Свобода на изразяване by BG Helsinki

Свобода на изразяване Наръчник за обучителен семинар „Прилагане на международните и националните стандарти за защита на свободата на словото” I 17-18 декември 2009

Български хелзинкски комитет София, 2009

Наръчник по свобода на изразяване

Този документ е създаден с финансовата подкрепа на ФМ на ЕИП. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Български хелзинкски комитет и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на ФМ на ЕИП и ФРМС. Проектът се финансира от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия чрез Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство (Договор № ПО3-0300/04.03.2009)

© Български хелзинкски комитет 2009 Автори: Бойко Боев, Красимир Кънев, Полина Русинова Български хелзинкски комитет ул. „Върбица” 7 София 1504 тел./факс: 02 944 0670, 02 943 4876 www.bghelsinki.org Всички права запазени. Части или цялата публикация могат да бъдат възпроизвеждани, по електронен път, механично, чрез фотокопиране, или по

Обучителен семинар „Прилагане на международните и националните стандарти за защита на свободата на словото”

Наръчник по свобода на изразяване

друг начин, без предварителното съгласие на издателя, но със задължителното позоваване на източника.

Съдържание

УВОД Красимир Кънев

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКО МНЕНИЕ. ОБИДА И КЛЕВЕТА. Бойко Боев, ARTICLE 19 1. 2. 3. 4. 5. 6. 7. 8.

Стандарти на защита в случай на обида и клевета Дефиниции за клевета и обида Диференциране мeжду хората с различно социално положение от гледна точка на защита на репутацията Различия между Европейския съд и американската юриспруденция в стандарта за защита на репутацията Стандарти за защита срещу обвинения в обида и клевета Санкции в случаи на изразяване на политическо мнение Специална защита срещу критиката на органите на съдебната власт Защита на държавните служители при информиране за нарушения

II. ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ И СВОБОДАТА НА СЛОВОТО – В КОНКУРЕНЦИЯ И БАЛАНС Полина Русинова 1.

7 9 10 11 13 17 18 20

Личната неприкосновеност и свободата на словото – демократични ценности и конкуриращи се права А. Основни понятия Б. Конфликт на права

Принципи на балансиране на конкуриращи се права

Практика по дела за балансиране между конкуриращи се права 3.1. Фон Хановер срещу Германия 3.2. Пек срещу Великобритания 3.3. Плон (Сосиете) срещу Франция 3.4. Кембъл срещу MGN Лимитед

Обобщение

23 26

33 36 38 41

Наръчник по свобода на изразяване

III. СЛОВО НА ОМРАЗА Красимир Кънев

Понятие за „слово на омраза”

Относими международноправни норми за контрол върху словото на омразата

Международна юриспруденция 3.1. Юриспруденцията на органите на ООН 3.2. Юриспруденцията на Европейския съд и на Европейската комисия по правата на човека

63 63 73

IV. ЛИЦЕНЗИРАНЕ НА МЕДИИТЕ Бойко Боев, ARTICLE 19

Лицензиране и свобода на изразяване 1.1. Понятие за лицензиране 1.2. Опасности, свързани с лицензирането 1.3. Цели на лицензирането 1.4. Понятие за необходимост в демократично общество

85 85 86 87 88

Лицензиране на електронните медии

Гаранции за свободата на изразяване при лицензирането 3.1. Плурализъм на радиочестотен план 3.2. Защита на независимостта на лицензиращия орган 3.3. Ясни и справедливи процедури 3.4. Условия на лиценза

90 90 91 92 93

V. КОНТРОЛ ВЪРХУ ИНТЕРНЕТ Бойко Боев, ARTICLE 19 1. 2. 3. 4. 5. 6.

Контролът на държавата върху интернет Достъпът до интернет Контрол върху съдържанието Филтриране и блокиране Мониторинг и наблюдение Задължение на доставчиците на интернет

95 95 96 96 97 98 99

Наръчник по свобода на изразяване

УВОД Този наръчник е за свободата на изразяване. Самата идея за свобода включва в себе си идеята за многообразие и различие, както и за противоречие и несъгласие. По подобен начин и свободата на изразяване, или както е по-популярна, свободата на словото, е преди всичко свобода за словото, което не харесваме. Това е червената нишка, която пронизва мислите и писанията на всички, които исторически са я защитавали – от Еразъм Ротердамски и Милтън през Волтер и Мил до Оливър Уендъл Холмс и Ноъм Чомски. Но свободата на словото има и обратна страна. Едно от найценените човешки права е ставало заедно с това и едно от най-мощните оръжия на античовешката агресия. Нацистките погроми и „окончателното решение” на еврейския въпрос бяха предшествани от огнени речи и свободни маршове на милиони по улиците на германските градове. Войните в Югославия и геноцидът в Руанда бяха разпалени колкото от заинтересовани политически кръгове, толкова и от вирулентната пропаганда на местни медии. От подобна медийна и площадна кампания бе предшествано и прогонването от нашата страна на българските турци в последните месеци на комунистическия режим. Карикатурите на пророка Мохамед в датския вестник „Юландс Постен” предизвикаха гнева на милиони мюсюлмани и на свой ред станаха причина за насилия, предшествани от филипики на омраза. Съвременните борци и мъченици на свободата на словото са различни. Те включват хора като Александър Солженицин, който полага титанични усилия в борба с комунистическата бюрокрация да разкаже истината за съветските концлагери на своите съвременници; хора като Азам Кармонов и Алишер Караматов, които излежават присъди в узбекските затвори за заради това, че са издигнали глас срещу един авторитарен режим. Но те включват и хора като „момчетата с кубинки” от провинциалния норвежки град, описани по-долу, които се борят за свободата да насъскват омраза срещу евреите и имигрантите.

Наръчник по свобода на изразяване

Изходният отправен пункт на съвременното международно право по правата на човека е признанието както за изключителната ценност на свободата на изразяване в съвременните демократични общества, така и за необходимостта от балансиране на интереса на това право с много други интереси и права. Подобна, с малки изключения, е ситуацията с всяко друго човешко право. Особеното при правото на свобода на изразяване е в това, че тези интереси, срещу които то трябва да бъде балансирано, са повече, отколкото в другите случаи. Това прави задачата за излагане на съвременните стандарти в тази сфера изключително трудна. Настоящият наръчник цели да представи тези стандарти в някои от основните сфери, в които те са създадени. Те включват свободата на изразяване на политическо мнение; защитата срещу обида и клевета; защитата на органите на съдебната власт; защитата на неприкосновеността на личния и семейния живот; регулиране на „словото на омраза”; контролът върху лицензирането и върху интернет. Източниците на стандарти са преди всичко международните договори за защита на правата на човека, както и другите документи на т. нар. „меко право”. В допълнение са разгледани и подходите на някои национални юрисдикции. Този обзор, разбира се, е далеч от това да бъде изчерпателен както по отношение на обхвата, така и по отношение на източниците на стандарти. Извън него остават стандартите на регулиране на словото в интерес на националната сигурност; регулирането на комерсиалната реч; регулирането на авторското право; финансирането на политическите кампании; порнографията, включително детската порнография и други сфери. Появата на интернет направи някои сфери на регулиране отживелица, но породи редица други проблеми в тази динамична сфера на съвременното право, на която предстои бурно развитие през следващите години. Авторите изразяват благодарността си на Фонда за подкрепа на НПО в България, с подкрепата на който тази публикация беше написана и издадена. Фондът е подкрепен от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия чрез Финансовия механизъм на ЕИП. Красимир Кънев, Председател Български хелзинкски комитет

Наръчник по свобода на изразяване

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКО МНЕНИЕ. ОБИДА И КЛЕВЕТА Автор: Бойко БОЕВ АРТИКЪЛ 19, Лондон

Увод Този текст има образователна цел. В него са описани основните стандарти за свобода на изразяване на политическо мнение и обхваща въпроси, свързани с обидата и клеветата. Тези въпроси включват дефиниции на клевета и обида; различната защита на достойнството на хората с различно социално положение в условията на демокрация; различията между Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и американката юриспруденция по отношение на защита на доброто име на обществените служители; стандартите за защита при дела за обида и клевета; възможните санкции при изразяване на политическо мнение и специалната защита срещу критиката на органите на съдебната власт. Накрая е разгледан въпросът за защитата на държавните служители при разкриване на обществено значима информация.

Стандарти за защита в случай на обида и клевета

Често в живота човешките права са в конфликт едно с друго. Нека разгледаме един пример за подобно противоречие и проследим как се разрешава то. Един журналист разкрива в своя статия корупция в местната администрация. По този начин той изразява правото си на свобода

Наръчник по свобода на изразяване

на изразяване. Прочели статията обаче, споменатите от журналиста служители пишат писмо до вестника, в което твърдят, че тяхното право на добро име е увредено от клеветническата статия на журналиста. При подобен конфликт на права гражданите отиват в съда, за да получат защита. В случая служителите, обвинени в корупция, завеждат дело за клевета. На базата на конкретните факти съдът трябва да балансира между правото на свобода на изразяване и правото на добро име (репутация). Задачата на съда не е лесна. Трудността произтича от това, че както правото на свобода на изразяване, така и правото на добро име може да бъдат ограничавани, но всяко ограничение трябва да бъде стриктно необходимо в демократичното общество. Следователно, в описания по-горе случай съдът трябва да реши дали е необходимо да ограничи свободата на изразяване на журналиста, или да допусне нарушаването на доброто име на общинските чиновници. Съдът балансира правата с оглед на конкретните факти, но и съобразно стандартите, приети от Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тези стандарт свободата на изразяване е право от изключително важно значение и ключова опора на демокрацията. Това е видно от следващия цитат от решението по делото Хандисайт срещу Великобритания: “Свободата на изразяване съставлява една от съществените основи на демократичното общество, едно от базовите условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. При условията на ал. 2 чл. 10, тя е приложима не само към “информация” и “идеи”, които са приети благосклонно или с безразличие, но също и към тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на онзи плурализъм, толерантност и широки разбирания, без които няма “демократично общество”.

Наръчник по свобода на изразяване

В случая с делото за клевета срещу журналиста съдът трябва да има предвид и особеното значение, която ЕСПЧ отдава на свободната преса. В делото Торгейрсън срещу Исландия, и в други дела, ЕСПЧ нарича пресата „куче-пазач” на обществото: “За пресата е присъщо да съобщава информация и идеи по въпроси от обществен интерес. Не само тя има задачата да съобщава такава информация и идеи: обществото също има право да ги получава. Ако беше обратното, пресата нямаше да бъде способна да играе своята важна роля на “куче-пазач на обществото”.

2. Дефиниции за клевета и обида Понеже говорим за клевета, нека дадем дефиниция за нея: Клевета е разгласяване на невярно, позорно твърдение за другиго. Какви са елементите на клеветата? Първо, необходимо е да е налице фактическо твърдение, а не мнение. В нашия пример общинските чиновници трябва да посочат къде в статията журналистът твърди, че е налице корупция. Второ, твърдението трябва да е невярно. Ако е вярно, че служителите са корумпирани, не е налице клевета, а разкриване на престъпни деяния, за които те носят наказателна отговорност. Трето, необходимо е твърдението да е позорящо. В описания случай обвинението в корупцията е позорящо. То уврежда доброто име на общинските служители. Четвърто, позорящото твърдение трябва да е разгласено публично, а не само съобщено на засегнатите лица. В примера с чиновниците това изискване е налице, тъй като за корупцията са научили читателите на вестника.

Наръчник по свобода на изразяване

Необходимо е да се отбележи също, че освен обвинения за клевета, съдът може да разгледа и обвинения за обида. Ето дефиниция за обида: Обида е казване или извършване на нещо унизително за доброто име или достойнството на другиго в негово присъствие. На пръв поглед клеветата и обидата си приличат, но има съществени разлики между тях. Ето тези разлики: Първо, за обидата не е необходимо твърдение. Човек може да бъде обиден и без думи, а, например, посредством неприличен жест. Второ, няма нужда обидните действия да са разгласени, т.е. извършени пред трето лице. Достойнството на човек може да пострада, например, когато някой го ругае насаме. Според българското право обидените и оклеветените лица могат да заведат наказателни или/и граждански дела. Възможността за различните видове дела се дължи на факта, че обидата и клеветата са както престъпления, така и непозволени увреждания. Осъдените в наказателните дела за обида или клевета обикновено плащат глоба, която отива в държавния бюджет. Тези, които в граждански дела са намерени за виновни за обида или клевета, обикновено плащат парично обезщетение на тези, чиито права са увредили. Възможно е също в едно наказателно дело да бъде разгледан граждански иск срещу обвиняемия за обида или клевета. В този случай, ако той бъде намерен за виновен, може да плати едновременно глоба и обезщетение.

3. Диференциране мeжду хората с различно социално положение от гледна точка на защита на репутацията В своята практика ЕСПЧ е приел принципа, че в демократичното общество хората са длъжни да проявят различно ниво на търпимост към критика. Нивото на търпимост зависи от различното социално положение на лицата.

Наръчник по свобода на изразяване

ЕСПЧ счита, че политиците и обществените лица (министри и други политически отговорни лица) трябва да са най-толерантни към критика, поради обществения интерес от открит дебат за обществените лица и институции. В делото Лингенс срещу Австрия ЕСПЧ подчертава: “Ограниченията на допустимата критика са [...] по-широки по отношение на един политик, в сравнение с частно лице. За разлика [от частното лице], [политикът] неминуемо и съзнателно се излага на щателна проверка за своите думи и дела, както от страна на журналистите, така и на цялото общество, и трябва следователно да демонстрира по-голяма степен на толерантност”. Този принцип се отнася не само до обществените действия на политиците, но до техните лични или бизнес отношения. Например, информация за смесването на бизнес и политическите дейности на един политик е основание за обществена дискусия, дори когато не е налице проблем с несъвместимостта на длъжностите. Когато е налице обществен интерес, посоченият по-горе принцип се прилага и за обществени лица. Разграничаването между частни и обществени лица се прави на основание на това дали те упражняват обществени дейности. Лицата могат да са обществени и когато тяхната обществена дейност е неплатена и символична. Например, в делото Фон Хановер срещу Германия ЕСПЧ прие, че принцесата на Монако е обществена фигура, макар че тя няма държавни задължения. Европейските съдии приеха, че принцесата трябва да проявява по-голяма търпимост към медийния интерес към личността й, тъй като тя упражнява благотворителни дейности от обществено значение. Трябва обаче да се направи веднага уточнението, че въпреки по-голямата толерантност към критика, която политиците и обществени лица трябва да проявяват в сравнение с частните лица, те не са лишени от личен живот и право на репутация. Представителите на съдебната власт също трябва да проявяват търпимост повече от частните лица. Но тяхната репутация е повече

Наръчник по свобода на изразяване

защитена, отколкото на политиците и обществените лица. (За това ще стане ясно по-долу.) Най-високо ниво на защита на репутацията имат частните лица, тъй като обичайно е налице нисък обществен интерес от това какво те правят и как живеят.

4. Различия между Европейския съд и американската юриспруденция в стандарта за защита на репутацията Европейският съд за правата на човека и Върховният съд на САЩ са възприели различни подходи за защита на репутацията на обществени лица. В делото Ню йорк таймс срещу Съливан Върховният съд на САЩ постановява, че обществените служители имат съдебна защита срещу клевета само ако докажат умисъл. Доказването на умисъла е изключително трудно. Затова на практика делата за клевета в САЩ, заведени от обществените служители, са по-малко от тези в Европа. Решението на делото Ню йорк таймс срещу Съливан е популярно из целия свят, заради подкрепата, която американските съдии дават на свободата на изразяване. Затова си заслужава да разкажем фактите по това дело. То е от 60-те години, когато в южните щати на САЩ се води борба за равни права за чернокожите. След един инцидент група известни граждани публикува обява в Ню йорк таймс, в която критикува силовите действия на полицията спрямо демонстрантите. Текстът на обявата съдържа фактически грешки. Съливан, който отговаря в общината за полицията, подава иск за клевета. Върховният съд на САЩ счита, че наличието на неверни твърдения не е основание за ограничаване на свободата на изразяване, постановявайки: “Грешните твърдения са неизбежни в свободния дебат и ако искаме свободата на изразяване [да съществува], трябва да защитим [грешните твърдения]”.

Наръчник по свобода на изразяване

Европейският съд за правата на човека приема различен подход. Той отбелязва няколко фактора, които трябва да се имат предвид при решаване на въпроса дали едно твърдение уврежда доброто име: Първо, Съдът разглежда целта, която журналистът е преследвал с твърдението. Когато тя е по-скоро да се насърчи реформа или да се информира обществото, отколкото да се опетни нечие добро име, ще е налице презумпция, че твърденията са защитени от гаранцията на свободата на изразяване. Например, в делото Торгейрсон срещу Исландия, ЕСПЧ специално отбелязва, че целта на статията е да повдигне въпрос от обществено значение, а не просто да напада полицията. Второ, ЕСПЧ поддържа, че добросъвестността трябва да се има предвид, за да се реши дали твърдението уврежда доброто име. Например, в делото Швабе срещу Германия, въпреки че съобщението до пресата съдържа някои грешки, по същество е вярно и Съдът отбелязва, че добросъвестността на жалбоподателя не е под въпрос. Трето, ЕСПЧ поддържа, че от значение е цялостният контекст на позорящите изявления. Например, в делото Обершлик срещу Австрия, европейските съдии намират, че обиденият политик е направил провокативни изявления, които нормално са предизвикали силна ответна реакция на медиите и обществото. Накрая, ЕСПЧ отбелязва, че е важно как журналистите са описали фактите. В делото Иванова срещу България, журналистката е представила твърдението, че заместник-министър е кредитен милионер, по начин, според който тя е получила информацията от официалния списък на кредитните милионери, а не от депутати. В този смисъл тя носи отговорност за твърденията си.

5. Стандарти за защита срещу обвинения в обида и клевета Съществуват различни защити при дела за обида и клевета. По-долу ги разглеждаме накратко:

Наръчник по свобода на изразяване



Не е налице твърдение, а оценка (мнение) ЕСПЧ е приел, че е необходимо да се прави разграничение между фактическо и оценъчно твърдение. Първото се основава на факти, които могат да бъдат доказани. Второто не може да се доказва. В делото Даханд и други срещу Австрия ЕСПЧ казва: “Невъзможно е да бъдат доказвани оценъчни твърдения и поради това подобно изискване нарушава свободата на мнение, която е основна част от правото [на свобода на изразяване]”. Например, в делото Фелдек срещу Словакия ЕСПЧ намери, че изразът „фашистко минало”, което журналистът е използвал, описвайки миналото на министър, трябва да се разбере като оценка, а не като твърдение. В случая журналистът е имал предвид, че министърът е бил член на фашистка организация, а не, че е спомагал с действията си за реализацията на фашистки идеи. Необходимо е да се отбележи, че и оценъчните твърдения трябва да почиват на факти. С други думи може да наречем някой политик глупак по повод негова конкретна постъпка или поведение. Ако не е налице причина, че е налице обида. Ако фактите са публично известни, то журналистът, който дава своя оценка, няма нужда да посочва тези факти изрично. Освен това, за разлика от клеветата, оценъчните твърдения могат да се основават на слухове или предположения.



Истина на твърдението Ако твърдението е вярно, не е налице клевета.



Разумна публикация Дори твърденията да не са напълно верни, журналистите могат получат защита, ако в конкретния случаи са действали разумно. Тази защита е продиктувана от разбирането, че дори най-добрите журналисти правят грешки, както и че не е

Наръчник по свобода на изразяване

възможно да бъдат проверени абсолютно всички факти, особено когато това би довело до отлагане на публикацията и загуба на значението информацията в резултат на това. В делото Съндей таймс срещу Великобритания (2), ЕСПЧ отбеляза: “Новините имат нетраен характер и отлагането на публикацията, дори за кратък период, може да доведе до загуба на нейното значение и интерес”. Медиите и журналистите трябва да докажат, че са действали добросъвестно и съобразно приетите професионални стандарти, за да могат да се възползват от тази защита. Приемайки тази защита в делото Тромсо и Стенсаас срещу Норвегия, ЕСПЧ отделя голямо внимание на факта, че журналистите са работили по тема от голямо обществен интерес – лов на тюлени, и че твърденията им са били представени балансирано. 

Изявления в Парламент, пред разследващи и съдебни органи Хората не трябва да носят отговорност за обида и клевета, ако твърденията им са били изразени в парламента. По отношение на парламентарни изявления, в делото А срещу Великобритания ЕСПЧ установи, че: „Целта на имунитета, който се дава на членове на [...] законодателната власт, позволява на тези членове да участват в смислен дебат и да представляват своите избиратели, без да се налага да ограничават своите забележки или да редактират мненията си, заради опасността да отговарят за това пред съда или друг орган.” Тъй като свободата на парламентарен дебат е в основата на съвременната демокрация, хората се ползват с пълен имунитет относно твърдения, проявени в Парламента.

Наръчник по свобода на изразяване

По същия начин адвокатите се ползват със защита за изявления, които са направили пред разследващите и съдебните органи. В делото Никула срещу Финландия, отнасящо се до критика на адвоката срещу прокурора по делото, ЕСПЧ обяви: “Опасността от ex post facto преглед на критиката на защитника към другата страна в наказателното производство – която прокурорът несъмнено е можел да вземе предвид – е трудно съвместима със задължението на защитника да защити ревностно интересите на своите клиенти. От това следва, че защитниците трябва да могат сами - под надзора на съда, да оценяват относимостта и нуждата от защитни аргументи без да са повлияни от възможен „възпиращ ефект”, който биха оказали дори сравнително малка наказателна санкция или задължение да платят обезщетение или разноски”. 

Отразяване на информация от официални източници или трети лица Журналистите не трябва да носят автоматично отговорност, ако повтарят позорящи твърдения, огласени от медиите. ЕСПЧ посочи в делото Тома срещу Люксембург, което се отнася до цитирането на радиожурналист на статия за корупция сред лесничеи: “Наказанието на журналист за разпространение на твърдения, направени от друго лице [...] биха сериозно увредили приноса на пресата в дискусиите на въпроси от обществен интерес и не би трябвало да се допуска, освен ако съществуват особено сериозни причини за това”. Освен това ЕСПЧ не възприе твърдението, че радиожурналистът е трябвало да посочи в случая, че използва цитат от вестник: “Общото изискване журналистите да се дистанцират систематически и формално от съдържанието на цитат, който може да обиди или провокира други или увреди

Наръчник по свобода на изразяване

достойнството им, не е в съответствие с ролята на пресата да предоставя информация за настоящите събития, мнения и идеи”. Медиите не носят отговорност за официална информация, която те са отразили точно и добросъвестно. Това правило се основава на обществения интерес от разпространението на официална информация и статуса на тази информация. В делото Тромсо и Стенсаас срещу Норвегия, ЕСПЧ постанови: “Пресата трябва да има право, допринасяйки за дебата по въпроси от основателен интерес, да използва съдържанието на официални доклади, без да прави самостоятелно независимо разследване”. В едно по-ново дело, Коломбани срещу Франция, ЕСПЧ разшири този принцип, постановявайки, че жалбоподателите имат право да използват съдържание на конфиденциален доклад, който са получили от източник в агенция на ЕС, макар и да не са проверили сами фактите. Когато фактическите твърдения са основани на информация от трети лица, доказването на истинността на твърдението може безпричинно да окове свободата на изразяване на мнение. Решението по делото Иванова срещу България, споменато погоре, дава възможност да се заключи, че ако изявленията са представени от журналистите като техни и продукт на техни проверки, журналистите трябва да могат да докажат това, което твърдят.

6. Санкции в случаи на изразяване на политическо мнение Несъразмерните санкции водят до нарушение на правото на изразяване. Съдът е посочил, че присъждането на санкциите представлява намеса в упражняването на правото на свобода на изразяване. Затова всяка санкция за обида или клевета трябва да бъде пропорционална по отношение на вредата за репутацията.

Наръчник по свобода на изразяване

ЕСПЧ счита, че лишаването от свобода за обида или клевета, дори когато присъдата е отложена, е изключително тежка санкция, която не е пропорционална, и поради това е в нарушение на член 10 от ЕКПЧ. Поради същата причина големи глоби като наказателни санкции не се приемат за пропорционални. Забраната за упражняване на професия е също недопустима санкция. Гражданскоправната отговорност е за предпочитане. Но размерът на обезщетението трябва да е пропорционален на вредата. Един от принципите на защитата на свободата на изразяване е да бъдат предпочетени средствата за защита, които са най-малко ограничителни за свободата на изразяване и по-специално нематериалните такива, като извънсъдебни способи за решаване на конфликти, включващи правото на отговор и извинение.

7. Специална защита срещу критиката на органите на съдебната власт Съдиите са защитени срещу критика в по-голяма степен от политиците и обществените фигури, тъй като естеството на тяхната професия ги ограничава да правят публични изказвания. Докато политиците могат по всяко време да отговорят на критика, съдиите трябва да внимават да не изразят предубеденост, която би навредила на безпристрастното и обективно правосъдие. Освен че брани репутацията на съдиите, законът дава допълнителни правомощия на последните, за да могат да осигурят авторитета на самото правосъдие. Такива са, например, възможността на съдиите да наложат наказания на лица, които с поведението си смущават нормалното протичане на съдебните заседания или демонстрират неуважение към съда. Защитата на авторитета и безпристрастността на съдебната система е самостоятелна легитимна цел, предвидена в ЕКПЧ, която позволява ограничение на свободата на изразяване. В делото Съндей таймс срещу Великобритания (1), ЕСПЧ тълкува понятието „авторитет на съдебната система”:

Наръчник по свобода на изразяване

“Фразата “авторитет на съдебната система” включва в частност представата, че съдилищата са приемани от обществото като цяло като подходящия форум за решаване на спорове и определяне на вината или невинността на обвинен в престъпление; освен това обществото като цяло уважава и има доверие в способността на съдилищата да изпълняват тази функция… “ Въпреки специалното значение, което ЕКПЧ отдава на авторитета на съдебната система, ограниченията на свободата на изразяване трябва да са пропорционални, за да отговорят на изискването за необходимост в демократичното общество. В посоченото по-горе дело Съндей таймс срещу Великобритания ЕСПЧ намира, че наложената от съда забрана за публикуване от вестника на проект за извънсъдебни споразумения между фармацевтична компания и семейства, пострадали от нейни лекарства, не е била необходима и поради това е нарушила правото на свобода на изразяване. Забраната е целяла да не попречи на преговорите и сключването на тези споразумения, които съдът е трябвало да потвърди. ЕСПЧ отбелязва, че по време на публикацията споразуменията са били в заключителна фаза и медиите не са могли да попречат за тяхното финализиране. Освен това европейските съдии считат, че темата за вредите от въпросните лекарства е била от особено голямо значение за цялото общество. Напомняйки, че правото на свобода на изразяване гарантира не само свободата на пресата да информира обществото, но и правото на обществото да бъде информирано, ЕСПЧ намира, че въпросната забрана не е пропорционална на преследваната цел за защита на авторитета на съдебната система. Когато разглежда оплаквания, свързани с ограничения на свободата на изразяване с цел защита на авторитета на съдебната система, ЕСПЧ обръща внимание на различни фактори като: 

Кой е автор на изявлението, отбелязвайки, че адвокатите не трябва да се страхуват от санкции, когато критикуват поведението на прокуратурата (Никула срещу Финландия);

Наръчник по свобода на изразяване



Мястото и времето на коментара и обвинението, отчитайки, че адвокатът критикувал прокурора по време на пледоария, както и това, че съдията по делото не е намерил за необходимо да санкционира жалбоподателя за това и изказване (Фолиа срещу Швейцария);



Обектът на критика, отчитайки, че е възможно да се прави коментар за професионалното поведение на съдиите (Киприану срещу Кипър).

8. Защита на държавните служители при информиране за нарушения ЕСПЧ приема, че държавните служители се ползват със специална защита при разгласяване на информация за нарушения, дори когато информацията е конфиденциална. Тази специална защита се налага от нуждата от открита дискусия на въпроси от обществен интерес, която европейските съдии считат за основна за демокрацията. Без да бъде даден приоритет на свободата на изразяване в тези случаи има опасност държавните органи да прикриват своите нарушения като обявяват за конфиденциални доказателствата за тях. Въпросът за необходимостта и пропорционалността на санкции за публикуване на конфиденциална информация от обществен интерес е от особена актуалност за българското право. Малкото български случаи, които сме имали, дават индикации за един по-скоро формалистичен подход, при който не се анализира обществената значимост на изнесената информация, а се преценява единствено формалната законосъобразност. Прегледът на практиката на ЕСПЧ показва, че такъв подход влиза в противоречие с гаранциите по член 10 на Конвенцията. Разглеждайки пропорционалността на дисциплинарното уволнение на говорителя на прокуратурата на Молдова за предоставяне на медиите на две официални писма, в делото Гужа срещу Молдова, Съдът приема, че наложената санкция е била непропорционална. Писмата, предоставени от жалбоподателя на медиите, са от заместник-председателя на парламента и от заместник-министъра

Наръчник по свобода на изразяване

на вътрешните работи. В тях се изразява подкрепа за четирима полицейски служители, обвинени в незаконно задържане на заподозрени и употреба на насилие срещу тях. В писмата се поставя въпроса дали прокуратурата се бори с престъпността или с полицията. В мотивите за дисциплинарното уволнение на жалбоподателя се посочва, че писмата са били конфиденциални и че жалбоподателят ги е предоставил на медиите, без да се консултира с началниците си в прокуратурата и е в нарушение на процедурата за предоставяне на публична информация. Разглеждайки пропорционалността на наложеното ограничение на свободата на изразяване, Съдът изхожда от голямата обществена значимост на информацията, предоставена от жалбоподателя на медиите. Информацията касае разделението на властите, ефективното функциониране и независимостта на правосъдието от непозволен политически натиск. ЕСПЧ счита че тази информация касае особено остри за Молдова въпроси, които са били установени и в доклади на редица международни организации. Съдът взима предвид също така факта, че повече от шест месеца Главният прокурор не е реагирал на въпросните писма, създавайки по този начин впечатление, че се е поддал на упражнения върху него политически натиск, а също и това, че в Молдова не съществува специален орган, към който може да бъде отправен такъв сигнал. ЕСПЧ приема, че наложената санкция - дисциплинарно уволнение, е непропорционално тежка и не отчита важността на въпроса, който публикуването на писмата повдига. Преценявайки важността на свободното изразяване по въпроси от значим обществен интерес и необходимостта служители да могат да съобщават за неправомерно или укоримо поведение в техните институции, Съдът приема, че наложената санкция е била в нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Наръчник по свобода на изразяване

ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ И СВОБОДАТА НА СЛОВОТО – В КОНКУРЕНЦИЯ И БАЛАНС Автор: Полина Русинова

1. Личната неприкосновеност и свободата на словото демократични ценности и конкуриращи се права Правото на неприкосновеност на личния живот (или правото на защита на личния живот), включително правото да не бъдеш фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия, представлява едно от основните човешки права и свободи в демократичните общества. От друга страна, демократичното управление и принципите на правовата държава изискват гражданите да могат свободно да изразяват свое мнение и да го разпространяват, както и да са надлежно информирани за начина, по който са управлявани, и за решенията, които се вземат в тяхно име. Свободата на изразяване и правото на достъп на всеки до обществена информация е гаранция за ефективен обществен контрол и предотвратяване на злоупотребата с власт. Упражняването на всяко едно от тези права – правото на личен живот, от една страна, и свободата да се изразява най-различно мнение и да се търси и получава информация, от друга, имат фундаментално значение за реализиране на демократичното общество. Те осигуряват на всеки гражданин защита срещу неправомерна намеса в личната му сфера на живот и същевременно създават условия за зачитане на върховенството на закона и осигуряване на прозрачност в общественото управление.

Наръчник по свобода на изразяване

а. Основни понятия Правото на неприкосновеност на личния живот е едно от основните човешки права, признато в съвременните демократични общества. Целта на това право е да осигури защита на лицата от намеса в личната им сфера, да осигури т.нар. „зона на неприкосновеност” на всеки. Или както съдия Куули от Върховния съд на САЩ го определя – това е „правото да бъдеш оставен от другите на мира”. В литературата правото на лична неприкосновеност бива категоризирано в под-категории: физическа (телесна) неприкосновеност; териториална неприкосновеност (лично пространство заобикалящо всеки човек, включително правото на неприкосновеност на дома); комуникационна неприкосновеност (неприкосновеност на кореспонденцията, телефонните разговори и др.), информационна неприкосновеност (защита на личните данни). В юриспруденцията на Съда в Страсбург към това право спадат още защитата на репутацията и доброто име, възможността за взаимоотношения и контакти с други хора, психологическия интегритет и др. Всички тези аспекти са проявления на едно общо право на неприкосновеност на личния живот. Значимостта на правото на личен живот е установена с Конституцията на Република България. Това право е конституционно гарантирано и съгласно чл. 57 от Конституцията конституционните права са неотменими. Чл. 32 прогласява правото на всеки на неприкосновеност на неговия личен живот.1 Правото на защита на личния живот е още международно признато право и е регламентирано в различни международни инструменти. Член 8 от Европейската конвенция за човешки права („ЕКПЧ”, 1951 г.) го регламентира като право на неприкосновеност на личния и семейния живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията. 1

Чл. 32. (1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име. (2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.

Наръчник по свобода на изразяване

Регулация се съдържа и във Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г., чл. 12), Международния пакт за гражданските и политическите права (1966 г., чл. 17), Американската конвенция за правата на човека (1971 г., чл. 11), Хартата на основните права на ЕС (2000 г., чл. 7), Африканската харта за правата на човека и народите (1981 г., чл. 4) и Арабската харта на човешките права (2004 г., чл. 21). Свободата на словото (или свободата на изразяване), по подобие на защитата на личния живот, е основно човешко право от фундаментално значение за развитието на съвременното демократично общество. То се определя като свободата да се изразява и разпространяват мнения и идеи - правото на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи чрез различни средства, както и да бъде защитен от посегателства върху свободното изразяването и разпространяването на мнения и идеи. Свободата на словото включва в себе си още свободата на средствата за масова информация. Докато защитата на личната неприкосновеност е право на „непубличност” и „интимност”, то свободата на словото, както и спадащите към нея право на обществена информация и свобода на медиите, са пък права на „публичност”. Свободата на словото също е уредена като конституционно право в българската Конституция. Член 39 разпорежда, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин2, а член 403 и 414 2

Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. (2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. 3

Чл. 40. (1) Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура. (2) Спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността. Ако в срок от 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява действието си.

Наръчник по свобода на изразяване

уреждат свободата на медиите и правото на информация. Значимостта на тези права е видно още от факта, че те са въздигнати като основни човешки права и в международните правни инструменти – във Всеобщата декларация за правата на човека (чл. 19), Международния пакт за гражданските и политическите права (чл. 19), ЕКПЧ (чл. 10), Американската конвенция за правата на човека (чл. 13), Хартата на основните права на ЕС (чл. 11), Африканската харта за правата на човека и народите (чл. 9) и Арабската харта на човешките права (чл. 32). Както Европейският съд по правата на човека („ЕСПЧ”) определя тези права - те са “основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек”5.

б. Конфликт на права Правото на неприкосновеност на личния живот и свободата на словото поначало не се намират в конфликт, взаимно се допълват и всяко едно от тях обслужва гражданите и техните организации. Демокрацията и върховенството на закона са немислими в днешно време без гаранции за свободното осъществяване на всяко едно от основните човешки права. Поради това и двете права имат обща и единна цел – да обслужват интересите на лицата за тяхната реализация в обществото и защита на техния интегрирет. Така, интимността на личността и свободата на словото дават едновременно възможност да се участва активно в обществения

Чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. (2) Гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права. 5 Вж. Lingens v. Austria, (no. 9815/82), ECHR 7 (8 July 1986).

Наръчник по свобода на изразяване

живот, да се формира и изразява мнение и да се взимат решения, без страх от наблюдение и преследване.6 Съществуват обаче сфери, в които правото на личен живот, от една страна, и свободата на словото и правото на информация, от друга, се конкурират, и в тези случаи едното трябва да даде път на другото. Всяко от тези права не е абсолютно – тяхното упражняване може да бъде ограничено, когато с тях се накърнява права или законни интереси на други лица. Необходимостта от ограничаване на едното право за сметка на другото се появява именно когато тези права се намират в конфликт и с упражняването на едното се възпрепятства упражняването на другото.

Право на неприкосновеност на личния живот

Право на изразяване мнение и разпространяването му, право на информация, свободата на медиите

Така в определени моменти правото ни да изразим мнение и правото ни да знаем може да бъде ограничено от това на други лица, за да се защити техният личен и семеен живот, достойнство и чест. Един от най-честите случаи на конфликт между тези права е налице, когато информация за личния живот и личните данни на едно лице стават публично достояние и се коментират пред широката публика. Това е особено валидно, когато се касае за публични личности както тези, които заемат обществени длъжности, така и хора от шоубизнеса, известни спортисти, известни богати личности и др. Поради особения, публичен характер на длъжността, която те заемат, или поради тяхната известност, информацията за тях разбираемо е обект на по-голям обществен интерес. По този начин тяхното право на неприкосновеност на личната сфера става поограничено и по-често е обект на намеса.

Повече за целите и значението на тези права в демократичното общество, вж. Flaherty, D., Protecting Privacy in Surveillance Societies, Chapel Hill, NC, 1989, (Издание на Университет на Северна Каролина); както и Raab, C., Information Rights in Hungary: Observations on Experience. The Door onto the Other Side. (Dr. Laszlo Majtenyi ed.), (Офиса на Парламентарния омбудсман 2001).

Наръчник по свобода на изразяване

2. Принципи на балансиране на конкуриращи се права В случаи на конфликт между конкуриращи се права говорим за необходимост от намиране на баланс между тях. Този баланс е необходим, тъй като нито едно от двете права не взима по презумпция приоритет над другото; и двете права имат еднаква стойност. Този баланс най-общо се осъществява чрез ограничение на аспекти на едното право за сметка на другото. Нуждата от намиране на баланс, когато правото на личен живот и свободата на словото влизат в конфликт, е прогласена в международната съдебна практика, по-специално в юриспруденцията на Европейския съд за правата на човека, както и в съдебната практика на отделните Европейски държави. Нуждата от такъв баланс е акцентирана и в решенията на Конституционния съд на Република България (Решение N: 7/1996). Както Съдът в Страсбург, така и Европейските държави, чиято юриспруденция се е занимавала с немалко дела именно с въпроса за постигането на справедлив баланс между тези права, са изработили определени стандарти и ръководни принципи в тази насока. Тук ще бъдат маркирани най-важните и водещи сред тях:

1) Статусът „публична личност” на едно лице оправдава позначителна намеса в личния му живот: Статусът „публична личност” на едно лице се свързва със заеманата от него позиция, извършваните дейности, ролята му в публичния живот, влиянието му върху обществените събития или по друг начин привличането на общественото внимание върху него.7 Съветът на Европа (в Резолюция 1165 от 1998 г., параграф 7) изработва дефиниция за „публична личност” - това са „лицата, заемащи обществени длъжности и/ или използващи публични средства, както и в по-широк смисъл всички, които играят определена роля в публичния живот, било то в политиката, 7

Повече за понятието „публична личност” вж. Williams, G., “On the Qt and Very Hush Hush”: A Proposal to Extend California’s Constitutional Right to privacy to Protect Public Figures from Publication of Confidential Personal Information, Loyola of Los Angeles Entertainment Law Journal, 1999.

Наръчник по свобода на изразяване

икономиката, изкуството, социалната сфера, спорта или всяка друга сфера”. Приема се, че към тези лица е оправдано да има по-голямо обществено внимание и те следва да имат по-ниски очаквания за зачитане на неприкосновеността на личния им живот. По думите на Европейския омбудсман, не съществува такова право да се участва анонимно в публичните дейности”8. Публичните личности най-общо биват разделяни на две групи такива, които доброволно са възприели публичния си статус (политици, актьори, манекени, певци и др.) и такива, които поради участието си във важни събития или по друг начин са поставени в обществения обектив (жертви на инциденти или престъпления по общественозначими дела, обвиняеми и осъдени по такива дела и др.)9 По отношение на първата група се приема, че към тях е оправдано по-голямо обществено внимание.

2) Публичните личности не губят обаче своите права на неприкосновеност на личния живот: Въпреки, че тези лица са обект на по-голямо обществено внимание, те не губят неприкосновеността на личния си живот. Не съществува право да се знае всичко за всеки, включително и за публичните личности. Обратното би било тоталитаризъм.10 Така тяхното право на личен живот също може да бъде нарушено чрез разкриване на лични обстоятелства от живота им.

3) Разлика между информация, която обслужва обществената дискусия, и такава, която представлява просто любопитство – тест за относимост към обществения дебат:

Вж. Pitt-Payne, T., Privacy versus Freedom of Information: Is There a Conflict, supra.

Пак там.

Вж. Errera, R., Privacy as a Right, Western Rights? Post-Communist Application, (Sajo, Andras ed.), (Kluwer Law International).

Наръчник по свобода на изразяване

Информацията от обществено значение са данни, които “се правят публично достояние в контекста на политическия и въобще обществения дебат”11, докато просто любопитната информация са данни, ”които не попадат в този контекст”12 и които могат единствено да имат влияние върху авторитета и достойнството на дадена личност. С други думи, трябва да се прави разлика между въпроси от обществен интерес и въпроси просто интересни за обществото.13 Следователно не всеки аспект на личния живот на обществените личности трябва да е обществено достояние и не би трябвало тези лица да бъдат заставяни да разкриват или да са длъжни да търпят разкриване на техни лични тайни, религиозни вярвания и схващания, расовата и етническата им принадлежност, сексуалната ориентация, медицинското състояние и т.н. Тези данни поначало не са релевантни за позицията им на публични личности. Дори такава интимна информация обаче в определени моменти може да е от значение за обществения дебат и да представляват легитимен интерес обществото да бъде информирано за тях. Това е особено приложимо за политиците и висшите публични служители. В тези случаи следва да се прилага тест за относимост на информацията към обществения дебат – дали и до каква степен личната информация е относима към обществената дискусия, или представлява изцяло лична информация, която не допринася за тази дискусия.

4) Намесата в неприкосновеността на личния живот трябва да бъде пропорционална: Намесата трябва да отговаря на принципа за пропорционалност – т.е. да отговаря на преследваната от закона цел (например на 11

Решение N: 7/1996 на Конституционния съд по конституционно дело N: 1 от 1996 г., част ІІІ, параграф 1. 12

Пак там.

За разликата между тези две понятия вж. съдебната практика на съдилищата на Великобритания, например делото A v. B & C, Lord Justice Stephen Sedley.

Наръчник по свобода на изразяване

защитата на националната и обществената сигурност, на осигуряването на икономическото благосъстояние на страната, на гарантиране на обществения ред, на осигуряването на прозрачност и отчетност в работата на държавните органи, на предотвратяване на безредици или престъпления, на защитата на здравето и морала и др.) и да не е прекомерна, ненужно голяма (не трябва да се разкрива лична информация повече от необходимото за задоволяване на публичния интерес - например не е нужно, за да се гарантира прозрачност в доходите на висшите държавни служители, освен размера на имота, района, в който се намира и стойността, да се публикува и информация за точния адрес на местонахождение на имота).

5) По-интимната информация изисква по-сериозен и значим обществен интерес, в името на който тя се разкрива: Колкото по-интимна е дадена информация, толкова общественият интерес, който трябва да оправдае разкриването й, трябва да е посериозен и значим. Обикновено разкриването на строго интимна информация, когато не се касае за публична личност, ще представлява сериозно нарушение. Колкото до публичните личности, най-интимната лична информация (например, сексуален живот и ориентация, здравно състояние) е оправдано да се разкрива само в случаи, когато има много значим обществен интерес в ясна връзка с личните данни, на които да се даде предимство (например, сериозни нарушения, корупция, незаконни действия и др.). В такива случаи следва да се направи съпоставка между двата интереса – обществения и личния.

6) Свободата на медиите позволява разпространяване дори на информация, която шокира и обижда, както и използването на преувеличение и провокация: Тъй като свободата на словото е основа на демократичното общество и то не би могло да функционира без плурализъм, толерантност и търпимост, Съдът в Страсбург постановява, че свободата на словото подлежи на защита както относно идеи, които

Наръчник по свобода на изразяване

са добре приети и не обиждат, така и относно такива, които шокират, обиждат и смущават.14 Съдът още подчертава ключовата роля на медиите за демократичното общество и разпространяването на информация по всички общественозначими въпроси. В тази връзка той отбелязва, че журналистическата свобода обхваща използването дори на преувеличение и провокация.15

7) Намесата в свободата на словото и медиите също трябва да е пропорционална: Така например санкцията, наложена за неправомерно упражняване на тази свобода, следва да е пропорционална по вид и по размер с определеното нарушение и засягане на чуждата репутация.16 Също така се преценява дали разпространеният материал е излязъл от публичното му значение и предоставя факти от чисто любопитство – например пикантни или неудобни подробности, представя снимки, които съдържат прекалено интимни моменти, материалът е бил предназначен за ограничен достъп на външни лица или е станал достъпен за широката публика и др.17

8) С приоритет се ползва политическият дебат и информацията и идеите относно политически въпроси: Съдът в Страсбург много пъти е подчертавал специалното място на политическия дебат в демократичното общество – „свободата на политическия дебат лежи в основата на концепцията за демократичното общество”.18 Ограниченията върху политическата 14

Делото Handyside v. the United Kingdom, judgment of 7 December 1976, Series A no. 24, p. 23, § 49. 15 Делото Prager and Oberschlick v. Austria, judgment of 26 April 1995, Series A no. 313, p. 19, § 38. 16

Делото Ceylan v. Turkey *GC+, no. 23556/94, § 37, ECHR 1999-IV.

Вж. например делото Friedl v. Austria, judgment of 31 January 1995, Series A no. 305-B, opinion of the Commission, p. 21. 18

Lingens v. Austria (1986), § 42.

Наръчник по свобода на изразяване

дискусия и въпросите от обществен интерес следва да бъдат минимални.19 Следователно, именно на политическия дебат ще бъде даден приоритет при балансирането с правото на неприкосновеност на личния живот, особено в случаи на информация, засягаща политически личности. 9) Политиците следва да имат много по-голяма търпимост към критики, отколкото останалите хора: От горния принцип следва, че ограниченията върху допустимата критика към политиците, действащи в своето обществено качество, трябва да са много по-малки от тези по отношение на частните лица.20 Политиците доброволно и преднамерено излагат себе си и всяка своя дума и дело на общественото внимание и пред медиите. Политикът дори и да има право на защита на репутацията си, особено в случаите, когато действа в качеството си на частно лице, защитата на репутацията му следва да бъде съпоставена с интересите на обществената дискусия и политическите въпроси.

3. Практика по дела за балансиране между конкуриращи се права 3.1. Фон Хановер срещу Германия 21 Фактите Принцесата на Монако - Каролина фон Хановер, води съдебни битки няколко години в Германия и други държави срещу публикуването в различни таблоиди на снимки от ежедневието на нея и семейството й на публични места. Снимките не касаят упражняването на публичните й функции в Монако (тя председателства няколко фондации за хуманитарни и културни дейности, както и представлява кралското семейство по официални балове и културни

Делото Nilsen and Johnsen v. Norway *GC+, no. 23118/93, § 46, ECHR 1999-VIII. Делата Castells v. Spain, judgment of 23 April 1992, Series A no. 236, pp. 23-24, § 46, и Incal v. Turkey, judgment of 9 June 1998, Reports 1998-IV, pp. 1567-68, § 54. 20

Von Hannover v Germany, жалба № 59320/00, решение на ЕСПЧ от 24.06.2004 г.

Наръчник по свобода на изразяване

събития, без обаче да изпълнява функции от името на държавата или държавните институции). Снимките показват, например, принцесата в компанията на френски актьор, седнали в ъгъла на ресторант, като носят заглавие: „Тези снимки са доказателство за най-нежния романс на нашето време”; или принцесата, яздеща кон, с коментар, че животът й е поредица от нещастия; снимки с дъщеря й и сина й; снимки в супермаркета с бодигарда й или излизаща от апартамента си в Париж; снимки на принцесата, караща колело или ски, коментиращи, че тя се е завърнала отново към живота; снимки с принц Ернст Август фон Хановер на конно състезание, играещи тенис или каращи колела, които коментират, че двамата вече не се крият, че са заедно; снимки на Каролина на плажа с бански костюм, заснета, когато се спъва и пада по лице, и др. под. Решението на немските съдилища Принцеса Каролина се е обърнала към немските съдилища с искане да постановят забрана на по-нататъшното публикуване на тези снимки в пресата. Немските съдилища обаче уважават искането й само по отношение на някои от снимките - тези с децата й поради по-голямата нужда от защита на тяхната лична неприкосновеност, както и снимките в ресторанта, тъй като приемат, че там тя е имала легитимно очакване да е в уединение и да не бъде излагана на публично внимание. По отношение на останалите снимки съдилищата отказват с аргумента, че принцесата е публична фигура “par excellence”, която трябва да толерира такива публикации и чийто личен живот спира „пред предната й врата”. Съдилищата подчертават, че снимките са правени изцяло и само на публични места и че тя следва да ги толерира, независимо че показват сцени от ежедневието й. Съдилищага отбелязват, че обществеността има легитимен интерес да знае как тя се държи на публични места. Решението на ЕСПЧ Принцеса Каролина се оплаква пред ЕСПЧ, че немските съдилища са нарушили правото й на личен живот, тъй като не са й предоставили

Наръчник по свобода на изразяване

адекватна защита срещу направени от папараци.

публикуването

на

нейни

снимки,

Съдът в Страсбург отбелязва, че в дадената ситуация е необходимо да се направи баланс между свободата на словото и правото на личен живот, гарантирани от Конвенцията. Той подчертава, че решаващ фактор в това отношение е доколко публикуваните снимки са допринесли за обществения дебат. Съдът посочва, че в сферата, в която тези снимки са публикувани, обикновено не става въпрос за разпространение на „идеи”, а до изображения, съдържащи много лична и интимна информация за лицата. Освен това в таблоидната преса обикновено снимките са направени в условията на постоянен тормоз върху публичната личност, което създава усещане за силно вмешателство в личната сфера и дори преследване. В тази връзка Съдът подчертава, че снимките на принцеса Каролина изобразяват ситуации от чисто личен характер, някои дори направени скришом. Те не допринасят за публичния дебат, тъй като принцесата не изпълнява публични функции, а въпросните снимки се отнасят изцяло до детайли от личния й живот. Въпреки че при определени обстоятелства съществува легитимен публичен интерес към личния живот на обществените фигури, Съдът намира, че в конкретния случай това не е било така. Не може да се приеме, че съществува оправдан обществен интерес да се знае къде се намира принцесата и как се държи на публични места в личния си живот, дори и в случаите, когато тя се появява на места, които не би могло да се приеме, че са уединени. А дори и да се приеме, че такъв интерес все пак съществува, то той трябва да даде път на защитата на личния й живот в случая. Съдът подчертава в тази връзка, че всеки, дори и известните личности, следва да имат „оправдано очакване” техния личен живот да бъде защитен. Поради това той намира, че немските съдилища не са постигнали справедлив баланс между двете конкуриращи се права и намира нарушение на член 8 от Конвенцията.

Наръчник по свобода на изразяване

Бележки Решението подчертава, че дори и на публични места всеки може да има „оправдано очакване” за невмешателство в личната му сфера. То още набляга на различната стойност на словото, изразено в снимки, което оправдава и различно третиране на това слово. Докато поначало идеи могат да се изразяват и чрез снимки и поради това и този вид „слово” подлежи на защита, Съдът подчертава, че папарашките снимки в таблоидните вестници имат обикновено незначителна стойност за публичния дебат, за разлика от други снимки по други поводи. С други думи, тези снимки обикновено задоволяват простото любопитство на обществото, а не легитимния обществен интерес.

3.2. Пек срещу Великобритания 22 Фактите Г-н Пек, който страдал от депресия, излязъл една нощ навън по улиците с кухненски нож в ръка и направил опит да се самоубие като разреже китките си. Той не знаел, че е бил заснет от камера, поставена от общинските власти на един от булевардите. Камерата не заснела как г-н Пек рязал вените си, а само как се разхожда с нож, което накарало оператора да информира полицията. Тя дошла на място, отвела г-н Пек в полицейското управление, където му осигурили медицинска грижа и го върнали обратно в дома му. Не били повдигнати обвинения срещу него. Впоследствие местните власти публикували статия, посветена на полезността от уличните камери за предотвратяване на опасни ситуации, в която били поместени снимки, направени с въпросната камера. Лицето на г-н Пек обаче не било замаскирано. Статията разказвала, че чрез камерите е било забелязано лице, разхождащо се с нож в ръка по улиците, повикана била полицията, която го разоръжила, откарала го в полицейското управление и го разпитала. Няколко вестника впоследствие използвали въпросните фотографии в свои подобни публикации. Г-н Пек бил разпознат от 22

Peck v UK, жалба № 44647/98, решение на ЕСПЧ от 28.01.2003 г.

Наръчник по свобода на изразяване

много хора. Две телевизии, едната от които националната телевизия БиБиСи, също използвали фотографиите в техни предавания, и макар лицето на г-н Пек там да било замаскирано, близки хора и приятели го разпознали. Решенията на националните органи Г-н Пек се е оплакал на няколко институции, упражняващи надзор върху средствата за масова информация. Жалбите му срещу телевизиите били уважени, тъй като неговото лице не било адекватно прикрито и бил разпознат от много хора. Тези органи обаче нямали правомощието да присъдят обезщетение за нарушеното му право на личен живот. Жалбите му срещу вестниците останали без успех с аргумента, че било без значение дали г-н Пек е бил разпознаваем в материала, тъй като инцидентът бил станал на улицата на публично място. Г-н Пек подал жалба и пред съда срещу решението на местните власти във връзка с разпространението на снимките от уличните камери, която също останала безуспешна. Решението на ЕСПЧ Г-н Пек се оплаква пред ЕСПЧ от широкото разпространение на негови снимки от медиите и от липсата на адекватни средства за защита в националната правна система в такива случаи. Съдът признава важността на обществения интерес от използването на улични камери за превенция и разкриване на престъпления. Той обаче намира, че не са съществували основателни причини, които да оправдаят действията на местните власти директно да разпространят сред обществеността снимки на г-н Пек от уличните камери. Местните власти не са се опитали да получат предварително съгласието му, което не е било сложно в случая, тъй като се е касаело не за много лица, а за един-единствен човек. Нито са предприели адекватни мерки да прикрият лицето му, когато са предоставили материалите на медиите. В тези случаи е била необходима специална грижа и внимание от тяхна страна, което не е било сторено. Поради това Съдът счита, че предоставянето на материалите от страна на местните власти на медиите не е било

Наръчник по свобода на изразяване

придружено с достатъчно гаранции за неприкосновеността на лицата и поради това е било непропорционално и неоправдано, в нарушение на член 8 от Конвенцията. Освен това Съдът намира, че гн Пек не е разполагал и с адекватни средства за защита – нито съдебна, нито по административен път (надзорните органи не са имали правомощието да присъждат обезщетение в тия случаи, нито да предотвратят излизането на публикация). Бележки Съдът подчертава тук фундаменталното значение на защитата на личните данни за упражняване правото на личен живот, особено във връзка със засилената през последните години употреба на технологии, които могат да са в сериозна увреда за тях. Това дело е пример за баланс между правата на публичност – достъп до информация и право на свободно изразяване, и правата на неприкосновеност в личната сфера и личната информация, в областта специално на използването на технологиите. То дава ръководство как този баланс следва да бъде търсен и постиган от властите и медиите. Това дело също така, по подобие на делото Фон Хановер, подчертава значимостта на защитата на личния живот дори и когато лицата се намират на публични места.

3.3. Плон (Сосиете) срещу Франция 23 Фактите Плон, френска издателска къща, придобила правата в края на 1995 г. върху издаването на книгата „Голямата тайна” (“Le Grand Secret”), написана от д-р Гюблер, частният доктор на президента Франсоа Митеран. Книгата коментирала лечението на президента и трудностите, които докторът имал в опит да прикрива болестта на Митеран. Президентът бил диагностициран с рак на простатата скоро след избирането за първи път през 1981 г., във връзка с което той поел ангажимент да публикува здравен бюлетин на всеки 6 месеца. Д-р Гюблер трябвало да прикрива обаче информацията за здравното му състояние. 23

Plon (société) v. France, жалба № 58148/00, решение на ЕСПЧ от 18.05.2004 г.

Наръчник по свобода на изразяване

Междувременно на 8 януари 1996 г. президентът починал – няколко месеца след като напуснал президентския пост. Издателската къща първоначално решила да отложи публикуването, но поради множеството спекулации, които започнали да излизат в медиите, решила да пристъпи към публикуване на 17 януари. На следващия ден вдовицата и децата на Митеран отправили искане до съда да постанови временна забрана на публикацията и изземване на вече излезлите екземпляри от книгата, което било уважено. Решенията на френските съдилища Разглеждайки по същество иска за обезщетение на вдовицата и децата на Митеран във връзка с публикуването на книгата, френските съдилища намерили, че чрез разкриването на информация, защитена от правилата на медицинската тайна, д-р Гюблер и издателската къща са извършили нарушение. Съдилищата присъдили парично обезщетение на ищците и наредили забраната за публикуване на книгата “Le Grand Secret” да остане в сила за неопределено време. Междувременно книгата била публикувана в интернет от анонимно лице и започнал разгорещен дебат в медиите по въпроса. Решението на ЕСПЧ Компанията Плон се оплаква пред ЕСПЧ за нарушение на свободата й на изразяване чрез забраната на издаването на книгата. Съдът подчертава, че държавата е имала легитимен интерес да забрани “Le Grand Secret”, тъй като е целяла да запази достойнството на починалия президент, неговата репутация и неприкосновеността на личния му живот. Освен това медицинската тайна е конфиденциална и е защитена от правото. Същевременно е бил налице обществен интерес по въпроса, тъй като по това време е съществувал широк дебат във Франция относно правото на обществото да бъде информирано за сериозни заболявания на държавния глава и за възможността някой, който знае за сериозността на заболяването си, да заема такъв пост. Тайната за

Наръчник по свобода на изразяване

здравословното състояние на Митеран е поставила въпроса за прозрачността на политическия процес въобще. Изхождайки от тези две положения – наличието на легитимен интерес за забрана на публикацията, от една страна, и наличието на обществен интерес, от друга, Съдът е направил баланса на конкуриращите се права. Той разделя въпросите около публикацията на две – забраната веднага след смъртта на Митеран, и продължаващата забрана върху книгата месеци след смъртта. Съдът приема, че първоначалната забрана, само десетина дни след смъртта на Митеран, е била оправдана и пропорционална, с оглед защитата на правата на президента и неговите близки. Разкриването на информация за това как той е прикривал здравословното си състояние от френския народ, само няколко дни след неговата смърт, е щяло само да усили страданието на близките му и да предизвика силни емоции в обществото, което сериозно е щяло да засегне неговата репутация. Последващото потвърждаване на забраната от съда, обаче, е било непропорционално. То е било постановено повече от 9 месеца след смъртта на Митеран, в ситуация, различна от тази, при която е била постановена началната забрана – вече е било минало значително време, известен брой екземпляри от книгата са били вече продадени, тя е била качена в интернет и е станала обект на множество коментари в медиите. Освен това забраната не е била ограничена с някакъв срок във времето. При тази ситуация и след сравнително немалкото време, изминало от смъртта, защитата на медицинската тайна чрез такава сериозна бланкетна и неограничена забрана на книгата вече не би могло да бъде оправдано. Още повече, че тази забрана е била постановена заедно и независимо, че било определено и обезщетение на близките на президента. Поради това Съдът заключава, че продължаващата забрана върху книгата не може да се приеме за оправдана и е в противоречие със защитата на свободата на изразяване. Бележки По това дело съдът акцентира на факта, че колкото повече време минава, толкова повече и съображенията за защита репутацията на

Наръчник по свобода на изразяване

политиците отслабват, а същевременно - с течение на времето общественият интерес към дискусията за управлението на този политик става по-значим, дори и тогава, когато се отнася до чувствителна лична информация като здравословното му състояние. Това дело показва, че когато става въпрос за политици, дори интимни факти от техния личен живот може да бъдат от силен обществен интерес, и в подобни случаи общественият интерес ще има приоритет. Този подход е в съответствие с позицията на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа,24 че някои лични факти от живота на политиците също може да представляват обществен интерес. Същевременно ако изнесените данни не допринасят за обществения дебат – ако не засягат пряко изпълнението на функциите на публичната длъжност – и задоволяват само любопитството на публиката, то такава намеса в личния живот на политиците няма да е оправдана. Освен това въпреки наличието на обществен интерес, силно интимната и чувствителна информация в тия случаи предполага такава намеса да бъде рядка и преди всичко ограничена основно до висшите държавни служители.

3.4. Кембъл срещу MGN Лимитед 25 (решение на Камарата на Лордовете) Фактите Британският вестник Мирър излиза през февруари 2001 г. със статия, в която разкрива, че известната манекенка Наоми Кембъл е наркозависима и посещава сбирки на Анонимния наркозависим. Статията коментира нейните усилия за борба с алкохола и наркотиците, като разкрива, че посещава сбирките от три месеца, често два пъти на ден. По-натам статията описва терапията в рамките на Анонимния наркозависим, както и предишни изказвания в медиите на Наоми, в които тя твърдо заявявала, че за разлика от останалите в шоу бизнеса, тя не прибягва до наркотици. Разказва се 24

CE Resolution 116 5 of 1998.

Campbell v. MGN Limited, House of Lords, 6 May 2004.

Наръчник по свобода на изразяване

за инциденти, в които тя е била спешно приета в болница, след което Наоми твърдяла, че това било алергична реакция и твърдо отричала да е имала някога проблеми с наркотиците. Статията е придружена със снимка на Наоми в спортни дрехи и бейзболна шапка, излизаща от една от поредните сбирки на Анонимния наркозависим. На снимката се вижда реклама на заведение и въпреки, че статията не назовава точното място на сбирките, всеки, който познава добре квартала, може да идентифицира мястото. Снимките са направени скришно и от дистанция. Наоми завела дело срещу вестника с иск за компенсация за нарушение на личния й живот. В отговор на това вестникът публикувал няколко критични статии срещу действията й да търси защита на личния си живот, след като години наред се е излагала на показ. Отново били публикувани снимки от излизането й от анонимните сбирки. Решението на Камарата на лордовете (Върховният съд на Великобритания) Съдиите разделят фактите по отношение на разкритията за Наоми на пет отделни аспекта: (1) че Наоми Кембъл е наркозависима; (2) че тя се е подложила на терапия; (3) че тя се лекува чрез сбирки на Анонимния наркозависим; (4) подробности за лечението – от кога тя посещава сбирките, колко често, как се отнасят към нея там и др.; (5) снимките от напускането на конкретната сбирка, проведена на конкретното място. Съдиите приемат, че по отношение на фактите под 1 и 2 разкриването на информацията е било оправдано. Наоми, самата тя излагаща често себе си и живота си на показ, публично е разпространявала много пъти лъжи, че за разлика от други манекенки, никога не е взимала наркотици. Чрез многократното публично обсъждане на въпроса за това дали употребява наркотици или не, съдиите намират, че Наоми не би могла да има „разумно очакване”, че този аспект от личния й живот няма да стане публичен. Публичните разкрития, че, противно на нейните заявления, тя всъщност е била наркозависима и е имала сериозен проблем, поради което се е подложила на лечение, не би могло да бъде защитено вече

Наръчник по свобода на изразяване

като лична информация. Съдиите подчертават, че когато публичната личност реши да представи себе си в невярна светлина и направи неверни заявления за своя живот, то медиите би следвало да бъдат овластени да разкрият неверните факти. Така фактите, изнесени в аспекти 1 и 2, са имали за цел именно да разкрият тези неверни твърдения, поради което разкриването е било оправдано. Основният спор между съдиите е по отношение на аспекти 3, 4 и 5. Част от съдиите са на мнение, че тези факти са имали само допълваща, незначителна роля към разкритията по 1 и 2, поради което само са допълнили главната информация за факта на лечението на Наоми. Мнозинството от съдиите обаче намират, че тези разкрития не са били оправдани и са нарушили правото на защита на личния живот на Наоми. Съдиите най-напред повтарят принципите от юриспруденцията на ЕСПЧ, че свободата на изразяване в конкретния случай се ползва с по-слаба защита от тази на политическия дебат, а колкото вмешателството в личния живот засяга по-интимна информация, толкова по-сериозна трябва да е причината за оправдаване на намесата. В тази връзка те отбелязват, че информацията в 3, 4 и 5 е дала значителни детайли за лечението на Наоми, а разкриването й може потенциално да причини големи вреди с оглед успеха на анонимното й лечение. Съдиите не намират, по подобие на 1 и 2, легитимен интерес за обществото да знае такива детайли от лечението й, включително при коя организация се провежда, точно как, точното място, където то се провежда. Те отбелязват, че по пунктове 3, 4 и 5 вестникът се е водил преди всичко от желанието да привлече повече внимание към статията, а не от желанието да разкрие неверните твърдения. Поради тези съображения, те намират, че детайлите, разкрити по тези пунктове, са били прекалени и не обслужват важен обществен интерес, на който да се даде приоритет. Бележки Решението е интересно с това, че показва как съдилищата балансират личния живот и свободата на словото в случаи, когато се касае за публична личност, която поначало системно и

Наръчник по свобода на изразяване

преднамерено излага живота си на показ. Дори и за такъв тип публични фигури съдилищата не приемат, че всичко може да бъде обект на обсъждане. По подобие на горните дела, тук също се затвърждава принципът за разликата между информацията с обществен интерес и тази, която не допринася никак за обществения дебат и е просто любопитство. Съдиите акцентират още и върху друг елемент от баланса - потенциално вредният ефект от разкриването на информацията върху засегнатото лице и неговия живот. Същевременно е отбелязано, че когато публичната личност сама е поставила в обществения фокус даден аспект от личния си живот, включително системно е твърдяла неистини, съществува обществен интерес от разкриване на тези неистини.

4. Обобщение Разгледаните примери от практиката показват, че балансирането между взаимноконкуриращи се права с еднаква значимост не е лесна задача. Част от принципите за балансиране могат да бъдат разписани в самите закони (например българският Административно-процесуален кодекс предвижда, че при взимането на административните решения трябва да се съблюдава принципът за пропорционалност). Балансирането е преди всичко обаче задача на правоприлагащите и правораздавателните органи, най-вече на съдилищата. То изисква преценка и отчитане на конкретните факти във всеки конкретен случай. За медиите също е важно да познават принципите на това балансиране при формирането на политиката си за представянето и разкриването на дадена информация. При балансирането на правото на личен живот и свободата на словото трябва да се отчитат, от една страна: -

фактори относно правото на личен живот значимостта на засегнатия личен интерес, статута на лицето и дали то е публична личност или не, неговото предишно поведение и неверни заявления, интензитета на вмешателството, възможността за увреда, а от друга,

Наръчник по свобода на изразяване

фактори относно свободата на изразяване значимостта на обществения интерес от информираност по дадения въпрос, значението за политическия и обществен дебат, постигането на прозрачност и отчетност в управлението на държавата, интензитета на вмешателството и санкционирането.

Тук могат да се обобщят основните елементи, които следват да се вземат предвид при извършването на този баланс: 

Политическият дебат се ползва с особено висока защита поради основното му значение за всяко демократично общество;



За да е оправдано разкриването на лична информация, тя трябва да обслужва обществения интерес, а не хорското любопитство;



Наличието на обществен интерес е основната защита, която медиите и тези, които разкриват личната информация, трябва да използват;



Публичните личности и особено политиците следва да търпят по-значителна намеса в техния личен живот и личната информация и да са по-толерантни към критики;



Трябва да се прави разлика между лица доброволно станали публични личности и такива, поставени в обществения обектив непреднамерено или по случайност;



Разкриването на по-интимна (чувствителна) лична информация изисква по-сериозен обществен интерес – но само тази, която пряко засяга изпълнението на обществените функции;



Не следва да се разкрива лична информация повече от необходимото за задоволяване на публичния интерес;

Наръчник по свобода на изразяване



За преценката на съдилищата е от значение дали разкриваната информация е била широко разпространена или е била предвидена само за ограничен достъп;



Дори на публично място съществува защита на личния живот и личната информация;



Интересът от забрана за разкриване на лична информация с времето става по-незначителен с оглед на историческия дебат;



Когато публичната личност сама поставя в обществения фокус аспекти от личния си живот, не може да претендира намеса, когато тези аспекти са публично обсъждани след това, включително, за да се разкрие тяхната невярност;



При разпространение на снимки от личния живот специално внимание следва да се обръща на това, че снимките често съдържат много лична, дори интимна информация, или повече информация от необходимото.

Тези принципи и отправни точки дават обща представа къде и как да се прекара линията между конкуриращите се лични и обществени права и могат да улеснят донякъде работата на правосъдните органи. Тези принципи отчитат еднаквата стойност на конкуриращите се права и голямото им значение за личността и обществото. Заедно с това те показват, че двете права могат да съществуват едновременно заедно и еднакво да допринасят за демокрацията и личното развитие на всеки.

Наръчник по свобода на изразяване

СЛОВО НА ОМРАЗА Автор: Красимир Кънев Български хелзинкски комитет

Възможностите за ограничаване на свободата на изразяване свързани със „словото на омраза” очертават една от найдинамичните и същевременно най-противоречиви сфери на създаване на стандарти. Това е област, в която в някои случаи конституционните и законодателни рамки на някои страни, както и произтичащите от тях практики, са в открито противоречие с международните стандарти. Това противоречие е признато, съзнателно поддържано и дори отразено в резерви към международни договори, направени от страни, които са се присъединили към тях.26 Отношението към „словото на омраза” понастоящем е един от най-ярките пунктове на разминаване между европейския и американския подход към свободата на изразяване.27

1. Понятие за „слово на омраза” Макар „словото на омраза” да е термин, който се ползва с широка популярност, подходите към неговото дефиниране на национално и на международно ниво са различни. Общоприета, но само в рамките на Съвета на Европа е неговата дефиниция в Препоръка № R (97) 20 на Комитета на министрите на Съвета на Европа от 1997 г. Тя гласи: 26

Например САЩ, Австралия и Нова Зеландия са направили резерви към член 20, т. 2 от Международния пакт за граждански и политически права и/или член 4 на Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация. 27

Първата поправка на Конституцията на САЩ, така, както е изтълкувана от американския Върховен съд от началото на 90-те години допуска ограничения върху словото на омраза само в степента, в която то изразява „истински заплахи” за физическо насилие, но не и върху другите му форми (Вж. R. A. V. v. City of St. Paul, 505 U.S. 377 (1992); Virginia v. Black et al., 538 U.S. 343 (2003)).

Наръчник по свобода на изразяване

„За целите на прилагането на тези принципи терминът „слово на омраза” ще се разбира като включващ всички форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават расовата омраза, ксенофобията, антисемитизма или другите форми на омраза, основана на нетолерантност, включително нетолерантност изразена чрез агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност срещу малцинствата, имигрантите и лицата от имигрантски произход.”28 Това определение визира четири деяния, от които разпространяването и подбуждането имат относително ясни значения в рамките на националните наказателноправни системи. Това се отнася в по-малка степен за оправдаването и в още по-малка – за насърчаването. Деянията са фокусирани върху отхвърляне чрез всякакви форми на изразяване (тоест, не само словесни) на групи, определени чрез расови/национални/етнически характеристики. Дефиницията не визира експлицитно форми на словото на омраза, насочени към други групи, определени например по пол, религия, сексуална ориентация, увреждане, социално положение, политически убеждения и др. В нея обаче става дума за „други форми на омраза, основана на нетолерантност”, формулировка, която се предполага да дава възможност за включване на широк спектър от признаци, без да се посяга на основни принципи на свободата на изразяване в публичния дебат по общественозначими въпроси, като например принципът, че критичното отхвърляне на политически убеждения следва да е защитено в по-голяма степен от словесните атаки срещу по-устойчиви елементи на човешката идентичност като етническата принадлежност, пола или сексуалната ориентация. С други думи, общият дефиниращ знаменател на словото на омраза е нетолерантността, която обаче се проявява по различен начин при различните признаци. В юриспруденцията си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ или Съдът) заимства до голяма степен това разбиране на словото на омраза. В едно от ключовите си решения на тази тема по делото Гюндюз срещу Турция от 2003 г. той го определя като „[...] 28

Committee of Ministers, Recommendation No. R (97) 20 on “hate speech”, 30 October 1997.

Наръчник по свобода на изразяване

форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават омраза, основана на нетолерантност (включително религиозна нетолерантност)”.29 В това определение Съдът експлицитно включва религията като възможен обект и източник на словото на омраза. В Гюндюз Съдът също така прави опит да отграничи основаната на религиозна нетолерантност омраза от страстното отхвърляне на светските и демократични политически принципи, основано на религиозни убеждения.30 Както Препоръка № R (97) 20 така и Гюндюз обаче лавират по тънък лед и оставят до голяма степен открит въпроса за съвместимостта между омразата и толерантността или, казано другояче, доколко е възможно да съществува омраза, която не е основана на нетолерантност. Трудно е да се предположи, че положителният отговор на този въпрос би задал някакви рамки на негативно говорене за расова или етническа принадлежност. Той по-скоро би имал значение за очертаване на обхвата на регулиране на словото на омраза спрямо политическа принадлежност, социално положение, религия или други признаци, по отношение на които търпимостта към публична критика в едно демократично общество следва да бъде по-голяма. Що се отнася до расисткото говорене, други относими международни стандарти изглежда да отхвърлят по дефиниция каквато и да било форма или степен на съвместимост между омразата и толерантността. Така в член 2 на Допълнителния протокол към Конвенцията за престъпления в кибернетичното пространство относно криминализирането на расистки и ксенофобски деяния, осъществени чрез компютърни системи на Съвета на Европа от 2003 г. (ДП-КПКП) „расистки и ксенофобски материал” е определен като: „[...] всякакъв писмен материал, всякакъв образ или друго изображение или всякакво друго представяне на идеи или теории, които проповядват, насърчават или подбуждат към омраза, дискриминация или насилие срещу лице или група лица на основата на раса, цвят, произход или национален или 29

ECHR, Gündüz v. Turkey, Appl. No. 35071/97, Judgment of 4 December 2003, § 40. Вж. o също CEDH, Erbakan c. Turquie, Requête n 59405/00, Arrêt du 6 juillet 2006, § 56. 30

Вж. по-долу обсъждането на решението.

Наръчник по свобода на изразяване

етнически произход, както и религия ако е използвана като претекст на който и да е от тези фактори.” Тази дефиниция говори само за омраза, без да добавя „основана на нетолерантност”. Освен това тя е по-обхватна, тъй като засяга както проповядването, насърчаването или подбуждането към омраза, така и към дискриминация и насилие. При този подход словото на омраза, както е дефинирано от Препоръка № R е само частен случай на „расистки и ксенофобски материал”. Горните дефиниции, фокусирани основно върху расовата/етническата омраза и нетолерантност, оставят другите признаци в несигурно положение по отношение на възможностите за защита. В този пункт те следват общия подход на съвременното международно право по правата на човека, което допреди няколко десетилетия бе ограничено основно до защитата от 31 расова/етническа дискриминация. Другите признаци започнаха да се включват на по-късен етап, а подходът към универсална защита срещу всякакви форми на дискриминация е относително нов. Контролът върху словото на омраза цели да защити уязвимите групи в съвременните общества от посегателства срещу техните човешки права, включително тяхното право на равенство. Тези групи могат да бъдат определени чрез различни критерии: те могат да бъдат расови/етнически32 или религиозни малцинства, жени, хора с различна сексуална ориентация, хора с увреждания, хора, страдащи от стигматизиращи здравословни проблеми (например ХИВ/СПИН), групи от определен социален статус, симпатизанти на 31

Някои автори обясняват този привилегирован статус на защитата срещу расова/етническа дискриминация в международното право със спомена от ужасите на фашизма и нацизма и с желанието на създателите на ранните международни договори да подронят самите корени на тези идеологии и практики, включително чрез забрана на публичното подбуждане към расова омраза и насилие в рамките на държавите, както и срещу други държави и народи (Вж. Nowak, M., U.N. Covenant on Civil and Political Rights: CCPR Commentary, Second ed., Kehl am Rhein: N.P. Engel, 2005, p. 475, понататък за краткост: Nowak, M. CCPR Commentary). 32

Дефиницията за расова дискриминация на Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация вклюва в това понятие и дискриминацията на етническа основа, следвайки терминология на международното право, установена още отпреди Втората световна война. Вж. например PCIJ, The GrecoBulgarian “Communities”, Ser. B., No. 17, 1930.

Наръчник по свобода на изразяване

отхвърляни политически идеологии и др. Разбира се, няма причини да се смята, че когато става дума за човешки права, някои от тези групи следва да бъдат защитени по-добре от други. Същевременно, някои признаци и по-специално тези от тях, които са продукт на мирогледни нагласи (например религия или политически убеждения) допускат и дори налагат излагането на стоящите в тяхната основа възгледи на по-голямо обществено внимание и критика. С други думи, критиката, неизбежно свързана с насаждане на негативни чувства към една политическа или религиозна доктрина, която засяга права и интереси на голям брой хора, включително потенциални несимпатизанти, е напълно оправдана в едно демократично общество, за разлика от критиката, примерно, към хора с физически или психични увреждания. Подходът към защитата трябва да вземе предвид също така, както и в общия случай със свободата на изразяване, различните контексти на изразяване, както и различните социални роли на говорителя и реципиента. Един е подходът срещу слово на омраза, разпространявано, примерно, на работното място от работодател или висшестоящ, а друг – срещу същото слово, разпространявано в обществото с или без посредничеството на медиите в ситуация на липса на каквато и да било формална връзка между говорителя и реципиента. Всичко това отваря широко поле за сложно и деликатно балансиране на интереса на правото на свобода на изразяване с контрола спрямо словото на омраза. Понастоящем не са много юрисдикциите, които са дали многобройни и ярки образци на подобно балансиране. Вероятно е да станем свидетели на динамично развитие в тази насока в не много далечно бъдеще.

2. Относими международноправни норми за контрол върху словото на омраза Действащите международни договори по правата на човека, които съдържат експлицитни разпоредби за контрол върху словото на омраза, както и дефинициите, обръщат основно внимание на расовата/етническата омраза и нетолерантност и, в по-малка степен, на религиозната нетолерантност. В рамките на ООН такива

Наръчник по свобода на изразяване

са Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация (КПРД) от 1965 г. и Международният пакт за граждански и политически права (МПГПП) от 1966 г. По-късните международни договори, макар и създадени с цел защита от дискриминация на уязвими групи, като например Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г. и Конвенцията за правата на хората с увреждания от 2007 г. не съдържат подобни експлицитни разпоредби. Това, разбира се, не означава, че те не предоставят защита срещу словото на омраза, насочено срещу тези две групи. Техните многобройни антидискриминационни разпоредби найвероятно биха включили подобна защита, макар че юриспруденцията на съответните международни органи, които контролират тяхното прилагане засега не предлага подобни примери.33 Двете разпоредби в договори на ООН, които са експлицитно фокусирани върху словото на омраза са член 20, т. 2 от МПГПП и член 4 от КПРД. От регионалните договори по правата на човека само Американската конвенция за правата на човека от 1969 г. съдържа подобна разпоредба. Съдържанието на тези разпоредби е представено в Таблица 1 по-долу.

Таблица 1 Разпоредби на договорното право, забраняващи словото на омраза Международен пакт за граждански и политически права

Член 20.2: „Всяко проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие, се забранява със закон.”

Такава защита е вероятно да предоставя и член 22, т. 1 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, който гарантира правото на личен и семеен живот на хората с увреждания и изисква от държавите страни да ги защитават от атаки „срещу тяхната чест и репутация”.

Наръчник по свобода на изразяване

Международна конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация

Член 4: „Държавите страни осъждат всяка пропаганда и всички организации, които се основават на идеите или теориите за превъзходството на една раса или група лица от един цвят или етнически произход, или които се опитват да оправдаят или да подпомагат расовата омраза и дискриминация в каквато и да е форма, и се задължават да предприемат незабавни и положителни мерки, предназначени да изкоренят всякакво подбуждане към, или прояви на такава дискриминация, и за тази цел, като имат предвид принципите, въплътени във Всеобщата декларация за правата на човека и правата, изрично изложени в чл. 5 на тази конвенция, между другото: а) да обявяват за правонарушение, наказуемо от закона, всяко разпространение на идеи на основата на расово превъзходство или омраза, всяко подбуждане към расова дискриминация, както и всички актове на насилие или подбуждане към такива актове против която и да е раса или група лица от друг цвят или етнически произход, както и предоставянето на каквато и да е помощ за расистка дейност, включително финансирането й; b) да обявяват за незаконни и да забраняват организациите, както и организираните и всички други пропагандни дейности, които подпомагат и подбуждат расова дискриминация, и да считат участието в такава организация или дейност за правонарушение, наказуемо от закона; c) да не допускат обществените власти, или обществените институции, национални или местни, да подпомагат или подбуждат расова дискриминация.”

Наръчник по свобода на изразяване

Член 6: „Държавите страни осигуряват на всяко лице в рамките на своята юрисдикция ефикасна защита и средства чрез компетентните национални съдилища и други държавни институции, срещу всякакви актове на расова дискриминация, които нарушават човешките му права и основни свободи в нарушение на тази конвенция, както и правото да иска от тези съдилища справедливо и адекватно удовлетворение или обезщетение за всякакви щети, понесени в резултат на тази дискриминация.” Американска конвенция за правата на човека

Член 13, т.5: „Всяка пропаганда на война и всяко проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което представлява подбуждане към незаконно насилие или към подобно незаконно действие срещу всяко лице или група лица на всякаква основа, включително раса, цвят, религия, език или национален произход, следва да се обяви за нарушение, наказуемо от закона.”

Член 3 от Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид на ООН обявява за наказуемо, наред с други деяния, прякото и публично подстрекателство за извършване на геноцид. Член 5 изисква от държавите да предвидят ефикасни наказателни санкции за лицата, извършили подобни престъпления. Към горните разпоредби на договорното право следва да се добавят и тези от ДП-КПКП.34 Те изискват от държавите страни по този договор на Съвета на Европа: 

Да санкционират чрез наказателноправни или други санкции разпространението на расистки и ксенофобски материали чрез компютърни системи (член 3);

ДП-КПКП е влязъл в сила на 1 март 2006 г. България не е страна по този международен договор.

Наръчник по свобода на изразяване



Да обявят за тежко престъпление заплахата с насилие на лица или групи, отправена умишлено чрез компютърна система, заради расата, цвета, националния или етническия произход, както и заради религията, когато тя се използва като претекст на който и да е от тези фактори (член 4);



Да обявят за престъпление публичната обида, умишлено нанесена на лица или групи чрез компютърна система заради расата, цвета, националния или етническия произход, както и заради религията, когато тя се използва като претекст на който и да е от тези фактори (член 5);



Да обявят за престъпление разпространяването чрез компютърна система на материали, които отричат, сериозно минимизират, одобряват или оправдават деяния, които съставляват геноцид или престъпления срещу човечността (член 6);



Да обявят за престъпление помагачеството в тези престъпления (член 7).

Антидискриминационните разпоредби на международните договори за защита на правата на човека също имат приложение във връзка с контрола над словото на омраза. Макар и да не съдържат разпоредби, които визират пряко такова слово, те бяха предизвикани и приложени от международни органи в случаи на индивидуални жалби. В своите заключителни препоръки към страните членки при прегледа на техните доклади КПЧ също така се позовава нееднократно на член 26 от МПГПП в случаи, в които изразява загриженост във връзка с безнаказаното разпространение на слово на омраза както спрямо етнически/религиозни, така и спрямо други групи.35

Член 26 на МПГПП гласи: „Всички лица са равни пред закона и имат право, без всякаква дискриминация, на еднаква законна закрила. В това отношение законът трябва да забранява всякаква дискриминация и да осигурява на всички лица еднаква и ефикасна закрила против всякаква дискриминация, основаваща се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци.”

Наръчник по свобода на изразяване

Различни органи в рамките на ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) са формулирали коментари, препоръки, резолюции и други документи на „мекото право” по правата на човека, които съдържат изисквания за ограничаване на словото на омраза. В по-голямата си част те се ограничават до контрола върху словото, което е основано на расова/етническа омраза и нетолерантност. В системата на ООН основно значение имат общите коментари на Комитета по правата на човека (КПЧ) и на Комитета за премахване на расовата дискриминация (КтПРД) по съответните разпоредби на МПГПП и КПРД. Общ коментар № 11 на КПЧ по член 20 на Пакта от 1983 г. е твърде кратък и не помага особено за тълкуването на тази разпоредба. Според него: „За да бъде член 20 напълно ефективен следва да се приеме закон, който ясно да посочва, че пропагандата и проповядването както е описано в него нарушават обществените политики; той трябва да предвижда подходящи санкции в случай на нарушение.”36 КтПРД обръща особено внимание на необходимостта от съобразяване на националното законодателство и правоприлагане в държавите страни по КПРД с член 4 от Конвенцията. Тази разпоредба е обект на най-много тълкувателни препоръки в юриспруденцията на Комитета. Още в Обща препоръка № 1 от 1972 г. Комитетът отбелязва, че много държави страни не са съобразили своите законодателства с изискванията на букви a и b от член 4 и ги приканва да направят това.37 В Обща препоръка № 7 от 1985 г. Комитетът отново обръща внимание на задължителните изисквания към законодателствата на страните по член 4, букви a и b, както и на необходимостта от ефективно прилагане на съответните разпоредби на националното право.38 В Обща препоръка 36

HRC, General Comment No. 11: Prohibition of propaganda for war and inciting national, racial or religious hatred (Art. 20), 29/07/83, § 2. 37

CERD, General Recommendation No. 1: State parties’ obligations (Art. 4), 25/02/72.

CERD, General Recommendation No. 7: Legislation to eradicate racial discrimination (Art. 4), 23/08/85.

Наръчник по свобода на изразяване

№ 15 от 1993 г. КтПРД се фокусира върху организираното насилие, основано на етнически произход. Той обръща внимание, че „[т]ъй като заплахите и актовете на расистко насилие лесно водят до други подобни актове и създават атмосфера на враждебност, само незабавното вмешателство може да бъде съобразено със задължението за ефективна реакция.”39 Комитетът отбелязва, че задълженията на държавите по член 4 „са съвместими с правото на свобода на мнение и изразяване”, гарантирано в член 19 от Всеобщата декларация за правата на човека и в други международни документи.40 За пореден път КтПРД обсъжда проблема със словото на омраза и расисткото насилие в своята Обща препоръка № 30 за дискриминацията срещу не-гражданите. В нея Комитетът препоръчва на държавите страни „[д]а предприемат стъпки към преодоляване на ксенофобските нагласи и поведение спрямо негражданите, по-специално словото на омраза и расисткото насилие и да насърчават по-доброто разбиране на принципа на недискриминация по отношение на положението на негражданите.”41 Той също така призовава страните „[д]а предприемат решителни действия на противопоставяне срещу всякакви тенденции към насочване, стигматизиране, стереотипиране или профилиране на основата на раса, цвят, рождение, национален или етнически произход на членове на „не-граждански” групи от населението, особено от политици, служители, образователи и медии, по интернет и други електронни комуникационни мрежи и в обществото като цяло”.42 В рамките на Съвета на Европа с водещо значение по отношение на контрола върху словото на омраза е Препоръка № R (97) 20 от 1997. В допълнение, Комитетът на министрите, както и няколко други органа на тази организация приеха няколко препоръки и указания

CERD, General Recommendation No. 15: Organized violence based on ethnic origin (Art. 4), 23/03/1993, § 2. 40

Ibid., § 4.

CERD, General Recommendation No. 30: Discrimination Against Non Citizens, 01/10/2004, § 11. 42

Ibid., § 12.

Наръчник по свобода на изразяване

относно ролята на правителствата и медиите в борбата със словото на омраза и в насърчаването на толерантност и взаимно уважение. Фокусът на всички тях е върху етническите и религиозните малцинства. В Декларацията за свободата на политическия дебат в медиите от февруари 2004 г. Комитетът на министрите подчертава, че „[...] свободата на политическия дебат не включва свобода на изразяване на расистки мнения или мнения, които представляват подбуждане към омраза, ксенофобия, антисемитизъм и всякакви други форми на нетолерантност”43. През последните години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) прие два важни документа, насочени специално към словото на омраза на религиозна основа. Тези документи се появиха след публикуването през септември 2005 г. от датския вестник „Юландс Постен” на карикатурите на пророка Мохамед, които предизвикаха вълна от протести на мюсюлмани. Резолюция 1510 на ПАСЕ от юни 2006 г. утвърждава основното значение на свободата на изразяване за демократичното общество и заявява, че законите, наказващи за богохулство не бива да се използват за нейното ограничаване. Тя обръща внимание на негативната роля на прилагането на подобни закони върху научния и обществения прогрес. Заедно с това резолюцията обръща внимание, че „[с]ловото на омраза срещу която и да е религиозна група е несъвместимо с основните права и свободи, гарантирани от Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Европейския съд по правата на човека”44. Препоръка 1805 на ПАСЕ за богохулството, обидите и словото на омраза на религиозна основа от юни 2007 г. е от особено значение, тъй като се фокусира върху проблеми, които другите документи на СЕ и на ООН засягат съвсем бегло. Те включват отношението на страните членки към законите, наказващи за богохулство, допустимата критика срещу религиозни възгледи и учения, както и срещу произтичащото от тях поведение. Препоръката изисква от страните членки да декриминализират богохулството. Тя подкрепя изводите на предварителния доклад на Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската 43

Committee of Ministers, Declaration on freedom of political debate in the media, adopted on 12 February 2004 at the 872nd meeting of the Ministers' Deputies. 44

PACE, Resolution 1510 (2006): Freedom of expression and respect for religious beliefs, adopted on 28 June 2006, § 12.

Наръчник по свобода на изразяване

комисия) според които „[…] религиозните групи следва да толерират, както и останалите групи, критичните публични заявления и дебати за тяхната дейност, учения и вярвания при условие, че подобни критики не се свеждат до неоправдани обиди и слово на омраза и не представляват подбуждане към нарушаване на общественото спокойствие или към насилие и дискриминация спрямо последователите на определена религия”45. Заедно с това препоръката изисква страните членки да „[…] наказват заявления, които призовават лице или група лица да бъдат подложени на омраза, дискриминация или насилие на основание на тяхната религия, както и на всякакво друго основание”46. Сред стандартите на Съвета на Европа за контрол над словото на омраза внимание заслужава също така Обща препоръка за мерки № 7 на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН) относно националното законодателство за борба с расизма и расовата дискриминация. Препоръката предвижда широк спектър от мерки, които държавите следва да предприемат за тази цел в сферата на конституционното, административното, гражданското и наказателното право. По-специално в сферата на наказателното право те включват: криминализиране на публичното подбуждане към насилие, омраза и дискриминация, както и на публичните обиди, клевети и заплахи на расова/етническа, национална или религиозна основа; на публичното проповядване с расистка цел на расистка идеология; на публичното отричане, тривиализация или оправдаване с расистка цел на геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечността, както и на разпространението с расистка цел на материали, съдържащи горните изрази и заявления.47 Международното право, гарантиращо свободата на изразяване дава възможност за ограничаване на тази свобода въз основа на законови предписания за постигане на определени, тясно дефинирани цели и 45

PACE, Recommendation 1805 (2007): Blasphemy, religious insults and hate speech against persons on grounds of their religion, adopted on 29 June 2007, § 5. 46

Ibid., § 17.2.2.

ECRI, General policy recommendation No. 7 on national legislation to combat racism and racial discrimination, adopted on 13 December 2002, CRI(2003)8, § 18.

Наръчник по свобода на изразяване

чрез средства и санкции, които отговарят на належаща обществена нужда, пропорционални са на преследваните цели и са добре мотивирани. Член 10 на ЕКПЧ, член 19 на МПГПП и съответстващите им разпоредби в другите договори за защита на правата на човека допускат ограниченията като възможност. Редица международни органи отбелязват, че словото на омраза не е защитено от нормите, гарантиращи свободата на словото.48 Ограниченията, които тези норми допускат обаче не налагат задължения на държавите страни да ги прилагат. От друга страна нормите, забраняващи словото на омраза предвиждат задължително ограничаване на свободата на изразяване.49 Такъв е подходът както на МПГПП, така и на КПРД и това личи ясно от съответните разпоредби. В това отношение европейската система на защита на правата на човека не прави изключение, макар да няма изрична договорна разпоредба в тази насока. Както отбелязва ЕСПЧ в решението си по делото Гюндюз срещу Турция: „[...][Т]олерантността и уважението към равното достойнство на всички човешки същества формира основата на демократичното плуралистично общество. След като това е така, като въпрос на принцип може да се смята за необходимо в някои демократични общества да се санкционира и дори да се вземат превантивни мерки спрямо всякакви форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават омраза, основана на нетолерантност (включително религиозна нетолерантност) [...]”50 В различните договори задължението за ограничаване се проявява по различен начин. Там, където е формулирано в рамките на общата разпоредба, гарантираща свободата на изразяване, като например в АКПЧ, то се прилага само по отношение на това право. От друга 48

Виж по-горе Обща препоръка № 15 на КтПРД. Вж. също: ECHR, Jersild v. Denmark, Appl. No. 15890/89, Judgment of 23 September 1994, § 35, както и много други решения на ЕСПЧ. 49

Ср. Joseph, S., J. Schultz, M. Castan, The International Covenant on Civil and Political Rights: Cases, Materials and Commentary, Second edition, Oxford/New York: Oxford University Press, 2004, p. 545. 50

ECHR, Gündüz v. Turkey, § 40.

Наръчник по свобода на изразяване

страна, член 20 от МПГПП, който е формулиран като самостоятелна разпоредба, освен върху правото на свобода на изразяване, налага потенциални ограничения и върху други човешки права, например върху правото на свобода на мирно събрание (член 22) или правото на свобода на религията или убежденията (член 18). Тези ограничения обаче, макар и налагащи задължения към държавите, не могат да отиват отвъд ограниченията, които всяка една от съответните разпоредби допуска. Техните основания, следователно, следва да се интерпретират като частен случай на основанията, предвидени в тях и по-специално на обществения ред и на правата и свободите на другите.51 Защо е необходимо задължително налагане на някои от ограниченията? Този въпрос застава пред създателите на съвременното международно право по правата на човека още в самото начало на подготовката на универсален международен договор след приемането на Всеобщата декларация. От подготвителните материали към МПГПП става ясно, че значителна част от ранните обсъждания са посветени на недостатъчността на формулировката на член 19, т. 3 от Пакта и на потребността от допълване на възможността за ограничения, която той предвижда, със задължения за ограничаване в някои случаи.52 Но защо ограниченията се предвижда да засягат преди всичко словото на расова/етническа и религиозна омраза? Както подготвителните материали към МПГПП, така и по-късните интерпретации на коментаторите насочват към спомените от фашистките и нацистки престъпления по време на Втората световна война, жертви на които стават основно представители на етнически и в по-малка степен на религиозни малцинства и необходимостта да се атакуват причините за тези престъпления в самите им корени.53 Тези фактори следователно са по-скоро политически. Вярно е, че формите и проявите на дискриминация към различните защитени групи са различни. Вярно е също така, че поради това мотивите, нагласите и 51

Вж. Nowak, M. CCPR Commentary, р. 477.

Вж. Bossuit, M., Guide to the “travaux préparatoires” of the International Covenant on Civil and Political Rights, Dordrecht etc.: Martinus Nijhoff, 1987, p. 404. (по-нататък за краткост: Bossuit, M., Guide to the “travaux préparatoires” of the ICCPR). 53

Ibid., pp.404-405. Вж. също Nowak, M. CCPR Commentary, р. 475.

Наръчник по свобода на изразяване

честотата на употреба на словото на омраза към всяка от тези групи варират. И, най-сетне, вярно е, че някои от признаците допускат повисока степен на критика и отхвърляне от други. Но нито една от тези причини не може да обоснове необходимостта от защита при едни и отсъствие на защита от дискриминация и посегателства срещу човешките права при други признаци. Много национални законодателства вече предлагат равнопоставена защита по отношение и на останалите признаци, включително срещу словото на омраза. Словото на омраза накърнява човешките права и наранява. В зависимост от случая, то може да създаде враждебна и отхвърляща среда, в която представители на определени малцинствени групи са поставени да живеят и която може да окаже изключително деструктивен ефект върху тяхната житейска съдба и психическо развитие. И макар да е трудно да се докаже пряка и необходима връзка между предразсъдъка, неговото изразяване в словесна или друга форма и дискриминационното действие,54 такава много често е налице. Контролът върху враждебното слово цели да защити тъкмо посегателствата срещу човешките права, включително правото на равенство.55 Член 20.2 от МПГПП изисква от държавите страни да забранят със закон проповядването на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие. Тази формулировка, която е твърде широка, особено в пункта, в който се забранява проповядването на омраза, която подбужда към враждебност на религиозна основа, на пръв поглед не изисква непременно криминализиране на подобно поведение.56 Формулировката на 4а от КПРД е още по-широка и на свой ред изисква от държавите страни да обявят за „правонарушение, наказуемо от закона всяко разпространение на идеи на основата на расово превъзходство или омраза”, тоест дори и такова, което не 54

Вж. Московичи, С. (ред.), Социална психология, София: Дамян Яков, 2006 г., с. 545.

Вж. Barendt, E., Freedom of Speech, Second edition, Oxford: Oxford University Press, 2005, p. 171-173. 56

Вж. Nowak, M. CCPR Commentary, р. 470.

Наръчник по свобода на изразяване

непременно подбужда към дискриминация или друго противозаконно поведение. В тълкуването на КтПРД тази разпоредба изисква криминализиране на това и другите предвидени в член 4а деяния.57 Тези широки забранителни формулировки смущават представителите на някои западни държави още по време на предварителната работа по договорите. По време на работата по МПГПП например редица от тях изтъкват, че подбуждането към насилие и подбуждането към дискриминация са правно валидни понятия, докато подбуждането към враждебност не е. На това представителят на Югославия отговаря, че „[ч]есто тъкмо враждебността или дискриминацията водят до насилие. Всяка пропаганда, която може да подбуди дискриминация или враждебност, е вероятно да подбуди и насилие и поради това следва да бъде забранена”.58 Въпреки това, редица западни държави впоследствие формулират резерви и ограничителни тълкувания на тези разпоредби.

3. Международна юриспруденция

3.1. Юриспруденцията на органите на ООН КтПРД е особено активен във формулирането на препоръки за ефективна борба със словото на омраза в своите заключителни наблюдения при прегледите на доклади по страни. В тези документи Комитетът в редица случаи изразява загриженост за липсата или неадекватното наказателно законодателство за пропагандиране или подбуждане към расистко насилие, дискриминация или вражда; за толерирането или липсата на наказателни мерки срещу организации, които активно пропагандират слово на омраза; за липсата на мерки срещу 57

Вж. CERD, General Recommendation No. 15, § 3. Но вж. по-долу известна непоследователност на Комитета в този пункт в юриспруденцията му по индивидуални жалби. 58

Bossuit, M., Guide to the “travaux préparatoires” of the ICCPR, p. 408. На фона както на тогавашните официални идеологически постулати за „братството и единството”, както и на фона на събитията в Югославия от началото на 90-те години на миналия век и ролята на медиите в тях тази бележка не може да не предизвика смесица от усещане за прозорливост и известна доза историческа ирония.

Наръчник по свобода на изразяване

държавни служители, които използват такова слово.59 В своите заключителни наблюдения за България от февруари-март 2008 г. Комитетът отбелязва със загриженост „[…] сведенията за пропаганда от някои организации, преса, медии и политически партии на расистки стереотипи и омраза спрямо лица, принадлежащи към малцинства”. Комитетът препоръчва „[…] държавата членка да предприеме ефективни мерки за наказване на организациите, печатните и медийните издания и политическите партии, които са виновни за такива актове”.60 По подобен начин, в своите заключителни препоръки при прегледите на доклади по страни КПЧ нееднократно изразява загриженост за разпространението на словото на омраза в разнообразните му форми и неадекватните сдържащи мерки на държавите. В повечето случаи Комитетът визира слово, насочено срещу расови/етнически и религиозни общности, а в някои случаи и срещу други групи, например хора с различна сексуална ориентация. В първия случай той насочва държавите към техните задължения както по член 20, т. 2, така и към член 26 на МПГПП. Във втория случай Комитетът се позовава само на член 26. В редица случаи той призовава страните да предприемат законодателни мерки или да прилагат съществуващото законодателство за борба със словото на омраза. Така в заключителните си препоръки към Испания от януари 2009 г. КПЧ изисква от страната да осигури прилагането на съществуващото законодателство срещу подбуждането към расова омраза и расова дискриминация,61 а в заключителните си препоръки към Австралия от май 2009 г. той изисква приемане на закони срещу враждебното слово на федерално ниво.62 В други случаи Комитетът изисква прилагане на нормите на националното наказателно право 59

Вж. сред скорошните заключителни наблюдения: CERD, Concluding observations on Greece, 28 August 2009, CERD/C/GRC/CO/19, § 11; CERD, Concluding observations on Croatia, 24 March 2009, CERD/C/HRV/CO/8, § 12; Concluding observations on Sweden, 23 September 2008, CERD/C/SWE/CO/18, § 14-15; Concluding observations on the Russian Federation, 22 September 2008, CERD/C/RUS/CO/19, § 16; Concluding observations against Austria, 22 September 2008, CERD/C/AUT/CO/17, § 15-16. 60

CERD, Concluding observations on Bulgaria, 23 March 2009, CERD/C/BGR/CO/19, § 18.

HRC, Concluding observations on Spain, CCPR/C/ESP/CO/5, 5 January 2009, § 20.

HRC, Concluding observations on Australia, CCPR/C/AUS/CO/5, 7 May 2009, § 26.

Наръчник по свобода на изразяване

за борба със словото на омраза. Такова пряко указание има например в заключителните препоръки към Австрия от октомври 2007 г., при това по отношение на „политическото слово на омраза”63. По подобен начин в заключителните препоръки към Швеция от май 2009 г. Комитетът изисква от страната „[…] да интензифицира усилията си за превенция, борба и преследване на словото на омраза, нарушаващо член 20 от Пакта и да осигури ефективното прилагане на съответните разпоредби на наказателното законодателство и политическите директиви”64. Подобен подход КПЧ възприема и по отношение на хомофобското слово на омраза, с позоваване на член 26 от Пакта.65 В юриспруденцията си по индивидуални жалби КтПРД и КПЧ, възприемат различни подходи към възможността за търсене на отговорност от държавите за нарушаване на разпоредбите съответно на член 6 във връзка с член 4 от КПРД и на член 20, т. 2 от МПГПП. Докато КтПРД допуска индивидуални жалби и в няколко случая намира нарушения на член 6 във връзка с член 4, КПЧ досега все още не е намерил нарушение на член 20, т. 2 по индивидуална жалба. В решението си по делото Л. К. срещу Холандия от 1993 г. КтПРД намира нарушение на член 6 във връзка с член 4 от КПРД в случай на неадекватна реакция на държавата срещу словесни заплахи и расистки мотивирани публични акции. Жалбоподателят е имигрант, на когото е предложено общинско жилище в един квартал на Утрехт. След като пристига на адреса заедно с приятеля си, той заварва около 20 души събрани пред къщата да викат „Стига вече чужденци!” Няколко от тях го заплашват с повреждане на колата ако приеме жилището. След няколко дни съседите организират подписка до общинските власти, в която настояват те да предоставят на жалбоподателя друго жилище. Прокуратурата и полицията проявяват незаинтересуваност и слаба активност при разследването на инцидента. В края на краищата производството е 63

HRC, Concluding observations on Austria, CCPR/C/AUT/CO/4, 30 October 2007, § 20.

Concluding observations on Sweden, CCPR/C/SWE/CO/6, 7 May 2009, § 19.

Ibid., Вж. също: Concluding observations on the Russian Federation, CCPR/C/RUS/CO/6, 29 October 2009, § 27.

Наръчник по свобода на изразяване

прекратено от Апелативния съд две години след като е заведено. Пред КтПРД държавата пледира, че прокуратурата и съдилищата са действали в съответствие с принципа на целесъобразността отказвайки наказателно преследване. КтПРД намира нарушение на член 6 от Конвенцията: „Комитетът намира на основата на информацията, която му е предоставена, че забележките и заплахите, отправени на 8 и 9 август 1989 г., представляват подбуждане към расова дискриминация и към актове на насилие срещу лица с друг цвят на кожата или етнически произход, в нарушение на член 4а от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, и че разследването на тези инциденти от полицията и прокуратурата не е било цялостно.”66 Комитетът не оспорва валидността на принципа целесъобразността в наказателното преследване, но отбелязва, той „[…] следва да се прилага във всеки случай на оплакване расова дискриминация в светлината на гаранциите, предвидени Конвенцията”67 и по-специално с оглед на необходимостта ефективно разследване и наказване на словото на омраза.

на че от от от

В друг случай на неадекватно разследване на инцидент, свързан със слово на омраза, по делото Кашиф Ахмад срещу Дания от 2000 г. КтПРД отново намира нарушение на член 6 във връзка с член 4 на КПРД.68 По това дело става дума за расистки обиди, отправени към жалбоподателя и негови приятели от учител и директор на училище. Те ги нарекли в лицето „маймуни”. Инцидентът не е разследван адекватно, тъй като според държавата дори фактите да са установени по безспорен начин, деянието не осъществява състава на нито една разпоредба на Наказателния кодекс. Юриспруденцията на КтПРД понякога затруднява извличането от нея на общи принципи и подходи. В едно странно и съмнително по 66

CERD, L. K. v. the Netherlands, 4/1991, Opinion of 16 March 1993, § 6.3.

Ibid., § 6.5.

CERD, Kashif Ahmad v. Denmark, 16/1999, Opinion of 13 March 2000.

Наръчник по свобода на изразяване

своята обоснованост решение по делото Стивън Хаган срещу Австралия от 2003 г. КтПРД се занимава с оплакването на коренен жител на Австралия срещу надпис на трибуната на един стадион, с който тя е обозначена като „Трибуна Е. С. ‘Негъра’ Браун” (“E. S. ‘Nigger’ Brown Stand”) на името на известен спортист, който носил този прякор, вероятно поради склонността му в миналото да използва боя за обувки „Негъра Браун”. Комитетът признава, че „[…] използването и поддържането на обиден термин може да се смята в днешно време за нараняващо и обидно, дори ако за дълъг период от време то не се е смятало за такова”69. Комитетът „констатира със задоволство” решението на местната общност, взето на публично събрание, че занапред следва да се избягва публичното излагане на обидни знаци на расистка основа. Не става ясно обаче как самият КтПРД преценява фактите по делото и какво точно е решението му. Решението по делото Еврейската общност на Осло и др. срещу Норвегия от 2005 г. е може би най-показателно за подхода на КтПРД към балансирането между свободата на изразяване и словото на омраза. Такова балансиране се предполага от член 4 на Конвенцията, който изисква при наказването на расистко слово да се „вземат предвид” принципите, въплътени във Всеобщата декларация за правата на човека. При ратифицирането на Конвенцията редица западни страни правят изрични декларации, че ще тълкуват задълженията си по член 4 в съответствие с тези принципи. По това дело става дума за митинг на група неонацисти, наричащи себе си „Момчета с кубинки” в чест на нацисткия лидер Рудолф Хес в малък град около Осло. Митингът бил кратък, само пет минути, а групата се състояла от 38 човека. Ръководителят на групата, Шолие, произнесъл кратка реч, в която възвеличил „великият герой” Хес и неговия „храбър опит да спаси Германия и Европа от болшевизма и еврейството”. Речта продължила с нападки срещу имигрантите и евреите: „Всеки ден имигрантите обират, изнасилват и убиват норвежци, всеки ден нашият народ и страна се плячкосват и унищожават от евреите, които ограбват народното богатство и го заменят с неморални и не-норвежки идеи.” Накрая ораторът завършва с призив за изграждане на Норвегия върху основите на националсоциализма. Срещу оратора е образувано наказателно производство и той е осъден, но Върховният съд отменя присъдата 69

CERD, Stephen Hagan v. Australia, 26/2002, Opinion of 20 March 2003, § 6.2.

Наръчник по свобода на изразяване

му смятайки, че тя е неоправдано ограничение на правото на свобода на изразяване. КтПРД не се съгласява с подобен подход и намира нарушение на членове 4 и 6 от КПРД: „[…] Комитетът отбелязва, че принципът на свободата на словото е защитен в по-малка степен в случаи на расистко слово и слово на омраза […] Така че да се предостави на правото на свобода на словото по-ограничена роля в контекста на член 4 не означава да се изпразни от значение принципа на „вземането предвид”, особено като се отчете, че всички международни инструменти, които гарантират свободата на изразяване предоставят възможности при някои обстоятелства упражняването на това право да се ограничава. Комитетът заключава, че декларациите на г-н Шолие, като се има предвид техния изключително/явно ругателски характер, не са защитени от принципа на „вземането предвид” и поради това неговото оправдаване от Върховния съд на Норвегия представлява нарушение на член 4 и съответно на член 6 от Конвенцията.”70 По делото Централният съвет на немските роми и синти и др. срещу Германия от 2008 г. КтПРД прави оценка на адекватността на санкция за слово на омраза. По това дело става дума за отговор на статия, публикувана в списанието „Криминалистът”, издавано от Асоциацията на германските разследващи полицаи. Материалътотговор е от П. Л., заместник-председател на баварската секция на асоциацията и е публикуван в същото списание. Той съдържа обидни за ромите и синтите изрази, визиращи тяхната етническа принадлежност. По-специално авторът говори за „обособеният и отчасти конспиративен начин на живот”, както и за „криминалността на синтите и ромите”. Той твърди, че синтите се чувстват като „ларви в бекон” в германската система на социална закрила и че тяхната нагласа е да „използват оправданието за кражби, измами и социален паразитизъм без чувство за вина поради преследванията по време на Третия райх”. След публичен протест, организиран от Централния съвет на немските роми и синти, Баварското министерство на вътрешните работи отстранява автора 70

CERD, The Jewish Community of Oslo et al. v. Norway, 30/2003, Opinion of 15 August 2005, § 10.5.

Наръчник по свобода на изразяване

от неговата функция в местния полицейски комисариат. Прокуратурата и съдът обаче отказват наказателно преследване на автора. За КтПРД отстраняването от длъжност изглежда достатъчна и адекватна санкция, поради което той не намира нарушение на член 4а и 6 от Конвенцията. Това означава, че Комитетът тълкува израза „правонарушение, наказуемо от закона” в член 4а като не непременно изискващ прилагане на наказателни санкции. Това изглежда да противоречи на изискването на Обща препоръка № 15 и на юриспруденцията на Комитета по прегледи на доклади по страни.71 Може би поради това в последния параграф на решението си Комитетът прави следната странна бележка, от която в действителност не става ясно какво точно той установява по това дело и какво препоръчва: „Въпреки това Комитетът припомня, че статията на П. Л. се схваща като обидна и ругателска не само от жалбоподателите, но и от прокурорските и съдебни власти, които са се занимавали със случая. Комитетът би желал да привлече вниманието на държавата членка към (i) дискриминационния, обиден и клеветнически характер на коментарите на П. Л. в неговия отговор, публикуван в „Криминалистът” и към особената тежест на подобни коментари, когато са направени от полицейски служител, чиято длъжност е да служи и да защитава хората; и (ii) Обща препоръка № 27, приета на своята 57-ма сесия за дискриминацията спрямо ромите.”72 Юриспруденцията на КПЧ по индивидуални жалби не само не дава възможност да се прецени какво този орган би приел да е нарушение на член 20, т. 2 от МПГПП, но също така и дали според него изобщо индивидуална жалба по тази разпоредба е възможна. В този пункт подходът на КПЧ е най-ясно обозначен в решението му по делото Мария Василари и др. срещу Гърция от 2009 г. Жалбоподателите са роми и етнически гърци, които се оплакват от отказа на властите да предприемат наказателни мерки във връзка с публикувано в един вестник писмо до ректора и Ректорския съвет 71

Вж. по-горе.

CERD, Zentralrat Deutscher Sinti und Roma et al. v. Germany, 38/2006, Opinion of 22 February 2008, § 9.

Наръчник по свобода на изразяване

на Университета в Патра, подписано от 1200 жители на този град. В него ромите, живеещи в обособен квартал, се обвиняват в специфични престъпления, включително физически насилия, побои, палежи на кола. Авторите искат те да бъдат прогонени от квартала и заплашват, че ако това не стане, те ще предприемат „активни действия”. По случая е образувано съдебно производство срещу авторите на писмото, подписалите го, собственика и главния редактор на вестника, което обаче приключва в Гърция с тяхното оправдаване. КПЧ приема, че жалбоподателите не са обосновали достатъчно своята жалба по член 20, т. 2 и в този пункт я отхвърля по допустимост. От формулировката става ясно, че Комитетът не е сигурен дали изобщо „[…] на член 20 може да има позоваване по Допълнителния протокол”73. По-нататък КПЧ добавя, че „[…] по Пакта няма право на това, някой да бъде обект на наказателно обвинение”74. По същество жалбата е разгледана по член 26 и е отхвърлена като необоснована. След като разглежда възраженията на правителството и допълнителните обяснения на жалбоподателите, третиращи наред с другото и значението на отделни думи и фрази на гръцки език Комитетът приема, че жалбоподателите не успяват да обосноват достатъчно дискриминационния характер на твърденията в писмото. КПЧ обозначава ясно своя подход към словото на омраза по няколко дела, свързани с член 19 от МПГПП (свобода на изразяване). Всички те са възбудени от лица, които са били обект на наказателно преследване или други ограничителни мерки в собствените им страни за расистко или друго слово. По едно от ранните дела, Д. Р. Т. и Партия У. Д. срещу Канада от 1983 Комитетът обявява за недопустима жалба на група лица, които използват телефонната система на Канада за да разпространяват предварително записано антисемитско послание. По тази причина те са лишени от достъп до тази система. Оплакването им е по член 19 от Пакта за нарушаване

HRC, Maria Vassilari et al. v. Greece, 1570/2007, Views of 19 March 2009, § 6.5. Вж. особеното мнение на члена на Комитета Абделфатах Амор, в което той категорично отхвърля подобен подход, който според него е лишен от „логични и обективни основания”, още повече на фона на факта, че правителството не възразява по допустимост по член 20, т. 2. 74

Ibid., § 7.2.

Наръчник по свобода на изразяване

на тяхното право на свобода на изразяване. Отхвърляйки жалбата по допустимост, КПЧ отбелязва: „[М]ненията, които г-н Т. прави опит да разпространи чрез телефонната система очевидно представляват проповядване на расова или религиозна омраза, която Канада има задължение да забрани по силата на член 20, т. 2 от Пакта. Според Комитета следователно жалбата е несъвместима с разпоредбите на Пакта по смисъла на член 3 от Факултативния протокол.”75 В по-късната си юриспруденция КПЧ променя своя подход. Той се отказва от отхвърляне на жалба срещу ограничаването на словото на омраза на равнище процедура на разглеждане по допустимост. Вместо това, жалбата се разглежда и отхвърля след разглеждане по същество и след преценка на допустимите основания за ограничаване на правото на свобода на изразяване по член 19, т. 3 от Пакта. Такъв например е подходът в решението по делото Малкълм Рос срещу Канада от 2000 г. По това дело става дума за преместване на учител от учителска на друга длъжност заради антисемитски възгледи, които той изразява в няколко негови публикувани книги и памфлети. Макар да няма данни той да е използвал тези книги в своята преподавателска дейност, канадските образователни власти и Върховният съд на Канада преценяват, че антисемитските писания на автора създават „отровна училищна среда” за еврейските ученици, което е несъвместимо със заемането от жалбоподателя на преподавателска позиция. КПЧ приема, че преместването на жалбоподателя на друга длъжност представлява ограничаване на неговото право на свобода на изразяване, което преследва легитимна цел – защита на правата и репутацията на лицата от еврейски произход, включително на тяхното право на образование в образователна система, която е свободна от предубеждения и нетолерантност. Комитетът също така приема, че ограничението е необходимо и пропорционално. Той припомня, че упражняването на

HRC, J. R. T. and the W. G. Party v. Canada, 104/1981, Views of 6 April 1983, § 8b. Член 3 на Факултативния протокол към МПГПП гласи: „Комитетът счита за недопустима всяка жалба, представена в съответствие с този протокол, ако тя е анонимна, ако по негово мнение тя представлява злоупотреба с правото за представяне на жалби или е несъвместима с разпоредбите на Пакта.”

Наръчник по свобода на изразяване

правото на свобода на изразяване е свързано със специални задължения и отговорности. „Тези специални задължения и отговорности са от особено значение за образователната система и специално за образованието на младите ученици. Според Комитета влиянието, което упражняват учителите в училище може да обоснове ограничения с цел да се осигури, че образователната система не легитимира изразяване на мнения, които са дискриминационни.”76 Решението на КПЧ по делото Робер Форисон срещу Франция от 1996 г. е може би най-коментираното решение за словото на омраза в неговата юриспруденция. Жалбоподателят е бивш професор по литература в Сорбоната и в Университета в Лион. Заедно с това той е изявен антисемитски публичен отрицател на Холокоста, заради което по негови твърдения е имал многобройни проблеми с образователните власти и с обществеността във Франция, включително заплахи и нападения. През юли 1990 г. френският парламент приема т. нар. „Закон Гейсо” по силата на който на наказателно преследване подлежат лица, които оспорват съществуването на престъпленията срещу човечността, както са дефинирани от Лондонската харта за Международния наказателен трибунал срещу нацистките престъпници в Нюрнберг. Скоро след приемането на Закона Гейсо жалбоподателят е интервюиран за едно френско списание. В интервюто той потвърждава своето отричане на съществуването на газови камери за унищожаване на евреите в нацистките концлагери. След публикуването на интервюто няколко френски организации започват частно наказателно преследване срещу Форисон. Той е окончателно осъден за отричане на престъпления срещу човечността да плати глоба от 374 045 френски франка като неимуществени щети на организациите. КПЧ приема, че Законът Гейсо може да е формулиран твърде широко. Въпреки това: „Макар да не оспорва, че прилагането на разпоредбите на Закона Гейсо, които приравняват към престъпление оспорването на изводите и присъдите на Международния военен трибунал в Нюрнберг, може да доведе при различни 76

HRC, Malcolm Ross v. Canada, 736/1997, Views of 26 October 2000, § 11.6.

Наръчник по свобода на изразяване

условия от тези в настоящия случай до решения или мерки, които са несъвместими с Пакта, Комитетът не е призван да критикува абстрактно законите, които държавите страни приемат. Задачата на Комитета по силата на Факултативния протокол е да установи дали условията за ограничаване на правото на свобода на изразяване са изпълнени по жалбите, които се представят на неговото внимание.”77 По същество КПЧ намира, че ограниченията върху правото на свобода на изразяване на Форисон имат легитимна цел – да защитят еврейската общност от страха да живее в атмосфера на антисемитизъм. Той също така ги намира за необходими и пропорционални с оглед на целта, която Законът Гейсо преследва – защита от расизъм и антисемитизъм.78

3.2. Юриспруденцията на Европейския Европейската комисия по правата на чове ка

съд

на

ЕСПЧ и вече несъществуващата Европейска комисия по правата на човека (ЕКмПЧ) са разгледали значителен брой дела, свързани със слово на омраза. Поради липса на разпоредба в ЕКПЧ, изискваща задължително ограничаване на правото на свобода на изразяване по член 10, по подобие на член 4 от КПРД и член 20, т. 2 от МПГПП, тези дела са резултат от жалби на лица, които са били обект на наказателни или други ограничителни мерки на национално ниво заради слово на омраза. В юриспруденцията на Съда и на Комисията могат да се отграничат три групи случаи: дела, по които те са обявили жалбите за недопустими без да ги изследват или след като са ги изследвали от гледна точка на допустимите ограничения по член 10, т. 2 от ЕКПЧ; дела, по които те са изследвали ограниченията от гледна точка на стандартите по член 10, т. 2 или по други разпоредби на Конвенцията без оглед на член 17, но не са установили нарушения и дела, по които Съдът е установил нарушения на правото на свобода на изразяване след като на 77

HRC, Robert Faurisson v. France, 550/1993, Views of 8 November 1996, § 9.3.

Ibid., §§ 9.6, 9.7.

Наръчник по свобода на изразяване

национално ниво жалбоподателите са били наказани или по друг начин ограничени заради слово на омраза.79 Подходът на страсбургските органи по първата група дела се основава на преценката, която те правят още в най-ранната си юриспруденция, за несъвместимостта на словото на омраза с член 17 на Конвенцията.80 Словото на омраза от тази гледна точка цели подронване на права и свободи, които могат да са гарантирани в член 8 (право на зачитане на личния живот), член 3 (защита от изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или наказание), член 14 (защита от дискриминация при упражняване на правата и свободите по Конвенцията), член 9 (право на свобода на мисълта, съвестта и религията), както и на други човешки права. Една от специфичните форми на словото на омраза, която заема важно място в юриспруденцията на ЕСПЧ, е отричането на „ясно установени исторически факти”, като Холокоста. В този пункт Съдът нееднократно установява, че не само отричането на Холокоста, но дори минимизирането на неговата степен и значение попада извън защитата на член 10. По този тънък лед обаче ЕСПЧ се движи само в тесните рамки на престъпленията срещу човечността по време на Втората световна война, при това главно свързани с Холокоста. Той избягва да установява общи принципи, свързани с полемики по други исторически факти.81 Съдът също така по правило разглежда отрицанието на „ясно установени исторически факти” във връзка с открити или прикрити мотиви за подбуждане към омраза, вражда или дискриминация.

Вж. по-подробно за подхода на страсбургските органи при прилагането на член 17 в: Van Dijk, P. F. van Hoof, A. van Rijn, L. Zwaak (eds.). Theory and Practice of the European Convention on Human Rights, Fourth Edition. Antwerpen/Oxford: Intersentia, 2006, pp. 1083-1092. 80

Член 17 на ЕКПЧ гласи: „Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в поголяма степен от предвидената в Конвенцията.” Аналогична е разпоредбата на член 5, т. 1 от МПГПП. 81

Вж. Harris, D. J., M. O’Boyle, E. P. Bates, C. M. Buckley, Law of the European Convention on Human Rights, Second edition. Oxford: Oxford University Press, 2009, p. 451-452.

Наръчник по свобода на изразяване

Още в ранната си юриспруденция страсбургските органи използват член 17 от ЕКПЧ, за да обявят за недопустими жалби на лица, които проповядват или подбуждат към вражда, омраза или дискриминация към хора от друга раса или етнос. Такъв например е случая по делото Глимервен и Хагенбек срещу Холандия от 1979 г. Първият жалбоподател е осъден на две седмици затвор за подбуждане към расова дискриминация спрямо суринамци, турци и други имигранти чрез разпространяване на листовки. В тях той призовава за тяхното изгонване от Холандия. Освен това властите забраняват на двамата жалбоподатели да участват в изборите като членове на организацията „Холандски народен съюз”, която е забранена заради проповядване на расова дискриминация и нарушаване на обществения ред. ЕКмПЧ приема, че изразяването на политическите идеи на жалбоподателите е дейност по смисъла на член 17 от Конвенцията, поради което жалбата е обявена за недопустима. „Жалбоподателите по същество се стремят да използват член 10 като основание по Конвенцията за ангажиране с дейности, които са, както бе показано по-горе, в разрез с текста и духа на Конвенцията, а ако правото им бъде гарантирано, това ще послужи за разрушаването на правата и свободите, за които стана дума по-горе.”82 ЕСПЧ възприема този подход и в по-късната си юриспруденция. По делото Норууд срещу Обединеното кралство от 2004 г. той разглежда жалба на един регионален организатор на крайно дясната Британска национална партия, който твърди, че неговото право на свобода на изразяване е нарушено в резултат от глобата от 300 английски лири, която му е наложена заради това, че поставил на прозореца на своя апартамент плакат, който съдържа враждебни символи и думи срещу исляма. Плакатът изобразява полумесец и звезда във формата на знак за забрана на фона на горящите кулиблизнаци в Ню Йорк. Той съдържа надпис: „Ислямът вън от Британия – Защитете британския народ”. Комисията отхвърля по допустимост неговата жалба за нарушаване на член 10 от ЕКПЧ:

ECmHR, J. Glimmerveen and J. Hagenbeek v. the Netherlands, Appl. Nos. 8348/78 and 8406/78, Decision of 11 October 1979, D. R. No. 18, p. 196.

Наръчник по свобода на изразяване

„Такава обща, яростна атака срещу религиозна група, свързваща групата като цяло с ужасния акт на тероризъм, е несъвместима с ценностите, прокламирани и гарантирани от Конвенцията, по-специално толерантността, социалния мир и недискриминацията. Поставянето от жалбоподателя на плаката на неговия прозорец е действие по смисъла на член 17, което следователно не се ползва със защитата на членове 10 и 14 […]”83 По редица жалби за нарушения на член 10 от отрицатели на Холокоста Комисията, а по-късно и Съдът също се позовават на член 17, за да ги отхвърлят още на ниво разглеждане по допустимост. В повечето случаи в преценката на приложимостта на тази разпоредба по конкретното дело те правят и оценка на основанията за ограничаване на правото на свобода на изразяване по член 10, т. 2. Комисията и Съдът поддържат, че упражняването на правото на свобода на изразяване за отричане на Холокоста представлява обида, както и подбуждане на омраза и дискриминация спрямо евреите.84 Едно от най-известните решения, с което ЕСПЧ за пореден път утвърждава своя подход към словото на омраза е Гароди срещу Франция от 2003 г. Роже Гароди е известен френски философ и политик, в миналото – един от идеолозите на Френската компартия.85 Заради критиката си спрямо инвазията на войските на Варшавския договор в Чехословакия той е изключен от партията. Гароди е първоначално католик (включително като член на ФКП), а през 1982 г. приема исляма. През 19995 г. той написва книгата „Основополагащите митове на израелската политика”. В нея той 83

ECmHR, Norwood v. the United Kingdom, Appl. No. 23131/03, Decision of 16 November 2004. 84

Вж. например: ECmHR, Walendy v. Germany, Appl. No. 21128/93, Decision of 11 January 1995, D. R. No. 80-A; ECmHR, Remer v. Germany, Appl. No. 25096/94, Decision of 6 September 1995. Вж. също: ECmHR, Marais v. France, Appl. No. 31159/96, Decision of 24 June 1996, D. R. No. 86-B; ECmHR, Honsik v. Austria, Appl. No. 25062/94, Decision of 18 October 1995; Вж. за подобен подход на Съда също: ECHR, Witzsch v. Germany, Appl. No. 41448/98, Decision of 20 April 1999. 85

В България и в бившия Съветски съюз той е най-известен с книгата си „Реализъм без брегове” от 1963 г., която още тогава е оценена като ревизионистична и противоречаща на официалната доктрина на „социалистическия реализъм”.

Наръчник по свобода на изразяване

оспорва легитимността на Нюрнбергския трибунал, отрича Холокоста, включително унищожаването на евреите чрез газови камери в нацистките концлагери, смята броя на загиналите евреи по време на Втората световна война за силно завишен и интерпретира нацистката идея за „окончателно решение” на еврейския въпрос не като унищожение, а като въпрос, който следва да се обсъди и реши след войната, основно чрез депортиране в Мадагаскар или в Източна Европа. След издаването й срещу него са започнати няколко наказателни и граждански дела за отричане на Холокоста, за тривиализиране на престъпления срещу човечността и за използване на обидни думи срещу евреите. Той е осъден на условно лишаване от свобода, както и да плати голяма глоба и парични обезщетения на гражданските ищци. Пред ЕСПЧ Гароди се оплаква от нарушаване на неговото право на свобода на изразяване и посегателство срещу основни принципи на историческото изследване, както и от други нарушения. Съдът отхвърля претенцията по член 10: „Няма никакво съмнение, че отричането на реалността на ясно установени исторически факти, като Холокоста, както авторът прави в своята книга, не представлява историческо изследване, подобно на изследване на истината. Целта и резултатът на този подход са напълно различни: реалната цел е реабилитация на националсоциалистическия режим и, в резултат, да се обвиняват самите жертви за фалшифициране на историята. Отричането на престъпленията срещу човечността следователно е една от най-сериозните форми на расистко оклеветяване на евреите и подбуждане на омраза към тях.”86 Подобно оправдаване на нацистката политика според Съда не може да се ползва от защитата на член 10 по силата на член 17. По тази причина Съдът обявява жалбата за недопустима по член 10. Тя е обявена за недопустима и по останалите разпоредби на Конвенцията. Решението на ЕКмПЧ по делото Х. срещу Австрия от 1963 г. обозначава подхода на страсбургските органи по втората група дела. 86

ECHR, Garaudy v. France, Appl. No. 65831/01, Decision of 24 June 2003.

Наръчник по свобода на изразяване

Жалбоподателят по това дело е осъден на девет месеца затвор за неонацистка дейност. Тя включва участие в няколко младежки неонацистки организации в различно качество. Жалбоподателят се оплаква по няколко члена от Конвенцията, включително за нарушаване на неговото право на свобода на мисълта по член 9 и на неговата свобода на изразяване по член 10. Комисията обявява жалбата за недопустима след като изследва основанията за ограничаване, предвидени в тези две разпоредби и приема, че ограничението на тези права е „необходимо в едно демократично общество в интерес на обществената и национална сигурност и за защита на правата и свободите на другите”87. Комисията също така решава, че не е необходимо да се изследва дали наказателните мерки съответстват на член 17. Към тази група спадат и редица дела, свързани със словесна или друга критика, насочена към религиозни символи или вярвания, както и към религиозни институции, предизвикани от жалбоподатели, които са наказани или по друг начин ограничени в своето изразяване. По тези дела Комисията и/или Съдът прилагат теста по член 10, т. 2 на ЕКПЧ, но не намират нарушения на тяхното право на изразяване. Юриспруденцията на страсбургските органи в този пункт е противоречива. Тя е трудно съвместима със стандартите на други органи на Съвета на Европа, като например Препоръка 1805 на ПАСЕ,88 и е станала обект на остри критики заради неубедителното балансиране, което тя се стреми да прави между свободата на изразяване, особено когато тя се осъществява със средствата на художествено произведение, и правото на свобода на мисълта и религията.89 През 1978 г. ЕКмПЧ отхвърля по допустимост като явно необоснована жалбата на двама жалбоподатели, осъдени във Великобритания за богохулство на глоби и условно лишаване от свобода. Присъдата е резултат от частно наказателно преследване, предизвикано от поема, публикувана в списание на хомосексуални, в която се описват хомосексуални действия с тялото на Исус Христос 87

ECmHR, X. v. Austria, Appl. No. 1747/62, Decision of 13 December 1963.

Виж по-горе.

Вж. Robertson, G., A. Nicol, Media Law, Fifth edition. London: Penguin, 2007, p. 254-255.

Наръчник по свобода на изразяване

веднага след неговата смърт. Поемата също така му приписва хомосексуални практики с апостолите приживе. След като прилага теста по член 10, т. 2 Комисията решава, че прилагането на законодателството срещу богохулство е необходимо и пропорционално предвид обстоятелствата по делото.90 Водещо в юриспруденцията на ЕСПЧ в този пункт е решението по делото Институтът Ото Премингер срещу Австрия от 1994 г. По това дело става дума за забраната на прожекция в частен киносалон в Инсбрук на филма на Вернер Шрьотер „Съвещание в рая”. Филмът е създаден по пиеса на Оскар Паница от 1894 г., за която авторът тогава е осъден за богохулство. Той изобразява Бог Отец, наред с Дева Мария и Исус Христос в серия от непристойни сцени, както и в приятелство и сервилност пред Дявола. Филмът представя в негативна светлина и някои от тайнствата на християнската религия, като например причастието. По жалба на Инсбрукската католическа епархия срещу управителя на киносалона е възбудено наказателно производство и отделно дело за конфискуване на филма. Наказателното производство впоследствие е прекратено, но националните съдебни органи постановяват конфискуване на филма заради това, че е насочен към охулване на християнската религия и засяга религиозните чувства на вярващите християни. Жалбоподателят твърди нарушение на член 10 от ЕКПЧ. Съдът обаче не намира нарушение. Той обръща особено внимание на обидния за религиозните чувства на местните вярващи характер на филма, както и на необходимостта от запазване на религиозния мир: „Съдът не може да не обърне внимание на факта, че римокатолическата религия е религията на преобладаващото мнозинство от населението на Тирол. С изземването на филма, австрийските власти са предприели действия с цел да осигурят религиозен мир в този район и да предотвратят това някои хора да се почувстват обект на атаки по повод своите религиозни вярвания по един неоправдан и обиден начин. Преди всичко именно националните власти, които са в по-добра позиция от международния съдия, имат за задача да преценят 90

ECmHR, X. Ltd and Y. v. the United Kingdom, Appl. No. 8710/79, Decision of 7 May 1982, D.R. 28, § 12.

Наръчник по свобода на изразяване

необходимостта от подобна мярка с оглед на ситуацията на място в даден момент. При всички обстоятелства на настоящия случай, Съдът не счита, че австрийските власти могат да се смятат за прекрачили границите на допустимата свобода на преценка в това отношение.”91 С решението си по делото Уингроув срещу Обединеното кралство от 1996 ЕСПЧ затвърждава своя подход към предоставяне на широко усмотрение на националните власти да предприемат ограничителни мерки в случаи на богохулство. По делото става дума за отказ от лиценз на краткия видеофилм „Визии на екстаза”, който представя еротичните фантазии на монахиня, обозначена като „Света Тереза”. Тези фантазии са свързани с разпънатото на кръст тяло на Исус Христос. Жалбоподателят твърди нарушение на член 10 от ЕКПЧ заради отказа. Съдът обаче отказва да намери такова нарушение: „При тези обстоятелства не е неразумно за националните власти, вземайки предвид развитието на видеоиндустрията в Обединеното кралство […] да преценят, че филмът би достигнал до публика, на която би причинил оскърбление. Използването на бокс, включващ предупреждение за съдържанието на филма […] би имало само ограничена ефективност като се има предвид разнообразието от форми на разпространение на видеопродукти, отбелязано по-горе. Във всеки случай, тук също националните власти са в подобра позиция от Европейския съд да преценят вероятния ефект от такова видео, имайки предвид трудностите при защитата на публиката.”92 В по-късната си юриспруденция Съдът продължава да допуска ограничаване на свободата на изразяване заради богохулство със средствата на наказателната репресия. По делото И. А. срещу Турция от 2005 г. той отказва да намери нарушение на член 10 от Конвенцията в случай на осъждане първоначално на лишаване от свобода, по-късно е заменено с глоба, на автор на роман заради 91

ECHR, Otto-Preminger-Institut v. Austria, Appl. No. 13470/87, Judgment of 20 September 1994, § 56. 92

ECHR, Wingrove v. the United Kingdom, Appl. No. 17419/90, Judgment of 25 November 1996, § 63.

Наръчник по свобода на изразяване

обида на „Бога, религията, Пророка и Свещената книга” на мюсюлманите. Романът съдържа описание на непристойни сцени, но в по-голямата си част е израз на философските и мирогледни антирелигиозни убеждения на автора. Съдът преценява, че „мерките, взети спрямо въпросните твърдения са целели да осигурят защита срещу оскърбителните атаки спрямо свети за мюсюлманите неща.”93 Третата група дела в юриспруденцията на ЕСПЧ е възбудила найголям интерес и коментари поради това, че те са в най-голяма степен показателни за това как Съдът отграничава словото на омраза от подобни форми на изразяване и как балансира необходимостта от контрол над това слово с правото на свобода на изразяване. Водещо сред тях е делото Йерсилд срещу Дания от 1994 г., в което Съдът определя стандартите за журналистическа етика при отразяване на слово на омраза. Жалбоподателят е журналист в голяма радио-телевизионна компания. Той излъчва по радиото няколкоминутно интервю с членове на т. нар. „Зелени куртки”, расистка организация, активна в един район на Копенхаген. По време на интервюто представителите на тази група правят многобройни крайно расистки изказвания, включително оприличавайки чернокожите имигранти на „горили”, обявявайки, че чернокожите и другите имигранти „не са човешки същества, те са животни”, приписвайки им най-различни пороци като злоупотреба с датската система на жилищно осигуряване, както и на системата за социално подпомагане, търговия с наркотици и др. По повод на предаването след оплакване от епископа на Олборг датските власти образуват наказателни производства както срещу представителите на Зелените куртки, така и срещу жалбоподателя и директора на секция Новини на радиото. Те са осъдени да заплатят глоби или алтернативна санкция от 5 дни лишаване от свобода. Тези присъди са потвърдени от по-горните инстанции. По това дело Съдът намира нарушение на член 10. Той приема, че възгледите, които изразяват в предаването Зелените крутки са наистина обидни и не се ползват със защитата на член 10. Но тяхната дейност е от значим обществен интерес, поради което медиите имат легитимен интерес да я отразяват, а обществото – да научи за нея от тях. Поради това според Съда само „особено сериозни причини” могат да наложат 93

ECHR, I. A. v. Turkey, Appl. No. 42571/98, Judgment of 13 September 2005, § 30.

Наръчник по свобода на изразяване

наказателно преследване за отразяването от медиите на тази дейност и възгледи. Такива не са налице по настоящото дело поради това, че журналистът се е разграничил в достатъчна степен от Зелените куртки: „Съдът не може да се убеди от аргумента, посочен от националните съдилища (вж. § 14 и 18 по-горе), че програмата за Зелените куртки е била представена без да се направи опит да се контрабалансират изразените екстремистки възгледи. Както въведението на телевизионния журналист, така и поведението на жалбоподателя по време на интервюто ясно го разграничават от интервюираните, например представяйки ги като членове на „група екстремистки младежи”, които подкрепят Ку Клукс Клан и посочвайки криминалната проявеност на някои от тях. Жалбоподателят също така възразява на някои от расистките изявления като например посочва, че има хора с черен цвят на кожата, които заемат отговорни постове. На последно място, не бива да се забравя, че в неговата цялост, предаването ясно разкрива смисъла, че расистките изявления са част от цялостното анти-социално отношение на Зелените куртки. Може да се допусне, че програмата не заявява явно безнравствеността, опасността и противозаконността от пропагандирането на расова омраза и доктрини за превъзходството на една раса. В същото време, отчитайки горепосочените балансиращи фактори и естествените ограничения от съответно представяне на такива възгледи в една кратка програма в рамките на по-голяма емисия, както и собствената преценка на журналиста за формата, която да бъде използвана, Съдът не счита за релевантна липсата на такива напомнящи забележки.”94 Фокусът на решението по Йерсилд е в това, дали и доколко журналистът се е разграничил от расистките изявления на интервюираните. Това изглежда е основният разделителен пункт между 19-те съдии, участвали по делото. Седем от тях изразяват особени мнения и не намират нарушение на член 10 смятайки, че журналистът не се е разграничил достатъчно от Зелените куртки. 94

ECHR, Jersild v. Denmark, § 34.

Наръчник по свобода на изразяване

Друго ключово решение на ЕСПЧ, свързано дефинирането и отграничаването на словото на омраза от другите форми на изразяване в контекста на публичен дебат е Гюндюз с/у Турция от 2003 г. Жалбоподателят е ръководител на мюсюлманска религиозна общност (tarikat), която се отличава с особено усърдие в изповядването на исляма и отхвърля демократичните принципи и институции на съвременното турско общество. През юни 1995 г. той участва в телевизионно предаване на живо, в което определя демокрацията в Турция като „деспотична, неблагодарна и неблагочестива”. Той отхвърля господстващия секуларизъм, определяйки го като „лицемерен”. Защитава шариата и иска установяването на режим, основан върху него. Заявява, че „ако човек се венчае една нощ след като се сключи брак пред чиновник, упълномощен от Република Турция, детето, родено от този съюз ще бъде копеле (piç)”. След предаването срещу Гюндюз е образувано наказателно производство за подбуждане към омраза и враждебност на религиозна основа. Той е осъден на две години лишаване от свобода и глоба. В оплакването си пред ЕСПЧ жалбоподателят твърди, че присъдата ограничава неговото право на свобода на изразяване, гарантирано от член 10 на ЕКПЧ. Съдът се съгласява и установява такова нарушение. Той подчертава, че изразите, които пропагандират, подбуждат или оправдават омраза, основана на нетолерантност, не се ползват със защитата на член 10. Той също така приема, че вижданията, споделени от жалбоподателя по време на телевизионното интервю изразяват дълбоко неприемане на съвременните институции в Турция. Но според Съда те не могат да се смятат за подбуждащи към насилие или за слово на омраза, основано на религиозна нетолерантност. „[…] Съдът смята, че простият факт на защита на шариата, без да се призовава към насилие за неговото установяване, не може да бъде смятан за ‘слово на омраза’. Нещо повече, случаят на жалбоподателя следва да се разглежда в много специфичен контекст. Първо, както вече бе отбелязано […], целта на въпросната програма е била да представи сектата, на която жалбоподателят е ръководител; второ, крайните възгледи на жалбоподателя са били вече известни и са били обсъждани публично и, по-специално, са били

Наръчник по свобода на изразяване

контрабалансирани с включванията на другите участници в програмата; и, най-сетне, те са били изказани в хода на плуралистичен дебат, в който жалбоподателят е вземал активно участие. Следователно, Съдът смята, че в дадения случай нуждата от въпросното ограничение не е установена по убедителен начин.”95 По това дело Съдът изглежда да вдига летвата на търпимост към враждебното слово на фона на предходната си юриспруденция. Не е ясно обаче какви са причините за това – дали е характерът на самото слово (свързано с дълбоко споделяни религиозни убеждения у жалбоподателя), специфичните обстоятелства около неговото изразяване или визията за потенциалните му ефекти. Досега ЕСПЧ не е намерил нарушение на някое от другите права, гарантирани в Конвенцията, заради отказ от санкциониране на слово на омраза на национално ниво, каквато практика има във връзка например с оклеветяването и публичното излагане на частния живот. Но като се имат предвид приликите в подхода на Съда към всички тези форми на изразяване, няма причина да се смята, че това не би могло да се случи вбъдеще.

ECHR, Gündüz v. Turkey, Appl. No. 35071/97, Judgment of 4 December 2003, § 51.

Наръчник по свобода на изразяване

ЛИЦЕНЗИРАНЕ НА МЕДИИТЕ. Автор: Бойко БОЕВ АРТИКЪЛ 19, Лондон

Увод Този текст има образователна цел. В него са разгледани основни понятия и проблеми, свързани с лицензирането на медиите и регулацията на интернет. Акцентът е поставен върху връзката на лицензирането и контрола върху интернет с правото на свободата на изразяване. Описани са също опасностите и гаранциите за свободата на изразяване при въпросните дейности на държавата. Представени са два реални примера за нарушения на свободата на изразяване. Първият пример описва решение на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ), свързано с оплакване срещу отказ за даване на радио лиценз, а вторият – съдебна забрана на достъп до широко ползван сайт за свободна размяна на видео файлове.

1. Лицензиране и свобода на изразяване 1.1. Понятие за лицензиране Съществуването на печатни издания или излъчването на радио- и телевизионни програми не зависи единствено от волята на собствениците им. Държавите виждат като своя задача да създават сложни медийни регулации. Това понякога се прави с цел да се гарантират правата на медии и да се осигури защитата им от административен произвол, както и да се облекчи тяхната конкуренция. В други случаи нуждата от регулация е свързана с условията на труд и правата на журналистите. И в двата случая държавата вмешателства в свободата на медиите. Най-ярък пример за подобно вмешателство е лицензирането на журналистите в някои страни, без което те не могат да упражняват своята професия, както и лицензирането на електронните медии в целия свят. Под лицензиране в сферата на медиите се разбира:

Наръчник по свобода на изразяване

Даване на разрешения за упражняване на журналистическа професия или за издаване на печатни издания или излъчване на радио- и телевизионни програми. Както ще стане ясно по-долу, регламентацията на лицензите не е еднаква по света. В едни държави въпросните разрешения се дават от министерства, в други от специални органи под контрола на държавата, а в трети от независими органи. Изискването за получаване на лицензи за печатните медии се счита за отживяло в Европа и САЩ, където печатните издания се издават свободно, това изискване продължава да съществува в някои недемократични държави. Подобно е положението и с издаването на разрешения за упражняване на журналистическа професия. То продължава да съществува, но във все по-малко на брой държави, особено след като Интер Американският съд и Комитета на ООН за правата на човека за правата на човека постановиха, че този вид разрешения са в нарушение на свободата на изразяване96. Накрая, издаването на лицензи за електронни медии съществува без изключения в целия свят. 1.2. Опасности, свързани с лицензирането Лицензирането крие опасности за свободата на изразяване, тъй като държавата може да го използва, за да задуши критически гласове или даде предимство на определени медии. ЕСПЧ разглежда лицензирането като вмешателство в правото на свободата на изразяване. Причината за това е, че създаването на нов вестник, радио или телевизия е израз на правото на свобода на изразяване. Тъй като получаването на лиценз за осъществяването на тази дейност зависи от решението на регулационен орган, лицензирането е условие за упражняването на това право. Поради това то трябва да отговаря три степенния тест за законност. Първо, то трябва да е ясно описано в закон. Второ, трябва да преследва

Виж Compulsory Membership in an Association Prescribed by Law for the Practice of Journalism, Advisory Opinion, от 13 ноември 1985 г.

Наръчник по свобода на изразяване

легитимна цел. Трето, трябва да е необходимо в демократичното общество за постигането на целта. 1.3. Цели на лицензирането Според ЕСПЧ легитимната цел, позволяваща лицензирането на медиите, е развитието на независими и плуралистични медии. Особеното е, че тази цел е призната по отношение на оплаквания на радио- и телевизионни лицензи. ЕСПЧ не е разглеждал оплаквания, отнасящи се до лицензиране на печатни издания, тъй като в Европа този тип лицензи вече не съществуват.

1.3.1. Плурализъм Плурализмът е основна концепция както за демокрацията. В сферата на медиите плурализмът изисква съществуване на разнообразно съдържание на програми и новини, с цел задоволяване на интересите на всички групи в обществото. Плурализмът в сферата на медиите е формулиран от ЕСПЧ като легитимна цел за ограничение на свободата на изразяването. С други думи тази цел не е изрично предвидена от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Признавайки възможността за ограничаване на свободата на изразяване с цел осигуряването на плуралистични медии, ЕСПЧ утвърждава плурализмът като основна концепция не само за демокрацията, но и за медиите. Държава, в която само някои привилегировани групи могат да изразяват своето мнение в медиите, не може да се счита за демократична. Подобна ситуация нарушава не само правата на тези, чието мнение остава нечуто, но и правото на всеки човек да бъде добре информиран и да получи информация от различни източници. Поради тази причина, международното право не само допуска държавите да регулират свободата на изразяване с цел осигуряване на плурализъм, но и създава задължение за това. В делото Информационсферайн Лентия и други срещу Австрия, ЕСПЧ подчертава: „. . . основната роля на свободата на изразяване в демократичното общество [се изразява в това], че тя служи за предоставяне на информация и идеи от обществена важност, които обществото има право да получи. Това намерение не може да бъде осъществено, ако не е основано на

Наръчник по свобода на изразяване

принципа на плурализма, за който държавата се явява основен гарант.” Държавата е длъжна да осигури представянето на разнообразие от възгледи и да не позволи малка група от обществото да монополизира медиите. Осигуряването на плурализма означава създаване на разнообразие от медии, които имат различна собственост, изразяват различни възгледи и са представени на различни езици. Държавата гарантира плурализма не само чрез даването на лицензи, но и създаването на обществени медии, чиито програми трябва да са балансирани и да дават равен достъп на различни организации, партии и малцинствени групи.

1.4. Понятие за необходимост в демократичното общество Ограниченията на правото на свобода на изразяване следва и да са необходими в демократичното общество. Това е труден тест по отношение на някои лицензи, тъй като държавата трябва да докаже непосредствена обществена нужда от изискването за получаване на лиценз за извършване на медийна дейност. Трудността е още поголяма, тъй като държавите са задължени да избират онези мерки, които най-малко ограничават свободата на изразяване. С други думи, ако за определен вид медии е възможно да функционират без лицензиране, тогава този вид медии не трябва да се подлага на лицензионен режим. Нека сега видим как би изглеждал анализът за изискването за необходимост в демократичното общество по отношение на различните видове медии: Печатни издания: Днес технически и икономически е много полесно да бъде издаван вестник, отколкото в миналото. Доказателство за това са многобройните вестници и списания за почти всеки вкус. Създаването на печатни издания не е свързано повече с технически бариери като ограничени печатни машини или

Наръчник по свобода на изразяване

производство на хартия. Поради това независимо от вида легитимна цел, лицензирането на печатните издания не е необходимо. Електронни медии: За да съществуват, повечето електронни медии използват радиочестотния спектър. Тъй като той е ограничен по размер, не всеки може да има достъп до него. Ето защо е необходимо държавна регулация, която да организира въпросния достъп. Без подобна намеса отделните телевизии и радиостанции биха водили война за разпределението и използването на радиочестотния спектър. Освен това като избира на кого да предостави лиценз, регулаторът осигурява разнообразието на радио и телевизионните програми, което е смисълът на плурализма. Медии, базирани на интернет: за този вид медии няма нужда от лицензиране, тъй като интернет не е ограничен ресурс и подобно на случая с печатните издания, всеки, който желае, може да започне да публикува или излъчва своето мнение. С оглед на по-горния анализ в България се изисква получаване на лиценз само за оперирането на електронните медии.

2. Лицензиране на електронните медии Изречение трето на член 10 на ЕКПЧ гласи, че правото на свобода на изразяване „не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио компаниите, телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция”. Според ЕСПЧ, целта това изречение е “ясно да изрази, че държавите могат да контролират, посредством система за предоставяне на лицензи, начина, по който радио и телевизионното излъчване се осъществяват на тяхната територия, особено в техническите му аспекти. Но то не изключва приложимостта на изискванията на алинея 2 по отношение на механизмите за лицензиране, защото това би довело до краен резултат, противоречащ на целите и задачите на член 10 като цяло”.

Наръчник по свобода на изразяване

3. Гаранции за свободата на изразяване при лицензирането 3.1. Плурализъм на радиочестотен план В основата на добрата политика за радио и телевизия е формулирането на радиочестотен план и стратегия, които определят как да бъде използват радиочестотния спектър. Планът е израз не идеята, че даването на честоти се осъществява не произволно, а планирано. Обикновено съществуват няколко такива плана, в зависимост от нивото на разпределение. На най-високо ниво е планът, който разпределя спектъра между различните потребители за мобилна телефония, радари, радиочестоти за спешни случаи и, разбира се, радио и телевизия. На следващо ниво е планът, който разпределя честотите за радио- и телевизионни предавания. Тези честоти се разделят в последствие на национални, регионални и местни честоти за радио и телевизия. След това честотите се разделят отделно за радио и за телевизия, а накрая за обществени, частни и комунални радио- и телевизионни програми. В някои държави част от плана са и критериите за предоставяне на лицензи. Тези критерии трябва да гарантират осигуряването на плурализъм чрез осигуряване на достъп до разнообразни радио- и телевизионни предавания в отделните райони на страната и на езиците на отделните групи население. Създаването на радиочестотен план е колективно дело, в което трябва да участват електронните медии и обществеността. Това е една от гаранциите, че планът ще служи ефективно за задоволяване на обществените интереси. Законът за радио и телевизия (ЗРТ), който регламентира предоставянето на лицензи в България, посочва, че стратегията за развитие на радио- и телевизионната дейност чрез наземно радиоразпръскване се изготвя от Съвета за електронни медии (СЕМ) и Комисията за регулиране на съобщенията. Тази стратегия трябва да съдържа националните приоритети и обществените интереси при лицензирането, с оглед по-ефективно използване на свободния радиочестотен спектър. Всеки три години, или на по-кратки

Наръчник по свобода на изразяване

периоди, в зависимост от икономическото и технологичното развитие на електронния медиен пазар, са възможни актуализации на стратегията. 3.2.

Защита на независимостта на лицензионния орган

Когато задачата за разпределението на радиочестотния спектър е предоставена на държавата, правителството и приближените до него бизнес групи се възползват от това. Поради това логическото решение е предоставянето на лицензите да бъде възложено на независим орган. Това би могло да бъде органът, управляващ обществените радио и телевизия, или самостоятелен орган. Съветът на Европа препоръчва лицензионният орган да не е част от министерства и други държавни институции. Друга препоръка е в лицензионния орган да участват обществени представители. Законът трябва да съдържа правила за несъвместимост и защита от произволни уволнения. Освен това независимостта на органа трябва да е изрично гарантирана в закона. Той трябва да се отчита за своята дейност пред парламента. Органът трябва да е адекватно финансиран, като финансовата рамка трябва да е посочена в закона, за да се ограничат възможностите за политически натиск. В България лицензите за радио- и телевизионна дейност се предоставят от СЕМ, който се състои от 9 членове, от които 5 се избират от Народното събрание и 4 се назначават от президента на републиката. Член 8 от ЗРТ гласи: Съветът за електронни медии, като специализиран независим орган, осъществява надзор в предвидените в този закон случаи. ЗРТ съдържа също разпоредба за несъвместимост на членството с други длъжности и интереси, гаранция против произволно прекратяване на членството, както и изискване за отчетност пред Народното събрание, възможност за обжалване на решенията пред Върховния административен съд.

Наръчник по свобода на изразяване

3.3. Ясни и справедливи процедури Разбира се, независимостта на лицензионния орган не е достатъчна гаранция за защита на свободата на изразяване при предоставянето на лицензи. Други такива гаранции са ясните процедури за получаване на лицензи, както и възможността за съдебен контрол на решенията на лицензионния орган. Процедурите трябва да са публични и справедливи. Ако не са такива, те могат да станат причина за сериозно забавяне на предоставянето на лиценз, за отказ на лиценз без съществено основание, или за предоставяне на лиценз единствено на лица, подкрепящи управляващите. Такива правила и процедури по всяка вероятност ще са в нарушение на международните норми, гарантиращи свободата на словото. За предпочитане е лицензионната процедура да бъде установена със закон. Процедурата трябва да е справедлива и не-дискриминационна. Такси могат да бъдат налагани, но те трябва да са разумни, за да не отблъснат потенциалните кандидати. Заседанията по обсъждане на молби за предоставяне на лиценз трябва да се провеждат при осигурен публичен достъп, така че качествата на всеки един от кандидатите и основанията за решението на органа, издаващ лиценз, да стават обществено достояние и да могат да бъдат дискутирани в обществото. Органът трябва да представя писмени мотиви за отказа да даде лиценз. Отказ без мотиви представлява нарушение на свободата на изразяване. Кандидатите, на които е отказан лиценз, трябва да имат право да обжалват решението пред съд. В България молбите за лицензиране се разглеждат от експертна комисия, в която задължително се включват членове на СЕМ и на Комисията за регулиране на съобщенията. В комисията могат да

Наръчник по свобода на изразяване

участват и експерти от други заинтересовани ведомства и организации. Експертната комисия издава доклад, който представя на СЕМ. Въз основа на него, конкурсните документи и комплексната оценка за най-пълно удовлетворяване на конкурсните изисквания, СЕМ класира кандидатите и взема решения за издаване на лиценз.

3.4. Условия на лиценза Лицензите се дават с общи и специални условия. Общите условия са посочени в закона. В България те включват изисквания за предоставят на гражданите възможност да се запознаят с официалната позиция на държавата по важни въпроси на обществения живот, защита на националните интереси, поощряване създаването на произведения от български автори, популяризиране на българската култура и език, както и езиците на националните малцинства, отразяване на различни идеи и убеждения в обществото и други. Специалните условия са свързани с конкретния лиценз и се отнасят до началната дата на разпространение на програмата, обхвата, срока на лиценза, технически изисквания. Продължителността на лицензите трябва да бъде достатъчно дълга, за да не направи радио и телевизионната дейност икономически неизгодна. В България лицензите са в срок от 15 години. Срокът може да бъде продължен с решение на СЕМ по искане на лицензирания, като общата му продължителност не може да бъде над 25 г. Лицензите имат такси, които трябва да са разумни и да не направят безсмислено развиването на радио- и телевизионна дейност.

Наръчник по свобода на изразяване

Един пример от практиката Глас „Надежда” срещу България ЧУЖБИНА Страсбург наказва България заради НСРТ Вестник „Сега”, Светослав Терзиев България бе осъдена вчера в Страсбург, че е погазила свободата на словото чрез немотивирано и потайно решение на НСРТ през 2000 г. Европейският съд за правата на човека постанови държавата да плати 5000 евро за морални щети и 2500 евро за съдебни разноски на Анатоли Еленков от София, който не успял да получи лиценз за радио "Глас Надежда". Еленков смятал да прави регионално протестантско радио в София, но молбата му била отхвърлена не по религиозни причини, а по други субективни съображения, които даже не му били съобщени. Казали му само, че не отговаря на критериите, без да посочат какво имат предвид. Опитите му да защити правата си в съда били напразни, защото жалбата му дори не била разгледана по същество и получила формален отказ. Така държавата нарушила едновременно два члена от конвенцията за правата на човека - за свободата на изразяването (чл. 10) и за правото на ефективни правни средства за защита (чл. 13).

Наръчник по свобода на изразяване

КОНТРОЛ ВЪРХУ ИНТЕРНЕТ Автор: Бойко БОЕВ АРТИКЪЛ 19, Лондон

Увод Международният пакт за политически и граждански права гарантира правото на свобода на изразяване „чрез каквото и да е средство”. Макар интернет да не е съществувал при приемането на този международен договор, няма съмнение, че всеки има право на свобода на изразяване чрез интернет. Това право включва право да публикува информация в интернет, право публикуваната информация да не бъде цензурирана или изтрита, и право на достъп до информацията в интернет. С други думи правото на изразяване чрез интернет не се отличава от правото за изразяване чрез печатните или електронните медии. Интернет обаче има специфични черти, които не само го отличават от останалите медии, но и крият опасности за ограничаване на свободата на изразяване. На първо място, интернет е транснационален. Той позволява бързо да бъдат публикувани новини от цял свят и дава възможност на всеки да стане автор. Но едновременно с това отговорността на авторите може да бъде търсена не само в една страна. Освен това контролът върху съдържанието може да бъде правено не само от собственика на интернет страници, но и от интернет доставчиците, които се явяват като втори редактори. Заради общите и специфичните черти на интернет, не е ясно дали свободата на изразяване в него трябва да бъде гарантирана в отделен закон или съществуващите гаранции на международното и национално право са достатъчни за това?

Наръчник по свобода на изразяване

Контролът на държавата върху интернет

Държавата контролира използване на интернет посредством ограничаване на достъпа, регулиране на съдържанието, както и чрез филтриране и блокиране. Тези действия на държавата могат да доведат до нарушения на правото на свобода на изразяване. Освен това държавата може да провежда мониторинг и наблюдение на ползването на интернет. В този случай съществуват опасности за нарушение на правото на личен живот. По-долу разглеждаме отделните видове контрол на държавата върху интернет. 2.

Достъп до интернет

Държавата може да оказва контрол върху достъпа до интернет. Това тя може да направи като лицензира доставчиците на интернет, ограничи места за публичен достъп до интернет, лицензира публичните места за достъп, определя високи цени за интернет или като блокира на интернет страници.

Контрол върху съдържанието

Правото на свобода на изразяване може да бъде ограничавано за защита на такива ценности като правата на гражданите и тяхната репутация, националната сигурност, обществения морал. Ограничението се прави с оглед съдържанието. Законите за обидата и клеветата, забраните за расова и други видове омраза, ограниченията, свързани с порнографията, се прилагат при изразяването в интернет. Всяко ограничение на свободата на изразяване трябва да отговаря на триединния тест, възприет от международното право: 1.) ограничението трябва да бъде предписано в закона; 2.) то трябва да преследва една от определените легитимни цели; и 3) ограничението трябва да е необходимо в демократичното общество.

Наръчник по свобода на изразяване

Специфичен проблем при ограничаването на свободата на изразяване в интернет е това, че различните държави, в които може да бъде прочетено или видяно публикувано в интернет съобщение, имат различни стандарти по отношение на клеветата, националната сигурност, порнографията и расовата омраза. Някои се възползват от това. Днес, например, много известни лица избират Лондон, за да заведат дело за клевета срещу своите национални медии. Английските закони за клеветата са поблагосклонни към ищците, а пострадалите могат да твърдят, че репутацията им в Англия е пострадала, поради това че информацията за тях е достигнала до там благодарение на интернет. От това страдат медиите, тъй като са поставени в двоен режим на отговорност. интернет позволява разпространение на расова омраза, въпреки строги национални мерки срещу това явление. Страници, проповядващи нацизъм и расова омраза, които са забранени в Европа, могат свободно да бъдат открити в САЩ. Подобно е и положението с порнографията. Държавите не могат да капитулират и оставят интернет без контрол. Контролът е нужен за защита на правата на гражданите, националната сигурност и морала. Проблемите произтичат от това, че е трудно да се намери взаимно съгласие в регионален и международен план за общо регулиране на съдържанието. Засега държавите се опитват да се справят самостоятелно с проблемите, които интернет създава. За да контролира интернет, държавата използва доставчиците и своите служби, като прилага филтри и блокиране на страници, мониторинг и наблюдение.

4. Филтриране и блокиране Съществуват технологични възможности за филтриране и блокиране на интернет страници. На семейно ниво няма проблеми за тяхното използване, доколкото това се прави в интерес на децата. Ако обаче филтрите се използват от държавата или от интернет

Наръчник по свобода на изразяване

доставчиците, те трябва да правят това само ако съдържанието е незаконно и при условие, че ограниченията отговарят на триединния тест, приет от международното право. Освен това блокирането трябва да става само след съдебно решение за това. Съществен проблем с филтрирането е липсата на национален рейтинг на съдържанието. Поради това софтуерът може да засече повече интернет страници, отколкото е необходимо. Друг проблем за свободата на изразяване би възникнал, ако филтриращ и блокиращ софтуер бъде задължително използван на местата с обществено достъпен интернет. Тъй като много хора нямат интернет вкъщи, те разчитат на обществен достъп до интернет, за да получат разнообразна информация. Филтрирането и блокирането на информацията би ограничило плурализма.

5. Мониторинг и наблюдение Държавата може да следи за ползването на интернет. В някои държави това се прави за упражняване на политически контрол (например в Китай и Беларус), а в други - за защита на националната сигурност и безопасност (например в САЩ, Холандия). В Европа наблюдение на интернет е позволено за разкриване на тежки престъпления. Проблемите за свободата при мониторинга и наблюдението на интернет не са пряко свързани със свободата на изразяване, а с правото на личен живот. Държавата не може да следи произволно хората. За да бъде следенето законно, то трябва да отговаря на триединния тест. Съгласно него, следенето на интернет трябва да е регламентирано от ясен и достъпен закон и допустимо само когато това е стриктно необходимо в демократичното общество. Последното изискване би позволило следенето в интернет, ако това се налага за разкриването на тежки престъпления, но не и когато се разкриват други престъпления. Освен това в закона трябва има гаранции срещу злоупотреби.

Наръчник по свобода на изразяване

6. Задължение на доставчиците на интернет В някои държави интернет доставчиците носят отговорност за съдържанието на страниците, които те администрират, и ги поставят в уравнението оклеветен и клеветник. Това представлява проблем за свободата на изразяването, тъй като, за да не бъдат съдени, много доставчици са склонни да блокират съдържанието при първото оплакване за клевета, дори когато то е неоснователно. В някои държави интернет доставчиците имат задължение да провеждат мониторинг върху съдържанието на интернет страниците, които администрират, и да докладват на властите за нарушения. Това също e проблем, доколкото интернет доставчиците са задължени да извършват допълнително работа, която не е платена или пък желана от тях. В някои държави интернет доставчиците са задължени да не предоставят хостинг на организации, които за забранени, както и да закриват страници с определено съдържание. Това също е проблем, доколкото забраната на организация не води автоматично до ограничаване на правото на нейните членове на свобода на изразяване. Проблемите за свободата на изразяване, които произтичат от подобни задължения за доставчиците на интернет, са свързани с това, че последните не са независими от държавата, подобно на съда. Освен това те не знаят как да правят баланс между различни права и ценности, от една страна, и правото на свобода на изразяване от друга, както и да защитят последната от неоснователни искания за ограничаване. На следващо място, няма изискване за справедлив процес при разглеждането на исканията от властите за блокиране от интернет доставчиците на определени страници. 6.1. Саморегулация на доставчиците Една от възможностите за регулиране на интернет е саморегулацията на доставчиците на национално ниво. При нея последните сами определят правилата за ползване на интернет и

Наръчник по свобода на изразяване

100

санкциите. Всеки потребител на интернет трябва да приеме правилата на доставчика си. Този вариант е по-приемлив от гледна точка на свободата на изразяване, тъй като при него потребителите могат да избегнат носенето на наказателна отговорност и няма задължение за докладване на полицията. Освен това по този начин се избягва възможността държавите да наложат национални закони за регулиране на интернет. Саморегулацията на интернет доставчиците обаче не е сама по себе си гаранция за правото на свободата на изразяване. Самите доставчици могат да нарушават това право. Ето защо е нужно да има мерки за защита срещу доставчици, които неоснователно цензурират интернет страници, или ограничават свободата на изразяване повече, отколкото е необходимо.

Един пример от действителността Забрана на You Tube в Турция През 2007 съд в Истанбул забрани достъпа до сайта за обмяна на видео файлове You Tube в отговор на жалба срещу видеоматериали, обиждащи Мустафа Кемал Ататюрк, бащата на Турската Република. Видеоматериалите са поставени от гърци, които твърдят, че Ататюрк е гей. Съдът прилага Наказателния кодекс на Турция, който забранява критиката срещу Ататюрк и турската идентичност.