bEST 2 by bTV

EST

НАТАЛИЯ В РОЗОВИЯ СВЯТ ОТ МИРА БАДЖЕВА

Когато Наталия се разболяла от рак, си купила розови чаршафи. И тръгнала, сплетена на плитки – като ученичка. Дотогава мразела розовото – сигурно защото много бързала да порасне, да загърби бонбонените панделки и кукли на детството... Искала спешно да стане мноого голяма и от мноого бързане, като Алиса в Страната на чудесата, прекалила със сиропа за порастване. Ненавършила още 40, на два пъти се сблъскала челно със смъртта. Била на 28, когато на метри от нея издъхнал от инфаркт най-близкият й приятел, партньор и любим. На 34 й открили рак на гърдата. Междувременно оглушала на 80% от лечение с гентамицин. И днес е тоолкова голяма, че 38-годишна е в климактериум, предизвикан от хапчета. Хормоналната терапия срещу туморите не прощава на женствеността. В някакъв смисъл Наталия вече не е жена, а момиченце, пак. Има за житейска задача да си открие наново детството и да настани в живота си невинността и уюта му. Спи в розови чаршафи („В крайна сметка неприязънта ми към розовото е само едно предубеждение – бариера, която сама съм си наложила”, казва). Ходи с плитки и забърква билкови отвари и мазила в причудливи бурканчета – търси специални хора за специалната си натурална hand made козметика. Живее поредния нов живот. С Наталия Новачкова ме запозна

писателят Калин Терзийски. Тя е завършила режисура в Нов български университет и иска сега да направи филм за рака на гърдата – да разкаже историята на две болни жени, които обичат един и същи мъж. Съпернички в началото, накрая те стават приятелки. Кайо Терзийски е сценарист на лентата ако се намерят за нея обаче достатъчно пари. В търсене са - досега само от фармацевтичната компания Roche са се съгласили да отпуснат част от сумата за заснемане на филма. Наталия е хубава, умна и одухотворена жена. Няма нужда от много думи, за да установим, че сме в резонанс. На втората среща научавам, че е Лъв (като мен). За Лъвовете, чела съм, гривата (косата) е много важна. Наталия има красива и тежка златна коса – тръска я понякога точно като лъвица. И докато я разпитвам за нейната сложна история с рака, ми разказва, че психологически най-зле й подействала именно загубата на косата й по време на химиотерапията. „Не е заради суетата. Почувствах се беззащитна – сякаш ме бяха подменили, бяха ми сменили идентичността. Този женски реквизит се оказа много важен – като щит, като дреха, като ограда... Без коса останах гола. Не можех да я заметна по време на разговор или флирт, нямаше как да я използвам в жест или в роля, нито да прикрия зад нея очите си или някоя гримаса”, спомня си Наталия.

Майка на двама синове, на 30 тя ражда Симеон, на 32 – Йордан, а на 34 - рак. (Спомням си: „Откъде пък ги завъдих тия рачета, дето се разхождат в мен”, казваше почти любовно баща ми, преди да си отиде от тоя свят с черен дроб, разяден от рака – имаше черно чувство за тумор във всякакъв смисъл). „Напипах бучка в гърдата си и веднага отидох на лекар. Казаха ми да не се притеснявам, не била опасна. Обаче аз се притеснявах, нещо в мен не ми даваше мира и след 1 месец настоях да ми направят операция. Трябваше да е уж рутинна, а се оказа, че става дума за изключително страшна и бързо развиваща се разновидност на рака. Имах късмет, че хванаха тумора в много ранен етап”, разказва Наталия.

Преди да чуе страшната диагноза „рак”, Наталия сънува Боби много ядосан - как бута ръката й в електрическия контакт. „Когато го загубих, бях обсебена от мисълта за смъртта, знаех наизуст всички некролози в квартала. Нашите вкъщи се плашеха да не се побъркам. А аз постоянно превъртах наум страховете си – плашеше ме внезапният край на живота, фактът, че оставяш в шок близките си и куп недовършени неща. Продадох студиото – тежаха ми спомените и несбъднатите планове. Заживях нов живот, омъжих се, родих...” Пълният текст четете на www.ladyzone.bg

Връщам я назад – към първата й среща със смъртта. С първата й любов Боби отварят звукозаписно студио и докато боядисват стените му, блажна боя капва в окото й. „Слязох до аптеката долу за лекарство и като се върнах, Боби вече го нямаше. Тялото му се беше свлякло на пода, бяха се събрали хора, а аз се почувствах странно спокойна, в никакъв случай изоставена – усещах утешаващото му присъствие наблизо.” Боби е на 33 и след смъртта си често я посещава насън – за да я благослови сякаш или за да я предупреди за неща, от които да се пази. 9 месеца след като загубва любимия си, Наталия се запознава с бъдещия си съпруг, а в деня на панихидата за 1 година от смъртта на Боби го среща отново - тогава пламва новата любовна искра в живота й. „Не исках да ходя след помена никъде, но баба ми настоя – изрита ме навън насила”, припомня си.

ХОСЕ КАРЛОС СОМОСА OT ДИАНА ГЕОРГИЕВА

Хосе Карлос Сомоса е от онези редки напоследък автори, които освен умели в писането, се ориентират изключително добре из дебрите на човешката психика и особено се вълнуват от най-тъмните кътчета на хорските души. Което е обяснимо – той е дипломиран психиатър, но е оставил клиничните случаи в реалността, за да ги изследва в романите си. Вероятно испанската му кръв пречи за това да е съвсем комерсиален (като Дан Браун – не ме разбирайте погрешно и него харесвам, но поради други причини), макар че книгите му се четат лесно и обикновено предлагат грабващи сюжети, държащи погледа ти в страниците, докато не свършат. Закъснявам с 20 минути за 20-минутното интервю и докато се чудя дали изобщо ще успея да го направя, събирам дъха си в асансьора и си мисля за последния му преведен у нас роман “Стръв”: “- Нека да ти обясня... Ако позволиш – устата му бе пресънала, а езикът залепнал за небцето. – Аз съм добър човек. А в това няма нищо лошо. Сега ще разбереш... Аз вече го разбирах и то прекалено добре. Поставянето на ударение върху думите “добро” и “лошо” бе типично за репликите на представителите от филията Отблъскване. Подобни хора изпитват удоволствие от ярките контрасти: безупречна чистота и картини с мъчения, кутии за обувки и ножове.

Дженс ги сравнява с Жана д’Арк от трилогията “Хенри VI”, една от първите творби на английския драматург. Жана, георинята на Шекспир, е образ, изтъкан от контрасти: тя е и войн, и крехка девойка, развратница и светица, вещица и спасителка...” Малко по-късно Хосе Карлос седи на стола срещу мен, усмихнат и приветлив, създава усещане за спокойствие. Не, не е успял да разгледа още София, но му харесва, че пейзажът е толкова разнообразен - в града си, а виждаш планината... После логично говорим за “Стръв” – роман, в който главната героиня е част от специално полицейско звено в Мадрид, където от ранна възраст подбрани кадри се обучават да бъдат “примамка” за убийци и всякакви други психопати. Тези специалисти познават човешкото поведение и играят с него, а още по-любопитното е, че всеки от типажите може да бъде открит в някоя от Шекспировите творби. Защо? Исках да напиша нещо за Шекспир (който е любимият ми автор) и в същото време исках да е роман за човешкото поведение и как то може да стане напълно познаваемо и класифицирано по такъв начин, че да е възможно да бъдем редуцирани до формули. Кое е важното за Вас във вашия въображаем и не само свят? Литературата ми винаги е свързана с

човека, с индивида. Моят пейзаж е с фигури, за мен това е важното. От такава гледна точка това, което ме интересува, е реакцията на хората, поведението им защо реагираме така, а не по друг начин. Има ли герой на Шекспир, с когото Вие самият се идентифицирате? Има персонаж, с когото мисля, че всички се идентифицираме и това е Хамлет. Това е герой, който не се намира на сцената. Ггледаме и виждаме всички останали герои, но Хамлет не е там. Хамлет е до нас, до зрителя. Говори ни извън творбата. На същото мнение съм като Елиът, че това е грешно, защото главният герой не се намира вътре в произведението, а е просто още един човек, който коментира изненадата, която предизвиква всичко. Но пък поставен по този начин е много лесно да се идентифицираш с него. Мислите ли, че съвременният човек често се чувства малко извън действието? Mисля, че във всеки има един Хамлет, който наблюдава какво става от разстояние и по този начин разсъждава върху случващото му се. И в “Зигзаг” и в “Стръв” главните ви герои са жени. Според Вас има ли разлика между психиката на жените и мъжете? Никога не започвам книга с мисълта „Сега ще направя женски персонаж.”, сядам и си казвам „Ще създам Диана Бланко”. Тя е трудна за създаване, но равносилно сложно e да се създаде Педро Фернандес. Главните разлики между жените и мъжете са културни, но сега нещата се променят – антрополозите го знаят - жените приемат “обратното” поведение на смятаното за типично за тях – ръководят или са на позиции наравно

с мъжете. В такъв смисъл женската психика не се различава особено от мъжката. “Направи го без каквито и било преструвки, така сякаш театърът е част от собствената ти действителност...” На колко години бяхте, когато създадохте първата си книга? Започнах да пиша, когато жена ми забременя, така че възрастта на големия ми син е равна на годините ми в лоното на писателската кариера. Изглежда, че тогава бях доста креативен (усмихва се)... сега той е на 17 години. Някои писатели пишат от ранна възраст, а пък вие сте се преориентирали по-късно – интересно ми е как е станало това? Синомът (термин, обяснен в “Стръв” - бел. авт.) е нещо, което зависи от желанието. Аз го имах. Но за да открия този вкус, трябваше да мине време. Пиша отдавна, но винаги беше основно за забавление. Докато учех медицина също пишех, но никога не съм изпращал нищо на никого. Когато специализирах психиатрия, започнах да мисля, че повече ми харесва писането, отколкото лекарската професия. Тогава започнах да изпращам творбите си по издателства, кандидатствах за разни литературни награди... Имах късмет от самото начало. Липсва ли ви психиатрията – като практика? Малко... но много малко. Жена ми е психиатър, приятелите ми са психиатри, а тези които не са, са малко луди (смее се) … Така че навсякъде съм заобиколен от психиатрия. Пълното интервю четете на www.ladyzone.bg

ИСТОРИЯ НА РОДИЛКАТА ОТ АНТОАНЕТА ДОЙЧИНОВА

Замисляли ли сте се как ли са раждали жените от далечното минало, когато водата е била лукс, а обезболяващите… чакай, какви обезболяващи?!? В продължение на векове раждането се е смятало за мистично, тайнствено събитие, в което участвали всякакви баби и баячки със своите магически атрибути. За акушерство и дума не можело да става. Едва през XVIII век нещата започват да се променят и професията акушерка-магьосница замряла. За разлика от нашите предшественички, днес ние съвременните жени се радваме на прекрасни условия, в които можем спокойно и благополучно да даряваме живот. Нека видим как нашите баби, прабаби и така до Античността, са се справяли с нелеката задача да родиш дете. Дали сa преживявали адски болки, дали са раджали по-лесно и бързо, или пък нещата не са се променили чак толкова, вижте сами. През Античността полът на бебето се определял с пшеница и ечемик Това е времето, в което акушерството започва да се развива и познанията в тази област стават по-дълбоки. В Египет, например, съществувало специално съсловие жени, които асистирали при раджане. Техните знания в сферата на медицината и до днес се подлагат на съмнение – тези дами определяли дали една жена е бременна или не, като им

давали да пият от напитка, направена от особена билка и кърмата на жена, родила момче. Ако тази отвара предизвика повръщане, то жената носи рожба. Откровено да си кажем, кой не би върнал поръчката след този коктейл? Интересен, но и не така фатален за стомашния тракт, е методът им за определяне на пола на бебето. За целта засаждали ечемик и пшеница - пшеница за момиче и ечемик за момче. След това поливали отгоре с урината на евентуалната бъдеща майка и следяли кое семе ще покълне първо – и воала, ще имате пшеница! Тогава жените познайте как раждали? Не, не можете да предположите! Позата е следната – клекнало положение върху два ритуални камъка във формата на тухли. Помислихте си го, нали? Досущ като позата в онова тихо и интимно място, в което вършим лични неща. В Древна Юдея жените раждали на специален стол “Машбер” е името на прословутия родилен стол. Освен в него, жените раджали и върху коленете на мъжа си. Горкият… представяте ли си нашите мъже в тази роля? Добре, че поне при самото раждане не му се налагало да взима активно участие – това правели опитни баби. За да компенсират липсата на болкоуспокояващи, те разтваряли всички прозорци на помещението, развързвали всички връзки по дрехите и косата на родилката. Както е и според вярванията в българския фолклор,

огледалата трябвало да се покриват, за да не гледат демоните, които се крият там. Мълчаливите акушерки на Древна Гърция Древните гърци си имали акушерки, които докато израждали бебето запазвали пълно мълчание... без досадното : “напъвай, напъвай”. Пъпната връв на плода се прерязвала едва, когато излезе и плацентата. Ако процесът се забавел, слагали родилката на стол с отвор, под който имало мех с вода, където поставяли бебето и пробивали меха. Водата изтичала бавно и заедно с това детето се смъквало надолу и опъвало пъпната връв. Леле, колко страшно звучи! Харе Кришна, Харе раждай Пренасяме се в Древен Рим, където раждането било свързано предимно с религиозните култове. За всяко положение на плода в матката имало конкретна богиня и по време на раждането акушерката изпълнявала ритуали в нейна чест. След това детето се поставяло в краката на бащата, който решавал дали да го признае за свое. Ако го вдигне, значи то става негова грижа, ако ли не… мисли му. Тук мили дами, можем да си припомним израза : “Някои мъже трудно го вдигат”. Шегата настрана, но жената наистина е била почитана и за нея са се полагали сериозни медицински и духовни грижи. Нещо като днес, но доста по-тържествено. Бабите израждат и през Средните векове През Средновековието нещата не се променят съществено. Дори обратното – следва дълъг застой в сферата на медицината. През този период раждането си остава в ръцете на бабите. Медицинска помощ се оказвала от монасите, а за мъжете лекари се считало

за срамно да помагат на родилка. М. Шипионе пише първият италиански наръчник за акушерството, според който бабата не трябва да е прекалено стара, за да няма смущения в зрението, треперене в ръцете или слабост. Жените през периода раждали клекнали или седнали. В Средвновековието не е било нещо необичайно жената да бъде бита с камшик, за да се предизвика раждане. Да се благодарим, че не сме се родили тогава! Възраждането ни запознава с Цезаровото сечение Медицината бележи растеж и на акушерството и гинекологията се обръща по-специално внимание. Тогава било направено и първото успешно Цезарово сечение. Има и по-стари данни за евентуално раждане със сечение от Древен Рим. Тогава майката не оцелявала, разбира се, и това се правело в много крайни случаи. Едва през 30-те години на XX век навлиза раждането в болница под лекарско наблюдение. До днес, Слава Богу, това е така. След всичко казано до момента, смело можем да твърдим, че раждането в съвременни условия, е направо песен в сравнение с отминалите дни. Сега на лице са грижите на медицинските екипи, подкрепата на близки, роднини и приятели, които са насреща в този сюблимен момент. Не можем да отречем, че сме късметлийки – помислете за това. Пълният текст четете на www.ladyzone.bg

СТУДЕНА СВЕТЛИНА ОТ ДИАНА ГЕОРГИЕВА

Всъщност “Студена светлина” спокойно би могъл да се гледа като далечен опит за връщане на старата слава на екшън героите от едно време, само че те вече са... ами, стари, а екшънът съвсем не е толкова славен, колкото беше през 90-те. Не, няма го Рамбо, обаче Брус Уилис и Сигорни Уивър са в каста, както и пистолетите, жестоките пребивания по време на разпит, а също и задължителните градски преследваници с коли и стрелби в движение (умение, за което си мечтая от малка, обаче екипът на “Mythbasters” разби всичките ми илюзии в тази посока – почти невъзможно е, досадните закони на физиката не разрешават). Тези ограничения обаче никога не са били проблем за героините на Сигорни Уивър, която за феновете винаги ще си остане Елън Рипли от „Пришелецът”, където беше по-млада, по-яка и на моменти дори секси. Класиката си е класика, но без излишни сентименти вторачваме поглед към настоящето, в което позастарялата Сигорни се снима в ролята на главния злодей в „Студена светлина”, а пък Брус Уилис умира лесно в образа на Мартин – ЦРУ агент под прикритие с купища тайни, които после синът му (Уил Шау) ще трябва да разплете, за да спаси живота на останалите си роднини. Обикновен бизнесмен с малка и не особено процъфтяваща фирма, той поема щафетата на добрия в екшън историята – за целите й, Уил инстинктивно ще

трябва да се научи да различава кой прав и кой крив в разразилата се междуправителствена пистолетна драма. И то - тъкмо по време на почивката със семейството си в Мадрид. Директно на въпросите - кой дръпна шалтера на татко? Кой държи семейството му за заложници? И какво е това куфарче, което всички (ЦРУ, МОСАД, полицията, терористите…) искат? И предвид факта, че Мартин никога не е бил баща за пример – дали това означава, че може да е предал родината си (тъпа физиономия)? Измежду такива въпроси Мартин се учи в крачка - с помощта на много юмруци, тичане и последователни “срещи” (кавичките са, защото не са никак приятелски) ту с едните, ту с другите. Някъде там се намесва и испанката Лусия, която се оказва негова полусестра... Пълният текст четете на www.ladyzone.bg

ПЕША ПРЕ

ОТ ЯНА МИНЕВА И ДЕНИЦА ТОМ

ЕЗ АФРИКА

МОВА, СНИМКИ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

Соня и Александър Пусен са необикновени хора, които се радват на обикновени неща. Френското семейство изуми света, след като обиколи Африка пеша. Пътуването отнело на симпатичната двойка 3,5 години. Двамата изминали 14 000 километра и се запознали с 1200 семейства на континента. Именно това пътешествие сякаш е преобърнало представите им за ценностите и за същността на човека. В Африка двамата са дали и началото на един нов живот... Как се роди идеята да обиколите Африка пеша? Алекс: Решихме да отидем там, защото репутацията на Африка е много лоша. Никой не иска да ходи там, защото е опасно, има болести, войни. Хората се страхуват от Африка. И ние искахме да отидем точно там, за да покажем Африка на хората от един друг, нов, поприветлив поглед. Това беше идеята ни. Но и ние имахме своите съмнения. Мислехме, че има възможност и да се окаже ужасно пътуване. Но всъщност в продължение на три години и половина, ние изживяхме едни прекрасни мигове на щастие. Единственият компромис беше да приемем да живеем бедно и в несигурност, но резултатът беше, че всеки ден срещахме семейство, прекрасни хора, които ни показаха другото лице на Африка. Соня: А освен това преди това бяхме обиколили целия свят и си казахме: “Сега къде да отидем? Защо не в Африка?”. Алекс: Идеята за люлката на цивилизацията също изигра роля. Хората са се появили именно в Африка. Всички палеоантрополози намират фосили и доказателства за това. В научно

отношение искахме да размислим за човешката същност, да видим континента, на който са се появили хората. Какъв спорт практикувате, защото за да изминеш 14 000 км, е нужна доста добра физическа подготовка? Соня: Всъщност никакъв спорт. Човекът е създаден, за да ходи. Ние сме “ходещи” хора. Алекс: Спортуваме много, но нищо конкретно. Нямахме предварителна подготовка. Коя е страната, която най-много ви впечатли на континента и защо? Соня: Всички страни много ни впечатлиха, по различни причини. Южна Африка, където бе първата ни спирка, е уникална страна. ЮАР ни създаде впечатлението, че сме си у дома, но с малки нотки на истинската Африка. Страната е много красива, с голямо разнообразие от пейзажи. Много опасна страна, малко като Бразилия, където могат да те убият за нищо. Имахте ли инциденти по време на пътуването? Соня: Не, имахме много добри ангелипазители. Алекс: За щастие нямахме проблеми. Аз бих искал да допълня предишния въпрос. Танзания е прекрасна страна, в средата на Африка е Килиманджаро. Качихме се до върха на планината. Танзанийските хора бяха много спокойни. Соня: И мъдри. В Африка често има етнически проблеми, войни. Но според нас, танзанийците са щастливи хора. Има 157 различни племена, които никога не са воювали помежду си. Има прекрасни племена с много интересни и красиви традиции. Шест месеца живяхме в

Танзания. Какво носехте в раниците си, когато тръгвахте? Соня: Прекрасен въпрос! На практика почти нищо нямаше в раниците ни. Имахме много малки раници, в които нямаше никакви дрехи. Аз имах една риза и една пола, които бяха на мен. Два чифта обувки и два броя бельо. Алекс: Мисля, че това е тайната на нашето пътуване. Беше ни леко, защото нямахме багаж. Соня: Раницата ни тежеше по-малко от 6 килограма, включително водата! Алекс: Три години с шест килограма багаж! Соня: И в този багаж бяха фотографските ни принадлежности. Ние заснехме филм за френската телевизия. Имахме прекрасна камера, но много малка. Носехме касети и ленти с нас, и затова за нас самите нямаше какво да вземем като вещи. И имайте предвид, че в тези 6 килограма, бяха една уникално лека палатка и спален чувал! Алекс: А за готвене имахме един малък метален съд. Не използвахме газ, палехме огън и така готвехме. Човек е щастлив, когато няма излишни неща около себе си. Соня: А и така можехме да тръгнем на секундата, в случай на опасност. В Африка човек трябва да се адаптира, да се научи да слуша, да гледа, да бъде внимателен. Пълно е с диви животни. Разхождахме се в най-големия природен парк в света, сред диви животни. Между ЮАР и Мозамбик. Придружи ни човек, който ни обясни как да различаваме стъпките на лъва, носорозите, другите животни. Има разлика между следите от бели и черни носорози. Белите са покротки, но черните са много опасни. По

време на пътуването в Африка попадахме на огромни животни доста често. Снимахме два бели носорога, които спяха на слънце. Алекс правеше видеозапис, а аз снимах. И те бяха на около три метра от нас. Както си лежаха, изведнъж ни усетиха, събудиха се и ни нападнаха. Успяхме да избягаме, викайки. Аз паднах зад едно дърво и си счупих ребро. Алекс: Да! Но е по-добре, отколкото да ни бяха убили! Бихте ли ни разказали любимата си случка в това тригодишно пътешествие? Соня: Имаме много хубави спомени! Но това, което ни впечатли най-много, бяха хората. Природата е уникална, пейзажите, животните! Но хората са прекрасни. Срещнахме се с нашите африкански братя и сестри. Затова решихме да пътуваме бедно, скромно, без багаж. Имахме малко средства, бяхме много дискретни, с малката камера. Пристигахме при хората след много ходене, уморени, мръсни и потни. Пиехме водата, която те пият, ядяхме това, което те готвят. Приемаха ни като едни от тях. Спяхме в техните къщи. Имаме много приятели от Африка – истински приятели, а не познати във Фейсбук. Алекс: Срещнахме се с 1200 африкански семейства! Може би най-красивата история беше срещата ни с една африканка, която продава нещо като банички. Приготвя ги на земята. Само местните купуват оттам, никой друг. И ние отидохме със Соня, гладни. Изядохме няколко от нещата, които тя приготвяше. Тя имаше бебе, което беше с увреждане. И го държеше на гърба си. Соня предложи да го вземе, докато тя готви. Тази жена беше изумена! Соня: Да, аз взех бебето и си играх с него. Оказа се, че в Африка никой не

пипа чужди деца с увреждания, защото се смята, че това носи лош късмет. Суеверни са. И накрая, когато искахме да платим, жената не пожела. Каза, че сме нейни гости. Алекс: Аз все пак й дадох пари, а тя се обиди и си тръгна. Стана ни много тъжно, че сме я засегнали заради парите. И точно когато си тръгвахме, чухме някой да тича и да вика след нас. Оказа се тя. Беше купила банани с парите, които й бях оставил, и ни ги подари за изпът. Беше много трогателна история! Срещнахме тази жена в Танзания. Мисля, че тя е олицетворение на всички африканки, нещо като събирателен образ. Соня: Африканците са много щедри, прекрасни хора! Жените са много смели и силни, защото животът е много тежък за тях. Смятате ли да обиколите пеша и някой друг континент? Соня: През август заминаваме за Мадагаскар. Този път отиваме с двете ни деца. Момченцето ни се казва Елис, а момиченцето – Филае. Алекс: Тя всъщност е зачената в Африка и носи гръцко име, което означава “Обичаната”. В Египет има огромен храм, който се казва Филае. Соня: Аз изминах 1800 километра бременна, в продължение на три месеца.

Карам и ски екстремно, но не както преди. По-спокоен съм. Соня: Докато живеехме в Париж, където няма планини, нощно време се изкачвахме по сградите – качвали сме се на всички исторически сгради и паметници. Алекс: 38 пъти сме се качвали на Айфеловата кула през нощта с катерене. 40 пъти сме се катерили върху “Нотр Дам”. Соня: Той ми предложи брак на върха на “Нотр Дам”. Не е ли забранено? Алекс: Разбира се! Соня: Ние обичаме да нарушаваме правилата, без да прекаляваме. Вчера видяхме прекрасната катедрала “Александър Невски” и много искахме да се качим през нощта, но не го направхме. Пълното интервю четете на www.sport.btv.bg

Имате ли увлечение към екстремните спортове, защото това е един вид екстремно преживяване? Соня: Алекс - да! Алекс: Всъщност, практикувал съм всякакви екстремни спортове, парашутизъм, парапланеризъм, бънджи, сърф, каквото се сетиш! Има възраст за всичко, сега не практикувам толкова екстремни спортове. Сега се гмуркам.

MАУНТИН

ОТ СТЕФКА ДРАГАНОВА, С

НБОРДЪТ

СНИМКИ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

Ники Галенов и Християн Драгошинов Крис разказват за читателите на sport. btv.bg що е то маунтинборд и има ли почва у нас. Срещнахме се с двамата ентусиасти, за да ни запознаят с този екстремен спорт, който се смята за най-бързо развиващият се в световен мащаб. Ники смята, че до 10 години може да стане и олимпийска дисциплина! За мен, като някой, който за пръв път се докосва до маунтинборда, това е офроуд скейтборд. Двамата специалисти се съгласиха с определението, което изникна първо в главата ми, но допълниха информацията... МАУНТИНБОРД?! Крис: Маунтинбордът е многофункционално средство за придвижване по разнообразни терени, защото всеки може да си кара по начин, който му харесва – можеш да караш в гора, на трева, по асфалт, по паваж, можеш да го караш с кайт, можеш да се теглиш с джип, с мотор. В тази дъска се комбинират много спортове – сноуборд, скейтборд, уейкборд, кайстърф. Ники: Образно казано, маунтинбордът е скейтборд с големи, помпащи се колела и страпове. Крис: Приликите с останалите спортове на борд е, че е дъска на колелца, която се кара по един и същи начин. Заставаш, избираш си кой ти е водещият крак, а позициите са две – гуфи и стандартно - те са постановени от сноуборда. Кара се по същия начин като сноуборд и скейтборд – започва се от коленете и се завършва с раменете.

ДА ЗАПОЧВАМЕ! Крис: Винаги маунтинбордът може да ти е първия борд, не е задължително да си карал нещо преди това. Ники: Аз ще ви разкажа един случай. Бяхме излезли да караме, едно от първите ни карания, около 7-8 човека – все сноубордисти, не се бяха качвали на маунтинборд. С тях имаше и едно момче, което е цирков акробат - никога не е карало каквото и да е. Всички сноубордисти падаха като гъби, а това момче от цирка имаше такова усещане за баланс... стъпи на дъската и я подкара. НЕ трябва да си карал някакви неща, но са в плюс, естествено. Крис: Хубавото тук е, че е с много широки гуми, дъската общо взето е стабилна и за един два дни можеш да започнеш да го караш. КЪДЕ? Ники: В София основно караме на Княжево, на Витоша, на Офелиите, по парковете – Южния, Западния. Крис: Може да се кара навсякъде. Зависи от стила, в който искаш да караш – дали харесваш туринг, фрирайд, слалом... можеш да практикуваш всички с маунтинборда. Всеки намира себе си чрез дъската, всеки си налага своя стил. А ТРАВМИТЕ? Крис: Не трябва да се пропуска протекцията. Най-краткият ми съвет е да сте винаги с каска, защото на главата травмите са много лоши. Да, може да се счупи ръка, китка, ключица – това са найчестите травми от маунтинборд, както и при сноуборда, но те заздравяват. Все пак обаче сме взели нужните мерки, ходим

си като гладиатори, колкото и смешно да изглежда. Има си протектори, използваме такива за мотокрос, за сноуборд, за скейт... всякакъв тип протекция. Дори аз на състезания карам с фулфейс каска, защото когато паднеш, не падаш на сняг, а на много твърда повърхност. ЦЕНАТА Ники: Дори да ти дадат борд под наем той ще е базов модел, който може да ти даде някаква основа, но ако решиш да караш сериозно, ако ти хареса, трябва да си купиш един борд. Цената е между 300 и 1300 лева. Крис: Няма никакъв проблем, който иска да опита да дойде при нас, да му дадем да пробва и ако реши да се занимава, да му дадем съвет какво да си купи, защото има страхотни глупости на пазара, които няма да му вършат никаква работа, а само ще си даде парите. СЪС СПИРАЧКА? БЕЗ СПИРАЧКА? Ники: Спирачка може да се сложи на всеки един модел маунтинборд. Това е индивидуално решение на всеки райдър. Ако се чувстваш по-добре със спирачка, слагаш. Тя може да се ползва за терени и места, на които нямаш достатъчно място да слайдваш, което е естественият начин за спиране. Тя не е направена да спре борда, а да ограничи скоростта. СЪСТЕЗАНИЯ Ники: Правим състезания. Дори тази година мислим да направим доста мащабно международно състезание. Ще е за втора поредна година, но миналата беше балкански формат – България, Сърбия, Румъния. За 2012-а до момента

са потвърдили участие 8 държави, освен нас – Холандия, Франция, Русия, Румъния, Словения, Чехия, Германия и евентуално Полша. От 11 до 13 май е събитието, на 12 май е основното състезание. Ще се проведе в Сопот. Крис: Това е хубав момент да се видим къде сме на световната сцена! Ники: Но на световната сцена, като цяло, никъде не сме, защото в чужбина от доста време се развива този спорт, има изградени съоръжения, правят се състезания. Ние сега я проправяме тази пътечка. Маунтинбордът е най-развит в САЩ. Основните центровете са 4 – Америка, Англия, Австралия и Русия. Французите също са доста напред. В Англия е световното по маунтинборд, в Русия се провеждат Екстремни олимпиади. Крис: По света вече си имат и фенове, а тук всеки те гледа и си мисли “Каква е тази голяма количка? Какво ли ще се случи?” Ники: Важното е, че всеки я харесва! Крис: Да, и всеки иска да опита, а то е много достъпно. Като дадеш два три правилни съвета за стойката и какво не трябва да прави и всичко си тръгва. ЗА ДЕЦАТА Крис: Скоро се случи нещо много хубаво, което се надявам да стане традиция. Съвсем експериментално предложихме на спортен клуб “Марина” да си доведат децата на лагер, като Зелено училище, за един ден. Взехме 5-6 маунтинборда, взехме огромна протекция, все пак дечицата бяха малки. Отидохме на Княжево, на Слънчевата пътека и се опитахме да им дадем първоначалната насока и инструкции. На края на деня караха доста прилично и важното е, че

много им хареса. Сега като ни видят някъде и все питат “Хайде, кога ще караме маунтинборд!” Същото нещо го повторихме с други деца. Направихме им един скейт-лагер на Огняново. Оказа се, че хотелът предлага страхотни условия за скейт и маунтинборд. Интересът е жесток, защото децата се чувстват свободни. БЪДЕЩЕТО Ники: Маунтинбордът се води за найбързо развиващия се спорт в момента, защото е много достъпен. След като си купиш дъската, вече можеш да започнеш да караш. Не ти трябват лифтове, не ти трябват карти, не ти трябват специални обувки и дрехи. Това е екстремният спорт, който най-евтино можеш да започнеш да тренираш. Крис: Екипировката се свежда до един сносен маунтинборд – според твоите килограми, стил и желания за каране, и една много добра протекция. По-добре да се инвестира в протекция, отколкото в лачени дрешки. Ники: Но за начало и протекцията не е нужно да е прекалено много, защото ти няма да тръгнеш да караш като професионалист. В началото едни наколенки, накитници, налакътници и каска са ти достатъчни за поляните. Но протекцията е задължителна! Пълното интервю четете на www.sport.btv.bg

ДА УБИЕ

ОТ ЕВГЕНИ

ЕШ КРАЛ

ИЙ МИЛОВ

To Kill A King e британска инди фолк и рок банда, базирана в Лондон. Групата е основана през 2009 г. от фронтмена Ралф Пелимаунтър, заедно с Йън Дъбфилд и Джош Платнам, докато тримата са студенти в Университета на Лийдс. Малко по-късно през същата година към формацията се вливат и Джонатан Уилоуби и Бен Джаксън. Първият им сингъл “Fictional State” излиза на 29 май 2011, а малко по-късно и албума им „My Croocked Saint”. Срещаме се с Ралф, за да ни разкаже какво ново се случва около тях... Здравей, как си? Днес се чувствам жестоко, слънцето навън пече и тъкмо се връщам от плуване. Как стана музикант? От най-ранна възраст винаги съм искал да бъде писател. На около 16 години хванах китарата, започнах да пиша песни и никога не погледнах назад. Какво е най-силното ти вдъхновение днес? Обичам Ник Кейв. Каква е основната музикална мотивация да правиш това, което правиш? Обичам лиричните автори на песни като Джони Мичел, Боб Дилан, Елбоу, Antony & the Johnson, The Eels… И винаги се стремя да им подражавам. Какво беше най-голямото ти музикално влияние, докато израстваше? Queen и Фреди Меркри! Бях 9-годишен и си спомням, че слушах албума им Greatest Hits Part II непрекъснато. Кои са любимите ти музиканти в

момента? Tune-Yards, Feist, TV on the Radio, The Black Keys, Grinderman, Dry the River, St. Vincent... Каква е рецептата ти за успех? Ние просто обичаме да правим музика и предполагам, че рецептата е просто да имаме възможност да правим музика. Опиши музикалното си експериментиране в миналото. Свирех изобилие от фолк парчета, след което се присъединих към една ска фолк джипси банда, а сега съм в Kill A King. А музикалното ви експериментиране в бъдещето. Постепенно ще ставаме по-тежки и все по-тежки... Особено в концертите си на живо. Кой е най-големият ви музикален приоритет? Мисля, че яснотата на лириките винаги е важна. Каква е концепцията зад последния ви албум? Не знам дали е точно концепция, но повечето от песните в него имат силна наративна тема. Откъде идва името на бандата? Цитат е от „Хамлет” на Шекспир. Мисля, че просто си пасна на групата. Кой е най-добрият урок, който си научил от артист, с който си работил? “Достигни звездите” от S-Сlub 7. С кого мечтаеш да направиш колаборация? Том Уейтс.

Коя е любимата и част в правенето на музика – писането, записването, изпълняването на сцена или не можеш да дишаш без всяка една от тях? Писането е любимата ми част. Какво слушаш най-често в iPod-а си? Инди дуото She & Him. Какво искаш да ти се случи през тази година? С бандата винаги се оглеждаме за повече фестивали и концерти. Какво е мнението ти за сегашната поп музика? Иска ми се да имаше повече групи, които да свирят по радиото. Как смяташ, че поп културата ще се промени през 2050 г.? Ще бъде същата, само че под водата. Какво е усещането, което искате да споделите с музиката си? Всички песни са истории, надявам се хората да могат да ги възприемат. Какъв тип песни се опитвате да създавате? Велики песни. Откъде намирате идеи за песните си? Не съм много сигурен. Настоящите ти проекти? Работя с различни продуценти по различни неща. Освен това имам и тематична каубойска музикална банда, наречена Annie Oakley Hanging, с която свиря. За какъв проект мечтаеш? Летящи мотоциклети.

Най-големият ти недостатък? Пиенето. Какво мислиш за края на света през тази година? Искаш да кажеш Олимпийските игри ли? Споделям загрижеността ти... (смях) Как европейската публика приема бандата в сравнение с щатските фенове? По-голяма част от американската аудитория произнася името ни като Текила Кингс... Не знам защо. Пълното интервю четете на www.btvnews.bg