Черно и Бяло 101/2018

Page 1

ISSN 2367-5055 #101 / 2018

Ботеви празници във Виена Култура под обсада За книгите и рисуването...


от редактора

black and white mag.bg ii

#101/ 2018


Ботеви празници във Виена

2 Съдържание Денят на Ботевата саможертва. . . . . . . . . . . . . . 2 Снежана Тодорова: Младата Африка поема бъдещето си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Композицията! Че то било много просто.... . . . . . . 8 За пръв път у нас пристигат журналисти от шанхайската медийна компания. . . . . . . . . . . . . . . 11 Култура под обсада. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13 Намерените букви. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18 Книгите са като кутии за тайни и съкровища. . . . . 19 Изложба на православни икони в криптата на виенската църква „Св. Петър“. . . . . . . . . . . . . 22 На репетиция с „Арабеск“. . . . . . . . . . . . . . . . . . 26 Светлана Захарова преформулира физичните закони . 28 АртАфиш: Какво ни очаква през юни и юли . . . . . . 29 Приятелите от Радио Китай за чужбина. . . . . . . . 30 Преглед на развитието на търговско-икономическите отношения между Китай и ЕС. . . . . . . . . . . . . . . 32 Безсмъртната поетеса на Китай. . . . . . . . . . . . . . 37 Спомени на Андон Кьосето. . . . . . . . . . . . . . . . . . 39 Татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност, част 3. . . . . . . . . . . . . . . . 43

Снежана Тодорова: Младата Африка поема бъдещето си

6

13

Култура под обсада

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

9 1

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055

Книгите са като кутии за тайни и съкровища

www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова 1 #101/ 2018

Спомени на Андон Кьосето

37


представяме ви

Денят на Ботевата саможертва Ботеви празници 2018 в Австрия Обзор от екипа на списание „Черно и Бяло“, многогодишен партньор на Българската културно-просветната организация „Кирил и Методий“, Виена.

И

И тази година година на 2 юни българите по света и у нас спряха за минута и сведоха глави, за да почетат паметта на великия Христо Ботев и всички, паднали за свободата на Родината. Признателните поднесоха венци и цветя пред многобройните паметници на поета, а първият паметник на Ботев в Европа, вече знаем, се намира в парка на ЮНЕСКО в малкия австрийски град Голс в провинция Бургерланд. Там заедно с българите, живеещи в Австрия, по покана на председателя Бойчо Дамянов на Културно-просветната организация „Кирил и Методий“, Виена, и ние от сп. „Черно и Бяло” отдадохме почит и си припомнихме думите: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…”. Ето и част от приветствието на Съюза на българските журналисти, което беше представено на празника в Голс:

2 #101/ 2018

Уважаема проф. Конева, Уважаеми г-н Дамянов, От името на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти най-сърдечно Ви поздравявам за организирането и провеждането на инициативи в памет на безсмъртния поет и революционер Христо Ботев. Неговите живот, борба и творчество са неразривно свързани с вековните тежнения на българския народ за свобода и независимост. Страстната публицистика на Христо Ботев зове на бунт срещу турските поробители . Вълнуващата му поезия прославя саможертвата на борците „за правда и за свобода“. Пророчески са думите му: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ Огненото слово на Христо Ботев е достояние на българската и световна литература, с което по право се гордеят българите у нас и по света. Изра-


зявам искрена признателност към Вас и българската общност в Австрия, към незабравимата проф. Мими Дичева и проф. Тиц, които положиха началото на Ботевите тържества в Австрия за всеотдайните усилия за запазване на българския дух, традиции и култура. Поклон и уважение към Вас, достойни синове и дъщери на майка България! На многая лета! Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ Станислава Пекова, гл. ред. на сп. „Черно и Бяло“

Инициативата за създаването на паметника на Ботев в гр. Голс е на един от най-големите приятели на България в Австрия – професор Ник Тиц и разбира се, на забележителната българка Мими Дичева, предишен председател на БКПО, Виена. Повече от 20 години тук българите от региона се прекланят пред подвига на Ботев и загиналите за свободата на България… Лично за мен вълнуващо е запазването на традицията от новото ръководство на Българската културно-просветна организация и

Кметът на гр. Голс приветства нашите сънародници с празника. Г-жа Румяна Конева, директор на БКИ „Дом Витгенщайн“, Виена поднася поздравление в присъствието на кмета, посланик д-р Иван Сираков и г-н Бойчо Дамянов, председател на БКПО „Кирил и Методий“ - Виена. Кметът на Голс и Н. Пр. д-р Иван Сираков, извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия поднасят цветя предз паметника.

3 #101/ 2018


4 #101/ 2018


не само това, но и огромното им желание да работят по нови форми за изява на културните разбирания и творческия потенциал на талантливите българи в Австрия. И тази година кметът на Голс поздрави събралите се българи за празника. Н. Пр. посланикът на България в Австрия д-р Иван Сираков отправи своето послание към сънародниците ни да пазят паметта на Ботев и героите, дали живота си за свободата ни. Словото на доц. Румяна Конева – директор на Културния ни дом Витгенщайн във Виена, беше произнесено на немски, затова мисля, че е редно да го прочетем и на български… Ваше превъзходителство, Уважаеми господин кмет на град Голс, Уважаеми дами и господа, Всеки един народ има своите герои. Всеки един народ има своите водачи. И повечето от тези водачи излизат извън рамките на своето национална значение. Един от тях е роденият преди 170 години в още неосвободена България поет, журналист и борец за свобода Христо Ботев. Днес ние тук, в Голс за 20 път отбелязваме на Деня на Ботевата саможертва. 2 юни е и денят, в който ние българите се прекланяме пред подвига на всички наши предходници, дали живота си за нашата родина – за нейната свобода, за нейното благоденствие и достойнство, а заедно с тях и солидарността между народите. Ще припомня само едно от завещаните ни от Ботев послания: Само разумният и братският съюз между народите

е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. Ботевите идеи и до днес са пример и вдъхновение за българите. От 2007 г. Република България е пълноправен член на Европейския съюз, а от януари тази година пое и председателството на съюза. Днес трябва да се поклоним пред героизма на тези смели българи, които възродиха европейската ни принадлежност и които доказаха силата на „Разумния и братски съюз между народите” Тази солидарност се оказа устойчива и присъствието на Христо Ботев тук, в Голс, в парка на ЮНЕСКО е още едно от доказателствата. Благодаря Ви, уважаеми господин кмет …., за нашето общо съгласие. Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! Поклон! Новосъздаденият български хор към Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий“, под диригентството на маестро Абрашев, развълнува присъстващите с изпълненията си на патриотични български песни, а танцьорите от ансамбъл „Пендари“, заедно с новосформирания детски танцов състав извиха кръшни хора. По-късно към танцьорите се присъединиха и присъстващи от развеселената публика, дегустирали бяло и червено вино. Станислава Пекова снимки: Красимир Петков 5 #101/ 2018


форум български журналист

Снежана Тодорова: Младата Африка поема бъдещето си От 15 до 20 март председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова бе на посещение в кралство Мароко. Тя бе поканена за участие в Международния форум „Африка и сътрудничеството Юг-Юг”. За срещите и разговорите в Дахла г-жа Тодорова разказа пред колегата Розалина Евдокимова.

К

Какво ви заведе в кралство Мароко, г-жо Тодорова? Какъв беше поводът за вашето посещение там? От 15 до 20 март 2018 година в Дахла, Мароко, се проведе Международен форум „Африка и сътрудничеството Юг-Юг”, организиран от фондация „Кранс Монтана“ под патронажа на краля на Мароко Мохамед VI, който в приветствието си към участниците отбеляза „специалното значение на Дахла в историята на Мароко. Благодарение на уникалното си положение този град е стратегическа връзка между Кралството и регионите на страните пї на юг в Африка”. Неслучайно Дахла за четвърти път бе домакин на форума, в който тази година участваха над 1000 представители от 115 страни, като от тях 48 – африкански. Сред участниците бяха високопоставени политици (настоящи и бивши президенти, министър-председатели, министри), успешни бизнесмени, интелектуалци, ръководители на неправителствени международни, регионални и национални организации и др. Авторитетното присъствие даваше възможност за широк спектър на обсъжданите теми: икономическо и културно развитие на Африка, проблеми на урбанизацията и градската среда, развитие на селското сто6 #101/ 2018

панство и изхранването на населението, проблеми на общественото здравеопазване, енергийната сигурност, миграционната политика. Особен интерес предизвика дискусията, организирана от Африканския женски форум за ролята и мястото на женското движение в този бързо променящ се континент. „Африка е кръстопът. Африка е 30 млн. кв.км. възможности”. Това е континентът с наймладото население. Прогнозите са, че през 2050 година населението на Африка ще е 2,5 млрд., като от тях 50% ще са под 25-годишна възраст.. Огромна е ролята на жената за възпитанието и образованието на подрастващите. Ак-

тивността на африканските жени в обсъжданите теми бе много впечатляваща! Безспорна е тяхната роля за развитието на континента. Това отбеляза и известният американски борец за граждански права Джеси Джексън – почетен гост на форума. Изпитах гордост като българка, когато разбрах, че г-жа Ирина Бокова е президент на Почетния комитет на Африканския женски форум. Впечатли ме силното емоционално изказване на младата дама от Кения – представител на страната в ООН, която призова за помалко думи и повече действия в подкрепа на младите хора по време на форума на новите лидери – бъдещи ръководители


на своите страни. Той бе посветен на необходимостта от интеграция на младото африканско поколение за укрепване на солидарността и икономическото, социалното и екологичното развитие на континента. Запомних изказването на първата дама на Палау за постигнатите успехи за защита на околната среда и тревогата от промените в климата, на които все по-често сме свидетели... Интересни данни за морския транспорт и транспортните коридори споделиха представителите на Бразилия, Оман, Сингапур, Мароко и Черна гора. Много добри думи за икономическата политика на КНР в Африка се казаха по време на дискусията за сътрудничеството между Азия и Африка. Кои страни участваха и вие по чия покана бяхте там?

За участие във форума бях поканена от фондация „Кранс Монтана“ (Швейцария) и организаторите от Мароко – израз на уважение към Съюза на българските журналисти. Особена благодарност за изключителната организация отправям към нашите любезни и много старателни марокански домакини. Всичко беше на най-високо ниво! Младите хора на Мароко проявиха изключителен професионализъм и потвърдиха своята значима роля за успешното развитие на страната. Върху това акцентираха в изказванията си Никола Саркози и Джеси Джексън. Като председател на СБЖ имахте ли срещи с ваши колеги, с представители на медиите и ако да, какво си говорихте с тях? Имах възможност за общу-

вам с журналисти от Мароко и други африкански страни. Имах продължителен разговор с представителя на Бенин – преподавател по журналистика и доброволен сътрудник на новосъздадена политическа партия, който попита дали СБЖ е в състояние да помогне за организиране на обучение по журналистика. Споделих, че преди 30 години създаденият от СБЖ Международен институт по журналистика „Г. Димитров” обучаваше журналисти от развиващите се страни по проблеми на селското стопанство. Сред курсистите имахме студенти от Бенин. Моят млад събеседник бе много впечатлен и обеща да потърси нашия възпитаник. Дано да го открие! Ще бъде интересно да се срещнем след толкова години... снимки: личен архив 7 #101/ 2018


форум български журналист

Композицията! Че то било много просто... Малко повече за фотографията и нейните малки тайни от колегата Антон Антонов

Р

Ровейки в компютъра, намерих нещо спонтанно написано, простичко и разбираемо за едни колежани. Малко е „рошаво”, но реших да го споделя с приятели. Защото е модерно сега да се правят селфита, които понякога са толкова безобразни, че си струва веднага да се „изтъркат”. Та, ето ги моите рошави мисли... Абсолютно естествено и нормално е, когато погледнеш през визьора на фотоапарата да се опиташ да направиш композиция на кадъра. Много от начинаещите фотографи се интересуват има ли поне някакви елементарни прави-

8 #101/ 2018

ла в „занаята”. Докато изучавах фотография и композиция във факултета по журналистика, забелязах, че основните правила за композиране на кадъра не винаги „работят”, даже бих казал – пречат. Когато ги следваме сляпо, във фотографията „не виждаме” човека, както и трудно се различават лицата ни от първите ни „фотосесии”. Днес, след толкова години практика, мога смело да кажа: „Снимайте всичко, което може да се снима”. А умението да композираш кадъра, т.е. така наречената компоновка, си е прос-


то природна даденост, която само може да се развива и усъвършенства. Първа крачка по пътя на развитие на композиционните навици – вътрешно да се осъзнае и приеме, че има ограничения, които самата камера налага в сравнение с човешкото око. Ние снимаме в зависимост от нашите чувства и емоции – виждаме цветове, форми, чувстваме топлината от слънцето, миризмите на тревите и цветята, чуваме как птиците пеят… Това камерата не го може, колкото и да ни се иска, тя просто възпроизвежда някакво двуизмерно изображение, т.е. само това, което сме видяли в последния момент преди натискане на спусъка на затвора. И поради тази причина се налага много труд и пот, преди фотографията да оправдае нашите очаквания. Не бива да забравяме и за ограниченията на самия кадър. За разлика от нашето око камерата изобразява само част от общата картина, без ни най-малък намек за това какво става извън него. Затова е важно умението да решим къде да насочим камерата, та снимката да отразява заснетото в цялата му красота. Макар и да не съм поклонник на правилата, това съвсем не значи, че те не съществуват и не бива да се познават. А ще ги спазвате, или не – това е въпрос на личен избор. Правило на третинките Ако внимателно сте разглеждали фотографии на утвърдени майстори, задължително ще забележите, че всичките имат област, която привлича вниманието и създава чувство за хармония. Това е така наречената фокална точка. От умението точно да я разположите в рамката на визьора зависи доколко снимката ще бъде визуално балансирана. Да разделим мислено визьора на фотоапарата с две хоризонтални и две вертикални линии, така че да се получи решетка – тя ще ни помогне да постигнем поне някакъв композиционен баланс. Фокалната точка може да се разположи на една от четирите пресечни точки, при което двете точки вдясно дават по-добър баланс на композицията, отколкото левите. Нещата са прости – човек е склонен да разглежда всяко едно изображение от ляво на дясно, затова ще е по-добре да разположим фокалната точка в тази част на изображението, която разглеждаме най-накрая, а не отначало. По такъв начин окото ни ще се спре на нея тогава, след като обхване цялото изображение. Струва ли си да разполагаме фокалната точка в центъра на визьора? Опитайте и ще видите, че напълно сте лишили фотографията от композиция на движението. Така, че, по-добре избягвайте акцентите в центъра на снимка-

та/кадъра. Решетката може да се използва и като подсещане къде да разположим хоризонта. Ако фотоапаратът е на нивото на очите, мрежата ще раздели снимката на две равни части – небето отгоре, ландшафтът отдолу. Малък наклон на фотоапарата подобрява баланса – наклонете го надолу, за да акцентирате върху ландшафта и предния план, изправете леко нагоре, и ще подчертаете небето (ако има нещо интересно – облаци, буря, птици и т.н.). Накратко – разполагайки хоризонта в долната част на решетката, ще подчертаете небето, в долната част на мрежата – ще отделите ландшафта. Полезно е използването на правилото на третинките, ако в кадъра има рамка, например, просветки между дървета в гората или дупка в стена. За да насочите погледа на зрителя към отдалечен пейзаж, или фокалната точка, разположете „теснината” в рамката на разстояние 1/3 от десния или левия край на снимката. Това са накратко съветите по първото правило. Ще ги спазвате, или не – зависи от вас, а и от практиката. Правило на линиите Накъде ще погледне зрителят, разглеждайки вашата фотография, изцяло зависи от самите вас. Да насочиш погледа му от предния план към втория е основен приоритет в композицията, а най-простия начин да се постигне това е използването на линии. Задължително се отчита посоката им, защото на зрителя тя оказва силно влияние, в смисъл как той ще се отнесе към конкретната композиция, или част от нея. Хоризонталните линии се асоциират с хоризонта и земното притегляне. По природа те са статични и се възприемат лесно от човешкото око. Примери – стени, огради, насипи и т.н., може да се използват и техните сенки. Най-често разглеждането на дадено изображение започва отдолу нагоре, тъй че хоризонталните линии разделят изображението на сектори, които могат да се разглеждат един след друг. Доста по-активни от хоризонталните линии са техните вертикални „колеги”. Те придават динамичност на композицията и определят посоките на движение. Например, стволове на ели или борове в гората, градски небостъргачи. Ако искате да постигнете максимален ефект, снимайте вертикално, т.е. фотокамерата да е обърната на 90°, за да насочите погледа на зрителя отдолу нагоре. Диагоналните линии са ценни за определяне на посоката на движение. В този смисъл те предизвикват усещане за разстояние и перспекти9 #101/ 2018


ва. За разлика от хоризонталните и вертикалните линии, диагоналните създават напрегнати композиции, които веднага привличат погледа и най-важното – задържат вниманието върху кадъра. Най-силно въздействащи, обаче, са сходящите се линии. Погледнете по дължина релсите на жп линия на прав и дълъг участък, застанете в началото на дълга и разорана нива. Не ви ли се струва, че хоризонталните линии към хоризонта се сливат в една точка? Сходящите се линии придават на привидно плоската композиция усещане за дълбочина. Не е задължително линиите да са реални. Може ефективно да се работи с въображаеми линии, „събрани” от отделни детайли. Значението на предния план Най-важният елемент, който се ползва за създаване на динамична композиция е предният план. Интензивността му се усилва или намалява с помощта на обектива или гледната точка. Оптимален избор – широкоъгълен обектив, тъй като той позволява включването на елементи даже до краката ви. Колкото е по-късо фокусното разстояние, толкова ефектът е по-забележим. При използване на „рибешко око” трябва много да се потрудите в кадър да не влязат и краката ви. Сигурно забелязахте, че широкоъгълния обектив задълбочава перспективата, елементите в центъра на кадъра изглеждат преувеличени, докато за останалите ни се струва, че се стремятда излязат извън него. Колкото по-ниска е гледната точка, толкова повече изпъква (доминира) предния план. Този фактор повече от другите работи за създаване на усещането за дълбочина на пространството. Средният, 28 мм широкоъгълен обектив идеално подчетава предния план и не прави останалите детайли малки и отдалечени, така както ги правят 24-милиметровите. При използване на свръхшироки обективи, предният план като че ли рязко свършва, а всичко останало на снимката изглежда нереално далечно, т.е. не така, както е в действителност. Главното предимство на широкоъгълните обективи е, че снимат с голяма дълбочина на рязкостта и държат фокуса както на найблизките, така и на най-отдалечените точки. Например, 28 мм обектив, при бленда f/22 ви осигурява дълбочина на рязкостта от 2 м до безкрайност. Като акценти на предния план добре изглеждат пътища, реки, огради, горски или полски пътечки. С тях чувстваме предния план, а заедно с това те създават точно очертани контури и линии, които „развеждат” зрителя в 10 #101/ 2018

изображението. Това е само един простичък пример. В действителност, интересен преден план може да бъде всякакъв обект, разположен близо да обектива – всичко се свежда до вашата фантазия и интересната гледна точка. Компактната композиция Разгледайте някои от „по-старите” си фотографии. Има ли в тях много „въздух”? Ако отговорът е положителен, ви съветвам да си зададете следния въпрос: „Не бих ли могъл да композирам кадъра малко по-плътно?” Опитайте се да композирате обектите по-плътно и използвайте цялото пространство в кадър. Ще разберете, че сте „на далавера”. Преди да натиснете спусъка на затвора, помислете: „Мога ли да подобря композицията ако направя крачка напред?” Често няколко стъпки напред помагат невероятно много за подобряване на общото ниво на вашите снимки, например, да увеличите ефекта от репортажната снимка, по-ефектно да отразите лицето в портретната, или да избегнете тоновете „въздух” в пейзажа. Аксиомата, че фотоапаратът трябва да се държи на нивото на очите е глупава и колкото по-често се сещате за нея, толкова по-зле. Пробвайте всеки път да снимате по различен начин, от различна гледна точка, например, от високо могат да се видят повече подробности, може да се промени съотношението на предметите в кадъра. Клекнете или легнете на земята, погледнете действителността от височината на погледа на костенурката, например. Ние не сме свикнали да гледаме света от такива странни гледни точки, затова найобикновените неща след това изглеждат найнеобикновени. Някои фотографии правят изключително силно впечатление. В тях винаги има нещо, което приковава погледа и оставя неизгладими впечатления. Един от най-простите начини за създаване на запомнящ се кадър е да използваме различни обективи. Обикновено се снима с обективи от 28 до 120 мм, но щом един път изпробваме по-дългофокусен или по-широкофокусен, впоследствие трудно се отделяме от тях. Не си струва да доказвам и разказвам за предимствата на свръхширокоъгълните или телеобективите, собственият опит ще ви покаже как, кога и защо да ги използвате. И накрая, последно, но не и по важност. Все по-рядко наблюдавам фотографите да снимат не с „вертикална”, а с „хоризонтална” камера. Съвет: на снимки не забравяйте да обърнете камерата: от това композицията само ще спечели.


форум български журналист

За пръв път у нас пристигат журналисти от шанхайската медийна компания Със среща в централата на СБЖ в София между президента на Шанхайската медийна група (ШМГ) Кю Ин и председателя на СБЖ Снежана Тодорова официално бе поставено началото на сътрудничеството между журналистите в рамките на проекта „Един пояс, един път”.

С

СБЖ е изключително горд, че вече 31 години, без никакво прекъсване, продължава сътрудничеството между журналистическите съюзи на България и Китай”, с тези думи Снежана Тодорова посрещна шанхайските колеги: „Горди сме, че преди 31 години ние предусетихме колко успешно би било сътрудничеството с колеги журналисти от Китай”, припомни председателката на СБЖ: „До ден днешен това успешно сътрудничество продължава,

като непрекъснато се развива и намира нови форми”, каза Тодорова. Тя запозна представителите на най-голямата китайска медийна компания с подробности от социалната, творческата и международната дейност на СБЖ. Делегацията се ръководи от президента на ШМГ Кю Ин и в нея са включени още директорът на дигиталния център, главни редактори на електронните издания на медийната група, президентът на дистрибуторската компания,

11 #101/ 2018


с която медийната група работи, както и финансовите директори на компанията. „Нашата компания има около 20 вестника и списания, но имаме и няколко нови онлайн издания”, обясни г-н Ин и продължи: „Засега сме една от най-големите медийни компании в Китай. Интернет потребителите ни са над 300 млн. Общият брой на служителите на компанията е около 40 000, а редакторите и репортерите са около 4000”. Гостът изрази задоволство и благодарност от името на Асоциацията на китайските журналисти (АКЖ), в която членува и ШМГ, за възможността да се срещне и научи повече за СБЖ и поясни, че макар и с различна структура, двете организации биха могли да намерят разнообразни форми на сътрудничество. „От китайска страна желанието за сътрудничество със СБЖ е много голямо, тъй като имаме общи идеи за работата, общи виждания в много насоки”, категоричен бе той, като добави, че акцент в това сътрудничество ще бъде поставен на проекта „Един пояс, един път”. Основата ще е „Един пояс, един път” Кю Ин обясни, че отсега приоритет в сътрудничеството на Китай по този проект ще бъдат страните от Централна и Източна Европа, и по-специално – страните, които се намират по линията „Един пояс, един път”, а България е една от водещите. Като основна идея в контекста на взаимодействието между медиите по този проект Кю Ин предложи китайските туристи, посещаващи България, да бъдат по-обстойно запознавани с историческите и културни забележителности на страната ни, тъй като в Китай все още не се знае много за България, за нейните природни и архитектурни забележителности. В това отношение огромна е ролята на медиите и ако СБЖ и АКЖ обменят повече информаци в областта на културата и историята, това би било от полза за посетителите на двете страни, и като цяло – за туристическия обмен. „Ние приемаме като мисия задачата си, когато в Китай дойдат българи, да им предоставяме максимална информация за нашата култура, за нашата история. От друга страна, много наши колеги журналисти имат желание да посетят България и затова предлагам нашите две журналистически организации да станат инициатори на сътрудничеството между медиите в контекста на проекта „Един пояс, един път”. Вярвам, че приятелството между нас ще бъде продължено и от следващите поколения”. 12 #101/ 2018

Заедно ще се борим и с „фалшивите новини” По време на срещата президентът на ШМГ сподели трудностите и проблемите, които срещат китайските журналисти и които не са много по-различни от тези на българските им колеги. В момента интернет изданията и информацията е най-голямото предизвикателство, обясни той, като посочи, че това е новият начин на общуване. Голяма част от изданията на ШМГ вече излизат задължително онлайн, подчерта китайският гост, но изрази опасенията си, че в Интернет всеки би могъл да публикува собственото си мнение, без никаква гаранция за истиността на информацията. Проблемът с „фалшивите новини” също е много актуален и в Шанхай и с него журналистите от групата се сблъскват почти ежедневно. Гостът предложи СБЖ и най-голямата китайска медийна група да обменят информация и да си сътрудничат и в противодействието на разпространението на такива новини. Друг важен и изключително наболял въпрос, според Кю Ин е контролът на медиите от управляващите. Той цитира известна китайска поговорка, разпространена сред журналистическата гилдия: „Медиите контролират властта, но властта дава парите на медиите”, която поговорка според него е много актуална. И тук идва отговорността на журналистите, бе категоричен той в края на срещата. Снежана Тодорова от своя страна информира гостите, че през 2019 г. у нас ще бъде чествана 125-годишнината от създаяването на организираното журналистическо движение в България. По този повод тя покани делегация от представители на ШМГ да посетят България, за да се запознаят със забележителностите и културните традиции у нас. През м.юни т.г. предстои посещение в Китай на български журналисти, в контекста на проекта „Един пояс, един път”. Ивета Балевска


културен свят

Култура под обсада

Н

Иронично обозначените като паметници на културата сгради изчезват от лицата на българските градове с бързи темпове, пропорционални на темповете с които се развива един особен тип предприемачество в нашата страна. „Развитие” което винаги успява да намери вратички в иначе уж добре написания закон за културното наследство или да си отвори такива – с пари, с огън и възползвайки се от вечното неразбирателство между институциите едни с други.

Нека тръгнем на разходка из София. Тя не е единственият български град с такива проблеми, но има завидна колекция от унищожени сгради. Начална точка е вече ремонтираното пространство пред НДК, където еврочиновниците ще прекарат доста време покрай българското европредседателство. Всъщност защо не си представим, че и те се разхождат с нас – какво ще видят в европейската ни столица? Двойната къща Тръгваме. Крачим надолу по бул. Васил Левски и отляво забелязваме сградата на бизнес център с еклектично архитектурна визия и празно пространство до нея. Еврочиновниците не знаят, но на това място се издигаше Двойната къща, построена през 1907г. от архитект Георги Тодоров. Сградата всъщност е разделена на две отделни самостоятелни жилища, с два входа откъм булеварда, но на пръв поглед това не си личи. Това е уникален елемент в архитектурата є. Еврочиновниците сигурно също не знаят, че собственик и инвеститор е бизнесменът Кирил Киров – Японеца с 3 неуспешни опита за покушение срещу него. Те сигурно не знаят и че сега на това място ще има подземен паркинг и още една бизнес сграда, копие на първата. Те не знаят, но но ние ще им разкажем. Намеренията за разрушаване на сградата предизвикаха огромен обществен интерес, защото тя беше част от живата памет на града, с отличителна архитектура и статут на културен паметник (за сведение), който беше премахнат. Това стана след като експерти от НИНК дадоха становище в подкрепа на снемането му, утвърдено със съмнителни мотиви и одобрено с подписа на тогавашния министър на културата Вежди Рашидов. След това предшественикът му Петър Стоянович уличи Киров в предлагане на подкуп, но набързо раз-

Двойната къща, оставена да се руши...

мисли и оттегли обвиненията. Въпреки петициите, живите вериги и вниманието на медиите към казуса, къщата беше съборена на 29 април 2017, малко преди обяд. Без предупреждение към общността, багерите изпревариха предвидената поредна гражданска акция в нейна защита. Тогава новият министър на културата Боил Банов светкавично обяви, че ще настоява за възстановяване на къщата в автентичен вид. Тази, макар и закъсняла реакция, даде надежди на обществото, че архитектурното наследство на градовете ни ще бъде по-адекватно защитавано. Изявлението на министъра обаче стана причина за дискусии в медиите и мрежата – въпреки всеобщото принципно одобрение, журналистите и гражданите правилно се ориентираха, че няма законова основа върху която да се стъпи, за да бъде принуден Японеца да построи паметника наново. Извадка от Закона за културното наследство: Чл. 71 (2) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) При унищожаване на недвижима културна ценност поради неизпълнение на задълженията по ал. 1, т. 1 и 2 лицата по ал. 1 са длъжни да я възстановят в същия вид – с оригиналните обемно-простран13 #101/ 2018


ствени параметри и архитектурни и художествени характеристики. Срокът за възстановяване се определя от министъра на културата. Защо? Да погледнем закона: Чл. 71 гласи, че при унищожаване на недвижима културна ценност, поради неизпълнение на задълженията си като собственици, същите са длъжни да я възстановят в автентичен вид – с оригиналните обемно- пространствени параметри и архитектурни и художествени характеристики. Дотук добре, но това важи за сгради паметници на културата, а уви – към момента на разрушаване Двойната къща официално не се ползва с никакъв статут. Не е регистрирана и като част от групов паметник. Така че Кирил Киров от правна гледна точка не е виновен и има право да строи сграда, която не възпроизвежда Двойната къща. Всъщност разковничето на проблема в този казус е именно статутът на паметник „за сведение”. Първо: Законът не е никак ясен каква точно е функцията на подобна категоризация, но се посочва, че такъв тип обекти имат ниска индивидуална стойност. Каквото и да значи това, практиката показва, че тези сгради най-често се събарят след снемане на статута. В найдобрия случай те се преизграждат, преустрояват и/или надстрояват, като след това новата сграда съдържа елементи от старата. Доколко това е добър подход е въпрос на лична преценка и обществена дискусия. Второ: Защо е толкова лесно да се премахне статут на паметник на културата и защо въобще съществува подобна възможност? Веднъж влязла в списъците, една стара сграда трябва да остане там, защото явно има стойност. Щом е ценна – не бива да бъде разрушавана при никакви обстоятелства. Ако е в лошо състояние, това не е причина да є се свали статута, а да се приложи закона. Според него, след предупреждения и наложени глоби, общината трябва да ремонтира имота и да учреди ипотека върху него, за да си върне средствата. Ако сградата се увреди до степен, при коята реконструкцията е невъзможна, тя трябва да се преизгради наново за сметка на собственика. Да се остави преценката за цеността на една сграда в ръцете на шепа експерти води до изключителна субективност и склонност към обслужване на частнически интереси. Точно това наблюдаваме и в “мотивираното” становище по този казус. В него се казва, че къщата “не се вписва хармонично и стои чуждо в заобикалящата я градска среда” и не пасва на бизнес 14 #101/ 2018

сградата в съседство. Каква ирония! Сграда, построена преди повече от век, трябва да се погуби защото видите ли не стои добре до бизнес центъра на Киро Японеца, пръкнал се там преди няколко години и изпълнен в стил, който много хора наричат „мутро-барок”. Между другото през годините десетки сгради са изгубили статута си на недвижимо културно наследство по подобен начин – чрез непрозрачна схема и без административна диря в регистрите. Някои все още съществуват, други са пометени от багерите. Виновен ли е Кирил Киров за погубаването на къщата? За да си отговори обществото трябва да си зададе следните въпроси: Прав ли е от юридическа гледна точка? А от морална? Какви са били намеренията му първоначално? В интервю с него по БТВ водещите обявяват, че един от собствениците (пожелал анонимност заради страх) твърди, че той е рекетерал него и останалите собственици на Двойната къща, за да му я продадат за 125 хил, лв. Киров обаче отрича и показва документи, с които иска да докаже, че е платил 680 хил евро. Това не е най-интересното. Бизнесменът заявява, че къщата е “паметник за сведение”, а това не я прави паметник на културата и затова не съжалява за нейното събаряне. Според него тази категория е един вид гара разпределителна, т.е статут на ценност трябва да се даде след експертиза в определен срок. Такъв не е предоставен дълго време и затова той е внесъл молба за пълното изваждане на къщата от списъците, за да пристъпи към събаряне и строеж. Преди интервюто Киров отново показа пред репортери, че не смята къщата за важна: „Яворов ли е живял или Иван Вазов? Кой е живял тук? “ – раздразнено пита той. Става ясно, че е имал проект за реставрация, но Общинският съвет спира разрешението му за строеж. След това той размисля и решава, че иска втора бизнес сграда с подземен паркинг. Тук се изпуска и споделя, че нарочно чакал 10 години и нищо не правил. Веднага се сепва и добавя, че не той е отговорен за палежите и разрухата. “Имах проблеми с клошари много, не съм виновен аз за палежите, честно ви казвам” – смутено обяснява. Според него “будните граждани трябва да отделят по 20 ст. да се поддържат тия сгради”. В заключение: От правна гледна точка за съжаление няма нарушение. Тълкуванията на Японеца за значението на статута “за сведение” са неверни,


но са показателни за това колко неясен и в случая почти ненужен е статутът “за сведение”. Що се отнася до морала: очевидно бизнесменът не се интересува реално от архитектурната стойност на имота, който притежава, нито пък от обществения интерес и мнението на “будните граждани”, в чиито ръце иска да прехвърли отговорността за поддръжката на културното наследство. С една дума пред Темида той е чист, но като инвеститор той не се опитва да балансира личните си интереси с тези на обществото – последното има пълното право да го сочи с пръст като виновник за архитектурното осакатяване на София. Развръзката на случая поема в наистина неочаквана посока, при това поне малко обнадеждаваща: според разработения от Столична община план за опазване на културното наследство, Двойната къща ще бъде възстановена в оригинален вид. Това е втората заявка от страна на властимащите за запазването на къщата, макар и вече не в напълно автентичен вид. Безспорно добра новина, но общността и гражданските организации, които следят за опазването на културното наследство, не вярват на обещания и планове докато не видят резултат и така и трябва да бъде. Времето ще покаже дали най-после е дошло време наистина за съхранение и почит към културното ни богатство. Аз и групичката еврочиновници продължаваме туристическата обиколка като поемаме към знаковия бул. Дондуков, за да огледаме. Царските конюшни Само на метри от Народното събрание и столичното кметство, заключени между бул. Дондуков и бул. Васил Левски се намират Царските конюшни. Там в едно далечно минало расовите коне, отглеждани за цар Фердинанд са хрупали сено, а по-късно са били паркирани и уникалните автомобили на царското семейство. Съдбата на този знаков имот с уникално разположение и история в момента е неясна. През юли 2016 г. бившият областен управител на София Веселин Пенев продава частта на държавата на много ниска цена – общо 658 870,90 лв. без ДДС за площ от 7328 кв. м. Това са 89,91 лева на кв м. Цена, която не кореспондира с пазарната стойност на имоти с подобна локация, вървящи между 1000-1500 евро за кв.м. Именно по тази причина през януари 2017 година прокуратурата повдигна на Пенев обвинения за безстопанственост и за неизгодни сделки, с които се предполага, че е ощетил държавата с близо 10,3 млн лв. 10 милиона лв. от неизгодното търгуване на конюшните, 100

хил. лв. заради наем на джип, който ползвал като личен авотомобил, и останалите средства за продажба на ведомствен апартамент. Сделката с конюшните е оформена като прекратяване на съсобствеността между държавата и фирма Евротрансбилд ООД, чийто собственик е Янко Иванов – бизнесмен и бивш председател на КТБ. Имотът е бил разделен на три части, за да се намали продажната стойност на всяка една от тях и да се заобиколи наредбата за това продажби на държавни имоти за над 500 хил. лева, да стават с решение на Министерски съвет. Така реално се намира вратичка в закона и имотът се продава много под цената от около 10 млн лв, която прокуратурата посочва за пазарна. Пенев заявява, че обвиненията срещу него са с политически характер. Сделката била изгодна за държавата, защото иначе имотът щял да седи години наред неизползван “като язва в центъра на София”. С оглед на обстоятелствата и бъркотията със собствеността, можем да допуснем, че г-н Пенев може би е имал добри намерения. Но защо тогава е сключил сделката със законови хватки и в момент, в който все още са текли дела за собствеността му, като за това, по думите на бившия министър на регионалното развитие Лиляна Павлова, той е бил предупреден официално. Това е усложнило казуса и говори за нечисти подбуди. Най-тревожното в случая обаче е, че няма еднозначна информация дали сградата все още се ползва със закрила като паметник на културата. Доста медийни публикации излизат с твърдението, че статутът е паднал. Проверката на това все още е трудна защото дигитализирането на културното наследство в онлайн достъпен списък все още не е свършено. Това е сериозно нарушение на закона, защото той предвижда това да е свършено от институциите отдавна. Все пак Вежди Рашидов излезе с изказване пред медиите, че е издирил Сградата на конюшните

15 #101/ 2018


документи, удовстоверяващи че конюшните са паметник на културата. А добрите хора от архитектурното студио „Морфокод” са изпреварили инстиуциите в дигитализирането на софийската памет и са вложили сериозни усилия в създаването на интерактивна карта на паметниците, като за целта са боравили именно с предоставен от НИНКН списък. Според картата конюшните са защитени. Каква ще е съдбата им не знаем. Хубавата новина е, че главното здание претърпя козметичен ремонт преди време, което освежи вида му и увеличи шансовете му за запазване. Но в същото време останалата част е в окаяно състояние, а в медиите се появяват всевъзможни новини за различни екзотични и откровено скандални инвеститорски намерения. Едно от тях е построяването на нова модерна джамия на мястото, финансирана от шейх от Абу Даби. Добрата новина в случая отново е, че и Царските конюшни са включени в плана за културното наследство, изготвен от Столична община. Тръпнем в очакване какво следва. Ако в горните два случая има колебание в това дали сградата е ценност, следващата е записана ясно и точно като паметник с национално значение. Захарна фабрика Тръгваме с градския транспорт по софийските улици, а пейзажът през прозореца редува ту

16 #101/ 2018

стари изтърбушени и тук-там ремонтирани красиви сгради, ту сиви и понякога цветни кооперации, обкичени с климатици по фасадите. Вече сме извън центъра, а наоколо се забелязва пищна панелна архитектура, санирана в различни цветове. Пред нас се издига Захарна фабрика… Или по-скоро това, което е останало от нея. Построеният от белгийски концесионери през 1898 г. завод се превръща в най-голямото промишлено предприятие в страната, което освен, че дава работа на над 1200 души в своя пик, дава и името на столичния квартал. В момента комплексът е почти напълно разрушен – останала е около 1/4 от фасадата на главната сграда и няколко сериозно увредени помалки здания. След като спира да се използва като фабрика имотът сменя много собственици. Това продължава и след обявяването й за културен паметник с национално значение през 1998 г. Всъщност в списъка е вписана единствено „Голяма фабрична сграда в комплекса „Захарна фабрика”, което означава че само тя е реално защитена, но така или иначе този статут не спасява дори нея. Системните набези на роми, търсещи материали за вторични суровини, са превърнали културния паметник в оглозган и изтърбушен скелет на миналото. Мястото някога е помещавало дори архив на БНТ. Сградите са използвани и за складове на софийските хлебозаводи (София Мел), приватизирани от братя Джанкови чрез фирма „Крапс Мел”. През 2003 г. пък гръцки бизнесмен купува имота и го продава на австрийската компания „Юромилс”, която след това се оказва, че е


купила „София Мел”. Австрийците обаче бързо продават имота на кипърската „Ти Ей Би Риъл Естейт”, която закупува 26-те хил кв.м. само за 640 хил. евро (24,6 евро на кв.м.). Ниската цена е оправдана с аргумента, че статутът на Захарна фабрика като културен паметник ограничава сериозно възможностите на инвеститорите. Собствениците заявяват, че имат намерения да построят търговски комплекс като обещават, че ще запазят характерния архитектурен облик на зданието. Няколко месеца след покупката през 2009 година, двама мъже от ромски произход загиват от срутилия се върху тях покрив на старата мелница в комплекса, от където те са крадяли материали. След трагедията близък на загиналите прави спекулативно изказване пред медиите, в което твърди, че лично собственикът им заръчал да бъде съборена сградата и полицията да не се меси. Дали това е истината е трудно да се каже, но разрухата е видима и вече е взела жертви. Столична община отговаря скорострелно с пакет от „спешни мерки” и издава препоръки за обезопасяване чрез охрана, ограда и незабавно укрепване. Компанията собственик обаче твърди, че попада в административни клопки, които им струват пари, време и объркват изцяло иначе благородните им планове. Администрация на война със себе си Първо: Оказва се, че хем трябва да поставят ограда около обекта в кратки срокове, хем трябва да съгласуват това поставяне с НИНКН, което отнема по-дълго време. Притиснати между чука и наковалнята, тъй като ги грозят санкции и ако поставят оградата без позволение, и ако не я поставят в указания срок, те я изграждат без съгласуване. Второ: Задължени са да направят експертиза на сградите – за целта заплащат 17 хил. евро на трима експерти именно от НИНКН, чието заключение е, че сградата не може да бъде реставрирана, защото ще бъде опасна за работещите по нея. Ще трябва да се бутне и съгради наново. Тази експертиза обаче се оказва нищожна – законът за културното наследство изисква извършващите проверката да са в специален списък, който по това време въобще не съществува! В същото време на дружеството е наложена глоба от 100 хил. лева за нестопанисване на паметник на културата, макар да има експертиза, извършена от общински специалисти същата година, в която се констатира, че комплексът е в окаяно състояние заради нехайството на предните собтственици. И наистина – всичко това се развива в рамките на една година, в която паметникът продължава да влошава състоянието си, но със

сигурност основните щети са нанесени от бездействието на предишни „инвеститори”. В крайна сметка собствеността се прехвърля към холдинг „Родна земя”, който се оказва в последствие, че включва в състава си и “Ти Ей Би Риъл Естейт”. Холдингът се спряга за собственик и до днес. Състоянието на паметника се влошава с всяка изминала година, ефективни мерки за консервация отсъстват, а пейзажът продължава все повече да напомня на останки след някоя от световните войни. Може би ако се отдаде под наем за декор на такива филми ще се съберат средства за реставрация! Има изготвени проекти и предложения от млади архитекти и активисти за реконструкция и натоварване на комплекса с нови устойчиви функции. Не последва нищо. А междувременно Столична община налага глоби на собствениците, които се обжалват, намалят и дори отменят от съда. Захарна фабрика е отвъд реконструкция – опасна за минувачите, грозна, призрачна и депресираща. И въпреки, че е паметник на културата с национално значение за индустриалната история на България, отговорност не поема нито държавата в лицето на институциите, нито инвеститорите, които се оказва, че и да искат да направят нещо биват спъвани от бюрократичните поледици и спънки. За печалната съдба на тези уникални сгради допринасят неясният закон, административната шизофрения и липсата на възпитание в родните бизнесмени. Надежда може да се търси в онези будни граждани, които всеки път ги боли от поредната съборена къща. Те биха протестирали за по-добър закон, за спазването му, за по-честни инвеститорски намерения, биха дали 20 ст., както Киро Японеца предлага, или дори може би биха запретнали ръкави доброволно, за да въстановявят архитектурните перли, без да приемат това за вариация на Ленинския съботник. Еврочиновниците дойдоха и видяха – една България, която вероятно им напомня за тяхната Европа по дух и потенциал, но и дълбоко ги смущава с причудливите си разлики. За тях е непонятно как в страна, която 11 години е членка на ЕС, паметниците на културата не спират един по един да горят и падат, обезличавайки напълно градовете. Силно се надяваме и ще се борим това да се промени и институциите да започнат да полагат истински грижи за културното ни наследство. Александра Джермова, снимки: Терминал 3, AlterSofia, WhatA 17 #101/ 2018


културен свят

Намерените букви „Скритите букви“ са пресечната точка между типография, поезия и градска среда. Те са и нови, тайни, литературни кътчета в града, места за четене или просто за тишина. Добре прикрити в центъра на София, те ще могат да бъдат намерени из паркове и градини, по мостове и във вътрешни дворове, на неочаквани преходи, извън шума и „по ръба“ на обичайните туристически маршрути.

А

Ако вече сте сядали на някоя от пейките, заели форми от кирилицата, буквално сте усетили коя е общата плоскост между типография, литература и мисъл за градската среда. Към три от адресите им в града сега вървим и ние, а по пътя говорим за Скритите букви с един от кураторите на проекта, Тодора Радева. Преди пет години, когато художниците Кирил Златков и Илия Груев участват в пловдивския фестивал Отец Паисий с изложба и лекция за българската кирилица, им хрумва идея – дали хората ще научат повече за историята є, ако буквите неочаквано ги пресрещат на улицата? Върху нея стъпва и първоначалният проект за скътани в градската среда герои от азбуката, които човек да намира на неочаквани локации. „В началото имахме намерение това да е по‑скоро игра и буквите наистина да бъдат скрити на различни места – от орнаменти, решетки и врати до покриви на сгради, от които да могат да се видят. Мислехме и за интерактивни инсталации, в които И да проблясва като Й, но в крайна сметка изместихме фокуса към четенето и литературата, а буквите се превърнаха в пейки”, разказва ни Тодора (основател на фондация „Прочети София“ и куратор заедно с Кирил Златков и архитекта Анета Василева от 18 #101/ 2018

Повече за проекта може да намерите тук: www.hiddenletters.bg

WhATA). Избрани за проекта са Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю и Я, а ако се питате защо точно те – това са буквите в кирилицата, които нямат графичен аналог нито в латинската, нито в гръцката азбука. Дизайнът им е работа на Кирил Златков, а точката, от която започват скиците му, е че „четящият човек е най-често седящият човек“. Дори да се окажем на някоя от пейките без книга обаче, ще има какво да прочетем – всяка от тях е в компанията на стихотворение от Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Нико-

ла Петров или Анна Лазарова, вдъхновено от съответната буква или атмосферата на града. Така обиколката им очертава и портрет на поезията днес, а през тази от вчера пък ни водят литературните разходки на Александър Шпатов, заредени с истории като онази за писателското кафене Цар Освободител и винаги свободната маса на Йовков. Нашият маршрут сега обаче ни тегли към буквите: „З“ в задния двор на ЦУМ, „Д“ зад Двореца и „ь“ до Гьоте институт. Къде са останалите вижте на hiddenletters.bg, но преди това помислете – кога за последен път намерихте нещо в града случайно? Наталия Иванова, www.programata.bg


културен свят

Книгите са като кутии за тайни и съкровища

М

...Каза го едно дете. Откри истината, към която вървим цял живот. Някои не я разбират, други работят за нея. Художничката Мира Рахнева е от вторите. Творческият є свят е такава кутия. Да надникнем в нея!

Мира, откога рисуваш, как стана художничка? Още от дете драсках всевъзможни образи по листове, стени и където ми падне. Родителите ми ме записаха на курсове по рисуване на 6 години в кварталното читалище, където ни даваха много интересни творчески задачи и още тогава се запалих. Помня, че рисувахме в една стая с по-големи деца, които се готвеха за кандидатстване в художествени училища и покрай тях ние, по-малките, научавахме специални термини и похвати в рисуването. После, в основното училище (пети клас може би) спечелих конкурс с портрет на Рада Госпожина от „Под игото” на Иван Вазов, бях я нарисувала с цветни моливи. Тази награда бе първите ми пари, изкарани с рисуване. След това се готвех за приемните изпити в училището за приложни изкуства в София, но конкурсът в Художествената гимназия ,,Илия Петров“ беше преди тях и се явих, за да видя какво е на изпит. Взеха, че ме приеха сред първите и реших да остана там. Имах прекрасни преподаватели, завързах страхотни приятелства, научих много, не само за рисуването, а и за живота. И колелото се завъртя... След гимназията започнах да участвам в много общи изложби, пленери, събития, да правя самостоятелни изложби..., така е до ден днешен. Съжаляваш ли за този избор? Никога не съм съжалявала за избора си, въпреки трудностите. Обичам много това, което правя и се радвам, че картините ми се харесват от много хора. За мен взаимният обмен е много важен – творецът да събужда в зрителя чувства и мисли, да го вдъхновява, а не само да създава нещо, което единствено „да отива на нечий диван”. Изразяваш ли се и в други художествени жанрове и форми? От няколко години работя по оформлението на някои от книгите на проф. Рандал Бейкър.

Мира Рахнева е родена през 1981 г. в София. Има 9 самостоятелни изложби, участвала е в много общи експозиции, пленери и проекти в България и чужбина. Илюстрирала е книгите на проф. Рандал Бейкър „Странни места. Интересни хора”, „До София и назад”, „Студената война на горещо място”, „Изгубените Балкани”; „Международни финанси” с автор Александрина Панчева; стихосбирката ,,Изпуснах си мислите“ на Петя Пейчева. Нейни картини притежават ценители и колекционери от България, Англия, Канада, Полша, Зимбабве, ЮАР и др.

Рисувах илюстрациите в тях, може би вече са над 100, както и облика на някои от кориците. Това беше нова област за мен, но се оказа, че ми доставя голямо удоволствие. Като хоби се занимавам и с фотография, като дете си бях направила даже „тъмна стаичка”, където проявявах снимките, струваше ми се вълшебно. Имам няколко награди от конкурси 19 #101/ 2018


„Сливане“, 55x42 см.

за фотография, но засега наистина ми е само хоби, изобщо нямам самочувствие на фотограф. Какво мислиш за книгите, за бъдещето на печатаното слово? Споменах книгите на проф. Бейкър. Той е автор, който пише с много чувство за хумор и притежава приключенски дух, усет към детайла, който е заразен и ми е помагал да усетя много добре историите, които съм пресъздавала. Рисувала съм илюстрации и за други книги, но е много важно да ми допада това, което чета, да усетя нещо близко в книгата. Искам да работя с хора, с които ми е приятно да общувам, които уважавам на първо място като личности, като мироглед, иначе не се получава. Взаимно се избираме. Книгите са много специални черни кутии на нечий ум, в които авторът подрежда себе си, като в куфар, готов за път. Или пък „книгата е като кутия за тайни и съкровища”, както ми каза едно дете наскоро. Като дете обичах да разлиствам новите книги и да усещам аромата на мастилото, шумоленето на страниците ме успокояваше. Все повече млади хора четат, книжарниците 20 #101/ 2018

често са пълни с народ, по парковете и превозните средства напоследък виждам младежи, които четат книги... Минало, настояще и бъдеще са едно цяло според мен, така че писменото слово (под една или друга форма) е било, Е и ще бъде във времето, което и да е то. Изучавала си семиотика на изобразителното изкуство в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, може би затова творбите ти говорят с много знаци и символи? Определено има влияние. Дипломирах се като магистър с текст за символите в българските народни шевици и носии, тайнствения език, закодиран в тях. По този повод създадох тогава и сериите с фолклорни мотиви – невести, моми, гайдари, като в картините вплитах и някои от тези символи, напр. елбетица, геометричните фигури, спирали, ябълката и др. Преди години исках да уча „Плакат” в Художествената академия (така или иначе, пътят ми после се промени) и рисувах десетки, десетки плакати по зададени теми. Да създадеш креативен, изчистен знак, плакат, с малко да покажеш много, беше страшно интересно. Тук мога да вметна, че обожавам запазените знаци на Стефан Кънчев, които са познати почти на всички, но вероятно малко хора знаят кой ги е създал. Този период много ми повлия, накара ме да отворя съзнанието си по-широко, да променя погледа и отношението си към всичко заобикалящо. Кои са любимите ти образи, какво търсиш, какво искаш да кажеш в твоя алегоричен свят? Нямам любими. Образите и сюжетите в повечето от картините ми си идват сами, като „факсове”, не ги мисля като план дълго преди да започна да рисувам. Явно сами искат да разкажат нещо, да излязат на бял свят и аз се явявам като проводник, който спомага това да се случи. При много творци го има, не само в изобразителното изкуство, но и в музиката, театъра и т. н. Помагаш на енергията да излезе, да се завърти по определен начин, да достигне до други енергии, които започват да вибрират заедно. През времето съм отваряла вратата на различни образи, зависи какво ме е вдъхновявало в момента. Музикалната тема например, която и досега е основна за картините ми, започна от мой приятел музикант, който ме запознаваше с различни джаз парчета, разказваше ми истории за определени музиканти, научи ме да чувам музикални пластове, на които преди не обръщах внимание... И ми се прииска да нарисувам това, което чувам, което виждам в главата си. В тези картини ритъмът на


Мира рисува серията „Ангели“.

формите, цветовете и линиите отговарят на тези, които съм усещала, докато слушам. Обменът между отделните изкуства е много красив, вдъхновяваме се взаимно за създаване. Често изкуствата преливат едно в друго. Ръководиш ли се от любима мисъл? Една от любимите ми мисли е част от т. нар. „Вселенски закони” и гласи следното: ,,Мисъл + Време = Реалност“. Тоест, мислите стават реални и се материализират в определено време. Затова внимавайте какво си мислите! Адресираш ли своя приказен свят и към деца, работиш ли с деца, илюстрираш ли книги за деца (мисля, че си учила и педагогика) или отправяш внушенията си само към възрастните? Внушенията са за всеки, който вибрира на същата честота и може да ги усети, без значение от възрастта. Работила съм с деца за кратък период, но не почувствах това да е моето призвание. Да си добър учител, както и да пишеш/рисуваш детски книги не е за всеки. Досега не съм илюстрирала детски книги, въпреки че са ми предлагали, но не изключвам тази възможност за в бъдеще.

Как се зареждаш за творчество? Като цяло предпочитам простичките, всекидневни радости и занимания. Природата, спокойствието, взирането във водата ми помагат да си събера мислите. Харесва ми да прекарвам много от времето си сама. Така се зареждам. Лошото време ми действа много мотивиращо да рисувам и тогава предпочитам да бъда сама. Имала съм прекрасни моменти с приятели художници, с които рисуваме в една стая и всеки е потънал в своя свят, това е зареждащо и красиво, но иначе не обичам да има „публика”, докато творя, това е интимен процес. Имам няколко добри приятели и с тях ми е най-приятно. Не обичам шумните тълпи и нощен живот, мина това време. Напоследък слушам музика на грамофона, чета книги, винаги има с какво да се занимавам, няма скука. Самото изкуство също ме мотивира. Изложба, която ме е впечатлила, театрална постановка, концерт или общуването с интересни, креативни хора. Такива неща ме вдъхновяват. Разговорът води Петя Пейчева 21 #101/ 2018


културен свят

Изложба на православни икони в криптата на виенската църква „Св. Петър“ Ако човек се разхождаше по виенската улица „Грабен” между 30 май и 13 юни и се вгледаше във фасадата на църквата „Св. Петър”, не можеше да не забележи от дясно на входа є едно голямо красиво пано, на което бе изписано: „СИЛА И ДУХ – Изложба икони – СТЕФКА НИКОЛОВА”. Мисля, че прочитайки тази реклама сърцето на всеки българин трепваше.

С

Стефка Николова е родена в България. Завършва художественото училище в с. Кунино. Освен с иконография се занимава и с графичен дизайн. Има многобройни изложби в България и в чужбина. Нейни икони се намират в много частни колекции в България, Австрия, Финландия, Германия, Италия, САЩ, Испания, Англия и Швейцария. От 2013 година Стефка Николова живее и твори в Австрия. На 30 май 2018 година се откри нейната втора изложба на реплики на православни икони в криптата на Виенската църква „Св. Петър”. През 2016 година тя представи изложбата „Вяра в цвят”, която бе изключително успешна и логично получи покана отново да изложи свои творби през майюни 2018 година. През 2017 г., по покана на Римо-католическата общност във Велехрад, Чехия, Стефка Николова показва изложбата „Иконография” в параклиса „Св. Кирил” на базиликата „Успение на Света Богородица и Св. св. Кирил и Методий”. В експозицията са показани реплики на някои от най-известните образци на православното църковно изкуство. Изложбата е посетена от хиляди вярващи и получава висока оценка от Негово Висо22 #101/ 2018

копреосвещенство монсеньор Ян Граубнер, архиепископ на Оломоуц. С изложбата „Сила и дух” художничката Стефка Николова продължава своя път в иконографията. Репликите, които тя представи в криптата на църквата „Св. Петър” са изпълнени в традиционната и широко използвана до XIX в. темперна техника, чиито основи са положени още в епохата на Ранното християнско (III–V в.) и във Византийското изкуство (VI–XIV в.) Представените творби обхващаха периода от XII до XIX в. и са пресъздадени според художествените особености на различните иконографски школи и центрове: Византийска (Критска, Атонска), Българска (Самоковска, Несебърска), Руска (Новгородска, Ярославлска) и Охридска. Авторката се придържа стриктно към двуизмерната иконография. Автентичното значение на сакрално понятие „Иконография” е, че православните икони се пишат, а не се рисуват. Двуизмерната иконография е строго регламентирана система на изписване на образи или сюжетни сцени. Нейните метрични, композиционни и технологични отношения са съгласувани с принципите на конкретни-

те теологически концепции. В България тези правила се наричат „Ерминии”. Иконите, които художничката представи, се отличават с изящен рисунък, прецизно разработване на детайлите и спазване на канона, а специфичната техника на патиниране придава на произведенията уникално усещане за топлота и автентичност като по този начин ги доближава много близо до оригиналните образци. Основен акцент в експозицията бяха образите на Христос и Света Богородица, както и на Свети Георги, чието славно житие и мъченичество вдъхновява името на изложбата – „Сила и дух”. Художничката предложи на вниманието на посетителите няколко копия на икони на Божия син, представящи различни художествени школи и сюжети. „Христос Спасител” от втората половина на XII в. е един от иконографските шедьоври на Новгородската художествена школа, чийто оригинал днес се намира в Третяковската галерия в Москва. Най-древният неоспорван автор, който говори за Неръкотворния образ, изпратен от Христос на Авгар, болния цар на Едеса, е Евагрий, който през VI в. в своята „Църковна


история” нарича изображението „икона сътворена от Бога”. „Посредством иконната живопис ние съзерцаваме физическата външност на Христос, Неговите чудеса и Неговите страдания. Това съзерцание освещава зрението и душата ни. Като почитаме и се кланяме на този образ, ние се извисяваме, доколкото е възможно, отвъд това физическо изображение към съзерцаване на Неговата божествена слава”, казва Свети Йоан Дамаскин по време на Иконоборството през VIII в. В изложбата бяха показани още няколко икони на Спасителя, като особен интерес представляваха репликите на сюжета „Христос Пантократор на трон” - едната изписана в края на XVII в. за църквата „Свети Йоан Кръстител” в Несебър, а другата е дело на един от най-изтъкнатите представители на иконописната школа в руския град Ярославл – Михаил Сопляков (1722–1799). Създадени в рамките на един век, двете икони показват не само различните концепции на отделните художествени центрове, но и динамичното развитие на иконографията като изкуство. „Преображение Господне” (ок 1403 г.) ни препраща към школата на големия византийски и руски иконописец Теофан Грек (1330–1410). Той оказва силно влияние в развитието на иконописта и изкуството на стенописа в Нижни Новгород и Москва в края на XIV в. и началото на XV в. Учител е на един от най-известните руски иконописци Андрей Рубльов. Иконата „Преображение” е изписана за СпасоПреображенския събор в град Переславл Залеский и е своеобразно предизвестяване на Възкресението и хармонично смислово въплъщение на учението на исихазма (от гръцки: спокойствие, тишина, уединение), което проповядва стре23 #101/ 2018


межът към духовно преображение и единение с Бога чрез молитва и „вглеждайки се в дълбините на своето сърце”... Другият образ, върху който беше изградена експозицията „Сила и дух” бе този на Света Дева Мария. Ликът на Божията майка беше представен в няколко произведения и в различни формати. Посетителите видяха реплики на прочутата Владимирска Богородица (днес в храма на свети Николай в Толмачах, Москва), за неин първи автор се смята евангелист Лука, както и реплика на „Богородица с Младенеца”. От гледна точка на компо24 #101/ 2018


зицията и двете творби се отнасят към типа „Елеуса” (на гръцки: Ελεούσα – милосърдна), което определя точно иконографското съдържание на образа, пресъздаващ изпълненото с нежност общение на Детето с Неговата Майка, предчувстваща страданията, които очакват нейния Син в земния Му път. Бяха представени още „Богородица на трон” и „Богородица” – фрагмент от „Благовещение”. Олицетворение на силата и на човешкия дух са иконите, върху които е изобразен Свети Георги. Две от представените в експозицията бяха в стила на Византийската школа, а една в традицията на католическия канон - творба на венецианския художник Карло Кривели (Carlo Crivelli; 1457–1495), чийто оригинал днес се намира в музея „Метрополитън” в Ню Йорк. С представянето на тези реплики художничката прехвърли мост между православната и католическата иконопис, но без да търси противоречия, а единствено с възхищение от изобразената в нея красота. Трябва специално да се отбележи една творба, може би първа по рода си, в която се преливаха изразните средства на живописта и иконографията. Това бе картината „Битката на Свети Георги с дракона”. Тя се радваше на особено голям интерес от страна на посетителите. В експозицията, представена в криптата на църквата „Свети Петър”, публиката можеше да види още и изображения на Апостол Павел, на Свети Илия, на Архангел Михаил, реплика на „Разпятие Христово” от Охридската школа, както и изпълнени във духа на Византийската школа икони на Свети Василий, Свети Николай Чудотворец, уникална кутия за Библия с изображение на Христос Пантократор – авторска концепция на художничката, както и няколко реплики на инициали . Изложбата „Сила и дух” на българката Стефка Николова бе достижение в представянето на нашата култура в Австрия. Експонирана в сърцето на Виена, в криптата на красивата барокова църква „Св. Петър” тя се радваше предимно на австрийска публика. А това е много важно за добрата реклама на България. Борислав П. Петранов 25 #101/ 2018


културен свят

На репетиция с „Арабеск“ Историята на балет „Арабеск“ е пребогата, вече 50 години... По случай голямата годишнина колегата Даниела Владимирова Христова ни въвежда в света на студиото, разказвайки ни за едни от най-изявените му представители.

Б

Беше затаила дъх… Усети скованост в пръстите си, но продължи щракането с фотоапарата. Стичането на капките пот по лицето є не я притесни. Знаеше, че разполага с малко време, а се нуждаеше от точния брой кадри. Сега трябваше да изтича на пръсти в отсрещната страна на залата, да погледне и през този ракурс, да фокусира изпълнението в движение и… да заснеме танцуващите им тела във въздуха! После, предоволна от случилото се, отвори леко вратата на балетната зала, благодари учтиво и политна към стълбите надолу, прескачайки ги по две, по три. Тя знаеше, че фразата „животът е движение“ би изгубила всякакво значение, ако ги нямаше тези удивителни потвърждения от влиянието на танцуващото тяло. Да, въздействието на балетната импресия…

26 #101/ 2018

Кой и какво е „Арабеск“? Как да разкаже за Арабеск? Всъщност, най-добрият и верен начин са фактите, а после ще включи и Боряна Сечанова, Олеся Пантикина, Мая Михайлова и още който е необходимо. И така, докато се получи! Историята на балет „Арабеск“ е пребогата, вече 50 години. Прави своите първи стъпки през 1967 г. като формат на инакомислещи. Какви по-точно? Това са артистите – Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, Иван Майдачевски, Емилия Кирова, Анастас Самев, Маргарита Траянова, Емилия Драгостинова,Вера Кирова, Петър Парисов, Иван Трифонов и сигурно още много други, получили вече своята слава като класически балетисти. Творци, чиято представа за танца включва и стила на съвременното мислене, както и заявката да се изразяват модерно. Ето така започва своя път най-елитната, модерна фор-

мация в България „Арабеск”, която, забележете, е с национален статут от 2012 година. Сегашният є художествен директор с нескрита гордост споделя, че са малко балетните формации просъществували така успешно във времето, вече половин век. Мнението е на Боряна Сечанова, чието име виждаме много често и като хореограф-постановчик на много от спектаклите през последните седемнадесет години. Вдъхновена от характерите на самите артисти, тя създава десетки спектакли, миниатюри и вечери, посветени на танца, музиката, поезията. С „Островът на свободата“ започва творческият є път на хореограф, но след „Сватба“ по музика на И. Стравински, тя поставя „Кармина Бурана“, „Колекция Кармен”, „Пандора”, „Ромео и Жулиета”, „3/4 Луна”, „Лешникотрошачката, „Здравейте, аз съм вашата леля”, „Човекът от Ламанча”, „Мадам


Бътерфлай”, „Сянка от копнеж”, „Дон Жуан”, „Коса”. Позицията є в „Арабеск“ е някак логична, даже закономерна… Поканена е от самата Маргарита Арнаудова, с която „Арабеск” прави едни от най-успешните си сезони (1974–1994). Срещу името на легендарната Маргарита Арнаудова стоят заглавията на уникалните постановки „Сянката”, „Нестинарка“, „Нощта срещу Еньов ден“, „Бариерата“, „Болеро“, „Пролетно тайнство“, „Корен дълбоко в небето“ и много други. И може да се каже, че в голяма степен тя е създателят на творческата лаборатория „Арабеск“ на сцената, на която се експериментират различните танцувални стилове, вариращи от неокласика до крайно авангардни решения. Чувствителност, изтънченост, въображение и… духовна сила – това е Маргарита Арнаудова. Тя е не само един от художествените архитекти на „Арабеск“, тя превръща „Арабеск“ от студио в балетен театър, създавайки репертоар, за който знаем, че ще го има и в бъдеще. Арнаудова въвежда практиката да се работи и с български композитори, но същевременно продължава създадената от Пенка Енчева и Любомир Горанов (първите артистични директори) традиция да се канят чуждестранни хореографи. Именитата българска балерина, хореограф и педагог Калина Богоева ще запомним с

учредяването на конкурса за млади хореографи „В памет на Маргарита Арнаудова” – разбира се, това е само щрих в богатата є творческа биография. Тя, както и блестящата Румяна Маркова са художествените директори в периода до 2000 година. Страните, в които е гостувал балет „Арабеск“ са Австрия, Германия, Гърция, Зимбабве, Индия, Индонезия, Италия, Кипър, Полша, Русия, САЩ, Сингапур, Турция, Унгария, Филипините, Финландия, Франция, Чехия, Швейцария, Швеция, Югославия, Румъния, Испания, Белгия. Участвал е в десетки международни проекти и танцови фестивали. Но това не е всичко… Искаше є се да напише, че това което виждаме на сцената е следствието от дългия процес на изграждане на спектакъла, извървял всяка стъпка в търсене на верните изпълнители, откриването на най-точната музика, понякога вдъхновяващо написана специално според намеренията, точните решения касаещи костюми и сценография, както и оформянето на най-адекватния екип, поемащ цялостния творчески процес. „Арабеск” не са по-различни, от която и да е формация в това отношение. Само че, онова, което ги прави уникални е атмосферата, която създават, докато работят по време на репетиция, далеч преди спектакълът да е готов за сцена. Когато шлифоват движенията, когато влизат в характера на героите си, ко-

гато обсъждат фрагментите и все още всичко е в суров вид… Да, тялото се превръща в музика. Това е толкова очевидно! То е транслатор на емоции, енергии и вибрации, чрез които движението се възприема като осъзната фразиологична дейност. Тя се движеше някак забързано, като че ли с ритъма на сърцето си. Знаеше,че ще трябва да се порови в материали, в архиви, да проведе още разговори и едва тогава да почне писането. Не искаше да пропуска срещите си с Олеся Пантикина, Мая Михайлова, Иво Димчев, Антония Докева, Марияна Крънчева, Анна Донева, Живко Желязков, Мила Искренова, а също с Ангелина Гаврилова, Филип Миланов, Асен Наков, Росен Михайлов. Знаеше, че състоянието є е повлияно от тези два часа в контакта с „Арабеск“ и като че ли не искаше този момент да си отива, затова продължи диалогизирането в себе си, но вече без да бърза. – Какво се случва с мисълта докато тялото възприема посланията на музиката? – Влиза в диалог със звука и отключва сетиватата си за експериментаторство, а задачата на режисьора е да моделира според собствената си скала на изисквания стила на движенията. Ето какво са Арабеск – сдържана изисканост, одухотворена проницателност, чувствена емоционалност и разбира се вдъхновители. 27 #101/ 2018


културен свят

Светлана Захарова преформулира физичните закони Да, човешките възможности са неограничени! Те са тайните, които природата му крие и само сложната му и понякога извънмерна сила ги извежда до изумителни предели.

С

С възторг, който трае повече от очакванията във времето, изпращаме сърдечната си благодарност към абсолютната Светлана Захарова! Ако има физически предел при танцувалната лексика, тя го е надскочила! Светлана Захарова ни доказа, че танцът е поезия! Самата тя е поезия! Елегантност, шлифовани до калиграфско съвършенство фрази и… магична драматичност. Денис Родкин, Денис Савин и Михаил Лобухин са танцьорите, които є партнираха на сцената. „Аморе” е завладяващо преживяване, от което се нуждаем не само, за да променим нещо в себе си, но и за да повярваме, че съществуват величини, които са истинска реалност в наши-

28 #101/ 2018

ят свят и живот. Юрий Посохов, Патрик Де Бана, Маргьорит Донлон са авторите, хореографи на трите блестящи едноактни балета, представени на софийска сцена. „Francesca da Rimini“ по музика на П.И.Чайковски „Rain before it fells” – музика Респиги, Бах и Карлос ПинаКуинтана „Strokes Through the Tail”, с музика на Моцарт и неговата „Симфония N:40”. Дни след състоялото се представление на 10-и май в Зала 1 на НДК, от Eventim получихме информация, че ще имаме щастието още веднъж да се срещнем със Светлана Захарова в България през тази година. Даниела Владимирова Христова


градски афиш

„Театър пред театъра“ с девет дни спектакли на открито За първи път Народният театър дава сцена под звездите и на гостуващи театри

Народният театър „Иван Вазов” обяви за втора поредна година началото на едно от найграндиозните си събития – „ТЕАТЪР ПРЕД ТЕАТЪРА”. Между 30 юни и 8 юли 2018 г., театърът кани на откритата сцена в пространството пред сградата си зрителите на уникално изживяване под звездите на нощна София. За разлика от миналата година, когато беше дебютното издание на „ТЕАТЪР ПРЕД ТЕАТЪРА”, сега в програмата са включени девет спектакъла на открито. Това съобщиха на пресконференция пред медиите днес директорът на Народния театър Мариус Донкин, зам.-директорът по техническите въпроси инж. Емил Марков, зам.-директорът по художествено-административните въпроси Цветан Николов и ръководителят Маркетинг и комуникации Катя Попчева. Началото на тазгодишният „ТЕАТЪР ПРЕД ТЕАТЪРА” ще бъде дадено на 30 юни, когато Народният театър, съвместно със Столична община, канят публиката на концерта-спектакъл „България – благословена земя”, с участието на певци и актьори, режисирани от Борис Радев. Достъпът до събитието, което е част от закриващата програма за финала на българското европредседателство, ще е свободен, като желаещите трябва да се снабдят с покана с място. Поканите ще могат да се получат на касите на Народния театър, като местата са ограничени.

Очаква ни месец изпълнен с великолепието на операта в парка на Военна академия Фестивалът „Опера в парка“ започна Летните дни в София вече могат да бъдат осмислени по още един изключително приятен начин. Започва фестивалът „Опера в парка“. Домакин е очарователната и добре подържана градина на Военната академия в София. Един месец от 11.00 ч. за децата и вечер от 20.00 ч. за възрастните националният ни оперен театър е подготвил атрактивна програма – спектакли за деца, опера и балет. Тази година към деветгодишната традиция се включва Музикалният театър и балет Арабеск. „Лакме“, „Пепеляшка“, „Любовен еликсир“ са оперите, „Дамата с камелиите“, „Жизел“, „Зорба гъркът", „Ромео и Жулиета“ са балетите, а представленията за деца са общо пет. „Публиката е голям феномен, казва акад. Пламен Карталов, има хора които никога не биха дошли да гледат опера на закрито, но за представления в парка и на площада си купуват билети...“ За да се отбележи десетгодишнината от началото на детската програма операта поръчва нова творба на композитора Георги Костов – „История с патоци, Мечо и Лиса“ по книгата на проф. Огнян Герджиков и либрето на Юлия Кръстева, която е и режисьор на спектакъла. Премиерата ще бъде на 23 юни.

29 #101/ 2018


китай – известен и непознат

Приятелите от Радио Китай за чужбина Радио Китай за чужбина (中国国际广播电台) е основано на през 1941 година. Като единственото международно радио на Китайската народна република, CRI излъчва предавания за целия свят. Днес предаванията на радиото се излъчват на 38 езика и на 4 китайски диалекта. Редакция „Предавания на български език“ е открита на 19 април 1974 година. В началото предаванията са три пъти седмично с две половинчасови емисии, а днес достигат два часа дневно. Освен информационната емисия „Новини” в програмата са включени и рубриките „Седмицата“, „Динамичен Китай“, „Култура и Изкуство“, „Калейдоскоп“, „Спорт“, „Пътешествие из Китай“, „У дома“, „Младежка вечер“, „Пощенска кутия“, „Забавни минути“, „Музикален поздрав“, „Учете китайски с нас“ и „Музикална неделя“.

Н

На 5-и юни от 15:00 часа в сградата на СБЖ екип от сп. „Черно и Бяло“ посрещнахме скъпи гости, колеги от Радио Китай за чужбина, Пекин. Очаквахме ги с нетърпение, което се превърна в тревога поради трудности от софийски характер – ремонтът на ул. „Граф Игнатиев“. Оказа се, че заради високи прегради нашите приятели не могат да преминат от единия до другия тротоар, за да дойдат

на адреса, а шумът от ръмжащите кранове и машини заглушаваше телефонните ни разговори… Ксия Фанлей (Цветелина за удобство на европейците), главната редакторка на българската редакция в Радиото, въпреки че говори перфектен български, трудно разбра, че трябва да се върне в посока Съдебна палата… „повтори съ-деб-на па-ла-та, чуваш ли ме…“, питам я аз. Най-накрая след известно лутане,

В заседателната зала в СБЖ – делегацията, ръководното тяло на сп. „Черно и Бяло“ и Снежана Тодорова.

30 #101/ 2018


напълно изстинала от притеснение, ги виждам четиримата, весели и ни най-малко сърдити и как да не им се зарадвам, да ги напрегръщам и да ги нацелувам. На втория етаж ни посреща председателят на СБЖ, г-жа Снежана Тодорова, обичайно усмихната и сърдечна и с хилядите извинения заради екстремната обстановка, но сърце да е широко… Гостуват ни главните редактори на българската, сръбската и албанската редакции. Събираме се в заседателната зала, където всички пием кафе, чай или вода, водим непринудени разговори и се опознаваме. Г-жа Тодорова, разбира се, запознава колегите с функциите и структурата на Съюза на българските журналисти, разказва за трудните условия, които съпътстват работата на българските журналисти. Това, с което се гордеем, сподели тя, е че преди 30 години СБЖ и Общокитайската асоциация на журналистите подписаха договор за сътрудничество, който се изпълнява непрекъснато до днес. В качеството си на главен редактор на сп. „Черно и Бяло” попитах какви цели си поставят с това пътуване и Цветелина сподели, че целта на тази балканска обиколка – из България, Сърбия и Албания, е да се разширят контактите, добрите практики

между журналистите, а също така и да се затоплят и укрепват старите връзки. Всъщност тук е мястото да кажа, че с българската редакция на РКЧ – Пекин, екипът на сп. „Черно и Бяло” има стара връзка още от 2009-а, когато бях на посещение в Китай с делегация на СБЖ. Честно казано, от онова време се зароди интересът ми към тази екзотична страна и възхищението, което изпитвам без да разбирам все още как успяват да си подредят държавата и постепенно да се превръщат в първата икономика в света?! Времето напредва, но все пак успяваме да покажем нашия документален филм, производство на нас иначе пишещи журналисти и посветен на пътуването ни – От Пекин до чудесата на Юннан, 2017 г., пак с делегация на СБЖ. Колегите от Пекин гледат с интерес, защото, оказва се, че те не са били в Юннан… (документалният филм може да гледате на blackandwhitemag.bg). Накрая в знак на обич и за спомен разменяме малки подаръци и с обещания за нови съвместни проекти и нови срещи се разделяме… Станислава Пекова, снимки: Мари Къналян 31 #101/ 2018


китай – известен и непознат

Преглед на развитието на търговскоикономическите отношения между Китай и ЕС Коментар на колегата от Радио Китай за чужбина Дин Хао

К

Китай е най-голямата развиваща се държава в света, а ЕС – най-голяма регионална група, всяка от които има важно значение за глобалното икономическо развитие. От създаването на стратегическото партньорство между Китай и ЕС, на фона на глобализацията и промените в световната структура, търговско-икономическото сътрудничество между тях се развива интензивно и има все по-голямо значение. Въпреки че между двете страни съществуват разногласия по някои въпроси в областта на икономиката, а търговските им контакти бяха повлияни от избухналата през 2008 година финансова криза, като цяло перспективите пред двустранното сътрудничество са добри. През XXI век Китай ще продължи да засилва всестранното стратегическо партньорство с ЕС, с цел реализиране на взаимна изгода. Развитието на стабилно взаимноизгодно сътрудничество с ЕС и неговите страни-членки е важна част от китайската външна политика. През 2004 година Пекин и Брюксел създадоха всестранно стратегическо партньорство, което положи солидна основа за стабилното развитие на отношенията помежду им. От 2004 година ЕС стана първия по-големина търговски партньор на Китай, а Китай – втория за ЕС. Същевременно ЕС е най-важният източник на чуждестранни инвестиции и технологии за Китай. Областите и мащабът 32 #101/ 2018

на търговско-икономическото сътрудничество непрекъснато се разширяват и задълбочават.

Състояние на търговскоикономическите отношения Стабилно развитие на двустранните търговски отношения Сред областите за сътрудничество между Китай и ЕС, търговията и икономиката са едни от най-горещите. След влизането на Китай в Световната търговска организация (СТО), търговията между Китай и ЕС регистрира значителен ръст, като се увеличава два пъти на всеки три години. Днес, стоките с етикет „Произведено в Китай” могат да се видят из цяла Европа. По данни на китайските митници, от 2004–2007 година ръстът на вноса и износа от и за ЕС е бил 27%, с което ЕС стана първия по-големина търговски партньор на Китай. През 2007 година общата сума на китайско-европейския стокообмен достигна 356.15 милиарда евро или увеличение с 27% спрямо предходната година. Износът на Китай бе 245.19 милиарда долара, увеличение от 29.2%, а вносът – 110.96 милиарда или увеличение от 22.4%. ЕС зае 16.4% от външната търговия на Китай и 1/5 от общата сума на китайския износ. През 2008 година стокообменът между

Китай и ЕС достигна 425.58 милиарда долара, което е увеличение с 19.5% спрямо 2007 година и съответно с 9% и 6.5% по-високо от стокообмена между Китай и САЩ и между Китай и Япония. Прякото сътрудничество между Китай и ЕС непрекъснато се задълбочава По данни на китайските митници, от 1986 година насам броят на инвестиционните проекти на ЕС в Китай непрекъснато се увеличава. До края на април 2008 година те са били 27,139, като сумата на реалните инвестиции е била 58.5 милиарда долара. Мащабът на инвестициите на ЕС в Китай е голям, като по-голямата част от тях са в областта на производство. От началото на политиката за реформи и отваряне на Китай към света преди 30 години, много големи европейски компании навлязоха на тукашния пазар. Сред тях са „Еърбъс“, „Фолксваген“, „Шел“, „Юнилевър“, „Сименс“, „Нокиа“ и др. Постепенно те се превърнаха в примери за успеха на инвестициите на ЕС в Китай. В областта на преките инвестиции на Китай в ЕС през последните години също се забелязва значително оживление, което е резултат от стратегията на правителството за насърчаване на местни компании да правят по-активно бизнес в чужбина. Сред добрите примери в това отношение са компании като телекомуникационните гиганти


„Хуауей“, „Джунсин“, прозиводителят на техника за бита „Хайер“. Тъй като китайските инвестициите в чужбина започнаха сравнително късно, в момента те са ограничени в ЕС и са по-малко от преките европейски капиталовложения в Китай. По данни на Министерството на търговия, през 2007 година нефинансовите преки инвестиции на Китай в ЕС са били 500 милиона долара. И за двете страни обаче е ясно, че съшествува голям потенциал за сътрудничество в тази сфера.

Особености на търговскоикономическите отношения Взаимна допълняемост Китай и ЕС са двата най-големи пазара в света и се допълват взаимно. Европа притежава огромен капиталов излишък и отворен подход в предоставянето на технологии, освен това зависи много от международната търговия. Благодарение на европейския пазар, технологии и капитали, Китай получи по-големи възможности за износ на своите продукти, по-добър източник на технологии и повече капитали за развитие. В същото време, Китай също разполага с конкурентни предимства, които са от полза за ЕС. Богати суровини, евтина работна ръка и различна от европейската индустриална структура, място за инвестиции със стабилна и висока възвръщаемост, каквито е трудно да бъдат открити в Европа. Освен Хонконг, ЕС е третият най-голям пазар за износа на Китай и втори по-големина източник на внос. ЕС е също така втория по-големина инвеститор за Китай и най-големият източник на технологии.

Асиметрична двустранна търговия През последните 10 години, особено след присъединяването на Китай към СТО, темповете на растеж на износа за ЕС остава по-висок от този за други страни. В същото време обаче, ръстът на вноса от Европа е по-нисък от същия показател в сравнение със страни като САЩ и Япония. Това логично доведе до ситуация, в която зависимостта на китайския износ от европейския пазар се оказва много по-висока от тази на европейския износ за Китай. Това показва, че в двустранната търговия съществува висока асиметрия. Обемът на китайския износ за ЕС е около 20% от общия, а този на ЕС е само около 7%. Поради високата степен на интеграция в рамките на ЕС, външнотърговската политика на неговите членове е сравнително съгласувана, но търговията с Китай е разпределена неравномерно, концентрирайки се главно в няколко държави като Германия, Франция, Великобритания, Холандия и Италия. Стокообменът на Китай с тези пет страни надхвърля 70% от общия с ЕС. Сред тях, Германия е най-големият търговски партньор и заема 30% от общия стокооборот между Китай и ЕС. Същевременно търговията на ЕС се концентрира главно в развитите крайбрежни провинции на Китай.

Проблеми в търговскоикономическите отношения Силен дисбаланс По данни на китайската статистика до 1996 година ЕС поддържа постоянен търговски излишък в рамките на около 42 милиона долара. От 1997 година този излишък на

ЕС за Китай се трансформира в излишък на Китай за ЕС. От 2002 година насам, търговският дефицит на Китай по отношение на ЕС започна да се увеличава. Според статистика на митниците до 2005 година, търговският излишък на Китай по отношение на ЕС е достигнал 70.1 милиарда долара или 32.3% от общия стокообмен между двете страни. В същото време той е бил с 89% поголям от този за 2004 година. Главните причини за дисбаланса в търговията между двете страни са: силната конкурентоспособност на китайските текстилни продукти, преработвателната промишленост и оръжейното ембарго на ЕС към Китай, ограничаващо износ на продукти и технологии с двойна употреба. Европейски антидъмпингови разследвания В ЕС първи започнаха антидъмпингови разследвания срещу вноса на китайски стоки, като от 1979 до април 2007 година техният брой е бил 139. За този период Европейската комисия започна проверява и разследва много по-внимателно китайски стоки дали не нарушават антидъмпинговото и антисубсидийно законодателство на съюза. Това на свой ред предизвика ответната реакция на Китай, който се опитва да защити своите производители и износители в съответствие с правилата на СТО и местното законодателство. Разногласия относно признаването на Китай за „действаща пазарна икономика“ От гледна точка на икономическите си интереси ЕС винаги смята, че причината за огромния търговски баланс с Китай се дължи на неравноправната търговска политика, която провежда китайското правителство. Според 33 #101/ 2018


Брюксел, Пекин не изпълнява поетите при влизането му в СТО ангажименти, особено за защита на интелектуалната собственост, предоставяне на защита и подкрепа за индустрии в страната, в степента на отваряне на пазара и други. С непрекъснато увеличаване на двустранното търговско-икономическо сътрудничество между Китай и ЕС обаче, реториката на ЕС стана начин той да получава предимства в икономическите преговори с Китай, като в същото време принуди страната да прави по-големи отстъпки. ЕС възприе тактиката на забавяне и позволи на Китай да премине прага за пазарна икономика, като основната причина са собствените му икономически интереси. Те обаче не са единственият фактор за трудностите в търговските и икономически отношения. Не малко влияние върху тях оказват също политиката, идеологията и други неикономически фактори. Като цяло може да се твърди, че разногласията между Китай и ЕС по повод даване на страната статут на пазарна икономика се дължат на желанието на Брюксел да максимизира икономическите си и политически цели по отношение на Пекин. След присъединяването на Китай към СТО, изграждането на пазарна икономика в страната постигна сериозен и видим от всички напредък, затова някои твърдения на ЕС не отговарят на реалностите. Китай не провежда дискриминационна политика и акции срещу европейските страни в областта на търговията и инвестициите, но китайски предприятия пострадаха от несправедливото третиране от страна на ЕС. През 2003 година Китай и ЕС се ангажираха с изграждането на всестранно стратегическо партньорство, което обаче не може да се основава нера34 #101/ 2018

венство и дискриминация.

Перспективите пред търговските и икономически връзки Развитието на търговските и икономически отношения между Китай и ЕС зависи от два основни фактора: Първо, това е икономическото им развитие и увеличението на общите интереси. И второ, политиката и политическата подкрепа за икономическите и търговски връзки. Вземайки предвид тези два фактора, може да се каже, че перспективите пред развитието на търговско-икономическите отношения между Китай и ЕС е оптимистична. Увеличаването на общите икономически интереси и взаимната подкрепа е ключов елемент и основа за задълбочаване на двустранните отношения. Отношенията между държави се създават въз основа на общи интереси, а всички контакти, които нямат ясни и реални общи интереси и подкрепа, са несигурни и нестабилни, включително и в отношенията между Китай и Европа. От началото на XXI век бързо развитие на търговско-икономическите отношения между Китай и Европа донесе много взаимни ползи. Силното допълване пък е основа за стимулиране на двустранния обмен. От гледна точка на търговската му структура, Китай изнася за Европа продукти като дрехи, текстил, обувки, чанти, играчки, осветителни материали, технически инструменти, мебели, а Европа внася в Китай машини и електроника, автомобили, самолети, оптична техника, кораби. От това се вижда, че потребностите между двете страни се допълват. Търговията между Китай и петте най-развити в ико-

номическо отношение европейски страни заема 70% от общия стокообмен. От друга страна, инвестициите на ЕС в Китай носят последния опит и технологии, стимулират изследователски проекти и дават директен принос за развитието на страната. По отношение на техническото сътрудничество, ЕС има сериозен пазарен дял в Китай, докато Китай спечели технологии, съответстващи на стъпките му на развитие и стимулират регулиране и надграждането на индустриалната му структура. В съответствие с политиката на Китай за насърчаване на негови компании да инвестират и правят по-активно бизнес в чужбина, много от тях се насочиха към Европа и спечелиха от това. ЕС се превърна във важна дестинация за китайските инвестиции и благоприятно поле за развитие на икономическо сътрудничество. Всичко това показва, че интересите от търговско-икономическото сътрудничество между Китай и Европа са взаимни, дългосрочни и взаимноизгодни. Политическата подкрепа е вторият важен фактор за търговско-икономическото сътрудничество между Китай и Европа. През последните години срещите на високо равнище между представители на двете страни се увеличиха значително. Още в 1994 г. бе създаден механизъм за двустранен политически диалог. Разбира се, не липсваха трудности и спадове. Така например, в края на 2008 година бившият френски президент Никола Саркози се срещна с Далай Лама, което предизвика остра реакция от Пекин и анулиране на ежегодната среща на върха ЕС–Китай. Резултатът бе, че отношенията между Пекин и Париж и Брюксел от друга страна стигнаха точката на замръзване. В този ключов момент, по покана на


председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозо, на 30 януари 2009 г. премиерът Уън Дзябао посети Брюксел – една визита, определена тогава от китайските медии като „посещение на увереността”. По време на разговорите, ръководителите на Китай и ЕС потвърдиха, че отношенията между двете страни са от особена важност и сътрудничеството и търсенето на допирните точки пред различията има важно значение за целия свят. Малко след това Китай и ЕС публикуваха съвместна декларация, в която посочиха, че на фона на глобализацията и бързите промени в международната структура, отношенията помежду им са надхвърлили мащаба на двустранни и имат все по-важно стратегическо значение в световен план. Те заявиха, че засилването на двустранното стратегическо партньорство е необходимо и общо желание и на двете страни. От друга страна, тясното търговско-икономическо сътрудничество бе подкрепено от усъвършенствана система. От средата на 90-те години ЕС постави акцент върху развитието на политическите отношения с Китай, което стана видно от зачестилите посещения на високо равнище. През юли 1995 година Еврокомисията прие документ, озаглавен „Дългосрочна стратегия за отношенията между Китай и Европа”, в която определи политическите и икономически приоритети и ясно заяви, че желае да гради дългосрочно партньорство с Пекин. През март 1998 година бе приет нов документ за „Създаване на всестранно партньорство с Китай”, в който Брюксел издигна търговските и икономически отношения с Пекин на същото ниво, както тези между Европа и САЩ и Япония. През октомври 2003 година ЕС публикува „Общи интереси и

предизвикателства в отношенията между Китай и ЕС: към по-зряло партньорство”, в който се разяснява политиката към Китай и се предлага повишаване механизма за срещи между ръководителите на Китай и ЕС до най-високо равнище. През октомври 2006 година излезе нов документ, озаглавен „ЕС и Китай: по-близки партньори, по-тесни ангажименти”, в който се посочва, че ще продължи развитието на потенциала на отношения с Китай и се набелязват серия политически мерки в подкрепа на търговско-икономическите контакти. Едновременно с европейските усилия, Китай също дава своя принос за напредъка на отношенията. През октомври 2003 година правителството публикува „Политически документ за ЕС”, първият подобен в историята на двустранните отношения, в който се посочва ясно, че по-нататъшното задълбочаване и развитие на контактите между Китай и ЕС е важна част от външната политика на страната. Освен това правителството се ангажира да работи за изграждането на дългосрочно и всестранно партньорство с ЕС. Положителните резултати в политическата сфера дадоха насока и предоставиха енергия за стабилното развитие на търговско-икономическите отношения между тях. Между Китай и ЕС не съществува сериозен конфликт на интереси, двете страни не представляват заплаха една за друга. Заради различията в историята, политическото усройство и степента за икономическо развитие, както и поради недостатъчното познаване един друг, между Китай и Европа, разбира се, има известни разногласия по някои въпроси, но това е нещо нормално. Тези разногласия по принцип не пречат за изграждането на взаимно доверие и получаването

на взаимна изгода, ако бъдат решавани на базата на взаимното зачитане и равноправието. Финансовата криза, която избухна през 2008 година, естествено оказа отрицателно влияние върху нормалното развитие на търговско-икономическите отношения между Китай и Европа. Първо, търсенето на Европа падна значително, китайският износ намаля и това се отрази върху търговския баланс. През първите 11 месеца на 2008 година, износът на Китай за Европа бе 270.7 милиарда долара, което е увеличение с 21.8% в сравнение със същия период на 2007 година, но скоростта на този растеж спадна с 8%. От друга страна, сред европейските страни се появи отново протекционизмът, а двустранните търговски спорове се засилиха. Тези спорове имат тясна връзка с икономическото развитие както на двете страни, така и на целия свят. Когато икономиката се развива нормално, търговските спорове намаляват и обратно, когато страните изпитват трудности, те се засилват. След началото на финансовата криза, с влошаването на европейската икономическа ситуация, в ЕС отново се появи тенденция към търговски протекционизъм, а антидъмпинговите мерки срещу Китай се засилиха.

Предложения за задълбочаване на търговскоикономическото сътрудничество Икономически експерти смятат, че задълбочаването на търговското и икономическо сътрудничество между Китай и ЕС трябва да следва три линии: Първо, необходимо е да се 35 #101/ 2018


увеличи влиянието на Китай в ЕС. Пекин трябва да обърне повече внимане върху Европа, особено заради това, ЕС показва признаци, че е готов да разчита повече на Китай след финансовата криза. Китай трябва реагира своевременно и да се ангажира по-активно с ЕС. По-тясното сътрудничество с Европа има също така важно значение за Китай, който се опитва в процеса на реформа на международната финансова система, да получи по-голямо право на глас и да повиши статута и влиянието си като световна сила. Второ, Китай и ЕС трябва да се решават споровете и разногласията помежду си в духа на стратегическото партньорство и да не политизират търговски въпроси. Китай очаква ЕС да признае възможно по-скоро статута му на пазарна икономика, да се бори с протекционизма, да вдигне оръжейното ембарго и да създаде възможности за провеждане на обмен и сътрудничество в областта на високите технологии. Китай, от своя страна, е необходимо да оптимизира структурата на търговията си с ЕС, да увеличи вноса от ЕС въз основа на взаимната изгода и да смекчи ситуацията с търговския дисбаланс. Трето, двете страни трябва да създадат стабилна и предвидима среда за предприятията си. Необходимо е да се подобри търговско-икономическото споразумение от 1985 година и да се ускори процесът на преговори за сключване на ново Споразумение за партньорство и сътрудничество между Китай и ЕС, така че те да станат стабилна основа за взаимноизгодното търговско-икономическо сътрудничество помежду им. В момента, потенциалът между Китай и Европа в областта на търговията, инвестициите и технологиите още не се 36 #101/ 2018

е разгърнал напълно, затова е необходимо да се създаде механизъм за дългосрочно взаимноизгодно сътрудничество. На 6-ата среща на върха между Азия и Европа бившият китайски премиер Уън Дзябао направи няколко предложения за стимулиране на търговско-икономическото сътрудничество. Той подчерта, че икономиките на Китай и Европа се допълват, а пространството за сътрудничество между тях е широко. Двете страни трябва да продължат да разширяват областите, да въведат нови модели и да повишат нивото на сътрудничество, като отделят особено внимание на търговскоикономическия му аспект. Разширяване на технологичния обмен. Модернизацията на Китай се нуждае от наука и технологии, затова страната насърчава създаването на иновации и въвеждането на технологии в производството, както и засилване на международното сътрудничество в сферата. Технологичното превъзходство на Европа в областта на информацията, биомедицината, машиностроенето, автомобилостроенето, електрониката, химията и енергетиката е очевидно. Тези области могат да намерят търсене в Китай. Двете страни обаче трябва да търсят и нови области, проекти и начини за сътрудничество. Засилване на сътрудничество в областта на енергетиката и опазването на околната среда. В момента Китай насърчава спестяването на ресурси и енергия, както и изграждането на живот с ниски въглеродни емисии. По тази причина потреблението на нови енергии и екологично чисти продукти стават все по-голямо. ЕС пък е на водещо място в областта на третирането на отпадъци, спестяване на енергията в сгради, управлението на околна среда,

вятърната, слънчевата, ядрената и бионерегията. Подобряване на земеделието и предприятията за битово обслужване. В момента Китай стимулира изграждане на села от нов тип. Технологиите на европейското земеделие са напреднали и китайските фермери могат да научат много например от парниковата технология и земеделската индустриализация. Китай и Европа могат да задълбочат сътрудничеството в областта на развитието на селата, предоставяне на помощ към бедните, агроекологията, качеството на селскостопанските продукти, опазване здравето на животните и други. Перспективите пред развитието на предприятията за битово обслужване в Китай също са добри и тук също европейският опит може да бъде безценен. Стимулиране на малките и средни предприятия. ЕС е „царството” на средните и малки предприятия. Китайското правителство пък прие серия от мерки за предоставяне на помощ към средния и малък бизнес, в няколко провинции дори откриха индустриални паркове за европейските средни и малки предприятия. Китай се надява двете страни да се възползват пълноценно от действащата платформа за сътрудничество в сферата и да засилят контактите в трансфера на технологии, споделянето на пазара, сорсинга и човешките ресурси. Във времето за търсене на мир, развитие и стимулиране на сътрудничество, общите интереси на Китай и ЕС се увеличават, нарастват и общите задължения. Базата за двустранно сътрудничество се стабилизира, нарастват и контактите. Всичко това показва жизнеността и добрата перспектива пред развитието на китайско-европейските отношения.


китай – известен и непознат

Безсмъртната поетеса на Китай

Е

Една от безсмъртните поетеси на Китай, актуална и до днес с творчеството си е тази от края на XI век, по време на династия Сун – Ли Цин-Джао. За да успеем да вникнем и разберем творчеството є, трябва да съобразим следните факти: Времето на династия Сун е изключително противоречив период в развитието на Китай – от една страна стокообменът и градската култура се развиват и са в подем, а от друга страна ортодоксалните норми в обществото се засилват. Във феодален Китай мъжете са центъра на обществото, като съществуват три основни принципа – владетелят управлява поданиците си, бащата решава вместо сина, а мъжът – вместо жената. От жената се очаква безропотно да приеме всичко онова, което родителите є решат за живота є. В едно такова общество се ражда бъдещата поетеса Ли Цин-Джао (1084 г.). Баща є е известен литератор и чиновник в имперския дворец, в процъфтяващата столица на династия Северен Сун – град Дондзин, днешен Кайфън. Обучава се в домашни условия и проявява литературния си талант на ранна детска възраст. Независимо обаче от ортодоксалните норми в обществото, родителите є решават да дадат известна свобода на девойката като това да се разхожда по оживените улици и сама да управлява лодка (което по това вре-

За една изключителна жена от китайската история ни разказва младата Шъин Уан, студентка в България. ме е забранено на момичетата). Всичко това проличава в ранното є творчество и прави характера є независим, обогатявайки духовния є свят. Младежките є години преминават в безгрижие и голяма част от творчеството є го показва. Тя пише предимно в жанра „Цъ“ – особено популярен по онова време, който съчетава музика и литература в едно. Свенливите мисли за любов и младежката невинност и наивност прозвучават в нейните стихове в ранния є период: Из „Начервени устни“, (превод авт.): Люлката под краката є спира, става и нехайно почиства нежните ръце. Дебела роса покрива крехките цветя, лека пот през тънката копринена блуза преминава. Вижда, гост пристига, измъква се, обувките и златната фиба свлечени. Избяга свенливо, облягайки се на вратата, обръща се, зелен сливов цвят наужким помирисва. Из „Като сън“, (превод авт.): Често си спомням залеза в беседката край пътеката, опиянени, забравихме обратната посока. Веселието свърши, привечер с лодка се завръщаме, ала погрешно, в цъфналите лотоси дълбоко навлязохме. Как да преминем? Как да преминем? Чайките и чаплите излетяха от плитчината в уплаха. Следващия период в творчеството на Ли Цин-Джао, наречен „среден“ е свързан със семейния є живот. На 18-годишна възраст тя се омъжва за Джао Мин-Чен, учен, работещ в императорския дворец. Двамата споделят общи интереси, близки са по душа и се разбират изключително добре като двойка. Джао Мин-Чен насърчава жена си да развива таланта си, а междувременно двамата имат и обща страст да намират, реставрират, изучават и съхраняват старинни предмети – камбани, бронзови прибори, надписи, калиграфии, картини и др. Спокойствието им обаче не продължава дълго – Джао Мин-Чен е изпратен да работи на друго място, а Ли остава в столицата. През 1127 г. царство Дзин напада Дондзин 37 #101/ 2018


и унищожава Северен Сун. Император Гаодзун бяга в Южен Китай и основава Южен Сун, а двойката се преселва на новото място заедно с останалите поданици. По пътя голяма част от събраната колекция на семейството се изгубва, а не след дълго съпругът се разболява и умира. Непрекъснатите войни, неспокойното скитане, смъртта на съпруга є и загубата на колекцията, измъчват Ли Цин-Джао и скоро тя се омъжва повторно. Този път изборът е погрешен и няколко месеца по-късно бракът се разпада, а тя бива отритната от китайския елит, заради нарушаването на етичните норми на обществото. Средния период в творчеството на Ли е свързан най-често с мъката є поради отдалечеността на съпруга є и изразява тихата є любовна болка: Из поемата „Клонка на слива“, (превод авт.): Ароматните лотоси вехнат, есента охлажда нефритената рогозка. Копринената одежда свалям, сама се качвам в лодката на орихидея. Кой от облаците ще ми донесе писмо? Когато птиците се връщат, Беседката ще потъне в лунната светлина. Цветята дрейфира и водата върви по пътя си, същата болка от мислене, в двете краища сподилим. Болката как да бъде прогонена? Напуска мръщените вежди, и скоро гризе сърцето ми. Из „Опиянена в сенките на цветята“, (прев. Евгений Карауланов): Рядка мъглица, облаци гъсти, тъжен е целият ден, чезне дим ароматен от кадилница – звяр позлатен. Празник е отново, ден девети на деветата луна1. До нефритена възглавка, през завеска от коприна, В полунощ прониква лека хладина. На чаша вино, при вечер, край източния плет , Ръкавите изпълва нежен аромат. Не казвай, че не съм сломена от скръбта! Вятър есенен завеската навива, по-слаба съм от жълтите цветя. 2

Късното творчество на Ли Цин-Джао е свързано както с историческото настояще – борбите срещи царство Дзин и съчувствието към собствената си държава, така и със собствената є мъка по любимия съпруг и семейното им щастие. Около 1155 г. поетесата умира в самота, но преди това успява да завърши произведението на съпруга си „Категорията на надписите“, така също да напише едни от най38 #101/ 2018

тъжните си поеми и стихове като „Нещата пред очите ми не са се променили, хората вече не са такива, каквито бяха. Всичко което съм преживяла е към края си.” „Страхувам се, че лодка, претоварена от скръб, не може да се задържи на водата.“ „Търся това, което губя, но не зная какво е. Колко е студено, тъжно, мрачно и самотно...“, а също така и военните подвизи и несполуки в съвремието си: Из „Четиристишие“, (прев. Евгений Карауланов): Бъди храбрец измежду хората в живота, стани герой сред духовете във смъртта. Сян Ю3 до днес все още споменават – не склонил да прекоси на изток реката. Независимо от консервативния строй на обществото тогава, Ли е призната от съвременниците си още приживе. Известния културен деец от Сун – Джи Си написва следното: „За творчеството на жените в нашата династия, само одобрявам на перото на Ли и Уей4.“ Поетичните теми на Ли са разнообразни, включващи ежедневния живот, мислите за близките, мъката и чувството за родолюбие. Рядко явление по онова време – жена писател, тя успява да предаде живота и емоциите си през собствения светоглед, за разлика от общоприетото през XI век – описания на жената през погледа на мъжа-поет. Нейното творчество е независимо и актуално и днес, точно поради тези причини – читателя усеща и разбира реалните мисли, мечти, копнежи на една жена. В днешен Китай положението на жената в обществото е коренно различно, но все още могат да се наблюдават ограничения в личните свободи на нежния пол. Точно поради това читателките могат да се припознаят в лирическия образ на поетесата, съпреживявайки с нея цялата палитра от емоции. Ли Цин-Джао вдъхновява и до днес и завинаги оживява в сърцата на хората. Тя никога не ще ни напусне… Бел. авт.: 1. Деветият ден от деветия месец по Китайския лунен календар е традиционният празник в страната – празникът Чунян. На този ден семействата се събират да отиват в планината, гледат хризантемите и носят Джую на главата (вид ароматна билка). 2. Поетесата перифразира стиховете на Тао Юан-Мин: „Край източния плет откъснах хризантема, спокойно виждам планината Южна“ от цикъла „Вино пия“. 3. Сян Ю (232–202 г. пр. Хр.), водачнавъстаниците срещу армията на династията Цин. Претърпява тежко поражение от бъдещия основател и пръв император на династията Хан – ЛиуБан, но вместо да избяга, се само убива край Черната река. 4. Уей, другата литературка по време на династията Сун.


забравените текстове

Спомени на Андон Кьосето Андон Лазов Янев, наричан още Кьосето, е български революционер, терорист, а по-късно и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въпреки скромните си корени, от самото начало той се утвърждава като един от визионерите във ВМОРО, като налага железна дисциплина и печели респекта на лидерите на организацията. Горещ защитник на тезата за българския характер на Македония, днес в западната ни съседка той е считан за изключително противоречива личност. Умира на 98-годишна възраст в Благоевград.

...

В следващите редове сме подбрали част от спомените му, последно публикувани от издателство „Синева”.

… От Велес някои писали на Дамян Груев. Аз пък нищо не зная за организацията (ВМOРО)! Бях слушал нещо, обаче като в сън. Обаче какво е, що е, не можeх да си обясня. По това време имаше един Тано Мурджев. Той е бил даскал и е бил във връзка с тази работа. Даме Груев го е задължил да намери това „момче”. Обаче Даме Груев не се явява пред мен. Запознаха ме с поп Стамат, този когото убиха гърците. Той ми каза: „Ще дойдеш вечер там и там.” Аз отидох в една къща; изпита ме Мурджев подробно и ме запита какво мисля да правя. Аз му отговорих: „Къде ми очи, там глава!” И тогава той ме закле и ми каза какво имало, що имало. Говори ми надълго и нашироко как България се е освободила; за Левски, за Ботев. Аз си рекох на акъла – това е за мен! Аз мислех да ставам разбойник. След като ме закле, каза ми с кои хора да дружа. Казах му, че си имам пари, след това като ги изядох търпях два дни. Сега искат да ми дадат някоя лесна работа, за да ме изпитат. Туриха ме за таен полицай. Гледат ме, че ме бива за тази работа. Дадоха ми да извърша

една акция, едно убийство. И това свърших. После една вечер забих ножа на един грък. Имаше един Дончо Джангальозов от Кукуш, който държеше при Зехтинлика ханче. Аз отивах често при него. Откраднах около 380 килограма тютюн, та ходех във влашките гробища. Там бехме направили нещо като гроб и бехме го закопали с тенекия и оттам го носехме в Кукуш и други места и пълнехме патрони. Една вечер Тано ме покани да отидем в ханчето. Отидохме двамата и седнахме. Малко дюкянче. По едно време влезе един арнаутин, той е бил бегчия, носи пушка чифте и пищол. Влезе и му вика на Мицо: „Дур бе, гяур, бар раки!” (Тури една ракия.) Мицо му носи една чаша ракия. Поиска мезе. После пи две-три ракии и се обърна

да излиза. Мицо му вика: „Дай пари за ракията.” Но турчинът започва да псува – майка, деца, вера. Мене ми кипна и исках да го убия. Аз се разтреперих и Тано ми вика: „Хайде да вървим.” Аз избухнах, но Тано рече: „Седи!” Най-после Тано се убеди, че аз няма да го 39 #101/ 2018


убия, понеже той си бе вече отишъл. Излязох и тръгнах по шосето. Беше вечерно време – 7–8 часа по европейски. Настигнах турчина и го хванах алабраце. Аз съм от дясно, а камата ми е отпред, а револвера ми отзад. И като минавахме по един мост, аз взех да се чешам и ръгнах камата в гърдите му. Той бе едър мъж – цяло страшилище беше. Той падна от моста и аз ударих в дясно към българските гробища „Моло”, та на Пиргите. Отидох при един дебърчанин и там се укрих. Той бе млекар и с него се познавах от по-рано. Тано Мурджев като чул за тази работа, бегайки беше изгубил обущата си. На сутринта на местопроизшествието се явява войска. Те го намират жив, обаче по пътя за болницата умира, като не е успял да каже нищо. Тано разказал за случката на Дамян Груев, който много се ядосал и казал: „Хич това ли му е работа, да върши такива произволи!” Започнали да ме търсят и Тано ме намери. Излезнахме си свободно. През това време аз бях започнал да се движа свободно. Няма кого да хванат. От този момент започнах да правя срещи с Дамян Груев. Даме ми каза: „Такива работи занапред няма да вършиш, макар и да те нагруби някой. Само когато ти се възложи някоя задача, само тогава ще действаш.” Нейсе, претърпях всичко! По това време в Солун се подвизаваше една джебджийска шайка, състояща се от гърчета, български бежанчета, които денски обираха хората по улиците и по къщите. Те пречеха на нашата работа. Хората се бяха изпоплашили и не смееха да излязат навън. Аз станах член на тази банда и завързах връзки с тях. Ще крадна заедно с тях. Те си имаха цяла канцелария с председател, касиер и пр. Всичко имаха. Една вечер ме поведоха 40 #101/ 2018

към тяхната канцелария – тя представляваше един дълбок зимник. В групата членуваха и интелигентни хора. Заклеха ме. Върлувах с тях в продължение на 15–20 дни. Каквото обера – носех им го. Една вечер отидох в канцеларията, гдето заварих председателя и касиера. Тук и пушка да гръмне няма да се чуе. Извадих пистолета си и ги убих и двамата и избягах. Кой беше, що беше, не се разбра. Като разтурих това гнездо, бандата се разнищи. Сега вече аз започнах да действам здраво под диктовката на организацията. Убийството на бандитите стана по моя инициатива, по мое усмотрение. За това нещо аз после съобщих на нашите хора. Тогава председател беше д-р Христо Татарчев. След това ми възложиха акция: убих Ичев от с. Богданци, убих го на гарата. Осъден бе от организацията за противонародна дейност... ... Беше минало известно време от убийството на Гане Ганев, когото убиха в „Коломбо”. Както е известно тогава нараниха и Гарванова. По това време аз посещавах редовно „Коломбо”, но през нея вечер не се случих там. След станалото убийство в „Коломбо” започнаха да преследват безделниците. Аз бях без работа. Тогава д-р Татарчев ме взе у него, колкото за лице. Станах му пайтонджия. Сега вече аз бях свободен да се движа навсякъде. По това време в Солун имаше един сърбин на име Борис, железар по професия. Започнах да го следя, за да го премахна. И аз тръгнах по дирите му, за да го трепам. Тогава аз бях хлапак на бой, но на години и ум бях зрял. През една вечер аз влязох в „Коломбо”. Отзад имаше градина. Седнах и си поръчах една бира. Свиреше музика. Не се мина много време, ето че дойде Борис, същия

когото търсех. Трябваше да го убия, за да отмъстя за Ганевото убийство, за убийството на учителя. Той бе силен мъж на сърбите. На излизане ударих му ножа, напипах с бастона лампата и бягам да изляза през вратата. Един полицаи на име Умер ефенди, се впусна да ме хване. Но, докато да стори това, аз гръмнах с пищола и го ударих в гръцмуля и пряко него избягах. После той се изцери, но не щеш ли, позна кой съм. В шашармата никой не можа да ме познае, пък и никой не можа да се сети как стана тази еврейска шашарма. Турците са ме търсили във Велес. Тук те подмамили моя по-възрастен брат, като му обещали нещо и научават, че съм в Солун. Обаче кой съм, не ме знаят. Довеждат турците моя брат в Солун и започват да ме търсят. В Солун по това време имаше един учител на име Пейчинович; после той стана директор на сръбското училище. Същият бе и оръдие на турците. Той бе начетен човек, млад, бърз човек, жива натура. Турците го запознават с моя брат и двамата започват да ме търсят. Властта също ме търсеше. Но, вместо да ме заловят те, аз залових брат ми и с измама го подкарах у Татарчев, в зимника, гдето го държах през деня. За станалото съобщих на Дамян Груев. Както Дамян Груев, така и д-р Татарчев, които влизаха в Централния комитет, не можеха да си позволят да дадат нареждане за премахване на брат ми. Поради това аз им предложих, че сам ще го премахна. Ако го пуснем, рекох аз, за мен вече тук няма да има място. Те се съгласиха с мен и казаха: „Прави това което намериш за добре!” Изградихме план: „Вземи тези три лири и ги предай на майка, когато стигнеш във Велес.” - казах му аз. Изпратихме го скромно, под внимание-


то на други хора. Облекли го бяха в нови дрехи. Казали му: „Хайде, ще те водим на друго място.” След убийството веднага съобщават на Даме и той започна да ми се извинява. Аз му отговорих: „Какво, за един човек ли да скърбя, че се изгубил? Ако аз съм вреден и мен ще трябва да убиете!” Оттогава вече аз добих голямо доверие. Срещите ми занапред не ставаха чрез Тано (Мурджев), а направо, лично (с Даме Груев)... ... Настъпи есента, след нея дойде и зимата. Ние се навъртахме в Кожух планина. Тук имаше около 500 души, които правеха кюмюр. Това бе в Мировската гора. Тук имаше много колиби. Производството на кюмюра се експлоатираше от мангабашите. Работниците се пазареха от Митровден до Гьоргьовден и бяха твърде зле платени. Предриемачите бяха двама бези (бегове). Единият със седалище в Цариград, а другият – в Солун. Всичкият кюмюр минаваше през тях. Когато стигнахме в Мировската гора при колибите, беше дошъл платеца, който бе събрал всички кюмюрджии. Както вече казах, кюмюрджиите наброяваха 500–600 души. Ние и сега бяхме с Попето. Аргир Манасиев знаеше това положение, но той тогава бе още легален. Какво да се прави? Събрахме кюмюрджиите и им предложихме следното: „Хей, слушайте, досега каквото сте пазарили, пазарили сте го, но от сега нататък, от днес до Гергьовден има един месец. Ще направите сметка и ще изсечете толкова дървета и ще направите толкова кюмюр, колкото може да се направи от насечените дървета. Занапред няма да се пазарите. Който стори това, ще го закова на буките. Ако ви извикат да се пазарите, вие кажете, че не можете да водите пазарлък, защото ви е

страх от комитите. Ще кажете и имената ни – Михаил Попето и Андон Кьосето.” И тъкмо наближи краят на месеца, солунският бег ги повикал да се пазарят. Кюмюрджиите отказали да водят преговори за цената на кюмюра. След това бегът изпратил свои хора и пазарил в Прилеп 500 балтии, като им е дал капаро от по една лира. Научих, че от Прилеп ще пристигнат работници и ги чакам. И един ден от Прилепско съобщиха, че кюмюрджиите са тръгнапи за Гевгелийско. От Градско щели да се качат на Мировската гора и оттам щели да вземат пътя за планината. Отидох към Кривата река и при един от говедарниците поставих засада. Те влязоха в засадата и ги спрях. Казах им да се върнат от където са дошли. „Ама сме взели по една лира капаро”, отговориха ми те. Казах им: „Ще се върнете през планината, без да спирате никъде. Спрете ли, ще ви изколя до един!” Не се мина много време и тази работа се разбра и от Солун. И от мнозина търговци започнах да получавам писма, с които ме молеха да освободя гората. Защото целият Солун се снабдявал с кюмюр от тази гора. И действително, това бе верно! Обаче, аз съм намислил, местните селяни да използват тази гора, а не да се използва от двамата бегове. Балкан с хиляди квадратни метра. На първото писмо не отговорихме. На следващото, второ писмо съобщихме, че въпросът ще бъде уреден „чрез преговори”. „Който си има брада, ще трябва да си намери гребен! В гората пиша им, - аз съм господар!” По това време турците организираха от своя страна три потери по 60 души. Облекоха ги в жълти комитски дрехи, сложиха им каскети на главите и ги пуснаха да ни гонят. Аскер поставиха

по всички села, в случай, че ни открият, аскерът да се притече в помощ. Ние пък сме предупредили от своя страна населението, че са пуснати потери, облечени в такива и такива дрехи и че аскерлиите говорят български. Скитаха, скитаха и в продължение на шест месеца не можаха да направят нищо – не можаха да ни открият. По едно време аз се бях изтеглил в Енидже, с. Ошин, едно влашко село – Ливада, лежащо между Енидже и Гевгелия. Узнахме, че са се събрали в Гевгелия турци и цигани и се тъкмели да се готвят за Кожух планина, за да берат дърва. Бяха се събрали доста калабалък, за да се пазят. Обаче аз им взех мерка. Съобщих в Гевгелия да ме известят своевременно за тяхното излизане. Аз с моите другари дойдох до влашкото село Хус, където в една гора поставих и засада. Групата цигани и турци щеше да мине оттук, друг път за Кожух планина нямаше. Една сутрин при изгрев слънце ето, че групата се зададе отдалеч. Обсадихме ги и ги хванахме и им теглихме един сатър. Бяха около 30–40 души. Коне, псета, магарета, мулета, всичко мина под сатър. А ние бяхме около 10–12 души. Имаше и 2– 3 кучета. И тях изтепахме. Тръгнаха много потери – на глава не се излиза. По едно време бегът започна да води преговори. Пожелал да влезе във връзка с мен. От с. Серменин, Гевгелийско, ми съобщиха, че същият бег е дошъл в селото и на всяка цена иска да се срещне с мен, като е рискувал дори живота си! Аз отказах да се срещна с него и наредих, че онзи, който се осмели да доведе бега при мен, ще го убия. Не се минаха няколко дни и получих писмо от гевгелийския каймакамин. В писмото каймакаминът пишеше следното: „Капитан, вземи освободи гората, освободи 41 #101/ 2018


балкана, за да правят кюмюр. Ако ти трябват дрехи за другарите ти – ще ти дам. Пари, ако ти требват – ще ти изпратя, що искаш да дам? Защо осъждаш целия град Солун?” Писмото бе написано на френски език. Туше от с. Богданци бе мой секретар, та знаеше френски. На първото писмо аз не му отговорих. Минаха няколко дни и получих голяма молба за отговор. Тогава аз му изпратих писмо със следното съдържание: „Получих твоето писмо, пиша ти, понеже ме молиш много и искаш да имаш отговор от мен. Не мисли, че аз пазя гората, за да се крия в нея. За мен, полето и гората са едно и също. Храна имам; облекло – също, а и смели другари имам. Но знай едно нещо, ти си каймакамин в град Гевгелия, а аз съм на цялата гора и на балкана, и на полето. Аз не спирам гората, за да се крия, а защото полето ще остане без вода!” Минаха се десетина дни, обаче, отговор не получих. Малко по-късно получих пимо от Цариград. Цариградският бег ми пишеше: „Изпращам ти шест сребърни часовници, кавказко сребро, с позлатени капаци, както и шест кордона за часовници. Изпращам ти и шест кутии със сребърни цигарлъци, а също и един тас лъжици, вилици и ножове.” Бегът после пишеше: „Моля те, капитан ефенди, пращам ти този бакшиш, но ще те моля да освободиш да работят пет балтии, колкото за мен.” Отговорих му следното: „Благодаря ти, че си ми писал. Бакшишът получих и разбрах молбата ти. Обаче, аз едно нещо предлагам: не пет балтии, а петдесет балтии ще ти освободя, но при едно условие – и ти сам да дойдеш да работиш!” И така бе прекъсната всякаква кореспонденция. Взехме, че разпределихме гората между всичките села и определи42 #101/ 2018

хме цената на кюмюра. Цените, на които се спряхме бяха следните: за товар магарешки – 15 гроша, за товар конски – 20 гроша. Това бяха минималните цени. На цени, по-високи, можеше всеки да продава, обаче всяка продажба на цена, по-ниска от определената се наказваше със смърт. Нормираха се и кукулите (кожурците). Всичко ставаше без пазарлък. Българи, турци, цигани – всички вършеха своите сделки без пазарлъци. Определен бе и налогът, който трябваше да се дава на организацията. По това време един от реформаторите на турската армия (генерал) фон дер Голц (паша) беше дошел с едно отделение жандармерия в село Смоквица, Гевгелийско и пожела да се срещне с мен, но му отказах. Турците като се увериха, че не ще могат да ни намерят, спряха потерите. Това бе след Винишката афера (1897 г.). Апостол Боимички Апостолов водеше група в Енидженско. Направихме среща и после заедно се движехме около десет дена. Той бе с дух на кабадай и обичаше салтаната, а пък аз се носех много простичко – облечен бях с един жълт костюм. Селяните, власи от с. Ливада, есенно време се спускаха към топлите места, към Кавала, Скече, Солун, като в селото оставаха около 7–8 души, със задача да пазят къщите. Сред селото имаше конак, в който отседаше турска войска. По нареждане на Делчев отидохме в селото, хванахме власите бегчии и им казахме да пишат на чорбаджиите си напролет да си поискат влашки учители, а не гръцки. Наредихме също така да им съобщат да не искат напролет в селото да дойде аскер. В противен случай, ако дойде аскер горе в с. Ливада, да знаят, че ние ще им направим пакости. Хем съвет, хем

закана! През зимата изгоряхме конака, гдето квартируваше аскера. Сградата беше гевгирена и лесно изгоря. Напролет дойдоха учители и учителки, но аскер не дойде. И така на всяка страна бе свободно. Отида аз в селото, пристигне и Апостол и си правим срещи. А пък власите ни викаха от своя страна „нашето войвода”. Ушиха ни влашки дрехи. Аз ги носих няколко месеца, колкото да им направя волята, после взех, че ги захвърлих. Беше ми срам да ги нося, бяха груби, пък и хич не ми приличаха. Тези власи ни бяха в помощ и то във всяко отношение. Опълчихме ги против гърците. Появеше ли някъде гръцка чета веднага ни съобщаваха и ние ги гонехме. С гърците повече се чукаше Апостол и щом видеше зор, канеше и мен. И така аз започнах да се движа навсякъде, като минавах и отсам Вардара, в Кукушко, Дойранско, Малешевско, Струмишко. По едно време аз трябваше да обикалям и други околии. Появеше ли се някъде раздор, или пък не върви ли добре района, Делчев веднага ми предписваше да отида там. Стегна ли този район, изпращаха ме в друг район, като района предавах другиму. Разправях се само с неприятности. Като че ли се намирах изправен пред една гора, през която не минава път, та аз със секира в ръце трябваше да преправям път сред тази гора. Скоро подир това вече излязоха чети – за всеки район чета. Та ние бяхме първата чета. И аз тук отида, там отскоча, къде с добро, къде с нож, по едно време се стреснаха. Стресни, внуши и владей! Докато партизанлъка владее началото цепи и владей, при нас напротив – се изхождаше от началото: стресни, внуши, групирай! Така е, докато не стреснеш това население, няма то да дойде да му пълниш главата.


автор Славян Стонов, История в шевици (http://istoryavshevici.blogspot.bg)

фолклор и традиции

Татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност В няколко броя на списанието ще Ви представим разработката на Славян Стоянов за взаимовръзката между татуировките и шевиците по нашите земи. III последна част.

Р

• продължава от миналия брой

Ранно средновековие Както вече споменахме в първа част през 787 г. тогавашният папа Адриан I обявява татуса за „езически ритуал” и строго го забранява. Суровата забрана спира татуирането като практика в Европа чак до XVIII век. Разграничаването на епохи е направено от Кристоф Селариус още през 1688 година. Той счита, че Средновековието започва през 395 година – с разделянето на Римската империя на Източна и Западна и завършва през 1453 година с падането на Константинопол. Характеризира се с феодалния обществен строй и огромното значение на християнската религия и църква за духовния, културен, обществен и политически живот в европейските държави. Християнството навлиза на Балканите в найранната си фаза. В новозаветните писания това е отразено в „Деяния на апостолите” и посланията на апостол Павел към „Римляните” и „Филипяните”. В публикацията си „Филипи или Филипопол” д-р Асен Чилингиров излага тезата, че описаният Филипи в „Деяния на апостолите” всъщност е Филипопол (Пловдив). Така или иначе християнството навлиза по българските земи още през първи век. Тук започват да се оформят големи християнски общини. Сред първите приели новото учение на Балканите са гърци, траки, илири и скити. С обичая на траките да се татуират, за който Херодот пише, че това е белег на знатност вече се запознахме в част II. Страбон, Плиний и др., описват в своите трудове обичаите за татуиране на Балканите и в съседните територии. Сред потомците на илирите и до ден днешен е запазена тази практика, която дори в християнски контекст е продължила да съществува и да се практикува. Един изключителен източник за волжките българи е пътеписът на Ибн-Фадлан. Арабски пътешественик и писател, живял през първата

Портрет на Ибн Фадлан.

половина на Х в. На 21 юни 921 г. е пратен от халифа на Багдад като посланик във Волжска България. Някой от нещата, които правят особено впечатление е, че той описва народи, които нарича тюрки по пътя си към Волжска България, но в момента, в който влиза на територията на българите, той спира с това определение и започва да използва друго – сакалиби. Ибн-Фадлан често нарича царя на българите и цар на сакалибите като синонимна форма. С тази дума в арабските източници се нарича съвкупността от европеидни народи, населяваща Източна Европа. Това са най-вече скити, траки и илири. Някои съвременни автори под това название разбират появилото се през средновековието название славяни или славянски народи. Ибн-Фадлан описва, че характерна черта за тях е татуирането. Освен геометрични фигури те ползвали и зверилни персонажи като дракон, лъв, русалки, различни митични и реални животни. Русите също са описани по подобен начин от Ибн-Фадлан. Ето какво пише той: „... и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.” Според Теофилакт Охридски, архиепископ на „Цяла България”, българите до кръщението си „не знаели името на Христос, но бидейки в 43 #101/ 2018


скитското заблуждение”, служели на месеца, на слънцето и на други звезди”. През 1948 г. руски археолог открива замразено тяло на скитски вожд. Тялото на вожда било изпъстрено с множество татуировки. Изображения на елен и овен – на дясната ръка, два грифона на гърдите и риба на десния крак. Българите по произход биват свързани с траки, илири, скити, сармати, готи, кимери, арии, „славяни”. Всички те, без изключение, са ползвали татуирането като показател на знатност. Характерно било за благородници, войни и жреческото съсловие. При някои стари „славянски” племена съществувал обичаят да се сложи на тялото на момичето татуировка под формата на специални предпазващи орнаменти. Този ритуал се провеждал от една от най-старите жени в племето. Вместо игли се използвали за татуиране заострени предмети. Един характерен графичен символ който се използвал, както за защита на плода на бременната жена, така и за наричане за плодородие на утробата е ромбът. Той е много типичен за добруджанската женска носия, но се среща в почти всички региони на България. Ето какво пише Ваня Ставрева в публикацията си „Ромбове в шевицата – белег, че момата може да ражда”: „Прототипи на шевиците, които се използват и до днес в народните носии, са открити върху култови и битови предмети в селище от късната бронзова епоха край видинските села Балей и Антимово.” Според етнографа Маргарита Николова шевиците имат още по-древно начало, като най-архаичните орнаменти се отнасят към епохата на енеолита (IV–III хил. пр.Хр.). Тя дълги години проучва символиката на народните носии и намира такива древни препратки в престилката от българската женска носия, както и в характерната за Видинско женска риза бърчанка, наречена така заради гъстия набор на пазвата. Особено интересно е изследването за функцията и символичното значение на червената престилка с ромбовидни фигури, която се запасва отпред върху тялото. Тя маркира детеродната част на женското тяло и затова е един от най-важните знаци на женския костюм. Основният орнамент – ромбът, е от старинните символи в изобразителното изкуство на човечеството и е символ на земното и женското плодородие и на Богинята-майка. Още през неолита и енеолита ромбовидни орнаменти се срещат върху долната част на тялото отпред и встрани на глинени фигурки от тези епохи. Тъй като дрехата представлява еквивалент на човешкото тяло, то престилката с изобразената върху нея ромбична фигура е еквивалент на тази част от женското 44 #101/ 2018

1. Реконструкция на татуировки на скитска принцеса. 2. Мумия на скитски войн.

тяло, която покрива – половия орган и утробата, пояснява Николова. Затова престилката с ромбовидни орнаменти, носена от полово зрелите девойки и невестите е знак, че те вече могат да раждат деца и да участват в биологичното възпроизводство на рода.” Средновековното облекло на българското благородническо съсловие е силно повлияно от Византия но въпреки това, тези графични символи остават.


1. Стара графика от Хърватия. Възрастна жена татуира момиче. 2. Рутуал за предпазване на младата девойка. (Николай Фомин); 3. Скитски царе. (Рисунка на художника П. Корниенко по релеф на чаша от Гайманова могила.) – Орнаменти с предпазващ характер и функция били вшивани и в носиите при всички тези родствени народи.

В книгата на Калина Атанасова „Възстановки на средновековното българско облекло (XIII–XIV в.)” е представен пълноцветен албум, посветен на цивилния костюм през Второто Българско Царство (без военно и свещеническо облекло). В нея са включени общо 174 авторски илюстрации, графични възстановки, снимки на материални възстановки, фотографии и репродукции на артефакти. Описани са дрехите на мъже, жени и деца, царе, боляри и обикновени хора. Анализирани са всички запазени до момента портрети на средновековни български благородници, както и находки от 17 средновековни некропола от различни краища на страната. Книгата е съобразена с предшестващите изследвания на средновековния български костюм, но се явява най-всеобхватното задълбочено изследване по тази тема, извършено до днес. Насочена е към всички, които се интересуват от историята и възстановяването на облеклото и същевременно е строго научен труд, който ще бъде в услуга на различни специалисти и студенти – археолози, изкуствоведи, културолози, историци. Относно илирите и връзката им с българите средновековният йеромонах Спиридон дава интересни сведения в своята книга „История во кратце о Болгарском народе Славенском”: „За Илирик, първия български крал на Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи.” По нататък йеромонах Спиридон говори, че по името на правнука на Илирик, който се казвал Болг, илирите са се наименували българи. „... и от това време илирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде (името) болгари. Гърците като нямат словото „буке” (буквата „Б”), не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата „Б” могат да кажат болгари.” До каква степен тези сведения са достоверни е трудно да се съди, тъй като са писани от човек, който представя историческите сведения през християнския си светоглед. Той дори не се опитва да пише за това безпристрастно. Всичко извън християнския контекст, е представено в демонизирани краски. В интерес на истината, за предхристиянското население на Балканите образът на Дявола няма никакво ри-

туално или верско отношение. За тях злите сили са различни и не се идентифицират с един основен персонаж. През призмата на къс45 #101/ 2018


Горе: 1. Илюстрация на ритуала по татуиране, Николай Фомин. 2. Идолна пластика от култура Кукутени Трупилиан. 3. Фрагмент от добруджанска престилка. Долу: 1. Символиката на ромбовете е свързана с женското начало и плодовитостта (снимка Ваня Ставрева). 2. Реконструкция на средновековно облекло по стенописи.

ните християнски интерпретации на стария свят всичко попада под общ знаменател – и доброто, и злото, защото то е „езическо”. В случая нас ни касае основно факта, че илирите също са идентифицирани с българите. 46 #101/ 2018

Реконструкция на обичая по време на фолклорен фестивал в Хърватско.

И до ден днешен сред потомците на илирите се е запазила древната традиция на татуирането. Тя е преминала през цялото средновековие и е продължила да съществува като част от християнската представа и светоглед. Традицията по-възрастна жена да въвежда девойките в тази практика се е съхранила без изменение. Мъжете също споделят тази традиция, като вече тази практика е изградила собствена стилистика, съхранила в себе си древните практики заедно с християнската символика, възприета от богомилството, а после и от католицизма. Нека сега да видим една стара легенда за началото на хърватите: „Първият владетел на Бяла Хърватия. Той се е казвал Коробатос. В легендата се разказва, че на смъртния си одър той събрал петте си сина и им завещал да не се разделят, защото по отделно ще са слаби, а заедно – несломими. За целта той им дал да счупят по една пръчка. Всеки от тях успял, но когато им дал да счупят цял наръч с пръчки, никой не успял.” Според историците това е същата легенда като тази за Кубрат и неговите синове. В историческите хроники Кубрат е познат още и като Кобратос, Kоубратос и Кубер. Хърватските историци предполагат, че Коробатос е просто друго наименование за древния български владетел. За основател на средновековната хърватска държава се смята един от синовете на Коробато – Батбаян, който напуснал Бяла Хърватия и създал царство в съвременните земи на държавата. Според новата теория на хърватските академици основателят на хърватската държава е синът на Кубрат Баян, който се окичил със славянската титла бан. Историците смятат, че след края на Велика България, намирала се в южните степи на Русия, българите се разпръснали. Последен в старите си земи останал Баян. След време и той се преместил с народа си и се заселил при аварите.




Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.