Прозорец 2/2022

ак ще Ви прозвучи следното

писмо от човека, който иска да се ожени за Вашата дъщеря:

…Сега трябва да попитам дали бихте се съгласили да се разделите с дъщеря си в началото на следващата пролет и да не я виждате повече на този свят? Дали бихте се съгласили тя да отпътува за езическа земя и да понесе трудностите и страданията в мисионерския живот?

Дали бихте се съгласили да се изложи на опасностите, свързани с океана, с фаталното влияние на южния индийски климат, с възможността да изпадне във всякакъв вид нужда и страдание, да… бъде обиждана, преследвана и може би да завърши дните си с насилствена смърт?...

Историческата истина е, че бащата на така поисканата дъщеря се съгласява с тези условия, а описаните предположения наистина се случват в нейния живот... Дъщерята е съпругата на Адонирам Джъдсън – християнски мисионер, изградил десетки църкви в Бирма през XIX век.

Но какво може да мотивира някого доброволно и съзнателно да се подложи на подобни страдания, и то след като има напълно уреден и комфортен живот? Със сигурност няма да е само любовта към годеника.

За да научим повече, ето как завършва заявката за брак от страна на Джъдсън:

Бихте ли се съгласили с всичко това заради Онзи, Който е напуснал небесния Си дом и е умрял заради нея и заради Вас, заради загиващите безсмъртни души, заради Сион и Божията слава? Ще се съгласите ли с всичко това с надеждата скоро да срещнете дъщеря си в небесната слава с положен на главата й венец на правдата, озарена от звука на хваление, което ще прозвучи към нейния Спасител от езичниците, спасени чрез усилията, преживените беди и отчаянието, пронизали живота й?

Ето защо назовахме темата на броя, посветен на Христовата църква, „Целта на цялата Вселена“. Хиляди по хиляди са онези ярко озарени души като Адонирам, Ан и баща й, прозрели не само каква

е причината за собственото им съществуване, а и каква е целта за сътворяването

на всяко нещо в необятната Вселена.

И то не една от целите, а единствената – Вселената наистина има за цел да съдейства за появата на Църквата и да я помести в себе си като Съпруга на Божия Син.

Да, зная – звучи като изключително радикално заявление дори за някои вярващи уши, а за мнозинството си е просто фанатично религиозно бълнуване.

Силно се надявам обаче това провокативно заглавие така да възбуди любопитството, че отворилите първата страница да прочетат и всички останали.

Нека кажа и защо да го направите. Час по-скоро всеки човек трябва да прозре целта на всичко видимо, защото гръцката дума „ἁμαρτία“ (на български „грях“) буквално значи „разминаване с целта“.

А дали ще се разминем с целта на живота ни, или ще я постигнем, когато станем и заживеем като органична част от Христовата църква, изборът прави всеки от нас.

Точно затова ви желая благодатно

време с новия брой!

амо си представете, че Господ

Иисус Христос беше умрял по

същия начин както Мойсей, Буда, Мохамед, Конфуций. Умрял е и... не е възкръснал. Представяте

ли си? Аз не мога.

Възкресението на Иисус Христос е централно събитие в човешката история. За неговото значение, т.е. за това, какво казва Свещеното Писание за него, ще разсъждаваме днес.

Значението на Христовото

възкресение за нашето минало

В Посланието към римляните ап. Павел пише за Христос, че е „предаден за нашите грехове и е възкръснал за наше оправдаване“ (Римл. 4:25). Да, Христос

умира за нашите грехове. Ние празнуваме Великден, като си спомняме за Неговата жертва. Той идва на света за това. За това се ражда и живее, служи и умира. За да стане така: „Христос, нашата Пасха, беше заклан за нас“ (I Кор. 5:7).

Какво точно означава това?

Помните ли историята на Изхода? Първия Великден. Господ заповядва стълбовете по вратите на къщите да бъдат помазани с кръвта на пасхалното агне. Той предпазва от съд дома на всеки, който се покорява и помазва стълбовете на входната си врата. Да помажеш стълбовете

на входната си врата, днес означава да приемеш жертвата на Иисус.

И вече не ти се вменява нито един грях – Господ гледа само този знак! „Който слуша словото Ми и вярва в Онзи, Който Ме е пратил, има вечен живот и не идва на съд – казва Иисус, – а е преминал от смърт към живот“ (Йоан 5:24).

Да, Той е умрял за нашите грехове. Но как да разберем, че Бог е приел Неговата жертва? Записано ли е? Да, точно така е, записано е черно на бяло в Божието слово, което е вярно и неизменно.

Бог потвърждава Своето удовлетворение от тази жертва чрез възкресението на Иисус Христос от мъртвите. Апостол Павел пише: „Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (I Кор. 15:14). И допълва: „Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте още в греховете си; тогава и онези, които са умрели в Христос, са загинали“ (ст. 17-18).

Външният знак за нашето спасение е възкресението на Иисус Христос. Няма по-достоверен факт в историята на човечеството от Неговото възкресение. Но има и вътрешен знак. Ние се отъждествяваме с Христос в кръщението, т.е. отъждествяваме се с Неговата смърт, така че както Христос е умрял, ние също да умрем за този свят, за неговата власт, сила и за изкушенията му. От друга страна, точно както Христос е възкръснал от мъртвите, ние да имаме „нов живот“, по думите на Павел.

И това вътрешно свидетелство е Неговият живот в нас – „законът на духа, който дава живот“ (Римл. 8:2), както го нарича Павел. „Защото Аз живея, и вие ще живеете“ (Йоан 14:19) –твърди Христос и има предвид не само живота в бъдещето, а и в настоящето.

Значението на Христовото възкресение за нашия живот днес

Има думи в Евангелието от Йоан, шеста глава, стихове 48 и 57, които объркват всички. Е, почти всеки, който ги чуе: „Аз съм хлябът на живота… Както Мене е пратил живият Отец и Аз живея чрез Отец, така и който яде Мене, ще живее чрез Мене“.

Какво означава това? Ще цитирам няколко текста от Свещеното Писание, за да разберем значението на тези Иисусови думи. „Ако някой няма Духа на Христос, той не е Христов“ (Римл. 8:9).

Тук е и миналото, помирено с Бога –праведността от Бога чрез вяра. Тук е и постоянното осъзнаване на нашето единение с Христос, чрез което познаваме Него и силата на възкресението Му. Тук е и надеждата – да стигнем до възкресението на мъртвите.

Значението на Христовото възкресение за живота в бъдещето

защо ще се надява някой за нещо, което вижда? Но когато се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (ст. 14-25).

„Както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно“ (Йоан 17:21). „За това се и трудя и подвизавам по Неговата сила, която действа мощно в мене“ (Кол. 1:29).

За ап. Павел тази реалност на Христовия живот във вярващия е толкова важна, че той подчинява на нея цялото си служение, учение и стремежите си. Апостолът пише: „Но това, което беше за мене придобивка, поради Христос го сметнах за вреда. А и смятам, че всичко е вреда поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох и всичко смятам за смет, за да придобия Христос и да се намеря в Него, имайки не своя, от Закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христос, т.е. праведност от Бога чрез вяра; за да позная Него и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите“ (Фил. 3:7-11).

Позволете ми да повторя още веднъж текста от Писанието: „Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте още в греховете си; тогава и онези, които са умрели в Христос, са загинали“ (I Кор. 15:17-18). Ще добавя и следващите стихове: „И ако само през този живот се надяваме на Христос, ние сме най-окаяни от всички хора. Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (ст. 19-20). Апостол Павел пише в 8 глава на Посланието към римляните: „Понеже всички, водени от Божия Дух, са Божи синове; защото вие не приехте духа на робство, така че пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: „Авва, Отче!“. Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме Божи чеда. А ако сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божи, а сънаследници на Христос, и то само ако с Него страдаме, за да се и прославим с Него. Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с онази слава, която ще се яви в нас. И тварите с нетърпение очакват прославянето на Божите синове, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Онзи, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на Божите синове. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, а и самите ние, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло. Защото нашето спасение е в надежда. А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже

Какви възвишени, красиви, утешителни и насърчителни думи! Ние сме наследници на Божието царство! Не се боим от смъртта, не треперим от страх при мисълта за бъдещето, наближаващият „край на света“ за нас е радостно очакване за завръщането на нашия Господ и Спасител. Както невеста чака младоженецът да се върне от армията.

Ние не се страхуваме от нашите страдания и болести – те само показват, че животът ни е временен и мимолетен, „защото още малко, твърде малко и „Идващият ще дойде и няма да се забави“ (Евр. 10:37). Имаме жива надежда, затова се радваме на всичко, което Бог ни изпраща, благодарим Му за всичко и се покланяме на Този, Който единствен е достоен за това.

И така, възкресението на Иисус Христос според Библията разрешава всички проблеми с нашето минало, дава ни сила всяка секунда в настоящето и ни подарява жива надежда и радост от осъзнаването, че Христос, след като е възкръснал от мъртвите, очаква всички нас, за да сподели наследството Си с нас! Той казва: „Защото Аз живея, и вие ще живеете“ (Йоан 14:19) .

Ще завърша с думите на Юда, брата на нашия Господ Иисус Христос: „А на Онзи, Който може да ви запази от прегрешения и да ви постави пред славата Си непорочни в радост, на Единствения премъдър Бог, наш Спасител чрез Иисус Христос, нашия Господ, слава и величие, сила и власт преди всички векове, сега и във всички векове. Амин“ (1:24-25).

Христос възкръсна! Наистина възкръсна! Да, ела, Господи Иисусе! Амин!

акво ви идва наум, когато чуете думата „църква“? Свикнали

сме с тази дума и я употребя-

ваме често в смисъл на сграда.

Но може ли една сграда да бъде назована „църква“, ако няма хора, които да я посещават? Книгата Деяния на апостолите описва създаването, началото и развитието на Църквата. Нека поглед-

нем какво пише там.

В Деян. 2:44,47 четем: „Всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо... като хвалеха Бога и печелеха благоволението на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата онези, които се спасяваха“.

Обърнете внимание на фразите: „Всички вярващи бяха заедно“ и „а Господ прибавяше онези, които се спасяваха“. Тоест Църквата започва своето съществуване не от строителство на сгради. Тя започва да се изгражда от хора. Втората грешка, която често, без да съзнаваме, допускаме в своето всекидневие, е да използваме думата „църква“ за определена деноминация. Православна църква, Католическа църква, Протестантска църква и т.н. Но дали това е истинският смисъл на Църквата?

Тя също така не е просто някаква юридическа институция.

В Новия Завет за „църква“ се използва гръцката дума „ἐκκλησῐ́ᾱ“, която буквално означава „събрание на хора“, не само с религиозна цел. Ще си позволя да дам следното определение: „Църквата – това е събрание на призовани и осветени от Бога хора, за които Христос е Господ“.

В своето Първо послание към коринтяните Павел пише: „до Божията църква в Коринт, до осветените в Христос Иисус, до призованите да бъдат светии заедно с всички онези, които призовават името на нашия Господ Иисус Христос, на всяко място“. Забележете, че тук апостолът говори за конкретната църква в град Коринт, но добавя и „всички, които на всяко място призоват името на Христос“.

Милард Ериксън в своята книга „Християнско богословие“ пише, че английската дума „church“ и съответните понятия в другите езици, например немската „kirche“, както българската „църква“ и руската „церковь“, произхождат от гръцката дума „ κυριάκος “, която се превежда като „принадлежащ на Господ“.

И така, Църквата е събрание на хора, които принадлежат на Господ, признават Го за свой Спасител и Господар на живота си и се събират заедно, за да Му се покланят.

За първи път в Новия Завет срещаме думата „църква“ при евангелист Матей: „И Аз ти казвам: ти си Петър и на този камък ще съградя Моята Църква

и портите на ада няма да й надделеят“ (16:18). От тук разбираме, че Църквата е основана от Иисус Христос, макар

че през Неговия физически живот на земята тя не съществува като институция. Интересно е да отбележим в какъв контекст Христос казва това на Своите ученици. Те са в Кесария Филипова и Иисус ги пита: „За кого ме мислят хората – Мене, Човешкия Син?“ (Мат. 16:13). След като Му отговарят какво е мнението на сънародниците им, Той им задава втори въпрос: „А вие за кого Ме мислите?“. Тогава ап. Петър казва: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (ст. 16). Тази фраза е ключова за цялото Евангелие, защото разкрива същността и мисията на Христос като Бог. Ето защо Той твърди, че това е откровение от самия Отец, Който е на небесата. И веднага след това идва изявлението на Христос: „Ти си Петър и на този камък ще съградя Моята Църква“. Някои от коментаторите смятат, че канарата, на която Христос ще основе своята Църква, е самият Петър. Те се позовават на факта, че името Петър означава „камък“. И в текста наистина има такава игра на думи. Но по мое мнение от изповедта на Петър, че Иисус е Христос, т.е. Помазаник, Месия, и Син на живия Бог, се разбира, че Той е тази Канара, на която се основава Църквата. И така, Църквата се изгражда от тези, които признават Господ Иисус за Месия, Спасител и Син на живия Бог.

Христос е основоположник на Църквата. Със Своя живот, със смъртта и възкресението Си Той ни осиновява и ни прави Свое Тяло – Негова невеста.

В Ефесяни 1:22-23 се казва: „И покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово Тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълва всичко във всичко“. Тялото на Христос е изградено от всички вярващи – от времето на Петдесетница до Пришествието. Църквата е жив организъм, тя е едно със самия Създател на Вселената – нашия Господ и Спасител Иисус Христос.

В богословието съществуват понятията Вселенска църква и местна църква. Във Вселенската влизат всички вярващи от всички времена и народи, които са приели Христос за свой Спасител и Господ и чрез вяра в Него са получили прошка на греховете си. „Защото всички чрез един Дух сме кръстени в едно тяло, било юдеи или гърци, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени. Защото тялото не се състои от една част, а от много“ (I Кор. 12:13-14).

Виждаме, че всеки, който вярва, е част от Тялото на Христос. В Библията има много образи, които описват същността на Църквата, но един от най-точните е понятието „тяло“.

Местната църква е описана в Галатяни 1:1-2: „Павел, апостол... и всички братя, които са с мене, до галатийските църкви“. В провинцията Галатия очевидно е имало много такива местни църкви. Баптистката църква, Лутеранската църква, Католическата църква и т.н. не са ЦъркваТА, както Вселенската църква, а по-скоро съществуват чрез свои местни църкви.

КАКВА Е ЦЕЛТА НА ЦЪРКВАТА?

В богословието за Църквата, наречено еклесиология, се говори за три основни цели на Църквата – благовестване, назидаване и поклонение. Христос призовава Църквата да споделя благовестието с всички, които не вярват в Него. Това е т. нар. външна мисия на Църквата. Господ Иисус, преди да си отиде от тази земя, казва: „Идете и научете всички народи… да пазят всичко, което съм ви заповядал“. Втората цел на Църквата е вътрешна, свързана е с назидаването на вярващите и подкрепата помежду им. В Писанието много често се употребява изразът: „един (на) друг“. Както отбелязахме, ние сме единно тяло и се грижим за всяка от частите на това тяло. И третата цел на Църквата, но не на последно място, е изграждане на взаимоотношения с нейния Глава, нашия Господ и Спасител Иисус Христос.

В книгата Деяния на апостолите 2:42 тези цели са изразени по-конкретно: „Те постоянстваха в поучението на апостолите, в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите“. Според този текст Църквата пребъдва в Словото и молитвата, т.е. покланя се на своя Бог, в общуването, т.е. вярващите изграждат отношения помежду си, и отслужва Господна вечеря като спомен за онова, което е в основата на Църквата – спасението на грешника чрез смъртта на Христос на кръста. По-нататък в същата глава на Деяния четем: „като хвалеха Бога и печелеха благоволението на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата онези, които се спасяваха“ (ст. 47). Прибавянето на нови хора говори за външната мисия на Църквата – благовестването.

И така, в Църквата трябва да звучат живо Божие слово и молитви, да се отслужва Господна вечеря, да има общуване между вярващите. Това е нейната вътрешна мисия.

СЪЩНОСТ НА ЦЪРКВАТА

Мисля, че същността на Църквата е

изразена най-добре в думите на ап. Павел към Тимотей: „Надявам се скоро да

дойда при тебе; а това ти пиша, в случай че закъснея, за да знаеш как трябва да

постъпваш в Божия дом, който е Църква на живия Бог, стълб и опора на истината“ (I Тим. 3:14-15).

Тук Павел изрича няколко твърдения относно Църквата. Първото е, че тя е Божи дом. Гръцката дума „οίκος“ означава „дом, жилище; семейство, домашни“. Първо, Църквата е семейство.

Почти никой днес не я възприема така.

Много често хората посещават определена църква, без да познават дори тези, които до тях се молят на Бога. В един от своите отчети за поредна голяма победа британският адмирал Нелсън казва, че войската му е победила, защото е имал щастието да ръководи съюз от братя. Църква, която не е съюз от братя и сестри, изобщо не е църква. Затова хората в нея се обръщат един към друг с думите: „братя и сестри“. Но Църквата

не е просто дом, а Божи дом, т.е. това е място, където присъства самият Бог. Апостол Петър казва, че Църквата е дом от живи камъни: „Като пристъпвате към Господ, живия камък, от хората отхвърлен, а от Бога избран, скъпоценен, и вие самите, като живи камъни, съграждайте

от себе си духовен дом, свято свещенство, да принасяте духовни жертви,

благоприятни на Бога чрез Иисус Христос“ (I Пет. 2:4-5). Църквата е сграда, но духовна, изградена от живи камъни –хората, които приемат Христос за свой Спасител и Господ.

Второто твърдение е, че тя е Църква на живия Бог – събрание на хора, които вярват в смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос.

Третото твърдение на ап. Павел е, че Църквата е стълб, въз основа на който се изграждат отношенията на вярващия с Господ. Колоната е важна част от една постройка. Ако няма колони, сградата ще се срути при най-малкото земетресение. Затова е жизненоважно човек да посещава църква и да общува с вярващи – само така може да изгражда своите отношения с Бога. Никак няма да е лесно, да не кажа почти невъзможно, да изгради отношения с Бога човек, който смята: „Аз вярвам в Бога лично, в сърцето си и не е нужно да посещавам църква

и да имам отношения с други вярващи“. Именно в църквата, със съдействието

и помощта на другите вярващи, ние се изграждаме заедно. Четвъртата истина е, че Църквата

е опора на истината: „Така църквите се утвърждаваха във вярата и се умножаваха на брой всеки ден“ (Деян. 16:5). Основата, фундаментът държи цялата сграда. В свят, който не иска да знае истината, Църквата я издига високо, за да бъде видима за всички. В свят, който често е готов да унищожи неудобната за него истина, Църквата я поддържа и застава срещу нейните врагове. За това Църквата е платила доста висока цена –смъртта на хиляди вярващи, чиито уста за изговаряли истини, които са неприемливи за този свят, потънал в грях и беззаконие.

КАКВО ЗНАЕМ ЗА ИСТОРИЯТА

НА ЦЪРКВАТА?

Тя се ражда 50 дни след възкресението на Иисус (около 35 г. сл. Хр.). Христос обещава, че ще изгради Своята Църква (Мат. 16:18) и с идването на Светия Дух в деня на Петдесетница (Деян. 2:1-4) тя започва да съществува официално. През този ден три хиляди души откликват на проповедта на Пе-

тър и избират да повярват в Христос. Следва и второ покаяние – на 5000 души. Така многобройната Църква започва да се събира в Йерусалим, по домовете на вярващите и в храма, докато не настъпва първото гонение след смъртта на дякон Стефан. Трябва да отбележим, че Църквата възниква в лоното на юдаизма и отначало се състои предимно от евреи. Скоро след Петдесетница обаче вратите на Църквата се отварят за неюдеите. Благовестителят Филип проповядва на самаряните (Деян. 8:5) и много от тях приемат вярата в Христос. Апостол Петър проповядва в дома на езичника Корнилий (Деян. 10 гл.) и хората там също започват да вярват. Апостол Павел (бившият гонител на Църквата) разпространява благовестието по целия гръко-римски свят, като стига до самия Рим (Деян. 28:16) и вероятно дори до Испания.

Към 70 г. сл. Хр., когато Йерусалим

е разрушен, повечето от книгите на Новия Завет вече са завършени и се разпространяват сред църквите. През следващите 240 години християните са прогонвани от Рим – понякога произволно, понякога чрез държавен указ. През II и III век, когато броят на вярващите се увеличава, църковното ръководство става все по-йерархично. Няколко ереси са разобличени и опровергани по това време и се постига съгласие върху канона на Новия Завет. Гоненията стават все по-интензивни. В началото на IV век те спират с указа на император Константин, който дава свобода на всички религии. Главната особеност на този период е християнизирането на цялата Римска империя. Изповядвано в началото от преследвана малка група хора, християнството не просто се превръща в държавна религия, а и става част от държавата. През 318 г. император Теодосий издава указ, с който го прави държавна религия на Римската империя. От IV до VI век последователите на християнството се разрастват много бързо и се унищожават външните форми на езичеството, което се оказва изцяло победено. През този период се развива и богословската мисъл. Горещите спорове, които нами-

рат решение на вселенските събори, разкриват пред света най-великите мислители. Дискусиите в източната част от Римската империя са за природата на Троицата, за мястото и ролята на Христос в нея, за съотношението на божествената и човешката природа на Иисус, за мястото на Светия Дух. А на Запад се разискват спасението и свободата на човешката воля. Някои от участниците в тези диспути влизат в историята като отци и учители на Църквата, други –като еретици. Въпреки богословските спорове и мнения обаче по това време се формира окончателно канонът на Свещеното Писание, който е приет от цялото християнство.

Средните векове са следващият период от историята на Църквата, известен с все по-голямото различие между Изтока и Запада, което накрая завършва с разделянето на Западната и Източната църква през 1054 г. – събитие, известно в историята като Голямата схизма. И така, от 1054 г. християнството официално е разделено на две направления. Забележете, че тук говорим за християнство, а не за Църква. Църквата, която е невидима, продължава своето съществуване в лицето на искрено вярващите в Иисус Христос като Спасител, преживели новораждане чрез тази вяра в Него. Следва периодът на Реформацията. Тогава няколко души се опитват да насочат вниманието към злоупотребите на Римокатолическата църква от богословски и политически характер, както и в нарушение на човешките права. Всички те по един или друг начин са принудени да замълчат. Но през 1517 г. немски монах на име Мартин Лутер се опълчва срещу официалната Църква и

всички го чуват. С Лутер настъпва протестантската Реформация и идва краят на средните векове.

Реформаторите издигат няколко основни принципа за Църквата: върховния авторитет на Библията над църковната традиция и факта, че грешниците се спасяват единствено по благодат чрез вяра, без дела (Еф. 2:8-9). След Реформацията се появяват множество движения, които се опитват да възвърнат първоначалните принципи на Църквата, заличени през периода на Средновековието.

И така, от историята на Църквата научаваме, че тя е преживяла доста трудни моменти, гонения и отклонения от първоначалния курс, зададен от нейния основоположник Иисус Христос. Това се дължи на факта, че видимата земна Църква е била и е управлявана от хора, способни да допускат грешки. И въпреки това през всички години е съществувало едно събрание от хора, които са искрено новородени и съставляват Тялото на Христос, независимо към коя деноминация спадат.

След всичко това отново ще отговорим на въпроса: ако е важно да бъдем част от невидимата, т.е. Вселенската църква, защо е нужно да посещаваме видимата, т.е. местната църква?

Библията учи, че вярващите постоянно трябва да се събират заедно: „Всеки ден прекарваха единодушно в храма и като преломяваха по къщите хляб, се хранеха с весело и чисто сърце“ (Деян.

2:46). „Като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай, а се подканваме едни други и толкова повече, колкото виждате, че съдният ден наближава“ (Евр. 10:25).

Църквата е място, където вярващите взаимно се изграждат чрез наставление, поощрение, почитане и взаимопомощ. Тя е Тяло Христово и по аналогия с човешкото тяло всяка нейна част е важна за функционирането на цялото. Ръката, отделена от тялото, умира.

СЪВРЕМЕННАТА ЦЪРКВА

Днес съществуват множество различни деноминации, които се назовават Църква.

Но християнинът, който търси истинско общуване с Бога и с други вярващи, трябва да внимава, тъй като не всички движения и течения са църкви. Истинската, Вселенската църква е жива в онези събрания, където доктрините са базирани върху Свещеното Писание, където Христос е почитан във всичко, хората се покланят на Бога заедно и си служат един на друг.

Живеем в нелеки времена на войни, болести, смърт. Къде човек може да потърси помощ и надежда? Именно в Църквата, защото тя проповядва за Иисус Христос, Който единствен ни дава жива надежда. Църквата носи посланието на мира. Апостол Павел пише, че Църквата изявява посланието на помирението и призовава: „Помирете се с Бога“ (II Кор. 5:20). Във все по-разлагащия се и морално деградирал свят гласът на Църквата тръби, че има алтернатива.

Тя днес е тази, която проявява Божията любов към всички хора чрез различни социални проекти. Но най-важната роля на Църквата в наши дни е, че тя се моли на Бога за мир и за спасение на света, където Бог я е поставил. Тя е във света, но не е от света. Именно присъствието на Църквата на земята днес говори за свръхестественото присъствие на Бога, Който чрез Светия Си Дух живее във всеки вярващ, призовал Неговото име.

Историята на Църквата не завършва на земята, тя продължава и във вечността. При Своето първо идване тук Христос полага началото на Църквата, но Той ще дойде и втори път. Целта на Второто Му идване е да я вземе при Себе Си. Затова Църквата ще продължи славно съществуването си, като бъде съединена завинаги със своя Глава – Иисус Христос. Именно в този смисъл Църквата е назована „невеста на Иисус Христос“. Слава да бъде на нашия Господ и Спасител Иисус Христос за Неговата Църква!

ъде мога да намеря думи, за да опиша най-прекрасното нещо на този свят?

Как да опишеш това, което обичаш повече от всичко? Как да предадеш

чувствата, които завладяват сърцето само при мисълта за... Църквата!

За да разберем по някакъв начин как Бог се отнася към Църквата, можем да проследим сравненията, метафорите, образите, които Той използва за нея. Невеста на Иисус Христос, приготвена за сватбеното тържество. Тяло Христово, Глава на което е самият Христос, а всички Божи деца са членове на това

Тяло, обединени от „многообразни връзки“ и изпълнени с един Дух, водени във всичко от любов към Бога, един към друг и към цялото Тяло. Храм, „изграден“ от живи камъни, в който живее самият Бог, а и всички новородени, всеки на своето място, здраво свързан с другите до него. Божи народ, свят и избран, с ново, небесно гражданство, нова „конституция“ и придобил „правата на синовете на Царството“. Ето я – прекрасна, като „войнство със знамена“, като армия на Христос, която следва Победителя над ада и смъртта.

Няма нищо по-прекрасно от Христовата църква освен самия Христос, но Той съзнателно се отъждествява с нея. Чрез тези сравнения в Свещеното Писание Бог ни показва Своето отношение към Църквата, за която се казва, че „Той я е придобил със Своята кръв“ (Деян. 20:28). И очаква от нас, членовете на тази Църква, такова отношение към Себе Си и към нея. Защото Бог няма да се задоволи с по-малко.

Блажен си ти, Симоне, сине Йонин, защото не плът и кръв

ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата. Мат. 16:17

Основата на Църквата е не просто самият Иисус Христос, а и познанието

за Него. И е особено тъжно, че днес много християни нямат тази основа. И не само отделни вярващи, а и някои т. нар. църкви.

Него, Иисус Христос, ние не познаваме! За мнозина Той е нещо теоретично, част от учение, а не откровение за реалността. Но няма как да победим ада с нещо теоретично и точно към това е призована Църквата! Или сме забравили защо сме на този свят?

На Запад съм виждал красиви порцеланови чинии. Никой не ги използва: те висят по

стените за украса. Така някои хора възприемат Църквата на Иисус Христос – като нещо, достойно за възхищение заради красотата на формата му. Но Църквата не е дадена, за да й се любуваме, тя е тук, за да се ползваме от нея. Докато външните обстоятелства са благоприятни, привидната жива активност може и да е достатъчна, но щом портите на ада ни се противопоставят, всеки от нас ще се нуждае от божественото откровение, че Иисус Христос е реалност, че Той е Личност, че има господстваща над всичко власт.

Всемогъщият Бог разкрива

Своята любов към човека

в предобрази, в нагледни

картини и притчи, събрани в Библията.

Пред нас е боговдъхновената

книга Песен на песните от Соломон.

В нея Бог разказва за взаимната лю-

бов между небесния Жених – Христос и Неговата невеста – Църквата.

И ако вземем предвид, че Христовата

църква е събрание от изкупени от Господ души, спокойно можем да говорим за взаимната любов на Христос и изкупения от Него грешник.

Нека се съсредоточим върху три стиха от първата глава на Песен на песните: „Дъщери йерусалимски!

Черна съм, но съм хубава като шатри кидарски, като Соломонови завеси.

Не ме гледайте, че съм мургава, защото слънцето ме е ожурило: майчините ми синове ми се разсърдиха, сложиха ме да пазя лозята – моето собствено лозе не запазих. Кажи ми ти, когото обича душата ми: къде пасеш? Къде пладнуваш? Защо да съм като скитница край стадата на твоите другари?“ (ст. 4-6).

Всички християнски богослови са единодушни, че Соломон, вдъхновен от Бога, рисува в поетични песни картината на любовта между Възлюбения и Възлюбената, взаимната любов между Христос и Неговата Църква.

Христос обиква Църквата, изкупена от Него, обиква я „до смърт, и то смърт на кръст“ (Фил. 2:8). А какво можем да кажем днес за любовта

на Църквата към Възлюбения, ако в която и да е местна църква бият на очи нейните тъмни петна, нейната „смуглост“?

Нека си припомним молитвата на псалмопевеца Давид: „Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония“ (Пс. 50:11). И Бог чрез пророк Исая дава отговор на тази молитва: „Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове –като облак; обърни се към Мене, защото Аз те изкупих“ (Ис. 44:22). А за тази цел Той е дал на нас, каещите се, Изкупител на греховете.

Бог възприема Църквата чрез жертвата на небесния Агнец. В тази светлина Църквата на Иисус Христос е красива и нейният стремеж към небесния Младоженец се основава на тяхната взаимна любов.

Всички хора са много умели, когато осъждат своите ближни, а Светият

Дух чрез ап. Павел казва: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римл. 14:4).

Ние не можем и нямаме право да оценяваме вътрешния свят на друг човек, защото не сме сърцеведи. Когато прочетем за нравственото падение на цар Давид, не се интересуваме от живота му след това. Вече сме си направили извод за него. Той има много жени и наложници, но отнема съпругата на приятеля си Урия и след това коварно го убива. Вие бихте ли простили такъв грях? За такова кърваво престъпление той би трябвало да бъде убит с камъни. Тогава защо не плаща за греха си според Закона? Променил ли се е Законът?

Не, Бог не се променя и Неговият Закон остава в сила, но Давид е избран от Бога съд, затова Бог му дава дух на покаяние. Царят страда много и се мъчи в душата си заради греха, който е извършил. Прочетете Псалм 50 и ще разберете неговата скръб и искреността на покаянието му.

Бог се смилява над Давид и го нарича „мъж по Своето сърце“ (I Цар. 13:14), защото Той гледа сърцето на човека.

В дълбините на сърцето си Давид копнее за чистота и святост, но Бог позволява падението му като урок за бъдещите поколения. Никой от нас не е застрахован от падение, в Христос обаче за каещия се грешник

е гарантирана прошка – покаянието идва от искрено сърце, пробудено

от Светия Дух. Да си спомним и за ап. Петър. Той се отрича позорно от Христос, при това три пъти. И дори изрича клетва. Много от нашите братя никога не биха му простили, точно

в катакомбите, но портите на ада не могат и няма да могат да я надвият, защото е възлюбена от Христос, принадлежи на Него, Негово Тяло е. Сатана не е способен да сломи любовта й към нейния Възлюбен.

Исая пророкува за Църквата с възторг: „С радост ще се радвам в Господ, душата ми ще се развесели в моя Бог: защото Той ме облече в спасителна одежда, сложи ми дреха на правда, като на младоженец положи венец и като невеста с накит накичи“ (61:10).

И тази невеста днес казва за себе си: „Черна съм, но съм хубава“ (Пес. 1:4). Защо е черна? Такава ли е природата й? Не. Черна е, защото я е ожарило слънцето на много изпитания.

Христовата църква е красива не в своята праведност, която е от Закона. Тя е красива само с вярата си в Иисус Христос. Нейната праведност е от Бога, придобита е чрез вяра. Нейната чернота или мургавост е временна, докато е на земята, под жаркото

През 1978 г. Господ призова моята съпруга във вечната обител. Тя беше точно на 53 години. Работеше като линотипист в печатницата на вестник „Наши дни“ и се разболя от рак на кръвта поради отравяне с оловните изпарения там. Примитивната печатница не разполагаше с вентилационна система.

Една сутрин, два дни преди смъртта си, тя ми каза: – Коля, утре или вдругиден ще се срещна с Господ. Видях Го насън и бях облечена в бяла булчинска рокля. Полетях към Него във въздуха и се събудих, преизпълнена с радост. Значи вече съм готова за вечността... Днес си спомням този момент и си казвам: ти живееш на земята, защото Господ още не е завършил работата Си над тебе. Той те подготвя за вечността. И щом работата приключи, Иисус ще те повика.

както не биха простили на псалмопевеца Давид. Не биха позволили на тези мъже да служат в църквата.

Но по-късно Петър казва на Иисус, Който вижда сълзите му на покаяние: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам” (Йоан 21:17).

И Господ, разбира се, знае това. Ето защо Той дава на Петър поръчението: „Паси Моите овце“.

Историята на Христовата църква е изпълнена с много изпитания. Пътят й е осеян с остри камъни. Любовта към Иисус дава сила на много от Неговите деца да изберат мъчителна смърт и да останат верни на своя Изкупител.

Още от Голгота Христовата църква като ручей се крие в клисурите, излиза на открито и отново се връща

слънце. Старата й природа все още не е окончателно преодоляна, жилото й е силно. Но Възлюбеният на Църквата – Христос – я прави красива въпреки „смуглостта“ на земната й природа.

Христос днес подготвя Църквата, за да се срещне с нея, очиства я, обновява я, защото на небето „няма да влезе нищо нечисто“ (Откр. 21:27).

Църквата на Иисус в настоящето е покрита с немощи, но Господ довежда докрай делото, което е започнал за спасението и очистването на всяка изкупена душа. Това е Неговото обещание. „Даде й се да се облече в чист и светъл висон; а висонът е праведност на светиите“ (Откр. 19:8). Думите: „даде й се“ обясняват всичко. Сам Господ й дава това облекло.

Всяко Божие дете може да каже това. Невестата на Христос трябва да бъде без петно или бръчка. Нужно е петната по нашата душа да бъдат умити, очистени чрез кръвта на Христос и едва тогава Господ ще каже: „Сине Мой, дъще Моя, време е да си починеш в страната, където няма болести, нито сълзи, нито смърт“. Новороденият християнин има в Христос „вечно изкупление“ (Евр. 9:12), следователно и „вечно спасение“ (Евр. 5:9). Но тъй като живее на земята в греховно тяло, той не само е подложен на скърби, но понякога и върши грехове. Апостол Яков пише: „Всички ние много грешим“ (Як. 3:2). С най-голяма вероятност братът на Господ, ап. Яков, включва и себе си в думата „всички“.

Ние делим греха на голям и малък, но Бог не прави такива разграничения. Малкият грях, както и големият, закрива светлия лик на Христос пред нас. В Библията се казва: „Който опази целия Закон, а съгреши в едно, е виновен във всичко“ (Як. 2:10). Малкият грях, както и големият, е мерзост

в очите на Бога и затова трябва да бъде

изповядан и заличен с Неговата благодат. Искреният християнин, който живее в светлината на благовестието, често трябва да моли Бога за прошка

и очистване чрез кръвта на Христос.

Затова в Песен на песните възлюбената казва: „Мургава съм, защото

слънцето ме е ожурило“ (Пес. 1:5). Кра-

сотата, дарена в Христос, нерядко е

покрита от „мургавостта“ на нашите

грехове. И единствено себеправедни-

ят не вижда това в себе си. Нека прочетем какво говори Светият Дух чрез апостол Йоан: „Ако кажем, че нямаме

слово и всяко познание“, в които се е утвърдило „Христовото свидетелство“ (I Кор. 1:5-6). По-нататък в същата глава ап. Павел умолява в името на Господ Иисус Христос в църквата да няма разделение на „Павлови“, „Аполосови“, „Кифови“, „Христови“ или, казано на съвременен език, на „наши“ и „чужди“.

Как може да се обясни подобно разединение? С факта, че в сърцата на някои вярващи старият Адам не е умрял и в съюз с тъмните сили продължава да се противопоставя на волята и заповедите на Бога: „Да бъдат всички едно“ (Йоан 17:21).

Това е „мургавостта“

по лицето на Църквата, от която днес страда делото на благовестието. И трябва да се повтарят думите на възлюбената: „Не ме гледайте, че съм мургава; защото слънцето ме е ожурило“ (Пес. 1:5).

Но тази „чернота“ не е същността на нашия духовен живот. Това явление е временно. Според Божия план Христовата църква няма да остане такава. Светият Дух извършва очистване в живота на всеки член на Църквата и ще продължи да го прави до деня на Иисус Христос, когато Младоженецът ще каже: „Цялата си хубава, моя мила, и петно няма по тебе!“ (Пес. 4:7).

грях, мамим себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:8-9).

Благодаря на Бога за тази възможност да бъдем очистени и да получим прошка заради жертвата на Иисус Христос.

Когато четем апостолските Послания до църквите, срещаме плачевни явления. Първото послание към Коринтската църква е адресирано до „призованите светии“ (1:2). В Христос те „са се обогатили с всичко, с всяко

Как Господ премахва нашата „мургавост“ днес? На първо място, Той отваря очите ни, за да видим себе си в правилната светлина.

Когато християнинът осъзнае своя грях, Бог му дава дух на покаяние.

Но ние ще бъдем способни да различим греха си само когато изучаваме Свещеното Писание и го използваме като огледало, за да видим себе си, да се самонаблюдаваме. Христос казва:

„Бъдете внимателни към себе си“ (Лука 17:3). И ап. Павел, воден от Светия Дух, моли братята и сестрите да си носят бремето един на друг, „като се пазят“ (Гал. 6:1). Който бди над себе

си, а не над другите, се подготвя за среща с небесния Младоженец.

Наближава денят, когато делото на Христос – събирането на Църквата и подготвянето й за срещата с Него – ще бъде завършено. Той ще „я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, а ще бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:27).

След като се завърши строителството на дадена сграда, скелето се премахва и зданието веднага се преобразява. Така ще бъде и с Христовата църква. Днес тя преминава през своето несъвършенство: временната й „мургавост“ трябва да изчезне в живота на всеки новороден християнин. За тази цел Бог допуска скърби, лишения, трудности, болести, а понякога и гонения не само от страна на властите, а и от събратята ни по вяра. Така Той обновява нашата любов към небесния Младоженец и един към друг. Само Църквата, която излъчва светлина и гори с огъня на любовта, може да привлече хората към Христос и да им покаже пътя на спасението.

Веднъж прочетох история за това, как една църковна сграда се запалила от удар на мълния. Членовете й се втурнали да гасят пожара. Тогава забелязали мъж, който не спирал да носи вода. Един от вярващите му казал: – Не сме те виждали досега в нашата църква…

– Така е, защото преди не бях виждал Вашата църква да гори – отговорил непознатият.

В някои местни църкви светилникът едва мига, но във всяка църква има свещи, които горят ярко и греят. Господ знае имената им. Те са тези, които не позволяват портите на ада да победят Църквата, защото пред тях е Христос, Началникът на вечния живот.

На Него да бъде слава завинаги!

сички обичаме семействата си. Грижим се за тях и се опитваме да изпълняваме ролята си на добри съпрузи, родители, деца. Невинаги се получава, но се стараем. Случва

се да се изморим, да пуснем ръце и да си кажем: „Не издържам повече. Вероятно не съм създаден за това или просто съм неудачник“. В други ситуации обаче като че ли нещата се получават и ние започваме да вярваме в себе си и семейството си, без да осъзнаваме, че всичко това се дължи на временни и променливи обстоятелства като успех, здраве, красота, богатство.

Не знам кое е по-опасно: привидният успех или депресията поради провал. Но знам със сигурност, че всички опити

да се изгради добро семейство без Бога или да има семейство извън Божието семейство, рано или късно ще свършат зле. Докато моето семейство е само мое, нищо добро не го чака.

Това, което казваме за личното спасение на човека – че не можеш да промениш живота си, без да го дадеш във властта на Бога, че трябва да развенчаеш своето „аз“, като позволиш на Бога да бъде твой Цар, е вярно и по отношение на семейството.

То няма да съществува, ако не го отдадем, ако не го посветим на Бога. Семейството, както го е промислил Бог, няма да се осъществи, ако не разберем целия мащаб на Божия план и не станем част от този план.

Изборът е прост: семейството може да бъде наша собственост, проява на

нашия егоизъм или да стане елемент от нещо много по-голямо – съпричастно на Христовата църква и Божието царство.

Аз избирам втората възможност. Не мога да кажа, че с този избор всичките ни проблеми ще приключат. Но определено мога да твърдя, че такъв поглед към семейството в перспективата на Църквата дава вдъхновение и правилна посока на нашите усилия.

Неслучайно ап. Павел вписва темата за семейството в по-голямата тема за Църквата: „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христос и за Църквата. Нека всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:32-33). Отношенията в семейството далече не са вътрешносемеен въпрос. Начинът, по който живеем в семейството, определя нашата позиция в Христовата църква и в Божието царство.

Отношението на Христос към Църквата е модел за всяко семейство. Само като Му подражаваме, като се уподобяваме на Него, можем истински да обичаме своето семейство.

Ние най-често изграждаме семействата си, като подражаваме на други, по-„успешни“ модели. Но апостолът ни призовава „да живеем в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си“ (Еф. 5:2). Павел повтаря три пъти: „както и Христос“ (Еф. 5:2,23,25). По този въпрос той не се позовава на личния си опит. От другите му текстове също не научаваме нищо за неговото семейство. Апостолът посочва Христос и Неговото отношение към Църквата като единствения истински ориентир. Най-положителният пример за семеен живот и най-добрият съвет от християнски семеен консултант няма да заменят този ориентир за нас: обичайте „както и Христос“.

В това апостолско наставление намирам не само нова мотивация и добър пример да обичам повече семейството си.

осветеността в днешно време е доста рядко явление, затова не е изненадващо, че членството в местна църква е загубило особеното си значение за толкова много вярващи. Тъжно е да констатираме факта, че в наши дни не е необичайно християните да се местят от една църква в друга, като избягват духовната грижа на презвитерите и не се посвещават на служение в общността на вярващите.

Въпреки това тенденцията да се пренебрегва – или да се отхвърля – необходимостта човек да се присъедини към църква като неин официален член, отразява неразбирането на хората за отговорността на вярващия към Христовото

Тяло. А и така той се лишава от многото благословения и възможности, които това посвещение предоставя. За всеки християнин е жизненоважно да разбере какво означава за него членството в местна църква и защо то е толкова необходимо.

Какво означава да членуваш в местна църква?

Когато човек придобие спасение, става член на Христовото Тяло (I Кор. 12:13). Тъй като вече е в единение с Христос

и с другите вярващи, той е годен да стане член на местната

църква, която е образ на това Тяло.

Смисълът е официално да се посвети на точно определена местна общност от вярващи, обединени за установени

от Бога цели. Тези цели включват получаване на наставления

от Божието слово (I Тим. 4:13; II Тим. 4:2),

служение и назидание един на друг чрез

правилно използване на индивидуалните

духовни дарби (I Пет. 4:10-11; Римл. 12:3-8;

I Кор. 12:4-31), участие в изпълнението на

църковните постановления (Лука 22:19-20; Деян. 2:38-42) и благовестване на загиващите (Мат. 28:18-20).

Освен това, когато човек стане член на местна църква, той се подчинява на духовната грижа и авторитета на презвитерите, които отговарят на библейските изисквания и които Бог е поставил в тази общност.

Библейска обосновка за членството в местна църква

Въпреки че Писанието не заповядва изрично на вярващите да се присъединят официално към местната църква в даден район, целият Нов Завет е проникнат от библейския принцип за необходимостта от такова членство.

1) Примерът на ранната Църква

В ранната Църква идването при Христос се отъждествявало с идването в Църквата. Самата идея да получиш спасение, без да принадлежиш към местна църква, е чужда на Новия Завет. Когато хората се обръщали към Христос с покаяние и вяра, те били кръщавани и се присъединявали към местната църква (Деян. 2:41,47; 5:14; 16:5). Това обръщане не било само лично посвещение на Христос, а водело и до официално обединение с други вярващи в местна общност.

Новозаветните Послания са написани в по-голямата си част до местни църкви. В малкото случаи, когато са адреси-

рани до отделен човек, например Тимотей, Тит и Филимон, е важно да се има предвид, че тези хора са били водачи на църкви. Така новозаветните Послания потвърждават, че самият Господ повелява вярващите да участват в местна църква. Новият Завет също свидетелства, че църквите са имали списъци на вдовиците с право на финансова помощ от общността (I Тим. 5:9). Това означава, че в църквите са съществували списъци с техните членове – т.е. хората, които са се обръщали и са се присъединявали към тях (вж. Деян. 2:41,47). Има свидетелства за това, че когато вярващ се е премествал в друг град, църквата обикновено е изпращала писмо с препоръка за него до новата му общност (вж. Деян. 18:27; Римл. 16:1; Кол. 4:10; срв. II Кор. 3:1-2).

Много от твърденията в книгата Деяния могат да бъдат разбрани само ако съществува официално членство в местна църква.

2) Наличието

на ръководство в църквата

Новият Завет дава много последователно образец за църковно ръководство – с няколко презвитери начело на всяка отделна местна църква. Задълженията, които се възлагали на водачите, говорят за тяхната грижа към ясно определен кръг от членове на местната църква.

Писанието учи, че презвитерите на църквата ще бъдат отговорни пред Бога за всеки отделен вярващ, поверен на тяхната грижа (Евр. 13:17; I Пет. 5:3). Всички тези задължения на презвитерите предполагат, че в местната църква трябва да е имало ясно определен и взаимно признат кръг от членове. Старейшините могат да се грижат за хората и да дават отчет пред Бога за тяхното духовно състояние само ако ги познават лично; те могат да надзирават единствено онези, към които осъзнават отговорността си; и могат да изпълняват задълженията си като пастири на стадото само ако знаят кой е част от това стадо и кой – не.

Презвитерите не носят отговорност за духовното състояние на всички, които просто посещават църквата, или на онези, които присъстват в нея от време на време. Те са длъжни преди всичко да се грижат за хората, които са се подчинили на техния авторитет, като са станали членове на местната църква. Тeзи, които отказват да се присъединят към местна общност и да поверят себе си на грижите и авторитета на презвитерите, нямат наставници. Всичко това предполага, че всеки вярващ трябва да знае на кого е длъжен да се подчинява, а това от своя страна говори за съществуването на строго определен кръг от членове на църквата.

3) Необходимостта от църковна дисциплина

В Евангелието от Матей 18:15-17 Иисус дава ясни предписания как църквата трябва да се стреми да възстанови съгрешилия вярващ. Ако той откаже да изслуша тези дваматрима души, които го изобличават, тогава те трябва да разкрият това пред цялата църква (ст. 17). Ако и в този случай няма покаяние, последната стъпка от целия процес трябва да бъде отлъчването на съгрешилия от църквата (ст. 17; срв. I Кор. 5:1-13).

Прилагането на църковна дисциплина според Матей 18 гл. и други библейски текстове (I Кор. 5:1-13; I Тим. 5:20; Тит 3:10-11) предполага, че църковните презвитери знаят кои са членовете на тяхната църква. Но тъжният факт за широкоразпространеното неразбиране колко важно е членството в местна църква принуждава много презвитери да прилагат църковна дисциплина и към хора, които официално не са членове на тяхната църква и въпреки това редовно посещават служенията при тях. Библейското учение за църковната дисциплина обаче предполага членство в местна църква.

4) Заповедта към вярващите да се назидават взаимно Новият Завет утвърждава, че църквата е Тялото на Христос и че Бог е призовал всеки член на това Тяло към живот, посветен на неговия растеж. С други думи, Писанието призовава всички вярващи да се назидават един друг, като изпълняват новозаветните заповеди, които съдържат израза „един (към) друг“ (например Евр. 10:24-25), и като използват духовните си дарби (I Пет. 4:10-11; Римл. 12:6-8; I Кор. 12:4-7). Взаимното назидание обаче е възможно само при условие че сме в Тялото Христово. Призивът към такъв род служение предполага, че християните са се посветили на грижата за други вярващи в конкретна местна църква. Членството в местна църква е просто формален начин за изразяване на това посвещение.

Заключение Посветеността на местната църква включва изпълнението на много отговорности: да бъдеш пример за благочестив живот в обществото, да използваш своите духовни дарби в служение на други вярващи, да участваш във финансовата подкрепа за служението на църквата, да споделяш и получаваш съвети от своите братя и сестри в кротост и любов и да участваш постоянно в общото богослужение. Всичко това е голяма отговорност и от нейното изпълнение зависи много. Само когато всеки вярващ осъзнава своята посветеност на църквата, цялата църква е способна да живее според призванието си като Христов представител на земята. Просто казано, членството в местна църква има огромно значение.

ВСвещеното Писание срещаме многообразни дейности, практикувани с различна степен на ангажира-

ност. Там четем особено цветното

описание на една от най-характерните човешки деятелности:

„Кой е направил бог и е излял

идол, който не принася никаква

полза? Всички участници в това ще

бъдат посрамени, защото и самите

художници са пак хора; нека те всички се съберат и застанат; те ще се уплашат и всички ще бъдат посрамени. Ковачът прави топор от желязо и работи на въглища, с чукове го

оглажда и се труди над него с яката си ръка дотолкова, че изгладнява

и отмалява, не пие вода и изнемогва.

Дърводелецът (като избере дърво)

тегли по него линия, с островърхо

оръдие го очертава, после го изработва с длето и го окръгля, и изкарва

от него образ на хубав човек, за да го

постави вкъщи. Сече си кедри, взема бор и дъб, които си избира измежду

горските дървета, сади ясен, който дъждът кара да расте. И това служи

на човека за топливо и част от него употребява, за да се топли, и кладе огън, и пече хляб. И пак от него прави бог и му се покланя, прави идол и коленичи пред него. Част от дървото

изгаря в огън, с друга част вари месо

за ястие, пече си печено и яде до насита, а също се грее и казва: „Хубаво, сгрях се; усетих огън“. А от остатъците прави бог, свой идол, покланя му се, коленичи пред него и му се моли, и казва: „Спаси ме, защото ти си мой бог!“ (Ис. 44:10-17).

Преди да чуем анализа на самия Бог за действията на тази представителна извадка от човечеството, нека се запитаме какво виждаме тук. Несъмнено – преди всичко усърдие! Огромно усърдие и похвална прилежност, прилагани системно и систематизирано. Но колкото и да е странно, според Свещеното Писание хората прилагат усърдие главно ето в този аспект:

„Двете им ръце се простират към злото, за да го вършат прилежно“

(Мих. 7:3, РИ).

Всеки ще се съгласи, че действията, описани в Исая 44 глава, са глуповати, но не всеки ще ги определи като злодеяние. За да си отговорим

защо те са зло, и то върховно, нека дефинираме идолопоклонството, което практикува нашият герой: „Идолопоклонството е почитане, преклонение и служение на образ, идея или обект в противовес на почитането и служението на Бога“1 Сега вече можем да продължим и с останалите стихове от главата: „Не знаят, нито разбират: Той им е затворил очите, за да не виждат, и сърцата им, за да не разбират. И не взима това на сърце, нито има дотолкова знание и разум да каже: „Половината му изгорих на огъня и на въглените му опекох хляб, сварих месо и ядох; а от остатъка му нима ще направя гнусота? Нима ще се кланям на къс дърво?“.

Той припка подир пепел; измаменото му сърце го е въвело в заблуда и не може да освободи душата си и да каже: „Не е ли измама това, което е в дясната ми ръка?“ (ст. 18-20).

Това е анализ, направен от самия Бог, според Когото идолопоклонникът се намира в тежко умопомрачение. Да, той не се и замисля за очевидни истини, които просветлен човек вижда с невъоръжено око. Просветленият обаче е такъв именно защото има „въоръжено око“ –Свещеното Писание. А то е единственото на земята, което ни разкрива в дълбочина толкова очевидни истини.

Затова ще приведем още думи от пророк Исая за въоръжаване на очите ни:

„И така, на кого ще уподобите Бога? И какво подобие ще Му намерите? Художник излива идола и златар го покрива със злато и принажда сребърни верижки. А който е беден за такъв принос, избира дърво, което не гние, намира се изкусен художник да направи идол, който да стои твърдо“ (Ис. 40:18-20).

„Почитайте боговете така, сякаш наистина съществуват. Ако не ги почитате, те са просто парчета глина“. Всеки духовно неновороден човек е сто процента идолопоклонник. Другояче не може и да бъде, защото правилният Обект на поклонение, живият Бог, е извън физическите и душевните сетива на почти сто процента от всички хора през всички векове. Това е така, защото Иисус ни казва, че истинските поклонници на Бога Му се покланят в дух и истина. Тези двете – духът и истината – не са налични у хората, които не са преживели духовно новорождение.

А и само думите на Бога носят дух, живот и неподправена истина в себе си. Онези, които не ги слушат с пълно доверие, са духовно мъртви, те нямат и не могат да имат правилен обект на поклонение.

Основната истина, която трябва да черпим от Библията, е какъв е действителният Образ на Бога. Ако нямаме представа какъв е по характер и същност Бог, непременно ще се покланяме на бог, който е създаден според нашите представи.

И това неминуемо ще е карикатура на Бога. Точно затова идолопоклонството се основава на разнообразни криви предположения за духовния свят. Всички те обаче са сериозна подигравка спрямо Бога, която няма как да остане ненаказана (наред със самонаказанието, което носи в себе си помраченото човешко съзнание).

И след Грехопадението у всеки от нас се е запазило едно непреодолимо желание да се покланяме на някого или нещо. Някой беше казал: „В центъра на човешкото сърце има олтар и ние не понасяме той да е празен!“. Точно този неизкореним инстинкт за поклонение у човека буди най-голям интерес сред демоничния свят. Ето как обобщава това ап. Павел: „Каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не на Бога; аз обаче не искам да бъдете съобщници на бесовете“ (I Кор. 10:20).

Именно демоните (бесовете) са основните поддръжници на грешника в усърдното му дело да заменя Бога с всичко друго. В лабораториите на лъжепророка (вж. Откр. 19:20) кипи могъща „творческа“ дейност, целяща да разнообразява по всякакъв начин заблудите на хората как да се покланят. Огромно удоволствие доставя на

На предишната страница виждаме един от запазените през вековете древни артефакти (по-нетрайните дървени идоли не стигат до нас). Красота, нали?! Ето такъв е типичният резултат от древните (а и от съвременните) идолопоклоннически практики. Има две удивителни китайски поговорки, които трагикомично потвърждават казаното от пророк Исая (независимо че са изречени от идолопоклонници):

„Хората не могат да живеят без богове, а боговете без хората са безполезни“;

1 https://bg.wikipedia.org/wiki/Бог

сатана и злите духове да гледат как

човекът, създаден по Божи образ и

подобие, заменя „славата на нетлен-

ния Бог с образ, подобен на тленен

човек, на птици, на четвероноги и на влечуги“ (Римл. 1:23).

В текста точно преди този стих

ап. Павел разкрива на римляните, че

макар и идолопоклонниците да се

представят за мъдри, те все повече

глупеят и глупеят, и глупеят… Всеиз-

вестно е, че колкото по-изостанали

са даден човек и племе, толкова

по-примитивни са техните обекти

на поклонение. Вярна е и обратната

корелация – пропадането на човека

във все по-дивашко състояние води

до видимата деградация на негови-

те идоли. Всичко това ни разкрива и

псалмопевецът:

„Техните идоли са сребро и зла-

то, дело на човешки ръце. Имат

уста, ала не говорят; имат очи, ала

не виждат; имат уши, ала не чуват; имат ноздри, ала не обоняват; ръце

имат, ала не пипат; нозе имат, ала не

ходят; те не издават глас с гърлото

си. Подобни на тях да бъдат онези, които ги правят, и всички, които се надяват на тях“ (Пс. 113:12-16).

На практика идолопоклонство -

то неизменно води до прогресивно

оглупяване всеки човек, който не

се покланя на живия Бог. Именно

затова нашата статия е озаглавена:

„Безумието на идолопоклонството“.

По тази причина и Господ в Словото

Си ни представя един твърде трагикомичен образ на идолопоклонника.

Но в своите занимания той рядко действа самостоятелно – ето как

Бог ни разкрива колко хармонично си сътрудничат идолопоклонниците в общото си дело:

„Всеки помага на другаря си и

казва на брат си: „Дръж се!“. Ковачът ободрява леяра; който разплеск-

ва с чук листовете, ободрява онзи, който кове на наковалня, докато си мисли за спойката: „Добра е“; и я заякчава с гвоздеи, за да бъде твърда“

(Ис. 41:6-7).

Често с мъка на сърце наблюдавам околните ми, които все още живеят в дълбока духовна тъмнина, докато усърдно се насърчават един друг в общото си идолопоклонство.

За тази цел демоничният свят е впрегнал и всички ресурси на всяка светска медия – те имат за своя основна цел хората да се утвърждават

в идолопоклонството си. Именно в този процес виждаме най-голяма задружност и взаимопомощ между хората и народите. Тъжно, много тъжно…

Но нека никой от нас не се големее! У всеки човек, дори у вярващи с дълъг стаж, все още живее идолопоклонникът. Затова борбата с него трябва да бъде безмилостна и непрестанна.

Без съмнение разглежданата тема е твърде важна и пространна, затова същността на идолопоклонството и характерните му прояв -

ления ще разгледаме в следващия брой на сп. „Прозорец“. И все пак тук бих искал да анонсирам, че днес „цивилизованият“ човек е същият идолопоклонник като описания от пророк Исая. Нашият съвременник просто заменя златните, каменните и дървените идоли с по-завоалирани, но не по-малко глуповати техни форми.

За да видим защо идолопоклонството е толкова разпространено, независимо от своето безумие, ще се върнем към думите, които цитирахме в началото: „А от остатъците прави бог, свой идол, покланя му се, коленичи пред него и му се моли, и казва: „Спаси ме, защото ти си мой бог!“ (Ис. 44:17). По принцип желанието за поклонение идва и от подсъзнателната нужда на всеки от нас от сигурност, защита и подкрепа. И когато човек не познава и не признава способността и желанието на Бога да ни защити, да подкрепи и удовлетвори обективните ни нужди, неминуемо ще търси това от някой друг или нещо друго. След Изхода от Египет изплашените евреи си правят златно теле именно защото търпението им да чакат Мойсей (всъщност

Бога) се изчерпва. „Това са боговете

ти, които те изведоха от Египет!“ (срв. Изх. 32:4). Евреите си правят кумир, защото не могат да стоят дори няколко дни в несигурност –без богове, т.е. без духовни покровители.

Разпространението на кумирите е свързано и с друг проблем на духовно мъртвия човек – той не може да живее само с вяра, без подпорката на своите сетива. Така се обяснява и почитанието на икони и статуи в най-разнообразните им религиозни и светски форми. Както е казал народът: „Око да види, ръка да пипне…“.

Мнозина аргументират нуждата от такива „визуални материали“ с факта, че в древността те са били необходими като пособие за обучение на неспособните да четат Писанията. Има обаче едно по-дълбоко и по-точно обяснение – езичникът винаги е бил неспособен да възприема слово без визия. Затова и му се налага да има такива „подпорки“ на вярата, което не само не съдейства за приближаването му към невидимия Бог, а напротив –отдалечава го.

Във връзка с това има една печално вярна сентенция: „Когато пръстът сочи Рая, глупакът гледа пръста!“...

Нека още тук да кажем няколко

думи как човек се спасява от смъртоносното идолопоклонство. Чрез пророк Йеремия самият Бог ни дава рецептата в няколко думи: „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, ако Ме потърсите от все сърце“ (Йер. 29:13).

Това е задължителното условие за спасението на човека. Всичко извън тази нагласа е идолопоклонство, защото Създателят не може да споделя славата Си с идолите. Онзи, който ще бъде на небето с Бога, трябва да направи своя избор с неразделено сърце. И Господ няма да приеме нищо по-малко от това.

Ето защо нека отново и отново утвърдим разкрития само в Библията истински Бог като единствения законен Обект на поклонение, служение и почитание! И тук ще цитираме пророк Исая: „С кого Той се съветва и кой Го вразумява и Го поучава в пътя на правдата, и Го учи на знание, и Му посочва пътя на мъдростта? Ето, народите са като капка из ведро и се смятат като прашинка на везни. Ето, островите Той повдига като прашец. И Ливан не стига за жертвен огън, и животните по него – за изгаряне. Всички народи пред Него са като нищо – за по-малко от нищо и от празнота ги смята Той. И тъй, на кого ще уподобите Бога? И какво подобие ще Му намерите?“ (Ис. 40:14-18).

Ако имаме високо съзнание за Създателя на всичко видимо и невидимо, бихме ли Го заменили с каквото и да било друго – материално или нематериално?! В Библията са ни дадени прекрасни примери за еврейски царе, които с дълбока омраза и погнуса унищожават идолите, издигнати от обезумелия народ на всяко високо място. Не, не насърчавам към такива действия. Но нека изследваме себе си и своята представа за Бога – дали наистина познаваме добре Обекта на поклонение, описан в Библията, или все още се покланяме на Негова карикатура, измислена от самите нас?!

Ще завършим обаче тази част с положителна нота. Вече знаем, че „подобни на идолите ще бъдат онези, които ги правят, и всички, които се надяват на тях“. Именно по тази духовна логика и поклонникът в дух и истина все повече прилича на живия Бог, на Когото се покланя! И това е сред най-големите блаженства за вярващия, загърбил с презрение своите идоли.

А на кого ще приличам все повече – на телето или на Създателя, избирам сам!

Боже на нашите бащи, седнал на престол сред ярка

светлина, колко богат, колко музикален е нашият език! Но когато се опитваме

да говорим за Твоите чудеса, колко

бедни изглеждат думите ни и колко немелодична става речта ни!

Когато разсъждаваме за плашещата тайна на Твоето Триединство, закриваме с ръка устата си. Стоим пред този „горящ храст“ и молим не да разбираме всичко докрай,

а само да можем правилно да Те почитаме като един Бог в три Лица. Aмин.

Да размишляваме върху три-

те Лица на Бога, означава

мислено да се разходим из

Райската градина, като се

движим на изток, и да стъпим в Светите земи. Нашите най-искрени стремежи

да разберем неразгадаемата тайна на Троицата трябва да останат завинаги безрезултатни и само дълбокото благоговение може да предпази желанието ни от безпочвени предположения.

Някои хора отхвърлят всичко, което не могат да обяснят, затова отричат и че Бог е триединен. Те се взират във Всевишния със своя студен, спокоен поглед и си мислят, че Бог не може да

е и един, и трима едновременно. Тези хора забравят, че целият им живот е обвит в тайна. Не признават, че всяко ре-

ално обяснение дори на най-простото природно явление е обвито в мрак и не е по-лесно да се обясни това явление, отколкото да се разкрие тайната на триединния Бог.

Всеки човек живее с вяра – както невярващият, така и посветеният на Бога: единият вярва в законите на природата, другият вярва в Бога. През целия си живот всеки трябва да вярва в нещо, макар и несъзнателно. Дори и най-ученият мъдрец може да бъде накаран да замълчи с един прост въпрос: „Какво?“. Отговорът на този въпрос винаги ще се крие в бездната от незнание, недостъпна за разбирането на който и да било човек. „Бог знае пътя й (на смъртта) и Той познава мястото й“ (Йов 28:23), но

смъртният човек никога не знае това.

Томас Карлайл, следвайки Платон, описва чувствата на един човек – сериозен езически мислител, израснал в тъмна пещера, когато за първи път вижда изгрева на слънцето. „Колко бил удивен! – възкликва Карлайл. – Какво изумление го обзело при вида на това, което ние всеки ден гледаме с безразличие! Със свободно, открито възприятие на дете и в същото време със зрялост на ума, характерна за възрастния, той гледал целия спектакъл и сърцето

му се възпламенявало... Тази скалиста земя, покрита със зелена трева и цветя, тези дървета, планини, реки, тези шумящи морета и огромният тъмносин океан, който се вълнувал отгоре, над главата му, разлюлян от вятъра, този черен облак, който постоянно променял формата си и от него идвали ту огън, ту градушка и дъжд. Какво било това? Какво? Цялата дълбочина, цялата същност на всичко това ние все още не знаем. И никога няма да разберем.“

Колко различно е нашето възприятие – възприятието на онези, които са преситени от чудеса. „Ние избягваме да мислим за това съвсем не поради своята великолепна проницателност –пише Карлайл, – а заради невероятното си лекомислие, заради нашето невни-

мание, защото не ни достига проницателност. Преставаме да се учудваме на това, защото не мислим... Наричаме огъня, излизащ от черния буреносен облак, електричество. С тон на учени хора четем лекции за него и получаваме някакво негово подобие, като търкаме коприна в стъкло. А какво всъщност е това? Откъде идва? Къде отива? Науката е направила много за хората, но е лоша онази наука, която се опитва да скрие от нас великата, дълбока и

трува,

че

разбира, тя свидетелства за

него, като повтаря онова, на което учи Свещеното Писание. Някои отричат, че в Библията се говори за триединен Бог, тъй като самата мисъл за тройственост и единство според тях е противоречие в терминологията. Но след като не можем да разберем защо и как листото пада от дърво край пътя, защо и как малко врабче се излюпва в гнездо на същото дърво, защо Троицата да е проблем за нас? „Мислите ни за Бога

доказателства, означава да направиш вярата излишна. Всички, които притежават дара на вярата, ще разберат колко мъдри са смелите думи на един от първите отци на Църквата: „Аз вярвам, че Христос е умрял за мене, защото това е невероятно. Вярвам, че Той е възкръснал от мъртвите, защото това е невъзможно“.

Така се е отнасял към Бога Авраам, който въпреки всички реални доводи останал твърд във вярата, прославяйки

свещена безкрайност на незнанието, в която никога не можем да проникнем и над която цялата наука е като ципа над водна повърхност. Този свят дори сега, когато има толкова много различни

науки, както и преди, си остава чудо –непонятен, загадъчен и непостижим за всеки, който се замисли над него.“

Проникновените, почти пророчески думи на Карлайл са написани преди повече от сто години, но оттогава нито едно постижение на науката и техниката не е обезценило тяхното значение и в това твърдение не е остаряла нито една точка или запетая. Ние, както и преди, не знаем. И за да не помислят лошо за нас, лекомислено повтаряме популярни научни термини. Обуздаваме мощната енергия, която преминава стремително през нашия свят. Управляваме тази енергия с найголяма прецизност в автомобилите и в кухните си. Караме я да работи за нас, но все още не знаем какво представлява тя. Секуларизацията, материализмът и обсебващото присъствие на вещите угасиха светлината в нашите души и ни превърнаха в поколение от зомбита. Прикриваме пълното си незнание с думи и се срамуваме да се изненадаме от каквото и да било, страх ни е дори да произнесем думата „тайна“.

Без колебание Църквата проповядва учението за Троицата. Без да се прес-

стават по-възвишени – пише Мигел де Молинос, – когато признаем, че Той е непостижим, недостъпен за нашия разум, а не когато си Го представяме по някакъв начин и Му придаваме красота, съответстваща на нашето несъвършено разбиране.“

Не всички, които са се наричали християни през вековете, са изповядвали учението за Троицата. Но вярата в Троицата от времето на апостолите е сияела над Църквата на Божия първороден Син в нейното пътуване през годините точно както присъствието на Бога във вид на огнен стълб е сияело над стана на израилтяните при пътуването им през пустинята, като е свидетелствало на целия свят: „Това е Моят народ“. Чистотата и силата следвали вярата. Под това знаме вървели апостоли, църковни отци, мъченици, мистици, автори на църковни песнопения, реформатори, борци за съживление на Църквата – върху техния живот и върху делата им стоял печатът на Божието одобрение. Въпреки че възгледите им се различавали в някои второстепенни детайли, всички те били обединени от това, че приемали и подкрепяли учението за Троицата. Вярващото сърце признава онова, за което Бог говори, без да се опитва да намери други доказателства. Да търсиш доказателства, означава да се съмняваш. Да намериш

Бога. Така се е отнасял към Бога Анселм – „вторият Августин“, един от най-великите мислители на християнската епоха, който бил убеден, че вярата трябва да предхожда всички опити за разбиране. Естествено, размисълът над истината, позната чрез откровение, идва след като е дошла вярата, но вярата се поражда там, където ушите слушат, а не там, където умът се отдава на разсъждения.

Вярващият човек стига до вярата не чрез мъдруване, той не търси потвърждение на вярата си във философията или науката. Този човек вика: „О, земьо, земьо, земьо! Слушай словото Господно!“ (Йер. 22:29). „Бог е верен, а всеки човек е лъжлив“ (Римл. 3:4).

Означава ли това, че учеността няма никаква стойност в сферата на религията, дадена ни от божественото откровение? Съвсем не. Ученият е изправен пред много важна задача, но нейните предели са строго ограничени. Задачата на учения е да гарантира чистотата на текста, възможно най-голямата му близост до първоначалния текст на Божието слово. Ученият може да сравни един пасаж от Писанието с друг, докато стигне до разбиране за истинския му смисъл. Но с това неговите пълномощия се изчерпват. Той никога не трябва да дава своята оценка за написаното. Не бива да се осмелява да предоставя смисъла, вложен в Божието слово, на

преценката на своя ум. Ученият не трябва да отсъжда дали Божието слово е разумно, или неразумно, дали е научно, или антинаучно. След като смисълът на дадената част от Писанието бъде разкрит, този смисъл отсъжда за учения, а не обратното.

Учението за Троицата е истина за сърцето. Само човешкият дух е в състояние да премине през тази завеса и да проникне в Светая Светих. „Позволи ми да Те търся в стремеж – моли се Анселм на Господ, – нека се стремя към Тебе в търсене, позволи ми да Те намеря в любов и като Те открия, да Те обичам“. Любовта и вярата се чувстват като у дома си в тайната на триединния Бог.

И нека разумът коленичи с почит, без да

влиза в този дом.

Христос без колебание използва

формата за множествено число, когато

говори за Себе Си и същевременно за Бог Отец и Светия Дух: „И ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). Той казва също: „Аз и Отец

сме едно“ (Йоан 10:30). Много е важно

да мислим за Бога като за единна Тро-

ица, без да смесваме трите Лица и без да разделяме единната им същност.

Само по този начин можем да мислим правилно за Бога и само такива мисли са достойни за Него и за нашите души. Именно това, че нашият Господ настоява на Своето равенство с Бог Отец, предизвиква гнева на набожните хора от Неговото време и в крайна сметка Го довежда до разпятие. Нападките срещу учението за Троицата, отправени два века по-късно от Арий и някои други, също са насочени към целта да бъде лишен Христос от Неговата божествена същност. Във времето, когато арианството се противопоставя на целия християнски свят, 318 отци на Църквата (много от които били осакатени или покрити с белези от изтезанията, претърпени при гоненията на християнството) се срещат в Никея и приемат Символа на вярата, част от който гласи: „Вярвам в един Господ Иисус Христос, Син Божи, единороден, роден от Отец, т.е. от същността на Отец, Бог от Бога, Светлина от Светлината, Бог истинен от Бога истинен, роден, несътворен. Единосъщен с

Отец, чрез Когото е произлязло всичко както на небето, така и на земята…“. Повече от шестнадесет века това е било и остава окончателната проверка за истинската принадлежност към християнството. Така и трябва да бъде, защото в тези думи на богословски език е формулирана накратко цялата същност на учението в Новия Завет за мястото на Сина в божествената Троица. В Символа на вярата, приет от Никейския събор, се отдава почит и на Светия Дух, Който е Бог и е равен на Отец и на Сина: „Вярвам в Светия Дух, Господ, животворящ, изхождащ от Отец, почитан и прославян заедно с Отец и Сина“. Ако не вземем предвид въпроса дали Светият Дух изхожда само от Отец, или от Отец и от Сина, това твърдение в древния Символ на вярата се споделя както от западния, така и от източния клон на Църквата, а и от огромното мнозинство християни.

Авторите на Символа на вярата описват с голямо внимание взаимоотношенията между трите Лица на Троицата, като попълват празнините в човешката

мисъл само доколкото е възможно, без да излизат извън границите, получени по вдъхновение от Божието слово. „В Троицата – се казва тук – няма нищо преди или след, няма нищо повече или по-малко, а и трите Лица са едно във вечността, обединени помежду си и равни“.

Как тогава тези думи се съгласуват с думите на Иисус: „Моят Отец е по-голям от Мене“ (Йоан 14:28)? Древните богослови са знаели това и са записали в Символа на вярата: „Равен на Отец в Своята божествена същност; по-малък от Отец в човешката Си същност“. И това определение привлича вниманието на всеки човек, който възнамерява сериозно да търси истината там, където светлината едва се вижда.

За да изкупи греховете на човечеството, вечният Син не е напускал Своя Отец. Докато е сред хората, Той говори за Себе Си като за „Единородния Син, Който е в недрата на Отец“ (Йоан 1:18), и като за „Човешкия Син, Който пребъдва на небето“ (Йоан 3:13). Допускаме, че тук има тайна, но не и объркване на понятията. Въплътил се в човешки образ, Синът скрива Своята божествена същност, но не я отрича. Единството на Бога прави невъзможно всяко отклонение от божествената Му същност. Когато приема човешка природа, Той не се принизява.

Бог никога не може да стане по-малък от това, което е. Защото е невъзможно

дори да си помислим, че Бог би могъл да стане различен от Този, Който е.

Трите Лица на божествената същност са едно цяло и имат една воля. Те действат винаги заедно и никога един от тях не прави дори най-малкото нещо без одобрението на другите двама.

Всяко Божие дело се извършва от Троицата в нейното единство. Тук, разбира се, сме принудени да мислим за Бога с понятия, които са характерни само за човека. Мислим за Бога по аналогия с човека и в резултат на това не сме способни да познаем окончателната истина. Ако изобщо възнамеряваме да мислим за Бога, непременно ще приложим към Твореца онези мисли и думи, които обикновено отнасяме към Неговите творения. Съвсем реална грешка, която хората правят, често без

дори да го осъзнават, е да възприемат трите Лица на божествената същност като трима души, които разговарят помежду си, обменят мисли и в резултат стигат до някакво споразумение. Винаги ми се е струвало, че Милтън в своя прочут „Изгубен рай“ има едно доста слабо място – когато трите Лица на Бога говорят помежду си за изкуплението на греховете на човечеството.

Докато Божият Син е на земята като Човешки Син, Той често разговаря със Своя Отец, Който Му отвръща. Като Човешки Син и сега Христос ходатайства пред Бога за Своя народ. Диалогът между Отец и Сина, записан в Свещеното Писание, винаги трябва да се разбира като диалог между вечния Отец и Човека Иисус Христос. Онова общуване, което се осъществява в един миг между трите Лица на божествената същност и съществува вечно, не познава нито звуци, нито усилия, нито движения.

В Свещеното Писание ясно е показано как трите Лица са в хармонично единство, докато извършват всички велики дела в цялата ни необятна Вселена.

В Библията се говори, че светът е сътворен от Отец (Бит. 1:1), Сина (Кол. 1:16) и Светия Дух (Йов 26:13; Пс. 103:30). Въплъщението в човешки образ е извършено и от трите Лица (Лука 1:35), въпреки че само Синът става плът и живее сред нас. В момента на кръщението на Христос Синът излиза от водата, Светият Дух слиза върху Него и гласът на Отец проговаря от небето (Мат. 3:16-17).

Може би най-прекрасното описание на изкуплението на греховете четем в Евреи 9:14, където се казва, че Христос чрез вечния Свети Дух „принася Себе Си непорочен на Бога“. И тук отново виждаме трите Лица да действат заедно.

Цари мълчание. Вечно мълчание –Словото на Онзи, Който винаги говори, то е никога ненарушимо.

О, Изумителни!

О, Достославни!

Не чува се ни песен, нито звук. Безмълвие...

Така навсякъде и всеки час, явявайки любов и мъдрост, сила, власт, говори Божието скъпоценно Слово... Фредерик У. Фабер

Много християни предполагат, че делата на Господ са разпределени между трите Лица на Троицата. Например, създаването на света се приписва на Отец, изкуплението на греховете на човечеството се свързва със Сина, а духовното новораждане се отнася към Светия Дух. Но това е вярно само отчасти, не напълно, тъй като Бог не може да се раздели така, че едно от Лицата да действа, докато другите остават пасивни.

По същия начин възкресението на Иисус може да се счита за дело и на Отец (Деян. 2:32), и на Сина (Йоан 10:1718), и на Светия Дух (Римл. 1:4). Апостол Петър посочва, че спасението на всеки отделен човек е действие на трите Лица в божествената същност (I Пет. 1:2). Също така ап. Йоан уточнява, че Отец, Син и Свети Дух живеят в душата на християнина (Йоан 14:15-23).

Учението за Троицата, както вече изяснихме, е истина за сърцето. Фактът, че то не може да бъде обяснено удовлетворително, не говори против това учение, а напротив, е в негова полза. Такава истина може да бъде разбрана само чрез откровение, никой

не е способен да си я представи.

ой стои на върха на хълма, сред мраморните колони

и великолепните статуи на

гръцките богове. Множест-

во лица, очакващи и насмешливи, внимателни и надменни, са обърнати към

него. Чувства се като чужденец в този

елитен, затворен кръг от посветени.

Някога и той е бил свой тук: също тол-

кова важен, мъдър, снизходителен към останалия необразован свят. Хората на

това място говорят на собствен, особен

език – езика на философи, мислители,

учени. Той също някога е владеел до съ-

вършенство този език, тези маниери. Но

това явно е било много, много отдавна,

в друг живот, за който вече е умрял. Как

да влезеш в техния свят, да станеш свой?

Необходимо е да говориш на понятен

за тях език, тогава ще имаш успех: те ще

чуят позната реч и ще те приемат. Тренираният мозък веднага се сеща за няколко подходящи цитата и известни имена

от литературата. Сякаш облечен в тогата

на учител, Павел започва прочутата си проповед на Ареопага.

През този ден още няколко души получават дара на вечния живот. Апостолът обаче по някаква причина остава недоволен от речта си. Когато след това

идва в Коринт, той се държи по съвсем

различен начин: „ И аз, братя, като дой-

дох при вас, дойдох да ви явя Божието

свидетелство не с превъзходно слово

или мъдрост; защото не намерих за

добре да зная между вас нещо друго

освен Иисус Христос, и то Иисус Хрис-

тос разпънат; и аз бях у вас в немощ, в

страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни

думи на човешка мъдрост, а в проява на

дух и сила, така че вашата вяра да бъде

основана не на човешка мъдрост, а на Божията сила“ (I Кор. 2:1-5). Коментарът

на Баркли гласи: „Уместно е да се отбе-

лежи тук, че Павел идва от Атина, където за първи и последен път се опитва да прогласи християнството, като използва философска терминология. Там, на хълма на Марс, той се среща с философите и им говори на техния език (Деян. 17:2231), като по този начин претърпява един от малкото си неуспехи. Неговата проповед, изразена с философски понятия, не впечатлява атиняните (Деян. 17:3233). Неукрасената история за живота на Иисус Христос има уникалната сила да докосва дълбоко сърцата на хората“. Вероятно много от нас са се опитвали да проповядват на „други“ езици, като са коригирали и прекроявали благовестието според конкретната аудитория. Веднъж ми се наложи да говоря за Христос с хора, които бяха високообразовани

и заемаха отговорни длъжности в различни фирми и предприятия. Докато се опитвах да се „съобразя с контекста“, дадох примери от произведенията на Сократ и Паскал, разсъждавах за съвременните психологически проблеми на обществото, за възгледите на различните религии по въпроса за смъртта и безсмъртието. Беше много интересно, но след това имах усещане за празнота, което показваше, че времето е било загубено. Говорихме за всичко друго, но не и за Христос. Разговорът се проведе на езика на „надутото празнословие“ (II Пет. 2:18).

Група братя отидоха да проповядват благовестието в затвора. Единият от тях някога също беше излежавал присъда. Той познаваше добре езика на затворниците и реши да говори пред слушателите си на него. Няколко минути след началото на проповедта му някой от залата го прекъснал: „Говори с нас нормално, като с хора. Вече сме се наслушали на „затворническия“ език“.

Все по-често се чуват гласове, предлагащи, а понякога и изискващи за всяка

социална група да се подбере отделен език на благовестване. В отсъствието на такива езици тези хора виждат причината да спре растежът на църквите. Като пример посочват думите на апостола: „За юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под Закона на Христос), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, така че по какъвто и да е начин да спася някои“ (I Кор. 9:20-22). Но тук Павел говори за съпричастността към всеки човек, за разбирането на чуждата гледна точка, за способността да съчувстваме в страданията на другите, за необходимостта да виждаме света през очите на ближния. Това съвсем не означава, че трябва да слезем до нивото на греха, от който сме се отрекли, а другият още не е. Верният път е да насочим човека към великия Идеал.

„Младите хора (металисти, хомосексуалисти, спиритисти, неконформисти и т.н., и т.н.) няма да ни разберат! С тях трябва да се говори на техния език!“ (Псувни? Жаргон? На българо-английски?)

Защо Библията престава да бъде самодостатъчна в нашите очи? Защо за нея се изисква „друг“ език? Освен това точно този език подменя истината със самия себе си, така че слушателите „чуват“ само „родния“ си диалект, не и съдържанието на посланието.

– О, това е просто благовестие на СЪВРЕМЕНЕН език!

– Той говореше ПОЧТИ като вярващ!

– Мисля, че ако днес Христос беше дошъл да спаси света, щеше да покаже именно този ФИЛМ по кината!

Когато чуя подобни възклицания (а напоследък се случва все по-често), се опитвам да си спомня свидетелствата на приятели, познати и непознати, и си представям как биха се новородили в киносалон на премиерата на поредния холивудски филм с „повишено духовно съдържание“ и „дълбок християнски смисъл“ (не говорим за специални благовестителски проекти) или сред ревящата тълпа от фенове на групите „Металика“, „Депеш мод“, „Куин“, „Нирвана“...

Имам чувството, че съвременните християни изпадат в някакъв пантеизъм в изкуството: виждат благовестието във всеки филм и анимация, търсят Божите откровения в песните на наркоманите.

Разбира се, разсъждения за смисъла на живота, за вечните ценности могат

да се намерят във филми като „Шрек“, „Матрицата“ и „Карибски пирати“. Светът обсъжда тези теми, защото се досеща, че собственото му съществуване зависи от наличието на морал и етика. Като слушаш песните на рок музикантите, ти се струва, че затъваш в някаква духовно-философска пропаст – там има дълбочина на разсъжденията, нестандартно мислене, необичайни образи, вдъхновени от дрогата. Всеки човек интуитивно осъзнава съществуването на Твореца и Го търси. За някои мъчителният път към Него продължава цял живот и често завършва в задънена улица. Най-разтърсващите духовно произведения, потресли не едно поколение, са създадени от изстрадали самотници като Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Николай Гогол. Но удивителната „духов-

ност“ на класиците и съвременниците често има окултни корени (занимания в спиритически кръжоци, увлечение по теософията) или черпи вдъхновение от алкохолно и наркотично опиянение. И едното, и другото отваря пътя към духовния свят, но през задната врата. Затова читателите и слушателите наистина усещат свръхестествената сила и харизма в произведенията на такива автори. Но за онези, които знаят истината, това е като „да обичаш чесън, защото мирише на колбас“ (Корней Чуковски, „От две до пет“). Още по-изненадващо е, когато служители вземат за основа на своята проповед не Библията, а филм или песен. В една църква чух проповед върху кадър от филм и думите от Писанието бяха просто илюстрация към мислите на режисьора и сценариста.

Защо християните виждат толкова

много загатвания за Бога в съвременното

изкуство, а невярващите не бързат да четат Библията след поредното шоу? Защо истината, казана на техния „роден“ език, остава без внимание? Защото новороде-

ните знаят истината, открита им в Свещеното Писание: „Вярата идва от слушане, а слушането – от Божието слово“ (Римл. 10:17). Защото именно с този ключ –Библията – сърцето им се е отворило за Христос, а не с философията или изкуството. Така, като знаем истината, ние разпознаваме нейните зрънца в произведенията на културата. Въпросът е кое е първичното и кое вторичното – Библията или културата, без значение коя: на хипитата, на мотористите, ренесансовата или постмодерната. Първо Писанието, след това картината на Александър Иванов „Явяването на Христос пред народа“. Първо благовестието, след това филмът „Извисяване“. Първо новорождението, след това „Пътешественикът“ на Джон Бъниан. Първо призивът на Бога, след това отговорът на човека. Ако се случи

обратното, ако вместо ключ се използва шперц, за слушателя няма да има разлика между песента на Висоцки за златните куполи на Русия и химна, който се пее по време на Господна трапеза: „Да възлезем на Голгота, брате мой“. Преди няколко години младежите от нашата църква отидоха да свидетелстват за Христос на едно момче по молба на негови близки. След като се настанили в стаята, всички изведнъж се объркали – не знаели откъде да започнат. Решили, че е най-добре с песен. Тъй като умеели много добре да пеят и да свирят на китара, продължили с този концерт цял час. Когато настъпила пауза, домакинът, прочувствено просълзен, казал, че много харесва такива песни и често ги слуша. После включил касетофона и всички чули гласа на поп рок певеца Игор Талков. „Той пее за същото“ – казал развълнувано слушателят. Удивително е, че за него нямало разлика! А причината е, че там не се е чело Божието слово.

Много често, докато слушаме разсъжденията на известни артисти, шоу-

мени, политици по духовни теми, докато гледаме безкрайни телевизионни дискусии за нравствени проблеми, се чувстваме като възрастни, попаднали на занятия в детската градина. И това не се дължи на гордост и самоувереност – всеки, който е просветен от Господ, изпитва същото. Причината е, че вярващият има знания, които не могат да бъдат получени в нито едно учебно заведение. Те произтичат от индивидуалните уроци, при които учител е Светият Дух. Хората, които не са посещавали тези уроци, трескаво се стремят към духовния свят, като се досещат за неговото съществуване. Така човечеството търси и намира сурогат и докато го използва, си остава малко дете, което с увлечение събира пясък в малък ограден пясъчник, където рок концерти, книги притчи, токшоута, киноепопеи се сменят с лопатки и кофички, козуначета и колички и на практика детското бърборене заменя разговорите на възрастните. Хората се движат насляпо, увлечени от страданията на духа, но тъй като не знаят истината, попадат в капаните на сатана. А защо спасените понякога играят същите „духовни“ игри?

Вярващите трябва да познават съвременното изкуство, трябва да бъдат образовани хора, да са всестранно развити личности. Но е нужно правилно да подреждат своите приоритети. Ако родителите разговарят с детето си, като имитират неговия смешен детски говор, то няма скоро да се научи да се изразява правилно. Ако хранят детето с бонбони вместо с хляб, това няма да му е от полза. За съжаление понякога постъпваме точно така. Или може би обичаме сладкото твърде много и не владеем езика на възрастните?

Трябва да излезем от световния пясъчник. Хартиената лодка не може да заменя самолета през целия ни живот, нито пясъчната торта – прясно изпечения хляб. Истината винаги ще бъде повисоко от всеки, дори и най-блестящия сурогат.

В

един прохладен есенен ден се разхождате в паркa. Докато се наслаждавате на тишината и природата наоколо, виждате млади мъж и жена с малко дете и бебе в количка. Чувате как се обръщат към децата си: наричат ги „Радост“ и „Любов“. Започва да ви става интересно… Решавате да ги заговорите. Приближавате се и подавате ръка.

Приятно ми е! Аз съм майката. Казвам се Калина и съм на 23 години. Със съпруга ми Иван се радваме на щастлив брак с две деца. Може би любопитството Ви се събужда още повече, тъй като това, за което свидетелствам, се среща рядко. Ще бъда откровена с Вас. Всяко добро в живота си дължа на моя Господ Иисус Христос. Без Него нямаше да имам нищо от онова, което имам, а най-вече – радостта и мира в сърцето ми.

Но невинаги съм била искрена християнка. Въпреки че съм родена в семейство на вярващи родители, личните ми взаимоотношения с Бога започнаха, когато навърших 12 г. Като дете разбирах, че Бог е жив и вечно съществуващ, също така познавах интересните и донякъде чудати истории на библейските герои. От най-ранна възраст съм се молила, но го вършех машинално, „защото мама и тати така правят“. Първата ми дълбока, искрена молитва беше в един страшен момент. Като малка си играех със съседското момче, защото беше единственият ми връстник в района. Веднъж, когато бяхме сами у тях, той взе найголемия кухненски нож и каза, че е дошъл краят ми. Не

знам дали щеше да го направи наистина, но аз изпаднах в ужас и започнах да се моля на глас от все сърце. Още докато изговарях молитвата си, родителите му се прибраха

и той бързо скри ножа. Това беше голямо свидетелство за мене. После животът си продължи постарому.

В училищния период започнаха да ме вълнуват въпроси, свързани с моята личност и мястото ми в обществото, както и някои теми табу, за които тийнейджърите мислят. Изведнъж почувствах зееща пропаст между мене и моите родители, между моето поколение и тяхното. Не им споделях преживяванията си, затворих се в себе си и прекарвах часове наред пред компютъра. Там привидно намирах всичко, от което се нуждаех – съвети как да живея, модели на подражание в лицето на филмови звезди и музиканти, арена за споделяне с други връстници, залитнали в същата посока като мене. Задоволявах емоционалните си потребности чрез забавления – игри (най-вече в „kef4e-то“), сериали и т.н. В този момент спря да ме интересува Богът. Исках да докажа на съучениците си, че съм „яка“ като тях, т.е. красива, известна и успешна. Започнах да излизам с групичката на харесваните момичета в класа, а те бяха груби, арогантни, пушеха и си хващаха гаджета (това беше в IV срещу V клас). Аз им подражавах: ходех надалече, обличах се предизвикателно, псувах, и то много, веднъж си „дръпнах“ от цигара. Имитирах, че си режа вените, защото тогава се следваше „емо“ стилът. Иронията е,

че колкото и да се стремях към този модерен образ, никога не получавах одобрението на другите или потвърждението: „Ето, ти постигна, ти си някой!“. Напротив, онези момичета изливаха агресията си върху мене, въпреки че бях от „техните“. Чувствах се ужасно объркана. Често имах разгорещени конфликти с родителите си, които бяха сериозно обезпокоени от моето състояние.

Лятото, след като навърших 12 г., отидох на първия си християнски тийнейджърски лагер. По това време майка ми е започнала да пости по един ден всяка седмица за моето спасение. На лагера разглеждахме библейски теми, първо в общи събрания, а после в малки групи. В един от дните, когато майка ми е постила, по време на малките групи ръководителката ни говореше

за покаяние пред Бога и накрая попита дали някой има желание да се покае. Тогава с мене стана нещо необикновено: сякаш ме озари светлина и ми дойде мисълта: „Ти имаш ОГРОМНА нужда от покаяние за греховете си. Направи го СЕГА“. Казах, че аз искам, и извикаха един от свещенослужителите, които бяха на лагера. Той ми задаваше въпроси, за да разбере мотивите ми, и накрая се помолихме – аз се покайвах, а той се помоли за благословение.

От този момент животът ми се промени. Почувствах, че Бог ми е дал прошка за всичко, което съм извършила. Повярвах на словото, записано в Библията, че Иисус Христос е Господ и че благодарение на тази вяра Той ми дава вечен живот в Небесното Си царство. Толкова ми олекна на душата! След като доста се бях омърсила от светския живот, обикнах състоянието на святост. Вече нямах нужда да съм част от „стадото“, което следва всяка мода. Желаех да бъда угодна само на Бога. Истински открих себе си, чувствах се свободна в начина, по който се обличах, по който се държах.

Разбира се, на моменти идваха изпитания. След като се отделих от старите си „приятели“, подигравките им се насочиха срещу моята вяра. Понякога бяха яростни, стоварваха се върху мене като смазваща сила... Но с Божията помощ продължавах напред, защото разбирах, че „всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени“ (II Тим. 3:12)

Имах още една битка, която беше дори по-трудна от понасянето на подигравките, а именно – да запазя чистотата на сърцето си в отношенията с момчетата. Изпитвах силно желание да имам връзка, а и другите казваха, че съм „изостанала“ в това отношение и ще си бъда вечно сама. Такива оръжия използваше срещу мене врагът на нашите души, но научих, че и аз разполагам с оръжия срещу него, дадени от самия Бог. След поредното изкушение се прибирах вкъщи и падах на колене до прозореца в стаята си, молех се с вик в сърцето Бог да ме укрепи и опази. И Той отговаряше на тези молитви. Търсех какво казва Словото по въпроса, хващах се за определени стихове като за щит и ги повтарях наум всеки път, когато бях изкушена. Ето някои от тях: „Както е свят Този, Който ви е призовал, бъдете святи и вие самите във всичките си постъпки“ (I Пет. 1:15); „Бягайте от блудството; всеки грях, който прави човек, е извън тялото, а блудникът съгрешава против собственото си тяло“ (I Кор. 6:18).

И ето че дойде време за избор на гимназия. Тогава трябваше да се науча как да взимам важни житейски решения чрез откровение от Бога. Молих се Той да ми покаже кое е най-доброто за мене. Проучвах всички училища. Като имах предвид и какви таланти ми е дал Бог, се насочих към езикова гимназия. Класирането потвърди, че това е била Неговата воля. После прилагах този принцип и в други моменти на избор.

Гимназиалните ми години бяха изключително плодоносни във всяко отношение. Бог ме укрепваше в дух, душа и тяло. Учеше ме как да бъда глава, а не опашка. Също така отговори на молитвите да имам добър клас. Непрекъснато се отваряха възможности да свидетелствам за вярата си. В часовете по философия и литература разглеждахме теми, свързани с Бога, пишехме есета и ги четяхме пред всички. Дискутирахме и след часовете по биология и физика, защото там се изучават теории, които отричат съществуването на Бога и Неговото съзидателно дело на Земята, въпреки че, ако човек започне безпристрастно да изучава научните факти, ще разбере, че и те са на страната на Твореца. Понякога се налагаше да влизам в диспут с учители заради хули и лъжливи твърде-

ния, които изговаряха срещу Иисус Христос и Библията. Сам Светият Дух действаше в мене и ми даваше сили за всичко това. С времето в гимназията се изградиха трайни приятелства. Заедно с някои съученици се молехме за тестове, за семейните им проблеми и т.н.

В XII клас застанах отново пред дилемата къде да продължа образованието си. Много исках да се занимавам с изкуство, но бях готова да се откажа, ако Бог проговори, че има други планове за мене. Кандидатствах на няколко места. На първо класиране не ме приеха, където мечтаех, сърцето ми обаче остана благодарно към Бога и продължих да се моля: „Да бъде Твоята воля!“ (Мат. 6:10). После се случиха някои чудни размествания и на второ класиране се озовах в списъка на приетите.

Така започна животът ми в столицата. Тук срещнах своя съпруг Иван. Църквата, на която станах член, организираше множество мероприятия: както редовните неделни богослужения, така и молитвени, и младежки събрания, благотворителни посещения на домове за възрастни хора, сиропиталища и т.н. Иван беше винаги на линия, в бойна готовност, с голямо сърце за Бога, на първо място, и за хората, на второ. Това ни обедини и известно време общувахме непринудено. После дойде моментът, в който Иван ми разкри, че се моли за Божие откровение дали да стана неговата спътница в живота.

Попита ме какво мисля и дали съм съгласна да измолим заедно отговор от Бога. Без капка колебание отговорих: „Да!“. В този период срещите ни преминаваха изцяло в духовни занимания – молитва, изучаване на книги от Библията, пост, благовестие и т.н. С времето и у двамата все повече се затвърждаваше убеждението, че Господ ни води към брак. Последваха годеж и сватба, както и цветна палитра от емоции и преживявания! И за миг не съжалих, че дотогава не бях имала други връзки. Благодарих на Бога, че ме е опазил за моя съпруг. През първите две години от семейния ни живот Бог ни подари две прекрасни дечица, за които не спираме да Му благодарим всеки ден. Междувременно завърших и университета.

Дотук ще спра с моята история, за да дам думата на Вас. Познавате ли лично Този, Който е вечно жив и е извор на благословение и вечен живот?

Разказах Ви за част от моя път с Него. Може да се видим пак, за да продължим откъдето спряхме. А дотогава –мир и благодат!

Тук виждам нов поглед към семейството, не толкова моето, колкото Христовото. Трябва да обичаме своето

семейство точно както „Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея“ (ст. 25).

Да обичаш семейството си, означава да го отдадеш, да го повериш, да го посветиш на Христос. Тогава то става църква – малка, но истинска църква. И това вече не е само мое или наше семейство, а семейството на Христос.

Не знам и не искам да знам никакви тайни и чудни рецепти, които биха помогнали на Вашето семейство да стане щастливо, защото не това е ценност в Божието царство. Но знам, че Вие разполагате с всички възмож-

ности за изпълнението на тази цел и те зависят единствено от Вашето решение да станете наистина християнско, т.е. Христово семейство. И знам със сигурност, че думите: „Обичайте... както и Христос обикна Църквата“ (ст. 25) могат да променят Вашия възглед за семейството и да Ви помогнат да видите особеното му значение като малка Христова църква.

А

донирам Джъдсън е християнски мисионер, който живее и работи в Бирма (днес Мианмар) в продължение на почти четиридесет години. Той е един от първите американски мисионери, които служат зад граница, а делото му в Бирма оставя трайна следа в историята на страната.

Джъдсън е роден на 9 август 1788 г. в Малдън, Масачузетс, САЩ. Баща му отрано забелязва, че е будно и интелигентно дете, и го записва да учи в колежа на Роуд Айлънд, когато е на шестнайсет години. В учебното заведение Адонирам се

запознава с младеж на име Джейкъб Иймс, скептик и посветен деист. Близкото приятелство с Иймс става

причина той постепенно да изостави религиозните убеждения, с които е възпитан в своето семейство. Докато е в колежа, Джъдсън прегръща модерните за времето му идеи на френските философи и се опитва да скрие от родителите си, че вече няма нищо общо с християнството. Но деистичните му възгледи са силно разклатени, когато неволно присъства на смъртта на своя приятел Иймс. Адонирам отсяда в странноприемница по време на едно пътуване, но понеже няма свободни места, го настаняват в стая с много болен човек. През цялата нощ Джъдсън чува предсмъртните вопли на страдащия от съседното легло. На сутринта недоспалият младеж научава не само, че болният от неговата

стая е починал, а и че това е бил неговият близък приятел Иймс. Шокът от преживяното го кара да се замисли над въпросите за живота и смъртта, на които деизмът не дава задоволителни отговори. В крайна сметка това го предизвиква да се върне към християнската вяра. И посвещението му е толкова силно, че решава да отдаде напълно живота си на Бога, като служи на мисионерското поле. След множество изпитания при пътуванията по море и след като се справя с немалкото административни ограничения от британските власти, докато пребивава в Индия, най-сетне на 13 юли 1813 г. Адонирам и съпругата му Ан пристигат в Бирма – страната, където Бог ги призовава. Джъдсън, който знае латински, гръцки и иврит, веднага започва да изучава бирманската граматика, но това се оказва доста трудно начинание. Повече от три години са му необходими, за да се

„Няма успех без жертви. Ако постигнете успех, без да сте жертвали нещо, то е, защото някой е страдал преди вас.

А ако жертвате, без да постигнете успех, то е, защото някой друг ще успее след вас.“

научи да говори бирмански. През

този период двамата със съпругата

му са почти изцяло изолирани от какъвто и да било контакт с европейци или американци.

В началото Адонирам среща пречки и в споделянето на вярата си с хората от града, в който живее. Местните не възприемат Евангелието не само заради езиковите трудности, с които се сблъсква мисионерът, а и поради факта, че Бирма е будистка страна и населението не е добронамерено към вярванията на чужденците. През този период Адонирам преживява и болката от смъртта на няколко от децата си.

Все пак през 1817 г. в мисионерската му работа се случва пробив. Той завършва сборника „Граматически бележки за бирманския език“, а също така и превода на Евангелието от Матей. От 1818 г. мисионерът организира публични евангелизации, които малко по малко започват да се увенчават с успех.

Животът на Джъдсън в Бирма е изпълнен с множество приключения, гонения и болки от загубата на близки хора. Когато започва мисията си там, той си поставя за цел, преди да напусне този свят, да преведе Библията на бирмански и да основе църква със 100 членове. Преди смъртта си успява да постигне и дори да надхвърли своите копнежи –Библията е преведена на бирмански, като този превод и досега се използва в страната. Адонирам работи усилено по създаването на бирманско-английски речник и съдейства за основаването на близо 100 църкви с над 8 000 вярващи.

Дълбокото посвещение на този герой на вярата в решимостта му да следва Божията воля се вижда ясно от писмото, което пише до бащата на бъдещата си съпруга малко преди да се отправи на път, за да осъществи мисионерската си мечта. Ето част от писмото, в което Адонирам иска ръката на Ан от нейния баща:

„… Сега трябва да попитам дали бихте се съгласили да се разделите с дъщеря си в началото на следващата пролет и да не я виждате повече на този свят? Дали бихте се съгласили тя да отпътува за езическа земя и да понесе трудностите и страданията в мисионерския живот? Дали бихте се съгласили да се изложи на опасностите, свързани с океана, с фаталното влияние на южния индийски климат, с възможността да изпадне във всякакъв вид нужда и страдание, да… бъде обиждана, преследвана и може би да завърши дните си с насилствена смърт? Бихте ли се съгласили с всичко това заради Онзи, Който е

напуснал небесния Си дом и е умрял заради нея и заради Вас, заради загиващите безсмъртни души, заради Сион и Божията слава? Ще се съгласите ли с всичко това с надеждата скоро да срещнете дъщеря си в небесната слава с положен на главата й венец на правдата, озарена от звука на хваление, което ще прозвучи към нейния Спасител от езичниците, спасени чрез усилията, преживените беди и отчаянието, пронизали живота й?“.

„Няма да напусна Бирма, докато тук завинаги не бъде вкоренена вярата в кръста.“

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ 1/2022

ВОДОРАВНО

1.„Праведен е Господ“ 14.Об 16.Ревека 17.Алиби 18.Оране

1. Персийски управител на Самария, противник на възстановяването на Йерусалим (Ездр. 5:1-6) 8.Син на Давид, който въстава срещу баща си (II Цар. 13 – 18 гл.) 10. Едомски цар (Бит. 36:33-34) 11. Произведение на Адам Мицкевич 12. Работник, на когото се заплаща за извършена дневна работа (Марк 1:20) 14. Род папагали 15. Знак за музикален тон 16.Стихотворение на Пеньо Пенев 18. Безотточно солено езеро в Източна Турция 19. Нишки в стъблата или в плода на някои растения 21.Чилийски поет (1904 –1973), носител на Нобелова награда за мир (1971) 23. Монголски скотовъдци 24. Модел руски вертолети 25.Телевизионно устройство за получаване на цветни сигнали 27. Канадски физик (1862 –1948) 28. Богат човек от Маон, съпруг на Авигея, който отказва помощ на Давид (I Цар. 25 гл.) 30. Машинен елемент 32. Нощни грабливи птици 33. Положителен електрически полюс 35. Подарък, дарение 36.Съприкосновение (мн. ч.) 38.Член на Йерусалимската църква, който с жена си Сапфира прави дарение с лицемерие (Деян. 5 гл.) 40. Хълм, съседен на Гаризин, край долината Сихем, от който се изричат проклятията според Закона (Вт. 27 гл.) 41. Нота 42. Говорители, ритори 44.Френско хумористично издание 45. Бащата на Авраам (Бит.11:24-32) 47. Хубав, охранен кон 48. Професията на повечето от Христовите ученици (Мат. 4:18).

1. Роман за деца от Патриция Сейнт Джон (изд. „Нов човек“, 2020)

2. Пари в банкова сметка (мн. ч.) 3.Самозванец, който организира бунт срещу Рим, но е убит (Деян. 5:36) 4. Град в Юдея, даден на Аароновите потомци (I Лет. 6:59) 5. Водачът на Израил след Мойсей, който въвежда народа в Ханаан 6. Малкото име на известен актьор („Адвокат на дявола“) 7.Син на цар Саул, близък приятел на Давид (I Цар. 18 гл.) 9. Арамейски израз, който в превод означава: „Господ наш идва“ (I Кор. 16:22) 13. Рогов израстък при птиците, клюн 17. Планета от Слънчевата система 19.Останки от потънал в морето кораб 20. Марка спортни стоки 22.Столицата на Армения 24.Човек, който отглежда крави 26. Жена от Филипи, към която ап. Павел отправя призив за помирение със Синтихия (Фил. 4:2) 29. Един от основните три литературни рода 31. Градът на Мемфивостей (II Цар. 9:1-5) 34. Вид кръгла поничка 37. Летци, специалисти по управление на самолети 39. Коремоного морско мекотело 41.Струнен музикален инструмент 43. Роб, слуга 46. Мярка за повърхнина.

По Библията на ББД | Речник: Врак, Ив, На, Нерит, Рир, Ти

ОТВЕСНО 1.Прозелит 2.Рефан 3.Авирон 4.Верен 5.Ек 6.Дар 7.Навал 8.Елисей 9.Гинес 10.Обитател 11.Си 12.Оолива 13.Драка 14.Онан 15.Бекаси 19.Аборт 22.Аколада 26.Арарат 29.Камина 31.Бадем 33.Ратай 35.Риган 37.Лука 38.Сила 39.Пита 40.Адад 42.Кон 43.Пат 45.Ена 46.Айа 50.То.

На ранна радост сетните акорди заглъхнаха печално в тиха скръб. Угасна песента ми – и мълчат на златна арфа скъсаните корди.

Във миналото взира се душата, де впепелени спомените мрат, и вгледана в изминатия път, заспива в скута тя на времената.

А там, край мен – развихрена стихия –животът дига глас за своя дял, но аз едва го чувам, че съм цял оплетен сякаш в приказна магия.

Аз дишам леко. Тук скръбта е блага

и сълзите са капчици роса. Тук всичко води в светли небеса

и няма смърт – че тя мре там на прага.

Светът ми кима, но и Бог ме вика: тук минало – там бъдеще зове, тук времето – там вечни векове, тук празен шум – там тишина велика.

Аз вглеждам се във арфата безгласна:

спи миналото своя вечен сън...

О, как се аз стремя оттук навън

по светлий друм на вечността прекрасна!

Итака, как да се избавим от идващия Божи гняв, който неминуе-

мо ще постигне „онези, които не познават Бога, и онези, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус“ (II Сол. 1:8)?

Има едно-единствено средство –180-градусов обрат на мисленето и живота, защото всеки от нас се ражда, обърнал гръб на Бога.

Ето молитва, чрез която от цяло сърце можете да изразите пред Бога желанието си за този обрат:

Отче наш небесни, моля Те, прости ми всички грехове!

Признавам, че съм грешник, който заслужава Твоето осъждане, но вярвам, че на кръста Твоят Син Иисус понесе наказанието, което заслужавам, за да бъда и аз опростен.

Моля Те, влез в сърцето ми, новороди ме духовно и промени живота ми! Не искам вече да живея в грях пред Тебе. От днес нататък Христос е моят Спасител и пълновластен Господар!

В името на Господ Иисус, амин!

Ако сте се обърнали искрено с подобна молитва към Бога, имате пълно основание да приемете с вяра прошката, която Той е обещал да даде на всеки каещ се грешник.

Живейте до края на дните си верни на Бога! Това ще е възможно само ако четете всеки ден Библията, не преставате да общувате в молитва с Бога чрез Иисус Христос и израствате духовно, като посещавате редовно здрава, библейски основана църква.

Това ще Ви осигури небето!

Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първо на Мария Магдали-

на, от която бе изгонил седем бяса.

Тя отиде и обади на онези, които са

били с Него и които плачеха и ридае-

ха; но те, като чуха, че Той е жив и че

тя Го е видяла, не повярваха.

След това се яви в друг образ на двама от тях по пътя, когато отиваха в село. И като се върнаха, обадиха на останалите; но и на тях не повярваха.

Най-сетне се яви на самите единайсет, когато вечеряха, и ги смъмри за неверието и жестокосърдечието им, че не повярваха на онези, които Го бяха видели възкръснал.

И им каза: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“.

Марк 16:9-16