Простори за литературата и изкуство - брой 1 - 2021

Page 1

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2021



1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 1 / 2021

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

3

ПРОЗА Красимир Симеонов Христо Леондиев

4

ПОЕЗИЯ Елица Виденова

18

ПРОЗА Марин Урумов Петър Доневски

23

ПОЕЗИЯ Павлина Гатева Людмил Симеонов

51

НОВИ ИМЕНА Иван Стоилов Иван Георгиев Силвия Илиева

59

ПРОЗА Румяна Иванчева Мюмюн Тахир Радостина Драгоева

72

НАШИ ГОСТИ ОТ РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ В ПРЕВОД НА КАДРИЕ ДЖЕСУР Хилял Карахан Хюсеин Мевсим

89

ПРОЗА Явор Цанев

99

ДНЕВНИК Панко Анчев

105

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

119


2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Тодор Игнатов – Тони, „Моят ангел хранител“ Четвърта корица: худ. Тодор Игнатов – Тони, „Ноктюрно“ Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Списанието се издава със съдействието на Община Варна.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Тодор Игнатов – Тони


3

Изпълниха се шестдесет години, откакто година след основаването на книгоиздателство „Георги Бакалов“ се ражда идеята за специално издание за работа с младите автори. Това издание е алманахът „Простори“, който се превръща в място, където младите поети, белетристи, публицисти и критици от Северна България намират място за своите творби. „Простори“ променяше често както своята периодичност, така и обема и оформлението си. Но неизменна остана неговата гостоприемност и любов към тези, които навлизат в литературата. Променяше се и съставът, който го списваше. Тук трябва да отдадем признателност към тези, които започнаха, а след тях и на тези, които продължиха издаването на „Простори“. Много са имената, но няма как да пропуснем поне тези, които го започнаха и наложиха традициите му: Йордан Тодоров, художникът Иван Кенаров, Тихомир Йорданов, Петър Алипиев, Атанас Мочуров, Върбан Стаматов, Иван Троянски, Кольо Севов, Любен Георгиев, Михаил Михайловски, Богомил Тодоров, Валери Станков… Нашата редакционна колегия възстанови през 2005 година спряното в края на 80-те години списание. Не беше лесно, но успяхме да утвърдим една нова трибуна за авторите от Варна и цялата страна. Помогна Община Варна, която осигуряваше финансирането. Днес, 60 години след началото, ние смятаме, че „Простори“ се нуждае от нови идеи, нова енергия, сили, вдъхновение. И особено от нови хора! Ние направихме онова, което беше по силите ни. Не казваме, че „Простори“ престава да съществува. „Простори“ приключва във варианта, който ние формирахме и утвърдихме. Ето защото обявяваме този брой за нашия последен брой в този вид. Очакваме „ПРОСТОРИ“ да продължи и през следващите 60 години да излиза, да бъде авторитетна трибуна за млади и утвърдени творци вече в обновен, модерен вид. И с други хора. РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ НА „ПРОСТОРИ“


4

КРАСИМИР СИМЕОНОВ

БАЛКАНСКА НОЩ Записки по демонокрация ДНЕС

С гръб съм към човека в коридора на клиниката, само стоя и слушам: – И като ми откриха рака, си викам: Време е за умиране. Но като дрисльо в леглото си ли искам да умра, или като осъзнат човек?! Така тръгнах по билото на Стара планина преди 3 месеца (че нямам пари за оня, испанския път, ама то е едно и също). Първо бях сам, после дъщеря ми дойде и вървя с мен до края. Какво ли не ни сполетя, но все за добро. Дошъл съм днес в болницата, за да кажа на докторката, че приключих с лечението. Вече съм добре – спокоен съм, повярвах в Бог напълно. Готов съм да си платя сметката и съм готов да се прибирам. Мълча, забил поглед в земята и не смея да си поема дъх.

БАЙ ИВАН

– Миньор цял живот бях. На почивки по няколко пъти в годината ходехме – хубави пари печелех, че и жени имаше... Тя мойта за какво ме остави... В Раднево, момче, с тази мина, пари да искаш! Пенсионирах се млад, добри пари взех. Къща в едно близко село си купих, викам си: Почна животът! – И после? – питам. – Абе, с тези миньорски болести... Ей, на – едвам дишам, приятелите измряха, жената си отиде. Децата ми – двама красиви синове имам! – в Испания робуват. Че единият и педераст станал... Вика ми, че било за парите, не за друго... Какви бяха тези пари, какво беше това чудо – всичко ми взеха!


5 КРАЯТ НА ПЪТЯ

Преди доста години направихме песен за братството и свободата. Изпяхме я веднъж. Тези неща не се повтарят – или ги схващаш от първия път, или си оставаш галош до края. После авторът на музиката умря, човекът с китарата изчезна нанякъде, а на мен ми побеля брадата и ми поникнаха косми от носа. Наскоро си запалих мотора и се качих в планината до мястото в края на пътя, където тогава изсвирихме песента. Гледам – гората си стои, реката си стои, тишина е. Поиграх си малко с водата, разходих се наоколо и реших да продължа по пътечката нагоре.

САНА

– Чатим си тук повече от месец, а аз не знам дали Диана ти е истинското име. – ... – Тук ли си? – Извинявай, скъпи, но трябва да свършваме. До утре! ... – Здравей, скъпи. – Стига с това „скъпи“! Аз съм Макс. – Добре, скъпи. – Понякога направо си мисля, че си някакъв бот. И знаеш ли, взе да ми писва. Разказвам ти всичко за себе си, за семейството си, а ти си просто един мил робот: „Да, скъпи, разкажи ми, скъпи“. Мамка му, не знам дори дали си момиче! Стига! Край! – ... Казвам се Сана. – И друго? – На двадесет и девет години съм, 165 см, 63 кг, работя в магазина на чичо. – От къде си? – ... От Алепо в Сирия. – Мамка му!


6

– Тук има война. – Знам. Много е гадно. Съжалявам. – Искам да сме приятели. Ти ми изпрати снимка, ето изпращам ти и аз. – Много е... зелено. Има цветя... – Вече няма... – Красива си. – Вече не съм. – Разкажи ми сега за теб. – Баща ми беше в Сирийската арабска армия. Убиха го още в началото, при защитата на Алепо. Майка ми работеше във фабрика. Нея я убиха за съжаление силите на Асад при една от контраатаките... Евакуираха ни в бежански лагер в Ярмук до Дамаск. Тук работя през деня в магазина на чичо, а през нощта си говоря с теб.

ДВЕ МИНУТИ

– Влез бе, Красе, влез! – Няма. Аз само за две минути, лельо Софке. – Ти все така – за две минути, ама ела сега... – Исках да ти кажа, че довечера ще се събираме при мен в двора с момчетата и може да е малко шумно. – Е, аз вашата музика я харесвам, нали знаеш? Ти забрави ли с Пламито как ни надувахте главите с грамофона? Пазя му ги аз още плочите, ама... – Съжалявам, че стана така, лельо Софке... – Какво му трябваше тази Испания... Пък как свирихте с китарите тогава, помниш ли? Че и концерти ни правехте... Влез бе, Красе, влез! – Абе, да не закъснея, че да ме бият рокерите... – Да го беше набил ти Пламито тогава, да го спреш да не тръгва... А пролетта и чичо ти Танас като умря, съвсем свърших. Нали ти разказвах – както си копаеше в градината, седна в лехата, полегна и толкоз. Туй е то животът, Красе – само смърт... – Да вляза аз да пием по една кафе. – Тъй ами! Ела, ще си пуснем грамофона с вашите плочи, ще си послушаме...


7

КРАЯТ КАТО НАЧАЛО Преди обяд. Но вече е напекло. Нивите с царевица се люлеят и затискат черния път. Дядо тича след мен в прахоляка, смее се и подвиква: Гледай напред, по-бавно! А аз светя от радост, възседнал старата му ява, и отлитам нагоре по баира на годините... Вече няма никого тук – всичко е разграбено и разпиляно. Това се нарича „край“. ... По друго време. Без работа съм втора година. Закъсали сме я. Ядем „цигански баници“, превити под тежестта на дните. Неда е на 5 годинки. Слага си ръчичката на главата ми и шепне: Утре ще оздравееш, утре всички ще оздравеем и ще си купим вафли... Сякаш се събудих. Това се нарича „Начало“.

ЧИЧО КАРАМФИЛ И МОРЕТО

Особен беше чичо ми Карамфил. От малък бил див. Една нощ след Голямата война си играл с противотанкова граната, хвърлил я в огъня и не успял да избяга достатъчно далеч. Гранатата се взривила и го разпиляла из двора. Стъргали месата му от черешата цяла седмица. Едвам оцелял, но ослепял. И накуцваше смешно. Така и не стана рибар, а мечтаеше за това. Блъскаше на нивата си и чистеше на животните в дама цял живот. ... Стоим веднъж в къщурката му на село и си мълчим. Изведнъж ми вика: – За морето ме боли, Красе. Мисля си за него по цяла нощ. Представям си как минавам по вълнолома, как се пръскат вълните в бетона и в


8

мен... И как целият ставам солен, после ставам риба и отплувам далече, далече от тази орисия. Чичо Карамфил не знаеше как изглежда морето – не го беше виждал – но усещаше простора и свободата, която лъха от него. В последните си години се грижеше за тежко болната си жена. Едвам кретаха и двамата, но тя умря първа. – Сега, Красе – ми вика, докато я погребваме, – дойде време да ми услужиш. Утре рано ела у нас да ме вземеш. Ще ме заведеш при чичо ти Коста – на рибарското селище. Той ще ни даде лодка. – Ама каква лодка? – Ще видиш. Носи си касетофончето да запишем нещо. … В шест бях при него и слязохме на рибарската стоянка при чичо ми Коста. Той бая въртя очи, но ни даде лодката си. Помогнах на чичо Карамфил да се настани. И загребах навътре. – До кога да греба? – Дай да се сменим. Аз ще греба, че времето ми съвсем свърши. Сменихме се. И загреба той. И започна да се смее. Бавно и равномерно греблата се забиваха във водата. Умееше го някак от само себе си. Лодката се провлачи мазно и пое срещу вълните. – Сега вади касетофончето и записвай. – Какво да записвам? – Как греба. – Че защо? – Защото така! После ще разбереш. … Изминали са тридесет години от тогава. Чичо ми Карамфил е отдавна под земята. Вчера, докато ровех за някакви обувки, гледам в една торба касетофончето си с няколко касети. Поставям първата, която ми попада. Тя провлачва, зашумява и утихва. Далечно се дочува крясък на чайки и равномерният плясък на вълните. Чичо ми Карамфил е най-сетне в своята мечтана лодка – диша тежко, смее се и гребе към безкрая. Чичо, вече разбрах.


9

ХРИСТО ЛЕОНДИЕВ ПЛАЖЪТ БЕШЕ СРАВНИТЕЛНО ПУСТ…

АВТОРЪТ си беше взел дълга творческа отпуска и се мъчеше да напише каквато и да е книга, защото не беше издавал нищо от двадесет години. Наскоро беше получил предупредително писмо от СБП с посочен краен срок 31.12.2019 г., след което щеше да бъде изключен. Той вървеше отчаян по крайбрежната алея на родния си град без никаква идея откъде да започне. Слънцето беше изгряло на половина и отчетливо отбелязваше иначе размитата линия между морето и небето, а чайките крещяха току над него, сякаш друг път не бяха виждали яйце от жар птица. Най-ранобудните летовници постилаха кърпите си. Чадърите се бяха строили в три редици и леко се поклащаха от бриза – чакаха само спасителя, който всяка сутрин им свиреше ведрината. Успоредно и малко назад от чадърите се беше строила редицата на химическите клозети. Те ограждаха плажа от крайбрежната алея с нещо като стена, която постепенно преминаваше във вълнолом и завършваше при стария морски фар. Кметът седеше в първия химически клозет. Нарочно беше оставил вратата си отворена, защото използваше всеки случай да се покаже. Стената на клозета беше изписана с цинизми, които стояха около кмета вместо лозунги и много точно описваха отношението му към народа. Цинично. Точно в този клозет някой беше нарязал последния брой на „Държавен вестник“. От него кметът се научи, че онези в София бяха отменили Конституцията и приели Истанбулската конвенция за основен закон. Май беше вече в сила. Въпросната конвенция запълваше ниша в международното право и не касаеше само жертвите на хомофобията, както твърдяха скептиците – първите ѝ глави отделяха подобаващо внимание на педофилията и ефебофилията, а последните узаконяваха съответно геронтофилията и некрофилията. Т.е. всички сексуални отношения от люлката до гроба.


10

Кметът извади използваните хартийки от кошчето и успя да сглоби целия брой на „Държавен вестник“, който включваше съответните наредби и подзаконови актове. Някои от тях бяха замазани. Очевидно жандармерията трябваше да следи за половото многообразие и прилагането на Истанбулската конвенция в България. Кметът прибра вестника в джоба си. В града отдавна се носеше слух за неговата сексуална ориентация – някои само подозираха, а други знаеха за порока му. Официално порокът му се смяташе за добродетел, но кметът не бързаше да го афишира в предизборните си плакати. Всяко чудо за три дни. Третият пол също. Строго погледнато, световната литература се делеше на два големи исторически периода – до и след Истанбулската конвенция, която беше предложена за подписване на 11.05.2011 г. Т.е. точно на Деня на св. св. Кирил и Методий по църковния календар. Датата не беше подбрана случайно. Всички български писатели бяха на манифестация и протестът пред посолството на Турция остана рехав. Дори не намери място в новините! На писателите отпреди Истанбулската конвенция им беше по-лесно, защото една-единствена жена можеше да прави романа им любовен. Сега трябваше педераст. Авторът вече се чудеше дали да не се хвърли в морето, когато кметът пръдна шумно и привлече вниманието му. Той дори не го познаваше, защото авторът още не беше написал тази книга и не беше станал известен. Това предстоеше. Внезапно вдъхновение обзе автора, който издърпа тефтерчето си от задния джоб, щракна химикалката си и я разписа. Беше вече по никое време на деня и слънцето въртеше сенките на чадърите като големи зъбни колелета. Плажът изглеждаше като покрит с трупове – летовниците не помръдваха, а чайките се виеха вместо лешояди и току се гмуркаха за умряла риба. Авторът претупа пейзажа надве-натри и започна да описва главния си герой, който се напъваше насреща му. Изведнъж земята се разтресе. Стар индийски слон теглеше строителен фургон по крайбрежната


11

алея, а директорът на цирка го биеше с камшик. Той видя химическите клозети и опъна юздите. Първата врата беше отворена. Кметът огледа добре облечения директор и му направи таен масонски знак да почака, но директорът му махна да излиза по-бързо. После седна на топлото му място. Не се гнусеше много-много, защото работата му в цирка не беше канцеларска като на другите директори и от време на време му се налагаше сам да рине торта на животните. Иначе се държеше така, сякаш го бяха пратили от София. Политическият сезон се откриваше чак след края на летния сезон, но кметът се разтревожи за мястото си и реши да започне предизборната си кампания колкото се може по-скоро. Т.е. веднага. Той тръгна да се здрависва с избирателите, без да си измие ръцете в морето, както изискваше добрата практика. Политиката си беше мръсна работа. Изглежда авторът нямаше достатъчно въображение. Той използваше естествените нужди на главните си герои, които искаше да запознае един с друг още на първата страница! Професорът беше разсеян и беше забравил вратата отворена, макар че пластмасовите клозети се затваряха плътно като PVC дограма. – Аз съм кметът! – представи му се кметът. – Аз съм професорът. Двамата се здрависаха сърдечно. – За кого ще гласувате? – подпита кметът. – Трябва да помисля. За него всеки ден беше ден за размисъл. Професорът носеше измачкан костюм и беше рошав като четката в клозета. Наистина знаеше всичко, но кметът го хващаше в неподходящ момент. Реши да го почака отвън. Вълнуваше се, сякаш професорът щеше да изнесе предварителните резултати от изборите и да ги забучи с кабарчета на клозета. Той обаче само се избърса. – Ще спечеля ли? – застана на пътя му кметът. Професорът погледна листа както се гледа на кафе, а после го намачка и го хвърли в кошчето на клозета. Рано беше да се каже. Кметът беше изключително настоятелен.


12

Тогава професорът му обясни как се прави социологическо проучване. Изглеждаше проста работа – кметът зададе няколко въпроса и повтори всичко отначало, преди да продължи с интервютата на героите. В съседния химически клозет се беше затворил лекарят, който пикаеше прав в грубо нарушение на предписанията на Истанбулската конвенция. Занапред трябваше да се заключва или поне да се оглежда през рамо, ако не искаше да го затворят в Белене за сексуална дискриминация, хомофобия и антисемитизъм. Всъщност трите обвинения бяха алинеи на един и същи член от Наказателния кодекс. Лекарят още не беше изтърсил своя член, когато кметът изгуби търпение и зададе дежурния си въпрос: – Вие за кого ще гласувате? – Ще пусна бяла бюлетина! – отговори лекарят, който междувременно обу белите си гащи и закопча бялата си престилка. При него всичко беше въпрос на стил, така че кметът не си губи времето да го убеждава и почука на следващия клозет. Лекарят само подметна подире му: – Педераст! Онези от София ден през ден звъняха в здравната служба и питаха лекаря кога най-после ще смени пола на главните герои в романа. Отначало му обещаваха обмяна на опит в Швеция. После започнаха да го заплашват. – Заето е! – извика медицинската сестра, която си сменяше превръзката в следващия химически клозет. Кметът не чу през вратата и почука още по-настоятелно. Сестрата се засуети. Неволно отърва превръзката си в дупката сякаш се упражняваше да гласува с червена бюлетина. С кмета не се оказаха от една партия, но вотът в малките градове беше по-скоро мажоритарен. Там хората бяха консервативни. Сестрата на свой ред започна да нарежда: – Педераст! – Манаф! – Хюмне! Кметът можеше само да гадае дали и тя знаеше каква е сексуалната му ориентация, или просто го псуваше. Изборите бяха под въпрос, защото пазенето на лекарската тайна беше задължителна само за лекарите.


13

Не и за медицинските сестри. В следващия химически клозет беше седнал спасителят. Той беше оставил вратата открехната колкото да наблюдава плажа с бинокъла си и току надуваше свирката си, ако някой от летовниците мине шамандурата. Май нямаше кой да го смени. – Ще гласуваш ли за мен? – попита го кметът. Спасителят се замисли и на свой ред попита: – А ти ще върнеш ли жените от Полша? – Трудна работа. Кметът обаче беше дипломатичен и веднага потърси компромисно решение: – Не става ли жени от Сирия? – Не става. Те имаха мустаци като на другаря Йосиф Сталин и не ходеха на плаж. Кметът само подпитваше. Всъщност щеше да заселва мъже от Сирия, но не искаше да се разчува преди изборите. Междувременно спасителят беше задрямал. Свирката му беше кацнала на срамотиите сякаш ембрионалната поза беше поза от Кама Сутра или още по-извратената Истанбулска конвенция. Откакто се помнеше, сънуваше свирки. През шестдесетте всичките му еротични сънища бяха с щастлив край, но напоследък ги изместваха кошмарите от Истанбулската конвенция. Краят на редицата клозети не се виждаше. Контейнерите за разделно събиране на отпадъци поемаха пластмасовата щафета нататък по алеята, сякаш градът не беше сглобен от сиви панели, а от играчки лего. Младенецът кротко си играеше в следващия клозет. Беше още на памперси, но отскоро го учеха да сяда на седало и сега го бяха забравили. – За кого ще гласуваш, като пораснеш? – попита го кметът. – По съвест. Още имаше съвест. Т.е. нямаше да гласува за него. Кметът не си губи времето да го убеждава, защото младенецът нямаше осемнадесет години и щеше да гласува след сума ти мандати. В следващия клозет седеше внучката. Панделката ѝ беше оцапана и смачкана като хартиите в кошчето, а


14

редките ѝ зъби се държаха само на шината. В скута си беше разтворила книга – детско издание на Истанбулската конвенция, но четенето не ѝ спореше. – На колко си години? – попита кметът. – На осемнадесет. – Изглеждаш доста по-малка! Така си беше. Всички казваха, че първите седем години ѝ липсват и тя беше започнала да си ги добавя. – За кого ще гласуваш? – попита кметът. – Няма да гласувам! Внучката страдаше от клаустрофобия и кабинките не ѝ понасяха. Освен това беше заета – през лятната ваканция трябваше да прочете Истанбулската конвенция в оригинал! С нея се изчерпваше списъкът със задължителните ѝ четива. – Остави отворено – заръча тя на кмета. С това сметна разговора за приключен. В следващия химически клозет беше заседнал Колю, който имаше газове и тъкмо беше отворил да се проветрява. – За кого ще гласуваш? – попита го кметът. – Моя си работа. Тайната на гласуването беше строга като лекарската тайна, но кметът умееше да се добива до своето: – Всеки си има тайни! – съгласи се той и призна с половин уста, че на свой ред крие нещо от избирателите си. Колю се заинтригува. Бързо се разбраха да споделят тайните си – Колю се закле да не казва на никого, а кметът повярва и склони на уговорките му да започне първи: – Аз съм гей! Сега беше ред на Колю, който трябваше да си каже за кого ще гласува. – Все ми е едно – каза той. После се замисли и добави: – Само не за педераст! Беше удивително толерантен за едрия си ръст, но кметът се уплаши и побърза да подмине нататък по редицата. На всички им беше писнало от предизборните му диплянки. Бризът ги


15

разнасяше из целия град и навътре в морето, а гланцираната им тристаграмова хартия беше дебела колкото ламинираните некролози и можеше да лети или плува до следващите избори. Даже високоговорителят на плажа уговаряше летовниците да гласуват за кмета или поне тези, които имаха адресна регистрация в града. Следващият клозет не работеше. Някакъв санитар беше окачил табела на вратата му и се мъчеше да го отпуши с дръжката на стирката си. – Ще гласуваш ли за мен? – попита го кметът. Санитарят кимна и попита на кой номер да пусне есемес. – На 112! – отговори кметът. После раздруса ръката му колкото да скочат микробите и тръгна към следващия клозет. Поличката на Антоанета беше къса и не се налагаше да я събува, но пък краката ѝ бяха дълги за тясната кабина. Вратата не можеше да се затвори. Струята излизаше под тъп ъгъл и се процеждаше между чинията и седалото. – Ще гласуваш ли за мен? – попита кметът. – Обезателно! – обеща тя. Беше най-глупавата в романа. Т.е. сигурен избирател. – Знаеш ли какво е мажоритарен вот? – понечи да се увери кметът. – С участието на мажоретки – предположи Антоанета, която беше несменяем капитан на отбора на мажоретките от вечерната гимназия. Общо взето единствената мажоретка в града. Тя не беше ходила на избори, но беше играла на тото и горе-долу знаеше как да зачерква с кръстче. Кметът ѝ подшушна печелившото число. Антоанета не си направи труда да го запомни, защото пак мислеше да гласува със собствена комбинация. Кметът подмина объркан. От следващия клозет се показа госпожа със свалени кюлоти, която се оглеждаше за тоалетна хартия. – Ще ми отделите ли пет минути? – попита я кметът. – Вземам по сто лева! Кметът направи знак на госпожата да говори по-тихо, защото купуването и продаването на гласове беше престъпление. После прошепна в ухото ѝ:


16

– Ще се разберем. Май говореха за различни неща. – Първо парите! – настоя госпожата. Известно време се препираха. Накрая кметът обеща да плати след изборите и тя го дръпна в клозета, но почти веднага го изхвърли и извика подире му: – Педераст! – Курва! – извърна се на свой ред кметът, а после се потегна набързо и продължи нататък по редицата. Попът прехвърляше зърната на броеницата си. – Ще гласуваш ли за мен? – попита го кметът. – Не. – Че защо? – Ти си популист! Кметът беше чувал онези от София да се обиждат на популист по телевизията. Не беше сигурен обаче дали в случая попът не цитира църковните си книги, защото имаше думи с две и повече значения. Популист означаваше нещо средно между поп и комунист. Това сякаш ги сближи. – Вече не съм комунист! – призна кметът. – А какъв си? – Педераст. Кметът не се притесняваше да сподели всичко с попа, защото тайната на изповедта беше строга като лекарската тайна. Попът обеща да се моли за него. Само толкова. Денят беше от дългите, така че привечер кметът сколаса да разпита повечето герои или поне най-главните. Накрая остана сам на плажа. Приклекна да заглади пясъка с меката си китка, защото сметките му щяха да се нуждаят от прегледност. В представителната извадка остави мъртвите души, а непълнолетните извади и раздели получения брой на химическите клозети. Пръстът му рисуваше цифрите една подир друга. Отговорът не му хареса и се наложи още няколко пъти да заглажда пясъка за проверка – в малкия град статистическата грешка беше голяма, но пък кметът можеше да разчита на собствения си глас. Антоанета щеше да го забрави.


17

Той се покатери на червената наблюдателница на спасителя. Вдигна червения флаг като едно време и започна да пее старите си речи на нов глас. Отначало на плажа нямаше никого. По едно време пожарната нагази пясъчната ивица на първа скорост и мигна с фаровете си към наблюдателницата. – Тук ли правят социалистически проучвания? – подаде си главата огнеборецът. – Социалогически! – поправи го кметът. – Все едно. Огнеборецът нямаше да гласува за него. – Аз съм за Бойко Борисов! – обяви той, макар че Бойко Борисов беше в София и нямаше нищо общо с изборите по места. За този град дори не беше чувал. – Аз също съм за Бойко Борисов! – сподели кметът, който на свой ред беше готов да влезе за него в огъня. – И ти ли си пожарникар – попита огнеборецът. – Не. Аз съм парашутист.

Худ. Тодор Игнатов – Тони, "Клоун с кученце"


18

ЕЛИЦА ВИДЕНОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

СЪЛЗИТЕ НА ТАТКО, КОГАТО МЕ ИЗПРАЩА

Мили тате, сълзите не скривай! Изплачи ме – в паметта на водата... (Боже, колко съм мъничка – свивам се и се вкопчвам до кръв за ръката ти!) Мили тате, прости, че пак тръгвам и все бързам по стръмните друми... И препъвам се... Камък за ъгъл диря, тате – да му се издумам... Да ме спре на завоя ми, тате, да е гръб за опора... Посока?! Знам, че ти си ми път за обратно, но ме учи да гледам високо!


19

ОДИСЕЙ СЕ ЗАВЪРНА, ОБАЧЕ...

I‘m sorry, но... вече не болиш и сега е време аз да съм ти липса, а островът Итака е излишен и... никак не ми пука за Калипсо. Виж – ролята на вярна Пенелопа, по дяволите, вече ми накърти! Не чакам на вратата ми да хлопаш и не ме топли твоето безсмъртие. Достатъчно будувах, за да гледам дали на хоризонта ще изгрееш, защото вярвах в твоята победа. Но... проумях, че ти си... тленен и образът ти героичен, Одисей, е от Омировия талант съвсем измислен. Наяве жънеш си, каквото сам посееш. А... Пенелопа няма да прости Калипсо!


20

БУДНО

На Камелия Кондова Не станахме принцеси, Камиче, не ни приеха в двора на кралете. Убождахме се с хъс, но ето че не съумяхме да заспим – и двете. И как да дойде принцът, като пак объркахме сценария му точен: вретено, бял кон през гора и знак, че е призван да ни събуди срочно?! Не ни се случват приказките днес, защото вълците мутираха без време, а в някогашния безброден лес ловци за дребен дивеч дремят... Червени шапчици ли?! Забрави! Ще презимуваме със теб – във бяло! Напролет ще сме будни! Ще ловим! Да – „всичко друго, ама не заспали“!


21

НЕ И СКУЧНО!

Не съм богоугодна, Боже! Истина е, че любовта ми се зачена в грях. В най-праведната книга си написал, че изкуших се – още Ева бях... Ти ме създаде да родя човека и да съм вечна – от реброто на Адам... А аз сама си причиних навеки да бъда смъртна, но да знам! Отхапах ябълката доброволно, защото доскуча ми твоят Рай – не се побрах в сценарийната роля и промених предвидения край. Сега познавам и добро, и лошо, битувайки си със урок научен: аз съм жена и майка – денонощно... Живея въпреки, но не и скучно!


22

ВАЛПУРГИЕВА НОЩ ЛИ?!

Тази нощ аз бях добрата вещица... В тъмното, когато ме настигна, каза, че когато си ме срещнал, нещо трепетно ти е намигнало... Тръгнах си набързо, но оставих погледа ти светъл – да ме помни! Позволих до днес да не забравиш измълчаната вода от мойта стомна. Позволих дори... да ме обичаш и на питомно Лисиче да приличам... Тази нощ аз бях съвсем различна – най-добрата вещица от всички!


23

МАРИН УРУМОВ БО

Разказ

Минаваше два часът през нощта, когато телефонът му иззвъня. Боряна… Жена му се размърда до него и го попита сънено: – Кой е? – Сестра ми – отвърна ѝ тихо. – Спи... – и излезе да разговарят в коридора. – Ало! – Сашѐ, можеш ли да дойдеш, братчето ми… Неузнаваем, гласът ѝ го изплаши с безизразността си. – Какво става, Бо? – Нищо. Абсолютно нищо не става… вече… от мен… Само съм малко така, тра-ла-ла… Сашѐ, моля те, ела! – Бо, пияна ли си? – Мдааа… Само мъничко. Светослав замина, разбра ли? – Обличам се и идвам. И не пий повече, чуваш ли! – Аха… Спокойно, братле, има и за теб… – Тръгвам… – каза и прекъсна разговора. Чу похъркването на Нора, когато влезе в стаята да си вземе дънките и фланелката, и излезе на пръсти. Сестра му се беше омъжила и забременяла твърде рано, родила твърде рано и останала твърде рано вдовица – на осемнайсет. Стефан, бащата на Светослав, беше в казармата, когато им съобщиха, че на някакви маневри по време на учение го е премазал танк. После онзи психар, с когото Боряна живя пет години, Васил – мразеше дори името му – я беше връзвал по легла и столове, пребивал и насилвал… Уж от ревност… Но когато Александър разбра, вече беше твърде късно. Васил беше заминал, а Боряна лежа в психиатрия месеци наред. Двамата с Нора бяха гледали и се грижили за детето и слава богу, поне психически племенникът му беше добре. Светослав, роден преждевременно, бе с фибуларна хемимелия и левият му крак беше с няколко сантиметра по-къс от другия. Впоследствие лекарите бяха установили, че липсва и малкият му пищял, от където беше получил и деформация на глезена,


24

и стъпалото. „Хубаво бебе, ама сакато“ – изплуваха в ума му думите на свекървата на Боряна, с които ги беше посрещнала след родилното… „Тъпа селянка!“ – помисли си с яд. Спомни си разказите на сестра си за подигравките на децата в детската градина и за сълзите ѝ, когато по-късно Светослав бе отказал да ходи на училище заради недъга си… Спомни си и за психолога, за опита за самоубийство, когато в девети клас племенникът му беше скочил от третия етаж... За щастие, завършил само със счупените му ръце… Но всичко това беше вече минало. Каквито и трудности да беше преживял по-рано, Светослав ги бе превъзмогнал. Сега бе сериозен, вече двадесетгодишен мъж, който бе записал и учеше психология... А всички опасения заради недъга му бяха забравени окончателно, когато преди няколко месеца беше заявил, че има сериозна приятелка от университета и смятат да се оженят. Мислите му се върнаха на Боряна. Пренебрегнала всичко, отдала се след развода изцяло на детето си, сега бе останала съвсем сама. Като малки двамата постоянно се бяха карали и спорили за нещо, но в гимназията самотата им ги сближи. Сестра му беше с година по-голяма от него и според съучениците му „опасно парче“. Вероятно по тази причина нямаше и нито една приятелка. Впрочем нямаше и приятел… А Александър, привидно самонадеян, всъщност беше неуверен и постепенно двамата започнаха да разговарят за неща, които не можеха да споделят с никой друг. А с доверието помежду им бе настъпила и онази привързаност, която сестрите често изпитват към братята си, и обратното, наречена обич. После, в дванадесети клас, Боряна ненадейно се влюби в Стефан – късоглед, възпълен младеж със странно нежно лице – и още по-ненадейно забременя и роди преждевременно, само два дни след абитуриентския им бал. След смъртта на Стефан, побоите на Васил и престоя в психиатрията сестра му наистина се бе свила и затворила в себе си… Но все пак! Каквото и да бе минало през главата ѝ, поне досега Александър не знаеше някога да е употребявала алкохол! Спря колата и паркира пред дома ѝ. Триетажната къща, замислена някога като вила, му се стори самотна и откъсната от останалите наоколо. Двата долни етажа – недовършени и необитавани – зееха с тъмните си стъкла и единствената светлинка, която видя, беше тази, която се процеждаше през пердетата на прозореца сгушен току под самия покрив. Обзе го някаква странна и необяснима нежност. Не беше идвал


25

от години, през които с Боряна се бяха чували единствено по телефона – все по-набързо и по-накратко. Знаеше къде е ключът за дворната врата и си отключи сам, но въпреки това натисна звънеца преди влезе. Беше преполовил двора, когато я видя да излиза на терасата. На фона на струящата зад нея светлина Бо му се видя все така стройна и красива, каквато беше някога… Посрещна го на площадката на третия етаж. Облечена само по нощница, с чаша в ръка, го прегърна като почти се свлече в ръцете му. Избръщолеви пиянски: – Сашѐ, братчето ми, само ти ми остана… – Майко мила! – каза мъжът, щом го лъхна тежкият мирис на пот, алкохол и нечистоплътност, носещ се от нея. – Някой да ми беше казал нямаше да повярвам, че мога да те заваря така… – Сякаш не го чу. – Светослав замина с Оная… Годеницата му. Ти да видиш… Пача! – натърти, намерила най-удачното според нея сравнение. – Ако аз бях мъж… Сопола си нямаше да хвърля за такава! – Добре, Бо, сега само се успокой! Ела да влезем вътре. Там ще ми разкажеш… И като те гледам само по този комбинезон, мен ме втриса, а за теб не знам… – Ка… кво? – Изхълца сестра му и се ухили. – Какъв комбинезон те гони, бе, Сашѐ?! У наше село му казваме нощница… Нора с какво спи у вас? – С мен. Гола... Хайде, влизай! – О… соу секси! Евала, братле! – Бо се изхили отново, отстъпи навътре и мъжът си отдъхна облекчено. Влезе след нея и застана за миг до прозореца загледан в светлините на града отразени в тъмната вода на залива. – Мръсно е, ама няма да забелязваш! А и вече ми е все тая… – Обърна се. Боряна разклати полупразната си чаша пред очите му. – Уиски? – Бях забравил колко е красива Варна оттук! Да, ще си сипя, но за теб само кафе… Моля те! – Издърпа чашата от ръката ѝ. – И влез да си вземеш душ, че смърдиш като… – Като какво? – Пристанищна проститутка как ти харесва? – усмихна ѝ се криво на свой ред. – Ау… Помислих, че ще ми кажеш прасенце… – устните ѝ се изкривиха в злъчна усмивка. – Но почти позна… Ама по-скоро курва, защото го правя безплатно… Пристанищна курва! Ако искаш, мога да обслужа


26

и теб… – Бо! – погледна я шокиран. – Колко изпи, наистина! – Недостатъчно, защо? Нещо те притеснява ли… Или вече не ме желаеш? Спомням си, че веднъж те хванах да мастурбираш пред банята докато се къпя. Наблюдаваше през ключалката, когато отворих... – Престани... – В кой клас да си бил тогава… Осми… Или, май, девети... А и често намирах бикините в чекмеджето си не така както съм ги оставила... Но най-нелепо беше, когато мама откри мой сутиен в леглото ти. Още се чудя за какво ти е бил… – Затова ли ме повика? Да слушам глупостите ти... Изчервил се, не знаеше как да постъпи и реагира. Помисли си да стане и си тръгне, но не можеше да я остави в това състояние. – Глупостите ми… Де да бяха глупости! – каза сякаш на себе си. – Извинявай, Сашѐ! Ти не си виновен… – Сестра му изведнъж захвърли чашата си, която се разля по килима и като по чудо не се строши. Заплака. – Аз съм виновна, аз… Прегърни ме, братчето ми, моля те! Само на теб мога да… Да ти разкажа всичко, преди веднъж за винаги да сложа край на... Настръхна от неизказаното и загърбил отвращението от нечистоплътността ѝ и шока от откритието, че винаги е знаела тайната му, мъжът я прегърна и прошепна ласкаво. – Добре, успокой се... Кажи ми какво става, Бо? – Само кажи, че… Обещай да ми простиш! Не го заслужавам, но ти ми обещай… – прошепна жената и се притисна до гърдите му. – Разбира се, че ти прощавам… Бо! – Гласът му, гърлен и дълбок, прозвуча искрен. – До теб съм! Вярно е, не съм бил през цялото време до теб, но сега съм тук и те обичам! И всичко ще се оправи, ще видиш... Ти си моята по-голяма, красива и добра сестра, забрави ли? И наистина те обичам! Поплачи си, окей. Нищо не е непоправимо, докато сме живи... – Аз умрях, Сашѐ… Умрях... – изхълца жената и изведнъж се оттласна от гърдите му. Впи тъмните си очи в неговите и запазила за миг обладание, изстреля на един дъх: – Спах със Светослав. Това можеш ли да ми простиш? Със сина си... Несъзнаващ напълно, но изплашен от познатия трескав блясък в очите ѝ, отговори, без да се замисли. – Мога! Винаги всичко съм ти прощавал и ти прощавам, знаеш го...


27

Всичко! Но няма да мога да ти простя онова, което сама не можеш да си простиш... Успокой се и ми разкажи какво се е случило. Хайде, разкажи ми! – Казах ти… Краката не ме държат, ела да седнем... Помниш ли, когато почина Стефан, как ме галеше точно тук, на това легло… Никой не го е правил след теб… А и преди теб не помня да го е правил някой… Помилвай ме за малко пак, моля те! Наистина, вече ми остана само ти… И знам, че ме обичаш… – мъжът приседна в края на дивана, а жената постави глава в скута му, обърна лице към тавана и затвори очи. – Извинявай за това, което ти надрънках преди малко… – Няма нищо, не се извинявай! А в края на краищата, това е и истината! По-скоро трябва аз да ти се извиня, че… И аз не знам за какво… Че те желаех, може би! Хормони, пубертет – както искаш го наречи... – ръката му загали косите ѝ. – А и нищо ново под слънцето! Момчетата често изпитват и са изпитвали влечение към сестрите и майките си. Фройд го нарича Едипов комплекс… Имало го е във всички времена и общества, още от преди новата ера – Ехнатон и Нефертити, Калигула, Клеопатра, Борджиите... Има го и в наши дни... У нас. При циганите дори, явно е нещо обичайно… Или поне при някои цигани… Скоро четох за едно село, където сношенията между братя и сестри, бащи и дъщери или между братовчеди, било обичайна практика… Да не говорим, че от две или три години в Швеция и Швейцария, а ако не бъркам и в Дания, с пълна сила текат дебати за узаконяване на инцеста… – На какво? – отвори очи и учудено го погледна жената. – Точно на Едиповия комплекс... Кръвосмешението. В двадесет и първи век Европа официално иска да узакони кръвосмешението! И помни ми думата, че както малко по малко вкараха в правна рамка хомосексуализма и позволиха на лесбийките и педерастите да си осиновяват деца, до петнадесет-двадесет години ще узаконят и инцеста… – А после какво следва, да се узакони и канибализмът ли?! Престани! Това е отвратително. И ако мислиш, че с това ме успокояваш… Престани! – повтори по-тихо. – Но да, в края на краищата става въпрос точно за това. Светът окончателно се е побъркал… И най-страшното е, че и аз съм част от това... Но аз поне съм картотекирана… А ти… Изпитвал ли си влечение към мама? – попита ненадейно, тихо, притворила отново очи. – Не! Само към теб… Но жестоко!


28

– Усещах. Понякога си мислех, че някоя нощ ще ме изнасилиш... – Е, чак дотам не бих... Всъщност… Не знам! Възможно е, да… Ако трябва да съм честен докрай, минавало ми е през ума да ти дам... лекарства... – понечи да се усмихне извинително, но свел очи към лицето ѝ се отказа. Легнала в него, успокоена от ласките му, Боряна му заприлича на притихнало дете. – Все едно слушам Светослав... – отвърна му тихо. – И той каза, че е искал да ме упои, но аз не му оставих тази възможност… Защото накрая беше решил вече друго… – Бо... – Остави ме… Искам да ти разкажа! Просто трябва да го споделя с някого, ако не искам да избухна... Хиляди пъти съм мислила да отида на психоаналитик или психолог, или да се изповядам на свещеник... Но нямам сили да го направя. Не мога... Още тогава, като ученичка, ми беше… странно, че ме желаеш. Да, беше извратено… Но имам предвид, че ми беше странно… приятно… че съм желана. Момичешки простотии... Но със Светослав е съвсем различно, разбираш ли… Той ми е син! Мога да крада, да убия, да умра за него… И да вляза в Ада… И влязох… Налей ми да пия, не се прави на идиот! – Боряна отвори очи, от които го погледнаха самотата и страхът ѝ. – Налей си и ти, ще имаш нужда! Започнах да изтрезнявам, а няма да мога да ти разкажа всичко, ако не съм пияна... Моля те! – Мъжът се надигна и внимателно постави главата ѝ върху леглото. – Чашите са над мивката... – чу тъжния ѝ глас зад гърба си. Върна се до масата, разпредели поравно останалото в шишето уиски в две чаши и подаде едната на Боряна. – И да искаш, няма повече… Сама ли изпи бутилката? – Не беше пълна. Пазех я за гости и специални случаи… И не че някой ни идва на гости… – жената протегна ръка. – Ела, седни пак тук! Хубаво ми е да ме галиш! Нора галиш ли я така? – Всъщност, не... Отдавна не съм. Наздраве! – Отпиха и Бо отново се отпусна в скута му. – Наздраве! Понякога ми се ще да се бях омъжила отново… Но след Васил намразих всички мъже. – И мен ли? – попита я усмихнат… – И теб... Всички! – натърти жената. – Искате само едно, а истината е, че след Васил, нито изпитвах нужда, нито имах желание да правя секс… Нямах никакво желание и влечение… А и време, и възможност,


29

ако щеш… Нямаш никаква представа какво е да си сама жена, майка на сакато дете, което за всичко разчита изцяло на теб – да го заведеш на детска градина, до парка, в училище... Защото не може да направи и сто, или няколко стотин крачки само, без да се строполи на земята. От умора... Да говориш с учители и родители, които да молиш да обяснят на гадните си копеленца, че детето ти не е ненормално, а е само с физически недъг и жестокостта на отрочетата им го ранява много повече от… недъга му… Да, наранява го и това че не може да плува, да играе мач, да танцува и тича с връстниците си... Всичко… Но то е друго! И когато ти споделя, че момчетата го избягват, а момичетата не го поглеждат и дори е чул някаква пикла в училище да казва, че по-скоро би пуснала на циганин, отколкото на сакат… Ти идва да виеш от болка и яд, но вместо това трябва да успокоиш него… И осъзнаваш, че си единственият му истински приятел... Пардон, грешка! Ти си единственият му приятел въобще… А когато години наред си бил отдаден на един човек, преставаш да имаш свой живот, морал или амбиции, и започваш да живееш с неговите… Започваш да разбираш и предусещаш дори и най-малките му желания… И един ден откриваш, че този човек – твоят син, те наблюдава през открехнатата врата докато се събличаш или, без да искаш, го изненадваш докато онанира, пуснал си порно филм... Правиш се, че не си забелязала, но когато го изпращаш на училище и влизаш в историята на компютъра му, виждаш, че всички порно филми и клипове, които е гледал през последните месеци са само с майки, които правят секс с доведените си или истински синове. Виждаш, че някои от клиповете са направени професионално – с порно актриси и актьори, но други – съвсем не малко – са съвсем реални, записани със скрита камера или телефон... Не си изненадана, шокирана или отвратена... Най-малкото защото си израснала с брат, който на възрастта на сина ти също те е желаел... Дори се заглеждаш в тъпото порно, възбуждаш се и сама започваш да мастурбираш... Но все пак решаваш да говориш със сина си. През деня репетираш наум какво и как ще му кажеш, а вечерта, когато се прибирате вкъщи, дори не забелязваш, че е потиснат. Не питаш какво се е случило и го е наранило отново в училище, а мислейки повече за това да налучкаш верния тон и думи, подхвърляш небрежно. – Светле, лаптопът ми днес отказа и взех твоя – виждаш ужасените му очи, питаш се дали ще намериш сили да продължиш, объркана си, но все пак намираш сили и продължаваш: – Не съм те шпионирала, но


30

без да искам затворих един сайт, който четях и влязох в историята да го потърся. Видях онези клипове... Искаш ли... – не успяваш да довършиш изречението си и да му кажеш „да поговорим като приятели“, защото виждаш как синът ти прекрачва прозореца и се хвърля навън… От третия етаж! И животът ти свършва точно в този миг... Не помръдваш, не крещиш, не мислиш и дори не дишаш... Залива те само някаква тъмна пелена или мъгла... Но не падаш! Паднало е детето ти, затова обезумяла хукваш навън, за да проумееш сред целия този кошмар само едно, че е жив. Синът ти е все още жив... И има нужда от теб! Костите стърчат от строшените му ръце, очите му те гледат безпомощно, а устните му ти казват: „Мамо… Извинявай… “. Нямаш време да плачеш, нито сили да крещиш... Звъниш на спешна помощ и след цял един живот пристига някаква линейка. „Паднах“ – казва синът ти, когато лекарката, за да разбере дали е в шок, го пита какво се е случило и ти потвърждаваш: „Падна от третия етаж“. Минава още един живот докато друг лекар от реанимацията, лъхащ на алкохол, ти казва: „Ще живее, госпожо, имал е късмет! Успокойте се… Счупил е двете си ръце, но няма засегнати жизненоважни органи... Идете на църква и му запалете една свещичка за здраве“. И ти отиваш... Но животът ти вече е свършил... – Защо не ми каза истината? – Александър е спрял да я гали и една сълза капва върху лицето ѝ, но тя не отваря очи. – Не ме прекъсвай! – отвръща жената. – Ръцете му са гипсирани и започваш да го храниш като бебе, да го водиш до тоалетната, да го миеш и бършеш, да го обличаш... Да, правила си всичко това и по-рано, но то е било в онзи, миналия ти живот... И един ден, докато облечена по бански го къпеш в банята и се правиш, че не забелязваш възбудата му, която няма как да не забелязваш, отпускаш ръце и вдигаш очи нагоре. Той не те гледа... Мокър е, но ти знаеш много добре, че плаче. Заплакваш и сама. И точно тогава ти казва онова, което вече знаеш, но въпреки това косата ти настръхва: – Не мога повече, мамо, не издържам… Мисля само за това… За теб… Не виждаш ли?! Следващият път ще успея... – Не… – отвръщаш ужасена. – Това ли искаш? И го задоволяваш. Ти си бездруго вече мъртва… Но дори мъртва би направила всичко, само той да е жив... И той е жив. Оживява... Заради теб, заради твоето тяло, заради любовта или похотта ти... Заради всичко онова, заради което би могъл и да бъде мъртъв… Но е жив и всичко


31

друго е без значение! Той е единственият мъж, когото някога си обичала така… Безрезервно, безкористно и безпаметно… И когото ще обичаш винаги… После този мъж завършва училище, записва университет и те напуска. Отива си… Заради някаква непозната, която никога няма да го обича и разбира като теб… И вече нямаш място в живота му… А нямаш свой… Остава ти само да ревнуваш от другата и да се питаш дали го ревнуваш като всяка майка от снаха си или като жена… Няма да живея с това, Сашѐ! – гласът ѝ притихва и жената отваря очи. Приковава ги в очите на Александър. – Сега знаеш всичко. Мислиш ли още, че можеш да ми простиш… Можеш ли, наистина?! – А ти можеш ли? – Гласът му е някак дрезгав. Усеща възбудата му и се усмихва тъжно. – Може би… В някой друг живот...

Худ. Тодор Игнатов – Тони, "След спектакъла"


32

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ ПЪТИЩА В РАВНИНАТА

Пазарен ден в околийския център. Топъл летен ден. По улиците и от автобусите, спиращи на близката автогара, зад кестените до градския парк се тълпят мъже, жени, деца и търговци се насочват към околийското тържище, оживено отрано от звуците на тонколони, монтирани в отворените задни капаци на леки коли и микробуси. Пазарът е пъстър и колоритен. По търговските маси, разположени до въжения мост над реката, са натрупани плодове, зеленчуци, детски играчки, домашни потреби и стоки за широка употреба. Откъм задната част на площада са разположени щандове с птици, зайци, дребни животни и домашни любимци. До тях са се настанили продавачите на дрехи, бельо, обувки, резервни части за електроуреди, кухненски прибори, сарашки принадлежности, до тях са заложени живарници за риба, рибарски такъми и какви ли не търговски изделия. Върволицата от пазарджии е пъстра, закъснели търговци се мушат из навалицата и търсят бързо място за настаняване на търговските петна, определени с бяла боя по асфалта. Хората вървят, спират, тълпят се пред щандовете, запитват за цени, пазарят се, мерят на ръст, на крака, преценяват на цвят и на форма, купуват, заминават… Служители на общинската управа, пишат квитанции за такси за търговско право. Тук-там на групи се спират познати, здрависват се мъже, жени оживено разговарят, ръкомахат, смеят се, разпитват се за тоя, за оня, за здравето на близки и познати. Някой се оплаква, други се хвалят, повечето споделят за трудните дни, в които живеят, а темата на деня във всички околийски села е ликвидацията на кооперативните стопанства. – Иване, Иванеее… – приближава се към една от групите едър, побелял от времето мустакат здравеняк и здраво стиска раменете на познатите си. – Я, я да ти взема огъня, па кажете вие какво направихте… С текезесето? Щото… ние… Абе нашите… Новите управленци… аа… ще го бутат и каквото се канят… И оборите щели да развалят. Но вие… Вие сте други хора… Май сте щели да го закрепите… Хъм, клатеха глави другите и се чешеха зад ушите… Кой го е очаквал, знае ли човек… . – завъртяваше глава Владо Търнавченина. – Комарев-


33

чани са по-печени хора… Ей го Милчо доктора… Да каже, да каже… . – Ми – клатейки глави, отвръщат познатите им от Комарево с лека насмешка… – Оная вечер беше събранието за дяловото участие на правоимащите. Гюрултия, караница… таванът на читалището щеше да падне… Чолаците и Дренгльовците се хванаха за гушите… Полиция, полиция викахме… После цели нощи селото не заспа… Крави, овце, машини… Всичко ще се опаричава и ще се раздава. Полудяха някои, полудяха… Какво е това чудо… не виждано… Не знам, не знам… Докъде ще се стигне? – И при нас е така… Луда работа… Амааа… Чухте ли? – пулеше очи Гецата от Габаре. – В Буковец запалили архивата на текезесето… Ей божеее… луд умора няма… Нооо… от Горе е, от Горе… Държавата си го прави… На ликвидационните съвети така им е наредено… От Горе е, от Горе… Да се раздава всичко по дялове… За внесената земя и за положения труд… Ама, ааа… да става каквото ще… Та тии… взе ли нещичко от тия дялове?– питаха Борето от Алтимир, който до тоя момент мълчеше и слушаше, всмуквайки от фаса и припалваше нова цигара. – И кой, и как се изчисляваха тия дялове при вас… Щото още нищо, нищо не е ясно, всеки различно го разбира. Всички говореха високо и всеки споделяше грижите на хората от своето си село. Смееха се на глас, но това не беше истински смях, а дълбока съдбовна грижа. – Абе, какво да ви кажа… – дореди се с приказката си Борето, човек със сухо, небръснато лице и свити малки очи, от които плъзна срамежлива усмивка. – Взех три овце и едно шиле, тая заран ги откарах на Шабан овчаря, близо е до нас, па е и добър овчар… След като разтурят стопанството, той е решил да си остане овчар и затова събира овце. Миии… рекох си… Вземат другите, вземам и аз… Така де… . – Ооо… Па ти… Взел си три овце и едно шиле… Защо не взе три шилета и една овца… Овцете са бракми… Шилетата, в тех има некоя годинка бъдеще. – Ааа… Ти пък… видял ли си ги? Какво им е на овцете… Черноглава плевенска… Млечна порода… Все някоя ще остави нещо тамазлък… Но нали и други хора трябва да вземат… Амааа… ако ми стигне ръка, и някоя кравица бих си взел от фермата. От породисти бици са, от Врачанската племенна станция докарваха семето. Фермата ни беше и окръжен


34

първенец. Питах и краварите… млечни крави са… И нямат съкатлък по вимената. Амаа… Закриват текезесето… Държавна работа. – Абеее… държава. Като е рекла да се затрива… – ръкомахаше жена, която се беше присъединила към групата незабелязано и слушаше коментариите с затаен дъх. – Дано им дойде акълът на някои… Щото аз чух, разправяли момчета на наши познати, върнали се тия дни от Чехословакия… И там имало реформа, ама си запазвали стопанствата, и в Унгария било така… Па тия, нашите… Не гледат ли какво става в другите държави? Готова работа да разтурят… . наят ли колко труд е това? Па свикнаха хората с общественото. Миналата година приключихме 150%. Има работа за всички. Ако не в текезесето, отива се по заводите в града. И заводите са пълни с работници, и те произвеждат. Само че в заводите повечко пари дават. Ама и текезесето има пари, има… Въведоха се нови технологии, има производство… Това носи парите… – Ааа… Не всички хора са съгласни. Е, в Попица… Имало е недоволство, хората изгонили ликвидаторите, в Соколаре още нищо не са предприели. Ама, ама… Що стоим тука така? Няма ли да пием по някоя бира? Аде де, аде де… Няма ли да почерпиш? Взел си три овце и едно шиле… – навалицата зашумя отново. – Сами ще се затрием, сами… а затрием ли земеделието… Земеделието, земеделието е спасявало България, винаги е било така. Така се срещаха, разпалено се разговаряха хората всеки понеделник, пазарния ден на околийския град. Говореха за ликвидацията на кооперативните стопанства, говореха и непринудено се засмиваха с клатене на глава, но тоя смях беше тревожен, беше дълбока, истинска грижа за съдбата на българското земеделие. Тоя ден и Сашо отиде до околийския град. Обиколи няколко улици в центъра на града, премина край кестените в парка, също и пред супера. Пълно беше с коли, и по тротоарите бяха паркирали. Така е в пазарните дни. Едва на малкия площад до градската банка намери удобно място и спря ижето. Изгаси двигателя, но не слезе от мотора веднага. Изчака, докато минаха пазарджии, познати от Търнава, на които кимна само с глава. Пусна степенката на мотоциклета, за да го укрепи до ствола на една стара липа, и тръгна към общинската администрация. От безоблачното светлеещо се небе слънцето сипеше жарава, задухът от рано лягаше по напечения градски асфалт. Сашо разкопча дънковото си яке и под мишците си усети прохладата, идеща от сянката на близките кес-


35

тени. Викал го беше кметът на градската управа. Имаше насрочен час и затова ускори крачката. Пред отсрещното кафене му кимаха познати, но той и на тях отвърна само с махане с ръка. Пъргаво изкачи стълбището до втория етаж на общината и подаде писмото покана на младата секретарка. Кметът го чакаше в кабинета си. – Айде бе, Сашенце… Айде, бе… Сядай, където ти е удобно. Къде се губиш… Боб щяхме да хвърляме за тебе – усмихнат каза кметът и отпи от чашата с вода. – От останалите села вече идваха, разбрахме се добре и точно с господата и сега се обаждат всеки ден. Поддържат връзка. А от тебе ни вест, ни кост… Никакъв те няма. Съдбовни времена живеем Саше, стига с тия тоталитарни стопанства – съскаше в ушите му кметът, смучеше от мократа цигара и пускаше дима на кълбца. – Не слушаш ли радио, телевизия? Хората си искат земята, искат си я, това е… Ти как си? Не идваш в града, няма те? Щях да ти искам снимка… – Как да ме няма? Не сте ме търсили както трябва… Тука съм… – Само за тебе е тая работа, Сашенце. Преценихме от всички страни, всички са съгласни, всички са единодушни… Само Сашо ще я свърши – каза кметът доволен и извади кутията с шоколад. – Знам, много е добра работата. Седнал на стола до отворения прозорец, Сашо пак погледна към отсрещното кафене. – Хм… – мислеше си той. – Знам, много е добра, ако работата не беше такава, щеше ли да стигне до мене! И като я свършим, ще има ли медали и първомайски банкет? И ще ни приеме ли някой отчета? – Медалите са лесна работа, Сашенце… Тè ти заповедта… И за банкетите не бери грижа, ще им дойде времето. Народът сам ще ни даде банкетите, амааа… .Дай, дай да почваме, щото само ти, ти си останал – продължи кметът, като намести очилата си и извади папка с някакви документи. После оплюнчи с пръсти дебелите си устни и заобръща листовете. Сашо се намести по-удобно на стола, запали цигара и пусна дима към гипсовия таван. Чакаше и мислеше. Още преди десетина дни, след като го назначиха за председател на ликвидационната комисия за текезесето в Соколаре, той бе разбрал какво е станало и в околните села. И в Търнава, и в Галиче, и в Търнак, и във Върбица… Даже в Бъркачево, и в Алтимир, където стопанствата имаха богата земя и добра работна ръка, пак е имало бурни събрания, недоволства, караници, сръдни… Опреде-


36

лили бяха дяловете на правоимащите и вече раздавали имуществото на текезесетата. И пак дни и нощи продължавали гюрултиите и скандалите. В Комарево са се и блъскали по улиците. Но в Попица, Бърдаре, села със добро земеделие и силно животновъдство… Да се случат такива неща… Сашо кимаше глава в почуда. Знаеше, че новата власт създаде със закон ликвидационните съвети през 1992 година, че някъде ще има несъгласие, но да се стигне чак до там, че да се да се рушат фермите, да се харизват машините и да не остане тухла на тухла и камък на камък от построеното! Обори, сгради – съсипия, да ти притъмнее… Работата е ясна, за луди времена се намират луди глави… На Сашовата глава са се спрели. – Трябва, Сашенце, трябва… Стига им толкова на другарчетата, четиридесет и пет години… Малко ли е това? – облиза пак устните си кметът и извади цигара от Сашовата кутия. Замълча малко, почеса се зад врата и пак продължи: – Строили, строили… Ама и грабили – замижа той като запали цигарата със запалка. – Къщи имат по на два и по на три ката и в селата, и в града… синовете им са по София, Варна и Пловдив… не вярвам да са и без леки коли… Редно е, редно е хората да си вземат земята, някоя машинка, па и някоя крава или овчица. И ела да гледаш… Всеки ще си прецени силите и възможностите, ще си тури доходите в своя джоб, на своята сметка, да си знае своето. Да видиш хората как ще си работят земята, ще си направят фермерски стопанства… По европейски… Ще покажем на Европа, че и ние можем. Кметът стана от стола и като не знаеше какво друго да добави към монолога си, премести телефона от единия до другия край на бюрото си… С опакото на дланта си Сашо избърса потното си чело и пак измъкна цигара от вече поомачканата кутия. Припали, пусна дима през широкия си нос и придърпа, пълния с угарки пепелник към себе си. – Какво да Ви кажа, г-н Драганчев? И ние се събираме, умуваме, смятаме и пресмятаме. Няма да се различаваме от другите, ще изпълним задачата, но нека да бъде по-добре, по-справедливо. И при нас хората се неспокойни, вълнуват се… Пътища за реформи има много… Но и ние ще спазим закона. – Толкова години са чакали хората… – допълни градоначалникът. – И с право са неспокойни… Нооо… дойде времето. Сега хората чакат от нас… Нали е така? – Та затова, де… Затова мислим и ние… Реално трябва да се оце-


37

ни. И земята, и добитъкът, и инвентарът… Това, дето са дали и давали хората. И дяловият капител… Ще раздадем всичко, мислим за това. Но налиии… хора са това. Да не оскърбим някого. – Мислете, ама не се туткайте. Без бавене. Щото закъснявате. Нали имаш закон в ръцете? Туряш закона на масата и нареждаш… По член, по параграф, по букви. Казано е добре… Към него има и Правилник за приложение на Закона. И мене сън не ме хваща… Областният всеки ден ми звъни. Всяка седмица ни привикват, информация даваме, писмени, устни, вече редовно пия хапчета за кръвно… – кметът ровеше папката и търсеше някакъв лист. – И ти трябва да се обаждаш, идвай, отбивай се по-често при мене. Ааа… Забравих да те попитам… С какво дойде? Гледам спортно си облечен. Сашо положи ръка над веждите си и погледна натам, където се белееше сградата на бившия Аграрно-промишлен комплекс. – Дойдох с ижето. И на мене ми трябва превоз – и кимна с глава по посока сградата на АПК. Нещо като свой дял да вземем… Толкова превозни средства имаха тия специалисти в АПК-то. Няма ли как и ние да вземем някакъв превоз? – Виж как ме подсети – чукна се по главата кметът. – Още утре ела да си вземеш превозното средство. Бялата лада ще ти дадем, 02–51, тази кола е лично за тебе, с нея се е возил зам.-председателят на животновъдството, а той, знаеш, беше внимателен човек. Вземай колата и действай, законът е в твоите ръце. Смело и неотстъпно. Мъжко момче си те, вярваме ти… Ще се справиш чудесно. Само за теб е тая работа, ще се докажеш… По пазара соколарчени разправяха, че на Сашо градските власти, които ръководеха ликвидацията на кооперативните стопанства в общината, възлагали големи надежди. Специално го бяха извикали от Враца. Знаеха, че за здраво стопанство като това в Соколаре ще трябва здрав ликвидатор, с корен, решителен, волеви и да не му мига окото. Без сантименталности. А на Сашо можеше да се разчита, коренът му е такъв. Навремето негов близък бе лежал по затворите. Но по природа той беше умно момче и чрез приятели намираше подкрепа. Завърши с отличие техникум и след като отби редовната си военната служба, постъпи на работа и стигна до началник в престижно окръжно предприятие. – Ти – изпрати го стълбището кметът – вземай колата и действай. Казах ти… Законът… Силен закон е това… А през есента и за държавна


38

награда можем да те предложим – стисна му ръката и бързо се върна в кабинета, телефонът му звънеше настойчиво. От няколко седмици се знаеше, че в последната събота на месеца ще се проведе общото събрание на правоимащите, собственици на земята, член-кооператорите и наследниците на починалите собственици на земя за определяне дяловете от имуществото на ТКЗС. За целта бяха предвидени и публикувани съобщения в централен вестник, радиоуредбата, пред магазините и селската фурна имаше разлепени грижливо написани листовки, обяви. Както е по закон. Но хората разнасяха новината и с устни покани. Времето е тихо. В небето над Соколарското поле вече припламваха най-едрите звезди. Красивият залез на запад багреше върхарите на трепетликите по селския площад, изпълнен с хора, които бавно, но възбудено и неспокойно започват да влизат в читалищния салон и да заемат мястото си по столовете, наредени чак до сцената, на която са насядали членовете на ликвидационния съвет. Само председателят на ликвидационната комисия мълчаливо обръща дебела папка лист по лист, навежда се над лицето на един белобрад адвокат и му сочи цифри за уточняване. По сухото му необръснато лице и огнени очи има грижа и неспокойно очакване. Той оглежда вече почти препълнения салон, присвитият му поглед плъзва и към балкона, откъдето голи ръце ръкомахаха и се носеха викове за откриване на събранието: – Какво чакате бе, хора? Дайте ход на събранието. Защо стоим? Да стане по-зелено ли? Емнаха се смехове, вдигна се весла олелия. Хората по столовете се размърдаха. – Стига сте викали бе, бързаци с бързаци… – отвръщаха други. – Няма още кравари, трактористи, не виждате ли, че още стари хора влизат в салона? – Че те може и цяла вечер да се влачат като черва… Нали има определен час? Има обяви, съобщения от толкова време и навсякъде. – Откривайте събранието или сами ще го открием – чуват се викове от другия край на салона и няколко младоци пристъпват към сцената. – Спрете се бе, хора – надигат се от средните редици. – Сашо, сложи ред в събранието – подканяха двама възрастни мъже. – Аз, аз ще водя събранието, аз – тръгва към трибуната шегобиецът Краси, ръкомахайки към хората в салона и червеникавото му малко лице


39

се изкриви в смешна гримаса… Защо, мислите, че не мога ли? – всички се обърнаха към него, настъпва смях и весело оживление – дръжте го, бе, дръжте го… – Я, я, дайте думата на жените… В края на краищата Сашо застава на трибуната, вдига ръка за тишина и спокойствие, в салона настъпва тишина. – Дами и господа… Имаме достатъчно хора в салона тааа… – Какви дами и господа са тия оклюмници бе, Сашо? Какви дами и господа са тия селяндури – пресече го някой. – Карай без официалности. Нали се познаваме кои сме. – Времето е такова бе, хора, времето… Не прекъсвайте човека – намесваха се от първия ред – други са сега времената. Давай, давай нататък Сашо, щото е дълъг редът, да не пилеем времето. – Дами и господа – повтаря Сашо и заглажда косата си, – имаме болшинство. Откривам събранието – гласът му е висок, малко дрезгав, но по-ясен и отмерен, с обмисляне на всяка дума. Сашо говореше, повтаряше някои свои изрази, за да бъде разбран по-добре и постоянно се взираше в очите на хората, станали огромни от вълнение. Усещаше, че и неговите мускули по бузите играеха под бледата кожа на лицето му. – Предлагам за протоколчик на събранието учителката Ивана Кръстева и следния дневен ред: 1. Вземане решение за определяне дяловете от имуществото на ТКЗС на правоимащите въз основа на внесената земя в кооперативното стопанство и положения труд от началото на създаване и закриване на ТКЗС. 2. Предложение за заделяне на средства за отглеждане на културите до прибирането през съответната кампания. Други предложения? В очакване на други предложения Сашо хапеше пресъхналите си устни, често отпиваше глътки вода от чашата пред него, по лицата и на другите членове на ликвидационната комисия избива пот, замъглените очи на адвоката се свиват и премижават. Той вади кърпа и бърше мокрежа по лицето си. – Та малко ли е това бе, Сашо? Малко ли е това? – обаждат се от първата редица хора. – Така, де! – подкрепят някои правостоящи от ъгъла до стената. – Определянето на дяловете от имуществото не е малка работа, колко години са това? Дай боже, добре да е направена оценката… Дано оценителите да са обхванали цялото имущество…


40

– Да се гласува, да се гласува… Какво повече да чакаме, това е Общото събрание… – Спокойно, дами и господа, спокойно… Нали да спазим реда… И така.. Който е съгласен с предложението за протоколчика и дневния ред на събранието, да даде знак с вдигната ръка… Задръжте така… Много сте… Но нека четем. – Сашо, Сашо – провикна се Краси от първия ред, – предлагам да четем тия, които са против и въздържалите се. Явно болшинството е съгласно с тебе. – Така, така – подкрепят другите – Добре тогава… Който е против… Хмм… Явно няма… Въздържа ли се… два, трима, десет, двадесет… Други, други няма… Добре, свалете ръцете, дневният ред се приема. – Приема се, приема се. Много лесно го казваш Сашо – ядосваше се една от въздържалите се жени. – Ти пък какво бе, мърморана с мърморана? На времето сте били най-големите голтаци в селото. Живеели сте в кирпичените къщи, заедно с добитъка си… Па сега. – Всеки сам знае болката си – трепереха краката на жената, която търкаше с ръце поруменялото си лице и заговори тревогата си от решението за ликвидация на кооперативното стопанство. – Стига, напусни събранието, затова ли си дошла?– скокнаха към нея двама брадати и принудиха жената да сведе глава. – И такааа… – председателят на събранието пак приглажда коса по мократа си глава. – По първа точка на дневния ред давам думата на члена на ликвидационния съвет г-н Драган Петков, имаш думата г-н Петков. Ела, ела по-насам и говори по-високо. И по-близо лампата, за да виждаш по-добре. На трибуната застава мъж на пенсионна възраст, с малки прикрити очи от бели изгорели от слънцето ресници. – Ти откъде си бе, господинеее… Какъв си ти? – скача човек от средната редица. – Кой те е изпратил тука? Нямаме ли си ние хора, та ти си дошел? Ооо, Божеее… – Дами и господа – става отново Сашо, – пропуснах, пропуснах да уточня. Г-н Петков е от Кюстендил, счетоводител е по професия, работил е в „Зърнени храни“. Познава нещата добре. Давай, давай нататък г-н Петков… Нататък, щото въпроси много ще има.


41

– Имуществото на кооперативното стопанство е оценено от лицензиран оценител, предложен ни от Общинската управа – допълва пак Сашо и пак дава знак на счетоводителя да продължи, който, след като намести по-добре очилата си, продължи доклада си: – Общата стойност на имуществото на ТКЗС възлиза на 127 310 212 лв. От общата стойност са спаднати стойността на предложените за брак вещи, инвентар, сгради и пособия с изтекъл срок на годност. Предлагаме го в списък за одобрение от Общото събрание и стойността на останалото имущество да се разпредени върху размера на внесената земя и положеният труд по години, процентно за всички правоимащи – и човекът, вече изпотен, продължи да обяснява за подхода, даваше примери, като в заключение са провикна високо: – Вие предлагате какъв да бъде процентът за дяловото участие на земята и труда. В съседни села като че ли приемат 50:50 но има и случай на 60:40, нооо… Вие предлагате. Допълвам пак, имуществото е оценено, съгласно Закона за разпределение дяловото участие на правоимащите, приет от Народното събрание. И счетоводителят закри очи, наведе се над полираната маса и закиха в шепи. – Искам думата – надига се човек от средните редици. – И аз, и аз искам думата… И аз, и аз и аз… – надигнаха се от целия салон. – Добре, добре… спокойно, не се надвиквайте, ще дам думата на всички – вдигаше ръка за тишина Сашо и даде думата на първия… Имаш думата, бай Иване, имаш думата. Другите, чакайте си реда… Нощта е наша… Ако се наложи, тая нощ няма да спим, но да свършим работа… Общото събрание трябва да реши всичко. – Бях младок, когато ни взеха земята, без да ни питат. Взеха и земята, и конете, и каруцата, дядо ми се поболя, поболя… Така, че аз приветствам връщането на земята на хората, всеки да си я стопанисва, негова да си е… И да му се върне там, където е била. – Добре де, добре… – прекъсва го жената от съседния ред, едва успяла да се провикне от общата глъчка – и какво ще стане по-нататък… Разпарчельосай земята и ще видиш докъде ще ни докара тая реформа… . Не видиш ли си годините, синовете ти са по градищата? Ще се върне ли някой от тях на село? Или само приказваш! Хм, дъртак! В салона настъпва още по-голямо оживление. Всички приказват, никой никого не слуша. Председателят на събранието едва успява да ус-


42

мири и надвика най-вълнуващите се и емоционално разпалени селски оратори. А те стават вдигат ръце, тръгват към сцената отпред. – Предлагам, предлагам – едва успява да надвика всички една помлада жена, –предлагам процентът на дяловото участие за земята и положения труд да е 60:40. Земята е ценният капитал, тя, тя създава земеделието, закъде си без земя? – Тихо, господа, тихо, тихо – удряше по масата Сашо, – други, други предложения… Мислете и предлагайте, това е Общото събрание… То решава сега… Всеки правоимащ има право на становище… Кажете си думата. – Аз протестирам, протестирам – вдига се от ъгъла побелял от годините улегнал човек. – Земя, труд… Земя, труд… Ами инвентара, дето го взеха? Това не струва ли пари? На чичо ми взеха вършачката! Това не струва ли пари? Възразявам категорично. Та нали с тоя инвентар отначало е работена земята? С нищо земя работи ли се? Нали и инвентарът струва пари – палеше се човекът и ноздрите му се разширяваха, а душата му се вълнуваше от някакъв необясним, сладък трепет и спомен от миналото. – Тиии... може да останеш на особено мнение. Ако претендираш за плуг, колесар или браздачка… Има толкова железор, дайте му колкото иска – отговаряха му от балкона. – Каквото гласува събранието, това трябва да бъде – ядосаха човека и жилите на грубата му шия така се издуха, щото, докоснеш ли ги с остър молив, по гушата му ще рукне възбудената му кръв. Той се задуши, едва добави: – Ами добитъкът, и крави, и коне сме дали някога. Човекът, видимо обиден, се отпусна на стола, положи ръка на сърцето си и изпъшка. И всички от околните редове се обърнаха към него. Боже, божее, за смях ли е. – Тебе никой не те пита повече, нали се изказа два пъти? – излезе напред добре облечена жена. Тя вдигна ръка и се провикна: -– Стига сте крещели като патици чумави. Събранието не е за стари и общи приказки, стига приказки. Давайте да вземаме решение. Аз предлагам… – вдигна ръце жената но я прекъснаха. – Ти ли ще ни наричаш чумави бе, парясница такава? Ти ли? С всички управници беше на ти? Нагаждачка такава. Днеска си така, а утре си инак. Сега пък акъл ще даваш. – Ейии… Поразнико… поразнико… Да млъкваш, да млъкваш… Че


43

знаеш, че знаеш ли? Била съм с тоя, била съм с оня… Била съм убава, убава съм била… За мене приказваш, а за баща си мълчиш… Че тичаше по пощаджийката, цяла зима ѝ цепеше дърва, па ѝ носеше и чантата с вестниците из селото… Да мълчиш, да мълчиш… Да ни не слушат ората. Репчиш се, репчиш се… Па къде отиде на работа, все се не устоя. Сашо ставаше, удряше по масата, като се стараеше да надвиква всички в салона и да укротява най-темпераментни глави. После затваряше очи, потриваше нервно ръце, сънните артерии на шията му се издуха, сякаш върху главата му падна тежък предмет. Какъв народ… Какви хора са това? Някой от още по-неспокойните излизаха пред читалището, пушеха цигара след цигара и пак се връщаха, за да вземат думата отново. А луната… Сякаш се беше вдигнала високо, сякаш искаше да надникне в салона и да не изпусне това лудо човешко вълнение, в което би взела участие и тя. Разправиите продължиха до полунощ и някъде към времето на ранните петли поуморени, с премрежени очи хората заемаха местата си по столовете, за да гласуват дяловото участие от имуществото на ТКЗС. Земя към труд да бъде 50:50. А над смълчания селски площад рано-рано кръжаха гълъби. Те кацаха по къщи и дървета, вгушваха в клоните на липи и трепетлики и се умълчаваха в унеса на лятната тишина. Събранието приключи едва когато първите лъчи на изгрева багреха сънните баири около селото и хората си тръгваха по къщите уморени и с различни предчувствия. Хората вървяха бавно, спираха се и гледаха небето, където ниско над хоризонта със син блясък гаснеха далечни звезди. Още на другия ден Сашо повика едно едро момче шофьорче и му даде ключовете на служебната лада. За два-три дни монтьорите прегледаха основно колата и той тръгна да обикаля полето, стопанските дворове и фермите. Най-напред осъмна при краварите. Мислеше, че е подранил, но се излъга. Краварите знаеха за неговото идване и вече го чакаха. Казаха му, че откакто животните минаха на зелено, млякото се покачило, но паднал масленият градус. И то чувствително. – Сашо, и сухо трябва да се дава на кравите, не само зелено, зеленото ги цеди – му каза пристъпилият до него фуражир, – а и силажът да не се спира, сухо, сухо трябва и силаж. А и силажната яма… Като се взима силаж, да се затвори с найлона. – Каквото трябва, това ще се дава. Зоотехникът вчера не е ли идвал


44

при вас? – Беше и вчера, и в неделя мина набързо. В почивния ден мина и ветеринарният. Минаха набързо и двамата, но нали подбират и шилета за износ. Миналата неделя „Родопа“ товариха за арабите – допълни информацията краварския бригадир. – За Либия утре товарят – обади се и телчарка, чийто мъж бил към овцефермата млекар. Тировете са на рампата в Алтимир, амааа голяма контрола имало. И от другите села на АПК-то имало шилета. Но и те отгледали стандартни шилета. – Много ги подбират, всякое едно препипват. Така е, арабите не ядат калпава стока. – Шилетата са си шилета, а и млякото ще се оправи – погледна го в очите Йошко, бригадирът на фермата, – ама другата грижа, другата Сашо ни е по-голяма – и го поведе към бригадирската стая. – Не знам Сашо, но от една седмица хора се навъртат из фермата. Мушат се между животните, оглеждат, пробират… Надат се тия дни да вземат крави. Ама не за износ… Търсят дялов капитал от имуществото на текезесето. – Няма как, бай Йошко, промени трябва да има и в нашето село. Земята и инвентара, и кравите, овцете и другите животни… ще си ги вземат хората. На кой каквото му се полага… По Закона. Навремето като са вземали земята на хората, да не би да им е било по-лесно? И волно и зорлеволно. – Сашо, знаеш – застана пред него бригадирът, – знаеш с баща ти, Бог да го прости, бяхме земеделци. „Александър Стамболийски“. И аз имах резерви към червените. Дойдох във фермата с уговорка. Чудех се къде да ида. Нали трябваше да се работи. Трудно, трудно ама – на… Свикнах. Може да се работи с тях. Има и свестни хора. Вчера и с Нешко Атанасов говорихме. Дълго, дълго. Трудно се гради, лесно се руши. Знаеш ле колко труд и пари са дадени? Нешко, знаеш, счетоводител беше… Знае много неща. Нешко е твърдо… Да не се бърза. – Сашо, я ела малко с мене – хваща го за ръката доячката Цеца и го спря на работната пътека зад кравешките редици. – Видиш ли я тая? Гледай, гледай… Огледай я отвсякъде. – Какво да я гледам… Крава. Крава като другите крави. Гледам обора. Пълен с крави. Породисти животни, има ги навсякъде вече. – Крава, ама каква крава?– жената сочеше голямото виме, изпълнило широкото пространство между задните крака, от което тръгваше голям


45

едематозен оток в предната част и разлял се до към средата на корема.– Тридесет, тридесет и пет литра млеко ми дава на ден – и поруменялата жена погали кравата по главата. – Ами другата до нея, ами другата? Все елитни животни. Цялата редица, до края. Към тях беше приближил Йошко. Той изтри потта от челото си и въздъхна дълбоко. Замълча малко и отправи зелените си и ясни очи в Сашовото лице. – Сашо, в това стадо има много селекция и генетика – каза той. – Черно-шарена кръв… Кравите са почти чистопородни. От всяко животно по пет тона млеко сме взели миналата година, а тая година чакам още по-добър резултат. А и оборите… Огледай ги … Нови, механизирани… И храненето, и доенето, и водопоят, и торопочистването – пълна механизация. Рядко го има това в европейските ферми. 100% механизация. Хората са облекчени, доячът дои, но не докосва млекото… – Знам, бай Йошко. Признавам твоята заслуга за създаване на фермата. И ти благодаря за това. Добър стопанин си. И хората те уважават… – А... моята… Не съм само аз тука. Зоотехниците, те си водят племенната работа. Ами ветеринарните доктори? Ей… Наука си е това, наука. От нас е гледането и храненето. Добри животни станаха. На градската изложба на АПК-то нашите животни взеха първата награда, но и от другите села… Животните им бяха елитни. Но ела, ела да ти покажа медалите. – Така е – намеси се в разговора осеменителят Венко. – Ама юниците? Тях ги поверявахме само на един човек, на бай Иван, твоя комшия. Той ни създаваше ремонтния материал. Голяма работа е бай Иван Цветков… Добичар по природа. Докато не нахрани и напои животните, не си отиваше вкъщи. – Спокойно бе, хора, спокойно, и в частният сектор грижите няма да са по-малки. И там ще се дои мляко. Неусетно към тях пак пристъпи едрата руса краварка Цеца. Тя не се смущаваше от Сашовото присъствие. Облечена с пъстра рокля, с прибрани форми и вкус, който сочеше приятна интелигентност. Сашо пак погледна едрата жена, същите сини очи на която го принудиха да разлее устните си в лека усмивка: – Цецеее… Цеце! Познаваме се още от ученическите години. И тогава си беше умна, весела, игрива, гонехме се по ливадите, а вечери на селския дансинг момчетата се надпреварваха да танцуват с тебе. Сме-


46

еше се тогава, смееш се и сега само че в днешната ти усмивка има не само закачка, но и тъжна молба. – Да не бързаме с ликвидацията Сашо – продължи бригадирът. – И полето ни е добре. Земята ни е богата, имаме машини, хората работят, при нас се ражда и зърно, и зеленчуци, и овошки, и тютюн… Нали виждаш… С бригади едва смогваме да приберем реколтата. Нека хората си взимат документите за земята, да получават рента, но земята да не се парчельосва. Дребното земеделие не носи голяма печалба. – Разбирам ви бе, хора. Всичко ще си дойде на мястото. Бъдете търпеливи – смееше се Сашо и тръгваше по другите обори. Истина беше, че Сашо никога не беше влизал в кравеферма. Никога не беше имал топла приказка с кравари. Още повече да види във фермата Цеца, момичето, с което е лудувал и играл на селската читалищна сцена. Е, минавал е понякога покрай оборите, отдалече е слушал глъчката на хората, когато изкарвали животните на паша, но все му се струваше, че работата им не е толкова трудна. Какво от това, че някои крави давали повече млеко? Като има храна, ще има и пълни вимена. Краварска им работа. И като затваряше вратата на ладата, си мислеше: Ще се действа според закона. Добър, лош… Закон е това. Както е решено, тъй ще бъде. Парламентът е решил. Парламентът затова е парламент. Закони да кове. След няколко дни пак мина през кравефермата. Беше привечер. Слънцето потъваше на запад зад Борованската могила. Дългите сенки на тополите лягаха в студените води на близкия язовир. Сашо пристъпваше тихо, не се обади на пазача. Краварите си бяха по оборите. Доилните апарати съскаха, а пастирите отвозваха надоеното мляко към събирателния пункт. Сашо спря до водната кула, там отвързани крави смучеха вода от пожарният водоем. Посегна да ги прогони, но спря. Една от кравите вдигна глава и отвърна на погледа му, като да му проговори. Очите ѝ излъчваха нежност, благородство и човечност. Красиво животно, черно-шарено. С нежна кожа, тънки крака, бяла престилка през холката и звезда на челото, над която се извиваха симетрично малки рога с тънък метален блясък. – Ти идвай по-често при нас – неусетно се беше приближил зад него бригадирът. – Ходѝ по полето, в ремонтната работилница, срещай се с хората, но привечер прави и струвай, отбивай се при нас – и пак го поведе през оборите, където над пълните циментови ясли животните бяха


47

навели глави и лакомо поемаха сочния фураж. – Какво прави моето приятелче тук? – отново застана пред него доячката Цеца и се засмя. – И какво измисли ликвидаторът на нашето стопанство? Добре, Сашо, много добре… С това ще те запомним в Соколаре. Ликвидирай стопанството и пак си хвани пътя за Враца. Много добре ще направиш. Ликвидация. Каква модерна дума – каза жената и завъртя погледа си в страни. Жената се смееше, но всъщност това не беше истински смях а беше дълбока, съдбовна тревога. Сашо усети по челото си мокреж. Ситни капчици пот избиваха. Ядоса се. Защо се отби тая вечер в стопанския двор? Защо не могат тия хора да разберат това, което той съгласно Закона, даже повече от Закона иска да направи за тях! Справедливо ще бъдат раздадени и земята, и инвентарът, и дяловете! Желанието му е всичко да бъде по-справедливо, отколкото ставаше другаде. Защо не го разбират и защо трябва да слуша тези истории за развъдно-подобрителната работа при кравите, които му вече омръзнаха. Сега той е длъжностно лице, има закон и той му предписва как да действа. Още на другия ден Сашо осъмна в Камено поле. От няколко дена знаеше, че там ще има търг за раздаване на кравите от тамошната ферма. Ладата изпълзя малкия баир, зави от шосето на ляво и спря до млечния пункт, от който се виждаха развалените покриви на телчарниците, два сеновала и разбитите врати и прозорци на старите краварски помещения. Боже мой, запали цигара Сашо. Какво става тука? Стопанският двор беше пълен с народ. Някои държаха въжета, синджири, углавници, като протягаха вратове към отворените портали на един от оборите. – Мълчете, бе, мълчете – мъчеше се да въведе ред едно младо момче и сочеше маса, на която седеше комисията на търга, съставена от двама мустакати мъже и една жена. – Иванка, Иванка – викаше прегракнал някакъв шишко, широк, тумбест, с провиснали бузи човек, явно председателят на търга. – Направете път, път направете да мине кравата бе, хораааа… И кравите разбират когато ги гледаш с добро. – Каква ти Иванка бе, мърльо… -– провиква се недочул един сипкав господин от тълпата.– Срещнах я пред фурната жената, отиваше за хляб – последва общ смях и закачка. – Боже мой, с тоя народ за къде сме? За къдеее… – Иванка е кравата бе, хора, кравата се казва Иванка… Ето и номера


48

ѝ – повтори шишкото и изтри с ръкав месестата си уста. Две циганчета извеждаха крава след крава и когато двама или трима кандидати се спускаха едновременно към животното, шишкото вдигаше ръце, за да спре гюрултията. „Стига бре, стига… Има още животни, за какво се дърпате? И кравите, и телетата ще раздадем. Пък ако търпите, и гюмовете ще раздадем. Сашо постоя, понагледа се, изпуши половин кутия цигари и тъкмо когато беше решил да си тръгва, защото го заболяваше главата от това, което видяха очите му, се случи нещо, което го задържа. Към едно от младите момчета при рампата за товарене на животни пристъпи възрастен мъж. Той издърпа синджира на кравата от ръцете на търговците и зашлеви два шамара на младежа, който се олюля, политна, но се съвзе и скочи със свити юмруци към възрастния човек. Затичаха се хора, изпречиха се между тях и ги отведоха в различни посоки. – Защо бе, бачо Димо? Защо се месиш в работата на младите – гълчаха го жените, докато го водеха към порутените телчарници, за да го скрият от младоците. – Не видиш ли, че са по-яки, по-здрави от тебе? – Как защо? Как защо бе, хора? – просълзен оправяше скъсаната си риза човека. – Кравата е телна, не видите ли, че ѝ е наближила?... Телна е кравата, а те я товарят за кантара и за ножа? Колите са на „Родопа“ бе, жени? Каква е тая съвест? Еничере такива, еничере – повтаряше разплака човека и търкаше пребледнял едрите си сълзи… Хората се смутиха и вдигаха ръце за проклятие. – Абе, момче, тебе майка ли те е раждала? – викаше една от жените, като пристъпваше към родопската кола. – Подхвъркаче такова… Я, я си изтрий жълтото по устата… Кога българин е посягал с нож на бременно животно… Та… Тии… безбожник... Очите на Сашо потъмняха. Бяха се удвоили… Зави му се свят… Изпит и бледен, той премрежи очи и мълчеше задавено. Лицето му придоби цвят на восъчна пита. После завъртя поглед, но погледът му падна по развалените обори и циганчетата, които продължаваха да извеждат кравите една по една. Всичко това не беше сън, а действителност, която ставаше пред него, пред самия него. Да бяха му разправяли, трудно щеше да повярва. А това дълбоко нарани човешкото му достойнство. Душата му се свиваше от мъка, каквато той досега никога не беше изпитвал. Какъв съм аз и по какъв закон съм тръгнал? – запита се той. Пътуваше обратно към Соколаре, а въпросите не го оставяха на мира.


49

Нещо става с тоя народ, има нещо скършено в душите на хората. Тъмни облаци играеха по небето и в Сашовата душа, над равнината се носеха глухи гърмежи, които отекваха в неговото сърце. Цяла седмица след случилото са в Камено поле Сашо осъмваше в гората между Нивянин и Соколаре. Провираше се по горските пътеки, лягаше по тревата на някоя полянка, гледаше небето, погледът му летеше с белите облаци зад близките баири и Врачанския балкан, от който долиташе топъл вятър, явораците зашумяха и, макар че в гората все още цареше тишина, на хоризонта засвяткаха далечни мълнии. Но Сашо оставаше в гората. Връщаше се в селото, когато здрачът падаше над липите, брястовете и тополите край язовира, а равнината заспиваше уморена в кротък унес и тишина. Беше потънал в своя вътрешен живот. А на полето посевите радваха човешкото око. Пшениците наливаха тежко зърно, едър клас, от ден на ден все по-златееха, царевиците оформяха едри стъбла, слънчогледите пълнеха с надежда човешкия поглед. Минаха топлиците на юли и август. Щъркелите проточиха симетричните вериги на юг. Не закъсня и хладен вятър, който зашумоляваше от околната гора. От полето се прибраха сеялките, които оставиха семената в пазвите на топлия чернозем на Соколарската равнина. Времето заесеня, небето мрачно и облачно се снишаваше над есенните угари и работата от оголялото поле се пренесе в стопанския двор и фермите. Сутрин Сашо осъмваше в ремонтната работилница, в хангара със зърното, а вечер отиваше при краварите. Разговаряше с тях до късно и се прибираше вкъщи, когато лампите по селските улици замъждукаха и селото потъваше в тишина и сън. Тъй минаваше времето, на което той се остави да го носи и отнася. Една сутрин замина за околийския град. Викаха го пак с писмо – покана. Казаха му направо, че не са доволни от неговата работа. И когато вече му търсеха заместник за поста ликвидатор, Сашо свика общо селско събрание, което се превърна в учредителна конференция на новата Земеделска кооперация. Хората го избраха за неин пръв председател. За всичко това той беше дълго мислил и премислял. Връщаше се и като че ли вникваше в тайнствения смисъл на живота, сякаш в него нещо се прекърши, смъкна от себе си тежък товар от изживяното, от миналото, от онези тъжни години, които беше решил да покрие с пепел и да ги остави само спомен за историята. А то… Съдбата му поднесе друго. Съдбата


50

или съвестта… Тя също има свои закони. Новата работа беше напрегната, пълна с изненади, изискваше нови решения, нов поглед и време, което минаваше неусетно. След две години в смъртния акт на Сашо лекарите записаха… Хипертония и тежък сърдечен инфаркт. Цяла седмица селото беше в траур. На погребението се стече много народ. – българи, цигани… Млади и стари. Погребаха го в долния край на гробището. Гробът беше обърнат към стопанския двор. А кооперацията укрепна. След Сашо хората избраха своя съселянин Спас Петков – Паци. Пак сдружен земеделец. Добър стопанин и грижовник. С грижа и мисъл само за полето и хората, които ръководи. Днес кооператорите получават най-висока рента за земята си в областта. Защото произвеждат най-много продукция от полето и имат най-модерни машини за обработка на земята. Соколаре, Сашо, Паци… Там, край шосето Бяла Слатина–Враца. Стигнеш ли резервната самолетна писта, погледни на юг. Селото е само на два километра.

Худ. Тодор Игнатов – Тони, "Платноходи"


51

ПАВЛИНА ГАТЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

КАЖИ

Кажи – можеш ли да прегръщаш вода? Ей тъй на – като обръч на бъчва с ръце да обхванеш прохладата? Да опитваш със устни, да придържаш със коленете си в скута и тя по магически начин да спре да тече, като в зимно утро? И по магически начин отново чрез топлина да запази водата формата си? Кажи – да прегръщаш жена можеш ли?


52 ЦВЕТЯТА, КОИТО БИХ ТИ ИЗПРАТИЛА

не се страхувам че ще попаднат при някой съвсем непознат или че целият свят ще се присмее на моите чувства единствено ме е страх да не ги получи онази до теб която понякога във съня си допускаш не бих искала да усети тя ревността като примка която и мен задушава щом е спечелила място в твойта душа заради мене да страда не заслужава


53

ЛЮДМИЛ СИМЕОНОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДУНАВСКО ХОРО

На маестро Дико Илиев И пак звучи хорото, във което бушува българска душа и страст! Със лудо „Дунавско хоро“ в сърцето минавам през годините си аз. Това е моето хоро! Това е най-истинският ритъм на кръвта! Когато българинът заиграе, във жилите му заиграва тя! От стъпките му буйни оживяват и ветрове, и вейки, и треви, и сякаш трус земята разлюлява! ... С това хоро животът ни върви през изпитни, до днес неизброими, в щастливи и във смутни часове. Ще го играем, докато ни има и българи додето се зовем!


54

СВИЩОВ

На Гeорги Драмбозов Какво ми даде ти? Какво ти дадох? Живота си със тебе споделих: и болки, и съмнения, и радости, и моята тъга, и моя стих. Реката ти през мене преминава рой изгреви и залези влече. Аз винаги на твоя бряг оставам, тъй както някогашното момче – при твойте хора и при твойте улици, при спомена за първата любов… Часовникът от старата ти кула пак бие във сърцето ми, Свищов!


55

ЛУННАТА СОНАТА

Аз по-красива музика не знам от шепота дъждовен във листата, когато слушам „Лунната соната“ и светло е в душата като в храм. В такава нощ как може да се спи? В такава нощ душата ми ликува и сякаш неусетно се лекува от всички болки и горчивини.


56

ОПОРА

На Иван Бонев

Малацина ми останахте, приятели, но има ви все още на света! Ако пропадне в тъмното душата ми, във гръб удари ли ме клевета, ако небето слезе много ниско и птиците внезапно замълчат, изгуби ли животът дъх и смисъл и нямам ни посока, нито път, ако във гърлото напира вопъл и моят ден превърне се във ад, където и да сте, гласа ви топъл, ще чуя отдалеч: „Със теб сме, брат!“. Аз знам – докрай ще си останем верни, не ще ни разделят пари и власт! Предателят от Тайната вечеря е просто нямал място между нас!


57 ПРОЗРЕНИЕ

Колко мъничко ми трябва вече, за да съм със себе си смирен: топлина в студена зимна вечер, хляб, със близки хора споделен, с чиста мисъл нощем да заспивам, утрото да срещам с благослов и докрай житейската си нива с песен да засявам и с любов. СМИРЕНИЕ

След всичко преживяно, във което съм вярвал, за което съм мечтал, ще се смири най-сетне и сърцето във лоното на мъдрост и печал. Защото знае – всичко си отива и всичко тук било е суета: животът е илюзия горчива, едничката реалност е смъртта. РАЗМИНАВАНЕ

Навярно някъде, навярно някога разминали сме се със теб, любов! Животът ми премина във очакване да чуя неспокойния ти зов! След толкова лета и толкоз зими не знам дали ще дойде този час, но е прекрасно все пак, че те има, макар че няма да те срещна аз!


58

СТАРИЦА

И сякаш никога не е било: походката пленителна и лека, къдриците над нежното чело и любовта, отминала далеко... Приижда към сърцето остър хлад – не е ли всичко сън било, не е ли? А ябълките пак са разцъфтели и пръскат в двора своя аромат. ЕСЕННО

Тръпчив покой и мека тишина и бавен шепот, който ме опива. Навлизам неусетно в есента с една въздишка – дълга и горчива. И кротко във душата ми ръми дъждът, и гасне алената шума… . През парка пуст, без да си кажат дума, момиче и момче вървят сами.


59

НОВИ ИМЕНА

ИВАН СТОИЛОВ РАЗКАЗИ

ХЕЛОУИН

Тиквата определено се препече и замириса на изгоряло. Стефан стискаше ядно устни и се тюхкаше: „Само за пет минути проведох един разговор и ето – изгоря!“. Отвори широко прозорците с надеждата есенният вечерен студ да разреди горчивата миризма. Стана единствено постудено в хола, а канцерогенният въздух се обогати и с тежкия дъх на градския смог. В този момент влезе синът му. – Ау, тук мирише ужасно! – Изгорих една тиква. – Мама не ти ли каза как се пече тиква? – Каза ми, ама… Защо си се начумерил така? Ясен въздъхна тежко. Обясни му, че тази година организацията пропаднала. Близнаците от съседната къща били на някакъв рожден ден. Съученичката му отсреща се разбрала с нейни братовчеди да ходят към центъра. Тоест, първият Хелоуин от пет години насам, в който няма да обикалят по къщите и да събират лакомства. Четиримата бяха единствените деца в затънтената уличка на витошкия квартал и досега се организираха безупречно. Всяка година Ясен се обличаше като скелет, близнаците като зомбита, а Светлана се превръщаше във Феята на злото. Обикаляха около десетина къщи и след това три дни ядяха безплатен шоколад. Сега се очертаваше единствено прегоряла тиква. Стефан се угрижи. Не толкова, че настроението на сина му беше оти-


60

шло по дяволите, а защото не знаеше как да го забавлява през остатъка от вечерта. Пък и майка му щеше да закъснее. – Мама кога ще дойде? – подсети го Ясен. – Не зная. Може би към единадесет. Имала служебен ангажимент. Някакви гости от Италия, техни бизнес партньори. Миналата седмица нещата стояха наобратно. Жена му остана вкъщи с Ясен, а той се посвети на служебен коктейл. Как хубаво си изкара само! В този момент Ясен скочи от леглото. – Слушай, баща ми! Хайде да тръгнем двамата! Аз си слагам скелета, а за теб има една перука и маска на вещица. Сега се сетих! Баща му го гледаше като зомби с отхапан мозък. Трудно беше да измисли аргумент, за да откаже. – Ама, как така? Аз на четиридесет, ти на десет… малко несериозно… – Тъкмо ще изненадаме съседите. Те така или иначе ще ни чакат. Подготвили са се, взели са шоколади. Тази година ще се шашнат като видят нов изрод. – „Изрод“!? – Наужким де, не се газирай! Идеята на Ясен определено звучеше налудничаво. Объркваше и плановете му за вечерта. Планове, които трябваше да му осигурят спокойствието да проведе още един дълъг разговор по телефона и изгледа новините по телевизията. Точно затова се бе опитал да изпече тиквата. За да си осигури алибито на грижовен баща, синът му да тръгне по къщите, той да се отдаде на сладострастния си разговор и така, докато Ясен се прибере доволен, капнал и сит. Празникът на Вси светии поне спестяваше усилията да се приготвя вечеря. Ясен още по пътя изгълтваше два шоколада. Сега обаче някой му каза „шах“ с пешката. Стефан помисли още малко и се предаде: – Добре, хайде! Да побързаме, че е вече седем и половина. Няма да вдигаме хората от вечеря, я! Къде е маската? Сновяха вече от два часа. Първоначалното впечатление на Стефан, че десет къщи се обикалят за нула време, се замени с отчаяние и досада. Кварталът беше богаташки, къщите се намираха раздалечени една от друга и опасани със солидни огради. Натискането на звънеца и отзоваването на член от домакинството отнемаха време. Отделно от това всички се престараваха да ахкат и охкат и да демонстрират съпричаст-


61

ност към празника. Дискомфортът на Стефан се допълваше от твърде тясната гумена маска, която беше сплескала лицето му до степен, пораждаща чувството, че сърба шумно, когато диша. Намираше цялата ситуация и участието си в нея за нелепи. „Сигурно джуките ми изглеждат като разтворена вагина“. После се запита защо точно за думата „вагина“ се сети и мисълта го разведри. Дори го хвърли обратно назад, седмица по-рано, на онзи служебен коктейл. Стефан блажено се ухили, доколкото можа и изхвърли няколко похотливи лиги през отвора в гумата. След десетата къща Ясен погледна доволно в торбата си: – Ей, баща ми! Всичкото това е за мен! Няма да го деля с никого! Вещицата кимна одобрително и се загледа в далечината. Там в дъното, в началото на съседната улица лампите огряваха върховете на Замъка. Когато се настаниха преди пет години, тузарската къща вече беше населена и се открояваше с готическата си архитектура. Стефан мислено я нарече „Замъка“ и от онзи момент не спря да завижда на собствениците ѝ. Всъщност собственикът беше един. Мъж около петдесетте, който всяка сутрин профучаваше покрай тях с луксозния си джип. Стефан така и не разбра нито как се казва, нито от къде идват доходите му. Подпитваше за това жена си, все пак ЖЕНА е, трябва да знае кварталните клюки, но тя вдигаше безразлично рамене. Стефан осъзна, че до болка познава всеки елемент от причудливите две кули, извисяващи се над покрива на къщата, както и всеки сантиметър от луксозния джип, но физиономията на собственика все му се размива. На всичкото отгоре в момента прозорците на Замъка светеха. Без да осъзнава защо, Стефан хвана Ясен през рамото и измуча изпод гърбавия си силиконов нос: – Хайде там, за последно! Ясен като че ли се стресна: – Ние никога не ходим там! – Защо? – Ами… не е към нашия квартал… Инфантилният фитил на Стефан обаче беше запален. Пламъкът му съскаше право към рошавите вещерски къдрици, под които дебнеше детонаторът на любопитството. – Хайде, де! Какво толкоз!? Един шоколад повече!


62

– Ама, тате… – Какво „тате“!? Малкият скелет заби поглед в земята: – Нищо! Не чакаше повече. Грабна Ясен за ръката и го поведе към Замъка. Спряха пред огромна метална ограда. Над нея като гарван клечеше лъскавото око на охранителната камера. Взираше се право в тях. Стефан инстинктивно приклекна. Да изглежда поне като ученик от горните класове. Натиснаха звънеца и не след дълго вратата се открехна. Двамата поеха по дълга бяла алея, осветена от закътани в декоративните храсти диодни лампи. Стефан забави крачката и започна да мята къдрици на всички страни. „Бре, бре, как се е наредил тоя! Същински граф!“. Зад храстите, точно в средата на двора бълбукаше малко езерце, осветено в небесно синьо. От есенния студ над водата се стелеше лека мъгла, която допълнително придаваше приказност на мястото. Ясен дръпна ръката на баща си и го накара да побързат. Изкачиха стъпалата от розов гранит и се озоваха пред входната врата. Голяма, с тежки позлатени топки на бравата и с релефно матово стъкло. Зад него се щураше силует. Стефан усети, че сърцето му бие учестено и пое дълбоко дъх. Накрая вратата се отвори и петдесетгодишният очилат Граф на Замъка надникна през нея. Беше по червен домашен халат, бос и ококорен. Не носеше меч. Стефан се прокашля, приклекна и с преправен гласец фалцетно изписука: – Беля или лакомства! Домакинът намести очилата си и се загледа по-внимателно в неканените гости. Малкият скелет с наведен към земята череп и дългунестата вещица с изкривени крака и бирено коремче. Веждите му се свъсиха, нещо мислеше и определено не знаеше откъде да започне. Накрая Графът на Замъка изписа смутена усмивка на лицето си: – Малко ни изненадахте! То тук никой не идва на този ден и не ви очаквахме. Но… Той отново се загледа в маскираните гости и тревожната мисъл отново запъпли в съзнанието му. Само след няколко секунди обаче човекът изпружинира на пръсти и добави по-уверено: – Аз само минутка. Сега се сетих, че имам една кутия неотворени


63

бонбони. Аз ей сега! Миг преди да се обърне, добави: – Чакайте тук! Вкъщи е разхвърляно! После притвори внимателно входната врата и потъна във вътрешността на покоите си. Да, вратата не беше затворена плътно. И да – един апетитен трисантиметров процеп излъчваше неонови изкушения. На които Стефан не издържа. Той подбутна леко вратата и тя плавно започна да се отваря. – Тате, какво правиш!? Спри! – стресна се Ясен. Стефан не го чуваше. Любопитството му се обливаше с легени благоуханна вода. Ето го антрето! „Леле, всичко е в мрамор, позлатени огледала, откъде толкова пари!?“, чудеше се Стефан. Той провря главата си по-навътре и започна да обследва обстановката, докъдето можеше. Антрето свършваше в друга остъклена врата. Тя внезапно се отвори и на прага ѝ се появи стопанинът и главата на една жена. Стефан на секундата отскочи назад. Но не успя да дръпне вратата. – Я, забравил съм да затворя вратата – сепна се Графът, – ще ни избяга топлото! Той подаде кутията с бонбони на малкия скелет, който безмълвно я пое. Вещицата през това време неусетно се беше издължила и придобила естествения си размер. Стефан грабна Ясен за ръката и без да каже дума, дори на стопанина, го замъкна обратно през двора. Малко преди да излязат на улицата, Ясен тихо изпъшка: – Тате, по-полека, много бързаш… Откъсна ми ръката. Стефан обаче се носеше по улицата с развети коси. Не отговори на Ясен, нито намали крачката. Отвори рязко вратата на дома им и влезна в антрето. Чак когато се погледна в огледалото до закачалката, установи, че трябва да приключва с вещерството. Награби яростно с две ръце пластмасовата маска и започна нескопосано да я дърпа. Тя се изхлузи с неприятни жвакащи звуци. Отдолу се появи щръкналата му коса. Под нея в огледалото се отразяваше набразденото от гумата лице и зачервените очи. Метна маската до шкафа за обувки и влезе в хола. Седна на дивана и включи телевизора. С тихи стъпки Ясен премина покрай него и потъна в стаята си. Малко по-късно, все още облечен като скелет, синът му дойде и го попита: – Тате, все пак има ли нещо друго за ядене, освен тиква? Не ми се ядат шоколади точно сега! А съм гладен!


64

– Не, няма! Като дойде майка ти, да ти сготви нещо набързо! – А тя… – Нали ти казах! В единадесет се връща. Отпуши си ушите! От смотания служебен коктейл – внезапно се изкрещя Стефан. После продължи по-спокойно: – Играй си на плейстейшъна. Аз искам да гледам новините. Ясен изопна долната си устна напред, подсмръкна и излезе. Точно в полунощ Николета се прибра. Беше превъзбудена. Още от вратата започна да разказва на Стефан какви бизнес премеждия имали с италианците. Как почти се скарали в началото, когато обсъждали някакъв застрахователен договор, единият даже напсувал на английски шефа ѝ, пък той се нацупил и си тръгнал, но после му минало, върнал се, продължили, италианците се разведрили, започнали да се смеят, постигнали съгласие, прегръщали се накрая, отишли да се почерпят в един бар, там ударили по едно, единият италианец се опитал да изпее нещо на Адриано Челентано, пияният шеф на Николета му пригласял, крякайки като жаба, после… . – Аз излизам – прекъсна я Стефан. Николета го изгледа учудено: – В полунощ? – Ако беше си дошла по-рано, нямаше да е в полунощ! – Къде ще ходиш? – Ще глътна въздух, ще се разходя. Мога да отида до центъра да взема отнякъде готова храна. Ясен нищо не е ял. – Нали каза, че ще му правиш тиква? – Прегорих я! – отговори Стефан, докато затръшваше след себе си входната врата. Николета се стовари върху дивана. Отметна глава назад и затвори очи. Стоя така известно време. После стана и тръгна към детската стая. Вътре Ясен все още въртеше джойстика в ръцете си. – Не си ли легнал вече, ангелче? – Не! Чаках да се върнеш и да ми приготвиш нещо за ядене. Татко не може. – Мда… Някои неща не може, други може… – Той излезе ли? – Да. – Къде отиде?


65

– На лов! – Какъв лов? – Не знам! Сигурно за вещици! Или вещица. Макар, че Хелоуин вече приключи. – Коя вещица? Онази ли? – Вероятно. Николета понечи да затвори вратата на стаята и да отиде да се преоблече. Ясен обаче я спря: – Мамо, татко видя ли те у чичо Сашо? Николета изтръпна: – Вие ли бяхте? – Да. Аз ти познах обувките в антрето. Татко може би също ги е видял. После беше много груб и едва не ми откъсна ръката. Лицето на Николета стана сериозно и в миг се набръчка: – Това не е добре! Ясен остави джойстика и се изправи. Все така в костюма на скелет. Погледна майка си и вдигна рамене: – Кога ще му кажеш? – Какво да му кажа? – За чичо Сашо. Че ме обича повече от татко. За онова, което той ми обеща миналата седмица. Да ме води на Дисниленд. И без туй татко си има оная вещица. Нали такава е? Николета приближи сина си и го погали по главата: – Не зная, ангелчето ми. Много е сложно! Трябва да решим ние двамата какво ще правим оттук нататък с баща ти. Така както винаги само двамата с тебе сме вземали решения. Ти си моят мъж в къщата! В тази къща, имам предвид. Тя клекна и прегърна Ясен през кръста. Притисна изрисуваните кокали в лицето си и изхлипа. После вдигна навлажнени очи нагоре и пак го погали: – Моля те, ангелче… кажи ти какво искаш? Какво искаш да направим? И ще го направим! Кажи ми моля те, какво искаш? – Точно сега ли? – Да! Точно сега, момчето ми! Точно сега. Ясен хвана майка си под раменете и ѝ помогна да се изправи. После я погледна отдолу с ококорените си сънливи очи: – Искам да ям!


66

ИВАН ГЕОРГИЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

* * * Продавам Надежда, както оня поет в стиха си продава. И бяла е, чиста, Надеждата близка. Продавам я, давам, не искам в замяна, не искам пари, ни плач, ни богатства, а блага усмивка. Безплатно я давам! Вземете! Не бойте се! Тя е от тази Надежда, която не свършва, а тлее, гори ‒ не изгаря Надеждата. Когато усмивката на мило лице от тъгата бъде заменена, елате, аз давам Надежда!


67

СИЛВИЯ ИЛИЕВА ПРОДАВАЧЪТ НА ПОЯСИ

Разказ

Цялото морско градче е знаело, че Соня е влюбена в него и че той я учил да плува. Знаели са, че дъждът от звезди, в който се е къпела, мислейки си за него, е звучал с мелодията на неговия глас. Моряците, които са ги виждали да тичат рано сутрин покрай лодките, хванати за ръце, се досещали, че тя го обича. Ленивите хора, изпънати на обед по пясъка, знаели, че тя го обича, и гларусите, на които хвърляла храната си, също били наясно, защото тя се хранела само с блясъка в неговите очи. Дори съседите са виждали, когато той я изпращал до нас. Единствената, която недоумяваше, се оказах аз. Но да започна от самото начало. Това се случи в началото на юли 1997-а. Майка ѝ – моята леля, я остави при нас под предлог, че общуването с мен – по-голямата ѝ братовчедка, щяло да се отрази добре на затворения и еднообразен живот, който водела в родния си планински град. Братовчедка ми Соня – с кестенява, дълга коса, тъмни очи и вирнато носле, доста слабичка, дори гърчава, ми изглеждаше тиха и скучна. Тя дойде облечена в светлосиня разкроена рокля от шифон, стигаща почти до глезените ѝ и още тогава ме помоли да я заведа на плаж. Морето, бурно и лазурносиньо, се пенеше пред нас и бучеше с цялата си мощ. Когато застанахме срещу него, Соня се разплака. Сълзите ѝ капчукаха по шифона, оставяйки тъмни петна по него и докато аз гадаех дали плаче от радост, или от тъга, Соня ми разказа, как от малка сънува един и същ лош сън, който не може да си спомни в подробности, но много ѝ напомня всичко, което ѝ се случва сега. На следващата сутрин намерих Соня в кухнята. Изглеждаше леко унила, затова реших да ѝ подаря една моя вече отесняла рокля в прасковен цвят. Оказа се, че на Соня ѝ стои свободно и ефирно, като още повече подчертаваше нейната разцъфтяваща хубост. Тя благодари за подаръка, разпусна правите си дълги коси, и излязохме да я разведа из град-


68

чето. Спряхме, за да си купим сладолед; снимахме се; минахме през всички улички; през малкия парк; китните хотелчета и през пазарчето. От сергията за пояси тя възнамеряваше да си купи възглавница или пояс, с които да си помага, докато се учи да плува, но дали защото мъжът от сергията пожела да се запознае с нас, или заради това, че реши да се шегува с мълчаливата ми братовчедка, Соня се разсърди и побягна. Още когато я настигнах, по мъртвото вълнение в очите ѝ трябваше да се досетя, че нещо не е наред, но тогава имах други интереси и забавления, компанията ми ме чакаше да се видим и се чудех, как по-бързо да се измъкна от новото си задължение. Изминаха две седмици от гостуването на Соня и аз забелязах, че не е прилепчива и може и сама да се грижи за себе си. Веднъж майка ми ме попита – какво яде братовчедка ми и в онзи момент като превъртях лентата назад, установих, че тя почти не се храни. Скоро забелязах и друго. Соня страдаше от безсъние. Вместо да спи, тя ставаше да гледа звездите и едва дочакваше изгрева, за да излезе сама на ежедневната си разходка. И когато майка ми я питаше, каква е причината за всичко това, аз скришом наблюдавах как със слабата си ръка, Соня издайнически слага гладък кичур зад ушите си, как се старае да скрие онова, което се гонеше в бляскавите ѝ очи, опитвайки се да го размъти и убие с едно трепване на ресниците си, но вместо това то ставаше още по-голямо, светеше като морски фар и нищо не беше в състояние да го скрие или затъмни. Една вечер влязох в стаята ѝ и я хванах да си татуира с нож буквата „Н“ от вътрешния край на глезена си. Развиках се и я заплаших, че ако не ми каже, ще изпея всичко на майка ми и ще я пратим обратно в нейният град. Тогава Соня стана, затвори вратата и ми разказа, че там на пазара, в гърдите ѝ нахлул злия вятър. – Злият вятър, како – каза тя, – ме обладава и ме кара да правя лоши неща. Неговото тяло мирише на сол, хапе гърдите ми, усещам парещите му устни по кожата си и се страхувам, че се разразява в ума и тялото ми и не мога да го спра. Поисках ѝ повече обяснения, дори ми стана смешно, защото тя тогава нямаше четиринайсет години, а аз бях по-голяма от нея с пет, имах си приятел, бях наясно с тези неща, но тя се държеше много странно и каза, че не може да ми каже нищо повече от това. В следващите няколко дни братовчедка ми продължаваше да става рано и да тича край морето и един ден предложих да излезем заедно,


69

за да я науча да плува. Същият ден двете влязохме по навътре във водата – вълните бяха меки и хладни и стигаха почти до раменете ни, а слънцето приближаваше към нас, като горяща колесница и мяташе по лицата ни огнени струи. Показвах на братовчедка си, как да се отпуска и да синхронизира дишането си с това на морето. Тялото ѝ беше леко като на дете и през цялото време я придържах по гръб над водата. Спомням си, че ѝ обяснявах нещо, но тогава тя внезапно се взря в мен с онези неспокойни, дълбоки очи, които като че ли още отпреди гостуването ѝ, бяха измъчвани от нещо и ме прекъсна: – Възможно ли е да си въобразявам или да халюцинирам всичко това, како? Възможно ли е, краят на сънят да е друг, а морето да е ласкаво и добро с мен? Загледах се в повдигната брадичка, тъмните ѝ мокри мигли, които оставяха сенки по нейната златиста кожа и си помислих, че това момиченце се побърква. Огледах се невярващо. Тъмнината на морето, в далечината ми се стори плашеща. Наоколо се чуваше глъч. Хората се радваха на почивката си. Тогава си пожелах страховете ми да се разхвърчат над главата ми като изплашени птици, далече, далече, на някой незнаен бряг, но в същото време Соня очакваше да отговоря. Дългата ѝ гладка коса плуваше назад с вълните, а лицето ѝ светеше насреща ми. – За какво говориш, Соня? – попитах учудена. – Той е много проклет, но пък е красив, како, много е красив. Всеки ден минавам през него, но когато ме погледне с онези зелени очи, всичко около мен се завърта с шеметна скорост, а в небето пламва пожар и слиза толкова ниско, че имам чувството че ще ме прогори, като стръкче суха трева, ще пламна и тогава аз тичам, тичам към морето, за да намеря утеха в него. – Струва ми се, че си влюбена, Соня – съобщих аз. Тя се размърда, освобождавайки се от ръцете ми, стъпи на дъното и се взря в мен. Никога не успях да забравя очите ѝ, след това мое разкритие – уплашени, налудничави, детски очи и като че ли се опитваше да си спомни, дали не беше чувала някъде тази дума и преди. Но в онзи момент аз не се досещах, че тя е още много малка, а всичко това за нея е ново, смущаващо и непознато и започнах да я разпитвам най-безцеремонно, а тя мълчеше и не искаше да ми каже. Такава чистота имаше в изражението на лицето ѝ, заради която дори трапчинката от насмешка на бузата


70

ми, се сгърчваше, а аз се чувствах до нея като по-малката братовчедка. Спомням си, как вълните се блъскаха в раменете ни, аз се канех да ѝ искам обяснение, но тя, притихнала като в църква, се заслушваше в песента на морето, сякаш просеше милостиня от ножовете на вятъра и се молеше, с цвета на посинелите си от студ къпинови устни. За нея този ден се оказа денят на истината, защото тя най-после разбра диагнозата си, докато аз все още недоумявах напълно в кого впрочем е влюбена странната ми подрастваща братовчедка. – Сега вятърът е слаб – прошепваше тя, – но усещам че ще задуха, ще ме отнесе със себе си и от мен ще остане само тлен. – Кой е този вятър, Соня? – питах аз и ръкомахах. – Виждала ли си го, докосвала ли си го с ръце? – Виждала съм го – отговаряше оскърбена от любопитството ми, изстискваше косата си от водата, тръсваше я и тръгваше към брега. После се прибирахме вкъщи и сядахме на терасата, за да ѝ покажа, как да си гледаме на карти. Не беше нужно на всяко нареждане да се поглеждаме непрекъснато, за да разберем, че до нейната дама пика, винаги заставаше поп спатия. Но ние предусещахме също, че това не е някаква игра на случайности и занапред, сънят на Соня щеше да се избистря като мътна вода, докато в нейното отражение тя щеше да вижда още-по-ясно какво ще я връхлети и отсега нататък никога нямаше да посмея да се усъмня в ясновидството на думите ѝ. Забравила за лошите си предчувствия, имах още две седмици, в които се радвах на спокойствието си в моята компания. Соня неусетно беше излязла от полезрението ми, виждах я сутрин и вечер и вече се надявах скоро да си замине, за да ме освободи докрай от задължението ми. И така до средата на август. Онова дълго потискано напрежение звънна на 15 август вечерта на вратата и напълни въздуха с миризма на болест. С майка ми тъкмо приготвяхме вечерята. Майка ми беше много нервна, защото Соня за първи път закъсняваше и когато чух позвъняването, на един скок се озовах пред вратата. Отворих, но ме лъхна страх. Пред мен стоеше продавачът на пояси, а в ръцете му се беше отпуснала Соня. Тя лежеше в него мокра с килната глава назад и разперени ръце. При вида ѝ с майка ми изтръпнахме. Мъжът измрънка нещо виновно. Зелените му очи проблеснаха и я пусна в ръцете ми като кукла. После се затича по стълбите. Гле-


71

дах мокрото ѝ лице, което излъчваше детска сънливост, устните ѝ все така къпинови, но недоумявах какво се е случило. Когато я довлякохме до леглото ѝ и започнахме да събличаме мократа рокля, братовчедка ми започна да бълнува. Заслушахме се в брътвежите ѝ и с ужас установявахме, че тя нямаше представа къде се намира, питаше ни кои сме и най-страшното беше, че не помнеше името си. Първоначално майка ми си помисли, че е пияна и ми нареди да я наглеждам. През цялата нощ не мигнах, заслушвайки се във всяка нейна дума. Предчувствах, че лошото от съня вече се е случило. Опитах се да науча повече от нея, но единственото, което разбрах, бе, че е напълно дезориентирана. На другата сутрин стана по-зле. Соня нямаше спомени за наименованията на мебелите в стаята, нито имаше съзнание да каже какво се е случило, но въпреки несвързаните думи, ние с майка ми, в цялото си отчаяние, заставахме пред нея на колене и започвахме да изреждаме едно по едно имената ѝ, годините, града, в който е родена. Тя седеше на дивана, с ръце отпуснати в скута на роклята си, а в нейните безжизнени очи онзи огън беше изгаснал и единствено безутешността на мъртвото вълнение в тях скриваше разминалата се смърт, дарявайки на Соня чисто бяла памет.

Худ. Тодор Игнатов – Тони, "Арката на Учителя Христос"


72

РУМЯНА ИВАНЧЕВА РАЗКАЗИ

ЕДНА НОЩ. ЕДИН ДЕН

На сутринта – Този път наистина ще подам молба за развод! – крещеше той. – А аз наистина прекарах нощта в едно тъмно мазе и там имаше плъхове! – Все по-лошо лъжеш. Отначало ти се връзвах на измишльотините. – Не те лъжа и не съм те лъгала никога, случват се разни неща, не може всичко да се предвиди. Дори нищо не може да се предвиди. – Защо с мен не се случват, а все с теб? Аз как успявам да си планирам всичко, а ти – не? – Нека отидем до блока, в който живее Мая, да говориш с човека от първия етаж, той ме отключи и ме извади от мазето – настоятелно молеше го, молеше Катя. – Никого няма да разпитвам! Можеше поне да се обадиш по телефона, да знам, че си жива! Не вярвам и грам на това, че си била цяла нощ в едно тъмно мазе, и то… с плъхове! Сега така ли ги наричате любовниците – плъхове? Миличко звучи. – Батерията ми падна, ако имах телефон, нямаше да стоя в мазето. – Глупости не ми се слушат! Той крещя, руга, настояваше тя да разбере, че трябва добре да планира всичко и да не оставя нещата на случайността, блъсна вратата от външната страна и я остави сама с детето. Тръгна, добре „планирал“ деня си. Беше прекалено подреден и много точен. Гордееше се с това. За разлика от него, тя беше човек без часовник. Често закъсняваше, но все пак успяваше всичко да свърши. И беше прекарала нощта в тъмно мазе. Плъхове нямаше, но го каза, за да звучи по-убедително.


73

Предишната вечер Рожденият ден на Мая започна в 19 ч. и компанията бързо се развесели. Цял час асансьорът спираше на 8-ия етаж, слизаха нови и нови приятели и влизаха с настроение, дори някои направо от антрето запяваха, защото китарата не спираше и се редяха песен след песен. Студентският спомен за купони избуяваше в пълна сила. Катя почти нищо не пи и не яде. Знаеше текстовете на всички песни, пееше и чувстваше всяка дума. Като човек без часовник, увлече се и не забеляза кога е минало полунощ. Тръгна си в разгара на купона, беше обещала да се прибере същия ден. Така ѝ беше казано – той ще приспи детето, но тя трябва да се прибере „същия ден“, което означаваше, преди 00.00 ч. Бързо влезе в асансьора, пусна стотинката и натисна бутона, който е най-отдолу. Много бързаше, ядоса се дори на стария асансьор, че върви бавно. Кога ще ги изхвърлят от употреба тия асансьори – влизаш и дърпаш една дървена решетка, след това пускаш 1 стотинка и тогава той тръгва. Отживелица, но и белег на някакъв аристократизъм, останал в старите масивни сгради от соцвремето. Обитателите на тези входове се гордееха с издръжливостта на съоръжението, дори твърдяха, че сега техниката била по-лоша. Живееха си в техен отминал свят и не приемаха нищо ново. „Тъпи асансьори!“ – помисли си и излезе бързо от него. Стъпила отвън, разбра, че е в мазето. Защо не бяха написали, че бутонът най-отдолу не е за първия етаж, а за мазе? Влезе отново в асансьора, но нямаше 1 стотинка. Имаше монета от 2 стотинки – не ѝ вършеше работа. Опита се да я напъха в отвора за стотинки – не! Не става! Нямаше как, трябва да излезе от мазето през вратата, която води към стълбището на първия етаж. Опипом в тъмното намери стълбите, изкачи ги и откри откъде да светне. Натисна бравата – заключено, естествено. Трябва да звънне на Мая и да я помоли да дойдат и да я отключат. Изрови мобилния телефон от чантата си, но... батерията беше паднала. Ето ти случка! Започна да блъска по вратата и да вика. Всички в блока спяха – или поне тези, които са по-далече от 8-ия етаж, където купонът продължаваше, но вече по-тихо. Имаше надежда някой от приятелите да си тръгне и да извика асансьора, тогава щеше да я чуе. Започна да снове между вратата на стълбите и асансьора, докато се умори и седна. Поне лампата светеше и не угасваше. Браво на любителите на „старите неща“, които не бяха монтирали механизъм да спира осветлението на всяка минута, а за


74

фотоклетки вероятно не бяха и чували. Ако имаше фотоклетка, сигурно трябваше да стои права някъде и от време на време да размахва крак или ръка, за да я активира. И мазето беше чисто, вратите на всяка клетка в него – метални и освен това – с големи катинари. Все някой трябва да я чуе. Блъскаше по вратата, викаше. Отиваше пак до асансьора. И така до 5 часа сутринта. Не ѝ се спеше, но не можеше и да мисли. Стоеше в мазето, следвайки разни картини в съзнанието си, които я извеждаха на невероятни места – спомените са големи нахалници. Явяват се, когато искаш и когато не искаш! Някои от тях я натъжаваха, защото от дистанцията на времето бе наясно, че понякога младежките щуротии не са били безобидни. Други спомени я караха да се учудва на себе си, трети – да се усмихва. Като този например, когато пак бързаше да се прибере и толкова бързо седна в едно такси, каза адреса си и човекът малко учудено я изгледа, но я закара, където трябва. Когато слизаше, го попита колко дължи, а той ѝ каза, че не е такси. Ама нали беше жълта кола като другите таксита? И тя махаше на такси? Той защо беше спрял? Защо я беше возил? Ами спрял, защото го засякло едно такси, тя влязла и той бил в същата посока. Смееше се човекът и ѝ каза друг път да внимава къде се качва, защото имало ненормалници и добре че е попаднала на него. Усмихваше се на спомените си и после потреперваше пред мисълта какво ще обяснява, като се прибере вкъщи не „същия ден“. Към 5 ч. сутринта отново започна силно да блъска по вратата към стълбището, вече трябва някой да се е събудил. И, о, чудо ! Отвън някой почука и се чу: – Отвоооори миии! Отворииииии да влязааа! Гласът звучеше пиянски. Не беше глас на никого от компанията. – Отваряй, чуваш ли, ще счупя вратата! – пияният заблъска отвън. – Викай силно, дано те чуят! – каза му тя. – Отваряяяяяяяй! Ще те пребииия! – пияният мислеше, че блъска на собствената си врата и вярваше, че крещи на жена си. – Няма да отворя, ти викай силно! – Ще викааааааааааааааам! Това накара един от живеещите на първия етаж да не издържи: – Какво си се развикал пак? Ти бил ли си трезвен някога в живота си? Защо цяла нощ блъскаш по вратата на мазето ? – Отключете ме, вътре съм, отворете ми! – извика отвътре Катя.


75

– И ти защо си заключил жена си в мазето бе, кретен! – каза мъжът от първия етаж. – Не съм жена му, случайно съм тук, бях на гости. – На гости в мазето? Пълно е с ненормалници, ама защо се събирате все в тоя вход! И отгоре цяла нощ слушам Висоцки. Ако беше чалга, щях да ги стрелям. Коя си ти? Сега ще извикам полиция! – Не викайте полиция, моля Ви, само ме отключете. Бях на гости на Мая от 8-ия етаж и като си тръгвах, натиснах по грешка бутона за мазето, после нямах 1 стотинка, за да тръгна пак с асансьора и стоя тук 5 часа. Човекът от първия етаж, събуден в 5 часа от пияния си съсед, отключи Катя и започна да буди пияния, заспал пред вратата. Същият ден, вечерта Катя приспа детето. Чакаше мъжът ѝ да се върне. Щете да му разкаже всичко подробно, трябваше да ѝ повярва. Това беше самата истина. Той не трябваше така да ругае сутринта – как щял да се раздели с нея, да видела добре ли е да е сама – без него; как нямало да се оправи без него, пък тогава щяла да види дали ще стои по цели нощи в тъмни мазета да си играе с плъхове... Той не трябваше да се старае всичко да е „под конец“; светът не може да бъде подреден според неговите предпочитания – не е възможно това да стане; трябва постепенно да се научи да приема нещата такива, каквито са; да разбере, че има и случайности и понякога тези неочаквани събития се подреждат, както си искат. Тя щете да му помогне да разбере това – постепенно, търпеливо. След години случката в мазето трябваше да ги накара двамата да се смеят. Може и да я разказват на други и да се забавляват. Детето кротко спеше, подвило едната ръчичка под бузата си. Нямаше как да знае, че занапред само майка му ще го води за една ръка и никога няма да го хванат мама и татко за двете му ръчички и то, по средата, да подскача весело. Баща му беше загинал същия ден при катастрофа. Не беше го планирал. Седмица по-късно по пощата пристигна молба за развод по нейна вина. Все пак беше „планирал“ нещо и след себе си.


76 ЕДИН ПЪРВОКЛАСНИК ПИТА

След мразовитите дни и общата потиснатост, с която ни белязва студът, този 19 февруари изведнъж напълни улиците с хора и слънцето отвори позабравени усмивки. Дори видяхме една възрастна жена да продава кокичета, докато вървяхме към паметника на Васил Левски, хванати за ръка – баба и внуче. Той стана ученик точно през същата тази учебна година, в която предстоеше аз да изпратя поредните абитуриенти на бал, трепетно да очаквам резултатите от матурата им и да се пенсионирам.

*** – Бабо, нали, когато са обесили Левски, е било люта зима и дори псета и вълци са виели около бесилото? А сега не е така. Татко казва, че сега всичко е различно. И каза да те слушам, ама да знам, че сега е различно. – ... – Сега има трамваи, а някога е имало вълци, нали? А псета пак си има. – ... – Толкова много хора до паметника с големи букети, а ние идваме само с едни кокичета. Е, нищо, нали ти искаше да зарадваме бабата, като ги купим. Тя защо не ни върна ресто? Госпожата в училище каза, че всички трябва да уважаваме героите си. Бабата, ако знаеше, че ще ги носим на паметника на Левски, щеше ли да ни ги даде без пари ? Или поне да ни върне ресто, а ние нямаше да го вземем. – ... – Левски нали е герой, защото е дал живота си за свободата. Така казват всички, само Митко от нашия клас мисли, че това е глупост. Знаеш ли какво казва той – да се биеш за някаква си свобода и да умреш, било много тъпо, защото после няма да си жив и няма да видиш сам свободата и щели да те забравят. – ... – Е, да, дори и да не те забравят, пак си правят каквото си искат, само си служат с името ти, татко така казва. Той много се ядосва, като гледа телевизия и казва, че изопачават Левски. Какво значи да изопачаваш, да


77

правиш наобратно ли? Теб изопачавали ли са те? – ... – А Левски защо е спял през зимата на студено в една воденица и е бил гладен, нали са събирали пари за оръжие... можело е поне да не стои гладен. Но е бил честен и е бил герой! По телевизията казаха, че някой откраднал парите, събирани за лечение на едно дете. Това Левски никога нямаше да го направи. Затова татко казва, че сега всичко е различно, нали? – ... – И пак по телевизията видях едни деца, дори по-големи от мен, питаха ги знаят ли кой е Левски, а те не знаеха. Знаеха кой е Азис. Това е много срамно, нали? – ... – И да си предател е срамно. Защо са го предали, нали всички са го обичали? Обаче предателят му е останал жив, а Левски – не. Нали найважно е да си жив, Митко така казва, другото няма значение. – ... – Ти казваш, че е хубаво да има и такива хора – с големи букети и с костюми, но най-хубавото е това, че пред паметника на Левски има и такива като нас с теб. Ако беше студено и имаше вълци, щяхме ли да дойдем? – ... – Да, винаги ми казваш, че трябва да открием каква е поуката. – ... – Добре, поуките са много. Хубаво е да купиш кокичета от една баба, защото не е важно колко голям е букетът, а да е от сърце и всички цветя са хубави. Предателството е много, много лошо нещо, то е като това да знаеш кой е Азис, а да не знаеш кой е Левски. Няма да споря с Митко и няма да обръщам внимание какво казва. Ще гледам телевизия заедно с татко, той е голям и умен. Левски е герой и не е забравен. Ще гледам хората в очите, но нека като се прибираме сега, докато сме в метрото, да си гледам в смартфона. Може ли?


78

*** На мястото на многоточията са моите отговори. Те дълго ще се сблъскват с гласа на Митко и с посланията на телевизиите. Дано моят първокласник запомни букетчето с кокичета. Ако се опитате да отговорите на въпросите му, ще разберете, че не е лесно. Не е лесно, защото „сега всичко е различно“. И това „различно“ има нужда от въпроси. И от отговори. Сега.

ЗМИЙСКА ОБИЧ

Някои хора имат сърце на птиче, други – трепкаща с крилца душа, трети чакат птичка да запее в ушите им, а на някои дори пеперуди им пърхат в стомаха. При Нея вместо пеперуди, бяха се настанили гъсеници. Обаче това е много неприятно като усещане – да чувстваш гъсеници вътре в теб. И освен това няма никаква символика, освен неясно очакване те да станат пеперуди в бъдеще неопределено време, да се чака да се превърнат в пеперуди. Тя не можеше да чака, искаше нещата да се случват бързо и сега. Затова вместо гъсеници, у Нея живееше една змия. Не какво да е, а голям и многозначен символ – библейски при това. Символ на изкушение, на рогатия, на злото, на лек, на спасение, на познание след болка... Познанието е по желание, но изкушението, съмненията и кривият път са задължителни, когато вътре в теб има змия. Когато беше малко дете, майка ѝ много я плашеше със змиите и все я предупреждаваше да внимава къде стъпва. Такъв страх се всели у Нея към всички влечуги, че дори и на снимка не можеше да ги гледа. Понеже майка ѝ много се страхуваше детето ѝ да не срещне змия, именно затова Тя, седемгодишна, на един пикник видя смок, навит на руло, и в средата – вдигнал главата си. Когато каза, че го е видяла, възрастните решиха, че лъже: „Това дете има богато въображение, внимавайте с него!“ – дочуваше тогава шушуканията им, от които запомни само, че ще внимават с Нея, каквото и да значеше това. А срещата със смока беше истинска, сбъднаха се страховете на майка ѝ, а у Нея се загнезди усещане, че вътре в себе си има змия. Тя, змията, я караше да кривва по трънливи пътеки и да се прибира


79

изподрана след това; тя я водеше по пътя на съмненията и я караше да будува по цели нощи; измъчваше я; тласкаше я да върши щуротевини – понякога младежки лудории, които може да се оправдаят, но друг път истински глупави неща, дори предателства, за които само Тя си знаеше. Змията все я отклоняваше нанякъде. И понеже Тя знаеше, че това е дело на змията – многозначния символ, не искаше другите да го виждат, затова беше мила и добра, усмихната и дружелюбна, истинска приятелка, всеотдайна до себеотричане. И всичко това, за да не се забележи, че вътре в Нея живее змията. Когато се умори да очаква, че най-накрая ще дойде познанието, след всичко друго, което е змията у Нея, тогава реши да я изгони. Неистово искаше да я пропъди от себе си, да я изкара навън, да ѝ каже: „Къш, върви си!“. Да е свободна от изкушения, съмнения, поразии и ... безполезно очакване на познание след всичко това. Трябваше да я отстрани. Започна нарочно да кашля силно и си представяше как змията излиза и ето, спасена е. Не ставаше така. После реши, че може би змията се е размножила вътре в Нея и Тя е пълна с много змийчета, а Радичковото „акустично гърне на времето, в което се раждаме и живеем“, както казва той, у Нея се е напълнило със змии. Трябваше да затвори капака на гърнето, да ги задуши, да ги умори и за целта се тъпчеше с храна – вкусно или не, само да е по много. Ядеше като ламя, ламята е триглава и посилна от змиите, ще ги победи, вярваше в това, но само напълня, а те не се задушиха. Реши да отслабне и да ги изтощи, така може би щеше да се спаси. Гладува дълго, отслабна, виеше ѝ се свят, чудно защо другите я поздравяваха за това и ѝ се радваха, но Тя пак хващаше по трънливите пътеки заради змията, която носеше в себе си. И това не донесе спасение. Тогава взе поредното твърдо решение да не прави нищо. Абсолютно нищо. Така змията щеше да се изтощи и да залинее, да умре. Отначало ѝ беше много трудно, защото винаги е била зает и бързащ човек, който върши по няколко неща едновременно и времето не му стига за всичко, което е в списъка. Да, вечният списък със задачите и отмятането им. Изведнъж спря всичко. Не излизаше, стоеше в стаята си, не гледаше телевизия, не четеше, не правеше нищо. Ужасно трудно начинание. Да спиш и да пиеш вода. И да чакаш с нищонеправене да убиеш змията в себе си. Дойде братовчедка ѝ, лекарка, и се изплаши, когато я видя. Каза ѝ, че е в депресия и трябва да се лекува. Нямаше как да ѝ признае


80

за змията, защото тогава братовчедка ѝ щеше да ѝ сложи друга диагноза и да я отведе знае се къде. Докато нищоправеше, чакайки така да умори змията в себе си, си спомни за Познавачката, която виждаше минало и бъдеще само като се взре в очите на човек. И отиде при нея. Още докато влизаше в стаята ѝ, Познавачката се разкрещя: – Отивай си, хора със змии вътре в себе си не приемам! – Помогнете ми, искам да ги премахна, затова съм дошла – почти проплака Тя. – На колко години си станала, и още не си се разбрала с тях! Отивай си! – Как да се разбера с тях, измъчват ме, карат ме да върша какво ли не! – Ти ги накарай да правят каквото Ти кажеш! – Как? – Само Ти знаеш. За всеки е различно. Разбери как е за теб и го направи! – Но аз искам тази змия, или змии, дето са вътре в мен, да ги няма, искам да ги извадя от себе си. – Не става! Всеки си ги носи. – Не ги искам! – Тогава, моето момиче, трябва много силно да прегърнеш някого, когото най-много обичаш. Прегръщаш го силно и наум си казваш: „Давам ти своите змии“. И си свободна. – Ужас! Как да ги дам на човек, когото най-много обичам? Това е кошмар. Как ще живея с мисълта, че тайно съм му дала своите змии? – Е, все някак ще живееш, нали ще знаеш какво е да си пълен със змии и ще се грижиш за този човек. Само Ти ще знаеш какво му е. Така ще си му нужна. И затова той ще те заобича. – Не мога да го направя. А и не искам такава обич. – Тогава чакай при теб да дойде някой, когото Ти не обичаш, но той те обича. Трябва да те прегърне силно, от сърце и душа, и да ти каже колко си му близка, най-добре става, ако този човек се разплаче, тогава ще усетиш как твоите змии отиват у него. И ще си свободна. Но няма да можеш да го обикнеш този човек, защото той ще те отблъсква с твоите змии,


81

а Ти ще останеш без съмнения, без грешки, но и без... познание. Хайде, върви си! Трябваше да се събуди и това да е лош сън. Да размишлява върху него, докато си върши обичайните неща и животът си пърха по познатия начин. И така да приключи този змийски кошмар и разказът. Обаче е банално да е сън, когато е истина. И най-лесното спасение. Сън е било и толкова. Но не са сън прегрешенията, грешките, предателствата, обидите, всичко, което змията я е карала да прави. Не са. Истина са и си я знае само Тя. А познанието след тях все не идва, и не идва. Познавачката каза, че всеки си имал свои змии и трябвало да научи своите да я слушат. Всеки си ги имал? Дори и тази мила жена от третия етаж, която все е усмихната? Дали се усмихва, за да прикрие какво е вътре в нея? Всеки ли? И как така, щом силно те прегърне с обич някой, когото не обичаш, може да му стовариш змиите си? Има ли наистина наоколо хора, които те обичат истински, искат да те прегърнат, ти не знаеш това, дори не ги обичаш... и само заради една тяхна прегръдка, ще бъдеш спасен. Докато си задаваше тези въпроси и съвсем беше изключила варианта за спасение на Познавачката, според който трябва да прегърне найобичания от Нея човек, да му прехвърли змиите си и така да го накара той да я заобича, Тя видя как по тротоара срещу Нея върви бившата ѝ свекърва. Нали тротоарите са само за разминаване, но в този случай нямаше как да е разминаване, защото двете се бяха сблъсквали преди. Трябваше да се спре и да говори с жената, която толкова неприятности ѝ беше стоварила върху главата, докато беше женена за сина ѝ. След като се разведоха, бившата ѝ свекърва започна да ѝ обяснява колко голяма грешка са направили, че са се разделили; как тя, свекърва ѝ, я обичала вече като своя дъщеря, защото новата жена на сина ѝ била еди-каква си, направо змия. Още няколко крачки и... трябваше да се спре и да поговори с нея. Но не успя да направи тези няколко крачки, защото бившата ѝ свекърва се втурна, пресрещна я, прегърна я, целуна я, разплака се и каза: „О, колко много те обичам!“. После не си спомняше какво са си говорили. Само усещаше, че ѝ става много леко. Като никога – леко, спокойно. Без съмнения. Без очакване за познание. Без товар. Без змията вътре в себе си. Погледна обувките си. Нови. Хубави. Усещаше следващата си крачка. И по чудо новите обувки не я убиваха.


82

МЮМЮН ТАХИР ЗА КАКВО, ЧОВЕЧЕ

Разказ

Облегнат на една пейка пред клиниката за очни болести, подложил ръце на тила си и загърнат в размисъл, Аспарух – строен мъж на около 50–55 години, с изразителни очи, високо чело и кестеняви коси, с усмихнато и привлекателно лице – съзерцаваше света. Преди няколко дни за пореден път оперираха окото му. Първоначалната диагноза беше: преди месец пациентът забелязал светкавици и плуващи точки пред дясното си око, след което се появила вълна долу и отвън… Установено отлепване на ретината на дясното око. Такива неща обаче не беше забелязал. Когато го попитаха дали е имало светкавици и плуващи точки пред очите му, той отговори положително – лекарите това искаха да чуят. Истината в случая e, че ретината на дясното му око се отлепи. И никога повече не се залепи. Седи Аспарух на пейката и размишлява. За сетен път разбира, че най-големият вик е мълчанието. Как звучи пляскане с една ръка? Предположи, че това е просто шамар, но в случая е кънтене на тишината. А той винаги е имал усещането, че когато е много тихо, е страшно шумно. Облегнат на пейката пред очната клиника, Аспарух се бори с въпроса дали животът тече или стои на едно място, а хората преминават през него. Идеалното движение било кръгово – беше го чел някъде или го бе чул от някого. Дълго беше обладан от стремежа да погледне извън кръга, дори с риска да нарани хармонията на идеалното. Знаеше, че кръгът е съвършена фигура, която съчетава центробежната и центростремителната сила – мрак и светлина, ин и ян, добро и зло; едновременно защитено и опасно място. Дали потокът на словото ще стигне океана и ще го захрани с енергия?... Терзаеше се, че сега този най-велик и фин инструмент на общуване, на който са създадени велики творби, служи да унизиш, обидиш, наругаеш, окаляш или омаскариш… Никога не знаем как бихме постъпили, ако разберем, че любимият ни човек ни е излъгал и тайничко, от време на време, предпочита компанията


83

на други. А често, дори и когато имаме всички доказателства, че той не постъпва честно с нас, ние просто не искаме да повярваме, продължаваше размислите си Аспарух. Когато става дума за другите, ние осъждаме и проклинаме, но ако това се случи с нас, крием не човека, който е извършил насилието, а жертвата. Всъщност през повечето време не вярваме, не искаме да вярваме на жертвата, дори в много случаи я пренебрегваме. Човекът винаги е отправял взор и надежди към красотата като към нещо божествено. Той признава за естетически не грозното и низкото, а красивото, възвишеното, прекрасното... Но очевидно е дошло време да виждаме как животът на хора, които се възхищават на красивото, е повече от отрицание на всякаква красота, си помисли Аспарух. – Смятам, че бездуховността не е следствие от материалния недоимък – изрече на глас той, докато наблюдаваше как на върха на отсрещната топола два гълъба се кълват и си представи как влюбена двойка крачи през узрелите жита в ранно утро и слуша песента на чучулигите и пъдпъдъчените гласчета. Как бихме си обяснили отсъствието дори на една книга в домовете на заможни семейства или уличния език в отношенията между публично известни хора? – запита се той. Много често финансовото благосъстояние е удобна почва за ниска култура. Аспарух виждаше много хора, които живеят при най-добри материални условия, но си остават зли, безсърдечни и свадливи. Това го отведе към Иван Хаджийски, който ги определя като парвенюта – хора, достигнали висок социален статус, но не усвоили нравствеността, присъща за него. Мнозина следят най-новото в поезията, посещават изложби и концерти, не пропускат премиери. И в същото време показват некултурност, а и в повечето случаи ученост, която обслужва стихиите на ненавистта, разпалва омразата между хората. Лишени от нравственост и от чувство за житейски дълг, за много хора на изкуството, науката, литературата, културата, няма значение дали за добро, или за зло, ще бъдат използвани техните изобретения, теории и произведения. Те с готовност ги сервират на всекиго, стига да получат очакваните облаги – пари, внимание, почести. Аспарух ги определи като хора с големи умове, но с малки сърца – те не ценят живота и чувствата на другите. Изправи се и видя как слънцето облизва покривите на високите сгради, които хвърлят тежки сенки върху умореното сърце на града. Залезът беше далчевски, но мислите му – далеч от него. Много често срещаме поклонници на красотата, си каза той, докато отново сядаше на пейката,


84

след като се разкърши – те по характер са невъзпитани, злобни и постъпват нечестно и подло. Шум на коли прекъсна мислите му. Вдигна глава и погледна през оградата на болницата. Колко много хора има на улицата! Едни и същи пътища, еднакви хора, познати слухове. Откъснати един от друг, те не се интересуват какво преживяват другите. Животът тече в преследване на различни цели с различни тревоги, но всеки нехае за житейския разказ на другия. Слънчевите лъчи като обилна струя поръсиха лицето му със своя благодат и той затвори очи. Дълбоко погълна слънчевата енергия и дълго стоя със затворени очи и като ги отвори, видя до себе си жена около петдесетте. Имаше открито и чисто чело, големи сини и ясни очи; с изразителна чувствителност и благост на устните и овално лице; прелестно и очарователно създание. В първия момент на Аспарух му се стори, че това е същество, изпратено от небесата с божествения благословен печат върху всичките ѝ черти. – Не исках да Ви притеснявам. Катя съм – жената му подаде добросърдечно ръка. И впечатлен от благородното лице на Аспарух попита: – Може ли любовта да породи чудовища? – Чувал съм за опустошителна и мрачна любов – след кратко мълчание Аспарух влезе в подхода ѝ, но в същия миг забеляза тъгата в очите ѝ, тъмната сянка под тях, изпъкналите вени на ръцете и бръчките на шията. Но възкликна: – Чудесно изглеждате! – Да, но само отвън – отговори Катя. – Че какво Ви е? Разкажете – разбира се, ако е удобно. – Всичко започна с едно писмо... Следвах журналистика, но не станах журналист. Последният ми изпит беше при него. Писмото? Твоята привлекателност е мистична... Започвам с тези слова и чак след това ти казвам „Привет!“ Искам още в началото на писмото си да кажа, че спрямо тебе нямам отявлена хитрост, но понеже не мога да говоря спонтанно и открито, се принуждавам да ти пиша. А и ти си ефирна и обвита в загадъчност като сбъдната фантазия. Господ те е благословил с красота и изящество, които поразяват от пръв поглед. Той ти е дал неустоим чар и обаяние, лъхащи от всяко твое движение, което се врязва направо в сърцето. Животът е безметежен, той не се повтаря, а искреният ми копнеж е отговорът ти да не развали твоята мистична привлекателност... Всички отиваме в небитието и защо тогава да не се


85

стремим да откриваме тайните на живота, като проектираме между нас най-съкровените си желания и копнежи... Жената знаеше писмото наизуст. Тогава тя за първи път изпитала всички очарования на сериозните отношения. Влюбила се е в преподавателя си и заживяла с него, а съжителството им останало в тайна. Но по-късно Катя попаднала под сянката, хвърлена от деспотичния характер на мъжа, да го наречем условно професор Мирков. Тя е била под властта на голямата си любов към него, която разрушавала и събирала, събирала и разрушавала душата ѝ, прониквала в нея така, както трепетът на росата, ромонът на потока или шепота на гората. Тежко преживявала неговия непостоянен, надменен и ехиден характер и навика му да дели живота си с други жени. А и направил всичко възможно да затрудни академичната ѝ кариера. Независимо че имал претенции на интелектуалец, поведението му е било цинично... И съвсем естествено в душевното състояние на Катя настъпило безвъзвратното прекършване. – Виктор Франкенщайн! – отрони се от устата ѝ. – Какво? – Мъжът, с когото съжителствам, иска да ме превърне в… Не, той е Яго, който преследва своята цел, преструвайки се, че го прави от обич към мен... Катя не довърши. Стана, кимна с бегла усмивка и безмълвно тръгна към жълтата сграда срещу клиниката. Аспарух знаеше, че там е отделението по психиатрия на областната болница. Останал сам, той прелисти набързо досегашния си живот и си каза, че циникът е посредствена натура, обладана от корист, егоизъм и омраза; преследва своите егоистични цели с всички възможни средства; страда от мания за високи постове и жалки страсти. И попадна в пустота; светът пред очите му се промени, стана неясен. Ще дойде ден, когато ще ти си каже, че времето ти е изтекло, че земното ти пътешествие е приключило и вече ще вървиш по никога несвършващи пътища, защото не ние, а съдбата ни венчае и избира посоката. От раждането си слушаме земната приказка, че светът е лъжовен, измамен, нетраен, но той остава, а ние заминаваме там, откъдето не се връщаме... За какво, човече!? Стана, загърна се в зеления болничен халат и се запъти към клиниката.


86

РАДОСТИНА ДРАГОЕВА МОРЕТО ДНЕС И ВИНАГИ

Есе

Морето – вечният оазис за сетивата ни, които търсят красота, дълготърпеливият пристан за душите, пожелали да надникнат под обвивката на видимото, онзи жаден стремеж към високия скок, вдъхновен от Твореца на Вселената. Морето – сълза и усмивка. Реалност и въображение. Музика и притихване. Бягство и завръщане... Морето – причина за любовта в мен, в ближния, в целия ни обзет от динамика и безпокойство свят. Има ли сърце, което да не е запрепускало при съприкосновение с него? Съществува ли ум, който не се е разгръщал по дължината му, докосвайки важни въпроси? А нечии очи, които са поискали след срещата с величествения природен феномен да се отдръпнат и които да не са станали прозорливи в глъбините му? Морето – лазурни знаци, изписани спасително на изток през непресъхващата ни жажда за обичане или крайъгълен камък за аскети, които не спират да се молят за човечеството?! Водният необят сякаш побира многоликата душа на Всемира, която променя своите състояния според вълните. Кротка, умерена или бясна, удивителна, примамваща или недостъпна, но винаги неизменно трогателна! Неслучайно Създателят на нашето Черно море през втория ден на Сътворението е пуснал щипчица бяла сол в него. Сол, с която ни благославя, захранва и докосва така, както грижовният родител постъпва с децата си. И действително подобно встъпване в тайнството Свето Кръщение, потопим ли нозете си в морската шир, тя ги измива, като че ли в опит да ни приюти в благодатния път на вярата, надеждата и любовта, преобразявайки живота ни в животворен. Да се взираш в морето, да догонваш височината на изправените му


87

вълни и разпръскваш дъха му наоколо, е просто форма на духовно усъвършенстване. Без това пребиваването ни тук няма ли да бъде бездиханно, безплодно, безсмислено? Морето не е ли всъщност един от наймогъщите ни застъпници тогава, когато сме се почувствали самотни и неразбрани, тъжни и неприети, скитници и не напълно осъществени? А ако морето изведнъж пресъхне, няма ли да се отключи безкраен и болезнен стон вътре в нас? И внезапно осиротели как бихме продължили движението си напред?!... Мокрото съвършенство, целувайки очите ни в стремеж да ги отчужди от материалното, има мисията на учител и белязва дръзналите да го разнищват и обясняват. Убеждаваме се с времето, че са ни нужни единствено житейска философия и чувствително сърце за едно такова пътешествие из пределите му. А кормилото се намира вътре в нас, не другаде! Морето е наш спасител от монотонните вдишвания и искрометен лъч сред сивата мозайка на ежедневието с умението си да събира сълзите ни, опитвайки се да ни направи по-силни. Морето е още ангелски звън и бликащо въодушевление, защото прегръдката му придава неоспоримо усещане за потребност от нея, защото ни очарова и вдъхновява неизчерпаемо с магнетичната си същност. Но морето е и оркестърът, включващ най-въздействащите инструменти, и талантливият гравьор на човешки съдби върху „малки бели камъчета“ (Библ.). Ето затова то умее да превръща душите в свои слънчеви улеи, напоявайки всички сетива и е най-обвързващото венчило в изискването за пълно отдаване на неговата енигма и благодат! Придържайки се към невидими, но стойностни критерии морската вода избира благородните хора. Тях обича да вае усърдно, а те намират смисъла на съществуването си в молитвата и старанието да се променяме към по-добро. Не бива да прогонваме морето от света ни и себе си, а да се опитаме да го разберем, да осъзнаем способността му да ни „опитомява“ (Екзюпери)! Не, никак не искам и капчица да загубим от него, защото е необятно и напояващо, дивно и гъвкаво, дълбоко и многопластово, свободно и неограничаващо! Защото е движение навътре – към параклиса на душата, подсказвайки дарената ни божествена частица и е живият пример за отхвърлянето на мрака. Морето днес – гласът на тишината, побираща смисъла да ни има. То


88

винаги ще бъде тюркоазеното водно вълшебство на природата, откъдето можем да пренесем нужната ни черупка с негови пръски за времето, когато ще сме далече, еднократно поели към безкрайните гълъбови селения отвъд Земята.

Худ. Тодор Игнатов – Тони, "Балада за невъзвратимото"


89

НАШИ ГОСТИ ОТ РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ

ХИЛЯЛ КАРАХАН СТИХОТВОРЕНИЯ

Хилял Карахан е родена в гр. Газиантеп (1977) . Гимназиално образование получава в гр. Балъкесир (1995). През 2001 година се дипломира от Медицинската академия на анкарския университет „Хаджеттепе“. Специализира „Гинекология“ на Университета Башкент (2006) в Анкара. Пише поезия от детски години. Произведенията ѝ са публикувани в редица литературни издания в Турция и са отличени с национални награди. Понастоящем е директор на Международния поетически фестивал (WFP), главен секретар на писателската фондация „Капитал“ (WCF), представител на Турция в Световния институт за мир (WIP). Тя е организатор и активен деятел на поетичните фестивали ФеминИстанбул и Средиземноморие, които се провеждат всяка година в Истанбул и Фетхие. Хилал Карахан е автор на над десет поетични книги, част от които са преведени на английски, испански и арабски език.


90 ТУБЕРОЗА

„как носеше толкова години този древен източен вятър по лудите си коси?“ Муратхан Мунган 1/ Бях сняг, покрил резливата ти скала, ронех есен за семето в пръстта ти… 2/ Животът беше врява, годините – врява, една в друга завършиха пътеките, по които вървяхме… Лъчи неверници заставаха на езика ни, стопляше се сезонът, щом опрем гръб о гръб: Бях лапа, която изтриваше страха ти сянка, преследваща нощта… 3/ Не проникването в незнайното, а откриването на забравеното в нас беше същинската магия: Потайна бе историята на кожата, изсъхваше в пренощуваното спално бельо, без да докосне нощта… Изсъхнаха и желанията, докато всеки дом се завиваше в ракови дантели. 4/ Как непринудено пристигна и тъй чисто ме целуна, и отгледа набързо в моето пустинно тази дива дивна тубероза?


91

Как успя да слееш дъгите, в обидчивостта на този крехък светлик? Човеко, само очите ти бяха достатъчни да пробудят трелите в моята кожа: всички чудеса са склонни да прекланят глава пред нощта… 5/ Знак на любов ли имах на челото си, що ли беше тази тъга; застанала на хладната пръст, по камъни от бледи спомени. Променяше се съдбата, не спираше – променяха се планинските езера, чиито глави галех всяка надвечер, когато небето затъваше в дълбините на калта. Макар от същите ъгли да гледахме, сигурно бе – други бяхме вече, спомените скриваха чертите от очите… 6/ Човеко, кажи ми сега – колко души се съвместяват в една любов? Колко души може да извае чукът на наковалнята от едно желязно сърце! И кажи, така безпрепятствено ли се минава по мост от неизказани думи? Мълком и кротко се изживява болката, погледите от всеки лик извират към една и съща улица…


92

7/ Ти беше човекът-планина зад гърба ми, Огледало, което сгъстява емайла си мълчейки; Не забравяй – дори дървото да изсъхне, корените пръстта му държат… ЪГЛИТЕ НА ВОДАТА

„… дълго трае пепелта“ Шюкрю Ербаш затъжавам се за вас още преди да сте излезли а всъщност нежна присъда e отсъствието по скулите ми камъчета се пукаха денят увисваше от балконската връв натежал от смисъл – аха да падне – аз неистово дирех ръцете ви

обикнах ви беше вечер, срещнах ви – седяхме крехки – нащрек като акробати мълчанието – опиянение на сенките ни ронехте розов прах от една шахматна дъска, склонна към самотност в пристана, сгушен между лицето и кожата ви пространство и време можеше да се получи стига да се напишеше онова, което обикнах и обичам у вас – мълчанието ви – рязко изражение, което гледах като свещенодействие


93

то беше цяло – горделив платан в гробищната пръст на болката издигаше се с едничката добродетел – дресиране на болките… така, така се събраха тези мъртви морски кончета, застинали по ъглите на водата Превод от турски Кадрие ДЖЕСУР

Худ. Тодор Игнатов – Тони, "Пеперуда"


94

ХЮСЕИН МЕВСИМ КОЙ Е Д. БОГДАНОВ? ПАМЕТ ЗА СКИТНИКА БЪЛГАРИН

Преди десетина години, ровейки се не помня точно по какъв повод във фондовете на най-уютния ми дом в Пловдив – Народна библиотека „Иван Вазов“, попаднах на интересно заглавие на книга от началото на миналия век, чийто автор ми беше напълно непознат. Впоследствие се запознах със съдържанието и проблематиката на излязлата във Варна книга, но за автора така и не можах да намеря някаква информация, дори не успях да уточня първото му име, както и мястото и годината му на раждане. Скромните ми мотиви да предложа този текст на вниманието на любезните читатели и литературни историци са два: да ги запозная с едно малко необичайно за времето си произведение, както и да предизвикам евентуален интерес към личността и творчеството на закодирания автор. И така, през 1914 година във Варна (Печатница Д. Тодоров) излиза семпла книжка от 11 страници със симптоматичното заглавие „Скитник българин или 6 години около света, 1907–1914“. Казвам симптоматично, защото в началото на XX век все още е трудно да се съчетаят думите скитник и българин; скитничеството, а и скиталчеството на духа, не са припознати като изконни черти на черноземния българин, свикнал да обитава уюта на родния предел, на приютената от всички страни своя котловина. Авторът Д. Богданов, за когото на този етап не успях да открия повече информация, би могъл да се възприеме като скромен предшественик на предизвиканата от световната икономическа криза през 30-те години на миналия век южноамериканска тема в българската литература, като ненатрапващ се събрат по перо и дух на Матвей Вълев и Борис Шивачев. Във „Вместо предговор“ авторът критикува онези свои сънародници, които пътуват, но не описват и „не правят достояние на домоседата българска публика своите преживелици и приключения“, като той е намерен да наруши тази традиция. В 6-годишната си пътешественическа одисея българинът обикаля близки и не толкова далечни страни като Сърбия, Австрия, Германия, Италия, Швейцария, Гърция, Египет, Турция, Мала


95

Азия, Русия и Румъния и само избухването на Първата световна война го кара да се завърне в родината си, „за да защити отечествените интереси“. За всички тези посетени и изброени горе страни Д. Богданов заделя (или той ги изчерпва в) цели... три и половина страници, което представлява една трета от общия обем на книжката, докато на Азиатска Турция са посветени шест и половина страници – свидетелство, че балканецът в цялата си скитническа разюзданост не може да избяга и да се отдалечи от себе си; все още най-податлив и примамлив му се вижда познатият близък свят, в който се чувства най-комфортно. След като в частта „Мала Азия и Азиатска Турция“ се маркират кратки сведения за географските граници и демографската картина – например за къзълбашите (алианите) се отбелязва, че те също като християните приготвят червени яйца за Възкресение, правят колаци и ги раздават за своите мъртви и пр., за черкези („кражбата и до днес остана тяхно любимо занятие“), за лази, за зейбеци („запазили напълно славата на своите прадеди и блясъка на облеклото, с което се отличават от другите племена“) и др., в „Градове и градонаселение“ с по-няколко думи се характеризират различни градове в областта на Мраморно море: Измит („върти търговия с памук, копринени изделия и вино; брои 25 хиляди жители“), Чанаккале („произвежда глинени изделия“), Мудания, Бурса („стара столица и свещен град на турците; тук са гробниците на всички турски царе, както и на българската княгиня Мара, която Мурад взе за жена и потурчи; в гробницата на Мурад има пергамент на арабски, на който пише, че последният български цар Иван Шишман, след разбиването и поробването си от турците, приел мохамеданската вяра и се отделил от отечеството си; градът се слави със своите минерални извори, с производство на копринени изделия и хавлии“), както и Смирна (днес Измир) – бисерът на Егейска Турция. В последния град скитникът бива арестуван като опасен за държавата и отдавна дирен елемент; припознат като комитаджия, той стои затворен 15 дни, изправят го пред валията, пред когото се държи дръзко, и преди да бъде заточен заедно с други с готова вече присъда, в последния момент го застига и спасява благосклонното ходатайство на местния руски консул. Около Кония, гнездото на мевлевийството, на път за Ескишехир, авторът забелязва натоварени и спокойно пасящи мулета, когато в това време господарите им се отдали на блажен сън под влиянието на опиума. Скитникът българин иска да отиде при блаженстващите полумъртъвци,


96

но Хаджи Мустафа, който го придружава, го възпира: „Грехота е да се гледат, нежели да се питат такива свети хора, които са сега пред Господа и говорят с него“ (с. 7). Впоследствие хаджията започва да му описва живота на тези странстващи дервиши, които дотолкова го впечатляват, че решава още с пристигането си в Ескишехир да посети обителта им. С това всъщност завършва пътуването на скитника българин около света и започва описанието на дервишкия свят; той сякаш се отърсва от земното и се пренася в тяхното изпълнено със загадъчност битие. Пристигнал в Ескишехир, установява, че същата вечер дервишите организират ритуалната си демонстрация. На пътната врата на обителта е посрещнат от пазача, който в качеството си на гардеробиер му помага да си свали горната дреха и обущата и го придружава до втория етаж, показва му мястото, където ще седне: Някакъв силен тропот се чуваше отвън и тъй силно се клатеше полупаянтовото здание, че като че ли ей сега ще се събори над главите на фанатизираните дервиши. Празникът почва. Всички бяха насядали в един кръг, който захващаше почти целия грамаден салон. Шейхът, един стар дервиш, който приличаше повече на скелет, даде знак и молитвата почна. При всяка нова молитва, която ще се почне, шейхът удряше с плесница по коляното си, за да се прекрати, или при свършването се навеждаше с лице към земята и силно и продължително извикваше: [х] у-[х]у-[х]у (с. 8). Разбира се, през онези години текета по анадолските (особено) и румелийски земи на империята колкото искаш, под път и над път, а се вижда, че и скитникът Богданов проявява особен афинитет към тях, и ето че е поканен от някой си Хамза ефенди, сам дервиш от сектата на Али Баба, смятана за най-богатата, с клонове в Бурса, Цариград и Одрин, които се поддържат от вакъфските имоти. За нейното възникване българинът слуша следната история: В Бурса една вечер се чул глас от дъното на земята, който казвал: „Приберете ме от този гроб и ме занесете в къщата ми, която от днес нататък ще бъде теке, защото Аллах заповяда така“. След туй наистина разровили гроба, който и сега стои за уверение в Бурса, в двора на самото теке (с. 10). След Курбан байрам авторът решава да посети и въпросното теке. Тук той е препоръчан от Хамза ефенди за мохамеданин, така че минава за Осман, но ако някой го попитал чий Осман и откъде, както си призна-


97

ва, щял да обърка конците, тъй като не знаел достатъчно турски. Богданов улавя една твърде характерна наивна черта у турците, дълбоко противна на рационалистичния европеец – „двама да се лъжат един друг, никогаж събеседникът не ще се обърне и да каже, че ти лъжеш, макар че да бъде сигурен в туй“. Изпива се по едно горчиво кафе, влиза се в салона, където всеки заема мястото си, и молитвата започва. В тази секта освен кланяне на четири страни и „произвеждане на дух с устата си, като че с туй се мъчат да пропъдят злите духове от себе си, те се тръшкат със задника на земята, с вдигнати очи и със запенени уста викат Аллах“. Любознателният българин става свидетел и на нещо, което се случва веднъж годишно – по едно време шейхът държи в ръцете си нещо обвито във восък, което се оказва брадата на Пророка. Тъй като всеки правоверен трябва да се поклони на восъка, че и да го целуне, „тръпки полазиха по тялото ми и студена пот ме обля“, си признава скитникът, и се престорва на болен, за да се отдели от редицата. Отстрани наблюдава как всички приближават, целуват средната част на восъчната гира, опират едното, после другото око, след което с особена церемония восъкът се слага в специална кутия и се поставя на мястото си. Богданов не се наема да твърди дали брадата е действителна, но уверява читателя, че „всичко изложено е чиста истина.“ Със странната си философия и разбиране за живота и светостта, за вечното и преходното, за земното и отвъдното, а особено с тайнствените си и трудни за разгадаване ритуали, демонстрации и жестове, с другостта си, дервишът привлича вниманието и интригува съзнанието на Д. Богданов. В стремежа си да го опише и да го представи по-пълнокръвно, да го сведе до читателя си, той търси сравнения, аналози и адеквати със своята религия, поради което стига до заключението, че дервишът е „нещо като нашите евангелисти и протестанти, фанатизирани въздържатели“ (с. 11). В предговора към книгата си скитникът българин афишира намерението си да издаде „ред брошури“, в които смята да изложи своите пътни впечатления, а по-конкретно – „обичаите и нравите на дервишите и аджемите [персите], забележителни местности и монументи и пр.“. Може да се приеме, че в разгледаната книжка обичаите и нравите на дервишите в Мала Азия са изложени достатъчно подробно. А дали през следващите години успява да осъществи останалото?


98

Литература Богданов, Д. „Скитник българин или 6 години около света, 1907–1914“, Варна, 1914. Мевсим, Хюсеин. „Земя пределна. Страници от българско-турските културни връзки“, Пловдив, 2019.


99

ЯВОР ЦАНЕВ ДЪРВОТО

Разказ

Дървото давало плод дванадесет пъти в годината. Нямаше как да го повярвам, но приятелят ми ме покани да гостувам в дома му и сам да се убедя. Аз, разбира се, започнах да се смея – какво, да ти гостувам дванадесет месеца ли? Не сме се виждали повече от тридесет години, свързваш се с мен по интернет, бъбрим, изведнъж ми казваш за това дърво и сега – ела да ми гостуваш... дай по-полека... Окей – отговори ми той и този ден повече не стана дума за дървото. Припомнихме си някои неща от ученическите години, обсъдихме каквото знаем за бившите си съученици, кой къде бил, кой за кого се оженил, кой какъв пост заел. Приятелят ми се бе пенсионирал миналата година, също като мен. Каза, че сега имал много време – време за всичко. Живеел в хубава къща извън градския шум, получавал рента, която му превеждали по сметка. Пазарувал един-два пъти месечно от големите магазини в покрайнините и не обичал да се мотае из града. Енергията в градовете е лоша, така каза. Грижел се за градината си, отглеждал всякакви растения, но от години се занимавал с екзотични дървета. Отдавна местните разсадници не представлявали интерес за него. Ровел из сайтовете и поръчвал всевъзможни нечувани фиданки, които обгрижвал и се гордееше с разнообразието от плодове на трапезата си. Спомена, че не е вегетарианец, яде месо, но се храни почти само с плодове. Тогава се похвали с дървото, което давало плод всеки месец. Когато го засадил, отначало залиняло, изглеждало, че няма да се хване, но благодарение на грижите му вече било с голям ствол и прекрасна корона. Плодовете били невероятно вкусни. Тогава, понеже реших че се майтапи с мен, ме покани да му гостувам. Самият аз разполагах с достатъчно време и след няколко разговора, в които той неизменно предлагаше гостоприемство-


100

то си, реших че мога да се разходя. Климатът там бил добър, място в къщата имало колкото искаш, можело да си почивам, да се разхождам, вечер да пием по чаша вино пред външната камина... – все доводи, които бяха примамливи. Посрещна ме на летището и ако не беше вдигнал табелка с името ми, нямаше да го позная. Приятелят ми изглеждаше млад, много млад за пенсионер. Естествено, имаше промяна за всичките тези тридесет години, но човекът пред мен бе най-много на 45. Нямаше нищо общо с начина, по който аз изглеждах, а смятах, че съм доста добре запазен мъж. Това, разбира се, ме смая, казах му го веднага, а той се разсмя толкова искрено, че всичката натрупана дистанция през годините се стопи от смеха му. – Хайде, да се махаме от навалицата – каза, усмихвайки се. – Трябва да си видиш физиономията – посочи ме и пак се разсмя. Запровирахме се към изхода. Аз го следвах и се възхищавах на младежки пружиниращата му походка. Наистина беше изумително как се е съхранил във времето. Оказа се, че пикапът му е паркиран съвсем наблизо, метнахме багажа и се качихме. Потеглихме към къщата му, а той току ме поглеждаше и се смееше. Аз още бях малко слисан, но усещах искрената му радост, че съм откликнал на поканата му. Заразказва набързо, че е купил всичко необходимо, да не се притеснявам, имало провизии за цял месец... Обичам ли това, опитвал ли съм онова... Обяви, че има изненада за мен – такова вино няма как да си пил, но ще почака за довечера... Първо щял да ми покаже стаята, да се настаня, да си почина... бъбреше непрестанно. Като стигнахме до къщата, бях шокиран отново. Беше огромна. Сега разбрах защо отглежда толкова дръвчета – това, което той наричаше къща (има място колкото искаш), се доближаваше повече до замък, „дворът“ бе ограден с красива ограда, чийто край се губеше в далечината. Докато отваряше порталната врата от ковано желязо, аз стоях, захласнат от гледката. Полянки и всякакви дървета, тук там алпинеуми, имаше дори истинско езеро! Пикапът се плъзна по павираната алея и когато спря пред имението (защото това беше правилната дума), добих пълна представа за великолепието на сградата.


101

Той отново се засмя, тръсна глава по младежки и вдигна предупредително пръст: – Сега да не ми се гипсираш! Дръж се естествено, моля те! Кой знае каква е била физиономията ми. Моят съученик, с когото сме правили какви ли не дивотии, който тръгна да пътува по света и се изгуби, сега се появяваше изведнъж и се оказваше, че е богат, преуспял и се е запазил същият като преди. Беше все така искрен и весел. Говореше все едно не сме се виждали едва от вчера, това, което всеки бе преживял поотделно, нямаше никакво значение. – Господи, как си натрупал това състояние! – Не питай, отпусни се, искам да се чувстваш като у дома си. Отсега ти казвам, можеш да останеш колкото си поискаш... Бях уморен от пътя, но отказах да почивам. Исках да се разходим из прекрасния парк, да подишам въздух и да слушам гласа му. Все едно се бях прехвърлил в някакъв измислен специално за мен свят. Връщаше ме назад към детството. Чувството за нереалност се смесваше с ароматите на цветята и дърветата и безкрайните обяснения на приятеля ми за всяко едно, до което се спирахме. Сякаш крачех в ботаническа енциклопедия. Знаеше всичко, разказваше интересно и вълнуващо. – Ето, това е! – спря пред едно дърво. Усмивката му придоби почти любовно излъчване. Аз бях вървял до него, зашеметен от гледките и разказите му, сега погледнах питащо. Не разбирах какво иска да ми каже. – Това е дървото – поясни той. – Обрах плодовете миналата седмица. След три седмици ще даде отново. Треперя над него като над собствена рожба. Протегна ръка и погали кората на дървото. Пристъпих. Дърво като дърво. Нищо особено. Ствол, клони, листа. Цъфтеше. Как така цъфти, ако миналата седмица е обран плодът му? Това исках да попитам, но не знаех как да подходя. Беше неудобно. Покани ме толкова сърдечно, посрещна ме, настани ме, а аз сега да проявя недоверие... А и защо му беше да ме лъже? Нямаше смисъл в това. Все пак, въпреки че виждах дървото пред себе си, не вярвах, че дава плод дванадесет пъти в годината.


102

Приятелят ми прекъсна мислите: – В това дърво е тайната ми – прошепна. Извърнах се към него. Не разбирах. – Нали ме питаше... ето, това дърво е тайната... плодовете на това дърво ме запазиха млад. Премигнах. Чувството за нереалност се завъртя около мен. По някакъв особен начин усетих, че приятелят ми казва истината. Звучеше като признаване на тежка вина. Като нещо, което не е споделял с друг и сега се е откъснало от него като въздишка. Дълго мълчахме. Енергията, която се натрупа около нас, носеше послания. Струва ми се, че си казахме много неща, без да отроним дума. Сега си обяснявах всичко. Разбирах защо е толкова млад и му вярвах. Начинът, по който ми го каза, гласът му – това не можеше да се изиграе. Повя лек ветрец и листата на дървото трепнаха. Светът продължаваше да съществува и времето продължаваше да тече. Само ние стояхме като извадени от контекста му. – Защо ми го показа? – промълвих накрая. Гласът ми прозвуча като смачкан лист хартия в сумрачна стая. Исках да попитам също „Защо на мен?“, но нещо ме спираше. Трябва да съм благодарен, че го прави, а не да разпитвам, така мислех. Почувствах стария си приятел още по-близък. Усетих, че всъщност едва сега се срещаме наистина. Заговори с такъв уморен глас, че ме сепна и се обърнах да го погледна. Докато го слушах, мисълта, че разтоварва огромна тежест от себе си, не ме напускаше. Очевидно той имаше нужда от това. – Поръчах го по интернет. Беше само една бройка. Имаше кратко описание. Дървото на живота. Така се казва. Отначало и аз не повярвах, че може да има дърво, което дава плодове всеки месец. От толкова време се занимавам с екзотични растения, че нямаше начин да не съм попаднал на него. Като дърво – нищо особено, както виждаш. Да, плодовете наистина са вкусни... – протегна ръка и отново погали кората. Видях, че очите му се насълзяват. Огромна тежест. Огромна загуба. Още не разбирах. Този ден изненадите идваха една след друга. Зашеметяваха ме. Приятелят ми продължи: – Даде плод още първата година. Опитах го и веднага разбрах какво


103

се случва. Не може да се обясни. Няма такова усещане. Може само да се преживее. Просто разбираш, че нещо в теб спира да тече и това е времето. Старостта се отдръпва и изчаква. После тръгва отново. Гледах потрепващите листа и слушах гласа на приятеля си. Една пчела кацна последователно на няколко цветчета. Реално ли беше това? – Когато усетиш, че старостта е тръгнала, дървото вече те е дарило с новите си плодове... и така дванадесет пъти в годината... Береш плодовете, живееш с чувството, че ще си вечно млад... не те интересува нищо... – Затова изчезна и никакъв не се обади тридесет и повече години... – прошепнах. Не беше въпрос. Продължих мисълта му. Със същия смачкано-хартиен глас. Той кимна и ме погледна. Очите му бяха влажни, но видях в тях как се връща предишната радост, че съм тук, до него, както когато ме посрещна на летището. Опита да се усмихне, накрая успя, а след това завърши разказа си с въздишка: – Когато мислиш, че ще живееш вечно, не искаш да виждаш как хората до теб остаряват, нито те да виждат теб, повярвай ми. Тежестта беше разтоварена, загубата прежалена. Сега кимнах аз. Разбирах какво иска да ми каже. Беше се опитал да се откъсне. Да не е пред очите на хората, които го познават и които ще виждат, че не се променя. Почувствах се особено, че е избрал да разкрие тайната си пред мен, но осъзнавах, че има още нещо. Историята му не свършваше дотук. Тръгнахме обратно по пътеката, между всички странни овошки, загърбили най-странната... В мислите ми се въртеше името ѝ – „Дървото на живота“. Добре казано. Ако останех достатъчно дълго, щях да видя как след три седмици се е налял плодът. Пред мисълта, че съм с човек, който е победил времето, тази за дърво, което дава плод всеки месец, вече не ми изглеждаше толкова налудничава. – Опитах да правя присадки... – заговори приятелят ми, като се отдалечихме малко. Гласът му бе възвърнал голяма част от младежките си нотки. Това ме накара да се усмихна. Това ли било тайната на забогатяването му? Отгледал е гора от такива дръвчета и е продавал плодовете на богати клиенти? Никога нямаше да се сетя...


104

– Нищо не стана. Плодовете нямат семки или костилки. Не можах да се сдобия с друго такова дърво... – прекъсна мислите и те останаха да висят глупаво в главата ми. Погледнах го. Тягостното настроение, което бе добил преди малко, се бе разсеяло. Крачеше енергично, влагата в очите му се бе скрила. Усмихна ми се. Чисто и сърдечно. – Това е. Не можах да получа друго такова дърво... – Добре, а сайтът, от който си го поръчал? – попитах, някак не можех да повярвам, че това е краят на историята. – Сайтът вече го няма. В описанието не пишеше нищо за отглеждането. Само, че живее около 20–25 години – засмя се на глас. – И че плодовете му са вкусни, което е самата истина. – Добре, а... – той ме погледна така, че думите ми останаха неизречени. Разбрах какво иска да ми каже, а премълчава през цялото време. Отново надвиснаха тежестта и загубата. Това, че дървото живее 20–25 години. Не го изтърва случайно. Неговото дърво щеше да спре да дава плодове и да умре. Старостта щеше да почне да марширува в тялото му... и затова ми се беше обадил. Думите, които бе изрекъл преди малко, сега добиваха нов смисъл. Живееш с чувството че ще си вечно млад... не те интересува нищо... Когато мислиш, че ще живееш вечно, не искаш да виждаш как хората до теб остаряват, нито те да виждат теб... Беше странил от всичките си познати години наред, съвсем умишлено, докато се е хранил с плодовете на това дърво. Докато старостта е спирала и се е отдръпвала. Докато е имал цялото време на света, подарено му от плодовете. Дървото на живота... 20–25 години... Плодовете са вкусни... Скоро щеше да започне отново да остарява и се налагаше да се завърне. Да се присъедини отново към нашия обикновен свят. Да изживее един обикновен живот. Да спре да се крие, да има с кого да споделя дните и спомените си. Затова се беше обадил. Сега бях тук. Дървото още съществуваше. Мой ред бе да реша, дали ще опитам от плодовете, докато имам тази възможност.


105

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ ОБРАЗЪТ НА РАЗПАДНАЛОТО СЕ ОБЩЕСТВО Бай Ганьо

1.

Удивително е колко бързо българският свят се променя след възстановяването на българската държава през 1878 г. Променят се политическият му облик, икономическите отношения и културният живот, но особено видно е това в морала и човешките взаимоотношения. Настъпва нова епоха. Може да се каже дори, че са се появили нови хора, каквито допреди година-две не ги е имало изобщо – дошли сякаш отнякъде, заселили са се по българските места и са започнали грандиозна революция. Да, нови хора живеят сега по българските земи – толкова рязка е смяната на политическия, икономическия и социалния пейзаж в България. Капитализмът нахлува с огромна сила и помита всичко старо, изостанало и непригодно за създалите се условия. Освобождението разруши Османската империя, съсипа всичко дребно и присъщо на загнилия османски феодализъм, разтресе вековните традиции. Буквално за годинадве тук се установява нов ред. Държавата отвори вратите на стоковопаричните отношения и провъзгласи буржоата за герои на епохата, а моралът му – за всеобщ. Какъвто е буржоата, такива трябва да бъдат и останалите; неговите нравствени норми са зоната, в която вече ще се живее и работи. Икономическото и политическото преображение получи изключителен стимул. Бедната и изостанала държава придоби силен порив за развитие. Но тя се нуждаеше от идеологически и нравствени правила, които да стимулират предприемчивостта, инициативата, размаха на индустриалното развитие, страстта към пари и печалби. Животът сам създава хората, освободени от задръжките и оковите на предишното


106

– дори и на онова „предишно“, благодарение на което народът осъзна политическото и духовното си робство и се включи в националноосвободителната революция. Турската провинция се е превръща в модерна европейска държава! Тази метаморфоза проличава във всичките съставки и равнища на българския свят. Тя го поставя в реалност, в която той е принуден да разрешава огромен брой нови проблеми, за които преди не е чувал и подозирал. Най-тежък и мъчителен се оказва преходът от политическо робство към свобода и независимост. Българите придобиват държава и те са щастливи от това, ала държавата трябва да се организира и управлява, да се назначава администрация и да се създава обществен ред, да се принуждава и задължава. Властта се нуждае от хора; тя бързо прокарва своите „коридори“ и по тях тръгват да преминават, за да достигнат до определеното високо или ниско положение, довчерашни селяни, занаятчии, търговци, учители, комити и хайдути, та дори и пройдохи и престъпници. В такава обстановка коридорите на властта не могат да бъдат дълги, тъй като няма кой да ги извървява. Властта се оказва лесно за достигане място; за него не се изисква кой знае каква подготовка, знания, умения и морал. Всичко се научава в работата, в ход, набързо. Но тя е особено положение за упражняващия я, защото му осигурява авторитет и средства за въздействие, за „уреждане“. В новата държава бързо се възпроизвеждат практиките на Османската империя, а те са предимно корупция, безконтролност, жестокост и насилие. Самото формиране на държавата и раждането на властта с цялата ѝ администрация поражда огромна обществена енергия, завихряща в себе си целия български свят. Енергията би следвало да създава, но понеже няма кой да я насочва и контролира, се изражда в брутално разрушаваща – особено на морала и нравствеността, на традициите и стародавните представи за добро, зло, красиво и грозно. Процесът е скоростен, но и мъчителен; срещу него има съпротива, която допълнително изостря социалните противоречия и конфликти. Излезлият от територията на Османската империя български свят се е отворил към Европа и Русия, жаден да приеме от тях не само материална помощ, но и идеи, култура, просвета, маниери, мода, блясък. Това беше осезаемо и категорично заявено от нашето Възраждане, но сега стремежът към тях се усили неимоверно. Българският свят отново се видя изостанал и непригоден за свободата и побърза да постигне светка-


107

вично пропуските и недостатъците си. Обективните реалности изискваха Европа и европейският свят да бъдат догонени и повторени в България. Създадената по европейски образци държава не можеше да функционира в одеждите и сърцевината на Османската империя, нито с механизмите на общините и задругите от Възраждането. В края на ХІХ век бе настъпило друго време и то не можеше да отмине България. А и тя не можеше да си позволи да живее извън него, щом е решила да бъде свободна и равностойна на европейските държави и народи. Когато един национален свят бърза да догони вървящите пред него, винаги е спохождан от бедите на скорозрейството, липсата на подготвена и авторитетна интелигенция, на институции, които да адаптират чуждия опит върху родната почва и да нагодят местната традиция към дошлото отвън, за да го приеме тя като свое. Резултатите почти винаги са нещо уродливо, жалко и негодно. Те предизвикват силно негодувание от страна на слабата, но придобила „европейско“ самочувствие интелигенция срещу „изостаналия“ народ, обвиняван в простотия, назадничавост, неспособност да върви напред и да се развива по правилния път. Ускореното икономическо развитие изисква предприемчиви хора, които да не се колебаят и протакат изграждането на икономическата основа на обществото. Нужни са капитали и работници, усилен труд, контакти, инвестиции. Към тяхното придобиване не се впускат мечтатели и философи, нито деликатни и учтиви мъже и жени, отвращаващи се от интригите, лъжите, насилието, подкупничеството, несправедливото отношение към слабите и бедните. Високите идеали са не само непригодни към такава обстановка, но звучат нелепо и жалко. Защото се води борба с всякакви средства върху територията на пазара, а това означава – за властта и държавата. Тази борба е без правила и се воюва на живот и смърт; тя не се съобразява с чувства и възпитание, не жали деликатния и скромния, не щади колебаещия се и отвращаващия се от нея. Тя е дори именно срещу тях, защото те осъждат простащината и сребролюбието, наглостта и парвенющината. Докато обществото е в своя колективистичен такт, то е способно да овладее греховете и пороците и да защити слабите и бедните, да им вдъхне надежди за бъдеще. Тогава то активно противодейства на разграждащите сили и успява да ги омаломощи и охлади, да ги изолира от досега им с широките маси. Способността на обществото да се пребори с ентропията създава спокойствие и увереност у хората, предлага им


108

надежди, укрепва вярата им за изход от беди и нещастия. Пропука ли се обаче единството, започне ли разпадът, настроенията рязко се сменят и настъпва униние. Веднага напред излизат онези, които преди не смееха да се показват и се намесват в обществените дела; които бяха осмивани и възпирани да решават от името на другите и чието място бе в периферията на обществото. Колкото повече колективистичното общество върви към своя разпад, толкова по-активни и нагли стават тези елементи. Цялото Българско възраждане почти до самото Освобождение е време на изграждане на колективистично общество. Няма друг период в нашата история, който да е толкова продължителен. Но така е в началото. Българската националноосвободителна революция протича в условията на този дълъг такт, който наричам „колективистично общество“. Веднага след успеха ѝ, когато основните ѝ цели са постигнати и са разрешени стоящите пред нея исторически проблеми, започва периодът на разпад. Този първи разпад показва преди всичко уродливостта на обществено-икономическата система, за която идеалите на революцията са ненужни и трябва да бъдат поругани и отречени. Разочарованието е потресаващо! Първият разпад показва особеностите на това общество. Колективистичното общество създава силни личности и ги извежда напред, за да бъдат пример и водачи на всички. Разпадащото се и индивидуалистичното общество повече от колективистичното се нуждае от силни и героични личности, но не може да ги създаде. Затова ги търси в миналото. Настоящето е твърде аморфно и безлико. То се раздира от противоречия и несправедливости. Хората са разделени и воюват помежду си открито и безмилостно. Вътрешната война не винаги е с оръжие и пролива кръв; но винаги е ожесточена и непримирима, защото несправедливостите нямат свършване. Тук не е възможно равновесие и хармония, тъй като уродливото и безнравственото доминират над естественото и моралното, над доброто и красивото. Уродливото и безнравственото са винаги агресивни, войнствени, насилващи и опияняващи се от своето насилие. Насилието им доставя удоволствие. 2. Главният герой на първия разпад на българското общество е Бай Ганьо от едноименната книга на Алеко Константинов. Бай Ганьо е главен герой на всяко разпадащо се общество. Разбира се, той се променя


109

външно и донякъде вътрешно, но винаги е един и същ, защото не зависи от себе си, а от условията, които го създават. „Бай Ганьо“ е книгата, която винаги е актуална, защото времето на Алеко постоянно ще се повтаря и ще поставя своите вечни въпроси, ще ни тревожи и тежи. Затова и споровете върху творбата продължават и днес. И днес още не са изяснени толкова проблеми и загадки, най-голямата от които е кой е Бай Ганьо и особено дали е национален или социален образ. Своеобразието на тази творба е толкова ярко, че продължава да ни държи в недоумение какъв именно е нейният смисъл и кой всъщност е Бай Ганьо. Объркването става дори прекалено от шеговитото признание на автора, че чувствата му към героя били винаги добри и че моли прощение от него. Какво означава всичко това? Защо Алеко Константинов се извинява на този ставащ все по-зловещ свой персонаж, вместо да продължи да го заклеймява? Когато се питаме кой е Бай Ганьо, непременно трябва да питаме в какво обществено време се е родил и живее, какви условия и причини са го създали и наложили, от чие име и в чия полза действа, кого олицетворява. Бай Ганьо не е обикновен литературен персонаж, както и книгата с очерци и фейлетони за него не е обикновена в жанрово отношение книга. „Невероятни разкази за един съвременен българин“ не е жанрово определение, а шеговито „оправдание“ на автора, че не е в състояние да обхване в пълнота образа на новия герой на обществото. Алеко Константинов не е виновен за творческата си „немощ“, защото герой като Бай Ганьо не притежава пълнота и цялост на самостоятелна личност, както не е пълно и цялостно обществото, което го е произвело. Бай Ганьо не е обичаен литературен персонаж и поради това, че няма самостоятелна функция в произведението. Той е отлично обрисуван и индивидуализиран външно и характерологично, но е безжизнен и немислим без своя автор (или автори!) и без техните оценки и коментари. Автор и герой са двете лица на едно и също обществено явление и един без друг те са невъзможни и неразбираеми. Това навремето го видя великият ни художник и мислител Илия Бешков. Те са раждани един от други и съществуват един в друг. Колкото Бай Ганьо е „отрицателен образ“, толкова такъв е и неговият автор. (Тук автор не означава Алеко Константинов, а разказвачът, който го следва, наблюдава и разказва случките и преживяванията му; тези случки и преживявания са една постоянна гледна точка за морална и естетическа оценка.) Затова те взаимно се


110

оценяват, осмиват и отричат, ала не се разделят и са винаги заедно в „единство и неразделност“. В разпадналото се общество човекът губи идентичността си и макар да изразява претенции за изключителност (защото не се чувства интегрална част от обществото, а се възприема като неповторима индивидуалност), не е някаква сложна и дълбока личност. Затова и в литературата той е изобразяван дори не толкова като персонаж, а като ситуация, теза, идеал за човек. Никой не е по-различен от останалите, макар съзнанието за изключителност и превъзходство над тълпата да се проявява все по-често, категорично и гръмогласно. Самата теория за „свръхчовека“, т.е. за силната и изключителна личност, е компенсация за липсата на индивидуалности и хора енергични и съзидателни, умни и богати душевно. Тя е обратен образ на това, което го няма в обществото. Бай Ганьо е надарен с много човешки качества. Писателят успешно го е индивидуализирал, придал му е типични за времето черти. Но въпреки това би следвало да говорим за него като за средоточие на явления, ситуации и състояние на разпадналото се общество, а не като за жив човек; дори не и като за тип личност. В общества като това, което изразява Алеко Константинов, болезнено се изостря чувствителността към злото. Всъщност всичко в обществото е лошо, нередно, ниско, грозно и отвратително. Изведнъж се вижда колко отвратителен е животът, колко груби са обноските и каква огромна несправедливост царува навсякъде. Безутешно и безнадеждно е, защото всеки мисли за себе си и за собственото си оцеляване, а не се грижи за ближния и не го обича. За българския свят това е особено мъчително, тъй като доскоро е било различно и сега българинът в недоумение се вижда потънал в нещо гнусно, от което няма излизане. И не е въпросът в конкретни човеци или дори в някакъв социален тип, в който се въплъщава идеята за злото и несправедливото, а за всеобщо състояние. Обществото е изпаднало в това състояние и е преобразила членовете си и целия български свят по свой образ и подобие. Алеко Константинов изразява това състояние чрез един обобщен образ, какъвто реално едва ли съществува, но битува представата за него; съществува явлението и се въплъщава в цялостната организация, в морала, начина на функциониране на обществената система, в нейната преди всичко репресивна функция. Бай Ганьо е единство от отрицателни качества, като дори и положителните му човешки черти са подчинени на


111

характера и същността на системата. Бай Ганьо е герой за осмиване. Той носи в себе си всичко, което българският свят чрез интелигенцията си обявява за проявление на нашата изостаналост и безкултурие. В изостаналостта и безкултурието са причините за уродливото общество. Другите са отишли напред, защото са образовани, умни, нравствени, културни, възпитани, деликатни, „с обноски“, а ние сме смешни и жалки, груби и жестоки диваци. Още в първата ни среща с Бай Ганьо, който вече е тръгнал за Европа, виждаме средата, която го е родила и която сама заедно с него е тръгнала „да види Европа“. Пътниците във влака, а и самият влак, са стотици байганьовци, т.е. маса от неуки и прости хора, агресивни, неуправляеми и неподвластни на нормалните порядки. Единствено неколцината интелигенти гледат отстрани и им се присмиват. Ето, тук е гледната точка спрямо Бай Ганьо. Пътниците са фонът, който откроява образа. За никого от тях Бай Ганьо не е смешен или най-малкото различен. Но той е смешен и различен, защото тези, които го гледат с други очи и разказват случките с подвизите му, се отчуждават от поведението му и го излагат на показ за насмешка и разобличение. Тези, които му се надсмиват, са подложени на унижение заради неговата безпардонност и безкултурие. У тях се активира комплексът за малоценност и той избива в подобна реакция. Срамът от поведението на Бай Ганьо наистина е унизителен, защото поставя под съмнение и тяхната интелектуална стойност и правото им да бъдат част от „образованото общество“ на Европа. Бай Ганьо ги дискредитира, след като те са полагали толкова усилия, за да се приобщят към европейците и да покажат, че са културни, образовани и равни с тях. Това е нов срам, какъвто българският свят не бе изпитвал. До „Бай Ганьо“ интелигенцията, образовала се в Русия и сблъскала се впоследствие с „изостаналостта“ на своите бащи и роднини, се ужасяваше и срамуваше от всичко, с което ги посреща родината. Тогава тя често изпадаше дори в отчаяние, че се намираме на огромно разстояние от образците, с които са били в досег. Българите, които учат или живеят в Европа, са положили огромни усилия, за да се докажат и заслужат признание. Там те вече се чувстват почти равни. И успяват, както си мислят, „да променят представата за българите“. Но те се срамуват от себе си, т.е. от сънародниците си вътре в отечеството, понеже отечеството още не е излязло и не се е показало на „Европа“. А ето че един „балкански субект“ тръгва към Европа и обръща всичко с главата надолу. В „Бай


112

Ганьо в Швейцария“ Алеко Константинов тъжно и укоризнено разказва за млади хора – братя по дух и характер на Бай Ганьо, които преди него вече са показали какви са българите и какво търсят и намират в „културна Европа“. Те „вместо да се сдружават с французите, с немците, с англичаните, винаги примерни и във веселбите си, и в занятията си, вместо да се проникват с техния дух и порядъчност, на трудолюбие, на честност, на кавалерство – те, нашите, намираха своя идеал или в еврейчетата, или в гърчетата, или в някои ерменчета, които по най-долен начин експлоатираха средствата и силите им, като ги увличаха в задушната атмосфера на своите злобни, груби и безплодни глаголствания. Сетне узнах, че в този град имало и други българчета, които не са посещавали това кафене, а се занимавали най-сериозно с науките си“ (подч. м. – П. А.). Бай Ганьо и младежите, за които става дума, са разрушители на идиличната представа за Европа и европейците, каквато по онова време вече е изградена в българския свят. Това е оценката на Алеко Константинов, която обикновено не схващаме, а наблягаме на контраста между „простотията“ на Бай Ганьо и „културата“ на Европа. Много са „нашите българи“, които също като него „черпят този опит“ и успешно го прилагат дори още докато са в чужбина. Там именно се създава онази икономическа, политическа и нравствена среда, в която ще се развива по-късно и България. Не е вярно, че тези млади българи си „губят времето“ и напразно харчат парите на бащите си. Точно обратното, именно в Европа те „каляват характерите си“ и укрепват силите си. За Алеко Константинов това е отвратително и ужасно и то наистина е такова, ала е неизбежно и крайно необходимо за времето, в което навлиза българският свят. Забележете, не е случайно, че Бай Ганьо веднага след завръщането си в България се захваща с политика. Европа му е дала сили и увереност, за да потегли по новото си поприще. От нея той е почерпил пример и действа по нейните указания. Там той вижда онова, което сам трябва да направи в родината си. 3. Очеркът „Бай Ганьо в Русия“, с който се затваря първата част на книгата, завършва показателно: „Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина (става дума за розовото масло, заради което Бай Ганьо обикаля


113

Европа – б. м. П. А.) и… моля ти се, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!“… В българския свят открито и окончателно е въведен критерият „Европа“. За Алеко Константинов този критерий означава задълбочено изучаване на европейската култура и опита на европейските общества. Нашето място там е допустимо, ако станем напълно като „европейците“ и престанем да търсим арогантно своята изгода. От тях трябва да се учим дори и в отношението си към собствената си природа и красотите на земята ни. Българската природа е комай единственото българско нещо, което би могло да се сравни с Европа. Но кой да ги гледа и кой да ги сравнява, когато и в това отношение нямаме навици и чувствителност. Завърналият се от Европа Бай Ганьо променя външния си вид, защото Европа го е научила, че трябва да е модерен и елегантен, но и защото знае, че „европейското“ у нас се цени повече от „българското“. А той вече се е запътил към властта и му е нужна симпатия и подкрепа от бъдещите избиратели, които предпочитат новото, „прогресивното“, „европейското“. Всъщност Бай Ганьо върши това, което са сторили неговите критици и изобличители. Или поне е направил първата важна крачка в своята метаморфоза – облеклото и маниерите. Музеи и театри не е посещавал все още, но по-късно и там ще отиде. Пък и колцина са тези, които притежават истинска култура, за да им подражава и се срамува от тях? Вратовръзката в съчетание с дисагите е новата характеристика на обуржоазилия се български свят. Направена е не от Алеко Константинов, а е отдавна видима и обективна. Тя доказва, че в българския свят се е извършила смяна на епохи, а не смяна на лица и личности. Оказва се, че Бай Ганьо е вникнал много по-дълбоко в европейските нрави и отлично е разбрал по какви закони се организира държавата и обществото, как трябва да се действа, за да се спечели, а после и задържи, властта и с какви методи да се управлява и налага тази власт. На него все още не му достига демагогията, която критиците и отрицателите му наричат „европейска култура“, но с течение на времето ще я придобие и приложи успешно. Алеко Константинов разполага социално-политическите противоречия в българския свят върху територията на културата и морала. Сблъсъкът между „културата“ и безкултурието достига върха си в главата „Бай Ганьо прави избори“. Но тук според мене се налага проблемът за


114

характера на тази прословута „култура“, която великият писател толкова изтъква и с която се е заел да громи българската изостаналост. И за необходимостта от съпротива на силите, чието олицетворение е Бай Ганьо. Неукият, грубият, безкултурен простак Бай Ганьо е пълен с енергия и желание за действие; примитивният му ум разбира, че трябва да се действа, работи и върви напред, а не да си губиш времето в безцелно седене в кафенето, в празни раздумки и занимания. Той презира „учените“ и не признава правото им да налагат правилата си в живота. Моралът му обаче е зъл, защото е подчинена на интереса, на „келепира“. Ако осмиващата го „култура“ имаше неговата енергия и съзнание за висока отговорност и задължение към обществото и народа, тя би постъпвала по друг начин и би оказала реална съпротива на разпасаната безпросветност, насилието и погазването на правата на хората. Но тя не познава живота! Затова я използват същите тези сили, срещу които негодува и уж се бори. На чия страна е Иваница Граматиков? Той приема да се кандидатира за народен представител, но се оставя изцяло в ръцете на подобни на Бай Ганьо. Те агитират вместо него, купуват избиратели, провеждат събрания, организират изборния резултат. „Работата е наред!“ – успокояват те стеснителния и възпитан Иваница и не му дават дори да каже нещо на избирателите си, за да не развали нагласеното. Иваница Граматиков се държи неадекватно: „Те (селяните – избиратели, б.м. П. А.) си изказваха нуждите, той държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не, за крайно неудоволствие на селяните, привикнали да им се обещават златни гори. Той трябваше да участва в събранията на видните граждани, в които събрания се определяха и разпределяха агитаторите за селата и за градските махали. Гражданите спорят, шумят, той седи настрана и мълчи, като че това не се касае за него. Тази глупава пасивност го тревожи, той отвори уста да каже нещо, да възрази, но някой от щаба ще го хване за ръката и ще му каже с бащински покровителствен тон: „Ти мълчи, стой настрана, ти още не разбираш тия работи“. И той млъкваше покорно и се вслушваше в солидните и самоуверени разговори на почтените граждани“. Силата на Бай Ганьо е в слабостта на такива като Иваница Граматиков. Нека се запитаме дали щеше да е по-добре, ако вместо Бай Ганьо и неговата шайка бяха избрани хора като Иваница. И точно в това е проблемът на разпадналото се колективистично общество. То няма възможности за избор и всеки негов ход е по-лош от предходния. Разделението


115

и невъзможността хората да заживеят заедно и солидарно не им позволява да създадат ефективна власт, която да ги ръководи справедливо и в съответствие с нравствените човешки закони. Враждуващите страни са непримирими не само защото имат икономически и политически интереси, а поради неспособността на членовете на обществото да намират пътища един към другиго и да си прощават. Затова в случая Иваница Граматиков не е нищо повече от обратната страна на Бай Ганьо, негов пасивен антипод, инструмент на враждуващото зло. Той не е грубиян, отвращава се от методите на Бай Ганьо, но не се бори „с поднебесните сили на злобата“ и ги оставя да вършат пъкленото си дело. 4. В коментирания по-горе очерк „Бай Ганьо прави избори“ се цитира писмо до Иваница Граматиков от един негов приятел. Ходът на изборите припомня на Иваница редове от това писмо, в което се разсъждава за българския народ и неговата робска психика, както и за невъзможността той да живее в демокрация и сам да решава съдбите си. Иваница си спомня писмото, защото сам преживява описаните случки по време на предишни избори: „Законност, ред, свобода, сполуката наша… Джумбюш! Помниш ли нашествието на хуните в кафенето преди изборите? Помниш ли онзи „български гражданин“, с руската шапка на тила, с голите гърди, бос, със скъсани колене? Ами оногози с червените очи, по риза, гологлав, с голямата чомага в ръка? Ами влаха вън пред вратата, който в доблестното „упоение“ от патриотизъм, в дълбокото съзнание на своите свободни граждански права и длъжности, зрял, тоест узрял вече в политическа мъдрост, едвам стоеше на краката си; помниш ли го, как от гърди, надути от най-благородните и човеколюбиви идеи, достойни да направят щастлив един цял мир, с език задебелял от напъна на неизразимите и възвишени мисли, които вълнуваха мозъка му, помниш ли го, как декламираше за свобода и народни права, че като му извика един по-стар гражданин, който излязваше от кафенето, свободата и народните права се закачиха на гърлото му, както се закачиха и нейде в благородната душа на неговия морален съпартизанин и шеф?“. Иваница Граматиков едва сега си припомня този случай. Тогава, когато се е случила случката, той малко ѝ е обърнал внимание, тъй като тя не го е засегнала пряко. „Онова“ насилие е нарушило идеите и демократичните принципи на интелигента, но не и личните му чувства и интереси. Сега, когато са


116

засегнати и личните му чувства и интереси и сам е бил в описаната ситуация, Иваница възпроизвежда заклинателните изводи на своя приятел: „А народът какво ще каже, какво ще прави? – Любопитен въпрос! – Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. – Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти? В това ли робско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му? Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, р о б; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! – И пак този народ е клет и нещастен, трижди нещастен! (… ) Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…“ Тези думи не са изречени само за да засилят внушението за байганьовщината. Те не са и моментен вопъл на обидената чувствителност и наранената честна душа. В тях е изразено съзнанието на българската интелигенция за причините за българските неблагополучия. Впрочем те свидетелстват, че интелигенцията или е прекалено слаба, немощна и бездейна, или просто я няма. Отделни нейни представители, които още не са изгубили интелигентското си самосъзнание, се мъчат да окажат някаква съпротива, да обърнат вниманието на други като тях, за да ги извадят от летаргията или пък за да ги освободят от илюзиите. В единия и в другия случай причините за неблагополучията се търси в народа, в неговата робска психика, в липсата у него на борчески качества, в примиренчеството му. Интелигенцията съди сурово, ала не себе си. Това е типично поведение за този тип общество, за дълбоката криза, която то преживява, за всеобщия упадък и липсата на воля за преодоляване на състоянието. „Народът е роб, казвам ти, роб“ – твърди Алеко Константинов, затова търпи пред очите му да се случват подобни неща. Народът е виновен и за нашата нерешителност. А „народът“ изобщо не ги забелязва, защото интелигенцията се е отчуждила, затворила се е в себе си и чака някой друг да ѝ свърши работата. Нерешителността и пасивността на интелигенцията поражда агресията на Бай Ганьо, вдъхва му увереност и го превръща (уви!) в герой на времето. Герой на времето обаче е и Иваница Граматиков. И виновник. Ако съдим Бай Ганьо, непременно трябва да осъждаме и хора като Иваница Граматиков. Разпадналото се общество поражда два взаимно отричащи се полю-


117

са: бруталната безпардонност, наглост и безпросветност и деликатната пасивност на образования и вечно хленчещ интелигент. По наличието или отсъствието на двата полюса можем да определяме характера на обществото. Алеко Константинов ги е показал не само в „Бай Ганьо“, но и в цялото си творчество. Но защо все пак Алеко Константинов произнася оправдателната присъда над Бай Ганьо в края на очерка „Бай Ганьо журналист“: „Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевлявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са за сега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществувание, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…“ Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем“. Донякъде тези думи излизат извън духа и контекста на книгата; те противоречат на нейния тон и изобличителен патос. Трудно за вярване е, че може да се съжалява и дори обича герой като Бай Ганьо – особено в неговите похождения в политиката. За Алеко Константинов писането е в някаква степен „игра на перото“, но тази му игра е доста тъжна и мрачна, за да допуснем, че из нея ще излязат, освен ирония и сарказъм, още и милост и съжаление, прошка и умиление. Макар че т.нар. „романтична ирония“, която е присъща и на разпадащите се общества, е способна да роди подобни чувства. Алеко Константинов е наричал себе си „Щастливеца“, макар да е живял най-нещастния и трагичен живот. Иронията, от една страна, е защитна стена, убежище срещу агресията на иронизирания и изобличаван чрез нея обект. От друга, тя самата е „агресия“ на милостивия и беззащитния – нещо като „юмрук на доброто“ (Юрий Герман). В „Избрани места от кореспонденцията с приятели“ великият руски писател Н. В. Гогол обяснява смисъла на лирическите отстъпления в „Мъртви души“, предизвикали недоумение и повратни тълкувания у съ-


118

временните му читатели критици. Аз сравнявам лирическите отстъпления в „Бай Ганьо“ с тези в „Мъртви души“, понеже между тях има много общи черти и защото са плод на сродни душевни стремления и нравственост, породени са от сходни обществени явления и лична писателска нравственост и чувствителност. „Героите ми са близки до душата, защото самите те произлизат от душата; всичките ми последни съчинения са историята на собствената ми душа“ (цитат по бълг. издание „Николай В. Гогол „Избрани места от кореспонденцията с приятели“, стр. 100, С., 2007. Всички цитати от Гогол са от тази книга). Големият писател, колкото и свързан да е с времето, в което живее и което изразява, колкото и героите му да са продукт на същото това време, изповядва чрез героите си себе си, своята собствена душа. Те са негови родни деца. Това не е просто метафора, а безспорна и изключително важна истина, позволяваща да изучаваме и разбираме литературата такава, каквато е, а не да ѝ измисляме свойства и характеристики. И чрез тях да конструираме теории. Също като Н. В. Гогол Алеко Константинов показва в „Бай Ганьо“ „пошлостта на пошлия човек, за да може всичките онези дребни неща, които изпускаме от поглед, да се открият в едър план пред всички“ („Избрани места…“, стр. 101, подч. на автора). Българите, също както отбелязва Гогол за руснаците, прочели „Мъртви души“, „бяха стреснати от пошлостта на всичко, взето заедно“ в „Бай Ганьо“. Толкова уродливо-пошла действителност никой преди Алеко Константинов не бе показвал. „Бай Ганьо“ стресна българите, уплаши ги и ги накара да се видят с други очи. Някои дори побързаха да заключат, че Бай Ганьо е типично българско явление, че, нещо повече, той е истинският българин. Авторът очевидно е очаквал подобна реакция – а тя се е проявявала още след първите публикации в периодиката на части от книгата. И бърза да защити и оправдае падналия свой герой. Героят е паднал, защото вече е осмян, т.е. осъден от писателя да бъде отделен от другите и наблюдаван строго. „Никой от читателите ми не е подозирал, че като се смее над героите ми, се смее над мене“ – пише Н. В. Гогол. Не всичко все пак е изгубено; не всичко пошло, щом можем да прощаваме дори на хора – социални явления и типове като Бай Ганьо. Този морал е свързващата нишка между разпадналото се общество с обществото, което скоро ще се изправи и ще започне да се възстановява…


119

ХУДОЖНИК НА БРОЯ ТОДОР ИГНАТОВ – Тони 11 февруари 1951, София – 17 ноември 2020, Варна Тодор Игнатов е роден на 11.02.1951 г. в София. Завършва Художествената гимназия през 1970 г. и НХА със специалност „Сценография“ при проф. Асен Стойчев през 1976 г. Още същата година е приет за член на АМХ. От 1977 г. работи като главен художник-проектант на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”– Варна. От 1977 г. е член на САБ, в периода 1985–1997 е част от ръководството на секция „Сценография“ към САБ. От 1982 г. членува в СБХ, като в периода 1983–1996 влиза в ръководството на секция „Сценография“ към СБХ, а от 1995 г. до 2000 г. е и в състава на Управителния съвет на СБХ. Председател на СБХ – група Варна в периода 1999–2005 г. В сценографската си кариера Тодор Игнатов е записал 186 театрални постановки, сред които „Честна мускетарска“ от Валери Петров, реж. Гриша Островски (сезон 1976/77); „Малки комедии“ от Чехов, реж. Станчо Станчев (1979/80); „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман по Кен Киси, реж. Станчо Станчев (1979/80); „Лорензачо“ от Алфред дьо Мюсе, реж. Руси Карабалиев (1981/82); „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, реж. Станчо Станчев (1981/82); „Предпоследно сбогом“ от Калин Донков, реж. Симеон Димитров (1983/84); „Пътят към Мека“ от Атол Фугард, реж. Крикор Азарян (1986/87); „Къща“ от Антон Страшимиров, реж. Бойко Богданов (1988/89); „Черна дупка“ от Горан Стефановски, реж. Стоян Камбарев (1994/95); „Бизнес с бизон“ от Дейвид Мамет, реж. Пламен Марков (1997/98); „Томас Бекет“ от Жан Ануи, реж. Борислав Чакринов (1997/98), „Дванайсетте стола“ от Илф и Петров, реж. Румен


120

Велев (1998/99); „Рибарски свади“ от Карло Голдони, реж. Димитър Стоянов (2000/01); „Януари“ от Йордан Радичков, реж. Андраш Урбан (2003/04); „Дамски шивач” от Жорж Фейдо, реж. Румен Велев (2008/09); „Страсти под брястовете“ от Юджийн О`Нийл, реж. Димитър Стоянов (2011/12), и др. Тодор Игнатов е автор на сценографиите за 5 оперни и 2 балетни постановки, като специално внимание заслужава работата му над оперите „Дон Карлос“ от Джузепе Верди, реж. Кузман Попов (2002/03) и българската премиера на „Граф Ори“ от Джоакино Росини, реж. Емануел Кордолиани (2011/12). Сценографиите и костюмите за 14 от постановките на мюзикъли и балети на Варненската детско-юношеска опера, които продължават да се играят и днес, също са негово дело. С името на Тодор Игнатов се свързват първата постановка в Театър „Римски терми“ („Езоп” от Фигейредо, реж. Цветан Цветков, 1977), първият кафе-театър във Варна („В открито море” от Сл. Мрожек, реж. К. Стоянов, 1979), редица телевизионни и филмови новели, естрадни и фолклорни концерти, дизайнерски решения за институции и музеи. Тодор Игнатов е познат и с живописното си творчество. Той участва в над 140 изложби, сред които 19 самостоятелни – 12 изложби маслена живопис и 7 изложби сценография. Със свои самостоятелни експозиции, маслена живопис и сценография, се представя успешно в Прага и Варшава (1982), Виена (2009), Москва (2006) и др. Присъства във всички издания на Световното квадринале по сценография в Прага (1979, 1983, 1987, 1995, 1999, 2003), също в изложби и пленери в Лондон (1992), Пьохларн, Австрия (2011), Оломоуц, Чехия, и Кошице, Словакия (2007), Кьонигсберг и Светлогорск, Русия (1999, 2000, 2001, 2003, 2004, 2008). Живописни творби на Тодор Игнатов са собственост на частни и корпоративни колекции във Франция, Великобритания, Канада, Финландия, Норвегия, САЩ, Турция, Италия, Германия и други страни. Музеят на приложните изкуства в София притежава негови сценографски макети за постановките „Лорензачо” от Алфред дьо Мюсе и „Процесът срещу богомилите” от Стефан Цанев. Художник със свой запазен знак в сценичните изкуства и културната история, Тодор Игнатов е удостоен с 5 национални награди за сценография (за „Предпоследно сбогом“ от Калин Донков, „Малки комедии“ от Чехов, „Пътят към Мека“ от Атол Фугард, „Къща“ от Антон Страшимиров, „Бизнес с бизон“ от Дейвид Мамет); 3 награди „Варна“ (за „Дон Карлос“ от Верди, „Томас Бекет“ от Жан Ануи и общо за „Милионерът” от Йовков,


121

„Женско царство” от Ст. Л. Костов и „Рибарски свади” от К. Голдони). Художникът е проектирал и осъществил дизайна на Музея за история на Варна, заведенията „Макдоналдс” във Варна, фоайето на етажа на кмета в Община Варна и витража на „Света Богородица”.

Тодор Игнатов-Тони беше наш талантлив сътрудник, приятел и добър човек, когото неочаквано загубихме. Сред нас остава разнообразното му творчество, спомените от съвместната ни работа и приносът му към варненската и националната култура. Поклон пред светлата му памет! Бог да го прости!



ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2021


Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.