Page 1

BG-Science Първото Българско Научно Онлайн Списание

1.4.2006


От Авторите z

z

Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителите интересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото се може повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпен начин да достигне до всички вас. С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред ще продължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в която ще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашите земи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждаме древните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точка на тогавашните съвременници, философи и историци. От история минаваме на "Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това е кратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления на земята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги ще има статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще се слага по една известна историческа личност. За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашия форум http://bg-science.info/forum! Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.php Приятно четене от екипа на BG-Science.

2


Съдържание Българска история Държавата през първата половина на IX век

Зоология

Спарта през архаичния и класическия период

Ролята на половия диморфизъм при животните

Астрономия

Ботаника

Древна история

Граница на Рош

Еволюцията Неандерталец

Отдел покритосеменни, или цветни растения Клас двусемеделни Семейство люковити Кукуряк

География

Личност

Лицето на земята Земетресенията предизвикват промени

Рене Декарт

3


Българска история ДЪРЖАВА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК

Спасение и възход на България: хан Крум (803-814) Разгромът на Аварския хаганат от франките имал за резултат освобождението на славянските племена и панонските прабългари, които били под неговата власт. Изразено е предположението, че те въстанали, присъединили към Българското ханство Трансилвания, а хан Крум поел тяхното управление. Този български владетел, заел престола след смъртта на хан Кардам, според едно свидетелство от XI в. произхождал от прабългарския клон, който след разпадането на „Старата Велика България" се установил в Панония и бил под властта на Аварския хаганат. По-късно неговият род се преселил на юг от р. Дунав. Самият хан Крум се смята за родоначалник на нова династия, от която произхождат най-забележителните владетели, управлявали България до края на X в. Затова и след възкачването си на престола Крум обърнал поглед на северозапад. В български ръце преминали богатите солни и железни рудници, които се намирали в Карпатската област. Границата на северозапад се разпростряла до р. Тиса. България станала непосредствен съсед на Франкската империя на Карл Велики.

4


Териториалното разширение и етническото уголемяване на Българското ханство противостояли на интересите на Византия, която се стремяла с всички сили да възвърне предишната си хегемония както на Балканския полуостров, така и на целия континент. Независимо от новата политическа обстановка империята не променила своите намерения спрямо българската държава. Император Никифор I Геник (802-811) си поставил за цел да я ликвидира. През 807 г. той потеглил на поход, който бил осуетен поради избухналия във войската метеж. На следващата година един български отряд проникнал в долината на р. Струма, разгромил стануващата там византийска армия и й отнел 1100 литри златни монети, предназначени за заплати на войниците от пограничната област. Скоро след това, през 809 г., българите превзели важния стратегически център Сердика (дн. София). Това им давало възможност да бъдат в непосредствена близост със славянските племена в Македония и да ги приобщят към държавата си. През лятото на 811 г. император Никифор I Геник потеглил срещу България начело на 60-хилядна армия с твърдото намерение окончателно да я покори. За да спаси страната от разорение, хан Крум двукратно предложил на византийците мир, който високомерно му бил отказан. Те преминали старопланинските проходи, разгромили противопоставилите им се два български отряда и се отправили към столицата Плиска, която превзели, подложили на разграбване и опожаряване. Междувременно хан Крум организирал оцелялата си войска, наел като съюзници аварите и някои славянски племена и „въоръжил по мъжки жените" (Анонимен ватикански разказ, IX в.). Уплашени, византийците се опитали бързо да се изтеглят от завладяната страна. Те се отправили на юг към прохода Верегава (дн. Върбишки проход), който бил вече заварден от българите. През нощта на 26 юли 811 г. разположената на стан в прохода византийска армия била нападната и поголовно унищожена. Самият византийски император бил пленен и обезглавен. Обкованият отвътре със сребро череп на Никифор служел за чаша, с която по време на пиршествата хан Крум пиел наздравица със своите славянски князе. Според прабългарското поверие по този начин той си присвоявал силата (оренда) на своя враг. 5


6


Независимо от удържаната победа хан Крум отново поискал мир и подновяване на договора от 716 г. За водене на преговори в Цариград бил изпратен славянският княз Драгомир. Византийският отказ послужил като повод за възобновяване на военните действия. През есента на 812 г. българската войска преминала в настъпление на широк фронт в Северна и Източна Тракия. След като удържали победа в битката при Версиникия (дн. с. Маламирово, Ямболско) през 813 г., българите в стремителен марш достигнали до Цариград. 7


Под стените на византийската столица хан Крум в качеството му на върховен жрец извършил езически жертвоприношения. Той отново предложил сключване на мир при известни условия. По време на преговорите византийците нападнали из засада българския хан, но той успял да се спаси. В отговор на това вероломство Крум заповядал да бъдат опустошени околностите на Цариград и цяла Източна Тракия, а взетото в плен население да бъде отведено в България и поселено в областта на север от дунавските устия, наричана от византийските автори „Отвъддунавска България". Превзет бил за пръв път и Адрианопол (дн. Одрин). От победата във Върбишкия проход до появата на идеята за превземането на Цариград имало само една крачка и тя вече била направена. Оттогава мечтата за превземането на византийската столица и обладаване на трона на василевса станала болезнена амбиция на някои български владетели. Българското господство над Черноморието и Източна Тракия я правело да изглежда реално осъществима. Започнала трескава подготовка за завладяване на Цариград. Били изработени многобройни обсадни машини и съоръжения. Обозът на подготвяната българска войска наброявал 5 хил. железни коли с 10 хил. вола. В навечерието на похода към Цариград владетелят починал от сърдечен удар (13 април 814). Удържаните от хан Крум военни победи довели до включването в пределите на българската държава на нови области от Средния Дунав и на юг от Балкана, в които живеело многочислено славянско население. Това от една страна укрепило нейния авторитет на Балканите и в Европа като обединител на славянските племена, а от друга — увеличило тежестта и значението на славяните като най-многобройно население в държавата. Подир поражението при Версиникия, за да се противопоставят на българите, византийците потърсили помощта на Карл Велики. Техните пратеници го приветствали като император — с титлата, която преди не му признавали. Българското ханство стъпило на европейската политическа сцена като трета сила редом с Византия и Франкската империя.

8


9


Никифор напада България и пленяванетому от българите – миниатюра от Манасиевата хроникаХIV в

Пиршеството на хан Крум след победата му над император Никифор – миниатюра от Манасиевата хроника

10


Крумовото законодателство — начало на пи-саните закони в България С много по-трайно значение за бъдещото развитие на българското общество се оказали преобразованията вътре в страната. С въвеждането на единно писано законодателство, задължително за всички поданици на държавата, хан Крум поставил на равна нога прабългарския и славянския етнически елемент. Той приобщил славянската аристокрация към върховното управление. Дотогава в държавата действало обичайното право на славяните и прабългарите. Хан Крум издал закони, които за пръв път разкрили значението на върховната власт като висш законодател. В тях се предвиждали смъртни и членовредителни наказания (през средновековието те били широко застъпени в цяла Европа) за клеветниците, крадците и техните помагачи. Повелявало се да бъдат изкоренени лозята, за да бъде възпряно ширещото се сред народа пиянство. Предвиждало се оказване на помощ на безимотните и нуждаещите се от страна на имащите, за да се преодолее обедняването на значителен слой от населението. Крумовите закони били насочени към създаване на строги порядки в обществото, към защита на частната собственост и на разорените и крайно обеднели селяни общинници.Това законодателство има социален характер и е показател за разслоението на българското общество. В по-новите изследвания се изказва тезата, че съобщението се отнася за разпоредби на върховната власт във връзка със заздравяване на дисциплината, а не за наличие на законодателство. За запис на българско обичайно право не става дума и в "Отговорите на папа Николай I".

11


Външнополитическа дейност на хан Омуртаг (814-831) Опитът на Крумовия наследник хан Омуртаг да продължи подхванатата политика спрямо Византия претърпял неуспех. През 815 г. бил сключен мирен договор с Византия, по силата на който били признати известна част от териториалните завоевания на българите. Границата между двете държави започвала от Дебелт на Черно море, достигала до крепостите Констанция (дн. Симеоновград) и Макри Ливада (дн. с. Узунджово, Хасковско) и от филипопол (дн. Пловдив) тръгвала по билото на Стара планина. По нейното протежение българите направили пограничен окоп и вал, известен сега под името Еркесйя. Другите клаузи на договора уговаряли размяната на пленниците и политическите бегълци, както и съдбата на славянското население в Черноморската област и в Източна Тракия. През 823 г. по молба на византийския император хан Омуртаг участвал с войска при потушаването на въстанието на византийското селячество под предводителството на Тома Славянина. Българската външна политика постепенно излязла извън сферата на традиционния българовизантийски конфликт. През 818 г. обитаващите северозападните области славянски племена тимочани и абодрити се отцепили от българската държава и подирили защитата на съседната франкска империя. Опитът на хан Омуртаг да уреди по мирен начин възникналия конфликт не дал резултат. Избухнала продължителна българо-франкска война (824-831). Българската войска проникнала с лодки по р. Драва в Долна Панония. Местните славянски племена били покорени и на мястото на техните князе били поставени назначени от хана управители, франкският император Людовик Благочестиви (814-840) изпратил елитна войска начело с един от синовете си, за да възпре българското настъпление. Северозападните граници на Българското ханство били разширени. То станало активен фактор в историята на Средна Европа.

12


Междувременно на север от дунавските устия избухнал военен конфликт с могъщия Хазарски хаганат. Хазарските нашественици не само били отблъснати, но пределите на българската държава достигнали до р. Днепър. По инициатива на хан Омуртаг е започнато и делението на страната на комитати, с което той премахва административния дуализъм и лишава от автономни права славянските племена. Макар и рядко, в изворите от периода се споменават и жупани: жупан Охсун, жупан и хранен човек от рода Ермиар, жупан Димитър (известен от Добруджанския надпис). Управлението на комитатите е поверено на представителите на българската аристокрация. Създадена е и единна армия без оглед на етническия й състав. По време на неговото управление около владетеля съществува съвет от подбрани аристократи (т.нар. хранени хора). Проявява изключителна нетърпимост спрямо византийските военнопленници християни. Лишава канартикина Енравота от правото да наследи престола, заради симпатиите му към християнството. Трансформиране на ханството в централизирана монархия. Строителна дейност на хан Омуртаг По отношение на вътрешното укрепване на държавата, строителството на градове крепости и създаването авторитет на върховната ханска власт през управлението на хан Омуртаг бил постигнат изключителен напредък. Племенният принцип в структурата на държавата успоредно с нейното териториално разширение бил изместен от административно-териториалния. Ханството се превръщало в централизирана монархия. Изграден бил военноадминистративен апарат и създадена добре организирана войска. Позициите на славянската и прабългарската родово-племенна аристокрация били разклатени. Те вече се определяли от служебното положение в държавната йерархия. Издигането на авторитета на върховната ханска власт проличава от многобройните каменни надписи на гръцки език. 13


Те били съставяни от името на владетеля и увековечавали важни събития, строежи и личности. Тези надписи са уникално културно-историческо явление в Европа и могат с право да бъдат наречени „каменен летопис" на Българското ханство. Управлението на хан Омуртаг се характеризира и със забележителна по своите мащаби строителна дейност. Тя целяла не само изграждане на крепости и дворци, но довела и до появата на града като важна микроструктура в българския исторически живот. Най-напред била възстановена опожарената и почти изцяло разрушена от византийците столица Плиска. Там били построени нов каменен хански дворец с тронна палата и други граждански и култови сгради. Вътрешният град бил ограден с висока каменна стена. От хански стан-аул Плиска се превърнала в белокаменен град с добре оформен план. Град крепост бил изграден на р. Тича (до дн. с. Хан Крум, Шуменско). Издигнатият в него дворец — ханска резиденция, бил украсен с четири колони, върху които били поставени скулптури на два лъва. Трети хански дворец бил построен на остров на р. Дунав (срещу дн. гр. Силистра). Войни срещу Византия за обединението на славянските племена в Тракия, Родопската област и Македония Един от най-съществените процеси в историята на България през първата половина на IX в. успоредно с териториалното уголемяване е решителното числено нарастване на славянския етнически елемент и на неговата роля в живота на Българското ханство. В крайна сметка това довело до неговата славянизация. Под влияние на многобройните византийски военнопленници сред населението на българската държава започнало да прониква християнството. Към него се приобщил и първородният

14


Омуртагов син Енравота (Боян). Именно поради това той бил лишен от престолонаследието и на трона се възкачил брат му Маламир (831-836). Негов съуправител бил кавхан Исбул, който продължил подхванатата строителна дейност и прокарал водопровод в Плиска. През 836 г. византийците нарушили сключения тридесетгодишен мир и нахлули в българските предели. Те били отблъснати, след което българската войска предприела контранастъпление в Северна и Източна Тракия, превзела Филипопол и други градове и освободила от византийска власт местните славянски племена. Заета във войни с арабите в Мала Азия и на о. Сицилия, Византийската империя трудно можела да противостои на българския натиск на Балканския полуостров, който се съчетавал със стремежа на славянските племена да се приобщят към Българското ханство. След смъртта на Маламир управлението поел неговият племенник Пресиян (836-852). През неговото властване процесът на обединението на югоизточните славяни под скиптъра на българския владетел протекъл твърде интензивно. Подтиквани от българската държава, през 837 г. срещу византийската власт въстанали славянските племена в Родопската област, Беломорска Тракия и Македония. Голяма войска под предводителството на кавхан Исбул се спуснала на юг, оказала помощ на славянското племе смоляни и достигнала до крепостта Филипи (до дн. гр. Кавала, Гърция). Тя успяла да разгроми византийската армия, изпратена от Цариград за потушаване на въстанието на славяните. В чест на удържаната победа кавхан Исбул поставил в базиликата на Филипи надпис: „Пресиян, от бога владетел на многото българи, изпрати кавхан Исбул, като му даде войски (...). И кавханът отиде при смоляните (...). Българите сториха много добрини на християните (византийците), но християните го забравиха. Ала бог вижда.“ Териториалното разширяване на Българското ханство в различни посоки през първата половина на IX в. го превърнало в основна политическа сила в Европейския югоизток, която успяла да обедини и сплоти „варварския свят" срещу Византия и Франкската империя. С включването на славянските 15


С включването на славянските племена от Македония в ханството неговите граници достигнали чак до Охридското и Преспанското езеро. За да противодейства на българското разширение в Македония, империята си послужила с политически разпокъсаните сръбски племена. Конфликтът с тях се оказал единственият сериозен неуспех в активната и експанзионистична политика на „владетеля на многото българи" хан Пресиян. В развитието на Българското ханство през разглеждания период протичали няколко основни процеса. Успоредно с укрепването и териториалното му разширение се осъществявала централизацията на държавата чрез ограничаване на племенната самостоятелност и налагане на единна военноадминистративна уредба и законодателство, славянизация — чрез увеличаване броя на славянското население и ролята на славянската аристокрация в управлението, и християнизация — чрез включването в пределите на държавата на християнизирани славяни и разпространение на новата вяра сред прабългарите. Възприемането на някои елементи от инсигниите и титулатурата на византийския василевс, на ритуали и церемонии на неговия двор водело до византинизация на ханския двор. Тези процеси обусловили приобщаването на Българското ханство към цивилизования европейски свят с неговия център на изток — Византия. Златен медалион на хан Омуртаг –IХ в.

Кан Омуртаг се бори срещу християнските проповеди на византийските пленици

16


Други натписи: Надпис върху колона от сиенит, открит в Шумен. Състои се от 11 реда, в които се съобщава за събития, станали по времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), дава и някои факти, станали по времето на възкачването на престола на самия хан Маламир (831-836). Датиран е около 836. Съхранява се в Националния археологически музей в София. "Кан ювиги Маламир е от Бога владетел. Моят дядо Крум с нас намери тези работи. А баща ми, владетелят Омуртаг, сключи трийсетгодишен мир и живя добре с гърците. Отначало и аз живях добре, но гърците опустошиха земите ни. И владетелят Маламир, като управляваше заедно с кавхан Исбул, тръгна на поход срещу гърците с войска и опустоши крепостта Проват, крепостта Бурдизо и земите на гърците. И извърши всичко славно и дойде до Филипопол, а пък гърците избягаха. И тогава кавхан Исбул заедно с преславния владетел води преговори с филипополци.

Чаталарският надпис

17


18


ДРЕВНА ГЪРЦИЯ СПАРТА ПРЕЗ АРХАИЧНИЯ И КЛАСИЧЕСКИЯ ПЕРИОД

Характерни черти на спартанския обществен и държавен строй са несъмнено неговата архаичност и неговото по-бавно развитие. Сравнен с обществения и държавния строй на повечето полиси по западния бряг на Мала Азия, в централните части на континентална Гърция и с редица полиси на о. Сицилия и по бреговете на Южна Италия, общественият и държавният строй на Спарта бие на очи като някакво „изключение". Причините за това трябва да се търсят преди всичко в неразвитата икономика на Спарта. За нейното състояние са допринесли до известна степен и природните условия. Лакония, областта, в която възникнала сравнително рано спартанската - държава, била в същност отрязана откъм морето и предразполагала населението си, от една страна, към затвореност, а, от друга, към грабителски спрямо съседите, особено спрямо плодородната западна долина на Месения. Когато наблягаме на изостаналостта на спартанските порядки, ние имаме предвид не само натурално-аграрния характер на нейната икономика, но и значителните остатъци от родовия строй и военната демокрация, както и немалкото остатъци от патриархалното робство, отразени бегло, но достатъчно ясно в изворите. При характеристиката на държавния и обществения строй на Спарта не бива да се изпуска основното, а именно, че през време на цялото свое историческо развитие Спарта си е оставала аграрна страна с особен режим на 19


владеенето и обработването на земята. Откъсите от произведенията на различни гръцки автори, илюстрират архаичността на спартанския държавен и обществен строй. Те ярко разкриват господстващата роля на спартанците в общината на „равните" и нечовешката експлоатация, на която те подлагали в продължение на векове илотите. От не по-малко значение са и моментите на класовата борба между илотите и спартиатите, като откъсите, където личат тези моменти, са дадени преди текстовете, в които се описват политическите институции в Спарта. Не са пропуснати и най-типичните места у античните автори, които засягат важни моменти от надстроечните явления. Така тук са поместени доста откъси от войнишките песни на Тиртей. 91. Разкази за предците на митичния спартански законодател Ликург, отразяващи ранните завоевателни набези на спартанците Плутарх, Ликург, 2 Най-знаменитият от неговите [на Ликург] предци бил Сой [Соос], през чието царуване спартанците превърнали илотите в роби и присъединили към своите владения значителна част от територията на аркадците. Разказва, че веднъж, когато Сой бил обкръжен от жителите на Клитор в една твърде трудна и безводна местност, той им предложил да се спогодят, като им върне онези техни земи, които бил завоювал, при условие, че те позволят на него и на цялата му войска да се напие от близкия извор. Мирът бил сключен под клетва. Тогава Сой събрал цялата си войска и обещал да даде престола си на оногова, който няма да пие вода. Никой обаче не могъл да се въздържи и всички се напили с вода. Единствен само царят, като слязъл от височината, пред очите на всички и още в присъствие на противника само се напръскал с вода. Той се оттеглил, но не върнал завладяната от него земя, като се позовал на това, че „не всички пили вода".


Плутарх, Ликург, 9 За да премахне окончателно всякакво неравенство и несъразмерност, Ликург искал да раздели и движимото имущество, но тъй като виждал, че гражданите понасят тежко обстоятелството да бъдат лишавани от своето имущество, той тръгнал по околен път и чрез своите държавнически мероприятия успял да преодолее користолюбието всред гражданите. Преди всичко той извадил от обръщение златните и сребърните монети, постановил да се използват само железни монети, но и последните със своето голямо тегло и обем притежавали съвсем незначителна стойност, тъй като за десет мини от тях било необходимо да се строи в домовете голямо помещение и те да се превозват с кола. Плутарх, Ликург, 9,4 сл. След това той [Ликург] прогонил от Спарта излишните и безполезни занаяти. Впрочем даже и той да не премахнал тези занаяти, те от само себе си щели да замрат, тъй като изделията на тяхното производство при съществуващата монета не щели да намерят пласмент. Защото железните монети не били в обръщение у останалите гърци, били осмивани и нямали в техните очи никаква стойност, тъй като с тях в чужбина не могло да се купи никаква стока, нито предмети на разкоша. В спартанските пристанища не пристигали никакви чужди кораби. В Спарта не се явявали нито софисти, нито просяци, които се занимавали уж с гадания, а в същност с подаяния около храмовете, нито съдържатели на домове с леки жени, нито пък майстори-занаятчии, които изработвали златни и сребърни украшения, тъй като не били налице и съответните за подобна търговия монети. По този начин луксът, като бил лишен от онова, което го поддържало и хранело, малко по малко замрял и изчезнал от само себе си. Онези хора, които били натрупали голямо имущество, нямали никакви предимства пред бедните, тъй като нямали никаква възможност да извадят своето богатство на показ, а трябвало да го държат сякаш зазидано и скрито в домовете си, без да могат да го употребят. Ето защо и обикновените съдове, и всичко необходимо, като кревати, столове, маси, започнало да се изработва в най-добро качество от самите спартанци, а спартанските кани [котони] според думите на Критий (в. р.) намирали най-добро приложение по време на походите, тъй като понякога от тях се налагало по необходимост да се пие вода, а


тези съдове прикривали мътния и цвят, тъй като извитите им краища задържали калта и от тях могло да се пие сравнително по-чиста вода. Автор на всички тези мероприятия бил законодателят Ликург. Занаятчиите, които дотогава изработвали луксозни предмети, трябвало да прилагат занапред своето майсторство при изработването на предмети от първа необходимост. Плутарх, Ликург, 13, 5 сл. Една друга наредба на Ликург била насочена също така против разкоша, а именно покривите на всички къщи трябвало да бъдат изработвани само с брадва, а вратите — само с пила. При това се забранявала употребата на каквито и да било други сечива. 92. Отношенията на крайно недоверие между спартиати и илоти Либаний, Речи, XXV, 63 Либаний, виден и плодовит оратор. (314—393 г.), роден в Антиохия, бил един от най-даровитите представители на т. нар. „втора софистика" в гръцката литература през време на преходния период от късногръцката към византийската литература. След като завършил своето реторическо и философско образование в Атина, той открил своя собствена школа в Константинопол, в която се оформили и някои видни представители на раннохристиянската реторика и апологетика. Лакедемонците си позволяваха пълна свобода да убиват илотите и за тях Критий казва, че в Лакедемон съществува най-пълно робство за едни и най-пълна свобода за други. „Та поради какво друго — казва самият Критий — освен от недоверие към самите тези илоти спартиатът прибира при себе си дръжките на щитовете им? Той не върши това във време на война, когато е необходимо да бъде във висша степен съобразителен и чевръст. Той се движи, държейки винаги копие в ръцете си, за да бъде по-силен от илота, та в случай че този последният се разбунтува, да бъде въоръжен само с щит. Спартиатите изнамерили и ключалки за вратите си, като искат чрез тях да възпрат коварните замисли на илотите."


Това би било равносилно на онова чувство, което изпитваш, когато живееш с някого, от когото се страхуваш, и не смееш да си поемеш дъх от опасностите, които очакваш. И как могат онези, които даже и във време на закуска, и на сън, и когато извършват каквато и да било друга работа, са въоръжени поради страх от робите, как подобни хора могат да се наслаждават на истинска свобода? Също както царете на спартанците съвсем не били свободни поради това, че ефорите били властни да вържат и да екзекутират царя, тъй и всички спартиати се лишили от своята свобода, понеже живеели при условията на омраза от страна на робите. 93. Конституцията, която Ликург дал на Спарта Плутарх, Ликург, 5, 10 сл. и 6,1—9 От многобройните преобразования, които Ликург въвел, най-същественото било учредяването на съвета на геронтите(в.р.). Последният според думите на Платон, бидейки приравнен по значение с властта на царете, която била придобила характер на подчертан произвол, се изравнил по влияние с нея при разрешаването на най-важните въпроси, съдействал повече от всичко друго за запазването на държавата и внесъл мъдрост в управлението. И действително държавното управление, което преди това било лишено от стабилност и клоняло ту към страната на царете е тенденция за установяване на тирания, ту към страната на народа за възтържествуването на демокрацията, след като в средата между тези крайности била поставена опора във формата на властта на геронтите [старейшините], придобило равновесие и твърде стабилно устройство. Причината за това било обстоятелството, че двадесетте и осем геронти, присъединявайки се към царете, имали възможност да се противопоставят на демокрацията, а от друга страна, те имали възможност да поддържат народа да не допусне установяването на тиранията. 94. Спартанската герузия Плутарх, Ликург, 26 Отначало Ликург назначил геронтите, както казахме по-горе, от средата на онези хора, които вземали участие в неговите планове и мероприятия. Впоследствие обаче той установил такъв ред, че ако някой от тях умре, на мястото на умрелия се назначава друг от онези, които били над 60 години и по признанието на всички се


отличавали по своята доблест. И това признание се смятало за най-велико и най-достойно за съревнование благо между хората. Състезанието се водело не за това, дали някой ще бъде обявен от съдиите за най-бърз от бързите в тичане или най-силен от силните, но за това, дали той ще бъде признат за най-добър и най-благоразумен между добрите, за да може след това да притежава за цял живот, тъй да се каже, като победна награда целокупната власт в държавата, да има властта да наказва със смърт, с лишаване от гражданска чест, с една дума, да решава най-важните въпроси. Самото пък подбиране на най-добрите ставало по следния начин: когато народът се стичал на събранието, специално избрани мъже, които трябвало да отсъждат в случая, се затваряли в едно помещение наблизо до народното събрание, така че не виждали онова, което ставало в народното събрание, а самите те оставали скрити за другите и само слушали виковете на събралия се народ. Както и в други случаи, така и в този народът решавал избирането с викове, при което кандидатите, които се състезавали, били въвеждани в събранието не изведнъж, а по жребие един след друг и минавали мълчаливо пред събранието. Онези мъже, които се били затворили, имали дъсчица за писане и отбелязвали за всеки поотделно силата на виковете, без да знаят за кого се отнася тя, а знаели само, че това е първият, вторият, третият или който и да било от списъка на онези, които се въвеждат. Оня, при чието появяване имало повече викове и те звучали посилно, отколкото при другите, него те обявявали за избран. 95. Спартанското възпитание Плутарх, Ликург, 16 и 17 16. Родителят не бил властен да разполага с възпитанието на своята рожба, а я занасял в т. нар. лесха, място, където се намирали старшите членове на съответната фила, които подлагали на преглед детето. Ако то се окажело добре сложено и здраво, те възлагали на баща му да го отгледа, като при това му отделяли един от деветте хиляди дялове земя. Ако обаче детето било хилаво и уродливо, те го хвърляли в „Апотетите" на планината Тайгет (така се наричала една местност, в която имало много пропасти). Според тях животът на новороденото бил еднакво безполезен както за самото него, така и за държавата, в случай че то било хилаво и слабо още при самото си раждане. Ето защо жените, за да изпитат здравето на


новороденото, го окъпвали не във вода, а във вино. Казват, че епилептичните и въобще болезнените деца се вкочанясват от силното вино, а здравите стават още по-здрави и силни от него. Кърмачките, които се грижели за децата, извършвали своята работа с умение. Те не повивали децата в пелени, а давали пълна свобода на крайниците на тяхното тяло, както и на самото тяло, като ги приучвали да не ядат много, да не бъдат капризни в яденето, да не се боят от тъмнина и да не се плашат, когато остават сами, както и да не капризничат и плачат. Ето защо даже и гърците извън Спарта поръчват за своите деца спартански дойки. Разказва се, че дойката на атинянина Алкивиад била спартанката Амикла. По думите на Платон впоследствие Перикъл назначил за негов възпитател роба Зопир, който по нищо не се отличавал от другите роби, докато Ликург не възлагал възпитанието на спартанските деца нито на купени, нито на наети срещу заплата възпитатели. Също така той не позволявал на бащите да възпитават синовете си така, както те намирали за необходимо. Спартанците събирали всички деца, навършили седем години, заедно и ги разделяли на агели [стада]. Те живеели и се хранели при еднакви условия и привиквали да прекарват времето си заедно. За началник на агелата се назначавал онзи, който се отличавал от другите със своята съобразителност и смелост във военните упражнения. Останалите трябвало да го гледат и да вземат пример от него, да се подчинят на нарежданията му и да понасят с твърдост наказанията, които той им налагал, тъй като тази школа била школа за безпрекословно послушание. Старците наблюдавали игрите на децата и често пъти нарочно ги подбуждали към свади. Скарвали ги и по този начин много добре изпитвали характера на всяко дете — дали то е храбро и дали няма да побегне от бойното поле. На четмо и писмо те се учели само с оглед на практическата полза от това, а цялото им останало възпитание се свеждало до това да се подчиняват безпрекословно, да бъдат издръжливи на усилия и да побеждават в боя. Затова и с напредването на възрастта им тяхното обучение ставало по-сурово. Стрижели им косата до кожа, привиквали ги да ходят боси и да играят заедно, обикновено без дрехи. След като навършвали дванадесет години, снемали им хитона и им давали по един химатий всяка година. Кожата им била загоряла и груба. Те не правели топли бани и никога не си мажели тялото и само няколко дни през годината вземали заедно с другите участие в грижите за тялото си. Те спели заедно по „или" [отделения] и по агели върху постели от тръстика, която сами те събирали по бреговете на р. Еврота, като я кършели с ръце без помощта на ножове. През зимата подлагали под тръстиковата постеля и пласт от вълчи трън. От това растение слагали и в самата тръстикова постеля, защото се смятало, че държи топло.


17. На тази възраст най-изтъкнатите и знатни младежи започват да се сдобиват с т. нар. „любимци". Старците им оказвали голямо внимание, като ги навестявали твърде често в техните школи за гимнастически упражнения и наблюдавали как се биели или как се надсмивали един другиму. Понеже всички те се смятали за бащи, учители и наставници на младите хора, вършели това съвсем не между другото. По този начин онзи младеж, който се е провинил в нещо, не могъл да избегне нито мъмренето, нито пък наказанието, защото не съществувало място, където да му се удаде това. Освен това към младежите се числял още един възпитател от средите на най-знатните и най-издигнатите, в нравствено отношение граждани, т. нар. педоном, а самите те избирали по агели най-умните и най-смелите за „ирени". Ирени се наричали онези, които вече втора година били излезли от детската възраст, а мелирени се наричали старшите измежду юношите. Такъв двадесетгодишен ирен командвал своите подчинени във време на бой, а когато се намирали у дома си, ги използвал като прислужници, когато обядвал. На по-големите той нареждал да му носят дърва, а на помалките — зеленчуци. Те му донасяли всички тези неща, като крадели; едни от тях шарели из градините, а други се промъквали в сиситиите на възрастните мъже, като се стараели да действат ловко и предпазливо. Ако обаче някой от тях бъдел заловен в кражба, биели го безпощадно с бич като лош и неловък крадец. При удобен случай те крадели ястия, като се учели да нападат спящите и немарливи пазачи. Наказанията обаче за заловения в кражба били бой и принудително гладуване. Храната на спартанците била твърде оскъдна, за да бъдат по този начин принудени да се борят със собствени сили с лишенията и да бъдат смели и ловки. 96. Спартанското общество Ксенофонт, Лакедемонската държава, V, 2, 8, 9 2. Ликург заварил у спартанците такива порядки, каквито съществували и у останалите гърци, когато всеки обядвал у дома си. Като си дал обаче сметка, че това обстоятелство е причина за лекомисленост и отпуснатост, Лйкург направил техните съвместни обеди публични, като по този начин смятал, че ще направи невъзможно нарушаването на наредбите. На гражданите той разрешил да употребяват в такова количество храна, че да не се пресищат без мяра, но и да не чувстват недостиг. Впрочем на тези обеди често се дават добавки във вид на убит дивеч; случва се понякога така, че вместо дивеч богатите поднасят на трапезата често пшеничен хляб. По този начин трапезата никога не остава без яденета, докато онези, които се хранят на нея, не се разотидат, а, от друга страна, тя не е свързана с много големи разноски.


8. Освен това Ликург бил забелязал, че храната придава на онези, които работят, хубав цвят, здрави мускули и голяма сила, докато онези, които безделничат, затъпяват и се обезобразяват от нея. Ликург сметнал, че тези негови наблюдения имат голямо значение, а като размислил и това, че даже и на онзи, който работи доброволно и усърдно, макар и той да е в напреднала възраст, физическите му сили са в добро състояние, той предписал всеки от най-старите, който се намирал ежедневно в гимназия, да бди никой да не извършва работа, по-малка от храната, която му се дава. 9. Струва ми се, че в това отношение не се е измамил, защото не бихме могли да намерим хора нито поздрави, нито телесно по-крепки от спартиатите. Последните упражняват еднакво и равномерно нозете си, ръцете си и врата си. 97. Военното дело у спартанците Ксенофонт, Лакедемонската държава, XI, 1 —10; XII, 1—4 X, 1. Ето кои неща са от полза за всички както във време на мир, тъй и във време на война. Ако обаче някой желае да узнае какви нововъведения е изнамерил Ликург по отношение на военните походи, той ще научи това в следните редове. 2. Преди всичко ефорите разгласяват посредством глашатая кои набори от конницата и пехотата трябва да потеглят на поход; по същия начин се постъпва и по отношение на занаятчиите, които трябва да тръгнат с войската. Лакедемонците са снабдени също така изобилно и по време на своите походи с всичко онова, което останалите гърци използват в полисите. Освен това се издава заповед да се доставят на войската всички онези материали, от които тя би могла да се нуждае, като тези материали се товарят отчасти на талиги, отчасти на гърба на товарните животни, така че онова, което би могло да липсва, не би могло да остане незабелязано. 3. Облеклото на бойците във време на война е следното. Те трябва да носят червени дрехи и медни щитове, тъй като това облекло най-малко приличало на женското и било особено пригодно за военни цели. Дрехи с такъв цвят са най-лъскави и бавно се замърсяват. Освен това той разрешил на онези, които са достигнали мъжка възраст, да си оставят коси, като смятал, че по този начин те ще изглеждат по-едри, а освен това ще имат по-благороден и по-внушителен вид.


4. Така снабдени, бойците били разпределени от Ликург по на шест мори конници и пехотинци. Всяка пехотна мора има един полемарх, четири лохаги, осем пентокостери и шестнадесет еномотарси (в.р.). В тези мори еномотиите се строяват по дадена команда било в една, било в три, било в шест редици. 5. Повечето хора са склонни да мислят, че тактиката на лакедемонците е нещо твърде сложно. Това схващане обаче съвсем не отговаря на действителността. В същност всяка отделна редица във войсковите части има свой простат [командир] и всяка. редица носи със себе си онова, което и е необходимо. 6. Тази тактика на спартанската войска може тъй лесно да се схване, че никой, който е в състояние да различава отделните бойци, не би се объркал. И тъй едни трябва да вървят начело на редиците, а други — да ги следват. Разгъването на редиците се командва във всяка еномотия от еномотарха, който изпълнява функциите на вестител. По дадена команда редиците се построяват в боен ред със съответно по-голяма или по-малка дълбочина. Едва ли има обаче нещо по-лесно от това за заучаване. 8. Спартанците извършват с голяма леснота всички придвижвания, които се струват толкова трудни на учителите по тактика. Когато те са построени в походна колона, разбира се, че еномотиите се движат в тази колона една подир друга. Ако обаче през време на марша в походната колона се появят неприятелски сили, тогава всеки еномотарх получава заповед да разгъне своите хора по фронта наляво и това става с цялата колора, докато войската се построи в боен ред с фронт срещу неприятеля. Когато обаче войската е построена по този начин и неприятелят се яви изотзад, всяка редица извършва контра-марш, тъй че най-добрите бойци, които в случая са останали в задните редове, да могат да се озоват в първите редици срещу неприятеля. 9. Не се смята за неудобство, че при тази маневра командирът се оказва отляво на своята част; напротив, това се смята понякога за преимущество. И наистина, ако някои биха направили опит да го обкръжат, той би се оказал незащитен не от страната на своята част, но от онази страна, която в същност е защитена от щита. Когато обаче понякога се налага командирът да бъде на дясното крило, в такъв случай еномотията извършва контрамарш отляво и фалангата се обръща така, щото командирът се оказва на дясното крило, а опашката на частта става ляво крило. 10. В случай, че неприятелят се появява, строен в боен ред, отдясно, когато войската се движи в маршова колона, тогава не е необходима друга маневра освен всеки лох да се развие като триера, която е насочила носа си по посока на неприятеля, и по този начин лохът, който се намира на опашката, се оказва надясно. Ако пък, от друга страна, неприятелят напада отляво, на това може също да се попречи, като той бъде отблъснат


или пък като всеки лох да бъде насочен срещу противника, така че лохът се намира на опашката, бъде разположен наляво. XII, 1. Аз бих желал да изложа също така и как според Ликург трябва да се устройват военните лагери. Тъй като ъглите на един четириъгълник не са особено пригодни да окажат ефикасна съпротива на противника, Ликург построявал лагера във вид на окръжност в случаите, когато последният не бил разположен на никаква височина, която да му обезпечи сигурност, или пък се опирал с гръб на някакво укрепление, или пък на бреговете на река. 2. През деня той поставял постовете при оръжието, които да наблюдават вътрешността на лагера, тъй като те не се поставят да наблюдават онези, които са неприятели, а за да бдят за вътрешния ред. Наблюдението на неприятелите е работа на конниците. Те се разполагат на такива места, от които да забележат колкото може от по-далеч всяко настъпление от страна на противника. 3. За през нощта пък Ликург установил обичая по предните постове да се поставят на стража скиритите. В наши дни същата роля изпълняват наемниците, ако има във войската такива. 4. Що се отнася пък до обичая на спартиатите да не се движат никога без копие в ръка, има се пред вид, че причината за този обичай е същата, която се корени и в обичая робите да бъдат държани далеч от мястото, където се поставя оръжието. Не трябва да се удивяваме и на това, че даже когато трябва да извършат физиологическите си нужди, войниците не се отдалечават от другарите си и от оръжието си освен дотолкова, доколкото се налага да сторят това, за да не си пречат един друг. И всичко това те вършат с оглед на своята сигурност.

Скиритите били периеки, произхождащи от областта Скиритида, която граничела непосредствено с Аркади. В тази област нямало още селище от грацки тип. Населението на Скиритида било предимно пастирско; то живеело в планински и трудно проходими местности. Затова пък било особено пригодено за служба в леко въоръжените части на спартиатите, като изпълнявало трудните и опасни задачи, които падало върху плещите на отрядите, натоварени да носят предната охрана и разузнаването на войската. Въпреки своите нескрити симпатии към всичко спартанско, Ксенофонт не премълчава, че спариатите използвали скиритите за трудни задачи, както асирийците използвали зависимите от тях хирканци.


98. Бойните песни на поета Тиртей като извор на спартанския бит. Песните на Тиртей, един от малцината представители на спартанската поезия, са твърде важен извор за военния бит на спартиатите. Тиртей живял и творил през втората половина на VI в. пр. н. е., като съответно на атинския си произход написал своите песни не на дорийски, а на йонийски диалект. Въпреки това неговите песни, които спадат към гръцките елегии-двустишия, съставени в хекзаметър и пентаметър, били твърде популярни всред ръководещата класа в Спарта, защото в тях се възпявали и насърчавали нейните военни успехи за завладяването на Месения и за смазването на каквато и да било съпротива от страна на потиснатото и експлоатирано население. За тази [плодородна земя] се сражаваха безспирно в продължение на деветнадесет години бащите на нашите бащи, онези храбри бойци с безстрашно сърце, и на дванадесетата година месенците, като изоставиха плодородната си земя, избягаха във високата планина Итома. И месенците подобно на осли, притиснати от тежко бреме, пъшкат под тежкото иго, понасяйки го по необходимост, а нивите им носят само половината от урожая. . . Сладко е за храбреца да пожертва своя живот в бой за родината си, като загива в първите, редици на доблестните бойци. Да напуснеш родния си град и плодородните ниви и да бъдеш доведен до просяшка тояга — това, напротив, е най-тежка и горчива участ. Страхливецът е осъден да се скита в чужбина с милата си майка, със стария си баща, с младата си жена и с невръстните си деца. Ще живее той омразен за онези, у които е намерил подслон, и ще бъде преследван от нужди и страшна нищета. Такъв човек позори своя род, покрива със срам бляскавия си изглед и бедите и безчестието следват по неговите стъпки. И ако наистина бродещият скитник не може да очаква нито топли грижи, нито почит, нито пък съчувствие в своята беда, то, нека се сражаваме храбро за родната си земя, нека защитаваме своята челяд и умрем, като не жалим своя живот. И тъй, младежи, бийте се, като останете здраво сплотени един до друг в бойните редици, като не давате на другите пример за срамно бягство или пък за жалка страхливост. Запазвайте в гърдите си своя дух крепък и готов за велики подвизи, когато потеглите на бой с врага. Не изоставяйте по-старите бойци, чиито колене са вече отслабнали. Не бягайте назад, като оставите жертва на


неприятеля старците. Страшен позор е за вас, когато в първите редици на бойците загине някой по-стар мъж и лежи пред редиците от млади бойци. Тъй като вие всички сте потомци на непобедимия в битки Херакъл, бъдете смели и бодри, защото Зевс още не се е отвърнал от вас. Не се страхувайте и не бойте се от вражеските пълчища, а всеки от вас, нека държи щита си право и неотклонно в първите редици, като смята живота за омразен, а мрачните пратеници на смъртта са толкова скъпи, колкото не са скъпи за сърцето му дори слънчевите лъчи. Вие всичките сте запознати с разрушителното дело на бога Арес, който причинява много сълзи, познавате добре и ужасите на разрушителната война! Младежи, вие всички сте виждали как едни мъже бягат, а други ги преследват; на тези, и на другите зрелища вие сте се нагледали до насита. Истински бойци обаче са онези, които, сгъстявайки плътно своите редове, се решават да влязат в ръкопашен бой в първите редици; те дават по-малко жертви, а спасяват онези, които стоят зад тях; жалките страхливци и бегълци от строя погубват обаче в миг и завинаги цялата си чест. Не може да се намери някой, който да може да разкаже докрай всички мъчения, които се струпват върху страхливеца, който сам си е причинил този позор. За честния боец е твърде трудно да прониже в гърба едного, който бяга от полето на убийствената битка. Срамно и позорно зрелище представя мъртвецът, прострян в праха и промушен с копие, което е забучено в гърба му.И тъй всеки да крачи с широка крачка или да впие здраво нозе в земята и да стои на мястото си, прехапал устните си със зъби. Прикривайки бедрата и коленете си долу и гърдите и раменете си с изпъкнал щит, кръгъл и от яка мед, нека всеки боец размахва в десницата си своето мощно копие, развявайки при това страшния перчем над главата си. И нека той да се учи на трудното военно дело всред вихъра на бойните подвизи и да не стои с щита си вън от обсега на летящите стрели. Нека той върви в ръкопашния бой и да поразява врага, като нанася рани с дългото си копие или меча си. Нека всеки, поставил нога до нога, опрял щит до щит и вдъхващ страх перчем до перчем и шлем до шлема на своя другар, и плътно прилепил гърди до гърди, се сражава с неприятеля, сграбчил здраво в ръка копието си или дръжката на меча си. А вие, гимнети (в.р.), като прибягвате и се затулвате тук или там под щитовете си, обсипвайте ненадейно неприятеля с градушка от огромни камъни или пък хвърляйте във вражите редове леките си копия под закрилата на онези бойци, които крачат в боя в пълно въоръжение.


Астрономия Граница на Рош

Граница на Рош е този радиус на кръгова орбита на едно тяло, движещо се около друго тяло, при които приливните сили, предизвикани от централното тяло са равни на гравитационните сили на спътника. Ако спътник е на по-ниска орбита от границата на Рош, то централното тяло предизвиква приливи със сила по-голяма от гравитацията на спътника. Тоест, приливните сили ще разкъсат спътника на части. Наблюдаваните пръстени около някои планети се намират по-близо от тази граница. Между другото в научните разработки около Зона на Рош се открояват двама българи Светослав Веселинов и Мартин Караниколов. Светослав Веселинов е ст. ас. в "Софийския Университет", катедра "Обща Физика". Той предполага, че след като в Зона на Рош около големите планети се образуват пръстени би трябвало това да става и около по малките. Според него, големината на парчетата образуващи пръстена са достатъчно дребни и разредени, че отразената светлина да е съвсем малка.

32


Основанията за това твърдение са попадението 4 американския спътник в Зона на Рош и пръснали се на парчета точно в момента, в който са пресичали зоната. Друг аргумент в защита на твърдението е това, че няколко космонавти и астронавти са отбелязали в докладите си, че в определени моменти от полета са забелязали слабо сияние приличащо на пръстен около Земята. Поведение на „течен“ спътник: на голямо разстояние от централното тяло формата му е почти сферична.

При приближаване към границата на Рош спътникът се деформира от приливнимите сили.

На расстояне, равно на границата на Рош приливните сили и силата на гравитацията на спътника се изравняват, и най-малкото сътресение предизвиква разрушаяане на спътника.

33


Орбиталните скорости зависят от радиуса на орбитата (червените стрелки), затова при разрушаването на спътника парчетата му се разпръскват по дължината на орбита му.

Впоследствие от парчетата се образува пръстен.

34


Неандерталец Неандерталец ВВпериода периодамежду между230 230000 000г.г.ИИ2828000 000г.г.На Натериторията териториятананаЕвропа, Европа,Централна Централна Азия АзияииБлизкият БлизкиятИзток Изтокживеел живеелнеандерталският неандерталскиятчовек.( човек.(харечен харечене етака такапонеже понеже първият скелет от този прачовек е открит в долината Неандертал в Германия) първият скелет от този прачовек е открит в долината Неандертал в Германия) Тъй Тъйкато катоусловията, условията,при прикоито коитосъществувал съществувалбили билиизключително изключителносурови сурови (Ледниковата епоха) неандерталецът притежавал физика, отгожаряща напълно (Ледниковата епоха) неандерталецът притежавал физика, отгожаряща напълно нанавечната вечнатазима, зима,ввкоято коятоживеел. живеел. Изучавайки Изучавайкискелетите скелетитенананеандерталци, неандерталци,учените ученитестигат стигатдо доследните следнитеизводи: изводи: -Неандерталците -Неандерталцитесасабили билиотносително относителнониски нискихора, хора,но нос смного многодобре добреразвити развити мускули ( средните съотношения на ръста към теглото са: 166 см;77кг мускули ( средните съотношения на ръста към теглото са: 166 см;77кгзаза мъжете мъжетеии154см;66кг 154см;66кгзазажените). жените). -Тези -Тезипървобитни първобитнихора хорасасаимали ималисилно силноразвити развитинадочни надочнидъги дъгинаначерепа черепаии месести, месести,големи големиносове носовекато катозащита защитаототстудения студениявъздух, въздух,който койтосасадишали дишали

-Долната -Долнатаим имчелюст челюстеепо-масивна по-масивнаот отнашите нашитеии при принея неяима имамного многослабо слабоизразена изразенаподбрадична подбрадична вдлъбнатина, което говори, че неандерталците, вдлъбнатина, което говори, че неандерталците, може можеби бисасаизползвали използвали(разбира (разбирасесемного многослабо) слабо) иичленоразделната реч. членоразделната реч. 35


Неандерталец -начин на Неандерталец-начин на живот живот Суровите условия на Ледниковата епоха оформили неандерталците като ловци, които живеели в пещери на групи от по 50-100 души и също така групово ловували едри стадни животни. Основната им храна били мамутите, косматите носорози (виж възстановката), както и мегалоцероси (елени от Ледниковата епоха), коне и др. Откритията на археолозите показват че неандерталците са използвали огъня, обличали са се с животински кожи, съшити от тях в примитивни дрехи и са изработвали оръжията си и оръдията на труда от кремък и кости на животни. Груповият начин на лов, който те са практикували , опитвайки се да убият от непосредствена близост често пъти разярени животни е криел за тях огромни рискове.Много от откритите скелети на неандерталци носят белези от тежки травми като прегазване или пронизване от животински рог. Изследванията, които учените са направили доказват, че тези праисторически хора не са преки предци на съвременния човек.Нещо повече: Съвременните хора вече са се появили в Европа (преди 40 000 г.), когато неандерталците започнали да изчезват.Дори се смята, че една от причините за изчезването им са именно Съвременните хора. Учените считат, че неандерталците изчезват окончателно преди около 28 000 г. 36


География

Лицето на земята

ЗЕМЕТРЕСЕНИЯТА ПРЕДИЗВИКВАТ ПРОМЕНИ Земетресенията представляват внезапно раздвижване на земната кора, при което за кратко време земната повърхност може да претърпи съществени изменения. Твърде далеч са онези години, когато земетресенията са били загадка за хората. Снизхождение будят обясненията, че земетресенията се дължат на движението на великани или китове, върху гърбовете на които лежала Земята. Наивна изглежда представата за нарушаване на спокойствието на земната повърхност под влияние на вятъра, който упражнявал силен натиск върху стените на подземни кухини. Днес вече се знае, че причина за земетресенията са вътрешните земни сили. Земетресенията възникват в земните недра при бързото освобождаване на натрупаната там енергия. Мястото, където се освобождава енергията, става земетръсно огнище. Неговата дълбочина може да достигне до 700 км. От земетръсното огнище се разпространяват различни по скорост земетръсни вълни, които разтърсват земната повърхност и се възприемат като трусове. Колкото по-голяма енергия се освобождава, толкова те са по-силни. Обикновено земетресенията са съпроводени с бучене. Причина за земетресенията са също и вулканските изригвания. Такива земетресения се проявяват само около самите вулкани. 37


Всяка година сеизмичните уреди регистрират на Земята няколко милиона земетресения, от които само няколко хиляди се усещат от хората, а около 20 са силни. Земетресения на нашата планета стават там, където земната кора е най-подвижна. Повече земетресения се отбелязват на сушата. Специалистите са установили две земетръсни зони : — Средиземноморско-Трансазиатска и Тихоокеанска. По-активна е Тихоокеанската зона, тъй като в нея се освобождават 80 % от цялата сеизмична енергия на Земята. Нашата страна попада в рамките на Средиземноморско-Трансазиатската земетръсна зона.

38


ЗЕМЕТРЕСЕНИЯТА ДА ОБРАЗУВАТ ПУКНАТИНИ ? Най-разпространените форми в релефа, които се получават вследствие на земетресенията, са пукнатините. Те са свързани с разместванията и разкъсванията на земната кора. Дължината на пукнатините може да бъде стотици километри, а ширината им достига обикновено 4—5 м, понякога и повече. Често пукнатините имат голяма дълбочина. Много силни земетресения са станали пред погледа на човека. Голям брой са и сведенията за образувани пукнатини. През 1891 г. в Япония при земетресението в местността Мино овари се образувала пукнатина, чиято дължина била около 100 км. Полученото по нея вертикално разместване на земната кора не е било по-малко от 6 м. По време на земетресението в Калифорния — САЩ, през 1906 г. се появили редица пукнатини, но удивление буди пукнатината Сан Андреас, която е ненадмината досега. Тя е била проследена на едно внушително разстояние от 400 км. По нея е станало хоризонтално изместване на земната кора. Реките променили своето течение, като в източната страна на пукнатината те се придвижили на юг с 6 м спрямо западната страна. През 1920 г. от земетресението в провинция Кансу — Китай, върху земната повърхност зейнали големи пукнатини и станали значителни вертикални размествания. Земетресението в Япония през 1923 г. също е причинило образуването на пукнатини. Тогава районът на полуостров Идзу до Токио се измества на югоизток. Това изместване се увеличавало от запад на изток, от което полуостров Бозо също се придвижил почти с 6 м. Гоби-Алтайското земетресение в Монголия през 1957 г. предизвикало истинска сензация. Планински масив с дължина около 275 км и ширина около 30 км се издигнал с 10 м, като същевременно се отклонил на изток с 9 м. Ето какво може да допълни за този случай разказът на Харун Тазиев: „...Пукнатина, широка на места двадесет метра, се отвори по протежение на триста километра…Блоковете на земната кора от едната и другата страна на тази пукнатина се отместиха вертикално и хоризонтално един спрямо друг, пренасяйки на много метри урвите, реките и пътеките, които пресичаха пукнатината...“ През 1960 г. станало земетресение в южната част на Чили. Появили се големи пукнатини, пропадане и издигане на някои участъци от сушата. Реките променили течението си, образували се водопади. Големи пукнатини били забелязани и по време на Ташкентското земетресение през 1966 г. 39


съдържанието на сол при температура под минус 1,5° С до минус 1,9° С), а откъсващите се от шелфовия ледник столовити айсберги се състоят предимно от сладка вода. Така чрез столовитите айсберги и в резултат на движението на ледниците (блокове плаващ лед и по-малки айсберги) годишно се откъсват 1400 кубически метра лед. По този начин постоянно се попълва броят на плаващите в Южния ледовит океан над 200 000 айсберга. Вътре в зоната на паковия лед съотношението между лед и открито море не само силно се колебае, но е неравномерно. Ледът отслабва въздействието на вятъра върху водната повърхност и въпреки, че по принцип възпрепятства проникването на светлина във водата, 21 на сто от нея стига на един метър дълбочина в ледения слой. Нека имаме предвид, че през лятото Антарктика по-силно се нагрява от слънчевите лъчи, отколкото съответните северни географски ширини. Освен това ледените кристали поляризират падащата светлина, което способства някои организми по-добре да използуват определени части от спектъра. Интересни са сведенията за земетресението, станало в София през 1858 г. Известният български просветител Сава Филаретов много картинно и точно го описва и същевременно съобщава за образуването на пукнатина в подножието на Витоша. „На 18 септември 1858 г., в четвъртък по пладне, слънцето огряваше с особена светлина Софийското поле и печеше така силно, щото не знаеше човек къде да се дене от необикновена горещина и тягост в атмосферата. В това време, изведнъж, в един миг, се чу един гърмеж, но такъв гърмеж, силен и оглушителен, като да пукнаха изведнъж хиляди-хиляди топове. В същата минута се потърси и се разлюлява земята така силно и страшно, що всякой в отчаяние се найде и помисли, че тука е веке скончание мира... ... Казват, че планината Витоша, един час на югозапад от София, да се е разпукнала на едно място по половин аршин нашир и половин час надлъж между селата Бояна и Драгалевци..." През 1909 г. в долината на р. Тунджа станало земетресение, при което се появила пукнатина с дължина няколко стотици метра. Земетресенията в Горнотракийската низина през 1928 г. предизвикали образуването на множество пукнатини с различна посока и дължина. Северно от гр. Чирпан една пукнатина е била дълга почти 40 км, а друга пукнатина при леглото на р. Марица имала дължина 60 км. Някои пукнатини имали ширина до 4 м и видима дълбочина до 2,5 м. На места тези пропадания се запълнили от нахлулите води на реката. 40


ГУБЯТ ЛИ СКАЛИТЕ РАВНОВЕСИЕ? По време на силни земетресения се нарушава устойчивостта на скалите и те губят равновесие. Тогава те се откъсват, придвижват се по склоновете и образуват срутищни и свлачищни форми. Случаи за образуване на такива форми в резултат на земетресения има много на земната суша. През 1870 г. станало земетресение в Южна Гърция, което предизвикало срутвания. Един очевидец разказва: „... Когато се чу грохот и последва подземен удар, откъм запад долетя шум, вероятно от Итея... После за няколко секунди настъпи тишина и отново се появи шум — от върха на планината Кирфис с грохот се търкаляха скали и по стръмните и дълбоки клисури се сгромолясваха в равнината или в морето. Едва този шум стихна, раздаде се нов тътнеж от падане на скали, този път от планината Парнас. От запад и северозапад, от планината Коракс и възвишенията около Анфиса също долетя грохот от падащи камъни..." Земетресението в Каксу през 1920 г. станало причина за големи срутвания и свличания, Харун Тазиев описва само една част от тези събития. „... В това, което беше наречено Долината на смъртта, планинските склонове бяха изтърбушени от седем огромни срутвания. .. Една къща заедно със стопанина и неговия син беше отнесена на гърба на движещата се маса и останала по чудо на повърхността на повече от 800 метра надолу, където лавината срещна две други лавини, които идваха косо и изкривиха нейния курс. Тогава тя навлезе в една малка приточна долина и се изкачи по нея на повече от един километър. .." При земетресението в Таджикска през 1949 г. смъкнатите скални материали от склоновете нанесли доста изменения в релефа. Под скални материали с дебелина 30 м останал погребан завинаги град Хаит. По време на земетресението Чили през 1960 г. са били образувани многобройни срутища и свлачища. Харун Тазиев дава конкретш данни за долината на р. Сан Педро „. .. Реката Сан Педро беше заприщена на три последователни места в първите пет километра от своето течение. Три заприщвания от скали, откъснати от брега от осемдесет метра височина, бяха преградили реката, въпреки че ширината от единия до другия бряг беше 1000 м. Първите две запришвания бяха относително скромни: шестнадесет мртра височина на едното и деветнадесет на другото, но третото беше затрупало леглото на реката с покривка от четиридесет до шестдесет метра — два милиона кубически метра скална маса..." Земетресението в София през 1858 г. също предизвикало срутвания. Големи скални блокове, отделени от снагата на Витоша, се намерили в нейното подножие. 41


ИМА ЛИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ ПОД ОКЕАНИТЕ И МОРЕТАТА ? Силни земетресения възникват и под океаните и моретата или в близост до техните брегове. Тогава във водата се образуват вълни, познати с японското название цунами, което означава „големи вълни в заливите". Движението на тези вълни е много бързо и понякога надминава 700 км в час. Височината им с приближаване към сушата достига до 20— 30 м. Но има и изключения. Запазени са сведения, че през 1737 г. при нос Лопатка на полуостров Камчатка се разбила вълна с височина около 70 м. Появяването на цунами е твърде опасно за бреговите участъци и крайбрежията. Понякога то предизвиква силни изменения на техния релеф. През 1751 г. в резултат на земетресение огромни вълни се втурнали към чилийските брегове и образували заливи. През 1755 г. по време на Лисабонското земетресение цунами с височина 26 м навлязло навътре в долината на р. Тахо и отнесло голямо количество материали. 42


През 1952 г. възникнало земетресение край полуостров Камчатка. Вълни с височина 15—18 м станали причина в речните долини на полуострова да се образуват пясъчни валове. През 1958 г., вследствие на земетресение, цунами с височина 15—20 м откъснало от бреговете на Аляска голямо количество скални маси. Интересен е случаят, свързан с Чилийското земетресение през 1960 г. Вълни с височина повече от 10 м променили чилийското крайбрежие. Нещо повече. След 12—23 часа вълни с височна 6 м се разбили чак в бреговете на Япония и нанесли чувствителни поражения.

43


Зоология КАКВА Е РОЛЯТА НА ПОЛОВИЯ ДИМОРФИЗЪМ ПРИ ЖИВОТНИТЕ? В превод на българската дума диморфизъм означава двуформие. Всъщност диморфизмът е само частен случай от полиморфизма, т. е. от многоформието. Тези термини се използват от зоолозите за означаване на всички онези случаи, при които един и същ вид животно се среща в две или няколко различни форми. При разделнополовите животни диморфизмът най-често е свързан с различия във вторичните полови белези. Не при всички видове животни вторичните полови белези са постоянна характерна черта за полово-зрелите индивиди. У видовете, при които се наблюдава периодичност във функционирането на половите жлези, понякога се наблюдава и периодичност в появата на вторичните полови белези. Те се появяват само през така наречения брачен период — онова време от годината, през което животните се размножават. След преминаването на брачния период вторичните полови белези изчезват, за да се появят отново през следващия. Половият диморфизъм се изразява най-често в това, че мъжките и женските животни от един и същ вид са различни по големина. При бозайниците и птиците мъжките са обикновено по-едри от женските. Така е и при някои видове влечуги, земноводни, насекоми и ракообразни. Но по-често мъжките са по-дребни от женските, например при повечето насекоми, паяци, риби и влечуги, както и при някои птици и бозайници.

44


Понякога разликата в големината и формата на мъжките и женските е толкова, голяма, че изглежда просто невероятно те да принадлежат към един вид животно. Такъв е случаят с морските червеи от род Бонелия Дълго време мъжките на тези червеи са били неизвестни. В края на краищата се установило, че те са истински джуджета в сравнение с женските, които са 50—100 пъти по-едри от тях. Размерите на мъжките достигат едва 1—2 мм. Те са лишени от храносмилателна система и живеят като паразити в каналите на размножителните органи на женската. В много случаи половият диморфизъм се изразява в това, че мъжките животни са много по-ярко обагрени от женските. Особено много примери на такъв полов диморфизъм има сред птиците, които обитават тропичните и субтропични райони на сушата. При това различия за 20 см дължина. От векове най-красивите пера на мъжките райски птици са служили за украшение на аборигените в Нова Гвинея. Но и Европа не е останала незасегната от тази мода. Към края на 19 век в нашия континент са били внесени над 50 000 кожи от райски птици заради разкошните им пера. Поради това райските птици са били обект на постоянно преследване. Някои видове вече са станали изключително редки. Да се носят пера от найредките видове сега е привилегия само на племенните вождове. Дългите пера, които красят опашката на мъжкия паун, също са характерен пример за вторичен полов белег. Когато паунът е спокоен и се занимава с прехраната си, те са събрани и отправени назад, но появи ли се женската, той с достойнство й ги демонстрира, разпервайки ги като ветрило. Мъжките на много видове риби също добиват ярка окраска по време на брачния период. Любителите на аквариумни рибки познават десетки видове, които биха могли да бъдат дадени за пример. Повечето от тях имат тропичен произход. Особено характерен пример от нашата природа е рибата бодливка. През брачния период тръбната страна на мъжкия става яркозелена, а коремната — светлочервена. Очите му стават жълти и започват да блестят с метален блясък. Щом премине брачният период, ярките багри избледняват, а очите му престават да блестят. Полов диморфизъм, свързан с различия в общата форма и устройство на тялото, се наблюдава най-вече при насекомите. Кой от нас не е тичал подир светулките, които летят в мрака на топлите летни нощи. Те ту светват, ту изгасват, за да светнат отново след миг. Тъй като не хвърчат бързо, бихме могли да уловим голям брой от тези бръмбарчета и да наблюдаваме как светват и изгасват тяхните „фенерчета", разположени отдолу на коремчетата им. Както всички останали бръмбари, те притежават надкрила (елитри), които в покой 45


покриват задните ципести крила, с помощта на които летят. Светулките, които летят, са само мъжки. Женските светулки са съвършено различни по външен вид от мъжките. Те не летят, тъй като са лишени както от летателни крила, така и от елитри. По-едри са от мъжките, приличат на ларви и могат само да пълзят по земята между храстите. Светещите им органи издават постоянна зеленикава светлина за разлика от мигащата жълта светлина, излъчвана от мъжките. Мъжките на много чифтокопитни бозайници са „украсени" с рога, каквито женските не притежават или ако ги имат, те са много по-слабо развити. Красивите рога на елена са вторичен полов белег, а не оръжие за защита от враговете. Нападнат от вълци, еленът се отбранява най-вече с копитата си. Рогата се използват при изпробване на силите между мъжкарите-съперници. Това изпробване на силите става чрез отблъскване с глава. При отблъскването рогата служат за по-доброто сцепване на срещуположно насочените глави на съперниците. Често дори не се стига до физическа битка, а само до демонстриране на рогата пред съперника чрез специални пози. Съдейки по големината им, единият от двамата понякога преценява, че е по-слаб и се оттегля. За своите рога еленът заплаща висока цена. Неговият организъм изразходва твърде много енергия за тях. Рогата опадват всяка година и се заменят с нови, по-големи. Израстването на новите рога става бързо, само за около три и половина месеца, и то през месеците, когато храната е най-оскъдна. При това те достигат понякога до 10 кг, докато всички останали кости на животното тежат около 20 кг. Нищо чудно при това положение, че големи и внушителни рога могат да притежават само здравите и жизнеспособни животни. Съществува интересно сходство между рогата на елена и „рогата" на бръмбара-бегач. И при него, както при елена, с „рога" е снабден само мъжкият. Всъщност това не са истински рога, а необикновено силно развити горни челюсти (мандибули). При женската те са нормално развити и са много по-малки от тези на мъжкия. Той ги използва не само за сплашване на всякакъв вид нападатели, но и за прогонване на съперниците си при овладяване на женската. И тук, както при елените, между мъжкарите понякога се водят битки. Големината на горните челюсти на мъжкия силно зависи от това, колко дълго се е изхранвала ларвата, от която се е развил. Какво е значението на половия диморфизъм? Та нали в природата всяко явление има своя дълбок смисъл и значение! Отговорът на този въпрос е бил намерен още в края на 19 век от знаменития английски природоизпитател Чарлз Дарвин. Той счита, че сред животните в природата се извършва така нареченият от 46


него полов подбор. Женското животно е готово да последва онзи мъжкар, който е по-едър, който има посилно развити рога или по-ярко оперение. Тези си качества мъжките активно демонстрират пред женските посредством различни характерни движения по време на любовната игра. По-силно изразени вторични полови белези имат най-често мъжките животни, които са по-жизнеспособни, отличават се с по-голяма плодовитост и по-голяма устойчивост спрямо неблагоприятни външни условия. А това е от голямо значение за продължаването на рода. Женските, разбира се, не съзнават това, нито пък притежават нашата човешка естетическа преценка за красотата на мъжкото животно. Те просто по-силно се възбуждат от мъжките с посилно изразени вторични полови белези и в тази си възбуда са готови да ги последват. Мъжките с по-слабо изразени вторични полови белези имат по-малко шансове. В съревнованието за спечелване на женската побеждават, така да се каже, „по-добрите". Това явление е, следователно, само един своеобразен механизъм, чрез който самата природа подбира най-добрите измежду многото за продължаване на поколението. Ползата от това за оцеляването на вида е очевидна. Може би ще запитате защо женските животни не са по-ярко оцветени от мъжките и защо те не се съревновават помежду си за спечелване на мъжките? Участието на мъжкия и на женския пол в размножаването е твърде неравностойно. Главното предназначение на мъжкото животно е да оплоди женското. Дори да загине скоро след оплождането, това няма да се отрази фатално върху продължаването на рода. За женското животно оплождането е само началото на цял ред процеси, от успешното приключване, на които зависи дали то ще остави поколение. Снасянето на яйцата и тяхното мътене или бременността и откърмянето на малките изискват продължително време, през което женската е най-добре да остане скрита от погледа на врага. Ето защо за нея е по-полезно да има окраска, която е не само скромна, но и незабележима. Това, че по време на размножителния период или че изобщо мъжките животни са по-ярко обагрени от женските не е строго правило. При някои видове животни това не се налага. Има птици, при които женските са също така ярко оцветени, както и мъжките. Такъв е случаят със земеродното рибарче — една от най красивите и ярко обагрени нашенски птици. Земеродното рибарче строи своите гнезда в дупки и пещери. Там неговата женска мъти скрита от погледа на враговете. Не във всички случаи обаче различията между мъжките и женските животни от един и същ вид са във връзка с действието на половия подбор. Много често тези различия са подчинени само на нееднаквите функции, които имат да изпълняват женските и мъжките индивиди. 47


Ботаника ОТДЕЛ ПОКРИТОСЕМЕННИ, ИЛИ ЦВЕТНИ РАСТЕНИЯ (Magnoliopbyta = Angiospermae) Покритосеменните растения са най-многобройната група в растителния свят на Земята. Нейните членове са подредени в 390 семейства, 13 000 рода и около 250 000 вида. Те са се заселили по цялото земно кълбо — в океани и морета, в езера и блата, из пясъчни и каменни пустини, из равнини и плани-ни. И растат при найразлични климатични условия от тропиците до ледените пустини на Антарктида и Арктика. Едни от тях са дървета и храсти, други — тревисти растения, трети — лиани, а четвърти са епифити или паразити. Размерите на покритосеменните растения са толкова различни, че сред тях могат да се видят както джуджета и микроскопични растения, така и гигант-ски по размери дървета. Видовете от рода волфия (Wolfia) например са само 1 — 2 мм, а между австралийските евкалипти има екземпляри, достигащи 100 м височина. Огромно е разнообразието и в устройството на листата и на размножителните им органи. И все пак какво е най-характерното за растенията, включени в този отдел? Най-характерният им белег е затварянето на семепъпката в специални вместилища, наречени плодници, или завръзи. Образуването им е резултат от сгъването на един или срастването на няколко листоподобни образувания, известни с името плодолисти. След оплождането семепъпките се превръщат в семена. Те остават затворени в плодниците, които с течение на времето се видоизменят в плодове. Оттук именно произлиза едно от имената на тези растения — покритосеменни. 48


Затварянето на семепъпката е довело до образуването на една специална част върху плодника — близалцето. То служи за „приемане" на мъжките полови органи (поленовите зърна, или цветния прашец), които щом като попаднат върху него, прорастват, образуват поленова тръбица и така осигуря-ват пътя за движението на мъжките полови клетки до семепъпката и нейната яйцеклетка, след което се извършва оплождането. Самото оплождане при покритосеменните протича по своеобразен начин. Тук се извършва така нареченото двойно оплождане. Неговата същност се изразява в това, че обра-зуваните две мъжки оплодителни клетки (наречени спермии) се сливат поотделно — едната с яйцеклетката, а другата с вторичното ядро на зародишната торбичка, разположена в семепъпката. След това от оплодената яйце-клетка се развива зародишът на растението, а от оплоденото вторично ядро — хранителната тъкан, нужна за изхранването на зародиша. При покритосеменните се е извършило много силно съкращаване на поло-вото поколение (гаметофита) в жизнения им цикъл. Мъжкият гаметофит при тях е представен само от няколко ядърца в поленовото зърно, известни с името спермални ядра. Женският гаметофит пък е съставен само от няколко клетки, които се развиват в яйцеклетката. И докато гаметофитът все повече и повече се съкращава, спорофитът (безполовото поколение) достига при покритосеменните растения много високо развитие — това са фактически растенията, които най-често са около нас. Покритосеменните растения имат още един основен белег — образуването на цветове. При едни те са двуполови, при други — еднополови, а самите растения могат да са еднодомни или двудомни. Освен това има цветове, съставени от два кръга околоцветни листчета, които образуват чашката и венчето на цвета, но има и цветове с еднореден или без какъвто и да било околоцветник. И тъй като вторият важен белег за тези растения е цветът, често ги наричат цветни растения. А цветовете им са така разнообразно устро-ени, че за да бъдат всички те описани, са нужни стотици страници. Не по-малко разнообразни са и съчетанията, които отделните цветове образуват — съцветията. А устройството на семената и плодовете им много често надми-нава и най-богатото човешко въображение. При развитието на зародиша на покритосеменните се наблюдава също особеност. При една част от тях се образуват два семедела, а при друга — само един. Въз основа на тази разлика в целия отдел са обособени два класа — клас Двусемеделни и клас Едносемеделни. Накрая, нека да отбележим още едно важно „качество" на покритосеменни-те растения — способността им да образуват невероятно много съчетания помежду си. Така те формират десетки хиляди съобщества, които в крайна сметка образуват растителната покривка49на нашата планета.


Покритосеменните растения имат огромно значение за човека. Те са расте-нията, които ни хранят и обличат. Те доставят на човека етерични масла, витамини, органични киселини, също и кислорода, без който не можем да живеем. Те са незаменими „доставчици" на лекарствени вещества, без които фармацевтичната промишленост би се затруднила да произвежда всички свои препарати по синтетичен път. Не без значение е и тяхната роля като украсни растения, които ни съпътствуват и в дома, и на улицата, и в парка. Те са. . . Не е възможно само в няколко реда да се разкрие наистина огромно-то им значение за човека. Затова ще спрем дотук. В нашата природа покритосеменните растения са представени с около 3500 вида.

КЛАС ДВУСЕМЕДЕЛНИ (Magnoliopsida = Dicotyledonae) СЕМЕЙСТВО ЛЮТИКОВИ (Ranunculaceae) Семейство Лютикови наброява повече от 2000 вида, които са обединени в около 50 рода. Те се срещат по цялото земно кълбо — от екватора до аркти-ческите ледени пустини на север и до Антарктида на юг. Мнозинството и от родовете, и от видовете са разпространени обаче в извънекваториалните области на Северното полукълбо, главно в Източна Азия, докато в тропичните и субтропичните райони техният брой е твърде малък и там те са предимно планински растения. Сравнително голям брой лютикови растения могат да се видят и у нас. В нашата флора те са представени със стотина вида от 25 рода (в цяла Европа се срещат 28 рода) и играят съществена роля в растителната покривка на цялата страна, особено по по-влажните и замочурените места. 50


Мнозинството лютикови са многогодишни треви, които презимуват в почвата с подземни стъбла — коренища и грудки. Сред тях има обаче и храсти, и дървесни лиани, като „нашия" повет. Листата на лютиковите са без прилистници, най-често последователни, по-рядко срещуположни. Те имат цели или в различна степен дланевидно до пересто разсечени или разделени петури. Изумително разнообразни са цветовете на лютиковите растения. Сред покритосеменните няма друго семейство с толкова противоречиви белези в това отношение. При едни родове цветовете са съвсем примитивно устроени и ако околоцветните им листчета не са ярко обагрени, те ще приличат по-скоро на шишарка на някое голосеменно дърво, отколкото на същински цвят на покритосеменно (цветно) растение. Такъв е случаят при витошкия божур (Trollius europaeus). При други родове, както при рода Самакитка (Aconitum), при рода Ралица (Consolida), при рода Кандилка (Aquilegia) и др., цветовете са значително „усъвършенствани" и са отлично приспособени за опрашване от насекомите. Между тези два крайни типа се нареждат всички останали родове. При едни от тях цветовете са с прост венчевиден околоцветник и найчесто роля на венче играят чашелистчетата, докато самите венчелистчета са превърнати в различно устроени нектарници. При други лютикови цветовете са с двоен околоцветник, но той е образуван ту от определен и постоянен, ту от неопределен и непостоянен брой чашелистчета и венчелистчета. Единственият постоянен белег на цветовете на лютиковите растения е силно развитото им цветно легло и неопределеният брой на тичинките и плодниците. Тъкмо по този белег те най-лесно и най-сигурно могат да се отличават от представителите на всички други семейства. Плодовете на лютиковите растения за разлика от цветовете им са твърде еднообразни. При мнозинството видове те са сборни, съставени от многобройни свободни (опадващи поотделно) плодчета — мехунки или орехчета. Само при отделни родове, от нашите представители на семейството такъв е случаят при род Ресник (Actaea), плодовете са от типа ягода — многосеменни, сочни. Всички лютикови растения съдържат отровни, често лютиви на вкус веще-ства и животните ги избягват, не ги пасат. Някои от тях обаче са богати на лечебни вещества и от незапомнени времена се използуват като билки. А заради красивите, често и много оригинални цветове и хубавата листна маса голям брой лютикови се отглеждат в градините като украсни растения. 51


КУКУРЯК (Helleborus odorus)

Кукурякът се показва над земята твърде рано през пролет-та. В по-ниските и потоплите места се надига из храсталаци-те и редките гори и по поляните сред тях още през февруари — март, а през меки и безснежни зими — дори през декем-ври — януари. Колкото по-високо обаче се изкачва по склоновете на предпланините и планините (кукурякът стига и до буковия пояс) , толкова по-късно се отварят цветовете му — понякога дори през май. Кукурякът е многогодишно тревисто растение с късо, почти черно коренище. От него всяка година израства само по едно изправено жълто-зелено цветоносно стъбло, високо до 40 (рядко повече) см. То е разклонено и е с листа само на върха, а в основата е обвито с няколко продългова-то яйцевидни тъмни люспи.

Цветовете на кукуряка са големи, с диаметър от 4 до 7 см, жълто-зелени, полукълбовидни, ароматни, обикновено по 2 — 4 на всяко стъбло. Те са с правилен околоцветник, който е съставен от 5 свободни венчевидни чашелистчета. Самите венчелистчета — десетина на брой, са видоизменени в малки фуниевидни нектарници, които са разположени в основата на венчевидните чашелистчета. Тичинките както при всички лютикови са многобройни, с жълтеникавобели едри прашници. А плодниците са 3 — 8, зелени, само в основата сраснали. От тях след опрашването се развива плодът, съставен от 3 — 8 продълговати плодчетамехунки, всяко завършващо с дълго носче. 52


Наскоро след като стъблото израсне от обвивката, в основата му се показва и единственият приосновен лист на кукуряка. Той е с дълга дръжка и кожеста петура, почти до основата длановидно разделена на 7 — 10 широко ланцетни и напилени по ръба дяла, дълги до 15 см. Този лист продължава да живее и след като цветоносното стъбло загине, запазва се зелен през зимата и доживява до израстването на новия лист през следващата пролет. Стъбловите листа са подобни на приосновния лист, но са по-малки и с по-къси дръжки. В по-стари времена кукурякът се славел като билка срещу много болести и по хората, и по домашните животни. За лечение използвали коренищата му (заедно с корени-те), които изваждали рано напролет или през късна есен. С тях лекували болести на сърцето, възпаление на гръбнач-ния мозък, менингит, туберкулоза, нервни болести и още какви ли не други болести, а сварени в оцет, ги използвали против пърхот и за укрепване на косъма, за промивка на гнойни рани и т.н. По-късно официалната медицина потвърдила само някои от лечебните свойства, които при-писвали на кукуряка народните лечители. Установено било, че в коренищата и в корените му се съдържат веще-ства, които активизират дейността на сърцето, действат пикочогонно, слабително и нервоуспокоително. Тези веще-ства са обаче силно отровни и затова кукурякът може да се използва като лечебно растение само под лекарски контрол. Кукурякът е медоносно растение. През най-ранна пролет, когато има малко други цъфтящи растения, неговите богати на нектар и на цветен прашец цветове са отлична паша за пчелите. А е и красиво рано цъфтящо растение, което лесно се отглежда. Вие ще можете да се радвате на ранния му цъфтеж и на ароматните му цветове още през следващата пролет, ако през есента извадите коренища и веднага ги засадите на избраното място.

53


Личност Рене Декарт (фр. René Descartes), (1596 - 1650)

"Като видях, че в самото положение: аз мисля, следователно аз съществувам, няма абсолютно нищо друго, което да ме уверява, че казвам истината, освен съвсем ясното съзнание, че, за да мисля, аз трябва да съществувам, реших, че мога да приема за общо правило следното: всички неща, които схващаме извънредно ясно и отчетливо, са истинни, но че има само известна трудност да различим добре кои именно от тях схващаме отчетливо." Р. Декарт, Разсъждения за метода..., ч. 4 Сънят на един философ. Методическото съмнение. Мисля, следователно съм. Двете субстанции. Смъртта на един философ.

54


Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт, юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и, след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратен в йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в Университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII. Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратък трактат за музиката, Musicae Compendium. През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж. Поради засилването на Контрареформацията във Франция, той заминава отново за Нидерландия малко след падането на последната хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Нидерландия до 1649, като често сменя местожителството си. През този период той пише основната част от своите произведения. През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува на няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за некръстени деца. Покъсно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция в Пантеона. С Рене Декарт започва философията на Новото време. Ако вярваме на самия Декарт, всичко се случило на 10 срещу 11 ноември, 1619 година, в града Улм, където бил на бивак след сраженията от Тридесетгодишната война. Уморен от походи, отпуснат в една топла стая, нему се присънили три съня: в първите два се редували кошмари; Декарт сметнал, че

55


това е дело на зъл дух, който искал да го отклони от обещанието, което дал на приятеля си Исак Бекман, математик, медик и физик, с когото се бил запознал точно преди годи-на, пак на 10 ноември в холандския град Бреда. Обещанието било следното: да сложи в ред механиката и геометрията, щом се задържи повече време на едно място; то било дадено по повод на една решена от Декарт задача, за която Бекман не намирал отговор и след като го получил, заклел Декарт да не изоставя способностите си. В третия сън му се явила маса, на която лежал дебел речник до сборник латински стихове: един от тях, а именно единственият, запомнен от сънуващия, звучал така "Quod vitae sectabor iter?" или по нашему "Какъв път ще следваш в живота?". Декарт сметнал, че речникът символизирал целостта на знанието, а стихът - настойчиво питане на висшата сила, която искала отговор; и отговорът бил даден в едно тръгнало от тук нататък творчество, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целостта на знанието, а сред всичко това стои класическото cogito, ergo sum, мисля, следователно съм. Методическото съмнение Метод идва от гр. metodos, "път, начин на търсене, изследване": изследователския път на Декарт, започнал със съня, но и с отличната му подготовка в корпуса на тогавашното знание, има една сама по себе си тривиална цел - да постигне очевидност, самодоказуемост, достоверност в такова положение, от което да могат да се изведат истинни положения за всички неща, влезли в обсега на знанието т.е. да се намери онази опорна точка, чиято сигурност ще е условие да се "повдигне" масива на знанието до несъмнеността. Разбира се, след делото на Декарт е лесно да кажем, че такова изискване е тривиално; но си струва да си представим тогавашното време, белязано от все още силна църква, от постоянни войни, от пръснато в манастирски библиотеки знание, за да оценим Декартовата задача, а и решението й, получено от едно радикално съмнение във всичко. Последователно Декарт се усъмнява в сетивата; след това във външния свят; по-нататък

56


в придобитото знание; дори в себе си, почти по примера на древния китайски философ, който веднъж сънувал, че е пеперуда, а след това като се събудил, се попитал, дали въпросната пеперуда понякога не сънува, че е човек. Единственото, в което не могъл да си спомни, оставало самото съмнение: отличителната форма на мисленето, самообосноваващият се факт, за чието битие не е нужно съществуването на нещо друго. А това е вече определение за субстанция, за опора на нещата, за несъмненост. "Мисля, следователно съм субстанция мислене" е отговорът на въпроса за най-достоверното положение, чиято непоколебимост дори и от най-екстравагантните допускания го утвърждава за първи принцип на знанието. Наличието на такъв несъмнен факт вече става безусловно "условие" за достоверно разгръщане на познанието според други, тръгващи от тук пътища, т.е. методи. За Декарт те могат да се опишат като изисквания към всяко знание, макар той да твърди, че са си негови, лични, както впрочем е и само негово съмнението. (Впрочем, буквално възприето и онтологизирано, положението "мисля, следователно съм" може да е извор единствено на солипсистка достоверност, на тази, според която "само аз съм": все пак нещо недопустимо за Декарт и присъстващо единствено в "езиковите възможности", следващи от израза. В по-новите времена това е особено експлоатирана възможност, бъркана с действителност - вж. напр. Витгенщайн, ала приемането й натрапва на Декарт възгледи, които той просто не е могъл да има - ако не поради религиозни, то поне поради чисто научни причини: науката, пък и религията са все още "общо дело" на хора пред лицето на една несъмнена обективност.) На пръв поглед изискванията са обичайни, но още веднъж следва да се напомни, че е така за нас и то благодарение тъкмо на Декарт, който след тях открива пътя на рационализма, на изс-ледването, което приема разумната постижимост на съществуващото по веднъж за винаги установени в мисленето правила; става въпрос за мисловни аксиоми, другото име на прословутите Декартови правила за ръководство на ума. Те имат следния вид: Първо — да не приемам за вярно нищо, което да не ми е известно с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно привързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само това, което би ми се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че 57


да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение. Второ — да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да ги разреша по-добре. Трето — да спазвам винаги реда в мислите си, като за-почвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по малко като по стъпала до познанието на найсложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг. И последното, четвърто — да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал. И тази поредност от правила е такава, защото, пише Декарт, се задоволява от увереността, че с нея разумът се ползва ако не съвършено, то поне по най-добрия начин, като доказателство за това е и най-непротиворечивата наука - математиката. Нейната пределна рационалност, изчистена от сетивност и материя, е идеал за научност. А след като вече има осъществен такъв познавателен идеал, задачата да се изпробва в метафизиката е напълно смислена, но не като се математизира напр. философията, а като се открие онази област от достоверности, която прави възможно да изпъква непротиворечивото, несъмнено знание. Защото за Декарт, ако математиката е наука, то нейната научност не може да бъде по-голяма от тази на другите, а само е осъществена като такава благодарение на интуитивното използване на универсален метод в една все пак частна област. Значи задачата е в това: да се обоснове изобщо възможноста на научното знание чрез самото него и произведените от него понятия, закони, предмети, т.е. да се навлезе в областта на безусловното. На езика на Декарт това значи да се намери субстанцията на знанието. Разбира се, тя е мислене. Но освен че се отнася към самото себе си, мисленето има работа и с външен свят, който сякаш го ограничава; мисленето все някога опира до граници, които следва да прескочи, ала не за да стане друго, и за да познае другото. Тази драматична дилема има за вре-мето на Декарт и друг израз: как мисловно изчислените траектории на движението на един снаряд преминават през реални крепостни стени и убиват реални хора; за нас това е проблемът на прехода от теория в практика. 58


Двете субстанции: мислене и протяжност Намерил несъмнената изходна точка, Декарт се отправя към изясняването на поредица видимости, интуитивно дадени ясни и отчетливи неща, в които по-преди се е съмнявал. Методическото съмнение започва да работи като догматичен конструкт, започва да се изявява некритично. От тук тръгва и една любима за философите аргументация - приетото за достоверно не може да има случаен произход. Поне при Декарт на това се основава т.нар. онтологическо доказателство за битието на Бога, а именно - представа за висше съвършенство не може да изключи и съществуването му (защото тогава не би било висше); но този тип онтологизация се провежда от Декарт не само към Бога. Преди него той се изпробва върху идеите, които имаме в мисленето. Редени по степен на яснота и отчетливост, някои от тях са по-близо до несъмнеността и са дори самата несъмненост: тях Декарт ги нарича "вродени", но не в смисъл, че ги имаме актуално още с раждането си, а че те присъстват като условие за всяко мислене и могат да бъдат "събудени" до достоверността си; характерни за всяко мислене, те стават негови факти едва след изказването им или постигането им тъкмо като интуитивно ясни, а че това може да стори и друг, не е от значение: те просто "просветват" и оттук нататък действат като "очевидни истини". Такива идеи са тези на математиката, законите на науката, идеята за Бог. Това, че някой не ги признава за ясни и отчетливи, все още не значи, че той не ги разбира, защото самото им отричане е вече някаква отчетливост, макар и смътна. Тя се родее със смътността на представата за външен свят, давана ни от сетивата и ето защо Декарт, когато отвръща на адептите на външността, ги нарича "о, тяло, ти не разбираш и т.н. ...", т.е. неразбиращият е в плен на неяснотата, идваща не само от объркани мисли (това би било фантазма), а от свободната му воля и обвързаността му се онази друга, ограничаваща мисленето субстанция. 59


Погледнато критично, ние бихме могли да кажем, че самата представа за две субстанции е противоречива, доколкото тъкмо в съсъществуването им се съопределят, нарушавайки така дефинитивността, че субстанция е това, което не се нуждае от друго, за да съществува; бихме могли да кажем, че проведен докрай, Декартовият метод би следвало да се спре само на субстанцията мислене и нейните модалности -желание, съмнение, воля, харесване и пр. Но ходът, който той предприема и който би ни изглеждал нелогичен, е напълно оправдан от логиката на рационализма, обвързал се с мисловното съвършенство, според което не може да се допусне, че ясни и отчетливи представи нямат и съществуване, т.е. най-висша степен на битие, която не е човешка. И тъкмо вродената идея за Бог спасява света от пропадането му във фантазията: именно тази идея е гаранция, че висшето същество, дефинирано също и като Творец на видими и невидими неща, не би проявило зла воля да ни лъже и да ни представя някакъв световен ред или природен закон само като изглеждащ такъв, за да изпитва вярата ни. Бог, като ортодоксален картезианец (латинското име на Декарт е Картезиус и оттам - картезианство като синоним на рационализъм), реди света по разбираем начин; че този разбираем начин е такъв единствено за него, имайки пред вид вечността му, все още не е основание да се отрече и приблизителното човешко разбиране на външния свят. Последният се представя като протяжност или тела, някои, от които са ни подобни, други - сродни, трети - неодушевени, но всички са разбираеми, поставими на едно предопределено място, което е мисловно постижимо и словесно изказуемо. Постигнато и изказано, то може да стане факт на всяко съзнание, което актуално никога не би се насочило към него и не би имало сетивна възможност да възприема "точно тази протяжност", както и това, че никога не е и "това тяло". Характеристиката на телесността се крие според Декарт най-вече в безсъзнателното присъствие в пространството; в инстинктивното, автоматично действие по силата на природни закони, които протичат сляпо за извършителите им. Телесната субстанция е лишена от т.нар. "двойна интенционалност" (двойна насоченост) на мисленето:

60


ако последното знае към какво и как е насочено, протяжността, както говори и името, само се "простира", заема място, но някак без цел; целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на присъствието на висшето - в последна сметка от Бог. Следовниците на Декарт, подозирайки възможността за критики, които биха се отправили, просто признават, че ако има субстанция, т.е. съществуване с най-висша степен на битие, то това е именно божествената, разкриваща ни се в два атрибута, както смята Спиноза, или гарантираща връзка между мислене и протяжност, както твърди Малбранш. А критики Декарт е получавал много - било в писма, било в трактати, било в лекции на ревниви теолози, усещащи неортодоксалните изводи, които биха могли да се направят от картезианските съмнително-догматични очевидности. Класикът на рационализма отвръщал на писмата, отговарял на трактатите с подробни обяснения, а от теолозите просто бягал: все пак живеел във време, когато съдът над Галилей бил нещо естествено. За Декарт, обаче, бил неестествен отказът от приетите за достоверни положения и за да избегне съдба-та на Галилей, се заселил в Холандия, воювал - така бил най-добре защитен, заобикалял Париж, чийто философски факултет тогава се славел с мракобесието си, за да се намери най-накрая в Швеция, смятайки, че там, в двора на поканилата го кралица Кристина, ще намери не само спокойствие, но и височайша сила, която би въвела за благото на човечеството разумни принципи в управлението. Намерил, обаче, смъртта си. Тя в някакъв смисъл е символична : още със смъртта на Декарт, първият философ на Новото време, сякаш се сложил белега, по който може да се познае както теоретичното себеотрицание, така и случайното му пребиваване в света на практиката. Защото станало така: Н.В. кралица Кристина искала да има в двора си светилата на мисълта; поканила и Декарт. Приела го още първия ден, когато той стъпил на шведска земя. По време на аудиенцията не станало дума за философия, както и за наука. Декарт се надявал, че това ще стане малко по-късно, когато отмине суетата на приемите. И станало, но след 61


четири месеца, през които философът, който смятал, че да се мисли добре е нужно покрай другото и топла стая, добро вино и лека храна (напр. яребици в масло), изпитвал прелестите на шведската зима; изпитал и прищявката на Н.В. Кристина, която назначила нова среща с философа и то в пет сутринта, защото, знае се, техни величества мислят най-добре в такъв един час. Не знаем каква е била дневната температура между 6 и 7 февруари 1650 г. в Стокхолм: знаем само, че по пътя към двореца Декарт простинал и крехките му дробове не издържали повече от четири дни: на 11.02. той починал. Н.В. Кристина, очевидно обичаща науката, му устроила тържествено погребение. Декарт оставил следните трудове: Правила за ръководство на ума; Светът, или трактат за светлината; Разсъждение за метода; Размишления върху първата философия; Начала на философията; Страстите на душата; Компен-диум по музика; Диоптрика, Метеори, Геометрия и мн.др. Роден е на 31.3.1596 в Ла Е, Франция, пров. Турен в аристократично-чиновническо семейство; останал сирак на една година и бил възпитаван от баба си, а след това в йезуитския колеж в Ла Флеш, където, според самия него, най-добре можела да се учи философията; в колежа се учело и латински, старогръцки, история, поезия, реторика и геометрия. Философията се изучавала постепенно, като най-напред била логиката (по Аристотел), след това физика и метафизика (пак по Аристотел, но и по св. Тома Аквински) и накрая - теология. След колежа учил известно време в Поатие, в чийто уни-верситет се наблягало на медицината и правото (това следвал, Декарт) и след завършването се записал доброволец в холандската армия, за да пътува из света, защото вече смятал, че получените знания в колежа и университета не го били запознали именно със света. При това странстване из света Декарт оставил такава следа, без която днес не можем да си го представим най-вече като единен свят.

62


Някой негови мисли: · „Повечето книги са така написани, че след прочитането на няколко пасажа и разглеждането на няколко картинки, вече знаеш цялата информация в тях. Всичко останало, което се съдържа в тези книги е само за запълване на хартията.“ · „Всеки проблем, който разреша, става правило, което впоследствие ми помага да реша други проблеми.“ · „Математиката познава много изкусни изобретения, които могат да бъдат полезни както за задоволяване на желаещите да се учат, така и за развитието на всички знания, облекчавайки труда на човека.“ · „Мисля, следователно съществувам.“ · „Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да го достигнем, или пък да е така спотаено, че да не можем да го открием…“ · „Умът е градина, в която волята е господар.“

63

Българска Наука 5  

http://nauka.bg/magazine_archiv/BG-Science5.pdf