Списание "Простори'61" - брой 1 2014 by prostori spisanie

списание за литература и изкуство

1/2014

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 1 / 2014

Проза Симеон Янев Биографии на отрепки

Есеистика 70 години от гибелта на Федерико Гарсиа Лорка

Поезия Владимир Стоянов

Преводи Стихотворения и спомен за него

Проза Валентина Радинска Синът ми Степан

Преглед

Поезия Галина Иванова

Проза Ангел Г. Ангелов Път към село

Поезия Васил Тоновски Мария Гюзелева

Проза Йордан Василев Спомени за Симеон Радев и Димитър Михалчев

Събития „Славянски мост” – изложба на художници от Русия, Украйна, Сърбия и България

Дискусия Сава Василев Имената – преди и след употреба

Памет Варненски и Великопреславски митрополит Кирил (1954 – 2013)

Юбилей Борислав Геронтиев на 70 години

Художник на броя Иван Обретенов

Дневник Кога, защо и как литературата се развива ускорено

Книги Деньо Денев. „Епикриза на есенните дъждове” Тихомир Йорданов. „Руски поети на мой глас” Свещеноиконом Стоян Махлелиев. „Смисълът на живота. Беседи за православните истини” Стоянка Грудова. „Аз рибата” „Россия с Болгарией – радость надежда и боль”, Сборник переводов произведений болгарских авторов.выпусников Литературного института имени А. М. Горького”

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: "Ева", худ. Иван Обретенов Четвърта корица: "Един Любен", худ. Иван Обретенов Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Издава Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. ISSN 2367-5934 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Иван Обретенов

СИМЕОН ЯНЕВ БИОГРАФИИ НА ОТРЕПКИ

Четири глави от част шеста „Синеаар“ ЗА КОРЕКТНОТО И НЕКОРЕКТНОТО ПИСАНЕ Глава ІІ от част VІ 1. А денят след посещението на призрака беше кошмарен или може би нормален за ден след нощно посещение на призрак. Призракът бе разбил на пух и прах самоуспокоителните му прикрития и го бе оставил в гузна безпомощност, в която изведнъж и страшно му се дощя да говори с някого за нощните си изпитания. С кого другиго освен със Софрон и Елиас? 2. – Миналата нощ имах посещение от призрака ми – каза той още докато сядаха в бараката – бирария в „Младост 1”, където обичайно влизаха в последно време. – Отдавна не сте споменавал нищо за него – поде думите му Елиас. – Какъв призрак? – на свой ред попита Софрон озадачен; той още не бе посветен в тайната. – Това е една моя обсесия – махна ръка Петканов, но като видя недоумението на лицето му, продължи: – От години общувам с един натрапчив призрак, който ме навестява в неочаквани часове, най-често късни, но винаги вкъщи, когато съм сам. И когато съм се отдал на моя порок – меката топлина. Той е бил писател и твърди, че от ада, където бил разпределен подир смъртта си, могли да се измъкват в нещо като отпуск само онези, които биват спомняни на този свят. И намира, че това е огромна несправедливост, понеже най-често споменавани тук били осъдените като най-големи престъпници там. Затова иска не просто да го споменавам, но да го наема в писането като съавтор. – И за какво си говорите с твоя призрак? – още по-озадачен попита Софрон. – Винаги едно и също. Ние имаме нещо като договор. Аз го споменавам тук-там в повествованието, а той ми дава съвети за коректното писане, понеже се надява, че ако книгата излезе успешна, много хора извън мене ще го споменават и така често ще излиза от ада, който му е отреден. Приживе е бил много

4 успешен писател, а след смъртта си – забравен, поради което се чувства още веднъж жертва на жестока несправедливост. Нощес обаче бе страшен; произнесе ми ужасяваща тирада за вината на честните писатели в погубването на народа ни. Но което е по-страшно – въздъхна той – цял ден днес тая тирада е в главата ми и думите й са като нажежени пирони. Сякаш ме заковават жив в собствения ми ковчег. – И каква е вината на честните писатели за погубването на народа ви? – равнодушно по навика си в такива случаи се учуди г-н Цеви. – Той твърди, че ние всички – конформисти и честно мислещи – сме предали народа си, културата си и самите себе си. Нощес това ми се стори чудовищно, но колкото повече го мисля, толкова повече – за собствен ужас – преставам да си вярвам. – Това е добре ! – все така равнодушно отбеляза г-н Цеви.– Собственият ужас е най-добрата топилня за извличане на собствената истина. А вие стигнахте ли до нея? – Ужасих се от доводите му. През целия ден днес виждам призрака и чувам страшните му думи: „Няма невинни, г-н Петканов, когато изчезва един народ и когато умира една култура.” Никога не ми беше хрумвало, че както платените конформисти, така и онези като мен, дето не се тикат в първите редички на литературата, са всъщност равностойни в мерзкото мачкане на това, което е останало от някогашния ни народ чрез бясното охулване на всичко добро, всичко красиво, хеле пък ако е и героично! – в историята и въобще в живота му в миналото и днес. И страшното е не че не знаех чудовищността на онова, което се върши тук – реките от смрад, лъжи и омерзение, с които обливат обикновения човек от висотата на някакви чутовни ценности – а че винаги съм си мислил, че нямам нищо общо с това и като наблюдател отстрани аз съм този, който ще каже истината. Сякаш че като я кажа – всички те – наемниците, духовните проститути, генетичните духовни пигмеи и вечните конформисти – ще паднат ничком, ще ударят чела в земята и ще се облеят в сълзи за престъплението, което вършат. – Той те обвинява в конформизъм? – прекъсна го Софрон. – Напротив. Той ме брой между честните писатели, но ми доказва, че между честни и нечестни няма разлика, когато престъплението е толкова голямо, че изличава както културата, така и самия народ. – Което си е самата истина! – каза неочаквано с фалцетния си глас Елиас. Петканов и Софрон го изгледаха занемели. – А той даде ли ви някакъв съвет, какво да се прави при такова престъпление? – попита след това старчето невинно. – Никакъв! Впрочем аз го попитах за същото, Той каза, че... трябва да се вика, да се крещи... като при холокоста. – А да не би вие да мислите, че не трябва?– със същия фалцет попита проклетото старче. – Но какво искате да кажете, г-н Цеви? – избухна Петканов.– Кой съм аз в края на краищата? На площада ли да изляза да се разкрещя? А със същия невинен израз и някак плах като божа кравичка г-н Цеви смени

5 тона си и пак най-невинно попита: – Вие не бяхте ли... писател? В тоя миг Петканов се сети – по-скоро усети – че от онзиденшния пир, та чак досега, нищо не бе капвал в устата си и без меката топлина е неспособен да отговори и на такъв невинен въпрос. Той замълча в безсилие, а проклетият старец не замълча, а със същия тон на изповедник пред когото изповядващият се е запънал, настави: – Кажете? Не пишехте ли вие вашата Liber Singularis, с която щяхте да кажете истината за всичко това, което става пред очите ви? Потопен във внезапната си и непоносима жажда, Петканов мълчеше. – Да не би истината за всичко: за вас, както и за народа ви, да е в лудия евреин, който срещнахте, вглъбения философ, който е сега до него или пък – най-вече! – само в онази, която на родния си език се именува Завръщащата се? – изреди в невинния си речитатив старчето. – Много е себично, г-н Петканов!– кресна изведнъж то. – Вие, които изучавахте народа си, за да го опишете как влиза в свободното общество, чак сега да се усетите, че пътят е леко отклонен и че Медина, в която сте влезли, не е Мека, към която бяхте тръгнали. Или и вие като онези днешни проповедници, дето издигнаха собствените си задници в най-висока ценност сте омърсени от консервативността на собствения си народ? Все пак той не кротна врат да му смените чипа, а за азбуката можеше и да ви посрита... – По-внимателно, г-н Цеви – вдигна ръце Петканов. – Не съм ви предизвикал с нищо, за да ми отправяте такива обвинения. Аз само се оплаках от нощите си и вече съжалявам. – А не мислите ли, че във вашите нощи чрез призрака, с когото спорите, проговаря всичко онова, което се боите да споделите със себе си, в дните, когато сте буден? – И ако е така, какъв е грехът, в който изпадам? – Не съм вашият изповедник, за да обсъждам греховете ви, но отдавна съм ваш събеседник, за да не оставам безучастен към онова, което ви измъчва. Все пак имаме известна близост – той се обърна към Софрон – ние тримата тук. – Какво мислите професор Софрониев? По навика си Софрон се засуети с цигарата, която бе извадил, но още не бе запалил. – Всички ние имаме своите проблеми – опита се да отбие въпроса той. Елиас стана, обърна се гърбом към кръчмичката, която и без това в тоя час бе полупуста. Облегна се с една ръка на лъвската дръжка и като с другата зачеса яростно псориазиса си, с тих глас, с какъвто обикновено не говореше, започна: – Господа! Съществува ли още академията? Какви бяха целите на академията, за която вие не много отдавна дадохте съгласието си? Обсъждането на частните проблеми е ли част от общия проблем, който си бяхме задали да обсъждаме? А какъв бе общият проблем, който избрахме за академията? Не беше ли това проблемът за човека, господа? А ние? – извика внезапно, сякаш не бяха в бирарията на Младостите, а в апартаментчето му или на пътеката към Дърве-

6 нишкото манастирче. – А ние – повтори – ако не можем да обсъдим и излезем от собствените си проблеми, как ще ратуваме за проблемите на обществото, чиято последна спойка сме? Ето професор Софрониев, който току-що се изплъзна от въпрос, който е отправен толкова към г-н Петканов, колкото и към него. Какъв е според вас отправеният към двама ви въпрос, г-н Софрониев? Блед, повече жълт, Софрон бавно стана: – Професор Софрониев не бяга от въпроса ви. Но човекът Софрон не би искал да говори там, където мълчанието е предзададен отговор. Г-н Цеви, давате ли си сметка, че има ситуации, в които само призраците изричат това, което ние не смеем, защото изречено, то ще потвърди само пълната ни безизходност? – Безизходност от какво? – прекъсна го също така тихо Елиас. – Безизходност от смисъл на общ живот – също така тихо каза Софрон. – Там, където най-висшите политици в момент на пиянска искреност възкликват „егати държавата, щом аз съм неин вицепремиер”; там, където друг вицепремиер доверява на съседския вицепремиер, че най-голямото въстание, което този народ е вдигал срещу вековните си поробители, не било друго освен колибарска крамола; там, където бъдещ премиер се оплаква на бъдещите си избиратели, че мат`рялът му бил лош, а друг действащ заявява на всеослушание, че първото, което трябвало да се прави, било да се смени чипа на този народ; и там, където най-после дори майките казват на децата си: „научи език, за да се махнеш по-скоро оттук” – за какъв изход, според вас, може да се говори тук, г-н Цеви? – пошепна той, Бузите му се бяха зачервили, а погледът – трескав. Говореше тихо в едно общо изречение. Изречението му излезе дълго, а дъхът – хрипкав. При последната му фраза дъхът му секна, а очите изпъкнаха. Очите му странно изпъкнаха като че някой го бе по врата настъпил. И като остана без дъх, той се свлече на стола си и трескаво затърси цигарите си. Не извади цигарите си, а кърпичка, но не я залепи за носа, а за устата си. А като я отлепи, взря се в нея, бързо я смачка и бързо я прибра в джоба си. Както беше прав, г-н Цеви внезапно се пресегна и го прегърна през рамо. Бяха гърбом към кръчмичката и прегърнати раменете им видимо се раздрусаха. – Прощавайте, г-н Софрониев! Много съжалявам. Много съжалявам, никога повече. 3. Вечерта им се разстрои, нито Елиас, нито Софрон допиха бирата си. Петканов на крак ливна една гроздова на барчето. Тръгнаха да се прибират, но изведнъж оживен, г-н Цеви предложи да изпратят Софрон. По пътя най-неочаквано... най-неочаквано, защото никога не беше го правил, г-н Цеви изригна цял гейзер от арменски вицове за евреите и от еврейски за арменците. – Утре имате ли лекции, г-н Софрониев? – попита между вицовете си Елиас. Оказа се, че нямал. Нямал изобщо тая седмица, а следващата заминавал за университета си в Етрополе. – Тогава имам една молба към вас – лична молба. Мога ли утре, но преди обеда, да мина към вас да поговорим по един мой въпрос?

7 Учуден, Софрон не отказа; уговориха се да се видят към девет. Като се връщаха, Елиас хвана под ръка Петканов и каза: – Той е сериозно болен. Ще го накарам утре да отидем до една еврейска болница. Дано не ми откаже. – Не ме питайте повече! – пусна той ръката си от мишцата на Петканов.– Ако има нещо, аз сам ще ви се обадя. И се разделиха. Петканов не бе направил две крачки, когато Елиас с най-сериозния си глас, добави: – Не знам какво ви е посъветвал призракът нощес за коректното писане, но според мен, г-н Петканов, ви остава само едно – некоректното писане. Това е единственият ви изход. И не се изкикоти с фалцетния си смях, както обикновено го правеше в такива случаи.

ПРОЗОРЕЦ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ Глава ХХІ от част VІ В една от тези вечери, когато Петканов на връщане от антиквариата посещаваше болния г-н Цеви, завари го особено възбуден. Не лежеше както обикновено напоследък с лице към стената, а бе седнал на леглото облечен. На нощното му шкафче стоеше разтворен бележник, върху него автоматичен молив. – Цяла нощ вчера и днес от сутринта се опитвам да запиша една моя идея – поясни той като хвана погледа на Петканов върху бележника. – Обясних си нещо много важно, но ми е трудно да го предам с малко думи... Той съжалително погледна отпуснатите си ръце. – Но ще се опитам да ви го разкажа, г-н Петканов. Макар че то също не е лесно. Петканов се опита да го успокои – и утре е ден, нека сега вечеря – носел му нещо за хапване, пък утре ще наминел преди работа... – Не, не! – възпротиви се болният. – Повече от храната имам нужда да говоря. Изслушайте ме, важно е. И като му посочи единствената табуретка в стаята, облегна се уморено на таблата на леглото, докато с привично екзалтирания си глас започна така: – Да ви кажа направо – навремето с вас сбъркахме, г-н Петканов. Нашата Академия май не свърши работата си. Нали трябваше да решим фундаменталния въпрос – предназначението на човека. Но изглежда поехме грешния път; разделихме неделимото, накъсахме проблема, говорихме за паметта, за дълга, за митовете и митоборството. И за още толкова други частни неща. Сбъркахме постановката още в самото начало. Поставихме колата пред коня, както казва вашият народ. Но така са сбърквали и всички преди нас, които са си задавали тоя проклет въпрос. Струва ми се – не, вярвам го! – правилният въпрос не е какво е предназначението на човека, а за какво му е било на Бога да създава човека. Казано по

8 вашему: за какво й е притрябвало на природата да създава човека? Тоест какво е той от гледна точка на вечността според това, което знаем за него? Нека не ни интересува, кой точно и как го е създал? Нека приемем, че не Бог и не Вселенският разум са негови създатели, и дори не еволюцията – въодушеви се той. – И ако изобщо не се интересуваме кой и кога, и даже не с цел или без цел го е създавал, тогава първо трябва да се попитаме какво е човекът. Но не в разните му там философски смисли, които неизбежно, търсейки отговора, пак ще допрат до предназначението му, а в най-общия смисъл – как изглежда човекът сам за себе си? Как изглежда не в очите на Всемогъщия си създател, нито на Вселенския разум, нито на Вселенската еволюция, нито на всичко, каквото и да е, което може да го е създало? Как изглежда той в собствените си очи на крайно същество, залутано в безкрайността със своето съзнание? И какво ще си отговорите тогава, г-н Петканов, с писателската си интуиция? Жалко че го няма между нас г-н Софрониев да го попитаме същото с неговата научна интуиция, той много би ни помогнал. А като не можем да разчитаме на него, чуйте мен. Той се опита да се изправи, повдигна се на лакти, но само увисна на тях. – Няма да ви мъча, г-н Петканов. Казвам направо: както и да го погледнем, откъдето и да го гледаме, едно е сигурно: ще видим човека несъвършен, сиреч незавършен. Ако е нечий проект – някой не си е завършил проекта. Ако е плод на еволюцията – нещата са още по-тъжни. Виждаме го за 5000– 6000 години постигнал необикновено много в проникването на световните тайни, но по отношение на „онова в мен”, което вашият Кант съизмерва със звездното небе, не изглежда ли дори отстъпил от първичното, което е притежавал в библейските времена? Определено, определено, мисля си. А това е главното свидетелство, че веднъж създаден, у него са заложени различни възможности, докато Създателят се е оттеглил и отдавна само наблюдава неговите избори, включително и опитите му да влезе в контакт с Него или въобще да изключи съществуването Му. Не съм аз авторът на тая злокобна съпоставка. Аз само я използвам, за да проверя подозрението си, че именно като незавършен проект човекът е бил нужен на Създателя си, който и да е той, за да провери някаква своя велика, нам недостъпна, но безусловно грандиозна цел. А каква по-грандиозна цел може да има за Създателя, г-н Петканов, от тази през очите на собственото си създание да надникне в собственото си дело? Да види величието на Вселената, която е създал, на звездите и на пространствата, на съзиданието и разрушението, на разгадаването на собствените си тайни и (дали не?) – на усъвършенстването им? Кой велик творец не би поискал да погледне на собственото си дело през очите на себеподобен? Слушайте, г-н Петканов. Онзи, който е създал тоя необят, това величие, тая надразумна, непостижимо сложна и непостижимо проста Вселена, това съвършенство, какъвто и да е бил той, и каквото и да е бил – Стихия или Разум, или и двете заедно, в името на своето съвършенство, г-н Петканов, той не би могъл

9 да няма потребност от същество – разумно, но несъвършено, което да застане пред него, а той... той да погледне през него собственото си дело. И не само за да го вижда. Заради още нещо, още нещо! Страшно – не!– страховито е величието на съзиданието в космическата пустота. Но когато има още едно същество, което може да го изпита... представяте ли си какво означава това? Бог може да осезае безсмъртието си само през друго разумно същество. И тогава границите между живота и смъртта падат, г-н Петканов – това е безсмъртието. Защото само безмерното може да бъде и безсмъртно, тъй като ако умира нещо в него по закона на безмерността, в същия миг нещо трябва и да се поражда. Но са нужни две същества – какво говоря? – два субекта не, не! – две субектни субстанции, ако не съм казал безсмислица. Но и безсмислица да съм казал, те е трябвало да бъдат достатъчно сродни и достатъчно различни, за да се постигне целта. И Господ – нека бъде Господарят на Разума – е пожелал човека! И човекът му е трябвал разумен и несъвършен. Разумен – за да сподели. Несъвършен – за да се възхити, да се разплаче от възторг или за да бъде вечно недоволен и неудовлетворен, за да бъде вечно търсещ. Това е всичко, г-н Петканов. Защото величието (а как пък не безкрайното величие!) се нуждае от прозор, през който създалият го да го обозре. В това е, в това е причината за появата на човека. И без съмнение неговото предназначение. В нищо друго не би могло. Колко е просто и колко е величаво! Извънчовешко е – съвършено! Разумен и несъвършен! Защото само от разумното, но несъвършеното може да се обозре и почувства съвършеното. От нищо друго не би могло. Но каквото и да допуснем и както и да наречем причината за това отклонение от природата, каквото е човекът: Висше съзнание, Космически разум, Бог, както го наричам аз и какъвто съм убеден, че съществува, ако той именно е създал човека, като единствено изключение в природата, повтарям, с неговия разум, главният въпрос за самия човек е не да търси своето предназначение, а да се опита да се постави на мястото на този Висш разум, който и да е той, за да се попита каква е онази възможна цел, която се е преследвала със създаването му. Нека си я представим тази Сила в необятния космос сред звездите и мъртвите планети, сред светлината и черните дупки, сред природите и живите същества. Нека тръгнем от понятието, както съветва Хегел и нека се изпълним в неговата всевластност, в проявените му и непроявени потенции, във възможната му свръхчувствителност и вероятна безчувственост, във всичко, което е. И да се попитаме – какво? Какво още е потребно на този Абсолют, в неговата безграничност, във вседържаността му, във... във невъобразимата му абсолютност? И тогава, г-н Петканов, на мен ми просия тая простичка, елементарна и зато-

10 ва фундаментална, стори ми се, мисъл. А чрез какво тази Сила, този Космически Разум, това Всеобемащо съзнание би могло да получи представа за своята абсолютност, за своята всевалидност и безграничност? И си представих човека в неговата подобност отначало като негово огледало, замътено, плуващо в мъгли, просветващо в слънце, заливащо се в дъждове, замръзващо в лед. И виждам как в това огледалце слънцето просветва все по-силно и по-ярко и как Божието око вижда в него всичко, което Божият разум е създал. Но какво мислите, че е всъщност това, което вижда? А какво друго би могло да бъде освен самия Себе си. И не е ли разумното същество единствената възможност на Бога да види Себе си? Не съм теолог, не съм философ, не съм и окултист, за какъвто ви се представих. Но съм раздвоен, разтроен и разделен на толкова -исти, колкото е възможно да съществуват в мисленето на света. И в моята разделеност, в моята разпарцеленост ми хрумна тази простичка, елементарна, сигурно недостойна за всяко научно ухо, мисъл: Човекът е прозорецът на Бога, на Вселенския разум го кажете (все тая) към Всемира. А кога, в кое и кога, човекът най-пълно, най-разтърсващо и най-могъщо в дадения му свят се докосва до Всемира? Когато гледа звездите, звездното небе впрочем. Какво излиза, г-н Петканов? В Кьонисберг са казали по-ясно, по-силно и по-величаво всичко в една фраза и в една метафора, отколкото в цялата „Религията в границите на самия разум”. Казвам ви: човекът е прозорецът на Бога към собственото божие дело. Което сам вие потвърждавате във вашата книга с оная страшна мисъл на оня, който е бил отвъд нашия свят. Помните ли: „Целият закон на човешкото битие се състои само в това, човек винаги да може да се преклони пред безкрайно великото.” А ние загубихме толкова време да разсъждаваме за предназначението на човека. На мен това ми стига. Изпитах радост – не, не! – възторг, а възторгът никога не лъже. Възторгът е чувството, което изпитваме, когато човешкото в нас надмине себе си. Когато Аз съм повече от себе си. И в това „над себе си”, каквото не изпитах в цялото време на нашите разходки, (макар че аз никога не съм имал такива търпеливи и умни събеседници, каквато имах във ваше лице със Софрон), повярвах. Най-сетне повярвах, г-н Петканов, че знам какво е Човекът! Не е ли вероятно, а още повече не е ли величествено да си представиш Бога, съзерцаващ Вселената си през Човека? И каква по-величествена мисия може да му е дадена на Човека от това да бъде прозорец към Всемира, значи на самия Бог, който е Всемир. Чудя се как през целия ми дълъг живот, при всичките ми пътувания по света, при всичките събуждащи страх и трепет гледки на Божия свят, които съм видял, при всичките велики книги, които съм прочел и при всичките низости и падения човешки, които съм преживял, тази мисъл не е могла да ме осени в цялата си

11 простота и яснота, а изплува от мъглата на съзнанието ми тук, пред този прозорец в панелното гето и при тая гледка към Витоша над него? Ръката му сочеше прозореца, добре познатия прозорец на Петканов. А през него в една цепка между панелните вериги, дълбоко между тях, се спускаше тъмно виолетовото небе на софийския залез и в него съвсем не величествено, но изящно крехка, като въздишка на Бога, прозираше Витоша с най-високия й връх – бял всъщност и искрящ в неподвижните, напоени със светлина, облаци. Очите на Петканов се замъглиха. ЮБИЛЕЙ Глава ХХVІІ от част VІ 1. Този ден в живота си той и в отвъдния си живот нямаше да забрави. Този ден се оказа забележителен не само за него, но и за целия институт, където бе работил 42 години и половина. Може би, ако се съди по репортажа, който телевизията направи за централните новини, този ден и за цялата страна да беше един малък културен празник – навършваше кръгла годишнина един успешен бивш министър, един писател, критик, драматург, кинодраматург, публицист и либретист. Това, което се случи, не че бе неочаквано за него, но понеже имаше врагове, той очакваше че те няма да пропуснат някак да го помрачат. Нищо не помрачиха. Ето как се случи. От четири, т.е. шестнайсет часа в залата, където обичайно се правеха подобни чествания, бе обявено началото на неговото. Още в 16 без четвърт стана ясно, че ще се случи нещо необикновено. Залата се напълни. В 16 решиха да започнат и дадоха думата на първия представящ, но хората продължаваха да пристигат. В 16,05 прекъснаха и се съветваха какво да правят. Решиха да се преместят в актовата зала на института – тържествена зала с 200 места. В 16,20 хората заеха местата си и залата се напълни. Първият водещ – повече протоколно, отколкото творческо лице – продължи речта си. В 16,30 всички места за правостоящи се запълниха, а на входните врати цял грозд се натрупа. В 16,35 думата бе дадена на проф. Паунков – Големия Паун, бивш директор на института, лауреат на всичко. Той започна много ефектно; разтвори ръце сякаш да прегърне залата, после се обърна към него със същите разтворени ръце и скромно каза: Уважаеми г-н Кичеков, скъпи колега! При толкова много почитатели – лично аз не помня друг юбилей с такова присъствие – какво мога да кажа аз с моите думи?”

Той каза своите думи, но Кичеков вече не чу нищо. С премрежени очи гледаше залата и се щипеше, да не вземе и да се разплаче. Една дума, една-единствена дума прокънтя в съзнанието му и не излезе от там и до края: почитатели. Почитатели, почитатели, почитатели – десет хиляди почитатели! Защо именно десет хиляди? – питаше скептикът в него, а съзнанието, без да отговаря, повтаряше своето: – Почитатели, почитатели, почитатели – десет хиляди почитатели! Говориха се много неща, казаха се много думи, изляха се толкова чувства на признателност, колкото той за 42 години и половина вкупом събрани не бе получавал. През цялото време си мислеше само за едно – да издържи, да издържи и при отговора на юбилейните приветствия – това бе най-тежката част за него в целия сценарий. Най-после – дадоха му думата. Докато разгъваше листата с готовото си слово, докато поглеждаше залата с премрежени очи, съзнанието му своето си знаеше: – Почитатели, почитатели, почитатели – десет хиляди почитатели! Изплаши се да не започне с тия думи. Слава богу – словото му до последната запетая беше написано. Ето словото: Драги гости! Колеги! Мили приятели! Позволете ми всички да ви нарека в този ден мили приятели. Това, което се случва тук днес, ме разтърсва. Вие виждате пред себе си сега един от дъното на душата си разтърсен човек. Всички речи, които се казаха тук, всички топли думи, които се отправиха, не ме вълнуват, те ме разтърсват. В не малкото вече дни на моя живот, аз посветих 42* години на словото; това бяха трудни години – вие знаете при какви условия всички ние доскоро живяхме и работихме. Лично аз няма да говоря за това черно време**; само ще кажа, че ако не ми беше пречено, ако не бяха цензурирани и още по-страшното – крадени, моите ръкописи, аз щях да ви представя сега не 4, а сигурно осем тома. Искам да ви уверя, че през тези години, каквото и да съм писал – научни статии и книги или неща от областта на изящното изкуство, както стандартно се изразяват критиците, когато не искат да говорят специално за поезията, прозата и драмата, аз съм мислил винаги за отговорността пред словото, това прекрасно наследство, което сега е в наши ръце и което ние ще направим още по-могъщо, още по-достъпно и още по-европейско, ако имаме смелостта да реформираме малко неговия алфавит.*** Тук ръкопляскания заглушиха думите му – както и бе предполагал, в залата бяха само широкоскроени, прогресивни хора. Идеята за смяна на алфавита бе най-смелата идея на Кичеков след идеята ЦБР. Всъщност нея той не бе доклад-

13 вал в МС; планирал бе тя да бъде втората му стъпка след ЦБР, ако... Но вълнението, с което сега я пое залата, вля нова смелост в гърдите му и той продължи по следния начин: Мили приятели, Знам, че на всички днес, когато се опитваме да превърнем страната си в европейска държава, ни е много трудно. Знам, че има сили и те не са безименни, които не желаят това. Знам, че тепърва има да изпием още много горчиви чаши, поднесени ни от хората на вчерашния ден. Но въпреки всичко, аз ще кажа: “Сбогом навеки, Бай Ганьо! Сбогом балканизацийо! Здравей Европа! С цялото си тяло той усети тук тишината, която настъпи в препълнената зала. Комар да свирнеше… Не свирна комар, а изведнъж гръм – не гръм! – залп, кажи го канонада, разтресе залата сякаш да я пръсне. Залата не се пръсна, но неговото сърце – без малко! Дори когато ръкоплясканията попрестанаха, трябваха му няколко още секунди да си вземе солука, пардон дъха. Но нека бъдем благодарни на съдбата – продължи той, – задето оцеляхме и още повече, защото доживяхме да видим труда и усилията си на път да се реализират. Нека бъдем благодарни за това, че през всичкото това време имахме прекрасни приятели, прекрасни колеги и прекрасни студенти – всички достойни за нашето време. Мили приятели, Аз няма да говоря дълго, защото това е невъзможно в един такъв съкровен за всички момент. Но не мога да не говоря, макар и кратко, за тези, с които и заради които писах книгите си – всички вас, но на първо място нашия голям приятел проф. Паунков, който за моя голяма радост е сега тук и когото преди 45 години аз спечелих като студент, а той с огромния си талант ме спечели с мащабните си идеи за Института, който оглави и който успешно ръководи четири мандата. Не мога да не спомена и проф. Ананий Дунков, новият достоен директор на ИВС, който не е сега тук, защото в общата борба, която всички водим, заложи здравето си, за да се лекува сега продължително и мъчително. Но нека не забравяме – той също е писател – един от най-големите, ако ми позволите лично мнение – в съвременната литература. Не мога да не спомена също така онзи прекрасен екип, в който работих и много от хората на който сега виждам тук****, за да реорганизираме дерайлиралата ни държава по европейските стандарти. Благодаря ви, скъпи приятели! Сърцето ми няма да издържи толкова

14 обич. Затова позволете ми да го отлея цялото и да ви го подаря – обичам ви! -----------------* Той броеше делото си от първото печатано стихотворение в един окръжен вестник, но в интерес на истината бе започнал 5 години по-рано с информации за спортни състезания в пионерския вестник. ** Дойде му на ум да каже как от милицията го гониха да му обръснат брадата, но го премълча – неудобно някак му стана. *** Кичеков беше фен на замяна на кирилицата с латиница – европейско писмо, както той се изразяваше. Но тази смела идея освен огромната почит на група негови съмишленици – европейски хора, му носеше и огромни неприятности от националистите, традиционалистите и въобще закостенелите консерватори. **** Той дипломатично беше преценил, че на едно академично тържество като настоящето няма да бъде много удобно да отправя благодарствени думи и към партийните си шефове, някои от които седяха в залата, затова тук се поспря и им отправи само благодарни погледи. По израженията им разбра – бяха го разбрали! 2. Какво се случи после – той не помнеше. Естествено, имаше още приветствия, а след това кошници с цветя и букети. Кошници цветя и букети! Щастливата му госпожа – защото тя после ги пое, казваше, че били толкова много, че тя цялата изчезнала в тях. Естествено че имаше автографи и толкова възторжени лица, че бе затруднен да ги разпознае всичките. Но едно нещо още запомни, помнеше и щеше да помни и в отвъдния си живот. След като бе раздал автографите и вече приемаше личните поздравления и цветята, (кой знае защо оставени от пиара за накрая), той усети странна болка в дясната си ръка от китката надолу. Мина му през ума да не вземе точно тук, на върха, да направи някой инфаркт, но съобрази, че болката не е в лявата ръка. И чак когато, засмяното директорче на институтското издателство, дойде и то да го поздрави и му съобщи, че са се продали всичките предложени 111 бройки, изложени на премиерата, той си обясни болката в ръката. Сто и единайсет посвещения; би трябвало да се попита как мозъкът му не е заврял. А вместо заврял, мозъкът му едно си знаеше откакто бе започнало това чутовно тържество: – Почитатели, почитатели, почитатели – десет хиляди почитатели! 3. Все пак не мина и без капка катран. Понеже не бе очаквал, че всички хора, на които се е обадил, ще намерят време да дойдат, коктейлът в „Пиленцето” се оказа беден. Скоро след това всички си тръгнаха.

15 ОРДЕН Глава ХХVІІІ от част VІ 1. Днес не е ден като всеки ден. Професор Паунков се събужда сутринта като всяка сутрин и изведнъж се сепва, че днес не е ден като всеки ден. Днес е денят, в който ще му се връчва най-високият орден на най-високото място от най-високия човек и там ще бъдат телевизиите, радиата и пресата. Тръм-таръм, таръм, таръм... Професор Паунков отива в банята да се бръсне. От огледалото го гледа едно благородно, мъжествено лице, гарнирано с еднодневна четина и леко побелели сколуфи. Като намига с едно око, професор Паунков посочва с показалец образа в огледалото и с най-сериозен вид му заявява: – Тебе днес няма да те бръсна! Онзи в огледалото го дава непукист – все едно че не се отнася за него – гледа го нахално и присмехулно. Как няма да го гледа нахално и присмехулно онзи в огледалото, като знае, че днес не е неделя, за да не бъде бръснат, а денят на награждаването и в този ден не само ще бъде избръснат с три контри, но и ще бъде поръсен с автършейф и всичките му там бръснарски бръмбазлъци, за които в обикновен ден обикновено не стига време. Професор Паунков смига още веднъж на оня в огледалото. Той също му смига. Ще се бръснат! Тръм-таръм, таръм, таръм... Ще се бръснат, щото днес ще ги награждават с „Горд Балкан” на шия. Тръм-таръм, таръм, таръм, таръм... Така започва денят на награждаването на проф. Паунков с оня там орден на шия, който мнозина бленуват и с бляна си прегръщат китката, неудовлетворени и на оня свят. 2. И ето денят напредва, звънят му по джиесема. Професор Паунков днес не отговаря на неиндикирани, както и на индикирани обаждания; няма да позволи и този ден да му отровят с вечните си мрънкания тия от института, тия от министерството, тия от медиите. Днес е неговият личен ден и в този ден, той ще има само едно задължение – да изживее церемонията на награждаването си. Не че на някаква си церемония той отдава значение. Той отдава значение на личните си усилия, на личните си жертви да прави наука по най-сложния начин, по който това е възможно, като управлява един огромен институт от неуправляеми хора, които бе привел в порядък, заварвайки го в пълен разпад. Отдава значение на научното си дело с близо 400-те публикации, които е

16 направил, и с повече от 800-те, които е обмислил и приготвил и които, като се освободи малко от администрацията, ще вземе да пуска. Отдава значение на крупното си дело като романист с бестселъра „Малка война – голяма война”, който местната завист тук не можа да преглътне, но след превода му на световния език там оцениха, колкото и завистта тук да вопиеше за някакъв балкански пръст и в тая оценка. Отдава значение на разностранния си талант като преподавател, като учител на поколения, които щяха да го запомнят с широкото му сърце, заради което всъщност толкова си бе патил, понасяйки на гърба си задължения, които други и за два живота не биха могли да понесат. Тръм-таръм, таръм, таръм, таръм... В деня на награждаването си проф. Паунков има право да не отговаря на никакви телефони, да не ръководи никакви заседания, да не прави визити на никакви министри, вживяващи се като небесни посланици, Това е единственият личен ден сред ужасно заетата върволица на дните в целия му живот. Професор Паунков днес не е длъжен никому за нищо и въобще няма да излезе от вкъщи до часа на церемонията. Отпратил е по работите им всички вкъщи, сам ще се подготви, сам ще се облече и сам ще позвъни на шофьора. 3. И ето облечен е – костюм, който е шит специално за случая, обувки, отдавна приготвени, за пръв път ще бъдат обути. И вратовръзката. Жените вкъщи един месец я избираха, секретарките в института, удостоени по отделно да я пипнат, ахкаха и охкаха, разглеждайки я в супер луксозната й опаковка. Тръм-таръм, таръм, таръм, таръм... Сега на шофьора – да чака долу; талисмана – студентското му порткле, купено, когато бе имал един-единствен ключ – ключът за живота си. Ето къде го бе извел ключът на живота му. До най-високото държавно отличие. Тръм-таръм, таръм, таръм, таръм... 4. Професор Паунков не пристига пред сградата с гвардейците със служебен автомобил; пристига с личния, макар и каран от служебния шофьор; така се бяха разбрали в последния момент с онзи играч Дунков и той, възрадван от голямата награда, която засяга института му. Професор Паунков мисли да мине незабелязан покрай истуканите на входа, но не би – изненадват го. Посреща го церемониалмайсторът (оказа се, че го е виждал по телевизиите), въвежда го най-церемониално в сградата, съпровожда го по огромното мраморно стълбище и го оставя в приемната, където за учудване на проф. Паунков се оказват една дузина още като него наградени, с костюмите и костюмчетата си, с вра-

17 товръзките, с одеколоните си, а един даже е забучил кърпичка в джобчето на сакото си. В приемната са ги събрали няколко интелектуалци и с всички много топло, а с някои – хладно (има си причини), той се ръкува, разменят си шеговити общи фрази и понеже орденът е на шия, шеговито предлага да си сравнят шиите. Създава се атмосфера; професор Паунков е голям майстор по атмосферите. Един композитор спечелва огледа – шията му беше на три етажа. А един друг интелектуалец, свит такъв (проф. Паунков не го познаваше лично), при огледа се оказва с... протрита яка. 5. И ето – въвеждат ги в церемониалната зала с герба. Нареждат ги един до друг под светлината на прожекторите и на светкавиците на журналистите. Пръв извикват композитора с триетажната шия. Той излиза от редичката, а естетското око на професор Паунков внезапно открива, че той не е само е с триетажна шия, но и с триъгълен корем стегнат в панталон с презрамки, върви като гъсок, воден от корема си. Досмешава го професор Паунков и както го досмешава, изведнъж му става мъчно – къде е попаднал, с какви са го събрали? И изведнъж му става мъчно, ама много мъчно. Целия си живот бе заровил в тая държавица, създал им бе образцов институт, реформирал им бе образованието, наливал бе знания в главите на хиляди студенти, написал им бе прекрасни романи, студии и монографии, създал им бе научен и художествен потенциал за десетилетия, издигнал им бе престижа в чужбина и другаде и ето отплатата – награждават го в пакет с такива пуяци с триетажни шии, с такива шушумиги с протрити яки, изобщо... изобщо. Мъчно му става на проф. Паунков за самия него си; какъв късмет му е жребий още по рождение! Ако би бил роден в една нормална (да не кажем велика) държава, колко по-различно би било! Щяха да му идват на крака от всички помалки държавици, да му предлагат договори за превод, щяха да му вземат интервюта от чужди телевизии, да го канят за журита на международни конкурси и какво ли не, и какво ли не. Но той е роден в тая балканска държавица, която на всеки трийсет-четирийсет години й разрушават всичко създадено и започва всичко отначало, за да го повтори, потрети и така нататък... Държавица, която, каквато и страна да избере в световната политика, винаги се оказва губеща, с народ, който заради историческата си орисия е намразил всичко и най-напред себе си. Какво признание, каква почит може да очаква един голям интелектуалец в такава страна сред такъв народ? Но сега... Но сега му извикват името, президентът се обръща към кутията с дрънкулките, и той крачва... да му връчват орден. Става му горчиво на професор Паунков като се вижда сред тая компания,

18 пред тия скупчени журналисти, пред тия официални лица и пред самия президент, застанал като восъчна кукла под герба, просветващ с варакосаните си венци. Това ли било? --А той имаше над 400 публикации и още над 800 готови, и романи и проза, проза, проза... И за целия този труд – под варакосаните венци! На този фон – суетящите се мравчици от протокола, скупчените като стадо журналисти, восъчния президент и интелектуалеца с протритата яка – професор Паунков с цялата си дълбока душа чувства обречеността си в тая държавица, сред тоя народец, с тоя малък, дребничък език, на тия Балкани, където никой не може да оцени нито усилията ти, нито таланта ти, нито проваления ти живот. Какво признание, каква почит може да очаква един голям интелектуалец в такава страна сред такъв народ? Ето каква: решили да го наградят и го награждават в пакет, набутват го в едно стадо заслужили даскали, заслужили вестникари, шоумени и заслужили чиновници в панталони с презрамки и с триъгълни гъши кореми. Пада му настроението на професор Паунков. Ако би научил навреме, можеше да им напише едно писъмце, да благодари и да откаже, пък който има акъл, да си тегли изводите, но сега... Но сега, воден от церемониалмайстора, излиза пред президента като... като такова... ...като овен пред стадо. 6. Ще го награждават с „Горд Балкан”. Какво му е гордо на Балкана? Освен триетажните шии, протритите яки, варакосаните гербове... Няма справедливост в съдбата, господа; натовари те с талант, воля и всичко и те лашне в някоя държавица, в някои балкани дето... Именно в тоя момент този с протритата яка и онзи с триетажната шия го начоголват да му честитят наградата. А журналистите снимат ли снимат лицето в профил, в анфас, после пак в анфас и в разговор с орденоносци, без и хабер да си имат каква вихрушка вилнее зад високото гордо чело. Орис!

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПО ЗДРАЧ Отключвам побеляващия свят, шептящ смирено: „Зло да спи под камък!“ Но сам на себе си съм непознат – затрупан извор, подлютена рана. И затова навярно ми горчи. Мъглата на незнанието пада и в тилилейските ѝ каменни гори открил началото, изгубвам края. Събирам разпилените звезди, във песни ги събирам и гадая – коя от тях ще ми се поклони, в коя колобъра ще разпозная. Ковачите на земния ми род превърнаха гласа ми във камбана – в звънарната на тленния живот да огласи нетленната забрава. И затова съм двойно по-богат от свят отец във мирската обител, открил във здрача неочакван бряг и във мълчанието – истинския смисъл.

*** През думите ли виждаш хоризонта, или до него всъщност не достигаш? Денят прилича на оловен пояс, във който бавно слънцето изстива. Остава пепелта от много вещи, от толкова кавги и слепи нощи. Очите ти са въглени горещи, които пазят спомените още.

20 Не викаш, ала се бунтуваш тъжен. Векът ли, или твоят ден отмина? По хребета на вятъра озъбен пак някой влиза в Гетсиманската градина.

ВОДАТА има край като човека. Бездънен е човек като водата. Как времето ще състари душата, щом тя е викащият глас, не ехо? Оригиналът преводите къса, а ехото ги носи и задавя! Какво тогава търся и гадая във паметта си есенна и къса? Спокойствие, изпълнено със обич, в очите ми запалени ли крета, или душата ми смирява и полека се свива кротко в нея като в орех? Кои са враговете ми? Кои са приятелите? Истински ли бяха? Ликът на майка и жена се сляха, децата ми изпълват всяка мисъл. Стоя пред тежката вода и гледам – събирам сенките и спомените викам. Дойдох случайно, не останах никой – жена ми с тиха обич ме отгледа. Водата има край като човека. Бездънен е човек като водата. Смъртта е само най-случайна дата: задавен превод – откънтяло ехо.

ЕСЕНЕН БЪРЗЕЙ Виж с очите, които не виждат, но гледат в сърцето ти. Чуй с ушите, които не чуват, но слушат душата. Не запалвай фитила на думите, ще ти трябват за прошката, дето сам ще измолиш, преди да потеглиш след вятъра. Ти си толкова малък и тъй безграничен – повярвай ми – като твоята болка, в любов изкласила накрая. В теб ненужните мисли приличат на сиви разпятия, през които минаваш, за да видиш и ада, и рая. Всяка дума е дъбова порта и нова Голгота,

21 подсушила нозете ти със коси самодива. Накъде, накъде е незнайната вярна посока към света непознат и към нашето трънено минало? Друм ли дириш в калето кървящо на раните и в мечтите, които така и до днеска не сбъдна? Та нали преживя не в Европа, а тук, на Балканите, като рак в кръстопътния есенен бързей.

ПО-СЪВЪРШЕН ОТ ЛЕДЕНАТА МИСЪЛ Не зная има ли, или пък няма Бог, ала живея, сякаш че го има. Светът тогава става райски плод вместо венец от тръни и коприва. Дори човекът някак си е друг – по-търпелив, смирен, неапатичен. В душата му не буди смазващ студ въпросът „Как да бъда симпатичен?“. С достойнство следва своята съдба и повален стократно, се изправя. Кога ще стигне другата страна на този свят, гротескно огледален? Но не живее, за да бъде друг, а с пламъка родилен на душата сам ще прогони виещия студ в изцъкления поглед на луната. Не зная има ли, или пък няма Бог, край нас ли е, или си е отишъл, но чувствам, че съм станал по-дълбок, по-съвършен от ледената мисъл.

РЕКАТА В реката съм се гмуркал много пъти, но тази ли е същата река, в която със кануто на вика си съм прекосявал хоризонта на страха и съм записвал думите, с които кълнеше в мене всеки следващ миг – спасяваше ме, да не бъда никой, със гълъба на новия ми стих.

22 И като Ной, избягал от потопа, разбирах, че земята е добра, че гълъбът във клюна си ми носи за нов живот надеждата с вестта, че няма, няма смърт, където сърцето гледа с твоите очи, а недоверието крета и му се иска да заспи. Защо съм тук, реката ли ме вика, или дойдох на времето напук? Събличам с радост сънената скука и тръгвам гол, свободен и нечут.

ВАРВАРИТЕ Очаквахме ги, ала не дойдоха. Защо да идват – изравнили всичко до пепел, гледахме потока и слушахме баладите на нищото. В пиянство волно окъсяха дните, от саможивост станахме бездомни. А късно нощем палехме горите да пресушим в душите си пороите. И цезар да си, времето изтича на слънцето под златните колони. Как страшно ти се иска да обичаш, но чуваш само злото да говори. Цивилизован бил светът, различен, защото варварите не дойдоха ... А всяка сутрин босият езичник посява сам кръвта си до Голгота.

ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА СИНЪТ МИ СТЕПАН

По вътрешната страна на бежовата тюлена завеса – леко поклащаща се от вятъра пред отворената към бавния летен следобед врата – предпазливо се катери голям зелен скакалец. При всеки лек полъх на вятъра завесата се залюлява плавно и скакалецът замира, изчаква търпеливо движението й да спре и чак тогава продължава. Внимателно и важно мести шестте си тънки крачета, редува ги плавно, сякаш под тактовете на някаква невидима музика, чиито прозрачни ноти извират от самото сърце на август и се състоят от мах на птица, провиране на слънчев лъч, смърт на тревичка; музика, която чува само той, и мърда, също тъй в такт с нея, дългите си белезникави мустачки, като че ли сам дирижира партитурата на придвижването си… Отвън разярена оса се блъсва меко в тюлената завеса, съвсем под носа на скакалеца. Той се паникьосва, полита, опитва се да се задържи, след миг пада на пода, но бързо се окопитва и отново се запътва да превзема тюленото препятствие… Свила съм се в ъгъла на старото желязно легло, почти невидима посред сумрачната тишина на приземната стая в селската ни къща, обградена плътно от гъстата и сладостна самота на този миг, под благословията на безмълвния следобед. На фона на яркия правоъгълник светлина, която се излива през вратата откъм лятото, виждам как от превитите клони на близката ябълка се откъсва един плод, прекосява мълчаливо трептящия въздух и тежко тупва в изнурената от жегата трева… Леко помръдвам, и леглото – старото, разнебитено желязно легло с почернели лъвски глави по ъглите на таблата, изскърцва – някак жалостиво, скръбно, умолително. Този звук изведнъж променя всичко – раздират се, съсирват се само в един-единствен миг следобедът, лятото, светлината... Този звук ми пронизва сърцето, стремглаво и безпощадно го прекосява открай до край, неистово носен от силата на спомена. Този звук ми напомня за едно друго поскърцване – на една инвалидна количка, която бутах пред себе си дълги години – инвалидната количка на моето момче, на моя Степан, на моя Стьопка, на моето Стьопче… Тази количка беше вече стара и разнебитена, скрибуцаща сърцераздирателно при всяко завъртане на колелетата. Този звук ми напомня и за отминали горещи августовски следобеди в едно друго лято, тук, на същото това място,

24 когато пренасях сина си на ръце през трите стъпала надолу към съградената от камък стая, защото колелетата не можеха да ги преодолеят, и го слагах да си легне на същото това легло. А после с тръпнещи от умора ръце и крака си лягах до него и прегръщах слабичкото му, изгърбено и изкривено вече от седенето в количката телце. Той притихваше, усетил благодатта на прохладата, успокоен от здрача, внезапно сменил ослепителната, остра светлина на света. Започваше да диша равно и леко. Дишахме едновременно… Така двамата намирахме малко покой в полумрака на приземната стая като в спасително убежище. И тогава, при всяко наше помръдване, леглото поскърцваше пак така тънко и жалостно. И в този миг, опарена от смълчаните руини на августовския следобед, разрушен от внезапно връхлетелия спомен, аз реших да разкажа историята на моето момче, на сина ми Степан. Защото това е историята на един ангел. Историята на едно чисто и невинно човешко същество, чието ходене по мъките на този свят Господ повери на мен и на баща му, тъй като сигурно е смятал, че ще можем да го понесем. Това е също тъй и история за това как някой, който не може нищо, е в състояние да те научи на всичко, което е важно за човека тук, на земята, в този живот. Степан го няма вече. Почива в мир под ярките, бурно и гъсто цъфтящи – въпреки непрогледната суша – портокалови цветове на тагетиса, до параклиса, в сърцето на арменското гробище. Ужасно ми липсва. Липсва ми дълбокият му, тъмен, не помръдващ, тежък от сякаш хилядолетна печал поглед, тънките му, почти прозрачни, нежни и дълги пръстчета на отпуснатите от двете страни на количката ръце, липсва ми мирисът на вратлето му, когато си забивах носа в него; липсва ми бенката на дясното му рамо, върхът на чипото носле и мястото над горната устна, което целувах и му казвах – как ще го целувам, когато ти поникнат мустаци, а той се усмихваше с не детската си усмивка. Същата, с която се усмихваше и когато го питах: „Кой си ти, дето си се маскирал като мое дете?” Липсва ми, но сега съм сигурна, че обитава един по-добър, по-милостив към него свят. Знам, вече нищо не го боли. Вече не се бори за всяка глътка въздух, не се задъхва при всеки опит за вдишване, не посинява от астматични пристъпи, не се вдървява от гърчове, не се дави при всяка глътка вода. Не лежи в реанимации, омотан с кабели и облепен с датчици, заобиколен с монитори, кислородни апарати, аспирационни помпи и стойки за системи, с напъхана в гърлото пластмасова тръба за интубиране, с вързани за леглото, за да не мърда, изранени от впитите в тях бинтове ръце и крака, с продупчени от абокати и бътерфлайки вени… Вече – най-после! – е свободен, захвърлил като змийска кожа изнуреното си, деформирано, сакато телце – най-страшния затвор, в който прекара двайсет години в неописуеми страдания и мъки, за които дори аз, неговата майка, споделилата с него всеки миг от тези години, все още сякаш нямам думи и смелост да разкажа. Кой би повярвал? Милото ми момче.

25 *** Степан се роди на обяд в непоносимо горещия 15 юли през 1987 година. В предишната, чернобилската 1986-а, бях пометнала едно момиченце, и вече не мислех за деца. Но съдбата беше решила друго. Към два часа през нощта събудих мъжа ми, качихме се на колата и тръгнахме към АГ болницата. По пътя взехме позната анестезиоложка, на чиято помощ разчитах. Прекрачих смело вратите на родилния дом – бях просто една българска жена, дошла да роди сина си. Не знаех, че ще изляза обратно през тези врати като майка на инвалид, обречена да бъде пожизнен болногледач и придружител на дете, чийто живот е съсипан преди да е започнал. Не подозирах, че и моят живот завинаги ще се раздели на две: преди Степан и след това… Спомням си много смътно нощта, в която просто бях оставена да лежа на някакво легло, както много други – влизаха и излизаха бременни жени, някои от тях качваха на носилка и ги откарваха в родилната зала, едни викаха, други се разхождаха, захапали яките на нощниците си. Лежах там и се опитвах да си внуша, че няма нищо страшно – както раждат всички, така ще родя и аз, няма от какво да се притеснявам. Нямах контракции, тоест нямах родова дейност, и сутринта лекарите решиха да ми сложат специална инжекция, за я предизвикат. Около обяд контракциите започнаха. Откараха ме в залата за раждане, така казаха. Всъщност пътувах към най-сериозната катастрофа в живота си. Не го знаех, естествено, откъде можех да знам какво ми готви съдбата? А и да го предчувствах, какво можех да направя? Да не раждам? Бяхме се запътили един към друг – детето ми и аз, за да се срещнем на територията на ужаса, декорирана като родилна зала в българска болница през 20-и век. Нямаше акушерка. Гинекологът беше висок, як мъж на име Никола Василев. Никога не знаем кого и как ще употреби Господ, за да задейства един или друг сюжет в нашия живот, или може би в поредицата от животи, които живеем в един и същи живот, както е казал Шатобриан. Този сигурно стокилограмов мъж беше избран да приведе в действие оня механизъм, който щеше да преобърне живота ми, и не само моя, на 360 градуса. Той, естествено, не го подозираше. Тъй че започна да се стоварва с цялата си тежест върху корема ми, като ми нареждаше да напъвам. Налиташе със свита в лакътя ръка откъм стомаха ми и минаваше надолу, сигурно искаше да изтласка бебето навън, но самодоволния и наперен вид, който имаше в това време, усмивката му, маниера му – сякаш прави нещо лесно, просто и несериозно, по-скоро подхождаха на някакъв плейбой, а не на лекар, зает със съдбовната задача да изроди дете. Опитвах се да напъвам, но сякаш нямах какво да напъвам. Въпреки че бях с упойка от кръста надолу, започнах да чувствам нещо особено… Господ правилно беше избрал този мъж – той се държеше подобаващо на задачата, която трябваше да изпълни: застана с гръб към мене, и докато аз инстинктивно чувствах, че с мен и бебето ми се случва нещо много лошо, той се смееше гръмко и разказваше вицове на наобиколилия го женски състав. Петел посред кокошарник, това ми хрумна тогава за части от секундата. Познатата ми анестезиоложка също се заливаше от смях заедно с останалите, а аз чувствах, че губя съзнание. Казах

26 го. В отговор на което чух: “Не се глези, ами напъвай!”, и – отново ужасна тежест се стовари върху корема ми. Помня, че тогава Господ възмутено се намеси – изведнъж някой видя локвата кръв под мен, развикаха се, разтичаха се… А аз вече бях тръгнала на път – душата ми пътуваше към очертанията на една врата, полуотворена посред някакво черно Нищо; врата, съставена от сянка и мрак… Помня, че не изпитвах никакъв страх да мина през нея, макар да съзнавах, че сегашният ми живот се простира само до прага на тази врата, а отвъд него е нещо друго – не точно смъртта, тогава не ми дойде на ум за смъртта. Просто една врата, през която минаваш, на път за продължението... Тунелът ме теглеше, бях изпълнена с неистово желание да мина през тази врата, и тогава, с някаква съпротивляваща се частичка от съзнанието си направих усилие и почти равнодушно съобщих: „Умирам.” С остатъка от човешките си сетива чувах и усещах, че край мен се суетят хора, нещо говорят, но това съвсем не ме интересуваше… С някакво вътрешно зрение – може би със зрението на душата си – виждах, как все повече се приближавам към вратата и, тъкмо да прекрача прага й, зърнах как някъде много далеч напред, изтръгваща се от нищото, тръгна срещу мен и заблещука светлинка. Тя се движеше бързо право насреща ми, и аз някак си – с някакво не земно сетиво разбрах, че заради тази светлинка ще трябва да се върна обратно, че не бива да прекрачвам оня праг. Сега си мисля, че това сигурно е била душата на детето ми… Върнах се. Първото, което си спомням, е тупурдията около носилката, върху която лежах, и която се движеше бързо по някакви дълги коридори… Ясно си спомням как блъсках кислородната маска и казвах, че ми горчи, а някой насила ми я слагаше отново и само повтаряше: „Дишай! Дишай! Дишай!”, и чувах, как тича редом с мен… После часове наред бях в полусън в реанимацията, зъзнеща от студ в юлската жега… По-късно разбрах, че съм изгубила много кръв… Кръвта, която ми бяха прелели, била студена, но не можело да се чака, защото вените по ръцете ми вече колабирали, добре че една вена на шията ми все още била жива… В една от просъниците ми се появи едрият мъжага и ми съобщи, че ми е спасил живота, но ако искам да съм жива, да не забременявам повече… Привечер ми преляха половин литър кръвна плазма и най-после престанах да тракам със зъби и потънах в пот. Помня, че чаршафите лепнеха на гърба ми, леглата бяха с найлон върху дюшеците, за да не се цапат… Още не бях видяла детето си. Не знаех дали е живо… „Живо е, но мозъкът му е объркан” – ми съобщи спокойно на другата сутрин при визитацията слаба руса лекарка с очила. Още нямах представа какво се е случило… Още нямах представа какво ще се случва занапред. Още не знаех нищо. Когато най-после имах сили, станах и можах да отида в детската реанимация. Животът на сина ми започна именно там, в реанимацията… Тогава не знаех колко още болници и реанимации ни предстоят… В кувьоза, под стъклен похлупак, с тръбички в нослето, лежеше моето бебе. Още нямаше име. Беше с подута главичка и залепнали очички. Помолих да го взема. Гушнах го и хванах

27 ръчичката му. То веднага се вкопчи с пръстчета в мен, силно ме стискаше и в този миг отвори едното си оченце и ме погледна. Този пръв поглед на детето си няма да забравя докато съм жива. В него имаше толкова болка, толкова обида, толкова неразбиране: защо се е случило онова, което се случи? – че в оня миг аз знаех: няма да зарежа детето си, каквото и да ми струва това. Разбира се, тогава нямах представа какво ще ми струва. Всъщност какво се беше случило? Едрият гинеколог прекалено се беше престарал да скача върху корема ми, детето ми се беше нагълтало с какво ли не и се беше задушило, мозъкът му бе останал без кислород за някакво време. Докато го извадят, се беше превърнало в инвалид. Въпрос на няколко минути. Но в тези минути се преобръща съдбата ти… Следващите дни в болницата са ми като през мъгла. Това, което си спомням много ясно, е една миризма – тежка, остра… Отначало бях сигурна, че тази миризма идва от мен – толкова чуждо, съсипано, не мое усещах тялото си след всичко, което се беше случило, че бях убедена – аз мириша по този отвратителен начин, мириша на нещастие, на беда, на непоправимост… После разбрах – така миришеше дезинфектантът, с който миеха пода. Имах почти физическото усещане, че тази миризма така силно се просмуква в мен чак до костите, че никога няма да се махне, че цял живот тя ще се носи покрай мен и никога няма да изчезне… Тогава нямаше мобилни телефони, близките ми не знаеха какво става с нас. На съпруга ми съобщили, че има син. Но не и че синът и майката са в реанимация… Лекарите се надпреварваха да ме уговарят да оставя детето си в болницата. Включително и познатата ми анестезиоложка. Всъщност никой от лекарите не знаеше как точно ще се развият нещата по-нататък. Някои казваха, че може би ще има епилепсия. Е, казвах си аз, медицината напредва, епилепсията сигурно ще може да се лекува. С мъжа ми седяхме на пейките пред болницата в часовете за свиждане, чудехме се какво да правим. Веднъж дори плакахме. В буквалния смисъл. А аз се чувствах като в лош сън. Сякаш всичко това не се случваше с мен. Изведнъж животът ми се беше променил изцяло. Бях изтръгната от обичайните му параметри и сякаш живеех в някакъв друг живот, който не беше моят. Истината е, че прекарах много години с това чувство – че са подменили живота ми, че е станала някаква чудовищна грешка и ми се е случило нещо, което не е трябвало да се случи на мен, а на някой друг… Лека-полека осъзнаваш, че има неща, които не могат да се променят и единственият начин да продължиш пътя си въпреки това, което ти се е случило, е да го приемеш, да проумееш, че се е случило именно на теб и за теб именно е било предназначено, а не за някой друг – и да се научиш да живееш с него. Седмица след раждането извикаха за консултация от педиатрията някоя си д-р Георгиева. Тази жена със сигурност ще я помня докато съм жива, макар че тя отдавна е в небитието. Прегледа бебето ми – въртеше го нагоре-надолу, вдигаше и сваляше ръчичките и краченцата му, пипаше му главата и в края на

28 краищата с ледения, нетърпящ възражения тон на надзирател в концлагер ми съобщи, че трябва да оставя детето си в някой детски дом и ако след шест месеца е живо, в което тя се съмнява, мога да си помисля какво да правя, но да не го вземам, защото мога да се привържа към него – то човек и към кучето си се привързва, пък какво остава към дете… Междупрочем, това да сравняват детето ми с куче, ми се случи и няколко години по-късно. Имаше в педиатрията детска невроложка на име д-р Захаридова. Една позната ми я препоръча, беше помогнала на детето й. Ползваше се с добро име. Отидох да говоря с нея. Беше сива, кишава зима. Не знам защо бях се докарала с едно ново кожено палто. Със сигурност не съм й се видяла достатъчно нещастна и обрулена, както се полага на майка на тежко увредено дете, защото тя се държа извънредно хладно с мен и на твърденията, че детето ми не може да говори, но всичко разбира, тя отвърна: „Ами то и моето куче всичко разбира…” Къде можеше да се мери моето момче с кучето на д-р Захаридова! Просто се обърнах и си тръгнах. Докато изляза от болницата, всичко ми беше като на забавен каданс, сълзите ми се стичаха неудържимо по лицето и капеха право върху нелепото ми ново кожено палто; хората ме гледаха, обръщаха се след мен – виждах ги, но не ме интересуваше – нямах сили да избърша сълзите си, нито да спра да плача. Виех вътре в себе си, виех срещу безсилието си, оплаквах невинното си, напълно безпомощно малко момченце, и нямах никаква представа какво да правя. Бях толкова смазана от тази среща, че обърках посоката – вместо да тръгна към вкъщи, съм тръгнала обратно и дълго вървях пеша, без да осъзнавам накъде отивам… Но да се върна на д-р Георгиева. В края на срещата ни тя каза, че и да го взема, детето няма да доживее и до една година, защото ще откаже да се храни, може би главата му няма да порасте, или пък фонтанелата му ще се затвори прекалено бързо и така нататък… Общо взето, повечето от онова, за което говореше д-р Георгиева, в една или в друга степен излезе вярно. И често съм си мислила, че ако тя ми беше обяснила по един нормален и по-човешки начин какво точно очаква детето ми и мен, през какви кръгове на ада ще минем, аз може би щях да се замисля как да постъпя и какво да избера, или поне да бъда по-подготвена, с по-отворени очи за онова, което ни очакваше. Но тя не ми даде тази възможност, защото се опита да избере вместо мен. Освен това апокалиптичните картини на бъдещето и тонът, с който бяха обрисувани те, бяха такива, че ако имах по-слаби нерви, може би щях да отида и да се метна от 12-ия или 14-ия етаж, не помня вече на кой точно етаж на АГ-то Господ разиграваше театъра на съдбата ми. Жребият беше хвърлен. Не знаех, че ние с детето ми стоим на портите на ада, дълъг двайсет години. И оттогава насам не забравям, че времето, което ни е отредено на тази земя, го решават не лекарите, а Господ. Степан прекара в реанимацията един месец… Белият му дроб беше непоправимо замърсен, гълтателният му рефлекс беше непълноценен, имаше квадрипареза – т.е. и четирите му крайника бяха засегнати. Детска церебрална

29 парализа – за пръв път чувах тази диагноза и не знаех какво се крие зад нея. Въобще много дълго време не осъзнавах и не разбирах в цялата му пълнота сериозността и непоправимостта на случилото се. Имах надежди, че медицината ще ни помогне. Много по-късно прочетох някъде едно определение за церебралната парализа – тя не е болест, тя е състояние. Първите години пребивавах в щастливо невежество, мислех си, че съдбата не може да е чак толкова жестока, и че моето красиво малко момченце заслужава по-добра участ. Какво беше направило, та да му се случи това? Защо точно на него? Защо точно на мен? Защо точно на нас? Минаха много години, преди да се отуча да задавам тези въпроси. И това ми помогна да оцелея. Помогна на всички нас… Но то се случи много по-късно – едва когато осъзнах, че науката на приемането е най-трудната наука на този свят. Науката да приемаш всичко, което Господ ти изпраща, с благодарност. Защото така учиш уроците си. Защото така минаваш в по-горен клас. Защото всяко нещо си има цена. Но още бяхме в началото. Степан наистина не искаше да яде, нямаше сукателен рефлекс и се хранехме с лъжичка. Пиеше 50 мл мляко за половин час. Толкова есктремно ми се е виждало всичко в началото, че първите нощи, след като се прибрахме вкъщи, аз дори не си събличах дрехите – като войник спях свита на едно диванче до детето си и скачах при най-малкото му помръдване. Половината нощ се хранехме, половината спяхме. Денят прекарвахме по същия начин. Не знаех на кой свят съм… Степан беше само на няколко месеца, когато решихме да го заведем на преглед в Прага, в Университетската клиника на Карловия университет. Някой ни посъветва да го направим, но вече съм забравила кой именно. И тук е времето да кажа, че през всичките двайсет години на общото ни мъченичество край нас е имало страшно много хора, не само лекари, а и приятели, а понякога и съвсем непознати, които са ни помагали. Понякога от тяхната помощ е зависел животът на Степан. Е, имаше и близки хора, които имаха възможност да направят едно или друго, за да облекчат живота на детето ни, а с това – и нашия, но не го направиха, и то не от лошо сърце, не защото не искаха, а просто не намериха време да го направят – бяха прекалено много заети със себе си – с кариерите си, с бизнеса си… Не им се сърдя, нито ги съдя. Друг е, който съди всекиго според делата му. Хората, които ни помогнаха много при това пътуване до Прага, бяха Иван Попйорданов и съпругата му Катя. Иван тогава беше директор на Българския културен център там. Като чешки възпитаник – инженер по машини за филмопроизводство, той знаеше езика, познаваше града и направи за нас повече от необходимото. Приютиха ни с Катя в дома си. Междупрочем, освен че беше приятел на мъжа ми, години преди това Иван Попйорданов беше и мой началник, когато отидох да работя в Киноцентъра през 1979 г. Запознанството ми с него започна със сблъсък, който сега, след толкова години, изглежда доста смешен, но когато се случи, съвсем не ми беше до смях. Отидох да работя в киното направо от вестник „Народна младеж”, където бях журналист в културния отдел. Постъпих в киното, но журналистиката за мен винаги е била и ще си остане „крастата”, наследена от баща ми. Още не започ-

30 нала, и след първата редколегия в творческия колектив „Хемус”, шеф на който беше Свобода Бъчварова, аз написах една дописка за „Народна младеж”, в която съобщавах заглавията на бъдещите филми, върху които ще се работи. Сред тях беше и филмът по сценарий на Свобода, базиран на книгата й „Литургия за Илинден”. В деня, в който излезе дописката, спешно ме извикаха при генералния директор, с когото аз, току-що започнала работа в Киноцентъра, още не се бях виждала. Минах през дългите коридори към кабинета му, обзета от лошо предчувствие. Вътре седеше зад голямо разхвърляно бюро сравнително млад мъж, беше със светла риза и ръкавите му бяха навити до лактите. „Как си позволявате да изнасяте секретна информация? – почти ми изкрещя той. – Как така ще пишете във вестника, че ще се прави филм за Илинденското въстание? Кой Ви разреши?” Бях вцепенена, въобще не разбирах за какво става дума. Човекът, като видя объркването ми, омекна. И ми обясни какво всъщност съм направила. Тогава отношенията с Югославия, и особено онези, които касаеха Македония и общата ни история, бяха сложни. Сърбите ревниво дебнеха и веднага атакуваха всички „български претенции” към онова, което те се опитваха да превърнат в идентификационни жалони за новосъздадената “македонска нация”. Илинденското въстание беше един от онези факти, които те ожесточено оспорваха. Създаването на филм за това събитие е трябвало да бъде опазено в тайна до осъществяването му. Аз обаче, според Иван Попйорданов, бях развалила всичко. Много страшен ми се видя той тогава и години по-късно, когато се сприятелихме, често си спомняхме с усмивка за тази случка. Когато опознах веселия му и мек характер, разбрах колко ми е бил бесен тогава, за да се държи по този начин. Е, добре че не ме уволни. И така, тръгнахме за Прага. Синът ни за пръв път летя със самолет – тогава беше на не повече от шест месеца. Иван ни чакаше на летището. На другия ден беше уговорен час за прием при професора. Спомням си ослепителната чистота и оглушителната тишина в Университетската клиника – коридорите блестяха, прозорците сякаш нямаха стъкла, стените просто сияеха от белота и всички ходеха на пръсти, говореха шепнешком, затваряха и отваряха безшумно вратите. Пациентите тихо чакаха реда си. Това ме изуми. Колко различно беше то от нашите неуютни и запуснати болници, от българските сестри и санитарки, които се провикват от единия край на коридора до другия, разговарят високо помежду си, смеят се, затръшват вратите, тътрят си чехлите и нагрубяват пациентите. От самия преглед не си спомням почти нищо, толкова съм се вълнувала. Помня, че ме разпитваха как се е случила родовата травма, клатеха глави при разказа ми; после дълго проверяваха рефлексите на Степан, провисваха го с главата надолу, държаха го ту за краката, ту за ръцете, и накрая написаха епикризата. Спомням си много ясно, че когато се прибрахме, Иван седна да превежда тази епикриза на български, за нашите лекари. Той пишеше на пишещата машина, Катя му диктуваше – тя също е чешка възпитаничка, – а ние тъй или иначе чувахме какво му диктува, защото бяхме в същата стая. На едно място Катя не продиктува на глас написаното, а просто обърна листа към Иван и му показа

31 къде да гледа. Иван кимна мълчаливо и продължи да пише. После видях, че Катя не е искала да произнася на глас заключението „тежки увреждания”, опитвала се е да ни даде още малко време, преди да го прочетем сами. Написаното беше отчайващо, напълно обезкуражаващо. Бяхме съкрушени. Катя предложи ние с Коко да излезем да се поразходим из Прага, да се поразведрим, а тя ще остане да гледа Стьопката – все пак в ръцете на една детска лекарка като нея синът ни щеше да е в безопасност. Помня, че с неохота тръгнахме, но наистина имахме нужда малко да останем сами… мълчахме, бяхме много потиснати. Мотаехме се безцелно, нищо не ни се гледаше, чудехме се къде да се денем от мъката си и от онова, което ни беше сполетяло. Истинските му размери започваха смътно да стигат до съзнанието ни. Надеждата ни за промяна беше започнала да се отдалечава… Като насън, почти без да съзнавам какво правя, купих някакъв комплект ножове със зелени пластмасови дръжки… И досега ги пазя. Освен един, който майка ми няколко години по-късно изхвърли по погрешка заедно с едни обелки от картофи. Беше любимият ми нож. Спомням си вечерта, след като бяхме узнали безутешната прогноза. Сякаш още по-силно обичахме детето си, колкото повече ни връхлиташе безизходицата, толкова по-яростно ние се сплотявахме срещу бъдещето. Готвехме се да го понесем.

***

През ноември 1987 г. при нас дойде да живее баба ми, за да помага. Като видя Стьопката, гушна го и каза: „Боже, боже, какво ще правиш сега?” И аз не знаех. А какво правеше в онези години един човек, който не знае как да живее понататък? Запътваше се при пророчицата, при Ванга. Ето защо и ние със съпруга ми се запътихме натам през следващата пролет. Степан нямаше и годинка, когато, водени от племенницата на Ванга – Красимира Стоянова, тръгнахме за Рупите. Прекосявахме пролетта с надежда, че бъдещето поне малко ще се открехне, и че няма да е непрогледно, че ще видим поне малко светлинка за детето си… В оня сезон Рупите си бяха едно истинско омагьосано място. От топлите извори вдясно от къщата на Ванга се издигаше тънка пара, движеше се нагоре съвсем като живо същество, менеше очертанията си, и придаваше някаква страховита призрачност на пейзажа. Като допълнение – по клоните на дърветата в двора се бяха покатерили черни кокошки-токачки, кротуваха си между клоните като някакви гигантски живи плодове, съвсем сюрреалистични на фона на небивалата тишина, обгърнала поляната пред къщата. Тази поляна беше абсолютно празна, наоколо нямаше никакви хора, макар че имаше много коли. Бях чувала за огромните опашки от чакащи с дни хора. Нямах обяснение защо сега е пусто. Миг по-късно разбрах. Щом тръгнахме през поляната, изведнъж започнаха да се отварят врати – от спрелите коли и от бунгалата наоколо започнаха като от скривалища да излизат хора – проверяваха дали пророчицата не е

32 започнала да приема… Като видяха в мое лице поредната връзкарка, придружена от сестрата и племенницата на Ванга, разочаровано се прибраха обратно. Знаех, че Ванга приемаше хората, подпряна на вратата на къщичката си. Вътре имаха право да влизат само най-близките й. Тя вече излизаше да ме посрещне, беше по-дребна, отколкото си я представях. Още като наближих, нетърпеливо рече: „Дете болно имаш?” – със специфичната й въпросителна интонация. Потвърдих. „Нема магия, нищо нема. Не е болно – Господ такова го иска в тоя живот! До седем, до седем – размаха ръце тя, – до седем каквото стане, това ще е!” И ми даде да разбера, че няма какво повече да ми каже. Аз бръкнах в чантата си, за да и дам подаръка, който й носех. Тя не взимаше пари, приемаше някои неща като подаръци. В момента, в който ръката ми се пъхна в чантата, Ванга се усмихна и със задоволство рече: „А, кърпа…Убава е, шарена…” Действително, носех й една кашмирена забрадка. Пътувахме обратно доста объркани. Давам си сметка, че тогава за пръв път като че ли усетих хладното присъствие на една прозрачна, но твърда като стъкло стена, която започваше лека-полека да застава между мен и живота, който наричаме „нормален”, започваше все още незабележимо, но въпреки това безмилостно да ме отделя от света. През тази стена виждах всичко, но не можех да бъда част от него: с годините стената все повече се втвърдяваше… В думите на Ванга нямаше надежда. Нямаше светло бъдеще, след като “Господ такъв го иска”. Тогава бях все още съвсем неподготвена да разпознавам и още по-малко да приемам Божията воля. Бях много далеч от времето, в което разбрах, че ако ти доброволно не тръгнеш към него, Господ ще използва всякакви начини, за да те довлече пред краката си и няма да се интересува дали те боли. И тъй като пророчицата каза „До седем, до седем, до седем каквото стане!”, ние с мъжа ми решихме, че става въпрос за седемгодишната възраст на детето ни. Вече ни беше ясно, че д-р Георгиева е сбъркала с прогнозата си. Чак когато почти 19 години след този случай Степан си отиде с отворени очи призори в деня с трите седмици – 07.07.07 година, проумях какво е видяла тогава пророчицата. Не знам дали и тя самата е разбрала какво означават тези три седмици. Но и да е разбрала, не ни го каза. И слава богу. Годината беше едва 1988-а. „Господ такъв го иска!” – често съм си спомняла през годините начина, по който Ванга отсече като със секира това изречение. Защото каквото и да предприемахме – рехабилитации, скъпоструващо лечение с аминокиселини, лекарства за мозъка – или нямаше никаква полза, или Степан се разболяваше от поредната пневмония и лечението се прекъсваше и проваляше. Господ го искаше именно такъв в този живот и не ни позволяваше да променим плановете му.

***

Пак в същата тази година, решили, че каквото направим до седемгодишната му възраст, това ще е, пътувахме със Степан до Виена. Там се намираше, а

33 сигурно и още се намира, прочутата клиника на проф. Рат. Настанихме се в Дом Витгенщайн, който и сега продължава да е българска културна територия. Степан, който иначе много трудно заспиваше, щом пристигна във Виена, заспа като пън. През целия ни престой той спеше прекрасно. Западът му се отразяваше добре… Кой знае защо споменът ми от клиниката на проф. Рат е много неясен. Помня, че имаше страшно много хора от всички краища на света, довели болните си деца на преглед. В чакалнята имаше едно арабско семейство, дошло нейде от емирствата. Майката беше красива жена, с тъжни, пустинни очи и плътно забрадена глава… Сега си давам сметка, че от всички такива места си спомням не лекарите, не бащите, не децата дори, а най-вече майките. Онези като мен: с душа, здраво стисната зад зъбите, с надежда, която е на свършване, с изчерпани илюзии, вече не очакващи чудесата, които винаги се случват на другите… Спомням си още, че не видяхме самия професор и че един от лекарите ни прие, хвана Степан под мишниците и го държеше прав, за да види дали си мести краката в опит да ходи… Тогава Степан все още правеше тези опити… Посъветваха ни каква да е рехабилитацията, продадоха ни някаква доста скъпа играчка – нещо като табло, на което имаше най-различни неща: колело за въртене, барабанче – все неща, които при докосване издават разнообразни звуци. Тази играчка се оказа съвсем безполезна за нашето дете. Подарихме я на някого, вече не си спомням точно на кого… Препоръчаха ни да отидем пак след една година… Не отидохме повече – от една страна, виждахме, че е безполезно, а и нямахме излишни пари; от друга страна – дойде 1989 година и всичко се промени. Или поне ние тогава така си мислехме.

***

Не мога да спра да храня врабчетата. Те бяха единствените приятелчета на детето ми, когато в хубавото, топло време го извеждахме на терасата. Тази тераса беше неговото спасение. Прекарахме всички топли, сухи и безветрени дни на всички пролети, лета и ранни есени от живота на Степан, на тази тераса. Врабчетата пристигаха – някои с бръснещ полет, носещи се като торпили, и огласящи въздуха с кресливо приканващо чуруликане, съобщаващо на всички врабци в квартала, че е открита храна; други – плашливо, сякаш крадешком – да кълват трошиците, които аз предвидливо ръсех по терасата, за да ги привлека. Така радвах момчето си – то наблюдаваше как врабците се боричкат за някоя по-голяма троха, как някое по-агресивно врабче налита на бой, накокошинено и разперило войнствено крилцата си, и пъди другите, сякаш може само да изяде всичко… Стьопката ги гледаше и понякога се усмихваше леко и снизходително, сякаш ми казваше: „Добре де, разбирам, че искаш да ме развеселиш с тази врабчета…” Друг път искрено се забавляваше и се смееше на глас, особено ако врабчовите битки бяха съпроводени с коментар от моя страна… После започнах да слагам близо до трохите една голяма и дълбока чиния с вода – това донесе на детето ми нови радости: врабчетата кацаха по ръба на чинията и не само пиеха от там, но и в по-горещите летни дни се къпеха, пър-

34 хаха с удоволствие из водата, после излизаха и доволни отръскваха перцата си, като пръскаха капки наоколо. Понякога тези капки стигаха до краката му и ги мокреха… Това много се харесваше на Степан, врабешките летни бани са ни донесли много радостни мигове… Постепенно врабчетата свикнаха да намират храна и вода на нашата тераса. Стигна се там, че когато не ги намираха – или съм забравила да налея вода в чинията, или вятърът е издухал трохите в някой ъгъл – те започваха да си искат храната и водата, като вдигаха такъв шум, така възмутено се разхождаха по терасата и идваха без капка страх чак до отворената врата към хола, че аз се виждах принудена тутакси да влизам в ролята на румсървиз за врабчовците, което караше Стьопката да издава оня характерен за него радостен звук, напомнящ вик на птица, придружен със свиване на ръчичките в юмручета и, естествено, неуспешни опити да подскочи, както си седи в количката. Нещо за този негов радостен възглас… Напоследък, почти две години след като Степан си отиде, аз – отначало с недоумение, а по-сетне с все по-нарастващо благодарно ликуване – откривам, че в мътните ми, оловни моменти, изведнъж към гърлото ми като приливна вълна се покатерва онова негово неописуемо възклицание, което изведнъж ме вади от бездната и кара радостни тръпки да минават като ток по цялото ми тяло… Веднъж открила го в гърлото си, аз започнах да повтарям и повтарям този негов звук – репетирах го като някаква парола, която ще ми трябва занапред, и която трябва добре за усвоя, никога да не забравя, и да я произнасям до съвършенство точно… С времето започнах да чувствам, че той ми е подарил този звук, това ирационално преодоляване на болката и душевния мрак, което изведнъж напълва тялото ми със светлина и душата ми с надежда… Щедрото ми дете, колко ли други, все още неосъзнати от мен подаръци ми е направило то – подаръци, които тепърва ще откривам в най-непрогледните моменти на живота си, и ще се хващам за тях като за спасителни въжета – в последния миг, преди да полетя към дъното на поредната бездна? Но да се върнем към врабчетата… Те все повече губеха страх от Степан, разхождаха се важно-важно съвсем близо до количката му и понякога имах чувството, че започват да го смятат за един от тях… Той наистина приличаше на врабче – слабичките като вейки ръчички, с характерното за увреждането му прекършване в китките – като две пречупени крилца винаги висяха отпуснати от двете страни на количката; тънкото му вратле, винаги наведената на дясно главица, големите му тъмни очи… Тогава започнах да го наричам „врабчето ми”. Странно, когато Степан си отиде, врабчетата спряха да идват… Сякаш знаеха отнякъде, че няма да го намерят както обикновено курдисан на завет в найбезветрения ъгъл на терасата, винаги с шапка на главата, увит в одеялце, ако е все още хладна пролет или вече есен, или пък – ако е лято – обут в къси панталонки, от които като две тънки клечки се показваха краката му… Да, врабчетата със сигурност безпогрешно знаеха, че Степан повече не ги очаква там, където

35 те го намираха пролет след пролет, лято след лято, есен след есен – през всичките дълги години, които той мъчително прекосяваше и в които имаше толкова малко разнообразие и радости, една от които бяха именно те, врабчетата. После, след около половин година, радостната им глъчка отново огласи въздуха. Като че ли тогава за пръв път се случи и онова с махалото… Но за махалото – по-късно. Тъй че – макар моето врабче да го нямаше вече, врабчовците отново се появиха. Този път – за да ми късат сърцето и да ме карат да роня сълзи, докато им роня трохички и като смахната да си приказвам с тях за моето момче и да им благодаря, че му бяха толкова верни приятели толкова дълго време… А също и да питам всяко врабче поотделно дали именно то не е Стьопката. Има едно врабче, което непрекъснато се завира между външната щора на прозореца и покрива – в едно съвсем мъничко тясно местенце, но точно над прозореца на спалнята, където спим с баща му… Или пък друго, което най-безстрашно приближава до вратата на хола и имам чувството, че някой ден все пак ще влезе вътре… Или пък онова, което държи главичката си наведена надясно, също като Стьопката… Кое от всички тях е момчето ми, дошло да нагледа дома си? Ето и сега, докато пиша тези редове, в априлския Разпети петък, чувам яркото възмутено чуруликане на едно врабче, което се разхожда по терасата назад-напред… Няма как, прекъсвам и отивам да натроша хляб, тъй като оня от сутринта вече е изяден… Поглеждам след минута – едно врабче яде, а друго пие вода… Умилявам се, когато виждам как врабчетата пият от водата, която съм им наляла. Непоносимо ми е чувството, че някое живо същество – независимо дали е врабче, или човек, може да е жадно, а да няма вода за пиене, или да не може да си поиска. Степан не можеше да ми каже дали е жаден… затова непрекъснато му давах да пие, непрекъснато го наливах с течности – вода, чай, сокове: защото не можех да понеса мисълта, че му се пие, устата и гърлото му са пресъхнали, а той не може да ми го каже… И в същото време край него някой яде, пие вода, а той гледа… Снимката му виси на стената между хола и трапезарията… Дълго време всяка хапка и глътка ни засядаше в гърлата – не можехме да се храним под погледа му… Дори и сега понякога се случва. Ще продължавам да храня и поя врабчетата докато съм жива.

ГАЛИНА ИВАНОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

МАЙСКИ РЕФРЕН Какво му хареса на бедното стихче? Гъмжи от символика, плач и мъгли. Там, видиш ли, влюбен е паднал тъй ничком, че даже – безбрежен ум – теб те боли. Но ти нали с нищо не си допринесъл за по-позитивна настройка и глас. Тогава защо си мълчиш, че е есен и тези, в стиха, са досущ като нас? Гнезди самота и въпрос постоянен в деня им залутан е, сякаш че в сън. Несигурност може би е същността им, страстта им навярно заглъхващ е звън. Неясният път е така предположен, че всеки се взира отсреща – сърдит, но хладна раздяла не бива да може да стане възкръснал в живота им мит. И сигурно тъй бих мълвила безкрайно, залъгвайки себе си с майски рефрен. Но всъщност си зная, дори не е тайна – ти ни в стих, ни в проза – не мислиш за мен..

МОНОЛОГ НА БЕЗЦВЕТНАТА ВИШНА Ти във моите листи до днес вишнев цвят не видя, несъгласен остана с рефрена на моята пролет, а когато по птичи до устрема устрем редях, ти ми рече, че всичко това са наивности голи. И присвивам се плахо и крия сред клоните дъжд – можех всъщност обилно със него стиха да поръся, но те знам, че по принцип не си от сълзливите. Мъж

37 все за битки и разпри си, вкопчил се в делника свъсен. Но когато на лято до мен уморено поспреш аз дали не ще бъда най-потребно-тръпчивата същност – тази вишна – наслада, която си търсел със свещ, а пък тя те е чакала близо до твоята къща. И дали не ще търсиш разлистени ноти до мрак? Киселея на вкус, а на звук пък съм, знам, елегична, но все пак по-добре е, отколкото пряспата сняг, дето трупа в душата ти сума въздишки безсрични. Белоцветна съм вишна – на цвят, на рефрен и по дух. Като тръгваш нанякъде – моля се да ме погледнеш. И какво, че до днес даже дума възторг не дочух, щом надеждата светла във мен не цъфти за последно.

КАТО ПЪРВА СНЕЖИНКА Като пръснати листи от тест разпиляват се дните и във тях диша някакъв толкова светъл въпрос, че дори да не искам да питам аз пак ще попитам колко хиляди зими вървиш в снеговете ми бос. А пък аз колко всъщност безумни лета те ранявам, май дори не ти казах в прав текст, че обичам до смърт. Тази сбъдната страст, тази приказка – блян е такава, че засенчва вълните, замислили тих водовърт. Аз с готовност се давя на очите ти в багрите тъмни, ти с готовност умираш и раждаш се в ласка и стон. И е толкова ясно – когато във мислите съмне, че сме праведни, грешни – за душите ни няма канон. И проклинаме всичко, което за миг ни разделя, а над всичко, което ни сбъдва, редим благослов, тишините запрели сме в сърмена звездна къделя, а тъгите превърнахме в незначителен блед апостроф. Искам просто да знаеш, че декември е празнична струна и, проводим ли старата, в дваж по-светла година ще бдим, две безсънни китари навярно сме, нежност без думи или може би стих – като първа снежинка раним.

38 ГОВОР КЪСЕН Ти мръщиш се, че бързам вечно, недоизслушвам, хладно кимам, когато камъче крайречно решиш да кръстиш с мойто име. Не е така. Аз слух съм цяла и зрение, и жажда звънка, с теб всеки миг ми е специален, но всъщност иначе съм трънка. Къде видя в мен теменужка, та с лъч реши да ме погалиш? Понякога тая вихрушки и се разпадам до премала. на тъжни атоми самотност и онемели песъчинки. Брегът пред мен мълчи сиротно, прилича на неважна снимка. Но ти недей помисля даже, че с половин ухо те слушам. Аз мога вещо да докажа, че ме спасява в миг бездушен ей точно този говор късен по скайп, по фейсбук или всякак, открил ме, за да ми накъса словесни теменужки в мрака.

Художник Иван Обретенов

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ ПЪТ КЪМ СЕЛО Разказ

На това място винаги намаляваше – непонятно споходило го внимание изостряше сетивата му. Заставаше той нащрек, оглеждаше мислено околното пространство, замечтано поглъщаше пречистения от тъжните борове въздух и очакваше с нетърпение да отвори огромната порта на селския си дом. Но точно на това място от известно време Пътят боледуваше. Измъчено се стесняваше, лющеше се кожата на основата му, свлечена неканена пръст засипваше част от асфалта му, превръщаше го в немощна пътечка, по която едва-едва можеше да се провре крехката му колица. Несъвършеното съоръжение за придвижване, покрито с евтин грапав асфалт, още по време на своето раждане се появи като тясно и хилаво творение, с множество трудни завои, които мъчително го изкачваха към Селото, сгушило се в гънките на планината. Сега, след емиграцията на бориките Пътя съвсем залиня. Веднъж, преди векове, му се наложи да мине по този Път пеша и тогава забеляза наоколо множество хора и събития, които много по-късно успяваше частично да проумее. Край тясната бедняшка настилка Пришълецът съзираше много от по-сетнешните житейски пейзажи, усещаше миризмите, зловонията и пролетните ухания, свиваше се в болезнени спазми учудената му Душа, без да осъзнава причините, които създават живота такъв, какъвто го виждаше... А сега, спънал се в болния Път, устременият запътен човек се разгневи. Надникна в раззинатата паст на бездната отляво, вдигна взор към надвисналите скални закани отдясно и усети, че нещо съществено липсва в пейзажа. Пресни спомени го връхлитаха, поникваха жизнерадостни храсти и дървета на мястото на одраната стръмна земна снага, която тогава не плачеше с кални сълзи, не се свличаше безволево, не повличаше след себе си Пътя, който, макар и тесен и лъкатушен, се простираше почти непоклатимо върху чакъленото си ложе. Служеше той както и колкото може, понасяше безропотно всякаквите тежки следи на пътуващите, съвестно ги извеждаше на високото, в горната част на Селото, близо до Хармана... Вярно, Пришълец беше в Селото, но от хилядолетия вече всяка негова въздишка се беше превръщала в част от дъха му, всяка негова болка отекваше в ставите му, във вътрешностите му, всяка негова радост го караше да се усмихва с неподправената усмивка на зарадван човек. Селцето крееше, но по този начин успяваше да разстеле сред уличките и къщите си въздух, който човек можеше

40 да срещне из музейни зали, в резервати или в случайно запазили се кътчета от девствена природа. Промените в пейзажа, които Пришълецът подозираше, все още убягваха от погледа му, все още не успяваше да ги установи съвсем точно, макар че подозираше в какво се състои промяната. По време на някогашния си пеши вървеж беше съзрял различни човешки картини – строги началници мъчеха подчинените си; пазители на реда и отговорници за тишината незабележимо и надеждно запушваха устите на всеки, който се опитваше да произнесе неверни звуци; властници методично и постоянно насилваха подопечни млади момичета върху луксозни одри, разположени край Пътя; множества от хора се събираха из дълбоките крайпътни долове, за да протестират срещу грапавия асфалт и острите завои; всеобщо недоволство се стелеше наоколо, а понякога то заливаше части от Пътя и прилежащите му канавки; утрото често приличаше на свечеряване, а опитите на човеците да видят Светлината завършваха фатално. Някои от тези картини сега бяха изчезнали, у наблюдателя се създаваше впечатление, че Пространството се е прояснило, но на Пришълеца му се струваше, че нещо ново е придошло, заляло е човеците, оцветило ги е вътрешно с нов невиждан цвят, който приличаше повече на някаква зацапаност, отколкото на светла багра върху усмихнато лице. Като че ли одраната снага на склона беше част от тези цветове и пътуващият човек все повече се убеждаваше, че промяната в пейзажа носи в себе си и това зацапване. Въпреки неуморната работа на дърветата сред въздуха витаеха непонятни частици, най-вероятно изкуствено внедрени от скрити властници, които допринасяха за най-важната и може би смъртоносна промяна на атмосферата. „Да не би да иде краят на света?”, плахо питаха приятелите на Пришълеца. „Да не би да трябва отново да се преселваме?”, запитваха се по-оптимистично настроените обитатели на Селото. „Вижте какво се случва с Пътя...”, промърморваха някои от по-тъжните съседи на пътуващия човек. „Знаем, знаем какво се случва... Знаем и защо се случва...”, не се доизказваха по-осведомените. След това задълго замълчаваха, оглеждаха се предпазливо и отбягваха темата. Но у всички отекваха „Знаем, знаем...” и натрапчиво, мъчително и неизтриваемо просвредляваха всеобщото съзнание на обитателите, както и на другите пришълци, които можеха да достигнат до Селото единствено по боледуващия Път. Тези, които наистина знаеха, виждаха неотдавнашните картини, в които на преден план ясно личеше образът на Кмета, дискретно засукал мустак, усмихнал се неуязвимо, загледан в светлото бъдеще на управляваното от него населено място. Не беше лош човек човечецът, сговорчив и усмихнат, като че ли беше, та и затова може би него избраха, на него разчитаха. В началото на кметуването му се забеляза един нов въздух да просветва из древните улички, пролетните аромати се канеха да се настанят всесезонно сред обитателите на Селото и неговите околности. Рибата в местната река наедря, размножи се и с наслада започна да хвърля хайвера си в значително по-голямо количество, отколкото в предишни времена. Все по-често на речния бряг можеше да бъде забелязан Кметът с въдица в ръка, търпеливо седнал на сгъваемо трикрако столче. Баеше им той, мислено ги галеше по лъскавите

41 угоени гърбове, а когато някоя по-едра обитателка на селската река лекомислено опъваше кордата на собственоръчно направената му въдица, тогава той се преобразяваше. Проблясваше по добродушното му лице хищното изражение на ловеца, хващаше хлъзгавото туловище на наивницата и с насладата на победител я напъхваше в плетеното рибарско кошче... Внезапен шум го стресна. Дойде зад гърба му: „Кълве ли, кълве ли?”, боботеше глас, който като че ли беше чувал. Обърна се внимателно, в това време въдицата му притрепери, почти го повлече към водата, но човекът с гласа великодушно го сграбчи за рамото и здраво го закрепи за трикракото столче. „Стой тук, още ти е рано да се давиш...”, в суматохата Кметът не успя да разбере имаше ли заплаха в боботенето. „А ако искаш да се къпеш, ще ти построим басейн... И към него малка виличка на два етажа...”, опитваше някакъв вид смях човекът спасител, към когото най-после успя да се обърне риболовецът любител. И видя една всеобщо позната физиономия – череп без коса, късичък дебел врат, неподвижни очи, почти празни като на пресен мъртвец, на когото не са успели да затворят клепачите. Масивното туловище и едрите космати ръце засилваха смущението на Кмета. Общуването с хора от тази порода винаги го притесняваше. Не беше създаден за такъв вид работа, беше кротък и свит човечец, на мравката път правеше, та и затова може би него избраха хората – появила се беше някаква жажда за доброта. Но в ония времена, когато Пътят боледуваше, не бяха много хората, които се замисляха доброта ли ще се появи, мекушавост и безволие ли ще обземат набелязания човек, или ще се проявят други, стаени цветове, които изпъкват като че ли изневиделица. Кметът неосъзнато стискаше пръта на въдицата, предчувстваше, че нещо голямо се е закачило на кукичката, а в същото време се опитваше да се обърне с лице към дебеловратия. Не искаше да изпусне улова, а искаше да бъде и учтив с този внезапен събеседник. „Какво обичате?”, повика възпитан глас, но смущението му извираше във вид на неканени капки пот по челото и по врата му, белязан от годините със стари и новопоявили се бръчки. „Не мога да се сетя дали ви познавам...”, почти смирено и извинително промърмори местният управник. Въдицата все по-ожесточено се мяташе и навлекът се пресегна, хвана я с нечовешката си лапа и я измъкна с лекота. Проблесна едра мряна, мяташе се безнадеждно и въдичарското влакно едва я удържаше. „Късмет имаш, Кмете, късмет извади, че съм край теб, че съм те намерил дори тук, в пущинака...” Не се разбираше дали е късметлия заради едрата уловена риба, или по някаква друга причина, но той и не попита, а само плахо се зарадва, когато видя мряната да се мята сред другия улов в кошчето. Все още много жива, водната животинка лакомо гълташе въздуха на сухоземния свят, в който принудително я бяха завлекли някакви двуноги същества. Притихваше бавно и споменът за водната й родина полека избледняваше. „Благодаря!”, някак гузно се обърна Кметът към едрия масивен човек. „Ще ми благодариш по друг начин...”, не се доизказа и загадъчно се усмихна

42 боботещият. „Все пак не ми казахте откъде се познаваме и какво ви води насам?...”, опита се да бъде делови, практичен и естествен местният управник. Реката притихна, водата й стана ленива, тя като че ли прояви любопитство – искаше навярно да чуе отговора на кметовия въпрос. Бориките, както и дървесата с по-малко благороден произход, се стегнаха, впиха коренища в нищо неподозиращата почва и безмълвно си дадоха дума, че ще се държат заедно, каквото и да става. Дебеловратият пет пари не даваше за дадената им дума, поогледа ги колкото да прецени стават ли за дървен материал, или са само за горене, и реши, че прекалено дълго си губи времето с това селско кметче. Захлупи рибарското кошче, криво-ляво ската въдицата, вдигна с лекота рибаря от трикракото столче, сгъна го и с нетърпящ възражение глас отсече: „Айде, Шефът ни чака...” „Ама стойте, защо...”, смутено и неразбиращо понечи да се възпротиви кроткият човечец... Дебеловратият го помъкна нагоре, речният скат свърши и върху грапавия асфалт на Пътя се видя намръщената муцуна на черен джип. Върховете на боровете, които растяха от лявата му страна, поради лекия ветрец метяха внимателно ясното планинско небе. Личеше си, че го милват, защото по синята му твърд не оставаха драскотини... Чудовището мъркаше самоуверено, навиваше асфалта върху широките си масивни колела и скоро спря пред скрита в гората неголяма луксозна къща. Шефът се оказа слаб човек на средна възраст, с прошарваща се коса сресана назад. Сините му воднисти очи прогаряха като лазерен лъч седящия срещу него. „Добре дошъл!”, подаде му ръка, без да става от широкия кожен диван. Кметът се понаведе към свойски разположилия се Шеф, колебливо му подаде ръка и почувства допир, който не му хареса. Неговата плахост, неумението му да властва му пречеха да постъпи както трябва. А и неочакван страх го полази, засуети се, усети някакво вътрешно треперене, непонятна слабост и се погледна отстрани. Тогава срам го заля, породи той внезапна смелост и чу гласа си да казва: „Не си добре заварил...” Дебеловратият настръхна, но началникът му снизходително се усмихна и почти незабележимо му направи знак. „Бързаш, началство, бързаш...”, с почти искрена усмивка погледна той управника на Селото. „Сядай, сядай... Какво ще пиеш?” Усещаше се някакво скрито движение из къщата, но когато върху масата се появиха питиета всичко утихна и през полуотворената балконска врата се чуваха безгрижните песни на горски птици. „Сигурно се досещаш защо те поканихме...”, гласът на Шефа се опитваше да става нормален. Кметът мълчеше, презираше се безмълвно, преглъщаше унижението си и съзнаваше, че лютивите думи, които пареха на езика му, са безсмислени. Чакаше търпеливо, успокояваща отпуснатост го обземаше и знаеше, че кога да е ще му предложат нещо, а ако той не се съгласи ще го заставят и пак ще стане

43 така както те искат. Тази примиреност му показваше неговата незначителност, помагаше му да се почувства неуязвим като човек, който няма какво да губи. „Покрай многото неща, с които трудно вадим горчивия си хляб, ние се занимаваме и с добив и обработка на дървесина...” Мълчаливият му събеседник се усмихна точно когато чу, че хлябът им е горчив, но Шефът се направи, че не забелязва отношението на своя пленник. „Ние, както знаеш, сме и почтени хора (пак кметска усмивка на това място!) и затова не бракониерстваме, не бандитстваме, а искаме всичко да е законно. Пък и сме хора, които знаят как да се отблагодаряват...” Векове по-късно околностите на Пътя бяха неузнаваеми, тяхната плешивост болезнено блестеше, а величествените столетни борове можеха да се забележат само по стари снимки и сред неизтриваемите спомени на заминалите си предци. Кални вади започнаха да обитават някогашната гора и неусетно скромното пътно съоръжение започна да чувства в основите си обезпокоителни тръпки. Въпреки липсата на тежки джипове и дърводобивна техника сега Пътят беше притеснен от неусетни сълзи, които безобидно подкопаваха ложето, върху което той криволичеше. Теснината му се увеличаваше и когато Пришълецът понечи да пристигне в селския си дом, усети как крехката му кола наднича над пропастта, която беше се появила на мястото където някога бориките и другите по-малко благородни дървеса се заканваха да се държат чрез здраво впитите си коренища. „Никакви Кметове, никакви Коренища не могат да ми устоят...”, хвалеше се Шефа, а всякаквите обитатели на Селото вече на висок глас съобщаваха: „Знаем, знаем защо не ти устояват... Знаем, знаем как си отидоха бориките... Знаем, знаем как се раждат калните вади...” А по-старите селски обитатели даже си спомняха кроткия човечец, който тогава беше кмет. Точно по негово време едри триони впиваха жестоки зъби в снагите на дърветата, после машини с тежки вериги сграбчваха в метални прегръдки труповете им и ги отвличаха в неизвестна посока. Никой не ги виждаше повече, а мълвата твърдеше, че са заминали зад граница. От онова време остана и Къщата на Кмета – така и до ден днешен се нарича красива двуетажна постройка, в чийто двор има и басейн. Вярно, сега е празен и занемарен, но някога край бреговете му се извиваха пищни тържества и цялото Село ухаеше на всякакви вкуснотии, които се носеха от двора на Къщата. Тогавашният Кмет постепенно се превръщаше в заможен и достолепен човек, който със самочувствие и усмивка се разделяше с миналото си на рибар любител. А някои от селските столетници ясно си спомняха младините си – тогавашният селски управник пред очите им се променяше. Изчезна всеизвестният кметски мустак, на по-светлите празници се появяваше в скъпи копринени костюми, дори по едно време обръсна и косата си. Някои си обясняваха тази негова промяна с честото общуване с Шефа – твърдеше се, че го е заразил с някаква болест и когато една сутрин прислугата откри тялото му да плава в басейна с разперени ръце и крака, Селото тъжно въздъхна: „Бог да го прости... По-добре, че си отиде... То с тая болест...” Подозренията си оставаха, но съвсем ясно не беше открита истинската при-

44 чина за смъртта му. Сигурно беше само едно – и до ден днешен обитателите на Селото, местни и пришълци, свързваха името на Кмета с Къщата, както и с боледуването и бавното умиране на Пътя, който все по-трудно понасяше земното притегляне, постепенно се покриваше с непозната трева и мъхове, но не можеше да се разбере дали това е неговото отмъщение, или е обикновено примирение...

Художник Иван Обретенов

ВАСИЛ ТОНОВСКИ СТИХОТВОРЕНИЯ

АПОКАЛИПСИС Небето не падна на земята, ами облаците на главата ми.

FINALE GRANDE Песента свърши; щурците слизат от струните на лятото.

АГОН Простряната кожа не е палимпсест на чувствата в мазалото на писмото на пазарния площад на пъпа на смисъла в двойния отродителен падеж

в отиване и връщане на езика зад зъбите имам един български и той не е мой в неозначаващото отсъствие съм и рефренът и хлябът

Художник Иван Обретенов

МАРИЯ ГЮЗЕЛЕВА МИНИАТЮРИ

*** дюли в панера ще ухае на сладко цялата къща *** нощното градче в мъглата блестят неоните *** петъчна нощ гръмотевица след гръмотевица над градеца *** новолуние и есенната тъмнина по-плътна *** отсам прозореца все по-малко и малко вселена *** всеки ден толкова много уроци кои да запомниш *** Онази целувка… Само неоните и Бог я видяха.

ЙОРДАН ВАСИЛЕВ СПОМЕНИ

МЛАДОСТ И ВДЪХНОВЕНИЕ, СТАРОСТ И МЪДРОСТ Симеон Радев (1879–1967) Някъде към средата на февруари 1967 г. колега ми каза, че вчера е починал Симеон Радев и днес в църквата „Свети Седмочисленици” ще бъде опелото. Отидох. Пълно с народ. Сред множеството стърчеше прав, въпреки болестите си, Георги Караславов. По-късно разбрах от съпругата на Симеон Радев художничката Бистра Винарова, че той му е давал съвети за ръкописа на романа „Снаха”. Зная, че мнозина ще ме укорят за това споменаване, но такава е истината. Стоях, слушах службата и се връщах назад в светлите спомени. Последното ни виждане. Отидох да му честитя рождения ден на 19 януари 1967 г. в Александровската болница. Не бе добре. Деня го помня, защото по стария календар бе Йордановден. Заварвам го в многолюдна стая с повече от дузина легла. Сестри и санитарки шетат наоколо и не знаят, че там лежи един от най-великите българи... Написал съм някаква си рецензийка за неговата книга „Погледи към литературата и изкуството и лични спомени” (1965) и телефонът ми звъни. Но първо предистория. Симеон Радев е роден през 1879 г., а аз през 1935 г. Баща ми често ми повтаряше, когато бях дете, че трябва да чета (не прочета!) една знаменита книга „Строителите на съвременна България”, която била се появила в неговите младини. Пояснявам – двата тома през 1910 и 1911 г. Татко е бил на 15 години. И ако чуете в телефонната слушалка, че ви търси, да речем, Отец Паисий, какво ще си помислите? А аз чувам отсреща: – Безпокои Ви Симеон Радев. Стреснат, отвръщам учтиво, макар да си мисля, че някой се шегува. Излиза, че е истина и отгоре на всичко ме кани на гости. Така се озовах в дома му на ул. „Рачо Димчев” зад площад „Славейков”. Бил съм след това много пъти. Усещах се неудобно и все гледах да си тръгна, но той ме задържаше с една страшна фраза: – Йордане, остани, аз съм емигрант във времето, всички мои си отидоха. Ти и такива като тебе млади хора сте ми връзката със света. Ходих безброй пъти. Невероятни разговори. Описал съм, доколкото съм мо-

49 жал, в книгата ми „Мнения” (1989). Но сега трябва да разкажа пак за Симеон Радев, защото половин век името на този велик българин бе непознато. Родил се е в град Ресен на територията на България, която се нарича Македония. За куриоз, министър-председателят от 1926 до 1931 г. Андрей Ляпчев му е земляк от същия град, т.е. роден е в чужда държава според сегашните граници. Способното момче учи в Солунската българска гимназия (още в границите на Османската империя, там го посвещава в революционното дело за освобождение не кой да е, а самият Гоце Делчев), след това във френския Галатасарайски лицей в Цариград, после в Швейцария следва право и икономика, за да пристигне в България в началото на ХХ в. и да стане журналист във всекидневника „Вечерна поща”. Не мога да пропусна предложението на Екзарх Йосиф да го направи свой приемник. И отговорът на момчето Симеон Радев: – Искам да уча и да работя за България. Екзархът му връчва една кесия с жълтици и го благославя. Дадох си труд да видя какво е писал в началото на ХХ век по вестниците. Невероятно е. За осем години (1901–1908) е отпечатал около 1500 статии, репортажи, анализи. Той въвежда в нашия печат жанра интервю! Тогава го изписва на български с френската дума интервиев. Освен това е съредактор на първото модернистично списание у нас „Художник” и печата в него свои статии за непризнаваните тогава дори в родината им Франция импресионисти Моне, Мане и др. Споменах за невероятната му книга „Строителите на съвременна България”, която е едновременно история и литература от висока класа и поднесена по начин, който и днес може да бъде определен като модерен, но след това той е създал и други: „Македония и Българското възраждане през ХІХ век” (на френски за дипломати и чужденци в защита на българската кауза, 1919 г., преведена по-късно на два пъти на български, като авторът признаваше само изданието от 1943 г., редактирано от него, но през септември 1944 г. и затова сега е библиографска рядкост), „Българският въпрос и балканските държави” (1919 г., на френски, в съавторство с проф. Никола Милев, който няколко години по-късно е убит на софийска улица), „Погледи към литературата и изкуството и лични спомени” (1965), „Ранни спомени” (1967, посмъртно), „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мирен договор” (1992). Обърнете внимание на пропастта от време между 1919 и 1965 година. След като казах за журналистиката на този невероятен автор, трябва да спомена, че е бил освен литературен и художествен критик, още и мемоарист. След идването на червената власт естествено той няма достъп до печата, но се залавя да пише (или по-точно да диктува, защото загубва зрение) спомени. И създава хиляди страници, неиздадени досега в голямата си част. Не мога да пропусна приятелството му с друг знаменит журналист – Данаил Крапчев, редактор на в. „Зора”, убит през септември 1944 г. Предговорът на неговите събрани статии от края на 30-те години на ХХ в. е написан от Симеон Радев под формата на писмо, защото тогава той е бил пълномощен министър (по днешному – посланик) на България в Лондон. От 1913 до 1940 г. Симеон

50 Радев е дипломат в Румъния, Турция, САЩ, Белгия и къде ли не още. Веднъж ме попита колко езици знам. Отвърнах чистосърдечно, че не съм сигурен дали българският ми е добър, а той си призна, че с френския, английския, турския, арабския, руския, немския се справя, но холандския го бил поза бравил... Младостта му след 1903 г. минава в София – по редакции, в писане на статия всекидневно, освен работата върху „Строителите” (откъм 1907 г.), но и по чудесните тогава интелектуални кафенета. След като завършва „Строителите”, основава всекидневника „Воля”, който спира с началото на Балканската война, защото редакторът отива доброволец на фронта. И вече надминал 80 години, загубил зрение, копнееше да се разходи по софийските улици. Така го срещнах един ден на „Раковска”. Сам. Удивих се и му се обадих. Позна ме само по гласа. Изпратих го до тях, наблизо, а той по пътя ми призна, че си обича София и затова така общува с нея чрез разходки. Из нашите улици бродеше един дребен, сух и невиждащ старец, а минувачите не подозираха, че край тях минава една легенда. Когато усеща, че си отива, се обръща към жена си: – Дали направих нещо за България? И този човек аз имах щастието да познавам. ФИЛОСОФ, РЕДАКТОР, ДИПЛОМАТ Проф. Димитър Михалчев (1880–1967) Веднъж в разговор със Симеон Радев стана дума за неговите младини, от които го деляха към 60 години. Разказа ми, че още като студент в Швейцария започнал да сътрудничи на един от големите тогава софийски всекидневници „Вечерна поща”. След завръщането си през 1903 г. постъпва вече на работа там като журналист. – Но аз бях завършил в Цариград френския лицей, а след това в Женева пишех на френски, българският ми куцаше – поясни г-н Радев и продължи: – Коректорът на вестника ми поправяше езика. – Кой бе този коректор? – попитах аз, съмнявайки се, че ще помни името му. – Студентът Димитър Михалчев. Така се срещнах задочно с големия философ, след като вече познавах добре от читалнята на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” неговото знаменито списание „Философски преглед”, издавано от 1929 до 1943 г. В него той печата видни автори, но също и млади сътрудници, включително и марк систи. Случаят си прави какви ли не шеги в живота. От 1966 г. започнах да се занимавам усърдно с творчеството на Иван Хаджийски. Бях срещал името му под есета в списанието на проф. Михалчев и от разговори с колеги узнах с почуда, че е жив. Намерих телефона и адреса му, уговорих посещение. Къщата бе двуетажна на улица, пряка на ул. „Цар Иван Асен ІІ”, мисля, че беше „Светослав Тертер”. С голям двор отпред. Посрещнаха ме родственици и ме въведоха в хола. Той седеше на люлеещо се кресло. Достолепен, побелял, очевидно висок човек. Бил е тогава над 85 години.

51 Започнах аз по младежки – право в целта – да питам за Иван Хаджийски. Той се усмихна благо, изрече ласкави думи за своя бивш студент и после постоянен сътрудник и отведнъж се отплесна да ми се оплаква от някакви слугини, които обирали къщата и изчезвали. Трябва да поясня, че Хаджийски първо завършва философия, а после право и в средата на ХХ в. става адвокат, за да може да издържа семейството си. Изслушах учтиво и отново насочих разговора към Хаджийски и към сп. „Философски преглед”, в което проф. Михалчев си задаваше под измислено име въпроси и отговаряше в края на всяка книжка. Бяха безкрайно интересни. Няколко думи за Хаджийски и за списанието и пак отплесване към крадливките. Постоях към половин час, колкото изисква благовъзпитанието, и си тръгнах. Уважението ми към големия философ и към неговата обществена фигура бе огромно и не исках да го видя още веднъж с тежките поражения на склерозата. Не се вестих втори път. А след по-малко от година той си отиде. Помня, че във „Философски преглед” бях чел две негови статии по повод кървавите репресии на Сталин през 30-те години, написани с познаване на обстановката, и започнах да се ровя – откъде той така добре познава нещата? Освен виден философ, член на Академията на науките, той е бил и неин председател (1944–1947), след което е прогонен и поставен в забвение за десетилетия. А проф. Михалчев е бил и дипломат, пълномощен министър – първо в Прага от 1923 до 1927 г. и после в Москва от 1934 г. (след сключването на дипломатически отношения между двете държави) до 1936 г. Той просто е бил свидетел на събитията. Отначало толериран от комунистическата власт у нас, защото съпругата му е дъщеря на убит през 1923 г. левичар, той е изпратен повторно в Москва през 1944 г., но е отзован през 1946 г. Тогава той участва във философска дискусия в БАН и Университета.

ДИСКУСИЯ

САВА ВАСИЛЕВ ИМЕНАТА – ПРЕДИ И СЛЕД УПОТРЕБА

І. Името и индивида са половини на цялото, наречено човек. С годините се срастват така, че срещата им изглежда предопределена. Именуването на човека е важен, поради което и ритуално отбелязван момент. Знайно е, че кръстничеството у много народи се тачи свято. Именуването в литературата може да се сравни с магическо (заклинателно) дело. Нали е част от метафизиката на „правенето” – от акта на творчеството. Казват, че сполучливо подбраното име отключва сюжета. Дава храна на въображението, дори предопределя развръзката. Вероятно е така. Скромният ми опит го потвърждава. Срещата на героя с името нерядко е спонтанна – мигновено родена. Тогава писателят е щастлив – извикал е на живот същности, които отдавна си принадлежат. Друг път диренето протича мъчително – явяват се какви ли не варианти, авторът изглежда несигурен, пише трудно... Минава време, докато той и читателят се уверят, че колебанията са били излишни. Ако преди тях е сторил своето талантът, подразбира се. Без съмнение класиката е тази, заради която героят и името остават емблематично обвързани. Имената от редицата на най-популярните и характерните образи стават нарицателни, защото въплъщават запомнящи се черти. Спестяват ни толкова описателни усилия! Достатъчно е да речем: това е хамлетовско поведение, а това – най-обикновена байганьовщина. Или тартювщина. Какво да кажем за Гаврошовците, които отдавна не са само символ на детската героика от барикадите дни на революцията. Вместо това: „Защо се държиш като гаврош?”, „Какво се правиш на гаврош”, „Невъзпитан си като гаврош”. Няма грешка, главната буква (с нея и името) си е отишла (от „бедните гаврошовци” – Смирненски). Съществителното собствено вече е съществително нарицателно. Името означава не човека, неговата уникалност, а качество, при това с отрицателен знак. Объркването (подмяната) на имената на класически герои се възприема като посегателство над личността. Някои учители и професори по литература с ра-

53 дост биха прегърнали идеята за носенето на наказателна отговорност от страна на ученика и студента. Може и да са прави, тъй като последните редовно ги дразнят с изказвания от вида на: „Май беше някакъв селянин, дето непрекъснато си мами прасето и го псува на майка, обаче все му забравям името!” Или: „Само че тя, бабата, била толкова силна, че изтръгнала кола и го запратила чак на другия бряг на историята. Само че не й знам името. На бабата.” И понеже преподавателят е търпеливо същество, със златно сърце и прекалено много вътрешни гласове, товарът на подобни изказвания го превива и пенсионира преждевременно. Ето така името и човекът вършат работата на времето, макар последното за нищо не ги е молило... Сега да погледнем на грешката от добрата страна. Объркването (размяната) на имената – когато герой на Елин Пелин се припише на Йовков, и обратно – може да се окаже симптоматично важна, със сериозни професионални (литературоведски) последствия. Зависи дали сте приятел, или враг на грешките. Не, не става дума за случаите, когато след дълго пребиваване в чужбина и общуване с чуждите култури професорът допуска школски неточности (жив слушател съм на такива лекции през онези далечни години). Говоря за случаите, когато объркването на имената е само знак. Когато именува – в буквалния и преносния смисъл на думата – цялото. Сиреч формалните (сюжетно-тематични) и недотам формалните сближавания на двама иначе толкова (коварно!) различни писатели, като Елин Пелин и Й. Йовков. Какво да кажем за самите герои, щом са белязани с бедняшка орис и имат добродетелни, романтични сърца. Ето защо „Самодивски скали”, „Косачи”, „Мечтатели” като едното нищо са готови да се наредят откъм страната на Й. Йовков, а на Елин Пелин тутакси се разрешава да разкаже историята за инфантилно влюбения Боянов от разказа „Мечтател”, заради когото отчужденият от иронията и хапливостта Йовков не си струва да си разваля рахатлъка. Освен това какво му струва на Елин Пелин да си присвои страдалческия образ на Гунчо от „По жицата”, а на Йовков – да авторизира найметафизичните сюжети от цикъла „Под манастирската лоза”! Без друго циклизацията на малките повествователни форми му приляга... Та тъкмо в случаи като този академичното литературознание установява, че през определен период от своето творчество двамата класици и опоненти не само са предпочели стандарта на късия разказ и са показали чувствителност към социално ангажираните сюжети, а и са разговаряли на един език – този на антиномиите, почти задължителен за романтичните натури... Да не забравяме и роднински заченатите им герои с екзотични имена – Андрешко, Торашко и др. Но да се върнем пак на именуването в литературата. Понякога напомня на класическото – в смисъл библейско – кръстничество, при което нещата получават имена веднага след сътворението на света. В Книга І, Битие, те стават себе си чрез магическия акт на назоваването. Вече СА! Извън името, в мъртвата зона на анонимността, нещата не съществуват. Човеците – също. Да, именуването в литературата, в изкуството въобще е магическо преображение, метафизично преживяване, при което авторът влиза в ролята на Твореца, превеждайки по моста от небитието към битието хора, животни, планини, реки, морета (Шибил, Мургата, Калуд, Ленски, Ана Каренина, Рила, Етър, Черно море, Кадиин връх,

54 Рилската пустиня, несъществуващите Йокнапатофа и Черказките планини). А когато свободната (разбирай и своеволна) натура на твореца реши, че трябва да лиши някого или нещо от име, го прави без да й мига окото. Тогава ги нарича просто „мъжа” (Мъжа), „жената” (Жената), „детето” (Детето), „непознатия”, „работника”, „крадеца”, „свирача”, „художника”... Свидетели сме на странна процедура, при която оличностяването ползва практиките (прикритията) на безименността. Независимо от това героят изглежда цял, завършен, способен на всякакви дела. Остава опасността от идентифицирането ни с него, от услужването със собственото – човекочитателско – име. А това наистина е важно. И, разбира се, обяснява част от причините, довели до обезимяването на героя... Да не забравяме – филологията е направила много за имената. Имената за нея – също. Лингвисти и литературоведи сътвориха чудовищни камари с книги за именните системи на народите, публикуваха стотици студии за имената у конкретни писатели и творби, инвентираха типичните и чуждите наличности, в това число нарицателните имена, прякорите; проучиха семантиката, звучността и, не на последно място, традициите на именното препредаване. Ето защо тук едва ли добавяме кой знае колко важни факти. Все пак опитът си заслужава. Понеже именуването в изкуството, в частност в литературата, освен всичко друго, е изключително интимен акт. И понеже пишещият тези редове си е позволявал нееднократно дързостта да именува литературно. И още нещо много важно: персоналистичният код на името отвежда към биографията на героя, става неин знак, зарежда я с така необходимия битийно-субектен потенциал. Само че именуването на герои в литературата може и трябва да се разглежда и като именуване (персонализиране) на идеи (идеята Карамазови, идеята Разколников, идеята Мишкин, идеята Люцкан, идеята Сали Яшар и т.н.). Тогава именуването на героите се превръща в символна процедура, а самото име – в символ на кауза. Нерядко – в символ на себеразрушително, изпепеляващо начало (Борис Морев, Ирина, Фани Хорн, Ередия, Елена Петрашева у един наш до болка ангажиран с деструктивните сили у човека писател). Ако сте забелязали, нерядко героят първом се явява с името си, а не с образа си („Още докато го бранеше от кучетата, Моканина разбра /.../). Случва се и обратното. Тогава героят е повече видение, което изплува от безкрайността на въображението. Писателят започва да търси име на това видение. Да го в-образява и подготвя за името. Възможностите са най-малко две – името на героя да е на първо място запомнящо се, или просто да отговаря на същността му. И тъй като всеки писател, преди това всеки човек, има свой именен списък на характерите, не се знае дали въпросните списъци съвпадат, следователно няма гаранции за сполука. Вярно е обаче и друго – че благодарение на писателя, на твореца въобще, някои имена придобиват ту печална, ту завидно добра слава. Превръщат се в символи, които по един или друг начин влияят на личния именен речник. (Нека всеки провери как битуват в собствения му речник ивановците, николовците-николаевци, петровците, георгиевците и т.н., и дали името не се свързва с общи, типизиращи човека характеристики, които му импонират или го резервират.) В този ред на мисли се питаме: дали някои от чуждите или малко срещани имена не се възприемат като свръхиндивидуализиращи, а

55 хората, които ги носят, не стърчат нескромно в редицата, където и да ги поставим? Фрагментарно нахвърлените мисли до тук трябва да ни отведат към практиките, свързани с раждането и употребата на името. Даваме си сметка, че има национално-типични и отчуждаващи от колорита на своето имена. Има обаче и трети, своечуждо познати и своечуждо непознати, каквито са имената в „На Острова на блажените” и в разказите на диаболистите от 20-те години на миналия век у нас. Аз не зная дали героите им са се чувствали по-свободни и загадъчни от събратята си през онези години, но е повече от сигурно, че на случайния, недотам изкушен от голямата литература читател, и до сега приличат на дремиградски страшила... Да, името е създадено за употреба и в този смисъл е немислимо без нея. Опитайте се да разговаряте с някого дълго, без да произнасяте името му. Или го заговаряйте с прякори, нарицания (така постъпват инатливите снахи, отказвайки да се обърнат към свекървите си с „майко”, но и нямат куража да ги позоват с малките им имена – било от неудобство, било от яд, че може да ги подмладят). Ще се уверите, че този човек започва да губи очертанията си. Образът бавно изтлява, стопява се в очите на околните, въобще изпитва недостиг на материалност. Започват да го забравят, да го подминават. Накратко, губи не само големи порции относително, но и реално тегло. Останалото е ясно – извън битовите си употреби името добива популярност чрез публичността на изкуството. Медиите през модерните десетилетия на ХХ в., да не говорим от новото хилядолетие, направиха популярен негово величество Журналиста. И тъй като медиите се умножиха невъобразимо, яви се у тях мазохистичната радост да популяризират полуиндивиди, карикатури на духа, за които никое нормално общество в близкото минало (все едно дали капиталистическо или социалистическо) не би дръзнало да мисли по друг начин, освен със скрит срам за ужасните приумици на Твореца... Понеже и аз се срамувам да изредя първите ми хрумнали имена, ще мобилизирам сили и ще напомня единствено за човека от Велико Търново, свързал града с мита (мита ли?! – убийствено неоспорима реалност) за безкрайните преображения на Бай Ганя. След преекспонирането му от централните медии същият започна да се възприема като символ на В. Търново. Нещо като Люцкан в онази новела на Йовков, само че с обратен знак... И е факт, че доста от младите хора биха ви разказвали подробности (при това лъжливи) за житието-битието на въпросната карикатура, но едва ли биха ви удивили с подобни знания за историческото минало на В. Търново, за архитектурата му, туристическата му слава, да не говорим за представителите на науката и изкуството в този славен и многострадален град! Ето защо умуваме не просто върху имената, но върху тяхната съдба – преди и след употреба. А и знайно е, че името трудно се чисти и лесно се петни. Вече толкова години наследниците на поп Кръстю доказват, че праотецът им не е предател и клетвопрестъпник. Знае го и науката, но аргументът Вазов остава непреодолим. Каквото литературата и историята направят с името, това остава... Трябваше да измине много време, да си отидат цели поколения, да се сменят режими, за да се промени наслояваната представа за Стефан Стамбо-

56 лов. Да се изчисти, поне донякъде, името му от зловещото чернило на мълвата и политическата журналистика, обявили го за сопаджия и сатрап... Разбира се, могат да се приведат примери за други метаморфози – например с имената на Сталин, Ленин, Димитров, Червенков, Т. Живков. Литературата на 50-те години у нас, а и по-късно, при това най-безпомощната, настояваше имената на гореспоменатите да се почитат свещенопреклонно, но времето я опроверга и въздаде справедливо. След по-малко от половин век истината възтържествува. Излиза, че в историята и литературата, за разлика от политиката, може да има справедливост... За съжаление звероподобните хора също имат имена. Поважното е, че заради делата им човечеството ги обезнаследи именно. И без специално проучване бихте се досетили колко души по света днес носят името Хитлер. Да не говорим за първите десетилетия след края на Втората световна война... И колко души в наши дни биха кръстили детето си Ленин, макар такива примери в българския именен регистър от миналото да има. Въобще в случаите, когато свръхизвестни имена (Бонапарт, Нострадамос, Колумб) се присвояват собствено от следващите поколения, ефектът е повече от комичен. Символното им тегло създава безброй неудобства – пробужда човешкото присмехулство; реанимира стари анекдоти, съчинява нови; изкушава към прекоросване и какво ли още не. Особено комичен ми се струва руският опит в това отношение, вероятно роден през годините на социализма. Изобилието на собствени имена с френски революционен адрес, или комбинация от типично руска фамилия и антично патинирано име често ме хвърля в отчаяние (Марат Кудрявцев, Робеспиер Лосев, Афродита Лопаткина)... Прелюбопитна е руската литература. И буквално вие от нетърпение да бъде поразлистена и задоволена откъм тази й страна. (Да прощават невежеството ми онези, които вече са й доставили това удоволствие!) ІІ. Именната система на българската литература е невероятно интересна и колоритна. Особено през епохата на Възраждането. Друмев, Блъсков, Каравелов поставят забележително начало. Да не говорим за дядо Петко Славейков, който си е литература в литературата и самодостатъчен речник с имена. Благодарни сме, защото съдържанието му ни разрешава да помиришем епохата. Ботев е отделна тема, особено що се отнася до публицистиката, но не е зле да се замислим и за имената, които се подвизават в поезията. Говоря само за класическата. Без хумористичните, сатиричните, не дай бог за недотам приличните (неформалните) творби. Струва ми се, че и тук могат да се намерят интересни примери. Добре би било да се говори малко повече и за това как чрез имената на великите личности литературата чете историята; как я предизвиква и преживява. Нещо повече, без процедурата по извикването на имената литературата не може да започне един много важен процес – този по самопрочитането. А е известно, че тя се самопостига именно така. В мига, в който стиховете на Ботев “произнасят” имената на Славейков, Вазов, Войников, модерността вече си е подала главата зад ъгъла и се готви да се яви на сцената. Но без съмнение литературата Вазов е тази, която предлага зашеметяващо изоби-

57 лие и разнообразие от имена, при това с незабравимо присъствие в живота на българина – от детското сричане на първите букви, до мъчителното взиране на старческите очи през диоптрите на очилата. Веднъж преминали загражденията на литературата, байовците и чичовците си знаят работата – сядат и стават с нас, докато не признаем, че отдавна са част от роднинския кръг. Поради което цитираме – ту старовремците на Каравелов хаджи Генчо Кукумявката с неговите мъдрословия за винцето и ракията (и белите гащи!), ту дяда-Либеновите заплахи към жена му (че ще да я заведе при кадията да ги „разкъсне”, сиреч разведе), когато половинките ни опяват за чашката, но най-вече се сещаме и забавляваме с невъзможната стилистика на Вазовите чичовци, щом някой край нас, без да си е изул калеврите, иска да си надене градски трандафор, па да излезе на най-горния кат на къщата, за да ораторства и поучава... Струва си още да се потърсят значенията на литературното „умълчаване” на имената – тогава, когато „Лирическото Аз” казва достатъчно-всичко безименно. Очевидно обезимяването в лириката, най-вече при малките форми, е част от нейната природа. От навика й да обезплътява, да разтваря човека, за да остане духът. Да не говорим за стореното от символистите, у които едновременното обеззвучаване (умълчаване) и звукописване правят крайно нежелано човешкото именно присъствие. Понеже последното носи бремето на конкретното, на битовото и реалното. А за ефирния стих такова бреме е непоносимо. Освен ако не иде от мистичните селения на древни богове, ако не е символ на нечия метафизична „реалност” (виж Яворов и Дебелянов). И накрая да си спомним, че ежедневието и литературата непрекъснато ни сблъскват с поетични и прозаични имена. Несправедливо е, но така излиза – към едни имена сме благосклонно и любвеобилно щедри, на други гледаме подобно градски обущар цървул. Няма какво да ви обяснявам разликите между Париж и Полски Тръмбеш (да ме прощават жителите на последното неповинно и съвсем нормално селище). Примери много. Конотативният ореол на името върши своето – да, Париж е столицата на културата, името продължава да си върви редом с клишето, ако и Ботев преди много години да бе опитал да ги преименува, наричайки го столица на разврата. (Да се чуди човек сношават ли се, или не културата и развратът! За политиката – то е ясно.) Не, не това е важно. Човекът знае да се възторгва от името, но когато името се шегува с него, не му остава длъжен. Вижте го как разказва след пътуването си до Флоренция, колко е важен, и как заядливо говори подир случайното си преминаване през един край на България с табела „с. Торба лъжи”. Не е виждал селото, не знае нищо за миналото му, а му се подгавря и дори се обижда, когато не му вярват. Всеки с името си! – би рекъл Йовков. В името на народа! – чува се страшният глас на съдията. Или на героя в многобройните български и съветски филми през недалечното минало, преди да отекне изстрел. Матросов и амбразурата падат в отчаяната прегръдка на смъртта – все в името на същия този народ... Поумореният и изплашен читател е благодарен на Кристофър Робин и Мечо Пух за имената и спомените от детството. И въобще не иска да знае дали единият е наративен асимилатор на събитийност, а другият – лайтмотивен герой. Старецът именно-безименно си другарува с морето, Бойчо Огнянов отдавна

58 не е Иван Кралича и продължава да живее под именно конспиративно прикритие, засланящо истинското му име. Само Душко-Добродушко въздиша тежко и сънува тикви... Много, много тикви. Е, чак не толкова, колкото са тиквите в невероятната българска „Илюзия” на Коста Павлов и Людмил Стайков, но достатъчно, за да се сетим, че преди да се насладим на филма, вече сме познавали своя смешно-тъжен Арлекин. И не, не само по име...

Художник Иван Обретенов

ЮБИЛЕЙ

НИКОЛА ИВАНОВ „ЗЕМЯ, ЩЕ ЧУЕШ ЛИ И МЕН?”

Борислав Геронтиев на 70 години Борислав Геронтиев навлезе в нашата поезия в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век някак си естествено, уверено и солидно. Още първото стихотворение от дебютната му стихосбирка „Име на песен” (1970) – “Предисловие” – издава, че идва поет с характер и дарба, а това значи нова надежда за българската лирика: При толкоз песни и поети, земя, ще чуеш ли и мен? Във слънцето ти хляба свети и озарява моя ден. По-ведър от планински вятър, от глътка изворна вода – с безмълвието на житата вървя към срещата с дъжда. Не бързам – всекиго да чуя и всеки да ме разбере. За всеки сбирам прости думи – тъй както здравец се бере. Наесен винаги последен като най-есенния клон: от сладки плодове приведен, ти правя мълчалив поклон.

60 Освен всичко друго „Име на песен” определено притежава своя лична физиономия и разкрива най-съществената черта на един талант – просто Борислав Геронтиев доказва, че знае какво е истинска поезия. Така че в другите си поетични книги – “Обреден хляб” (197), “Спомен за вино” (1981), “Кладенец в двора” (1985) и „Триединство” (2007) – този поет ще задълбочава, доразвива и доизгражда собствения си поетичен образ, ще надгражда лиричния си образ върху своята поетична основа, положена в първата му. Поезията на Борислав Геронтиев е драматична, тревожна, смущава съвестта ни, нито миг не ни оставя спокойни и безразлични. Тази поезия е бунтарска в най-чистия и хубав смисъл на думата, защото е далеч от лъжата, самодоволството и самоизмамата. Борислав Геронтиев е силен поет; той знае, че несъгласията с действителността са най-сигурният път за доближаване до идеалите и най-силният импулс и мотив за творчество, което осигурява трайно присъствие в литературата и във времето. Съгласен или несъгласен, той всякога вижда в другия събеседника, стреми се да го разбере, да вникне в мислите, чувствата и поривите му, за да си ги обясни, да му прости и заедно да изградят общия човешки дом. А за всичко това са необходими духовно богатство и благородство. Нека спрем вниманието си по-подробно на стихотворенията на Борислав Геронтиев „Мотив” и „Денонощно”. Става дума за поетични творби от края на 70-те години на миналия век. „Мотив” е контрапункт на Джагаровото стихотворение “Предпролет”. “Мотив” е посветено на Георги Джагаров и е своеобразен поетичен диалог между двамата. В съпоставката на тези стихотворения ярко личат разликите между поетичните поколения на Георги Джагаров и Борислав Геронтиев. На наивната възторженост и стремеж желаното да се представя като действително, на наивния оптимизъм на “Предпролет” противостои реализмът и мъдростта на “Мотив”. На пеещите птици в “Предпролет” Борислав Геронтиев отговаря в “Мотив”:

Не е добре, поете: не пиеш, нито пееш. А знае се, и двете неща, че ги умееш. Не е, не е до болест, поете, ни до старост. Но кой ли днес разголва най-святата си ярост? Напрягане – до бръчки. А в работа не влиза магическата пръчка за масов оптимизъм.

61 По клони и по жици орляк един прогонен – аз виждам: птици, птици... Мълчат – като на помен.

Убедителен може да бъде онзи творец, който винаги мисли и има предвид в изкуството си сложността на човека и живота и го въплъщава в творбите си. Разбира се, че хората имат нужда от вяра и кураж, но не по-малко от правдата и истината. Най-много трябва да се съмняваме в несъмняващите се. Човешката история е дело на човеците и никак не е оптимистична, изпълнена е с доказателства и примери, че в човека живее както доброто, така и злодеят. Докато “Мотив” е много по-реалистична и мъдра и затова по-убедителна поетична творба. Борислав Геронтиев видя замлъкналите птици и изрази страшната си покруса от това. Той изрази в “Мотив” и други свои стихотворения драмите на творческия полет на своето време, чиито криле бяха прекършвани от недостойни мерзавци в името на лъжата, а творческата личност беше лишавана от полет и натъпквана в прокрустовото ложе на сивотата, еднаквостта и безличието. “Мотив”, както и друго стихотворение на Борислав Геронтиев – “Денонощно” – са стихотворения от ботевско-яворовско-фурнаджиевско-ивандинковски тип. Вече споменахме за стихотворението на Борислав Геронтиев “Денонощно”. Ето го и самото стихотворение: Денем

вият, извиват отляво-отдясно сирени и тръба ненаситна нагоре-надолу тръби: че епоха било на велики дела и промени, че се водели битки, кипели епични борби. Ние знаем: далеч е от нас урагана световен и Септември един път завинаги станал е Май. В тишина аптекарска приготвяме трайно отрови: ти – за мен, аз – за теб – неуморно, неспирно, без край... Нощем думите някак си стават напълно излишни и всеобщо мълчание всички накуп ни души. Ако може нощта да поглъща човешки въздишки, ще изригне – вулкан изтерзани човешки души. И се питам – и денем, и нощем – напрегнат и трескав:

62 от какво на доброто така се нащърбва лъчът? Туй, че шевове има животът?... Че то е известно. Или често конците са бели и много личат? И се плаша – дано е напразно – пред час съдбоносен (стръмнини, изпитни предстоят до заветния връх!) да не би на душата костюма да бъде износен и очите да бъдат без пламък, гърдите – без дъх.

Точно за такива негови творби приляга определението за “фурнаджиевския бяс” на Борислав Геронтиев – едно много прозорливо и точно наблюдение на Минко Бенчев. Стихотворението носи мощна социална проблематика, отличава се с дълбочина, безкомпромисност, висока поетичност. “Денонощно” е хроника на едно време, което е пълно с безвремие. Поетът не оставя на мира кухата патетика, стремежа лъжата да измести истината. Зад привидността на благополучието с неговата блатна тишина под повърхността протичаха неплодоносни гниещи процеси. Всички тези и много други въпроси поставя поетът в тази изключително силна поетична творба. Тук става дума и за хилядите човешки драми и най-вече за драмите на най-талантливите и доблестните. Мисля, че със стихотворения като “Мотив”, “Денонощно”, “Фолклор” и подобни всеки поет може да разчита на сериозно присъствие в националната ни лирика. Стихосбирката „Триединство” (2007) се появява след повече от две десетилетия мълчание на поета Борислав Геронтиев. И в тази стихосбирка той остава верен на себе си и съхранява проблемно-тематичния периметър на творческите си търсения. Поетичните му идеи са не само успешно продължени, но и са развити като философска мисловност и вглъбеност и същевременно са подплатени с наистина овладяно, ненатрапчиво и естествено майсторство. Много силно е усещането за самотата, защото тя като че ли е най-плодоносното творческо състояние, а в тази стихосбирка този мотив е особено откроен. На темата за самотата е посветено стихотворението „Единак”, от което ще цитирам втората му част: Напира глутницата гладна – и гордостта броят за грях. Ти единак ли ще останеш, или – при тях, един от тях? Ни от светец, ни от светица – От Бог закрила не търси. От самотата си орисан и само тя ще те спаси.

63 Бягството в самотата е спасение за твореца, за да се съхрани от врявата на деня и измамните съблазни на фалша. Самотата като че ли е най-същностното и плодоносно творческо състояние. Само в състояние на пълна самота можеш да се самоизследваш докрай, да достигнеш до самата си същност, до предела на собственото си Аз в психологически смисъл, до най-потайните кътчета на собствената си душа, да се разголиш до спазъм, да провериш духовната си устойчивост, да се самопостигнеш напълно. Да се възхитиш, но и да се засрамиш от самия себе си, от собствената си същност. Да бъдеш пределно откровен със себе си и околните. Ако стихотворението се разглежда в един по-широк контекст, то е и по линията хорът на клакьорите и достойнството на единака-творец през годините. Защото гордото самозатваряне в едни непочтени времена винаги е било предпочитано от талантливите, докато при бездарните и непочтените е точно обратно. Ще приключа със стихотворението „Сиромашко лято”, с което завършва и стихосбирката: Дали не може Бог – твореца, да попроточи есента? Не много – колкото щуреца да си допее песента.

Когато и да си отидем от този свят, все е рано. Най-важното е да оставим духовна следа след себе си, за да ни има и след това. Така, както се стреми да го прави Борислав Геронтиев.

ДНЕВНИК

Панко Анчев

КОГА, ЗАЩО И КАК ЛИТЕРАТУРАТА СЕ РАЗВИВА УСКОРЕНО

Методологически проблеми на теорията на Георгий Д. Гачев за ускореното развитие на литературата

1. В книгата „60 дней в размышлении. Самозарождение жанра” ( М., 2006) Георги Д. Гачев казва за себе си: „А я симфонист. Мой жанр – это, как Малер говорил: для меня написать симфонию – это всеми средствами современного оркестра построить мироздание” (с. 55). Това самопризнание се отнася в найпълна мяра за една от най-важните книги на автора, превърнала се във важен етап за литературознанието (поне за българското!) от втората половина на ХХ век – „Ускоренное развитие литературы”, в която са формулирани главните принципи на теорията за ускореното развитие на литература и културата. Тази теория е разработена от Георги Гачев върху материал от историята на българската литература от началото на ХІХ век, но без съмнение е валидна за всички литератури – и големите, и малките, и традиционните, и новите, европейските, и всички останали по света. Литературоведските теории, особено тези, които осмислят и подреждат историческото развитие на литературата, наистина са нещо като ново мироздание. Тe събират и обясняват смисъла на литературата, логиката на живота й и силите, които я поддържат и изпълват със съдържание. Тук наистина е целият й живот, нейното „мироздание”. За да изградиш подобна теория, е необходимо да познаваш литературата като живо тяло и дух, които живеят в постоянно променяща се среда и сами се променят заедно с нея, като запазват функциите на организъм, способен да се саморазвива и възпроизвежда. Литературата се променя постоянно, но винаги е една и съща, именно защото се саморазвива и възпроизвежда, а не застива в едно-единствено състояние.

65 Литературата е обществена дейност, но тя не е просто една от функциите или елементите на обществото, народа и нацията, а изразител на общественото съзнание, най-достоверният свидетел на ставащото. И само като такава може да бъде разбрана и изучена. Изучавайки я, ние всъщност изучаваме историята на обществата, движението на идеите в тях, закономерностите в историческото развитие, националните особености и общите тенденции в историята на човечеството. Литературоведската теория събира и подрежда всичко това, за да улови и изтегли нишките на общото и частното и очертае картината на мирозданието. Защото в литературата, разглеждана като изразителка на общественото съзнание, се представя истинският образ на света, цялата негова история и съвременно състояние. И тя е толкова по-значима, колкото по-верен и точен е образът на пресъздавания от нея свят. Теоретическото разглеждане на литературната история е начин да се обхване преди всичко общото, закономерното, същността и смисъла, като на частното се погледне като на елемент и особеност, потвърждаваща общото и цялото, защото са включени в тях. Умението да се отделя едното от другото и точно да се обозначават, е най-важният знак на литературоведския талант. Това умение „ликвидирует непримиримое на почве формальной логики противоречие между теорией и историей литературы” („60 дней в мышлении”, с. 130). И отваря пътя към истинското познание, към модела на света и своеобразието на националното развитие. Днешният човек страда от фрагментарното мислене. Той е изгубил някогашната си универсалност и затова и философските теории и системи са ограничени и лишени от пълнота и цялост. Те обясняват тази фрагментарност, но губят от погледа си мирозданието, цялото, универсума. Затова и знаем малко за себе си, за народите и родовете си, за собствените си литератури. Ала никоя теория, още повече литературоведската, не бива да се възприема като неодушевена рамка, вътре в която вкарваме литературно-историческия материал и автоматично виждаме всичко, което ни е потребно. Тази теория е истинска и жива, ако е способна да понесе опита на новото време и да се изпълни с новото съдържание, което този опит й дава. И по това прилича на музикална симфония. 2. Буржоазната епоха е време на ускорено развитие нациите и държавите по пътя на капитализма, а също и на всеобщо уеднаквяване на икономиката и на всички области на обществения живот. Тя роди нациите, за да ги използва като опора в преодоляването на средновековно-феодалната разпокъсаност и за да формира чрез тях широта и обем на пазара на стоки и услуги, а след това и в духовната сфера. Бяха създадени технически и икономически стандарти, задължителни за всички и улесняващи високата скорост и ефективност на материалното производство, а по-късно, в епохата на глобализацията – и в правото, морала, културата и духовността, което все повече води до всеобщо изравняване и заличаване на различията. Капитализмът налага такъв начин на обществено устройство и на обществен живот, в който всичко да се извършва бързо, лесно, евтино и да е достъпно за колкото се може повече хора. При

66 създадените средства за информация и общуване пречещите различия бързо се елиминират и напълно отстраняват. А такива са националните особености и традиции, различните равнища на обществено-икономическо развитие, не еднаквата степен на обуржоазеност на нациите и обществата. Дори националните езици са пречка в това общуване и така се породи необходимостта от универсален, разбираем и достъпен за цялото човечество език. Виждаме как бързо и уверено се върви по този път и колко настъпателна е глобализацията в днешния свят. Нацията е нов за историята обществен субект, обединяващ чрез единно съзнание родствени по кръв народи. Тези народи се осъзнават в единство, основано на произход, език, територия, история, култура и се отделят от останалите, за да се слеят помежду си в едно ново цяло. За да постигнат тази цел, те пренебрегват дребните различия и противоречия, като намират заедно полезния компромис и заживяват от тук насетне неразделно. Първите нации, а това са тези от Западна Европа, налагат модел на национално битие и съзнание, който в много отношения става задължителен за всички идващи след тях – особено за по-малките и обособяващи се в условията на политически зависимости от другите народи и нации. И тези нови нации, за да получат да имат свой език, територия, държава и култура, трябва по някакъв начин да наподобят модела, да му се подчинят, като се лишат от голяма част от несходствата, които ги отдалечават от него и им пречат да го наложат върху себе си и да следват неговите повели. Когато си закъснял в своя път, длъжен си да преодолееш времето и бързо да достигнеш вървящите пред тебе. Но ти ги достигаш не механично, а „идеално”, т.е. като начин на мислене, обществено устройство, култура. И, разбира се, в икономиката. Средновековието не е бивало изправено пред подобна цел и не е разрешавало проблем за изравняване, догонване и унифициране. Християнските народи са едновременно „едно в Христос”, но и различни, понеже Господ ги е създал такива. Другите религии по подобен начин събират народите и ги сближават верски, културно и мисловно, като също съхраняват своеобразията им. През Средновековието не съществува онова егоистично „аз” както на човека, така и на народите, което да се осъзнава като изключителна ценност. Хората тогава не са равни „по право”; те изобщо не са равни помежду си, тъй като са на различни стъпала в обществената йерархия и принадлежат на различни социални съсловия. Същото важи и за народите и държавите, взаимодействието между които е пасивно. Всеки живее вътре в себе си и според установените традиции. На никого и през ум не му минава „да догонва” другия, да се изравнява с него, за да му бъде подобен или еднакъв, както това става през Модерната епоха. Тогава на тях това не е било нужно и те не са мислили за него. Никоя друга обществено-политическа и икономическа система преди буржоазно-капиталистическата не налага еднаквостта като задължително условие за бързо и ефективно икономическо, социално и културно развитие. Капитализмът е вселенска система, която не търпи различни модели и форми; законите в нея са задължителни и нарушаването им е пагубно. Бавното движение те изхвърля от пазара и те прави негоден за активна и резултатна стопанска дейност. То те

67 умъртвява. Ако използваме терминологията на Лев Гумильов, Ренесансът придава на нациите особена, аз ще я нарека „буржоазна” пасионарност. Те придобиват вътрешна напрегнатост и енергия, вливаща нов живот. Благодарение на тази „буржоазна пасионарност” народите излизат от Средновековието и се включват в Модерната епоха, за да се приобщят към модерния свят, извън който им е невъзможно да съществуват. Буржоазната пасионарност е готовност и годност за ускорен ход в историята. Тя е и съзнание за необходимостта от такъв ход. То се изразява от националната култура и литература. И още: ускореното развитие е форма на буржоазната революция. И преди да отчитаме резултатите от това развитие, е необходимо да видим какво се разрушава, какво „събличат” от себе си народите, превръщащи се в нации, за да „се облекат в модерност” (ако перифразираме известната мисъл на св. ап. Павел за събличането на ветхия човек и обличането „в Христос” на новия). 3. Ние все още сме с невярна представа за християнското средновековие – особено за православното, което пренебрегваме заради римокатолическото и му приписваме качествата, които западният свят наложи като представа за времето между античността и модерната епоха. Православното средновековие не „мрачна епоха”, а е свят на универсализма и стремежа към пълнота и цялост. Православният средновековен ум работи с категориите и представите на християнското учение, въплътено в Св. Предание, Св. Писание и трудовете на св. отци на Църквата. Истината е една и тя е абсолютна – цел е на всеки християнин и е видяна, разчетена и осъзната като най-високата цел на човека в неговия земен път към спасението. Тази цел изисква личност, способна и готова да преодолее раздвоението и конфликтите в душата си, потискаща егоизма, гордостта и страстите, които пречат да бъде постигнато единството на цялото. Светът се е разпаднал след грехопадението на първия човек, но неговата пълнота е отново постижими и трябва да бъде постигната най-напред от всеки един поотделно, и чрез личното спасение да стане възможно спасението света. Понеже човек е грешен, той знае, че животът му на земята е само прелюдия и подготовка за друг, вечен живот и това му дава сили да не е недоволен от мястото си в човешкия свят, но и да не страда от амбицията да бъде над другия и да не смята, че светът длъжен да му се подчинява. Това е религиозното съзнание. То е в състояние да обеме безначалието и безкрая на Бога и да борави свободна с абстракциите на християнското учение. Именно чрез християнството средновековния човек преодолява ограничението и немощта на своя немощен ум, за да мисли мащабно и в пълнотата на цялото. За да отвори пътя на капитализма и на буржоазната обществено-политическа система, Ренесансът трябваше да разбие този свят, да разруши неговия универсализъм, да промени човешкото мислене, като го върне върху плоскостта на частното и подробностите. Буржоазното мислене е силно само върху тази плоскост. Поради това и още в началото Ренесансът разколеба системата от християнските ценности, дискредитира Църквата, постави под съмнение целия

68 християнски начин на мислене и обяви епохата, в която той е бил доминиращ, за мрачна. И на тях бе противопоставена силата на човешкия разум, на човешкото изобщо и бе даден невиждан преди простор пред човешките възможности. Християнският универсализъм бе заменен с буржоазен. Това е революционна промяна в начина на мислене и световъзприемане. Настъпва нова епоха, в която се изгражда нов свят, който в голяма степен е коренно различен от предходния в своята разпокъсаност и греховност. Разбира се, традициите се съхраняват и историята не започва рязко от начало. Различните народи са в различно състояние и в различни моменти пристъпват „прага” на Модерната епоха, т.е. тяхното „обуржоазяване” започва в различно време и протича с различна скорост. Това предопределя огромното разнообразие в начините на унифициране и изравняване на народите и културите със западноевропейските. Но в „мига”, в който започне възраждането им, историята тръгва с ускорена скорост и процесите започват да текат удивително бързо. Георгий Д. Гачев показва как това става в една малка литература като българската от втората половина на ХVІІІ век. Българската обществена, икономическа и културна реалност след втората половина на ХVІІІ век се формира в условията на чужда политическа власт и система, която в общи линии по-бавно се придвижва към капитализма от българската и пречи по българските земи да се утвърждава новият ред и да навлизат идеите на модерността. Както посочва и Георги Д. Гачев, тази зависимост е двойна. От една страна е османската политическа власт, а от друга – духовната власт на Константинополската патриаршия. Политическата власт спъва икономическото и политическото развитие, а духовната – развитието в духовната сфера и особено на създаването на единен български книжовен език и утвърждаването на национално самосъзнание на българите по всички традиционно български територии в Османската империя. Тъй като богослужението е изключително на гръцки, Църквата не стимулира писането на книги на български език; дори тези, които ги има все още, се унищожават масово и постоянно. Затова и първата българска национална идея, формулирана и прокламирана от преп. Паисий Хилендарски през 1762 г. в неговата „История славяноболгарская”, е възстановяване на българската държава, ликвидирана от османските турци в края на ХІV век, и на самостоятелната Българска църква чрез нейното излизане изпод зависимостта на константинополския патриарх. Тук сякаш има едно твърде съществено различие от западноевропейския ренесанс. Ренесансът в Европа отхвърли властта на църквата, като я отдели от държава и секуларизира обществото. Българското възраждане започна с борба за българска църква и със засилване ролята на българското духовенство в политическия и обществения живот. Но противоречието е само привидно, тъй като тази борба е с предимно светски характер и е политическа по същество, а не църковно-канонична или догматична. По същия начин, по който европейските хуманисти подиграваха и дискредитираха католическите духовници, в България се разобличават и осмиват гръцките. На тях им се приписват същите пороци и грехове, каквито протестантите в Европа приписваха на папския клир. Желанието на българите да имат своя независима църква е политическо, секуларно, дори атеистично, защото

69 чрез Църквата се цели постигане преди всичко на политическата независимост. За идеолозите на българската национално-освободителна революция независимата църква е първообразът на независимата българска държава. Разпадът на религиозното съзнание е последван от преобразования в общественото устройство. Досегашният бит започва да става непригоден в новите условия на капиталистическото производство. Стоково-паричното стопанство измества все по-бързо феодалните порядки на затвореното производство. Търговецът и занаятчията се превръщат във водещите фигури на българското общество. Първи търговецът и занаятчията разбират колко изостанал е народът, колко далеч е той от европейския начин на живот и производство, от европейското образование и култура. В първата четвърт на ХІХ век е ясно, че движението на българската история трябва да се ускори. Съзнанието за тази необходимост завладява все повече хора и е точният знак за извършените дълбоки промени не само в бита, но и в културата. В книгата си Георгий Д. Гачев посочва и проникновено анализира литературните съответствия на обществените процеси. 4. Ускореното развитие не е физическо движение, а сложен процес на обществени преобразувания. Този процес е обективен, но той е преди всичко процес на осъзнаване неговата неизбежност и необходимост. Анализът на Георги Д. Гачев показва, че той е бил не само одобряван от формиращата се буржоазна класа и от интелигенцията, но е и стимулиран съзнателно от тях. Това показва, че процесът не е стихиен, а целенасочен и в някаква степен управляван. И още: постоянно анализиран и оценяван от идеолозите и ръководителите на национално-освободителната буржоазна революция. Всъщност, самото това „ускорено развитие” е просто другото име на буржоазната революция. Литературата изразява тази революция и я преживява чрез същностните си вътрешни преобразования. Най-напред тя променя функцията си и от богослужебна става светска; от литература, която се пише, за да се чете на глас в храма, се превръща в израз на личното писателско съзнание, което се обръща към личното читателско съзнание. Творчеството е свободно дело на свободния гражданин, а не монашеско послушание. Затова и постепенно се формира и съзнанието за авторството като дело на отделната личност, която има права над него. Средновековният писател пишеше не от себе си и не заради себе си. Възраждането ражда новия писател, който пише по вдъхновение и за собствена изява. Промяната обаче не идва внезапно. Тя се осъществява продължително – повече от половин век е необходим, за да се промени окончателно българската литература и утвърди новото й естетическо съзнание. Очевидно този срок е различен за различните литератури и е в зависимост от общото състояние на нацията и от скоростта, с която тя се обуржоазява. Модерната епоха създава нови условия за развитие и функциониране на литературата. Нараства ролята на външните влияния и взаимодействия с другите литератури. Националната литература вече е включена в цялостния литературен процес, обхващащ било литературите на сродните и близките литератури (напр. славянските, балканските, скандинавските), било тези на народите, кои-

70 то са изравнени чрез еднаквата или близката степен в развитието на техните нации – например европейските. Този контекст прави литературите свободни и автономни в тяхното развитие, но и подвластни на собствените си традиции и закономерности, зависими от процесите в т. нар. „световна литература”. Външното влияние е вторично средство за ускоряване на развитието. Чрез него литературите се сравняват и изравняват, разменят своя опит и придобиват чуждия. Но срещу чуждото традицията винаги организира съпротива, която приспособява привнесеното и придобитото към националната почва. Тази съпротива е свидетелство за живителните сили на националната литература и благодарение на нея влиянието е благотворно, а не разрушително. Скъсването с миналото е болезнено. То предизвиква рани върху душата и тялото на нацията и се преживява като неутешима драма. Затова и традицията се съпротивлява и търси начини да облекчи страданията и забави промяната. Тук действа, както точно посочва Георгий Д. Гачев, „законът за съотношението между чуждите влияния и органичното развитие на нацията”. Защото колкото и ускорено да е развитието и колкото огромен и неудържим да е процесът на уеднаквяване, всяка нация върви по своя път, следва своите установени от традицията и историята закони и правила, живее собствения си, а не някакъв чужд живот. Животът на малката нация е винаги под заплахата от натиска на големите. Затова и тя постоянно произвежда някакви „антитела” срещу външните влияния, за да ги неутрализира и приведе към своите особености и потребности. Такова „антитяло” през Възраждането (а и доста по-късно, чак през 60-те и 70-те години на ХХ век) за българската литература и култура са историята и фолклорът. Според В. Г. Белински „Плод национальности народа есть история” („Россия до Петра Великого”). Историята необходимата памет, която националният ум носи в себе си, за да се идентифицира и да поражда съзнанието за самобитност и историческа мисия и отговорност пред историята. Историята е онова убежище, което спасява народа и нацията от посегателствата над тях, и е източник на обществена енергия и сила. Не е случайно, че Българското възраждане започва с „История славяноболгарская” от преп. Паисий Хилендарски. Тази книга на атонския монах е показателна за особеностите на самото Възраждане. То възражда не античността, а Средновековието, от което българите през втората половина на ХVІІІ век вече излизат. Но се възражда не изобщо Средновековието, а конкретно българското, т.е. времето, през което българите са имали своя самостоятелна държава и тя е била истинско страшилище за всемогъщата Византийска империя. Историята или по-точно „историческото право” се използва като аргумент за необходимостта и възможността да бъде възстановена българската държава. Фолклорът е другото убежище; то е постоянното завръщане на нацията „при народа”. Завръщането „при народа” не е само желание и отчаян опит, познат ни от историята на руското дворянство да се самообнови и получи свежи нравствени и духовни сили в битката си с модерната епоха, за да запази господстващото си положение и възпре надигащата се буржоазна революция, но и реакция на нацията срещу задаващата се тенденция на уеднаквяване и национално

71 обезличаване, за която тук постоянно става дума. Фолклорът е културата на нисшите социални слоеве през Средновековието. Той е средата, в която тези слоеве се самоизразяват, забавляват се, протестират, но преди всичко – в която се обединяват и солидаризират. Но не е пълноценна форма на обществено съзнание, не е народностно съзнание, а само „духовен бит”, естетика и паралелно съществуваща култура. Това е така, докато се оформи напълно буржоазното обществено съзнание и окончателно се създаде нацията. От там насетне фолклорът е вече своеобразен музей на „народната култура”, резерват, където се съхраняват някои от традициите – особено тези от архаичния селски бит, т. е. отпреди установяването на буржоазните порядки. Точно тогава обаче той придобива особена функция и значение за националната култура като нейна енергия и сила в съпротивата й срещу постоянно дебнещите я опасности. Когато литературата и културата засилят интереса си към фолклора и историята, значи навлизат в нова фаза на ускореното си развитие. Ускореното развитие по теорията на Георгий Д. Гачев е явление от Възраждането насам, но срещащо се и в зрелостта на капитализма и особено през времето на „реалния социализъм” у всички нации от т. нар. „съветски блок” (найвече у народите на СССР). То е свързано винаги с утвърждаването на цял комплекс от качества, които нацията е на път да придобие. Т.е. знак е за някакво повторно възраждане или довършване на започнати отдавна, но не приключили процеси на национално самоосъзнаване, на приключване обуржоазяването на съответния национален свят. 5. Вече уточнихме, а и Георгий Д. Гачев непрекъснато повтаря, че ускореното развитие на литературата и културата е догонване, стремеж на „изоставащата” култура да достигне степента на развитост на „напредналите” и се приобщи към образците, които са създали. Културата и литературата не са състезание, в което постиженията се измерват с метър или хронометър, нито победителите се подреждат по реда на пристигането им на финала. Ускореното развитие е излизане от Средновековието и навлизане в Модерната епоха с всички присъщи на този сложен и труден процес действия и резултати. То е смяна на парадигмата, по която съществува една култура и включване в нова, непозната преди в историята система на взаимодействие между културите и литературите в света. Този процес означава преди всичко формиране и утвърждаване на нова културна среда, нов тип творец, ново обществено съзнание, нови жанрове и дори изкуства, каквито предишната култура не е притежавала поради особеностите й и поради потребностите на общественото съзнание, което е изразявала. Друг е въпросът дали е станала по-добра, по-висока и възвишена. Във всеки случай тя е различна, а е различна, защото времето е друго и друго е общественото и националното съзнание, заради което съществува и функционира. Затова и квалификации от рода на „изостанала” или „напреднала” култура или литература трябва да се възприемат условно, само като отправна точка за разсъждения върху състоянието на съответната национална култура и за нейните особености и различия спрямо тези, с които се сравнява или просто с което заедно

72 изгражда една обща „световна култура”. Разсъждавайки по този начин, ние няма да достигнем за заключението, че, след като изминава пътя на развитие, по който се движи ускорено, българската литература (а въз основа на нея Г. Д. Гачев изгради въпросната си теория) е догонила „напредналите” и се е изравнила с тях. Тя е придобила много от чертите, които те са притежавали и притежават, опознала е и е осмислила техния исторически опит, разгърнала е потенциала си чрез усвояването на нейните стилови направления, школи, жанрове и изкуства; изгубила е много от онова, което е притежавала в епохата на Средновековието, но винаги се е придържала към традициите си и е съхранявала националното си своеобразие. Същото е станало с всички култури. Теорията на Георгий Д. Гачев дава ключ към тайните на националните култури, към сложния и специфичен техен код на развитие. Тя постоянно доказва своята жизнеспособност. Затова трябва внимателно и упорито да бъде изучавана и прилагана и по възможност така, както го правеше самият Георгий Д. Гачев – един от най-великите умове на нашето време – внимателно, проникновено и с отлично познаване на фактите, с ум и мъдрост.

70 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ФЕДЕРИКО ГАРСИА ЛОРКА РАЗБИТИ ЗВЪНЯТ НА УТРОТО ЧИСТИТЕ ЧАШИ...

Един от големите поети на Испания и света на ХХ век – Лорка – е роден през 1898 г. във Фуенте Вакерос, близо до Гренада. Следва право и литература, още като студент ръководи любителския театър “Ла Барака”. Дебютира като белетрист, но неговата стихия са поезията и театърът. Най-известните му стихосбирки са “Книга на песните”, “Песни”, “Канте хондо”, “Плач за Санчес Мехияс” и “Цигански романсеро”. А от пиесите – “Кървава сватба”, “Йерма”, “Домът на Бернарда Алба” и “Любовта на Дон Перлимплин”. През 1933–1934 г. пиесите му се играят в Буенос Айрес и Монтевидео. Въпреки че никога не е принадлежал към някаква политическа групировка, фашистите го арестуват и на 19 август 1936 г. го разстрелват край селцето Виснар. “Когато умра, оставете балкона отворен”– пише той в едно свое стихотворение. Балконът остана отворен и светът заобича Лорка. През 1938–1942 едно от най-големите издателства в испаноезичния свят “Лосада” в Буенос Айрес издаде в шест тома неговите събрани съчинения, откъдето те тръгнаха по света. Огнян Стамболиев

АНКЕТА – През коя година си роден? – 1898, 5 юни – Къде? – Във Фуенте Вакерос (Пастирски кладенец), близо до Гранада. – Как се казват твоите родители? – Федерико Гарсиа Родригес и Висента Лорка. – Откъде са? – Андалусци от Гранада. – Какво си наследил от баща си?

74 – Страстта. – А от майка си? – Ума. – Кажи още нещо за твоите корени. – Аз не съм циганин. – А какъв? – Андалусец, не е същото, макар във всеки андалусец да има по нещо циганско. Циганското е за мен литературна тема и една моя книга (”Романсеро хитано” – “Цигански романс”). – Още някакви сведения? – Моят баща е земевладелец – човек със замах, достатъчно богат, отличен ездач, познавач на конете. Майка ми е от интелигентно семейство. Нашият род бил угаснал през 19-и век, сега се възражда. – В твое лице? – Благодаря. И в мое. – Разкажи ми за детството си. – Баща ми овдовял, преди да се ожени за моята майка. И в детството си страдах от натрапчивата мисъл за тази, която би могла да бъде моя майка – Матилде де Паласиос. Нейните портрети, сребърните й прибори. Детството ми беше азбуката и заниманията по музика с майка ми. Детството на едно селско господарче. – А после? – Колеж в Алмерия. Но там се разболях и родителите ми ме прибраха. – Кои игри обичаше в детството си? – Тези, на които играят децата, които сетне стават глупаци и поети. Играех на църква. Подреждах олтар, обслужвах маси, давах театрални представления. – А след това ходи ли на училище? – Да, много се учих. В Гранада, в училището “Светото Исусово сърце”. И много, много знаех. Но на изпитите винаги се провалях с трясък! Накрая постъпих в университет. И там пълен провал по литература и историческа граматика. Но от друга страна имах огромен успех – всички повтаряха измислените от мен думи, имена, прозвища. – Имаш ли братя и сестри? – Да, един брат и две сестри. – А приятели? – Да, имам много приятели. – Назови някои от тях. – Тези, с които правим нашето списание – новата гранадска група Хоакин Амига, Арболейя, Рамос, Айяла, Фернандес Касадо, Менойо... – Как попадна в студентската “резиденция” в Мадрид? – Изучавах право и филология в Гранада. Преди това се занимавах с музика. Моят преподавател беше автор на грандиозната и освиркана опера “Дъщерите на Йехова”. Посветих му своята първа книга “Впечатления и пейзажи”. Пътешествахме по Испания с проф. Домингес Беруета, мой голям приятел – много съм му задължен. Той искаше да ме изпрати да се уча в Болоня. Но като се

75 посъветва с Фернандо де лос Риос, ме изпратиха в „резиденцията“ – и ето ме в Мадрид, където сега уча филология. – С кого дружиш там? – Салвадор Дали, Луис Бунюел, Санчес Вентура, Пепин Бельо, Венсенс Прадос. Не мога да ги изброя всички. – Казват, че можело да се напише цяла книга за твоите лудории в „резиденцията”. Коя от тях беше най-интересната? – “Колиба сред пустинята”. Случи се така, че ние с Дали останахме без пари. Всъщност случваше ни се доста често. В стаята в “резиденцията” си направихме пустиня и колиба. Намерихме фотографски триножник и поставихме върху него ангелска глава и криле. После се затворихме двамата в стаята – не се бръснахме и молихме за помощ да бъдем избавени от тази “пустиня”. Половин Мадрид се отзова на молбата ни... – Към какви теоретически положения се придържаш сега? – Към работата в чистия й вид. И към вдъхновението. То е чистият инстинкт, единственият подтик за поета. Достатъчно е да изучиш Гонгора. – А ако сега те назова, например така: неконвертируем брилянт, кипарис в хороскоп, наш съвременник от Вечността, мотор с мантиля, сегидиля със сол, асо купа, снежен Херкулес – как ще го приемеш? – Ти биеш моя рекорд по прозвищата и това много ме притеснява! 15 декември 1928 г., Мадрид

МУЗИКАТА Е ВАМПИР…

Музиката е нещо наистина страстно и тревожно. Думите изразяват човешкото, а музиката – незнайното и непонятното. Стихийно изкуство е музиката. За нея може да се каже, че е изворът на мисълта... За да говориш за музиката, трябва да си духовно подготвен, най-главното: да знаеш нейните велики тайни. Нито една дума не би могла да изрази самоубийствената страст на Бетовеновата “Апасионата”, нежността на ноктюрните на Шопен, мелодиите на Верди и Росини... За да проникнеш в музиката, трябва да имаш силно въображение, да преодолееш трудностите на нейната техника, да стигнеш до фантазията и страстта у нея. Без съмнение Глинка не е съзнавал, че за първи път е използвал един необичаен ред на тоновете. И Рамо не се е замислял над увеличената секста, открита от него. А схоластиците и блюстителите на реда не престават да се възмущават от паралелните квинти, които ни удивляват в музиката на Клод Дебюси... И затова предписанията в музиката са просто ненужни, особено при такива стихийни натури като Рихард Щраус. Така е във всяко изкуство, а също и в поезията. Ето дойде Рубен Дарио, Великолепния, и на пътя му се изпречиха ловки сонетисти, набедени академици, разни писачи на оди в духа на Кинтана и Ер-

76 силя. Но неговият напор разруши каноните, създадени за школските учебници. Разбира се, основата е необходима и изучаването на правилата е нещо неизбежно, но когато някой ги надрасне или разруши, трябва да го уважаваме. Великите духове не се съобразяват с правилата – в изкуството те са задължителни само за определени хора. Когато се появят неудържими или епически, или бесни – те следват сърцето си, пристъпват правилата и така се появява Вагнер, обожаван и хулен, Равел, свръхчувствителен и нетукашен, постигнал тайната на звученето на още непознати инструменти, Дебюси, с неговата дълбока и причудлива музика... В началото канонът е необходим, но когато драматичните глъбини на живота измъчат музиканта, той започва да говори с друг, непознат и чужд за педантите глас... Човешките страсти са хиляди, неизброими и всяка от тях има безброй оттенъци. Хората са също хиляди и всеки си има свой свят. Логиката е неумолима. Можеш ли да заточиш една душа в друга, чужда?... Колкото и странно да е решавал дисонансите Дебюси, никой не би могъл да оспори неговите непривични секунди и да докаже тяхната абсурдност. Можеш да кажеш “харесва ми”, “не ми харесва”, но не бива да твърдиш “Това е хубаво, а онова – лошо!”. Разликата между хубавото и лошото е в гледната точка. И накрая, никой не притежава божествения дар да чете в душите... Сещам се за хиените, които на глутници са нападали Бетовен... Няма нищо по-безплодно и празно от усилията на онези, които вечно следят и коригират другите. Досадните каталози с акорди са принудили толкова таланти да изоставят музиката. Когато замисълът е велик, той съвсем не се вмества в каноните. Мисълта – когато е истинска – е независима, необичайна. Не бива да забравяме, че музиката – изкуството, което тъй пълно изразява страданието – може лесно да се пародира. Всяко произведение, изразяващо автентично душевно състояние, заслужава нашето внимание... Крехкият Люли е писал тъй съвършени, тъй пленителни менуети в съгласие с хармонията на своето време (наистина, има ли нещо поизискано, по-правилно от менуета?), а ето Рихард Щраус създаде своя великолепен “Дон Кихот” (много спорят сега за него!) с една доста хаотична оркестрация... Недостъпността на музиката пречи на мнозина да преживеят откровения, които не може да им даде нито едно от останалите изкуства. Познавам хора, които избягват да слушат музика, защото тя ги изморява душевно и телесно. Такова изкуство просто не се помества в рамки. За нощта правила няма, както и за деня. Но тези, които успеят да открият в музиката своя трагичен глас, са малцина. Да, музиката е вампир, който бавно изсмуква мозъка и сърцето... Доказателството? Всеки истински музикант. 17 август 1917 г., Мадрид

БОРБА НА ТЯЛОТО С НЕЗРИМАТА МЪГЛА На сеньора Антония Мерсе

Изкуството на танца е борба на тялото с незримата мъгла, в която то потъва и трябва мигновено, непрестанно да осветява своите контури, да поддържа линията на равновесие,необходима за музикалното превъплъщение. Борба – жестока и безкрайна като всяко изкуство. Но ако поетът воюва с табуните на своите мисли, танцьорът трябва да се бори с пространството, което го поглъща, винаги готово да размие неговата пластика, неговите ритми. На ударите на сърцето на танцьора трябва да е съзвучно всичко, от крайчеца на нозете до клепачите. Да има шесто чувство, което да му дава усещането за геометрията на тореадора, да се пази от рогата на бика. Да, и танцьорът, и торерото ги грозят две сходни опасности: единия смъртта, а другия – мракът... Да населиш мъртвата, сива пустота с ясни, трепетни рисунки, които да се запомнят – това е езикът на танца. В целия свят никой не може да насити въздуха с толкова красота от плът и кръв както сеньора Антония Мерсе. Защото вроденият инстинкт за танца при нея е просветлен от ритмическата й мъдрост, от познанието за собственото й тяло – качества, които притежаваха единствено великите майстори на испанския танц: Хоселито, Лахархито и преди всичко Белмонте, способни с много малко щрихи да изградят един завършен силует. Тази суха, гъвкава и нервна испанка, тази жена без тегло, отдавна победила собственото си тяло, лишила се от дребните радости на живота, но в замяна на това, получила висшата награда на чистия танц – двойното зрение. Искам да кажа, че в танца очите й не са с нея, а пред нея – следят и най-незабележимите движения, за да ги овладеят до едно невиждано и нечувано съвършенство! Както в андалузкото кантехондо музикалният смисъл се е усложнил под влияние на източното пеене – смътно и монолитно – така и испанският танц е почерпил сила от древните ритуали на Изтока. Но най-хубавото у него е, че той предполага присъствието на личности, на истински творци. Индийските танцьорки, колкото и да са добри, танцуват винаги по строги, вечни канони. Докато испанските танцьори или кантаори (певци), или торери, не възкресяват, а раждат. Създават единственото, неповторимото, което се появява и си отива с тях, и никога и от никого няма да бъде повторено. Затова тук бих искал да подчертая личния принос на сеньора Антония Мерсе, майстор и творец. Ритъмът на всеки танц на тази велика артистка е ритъм и глас на моята земя. Испания никога не се повтаря. Тази жена е наследничка на танцьорките “хадитани” от Древния Рим, които танцували на императорските пирове. Напомня за блестящите героини на Лопе де Вега, събиращи около себе си огромни възторжени тълпи. Сега тя танцува в Ню Йорк със същата недостижима самобитност. С огромна нежност говоря тези прости, искрени слова. По вечния закон на Времето (да бъде благословен този праведен закон!) – този танц ще се разтвори в Небето! И там ще затрептят отново неповторимите гласове на Силверио,

78 на Пакира, Хуан Брева и на ред безименни велики певци на Астурия, Гренада и Арагона. Но твоите дяволски ритми, сеньора Антония, твоите вечни и винаги нови ритми ще се завръщат тук, към живата сърцевина, където очертанията на вятъра, огъня и камъка се ражда нашата вечна Испания... Мадрид, 1930 г.

Преведе Огнян Стамболиев

ПРЕВОДИ

РАСУЛ ГАМЗАТОВ СТИХОТВОРЕНИЯ (1923–2003)

ЖЕРАВИ Не знам защо си мисля, че бойците, останали на бойното поле, не спят в земята, а из висините размахват като жерави криле. Оттам ни пращат викове прощални и следват своя път необозрим. Не затова ли тихи и печални, в небето взрени, дълго ги следим. Сега отново гледам в здрачината как в плавен строй се носят те на юг летят, летят, тъй както на земята преди са крачели един до друг. Отлитат жеравите с писък жален и всеки име нечие зове. Аварската ни реч не затова ли напомня жеравните гласове? Летят, отлитат сребърните птици все братя мои, родствени съдби. И зее място в техните редици, за мене отредено може би! Ще дойде ден и с жеравното ято в небето ще се понеса и аз и вас, останалите на земята, тъй ще ви викам с дълъг, тъжен глас. Преведе Григор Ленков

80 ПРИМЕР ЗА ВЕЛИЧИЕ България е малка по земя, но със добри сърца е пълна цялата; посрещнат с толкова любов, нима не би желал да отмениш раздялата? В която къща и да вляза там, макар съвсем различни да са стаите, навред приятели ще срещна, знам, и аз почитам свято обичаите. Да бърза гостът за дома, не е добре кавказец като мен това ще разбере. На гости съм, а сякаш у дома, не знам възторга ми ще разберете ли… България е малка по земя, но необятна е по добродетели. След толкова години помни тя войниците, за нея в бой загинали; със почит имената им чета по паметниците за битки минали. И мисълта възвръща се сама към Шипка, скътана в Балкана, стария… България е малка по земя, но няма да забравя аз България. Защото тая малка уж страна дори за миг не трепна пред угрозите… За мен е близка Стара планина и тая чудна долина на розите! Харесвам Янтра, дълго слушах как Марица праща ми напеви ласкави, от Дунав до предела южен чак сърдечност задушевна тука чака ви. Със чар на млада, хубава мома, препятствията минала с отличие, макар и да е малка по земя, България е пример за величие.

Преведе Пенчо Симов

81 В ГРАД НАРА Черницата сякаш, че дреме. И сянката в сън е зелен. В град Нара съм, столица древна, прекарвам във нея цял ден. Играе тук главната роля будисткия храм – всеки знай. И право да бродят на воля елените имат открай. Виж, сякаш пръстта не докосва с тъй царствено лека нога и с мен поздравява се просто водачът еленов сега. Поклатил короната горда, въздъхва дълбоко встрани и умната, хрисима морда на моето рамо склони. Денят като плоча потраква, до сетния миг се върти. Ах, звяр доверчив, със еднаква природа и аз съм, и ти. Живей предпазливо, не крия, че силна е дивата страст. И жива е тази стихия все тъй да се целят във нас. Но ние тръбим в синевата, врага победили с добро: ти – листи докоснал с рогата, аз – белия лист със перо. Преведе Димитър Василев

*** Ти, време, със мене във бой нечовешки, наказваш с презрение, мъчиш с прозрения, клеймиш ме за всички изминали грешки, разпръсваш лъжи и рушиш заблуждения!

Защо отмъщаваш сега със насмешка за бившите истини зло и сурово? Та аз съм грешил все със твоята грешка, с възторг съм повтарял все твоето слово!

Преведе Цветан Стоянов

ИЗ „ДВАЙСЕТ МИЛИОНА” Известни, неизвестни, в небосклона на тези и на всички времена, това сме ние – двайсет милиона убити във голямата война. Но няма с ветровете да отплуват чертите ни – с младенчески лица, жените ни все още ни сънуват, а майките ни – и като деца. И ние в най-великия от дните, в звъна на празника, без дъх и глас напускаме студените гранити и сядаме невидими до вас. … Еднакви като медала бронзов след нас отлят, при свойте знамена сме пак онези двайсет милиона на мъртвите от страшната война. Проблесне слънце, облаци ни скрият, и в сините небесни висини небесните камбани бавно бият и звън венчален в синьото звъни. Отписани по книга, зачертани, нас нека живи ни брои врагът, че мъртвите със живите ще станат, ако за бой тръбите протръбят! Преведе Найден Вълчев

БЪЛГАРИЯ Обхожда се от мрак до мрак. Но гостът дружелюбен, зная, година да върви и пак не ще я навести до края.

83 Почукай на една врата – тук дом на дом не си прилича, но те посрещат с доброта по незабравен стар обичай. Как да не вляза аз тогаз?! Нали казказец съм си аз! И също както у земляк от стола мога да не стана. Тя малка е – от ден до мрак, но по сърдечност е голяма. И благодарната страна загиналите воини почита. По паметници – имена, навел глава, сега прочитам. Въздигнати до облак чак са тези Шипченски върхари. Не е голяма тя, но пак не ще обходиш ти България. Отивам в планините аз – те на сърцето ми са близки. И виждам долу розов храст, налели грозд лозя тракийски. И Дунав, Янтра ме пленят, Марица с тъжните напеви. Земя – като отворен свят за всеки порив задушевен. Обикнах я за цял живот – красавица балканолика. Била тя малка, та какво? – С душата си е тя велика.

Преведе Тихомир Йорданов

ЧЕТИРИСТИШИЯ *** „Ни веднъж” – преди смъртта планинец каза „родителите си не огорчих на тоя свят. Благодаря, съдба, това бе благодат…” И аз да можех да повторя тази фраза!

84 *** Не мен ругаеш ти: добре го зная в мен виждаш някой друг и ме ругаеш. И не мен хвалиш – и това го зная в мен себе си ти виждаш и ме хвалиш. *** За камилата сто ласкави названия има във арабския език. А псуваме се ние непрестанно, врага с псувни хиляда да сразим. *** Въпрос в анкета: бил ли съм под съд? Аз всеки ден и всеки миг под съд съм. За вчерашния ден съм съден днес. А утре ще е адът ми за днес. *** Кой струните на инструмента къса? Глупецът. Кой кара се с жена си, пие свъсен? Глупецът. С комшиите кой мирно не живее? Глупецът. Тогава, питам аз, – мъдрецът де е ? *** Дойдоха ми на гости високо в планините поети от Сахара. Приех ги, както мога. А те със скръбен укор заклатиха главите: „А дюните, а пясъкът къде ви са, за Бога?” *** Годините се нижат век след век. Небето мръщи се, а после засиява. Поумнява в живота си човек. Но защо човечеството оглупява? *** Аз съм в люлката, изпей ми песен, мамо. Женя се, изпей ми песен, мамо. В гроба съм, изпей ми песен, мамо. Забравен съм. Изпей ми песен, мамо.

85 *** Дворец Бъкингамски. Под прозорците – аз. Кралицата спи и не знае за нас какви в Авария хора живеят, какви в Авария песни се пеят. *** Алтернативи, все алтернативи. Безкраен избор ни е участта. Няма Дагестан алтернатива: Люлка ми е, майка и баща. *** На селянин за Кремъл аз разправях, тъй както си е всичко, без лъжи. Но в шах и мат землякът ме постави: – Побратим в Кремъл имаш ли, кажи? *** Майките по цялата планета дъщерите им Джоконди са, ако ги слушаш. Ако се хвалеха наред поетите, да сме забравили отдавна Пушкин.

Преведе Георги Ангелов

ТИХОМИР ЙОРДАНОВ РАСУЛ ГАМЗАТОВ И ОБЛОГЪТ МИ С ИВАН НИКОЛОВ

– Там, на онази маса, е Расул Гамзатов! – посочих му аз. – Припознаваш се… – Обзалагам се…на бутилка бира. Иван се усмихна. Дори и такъв залог бе твърде висок за нас, понеже разчитахме само на оскъдните злоти, с които се плащаше командировката ни в Полша, и особено пък след неприятния инцидент със софийските митничари. Те помрачиха настроението ни през цялото пътуване, в което се впуснахме с такова въодушевление. И двамата за пръв път посещавахме Полша. 1972 г. Разговорът се водеше сутринта в ресторанта на хотел „Еуропейски” във Варшава. – Ще проверим – рекох аз и решително се отправих към масата, до която седяха възпълна, но с приятна външност дама и мъж с източни черти. Бях убеден, че е дагестанският поет Расул Гамзатов, чиято поезия добре се приемаше и у нас благодарение и на добрите преводи на Иван Николов. Не зная откъде се появи у мен тази безцеремонност, с която застанах пред известния поет с иначе скромния си въпрос: – Вие сте Расул Гамзатов, нали? Той се усмихна радушно. Да, същият. А пък аз и този мой приятел – кимнах към Иван, който ни гледаше, – сме двама български писатели и главни редактори на две провинциални издателства. Расул Гамзатов искрено се зарадва, найвече задето е бил разпознат даже и в чуждата страна. Той веднага ни покани на своята маса. Госпожа, сега вече ще я назова Гамзатова, твърде сдържана, почти не се намеси в разговора. Подир някое време тя стана и предупредително рече на мъжа си: „Ще те чакам горе, в стаята!” – което можеше да се сметне и за напомняне той да не се бави или пък да е предпазлив с тези непознати. Но Расул се забави. Нашата компания се оказа не само любопитна, но и твърде приятна, особено след бутилката водка, с която дагестанският поет угощаваше своя български преводач. Разговорът потръгна сърдечен и откровен, че ни се струваше глупост да го зарежем и да хукнем по магазините, или по други официални и хладни срещи. Подобни чувства изпитваше и Расул Гамзатов. Той пребиваваше във Варшава по лична покана на командващия съветските войски в Полша, а между другото имал и някои литературни срещи, но среща като тази не му се била случвала. Уверен съм, че на тази маса щяхме да дочакаме и вечерята, ако не беше се появила мадам Гамзатова, за да напомни за други

87 уговорки. Но ние вече бяхме изприказвали толкова неща, пък и бутилката с водка не се задържа самотна на масата. Затова по-малко съм запомнил онова, което трябваше да е най-важно. И все пак добре си спомням, че Расул запита: – Как ви се струва тука? – Ами… като на непознато място. – Да. Човек трябва да държи ръцете си в джобовете … – отвърна Расул Гамзатов без усмивка, додето друсахме десници на прощаване. Знам ли какво искаше да каже! Но ние се разделихме весели, добри и вече почти приятели, които едва ли ще седнат пак на една маса. Сега, препрочитайки този свой текст, аз си припомних и своята първа среща с Расул Гамзатов. Тя е станала може би през 1962 г. във Варна в наскоро открития Международен дом на журналистите. Бях журналист в тогавашния вестник „Народно дело” и поводът на посещението ми бе повече професионален. На среща с известния съветски поет се оказахме двама с Иван Троянски – и той с професионално задължение като редактор в Радио Варна. Приготвихме за поета общ подарък – резбована в български стил дървена кутия, която бяхме напълнили с първокласни български цигари. Расул Гамзатов пушеше. Той прие подаръка с радушна усмивка и за да ни покаже удоволствието си, тутакси запали цигара. След толкова години не бих могъл да пресъздам съдържанието на разговора, но дори и да употребя всичките си писателски умения, едва ли бих направил това така, както той е предал своите впечатления от нашата страна в прекрасното стихотворение „България”, написано след туристическата му обиколка из нея. Не помня, може да е имало и друга среща, не водя дневници, но по някакви пътища узнахме, че след като Расул Гамзатов ни изпрати, нашият подарък не се оказал на масата, край която разговаряхме във фоайето на дома. На излизане се бяхме сблъскали с шумна група полски журналисти. Дали това не е имал предвид поетът с неясната фраза за ръцете в джобовете… А колкото до облога – с Иван Николов заедно изпихме спечелената бутилка бира, която ни направи истински приятели

ПРЕГЛЕД

Книги „ДУМИТЕ СА НАШИТЕ ОРЪЖИЯ” По повод Деньо Денев. „Епикриза на есенните дъждове. Книга за поети и поезията”, 2012 Деньо Денев, поет от Сливен, обича да размишлява върху поезията на големите поети, да тълкува техните думи и да описва света, който те са пресъздали в стиховете си. Неговите наблюдения са точни, проникновени и плодотворни, защото успяват да открият същността на поетическото изкуство и да я изразят красиво и доверчиво. В нашата литература не са много писателите, които умеят това. Деньо Денев, почитател и ученик на Атанас Далчев, притежава не само поетическа, но и критико-есеистична дарба. Той пише „послеписи” към стихотворения, книги и дори към отделни стихотворни редове („Послеписи” се нарича и една от неговите книги с фрагменти и есета). „Епикриза на есенните дъждове” е съставена от стихотворения, посветени на неколцина големи български и световни поети: Христо Фотев, Александър Геров, Уолт Уитмън, Ана Бландиани, Сесар Валйехо и др.), както и изобщо на творческия труд. Поетичното слово на нашия автор се съчетава със словата на големите поети, опитва се да го разбере и пресъздаде по свой начин. Стихотворенията му не са обикновени посвещения или стихове-препратки от чуждите творби. Авторът тълкува чуждия свят, приобщава го към своя, а от там и към българската душа и разум, търси в размисъла и чувството на чуждия творец духа на времето, общото с нашия дух. Така се ражда нова вселена, която събира в себе си литературно и философски българската и на чуждия поет същност. И тези същности съществуват равноправно в новото безбрежно пространство, изпълват го и го проявяват в цялата му пълнота и величавост. Българският поет, а с него и българската литература и култура, са се домогнали до големите истини, тълкуват ги и ги пресъздават художествено. „Епикриза на есенните дъждове” е показателна за равнището на българското мислене и на българската литера-

89 тура. Тя изразява онази „всесветска отзивчивост”, за която говори Достоевски в своята знаменита реч при откриването на паметника на А. С. Пушкин през 1880 г. в Москва. И българската литература притежава „всесветска отзивчивост”, а Деньо Денев е добър пример за степента и изяществото на тази отзивчивост. В стихотворенията си тук той не просто тълкува поезията на впечатлилия го автор , но се изравнява с нея, слива се с духа и думите й, става част от нея. Поетът не е коментатор, а преоткривател на възможностите на българското слово да се превъплъщава в чуждото и да го изразява сякаш е наистина българско. Това означава, че то, българското слово, е велико и равно по възможности на големите световни езици. Поезията на Деньо Денев е много сдържана, понякога тя дори звучи прозаично, но то е защото иска да бъде премерена и точна, ясна и изваяна от говоримия език, от езика на улицата или селския мегдан, на трудовите хора. В тази поезия няма никакви словесни игри, разточителство на метафори и образи, нито демонстрация на умения и на словесни еквилибристики, но затова пък преобладава разумът и размисълът, високият вкус и точната мяра. Всяка нейна дума точно назовава обекта или състоянието, което се пресъздава. Тази сдържаност и суровост на изказа формират особена изящност и поетичност на словото, придават му нови възможности, правят интересни открития. Бих казал, че Деньо Денев пише един своеобразен синкретичен жанр на стихотворение-есе, афоризъм. Той не случайно нарича тази книга „епикриза”, т. е. заключение за историята на заболяването, пълно описание на това заболяване и причините, които са го породили – както и на историята на неговото лечение. Не е ли поезията истинската епикриза на най-сложните човешки заболявания от любов, душевна мъка, радост от съществуването, страст към истината, описание на света и на есенните дъждове, след които идва и зимата? Т.е. на живота с неговата неизбежна физическа смърт? Време е вече да приемем, че Деньо Денев е част от голямата българска литература и че неговата поезия е силна, зряла и всеобхватна, „всесветски отзивчива” и че е един от значимите знаци на българската същност. Найновата му книга „Епикриза на есенните дъждове. Книга за поети и поезията” доказва за сетен път това!

90 Тихомир Йорданов. „Руски поети на мой глас”, 2012 Тихомир Йорданов превежда много от отдавна руски поети. И макар литературното му творчество да е повече проза, преводът играе в него важно място преди всичко с високото си майсторство и точния избор на превежданите автори. Българският поетичен превод, особено от руски език, е дело преди всичко на нашите най-добри поети. Поетите, за разлика от прозаиците, обичат да пресъздават чуждото слово, да го тълкуват чрез намиране на точното му художествено съответствие с българската поетическа традиция. Така чуждото поетическо слово много често става неотменна част от българското и се приобщава пълноценно в българската поезия. Бих споменал тук имената на Атанас Далчев, Иван Давидков, Андрей Германов, Найден Вълчев, Първан Стефанов, Божидар Божилов, създали истински образци на преводаческото изкуство – особено на руски автори. Сред тези имена Тихомир Йорданов заема своето достойно място – макар да е по-малко известен, но в никакъв случай по-малко даровит и справящ се с това високо изкуство. Това доказва и неговата нова книга, в която е събрал преводите си на редица руски поети от зората на модерната руска поезия до наши дни. Така редом до Василий Жуковский, Александър Полежаев, Александър Пушкин, Алексей Апухин, Алексей Будишчев, Евгений Баратинский, Фьодор Тютчев стоят имената на Владимир Маяковски, Александър Блок, Борис Пастернак, Арсений Тарковски, Андрей Вознесенски, Юнна Мориц, Николай Панченко, Иля Фоняков, както и на най-младите и почти неизвестни за българския читател имена на Анастасия Ермакова, Юлия Жданова, Александър Овсянников, Александър Дячков и др. Това е твърде широк кръг от имена и поетики, всяко от които изисква особен подход, вникване в същността им, в поетическите средства, в реалиите на епохите. В повечето случаи Тихомир Йорданов се е справил с изискванията на изкуството на превода и руските поети наистина звучат като български поети – ясно, точно, разбрано. Той превежда напълно в духа на нашата преводаческа традиция и култура – еднакво точно както думите, така и римите, стъпката, но напълно съхранява духа на творбата, нейното общо звучене и смисъл. За Тихомир Йорданов преводът не е механично пренасяне значенията на думите от един език на друг, а зазву-

91 чаване в нова среда. Преводът е предаване „на свой глас” онова, което на своя глас авторът е казал. И ние трябва да отдадем дължимото на неговото творческо умение и да признаем, че той е сред ярките имена на българския поетичен превод. Ако беше подредил авторите по годините на раждането им, щяхме да имаме една чудесна антология на руската поезия от последните два века. Такава досега не сме имали, за да проследим чрез образците, създадени от тези автори, как се е развивала руската поезия, какви имена, но преди всичко какви теми, идеи и проблеми тя е разработвала и как ги е изразявала. Но и в този си вид „Руски поети на мой глас” е важно културно явление, здрав мост между двете братски литератури. Свещеноиконом Стоян Махлелиев. „Смисълът на живота. Беседи за православните истини”, 2012 г. „Смисълът на живота” е книга, обобщаваща опита на един свещеник от Варна в духовното обгрижване на православните християни и е плод на неговите наблюдения над вълненията и проблемите, които днешният човек, заразен от безбожието и егоизма, се мъчи безуспешно да разреши. Обикновено ние се питаме за смисъла на живота, когато преживеем разочарование или нещастие, когато се осъзнаем като неуспели, вкарани от обстоятелствата в задънена улица. И се корим, че сме лишени от късмет, воля, амбиции, че не сме се съобразили със силните на деня и не сме използвали открилите ни се възможности. Но смисълът на живота, напомня ни свещеноиконом Стоян Махлелиев, е в това постоянно да се уповаваш на Бога, да молиш неговата помощ и закрила, да живееш нравствено. До познаеш Бога, Който казва: „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът!” Отец Стоян познава човека и затова така внимателно и грижовно показва неговите днешни несгоди и още повнимателно и грижовно го съветва какво да прави, къде да търси изхода и как да постигне „Царството Божие”, което е в него самия. Това прави книгата изключително полезна, необходима и навременна. Искам специално да подчертая, че тя е написана много увлекателно, хубав български език, писателски дори. Самият отец е отличен проповедник и изповедник и се ползва с уважението, доверието и обичта на християните във Варна. Жанрово това е есеистична книга, но и книга с разкази за

92 житейски истории, богословски коментари, напътствия и изследване на душевността на съвременния българин. Такива книги у нас липсват, а тези, които се превеждат, са малко и не достигат до масовия читател. Затова е радостно, че се е намерил един толкова опитен свещеник от Варна, който с благословията на Варненския и Великопреславския митрополит Кирил е написал книга, в която ни напътства как да намерим и тръгнем по пътя към смисъла на живота. Дано я прочетат повече хора. Стоянка Грудова. „Аз, рибата”, 2012 Стоянка Грудова, която живее в Бургас, е събирала бавно думите, а думите са се изпълвали със съдържанието на нейния живот, за да се получи този удивителен изблик в книгата й „Аз, рибата“. В новите си стихотворения Стоянка Грудова с детска откровеност се удивлява на простотата на света, на неговата естествена мъдрост и красота. Такава откровеност човек обикновено придобива в зрялата си възраст, когато е годен да намира и точните думи, за да изразява удивлението си и с него да накара другите да му повярват. Авторката е достигнала до простотата на живота и с малко, но нанизани като мънисто думи я изразява. А това не всеки успява да постигне! Стихотворенията й са кратки, вътрешно напрегнати, но много изразителни. Тя говори повече на себе си, но вътрешният й монолог е звучен и достатъчно силен, за да бъде чут от различни хора. Авторката описва предметите, растенията, слънцето, водата, дърветата и тревите, децата, камъка, разговаря с тях. Те са в нейния живот, но описани в книгата й, придобиват висок смисъл и внушават колко е важно да видиш и осъзнаеш същността и смисъла на живота в дребните човешки радости и с простите неща. Не е нужно дълбокомислено да разсъждаваш – отдай се на това, което виждаш, и то ще става неотменна част от тебе. Добрата поезия се нуждае не толкова от хвалба, колкото от внимание и подкрепа. Тя е затрупана от словесната смет на толкова самозвани бездарници, че е време да се засрамим заради литературната ни немарливост. Но, слава Богу, сред днешната литературна бълвоч от бездарници и самозванци все още има талантливи поети, за които творчеството е съдба и призвание и търпеливо отстояват висотата и чистотата на българското слово. Стоянка Грудова е една от тях.

93 „Россия с Болгарией – радость надежда и боль”, Сборник переводов произведений болгарских авторов.выпусников Литературного института имени А. М. Горького”, М. 2012 Този сборник, издаден в края на 2012 г. година в Москва, представя творби на български писатели, учили в Литературния институт „Максим Горки”. Литературният институт „Максим Горки” има огромно значение за развитието на българската литература след Втората световна война. В него са учили такива имена като Георги Джагаров, Блага Димитрова, Лиляна Стефанова, Димитър Методиев, Андрей Андреев, Никола Радев, както и от по-късните поколения като Валентина Радинска, Надя Попова, Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Червенко Крумов, Милена Лилова, Георги Миланов, Елена Алекова до най-младата и засега последна негова възпитаница – Сибила Алексова. Това е първа книга от подобен род, която ръководството на института издава. В Литературния институт са се учили и продължават да се учат млади писатели от много страни на света, но българите очевидно най-много са впечатлявали своите колеги и преподаватели и затова в навечерието на 80-годишнината от създаването му първи българските имена са представени в отделен том. За съжаление днес българската литература не подготвя своите бъдещи класици в този институт. Дано дойде ден, когато тази грешка ще бъде поправена. П. Р-ев

Събития

„Славянски мост” – изложба на художници от Русия, Украйна, Сърбия и България, посветена на 135-годишнината от Освобождението на България Във Фестивалния и конгресен център – Варна, бе открита изложба под мотото „Славянски мост” с творби на художници от Русия, Украйна, Сърбия и България, организирана от международната обществена организация „Творчески съюз на професионалните художници”. Тя е посветена на 135-годишнината от Освобождението на България от турско робство. В експозицията са показани творби на руските художници Владимир Лаповок, Пьотр Сацкий, Наталия Озерная и др. Заедно с тях се представят и произведения на млади и талантливи творци от Русия, Украйна и Сърбия. В изложбата участват и българите Павел Николов, Мария Игнатова, Светлана Сорокина, които са членове Творческия съюз на професионалните художници. Международната обществена организация Творчески съюз на професионалните художници обединява повече от 2500 души – живописци, графици, скулптори, монументални художници, дизайнери, бижутери, майстори на художествени занаяти, фотографи, историци на изкуството и учители. Главният офис е в Москва. Организацията има и регионални офиси почти в цяла Русия, както и клонове в Украйна, Молдова, Франция, България, Кипър и Израел. Изявите на членовете й са изключително успешни не само в Москва и редица руски градове, но и във Франция, Монако, Испания, Украйна, Италия, Швеция, Гърция, Кипър, Израел, Египет, Тунис и др. Досега в България Съюзът е представил две изложби в София. Тази във Варна е третата. Олга Боева

Памет

ЕДНА ГОДИНА ОТ БЛАЖЕНАТА КОНЧИНА НА ВАРНЕНСКИЯТ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ КИРИЛ На 9 юли 2014 година се изпълни една година от блажената кончина на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил. Митрополит Кирил (Богомил Петров Ковачев) е роден на в с. Царев брод, Шуменско на 8 юни 1954 г. Пето дете на родителите си Петър и Иванка, която след кончината на съпруга си приема монашество с името Ирина, той израства и учи в първопрестолна Плиска и през 1968 г. постъпва в Софийската духовна семинария. След завършването й през 1974 г. е изпратен на послушание в Рилската св. обител, след което отбива редовната си военна служба и е изпратен да следва в Богословския факултет на Атинския университет. Монашество приема на 21.07.1972 г., като духовен старец му става Браницкият епископ Герасим, ректор на Софийската духовна семинария; за йеродякон ръкоположен на 17.12.1972 г., а за йеромонах – на 14.11.1976 г. от духовния си старец. В края на 1980 г. е назначен за протосингел на Сливенската св. Митрополия и възведен в сан архимандрит. През 1981 г. се дипломира в Софийската духовна академия и е изпратен на специализация в Московската духовна академия. Защитава дисертация на тема „Участието на Руската църква в националноосвободителното движение на българския народ през ХІХ в.“, заради което получава научната степен „кандидат на богословието“, което днес се равнява на „доктор на богословието“. До 01.09.1986 г. е представител на Българската патриаршия при Московската и Всерусийската патриаршия, след което е назначен за игумен на Троянската св. обител. От декември 1987 г. е назначен за главен секретар на Св. Синод и на 26 юни 1988 г. е хиротонисан за Стобийски епископ. За Варненски и Преславски митрополит е избран на 26 февруари 1989 г. От 1992 г. е член на Намаления състав на Св. Синод, а в периода 1994–2001 г. е Представител на Върховния църковен съвет. Митрополит Кирил е автор на множество статии, студии, научни съобщения и книги върху историята на българското националноосвободително движение и ролята на Руската православна църква за неговото развитие и успешно завършване. Той беше постоянен автор на нашето списание. В една от следващите книжки ще представим научното дело на покойния наш митрополит. Бог да го прости! Вечна и блажена да е паметта му!

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

Иван Обретенов Иван Обретенов е роден на 2.04.1948г. във Варна. Завършил е философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Съюза на българските художници. Показвал свои картини в колективни международни изложби: Берлин 1983, Москва 1983, Гданск 1986, Прага 1987, Аоста 1988, Торонто 1989, 90, 91, галерия „Gagliardi design” Лондон 1992, „Drouot” Париж 1991, Дом Видгенщайн Виена 1997. Включен в холандската колекция „1001 Reasons to Love the Earth” Участие в Европейски изложения на изкуството представен от галерия „EVEart” Будапеща: Line art 1997, 1998 Гент, Белгия St`art 1998 Страсбург, Франция Art Jonction 1998 Ница, Франция Участия във фестивал на визуалните изкуства “Август в изкуството” 2000, 2001, 2002, 2003, 2004, 2006, 2008 Иван Обретенов живее и работи във Варна. ПРОСТОРИ

списание за литература и изкуство

1/2014

‘61

цена 2 лв.