bEST 3 by bTV

EST

VIVA V

ОТ ЕВГЕНИ

VOCE

ИЙ МИЛОВ

iva Voce е американска инди рок банда от Портланд, щата Орегон. Групата е основана през 1998 г. от Кевин и Анита Робинсън. Звученето им е повлияно от психеделичния и класически рок, фолка и R&B музиката. Нямаше как да не се срещнем с тях за ги попитаме „Какво ново?”. Здравей, Робин! Как си? Страхотно, благодаря! Как станахте музиканти с Анита? Детството на Анита премина в свирене на блуграс (б.ред.: музикален стил). Музиката е в кръвта й не беше трудно да открие извора в себе си. При мен беше по-трудно – в тийнейджърските си години използвах песните като терапия, възстановявайки се от инцидент в планината. Какво е най-силното ти вдъхновение днес? Класиките в различни жанрове – рок, блуграс, фънк, соул, кънтри, хип-хоп и т.н. Инспирираме се от най-чистите форми на изразяване, заобикаляйки превзетите неща. Коя е твоята движеща сила в музиката? Да създавам. Винаги е било това. Какво беше най-голямото ти музикално влияние, докато израстваше? Рок радиата. Почивайте в мир! Кои са любимите ти музиканти в момента? Напоследък не мога да спра да слушам

Kim Carnes, а Анита харесва Doc Watson. В какво се състои формулата на успеха за теб? Да успея да споделя себе си в 3-минутна песен. По този начин създавам своеобразна капсула на времето, която със сигурност ще ме надживее. Как би описал експериментите си в музиката? Дързост и безгрижие. Каква е концепцията зад последния ви албум „Тhe Future Will Destroy You”? „Бъдещето ще ви унищожи” е нежно напомняне към човечеството за това, което му предстои. Кой е най-добрият урок, който си научил от артист, с който си работил? Търпение. Артистите са луди хора. С кого мечтаеш да направиш колаборация? С Alan Parsons и с J. Dilla, ако още беше жив. Коя е любимата ти част в правенето на музика – писането, записването, изпълняването на сцена или не можеш да дишаш без всяка една от тях? Те са еднакво предизвикателни, а пък те зареждат по съвсем различен начин. Какво слушаш в iPod-а си? “Choice Cuts” от Masters Apprentices. Какво е мнението ти за сегашната поп музика? Част от нещата се получават, други не стават за нищо. Възходът на т.нар. моножанр постави всички на мястото им.

Как смяташ, че поп културата ще се промени към 2050 г.? Човешката солидарност ще се превърне в единствена глобална законова единица. Религиозен ли си и кой е твоя бог? Любовта е по-голяма от всяка книга. Защо да пия от една локва, когато цялата земя е покрита с вода?

Препоръчай няколко нови банди или музиканти. AgesandAges, Old Light, Lewi Longmire, Ducktails.

Кое е най-откаченото преживяване, което сте имали? Всеки ден е по-луд от предишния.

Уебсайт? tacocopter.com

Настоящите ви проекти? Много са, но забулени. Какъв тип песни се опитвате да създавате? Най-добрите. Тези, които ще искаш да чуеш. Откъде намирате идеи за песните си? Напълно оформени или само леко загатнати, те пристигат като гости. За какъв проект мечтаете? Именно за този – да правим музика с Анита. Най-големият ти недостатък? Голямата ми уста. Какво мислиш за края на света през тази година? Никога няма да се случи. Ако можехме да живеем така, все едно светът никога няма да свърши, може би щяхме да разберем, че именно ние сме тези, които можем да променим настоящето към по-добро.

А няколко стари? Masters Apprentices, Octopus, Flatt & Scruggs, Heart.

Филм? „Death By Design/The Life and Times of Life and Times”. Книга? „The Cosmic Serpent” от Jeremy Narby. Нещо за гледане в интернет? http://youtu.be/K1PsDyhNFBI Песен, която всеки трябва да чуе? “You Can’t Have Sunshine Everyday” от The Rattles Артист, който да интервюирам веднага след теб? Следващият от списъка ти със задачи. Последни думи? Страхливците си служат със цитати, използвайте собствените си думи. Аз се старая в живота си да следвам максимата „Обичайте се един друг”. Благодаря за вниманието. Повече четете на www.btvnews.bg

Как европейската публика приема бандата в сравнение с щатските фенове? Не мога да кажа, дори не знам как ме възприема собстбената ми котка. (смях)

ЕЛИФ Ш

ОТ ДИАНА Г

ШАФАК

ГЕОРГИЕВА

лиф Шафак е онази сладкодумна писателка, която много вероятно познавате добре от романите й “Любов” или пък “Копелето на Истанбул”. В случай, че вече сте надниквали в историите, които така умело разказва, сигурно сте забелязали финият начин, по който съумява да представя големи проблеми – общочовешки, социални, че даже и политически - вместо със сложни метафори или с досаден есеистичен маниер, Елиф пише за простичките житейски истории, които се случват дори в двора на съседите и които иначе бихме могли просто да пропуснем. Не защото са незначителни, а от липса на време, на интерес или просто така. Елиф пък ни напомня, че тъкмо напротив - именно в тях е животът - с всичките му проблеми, радости, неволи и решения. Самата тя е много спокойна и красива жена - говори внимателно, но твърдо, а интелигентността й прозира дори в моментите, в които просто мълчи и изчаква да чуе следващия въпрос... В романите си засягате проблеми, които често са широко дискутирани и от медиите - приемате ли се и като журналист? Уважавам много журналистите, но себе си смятам за разказвач на истории, защото те говорят в сърцата ни. Когато пишех „Чест” ми беше важно да се опитвам да разбера сложността на проблема и вместо да съдя, опитвах да вляза вътре в историята и да персонализирам героите. Исках да разбера как се чувстват жените, но също така - мъжете. Защото мисля,

че в силно патриархалните общества не е лесно да си жена, но е също толкова трудно да си мъж. Особено млад. Имате ли усещането, че приказките, които разказвате, са невидима, вълшебна нишка между Изтока и Запада? Да, разбира се, бих искала творбите ми да бъдат тази невидима, магическа нишка, която свързва Изтока и Запада. Но според мен те не са чак толкова отдалечени и разделени, не са блокове, които съществуват вън и независимо един от друг. Макар че в икономическото и политическото пространство често се слагат етикети и се поставя ударението върху различията, а не върху общото помежду им. В крайна сметка Изтока и Запада имат много повече обединителни черти и всички тези стереотипи, които ни се налагат, са погрешни – например в Истанбул двете съществуват заедно в единен организъм. За мен нещата не са черни или бели, винаги съм разглеждала тези епитети като клишета. А аз обичам да поставям въпросителен знак пред клишетата. Не е тайна, че романът “Копелето на Истанбул” Ви доведе до съдебната зала и Вие бяхте осъдена по член 301 от НК на Турция за оскърбление на нацията. Засяга темата за геноцида над арменците, която иначе е табу в родината Ви. Смятате ли, че турското общество е готово да приеме един факт, който турската интелигенция признава и смятате ли, че е редно свободомислещите хора да страдат, именно защото са свободомислещи? Турция е държава на многообразието – тя е комплексна, сложна, има всякакви настроения - от крайно ляво до крайно дясно, там е и цялата палитра от гласове – на медиите, на обществото, и е трудно

да се очаква от нея да заговори на един глас, който да е валиден за всички. Твърдо вярвам в свободата на мисълта, на изразяване, на словото и печата. И ги подкрепям. Член 301 винаги е бил проблематичен – в миналото биваше тълкуван доста свободно, сега е малко по-трудно. За радост по всичко личи, че гласовете, които сега подкрепят една здрава демокрация, са повече. Защото когато човек говори за миналото, може много лесно да заговори езика на омразата. Тези диалози трябва да се водят обективно. Заради това обичам да общувам с жени, да ги слушам. Те предават устно предаваното културно наследство, което много уважавам – приказките, преданията, рецептите даже, приспивните песни на бабите ни. В книгата се вижда, че всъщност арменските и турските жени имат много повече общи неща, които ги правят близки, отколкото са тези, които ги разделят. За миналото трябва да се говори с уважение и да се бяга от онова, което подклажда вражди. Трябва да се търси алтернативния начин за тълкуването на историята – така че да не сме разделени, а да намерим общия за всички ни глас. Много сте чувствителна към стереотипите и клишетата. Кое според Вас е найопасното клише за човека от Изтока в западното общество и обратното - кой е най-разпространения стереотип за западния човек и западното общество в Изтока? Има много клишета, които намирам за опасни. Защото, когато възпроизвеждаме някое клише, не осъзнаваме невежеството си – точно обратното, мислим, че знаем много. Това е, което прави клишетата толкова трудни за

разбиване и за поставяне под въпрос. Има арогантност във всичко това – разделението на “нас срещу тях” всеки ден се повтаря и налага от политиците. Те създават въображемо разстояние между група хора и останалият свят. Арогантно е, защото политиката те убеждава, че си част от идеята “Ние сме по-висши от тях”. А клишето, примесено с арогантност, е нещо много опасно – поражда враждебност, насилие, подклажда войни, преследвания, етнически разделения по целия свят. Случвало се е толкова пъти – в Африка, Азия, Европа, Америка. Толкова много уроци, а човечеството още не се е научило. Когато пътувам, ме тревожи фактът, че жените се използват не само за затвърждаване на клишета, но и за създаване на нови. Ето пример – когато отида в Америка или в различни части на Европа, хората казват, че много съжаляват мюсюлманските жени, защото са толкова потискани – смятат ги за жертви и за много нещастни. Само погледнете кориците на книгите, посветени на Близкия изток – повечето от тях са със снимки на жени – най-често с покрити лица, виждаш само очите им и те винаги изглеждат много тъжни. Но това е само едната страна на монетата – има още много, много истории – има щастливи съдби, младежки увлечения, очаквания, защо не говорим за тях? От друга страна, когато пък пътувам в Близкия изток, чувам много хора да съжаляват западните жени – “бедните, те са сексуално експлоатирани, сведени са до сексуални обекти”... откъде идва това невежество? Това също е голямо клише за жените на Запад. Постоянно препредаваме тези клишета и мисля, че те са мит, породен от липсата на общуване, който трябва да поставяме под въпрос.

Как се справя една жена-писателка в Турция, особено когато й се налага да понася постоянни сравненияс Орхан Памук? В Турция писмената култура е силно доминирана от мъжкия пол. Много са редакторите, много са писателите, журналистите, издателите мъже. Да, има и много жени – писателки, журналисти, поетеси, но разликата е, че не е лесно в този доминиран от мъже свят, да си жена. Защото ако си жена писател, първо те гледат пола ти, после понасяш много критики и след това се сещат, че “А, между другото, тя е писателка”. Докато при мъжете – на тях се гледа първо като на творци и след това чак евентуално им идва наум, че са и мъже. В силно патриархалните общества, жените се стремят да остареят колкото се може по-бързо, защото когато си по-възрастен, печелиш повече уважение. Затова жените учени, поети, писатели в подобни общества или се дефиминизираме – демонстрираме го в начина си на обличане например – строг и академичен вид, или се опитваме да изглеждаме постари. Често казвате, че романите Ви трябва да се четат и от мъже, и от жени? В Турция особено, мъжете пишат повече от жените, но жените четат повече от мъжете. Мъжете пишат, жените четат. Искам това да се обърне наопаки – повече жени да пишат истории, пиеси, поеми, книги и повече мъже да ги четат. Мисля, че всеки се нуждае от повече въображение. По целия свят жените са удивителни – те не само, че четат, но и карат мъжете си да четат. Има много мъже, които четат книгите ми и им харесват, но те идват при мен и казват – жена ми ме накара да прочета книгата

ви и искат автографи за приятелките си. Затова винаги виждам тази роля на жените в света на книгите и четенето – мисля, че ако романите са живи днес, дължим много за това на жените по света. Целият свят говори за икономическа криза, а в моя свят говоря за липса на любов – каква е ролята на жената в тази глобална криза? Труден въпрос. Жените сме толкова способни да се изграждаме наново, дори и ако сме били разрушени. В различните етапи на животите си, трябва да постоянно да се учим – как да бъдеш момиче, как да бъдеш съпруга, как да бъдеш майка, как да се справиш с менопаузата, а после и със старостта... Поетапно трябва да бъдем различни хора с нови функции и да се научим да жонглираме едновременно с толкова много роли. Това заслужава уважение, защото докато го правим през цялото време, не го осъзнаваме, но то наистина е за възхита. Всички кризи имат ефект върху нас, защото сме част от света, но аз вярвам, че жените ще успеят да обновяват себе си и да се възстановяват - и заради самите себе си, и в името на семействата си – независимо дали живеят на Изток, или на Запад. Мислите ли, че понякога любовта е въпрос на чест и понякога е въпрос на чест да обичаш? Има индиректна връзка между любовта и егото. Колкото по-голямо е егото, по-малка е любовта. Колкото е помалко егото, по-голяма е любовта. Проблемът е, че през повечето време мислим за любовта през призмата на егото – моят съпруг, моята годеница, моята жена... Акцентът е върху “мой”, а не върху “годеницата”. Това е много притежатетелна любов, много центриран

към себе си подход, в който егото е поголямо от любовта. За истинската любов трябва да има свобода. Любовта не може да цъфти, ако не е свободна.

върху това, което научавам там. Животът ни не се състои само от онова, което можем да пипнем и много повече ме вълнува недосегаемото, магията.

Често говорите, че трябва да познаваме себе си. Вие успяхте ли да го направите? Животът на писателят е много самотен. Имаме много време – не само да наблюдаваме останалите, но и да отправяме поглед към себе си. Това е упражнение, което правя всеки ден. Писането ни помага да наблюдаваме, но не задължително другите хора, а и себе си. И то с хумор. Много е важно за човек да може да се надсмива над себе си. Ако загубим чувството си за хумор, ще станем много авторитарни. Самоиронията е много важна за мен. Приемам работата си много сериозно – писането. Но не и себе си. Двете неща са много различни. Писателите са по-добри хора в писането си, отколкото са в ежедневието си. В него сме каши, хаос. Когато хората четат книгите ни, мислят че не е така, но то е. Има разлика, научих се във времето да я правя. Научих много и от литературата, но също и от софизма, защото той ни учи да бъдем смирени и да се справяме с егото си. Софизмът или мистицизмът на всички религии – защото те много си приличат, ни учи да поглеждаме дълбоко в себе си и да виждаме колко арогантно е егото и че е важно за самите нас да се борим с него.

Вашето име – Шафак не е истинската Ви фамилия, но на арабски означава „зазоряване”. Какви чувства и емоции вложихте, когато взехте решение да се прекръстите? Бях около 18-годишна и реших, че искам да се преименувам и да се преоткрия, да се създам наново. Не се чувствах много свързана с презимето на баща си. Когато започнах да пиша и да публикувам историите си, избрах Шафак – зора, зорница, защото харесвам значението на думата. Освен това е и собственото име на майка ми. Беше като да обърна нещата наобратно – вместо да нося фамилията на баща си, избрах личното име на майка си. Обичам да си играя с думите и значението им. Пoвече четете на www.ladyzone.bg

Доколко сте посветени на мистицизма? Интересувам се от духовността, а не от религията. Те са различни неща. Ученията, които ни разделят, са второто. По-скоро ме вълнува вътрешният глас, който е общ за всички ни. Не се възприемам като мистик, но обичам да чета мистична литература и да мисля

ПОТЪР

ОТ ДИАНА Г

Р? НЕ.

ГЕОРГИЕВА

орасналият Хари Потър в призрачна викторианска история и една страшна до черно жена, която обитава имение в старовремско английско селце и мъчи хората до смърт – дали е нещо, което си заслужава да бъде гледано?! И още как! Този филм е като много изтънчен, та чак джентълменски реверанс към феновете на класическите ужаси, чието количество през последните години клони към… 0 на сезон. И вместо истински, изправящи те на нокти мистерии със свръхестествени чудовища/призраци/вампири/и т.н., все се получава така, че не е важно защо, а колко жестоко убити ще има през тези 90 минути. За всички онези, на които им липсваха „от другите” – с „Жената в черно” ще си вземете полагащата се супена лъжица неподправен страх и цели три таблетки мистерия. По (пред) писанието на Сузан Хил, която преди около 30 години създава роман, който макар и оплетен около темата за смъртта, вдъхва живот на телевизионен филм, радио сериал и пиеса. Игралният киновариант пък е режисиран от опитния в страхотиите на екран Джеймс Уоткинс, а сценаристката Джейн Голдман хвърля доста усилия, за да „комбинира в игрален филм призрачната готик история на Сузан Хил с модерна чувствителност”. И колкото и префърцунено да звучи предното изречение, всъщност целта е постигната. Ще се убедите сами, докато с адвоката Артър Кипс (Даниел Радклиф) се разхождате из потъналото в прах, проскърцващо от старост имение на починалия Ийл Марш, четете старите

писма и разглеждате снимки заедно с неХари Потър, а междувременно зад гърба му стискате палци онази появяваща се и изчезваща (като) призрак жена, да не му откъсне главата. Или поне да го направи малко “по-хуманно”... Всъщност тази част от историята е много добре изпълнена – вие виждате „старата луда”, понякога гледате и през нейните очи, но винаги, когато Артър обърне глава, нея вече я няма. Е, поне в началото… Междувременно ще се наслушате на мелодиите от старовремските играчки (абе, добре, тези изрисувани и набуклени кукли са наистина ужасяващи, не знам какви са били децата на благородниците да си играят с тях и после да спят спокойно под зорките им стъклени погледи), а навиващите се на пружинки пеещи клоуни, маймунки и прочее, са наистина като за филм на ужасите. Всъщност всичко, което ще видите като инвентар в детската стая, са реални, антикварни, че даже и колекционерски издания на съвсем истински играчки. Повече четете на www.ladyzone.bg

AКИЙ

ОТ MOМЧИЛ КРЪСТЕВ, СН

ЙОШИ

НИМКИ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

айсуке Акийоши. Това е името на първия японски футболист в историята на “А” група. 22-годишният халф подписа със Славия в началото на пролетния полусезон и веднага прикова вниманието към себе си. sport.btv.bg се срещна с полузащитника от Страната на изгряващото слънце, който типично по японски се изказа ласкаво за условията у нас, първите му впечатления от България и Славия, както и за нивото на футбола в “А” група. Как се озова в България, как се стигна до трансфера ти в Славия? В началото мотивът ми да дойда да играя в България беше голямото ми желание да заиграя в Европа. Появи се възможност да дойда да играя в Славия и приех с готовност, без да се замислям. Имаше ли предложения от други европейски отбори преди офертата на Славия? Още от самото начало исках да играя в отбор от някое първенство, което има представители в европейските клубни турнири. Първият отбор от Европа, който ми предложи, беше Славия. Ако ми бяха предложили най-напред от Испания или от Германия, например, може би щях да приема тяхното предложение, но пак не знам. Сега, когато играя тук, много се радвам, че Славия ми предложи и избрах да играя за „белите”. В кои държави можеше да играеш, ако не беше избрал офертата на Славия? Какви други предложения имаше пред теб? Имах много предложения да подпиша с

японски и сингапурски отбори – но там вече бях играл, най-много опит натрупах в Сингапур. Там успях много да се усъвършенствам в играта. Предишният отбор, в който си играл в Сингапур, също играе с изцяло бели екипи – както и Славия. Това ли е едно от условията, заради които избра отбора? В общи линии – дори и не само когато става дума за екипи – наистина обичам белия цвят. Може би наистина това е една от причините да избера Славия. Какви бяха очакванията ти преди да дойдеш, имаше ли представа къде отиваш? България винаги ми е била симпатична страна, а за Славия да си призная честно, в началото изобщо не знаех що за отбор е. Но още в началото – като бяхме в Турция, си помислих, колко хубаво е, че в Славия ме приемат с толкова топлина – и съотборниците ми, и собственикът и треньорът и останалите хора от екипа ме приеха с много топло чувство. Още в Турция си помислих: “Ама, че мили хора са събрани тук в този отбор”. Но, разбира се, не е добре, ако един отбор разчита само на това, че хората му са много мили. Радвам се, че в Славия има и талантливи футболисти, с чувство към играта. Това са първите ми впечатления. Как реагираха близките и приятелите ти, когато научиха, че ще играеш в българското първенство? Като подписах със Славия, от следващия ден, в продължение на близо десет дни наред получавах обаждания и мейли от много хора, всички ми честитяха, пожелаваха ми успех. Мисля си, че всички много се зарадваха.

Какви са първите ти впечатления от България? Понеже дойдох, когато беше много студено като дойдох, и си помислих “Леле, вали сняг, много е студено тук”. Това ми беше първото впечатление.

друга история сега. Който и да ни е съперник на терена, няма да им се дадем лесно, имаме увереност, че можем да ги победим. И не само аз си мисля така - и съотборниците ми, и треньорът, и останалите от отбора мислим така.

Как оценяваш нивото на “А” група? Мачовете в “А” група са по-трудни, отколкото си мислех преди да дойда. Когато имаме мач със Славия, и ние, и противниците ни много здраво се борим. Затова си мисля, че нивото на “А” група е много добро. Наистина изглежда, че и Славия и отборите от “А” група имат много голям потенциал, който могат още да развият.

Можем ли да очакваме още японци в българското първенство? Миналата седмица тук идваха и деца от Япония – ще ни разкажете ли повече за това? Аз още не съм показал много в Славия. Искам да понатрупам опит, да постигна нещо, да съм добър и в защита. Искам да допринеса много за отбора. Мисля, че колкото по-добре се справям, толкова повече различни японски играчи ще поискат да играят в български и европейски футболни отбори. Сега като съм в Славия, 4 деца от Япония дойдоха тук. Мисля, че е много хубаво, че имаха възможност да дойдат тук. Докато са малки, да идват в Европа и да играят футбол с децата тук. И да могат поне малко да се докоснат до европейския начин на живот – това е много хубаво. Разбира се, ако има възможност, и деца от Славия, български деца, ще отидат в Япония за обучение или за мач в Япония. Мисля, че и такъв обмен би бил много полезен.

Каква е твоята прогноза - кой ще стане шампион на България? Много ясно, че Славия. Отстрани като гледа на нещата, на човек може и да му се стори трудно постижимо. Но ние имаме наши верни фенове и им обещаваме, че няма да се откажем до последно. Поддържайте ни и ви обещаваме, че ще се борим до последно, обещаваме ви. Ако ЦСКА и Левски играеха в Джей Лигата, къде щяха да се класират? В Джей Лигата ли? Със сигурност в горната част на класирането. И ЦСКА, и Левски са по-силни от повечето отбори в японското първенство, така че мисля, че биха могли да са от средата нагоре. Славия успя да свали лидера Лудогорец от върха, имате ли сили да се преборите с най-силните отбори у нас? Много ясно. Ние можем да правим добри мачове. Ето мача с Левски – изубихме с 0:3, но изгониха вратаря ни много рано, останахме с човек по-малко. Ако не беше станало така, щеше да е съвсем

Играл си мачове в Азиатската Шампионска лига, разкажи ни повече за атмосферата по време на срещите, срещу кои отбори игра и докъде стигна в турнира? По времето когато играх в Сингапур, Азиатската Шампионска лига не беше много силна. Имах възможност да участвам и аз. Имаше много добри отбори - японският Гамба Осака, южнокорейският Суон – имахме мачове с тях, много добри отбори са, играят на много високо ниво и

смятам, че това беше много полезен опит за мен. Увереността ми в собствените ми сили доста се подобри, след като видях, че дори и срещу такива отбори и аз мога да отнемя някоя топка, видях, че мога да играя на високо ниво.

гости.

Чувал ли си за Котоошу? Гледал ли си сумо на живо? На живо не съм ходил да гледам сумо. Но още когато бях малък, чичо ми и татко много обичаха сумо, още от малък гледах често сумо по телевизията.

Какви са амбициите ти в живота и спорта, в кой отбор мечтаеш да играеш? Първо тук, в Славия, искам да постигна добри резултати. Също така искам да свикна с европейския футболен стил. Славия е страхотен отбор, но все пак Германия, Италия и Испания също много ги харесвам, ако имам възможност да играя някой ден там, бих бил много щастлив, и най-вече да играя на световно първенство. Това ми е голяма мечта и цел – да играя за Япония на някое световно първенство. А иначе любимият ми отбор е Барселона.

Българинът с най-дълъг престой в японското първенство е Илиян Стоянов. Гледал ли си някой негов мач? Гледал съм много мачове на Стоянов. Беше много добър футболист, но сега вече поостаря. Някой друг от твоето семейство занимава ли се професионално със спорт? Не, няма.

Опита ли да хапнеш суши в някой български ресторант? Още не съм, и то защото всички ми казват, че нещо не било вкусно.

Повече четете на www.sport.btv.bg

Как прекарваш времето извън терена? Напоследък най-накрая ми се появи малко свободно време. В началото нямах и секунда свободно време. Много се изморявах от тренировки и само спях, за да си почина. Сега за да се отпусна вече излизам, на кафе, на шопинг. Сам ли живееш в София? Да. Успя ли да опиташ българската кухня, какво е мнението ти за нея? Вече доста свикнах с българската храна, всичко мога да ям. Но колкото повече време минава, толкова повече започва да ми липсва и японската храна. Ако се намери някой, който да ми сготви вкусна японска манджа, веднага му отивам на

ВИСИ

ОТ СОНЯ Б

ИНИ

БЛАГОЕВА

а желанието на човек да полети е изписано и изговорено много. Има стихове, разкази, поеми...за нуждата да изпиташ свободата и всичко да е в краката ти. Оказва се, че има един ужасно лесен начин това да се случи. Лесен и реален, не е нужно да имаш богато въображение и да си представяш, че са ти поникнали крила. Става дума за парапланеризъм - нещо, за което всеки е чувал, но малцина са тeзи, които знаят подробности. Още по-малко са тези, които го практикуват. Срещнахме се с едно момиче, което ни зарази с ентусиазма си. Николина Илева се занимава с летене от 2005 година. И твърди, че вече нищо не може да я откаже. Вижте какво още ни разказа тя...

предимно за удоволствие. В България става все по-развита тази дейност, но определено страната ни не е място за професионално практикуване. Скъпо ли излиза? Новата екипировка е към 1500 - 2000 евро за крило. На старо можете да си вземете и за 1000 евро. Когато имате крилото ви трябват едни стабилни обувки, воля и желание и имате всичко, което ви е нужно. Колкото до началния курс - той е между 600 и 800 лева. Трябват ви от 3 месеца до 1 година, за да придобиете необходимите умения. Но истината е, че не е чак толкова разпространено. Всеки иска да опита, но малко имат желанието и волята наистина да се научат и да го практикуват. А научиш ли се - отказване няма.

Как започна всичко? Бях студент в Благоевград през 2005 година и тогава се запалих по парапланеризма. Започнах да посещавам клуб, в който се научих на основните неща. Сега летя самостоятелно, но винаги мога да поискам съвет от инструктор. Аз се занимавам с целно кацане.

Какви са рисковете? Случват се инциденти, но е рядко. Ако овладееш умението да държиш главата си, всичко е ок. Това изглежда лесно, но не е. Започва се от ниски хълмчета. Ако излетиш от 200 метра, можеш да го направиш и от 2000. Не е толкова страшно. Шофирането на кола определено е по-опасно, пък всички го правят. Имаше един случай в Хималаите на човек, който се изгуби и три дни го търсиха. Но, за щастие, той беше толкова подготвен, че накрая намери хората, които го търсеха.

Къде в България може да се практикува парапланеризма? В София има няколко клуба, лети се на Витоша, в Перник тази дейност също е добре развита, в Шумен, във Варна. Но най-доброто място, до което найлесно се стига е Сопот. Там най-често се организират състезания. Аз летя

Какви трябва да са атмосферните условия, за да се лети? Трябва да има слаб - до умерен вятър от 0 до 5, 6 метра в секунда. Единствено дъждът ни спира. И трябва да има термика. Можеш да стигнеш до облаците, но не е хубаво да влизаш в тях, някои поголеми ентусиасти го правят, но е опасно,

може да има планина.

през 2006-2007 беше далеч по-ниско.

По колко време отделяш на това хоби? Всяка събота и неделя, когато е възможно, летя. През седмицата съм на работа, но едвам чакам да дойде уикенда и заминавам. Летенето ми дава сили да се справя с ежедневието и стреса в офиса. Хубавото е, че може да се прави и през лятото, и през зимата. Може да продължи 2 минути, а може и пет часа. В Сопот едно стандартно излитане е 15-20 минути, дори и да няма термика. Националният ни рекорд е преминаването на 302 километра, интересното е, че се случи с българско крило. В България правим доста добри и то на достъпни цени. Хубавото при парапланеризма е, че ти трябва една раница, която е около 15 килограма. Лесна е за транспортиране, това е и разликата с делтапланеризма. Вадиш го и излиташ, не ти трябва никаква подготовка. Няма двигатели. Има и моторен вариант, но поддръжката е потрудна.

Всеки ли може да се занимава с парапланеризъм? Абсолютно всеки, няма ограничения. Има случаи и на инвалиди, които летят. Има и случай на 101-годишна жена. Летят и 10-годишни. Ако се качваш за първи път, си в двуместен парапланер с пилот. Той носи отговорността.

Пътуваш ли извън България? Да, ходила съм на много състезания в Сърбия, Турция, Гърция, Македония и Хърватия. Иначе на всеки две години има световно и европейско първенство. Ходя и в България на състезания.

Освен емоция и адреналин, предполагам завързваш и познананства покрай летенето? Ооо, разбира се. Всички се познаваме в България. Сериозно летят около 300-400 човека и всички се знаем. Когато дойде петък следобед почва едно звънене, резервации, разбиране кой ще кара, къде ще се ходи. И в общи линии темите, които обсъждаме са скучни за останалите хора. Не сме много, но сме достатъчно. Спортът ни не е масов и трудно се финансира, не намираме рекламодатели. Но пък го правим за удоволствие и се получава страхотно! Повече четете на www.sport.btv.bg

В какво точно се състои състезателния елемент? Може да има 2 кръга, може и да са 5,6. Определя се един център и трябва да се кацне възможно най-близо до него. Така се отчита крайния резултат. Допуска се 16 см отклонение. Това е при целното кацане. При прелетите има маршрут, който се следи с gps и след това се гледа кой е първи по време. В България пилотите стават все по-добри. Нивото

FAMO

ОТ ГЕОРГ

OUS!

ГИ КОЛОВ

лед като пролетта е вече налице, логично е много от нас да започнат с планиране на разнообразни екскурзии и почивки. Когато посетим ново или известно място, освен с разкази и спомени, обикновено се връщаме у дома и със снимки. Дори най-непретенциозната снимка е в състояние да върне спомена от така желаното пътешествие. Но защо да се задоволяваме с просто снимка, когато в кадъра можем да уловим, освен спомена, и духа на посетеното място. Да заснемеш подобаващо известно място е предизвикателство. Именно фактът, че е известно е предразположило много хора да го посетят и обрисуват с текстове и снимки. На практика дори никога човек да не е посещавал желаната дестинация, винаги би могъл да намери достатъчно материали, за да добие представа за нея. Ето защо, за да уловите нещо различно в така познатия град или забележителност, е необходимо да направите нещо повече отколкото да натиснете спусъка на фотоапарата. Направете няколко пощенски картички за спомен Във фотографските среди терминът пощенска картичка е по-скоро нарицателно за дадена снимка. Това са кадри от различни автори, които са виждани стотици пъти. На практика тези снимки са по-скоро шаблонни гледни точки на различните забележителности.

Ето защо заснемането на подобни не носи повече от това да създадете ваш личен спомен за мястото. Да направите такава снимка е като да вървите по добре утъпкана пътека - лесно, но без авантюризъм. По мое мнение е добра идея да си набавите няколко такива снимки, колкото и шаблонни да са те. Така съзнателно ще сте спокойни, че вече имате подобаващ спомен за хубавата забележителност, което ще ви предразположи да започнете да търсите по-нехарактерни гледни точки. Намерете своята различна гледна точка Намерете нови ъгли, от които да погледнете забележителностите, които снимате. Не пестете усилия добре да разгледате мястото преди да започнете снимането. Понякога по-добри снимки се получават на връщане от разходката, отколкото в началото й. Веднъж запознали се с обстановката, в съзнанието си можете да добиете представа как точно бихте искали да го заснемете и какви са лимитациите, с които можете да се сблъскате. Търсете други елементи от околната среда, които да си взаимодействат с обекта. Включвайки ги чисто композиционно ще постигнете добър баланс в снимките си. Оставете очевидното на заден план Както вече казахме много от хората са наясно как изглеждат повечето големи забележителности /Айфеловата кула, Сфинксът, Колизеумът/. Това ни дава възможност на преден план да фокусираме друг обект.

С подобен похват ще покажем не само забележителността (която е лесно разпознаваема), а и обекта, който ние сме сметнали за значим. Така, освен общоизвестното за посетеното място, зрителят ще се запознае с нещо едновременно ново и интересно представено. Избягвайте тълпата Повечето известни забележителности целодневно са обект на посещение от стотици туристи. Това само по себе си би представлявало сюжет за приятни кадри, но e много трудно да впишете тълпите от хора в хармония със забележителностите. Ето защо е добра идея да отидете в интервал, в който предполагате, че не би трябвало да има стълпотворение. Ако на вас не ви се става рано сутрин, шансът това да е нагласата и на останалите туристи е голям. Ето защо откраднете тези няколко часа /понякога са дори няколко минути/ спокойствие като отидете рано. Добра идея е да се запознаете с работното време и типа на забележителностите, които искате да фотографирате. Ако са на открито, ще разполагате с голяма свобода при заснемане. Използвайте ранните и късните часове на деня. Тогава, освен по-малко хора, ще успеете да уловите обектите при поблагоприятни светлинни условия. От частното към общото Понякога определен детайл от забележителностите, които снимате, сам по себе си би бил достатъчно значим или интересен. Не се притеснявайте да се приближите и да “вземете” в кадър, част от колона, стена или таван. Вниманието

към детайлите във всяко изкуство е поощрявано. Повечето хора не обръщат внимание на детайлите при заснемане на забележителности, а това само по себе си е предпоставка именно така да покажете на зрителя нещо, с което не се е запознал преди това от други снимки. Не се страхувайте от тъмното Да, снимането при слаба осветеност обикновено е едно от най-трудните предизвикателства за фотографите във всички жанрове, но това не трябва да ви спира. Изберете подходящо ISO на вашия фотоапарат, с което сте уверени, че ще получите задоволително качество. Търсете упора или използвайте портативен статив (който лесно да можете да поберете в джоба или чантата ви), за да си гарантирате снимки без наличие на размазване. Използвайте екстрата “самоснимачка”, с която е снабден всеки модерен цифров фотоапарат. Избор на подходяща техника Както всеки жанр и тук изборът на подходяща фотографска техника е относителен. В зависимост от дестинацията и избрания обект варират и възможностите. В общия случай изборът тук се свежда предимно до обектив. Повече четете на www.btv.bg