17
КЕВИН С
ОТ ДИАНА Г
СПЕЙСИ
ГЕОРГИЕВА
С
помняте ли си филма, в който Лестър Бърнхам – обикновен, средностатистически татко на тийнейджърка, беше хвърлил око на приятелката на дъщеря си и почти се побърка по нея? Кадърът с падащите розови листенца е в списъка със „завинаги любими”, а лентата, разбира се, е„Американски прелести”. Ролята на Лестър е изиграна от Кевин Спейси, за който веднъж прочели повече, не бихте казали нищо друго, освен „усмихнат задник”. Никога не се е женил, няма деца и винаги ще таи топла и напоителна любов към театъра. Както и към ролите на гадняри, които в неговия случай трябва да са поне трета степен психопати, иначе не му се занимава. Кевин не обича да говори за личния си живот, защото смята, че това би отвличало вниманието на зрителите от персонажите му и „няма да им вярват”. Има мини купър и две кучета. Едното е лабрадор на име Легаси (англ. ез. – завет) и черен териер на име Мини – кръстен е на колата му. Ако си мислите, че героите, които Спейси си избира, са случайност, помислете пак. Като малък Кевин подпалва къщичката на дървото на сестра си, заради което обърканите му родители го изпращат във военно училище. От което скоро го изритват,
защото замерва свой съученик с автомобилна гума. По главата. Следва ново училище и малко по малко Кевин започва да разбира, че може да канализира устрема си към драматичното в актьорска игра. Притежава почти енциклопедични познания за историята на киното и в колежа решава да послуша съвета на един от съучениците си – Вал Килмър, всъщност – да се запише в курса по актьорство към легендарното училище „Джулиард”. Естествено, не се задържа особено дълго и там – след две години усилена подготовка, Кевин се чувства презрял за истинска работа. Напуска, без да си получи тапията и през 1981г. дебютира на театралната сцена в постановката „Хенри V”. В същата година се появява и на Бродуей. Печели и награда “Тони”, но ако човек има шило в задника, една такава може да бъде само детайл и заслужено потупване по рамото, но по-важно остава останалото - многото проекти, също толкова работа и после още работа. Докато играе на театралната сцена, започва да се снима и във филми, но изминава дълъг път, преди да попадне на баш-ролята – Върбал (Бърборкото?) Кинт в „Обичайните заподозрени” (1995г.) – 9 години след дебюта му в киното – малка роля на крадец в “Heartburn” (1986г.). Търпението му обаче е възнаградено – във вечерта на „Оскар”-ите, той влиза в залата под ръка с майка си, а на излизане - и със златна статуетка в джоба. Следва мистериозното му участие в „Седем” на Дейвид Финчър – един от любимите филми в жанра (с участието на Морган Фрийман и Брад Пит). Лента,
за която Кевин отказва да му се плати, защото „зрителите могат да се подведат, че ще го видят на екрана”. Следва участие във филма на Ал Пачино - “В търсене на Ричард” (1996г.), после “Поверително от Ел Ей” (1997г.), “Нощем в градината на доброто и злото” на Клинт Истууд, където е префинен и затворен мъж, заподозрян в убийство, и найпосле… „Американски прелести”, която му печели звезда в холивудската алея на славата. Естествено и подобно на много други, и Кевин има опит в режисурата – през 1996 снима лентата „Албино Алигатор”, а през 2004г. – “Отвъд морето” (Beyond the sea). Всичко това обаче не го спира да се връща в театъра и Кевин умело го балансира с роли, продуценство и въпреки, че може и да не допада на мнозина, никой не може да отрече харизмата, грабващия маниер на говорене или таланта на Спейси. Колкото до личния му живот - много често се появяват слухове, че Спейси е гей, на което той отговаря „Жените приемат това като предизвикателство. Всяка от тях мечтае да е „специалната”, която да ме върне в „правия път”. Позволявам им да ме връщат в него на воля.” Напоследък Кевин Спейси и неговата продуцентска компания „Trigger Street Productions” търсят млади таланти – нешлифовани диаманти, които да получат своя шанс за голямата игра, наречена кино. Всъщност вече тече конкурсът за български кинорепортер, който ще има шанса да присъства на снимачната площадка, собственост на “Trigger Street”.
Все пак не можем да не се съгласим с Кевин, който казва “Понякога човекът, който е най-логичен в действията и мислите си, е онзи, когото наричаме луд.” Прелестно и не съвсем по американски, нали?
ПРАМА
ОТ ЕВГЕНИ
АТАРОВ
ИЙ МИЛОВ
П
одготовката на поканените артисти в проекта Absolut Blank ври и кипи, а ние ви срещаме с един от Избраните - Борис Праматаров, голямата надежди на българската илюстрация, спечелил ни още с дебютната си книга "My Demons". Представи се. Аз съм Борис Праматаров и се занимавам с рисуване. Какво е най-силното ти вдъхновение днес? Най-силно влияние ми оказва околната среда – дали се намирам в града или сред природата. Кой е най-добрият урок, който си получават от дизайнер или визуален артист, с който си работил? Един от важните уроци, който съм научил през годините, е винаги да бъда себе си и да правя нещата, които ми харесват, дори и да не допадат много на публиката около мен – ако вярвам в това нещо, значи с това трябва да се занимавам. С кой световно известен дизайнер или визуален артист би желал да развиеш проект и какъв би бил той? Има доста артисти, които много харесвам, като те са главно свързани с
илюстрация и правене на комикси. Има няколко белгийски артисти, с които с радост бих направил книга, един от тях е Brecht Evens. Убеден съм, че бих научил много неща от него. Коя е любимата ти част в създаването на нов проект? Любимата ми част е като ми дойде идея и кажа: Да, това е! Поне при мен първите идеи почти винаги се оказват по-глупави и най-добрият момент е когато изведа една силна концепция. Какви са влиянията в дизайна, който създаваш? Това са съвременните илюстратори – Brecht Evens, Brecht Vandenbroucke. Кой е най-откаченият спомен, който имаш от работата си? По време на земетресението в София тази година ми идваха разни образи, които изведнъж изникваха в съзнанието ми. Същото ми се е случвало, когато имам много висока температура. Какво е чувството, което искаш да споделиш с илюстрациите си? Когато ги създавам, го правя с голямо удоволствие, така че искам това да си личи. Какъв тип визуално изкуство се опитваш да създаваш? Бих желал да се развия в жанра на арт книгата. Откъде черпиш идеи за проектите си? Идеите идват отвсякъде – от случка, от образ, който съм видял. Какво правиш обикновено, когато не си вдъхновен?
Търся вдъхновение! И главно рисувам. Коя е последната добра идея, която видя? Харесвам нещата, които правят "Трансформатори” – всичките им идеи са много яки и с чувство за хумор. Би ли препоръчал няколко нови визуални артисти или дизайнери, които да следим? По принцип бих се радвал, ако хората следят някой артист въобще. Аз лично много харесвам Aleksandra Waliszewska. Ти участващ в проекта Absolut Blank. С какво твоята заявка ще бъде поинтересна от тази на останалите поканени артисти? Не мога да кажа, че ще бъде поинтересна, просто ще бъда себе си. Моите образи ще се появят на този силует с асоциациите, които съм имал докато съм измислял с какво свързвам Absolut, водката и пиенето като цяло.
ИСТАН
ОТ РАЛИЦА МИХАИЛ
НБУЛ
ЛОВА-ЖДРАКОВА
О
т три дни се опитвам да започна този текст. Мисля си за него непрестанно – казвам си: вероятно още узрява... Не съм сигурна, че изчаках достатъчно, та да се разпука и да потече от него сладкият и стипчив вкус на рубинения сок. Сок от нар. Този текст няма да е с полезни факти, няма да дава съвети. Той споделя емоции, цветове и аромати. Пътят към Истанбул. Магистрала. Нощ. Безброй светлини, пръснати като златни монети. Вълшебно е. Шехерезада не е спирала да разказва. Нощта е сладка и продължава безкрай. Влизаме. Става хаотично и превъзбудено - коли, светлини, стряскащ преход от широки булеварди към тесни, стръмни, почти отвесни улички. Хотел. Засега английският върши работа. Сутрин. Слънцето е меко. Гальовно. Разходка. Бързо и концентрирано пресичане на улици около Таксим. Парк. Котки. Мнооого котки. И... О! Морето! Свети като най-скъпа коприна – от нея са шили дрехите на султана.
Вярвам. Кафе. Идва ред на задълженията. Записвам: 59 % от турците ползват интернет; прекарват 18,3 часа средно на седмица онлайн. Фейсбук имат 1 млрд. активни потребители; 34 млн. са потребителите на мрежата в Турция – генерират 3,3 млрд. харесвания на месец... Почивка. Ура! Стигаме до морето. О! Мостовете! Босфорът! Тихо! ... не искам да смущавам усещането за безкрайност. Интересно как долу край водата хаосът отлита и оставаш сам с полета на мислите си. В същото време животът не спира да се движи. Водата също. Хапване. Чай. Разделяме се. Избирам харема. Ще ставам султанка. За миг. Влизаме. Аристократично е - големи порти, парк, фонтан... Долмабахче сарай напомня на частица от Версай. Отвън. Влизаме в харема – дървени подове, килими, широки зали, синьо, златно, пищни полилеи, кристал. 14 т злато и 40 т сребро. Баните на момичетата... Спалнята на майката на султана – в бяло и златно. Неголяма стая. Високо легло, огледало, камина. Не снимайте, моля. Забранено е. Открадната снимка... Шшшът, тихо. Стъпките ни следват пътя на красиви момичета, евнуси, принцове... Така си го представям... Красиво е. Излизаме. Тихо. В мен е много тихо. И вълшебно!
Вечер. Нощ. Нов ден. Музика за събуждане - нежна е. Не разбирам. Чувствам. Тръгваме. В обятията на Синята джамия е спокойно - изписана в синьо, като небето, но небе, излязло от ръцете на майстори – фини, нежни линии, оставящи усещането за току-що пробудила се ясна утрин, обагрена от руменината на зората. Боси по килима - червен на сини цветя. Снимам. Всички снимат. Какво ли искаме да занесем у дома? Излизаме. Ayasofya. Посреща ни лицето на Христос - над входа. Там е. Влизаме. Огромен купол, огромни полилеи. Надписи на арабски. Богородица. Пресичане на религии. Отпечатъци. Пластове. История. Не забравяме колоната на желанията. Като капки през годините човешките палци пробиват колоната... Желания, пронизващи тялото божие. Чий бог чии желания изпълнява? Бог е един. Бързо завъртане на пръста. Пожелах ли си нещо? Мисля, че да. Пожелах си. Какво ли ще стане с тази колона след време? Бог знае! Излизаме. Денят продължава с конференция. После бързаме. За Капалъ чарши. Трамвай. Слизаме. Влизаме. Бляскаво, свети, накити, злато, черги, шалове, лампи, наргилета... Погледът ми е пленен. Мирише на печена царевица. Вкусна е. Сладка. Обикаляме. Пазарим се. Купуваме... Вечер. Градът оживява. Гъмжи. Лудост някаква се отприщва. Тук сякаш никой не спи. Вечно бърза. Отива някъде. Връща се. Пак поема. Колко пъти преминахме мостовете? Не помня. Искам пак и пак, и пак. Останах
гладна. Искам още от цветовете, от духа, от смесицата на стари и олющени сгради с модерни и лъскави, от молитвите, примесени със забързаните хора, с уличните котки и нахвърлените торби боклук, с кафетата и обърнатите чаши турско кафе – око, взряно в бъдещето, с уличните продавачи и ароматите на печени кестени и царевица. С хаоса, лудостта. И лепнещият вкус на нар... Истанбул. Градът на седемте хълма. Предстои завръщане.
МИКАЕЛ П
ОТ ЕМАНУЕЛ
ПАСКАЛЕВ
ЛА ИВАНОВА
А
ко никога не сте танцували като обезумели само по гащи, значи сте изпуснали второто най-готино нещо, което човек може да осъществи с този елемент от облеклото (първото е да се отърве от тях преди... да плува гол в морето? =)). Ако пък поне веднъж или безброй пъти сте кълчили кълки почти по организъм вкъщи пред огледалото, знаете, че е добре саундтракът на този танц да се актуализира почти толкова често, колкото и “костюмът” за него. Е, запознайте се с новия ми саундтрак за “трещи по гащИ” сутрините/ следобедите/вечерите – Микаел Паскалев (Mikhael Paskalev). И нямам предвид само “I Spy”... “I Spy” е песента, която, заедно с видеото, моментално ти сваля дрехите. Не знам дали ще се съгласите, но за мен това е най-танцувалният клип от “Weapon Of Choice” на Fatboy Slim насам. Но, както казах, нямам предвид само “I Spy”. Преди време ви представих възторжено най-новото парче на Микаел Паскалев - “Jive Babe”, в седмичния ни TRACKTOP. Ако златните вълни са добутали TRACKTOP-a в полезрението ви, вече
знаете поне малко за талантливия господин Паскалев т.е. знаете, че е с български корени. Това, което аз не знаех тогава, е, че всъщност само баща му ни е сънародник, а майка му е от Норвегия. Не знаех и кога Микаел (подписва се Мик) е бил в България за снимките на видеото, както и “защо не съм била там?” =) Имах и доста други въпроси, чиито отговори ИСКАХ да знам и на които нямаше как да си отговоря сама. Поисках и ми се даде! Микаел укроти любопитството ми и отговори на няколко въпроса за мен, но най-вече за вас – потребителите на btvnews.bg. Ако се питате дали Мик знае български, дали предпочита Шопска или Овачарска салата, пие ли ракия и бил ли е с/по гащи, докато е отговарял на въпросите ми – не го попитах, но пък може и да го попитам лично, когато дойде да свири в България (промоутърите, моля ви!) Въпреки това, симпатичният Мик, с движения по-добри от тези на Джагър, споделя доста интересни неща, така че сваляйте панталоните и четете... Няма как да не започна с: Каква точно е връзката ти с България? Популярността ти тук расте и хората се чудят... Баща ми Георги е българин и е израснал в Устина, близо до Пловдив. Той е музикант и навремето пътувал до Норвегия, където срещнал майка ми. Малко след това съм се родил аз. Ходя там (в България – бел. ред.) почти всяко лято, за да се видя с баба ми и дядо ми, с роднините и да играя баскетбол.
Наскоро си бил в България за снимките на видеото към Jive Babe. Как минаха те? Беше чудесно. И доста стресиращо. Екипът ни се състоеше от 5 човека и спяхме по около 3 часа в продължение на цели 6 дни. Исках да снимам в Устина, защото съм прекарал много време там, както и в Пловдив. Имаш ли някакви забавни истории (или щури/шантави – имайки предвид атрактивните ни сънародници, които ти партнират във видеото) от това пътуване? Нещата бяха доста луди, но в добрия смисъл на думата. Не всичко беше планирано, когато пристигнахме. “Партито” на края на видеото беше голямо предизвикателство. Хората бяха чудесни и много услужливи. Много ни помагаха с всичко, от което имахме нужда. Братовчед ми Ангел Щерев ми каза, че дори самите българи нямат възможност да преживеят такова парти. Хората танцуваха и се забавляваха с часове. Валеше дъжд и всички се смееха. Страхотна енергия! Ако трябва да перифразирам Джъстин Тимбърлейк – You’re Bringing Lada Back! Тази кола никога не ми е изглеждала толкова секси, колкото в твоето видео. Предполагам, че до голяма степен това се дължи на страхотната дама в клипа, но истината е, че колата изглежда по-готина, отколкото съм си представяла, че може да бъде. Чия е “Лада”-та, чия беше идеята за нейното участие, както и за цялото видео? Хаха... Винаги съм си падал по “Лада”. В България можеш да ги видиш навсякъде. Изниква ми сравнение между
Куба със старите американски коли по техните улици и също толкова готината България със старите руски/италиански автомобили. Единственият път, в който съм виждал дядо ми да плаче, беше когато баща ми продаде старата му “Лада”. Колата във видеото е на Мамито – фермер и приятел на семейството ми. Идеята за целия клип е моя и на продуцента на албума ми – Джо Уилис (Joe Willis). За няколко дни избистрихме сюжета и препратките към други готини видеа и филми. Препратките към Ромейн Гаврас, Дейвид Линч и Тарантино се получиха добре. Интересен факт е, че “Jive Babe” е написана за героинята Одри Хорн от серила “Туин Пийкс”. Всъщност, веднъж като разбереш това и си слушал песента, и си гледал видеото си казваш: Да, това има смисъл! Защо Одри? Защо не направи песен за Дона, например, тя беше добро момиче, доколкото си спомням? Фен си на героинята, на сериала, на Дейвид Линч или на всичко това? Мисля, че по-скоро съм фен на всичко това. Дона също беше готина, но не е дива като Одри, а песента е за това – за красиви момичета, които са малко диви, мистериозни и интригуващи. Например: “I love the way she moves and plays, I want her dancing on my grave” (Обожавам начина, по който тя се движи и си играе, искам да танцува на гроба ми - от англ.) в малко по-драматичен стил би звучало: Имайки предвид каква е, тя може да ме убие, но бих приел смъртта, защото усещането е страхотно. Да си поговорим за музиката ти. Как и кога започна всичко?
Пристрастих се към музиката, когато бях много малък с Майкъл Джексън, 2Pac и Warren G. След това, като станах на 12, започнах да свиря на китара и се запалих по рокендрола. Баща ми е музикант и прекарваше доста време да ми обяснява какво е важно в музиката. Благодарен съм му, че го правеше. Сам ли пишеш текстовете и музиката на песните си и кое обикновено идва първо? Да, сам пиша всичко. Кое идва първо, зависи от много неща. Ако става въпрос за обикновено поп парче, като I Spy, първо идва мелодията, а след това текстът. Но при някои от другите ми песни, които са като приказки, с посложни истории, текстът е по-важен. Така че, всичко зависи от песента. Ще ни представиш ли хората, с които свириш и ако можеш, да разкажеш отколко време сте заедно и как се събрахте в този състав? С удоволствие. Свирим заедно вече от 3 години. Прекарвам цялото си време с тях, независимо дали свирим или не. Ние сме това, което хората наричат „истински приятели”. Не сме просто колеги. Продуцентът ми – Джо Уилис, е и китарист в групата. Хората обичат да слагат етикети на нещата. Първото нещо, което журналистите правят, когато представят някой нов артист и неговата музика, е да определят на кого прилича, като кого звучи и т.н. Това е и причината да се получават шантави определения от рода на “пънки електроника грайм, мискиран с дъби броукън бийт”. За да избегнем този абсурд, ти как би
определил музиката си? Не те питам за официалните имена и жанрове – как искаш хората да мислят за нея и да я възпремат? Как би искал те да се чувстват, докато я слушат? Или правиш музика само, защото на теб лично ти носи удоволствие? Правя музика на първо място заради себе си. Най-лошото нещо, което чувам от някои хора е, че правят музика, за да помагат на хората. Това са глупости. Но когато чуя, че музиката ми е докоснала някого или го е заредила с енергия, това ми оправя деня! Но наистина, на първо място го правя за себе си. Бих казал, че музиката ми е поп в смисъл, че е запомняща се. Но не правя компромиси само, за да ме въртят по радиото. С продуцента ми правим това, което смятаме, че е готино и се придържаме към него. Сред другите жанрове, които се откриват в музиката ми, са рокендрол, bastardized soul и госпел. Четох ревюто в “Гардиън”, което беше споделил във Facebook с коментара, че това е най-доброто ти ревю до този момент. Ясно е, че с популярността идват и очакванията. След успеха на “I Spy” и “Jive Babe” хората нямат търпение да чуят следващото парче и албума. Това напряга ли те или го приемаш по-скоро като предизвикателство? Нито ме напряга, нито е предизвикателство. Смятам, че в момента, в който решиш да се съобразяваш с чуждите очаквания, ще загубиш играта. Имам достатъчно лични очаквания за себе си, които трябва да оправдая. Затова ще продължа да правя музика, която ме кара да се чувствам добре и да се надяваме, че хората ще я
разберат. Има ли ниво на успех, към което се стремиш? Докъде искаш да стигнеш? Имаш ли мечтана сцена, публика или мечтани продажби? Мечтая да мога се занимавам само с музика, което и правя в момента, но да успея да го задържа, да е по-сигурно, за да мога да се занимавам с това поне още 10 години. Предполагам, че това означава и да достигна до повече хора по целия свят, да пътувам да имам участия, но не мечтая да стана звезда и не бленувам да съм световноизвестен. Аз съм скромен пич. Имаш ли идоли? Някои по-важни за теб вдъхновения? Не само в музиката... Някои от тях са Елвис, Пол Саймън, The Kinks, Дейвид Линч, Motown, Ал Пачино, Кристофър Уокън, Копола, Майкъл Джордан. Имиджът ти също се отличава. Има ли хора, които се грижат за това или това си си ти? Мустакът ти предизвиква доста коментари под видеата в мрежата =) Имиджът ми е мое дело и не го възприемам като имидж. Просто съм си аз. Но, да, замислям се кое е готино за мен и се старая да го постигна. Ако не беше музикант, какъв щеше да бъдеш? Злодей или ченге. Бърза игра на асоциации! Посочи първото нещо, което ти идва на ум, когато чуеш: - Господ Страх
- Изход Пожар - Празен Празен - Пълен Пиян. Такъв е изразът на норвежки. Когато някой се напие, казваме, че е “пълен” (или на англ. – He’s Full) - Нощ Ден Дебютният албум на Микаел Паскалев излиза тази есен! Ще ви държим в течение, въпреки че и сами можете да се държите в течение, като харесате страницата на Мик във Facebook>> * Кака види, види, нещо ми се види с буквичката... - може би не всички са запознати с тази игра, но едно време беше идеална за запълване на часовете, в които нямаше ток. Намисляш си предмет от помещението, в което се намираш, казваш изречението, добавяйки първата буква от името на предмета и останалите присъстващи трябва да го отгатнат какво ви се види.