия факултет на Скопския университет. Работила е във вестник „Република“. Од 1992 г. е редактор в Института за национална история в Скопие. Автор на поетичните книги: „Подготовка за представление“, „Скала за скок“, „Котва за Ной“, „Безредие в огледалото“, „Кула в думата“, „Столистник“; на романите за юноши: „Лабиринт“, „Скали в зеленилото“, „Рок-видри“. Превеждала е: Анна Ахматова; Марина Цветаева; финския епос „Калевала“, „Шахнаме“ от Фирдоуси, и др. За превода на „Калевала“ е удостоена с националната награда за превод на името на Григор Пърличев и с признание от Финландия. Нейни поетични книги са превеждани на български, турски, румънски, сръбски, албански.

Весна АЦЕВСКА ВЕЧЕРНИЦА

Напука се картата на вселената от калемите на овощарите, които вграждаха времето върху нейното чисто лице: нито е Божа градина, нито е съблазнителна вечност, която мами с непостижимост. – Още по една люта – казва Бог, който умира заедно с нас, гледайки как се отдалечава и невъзвратимо смалява Вечерницата – изхабено кале.


БЕЗКРАЯТ, БЕЗ-РЕДИЕТО И ТИ

Сънуваш, както той сънува: кит, който отдавна плува към крайната си спирка. Китът спира, обръща се отново изненадан. Звездите падат, стопяват се. Две съвсем малки, все още сияйни, трептят на твоите ушички. ЛИНИЯ Всякога ясна, винаги безупречна! И в непостоянството винаги същата, докато тече, докато се движи, търсейки изход, търсейки начало, точката, в която Създателят намери себе си. Винаги ясна, винаги безупречна! И когато проследява замислената форма, която търпеливо чака да избухне, да възкръсне от лесния допир, който от нея се отлъчва, докато търси себе си. Винаги ясна, винаги безупречна! Присъстваща и когато я няма, линията камилата на вселенската пустиня. Художник: Проф. Николай Драчев

Превод: Петър Караангов

Страници от Македония

Големият кит, безкраят! Китът, който никога ти и безредието не сте видели, не сте уловили.

93


Страници от Сърбия

94

Ристо ВАСИЛЕВСКИ

Поет, есеист, критик, преводач. Роден е в Наколец, Преспа на 31 януари 1943 г. Живее и работи в Смедерово. Автор е на около 50 книги, сред които: „Шепоти”, поезия – 1968, „Времена”, поезия – 1970, „От плета до стената”, „Големи и други работи” – стихове за деца, „Придаване на облик” и „Бола къща”, поезия – 1984, „Игра с главата”, поезия – 1997, „Тъкан от зло”, „Фреска от думи”, „Храм, все пак храм” – поезия (19 издания на 9 езика). Последната публикувана книга на поета е „Същността на буквите” – едно великолепно издание на ИП „Арка” – Смедерово – 2007 г. Поезията на акад. Ристо Василевски е превеждана на 26 езика. Носител е на наградите „Братя Миладинови”, „Златно перо”, „Мила Ракич”, на европейската награда „Балканите и Европа”. Самият той е превеждал български поети. Един от инициаторите на Славянска литературна и артистична академия и неин координатор за Сърбия.

СВЕТЕНАТА ВОДА Тази вода, в която нагази младият Бог и се помоли на колене – Кръстителят да му даде своята вяра, тази вода още тече. От извор към извор, от река към река, достига дотам, додето издига се кръст, където глас Божи звучи.


ОБРЕДНА ПОГАЧА Сякаш сам Господ ù даде душа, сякаш са бдели над нея пророците, докато смесваше мама солта със брашно и вода, и сякаш плътта на Христос претворяваше. И втаса тя във пещта, като че всички светци са я пъстрили, подобно небе, което подпира друго небе. Оглежда я мама от всички страни с просветлено лице, със длани изтърсва от нея брашното, примесено с пепел, и с тънък месал я увива, специално платно – увита във него, по-бяла и топла да стане.

Страници от Сърбия

Тя жаждата утолява, лекува болежки, които създават свят, но без нас, и вярваме всички, че в тази вода не се губи кръстът. Сега е пред Храма, да, ето я – клокочи в съдините, тъй, както бълбука в гърлата ни, устоите сгрява, възвръща ни вярата в надежди изгубени, духа ни укрепва пред всяко едно изкушение. О, колко голяма е нейната капка, тя нечие жежко чело ще охлади, докоснала лютата рана и тежката мисъл!

95


А после, стъкмена във сватбена дреха, я слага в ръцете на татко, да мине по пътя до Храма, зад него пристъпва изправена сякаш пристъпва не по земята, не се и оглежда в реката, отдето си носи вода, нито с гласа си мек тананика.

Страници от Сърбия

И двамата влизат във Храма така, както влиза се в място, в което добавяш, не губиш. Пред техния поглед започва се обредът – прекръстен и с вино прелят.

96

Погачата в длани върти се тъй, както върти се земята в различното време. А после - пак светлият път от Храма към къщи. Там ние, децата, пред портата чакаме и сядаме бързо край масата. Делим помежду си погачата – тъй, както делим и съдбата си.

ФРЕСКИ, МАНАСТИРИ Надойдоха зли времена и орди от друговерци напират от всички страни да вземат край масите нашето място, да омърсят наште свети постели, да ни превърнат в поданици или яничари. И главно, подминаха нашите хроники, наште метоси, манастири и църкви,


Те бяха от вяра различна, те бяха отцепници от своите вери, и всичкото зло, което направиха, нашият Бог пак би им простил. Но как ли сега ще му прости на туй отродено, побъркано стадо, което посяга към небесата и черни лицето Му, толкоз пресветло, събаря наред наште Божии къщи, изтрива светците от техните зидове, подлага на нови, невиждани мъки, дори мъчениците...? И как християнски да му простиме, когато си знае какво сътворява, и колко това ни боли, о, мой Боже?! 14 април1999 г. Превод: Елка Няголова

Страници от Сърбия

или върху техните здрави темели свои светилища храмови зидат, та и греха си да оправдаят пред боговете – и наши, и техни.

97


Страници от Полша

98

Александер НАВРОЦКИ

Завършва полска и унгарска филология, и етнография във Варшава. Специализира в Унгария и Румъния. През 1966 г. излиза първата му стихосбирка “Ръждиви плодове”, приета добре от критиката. Автор е на 10 стихотворни, 2 книги с разкази, повестта “Сянката на неговия ангел”, научно-популярната книга за сибирския шаманизъм, репортажната книга “Как е убит Имре Наги“. Превежда главно славянска поезия. През 1992 г. учредява издателство ИБиС (IbiS), а от 1998 г. – е главен редактор на сп. “Поезията днес” (Poezja Dzisiaj). Издава съвременна литература – полска и преводна. Навроцки е автор и издател на значимия 3-томен труд “Полската поезия – антология на хилядолетието” – 1800 стр., 275 поети. Организатор на “Дните на световната поезия” под патронажа на ЮНЕСКО. Носител е на отличия, сред които: Златен кръст за заслуги и наградата на СБП „Птици на духа” по време на Международния фестивал „Славянска прегръдка” във Варна, 2008 г.

БАРБАРА Името си скри сред боровинките, усмивката – сред храстите, вдъхват я сърните, при болната вишна доведе принца, а вълчия вой в сребро обкова. Великденска палма край тебе се гали, разбойникът счупи стомната и побягна – ти търпеливо събираш трохите, да може денят в красива мозайка да се замисли.


Всички си отиват, ти рисуваш снега, а паякът, който напомня звезда, на дланта си поставяш, да послуша небето – най-после вчера пролетта пукна сред трънките и кралят заповяда дъждовете да носят пурпур. Аз захвърлих палтото си таралежено, кучешките си зъби закопах под зора дъбова – когато със сока от боровинките скрити тъмносиньото ти име изпих.

Узряваш, Луция, в предметите, в меда на дъгоцветните години, в храмовете и среброто. Пчелите ти лазур събират със жужене, в бедрата ти прииждат мъжки погледи. А дните ти са млечни крави по прашен път, Луция крайпътна, Луция белостъблена, дървена светица под ламаринено листо, момиче с лоно и покълващи гърди. Басмяната ти рокля събира точки от граха в полето... Не обичаш тръните, нито града през лятото, а музиката – защото тялото ти чрез смеха пътека златна в полумрака издълбава. Страхуваш се от мишки, а вече спиш с момче, може и да си щастлива, може вятър да ти шепне сърцебиене, когато на тавана, умислена, отрязаната плитка скриваш. Учудена си като двата бряга пролетни, когато се срещат сред съсънки в гората, Луция, трептяща в шлагерите, в снопите – ти с аромата им бележиш, че е свършил юли.

Страници от Полша

ЛУЦИЯ

99


НА ЖЕНА МИ Познавам те от трийсет години, а днес отново те видях за първи път. Седнала в чакалнята, сред посредствени лица, измачкани личности, сякаш случайно, погрешка. Звезда сред картофи – помислих.

100

Моите глогини са скрити в дъгата, в нейното дъждовно сърце, пулсиращо с отдалечаваща се буря. Тясно е сред тях и студено, както след всяка надежда – дроздът тук не ще свие гнездо. Само ти стоиш търпеливо, вадиш тръни от раните на дъгата, да не забрави кръвта да се стича в каменните урни на очакването. А пътищата преливат от пролет и приказката пак е по-щастлива от живота.

*** Вървя през цветните сънища на жените – остър аромат на зрели плодове, тъга и радост пътуват в мен сред островите на вечерни градове; най-важно, все пак, е пътуването и завръщането – огледало, в което пътникът вижда колко е смешен със звездата, паднала изпод палтото му. Ще напусна множество удобни пристани, ще избягвам пустините и верните жени, само пътят ще остане, като белег пресичащ лицето, за който несмелите и слабите завиждат на мъжа, красив белег, когато го докосвам, изчезват интригите и тъмнината, страхът от неизвестното... Защото и страданието може да е крило за родения да бъде птица.

Художник: Валерий В. Пощаров

Страници от Полша

09.02.2004

НА БАРБАРА – ПРИКАЗКАТА

Превод: Димитрина Лау-Буковска


Иван СИМЕОНОВ

Роден в с. Козарско, Пазарджишка област. Живее в Пазарджик. Работил е като преподавател по детска литература в Педагогическия колеж там. Вече трета година преподава български фолклор и литература в Тараклийския държавен университет – Република Молдова. Автор е на 9 книги и на 120 научни статии и студии. Последната му книга – „Общи фолклорни явления у българи и молдовани” (в съавторство с Евгения Мандажи – преподавател по молдовски фолклор и литература в същия университет) беше отпечатана в гр. Кишинев през миналата година. Десетата му книга – монографията „Българската литературна приказка” е под печат. Научните интереси на д-р Симеонов са насочени към изследване на фолклора на българите и молдованите, към проблеми от историята на българската литература и от теорията на литературата. Занимава се и с литературна критика.

Гагаузите в спомените на Антон Страшимиров В библиотеката на Тараклийския държавен университет се намират много ценни книги на български език. Една от тях е “Антология” (1922) от големия български писател Антон Страшимиров (1872 – 1937). Книгата е издадена от тогавашното Министерство на народното просвещение. Ценността ù се изразява не само в нейното съдържание (тя съдържа едни от най-хубавите му повести, пиеси и разкази), висококачествено за времето си библиографско изпълнение, но и в това, че на титулния ù лист писателят собственоръчно е оставил своя автограф, който гласи: “На Боян-

101


ча. Авторът, София, 3. І. 1923 г.” В книгата са включени повестите: “Змей”, “Еснафка”, “Баща и син”, “Обущарят Черньо”, “Водители”, “Рамадан бегови сараи”, “Хъшове”, “Под облак” и “Из детството”; пиесите: “Сребърна струна”, “Пристанушка”, “На война”, “Пред Влахернските врата”; разказите: “На нивата”, “Кочаловската крамола”, “Анатема”, “Някога”, “Обрат”. Всъщност пиесата “Пристанушка” е драматизация на романа “Есенни дни” (1902). “Из детството” е мемоарно произведение, в което писателят е възпроизвел своите впечатления от детските си години в гр. Варна и от чиракуването си в гр. Русе. Мемоарите са в обем от 35 страници и са разделени на две части – “Моето коляно” и “Бунт”. Втората част отразява видяното и преживяването от 15-годишния юноша в Русе, където той работи като прислужник в кръчма-гостилница. В центъра на повествованието в тази част са т. нар. “офицерски бунтове” (1887). Авторът тогава има възможността да се срещне лично с майор Узунов – един от водачите на тези бунтове. Но ние сега ще се опитаме да представим неговите спомени за варненските гагаузи, в чието обкръжение живее малкият Антон. През 70-те години на ХІХ в. къщата му е била в лозарския квартал на Варна, където е имало значително гагаузко население. Интересно е това, че авторът посочва куманския произход на гагаузите – една версия, която наскоро научно обоснова проф. д-р Георги Атанасов – виден български археолог, изнесъл през месец декември т. г. цикъл лекции в нашия университет. В тази връзка Антон Страшимиров пише: “Лозарската част на Варна беше изцяло гагаузка и в това море от похристиянчени някога, но досущ непросветени кумани, се топяха, като случайни капки всички български отпръски.” Бъдещият писател ги е запомнил като волни хора – мъжете-гагаузи ходели с големи ножове, пиели много и вършели “безумства”. Лозята се обработвали от старите гагаузи и от гагаузките, а младите хора работели на “скелята”, т. е. на пристанището. Тогава в избите имало много вино, младите гагаузи получавали добри надници като пристанищни хамали и затова често се събирали по къщите, където си устройвали угощения и се веселили. Сред тях е бил разпространен и “комарът” (хазартът) под формата на две игри – на орехи и на ашици. Гагаузките били много покорни на мъжете си, но понякога проявявали и твърдост по отношение на тях – ако някой съпруг се запиел по кръчмите, жена му отивала там и си го забирала: “Ако той, прекалил много, ù се опираше, тя го влачеше по земята, нерядко го “тимареше” с юмруци и си го прибираше. Но после, щом той изтрезнееше, тя пак понасяше досущ покорно неговите псувни и ритници.” По отношение на “женската част” мъжете-гагаузи били много “хрисими” хора, но това според Страшимиров се дължа-

102


ло не толкова на строгите им нрави, а на тяхното добродушие и на тежката им работа по параходите. Те обичали да си попийват, но алкохолици нямало сред тях по онова време. Освен това те не били отмъстителни. Понякога двама другари се скарат за нещо, а на другия ден те пак са заедно, като че ли нищо не е имало между тях. Те обичали да играят българска ръченица, наречена от тях “каршиламаджа”. Не липсвали обаче и свади, на които се размахвали ножове и които понякога завършвали с намушквания. В тъмните улички на лозарската махала мъжете играели на орехи и на ашици. На децата това било забранено. А когато някои от играчите се скарвали, жените-гагаузки дотърчавали и ги разтървавали: “И когато се скарваха, блясваше във всяка ръка нож. Тъй като в нашата уличка не бе се мяркала каква да е власт, то скараните буйни мъже биха се избивали, ако не се явяваха гагаузките: те развъртяваха своите дълги шалвари и с кобилици биеха този, който пръв ръгнеше някого, и разгонваха сбесените мъже” – пише авторът. Когато руските освободители минават Дунава през лятото на 1877 г., Варна се изпълва с черкези, избягали от Северна България. Черкезите са кавказка народност, заселена от турските власти в България след Кримската война. Много от тях участвали в редиците на турския башибозук при потушаването на Априлското въстание (1876). Те били настанени по християнските къщи. Но понеже сред децата им върлувала едрата шарка (вариола), един ден майката на Антон повела група жени-гагаузки, които прогонили черкезите от квартала: “... и аз видях мама да води голяма тълпа гагаузки: те биеха с цепеници и кобилици черкезите и черкезините досущ лудо, поваляха ги окървавени. Отърча властта и веднага бяха дигнати от нашата махала всичките черкезки семейства. А после съседите прекоросваха мама “Луда Петруша”. Антон Страшимиров е съхранил за поколенията и спомена си за тържественото посрещане на русите във Варна: “На посрещането българите се бяха струпали пред своята черквица. Но все пак те бяха налице. А зад тях стоеше неизброима тълпа от гагаузи, ерменци, евреи и гърци. Няма да забравя безкрайната върволица, която се заниза пред нас – върволица от гигантски коне и над тях тънки ездници, изгубени в гора от пики!” Тези спомени на Антон Страшимиров са ценно историческо наследство, защото хвърлят светлина върху съвместния живот на българи и гагаузи в гр. Варна през 70-те години на ХІХ в. Между тях не е имало етнически противоречия и конфликти. Те живеели дружно и в разбирателство, и взаимно си помагали.

103


Елица ВИДЕНОВА

Родена в гр. Батановци, Пернишко. Завършва във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ – магистър по журналистика и масови комуникации. Живее и работи във Варна. Публикации в местния и централния печат. Нейни стихове са превеждани на руски, френски, арабски, албански език. Автор е на четири поетични книги: „Луда вода“, „Бродница“, „Олтар за Юди“, „Котва за връщане“. Награди от регионални и национални конкурси за поезия, сред които на националния конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе през 1996 г. Книгата „Бродница“ е отличена с голямата награда за поезия на името на Владимир Башев за 1998 г. Член на Съюза на българските писатели и на СБЖ. От 1993 г. работи като телевизионен журналист. Автор и водещ на коментарни рубрики и предавания за изкуство и култура в БНТ /РТВЦ – Варна/, М САТ, Радио Варна. В момента е главен редактор на М САТ – Варна и ТВ “Черно море”.

И САМО ЛЮБОВТА... Навън е бяло… Дяволски е бяло! Светът се е пречистил след Потопа и само любовта е оцеляла върху ръба на слънчевата котва. И само любовта! Защото Господ изкоренил и Райската градина, когато праведните му апостоли забравили безводната пустиня.

104


И само любовта! Защото грях е да я убием, тър��ейки спасение. В зеницата ù слънчево изгрява началото на ново Сътворение!

ПРИСЪДА

на Иван

Художник: Валерий В. Пощаров

Да обвиним луната и да я осъдим без право на обжалване: “Виновна!” И доживотна ще ù е присъдата: да бъде дом за първия ни спомен! Виновна е, че беше на небето, когато ти поиска да ме видиш... Нима е нейна работа да свети, щом бисерът напуска мидата?! За спрелия часовник е виновна, за камъчето в моята обувка и за това пророчество вековно, че принцове се раждат от целувка! След онзи залез край морето забравих мидата на дъното. А ти обичаш ябълки, което на пълнолуние ще ни осъди! НЕОЧАКВАНО Ще бъда там, където не очакваш да ме има – в най-скришната потайност на душата, в съня, за който още търсиш име и в този миг на съмване, когато

105


Ще бъда повече, отколкото очакваш и някой ден отново ще се случа актриса съм в сценарий за мечта, а филмът непредвидено приключва!

Художник: Валерий В. Пощаров

прозорецът проблясва: “Събуди се!” Ще съм онази най-мажорна нота във песента, която не написа, защото режисираше живота си...

*** “... пети сезон ли догоним.” Елка Няголова

И когато отново ме прегърнеш с очите си, ще ти върна любовта! Дотогава ще съм без адрес. Ще се скитам между лятото и есента. Ще пътувам безименна с етикет “до поискване” в моя “пети сезон” и обратната разписка няма как да подпиша... Ще звъни пощальонът на вратата, която онемя от взривена любов. Ще е толкова тихо! Докогато по рачешки ти се върнеш отново, оживял в моя стих. *** Аз не съм продавач на надежда – подарявам с гаранция спомени. В огледалото гърбом поглеждам и изливам от старите стомни чистотата на всяко “обичам те!”, пустотата на всяка раздяла, самотата на есенна птица, песента на сърцето си – бялата.

106


Аз небе срещу корен не сменям – и след сушата ще се разлистя, но втори дубъл не става от мене. Новината е, че съм единствена! НАЗДРАВИЦА Да пием за всичките бивши мъже, които потъваха бавно в очите ни, а после умираха в кротки сражения, зад старата крепост семейно укрити! Да пием за тези лирични мъже, които танцуваха в лошото време, забравяйки колко фатално са женени и колко натясно животът скроен е! Да пием! Така ще удавим горчивия вкус след всяка сладникава мъжка лъжа. На глътки, полека... Това е изкуството на нашето бъдещо в ъ з м ъ ж а в а н е !

ЕХО ОТ ЕЛХОВИЯ ЛЕС Щях да вия като вълчица, но ми открадна луната... Да не се казвам Елица, ако се дам на вятъра! Не забравяй - иглите ми са дребни, обаче остри, а зеленото е прикритие за иначе здрави кости. И оцелявам през зимата – едва ли буря ще ме отвее. А след стотина години и тебе ще преживея!

107


Калина Тельянова

Родена е в с. Равадиново, Бургаски окръг. Завършва Средно музикално училище „Проф.Панчо Владигеров” в Бургас и Висша школа по култура в Санкт Петербург – Русия. Авторка е на поетичните книги: „Писмо върху пясъка” - 1999, „Предпочитам” - 2000, „Разпознаване” - 2001, „Лични пространства” - 2004, „Времена” – 2007 (съвместно с Керана Ангелова и Роза Боянова) и на книги с утилитарен характер. Превежда от руски поезия и проза на класици и на съвременни автори. Издала е лирическия сборник „Имената на любовта” – 2003. Участва в антологии и сборници, в т. ч. в издадените в Москва “Славянска поезия ХХ - ХХI. От век на век” - 2005, “Север – юг” - 2005 и др. Нейни стихове са публикувани в Македония, Русия и Полша. Член е на Съюза на българските писатели.

„Островът” - късмет Сценаристът на филма „Островът” Дмитрий Соболев за възможността да се успее в наше време

Едно интервю на Елена Яковлева Денис Гуцко работи като охрана в банка и написва роман, отличен с „Букер”. Алексей Иванов работи като учител в Пермския край и написва роман, в който се зачита изтънчената московска младеж. Дмитрий Соболев работи като специалист по пожарни системи, постъпва във ВГИК и, в качеството на дипломна работа, написва сценария на нашумелия филм „Островът”. Тези истории стават символ, ако не и

108


модел, не само на творческия, но и на социалния успех. Как на обикновените млади хора в наше време им се отдава да бъдат чути само на основание на това, че у човека има идеи и талант – за това е нашият разговор с автора на сценария на филма „Островът”, тридесет и две годишния Дмитрий Соболев.

Езикът на действието Российская газета: Ние с Вас се срещнахме за първи път, когато Вие бяхте автор на никого незвестния сценарий със заглавие „Островът”. И аз тогава скептично помислих: нецърковен човек написал сценарий за манастирския живот… А днес въпросът е: „Харесва ли Ви или не филмът „Островът” – звучи почти като тестовия за нас въпрос: „Кого обичате повече – Толстой или Достоевски?” А отговорът дава възможност да се типологизира светогледът на отговарящия. Огромно количество хора го видяха по телевизията, успехът на филма беше феноменален. При сценаристите, доколкото помня от някогашни разговори, Вие сте попаднал почти случайно, едва ли не вървял сте по улицата, купил сте си книга със сценарии… Дмитрий Соболев: Да, аз боледувах, излязох от поликлиниката и по пътя към автобуса видях в павилиона списание с киносценарии с Гарик Сукачов на корицата (там беше сценарият на късометражката, посветена на 100-годишнината на киното, в което той е играл). Купих го и докато боледувах, го прочетох от корица до корица. А когато тръгнах за поликлиниката да закривам болничния си, купих още две списания със сценарии и реших да отида да уча за сценарист. РГ: А като какъв работехте тогава? Соболев: Като специалист по пожарни системи. Аз имам техническо образование. С моите „тройки” – е, не с „тройки”, разбира се, с „четворки”, в института след училището едва ли бих постъпил. Така че отидох в Жуковския авиотехникум, доколкото в детството, като всички, мечтаех да бъда летец-изпитател. В техникума най-интересна беше практиката в ЛИИ (Летно-исследовательский институт – бел. на преводача), там „Русские витязи” тъкмо тренираха преди Ле Бурже. Цялата практика прекарах, лежейки на тревата и гледайки как подготвят всичките тези фигури на висшия пилотаж. Но с нашата квалификация към самолетите наблизко не ни допускаха, кой ще пусне стажанта нещо да върши на самолетите. РГ: А къде работехте като специалист по пожарни системи? Соболев: Не знам да кажа или да не кажа… В Управлението по осигуряване на президентството.

109


РГ: И как попаднахте на работа в Кремъл? Може би някъде на важно място работят Ваши роднини … Соболев: О, не… Просто познати ми предложиха. Там, разбира се, много дълго те проверяват, но след като те проверят, те вземат. И работех не в Кремъл, а на Стария площад. В техническото обединение при Управлението по осигуряване на президентството, сами разбирате, хората в костюми се отличават от тези, които ремонтират оборудването и сменят лампичките. Аз работех там и през цялото време кандидатствах за актьор – в ГИТИС, в Щепчинското, в МХАТ, но никъде не ме приемаха. РГ: Как така изведнъж за актьор? Соболев: Просто в един момент ми стана скучно и аз започнах да търся нещо ново, така и се оказах в театъра. В училище (аз учех в Подмосковието, в Люберецки район) ни водеха, разбира се, на театър, но после, след като завърших, на театър никога не ходех. Но наш приятел постъпи в режисьорския факултет, в класа на Пьотр Фоменко, и ние някак се заразихме от него, започнахме да ходим в самодейното театрално студио, играехме етюди и даже един любителски спектакъл. Обаче в един момент разбрах, че на мен съвсем не ми харесва да показвам етюди – вълнувам се на сцената, затова пък много ми харесва да измислям. И когато списанието с киносценарии ми попадна в ръцете, реших, че ще се занимавам с това. За голямата литература е необходимо нещо могъщо – грандиозен жизнен опит, голямо образование, а сценариите – са прост „език на действието”. И тръгнах да кандидатствам за сценарист, първата година не ме взеха, а на втората…Юрий Арабов набираше курс. Аз се страхувах – хора с години чакаха, за да постъпят при него, но рискувах. На мен ми се падна едно от 10-те безплатни места. Това е достатъчно скъпо образование, аз не бих могъл да платя за него. РГ: И оставихте работата? Соболев: Да, макар да ме смущаваше това, че нямах абсолютно никакви средства за живеене. РГ: А как живеехте? Соболев: Ами, работех като нощен пазач. В един офис.

В търсене на катарзис РГ: Сценарият „Островът” беше Вашата дипломна работа, ВГИК подготви ли Ви за сериозно творчество? Соболев: Във ВГИК някой беше казал, не помня кой, че тук нищо не дават, всичко трябва да вземеш сам. На теб, разбира се, ще ти кажат какво трябва да прочетеш, да видиш, да разбереш, а ще направиш, или не, това –

110


е твоя работа. Но за сценаристи и режисура идват все пак хора над 25 години – аз тъкмо на 25 постъпих – защото на тази възраст всички обикновено вече сами знаят какво искат в този живот. Юрий Николаевич Арабов ни четеше фантастични лекции – с анализ на филми, с прожекции, подреждайки всичко по теми. Аз много се надявам, че някога той ще напише книга по теория на драматургията. РГ: Вие пишехте в студентските си години неми етюди, късометражки, после „пълни метри” и изведнъж – „Островът”. Защо решихте, че трябва да се пише за това? Соболев: Това, до голяма степен, разбира се, стана под влия��ието на Юрий Николаевич. В киното координатите на доброто и злото в повечето случаи са много християнски. На мен ми се струва, че цялата култура – и европейска, и руска – се основава на християнството. В Русия дори идването на комунизма не навреди с нищо на християнските координати, хората считаха за добро след революцията това, което и преди революцията. Светът не се преобърна. Струва ми се Аристотел има определение по какво изкуството се отличава от неизкуството. По това, че изкуството се съприкосновява с Бога. Катарзисът, пречистването – по принцип е религиозно чувство, то е дошло в изкуството от религията. Ако във финала на филма възниква усещане за пречистване, това означава, че се е получило нещо истинско. При това не е задължително филмът да бъде на религиозна тема. Например „Кръстникът” е кино за бандити, но никой няма да каже, че то проповядва насилие. РГ: Но Вашият е за монаси… Аз четох някъде, че сценарият се е появил едва ли не затова, защото е трябвало да представите дипломна работа. Соболев: Не, при мен имаше период в живота, когато аз много четях Библията и християнска литература. И исках да напиша сценарий именно за монаха. Във втори курс още, до „Островът”, аз започнах да пиша сценарий за свещеник, където героят-свещеник се съмнява дали има Бог или няма, а неговият баща, грешащ през целия си живот, умира удивително спокойно. Героят моли Бог да го остави жив, но бащата умира.

Този филм е за това, че има Бог РГ: Прототипен ли е сюжетът на „Островът”? Соболев: Самата история с греха и изкуплението я измислих аз, а това, с какво да се напълни… Страхувам се, че ако бях измислил и това, щеше да се получи силно постмодерен сценарий. В манастира всички живеят по устав и всяка грешка би довела до разрушаване на реалността. Затова се

111


опирах на прототипни истории. По принцип за моя герой имаше два прототипа – преподобните старци Феофил Печорски и Севастиан Карагандинский. Феофил е живял през ХІХ век, Севастиан – през ХХ. РГ: Защо избрахте именно тях? Соболев: Мен, разбира се, ме интересуваше монашеството на ХХ век. Севастиан Карагандинский е бил килийник на един от оптинските старци, след разгрома на Оптинската пустиня попаднали в карагандинските лагери. Освобождавайки се, той си остава в Караганда, организирал молитвен дом – за него е останала книга от спомени: как дошъл при Севастиан млад свещеник, когото поканили в Москва, в Патриаршията, да служи в библиотеката. А Севастиан му казал: Не ти трябва да ходиш в Москва, иди да служиш в някое затънтено място. Свещеникът се разстроил много, но се подчинил. РГ: Той юродствал ли е като Вашия герой? Соболев: Не, Феофил Печорски е юродствал. Той е достатъчно известен, живял е в ХІХ век в Киево-Печорската лавра, при него е ходил киевският народ от цялата околност. Бил е прозорлив, изобличавал братството… От сплавта на тези образи се получи и отец Анатолий. РГ: След излизането на „Островът” на екрана, последва резонансна буря. Филмът породи маса рецензии и спорове… Атеистите отстояваха своята позиция, рафинираните естети – своята. За какво е този филм според Вас? Соболев: Той е за това, че има Бог. И това е най-важното. Значи, има за какво да се живее. Всички ние живеем в някакви тревоги, боим се от нещо. А Бог – е опора, той задава друга система на координатите – не успехи, не пари… Главното за мен в този филм и в живота – е покаянието. Ние всички правим грешки, всички грешим. Ти живееш, у теб се натрупва нещо, което е невъзможно да се отстрани. На мен ми се струва, че най-важното за човека – това е стремежът към свобода. Свободата по християнски се достига чрез покаяние. Днес хората се опитват да постигат успехи, да заработват пари – това също е път към свободата. Ако имаш пари, ти можеш да живееш където искаш, да пътуваш където искаш… Въпросът е каква цена си готов да заплатиш за това. Струва ми се, че всичко, което прави човек, го прави най-вече заради свободата си... (Размисли за този филм – в следващия брой) „Российская газета”, в. 4304/28.02.2007

Превод от руски: Калина Тельянова

112


Дора Бонева, Портрет на Л. Л.

Любомир Левчев обитателят на остров Поезия

Роден на 27 април 1935 г. в град Троян. Завършил Философско-историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Първи заместник-министър на културата (1975-1979). Председател на Съюза на българските писатели (1979-1989). Редактор-собственик на сп. Орфей”. Първата му книга „Звездите са мои” излиза през 1957 г. През 2007 г. публикува книга стихове „Крайни поеми”. Междувременно е издал повече от 30 книги поезия, а също и романите „Убий Българина!” и „Ти си следващият”. 69 негови книги са издадени в 39 страни. Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура – Париж. Член-основател на Европейската академия за поезия – Люксембург.

113


ОСТРОВЪТ и всичко останало 1. Всичко, освен смъртта е рисунка – казваше един велик физик. Но какво значи „всичко” – не казваше, защото беше вече полудял. Всеки нормален човек, когато се напие – пее. А аз в такива случаи започвам да рисувам, да драскам знаци, образи, загадки върху салфетки, върху покривки, върху ръката си, върху проклетото Всичко. Сякаш татуирам душата на дивак преди двубой... Ахелой! Ах, Ахелой! Така ли са звучали античните напеви? Откъм пристанището вият разгонени сирени – полудевойки, полуриби, полуптици. Откъм опасните райони – линейки, пожарни, полиция... Не се научих да им различавам гласовете.

114


А бурята се научи... да се укрива в блясък на зеници, да ме примамва в нежното невежество, да сипва в питието ми затишие, след което да избухва, да разбива сърцето ми в остри скали. И да ме изхвърля отново, отново, отново на Новия Остров.

2. Елизион! О, Елизион! Какво си? Сън? Стон? Или рисунка върху океан? Ето ме. Лежа на глобалния бряг. Повръщам солена стихия. Изгарям от треска. И чувам гласа на мама, която ми чете „Удивителните приключения на Робинзон Крузо – Морякът от Йорк”. Колко ясно долита звукът от отвъд! И ти ли ме чуваш така? Корабът на нашето предишно заблуждение би трябвало да е разбит.

115


Защо се вижда още, възседнал рифа, вързан за седлото, подобно мъртвия Ел Сид? Ако не бяхме се уплашили, ако не бяхме озверели всеки срещу всеки, ако не бяхме скочили от борда, може би щяхме още да се люлеем над вълните. 3. Сега ще плувам сам до този призрак, за да спася въже, платно, сухар... Дано намеря брадвата моряшка, барута, Библията и фенера... Не! По-добре фенерът да ме намери – старият циник, опушен, но кристален морион. Иля, нали кристалите били килии за пленено време? Ще мога ли с такава въздишка да си светя? Да си направя календар, за да се моля в неделя и в безкрая. Да си започна дом. Но не мисля да подреждам този свят. Пол, ти предупреждаваше за двете смъртни опасности – безредието и реда. И докато не вярвахме на думите, какво се сбъдна?

116


4. Бял облак с образа на конник беше спрял над Рупите. Сляпата ясновидка вещаеше: - Пази се! Парите сменят своето место. Не стой на пътя им! Пази се! Тази промяна проверяваше и още проверява отключването и заключването на нещата. Налучква тя световния секрет от рro до anti. Нали сърцето на всемира пулсирало в два такта? Нали не съществувал трети път? А вярващият кораб бе разбит от третата вълна, би казал Алвин... Но мълчи. Тогава в най-самотната от всички тишини се чува: - Престани да плуваш до потъналия кораб и престани да търсиш тези сподавени неща. Океанът на нищото вече отнесе контекста. Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата. Може би Призракът някога пак ще изплува от дъното. Само че ти няма вече да бъдеш свидетел...

117


5. - А ти какво си? – питам аз. – Вътрешен глас? Или машина за въпроси? - Аз съм паякът Аз. Нямам нищо против да ме наричаш Вътрешния паяк. (Щом в главата ти влизат такива мухи, значи може да имаш и паяк.) Но ако искаш да узнаеш моето истинско име, аз съм Творецът. Аз изтъках този нежен и лепкав всемир, който безмилостно те обхваща... Така ли? О, така ли! Представям си световното задръстване от лъскави автоилюзии. Движението е блокирано. Само бензинов смог се вие. Защо ме е помилвала човешката стихия? Какъв е смисълът? В какъв кумир се крие? - Бъди каквото искаш – велик шизофреник, знак, паяк, Бог... Но тук, на незавършения Остров, където няма даже ехо, където няма кой друг –

118


ти ще отекваш. Ти ще ме повтаряш. Ти ще ме обезобразяваш. Ти ще ми бъдеш единственото Ти. 6. Морският бриз люлее говорещото паяче. Говорещо на мен или на вятъра. Това е все едно, защото трима самотници, събрани не правят нищо повече от тройна самота. Как се наричаше това тризвездие, родено от бързата кучка? – Сляпата вяра. Ослепителната красота. И мъдростта на Омир... Какъв триъгълник любовен! - Приятелю! О, Приятелю! Защо се криеш в удобната неразбираемост на стиховете? Днес силата, която формулира света, не е религията, нито политиката. Светци купуват и продават народни гласове – vox dei. Човекът, който беше висшата потребност, днес е самодоволен потребител. Приспособява се към себе си. Клонира се. Погубва своето природно основание.

119


И еволюцията свършва в количествения абсурд. Смъртта е снесла свойте ядрени яйца. И мътни обстоятелства ги мътят. Часовниците бият, но без вяра. И календарът вече не е вечен. 7. Дошли сме от небето и в небето ще се върнем – казва душата. – Това е входът и това е изходът. Но костите и мускулите, и сърцето казват друго: Колко изконно, колко свято е да ходиш бос по топлата земя! В старинна италианска вила срещнах последната Утопия. Беше спокойна и уверена, че ще ни донесе след пет или най-много седем години формулата на човешкото безсмъртие. Добре! – усмихва се Омар. – А после? - А Островът? Новият Остров! – възбужда се блаженият Томас. – намерихте ли го поне в сибирския архипелаг? 8. Може би! О, може би! Над Кучешките острови вулканът Тейде

120


може би е спомен от потъналата Атлантида. Вулканът може би ще ни научи да мислим не хоризонтално, а вертикално – като изкачване по стръмен склон през зоните на едновременни сезони. Над летни, огнени и сини папагали есента е тиха като признанията на Росалес за гибелта на Федерико. А там, горе – на едновременния връх, сред сняг и черна вулканична пепел – там зее кратерът и зрее краят. Там над реалността се е надвесил Андре и онанира. 9. Откъм пристанището вият разгонени сирени – зловещи дъщери на Ахелой. И както винаги – те ще ме търсят, аз ще ги намеря. Защото ми се пие гибелно. Гребците вече са запушили ушите си със восък като амфори. Рисува ми се хоризонт. Но те не чуват. И кой ще ме завърже за счупената мачта на мечтата? И кой ще ме развърже след това?

121


Любов, само ти можеш. Останалото знае. А ти можеш. На колко брегове самотен те сънувах като спасителна рисунка? В колко Итаки съм се припознавал и пак съм продължавал, стиснал зъби, за да не кажа: Стига! Уморих се! Омръзна ми да съществувам.

Защото ти не си измислица. Защото не ми се иска да изчезна, преди да съм благодарил на всяка тайнствена извивка на шията и на бедрата, на всяка тръпка и дори на всяка сянка, от която си възникнала. Да ти благодаря с целувките, които се отдават, а не с целувките, които те отнемат. Да ти благодаря, защото ти си Островът и тайната, и смисълът, и всичко. Ти си единственото нещо, за което аз бих се съгласил да не изчезвам. Аз бих сe съгласил... Аз бих...

122

Художник: Валерий В. Пощаров


Родена във Фастов, Киевска област. Завършва филология в Киевския универси-

*** Подарих платно – вятърът стихна. Подарих лодка – морето пресъхна. И само крила не посмях да подаря.

Страници от Украйна

Анна Багряна

тет. Работи като журналистка в телевизия, в радио, в пресата. Секретар на Националния съюз на писателите на Украйна по работата с младите автори и член на същия съюз от 2004 г. Шеф-редактор на в. „Гранословие”. Автор на поетичните сборници: „Съцветие на думите”, „Сред люляковите сънища”, „Между боговете и нас”, „Другите линии”. Творби на поетесата са превеждани на полски, английски, френски, български, руски и др. езици. През 2008 г. издава двуезичната полско-украинска книга „Разходка по въжето”, а също и сборника с поезия, в превод на полски „Измечтай ме”. Анна Багряна е автор и на драматически произведения - „Над времето”, „Рододендрон”, „Нагости ме с орехи”, „И у ангелите има от лукавия”, както и на редица новели, разкази, на романа „Етимология на кръвта”. Лауреат на поетически интернет-конкурси. За романа си получава украинско-немската награда на името на О.Гончар, а също и наградата „Коронация на думата’2008”. В България младата поетеса реализира проекта на Славянска литературна и артистична академия „Двете Багряни” – Елисавета Багряна на български и украински език.

123


***

Страници от Украйна

Пресичам линиите на живота на вашите длани. Кръстосвам пътищата ви с различни имена: но този кръстен знак ще зазвъни ли на верижката кръщелна на някой младенец или ще пуска корени в нечий вечен дом?..

124

*** не прощавай на моите зелени очи (на грехът наследен от моята баба) не прощавай на раменете ми крехки (още е рано на тях да разчиташ) не прощавай на мойто мълчание (щом дълго мълча) и на смеха ми (през сълзи) не прощавай на песента на песните ми, на кръстовете ми нехристови на нехайните мисли и времето изгубено по пътя към теб прости на моята младост прости (тя ще отмине) Превод от украински: Димитър Христов


Веслав ЦЕСЕЛЬСКИ

От първо лице Кой е дал право на поета да задава въпроси?Даже ако тези въпроси не се поставят непосредствено, то възниква безграничната потребност да се намерят отговори, безкрайно да се търси правдата,която по-често от всичко е еднозначна. Установява се явната узурпация на поета върху правото за тези търсения, явяващи се ключ към друго, по-добро измерение. Извън сферата на задаваните въпроси винаги съществува вездесъщ отговор. Отговор, който много често прераства във въпрос. Защо досега нито един поет не дръзна да ни продемонстрира пълен анализ, от началото до края, на раждането на едно свое стихотворение? Може би този ход би бил твърде нескромен?

Страници от Полша

Роден на 13 май 1959 г. в Слупск. Дебютът му в печата е през 1978 г. Автор на поетичните книги: „Страната на мълчанието” (1986), „Глад” (1986), „Притчи за свободата” (1989), „Великата градина на Господа Бога” (1990, 2003), „Уреждане на сметките с Конрад” (1995), „Пепелище” (1999), „Светочувствителният мъж” (2001), „Кулата Бабел” (2004), „Всесилните илюзии” (2005), „Фотосензитивност” (САЩ, 2005), „Още веднъж видяно” (2009). Живее в Слупск. Тази година Веслав Цесельски получи голямата награда на ЮНЕСКО по време на Световния ден на поезията във Варшава.

125


Навярно няма да намеря отговор на това. Зная по себе си, че аз губя контрол над процеса, а по-късно бих бил длъжен надълго да си припомням подробностите, как всичко това всъщност е било, а още повече пък – всеки път – различно. Обаче проконтролирането на този процес навреме е обречено на провал. Тук могат да се родят само легенди, нямащи нищо общо с истината. Става очевидно, че моят интерес към теорията бързо пропада в този момент, в който аз вече приближавам към реализацията на някоя творческа измислица. Нищо няма сила да ме отклони от този мой път. По-важна от всичко става същността на стихотворението, а не размишленията над механизма за написването му. Но съм длъжен да призная, че често този творчески акт е чиста метафизика.

Страници от Полша

Авторът

126

ЦЕЛ 1. Птицата не е само символ, тя е и сметка за времето, мярка на свободата по тънката струна на вятъра, живот, от стрелата изпъната. Две крила, сякаш точка вселенска, и една позната звезда, побегнала покрай брега на морето, от раздялата ни ранено. Ти си главният пункт, където това ще се случи. 2. Дали знам всички есенни плажове, запокитени, хладни, с боклуци разхвърляни... Зная точно два или три, дето корени транспортират капките влага към върхара на бора. Подавам лице на вятъра морски и сила събирам, за да видя детето, замерило змея.


Заслушвам се в далечните звуци на полигона, следя за едва доловимите пламъци на хоризонта. Болната кардиограма фиксира последните зрими отблясъци на тази вселена. 3. Да скокна, мигновено да излетя, с грохот в небето да се ударя. Нищо не лети толкоз тихо, както разпукващ се камък, докоснат от мах на крило. Птицо попътна, лети, ни миг тук не се и задържай задълго, в небето пространството чака те милиони тонове въздух, а тук всяко късче земя е заето. Даже за гроб не стига за всички. Не ми стига този затвор, летял бих и аз с тебе, птичко.

Страници от Полша

Художник: Проф. Николай Драчев

127


Художник: Проф. Николай Драчев

Страници от Полша

ХРАМОВЕТЕ НА ГЛАДА

128

А нощите се счупват от светлина в прозореца, припомнят ни за хиляди, живеещи във грижи, сред каменните храмове на остър глад. И всичко туй наоколо изписва по лицето ми следи от светлина (денят с тъма започна). За да не закъснея, от вихъра нетраен ще избягам, и всеки ден на място ще попадам, за себе си приготвено, ще влизам в топлата все още сянка. Вървя и чуждите разпитвам: къде са мойте кътчета, и масата в средата, чинията в ръцете ми, и супата гореща, със твойта нежност пълна. Замря тук всичко, мигове изгубени, недостижимите надежди, и аз сред тях, във вечно състезание, къде е моят дом? Потапям пръсти в свежата среда, захвърлям този глад и - сит на мъка, тръгвам. Отивам по-нататък, към други, неизвестни, към други острови Добра Надежда.


Веселин Велков е роден на 28 ноември 1937 г. в гр. Добрич в семейство на учители, получили образованието си в румънска среда. След сключената Крайовска спогодба през 1940 г. в периода на житейската си зрелост майка му приравнява образованието си във Великотърновския педагогически институт и работи до пенсионирането си като главен инспектор в отдел „Начално образование” в Добрич. Веселин Велков завършва Мъжката гимназия в родния си град, а през 1961 г. - машинно инженерство в МЕИ – София. Работи като инспектор в Български корабен регистър и като корабен механик. Съавтор и редактор на първите правила по конвенция „Марпол”. Хуманитаристиката е другото му амплоа. Интересува се от литература, история, изкуства. Придържа се към максимата на Октавиан Август „Festina lente!”

Веселин Велков

РИШО

история от Добруджа Мадам Аурелия го посрещна още на входа. - Буна зиуа, пофтиц, домнуле! Приготвила съм ти нещо специално, гостува ми страхотна жена, сигурна съм, че ще ти вземе акъла.

Беше привечер на студен ноемврийски ден. Ришо бе решил да пренощува при мадам, независимо че имаше стая в Аптарамановия ха��, където остави конете с каруцата си. Имаше пълно дове-

129


рие в Аурелия, защото му предлагаше точно каквото му харесваше. Жена над петдесетте, на младини - прочута хубавица, работила в най-скъпите бардаци на Виена, сега притежаваше собствен публичен дом. Уви! Срещата с прехвалената букурещка гастрольорка се превърна в пълен фарс. Когато влезе в стаята ù, тя го посрещна дибидюс гола. Обясни му, че това е неин чалъм за по-бързо възбуждане. А Ришо беше свикнал в началото да има приказка и милувки по облеченото женско тяло. На всичко отгоре по време на първия сеанс ни в клин - ни в ръкав му изтърси: - Всеки следващ сеанс се заплаща двойно! Той беше богат човек и не се смути от пазарлъка, но му се стори прекалено грозно. Обу се и излезе. - Мадам, тя е една шантонерка, даже и румънски не знай кат хората. Как ще иска да ù плащам двойно? Ако още веднъж ми пробуташ такава жена, ще ходя в Кюстенджа. Нищо, че е по-далеч! Аурелия реагира моментално: - Имам едно момиче, което ще те накара да идваш през ден, но нямам толкова пари да дам на баща ù. Иска ги уж назаем, но зная, че няма да ги върне. Бедни, затънали до гуша в борчове, лихварите ще им вземат и гащите. Момичето

130

го откри маджарина, който набира танцьорки за Виена, но майката не е съгласна да ходи далеч, а в Букурещ толкова пари няма да дадат. Ако ми помогнеш, и то веднага, ще оправим работата. Без да се замисли, Ришо даде исканата сума с изричната уговорка той да направи сефте. Рано на другия ден, пътувайки за чифлика си, започна да умува кое го накара да даде толкова пари. За него сумата не бе голяма, броеше се вторият по богатство след Кьор Пенчо. И все пак, защо се съгласи веднага? Дълго се мъчи да намери отговора, но се отказа. Истината беше, че жадуваше за свястна жена, а вече на тридесет и пет години още нямаше връзка с такава. Остана кръгъл сирак на петнадесет години. Много здраво и атлетично сложено момче, побеждаваше по сборове големите без усилия на мазна борба. Постъпи чирак в кафенето на Исмаил ага до пристанището в Балчик. Помагаше на селяните, дошли на скеле да разпрегнат конете си, за да се почерпят. Сервираше и разнасяше кафета по дюкяните. *** В едно октомврийско утро Юнус бей нареди да се впрегнат чаталестите кобили, които само той караше. Внук на бимбашия, чифликът


му беше вакъфски, т.е. подарък на дядо му от султана за отлична военна служба. Замина с последната пълна с чували жито каруца на скеле в Балчик, за да види сметките си с матрапазина. На връщане, както обикновено, се отби при Исмаил ага. Когато слезе от каруцата, Ришо вече беше отпред. В началото момчето не му направи впечатление. Вместо да свали калтармите и остави конете по юлари, да откачи външните им янове, им сложи сено. Стоеше като чалдисано и не откъсваше очи от кобилите. Чак тогава беят разбра, че то се възхищаваше от животните – чистокръвна арабска порода – и му стана приятно. - Афедежен, Юнус бей! Загледах се в кобилите. Такваз красота не съм виждал, буюрунус! Влизайки в кафенето, пак се обърна към каруцата. Гледката го смая. Момчето милваше и прегръщаше кобилите като деца. От кафеджията разбра историята му. След час моабет на кафе и рахат локум Ришо пътуваше с бея към чифлика. Така сирачето стана хергеледжия. За един месец се научи да стреля безпогрешно, а най-бързата кобила, която трябваше да язди, така свикна с него, че го следваше нато куче по петите. Хергелето наброяваше около петдесет коня, двадесет от които - кобили за та-

мазлък. Жребчетата беят ги скопяваше лично. Стадото живееше на пълна свобода, използваха го само за харман да отъпкват житото и да теглят на бегом каменни валяци и дикани. Впрегатен добитък за кърска работа се отглеждаше отделно. Братовчед си, един от богатите хора на Букурещ, беят обичаше повече от брат. Той поемаше изцяло продажбите, от които се печелеше основно – породисти коне, овце, агнета и вълна. Пак той оцени навреме способностите на сина му Исмет и незабавно го изпрати да учи в Париж. В хвалбите за братовчед си беят стигаше дотам, че разказваше как е спасил Левски от явна смърт, след като му е платил операцията за спукан апендисит. Въпреки че е било истина, местните българи и турци не му вярваха. Пет години Ришо беше неотлъчно с конското стадо. Не излизаше, само когато имаше виелици. Всичко му беше като на длан: могилите край Юсгюбенлик на изток, голямата могила на Башбунар на запад, Текето на юг и Римските гробища на север. С Исмет станаха повече от приятели. Когато беше във ваканция, двамата през ден бяха с конете. Силно любознателен, Ришо от него научи за прастарите цивилизации, за Римската империя, за турското владичество. За кратко време се научи

131


и на славянската, и на латинската азбука. - Кога ще ме научиш на турско четмо? - Няма нужда аркадаш, нашето писмо е арабско, то пара не струва. На Ришо и през ум не минаваше, че някога Исмет ще бъде един от близките хора на Ататюрк. Нещата се нареждаха така, че с всяка изминала година Ведат ханъм и беят се привързваха към Ришо. На третата година той вече наблюдаваше работата на жътварите, следващата зима унищожи глутница вълци. Уважението на работниците и доверието на бея растяха... Фият трябваше да се коси след седмица. И тогава се разбра, че от нивата е косено. И пак Ришо се зае да разбере кой е крадецът. Тръгна по дирите на каруцата, следеше и падналите стръкове от сеното. Спря пред портата на Юрдан от Ресиллер и без да слиза от кобилата зачака. Бабаит и кавгаджия, не след дълго Юрдан се появи с брадва в ръка. Ришо не го остави да пророни и дума: - Бай Юрдане, не прави простотии! Ела със сеното до един час в чифлика, ще спечелиш, аз гарантирам! - пришпори кобилата и замина. След час беят и Юрдан разговаряха, а Ришо стоеше до тях ухи-

132

лен. За кражбата въобще не стана въпрос. -Юрдане, искам да те взема за меражия, пък през зимата ще вардиш чифлика през вечер. Олажак? Такова предложение с богато заплащане Юрдан не беше и сънувал. Наведе се и целуна ръката на бея. *** Цяла седмица Йонус бей мълча и пъшка. - Какво ти има? – не издържа Ришо. - Лоша работа, чоджум! След два дена, през нощта ще дойдат чапкъни. Те са цинцари и румънците ги поддържат. Искат ми като откуп много пари, нищо не им струва да ме затрият. Коркуйорум! Отново Ришо се оказа човекът за всичко. - Приятелите ми са с пушки. Трябва да купим повече патрони, барут и фитили. На хората ми ще им дадеш по два алтъна! - Пеки! При пристигането си бандата бе посрещната с експлозии и стрелба на месо. Говореше се за двама тежко ранени, но властите потулиха случая. Така на двайсет години Ришо стана управител на чифлика, дясната ръка на бея. По същото време Исмет беше вече директор на държавната библиотека в Истанб-


ул. Настанаха смутни времена, войните следваха една след друга. Трета година Исмет не идваше, старата Ведат ханъм непрекъснато плачеше. Зимата на 1914 беят получи хабер от сина си: ”Няма какво да правите повече в България, идвайте си в Турция! Купих чифлик край Одрин, помъчи се да докараш овцете. И разчитай на Ришо, той е свестен човек!” Нямаше нужда да го препоръчва, защото беят и ханъмата го имаха като втори син. Заедно се хранеха, сутрин на кафе обсъждаха работата за деня. Човек на бързите решения, Йонус бей не се подвоуми. Той от година обмисляше как да остави чифлика на Ришо. Изведнъж нещо му светна: ”Ако го харижа на Ришо, а той ме заведе с добитъка в Турция?” Цяла нощ не заспа, а сутринта на кафето сподели намерението си. - Сакън, аз от тебе не се деля! изхлипа Ришо. - Олмас чоджум, ти в Турция нямаш работа! Още на часа започна подготовката. Маршрута – Балладжа-Еникьой-Айтос-границата бе лично проверен от Ришо и уговорен с пазвантите по селата. Есента на следващата година керванът потегли. Каруца за бея и жена му с куфарче наполеони, каруца със свидните му вещи, две каруци с дрехи и храна за всички, две стада

отбрани овце и една сюрия шишек с чобаните си, четирима въоръжени до зъби мъже, готови на всичко под зоркото око на Ришо. След месец преход Исмет ги чакаше на границата. Прегърнаха се като братя и Ришо от много години за пръв път заплака. Стовари се от плещите му огромната отговорност по прехода, а предстоеше и раздялата с най-свидния му човек – Йонус бей. Документите по дарението бяха подготвени и след подписването им пред нотариуса Ришо стана собственик на чифлика. *** Пръв го посрещна одажията – честен и работлив турчин. - Хош гелдин чорбаджи! Сигурен съм, че всичко е минало добре! - Хош болдум! Ами, добре – въздъхна Ришо. Доволен съм от теб, остани! - Тешекюр чорбаджи, но ще ти кажа нещо направо в очите, без да ми се сърдиш! - Кажи! - Навсякъде се говори, че си обрал бея, продал си добитъка му, че си долен хаиз. - Да говорят, каквото си искат, майната им! С това разговорът приключи, но в думите на одажията Ришо се убеди много скоро...

133


Един неделен ден отиде на хоро в съседно село, където имаше мома, с която си разменяха пламенни погледи и я харесваше за булка. С пристигането си обаче тя първа напусна хорото, без да го погледне, а малко след това всички се разотидоха. Вече богаташ, гордостта не му позволи да задиря моми. Така Ришо тръгна по публичните домове на Констанца и Букурещ, а след войната, когато румънците се настаниха трайно в Южна Добруджа, стана клиент на новооткрития шантан в Добрич... В отлично настроение изроди мъжкар от най-хубавата си кобила. Тъкмо му бяха донесли леген с топла вода и сапун, когато момчето на бакалина от Караяпулар пристигна и почтително застана пред него. - Чорбаджи, идваме с тати от пазарлък. Мадам Аурелия заръча веднага да идеш. Ти си знаел, друго нищо не каза. Обхвана го непонятно чувство, а и от усилната работа беше забравил за уговорката. На часа му впрегнаха конете и привечер пристигна в Добрич. Мадам го посрещна с обичайната си усмивка, но в очите ù се четеше видимо доволство: - Голям зор, то не бяха пазарлъци, не бяха спорове, накрая и рев! Сега момичето непрекъснато плаче, не посяга и към храна. Но след

134

време всичко ще бъде наред. И аз съм минала по този път. - Давай! Ришо не чу нищо от излиянията ù и след минута бяха в стаята. Облечено по градски, седнало на леглото със свити крака, момичето хлипаше. С жест, който не търпеше възражение, Ришо накара Аурелия да излезе и заоглежда момичето. С престорена усмивка я запита: - Как се казваш? - Марина. „Боже мой! Колко е хубава!” – прошепна той. Оглеждаше я с чувство за привличане, присъщо на хората, а не само с възхищение и любов, както оглеждаше и се радваше на конете си. Черноока, с тънка снага и дълги крака, извити вежди и изпъкнали гърди, Марина излъчваше неописуема прелест. Коленете му омекнаха, стоеше като вдървен. Обзелото го чувство на обърканост и смутеност бързо намери своя отговор: „Как е възможно, та тя прилича на майка ми!” Завърза се най-обикновен разговор, от който той научи, че е на осемнайсет години от Бабадаг, българка, има двама братя и две сестри, не знае да чете, от дванадесетгодишна ходи да копае и жъне по чужди ниви. - Доя овце наравно с мъжете! – с гордост му обясни тя, сякаш се


цанеше за работа. - А изгора имаш ли си? - Имах. И двамата се харесвахме, но мама и тате не ме дадоха, защото беше много беден. Настъпи неловко мълчание. С интуитивно женско чувство Марина разбра, че той я хареса и се поуспокои. Но Ришо не само я хареса. Нещо повече. Той се влюби за някакъв си половин час. В главата му запрепускаха мисли, какво да прави по-нататък и сам се учуди на предложението си: - Облечи се, ще отидем на ресторант! - Както кажеш, господине. Никога не беше ходила на ресторант, а още повече с такъв хубав кавалер. Беше изумена, само попита: - Туй, ресторантът, не е ли кръчма, дето ходят и жени, и се танцува? А мадам дали ще ме пусне? - Ти не бери кахър, ще те чакам долу в салона. Слезе и обяви на Аурелия намерението си. Мадам се усмихна многозначително и подхвърли: - Да ù сгъна нощница? - Няма да е лошо – засмя се той, не му беше дошло на ума, че може да преспи с Марина в хана. Ришо се събуди както обикновено преди изгрев слънце. Марина седеше облечена на стол до масата. Очите ù бяха подпухнали, явно не

беше спала цяла нощ, но в погледа ù се четеше решителност. Започна без поздрав: - Искам да те помоля за две неща! - Казвай! - Реших да не се връщам при мадам Аурелия, помогни ми да си намеря работа, а аз ще върна парите, ти се разбери с нея. Нощницата и чаршафите целите са в кръв. Оправяйте се! – каза го набързо и цялата се изчерви. „Какво щастие е да я имаш за жена” – помисли си Ришо. - Ще те взема на работа при мен. С Аурелия няма да имаш проблеми, ще разполагаш с много пари, но няма да ти плащам. - Как без пари? - Много просто, ще се оженим. Марина се обърка. Стана от стола, хвана ръката на Ришо и в знак на съгласие и благодарност посегна да я целуне. -Сакън! Тез неща на една чорбаджийка не отиват – възпротиви се Ришо. Всичко се разви светкавично. Същия ден целият град знаеше, че чорбаджи Ришо има булка, че е ходил на ресторант. И най-вече историята с чаршафите. Клюкарките не разбраха само откъде е булката... След три месеца стана сватба за чудо и приказ. Кумуваше им Исмет ага с ханъмата си.

135


Родена е на 4-ти януари 1970 година в гр. Рудозем. Завършва специалността „Българска филология”, а по-късно „Социална приложна психология” в ПУ „Паисий Хилендарски”. Години наред е учителка в с. Славейно, Смолянско, където и днес я помнят с обич и благодарност за всеотдайността ù. Сега живее в гр. Пловдив. Публикува свои стихове в местния и централния печат. Запленена от родопския говор и от фолклора на Родопа планина, поетесата реди своите стихове освен на съвременния литературен български език, и на този местен говор. Авторка е на поетичните книги: „Небесни весла” /1992/, „Омайниче в тревата” /1999/, „Свещички от вятъра” /2000/, „Расни ми, расни, китчице” /2001/, „Щурец под снега” /2003/. Лауреат е на Националния поетически конкурс за млади поетеси „Дора Габе” през 2000 година. Майка на 2 деца.

Миглена ГЕОРГИЕВА

*** Малко момиче, щолбичке, и ти ша да са ожениш, и теб ша та ветер превие, и слонцено ша та прежуря, и ти ша солзи да рониш, и ти ша песни да редиш…

136


***

***

Роси, роси, ситна роса – каматнина в момина пазва, ябълкине да заросиш, странине да причервиш. Ветерон да ги облюби, юначе да види, да види, пък да завиди!

Роните са, очинки момини, да са докрай дороните, да са ни приделите, че ага торне слонцено над планинине да захожда, и я ша съм от либено далече, и мен ша ма сянка завие, пък сянка няма подир да има. Роните са, очинки момини, да са докрай дороните, та кога са момковене сберот на миминона попрелка, и мойно либе да иде, пък друга мома да види, пък друга мома да загали…

*** Каматно юначе, вярно ли е че си откоцало моине очинки и си ги на твойно сорце турило? Вярно ли е, че си загалило* мойна снажка и си я на силна рока вейнало? Ако е вярно, яла да ма цала отнесеш, че ми додея да си гльодам чернине очинки, моминана снажка, все зад планинона, все самички!... _______________

*** Расни ми, расни, китчице, в майчинине ти градини, в бащинине ти дворове, расни ми, да пораснеш като каматнинко под небено, като пиленце на клонче. Я ша та чакам, дочакам, тьонъчка да ми израстеш, тьонъчка още височка, пък ша та искам, китчице, от майка и от бубайко. Расни ми, расни, китчице, в майчинине ти градини, в бащинине ти дворове…

*загалило – обикнало

137


Страници от Русия

138

Поет и преводач. Завършила е Московския архитектурен институт. Стихове пише от детските си години. Днес се налага да съвместява тази си съдба – на поет, с професионалната дейност на строителпроектант. Заедно със съпруга си – архитект и художник, създават една друга – материализирана поезия, в съвременната урбанистика. Участвала е в много международни форуми и фестивали в Белград, в Грузия, в Армения. Нейни стихове са превеждани на сръбски, български, арменски и испански език. Стихове печата в списанията ”Юность”, „Кольцо А”, „Московская муза”, „Дружба народов”, „Истоки”. Член на Съюза на писателите на Русия.

Елена Ив. ВЕРХОВСКАЯ

ШЕЙНА Склонът бял, следи черни, късна вечер, пълзи бавно шейната, почуква, върху нея – неживо човече, погледнете ме, аз съм тук. Леко бутнаха, после към ниското да летя сама ме оставиха. Ръкавичките от студа вкочаниха се. Аз мълча. Туй умея да правя. Знам, това ще ми се присънва, разболея ли се нехайно.


Все присмиват се миглите, зъзна, ни лице има, нито дихание. В таз изгубена фигурка, тъмна, без сметка за време, полягам. Не се помня различна на съмване. Пада сняг. Пада сняг.

Клубът на Чкалов, близо до улица „Правда”, близо до всички елхи в моя коледен пристан, на гости на мойта сестра, където не ми се радват, но питат за мама и чай ми наливат силен. До масата сядам стеснена, ала съвсем накрая, с пакетиран подарък премигвам страхливо, коя половина в кръвта си не зная, та с тази фамилия съвсем не се сливам. Тук друг е животът, паметта и тя е по-друга, нагласеният празник някак съвсем си личи. Те знаят защо, както случва се с нас, не е чудно, че момичето редом така си мълчи. Когато се смесят в едно годините поотраснали ще я хвърлят на друга страна с десант във тъмата. Но по улица „Правда” ще минат несгодите стари. Нали тя е все пак сама. Аз я помня сама. Днес Чкалов лети, а клубът и сестра ми ги няма, навеки излиза летецът от своя последен вираж. Да, не губи земята никого никога - само сменя се времето и екипажът.

Страници от Русия

* * *

139


НА ВИЛАТА Вечерната слабост плува сред строфите, болезнено строфите жилят и съскат, но този стих още не е урок, а повод за тъжно безсъние. Хамак, като паяжинна люлка ще висне под стволове мъдри, април не е още, не е вече юли, а месецът цяло лято ще бъде.

140

Тук въздухът дразнещ е забранен, а детският лик помъдрява, а после минава през светлото ден, по-дълъг от сумрака става. На времето властната роля, и паузата в безделие , децата, с дошлата в тях пролет... А есента не дойде...

Художник: Димитър Казаков - Нерон

Страници от Русия

И плува тишина волейболна в поляните горски, където на края в стена от дървета свалената топка край огъня някъде спряла е.


На Римма Казакова

Ти умря, телефонът ти – включен и с глас, в пустотата звъни и се блъска във джоба тъй настойчиво-призивно в тази мъгла, че в небето нарежда, прещраква и бори се с твоя глас – без никакво даже смущение, ще ми каже спокойно, че си недостъпна, и смъртта има свойте пропуснати щетия, макар че това е по-скоро постъпка, щедър жест, но Оттам, и падащо ехо, или връзка, дошла до такива предели?... Говори, не мълчи, че е пречка животът, по-безумна съм аз, отколкото исках, говори, ��ищо вече не е късно, си мисля ние пак сме със теб, на онази там кота... И въздухът шепне с твоя тембър, поете, в ослепелите облаци пропада небето. Май 2008 г

Страници от Русия

Художник: Димитър Казаков - Нерон

ТЕЛЕФОН

141


Страници от Чехия

Яна ЩРОБЛОВА

Родена е в Прага. Завършила е чешки език и литература и руски език и литература в Карловия университет. От ранни години се посвещава на поезията и на поетичния превод. Една от поетесите, чието име изгрява с поколението около списание „Кветен” и с него започва т.н. поезия на делника. Най-яркото женско име от този кръг. А днес – най-яркото и утвърдено име на поетеса в съвременната чешка литература. Работила е в Радиото. Появява се често на телевизионния екран. Активен член

142

на чешкия ПЕН-клуб.Член на Европейската академия за поезия. Взема живо участие в екологичното движение – естетика на ландшафта, опазване на животните. Отличия: Награда на град Флоренция (1990), словашката награда П. O. Хвиездослав (2006).   Както казва за нея преводачът ù на български език – поетът Вътьо Раковски: „Такъв глас в чешката поезия не беше се появявал. И досега този звънък тембър продължава да звъни нежно сред мъжките гласове... Беше сред малкото писатели с женски имена, които след фаталната 1968 г. нямаха право да публикуват свои творби. Печаташе само с други имена и то, много рядко... Такива поетеси сме свикнали да сравняваме с Елисавета Багряна и Дора Габе, а защо не и с Марина Цветаева, чиято почитателка и преводачка е тя... Да, Яна Щроблова е една чешка Багряна, а може би чешка Станка Пенчева, една чешка Марина Цветаева... По поезия тя е вече на своя връх.” Сред заглавията на нейни книги: „Еделвайс”, „Aкo няма пари за сол”, „Кръчма при две сърца”, „Торсове”, „Пълнолуние”, „Пейзаж въху пачи крак ”, „Игра на сътворение на света”, „Шлагер за любовта”, „Светлоигри”, „Гласове”, „Нечие око отвъд тъмнината”, „Трети бряг”, „Имало – нямало едно врeме”, „Нареждане”, „Слънчев удар”, „Влизането в рая е забранено”, „След акостиране на последния остров” и др.  На български език през 2007 г. излезе книгата ù ”Omnia mea mecum porto”, в превод Вътьо Раковски.   


СИВОТА

Вятър в дървото пръта му вее, кръв от шипка в храста видях, ябълка, ябълка там червенее – знае от рая още какво е грях. Руменината, скрито от юни, зрее тук... Зелено е и на нас. Червена, преди мракът да те целуне, ще бъда изтрита от тебе аз.

Къде са езерата, язовете де са? Как ги харесваха младежите! Пейзаж запрашен – страшно, тясно. Безверие! Върху руините ръждавеят усойници и вълчи кожи и избледняла кръв – пиперче. Не ще почервенее? Увехнала, ще почернее.

Сложи си, сложи главата под ножа и спомена – изтрито е всичко в мен. Бъди спокоен, спокоен бъди, можеш, защото аз не съм Саломе.

/Но по-далече от реката едно дърво се оцветява и падат орехи като добри и тайни вести./

ЖЪЛТЕВИНА

КАФЕЗ

Пожълтял вече спомен. Безветрие. Жълто, та чак се жълтее Дори червеният кантарион. А сянката – жълт-щурм, нищо освен слънце. Жълта дъбрава, та чак жълта птица запява. Тъй жълти облаци – о, слънчогледови облаци.

Какво да правим, само си играем.

Кантарион червен. Жълто-жълтеещо цвете. Защо вечният дух не закле те в златното слънце, което силуетът ти взе? /О, лудият Ван Гог с палитра и с четка нанася боя на листа./

Дърво си мисли, звяр, какво ли не, сега човек... а тихо по пътеката в безкрая върви индийски кестен като черен лесничей. Нощта сега желае повече отронени монети от звезди. Защо ù липсвам на дланта поне, протегната с копнение? Като в кафез съм в твойте спомени и няма връщане към себе си, нали не...

Страници от Чехия

ЧЕРВЕНИНА

143


Ден, като лес заснежен. Тъй ненадейно свято. Тъй тихо. Сам Рис Островит този ден от висината, от висината, която ме наблюдава и се опитва да говори с мен. ПЕК

Страници от Русия

От липите, които утрото пали, а обедът ги разгаря, сега, блъснатият от блясък ален, кон на нощта се вдигна на задни крака и изцвили. Сухо свистене и семе, дъх, който целия въздух плени, и небето, готово в ръце да поеме земния свят, се окъпа в светлини.

144

ПРОКЪЛНАТИТЕ ПОЕТИ Кой предизвиква пак съдбата? Тези, от които всеки можем луд да наречем, тези, които къртят смисъл под руините на думите... Обградени със празнота... Искат да преминат през оградата? Къде? Към онова съзвездие Лира – пълно с ребуси. Да заменят душите си със ужас те? Ако е завръщане, по-добре към себе си. Вместо на косъм, да висят на оня дар на своето проклятие. Да бъдат бързи. Да имат – както пясъкът във кехлибар – залята паметта. Във сълзи.

Художник: Димитър Войнов

БЕЛОТА


СЪРЦЕ И да зарастват в тревата твойте следи, живей, казва сърцето ми под пряспата тиха. Като машинка настроена под мишници две все по-силно се чува като часовник да тика. Колко пъти този тик-так от мен е ранен, колко пъти го дебнеше кражбата в мрака. О, кога ще изгуби търпение ездата му в мен. Ще каже тогава: Да тръгваме вече! –тик-така.

Събориха селото – а аз мислено го строях. И нашия дом ли тази ръка ще възземе? Действителността – завеса прокъсана аз видях да виси лошо над мене. Събориха селото, кулата, какъв грях. И Божата мъка – вече е развалина. И нишката на вадата, и пътечката с тях. Вече не сме на картата на детството. Уютните места. Боже, бъди добър! Не идеше отгоре страх, конете на съня се къпеха във езерото, лястовички над този кър със свойто летене шиеха накъсаната синина. Сега – като оазиси в пустинята висят разкъсани завеси, зад които виждам оня свят. Ти виждаш ли? Отива си, отива си лесът на дните ни към другия край, не тъй богат. Превод: Вътьо Раковски

Страници от Русия

ИКОНОБОРСТВО

145


Страници от Русия

Елена ИСАЕВА

Поет, драматург. Завършила е журналистика в Московския държавен университет. Лауреат на театрални конкур-

146

си: „По-добрата пиеса за подрастващи”, „Действащи лица” (І място), номинация за радиодрама на Берлинския фестивал, Призът на Европа за 2004 г. и др. За поезия е отличавана с наградата „Венец” на Съюза на писателите на Москва, с наградата „Триумф” за 2002 г. и др. Нейни пиеси са поставяни в редица театри и в Радиото в Русия и зад граница. Публикува в списанията: „Съвременная драматургия”, „Юность”, „Новый мир”, „Дружба народов”, в алманаси, колективни сборници и антологии. Стихове на Елена Исаева са превеждани на български, както и на много други езици. Тя е една от съставителите на книгата „Антология на българската поезия” (втората половина на ХХ век), на подборката на български поети в „Кольцо А”. Участничка в международни поетически фестивали. Авторка на стихотворните книги: „Между света и себе си”, „Млади и красиви”, „Женска логика”, „Случайна среща”, „Излишни сълзи”, „Стрелочница”, „Кайсиев рай”, „Асансьорът, като място за запознанство”.

*** Щом изгори вселената отново в едно-едничко плазмено кълбо, не ще остане музика, ни слово, а сътворено от духа ни Божество. В непостижимите селения световни -


Октомври бе. И бе април. И дъжд божествен като милостиня. И толкоз пъти се разтвори като дим вратата или неотворена застина. А аз, почти сестра на пепелта разпръсната, изстинала летях свободна над Москва, като над гробищната си могила. Но колкото и тровена, без зов, да бе душата, ето пак укрепна и аз възкръснах от любов, тъй както възкресените от пепел. Превод: Владимир Стоянов *** И не е важно – колко са му годините, нито дали говори на умни теми, ако се взреш внимателно, изведнъж разбрала: за такъв би могла да пишеш стихове и поеми. Ще примигваш глупаво, вратата след себе си хлопнала по-скоро вкъщи, в бърлогата, при огнището. Зараждането на стиха е техника допотопна: Или да те боли, или… да няма нищо. Не искам нищо, само у дома да се сгуша. Нека страсти се вихрят в киното, в литературата.

Страници от Русия

във огън или може би сред зима ще бъде вечно то, като напомняне пак за това, какво били сме ние. ***

147


Събра ми се много, просто дойде ми до гуша. Имаше много действие, а съм съзерцателна по натура. И сега, предусетила, че се случва нещо съдбовно, че си зациклила на аксиома – не на теорема... Бързо гръб да обърнеш – надалеч, беж от всичко, от всекиго, към когото внезапно почувстваш – стихове и поеми.

Страници от Русия

***

148

Защо Малвина тъкмо Буратино обича? За това, че е измамник и самохвалко, че не се поддава на възпитание, че е бездомник, гонен, и за това, че знае да се връща, че ù омръзна Пиеро с тъгата си; за егоизма на всеобщ любимец и че готов е жив да изгори, че е като дърво непробиваем, не забелязва сините коси, и все пак за това, че в него е ключето от приказната и бленувана страна. *** Обича пеенето той, но няма слух. Аз му натяквах за това с глас сух, кривях си устните с насмешка груба. Сега не пее той пред мен. На друга жена той пее. Цялата вина, уви, е на слуха ми абсолютен. С’est la vie.


На 11 август 1999 година според предсказанието на Нострадамус трябваше да настъпи краят на света. С мъжа ми и сина ми бяхме на море и на масата, застлана с покривка на сини карета, се мъдреше огромна диня. И предвкусвайки лакомството, край нея се въртяха оси. И слънцето огряваше лицата ни през ажурните листа на асмата. Днес е краят на света… И сега какво да правим? – попитах объркано. Моят син ми протегна нож за динята и каза без колебание: - Да пируваме!

*** Негримирана съм, безгрижн�� и естествена като листо. А морето се пени, приижда, сбъдва сънищата ми то. Аз съм с рокличка на цветчета, много къса, със слънчев тен. И сподирят ме с поглед момчета, с цели “…найсет” по-млади от мен. Аз съм весела, лекомислена, слепва устните прасковен мед. И не мисля. Не, аз не мисля. Аз изобщо не мисля за теб! Превод: Надя Попова

Художник: Димитър Казаков - Нерон

Страници от Русия

***

149


ИЗПОВЕД НА ПРЕПЪЛНЕНОТО КОШЧЕ Аз съм кошче за душеактивни отпадъци. Сякаш нямам (предполага се, нямам…) душа. И изхвърлят във мен нежелани подаръци. А аз чакам в кьошето някой смахнат клошар. Не! Защо са му тези обидни възторзи, тези шлюпки от семе, незасято за кълн, тези клетви на клети затворници, в клетки, лети от страх!? Пренапълнен съм със скъсани ядно любовни писма, със изписани ситно и грапаво недоумения, с овъглени звезди с нечетливи клейма и загърлени вопли, дето още простенват…

150

Георги ВЕНИН


*** … Все пак имам душа. Задушена. Ако пална сметта, този дим задушлив ще е някаква тъжна и адска геена и навярно не ще ме оставят жив всички тези, които на мене разчитат да помятат и тъпчат – и да се облекчат… Аз съм сетната тяхна надежда и пристан, упование, срутен параклис, пред който клечат. Аз мълча. Туй се иска от мен – да преглъщам вашта кръв от пастелни и мрачни ексцеси. И във бременно кенгуру ето превръщам се – да преливам във второто кошче своя вик: „Боже, де си?” *** Мечтая за вселенския сметоотвал. Все има някъде и Бог бунище с гигантска преса, с пещ и със мангал, където Всичко се превръща в Нищо. Ще се продъня там – небесен талк. Ще се изкормя до утробната си глъб... … Дойде клошарят, светлият клошар. Но може да се види само в гръб.

151


РАВНОСМЕТКА Като гущер припълзях до преспите. Миналото – скъсана опашка... Хром ли е животът на поетите? Майките на всички ли са мащехи? В къщите си тесни и прихлупени вдигат на възбог таваните. И дори когато мятат клупове, ги провесват те от купола на храма. Бог е гредоредът на духа ти, който ту се свежда, ту политва; смазван, възвисяван, с вейчици чепати. Твоето сърце – короната на скиптъра му. Криптите ти – вътрешни олтари, раснат, осенени без “осанна”; върху кръвни приношения наместо марли ръси пух от Божите крила таванът. И когато зданието някога се срути, архитектът му – душата – Бог ще прислони. Боже, нека моят следващ купол над смъртта със Тебе да кънти!

152


СПАСЕНИЕ

На Звезди

Ще те спася. Ще ти прелея мойта кръв, годините си ще ти дам и цялата си радост неизпитана. Ще те окъпя със потта си, ще те замеся като хляб и в пещ със неизгарящ пламък ще те опека, във фурната от процедена светлина. Ще те спася с любов еднопосочна, главата си върху олтара ще положа сам. Ще се прекръстя и ще осветя пътеката, която пак за теб ще просекá. Ще се отдам на теб като вълна – на пясъка, и само тъмните подмоли ще завърна към океана, който е родил и двама ни. Ще те спася. Така ще се спася.

153


Страници от Русия

154

Лариса Васильева

Родена е в Харков. Първото ù стихотворение е публикувано във в. „Пионерска правда”. По-късно печата в списанията „Юность“, „Молодая гвардия“, „Москва“. Авторка е на сборниците „Льняная луна“, „Огневица“, „Лебеда“, „Синий сумрак“, „Листва“, „Светильник“. Последната ù стихосбирка излиза през 1991 г. под заглавие „Странное свойство“. На нейното перо принадлежи книгата „Альбион и тайна времени“ – серия от очерци за Англия, където тя, заедно със съпруга си Олег Васильев - кореспондент на в. „Известия”, живее пет години. „Книга об отце” е за нейния баща, един от създателите на легендарния танк Т-34. Следват „Кремлевские жены” и „Дети Кремля”. През 1999 г. излизат историко-публицистичното изследване „Жены русской короны” и „Жена и муза” – за тайна и загадъчна любов на Александър Сергеевич Пушкин. Много произведения на Лариса Васильева са преведени на чужди езици. Тя възглавява Лигата на писателките и информационното сдружение „Атлантида”.

ХЪЛМЪТ Тук в Кремъл всичките сезони царуват в златоглав чертог, тук Естеството без поклони говори с хората за Бог.


Ала малцина го дочуват, затънали сред суета. На пресекулки диша хълмът, сякаш изтича му кръвта.

СИМФОНИЯ НА ДВОЕВЛАСТИЕТО Родена от сън за щастие, на гребена на лъжи, симфония на двоевластието душите ни будни държи. И син, и баща наследиха разбунена, дива страна, но две половини се сляха – и силата стана една. Там цар се кълне в Патриарха, зад царя стои Патриарх, с единство – единствена мярка народът е зрял и е зрящ. Русия е силна и цяла, щом влезе във свойте права, умората преодоляла Романовската Москва.

Страници от Русия

Стои като войник, в безкрая взрян, тегобите победил – като на прага, водещ в рая, пътя през ада прекосил.

155


ПРОЛЕТНАТА ИМПЕРАТРИЦА ЕЛИСАВЕТА ПЕТРОВНА Своенравна и прибързана, с къдри, с голи рамена – уж капризна, лекомислена – пална мъдра светлина.

Страници от Русия

Умни книжки не отваряла пищната Елисавет, не римувала тя с “балове”, с “рокли” - “университет”; като гама на пианото сътворила го – бъди! С друго име - на Татяна,* славата му днес блести. Не стояла, не будувала над главата му... С финес пуснала го – нека плува! Е, напълно царски жест. Превод: Надя Попова

______________ * Св. мъченица Татяна, чествана от руския църковен календар на 25.1., се смята за покровителка на руските студенти от XVIII век насам, защото именно на тази дата през 1755 година императрица Елизавета подписва “Указ за учредяване в Москва на университет и две гимназии”. До днес Татянин ден е празник на студентите в Русия. – б. пр.

156


Москва и Питер – разнолики, макар че общата съдба ги прави близки. Бог велик е – ще пази стълбовете два, две радости и две печали, ръкави – два и две крила, кой тук е край, а кой начало не виждат и огледалата. От миналото те са отглас, и гукат нежно, и гълчат, и имената им са сходни, макар различно да звучат. Моск – камък* е и Петър – камък. Случайно хвърлени, без ред, живеят като лед и пламък, и двата – пламък, двата – лед. Победи или пък погроми приемат те с еднаква жар, един в друг влизат – като в порти, заключени със катинар. _____________

*Моск (старославянски) – камък.

Страници от Русия

ДВЕ СТОЛИЦИ

157


Страници от Русия

ЕКАТЕРИНА ВЕЛИКА В МОСКВА

158

Без да има голямо наследство, но наследство желаейки, тя за Москва си мислеше в детството, а по-точно – реши се, посмя да мечтае за руска корона, към Светлината врата. Възкачи се случайно на трона. Но какво е случайността? В час венчален, в Успенски Събор, от ликуващи сълзи умита, уловила в Господния взор отговора на своето питане: - Разрешаваш ли ми? - Разрешавам. - Ще помогнеш ли? Нито поглед в ответ. И седя тя на трона във слава лета светли трийсет и пет. Сплав от бурно коварство и страсти, бе донесла със себе си тя, в него мъчното руско щастие, прегоря и докрай отблестя. И макар че било е сурово и невесело в радост тогава, за нас времето на Катерина най-великият век си остава. Превод от руски: Калина Тельянова


Завръщането на поета Рецензия за двуезичната стихосбирка на Владимир Янев „Петербург” Малцина познават Владимир Янев като поет, още по-малко са тези, които не са забравили, че още в родния си Пловдив, а след това и като студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски” Владимир Янев не само пишеше оригинална поезия, но и беше по-малък лиричен брат на творци, оставили имената си в българската литература. Те, тези от тях, които останаха, разбира се, знаят това и дълги години също са се питали защо роденият поет някак поотстъпи мястото си на учения, на талантливия белетрист и популяризатор на книгата. За тях новият му том – вече със стихове! – ще бъде отговор и проверка, за да видят дали това мъдро момче е още същият онзи скандален поет, познат на творческата бохема в столичния град. За познавачите на научните му изследвания и литературни популяризаторски творби (защото извън поезията той е това – нравоучител по поетика, наставник на обичащите изкуството, герой на литература-

та, човек на книгата), „Петербург” не може да не стане едно откровение. За тези, които ценят белетриста, хумориста, изненадата ще е още по-голяма. Още повече, че онзи някогашен майстор на класическия стих, който трудно приемаше свободния или белия поетичен език, тук експериментира с поетиката, говори на нов свой език, а не е ли това едно от най-големите достойнства на поетичните творби? Той още през 1999 година, след завръщането си от четиригодишен престой като лектор в Санкт-Петербургския университет, издаде два поетични сборника паралелно на български и руски, но тези издания, в друго време се възприеха като много лични и едва ли не случайни експерименти. В новата си книга той запазва този двуезичен модел, който може би се обяснява с историята на създаването на творбите – на български език в една руска атмосфера, като че ли възродила поетическия талант на Владимир Янев.

159


Някой, въпреки посвещенията на толкова много български творци, може да изтълкува тази книга като съпреживяване на Русия и руската поезия и аз не познавам сякаш „поруска” поезия на български поет. В моя прочит, обаче, стиховете на Владимир Янев от „Петербург” са възхвала на поезията и на щастието отново да се върне при тази поезия. В този смисъл Петербург не е топос, а топ и можем само да се радваме на този риторически аргумент. За да пристигнем едновременно във истинското време. За да постигнем пространствата на своя град античен.

Друг силует, сякаш грешка на перото, изплува като контур на неназованото. А коя е „мъдрата река”? Кой е „оня страшен град”? Тези текстове са като палимпсест*, в който препокриването е явно, но в пласт е поезията, с която Владимир Янев е закърмен другаде, и стихът му открива скритото желание. Тези стихове са духът на твореца, пренесъл се в снега на Петербург. Такава красота, че искаш да я подиграеш. Ще ми се да вярвам, че Владимир Янев няма да спре дотук в щастливото си завръщане – и като в преднамерена теза, ще обърна специално внимание на едно от най-неутралните стихотворения на поета, тъкмо със заглавието „Завръщане”. Йордан Костурков

_________________

Б.р.: *палимпсест (гр.palimpsesston – отново изстърган) Ръкопис върху пергамент, на който преди това е имало друг текст, изстърган впоследствие. Палимпсестите в старобългарската литература са написани с кирилица върху изтрит текст на глаголица. Този факт се използва като едно от доказателствата, че глаголицата е постара.

Владимир Янев

160


Ст. Доспевски, „Св.св. Кирил и Методий“, XIX в., гр. Пазарджик

161


Християнската икона и живопис – един път до сърцето В изкуството на Християнството и – в частност – на Православието, нерядко мотивът за отричането от земните блага е свързан с образа на Пътя, а Пътят пък символизира нравственото преображение. Много художници са посветили част или цялостното си творчество на тази тема. И те неизменно се интересуват от движението – не физическото, а духовното. Именно това изразява кредото на художника, който се опитва да види смисъла на човешкия живот в контекста на вечния свят. Православните светци и мъченици са главните персонажи в творбите му. Тези дървени икони или многофигурални платна и стенописи са приковавали погледа на вярващия още в далечните минали времена. Правят път до сърцето му и днес. Неслучайно в съвремието ни е огромен интересът към световните колекции и музеите на иконата. В галерии, крипти, музеи из славянския и западноевропейския свят се съхраняват вълнуващи образци. Много от тях са дарове след сложно изминат, непрост личен Път до вярата. В тези места се извършва и днес някаква странна химия, някакво притихване и облъчване, което само силата на истинското изкуство владее. И това се отнася най-вече до икона-

162

та. Впечатляващ е потокът към Музея на иконата във Франкфурт например. Там се съхраняват редки образци от различни земи и школи. Особен интерес предизвикват примитивите от ХV – ХVІІІ век от прикарпатските райони и Русия.

Икона на Майката Божия, XVIII в.

Ефективният резултат от работата по възсъздаване на духовната памет е възможен само при условие на максимално акуратно и задълбочено изучаване на тази специфична материя, и само тогава реликвите започват да излъчват светлината на


онази духовна енергия, която е затворена в тях. В Третяковка например има една икона „Добрите плодове на учението”, която фокусира интереса на посетителите. Там са изобразени Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Василий Великий, заети с писането на богословски съчинения. От свитъците, лежащи пред тях, изтичат потоци вода, олицетворяваща премъдростта. Пред водата падат на колене и пият хората, жадни за тази премъдрост... Иконата не бива да се редуцира само до колекционерски предмет или предмет на научно разглеждане. Интересен акцент поставя върху тази тема протойерей Павел Карта„Пиета“, XVIII в, Музей на иконата - Франкфурт

„Под твоята закрила“, XV - XVII в, Музей на иконата - Франкфурт

шев от храма „Преображение Господне” в едно интервю с него. Там той споделя: „Това, което ще кажа, може на някого да се стори грубовато-примитивно като аналогия, но за изясняването на проблема, понякога е полезно известно опростяване на подхода... И така, моят съсед идва и взема шубата ми, под предлог, че по-добре ще я съхрани, защото в дома ми има наводнение или пожар... Как да не ми поблагодаря?! Но ето, връщам се у дома си, ремонтът е свършил вече, а съседът е привикнал с моите вещи, те са му станали скъпи. И никакви аргументи не помагат, за да си ги върна. Излиза така, че той се е възползвал от моята беда, нали? И ето, моят съсед-музеевед си дава вид, че мен ме няма вкъщи... И това се отнася не само за иконите, но и за кръстове, утвар, панагии, храмове, църковни сгради...” Пръст в раната. Защото и у нас, както и по цял свят, очите на колекционерите светват, когато става

163


1824 г., Художник - Иван Хренов

164


Богоматер, Умиление, XVI в., Ростов

реч за ценна икона. Да не говорим за множеството посегателства над храмове и манастири, за трансграничните канали, по които се движат тези християнски съкровища, превърнати от алчни хора в еквивалент на финикийско могъщество. Прости им, Боже, те не знаят какво вършат! Дано да има сред човешката шарения и от другия вид – такива, като Боян Радев например, който откупува от случайни „артброкери”

задигнати от църкви иконни сбирки, реставрира ги за своя сметка, а после тихо и непарадно ги дарява, връщайки ги на храмовете. Пишейки тези редове, просто ни се иска предупредително да вдигнем пръст и да прошепнем, предпазвайки някого от прегрешение: Тихо! Ръцете долу! Това е икона! Внимавайте, бумерангът се връща... Списание „Знаци”

165


Радко Мурзов –

Изложба „Портретът“, автопортрет

един търсещ дух

Роден е в с.Козаре, Бургаско. Живее във Варна. Завършва руска филология в Софийски университет „Св.Климент Охридски”, а по-късно

166

– Художествена академия, специалност „Живопис” при проф. Илия Петров и проф. Петър Михайлов. Член на СБХ от 1976 г.


част от които във Варна, Карнобат, Нови пазар, Балчик, както и в Германия и Гърция. Радетел на славянството. Носител на наградата „Варна”. Показаните в този брой на „Знаци” творби са от изложбата му „Портретът”. „Знаци“

Учителства две години в Поморие, където преподава руски език. От 37 години ръководи Детскоюношеската школа по живопис във Варна. За този период през нея са преминали над 3000 деца. 67 от тях са завършили висше художествено образование и са вече негови колеги. Школата на Р.Мурзов е добре известна в света на детското художествено творчество. През цялата ù история са завоювани 86 медала и над 300 дипломи и грамоти от световни детски конкурси в Индия, Турция, Аржентина, Сирия и др. страни. Самият Р.Мурзов е един търсещ художник, който изразява себе си в различни техники – живопис, малка пластика, графика, стенописи. Реализирал е 22 изложби, по-голяма

167


От изложбата „Портретът“, „Майка ми“

168


Роден е през 1929 в Прага. Завършва Театрална драматургия в пражката Академия на изкуствата. Чешки поет, изтъкнат преводач и издател. От 1954 до 1994 е редактор в Чешкото радио, с дългогодишни заслуги за  изисканото радиопредаване за задгранична поезия. Автор на десет стихосбирки и повече от четирийсет преведени книги поезия, предимно от руски, украински и унгарски. От своите превеждани автори предпочита Александър Блок, Осип Манделщам, Сергей Есенин,  Мухамад Икбал, Булат Окуджава, Йосиф Бродский. В легендарния вече чешки журнал „Световна литература“ („Světová literatura“) e издал избрани стихове на Валери Петров. Често припомня, че никога няма да забрави как в Българския културен център в Прага, през

1979 година (тогава директор е Яна Маркова), му устройват тържество по случай петдесетгодишнината му, докато за тогавашните тоталитарни официални медии е бил персона нон грата. От 1990 г. ръководи експерименталното Аудиостудио. Членува в Комитета на Чешкия PEN-клуб. Тези дни излиза негова нова книга „Освещаване на  съществени думи“  (Svěcení podstatných slov).  Други заглавия: „Как отливахме камбаната” (1978, Jak jsme lili zvon), „Светът, това са двама” (1982, Svět jsou dva), „Къща на сонетите” (1983, Dům sonetů), „Газели и колела” (1999, Gazely a kola), На български: „Как отливахме камбаната”  (избрани творби, в превод на Атанас Звездинов и Людмила Кроужилова, София 2008, Jak jsme lili zvon).

Страници от Чeхия

Художник: Христо Кралев

Гостува ни Вацлав Данек

169


Кухненският часовник на татко  още още все тиктака в неотслабващ свой хорей още още все ми кима половин век след инфаркта но професорски усмихнат пак напомня ми за татко украсил го беше с четка с някакъв трицветен клей  като в стар филм в черно бяло със махало оживял с фигурки комични в дрехи рококо му бе вкусът чул бе как мълчи човекът

170

как не стига му дъхът щом срещу подтисниците да стои не бе успял  виждал как ръце се кършат как сълзите падат в плач времето камшик свали го както сваля се ездач на пирона закачена паметта виси сега  в приказката как камшикът се превръща в диамант спря сърцето му да бяга неоткрило вариант и в часовника навеки аз заселих го така

Художник: Димитър Лалев

Страници от Чeхия

***


Страници от Чехия

Превод: Атанас Звездинов, Людмила Кроужилова

***   Коледната газела когато ти спиш  в пясък главите заровени тъмен светът е в пустинята лъв се прозява ти спиш в расо среднощно снегът се озъбва кръв по завивката ти спиш някой отнема живота на някого някой нахлува някъде с взлом Богу се моли заложникът хора гладуват навсякъде ти спиш  пълнена пуйка изпекох ти и победих свърши битката дебне химично оръжие птица в селцето предлага развитие ти спиш  вие момчето по нея в тъгата си губи разсъдъка тя не дойде че баща ù я хвана а го обича ще дойде обича го ти спиш  и срещу нас заговорничи будна е мръсната мафия вмъква се даже в стиха ми с твоята тахикардия ти спиш  всички желаят навсякъде тях само макар едноок светът да ги гледа и затова са замръзнали мойте въпроси на устните отговор търси си сам  ти спиш  гледа да ни спечели божият наместник на всевъзможни езици бедна богиньо пред тебе само стоя на колене ти спиш  всички копнеят за мир а по света си тиктакат бомбите със закъснител в радиото избухва бомба отново случайно нашия дом тя отмина ти спиш не ще натиснем  бутона не го ли пипнете вие онзи зловещопочиващ и оцелеем ли двамата посред руините може би ще ме целунеш последно ти спиш     

171


Многая лета 172

Воймир АСЕНОВ

ВИК

Роден е в Петрич на 1 юни 1939 г. Песенната традиция и философия на фолклора от Пиринския край е основа на модерните поетични слитъци на неговата поезия. Автор е на 18 стихосбирки. Още с първата си книга „Крепост” той става носител на Първата национална награда за млад поет пре 1969 г. Следват: Награда на СБП за сборника стихове „Поетичен олтар”, за патриотична поезия в Благоевград, на Министерството на културата „Златен век”, националната награда за поезия на името на поета Никола Фурнаджиев. През 2008 г. поетичният му сборник „Съпричастие” бе номиниран за наградата „София”. Превеждан е на руски, френски, английски, немски, италиански, почти всички славянски езици, хинди и турски език. Член на Управителния съвет на СБП и заместник-главен редактор на в.”Словото днес”. А тази година след броени дни е юбиляр. Сп.”Знаци” му желае здраве, ярки звезди – като над Пирин, да светят в стиха му и да осветяват душите на читатели и приятели! Многая лета, побратиме!

По Фунг

Все тая картина – наоколо никой – и само един очевиден безумец, човек, който сам срещу вятъра вика по моста, висящ над несвързани думи. Но той продължава да вика, да тича – така ми прилича на онзи провидец, в пустинята сам, но зовящ и предричащ, че Страшният съд и Месията идат!


КНИЖНА ПТИЦА Живея сред решетки и бетон, прозорецът цял в антенна жица, но днес на моя оглушал балкон отнейде кацна една книжна птица.

То бе изрязало от лек картон, от лист на скицник тая нежна птица. То бе я пуснало, с мечта за небосклон, но тя на моя стар балкон увисна. Ах, птицата!... О, тоя малък чародейдетето - тоя малък принц, мечтател, със главни дукви едно: - Ч. Р. Д.! – бе пратило на всички по крилата ù.

Художник: Христо Кралев

И в миг денят ми се преобрази – усмихна се лицето на небето и аз се сетих кой ще ни спаси – бе Първи юни, Празник на детето!

Многая лeта

Огледах градския олющен пейзаж – панелката отсреща е без стряха – и там съзрях, от горния етаж, едно дете със скицник, че ми маха...

173


ФИЛМ

174

От „Ах” до „Ох” един живот – и толкоз! Възторг и болка сред миража фин и нещо скъсва слънчевата ролка, в която бе заснет и твоят филм. И ти неволно току сам си ахнеш или си охнеш, без да искаш, сам – едни сълзи очите ти изплакват, а други те задавят като късен срам. И ти , неверник или изневерник, премерваш колко обич си спестил, но с болката на Александър Геров се връщаш към забравен негов стих... „Момичето с коси разкошни...” – още витае в спомена ти примирен, но там не се провикват вече: „Поща!”, или: „Мисли понякога за мен!”... А аз... и аз не мислих, но жестоко навива болката ми своя винт... И нещо скъсва слънчевата ролка, в която е заснет и моят филм! 20.02.2009

Художник: Иван Стратиев

Многая лeта

„Аз като филм те преживях...” Ал.Геров


КУКУВИЦА Гледам – старият бадем отново цъфна. Чувам – кукувица пак ми се обади – преброих до 5-6..., но въпрос ме клъвна: где е мойта младост?

Где е мойта младост – питам – неподвластна ни на време, ни на шарени сезони. Кон без стреме бе и аз със нея раснах – вятъра подгонил! Там на който исках, можех да приличам. Там се жертвах в битка. В огън там възкръсвах. Там обичан бях и сам аз там обичах – непрекъснато... Не богат, а млад бях там и имах всичко. И на влюбените в мене го раздадох. А сега се питам вече сам-самичък – где е мойта младост? Кукувица ми закука сред неделя – не тъжи, че времето е вечен хромел!... Младостта остава, щом е жест и белег. Младостта остава, щом любов я помни... ИЗПОВЕД За щъркела над кръстната ми Струма, донесъл ме от приказното царство; за първата ми съчинена дума, превърната в молитва дарствена; за кръвната ми група с твойто вино – обичам те, Родино!

Многая лета

Развигорецът бушува пак в Балкана. Пролетта на китки цвят се радва. Само аз въпрос или бастун съм хванал – где е мойта младост?

175


За твоята история вековна, в която има гордост и поука; за лептата на моя дълг синовен; за грижата да си възпитам внука, да помни името ти винаги – обичам те, Родино!

Многая лета

Завинаги!... Но колко ли те топлят дори най-щедрите ми обещания?! Виновен съм за миналите твои вопли. Невинен съм за новите тирани. И ти за днешния си хал не ме проклинай – обичам те, Родино!

176

Обичам те, Родино и полагам свой стих пред майката на Дебелянов... Дано сега усмивката ù бяла да върне гурбетчиите... О, блян нов, да чуем в благослова ù пак: Сине!... Обичам те, Родино!

ПОЗДРАВ

На Тенко Тенев

Поздрави този, който ще се зарадва – казваш ти и така ме прегръщаш... Един поздрав е повече от награда, един поздрав услажда хляба насъщен! ...... Животът е един компромис на Смъртта или Смъртта е доказателството на Живота. Човек не може да живее посред самота. И Бог не може – затова си пращат поздрави!


ПАЗИТЕЛ Врата от дъб. Превърта ключа в катинар пазачът на параклис стар, прастар, с икони, ваян камък и резби, където не една ехидност се разби, където ехото от песен на Орфей люлее звезден полилей. Отключва на приятелите, верните, злотворните отпъжда, скверните, далеч стои от техните обятия. За стоицизма си плати с разпятие.

Многая лета

Венцеслав Пейков

Венцеслав Пейков е роден на 29 май 1939 г. в гр. София, но отраства и учи в гр. Ловеч. Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е редактор, отговорен редактор и коментатор в Българско национално радио. Издал е няколко книги с поезия и проза. Съставител е на поетичните антологии “Българска поезия в ХХ век” и “Ектении от Божия рог”. В момента е редактор на в.”Моята вяра”. Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. През символния месец май навършва кръгла годишнина. Да е жив и здрав, много още бели думи, Вапцаровска вяра и аромат на люляци! От „Знаци“: Многая лета!

177


Погубиха го настървени, недоспали крадци, апаши гладни и вандали. Помаха с креп за сбогом святата врата. На гроба му звучаха стихове за верността прелюдии към неговото Възкресение.

Многая лeта

И макове пламтят там още в бдение!

178

Художник: Светла Косева


Забива времето под ноктите съвсем неромантични стружки и ненаужким болкомерът сочи свръхдоза от наркозата непоносимост към себеподобните. Вторични клапи и байпаси опасват разнебитени сърца. Из ъглите на кафенетата сред дим и сивкав здрач пиячи дремят съкрушени от питиетата-ментета. Като безмилостен палач и съдник пройдохата на глас осъжда епохата и себе си. Гребци ръце отрудени протягат към своите весла изгубени. Деца се хранят в дискотеките с планктон от блудни словеса. А зрящите в тъмата благославят узрялото в балади слово и молят пред иконостасите светците да претворят от ореолите вериги за диригенти на интриги и злини. И само зрящите в тъмата виждат пътеки, осветени от криле.... КОПНЕЖ Подлости да върша не умея. Приемете ме такъв - не друг. И отвъд пак ще копнея в нива, изорана с моя плуг.

Многая лета

ЕПОХА

179


210 години А.С. Пушкин

Всяка нация си има своята личностна и поетическа емблема. А някъде – като в Русия например,

180

Господ е наспорил повече. Разбира се, след 1799 г., след раждането на Александър Сергеевич Пушкин, в


Русия се говори не за емблема, а за поетически герб... Но всичко това го научих покъсно. А бях само 5-годишна, когато в солидната бащина библиотека, по рафтчето близо до главата ми преди заспиване сричах: „А.С.Пушкинъ. Книгоиздателство „Игнатовъ”... Това бяха първите събрани съчинения на поета в десет тома, издадени под редакцията на Людмил Стоянов през 1942 г. Заспивайки, сричах. По тях се учех да чета. Тогава още не зна-

ех, че пред любимите поети си цял живот като сричащо дете... Много по-късно в годините моята любима учителка, която ме въведе в руския език, ме научи и на друго – че Пушкин не е само велик поет, а и код. И сега, когато се чуем с нея по телефона, преговаряме на глас този код: „Если жизнь тебя обманет, не печалься, не сердись...” Разбира се, това е част само от моята история. С нея започва Моят Пушкин... Елка Няголова

„... той беше твърде различен в общуването си: ту шумно весел, ту тъжен, ту плах, ту дързък, ту безкрайно любезен, ту мъчително скучен – и бе невъзможно да отгатнеш в какво разположение на духа ще бъде след минута... Изобщо трябва да кажа, че той не умееше да скрива чувствата си, изразяваше ги винаги искрено и бе неописуемо чаровен, когато го вълнуваше нещо приятно... А когато решаваше да бъде любезен, нищо не можеше да се сравни с блясъка, остроумието и увлекателността на речта му”. А. П. Керн. Спомени за Пушкин

181


***

Exegi monumentum*

Аз своя паметник сградих – неръкотворен, и за народа той навеки ще е скъп, и по-висок е днес ликът му непокорен от Александровия стълб. Не, няма да умра! Със свойта свята лира ще надживее, знам, духът праха ми клет и славен ще съм аз, додето във всемира е жив поне един поет. Русия, цялата, за мен ще разговаря и ще ме назоват на своя жив език славянинът ведно с финландеца, чергаря – тунгус, и степния калмик. И на народа си ще вляза аз в душата, защото доброта събуждах с моя стих и в този век жесток възславих свободата и падналия подкрепих. О музо, следвай ти съдбата си послушно, не чакай почести, обидите презри, хвалби и клевети приемай равнодушно и със глупака не спори. ____________________ Издигнах си паметник /лат./

Превод: Петър Велчев

182


с ъ д ъ р ж а н и е ПРОЧЕТЕНО ЗА ВАС „Песен за един корен” – за „Духовното единение” от А.В.Щелкунов............ 4 „Славянска прегръдка” – нова библиотечна поредица. ............................... 7 „Димчо Дебелянов – поетът на белоцветните вишни”................................13 ОБЩЕСТВО Георги Венин: „Приказки за сърцето”..................................................... 9 Мила Якова: „Децата в света на изкуството”.................................67 ПЕГАС Валентина Радинска: стихове....................................................................18 Владимир Стоянов: стихове. .....................................................................29 Иван Странджев: стихове..........................................................................34 Марияна Хруза: стихове.............................................................................39 Елица Виденова: стихове..........................................................................104 Любомир Левчев: поема...........................................................................113 Миглена Георгиева: стихове. ...................................................................136 Георги Венин: стихове...............................................................................150 Воймир Асенов: стихове - Многая лета!..............................................................172 Венцеслав Пейков: стихове – Многая лета!..............................................177 БЕЛЕТРИСТИКА Мариан Желев: „Преди много години” – разказ....................................22 Веселин Велков: „Ришо” – разказ...........................................................129 КРИТИЧЕСКО ПЕРО Антоанета Алипиева: „Отново на български език”...................................49 Катя Зографова: „Влюбеният Вапцаров”. ...................................................56 Таньо Клисуров: „Талантът да задаваш въпроси”.......................................70 Иван Симеонов: „Гагаузите в спомените на А.Страшимиров”..................101 Йордан Костурков: „Завръщането на поета”...........................................159 ОТНОВО НА СВЕТЛО Галина Климова: „Безстрашната Ремо” – in memoriam за Римма.......53 „Знаци”: „210 години А.С. Пушкин”................................................... 180

183


КИНО „Островът”: интервю със сценариста на филма, превод – К.Тельянова .....108 АТЕЛИЕ „Знаци”: „Християнската икона...” ..............................................................161 „Знаци”: „Р.Мурзов – един търсещ дух” .....................................................166 ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Андрей Дементиев, Русия – превод: Е.Няголова ....................................44 Диана Буразер, Хърватска – превод: Б.Велчев ........................................63 Лиляна Стейич, Сърбия – превод: Е.Георгиева .......................................73 Мичо Цвйетич, Сърбия – превод: М.Геров .............................................77 Владимир Абросимов, Русия – превод: Н.Попова ........................................ 80 Санде Стойчевски, Македония – превод: П.Караангов .........................90 Весна Ацевска, Македония – превод: П.Караангов .................................92 Ристо Василевски, Сърбия – превод: Е.Няголова ...................................94 Александер Навроцки, Полша – превод: Д.Лау-Буковска ......................98 Анна Багряна, Украйна – превод: Д.Христов .........................................123 Веслав Цесельски, Полша – превод: Е.Няголова ...................................125 Елена Ив.Верховская, Русия – превод: Е.Няголова ..............................138 Яна Щроблова, Чехия – превод: В.Раковски ..........................................142 Елена Исаева, Русия – превод: Вл.Стоянов, Н.Попова ............................146 Лариса Васильева, Русия – превод: Н.Попова, К.Тельянова ..................154 Вацлав Данек, Чехия – превод: А.Звездинов, Л. Кроужилова .................169

година шеста, Изкуство, литература, общество

2/2009

Издава: “Ñëàâÿíñêà ëèòåðàòóðíà è àðòèñòè÷íà àêàäåìèÿ” - Âàðíà Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн и оформление: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: kavalet@abv.bg; cavaletvarna@gmail.com

184


Списание "Знаци"