Щастлив край

Разказ

Щастлив край

(Или слово, облечено в музика и музикална инвалидност)

Връщахме се от погребение – починалата беше наша колежка, водила дълго време безмилостната и безнадеждна борба с рака и в крайна сметка – поразена от коварната болест в разцвета на своите сили. В купето на автомобила витаеше онова тягостно напрежение, което обикновено го има когато колеги се връщат от погребение на своя колежка – и не е за учудване, че беше настъпило мъчително мълчание – мълчание, което обикновено се пропуква от опита на най-чувствителния в групата да превъзмогне присъствието на мъката в човешкото съзнание…

- Преди много години имах една ученичка по пиано… - започна колегата. – Когато я доведоха родителите ѝ, краката ѝ не достигаха до педалите на пианото. Те искали обаче тя да стане пианистка. Майката лекарка. Бащата – адвокат. Сигурен съм, че ги знаете. Бях чувал този разказ. Два пъти. Първия път – в учителската стая. Работех нещо по материалната книга, а в стаята бяхме трима – аз, той и една от колежките по английски език. И той ѝ беше разказал своята красива история – може би реална случка, може би чиста фантазия или пък – 1

мисловно обработена полуистина, просто за да бъде по-интересна за слушане, а колежката се беше усмихнала непринудено и беше казала нещо от рода на: „Абе, колега, познаваме се от толкова време, но ако не знаех, че си поет и писател щях да си помисля какво ли му е станало на този човек, та е почнал да ме сваля на тези години?” Втория път ми го разказа по време на един от колопоходите, които правехме понякога. А той беше от малцината колеги, с когото бяхме и приятели – може би и заради самото колоездене и релаксиращите разходки сред природата, може би заради любовта към хубавите книги и изкуството, може би заради споделяната почит към миналото на нашия град или пък – просто заради всичко онова, което прави хората приятели. По онова време е бил над петдесет и пет години – не особено висок, но сух, стегнат, жилав, със сиви очи и кестенява коса. На една от относително дългите велоразходки, на връщане, когато се появява сковаващата мускулите умора, така дръпна със саморъчно направения от него велосипед, че останах ако не на километър, то поне на петстотин метра зад него, макар че редовно карам и велосипед, и правя преходи в планини, и провеждам силови тренировки, а и съм доста по-млад. Както и да е...

2

Та тогава карахме по коларския път, а той ми разказваше своята измислена или съвсем реална случка, макар и с подруги думи, а когато млъкна за малко и му казах, че вече я знам от чутото пред колежката по английски в учителската стая, той се разсмя и обясни, че работел върху написването на нов разказ и просто искал да разбере мнението на хората, които биха го прочели. И наистина – след време я прочетох и в един от неговите сборници с разкази – увлекателно написана, вълнуваща, интересна.

- Тя израсна пред очите ми – говореше той – и стана изключително красива млада дама. С дълга чуплива руса коса, сини очи, тънко кръстче, изящни, дълги крака… Жена – мечта! А как свиреше само! Сякаш извличаше от клавишите на пианото не звук, а жива душа… Една мрачна, дъждовна есенна вечер дойде на урок с елегантно дълго палто и без да го с в а л я с ед н а з а д п и а н о т о . И с в и р и божествено! А после се изправи и с един единствен жест съблече и отхвърли от себе си палтото. Беше гола. И млада. Невероятно красива. Със страхотно тяло! Вцепених се… Той беше млъкнал за малко и отново в купето се беше възцарило мълчанието, но то вече беше някак си подруго – незнайно как, но мрачната тегоба се беше преобразила в красива надежда. Любовта беше надделяла над смъртта – 3

каквото и да се случеше в последствие.

- Направо не мога да повярвам, че това може да се случи точно на теб! – се беше изсмяла с глас шефката – привлекателна жена макар и едра, грубовата и яка, която – като се изключат задължителните учебници, не беше прочела нито една книга в живота си. – Та ти си толкова… Толкова… Сив, скучен, обикновен човек… Той сконфузено млъкна и така и не довърши разказа. И отново настъпи мълчание. Е, поне аз знаех края – как изскочил от репетиционната, отишъл в близката кръчма и изпил няколко ракийки. На екс. А после се прибрал в къщи при съпругата си, изтърпял хулите ѝ, че пак вони на алкохол, и се обичали. Много. И се замислих. Както обикновено. Този път за това дали изобщо една жена – каквато и да е тя, е в състояние да разбере и осмисли същината на невъзможната любов? Не „сивата, скучната, обикновената любов”, която обсебва телата и ги кара да преливат едно в друго, отдавайки се на своя изконен стремеж към безсмъртието и вечността, а другата – любовта, в която добре осъзнаващият я разум казва на устрема на своето тяло към другото: „НЕ – не бива, защото ти си учител, ти си мъж, ти си силен, ти си умен, а тя е още дете, тя е ученичка, тя е толкова слаба, фина, нежна, 4

крехка… Не го прави! Това е лошо! Това е грях! Каквото и да ти коства – спри!” А също и за отказа „по женски” – изпълнен с безброй условности пред неустоимото желание на тялото да получи дозата жадувано удоволствие, който така лесно се превръща в съгласие, когато интуитивно се усети дори и минималната възможност да се постигне търсената цел – било тя материално благополучие, напредък в кариерата или просто друг вид сигурност, и напълно чужд на ясното и категорично мъжко „не”, в което кънти духът на вечността и така присъщата му прастара борба на добро и зло… Замислих се и колко лесно всъщност овластеността руши така трудно съгражданите бариери от разума пред бъбривостта, празнодумието и глупостта, особено при жените. Изобщо – замислих се. Както обикновено. И така неусетно бяхме стигнали до мястото в нашия град от където обикновено тръгват и където обикновено се връщат тръгващите и връщащите се в него. Слязохме от колата. С колегата отидохме в едно от ресторантчетата в центъра. Поседнахме. Пихме по ракийка. За Бог да прости колежката. Поговорихме за нея – че беше невероятно точен, коректен и почтен човек, на който можеше да се разчита. Винаги. Припомних и неосъществената ѝ творческа мечта – да напише книга за селото, в което беше омъжена и където 5

живееше вече над четвърт век. И за това как я окуражавах през последните месеци, обещавайки да ѝ помогна с написването на няколко страници. И пихме отново по ракийка – за това да даде Бог живот и здраве на децата ѝ и те да я дарят с внуци и правнуци. Макар и посмъртно. А после платихме и излязохме. Вече се смрачаваше. Колегата си тръгна към къщи. А аз… Към сградата на читалището, където някакъв столичен театър щеше да даде постановка и където се бяхме разбрали да се срещнем с една колежка, която беше завършила Музикалната академия със специалност „Пиано” и която преподаваше музика в някакво софийско училище. А тя си беше истинска красавица - с дълга чуплива руса коса, сини очи, тънко кръстче, изящни, дълги крака… И свиреше божествено на пиано. Бяхме се запознали неотдавна и се бяхме разбрали да се видим на постановката. Да ѝ се чуди човек какво толкова може да намери в такъв толкова… толкова… сив, скучен, обикновен човек като мен? Но знае ли човек неведомите пътища н а ж е н с ко т о м и с л е н е и о с о б е н о – поведение? Може да стане нещо – каквото и да се разбира под това, а може и да не стане нищо – дори и нищо да не се неразбира от онова… При всички случаи – животът продължаваше.

6