Дело „Chaplinsky v. New Hampshire”
Делото „Chaplinsky v. New Hampshire” Кратко изложение на фактите. В края на ноември 1941 г., Уолтър Чаплински, член на религиозната организация „Свидетели на Йехова” е използвал тротоара на една улица в центъра на град Рочестър, щата Ню Хемпшир, в качеството на амвон, раздавайки брошури и наричайки организираната религия „мошеничество”. След като една голяма тълпа започна с присъствието си да блокира улиците, причинявайки скандал, един полицейски служител отстранява Чаплински от тротоара с цел да го заведе в полицейския участък. По пътя той среща началника на полицията в града, който по-рано е предупреждавал Чаплински и му е внушавал да си седи в къщи и да не предизвиква безредици. Срещайки за втори път полицейския началник, Чаплински го напада с думи. Оплакването на щата срещу Чаплински твърди, че той е викал „Вие сте прокълнат от Бога изнудвач” и „проклет фашист”, поради което е бил арестуван. Чаплински приема, че е казал думите, които му се приписват в оплакването, с изключение на това, че е произнасял името на Бога. Поради това той е бил арестуван по силата на закон на щата Ню Хемпшир, който забранява употребата на преднамерено обидна реч, насочена срещу други хора на публично място. Според този закон противозаконно е някой да се обръща към друг с „каквито и да са дразнещи, насмешливи или досадни думи към който и да е друг, който законно е на улицата или на друго обществено място ... нито да го нарича с дразнещо или иронично име”. Чаплински е бил глобен, но е оспорил глобата, твърдейки, че законът, който е бил приложен, нарушава правото му на свобода на словото според Първата и Четиринадесетата поправки на Конституцията на САЩ. Върховния съд на САЩ, с единодушно решение, потвърждава ареста. Съдията Франк Мърфи (Frank Murphy) застъпва теорията за „двете нива” на Първата поправка. Според нея, някои, „добре дефинирани и достатъчно ограничени” категории на речта са извън границите на защитата, която Конституцията на САЩ дава. По такъв начин, „неприличните и сквернословните, непристойните, пасквилните и (в този случай) обиждащите или „борещи се” думи нито допринасят за изразяването на идеи, нито притежават каквато и да е „социална ценност” в търсенето на истината”. Съдията Мърфи излага мнението на Съда. Ищецът, член на секта, позната с името „Свидетели на Йехова”, е бил осъден в градския съд на Рочестър, щата Ню Хемпшир, за нарушение на чл. 378, пар. 2 от Кодекса на щата, който гласи: „Никой не може да отправя каквито и да са дразнещи, насмешливи или досадни думи към който и да е друг, който законно е на улицата или на друго обществено място, нито да го нарича с дразнещо или иронично име, нито да шуми или да възклицава, намирайки се непосредствено до него или в обсега на слуха му с цел да го осмее, обиди или да го дразни или да му попречи да се занимава със законосъобразната си дейност или работа.” Щатът твърди, че жалбоподателят „насилствено, на известно публично в казания град Рочестър, т.е. на тротоара на източната част на улица „Wakerfield”, близо до входа на кметството, няколкократно противозаконно е повторил следните думи, отправени към ищеца (т.е. към полицейския началник в град Рочестър, бел. прев.) а именно:
1
Дело „Chaplinsky v. New Hampshire”
„Вие сте прокълнат от Бога изнудвач”, както и „проклет фашист, и цялото управление на Рочестър се състои от фашисти или от агенти на фашистите”, употребявайки по този начин нападателни, подигравателни и дразнещи думи и имена”. Присъдата е била обжалвана, състоял се е нов процес срещу жалбоподателя пред Върховния съд щата Ню Хемпшир, с участието на жури от съдебни заседатели и той е бил намерен за виновен, осъдителната присъда на по-долния съд е била потвърдена от Върховния съд на щата (решение с индекс 91 N.H. 310, 18 A. 2d 754). Чрез жалби и възражения, жалбоподателят повдига въпроса, че приложеният закон не съответства на Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ1 първо поради това, че въвежда неприемливо ограничение върху свободата на словото, свободата на печата и свободата на изповядване на религията, и, второ, защото е формулиран по неясен и неопределен начин. Тези твърдения бяха отхвърлени и така случаят стигна до Върховния съд на САЩ. Няма съществени разногласия относно фактите. Чаплински е разпространявал литературата на неговата секта по улиците на Рочестър през един оживен петъчен следобед. Местни жители са се оплакали на началника на полицията, г-н Bowering, че Чаплински осъжда всички религии, наричайки ги „мошеничество”. Bowering им е казал, че Чаплински се занимава с разпространение на литература в съответствие със закона. Самият Чаплински той е предупредил, че тълпата започва да става неспокойна. Малко по-късно са започнали безредици и дежурният служител, контролиращ трафика на оживеното кръстовище, отвежда Чаплински до полицейския участък, но без да го информира, че е арестуван или че ще бъде арестуван. По пътя те срещнали началника на полицията Bowering, който ги е уведомил, че обстановката е такава, че е много възможно да се стигне до бунт и поради това той бърза да се появи на мястото на произшествието. Bowering повтаря по-ранното си предупреждение към Чаплински, който тогава се обръща към него с думите, които вече бяха цитирани по-горе. Версията на Чаплински за събитията е почти същата. Той свидетелства, че когато е срещнал Bowering, го е помолил да арестува тези, които носят отговорност за безредиците. В отговор Bowering го наругал и му казал да дойде с него. Ищецът потвърждава, че е казал, които му приписва жалбата на щата, но с изключение на споменаването на името на Бога. Ищецът Чаплински твърди, във възраженията си, че съдът, в хода на делото, е изключил като несъществени, свидетелските му показания, отнасящи се до мисията му да „проповядва истинските факти на Библията”, за това как се е отнасяла към него събралата се тълпа и относно предполагаемото нежелание на част от полицаите да изпълняват задълженията си. Това бе одобрено от Върховния съд , който поддържа, че 1
Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ, само първият параграф на която има значение в контекста на случая „Чаплински срещу щата Ню Хемпшир”, е приета през 1868 г., след Гражданската война. Тя е наричана също така поправка, която гарантира равна защита от закона. Ето и текста на този първи параграф: „Всички лица, родени или натурализирани в Съединените щати и попадащи под тяхната юрисдикция, са граждани на Съединените щати и на щата, в който живеят. Нито един щат не може да приема или прилага какъвто и да било закон, който да ограничава привилегиите или свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не може да лишава което и да е лице от живот, свобода или имущество без надлежен съдебен процес, нито може да отказва на лице, подлежащо на неговата юрисдикция, равна защита от законите”. Бел. прев.
2
Дело „Chaplinsky v. New Hampshire”
нито предизвикателството (към религията, бел. прев.), нито това до каква степен са истинни твърденията му относно неговата мисия, могат да конституират една защита по отношение на отправените обвинения. Ясно е, че както е казано в решението по делото „Lovell v. Griffin”, (303 U.S. 444, 450)2 „Свободата на словото и свободата на пресата, които са под защитата на Първата поправка3 на Конституцията на САЩ срещу нарушаването им от Конгреса на САЩ са измежду основополагащите права и свободи на хората, защитени от Четиринадесетата поправка срещу посегателство от страна на щатите”. Свободата на изповядването на религия е по подобен начин защитена и в „Cantwell v. Connecticut”, (310 U.S. 296, 303). Ищецът напада приложения закон на щата Ню Хемпшир, твърдейки, че той нарушава и трите изброени свободи – на словото, на печата и на изповядването на религия, но само атаката срещу това, че законът нарушава основанието на свободата на словото е обезпечена, защото изговорените, а не написаните думи са тези, които се разглеждат. И ние не можем да си представим, че да наругаеш един публичен служител представлява изповядване на религия във всички възможни смисли на думата „изповядване”. Но дори ако дейностите на ищеца, които са предшествали разглеждания инцидент, да могат да бъдат схванати като имащи религиозен характер и поради това попадащи под защитата на Четиринадесетата поправка от Конституцията на САЩ, те не могат да му предоставят имунитет срещу правните последствия от съпътстващите действия, извършени в нарушение на действащ наказателен закон. Следователно, ние трябва да изследваме самия закон като такъв. Позволявайки си да схващаме по най-широкия възможен начин обхвата на езиковия израз и на целта на Четиринадесетата поправка към Конституцията на САЩ, трябва да кажем, че по отношение на свободата на словото е добре разбрано, че тя не е абсолютна – нито по всяко възможно време, нито при всички възможни обстоятелства 4. Има някои добре определени и ясно ограничени видове говорене, чието предотвратяване и наказване никога не е било схващано като повдигане на какъвто и да е конституционен
2
Вж. също решенията по делата „Bridges v. California”, (314 U.S. 252); „Cantwell v. Connecticut”, (310 U.S. 296, 303); „Thornhill v. Alabama”, (310 U.S. 88, 95); „Schneider v. State”, (308 U.S. 147, 160); „De Jonge v. Oregon”, (299 U.S. 353, 364); „Grosjean v. American Press Co.”, (297 U.S. 233, 243); „Near v. Minnesota”, (283 U.S. 697, 707); „Stromberg v. California”, (283 U.S. 359, 368); „Whitney v. California”, (274 U.S. 357, 362, 371, 373); „Gitlow v. New York”, (268 U.S. 652, 666). Тук ищецът разгърна аргументацията си, основана на постановката за „надлежния съдебен процес”, дадена в Четиринадесетата поправка. 3 Първата поправка към Конституцията на САЩ е приета през 1791 г., като част от първите десет допълнения към Конституцията на САЩ, известна като „Харта на правата” и гласи: „Конгресът няма да приема закони, които установяват някаква религия, или забраняват свободното изповядване на каквато и да било религия, ограничават свободата на словото, свободата на пресата или правото на хората да се събират мирно и да се обръщат с петиции към Правителството за отстраняване на несправедливости”. Бел. прев. 4 „Schenck v. United States”, 249 U.S. 47; „Whitney v. California”, (274 U.S. 357, 373) [особено мнение на съдията Brandeis, J. ]; „Stromberg v. California”, (283 U.S. 359); „Near v. Minnesota”, (283 U.S. 697); „De Jonge v. Oregon”, (299 U.S. 353); „Herndon v. Lowry”, (301 U.S. 242); „Cantwell v. Connecticut”, (310 U.S. 296).
3
Дело „Chaplinsky v. New Hampshire”
проблем5. Те включват6 нецензурната и сквернословна реч, богохулството, пасквилната реч, както и обидните и „нападателни” думи – тези, които чрез самото им произнасяне нанасят обида (оскърбление) или подбуждат към безредици. 7 Отбелязвано е неведнъж, че подобни начини на говорене не представляват същностна част от каквото и да е излагане на идеи и че са с толкова незначителна ценност като стъпка към установяване на истината, че каквато и да е полза, която би могла да бъде извлечена от тях, е несравнимо по-малка от обществения интерес за поддържане на реда и морала.8 В решението на Върховния съд по делото „Cantwell v. Connecticut”, (310 U.S. 296, 309310) се казва: „Употребата на епитети или лични оскърбления в никакъв разумен смисъл не е комуникация на мнения или информация за тях, които и двете са защитени от Конституцията и тяхното наказване в качеството им на престъпен акт не повдига каквито и да си били въпроси във връзка с приложения закон”. Законът на щата Ню Хемпшир, който се оспорва тук, официално е изтълкуван от найвисшия съд на щата. Той има две разпоредби – първата се отнася до отнася до думи или имена, отправени към друг човек на публично място, а вторият се занимава с шумовете и виковете. Съдът казва: „Двете разпоредби са различни. Първата е независима от втората. Ако предположим, без изрично да поддържаме това, че втората противоречи на Конституцията, то първата може да бъде в съответствие с нея.” Ние приемаме тази конструкция за отделността и ограничаваме нашите разсъждения само до първата разпоредба на закона.9 Основавайки се на свои предишни решения, върховният съд на щата постанови, че целта на закона е да пази мира и спокойствието на публичните места, като не допуска употребата на думи, които биха могли да съставляват „забранено изключение, като например такива, които пряко са насочени да предизвикат актове на нарушение от страна на лицата, към които съответните забележки са отправени”10. По-нататък съдът казва: „Думата „обидно” не трябва да бъде определяна по начин, който да включва това, което различните адресанти на обидни изказвания, могат да мислят. ... Дали дадено изказване е „обидно” или не следва да се проверява чрез това, което хора с нормална интелигентност биха могли да схванат като думи, които могат да предизвикат обикновения човек, към който са насочени, да се бори с тях. ... Английският език има редица думи и изрази, които, за които има общо съгласие, че са „нападателни думи”, когато са произнесени без да бъдат съпроводени с обезоръжаваща усмивка. ... Такива думи, както всеки обикновен човек знае, са 5
Защитата на Първата поправка, която и Четиринадесетата поправка има пред вид, не се ограничава само до идеята на Blackston за това, че свободата на печата означава единствено свобода от ограничения преди публикацията. „Near v. Minnesota”, (283 U.S. 697, 714-715). 6 Ето оригиналния текст, описващ видовете забранена реч; трябва да имаме пред вид, че някои от английските думи са многозначни и нямат еднозначни съответствия на български: „These include the lewd and obscene, the profane, the libelous, and the insulting or "fighting" words -- those which, by their very utterance, inflict injury or tend to incite an immediate breach of the peace”. Бел. прев. 7 Вж. Chafee, Free Speech in the United States (1941), стр. 149. 8 Chafee, цит. съч., стр. 150. 9 Доколкото жалбата, обвиняваща ищеца, е само за нарушаване на първата разпоредба на закона, проблемът, разглеждан в делото „Stromberg v. California”, (283 U.S. 359), тук не се засяга. 10 „State v. Brown”, (68 N.H. 200, 38 A. 731); „State v. McConnell”, (70 N.H. 294, 47 A. 267).
4
Дело „Chaplinsky v. New Hampshire”
годни да предизвикат отпор. Така че те са заплашителни, оскверняващи, или неприлични оскърбления (revilings). Подигравателните и дразнещи думи могат да бъдат приети като влизащи в обсега на закона (на щата Ню Хемпшир, бел. прев.) както и преди това е било тълкувано, само когато те имат характеристиката недвусмислено да подбудят този, към когото са насочени, към започване на безредици. ... Законът, така както е изтълкуван, не прави нищо повече от това да забрани, при ситуация „лице в лице”, употребата на думи, които ясно имат свойството да подбудят, този, към когото са насочени, да започне да нарушава реда, да инициира безредици, думи, чието произнасяне представлява само по себе си започване на една безредица от страна на този, който ги изговаря. Те включват „класическите оскърбителни думи”, съвременни, не толкова „класически” думи, но имащи същото свойство да предизвикват нарушения, както и други размирни думи, включително ругатните, сквернословията и заплахите.” Ние не можем да кажем, че ограниченият обсег на закона, изтълкуван по изложения погоре начин, противоречи конституционното право на свобода на изразяването. Това е закон, внимателно формулиран и ограничен до това, да определи и да наказва едно особено поведение, попадащо в полето на властта на щата, при което се употребяват на обществено място на думи, способни да предизвикат безредици. Сравни делата „Cantwell v. Connecticut”, (310 U.S. 296, 311); „Thornhill v. Alabama”, (310 U.S. 88, 105). Това заключение обезсилва твърдението на ищеца, че законът е толкова неясен и неопределен, че прави присъдата, за която става дума, да е равносилна на нарушение на клаузата за „надлежен съдебен процес”. Един закон, наказващ вербални действия, внимателно формулиран, така че да не накърни прекомерно свободата на изразяване, не е твърде неясен, за да не може да бъде наказателен закон. Ср. „Fox v. Washington” (236 U.S. 273, 277).11 Ние, освен това, не можем да кажем, че приложението на закона към разкритите факти, по какъвто и да е начин – нито по същество, нито необосновано – накърнява привилегията на свободата на словото. Не е нужно да разсъждаваме, за да покажем, че думите на ищеца „проклет изнудвач” и „проклет фашист” са епитети, способни да предизвикат който и да е към реакция (отплата) и по този начин да предизвикат безредици. Отказът на щатския съд да приеме свидетелстване за провокация, както и свидетелстване, имащо отношение към това дали изказванията са истинни или не подлежи на конституционно обжалване. Дали фактите, използвани, за да бъдат доказани чрез такова свидетелстване, подкрепят обвинението, или могат да служат като смекчаващи обстоятелства, са въпроси, които щатският съд следва да определи. Нашата задача е изпълнена чрез определянето, че атакувания закон, както по отношение на съдържанието, така и по отношение на приложението му, не противоречи на Четиринадесетата поправка. Присъдата на щатския съд е потвърдена. 11
Тук не е налице проблемът, разглеждан в делото „Lanzetta v. New Jersey” (306 U.S. 451). Дори ако тълкуването на закона, дадено от съда, бъде пренебрегнато, законът бе и преди това изтълкуван като имащ пред вид запазването на реда на публичните места, избягването на безредици, чрез наказване на поведение, пряката насоченост на което е да провокира човека, към когото е отправено, да извърши действия, нарушаващи общественото спокойствие. „State v. Brown”, (68 N.H. 200, 38 A.731), 1894.
5
Дело „Chaplinsky v. New Hampshire”
Превод: Емил Коен
6