Skip to main content

ВИЖ! Vol.158

Page 1


В “Голямото нощно къпане” от 1980 г. на режисьорката Бинка Желязкова

отношенията им въпреки идиличния фон.

сравнително трудно се намира в добро качество и рядко се показва на кино, но от него е останало популярното “желязно дърво” до скалите на

Варвара. Морето, плажовете и горите около тях

носят идеята за откривателство, пространство не само за почивка, но и за изследване, риск и

докосване до непознатото. В случая с филма – и на

стъпване встрани от зададеното от режима

обществено поведение. Понякога е и форма на

контакт с възможния друг живот, ако си

припомним “Жените на Варшава“ на Георги

Марков – история за срещата между светски мъж

овчар в Странджа.

Като че ли днес твърде стриктно се придържаме

към отработените навици, морални или

консуматорски, като че ли Черноморието се

превръща в място, на което повтаряме и

потретваме преживявания, вместо да трупаме

нови. А това (все още) не е цялата истина.

Във фотоесето си в този брой Боряна Пандова ни

разкрива историите на “дивите деца” на Карадере, един свят и една общност, към които самата тя

принадлежи всяко лято. Отвежда ни там, където “огънят и храната също са споделени, а жегата и

емоциите от деня се изливат в импровизирани джемове, често до сутринта”, а децата отрано имат самочувствие, че могат да се справят с по-суровите условия за живеене.

В новия ВИЖ! разговаряме с дуото Anca Benera & Arnold Estefán, които представят Румъния на 61-ото биенале за изкуства

на Черно море и как

Повече съдържание и разширени материали

ще откриете на vijmag.bg

“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.

Станете патрон на

списанието с еднократен или месечен абонамент.

Вашата подкрепа е

важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат.

Anca Benera & Arnold

Работата им напълно се вписва в темата на тазгодишното издание: In Minor Keys (“В минорни тоналности”).

Инсталацията е и повод двамата да изследват своите различни връзки с крайбрежието: Анка Бенера е родена в черноморския град Констанца, само на 80 км от границата с България, докато Арнолд е от Турну Мъгуреле, Трансилвания, а семейството му е от унгароезичното

Проектът се роди именно от този диалог.”

Бенера разказва, че някои от най-ясните ѝ детски спомени са

свързани с плажа на Констанца. Помни добре мириса на Черно море. “Тази

смесица от сол, черна кал и водорасли.

Баба ни често ме водеше с брат ми към

калните бани и като деца си играехме, оформяхме нещо

Anca Benera & Arnold Estefán, Black Seas – Scores for the Sonic Eye. Фотограф: Samuele Cherubini

На съседната страница: Анка Бенера и Арнолд Естефан. Фотограф: Vlad

Към днешна дата просто се изненадвам, че един от първите материали, с които съм проявила креативност, е форма на

геоложки архив.”

Бенера забелязва и един друг пласт на

история: лечебните бани като “място,

където органичното още не се е

превърнало в изкопаемо гориво, а витае

някъде между живата материя и

геологичното време. Този спомен ме

съпътства оттогава и може би обяснява

защо имам уклон върху работа с

определени материали, размисли за

пейзажи и среда, както и за дълбоките

пластове време, които те съчетават в себе

си.” Дуото определя инсталацията като “едно съзвездие от идеи, но това е само част

участваха

Seeds of Hate and Hope в Sainsbury Centre, Лондон.

Коя беше отправната ви точка към Black Seas – Scores for the Sonic Eye? Беше ли дългогодишна идея, или по-скоро беше внезапно осъзнаване, че близо до вас има пространство, което едновременно познавате и можете да развиете в нещо ново?

Черно море ни занимаваше отдавна. Така че

Anca Benera & Arnold Estefán, Black Seas – Scores for the Sonic Eye – Blue Ground. Фотограф: Samuele Cherubini.
Cîndea

водни пространства в света. После, през 2023 г., военноморската блокада на Русия

наруши световните търговски пътища за

зърно, пристанищата се превърнаха във

военни цели, морски мини се носеха по

водите, а екологичните катастрофи станаха

неразделна част от войната.

Инфраструктурите, които пренасят зърно,

нефт, енергия и военна мощ, са дълбоко

преплетени помежду си, а това води и до

определени последици.

Дадохме си сметка, че Черно море не е

изолиран случай, а отразява по-широки

процеси, които се разгръщат и другаде по

света. Венеция ни се стори точното място за

този проект, включително защото отдавна е

част от тези морски транспортни мрежи. Тя

хем се намира в периферната част на

Европа, хем е свързана с останалия свят.

Също така Черно море може да бъде

посочено на картата, но не принадлежи на

конкретна нация или на нечий исторически

разказ. Това ни се стори като ключова

отправна точка, ъгъл, през който да

преосмислим какво може да се получи от

едно национално представяне на

Биеналето.

Идеите ни каква да бъде звуковата среда

дойдоха в самото начало на процеса, но

това често се случва в артистичната ни

практика. Звукът постави основите на

емоционалния ритъм и атмосферата на

инсталацията. Въпреки това никога не

третираме звука, скулптурата и движещия се образ като отделни елементи. Те се

развиват заедно, непрекъснато си влияят

взаимно, докато произведението

постепенно намери баланса си.

Скулптурните елементи влизат в ролята

едновременно на музикални инструменти, научни обекти, оцелели следи

което само

до нас. Но

музиката ни предоставя един друг начин да си взаимодействаме с тези реалности.

Надяваме се, че сме създали пространство, в което политическата тежест присъства, усеща се, но не е

изкрещяна. Работата ни не е илюстрация на конфликта, а прокарва тези теми

именно през звуковата среда, която е

вдъхновена от румънския спектрализъм (бел. авт. авангарден музикален жанр, който възниква през 70-те години на миналия век като отговор на течението спектрализъм във Франция. В румънския си вариант е силно вдъхновен от фолклора, хоровото пеене и традиционните акустични инструменти).

Войната в Украйна присъства в творбата, но не като самостойно събитие или нещо,

което искаме конкретно да адресираме.

Черно море е все пак част от кръстопътен

регион на империи, търговски пътища,

миграция, откъсвания, конфликти.

Събитията от Крим през 2014 г. и

пълномащабната война от 2022 г. са

ужасни глави от тази история, но те също

така показват структурни проблеми и

точки на напрежение, които са съществували много преди това.

Елементът, който в рамките на изложбата

обединява тези линии във времето, е

седиментно ядро, извлечено от дълбините на Черно море, което ни беше предоставено от Румънския морски институт.

До голяма степен това е работа, направена от самото море: артефактите

на

които

между няколко държави. Как се отразява на работата ви това

Да си някъде другаде променя

начина, по който гледаш на първоначалната си среда, но също така изостря сетивността ти. Започваш да

всички артисти, куратори, архитекти и учени, с които бяхме близки и в Румъния. Местонахождението и националността не би трябвало да са чак толкова

те

така

от образованието, от общността си, от местата, на които са живели, от книгите, които са прочели, от разговорите, от които са били част. Но независимо от това, подобно участие ни поставя в конкретна рамка, която е предварително създадена за автора: изведнъж има национален павилион, до него конкретен флаг, а зад всичко това стои и държавна институция.

Днес, когато правителствата стават все по-националистически,

Дебатите около характера на националното представяне на Биеналето,

оставките на ключови членове на

международното жури, въпросите, които

бяха поставени от нашите колективни

позиции показаха колко е трудно да

отделим артистичната практика от

геополитическите развои. До голяма

степен инсталацията ни Black Seas е за

всичко това.

Какви са реакциите към вашата работа на Биеналето и кои

по-конкретни отзиви ви бяха важни?

Едно от нещата, които най-много ни

радват, е когато ни пишат хора, които са

посетили павилиона няколко пъти. Това означава, че работата не се изчерпва с

едно виждане и се разтваря постепенно

при всяко виждане. Инсталацията ни

изисква време, слушане,

Посетителите често отбелязват, че звуковата среда е предизвикала физическа реакция у тях. Точно на това се надявахме.

Звукът не само стига до нас, но и пътува

през тялото ни. Едновременно чуваме и физически усещаме в тялото си баса и ниските честоти. А отвътре телата ни, също като морето, са вода.

Едни от реакциите, които най-силно ни трогнаха, дойдоха от посетители, които казаха, че не се нуждаят от обяснения, защото са почувствали цялата натрупана история,

Anca Benera & Arnold Estefán, Black Seas – Scores for the Sonic Eye. Фотограф: Samuele Cherubini

ДИВИ ДЕЦА

20 години по-късно плажът е все така

непопулярен. Знаят го местните, група

музиканти от оркестъра на БНР с вили в

селото и нашите естествоизпитатели.

Плажът е пуст. Съседните плажуващи са крави.

В най-отдалечения Северен край, близо до

Черния нос, е фургонът на “пиратите” –

бивши затворници, настоящи

пишман-рибари, обединени около харизмата на главатаря си бай Иван. Биографиите им приличат на провинциални

криминални хроники, в които

престъплението е по-бедно от наказанието:

задигане на компоти, кокошки, велосипеди,

джобове, дребни измами, съмнителни

експлозиви с несигурен произход. Сещате

се – ония типажи, които животът никога не

кани на масата си, но те упорито продължават да идват без покана. Ако

Стайнбек беше роден наоколо, щеше да ги

познава поименно.

Езикът им – енциклопедия “Британика“ на

псувните. Пълното издание. Хигиената – от

нула към минус безкрайност. Можеш да

изпиташ и двете едновременно, ако се

опиташ да измиеш джезвето, за да

приготвиш кафе. Джезвето не се мие, там се

пие “псувано кафе”.

Завъртат се безметежни лета. Групата

постепенно се множи в резултат от

най-непобедимата реклама на всички

времена – мълвата за едно много диво, много красиво и съвсем пусто място. Магнит

отвсякъде.

Като вчера си спомням първото си слизане до Дерето. Покрай снимането се бях

сприятелила с онези двамата, дето първи сбъркали пътя в правилната посока, и на

практика се бях влюбила в мястото

предварително, по разказите им. Само не си

представях как точно живееш там. Онази година бях някъде по Южното

морето,

освободих от цялото напрежение.

Следващите 20 дни не се качих до цивилизацията.

Дивите деца

С годините кравите са заменени от

полудиви свине – впрочем впечатляващи

плувци, последвани във времето от различни доминиращи популации: стършели, оси, мишки и не се сещам още

какво.

Традиционната групова снимка

набъбваше. Някои от позиращите се

прегрупираха в двойки, а на предния

план, като малки тревички, започнаха да

изникват тези, които от раждането си не

познават друг вид ходене на море.

Тези деца могат да режат с трион, да

готвят, да опъват лагер, който да не се

разпори от 60 км/ч пориви на вятъра, да

се катерят, плуват, гмуркат и изобщо – да

се

подмушват от всички страни на

вълните, скалите, пясъка и огъня и да се

оправят в тъмното. Но го смятат за

даденост. Фонът в морските им снимки за

спомен не са аквапаркове и ресторанти.

Повечето от тях са направили тук първите си стъпки отвъд рамките на детството и

право към зрелостта, първите дръпки и

глътки, тук са преживели първото си

влюбване, първите шамари на

действителността. Преди няколко години,

следват следите им и

попитват дивата култура. Разделят се със сълзи в края на лятото, а близостта им устоява на 11-месечната раздяла, в която се разполага “истинският” живот, който ги повлича по адресите на съдбите им, за да се

завърнат отново тук. За пясъчните и горските хора

Днес плажът е друг. Популярен. Пренаселен. Появи се сгъваемата цивилизация и

пазаруването на але-хоп!, което направи туризма и спорта решения, които могат да се

вземат от днес за утре, независимо от нивото на подготовка и култура (често нулеви). Соларни гирлянди, надуваеми

дивани, шатри с размери на спортни зали, хладилници, конструкции тип любовна история между хипермаркет и бедуински

лагер, високопроходими автомобили и готово, в дивото си. Има пинчета в Google Maps и Facebook група. И съвсем като в

народния виц, на моменти има размяна на вкиснати реплики между караванаджии и палаткаджии. Те, от своя страна, се делят на пясъчни и горски хора, според кой както го разбира лагеруването. Иначе деленето си

идва отръки и може да се организира светкавично и тематично.

Освен киселеенето, българинът носи у себе си неподражаем вкус (на ябълки и рози) и самочувствие на строителен предприемач, главен

ЙОСИФ, 8 Г.

На какво учи Карадере Да ходя до тоалетна в природата.

Дафина, 11 Г.

тренира волейбол

Какво ти даде

Дава ми възпитание. И повече обща

култура – да знам как да се оправям в

дивата природа. И също как да се адаптирам към хората. Повечето деца на моята

възраст не знаят какво е див плаж, опъване на палатки и оцеляване без интернет.

ГАРИ, 12 Г.

6-и клас в 20-о училище в София

Тук играем свободно

е най-хубавото място, на което

част от

знам дали всички деца имат такива преживявания. Най-вече заради хората. Тук всички сме като едно голямо семейство. Всяка година чакаме да дойде лятото, за да се съберем пак.

ВИХРЕН, 14 Г.

кандидатства за гимназия

Защо точно там

Първо – стоя много по-дълго. Второ – това е истинска почивка. Няма аквапаркове и такива неща. Просто ставаш сутрин, морето е пред теб и цял ден си навън. Играеш с приятелите си и не ти трябва нищо друго. А

ВИХРА, 15 Г.

учи “Транспортно строителство“ в СГСАГ

Един за всички, всички за един Тук се научих да се справям с различни ситуации. Днес имаше един падълборд, който беше спаднал и децата започнаха да търсят клещи из целия лагер. Аз имам

клещи. Просто нося клещи в себе си.

БОГОМИЛ, 15 Г.

обича да кара ски и каяк

Любима случка

Помня как баща ми се качваше на един

дълъг каяк с много място за багаж,

прехвърляше носа и след 3-4 часа се

връщаше с каяк, пълен с дини, пъпеши и

още много храна. Преди години отидохме на едно далечно плажче на Северния нос,

където си опънахме кемп и направихме

изключително голям огън, който бих

нарекъл даже клада. Готвихме там и беше

изключително приятно и забавно.

Карадаре ме е научило да оцелявам в

природата и да къмпингувам, което

според мен са супер важни умения, които

модерните хора не умеят.

НИКОЛА, 15 Г.

учи в Американския колеж в София

Там, където всичко е различно

Тук разбрах колко бързо може да минава времето, когато си с приятели. И колко е хубаво да имаш с кого да споделяш

си. Освен това е страшно

в палатката. Какво правиш през

деня. Къде можеш да отидеш. Бих показал Черния нос и Белия нос, бих разказал

смешните истории за тях, легендите за динозаврите, за Вълчан войвода и съкровището.

Половината от нещата, които знам, сигурно съм ги научил на Карадере. Сам се поставяш в различни ситуации. Аз

обичам да се поставям в интересни ситуации. Тук всичко е много по-свободно. По-приятно. Има всичко, което ми трябва.

БУДИН, 16 Г. свири на паркусии в Националното музикално училище Оправяй се сам Карадере е уникално

палатка. Да правиш лагер. Да носиш вода

с тубите. Да шофираш. Аз тук се научих

да карам. Засега само автоматик.

РАЯ, 16 Г.

занимава се с дърворезба и рисуване

Какво разбра за себе си

Как да живея по-свободно. Технологиите

все повече превземат света ни. Тук почти

ги няма. Няма интернет, няма телефон.

Все едно е малък survival. И най-вече ме учи да оценявам малките неща.

ЛЕА, 17 Г. занимава

Карадере ме е научило на всичко. Ако не беше Карадере, нямаше да имам почти никое от приятелствата си днес.

ПАВЕЛ, 17 Г. учи в Националното музикално училище, свири на тромпет

Какво те връща тук

Харесва ми спокойствието, да избягам от града, от напрежението. Особено от свиренето по оркестри, по барове, от постоянните участия. И сега идвам тук

за една седмица без телефон, само с

наши хора. Малко да се отрежа от цивилизацията, което много ми трябва.

РАДА, 17 Г. учи в 35-о, с профил история

Хубавото е, че познаваш тези хора още от

дете и всяка година виждаш как се

променят. Повечето от тях вече срещам само тук.

В София всеки си има свой живот и своя

компания, но дойде ли лятото, пак се събираме. Виждаме какво се е случило с всеки през годината и продължаваме оттам, откъдето сме спрели.

ЕЛИНА, 17 Г.

хора са непознати. Всеки път, когато идвам тук, съм щастлива. Мисля, че

винаги ще идвам.

МИНА, 18 Г.

учи политика, философия, право и икономика в Мадрид

Приятелство и свобода

Карадере винаги е било част от живота ми. Все едно е част от самата мен. Понякога ми е трудно да кажа къде свършвам аз и къде започва Карадере.

Със сигурност ме е научило на приятелство. Когато

и на свобода.

Не мисля, че има друго място в България, а може би и по света, където толкова различни хора доброволно се събират, живеят заедно, гледат небето, звездите, морето, гората... и това им е достатъчно. Карадере ми даде много свобода. Много приятелства. И една неизменна част от самата мен.

САМУИЛ, 19 Г. завършил е Класическата гимназия в София

ЕЛИНА, 23 Г.

живее в Берлин, занимава се с мода

и актьорско майсторство

Как те промени Карадере

Научило ме е да съм самостоятелна. И

това го виждам и при другите деца. Това

е мястото да се научиш да си

самостоятелен. Защото можеш да си

свободен и да си правиш каквото си

искаш, без да трябва някой да се тревожи за теб. Защото тук е safe space.

Особено защото сме толкова хора и

общност и everybody has an eye on everyone (всеки хвърля по едно око на

другия). Родителите са отворени към

децата, както и децата са отворени към родителите, което много ме кефи. То е openness and freedom.

Интересно за мене, че аз съм си от Берлин, там живея. Обаче тук имам

много различни чувства. В Берлин хората ме познават, все едно познават най-новата версия на мен си. Тук

всички ме познават от много малка и ме познават като човек. Feels home.

ТОТО, 28 Г. живее в Колумбия, занимава се с градинарство и с реставрация на исторически сгради

Спомени за незабравяне С падълборда са най-незабравимите –в морето, надълбоко, където си свободен. Гмуркането за камъни, въобще най-много свързаните с морето.

На какво се научи На дивотия най-много. Научи ме да се

наслаждавам на времето и

пространството без напрежение, без стреса и забързаното ежедневие отвън. Научи ме да бъда по-добър към хората.

Научи ме просто да се отпускам и

понякога да не правя нищо. Да

откривам удоволствие в малките неща през тези дълги летни дни. Особено

когато останеш тук няколко седмици или дори месеци, сякаш всеки ден е

еднакъв. Но някак всеки ден се оказва различен и винаги има нещо интересно, което да правиш.

приятелката си – фотографката Михаела Аройо, забелязват пустеещ хотел. “Това

беше първата ми зима, след като се

преместих във Варна и малко неща ми

бяха ясни. Като го наблюдавахме отвън,

изникнал върху изкуствена плажна ивица, с разкривени бетони и щръкнали

ръждясали арматурни железа, самонадеяно заключихме, че хотелът е

нов, никога неотварян и се руши от

времето. Оказа се, че си е работил 16

години, а около него има недовършено яхтено пристанище.”

Четиризвездният хотел “Долфин Марина“ е

открит през май 2001 г. и е свързван с

Илия Павлов (“Мултигруп“). Скоро

околните нови хотели – наред с

приватизирания през 1994 г. “Гранд хотел

Варна“ – са обединени в комплекса “Сейнт

Елиас“, на името на лидера на

емблематичната за “българския преход”

групировка. Там Павлов празнува и

последния си рожден ден – убит е през

май 2003 г., извършителите остават

неизвестни.

Последният турист, нощувал в “Долфин

Марина“, оставя картата си на рецепцията

през септември 2017 г. Хотелът спира да

работи и заедно с някои от другите обекти

очаква реновация. Но с избухването на

пандемията от COVID-19 през 2020 г.

намеренията за инвестиции пресъхват, охраната е освободена и хотелът става тотално неподдържан и необитаем.

През 2025 г. Стойчев се завръща на

същото място и намира хотела в още по-лошо състояние. “Реших да го обходя и започнаха да ми идват идеи. Те се формираха и

туристи: “Комплексът е страхотен [...] храната е под

всякаква критика”, “Чистачка открадна обеците”, “Не знам защо се

надигна такъв вой срещу строителството на хотели по морето – в

комплекса цареше истински ред и хармония, подстригана трева и храсти, чисти полянки с пейки [...] Мене ако питате, аз бих построил по един хотел във всяка незастроена градинка, за да заприлича на нещо.”

Да развиеш привързаност към изоставен хотел

Все още Денислав не е сигурен дали изложбата ще бъде поставена другаде и дали вижда атмосферата около “Долфин Марина” като проект в развитие.

“По отношение на реализацията проектите ми са два типа: такива, които започвам и завършвам в рамките на година или малко повече, правя изложба и с това минавам напред, и такива, които влача с години, тръшкам се, депресирам се, зарязвам ги, отказвам се, пораствам, пак опитвам.”

Представителна за втория тип проекти е серията му “Заедно за кратко“, която проследява преместването му от Ямбол и студентските години в София в периода 2010–2016 г., също така опит да се обхванат преживяванията на милениалите, новото поколение тогава. “Заедно за кратко” беше представена като изложба в “Синтезис” в София и отпечатана като фотокнига.

Денислав казва, че “Няма свободни стаи“ е по-скоро от първия тип и може би е затворена страница. И все пак темата

остава актуална – новините и разследванията за нелегално или неясно как разрешено строителство по Черноморието продължават, а по-рано това лято във Варна голяма публичност придоби казусът с над сто постройки в местността Баба Алино. “Развих лека привързаност към хотела. От есента до пролетта съм обикалял стаите му десетки пъти,

от други посетители. Така че, ако господата инвеститори решат

Holidays After The Fall (изд.

Jovis, 2013)

самата Европа, тази курортна идилия

не е напълно достъпна за българските

граждани – най-доброто от местния летен

туризъм е насочено към промотирането на страната ни навън и изграждането на

определена представителна фасада пред света.

Тази моментна Черноморска утопия е

запечатана и в две статии на страниците на The New York Times, които излизат

през 60-те години на миналия век –Bulgaria's Florida by the Black Sea (“Българската Флорида на Черноморието”) от 1962 г. и Bulgaria Copies the Best of Western Tourism (“България копира най-доброто от западния туризъм”) от 1966 г., които представят

водещите

През тези години най-източната граница на страната наистина се превръща в нейното ”най-западно” място. И в реалността, и в “Оркестър без име” представите за непозната Европа се срещат с мечтите на тукашния човек за по-добър живот. А архитектурата е главен герой на този български морски мираж.

От “българската Флорида” към ”бетономорието”

Оттогава

мисъл, ръководят процесите. Умерената модернистична архитектура, която се е движила в унисон със световните тенденции, вдъхновявала се е от пейзажа и се е вписвала в него, е до голяма степен отритната в периферията. Така бившите луксозни курорти, хотели и партийни резиденции остават занемарени, докато туризмът се развива в новите пространства и представи, които осигуряват нов вид преживявания за нов вид туристи.

Архитектурата в главна роля

Архитектурата играе централна роля в подема на българските курорти в края на

ХХ век. Създава хотели като

“Интернационал” в Златни Пясъци –

сградата сама по себе си представлява

интернационална модернистична призма, вдъхновена от емблеми като ”Сиграм

Билдинг” на Мис ван дер Рое и Филип

Джонсън в Ню Йорк. Създават се още

емблеми като ваканционно селище

“Русалка”, което и до днес остава един от

най-добрите проекти у нас, що се отнася

до елегантно и ненатрапчиво вписване в

девствената природа. Почти във всеки

курорт по онова време се появяват и т.нар. ”гранд хотел” и “интерхотел” като тези в

Поморие или вече споменатия в Дружба,

например. Всеки познава и стъпаловидните сгради в Албена и постепенното им и

елегантно слизане към плажа, от една страна, и потапянето им в зеленината на

курортния град, от друга. Всички тези

сгради и до днес остават едни от

най-добрите продукти на българската

архитектура изобщо.

“Курортно чудо”, но само за някои

Голяма част от тези сгради, както и луксозното туристическо преживяване. са били на практика недостъпни за средностатистическия български гражданин, въпреки партийната реторика за обществено равенство.

с чужда валута. Дали

комплексът ни за ”какво ще кажат

чужденците” не се корени именно някъде тук?

Завръщане към старите “перли”

В

публичното пространство активно се

говори, че сезонът на Българското

Черноморие през тази година е един от

най-разочароващите. Новините от

последния месец отразяват сериозния

спад в международния туристически

поток. В контекста на този спад, характерен за последните няколко години у нас, се наблюдава и една по-нова, но все

още нереализирана тенденция – все

по-често се появяват инвестиции в стари

хотели и резиденции от времето на социализма, с идеята те да бъдат обновени

и превърнати във висок клас комплекси.

”Гранд Хотел Варна”, пред който се развива сцената от ”Оркестър без име”, в момента е в процес на мащабна трансформация.

Предвижда се той да бъде адаптиран към

нова функция в модела на т.нар.

”брандирана резиденция”, тоест хотел, жилища и публична част с обществено

обслужване. Проектът обещава минимална

намеса по фасадата и запазване на

характерния архитектурен облик на

хотела. Разбира се, той не се запазва

напълно, а по-скоро се адаптира по начин, който според архитектите и

инвеститорите отговаря на съвременните нужди. И все пак частично запазване на облика не означава непременно целенасочено стъпване върху историята и културната значимост на сградата.

се търсят сложни решения, които изискват сериозно познаване на проблематиката, но и по-големи финансови инвестиции.

В момента се довършва и бившият

комплекс “Знаме на мира” до Аркутино, който дълго време стоеше изоставен на

груб строеж като незавършен проект на

асамблеята на Людмила Живкова. Този проект преминава през сериозни

проблеми, свързани с неяснотата около

собствеността на територията, както

вилите в комплекса.

Наследството

Според Борис Лефтеров, основател на Nomante Hospitality – компания, която се

занимава с хотелско развитие у нас и в

чужбина, подобно завръщане към

историята, архитектурната стойност и

културата е модел в хоспиталити

индустрията, който става все по-популярен в световен контекст. ”Идеята е подобни

хотели с истинско наследство –архитектурно, историческо, културно – да стъпват върху натрупаната история и да я

използват като ресурс. Именно това би направило един хотел в България по-ценен и по-интересен от хотел, където и да е

другаде по света – историята му тук и натрупаната през годините сложна културна тежест.”

По думите му нарастващите инвестиции в резиденции

Архитектурното

На хотелската база се гледа единствено като на сграден ресурс, а не като на

потенциал за развитие на комплексен

културен туризъм, който съчетава

архитектурното наследство със съвременните

практики в хоспиталити индустрията.

От потенциал към реализация

Лефтеров казва още, че един от големите

проблеми на българския туризъм е, че

продължава да мисли предимно за местния

клиент, вместо да се обръща към

международната аудитория. Липсва ясен

културен разказ за България като

туристическа дестинация, а именно

архитектурното наследство и живата

съвременна местна култура могат да се

превърнат в основата на една разпознаваема национална марка.

За пример той посочва Грузия, където много от новите хоспиталити проекти стъпват върху

местната култура, архитектура и история.

Развиват се места, които събират местната

общност, артисти и творци и чрез тях (и

заедно с тях) разказват историята на

градовете и страната. “Тази връзка между

наследството, добрия дизайн, архитектурата

и съществуващата социална среда създава

истинския туристически продукт. Този, който

не може да бъде възпроизведен другаде и

който привлича международната публика с

усещането си за автентичност и разбиране на самия себе си.”

Архитектурата на българското “курортно чудо” безспорно е ценен

“Амазонка“ -та на Черно море

Когато кажем амазонки, наум ни идват митичните войнствени жени, за които

гръцкият историк Хеланик измисля

историята, че те отрязвали едната си

гърда, за да опъват по-добре лъка. Във

фолклора и приказките жената дълго време бе натоварвана с друг, по-тъмен

мит – че присъствието ѝ на борда носи

нещастие, сякаш женската енергия

разлюлява устоите на кораба и гневи

морските богове.

Днес, далеч от древните бойни полета и от суеверията на корабокрушенците, “амазонките“ на Черно море не режат плът и не са каръци.

завърна след близо 20-годишно

отсъствие и откъслечни появи след основаването ѝ в средата на 1980-те

години, за да напомни, че морето няма пол, а само дълбочина, вятър и соленост.

Заслугата е основно на Яхтклуб “Порт Бургас“ и ентусиазма и усилията на Time2Dare – 10 българки, които през 2025 г. постигнаха исторически успех. Те станаха първия изцяло женски екипаж, финиширал в Aegean 600 – едно от най-трудните ветроходни състезания в Европа, с трасе от 600 морски мили

Фондация “Кор Кароли“. Той предлага на

ръководството на местния яхтклуб в

Поморие да организират първото

състезание само за жени. В края на

ноември 1986 г., съвместно с Морския

клуб на града, първата регата

“Амазонка“ става реалност. На старт

застават 35 дами в 9 яхти от 6 клуба и 5

града. Тогава за главен съдия е избрана

Донка Мирчева, която оглавява

комисия, съставена предимно от жени.

През 1987–1988 г., с участието на четири

съветски екипажа, регатата става

международна, а през 1989 г.

състезанието расте с още отбори и е

отразявано от списанията “Жената днес“

и “Морски свят“. На борда шкиперките

(главни отговорнички на яхтата) Нина

Маразова, Любка Денкова, Гинка

Петрова и Светлана Пенчева показват

изключителни моряшки умения в тежки условия – силни ветрове от 15 м/сек, скъсани спинакери (допълнителни

ветрила) и бурно вълнение.

Идеята за женска регата продължава и

през втората половина на 90-те години,

когато във Варна (1995) и Бургас (1998–2002) се провеждат състезания с

дамски екипажи. Следва 20-годишна

пауза до 2022 г., когато яхтклуб “Порт

Бургас“ възобновява традицията.

Първоначално интересът е слаб: за

участие в гонката се записват едва два екипажа.

“Не се дава достатъчно шанс и трибуна

на жените във ветроходството през

последните десетилетия“, казва председателят на яхтклуба “Порт

Бургас“ Евгений Мавродиев. Той застава зад инициативата за възстановяването на регатата. “Дълго се робуваше на схващането, че това е мъжки спорт, което въобще не отговаря на

допълва съотборничката Мария Хаздай. Тя пази жив спомен от миналогодишната си среща с Гинка Петрова, една от

първите шкиперки в “Амазонка“. През

2025 г. Петрова гостува на

възобновеното издание в Бургаския

залив, за да сподели спомените си. “Преди 1989 г. трябваше да си правим

всичко сами – да намерим парче каучук, рогозка, да сглобим нещо, дадено от приятел. Едно постоянно “нямане“ за

най-елементарните неща от бита.“

Така и някак естествено след 1990 г., в условията на икономическа криза, регатата започва да се смалява, участниците стават все по-малко и в началото на новия век традицията заглъхва напълно.

Морето като отворено платно

Днес основната бариера пред жените не е липсата на екипировка, средства или желание, а на достъп до плавателни средства. Яхтклуб “Порт Бургас“

осигурява логистиката, съдийството и

подава ръка и привлича свои членове с еднотипни яхти от полския модел Conrad 25 R (известни като “Петерсон“).

“Миналата година възстановената регата събира над 20 участнички, а тази година целта е поне 30 жени да уловят руля. За безопасността им се изисква шкиперката да е опитен ветроходец, минала през “А и

“Ето това

територия“ въобще не стои на дневен ред. “Категорична съм, че няма полово разделение или дискриминация. Всичко, което съм научила, е било предоставено

ветроходство, трябва първо

За Мария Хаздай през призмата на морската

отлепи

Регата Aegean 600. Снимка: Мара Ибришимова

Егото се оставя на брега – както пред

останалите, така и пред стихията. Ние

сме миниатюрни пред морето и правим

само това, което вятърът и вълните ни

позволят. В лодката суетата изчезва в

мига, в който се отделиш от сушата.“

Преживяват го в пълна сила, когато

седмица преди старта им в Aegean 600

лодката, която им предоставят за

участие, се чупи и те са поставени пред избор: да се откажат или да се качат 10

души на лодка, предвидена за шестима. “Това беше голямо изпитание – на това

малко пространство да се съберем 10

човека в денонощни

потвърждение за това как женската организация и психологическата устойчивост надделяват над умората.

“В критични ситуации се вижда силата

на екипажа. Когато знаеш за какво си там и когато няма болно eгo, нещата се

получават. Ние бяхме първият изцяло

женски екипаж, който финишира на тази регата.”

Христина обобщава, че философията, с

която заминават за Гърция и с която се

връщат оттам е да следват три основни цели: “да се върнем живи и здрави, лодката

Всички десет участнички в отбора са

професионално пълноценни в другия си

живот. Христина Крумова е художник и

от години се занимава със собствен

бутиков бранд за кожени чанти и

изделия по поръчка. Мария Хаздай е

преподавателка по румънски в

Софийския университет. За всяка от тях

инвестицията на време и усилия в това да плават изобщо не стои под въпрос. Христина го обяснява с нуждата от

рестарт и пречистване от ежедневната рутина. “Основната пречка пред жените днес е битовизмът – семейството, децата, работата. Не можеш просто така да спреш потока от доходи. Затова регата като “Амазонка“ е нещо, което възстановява жените от инерцията на битовизма – така както мъжете имат потребност да отидат на мач или за

Aegean

жилетки с прецизно измерено налягане, обезсолител за вода, специални светлинни и звукови сигнали, както и строгата логистика на оцеляването. Там

екипажът разчита и на специална

лиофилизирана храна, защото “днеска сандвич, утре сандвич, но на лодката ти трябва силна храна, която да дава

енергия и да се усвоява лесно“.

Най-голямото изпитание на борда все

пак си остава психологическото.

За Мария Хаздай това общуване между

хората и морето е и начин за пренасяне на знание, памет и култура между

поколенията. Тя самата се запалва по този спорт сравнително късно в живота

си – след смъртта на баща си, който е

бивш състезател по ветроходство.

“Затова за нас е толкова важно на

регатата да има и лекции, и срещи с

ветеранките от миналото, и прожекции. Не става дума да си вземеш купата и да си тръгнеш.“

И за двете този спорт не е бойно поле за амбиции, а по-скоро място за

споделен живот. “Радостта от играта и от това заедно да измислим, да преборим стихията и да случим нещо – това ми дава страшно много енергия.“

Мария допълва: “Когато пуснеш вятъра в косите си и оставиш суетата на брега, морето ти подарява най-ценното –свобода, истинско приятелство и усещане, че си жив.“

OPEN BUZLUDZHA

крайбрежието на Янтра. Щудницки ще излезе

бъдат Игор Шпалати (бас), Матис Гросман (барабани), оркестърът

на МДТ “Константин Кисимов” и диригентът Ганчо Ганчев.

Като музикант той участва в над 150 албума и това не изчерпва работата му: той преподава в Берлин и Дрезден, през 2014 г.

основава фестивала XJAZZ в Берлин, който през 2022 г. печели

Немската джаз награда за “Фестивал на годината” и до днес е платформа най-вече за обещаващи местни изпълнители.

Най-новият му проект се казва KY! и е записан заедно с Одеската

филхармония, с която работи често през последните няколко

години. Украинската връзка остава силна: веднага след концерта си в Търново Щудницки ще се отправи към Киев и Одеса, а по-късно тази година турнето му ще стигне до Йоханесбург. Билетите за концерта на Щудницки в рамките на “48 часа Варуша Юг” са онлайн на teatarvtarnovo.com, на цени между 10 и 15 евро. Цялата програма е на varushasouth.art.

Фотограф: Михаил Новаков

Четвъртото издание на БУНА продължава да търси отговор на въпроса каква е ролята на съвременното изкуство днес, но пречупва темата през политическата призма. Войните, потъпкването на човешките права, социалните неравенства и все по-консервативният глобален климат са във фокуса на предстоящето издание на фестивала.

Между 2 и 5 октомври Варна отново ще бъде домакин

Кураторският

От самото начало на

изборът на място не е случаен – Варна носи дълбок

исторически корен в областта на

авангардните визуални практики у нас: от легендарната фабрика “Вулкан”, използвана

бунтуващите се художници през

биеналета като Manifesta и Autostrada,

както и куратор на редица ключови

изложби), в

Бояна Джикова (съосновател на пространствата POSTA и PUNTA Gallery).

“Консервативният завой вече не е абстрактна идея. Той прониква в

ежедневието и става все по-осезаем и в полето на изкуството – чрез свиването на

подкрепата за либералните изкуства и чрез нарастващия натиск върху куратори, културни институции и оператори да представят по-безопасни, политически неутрални и неконфликтни художествени позиции“, споделя Бояджиев.

месец

ИЗДАТЕЛ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР

Светослав Тодоров

РЕДАКТОРИ

Мая Стефанова

Емине Садкъ Зекие Емин

РЕДАКТОР И

Иван Димитров

ФОТОГРАФ Боряна Пандова

ДИЗАЙН

ВИЖ! Studio I studio.vijmag.bg

РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg

Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Александра Недева

Андреа Попйорданова

Ангелина Александрова

Ася Мункова

Биляна Брайкова

Благовест Йорданов

Боря Шапшалова

Весислава Желева

Вероника Аристархова

Владимир Драгоев

Гергана Георгиева

Гергана Рабаджийска

Деметра Георгиева

Даниел Томов

Деница Димитрова

Десислава Стоянова

Димо Господинов

Ева Домарадска

Еви Карагеоргу

АВТОРИ В БРОЯ

Боряна Пандова

Зекие Емин

Мая Стефанова

Светослав Тодоров

ФОТОГРАФИ

Боряна Пандова I стр. 8–15

Денислав Стойчев I стр. 16–20

Мара Ибришимова I стр. 30, 31

Марин Марковски I стр. 23, 25

Михаил Новаков I стр. 35

Никола Михов I стр. 21

Панайот Бърнев / Български

визуален архив I стр. 22

Samuele Cherubini I стр. 2–7

Vlad Cîndea I стр. 5

КОРИЦА

Денислав Стойчев @denislav_stoychev

от фотографския проект “Няма свободни стаи”, 2026

Екатерина Ангелова

Елица Иванова

Жени Дечева

Златина Димитрова

Златомира Тодорова

Ива Мечкунова

Ина Добрева

Йоана Гонгалова

Йордан Жечев

Калоян Колев

Любомир Бабуров

Любомир Попйорданов

Мария Байчева

Марина Матеева

Мария Змийчарова

Мария Вълкова

Мина Карабахчиева

Михаил Иванов

Николай Иванов

Павел Кунчев

Петър Стоянов Рая Раева

Роза Лермонтова

Светина Уейгант

Светла Дамянова

Светлозара Христова

Христо Христозов

Цветан Цонев

Ценко Христов

Явор Димитров

Аksel Tahir

Ashira Morris

Vangel Imreorov

Аicha Zaralieva

iniakick

Mira Mars

Turn static files into dynamic content formats.

Create a flipbook