Ангел Грънчаров
ЗА СВОБОДОМИСЛИЕТО Кога вземаме разумни решения?
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.
ISBN © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2018 г. 2
СЪДЪРЖАНИЕ Идея за нова книга………………………………………………………………………5 Нещо като предговор на една ненаписана още книга……………………..……..6 Мислим не заради самото мислене, а за да решаваме разнообразните практически проблеми на живота…………………………………………………….……9 Единствено сърцето никога не лъже.................................................................13 Разумността израства на почвата на свободата на душата и духа……..……18 Всичко у нас е колкото искаш глупаво, погрешно, неправилно………………..22 Нека да се ползваме от тъй великодушния дар на разумността, който толкова щедрият Бог ни е дал!....................................................................................31 Кои решения са истински разумни?...................................................................36 Съдбовният проблем не само на демокрацията, а и на българската пародия на демокрация………………………………………………………………………….37 Как в главите ни да започнат да се раждат значими мисли по истински важните проблеми?...................................................................................................38 Защо ли Бог още търпи нашата безчовечност?!...............................................39 Безчовечното правило на комунистическото бездушие "Индивидът е нищо, а общността е всичко!" е проклятието на България и българите………...……..43 Верният път е: да разговаряме, да дискутираме до изнемога, да спорим с жар…………………………………………………………………………………….....46 Заповядайте и вие в новия Клуб на воюващите за истината и правещите добро…………………………………………………………………………………….51 Опитвам се да пазя всеки ден свободата си....................................................57 Или ще бъдеш човек в истинския смисъл, т.е. свободно нравствено същество, или ще бъдеш безнравствен роб на своите инстинкти……………………..59 На властващия елит не му пука за катастрофалното състояние на българското образование!……………………………………………………………………..64 Искаме да бъдем нормална, просперираща страна и държава – населена със свободни, отговорни и достойни личности.................................................78 Предлагам да учредим съзаклятие от личности, съзнаващи се като безкомпромисни последователи на Ботев и Левски......................................................85 Като проявиш човешко отношение към другия човек, той няма начин да не откликне................................................................................................................89 Не щем прехвалената ти свобода, Грънчаров, мерси, запази си я за себе си, ний я не щем – не ти щем проклетата свобода!...............................................92 Ако си човек си длъжен да помогнеш на изпадналия в беда!…………..…….99 Малодушието е най-страшен дефект, извор на всички останали поражения на личността.......................................................................................................106 3
Свободата е неизчерпаем извор на сила........................................................112 Лъжата у нас ще триумфира още векове........................................................114 Злочестините на най-богатия човек на земята...............................................120 Ще продължа да показвам на дело какво означава да си личност, учител и гражданин………………………………………………………………………….…..124 Против тоталната неприязън към свободата и свободомислието................128 Кога човек преуспява?.......................................................................................134 „Живуркане” или живот избра?.........................................................................139 Кои личности движат прогреса?…………………………………...………………141
4
Идея за нова книга вторник, 25 юли 2017 г.
(За подзаглавие да помисля и върху това: "Решаването на проблеми" или нещо такова.) А под "патентовам" разбирам, че заемам това заглавие за книгата си чрез публичното му обявяване тук, в Мрежата; няма да тръгна да си губя времето по разни патентни държавни ведомства, разбира се. Освен това изобщо не е сигурно, че няма да се откажа от това заглавие ако по времето на писане на книгата попадна на по-добро, на по-сполучливо заглавие. Но засега това заглавие ми стига, щото очертава водещата идея на книгата: как човек взема разумни решения, възможно ли е да се учи на това, да се обучава в разумност и прочие. Обучението по философия в училищата според мен трябва да има подобна практическа насока, а не младите да бъдат занимавани с разни общи теории и с "премъдри", но ненужни никому абстракции.
5
Нещо като предговор на една ненаписана още книга петък, 28 юли 2017 г.
Написах следното в своята страница за обучение във Фейсбук: Ако се замислим ще открием, че животът всъщност не е нищо друго освен... решаване на проблеми. Ние непрекъснато се заплитаме в какви ли не проблеми – и след това търсим изход от тях, опитваме се да намерим решение. Ситуациите на живота ни, в които попадаме всекидневно, са изтъкани от проблеми, от една непрекъснато съпътстваща ги и неотменима проблематичност. Всичко е проблем за търсещия истината човек, за човека, който не иска да живее "както дойде", "както се случи", а истински, пълноценно, по един човешки начин. Решаването на проблеми или вземането на решения, чрез които намираме изход от проблемите, е наше всекидневно и основно занимание. Ако не правим това, ако не съзнаваме проблемите си, ако чакаме те да се решават "от само себе си", тогава имаме още по-сериозен проблем: бягство от проблемите, криене от проблемите, отказ от живота, защото животът, повтарям, не е нищо друго освен решаване на проблеми – и вземане на решения. Може ли човек да се обучава на тези неща, има ли изкуство или пък наука за решаването на проблеми – интересува ли ви такъв един въпрос? Може ли да се създаде технология за разумно решаване на проблеми и за вземането на разумни решения – дали пък и този въпрос не е прелюбопитен? Важно ли е за 6
нас да се упражняваме в тази посока, да напредваме, да работим за своето израстване като една действително успешна, здраво стояща на земята личност? Ето, по тия въпроси (а и по много други, които с неизбежност ще се появят като се замислим) решавам да пиша, искам да разработя едно помагало за решаване на проблеми – и за вземането на решения. Защото съм установил, че повечето хора съвсем не справят с тази основна задача на живота ни. Те решават проблемите си не истински, а "криво-ляво", половинчато, непрекъснато грешат, вместо да намират изход от проблемите си се заплитат все повече и повече в тях. Решавам да направя своя опит да напиша една книжка по тия всичките въпроси, книжка, в която да дам своя отговор на въпросите, от които нямаме право да бягаме. Или да се преструваме, че те не съществуват, да ги игнорираме. Проблемите съществуват, няма как да живеем безпроблемно, а ако си въобразим, че живеем безпроблемно, сме се заплели в коварния проблем, че си мислим, че може да се живее безпроблемно, иначе казано, че можем да надхитрим живота. Подобни тарикатлъци обаче са твърде глупаво занимание. Животът не можем да го надхитрим, той си иска своето. Ако искаме да живеем по човешки начин, трябва да се държим подобаващо и достойно. Трябва да постъпваме разумно. Трябва да не ощетяваме сами себе си, напротив, трябва да се обогатяваме във всеки един план, най-вече във вътрешен, душевен, ценностен план. Не трябва също така да си въобразяваме, че е лесно да бъдеш човек, то е лесно ако ние самите сме открили "разковничето", но иначе, ако нарушим някои иначе прости правила на разумното живеене, сме способни сами да си опропастим живота така, че смъртта може да стане за предпочитане. Аз много съм писал по всичките тия въпроси, да не изреждам сега заглавия на моите книги, една от които се нарича Тайнството на живота, а друга моя книга се нарича Преследване на времето, с подзаглавие "Изкуството на свободата"; трета моя книга носи заглавието Изкуството да се живее. Четвърта: Изворите на живота. Това показва, че тия проблеми около разумното живеене съм ги нищил и разплитал многократно – и то във всеки един план. Но съвременните хора в мнозинството си не обичат да четат "тежки" философски и психологически книги, не четат и моите книги, въпреки че съм ги писал съвсем умишлено на един разговорен, пределно понятен, човешки език. Практическата философия е сферата, в която наймного съм работил. Е, сега дойде момента да предам всичко постигнато в една още по-проста, пределно понятна, практически използваема форма. Не, аз няма да пиша нито "рецепти за живеене", нито практикуми, където се дават премъдри съвети. Аз ще се опитам да изложа пределно понятно някои правила, някои вдъхновяващи идеи, ще покажа на дело как се прави това съдбовно нещо, а именно вземането на разумни решения. Добре знам, че така поставена, задачата е още по-трудна и дори неизпълнима. Блажени са обаче ония, които искат невъзможното. Ще направя нужното, пък да става каквото ще. Пак ще пиша книгата си както досега, в блога си, в Мрежата, пред очите на всички. Тя ще се пише пред твоите очи, читателю, ти можеш сам да участваш в създаването й – и можеш също много да допринесеш за нея. Стига да ни си заспал, безразличен към всичко човек, стига духът ти и мисълта ти да са будни. Ти, читате7
лю, много можеш да помогнеш книгата да стане такава, че да е полезна най-вече на теб самия. Има разни хора, има какви ли не предпочитания, на всички, зная добре това, аз не мога да угодя. Но аз и не се стремя към това. Мен ме вълнува едно нещо: истината. И залагам на нещо непоклатимо: свободата. Така се прави всичко човешко и значимо за човека. А останалото са само подробности. Да си пожелаем приятен път, вдъхновено вървене към целта! И нека да вярваме в сполуката. Ще успеят ония, които не се отказват и са упорито търсещи. Блажени са искащите – на тях и ще се даде! Блажени са ония, които всичко постигат сами – и не чакат нищо наготово. Блажени са дейните, стремящите се, лутащите се, ала въпреки това вярващите в успеха си. Точно тия хора и личности са причастни към великото тайнство на живота. Те именно живеят по човешки и достоен начин. Да, така може да се живее дори и във времена, в които всичко сякаш се е объркало и не е както трябва да бъде. Но животът ни ще бъде такъв, какъвто си го направим сами. Да, зависи и от другите животът ни, ето, а на този аспект ще обърнем длъжното внимание. Но книгата, която сега започвам да пиша, в никакъв случай не трябва да бъде дълга, изтощителна, тежка и дебела. Или трябва да бъде точно такава? Ще видим, моето намерение е да се постарая да напиша една кратка, удобна за ползване книга. С малко думи да кажа най-важното. Това е най-трудното. Ще опитам. Да си пожелаем успех! Авторът 28 юли 2017 г., Долна баня 2 коментара: Томи Томев каза: Добро начинание. Пожелавам ти успех. "Да си пожелаем приятен път, вдъхновено вървене към целта! И нека да вярваме в сполуката. Ще успеят ония, които не се отказват и са упорито търсещи. Блажени са искащите – на тях и ще се даде! Блажени са ония, които всичко постигат сами – и не чакат нищо наготово. Блажени са дейните, стремящите се, лутащите се, ала въпреки това вярващите в успеха си. Точно тия хора и личности са причастни към великото тайнство на живота. Те именно живеят по човешки и достоен начин." Angel Angelov каза: Много ми се ще да бъдат споменати едни хора, които така от страни са оплювани, някои дори биха ги нарекли и комунисти, други фашисти, но мисълта им тече в посока за спасението на България, защото едно общество, тръгнало да се разпада, неминуемо води до това цивилните (гражданите) да вземат нещата в свои ръце, и времето ще покаже дали те са грешали, дали методите са им подходящи или не.
8
Мислим не заради самото мислене, а за да решаваме разнообразните практически проблеми на живота вторник, 1 август 2017 г.
Да кажа тази сутрин нещичко по интересуващата ме тема за разнищването на проблеми и за вземането на решения (обявих, че започвам да пиша книга по тия въпроси). "Пиша" я тази книга от доста време в главата си само обаче, изглежда наближава момента, в който ще започна да работя по-интензивно по нея – и то истински, като се захвана да пиша всеки ден. Тази настройка, потребна за писането, обаче изглежда още не е дошла, не се е появила. Но сами виждате, опитвам да я провокирам, да я предизвикам. Човек общо взето друго не прави във своето всекидневие освен да решава проблеми – и да взема решения. Ако се замислим малко непременно ще открием това. За нас, човеците, животът е точно това: да решаваме проблеми и да вземаме решения. Иначе казано: да мислим - щото чрез мислене се осъществява дейността по решаването на проблеми и вземането на решения. Правете си сметка в такъв случай какво е животът за ония, които не обичат да мислят. И на тази основа не могат да решават проблемите си, а също така сне могат и да вземат решения. Според мен жалка картинка е животът на човека, който не умее да прави тия неща (да мисли, да решава проблеми, да взема решения). Да, трагедия е животът на човека, който не може да решава задачата на живота – защото решаването на проблеми и вземането на решения е наша всекидневна задача и отговорност. Да илюстрирам тезата си с примери необходимо ли е? Ами запитайте се какво правят хората, упражняващи някакви професии. 9
Да почнем от това, което първо ми идва на ума, понеже тия дни имах проблеми с личния си автомобил. Колата ми започна напоследък да прегрява – току-виж и светва лампичката на таблото за непозволено висока температура! Неприятна работа. Спирам някъде на полето и чакам машината "да изстине" (нищичко не разбирам от коли, двигатели и пр. и сам изобщо не мога да реша проблема, затова и не пипам, а само чакам). Интересно е, че колата ми се държи странно, ето, след такова прегряване (сякаш водата, антифриза де, завира!) става така, че нещата като от само себе си се "оправят", като потегля, повече лампичката не светва, успявам да стигна за където съм тръгнал; да, ама след известно време колата пак ми прави този същия неприятен номер с прегряването. Е, наложи се да я карам на сервиз (въпреки че съм безработен, нямам никакви доходи и съвсем скоро понятие си нямам как ще се справям: кредитната ми карта свършва, затъвам в дългове, абе тази моята не е за разправяне, униженията ми нямат край!). Решавам, за да ми излезе по-евтино ремонта да закарам колата на сервиз в Долна баня, в родното ми градче, там майсторите не скубят така безжалостно клиентите си – както правят това в Пловдив (пък и хората в Долна баня имат по-скромни възможности от пловдивчани, на мнозина от тях просто няма какво да им вземеш, имат твърде ниски доходи). Ето че сега ми се удава възможност да кажа добри думи за Стефан, майсторът от сервиза в Долна баня, който се намира в двора на бившето ТКЗС, току-зад кантара, вляво завиваш, там му е сервиза, човекът се отнесе много човечно с мен, обслужи ме много добре, ето, отблагодарявам му се като му правя тази малка "реклама" (грозно е да замълча името му и да не направя този малък жест към него след като се отнесе така добре с мен!). Както и да е, думата ми е, че и работата на автомонтьора се свежда до това да решава проблеми и да взема решения: дълго време майсторът Стефан, за който стана дума, обмисля ситуацията, проверява това-онова, мисли, правихме и експеримент, събра цялата достъпна информация, в един момент откри решението на проблема, поправи каквото трябваше, колата сега-засега върви чудесно (тя обаче е възстара, на 22 години е, често ми създава проблеми: бедният човек със стара кола става още по-беден заради нея – заради ремонтите по нея!). Така. Да минем по-нататък. Аз пък, знаете, имам проблем с това, че не мога да вляза в смислен диалог с разни самозабравили се началства или администратори в образованието - въпреки усилията си да предизвикам смислен дебат с тях те мълчат и непрекъснато ме подлагат на какви ли не унижения и репресии. Аз с решението на този проблем се боря в последните шест години вече, откакто на директорския пиедестал в училището, в което работя като учител по философия, се възкачи нова директорка, имаща пристрастие към авторитаризма и антидеморатичността. По тази причина, знаете, тя силно ме възненавидя и намрази, щото пък аз не харесвам тия табиети и имах дързостта да й се противопоставя открито; за това време тя ме опрасква или уволнява два пъти и също така съм водил четири съдебни дела срещу произвола и беззаконията на директорката. Та аз този проблем (той не е обаче само мой, проблемът е на цялата училищна общност!) не мога да го реша вече шест години, нищо че водя всекидневна борба. Мнозина ми казват, че са напразни тия мои усилия: не може един човек да промени цяла държавно-бюрократична система, 10
то е все същото да се опитваш с глава да пробиеш тухлена, каменна или циментова стена. Съветват ме да се примиря, да се покая и да се откажа от борбата си. Аз обаче продължавам. Разумно или неразумно се държа? Казват ми трезвомислещите, че в тази борба ще пожертвам себе си, здравето ми няма да издържи, вярно е, аз много пострадах, от преживяното напрежение се влоши заболяването на сърцето ми, цяло чудо е че все още съм жив. "Остави, примири се, откажи се, капитулирай, но се спаси и съхрани! Длъжен си да оцеляваш! С цената на всичко си запази живота!" – така ми повтарят всички, които ме ценят. Аз обаче не приемам да дезертирам от борбата си. Глупаво постъпвам, така ли? Или има все пак смисъл в това, което правя – въпреки че пострадах толкова много, въпреки жестоките репресии, на които ме подлагат самозабравилите се властващи бюрократи от образованието?! Естествено е, че тук има значение и това какви са ценностите, от позицията на които съдим – или отсъждаме. Ако съм материалист, прагматик и егоист, аз, разбира се, нямаше изобщо да се заплитам в тия "изцяло безполезни борби". Аз обаче имам други ценности: за мен свободата, личността, достойнството, истината и прочие са неща, които високо ценя. Ето, на тази основа не мога да дезертирам от борбата си. Мен ме вдъхновяват някакви духовни ценности, които обаче в очите, във възприятието на "трезвомислещите" материалисти са... "нищо"! Ето, сега аз съм без работа, обиден, унижен, без средства за съществуване - струваше ли си да пожертвам всичко заради такива "вятърничави неща" като чест, истина, свобода, достойнство? Виждате ли колко неприятна е тази ситуация? Но аз се оказах в нея неслучайно – просто защото съм такъв човек, вярвам в дадени неща, на тази основа по необходимост се оказах в тази ситуация. Тия, които не са като мен, си живуркат спокойно и безметежно, те не са способни да предприемат моите борби, моите жертви, да се подлагат на моите изпитания. Те мен ме презират и ме наричат глупак, аз, признавам си, имам също невисоко мнение за тяхната позиция и поведение. Оценявам я като безнравствена и недостойна. Смятам, че аз лично не бих понесъл униженията, с цената на които те плащат комфорта си. Е, вярно, те си получават заплатите, аз едва-едва преживявам, всеки ден ми се налага да се унижавам за да преживявам. Но въпреки това аз лично не съм способен на тяхната жертва. както и те, навярно, не са способни на моята жертва – или по-скоро саможертва. Ние с този тъй масов за нашите условия човешки тип на конформиста (нагаждача) сякаш живеем в различни ценностни светове или вселени. Между света, която аз обитавам, и техния свят няма нищо общо, това са два несъвместими, враждебни един на друг свята или светове. Вероятно всеки човек си обитава някакъв свой личен свят, вярно е обаче и това, че между световете, които обитаваме, има и някакви "общи места", освен несъвместимостите и различията. Н това е друга и то голяма тема. Да се върна сега на моята тема. Съдията (понеже стана дума за съдебни дела, съдилища и съдии) има за работа това да изслушва страните и да отсъжда каква е истината, т.е. на основата на разнищването на проблемите му се налага да вземе разумно и справедливо решение. Лекарят също взема решения на основата на анализа, осмислянето на 11
съответните здравни проблеми на пациентите си. Няма, не може да има човешко занимание, в което да не се прави все същото: мисли се, решава се, търси се найразумното, най-правилното решение, избира се; а изборът, знайно е, е свобода. Човекът е орисан да бъде свободен, автентичната свобода за човека като разумно същество се основава на осмислянето, на осъзнаването на проблемите и след това на вземането на решения; да търсим изход от проблемите е наше неотменимо всекидневно занимание. Интересно е, че толкова много се пренебрегва обучението, развитието, разгръщането на човешките качества, необходими за вземането на разумни решения. Повтаряме, че трябва да се мисли, но целта на мисленето не е просто истината, а истината, възприемана през призмата на вземането на правилни, на добри, на разумни решения. Общо взето ние мислим не заради самото мислене, а за да решаваме толкова многоликите, разнообразни и съдбовно важни практически проблеми на живота. Човекът е същество, което е обречено непрекъснато да мисли и да решава какво да прави, как да живее, кое е вярното, правилното, доброто, разумното. Да не говорим пред какви сложни проблеми се изправя държавният ръководител, решенията, които той взема, следва да са премислени и преценени многократно, с оглед да се вземе най-продуктивното, ефективно и полезно за страната и народа решение. А мнозина, занимаващи се с политика и с управление, изглежда съвсем не са наясно със този смисъл на упражняването на властта – и по тази причина съвсем не са си на мястото, по тази причина те по-скоро вредят, отколкото спомагат за развитието на процесите на живота в държавата или общността. При това те следва да мислят перспективно, далновидно, стратегически – защото последиците от техните решения са много често колосални. Властта е огромна отговорност, а не някакви благинки, пъчене на парадите и по медиите, слава, ласкателства и прочие, както си мислят ония, за които са съвсем чужди идеята и смисъла на нещото, наречено власт – и управление. Ето, воден от тази огромна значимост на темата за разумното вземане на решения, аз решавам да пиша по тия проблеми – за да помогна на всички ония, които се чувстват загрижени за своето бъдеще, т.е. да помогна на ония, които искат да бъдат автентично свободни. При това идеята ми е да пиша така, че да съм полезен на всички, които искат да разберат – и на тази основа по-нататък сами да се упражняват в прилагането на някои твърде прости правила или принципи. Няма готови алгоритми или пък рецепти за вземане на решения, които да са годни да се използват за всеки случай, аз такова нещо не мога да обещая или пък да си позволя да изобретявам. Но има някои прости правила, които е добре да се знаят. За тях именно ще стане дума по-нататък. Като се постигнат правилата, останалото вече е въпрос на упражнения, на практикуване, на приложение. Спирам засега дотук. Съвсем скоро ще продължа по поетия път. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!
12
Единствено сърцето никога не лъже сряда, 2 август 2017 г.
Продължавам размишленията си по темата за вземането на решения – как можем да се научим да вземаме разумни решения. Тази тема силно ме е заинтригувала и развълнувала напоследък, ето, взех и решения да пиша кратка и удобна за ползване книга, в която да изложа разбирането си. Постепенно се опитвам да "набера обороти" и да свърша тази полезна, чини ми се, работа; ето и сега един такъв опит. Често казват, че всеки избор – а вземането на решение е завършващ етап и е израз на избор, в същината си е избор – трябвало да бъде "информиран", иначе казано, човек трябва да знае кажи-речи всичко (стига да е възможно) за нещата, за които му се налага да съди, да взема решение. Трябва добре да е проучил проблема или въпроса, по който му се налага да решава. Трябва да събере цялата достъпна информация, да я преработи, да я осмисли, да схване реалната картина на случващото се – и на тази база има надежда изборът или решението му да бъде найдобро или разумно. Да, но има и нещо друго: колкото повече знаем, толкова повече... неуверени ставаме: който трупа знания, трупа и печал, трупа тъга. Нашият разсъдък, умът ни (или това, което наричаме акъл, интелект, много често и разум) в един момент се заплита в противоречия, изпада в пълна нерешителност какво да прави, какво да избере, особено след като са се оформили в крайна сметка две-три алтернативи, два-три варианта за решение. Кое е правото, кое е вярното решение – какво да правим, когато разсъдъкът ни има нужните доводи и за едното, и за другото, ала като ги сложи "на везните", те се уравновесяват?! Жребий ли да хвърли? Случайността ли да реши вместо нас? Изпадали ли сте в такова едно коварно безсилие, в такава една ужасна нерешителност? Коя е истината, кое е правото, кое е доброто, кое е вярното, правилното, разумното? 13
Има безброй примери за такава една крайно неприятна и дори изтощителна ситуация. Знаете, а ако не знаете ще ви го спомена тук оня знаменит пример на Сартр за оня негов ученик, който идва да го пита, да иска съвет какво да прави: дали да иде с приятелите си на фронта та да се бие за родината си, за Франция (току-що е започнала войната от 1940 г. с Германия) или пък да остане при тежко болната си майка, за която някой трябва да се грижи? Младежът е обмислил нещата пределно изчерпателно: ако отиде с приятелите като доброволец на фронта ще разочарова майка си, ще излезе, че той е неблагодарен и безчувствен син, ако обаче остане при болната си майка да се грижи за нея, приятелите му ще го помислят за страхливец и за безразличен спрямо родината, която е в тежко положение, какво да прави?! Сартр превъзходно описва тази екстремна ситуация на избор и на вземане на решение; естествено, когато младият човек го моли за съвет какво да прави, неговият учител Сартр може да му каже само това: "Сам избирай! Решавай сам!", това не е израз на бездушие или на равнодушие към чуждия проблем - нямаме право да се месим в чуждата свобода, никой няма право да решава вместо теб, трябва да зачитаме свободите си. Излишно е да казвам това колко често у нас се намират хора, които ти дават постоянно непоискани съвети, което означава, че у нас е пълно с хора, които хал-хабер си нямат що е това свобода, изобщо не разбират свободата, нито своята, нито чуждата, което именно е причина да са готови постоянно да си навират носа в чуждите работи, да дават "компетентни съвети", безапелационни мнения и т.н. Там, където в отношение встъпват несвободни, неразбиращи свободата хора, освен непрекъснатото бягане от отговорност (непрекъснато все някой друг е виновен за всичко, което се случва на несвободните!), вторият признак за тази несвобода е и това, че тия хора постоянно се месят в чуждите работи, навират си, казахме, носа, охотно дават съвети, нещо повече, опитват се да решават вместо теб, да, всичко са решили вместо теб – сякаш ти направо си излишен, ненужен! Да не говорим за това колко много е разпространен този манталитет на несвободния човек в училищата, в образователната ни система, която, знаете вече, е система на несвободата, на неуважението на правата на другата личност, на потисничеството. В училищата учителите, сами бидейки безмълвни роби на "височайшите инструкции" (на "святата министерска правда"!), общо взето не правят друго освен непрекъснато да тъпчат личността, свободата и суверенитета на младите, на своите ученици - като издават изискващи незабавно изпълнение безапелационни заповеди, като принуждават учениците само да изпълняват, в нашите училища изразът "Решавай сам, избирай сам!" е не само непознат, той звучи като кощунство или светотатство, който си позволи да процедира с младите така, него го обявяват за... луд (точно това ми се стовари на мен на главата, знаете за моите толкова абсурдистки истории в училищната общност на пловдивската ПГЕЕ, която аз от години се опитвам да предразположа към демокрацията, към свободата – и по тази причина съм обявен официално и за "народен враг", и за "злодей", и за "ненормален", и за "пълен некадърник", и за възможно "най-лош човек", и за какво ли не още! А това да кажеш на другия човек, след като го изслушаш, "Решавай сам, избирай сам!" е нещо най-естествено и нормално, то е израз на ней-елементарното уважение на неговата 14
свобода; да, ама у нас такова едно отношение се възприема като скандално, знаете, у нас всичко е тъкмо наопаки на правилното, на разумното, на подобаващото. Правете си сметката сами какво произлиза от това, че сме стигнали до такова едно положение: всичко у нас да е точно наопаки на правилното, на разумното, на истинското, на доброто! (Ето, и тази сутрин ми се наложи да пиша за такъв един казус, вижте примерно това: Иво Инджев и личности като него са най-страшният кошмар на олигархията и мафията ни!; в т.н. СЕМ, Съвет на електронни медии, трябва да решават кой да бъде новият шеф на БНТ, най-добрият за този пост, найспособният, именно Иво Инджев, е най-нежеланият, дотам, че той сам не вижда смисъл да се кандидатира, в същото време за поста кандидатстват одиозни, доказали недостойнството си безлични фигури, способни да служат на всеки господар!) В страна, в която свободните, свободомислещите, влюбените в истината хора или личности изобщо не се ценят (напротив, смятат ги за "луди", да, у нас тъкмо свестните ги смятаме за луди, това са думи на Ботев!), в такава страна точно на това основание постоянно биват вземани възможно най-глупавите решения, а пък начело на такива страни биват поставяни отчайващо неспособни да мислят управници, пълни некадърници и простаци; излишно е да казвам до какво пък води това, сами се сещайте докъде води този непозволен лукс! Защото да сложиш начело на държавата един напълно неподготвен и неспособен човек, да сложиш начело на държавата един... бодигард (пожарникар, мутра и мафиот) и да му дадеш цялата власт, т.е. да го упълномощиш да взема най-съдбовните решения, касаещи живота и бъдещето на цялата нация, на твоите деца и внуци, простете, е пълен идиотизъм! Една нация, която взема такива идиотски, такива глупави решения, е не просто безразсъдна и безотговорна нация, това е нация, която, дето се казва, изцяло си заслужава жалката съдба. Що-годе мислещият индивид се пази от това да взема глупави решения, да се опазим възможно най-лесно от глупавите решения може да стане по един начин: като всяко решение го подлагаме на напълно свободен и демократичен дебат; демократичното вземане на решения означава по всеки проблем да се водят найзадълбочени и свободни дебати; тогава именно вероятността да се вземе глупаво решение намалява толкова повече, колкото по-пълноценни и свободни са дебатите. Авторитарното вземане на решения пък ни гарантира непрекъснатото вземане именно на възможно най-глупавите решения – дори и при положение, че вземащият тези решения, да допуснем, е не дотам прост, не е немислещ човек. И тук ми хрумва един такъв превъзходен въпрос: може ли умен човек да си позволи лукса да взема авторитарни решения, да взема решенията си по авторитарен начин, без дебати, без дискусии, без обсъждания? Ами близко до ума е, че щом като авторитарният начин на вземане на решения гарантирано води до вземането на глупави решения, то един умен човек никога не би прибягнал до него. Умните хора не се страхуват от дебатите, от споровете, от обсъжданията, напротив, много ги обичат, а от дебатите се страхуват некадърниците, глупаците, немислещите. Правете си на това основание сметка кои и какви са тези, които толкова много ненавиждат демокрацията, 15
страхуват се от демокрацията; мисля, че сами можете да си отговорите и на този толкова лесен въпрос. Ако умните, разумните, мъдрите, свободомислещите, свободолюбивите хора почнат да задават тон в едно общество, то такова едно общество само почва да помъдрява, в такова едно общество гарантирано почват да се вземат разумни, добри решения, естествено е, че дебатите, дискусиите, споровете почват да съпътстват живота на това общество, нещо повече, те стават нещо като стожер, около който всичко се върти, те стават обичаен начин на живот на това общество. Умно, разумно живеещо, добре устроено, а това значи демократично и свободно е обществото, в което умните, разумните, мислещите индивиди и личности не са подлагани на гонения (както е у нас и то не от вчера, а от години, от десетилетия, да не кажа от векове!), а стават това, което трябва да бъдат, те са водачи, те са лидери, те са онази сила, която доминира, която задава тон, която ръководи, която задава тонуса на това общество. Ония общества, които дават простор за разгръщането на талантите на личностите и ценят свободата, такива общества точно на това основание са и проспериращи, са богати, са успешни, са човечни и пр.; сами си правете извод защо някои общества като нашето не само са отчайващо бедни, но и живеят не помалко отчайващо недостоен, унизителен живот, живеят живот в толкова унизителни условия. Сами си правете извод защо са така бедни и унизени обществата, които всичко най-добро и кадърно, което имат, ако не го убиват, го прогонват зад граница, изпъждат го, принуждават го само да си тръгне – та да оцелее! Нещата са пределно ясни и прости. Сега виждате ли какви са същинските, същностните измерения на тази толкова "незначителна" на пръв поглед тема: за разнищването на проблеми и за вземането на разумни решения? Темата по своя смисъл е грандиозна и потресаващо богата, но нека всеки сам решава доколко това лично за него е важна тема - и доколко не е. Всеки нека сам за всичко да решава, щото всеки има пълното право сам да се обрече било на мизерия, било на достойнство, нали така? Нека всеки сам за всичко решава напълно сам. Да, ала как да решават за всичко сами ония, които изобщо не могат да решават, а не могат да решават защото не могат да мислят, не обичат да мислят, отказали са се от мисленето и пр. Да, така е, но аз тук исках да кажа нещо друго: когато човек избира и решава, мислейки усърдно и нещата, така да се рече, в един момент биват поставяни "на кантар", какво да прави ето в този момент, нали дотук стигнахме, как да решим този проблем, когато сами сме се оказали в състояние или в ситуация на пълна нерешителност?! "Фактите" не могат да решават вместо нас, а понякога и фактите са подредени така, че се намират в пълно противоречие на истината, какво да правим тогава? Този въпрос е наистина много важен, аз ви дадох примера и с момчето на Сартр, на което той дава единственият разумен отговор: "Решавай сам! Сам избирай!", е, какво да правим тогава, когато цялата тежест на избора пада върху нас, а в същото време сами сме неспособни нищо да решим? Ще дам тук един друг пример, избирам рисковано един пример, за който мнозина ще кажат, че силно съм ги разочаровал, щом като си подбирам "толкова несериозни примери". Слабо обаче ме интересува какво ще си каже този или онзи, 16
мен ме вълнува единствено истината, разумността, същината на работата ме вълнува единствено. Ето и моя толкова "скандален" пример. Аз вече писах на едно място, че съм си позволил лукса да гледам един турски сериал, да аз съобщих вече тази толкова компрометираща новина за себе си, за която "трезвомислещите" не пропуснаха случая да ме подиграят и да ме осмеят. Гледам всяка вечер с интерес турския сериал "Великолепният век: Кьосем". Е, снощи в него стана дума за един доста тежък избор, който трябваше да направи Султан Ахмед, младият султан "с меко сърце", както се изрази един негов заклет враг. Става дума за ето този случай. На Дервиш паша (много приближен на Султана) му е устроен коварен капан: заговорниците му изпращат лъжливо съобщение, че през нощта го вика великият везир. Нищо не подозиращият паша отива при везира, на когото малко преди идването на пашата са му дали кафе с отрова; той пийва от кафето си в момента, в който пашата вече е при него. Везирът е учуден защо Дервиш паша го посещава късно през нощта (те двамата са имали спор в Дивана, минават за съперници); в този момент отровата почва да действа и везирът успява да изкрещи само "Отрови ме!" и пр. Абсолютно невинният Дервиш паша е арестуван и хвърлен в тъмница с обвинение, че е отровил Великият везир (министър-председателят на Империята). В това време Султан Ахмед не е в столицата, той е в Одрин. Като се връща му сервират тия обвинения срещу най-приближения му паша. Султанът преди известно време е установил, че Дервиш паша го е излъгал по един друг въпрос. След няколко дни е хванат заговорникът, който е отровил Великия везир, извършителят на цялата тази операция (която е по нареждане на враговете на Султана). Извикан пред Султана и в присъствието на обвинения Дервиш паша коварният заговорник изрича лъжата, че е извършил отравянето на Великия везир по заповед на... Дервиш паша! Ето на такава чудесна клевета могат да завидят всички, които много си падат по клеветите, могат да му завидят всички изпечени клеветници, нали така?! Ето, всички "факти" са против оклеветения Дервиш паша, Султанът трябва да вземе решение какво да прави с "предателя". Предстои му безсънна нощ; изобщо, ама изобщо не е лесно да си Султан, нали така?! Трябва да взема най-тежки решения, то вземането на решения не е проста работа, както се чини на някои. Дервиш паша и близките му вече смятат, че участта му е решена, че главата му ще хвръкне. Когато е вече пред Султана, изправен пред "неопровержимите факти", самият Дервиш паша (той иначе е един хубав, с достолепна осанка мъж, изцяло предан на Султана, когото е отгледал и пазил от дете!) моли Султана сам да му вземе живота, да го обезглави със своята десница, т.е. работата по убиването му да не я върши палача. Да, ама младият, ала мъдър Султан заявява, че е взел решението си "в сърцето", заявява, че няма да помилва Дервиш паша (в това време Султанът държи една стрела, наречена "Стрела на справедливостта", всички очакват, че ще я забие в сърцето на оклеветения паша!), да, заявява, че няма да го помилва защото... няма за какво да го помилва, защото смята, че за нищо не е виновен!!! Да, сърцето на Султана му е казало цялата истина, в пълно противоречие с "фактите", с така внимателно нагласените "факти" на заговорниците, на клеветници17
те! И какво излиза: единствено сърцето никога не лъже, нима винаги трябва да слушаме сърцето си когато вземаме решения? Когато искаме да вземаме разумни, мъдри решения трябва да слушаме най-вече сърцето си, така ли? Чувствата си ли, иначе казано, трябва да слушаме ако искаме да не грешим? Сърцето, другояче казано, съвестта ли винаги ни подсказва най-правилните, най-разумните решения? Разумът, мисленето или "главата" ни казва едно, а сърцето или чувствата друго; тези две душевни сили на човека се намират в извечен неразрешим конфликт. Аз по тези въпроси много съм писал, разнищвал съм ги пределно подробно в книгите си и то на много места. Тук не ми се занимава отново с все същото. Тук ще постъпя иначе. Но нека засега да спра дотук. Просто защото ми омръзна да пиша тази сутрен, изморих се. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! А аз ще трябва след малко да ида на две места: при омбудсмана на Пловдив, за да му се моля да помогне някак да решим проблема на бездомната, на изпъдената (от тъй мъдрите ни власти!) от собствения си дом 84 годишна жена, която спи на улицата (!!!), а ние всички гледаме като говеда на случващото се безобразие, а на второ място ще трябва да ида при болния колега Неделин Бояджиев, който още е в болницата, има някои усложнения след операцията, вчера ми се обади, ще ида да го видя днес, живот и здраве да е само! Постоянно имам за решаване какви ли не проблеми, ако не са мои, на други хора са, а аз правя каквото мога да помагам. защото човек като оставя всеки сам да решава за себе си не значи, че трябва да стои настрана напълно безучастен когато може да помогне, когато вижда други хора да се в тежко, безизходно положение. Длъжни сме да помагаме, срамота е да гледаме страдащи хора и да не си мръдваме и малкото пръстче за да им помогнем. Темата, виждате, е голяма. Чао засега! Мислете и вие по нея, няма да ви навреди, чини ми се...
Разумността израства на почвата на свободата на душата и духа събота, 5 август 2017 г. Продължавам разсъжденията си по темата за това как се вземат разумни решения. Може би разковничето тук е да изясним какво изобщо е това, което наричаме разумност. Разумът не е просто умът (интелектът, разсъдъкът, акълът), а нещо много повече от тях. Ние мислим с ума, но има по-висш стадий на мисленето, в което участва цялата душа, душата с целия си потенциал – и едва на тази почва се поражда разумността; разумът е именно една висша душевна сила, която по моето разбиране (развил съм гледната си точка в книгата със заглавие Изворите на живота, а също и в други мои книги) е способна да обедини в нещо единно съвкупния потенциал на цялата душа; едва тогава мисленето на такъв човек става разумно, разумното мислене пък, очевидно, е предпоставката за вземането на разумни решения. Разумен е човекът, който не взема едностранчиви, едноизмерни или плоски 18
решения, в които една-единствена душевна сила (примерно разсъдъкът или чувствата) е наложила своя диктат, разумността означава, че душата е постигнала нужната освободеност на душевния живот, при която всички душевни сили участват активно и пълноценно във вземането на решения, всяка от тях допринася и дава онова, която никоя друга сила не може да даде, ето, щом като разумни решения се вземат на почвата на свободата на душевния живот, то възниква въпросът как да постигнем тази свобода на духа, тази свобода на душевния живот, при която нито една душевна сила не е е подценена или игнорирана, всяка една от тях е убедена, че не бива да се стреми към диктат или към тирания и пр. Как се достига такава една хармония и уравновесеност на душевния живот е проблем, който съм изяснил в първата си своя книга, тя носи заглавието Животът на душата; а принципът на моето разбиране на тия нелеки проблеми съм изяснил в дисертацията си, която е издадена като книга, заглавието на дисертацията е Учението за човека и формите на духа (а другото й заглавие, в една по-популярна употреба е: Човек и дух: опит за разбиране).
При повечето хора душевният живот е несвободен, а това значи неуравновесен, нехармонизиран, при тях обикновено една душевна сила упражнява тирания, диктат над останалите, на тази база тия хора неизбежно вземат неразумни, едностранчиви, неправи решения, иначе казано – глупави решения. Душевната сила, която е способна да вземе надмощие над останалите, обикновено е разсъдъкът, а в другият, принципно различен вариант – такава тиранична роля играят чувствата. Волята пък винаги е производна на взаимното отношение на разсъдък и чувства, тя е синтетична душевна сила, която би следвало да активира душевния потенциал за практическо реализиране на идеите, на проектите, на целите на човека. Излишно е да казвам колко ощетена и в невярна посока е развита волята на ония хора, в чиято душа било разсъдъкът (умът), било чувствата са станали тиранин, властват и налагат своите прищявки, своите капризи. Който мисли едностранчиво разсъдъчно взема неизбежно погрешни, глупави решения, по същия начин не по-малко глупави и погрешни са решенията на ония, които имат тази особеност или тенденция, че мислят предимно емоционално, т.е. чувствата са техен тирани или безапелационен господар на душите им. Да мислиш чисто разсъдливо, т.е. при хегемонията на разсъдъка 19
над останалите ти душевни сили, е предпоставка за вземането на жизнено непълноценни, а това означава неразумни, глупави, крайно ощетени решения. Пълно е с такива "умници", не зная дали сте забелязали това, ощетеността на този крайно разсъдъчен човешки тип се забелязва с просто око. (Ако обаче и вие принадлежите към него, то това едва ли ще ви се удаде – понеже и вие самият имате същото увреждане, същата душена деформация.) Сред човешкия свят също така са твърде много прекалено емоционалните, страстни индивиди, при които чувствата са водещото, техните чувства са техния тиранин. Излишно е да обяснявам, че на тази почва се вземат не по-малко глупави, неверни и неразумни решения в сравнение с решенията на другата, разсъдъчната деформация на душата. По тази причина са същинска рядкост индивидите или личностите с освободен, хармонизиран душевен живот, които по тази причина умеят да вземат разумни, мъдри решения, решения, в чието пораждане своята незаменима дан са дали всички душевни сили, всяка от тях с нещичко е допринесла. Затова аз в книгите си много често съм писал за онзи непрекъснато заседаващ "симпозиум" (гръцка дума, означаваща "пиршество"), на който под формата на свободен и дори "демократичен" дебат всяка една душевна сила има възможността да заяви свето, да защити претенциите си, да изрази своята гледна точка. Този именно е верният път за постигане на разумни, на мъдри решения. Излишно е тук също така да обяснявам защо единствено заниманията с философия имат такова едно благотворно влияние върху душите, за да се стигне до въпросната разумна просветленост, до тази степен на автентична душевна свобода, която именно е почвата, върху която израства тъй потребната ни разумност. Правете си сметката колко много са принципно неразумните хора, които са обучени да вземат винаги едностранчиви, а това значи неразумни в крайна сметка решения; примерно, в областта на бизнеса, на икономиката, на финансите нима не е възможно да се вземат решения, които да нямат единствено крайно прагматична, чисто делова или користна обусловеност? Нима не са възможни разумните, мъдрите решения в областта на тази чисто практическа сфера? Е, вероятно има такива решения, но те са голяма рядкост. Но нека от тези принципни постановки да се опитаме да слезем до едно по-ниско ниво на анализа, да проследим как именно се вземат тъй потребните ни разумни решения. Това, което е важно да се знае тук е нещо, което би следвало да е добре познато на всеки жив човек. Нима не ви е присъща почти всекидневно ситуацията, при която умът иска едно, а "сърцето" – съвършено друго, а човекът се чувства крайно раздвоен и нерешителен, не знаещ какво да прави? Това е една обичайна човешка ситуация. При повечето хора обаче тя не се изживява толкова болезнено понеже при тях, казахме, обикновено приоритет има някоя от душевните им сили, която, бидейки господари или тиранин, налага себе си безапелационно, без да се съобразява с онова, което другите, потиснатите душевни сили се опитват да ни кажат – или само нашепват. Общо взето по тази причина повечето хора обикновено вземат непремислени докрай, прибързани, недостатъчно добре мотивирани, едностранчиви и прочие решения, а това означава, че техните решения обикновено са неразумни, неправилни, просто глупави. (Глупостта затова е така много разпростра20
нена сред човешкия род: повечето хора нямат умението и дори само търпението да изслушат онова, което другите душевни сили се опитват да им кажат, примерно огромната част от хората е привикнала изобщо да не се вслушва в съветите на тази тайнствена, но затова и най-скандална и странна душевна сила, която наричаме съвест.) А човек е орисан да мисли не само според нуждите на текущия момент, той трябва да умее да предвижда и бъдещето, т.е. длъжен е да мисли перспективно, стратегически и пр. Аз многократно съм се убеждавал колко голяма част от младите хора, завършващи гимназия, са неспособни да вземат решения относно бъдещето си, просто не могат да си представят начина, по който в бъдещия си живот ще си изкарват хляба, става дума за избор на своята бъдеща професия. (А мнозина правят големи грешки в тази посока като си избират професии, за които нямат нужните качества, които не отговорят на призванието им; трети пък, чувствайки се неспособни да вземат решения, оставят този най-съдбовен проблем да бъде решаван от техните родители.) Човек обаче следва да може да взема свободни, самостоятелни, разумни решения – ако иска да постигне нещо значимо в живота си. Това обяснява защо огромната част от хората в живота си постигат общо взето твърде скромни, да не кажа мизерни резултати. Сега става ли ви ясна коя е главната причина за това? Пък после голяма част от хората почват да се чувстват "несправедливо ограбени" и затова тръгват мигновено да се записват в най-близкия клуб по комунизъм, където алчно почват да ламтят за богатствата на другите, на ония, които са успели да постигнат нещо значимо. (Сега ясно ли ви е защо завистта е толкова много разпространена сред многострадалния човешки род? Ами измамата, ами кражбите, ами ламтежа да заемеш място такова място в социума, което на заслужаваш? Тия неща би следвало да са ви пределно познати, затуй е тук няма смисъл да се разпростирам повече. Обикновено е добре да се дават примери, които да "облекат" същината или идеята, така да се рече, с "прилични дрехи". Много хора ми се подиграват, че не давам подходящи, добре подбрани примери. Да речем, аз често давам примери от своето собствено битие-житие на учител по философия, който ратува за едно ново, свободолюбиво образование, бори се за декомунизация и демократизация на българското образование и училище и по тази причина е влязъл в тежка битка с представители на опитващата се да съхрани тъй изгодното й статукво всевластна образователна бюрокрация. Знаете нескончаемите истории около битката ми за демократизация на отношенията в една конкретна образователна или училищна общност, тази на пловдивската ПГЕЕ, тъй нареченият ТЕТ-ЛЕНИН. Напоследък ме вълнува един друг много изразителен житейски казус, казуса на изгонената от своя дом баба Марийка, която спи вече пети месец на улицата, а общността ни гледа с пълна невъзмутимост случващото се и... люпи семки, чакайки кога ще се стигне до неизбежния край, а именно тази стара жена просто да умре и да ни избави от толкова неприятната ни ситуация (повечето хора, предполагам, нямат никакви проблеми около този случай – по причина на крайната си безчувственост, което означава, че чувствата като велика сила на душата им просто не работят, аз лично по-страшна и опасна душена деформация не мога да си представя!) Има и много други примери, които 21
са ни пред очите, ала ние не ги забелязваме. Ще завърша този текст с един пример, който ще ви се стори крайно неподходящ, но поемам съзнателно всички рискове. Казах ви, че гледам всяка вечер турския сериал "Великолепният век: Кьосем". Смейте ми се колкото искате, ваша воля. Ето един пример от този филм. Според мен показва много този пример. В нашите опити да търсим именно разумното. Става дума за голямата дилема на "султана с меко сърце" Ахмед, който до този момент не намира душевна сила да приложи древния закон, според който братята на султана трябва в момента на възцаряването му да бъдат убити; той има малко мило братче, което не може да нареди на палачите да го убият, но това насърчава враговете на султана и застрашава стабилността на държавата. Ето, оказва се, че древният и при това така жесток закон (имало е случаи, при които възкачилият се на трона султан е трябвало да нареди убиването на 19-те си братя!) изглежда въпреки безчовечността си крие в себе си една разумност, която приема стабилността на Империята (и на династията) за безусловен императив. Да, но "султанът с меко сърце" Ахмед не намира сила да приложи закона. А това грози властта му с постоянна несигурност, което не е добро за държавата. И той трябва след един такъв пореден кървав заговор (при който самият султан едва оцелява!) да вземе непосилното му решение: да нареди убиването на братчето му Мехмед! Снощи гледах последната серия, в която отново излезе на преден план този въпрос, който "мекушавият" султан дълго време протакаше. Много ми е интересно да разбера какво ще реши той. Да, изобщо не е лесно да си султан, да си държавник, крайно тежка е тази работа, глупаци са тези, които си мислят, че е толкова лесно и просто да си цар! (При демокрацията, при демократичната държава нещата още повече се усложняват, но демократичните процедури имат един "малък кусур", именно заради т.н. "колективна отговорност" изчезва сякаш изобщо отговорността! Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! Живот и здраве да е скоро ще продължа.
Всичко у нас е колкото искаш глупаво, погрешно, неправилно… сряда, 9 август 2017 г. Продължавам размислите (и записките) си по темата за вземането на разумни решения. Стигнах до констатирането на несъмненото положение, че при човека умът и чувствата са душевни сили с противоположна насоченост, това, което иска умът, винаги не е приятно на чувствата (и обратно), целият проблем е как тези две основни и враждуващи помежду си душевни сили да бъдат помирени, да бъдат предразположени да заработят в синхрон, подпомагайки се, а не пречейки си. "Главата" и "сърцето" са двата полюса, в които са локализирани въпросните две душевни сили, който са способни да раздират душата на човека. Разумът пък е онази велика душевна (и духовна) сила, която успява да синтезира, да синхронизира, да обедини в 22
едно ресурса на ума и чувствата, успява да постигне тяхното единство; постигането на тъй потребната ни разумност може да стане на почвата на философията, да, заниманията с философия ни помагат да застанем на такова едно по-високо становище или ниво, което, от друга страна погледнато, е израз на една развита, одухотворена душевност.
Мои "древни" снимки от морето, от младежките ми години... Разумни и мъдри решения, оказва се, са способни да вземат ония личности, чиято душа успява да балансира исканията на ума с тези на сърцето, на това се дължи и жизнената достоверност на подобни разумни и мъдри решения. Значи разумно мисли онзи, която се допитва до сърцето си, който не игнорира онова, което сърцето му иска или предлага, при такива хора умът и сърцето се намират в постоянен пълноценен диалог, те си сътрудничат, помирили са се, отдавна са прекратили враждата си. Такива хора именно мислят философски, постигнали са онова философско умиротворение, което ни е така потребно – ако искаме да живеем пълноценно, както подобава на пълноценно и смислено живеещите човеци. Съответно на това и останалите душевни сили (въображение, воля, вяра, интуиция, памет...) също подпомагат разумния Аз на такива пълноценно живеещи личности, всяка допринася за постигането на тъй потребната ни пълнота или пълноценност. Когато обаче това не е постигнато, тогава решенията ни неизбежно са ощетени, едностранчиви, едноизмерни, осакатени даже, такива грешни, глупави решения вземат индивидите, при която някой отделно взета душевна сила, било ума, било чувствата, било някоя трета, е станала хегемон, господар, тиранин в душата им, а всички останали душев23
ни сили живеят в раздор с нея, враждуват, мъчат се да отстояват своето, но тях никой не ги зачита. Онази душа, която свободата на душевния живот е нещо непознато, иначе казано, в която е налице такава една тирания, просто няма как да се вземат разумни, смислени или пълноценни, а това означава мъдри решения. При много хора умът е станал такъв един суетен тиранин, който самоцелно властва, поради което и решенията на такъв ум са ощетени откъм онази жизнена достоверност, която могат да ни доставят само чувствата. При други хора някакво капризно чувство (примерно завист, злоба и прочие) до такава степен е овладяло душата, че в подобна нещастна душа умът няма как да бъде чут, неговите съвети биват изцяло игнорирани; правете си сметката какви ще бъдат тези решения, разбира се, те ще бъдат възможно най-глупавите. Такъв един овладян от глупава страст човек прави грешка след грешка, която, разбира се, е очевидна за околните хора, ала техните предупреждения, естествено, не биват чути, също така са игнорирани, което води до още поголямо затъване в неразумността. Противоотровата на глупостта, естествено, е диалогът, разговорите, обсъжданията, дискусиите, дебатите – но нима неразумният, суетен, глупав, овладян от глупави страсти човек си позволява този разкош да участва в подобни дебати?! Не, разбира се, такава една разумност за подобни хора е непосилна, те продължават да вярват, че единствено те са прави, не слушат никой, не приемат нищо различно, казахме, тяхната емоция, тяхната заслепяваща ги страст е техен жесток тиранин, който всекидневно и най-жестоко ги изтезава. Верният подход към такива нещастни хора е да успеем някак да ги предразположим все пак към диалог, към участие в душеспасителни дебати; това обаче, от опит зная, изобщо не е лесна задача. Обичайното е такива хора да продължават да вземат своите страстни глупави решения докато си разбият главата; даже когато са се изцяло орезилили, те продължават да вървят по пагубния път, продължават да са верни на себе си, т.е. на глупостта си. Това е не просто душевна слепота или глухота, това е крайно опасен блокаж и страшна деформация на естествения, пълноценен душевен живот, пръв признак на който, както казахме, е свободата. Наопаки на това, робуването на която и да била суетна, капризна, самозабравила се душевна сила неумолимо води до вземането на погрешни, на изцяло глупави решения. Примерно при хората, които са на власт, е най-често срещана манията, свързана с вярата в собствената изключителна "непогрешимост", просто такъв човек си е втълпил, че е най-умният, че неговите решения са винаги най-добрите, най-правилните; това, че е на власт, илюзорното чувство за всемогъщество (глупавото усещане, че властта ти дава "правото" да си правиш каквото ти скимне), подхранва ежечасно тази толкова коварна мания за непогрешимост; и такъв самозабравил се властник продължава да произвежда глупост след глупост, грешка след грешка (докато си разбие главата). Всяка мания в корена си съдържа някаква глупава страст, дължи се на капризна емоция, примерно някой те е излъгал, че си най-умният, а ти си проявил глупостта да му повярваш, да му се вържеш на ласкателството. Сами знаете, че властниците обикновено са обк24
ръжени от лакоми глутници, съставени от състезаващи се един с друг ласкатели или подлизурковци. По тази причина обикновено властниците всекидневно са насърчавани от ласкателите да вярват в своята "изключителност", в "необичайно силния" си и най-проницателен ум, в "далновидността" си и прочие, и так далее, и тъй нататък, и тинтири-минтири, и ала-бала.
Затова истинска рядкост са управниците, властниците, които успяват да си запазят трезва оценка за своя действителен умствен потенциал, всеки човек, в това число и първият властник, има някакъв разсъдък, но едва ли пък неговият ум е "найгениалният", "най-правилно мислещият" и прочие дивотии. Действително умният човек има една-единствена страст – той обича да разговаря, да обсъжда проблемите с други умни хора, с които се обкръжава – и такъв човек все пак има достатъчно ум за да не се връзва на безскрупулните лъжи на ласкателите, на подлизурковците, които, знаем, се трудят така неуморно с едничката цел да черпят ползи, дивиденти от благоразположението на разложилия се от толкова разврат вманиачен властник. По тази причина власт изобщо не трябва да се поверява на хора, чиито душевен и личностен потенциал е скромен, да не кажа мизерен; на съблазните на властта могат да издържат само широко скроени личности, чиито душевен хоризонт е поголям, а това означава, че в душите им цари тъй нужната ни свобода (несвободата е ограничение, стесняване на душевния ни хоризонт). Най-коварното е обаче, че точно такива личности, които са най-подходящи за да издържат на коварствата на властта, изобщо не се стремят към власт; причината е, че властта е илюзия за всемогъщество, за мощ, докато истинската мощ е духовното превъзходство, което те и без нея си имат. Към власт по тази причина се стремят предимно индивиди с крайно скромен, да не кажа жалък умствен, душевен и изобщо личностен потенциал. 25
Примерно най-некадърните сред учителите, понеже нямат нужните качества да вършат тази толкова сложна духовна по естеството си дейност, имат единединствен изход, имат едно-единствено спасение: почват да драпат с всички сили да добият някаква властчица, а да станат помощник-директор, я директор ("Ех, пей душо, че се сбъдна моята най-дълбока страст: да властвам, т.е. да мога да мачкам ония, които ме превъзхождат – и така ще им отмъстя стократно за "крещящата несправедливост" да са по-кадърни от мен!"), я... инспектор (тогава пък некадърникът ще властва над директори, също такива некадърници като него, а и директори, и инспектори, и министерски чиновници в общ единен фронт ще мачкат всичко що-годе талантливо, що е останало в толкова печалната ни образователна система!). Абсолютно същото е, предполагам, и в останалите сфери на живота, принципът, казахме, е този: към власт се стреми онова, което е така некадърно и нещастно, е толкова ощетено от живота, че без нея то е направо загинало, просто нема смисъл да живее; докато властта е единственото му спасенийце. Правете си сами извода защо сред властниците ни почти не се срещат демократични, проникнати от един искрен демократизъм, а това значи душевно богати лидери; там обикновено се срещат предимно авторитарни нещастници, чиито душевен и личностен хоризонт е направо така жалък, че повече едва ли може да бъде. Ето една от причините нещата в такова едно общество изобщо да не вървят. И това нищо чудно да е главната причина и за бедността на такива едни общество, в които на властническия пиедестал е поставена самата некадърност, иначе казано, самата глупост! У нас пък вече масово осъзнаваме, че простаците са така многобройни, че вече узурпираха цялата власт, те са навсякъде, те дирижират положението и властват във всички звена на държавната йерархия (а и в сферите на бизнеса, предполагам, у нас нещата не са кой знае колко различно, защото в условията на пълна деморализация, деградация и корупция едва ли и в тази сфера може да оцелее и да се утвърди нещо що-годе способно, честно, чисто, талантливо, творчески мислещо, свободно, дръзновено и прочие. Това са принципни положения, които не бива да забравяме. Понеже в тях се крие същността, прякото разгадаване на загадката, разнищването, разбулването на тайната. Останалото вече са подробности. Но и те си имат своето значение за разбирането. Тия дни, размишлявайки по темата на настоящата си книга, се обърнах назад в собственото си минало, търсейки по-изразителни примери за решения, които сам съм вземал, които ми се е налагало да вземам. Сещам се, примерно, за унизителното положение, в което се бях оказал още в началото на своята професионална кариера, в младостта ми – когато като учител в гимназията в гр. Своге живеех бедно, под наем в една таванска стаичка, да, обаче се случи една сурова зима, в ужасните студове започнаха да спират и тока (отоплявах се в електрическа печка, която и без това изобщо не можеше да загрее стаичката ми), на мен ми се налагаше след часовете в училище да се прибирам в стачката си и да лежа в леглото покрит не само с юрган, но и с... дюшек, имаше един в повече, и него използвах, опитвайки се да се скрия от вледеняващия всичко студ! (Даже водата в бутилката замръзваше!) Нито 26
можех да чета, нито нищо, презглава покрит, така трябваше да стоя по цял ден и по цяла нощ! Разбира се, да пътувам до София за да се движа в ужасния студ пак не беше добра възможност, да не говорим за това, че учителската ми заплата беше твърде мизерна. (Прекрасно си спомням, че началната заплата на специалист с висше образование беше 155 лева, толкова благоволяваше да отпусне на найучените хора в държавата всемогъщата "Партия"!) Ужасно нещо е обаче студът, заради който аз не можех да си върша обичайните занимания, най-първото от които беше четенето и писането. (Опитвах се да чета някак на светлината на свещ, сложена при мен в отопляваната от собственото ми тяло "пещера", която оборудвах на леглото си, но такова едно четене беше мъчение!) И след като студовете не преставаха (каква люта беше тая зима, още настръхвам като си я спомня!), тогава аз се видях принуден да прекратя мъките си и да... напусна работа, да, по такава една глупава причина (студът!) аз се принудих да напусна училището в Своге и да се върна в родната си къща в Долна баня (където все пак беше топло, отоплявахме се с дърва; посред зима в Своге аз не можех да реша проблема с осигуряване на отопление с твърдо гориво!). Тогава именно си намерих работа като възпитател в съседния град Костенец, а след шест месеца се явих на конкурс за асистент в Пловдив, спечелих го и се преместих да живея вече в Пловдив. (В адския студ в таванската стаичка в Своге аз изобщо не можех да се подготвя за изпитите за асистент, да не говорим за това, че в ония години въпросните "конкурси", както, прочее, и досега, в нашенските родни условия, бяха доста специфични, те биваха спечелвани винаги от хора с връзки, от хора от "големото доброутро", аз имах голям шанс, писал съм по този въпрос, но ще припомня: на самия конкурс лицето, за което конкурсът беше нагласен и проведен, беше хванато да преписва, наложи се да бъде дисквалифицирано понеже останалите кандидати, с изключение на моя милост, видели това, аз се бях увлякъл в писане и нищо не съм забелязал, по тази причина конкурсът по изключение се проведе обективно, аз спечелих най-високи оценки и макар че бях без абсолютно никакви връзки, вероятно единствено с Божията помощ, спечелих конкурса; разбира се, близо четири месеца властта в ПУ и Пловдив е разсъждавала дали да повери това място на абсолютно непознат "ничий" човек, в крайна сметка аз все пак бях одобрен от Факултетен съвет, предполагам това пак е станало единствено по Божията воля!) Такива работи. Това е едно от моите решения, за които се сетих тия дни и реших да ви пиша. А ето още едно, което е свързано с най-важния по моето разбиране проблем за избора на професия; ще разкажа как се случиха нещата с мен. Аз бях "пълен отличник" в гимназията в Долна баня, взех диплома, в която всичко отгоре до долу беше все шестици, имах само една петица - по... пеене (заради тази петица ми дадоха сребърен медал, не златен, тогава на пълните отличници даваха и медалчета!). И дойде момента за кандидатстване за "вишо образование", абе изобщо момента за избор на това какво да уча по-нататък, какво да работя, как да си изкарвам хляба и пр. Моите родители бяха обикновени трудови хора, партийци или комунисти не са били, баща ми, Бог да го прости, беше строителен работник, майка ми, Бог да й дава живот и здраве, беше шивачка, а в един момент пък напусна 27
шивашкия цех за кожени изделия, където работеше докато аз бях ученик понеже там заплащането беше много мизерно, горката, получаваше по 90 лева заплата, принуди се да започне работа, в която заплащането е било по-високо, а именно като общ работник, иначе казано, миячка в кухнята на столовата към рудника, там заплатата е била поне два пъти по-висока, давали са някакви мизерни пари и за нощните смени, добавки за "вредни условия" и пр.; затова аз като почнах да се готвя да кандидатствам за студент, майка ми, за да може да ме издържа (в този момент баща ми се разболя и беше вече инвалидизиран), си смени работата и започна, както казах, в кухнята към рудника; да добавя и това, че след няколко години тя израсна в професията си, стана помощник-готвачка, а в един момент и готвачка, завърши успешно съответните курсове и заплатата й още повече е пораснала. А на мен майка ми и баща ми бяха дали пълната власт да решавам сам какво да правя, какво да уча, какъв да ставам и пр. И аз следваше да реша този въпрос напълно сам. Избирах между следните варианти.
Първото, което ми се прииска да избера, кой знае защо, вероятно заради наближаващата военна служба, беше хрумването ми да искам да завърша военно училище (!); между другото моят пръв братовчед, също пълен отличник, ний с него бяхме първенците на нашия клас, завърши бляскаво военно училище, стана инженер и пр.; изглежда в ония времена и условия военната кариера е била нещо найпрестижно. Да, ама мен ме препъна това обстоятелство, че бях... дюстабанлия, бях с т.н. "плоско стъпало", за огромно мое съжаление военната комисия, пред която се явявахме периодично, ми заяви, че трябва да забравя за стремежа си към военната кариера (такива като мен с плоски стъпала не можели ефективно да маршируват, 28
представяте ли се какво ме спаси от такъв един избор?!). Аз, между другото, исках да стана не просто офицер, а... "политически офицер", причината е, че като ученик се бях прочул с това, че много бях вещ в изнасянето на беседи за "международното положение" пред класа, класната редовно ме използваше за това нещо, удаваше ми се "да разтягам локуми" за "ситуацията по света и у нас", бил съм още тогава нещо като "политически анализатор" и коментатор, какъвто, сами знаете добре, съм си и досега. Та значи съм искал да стана "комисар", така наричаха тогава политическите офицери, те си и бяха такива де, казвам това, нека да се лепне и това "петно" в моята биография (има "антикомунисти", които няма да пропуснат да ме клъвнат като змии и по тази пункт, нищо де, свикнал съм!). Като се оказа, че "комисар" от мен няма да стане по причина на това, че съм дюстабанлия, тогава на мен ми хрумна да ида да уча за... готвач! Да, да стана готвач винаги ми се е искало, включително и в ученическите ми години, от дете даже съм готвел в къщи, и то доста хубави манджи (аз и до днес готвя много хубаво, стига да имам пари за продукти, сега обаче съм в такава финансова криза като безработен, че май ще се мре тази зима от глад... но да не се отклонявам обаче от темата си!). Та значи много исках да стана готвач, да, ама бидейки "пълен отличник" в един момент ми се е видяло, предполагам, че не бива нахалост да отиде това голямо учене, което ударих по време на гимназиалното си обучение, ето затова реших да не ставам готвач, а да опитам нещо друго. Към техниката и към математическите, точните науки нямах пиетет, имах обаче влечение към духовните неща, към науките за човека. И още тогава вече бях чел Платон, имах добър учител по философия (тогава този предмет се включваше към предмета "основи на комунизма"!), той беше интересна личност, богословие беше завършил, пък после философия, вместо да стане поп, беше станал учител, тоя човек ми повлия и ето, аз реших да ставам... философ! Да, ама друга една страна от мен, от душата ми, ме дърпаше към... правото, исках да ставам било адвокат, било съдия, било прокурор, представяте ли си?! И реших също така да пиша и правото като мой избор. Историята пък винаги е била моя страст, така че реших на трето място да пиша "История"; подредих ги така: философия, право, история. Изпитите бяха едни и същи, по български език и литература и по история (плюс по "политическа подготовка", т.е. по комунизъм, и такъв изпит държаха всички кандидат-студенти в онези блажени времена на непрежалимия комунизъм!). И аз седнах да чета здраво, спомням си, че толкова сериозно се подготвих, че сам си развих всички теми по история, ползвах едни дебели томове, издание на БАН, още пазя тия тетрадки голям формат, които години наред майка ми раздаваше на други хора да кандидатстват, сума ти народ беше приет да учи в университет с тия мои тетрадки по история!). Подготвих се така добре, пък и балът ми беше толкова висок, че се оказа, че съм приет и в трите специалности, тогава най-трудно се приемаше по философия (спомням си, че за донаборници, младежи, на които предстои военна служба, бяха отпуснати само... 7 места за цяла България, става дума за Софийския университет!), за правото имаше доста повече места, аз и там бях приет. И ето, дойде страшния момент за избор: останаха в крайна сметка 29
философия и право. Трябваше да избирам сам какво да запиша. Мислих много. Ясно е какво избрах. Правилен, разумен ли е бил този мой избор?
И сега... снимката е отскоро Знаете, че правото е съвършено друга област в сравнение с философията. Имам предвид като тип професионално занимание. Да си адвокат или съдия и да си учител по философия – кое ли е по-доброто, кой ли избор е по-разумният?! И двата избора предопределят доста различно бъдеще и форма на живот, така да се рече. Дали съм щял да става добър юрист, дали съм щял да имам бляскава кариера, какво щях да представлявам сега ако някога бях избрал правото? Нищо не мога да кажа по този въпрос, въпреки че доста добре се познавам. Кариера едва ли щях да направя, въпреки че съм имал доста шансове. Но подлизурко от мен не става. Аз съм по душа "вятърничав идеалист". Нищо чудно да бях някакъв "келяв адвокат", който "едва връзва двата края" сега – ако бях избрал правото, най-вероятно това щеше да стане. Сега пък съм оплют и обруган от арогантните бюрократи в образованието скромен, но безработен учител по философия. Знаете, че бляскава академична кариера аз не направих, даже професорска титла не взех, нищо че в последните години тия титли ги продават евтино "на килограм". Милата ми майка много жали за това, но тя мисли по тази логика, по логиката на социалното признание. Мен пък тия неща слабо ме вълнуват. Сега съм автор на сума ти книги, това един ден може и да бъде оценено, е, поне някоя и друга книга ще останат от мен след като ме няма на този свят. Разумен ли е бил изборът ми за философията тогава? Практично 30
мислещите хора, разбира се, ще оценят, че изборът ми е бил крайно глупав, нали така? Те иначе и не могат да мислят. Адвокат, разбира се, е по-добре да бях станал. Да, ама адвокат с "идеалистични наклонности" дали пък не е "противоречие в понятието", т.е. дали не е абсурд? Абе работата, както виждате, се заплита. И аз, "юноша бледен", пълен с романтични копнежи, разбира се, записах да уча философия. Ала първо следваше две години да бъда войник. Това е вкратце. Тогава "Партията" избираше някои неща вместо нас, всъщност повечето... Спирам дотук за днес. Живот и здраве да е ще продължа друг път. В тия горещини изобщо не ми се пише, знам ли защо, но това може да е причината. Пък и екзистенциалната криза, в която се намирам (ужасно унизително е на човек на моите години да му се налага да живее без никакви пари, в принудителна и то наказателна, за непослушание, безработица, без стотинка в джоба, страшно е!), няма как, ме терзае допълнително. Ужасно е това безсилие нещо да промениш. Ето и сега ми се налага да мисля какво да правя, какво да работя, как да се прехранвам и пр. Имам купища непродадени книги и още повече непродадени списания (които съм издал предимно с изгладувани пари – от мизерната ми учителска заплата!), а сам не мога да си купя коричка хляб, представяте ли си колко голяма е такава една несправедливост? Но такъв е животът у Нашенско. У нас всичко е до крайна степен неразумно и несправедливо. Всичко у нас е колкото искаш глупаво, тъпо, погрешно и грозно. Нищо де, това показва само, че имаме огромно поле за изява – в борбата за промяна и обрат към доброто и разумното! Поле за изява имаме, само дето повечето нямаме воля за нищо, но това е друг изконен български дефект. Хубав ден ви желая! Мислете над поставените проблеми, ако измислите нещо, информирайте ме, не мълчете като пукъли! Проговорете малко де, мълчаливци такива!
Нека да се ползваме от тъй великодушния дар на разумността, който толкова щедрият Бог ни е дал! четвъртък, 10 август 2017 г. И така, постигнахме следния важен извод в своите търсения, насочени към решаването на проблема как човек може да взема наистина разумни решения; и този извод може да се изрази с думи ето как: Истински разумни решения вземаме когато в тяхното изготвяне участват всички до една душевни сили, всяка от тях допринася за постигането, за раждането им, т.е. свободният равнопоставен диалог на душевните сили е първата предпоставка за да почнем да мислим разумно, мисленето ни да се издигне до нивото на разумността, а решенията ни, респективно, да са истински разумни, мъдри и добри. Вкратце казано, свободата в пределите на душата е тази главна причина да започнем да мислим разумно. Който постигне тази свобода, той ще има въпросната 31
благодат на разумното, на мъдрото мислене, единствено решенията на такъв човек могат да бъдат истински разумни. Повечето хора не са успели да постигнат такава една вътрешна свобода, по тази причина мисленето им е обременено от всички несъвършенства, непълноти, дефекти, едностранчивости и изкривявания на неразумността, затова и решенията на такива хора са съвсем незрели, криви (противоположна дума на прави), принудени, потиснически (понеже потискат тази или онази душевна сила, не й дават нужния простор за разгръщане на нейните таланти), иначе казано, решенията на такива хора са глупави, неразумни, погрешни, неправи. Найчесто решенията им са обременени от някаква неразумна страст, от някаква негативна емоция, която е така овладяла душата, че е станала неин тиранин или господар; такава една емоция има съответната тиранична власт, по причина на която другите душевни сили, които са способни да я предпазят от грешката, просто не могат да повлияят, да бъдат задействани, да дадат своя принос.
Примерно, ако си допуснал душата ти да бъде овладяна от силен негативизъм по отношение на даден човек (ти просто си започнал да го мразиш и не успяваш да контролираш въпросната си емоция по отношение на "дразнителя"), то на тази база всичките си съждения, преценки и решения по отношение на този човек ще бъдат вече съвършено погрешни, изкривени, неверни, неправилни. Това е найчестия случай: емоцията тиранизира и властва останалите душевни сили, а по тази причина човекът мисли крайно пристрастно, обикновено в негативен план. Чувството е много капризен и суетен господар, от тиранията на който много трябва да се пазим. И тук ще си позволя да вметна, че по принцип понеже при жените емоционалността или чувствителността по начало е водеща душевна сила (умът пък е чисто мъжката потенция; двата пола в това отношение са хем противопоставени, хем взаимно се допълват, на тази база са си така необходими за достигането на жизнената пълнота!), то именно на тази именно база женското мислене е изначално 32
обременено с въпросната пристрастност или предубеденост: емоцията е найтипичният и разпространен женски "предразсъдък"; на това основание жените много рядко могат да мислят мъдро и разумно, а обикновено мислят капризно, крайно емоционално, решенията им са обусловени от такава една крайна емоционална обремененост. (На това именно основание по начало жени не могат да бъдат добри управници – понеже не могат да вземат балансирани, уравновесени, т.е. разумни решения, за изработването на които са допринесли всички душевни сили в една съвършено свободна употреба; затова е толкова опасно власт да се поверява на капризни, на неумеещи да мислят разумно жени; съществуващите изключения (има и разумни жени, примерно Маргарет Тачър е такъв пример) само потвърждават правилото, че на жени не бива да се поверява власт, щото разумната употреба на властта изисква, казахме, един по-широк душевен хоризонт, една съвършено свободна употреба на всички до една душевни сили или способности. Това, разбира се, не значи, че всички мъже мислят разумно, че щом си мъж, това ти дава гаранцията, че ще мислиш по-пълноценно, истински разумно и прочие, опазил ме Бог от такава една глупава констатация; не, разбира се, пълно е с неразумни мъже, при които на почвата на несвободата на душевния живот, постигната на съвършено друга основа, вземат също изцяло глупави, неразумни решения (мъжете са способни да робуват на какво ли не, примерно най-разпространено е, че голяма част от мъжете робуват на ограничения си ум, също така, въпреки рисковете, нека да отбележа и това, че голяма част от мъжете робуват на... стомаха си, на червото си, много често робуват на... половия си орган, това е една от най-честите мъжки деформации и т.н.). Но ако женската страст са чувствата (и в това отношение жената има едно несъмнено, ала много опасно и коварно превъзходство над мъжа: "коварство, твоето име е жена!"), мъжката страст пък следва да е все пак разумното мислене, това е една мъжка привилегия – за която обаче голяма част от мъжете са съвсем неспособни, което пък и показва, че те едва ли заслужават да бъдат смятани за истински мъже – защото нима има нещо по-печално от глупавия, тъпия, закостенял в мисленето си, ограничено мислещия мъж?! Изобщо разумността, способността да вземаш наистина разумни решения е така рядко срещаща се сред човешкия род изобщо (не ме разбирайте плоско и буквално, т.е. погрешно: може да има и мъдри жени, има много мъдри жени, разбира се, те имат една крайно проницателна и интересна женска мъдрост обаче, която, естествено, не е по силите на мъжа!), разумните хора и личности по тази причина са и най-драгоценния капитал на човечеството и на това основание трябва да бъдат най-грижливо пазени. Но тези истински разумни и мъдри хора са принудени да съществуват сред море от глупаци, от неразумно мислещи хора, тяхната прокоба е да "плуват" сред море, съставено също така и от простаци (темата за разликата между глупост и простотия съм я разглеждал на друго място, нека затова сега да не обръщам внимание на този проблем). И на това основание разумните хора много трудно могат да се наложат, да бъдат признати за такива: подобното се привлича от подобно, морето от глупаци си избира и поставя на на лидерски позиции пак, разбира се, глупаци! В очите на глупака - непременно трябва да отчетем и това, понеже е изключително важно! – разум33
ността изглежда като "глупост", да, за глупака истински разумното е... "глупаво", истината за глупака е "неприемлива" и нежелана, респективно глупостите на глупаците за глупаците са нещо най-"разумно" и дори престижно, те именно и се гордеят с глупостите си! Излишно е да казвам, че за глупаците разумният, мъдрият човек е направо "истински безумец", той, представете си, е "същински глупак", той, няма как да е иначе, е също така "луд", "психически непълноценен" и так далее, и прочие, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири. Затова и, по преценката на тъй мъдрия Платон, човечеството не трябва да чака края на злото – понеже добре философстващите, иначе казано, разумно мислещите личности няма как да бъдат признати за такива от немислещото мнозинство, което изпитва такава неудържима възхита към глупаците – и простаците; но краят на бедите и злините за човечеството ще дойде в една идеално или разумно устроена държава, в която всяко нещо си е на точното място, а пък цялата власт принадлежи на философите, на истински мъдрите, на разумно мислещите хора, на т.н. духовни аристократи, най-добрите сред разумно мислещите мъже. Как обаче философите ще се възцарят или царете ще започнат да философстват добре, достатъчно задоволително, е една загадка, която все още не е разнищена. И по която и моя милост, признавам си, нямам решението, не ми е по силите разумно да реша този толкова важен, направо съдбовно важен проблем. Различните хора са различни тъкмо защото при всеки от тях ситуацията в недрата на душата им е различна, при един водеща душевна сила е умът, при друг чувствата, при трети нещо друго, има хора с неспирно вдъхновение и въображение, има поетични души, има какви ли не души, колкото индивиди има, толкова и души има. По тази причина по съвсем естествен начин стигаме и до своето второ фундаментално положение, до втория си основополагащ извод: свободният или демократичен дебат с участието на различно мислещи индивиди е съществена предпоставка за вземането на разумни решения. Който не обича да обсъжда проблемите с други хора, който смята, че сам на себе си е напълно достатъчен, такъв човек или е много напреднал в мъдростта си мъдрец (но това е нещо крайно рядко!), или пък е, в найчестия случай, е абсолютен глупак, който взема, няма как да е иначе, само глупави, неверни, погрешни решения. Такива хора са и авторитарно мислещи, те също така обикновено страдат от тъй глупавата мания за собствената непогрешимост, т.е. прекалено много надценяват себе си, имат съвсем нереалистична представа за себе си. (Представата им за себе си не може да е друга щом като имат този толкова неприятен дефект!) Затова и аз не мога никога да забравя как когато един доказано разумен човек, бивш или пенсиониран директор на училище, публично и при това най-доброжелателно каза на заместилата го директорка ето тия думи: – Моля те, разбери, допуснала си голяма грешка, така не се правят тия неща, опитай да осъзнаеш грешката си и пр.! а пък въпросната властна и самозабравила се особа, като чу тия толкова справедливи думи, изпъчи гърди, стисна устенца и процеди през зъби следните памятни думи: – Аз никога не греша, аз съм безгрешна! И ще докажа и по съдебен ред, че съм точно такава! Много съм упорита и ще го докажа непременно, ще видите! 34
Разбира се, тази самозабравила се властна особа (подвизаваща се от известно време в сферата на толкова печалното ни образование) загуби въпросното съдебно дяло, но и това не й помогна да разбере и осъзнае грешката си; очевидно манията за непогрешимостта й така силно я владее, че никаква трезвост не й е по силите; та след това, за да постигне тъй страстно желания реванш, пак дръзна да направи абсолютно същата грешка, пак допусна съвсем същата глупост, сега пак й предстои по съдебен ред да доказва своята, представяте ли си, тъй куриозна "непогрешимост"; естествено, че пак ще загуби дялото, е, нищо чудно да се погрижи да го спечели по неправомерен начин (чрез типично нашенския начин: благодарение на връзки със съдиите!), но това едва ли ще докаже и то по съдебен ред, че е единствения "изцяло непогрешим" управник на планетата Земя! Както и да е, да оставим този екстремен случай настрана. За момента обаче казах, струва ми се, главното: разумни решения се вземат само като плод или резултат на един непрекъснато заседаващ "вътрешен симпозиум", в който на съвсем равнопоставена, а това значи свободна основа участват всички до една душевни сили; а пък за да бъдат активирани и предразположени тия душевни сили за участие в толкова съдбовния симпозиум (гръцката дума "симпозиум" нали си спомняте, че означаваше "пиршество", "пир", ама недейте да свързвате тази дума с лакомото пиене на ракия, моля ви се!), та значи за да бъдат активирани и предразположени душевните ни сили, това може да стане като преди това ние самите участваме в съвършено свободни и демократични дебати по интересуващите ни проблеми, в които, казахме, също така равнопоставено участват различно мислещи събеседници. Това са двете условия за вземане на разумни решения: разговори, диалози, обсъждания, непрекъснати и дръзновени, неуморни, било вътрешни, било външни, с участието на много и то заинтересовани именно от истината, а не от нещо друго хора или личности. Който обикне да участва в такива непрекъснати, било вътрешни, било външни разговори (казахме, при вътрешния диалог и разговор, в който участват собствените ни душевни сили, няма как да усетиш някога скука, защото събеседниците ти са твоите собствени душевни сили, това е обичайното занимание на разумно, т.е. на философски мислещия човек, който наистина не знае що е скука, що е безделие, що е душевна инертност и що е заспалост на душевните му сили!), такъв човек ще преуспее във вземането на разумни решения, такъв ще се ползва от тъй великодушния дар на разумността, който толкова щедрия Бог ни е дал; това, че решенията на такива разумни хора не изглеждат "съвсем разумни" на останалата част от глупавото иначе човечество не променя факта, че такива хора се безценни направо за съществуването на общността. (Такива, между другото, са истинските учители, такава, прочее, е духовната мисия на истинския учител, на която толкова малко днешни учители са все още верни!) Ще спра да пиша този текст понеже имам и друга работа, малко принудено правя това, ала няма как. Роди се в главата ми интересна идея, не знам на вас как тя ще изглежда, на мен в момента ми се струва, че тази идея е направо превъзходна и великолепна дори, нямам думи даже да кажа колко е... страхотна тази идея, що ми се яви в душата вчера в късния адски горещ следобед, когато се разхождах в един 35
парк и разговарях с моята толкова добра и мила съпруга. Каква е именно идеята ми ще разберете съвсем скоро, стига да успея тази заран да я изложа подобаващо на хартия. (Или да отложа писането по тази тема за утре, живот и здраве да е само щот сега съм вече малко изморен?) Ще видя, ако ми стигнат силите, ще опитам да напиша и този текст. А сега-засега ето, завършвам съвсем обичайно: нека хубав да е денят за вас, бъдете здрави! До скоро!
"На Агората..." от 3 август 2017 г., тема: Кои решения са истински разумни? четвъртък, 10 август 2017 г.
Приятно гледане, приятни размисли!
36
Съдбовният проблем не само на демокрацията, а и на българската пародия на демокрация петък, 11 август 2017 г.
Библия, Изход, 23-2 Кратък мой коментар: Библейско правило, което направо зачерква принципа на демокрацията (решава мнозинството!), какво да правим сега при това положение? Къде е изходът? Правилно, разумно решава не мнозинството, правилно решават мъдрите, разбиращите от проблемите хора, които никога не са мнозинство! (Умните, разумните, добрите хора няма как да са мнозинство!) Нима не разбирате, че тук е проблемът не само на демокрацията по принцип, а и особено на българската такава. Ами какво става с увлечението напоследък по референдумите? (Брекзит) Ами какво значи тази епидемия на популизма и на демагогията? "Народът никога не греши!" – откъде-накъде? Доказано е, че истината е съвсем друга: народът (мнозинството) винаги греши! И историческия опит, и животът, и всичко доказва това.
37
Как в главите ни да започнат да се раждат значими мисли по истински важните проблеми? понеделник, 14 август 2017 г.
И дърдорим общо взето предимно глупости. Целият проблем, оказва се, е този: как да направим така, че в главите ни да почнат да се раждат значими мисли по истински важните проблеми. ДОБАВКА: И още нещичко написах във фейсбук, опитвайки се да предизвикам размисъл и разговор у повече хора, ето това: Онова, от което завършеният роб най-много се страхува, е свободата; трепери да не би да го "освободят"! :-) (На друго място казах, че думата "освобождаване" у нас я свързват с... уволнението!)
38
Защо ли Бог още търпи нашата безчовечност?! понеделник, 14 август 2017 г.
Утре, вторник, 15 август, от 9.30 часа съм поканен при един следовател от Второ полицейско управление за да свидетелствам по случая за баба Марийка, за който дадох преди близо месец сигнал до прокуратурата: виж Отворено писмо до Прокуратурата по безпрецедентно безчовечния казус на баба Марийка. Заедно с мен трябва да дойде и баба Марийка, от която следователят иска всички документи, които има по случая. Затова тази сутрин към 8 часа ще ми се наложи да циркулирам по бул. Пещерско шосе – за да се срещна със самата баба Марийка и да й кажа, че утре ни викат в полицията. Ето последният ми разговор с баба Марийка: Днешният ми разговор с изгонената от своя дом баба Марийка, която вече пет месеца спи на улицата, послушайте думите на тази възрастна жена, може пък нещо да се пробуди в сърцата, знам ли?! Днес беше изключително прохладна нощ – как ли баба Марийка е изкарала нощта? Миналата седмица (пък и по-предишната седмица) в предаването си по Пловдивската обществена телевизия (виж видеото) си позволих да апелирам към пловдивчани да направим нещо щото да помогнем да се реши жилищният проблем на баба Марийка, т.е. да й намерим една стаичка, в която има елементарни условия за живот, оказа се, че до този момент апелът ми няма никакъв отзвук или отзив: пълно мълчание! Излиза – аз такъв извод си правя – че хората до такава степен са безчувствени, че изобщо не ги трогва това, че едно човешко същество (при това става дума за една стара жена на 84 години!) вече пет месеца спи на голата земя, на улицата, там нейде в тръните. Не ги трогва, щото ако някой човек беше трогнат истински той щеше да направи нещичко да й помогне, да съдейства за решаването 39
на проблема, вероятно има много хора, които до такава степен са безразлични към чуждата участ, че даже и не се захващат да мислят по този случай, ако се замислят малко, биха могли, примерно, да открият, че има някакви възможности, от които ако се възползваме, баба Марийка ще има къде да спи, ето това е нещото, което трябва да бъде решено колкото се може по-скоро! Защото институциите могат още месеци и години наред да произвеждат купища документи, но нещо реално да чакаме да бъде направено от тях за решаването на проблема аз вече не вярвам. Ние, гражданите, ние, човеците (има ли все още такива сред нас, сред хорското множество?) сме тези, които трябва да помогнем – стига нещичко човешко все още да е останало у нас. Ала такова, до този момент, аз не откривам, на съзирам, не констатирам: това ледено мълчание точно това ми говори и показва. Баба Марийка не желае да си променя квартала, тя желае да продължи да живее в района около своя дом, от който е изпъдена от "тъй справедливо възмутените" и от "така човеколюбивите" иначе нейни съседи. Става дума за района по протяжение на бул. Пещерско шосе от кръстовището с бул. "Васил Априлов" до кръстовището при Хирургиите, в този район се движи баба Марийка. В този район тя се грижи и за уличните котки и кучета. В него трябва да опитаме да й намерим една стаичка, по възможност с дворче, на първия етаж, нещо от рода на лятна кухня, с баня и тоалетна, смятам, че такова нещо би могло да се намери, стига повече хора да се постараят по хуманни причини да помогнат, да съдействат. Всеки, който живее в този район, или пък просто желае да помогне, би могъл да се разходи из него и да попита тук-там, където има къщички с дворове, щото в блоковете е значително по-трудно, цял апартамент да й се наема просто няма нужда. Не знам какво повече да кажа, че да провокирам известно човешко участие в проблема на баба Марийка, мисля по него, ето какво измислих, мисля, че този аргумент може да накара някои хора да се замислят малко по-сериозно и да осъзнаят за какво всъщност става дума. Щото явно повечето хора не разбират, не им се удава да постигнат верния, точния смисъл, поради което именно се държат така неадекватно. Когато някъде са потъпкани нечии "чужди" човешки права, в защита на тези човешки права би следвало да се вдигнат всички ония човеци, които са осъзнали простичката истина: когато някой си дръзне да тъпче човешките права на "онзи там човек", той в негово лице фактически си позволява да се гаври и с моите човешки права – щото и аз също съм човек, следователно, посегателството срещу нечии "чужди" човешки права е посегателство именно и срещу моите човешки права! Това е от една страна. Ние, скудоумните, си мислим, че човешките права на "някаква си там баба Марийка" са си само нейни, че проблемът, дето се вика, е само неин, но допускаме фундаментална грешка: щото това, което се случва на баба Марийка, във всеки един момент може да се случи и на теб самия, никой няма гаранция, че на него това не може да се случи, а именно да остане без дом, да му се наложи да започне да спи на улицата. Ще каже някой: глупости, Грънчаров, това на мен не може да се случи, щото аз, за разлика от твоята баба Марийка, уважавам правилата на общността, никога няма да ги наруша така драстично, както тя ги е нарушила, ерго, мен самият никога няма да ме изгонят от собственото ми жилище! Добре де, 40
така да е, драги ми умнико (няма да те наричам "скудоумец", макар че си точно такъв!), но ти защо не се опиташ да погледнеш на проблема по малко по-друг начин: сега това се случва на баба Марийка, тя спи на своите години на улицата и найвероятно скоро ще се разболее и ще умре, всички ние гледаме сякаш сме говеда е не реагираме, наблюдаваме сеира и мълчим и по този начин допускаме страшен грях; добре де, ти, драги ми умнико, не вярваш, предполагам, в Бога, но не допускаш ли възможността ако Бог все пак има, самият бог да се възмути от нашето безразличие, от нашата безчувственост, от нашето тъпоумие и заради греха, който допускаме, да реши да ни накаже, а, нима това не е възможно да се случи, ний сме затънали и в други грехове, не ни е само грехът спрямо баба Марийка, имаме си предостатъчно и други грехове! Е, разсъждавай сега нататък логично, нали уж ли голям умник: Бог решава да ни накаже и ни праща едно земетресение, в резултат на което в един момент всички оставаме без домове, на всички, които оцелеем от земетресението (някои няма да имат този късмет и ще загинат!), ще ни се наложи точно като баба Марийка да почнем да спим на земята, за да разберем как й е на нея сега, как тя се чувства, ний това в момента не го разбираме, по тази причина напълно заслужаваме Бог да ни изнесе един такъв практически урок, та да разберем и усетим всичко, какво ще кажеш, справедливо ли ще е Бог да ни помогне именно по този начин да разберем как се чувства баба Марийка като спи на улицата, на голата земя? Справедливо е, нали така? Щом иначе не разбираме, май ще се наложи Бог да ни постави в такова едно изпитание, та да научим всичко и да се поправим – щом иначе не щем да разбираме. Сега усещаш ли, драги ми скудоумецо, защо просто ти се налага да не се държиш така коравосърдечно като безучастно гледаш как баба ти Марийка, която уж ти е никаква, спи на голата земя всяка вечер вече пети месец, а ти в това време се протягаш блажено в чистите си чаршафи и изобщо, ама изобщо не ти пука за нея! баба Марийка също така няма къде да се измие и да се изкъпе, няма къде да си изпере дрехите, баба Марийка по тази причина мирише, смърди, да, ти като я срещнеш, ще си хванеш с пръсти чувствителното носле, но ето, сега осъзнаваш ли, че за нейното положение и ти самият имаш някакво участие, имаш някаква заслуга - защото ако ти не беше такъв, това на баба Марийка изобщо нямаше да може да се случи, да, на баба Марийка тия неща нямаше да се случат ако ти не беше такъв, ако около теб не бяха такива хората, които са точно като теб, ако вие всичките бяхте различни, това нещо на баба Марийка нямаше как да се случи. Още когато е била в своето жилище години наред с котките си никой, абсолютно никой не е дошъл да види как живее и да опита с нещо да й помогне, та да й се реши проблемът: ако не бяхте такива, ако не бяхме такива, проблемът на баба Марийка нямаше да възникне. Той нямаше да възникне и ако социалните служби си бяха свършили качествено работата и пр. Но понеже нищо у нас не е както трябва да бъде, ето, допуснали сме да се случи проблема на баба Марийка, който ни дава шанс да се променим малко и да започнем да приличаме на човеци, да, ама ний до този момент не се ползваме от този шанс, милостиво, предполагам, даден ни оня същия Бог, който все още ни търпи безобразията, бездушието, безчувствеността, 41
да, Бог още ни търпи безчовечността – Неговото великодушие е колосално! Ний отдавна заслужаваме да ни накаже жестоко, ала Той, добрият Бог, още ни търпи и ни чака. Чакайки ни, ни дава шанс да се поправим. Но ний на инат не се променяме, с което си подготвяме бъдещата справедлива участ, за която ти намекнах по-горе. Дано ме разбра. Опитай да ме разбереш. Пък се уплаши малко – заради участта, която си подготвяш, живеейки толкова глупаво и неразумно. Това е. Баба Марийка със своята история ни дава шанс да се променим малко, да осъзнаем истинските стойности в живота, да се въведем някакъв ред в представите. И да станем по-добри, да станем човечни, да си върнем загубената човечност. Затова такива страдащи хора като нея са наш шанс, затуй те в някакъв смисъл са свети, да, това се свети хора, ала ний и това не разбираме. Коравосърдечието ни раздира и ни подготвя страшна гибел! Ама ний и това не разбираме. Ний сме затъпели ужасно, ето с това ще завърша – нищо че се мислите за големи умници! Вий и за добри хора се мислите, нали така? Е, не сте такива, лъжете се, лъжете, че сте такива. Вий само с лъжи се храните. Ето и това за себе си следва да знаете. Длъжен бях да ви го кажа. Пък вий ми се обиждайте колкото си искате. Аз за ваше добро го казвам, пък вий колкото си искате ме мразете! Онзи ден излизайки от банята се подхлъзнах и отново паднах, това ми се случва за втори път в последните години, вероятно е поради възрастта (вече съм на 58 години), вероятно е защото все бързам нанякъде, знам ли, но ето, факт е, паднах, този път, слава Богу, не си ударих главата, ала за сметка на това зверски си одрах едната ръка, ето, вече близо седмица лекувам раната. Слава Богу и че не счупих някой крайник, това е, дето се казва, "малкият дявол" предизвика цялата тази работа. Един приятел ми каза, че тия мои падания се били дължели на... магия, някакви хора, дето ме мразят много, се били занимавали с магии и ми били направили магия - или пък са платили на магесници да ми направят съответната магия; ала вероятно Бог ме пази, та въпреки магиите все още съм жив! Не знам, аз на такива теории за магии и магесници не вярвам, ала знае ли човек, може да има някаква истина и в тях. Нарочно го пиша това нещо тук, интересно е тия, дето ме мразят толкова как ще реагират като разберат, че и този път магията им не е довела до очаквания резултат, именно до моята гибел. Разбира се, нищо не им пречи да инвестират още повече злоба и в резултат да успеят да си постигнат тъй желаната цел. Ще видим, то всичко ще се разбере скоро. Никой не знае какво му е отредила съдбата. Никой от нас няма да живее вечно, нали така? Всеки обаче ще си получи заслуженото, аз ето в това вярвам. Вярвам във висшата Справедливост, другото име на която е Бог. Бог също така е и Абсолютният Разум и Абсолютното Добро е също така Бог. В Него единствено вярвам. Това е нещото, което ме крепи в тия ужасни обстоятелства, които ми се наложи да преживея в последните години. Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!
42
Безчовечното правило на комунистическото бездушие "Индивидът е нищо, а общността е всичко!" е проклятието на България и българите вторник, 15 август 2017 г.
Вчера, както вече казах, имах среща с временно изпълняващия длъжността омбудсман на Пловдив инж. Халачев: виж Отчет за срещата ми със заместника на омбудсмана на Пловдив. Искам тук, денонощие след срещата, да кажа нещо важно, което все по-ясно осъзнавам. Наистина е важно, моля да опитате да вникнете. Една възрастна жена (на 84 години!) вече пет месеца спи на голата земя, на улицата, под звездното небе, там нейде в бурените и копривите. Всички гледат на случващото се с безчувствено, с тъпо недоумение и безразличие. Не им пука, че това нещо се случва на човешко същество, имащо (като всички нас) суверенното право на живот, на нормален човешки живот. Но баба Марийка и там пречи на някои уроди и те водят война с нея – за да я прогонят, за да не е е пред очите им, вероятно гузната им съвест ги мъчи, знам ли защо тия уроди, които тормозят комай всеки ден горката баба Марийка, защо се държат така варварски и безчовечно! Знаем вече, че никой не се трогва дотам, че да дръзне да направи нещичко за да се реши проблема на баба Марийка - да има къде да склони глава, да има къде да спи, да има къде да се измие и изпере (друг е въпросът, че тя е стара жена, някой трябва да й помага за тия всичките неща, тя сама не може да ги върши вече!). Институциите на нашата толкова "човечна" и "справедлива" социална държава не правят нищо друго освен да произвеждат купища безполезни документи – тяхна единствена грижа е "да си измият ръцете", да избягат от отговорност. От държавата си, от държавните си чиновници ний не можем да чакаме прояви на човечност – на тях тази емоция очевидно е съвсем чужда. Сега забележете какво се случи вчера при омбудсмана, който съществува за това за да помага на гражданите. 43
Аз му казах, че нещата са стигнали дотам, че не търпят бюрократичното туткане: баба Марийка трябва да има къде да спи час по-скоро! Помолих го не толкова като институция, но като личност, като човек да помогне, да използва връзките и познанствата си за да направи нещо добро – и да помогне на баба Марийка, с оглед тя да има къде да спи. (И да спи в що-годе човешки условия!) Омбудсманът ме изслуша внимателно, каза, че ме разбира изцяло и... се отдаде на близо час "философстване" за това, че ний, българите, сме такива и онакива, че не мислим, че сме безчувствени и прочие, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири (и аз всеки ден пиша за тия неща и те изобщо не са ми чужди!). Като се нафилософства донасита (а в това време до нас на масата стоеше друг човек, възрастен човек, на който омбудсманът беше дал лист хартия да си опише проблема!), забележете, ме отпрати, а на изпроводяк ми каза, че щял да запознае с проблема титулярния омбудсман, щял да му предаде протокола от нашия разговор (той стриктно попълни протокол, вероятно за да отчете някаква "дейност" и да си оправдае заплатата!)! И толкова! Баба Марийка нека да чака до... кукуво лято – ако си няма друга работа! Излизайки си от сградата, където се помещава омбудсманът, се запитах дали да не започна пред нея... нов граждански протест срещу бюрократичното бездушие у нас, което ни задушава така, че ето, пред очите ни се мъчи и живее в нечовешки условия един човек, едно човешко същество, а на чиновниците изобщо не им пука за него! Запитах се обаче и как ще се възприеме моя нов протест от гражданите, от общността – ами че с пълно безразличие ще се възприеме, как иначе да се възприеме?! Ще ме гледат само сеир, ще ме гледат пак сякаш съм извънземен, ще ме обявят за... луд, пък в един момент ще почнат да ме плюят: я го виж пък тоа, ще ми се прави той на интересен, на много човечен ще ми се прави той, на възпитан, на културен ще ми се прави той! За кой ли път откривам, че нашето общество е поразено от вируса на комунизма, който означава точно това: индивидът е нищо, а комуната е всичко. Комуната това е безличната общност, която не търпи различните. (Баба Марийка е различна, тя е бунтарка, тя е индивидуалност, тя е опърничава, не ще да бъде натикана в старчески дом, тя държи на свободата си, тя е готова да умре, но от свободата си не се отказва!) Комуната не знае и не ще да търпи нищо друго освен спокойствието си. А опора на спокойствието на комуната е бездушието, безчувствеността! Който е безчувствен, който се е отказал от човечността си, който е комуноид, на него не му пука за никакви баби Марийки, на него не му пука за никакви уволнени и оставени да мрат опърничави философи като учителя по философия Ангел Грънчаров, и баба Марийка, и философа Ангел Грънчаров, които ни смущават спокойствието, е найдобре да умрат, най-добре е тях изобщо да ги няма – откъде-накъде някакви си там баби Марийки и Ангел Грънчаровци ще ни смущават спокойствието и бездушието?! Ний искаме да сме си напълно безчувствени комуноиди, за които такива "буржоазни излишества" като състрадание, човечност, личност, индивидуалност, свобода, избор, права, право, справедливост и прочие не значат абсолютно нищо! Това е. Повтарям: принципът, от който произлиза въпросното бездушие, който е извор на въпросната безчовечност, е този: индивидът е нищо, а комуната е всичко! 44
И ето затова и прокурори, и омбудсмани, и общински чиновници, и дори и грааждани, т.е. абсолютно на всички у нас изобщо, ама изобщо не им пука нито за някакви си там баби Марийки, нито пък за някакви си там луди философи Ангел Грънчаровци, които не правят друго освен да смущават тъй блаженото ни спокойствие! И затова заслужават да мрат. Като умрат, идилията ни ще стане пълна! Затова какво ни пречи да им помогнем да умрат по-скоро?! Ето, затова ще правим нужното баба Марийка да продължи да спи на голата земя, а пък Грънчаров нека да умре от глад, него пък ще го уморим най-вече с психически тормоз, нека сърцето му найпосле да се пръсне и да ни отърве от своите "буржоазни безумия" тоя наглец! Нали изразих най-съкровените ви мисли, а, другарки и другари съдебни заседатели и заседателки?! Познах какво си мислите в най-потайните гънки на душата, нали така? Ето затова никой, повтарям, абсолютно никой не ще да помогне да се намери една стаичка с тоалетна и баня за баба Марийка. Ето затова и инспекторката Антоанета Кръстанова нарежда на директорите да правят каквито и да си искат фокуси, но само и само да не обявяват учителско място по философия, та онзи наглец Грънчаров да си остане докато е жив без работа и да умре и от унижения, и от глад, от каквото си иска да умре, нали е свободолюбец, нека сам да си избере дори и смъртта щом е толкова умен! Сега разбирате ли защо се държат всички така странно и по повод на случая на баба Марийка, и по случая на оня наглец учителя по философия Грънчаров?! Аз затова продължавам да твърдя, че нашето общество е все още изцяло комунистическо щом в него още вилнее комунистическата максима Индивидът е нищо, а общността е всичко!. Когато тук-там почнат да се появяват хора като мен и като баба Марийка, който смятаме, че индивидът е всичко, а общността е само производна на индивидите, тогава нашето общество ще почне мъчително да се декомунизира, иначе казано, да се очовечава! А иначе до този момент ще продължаваме да си пребиваваме в комунистическото варварство, което, повтарям, се определя от желязното правило Индивидът е нищо, а общността е всичко!. Да, бездушността, безчувствеността и безчовечността, които ни тресат, се дължат на това правило, което е проклятието на България и българите. Това исках да ви кажа в днешния ден, който е имен ден на баба ви Марийка, днес е празникът на Света Богородица, която също се е наричала Мария. (Вероятно изобщо не е случайност, че на баба, наричаща се също Мария като Света Богородица, се случват тия изпитания, а, какво мислите по този въпрос пък вие, драги ми умници?) А днес ние с баба Марийка от 9.30 часа ще бъдем при следователя в полицията. Бъдете здрави и хубав ден ви желая! Приятни размисли също ви желая – стига да сте склонни да се отдадете на такъв укорителен човешки разкош – какъвто е мисленето!
45
Верният път е: да разговаряме, да дискутираме до изнемога, да спорим с жар сряда, 16 август 2017 г.
Във вчерашния ден, денят на празника на Света Богородица (Успение на Пресвета Богородица, Успение Богородично или Голяма Богородица) моя милост и дребничката баба Марийка, бездомницата от Пловдив, закрилница и пазителка на уличните котки, която вчера имаше имен ден, точно в 9.30 сутринта прекрачихме централния вход на Второ районно полицейско управление, където бяхме извикани от Инспектор П.Д., на който Районна прокуратура е възложила да проучи моя сигнал за сериозни закононарушения около подготовката на съдебното дело, с което 84 годишната баба Марийка е била изгонена от собствения си дом. Оказа се, че инспекторът е съвсем млад човек, от типа на т.н. "фитнесманиаци", тъй да се рече, това си личеше по превъзходно поддържаното му безукорно тяло; в някакъв смисъл този полицейски инспектор е олицетворение на идеала на младото поколение, а за мен като изследовател беше много интересно да наблюдавам сблъсъка на ценностите на два коренно различни свята, светът на баба Марийка и светът на поколението, олицетворявано от този красив млад човек. Констатирах интересни неща, за които искам да пиша, понеже по моя преценка е важно да се знаят, да се съзнават ясно. Инспекторът със свой колега тъкмо влизаше, засякохме се на входната врата на управлението. Той ни позна и ми каза да дойда с него, а на баба Марийка каза да почака. Мен ме заведе в кабинета си (там имаше още двама негови колеги, които си работеха на бюрата) и там проведохме интересна, разгорещена дискусия, в която на моменти се включваха с реплики и неговите колеги. Аз много съжалявам, че поне за себе си не направих аудиозапис на толкова хубавата дискусия, но това, разбира се, не можеше да бъде направено, ето, сега ми се налага да опитам да 46
възсъздам разговора ни, спора ни. Ще се опитам, независимо от това, че изобщо не е леко да предам с думи истински важното. Моят разпит, казах, се превърна в на моменти много разгорещена дискусия. В която и полицейските служители си изразиха своята лична позиция, интересно е, че те, въпреки че участваха в този разговор в служебно качество, вероятно понеже защото казусът, така или иначе, вълнува обществото, не се сдържаха да не изразят своята чисто лична позиция. Аз тук не мога да изразя изчерпателно тяхната позиция, ще го направя по необходимост съвсем схематично. Наложи ми се обаче да водя разгорещен дебат с тях. Опитах се да им помогна да почувстват колко е невярна, безчовечна и пр. тази разпространена позиция. С няколко думи казано, те изцяло обвиняваха клетата баба Марийка за всичко, тя по тяхната гледна точка си и виновна за всичко, тя си и предизвикала, така да се рече, съдбата, понеже е нарушила фрапантно някакви фундаментални правила на социума, а това, че тя в момента е жертва, че е наказана прекомерно, че трябва да спи на улицата на тия свои години, че може да умре от простуда, че не може да си пие лекарствата, че няма къде да се измие, че няма къде да отиде по нужда, че няма как да се изкъпе, че няма къде да се изпере, че по тази причина баба Марийка мирише, а пък ний се гнусим от нея, отбягваме я, правим се че не я забелязваме, че не ни пука, че тя ще умре, ето този възлов момент, уви, се оказа, че и младият инспектор, и колегите му, не можеха да го разберат, това, че ние, като общност, претендираща, че е човешка, се държим съвсем безчовечно, не правим абсолютно нищичко за да помогнем на баба Марийка, не правим нищичко за да я спасим, че стоим и гледаме сякаш сме не човеци, а сме нещо като... пънове, ето общо взето по тия въпроси поспорихме съвсем разгорещено на моменти. Аз се опитах да кажа на младия суетен човек, който така добре се грижи за своето великолепно развито тяло, че баба Марийка, независимо че е на такива години, е също така човешко същество като него, че тя също има нужда в тия горещи дни да се изкъпе, ала, уви, тя няма тази възможност; безброй пъти им казах, че ако реагираме като човеци, а не като... пънове или като кютюци, би следвало и минутка спокойствие да нямаме наблюдавайки баба Марийка, особено като се опитаме да си представим как ние самите бихме се почувствали ако сами се озовем в положението й, именно да нямаме дом, да няма как да се изкъпем, т.е. ако ни се наложи самите ние да започнем да смърдим като нея; младият красавец, изглежда, силно се впечатли от тия мои думи, поради което в един момент надмогна... погнусата си, той първоначално изглежда беше решил изобщо да не допуска баба Марийка в кабинета си, по причина на това, че тя мирише (между другото горката баба Марийка въпреки толкова жестоките условия, в които съществува, се беше погрижила да е във възможно най-приемлив вид, беше си облякла по-чисти дрехи, аз съм я виждал в къде-къде по-лошо състояние!), но в един момент се повлия от моите думи и след като взе в писмен вид обяснение от мен, изглежда почувства някакви угризения заради първоначалната си така обидна реакция спрямо баба Марийка, прояви готовност за саможертва, тъй да се рече, заедно с него слязохме долу, до входа (баба Марийка беше разбрала защо не я приема и беше излязла отвън, беше седнала на 47
стълбите, пък може и полицаите да са я накарали да излезе да чака отвън, знае ли се, те са способни на всичко!), там той лично я покани да дойде с нас, качихме се на етажа, където му е кабинетът, но той все пак ни заведе в една заседателна зала, която беше празна, отвори хубаво прозорците, остави отворена и вратата, та да става течение, и там вече разговаря с баба Марийка, задава й някакви въпроси, я тя отговаряше, аз пък, сякаш бях писар, записвах казаното от баба Марийка на лист хартия, за да помогна работата да се свърши по-бързо. И ето тук сега какво констатирах, диалогът на младежът-инспектор и на баба Марийка е изключително интересен, думи нямам просто, ех, защо нямах таланта на Шекспир, на Данте, на Достоевски, какъв чудесен текст тогава щях да напиша, ала, уви, нямам такива таланти и ето, ще опиша всичко като обикновен архивар, за жалост, не мога да възсъздам този епичен сблъсък между две ценностни системи (и между два несъвместими свята!), който вчера стана пред очите ми. Красивият младеж-инспектор видимо се стараеше да общува колкото се може по-човечно с баба Марийка (изглежда се беше повлиял от моите настоявания, че тя също е човешко същество като него, освен това е възрастен човек, като такъв заслужава безусловно уважение, стига ние самите, разбира се, да не сме нравствени уроди, а да сме човеци!), но въпреки опитите си, на места звучеше крайно надменно, а също така и едва ли не в думите се долавяше нескривано презрение към нещастното човешко същество, което стоеше ето тук до нас. Той задавеше въпросите си така, че в думите му се чувстваше пълно неодобрение или нескривано осъдително отношение към поведението на толкова възрастната жена, която, видите ли, е нарушила някакви норми на социума, който пък в съзнанието на младежа-инспектор има неоспоримо право и превъзходство, да, за този млад човек социумът има неоспорим приоритет, а пък индивидът е нещо, което следва безусловно да пожертва свободата си; да, ама и баба Марийка, пък и особено моя милост, застъпихме съвършено друга една теза, а именно, че личността, а не социумът, е истински важното, т.е. баба Марийка има своето суверенно право да бъде различна, да живее както намери за добре, вярно, получил се е конфликт между индивидът и общността (комуната), но ние нямаме право този конфликт да го решаваме по най-простия начин, а именно като пожертваме индивида, та общността да си запази спокойствието, ето тук особено много се различавахме ние двамата с баба Марийка по отношение на позицията на младия инспектор, а също така и на неговите колеги, другите инспектори (всички до един са възпитани в комунистическата догма и безрезервно я изповядват, а именно че индивидът е нищо, а пък комуната или общността е всичко!). На мен ми достави огромно удоволствие да наблюдавам как иначе немощната и толкова унизена баба Марийка показа огромно духовно и морално превъзходство над младия инспектор, как тя по твърде убедителен начин защити правото си да бъде свободна и свободолюбива, да живее както намира за добре, да бъде различна и пр.; тя също така и успя да покаже колко долно, подло, коварно, мръснишки, нагло и прочие са постъпили спрямо нея въпросните нейни инквизитори, именно съседите й, имащи претенцията за несъмнена правота; оказа се, че това съвсем не е така. 48
А пък младежът-инспектор се опитваше да защищава позицията на въпросната комуна, ала на моменти съвсем "издишаше", баба Марийка на няколко пъти безпощадно го "нокаутира", изобщо не смущавайки се от добре напомпаните му мускули. Интересно за мен беше да констатирам за кой ли път, че диалогът или дебатът между двете непримирими страни, в случая ясно кои, е полезен и за двете страни, особено за онази, която без основание си е присвоила "абсолютната и несъмнена правота", която се опитва да съди другата страна без изобщо да е положила усилие да схване позицията й, иначе казано, да я разбере, а също така и да признае несъмненото й право да има позиция. Щото всички просто няма начин да мислим еднакво: а това се видя много чудно на въпросния инспектор-младеж, но и това съм длъжен да спомена, че за разлика от един негов по-възрастен колега (който се сблъска с мен по-рано и който прояви крайна нетърпимост към моята позиция, призоваваща да бъдем човеци, да не изневеряваме така драстично на човечността си!), та значи за разлика от него младият инспектор беше значително по-търпим, постара се да не бъде толкова краен, иначе казано, при него има известни възможности чрез дебатиране да се внесат известни корекции в иначе също не по-малко нетърпимата спрямо разномислието изходна позиция. (По-младите заблудени или зомбирани от някаква догма хора са по-податливи на въздействия, има шансове на тях да се помогне да си променят нещичко в съзнанията, разбира се, това изобщо не е леко или лесно!) Баба Марийка показа завидни полемични способности и мен лично приятно ме изненада и дори удиви и възхити: аз лично не се виждам как на нейните години (аз, разбира се, няма да ги доживея!), ако допуснем, че изобщо достигна да такава възраст, бих могъл да съхраня духа си толкова жив, гъвкав, подвижен, силен, борбен и прочие! Констатирах по време на диспута между баба Марийка и младия полицейски инспектор (с увлечения по фитнеса), че както този младеж е развил тялото си, в не по-малка степен немощната иначе физически баба Марийка е успяла да развие духа и душата си, а пък за свободолюбието на тази стара жена аз просто нямам думи, възхитата ми от нея в това отношение е огромна. Нямаше нито един момент от казаното от инспектора, който баба Марийка да не успя да опровергае по неоспорим начин, нито един такъв момент аз не забелязах, баба Марийка порази с точни аргументи всяко изказване на инспектора в полза на нейните мъчители и тероризатори. В един момент тя дори каза, че не тя е трябвало да бъде съдена, а тези нейни мъчители са били за съд, те е трябвало за отговарят за злодеянията си, за безчовечността си спрямо нея; в това отношение особено се е отличила домоуправителката на блока, която е организирала екзекуцията й, а също така и нейният съсед, живеещ непосредствено под апартамента на баба Марийка, бивш летец, изключително злобен и безсърдечен, по описанието на баба Марийка човек, който именно й е отрязал тръбата за вода, лишил е бабата от вода, който й е направил и още куп мерзости, а също така бил толкова зъл, че баба Марийка заяви, че се е опасявала от него да не я пребие в пристъп на бесовщината си. Това тя го каза по повод на забележката на младия инспектор, че е трябвало баба Марийка да се оплаче навремето на органите за това, което той й е сторил, тя просто каза, че я е 49
било страх да се оплаче, по тази причина и е станало това, което е станало. Но че е напълно несправедливо отношението на нейните инквизитори и екзекутори това нещо баба Марийка успя да го покаже така убедително, че разпитващият я инспектор сякаш се позамисли, сякаш дори и нему се откри "другата страна на медала", аз не знам, но ми се чини, че той нищо чудно и да преживее известен поврат, вчера пред очите ми той се промени, ето, разговаря с баба Марийка, победи отвращението си към нея и пр., а това е несъмнен успех, това наистина е постижение. Много е трудно наистина между непримиримо спорещи страни, имащи коренно различни ценности, да се водят плодотворни дебати, ала това наистина е жизнено необходимо, иначе, ако не привикнем да водим такива дебати, има реална опасност просто да се избием; или пък, както обикновено става, едната страна, която е физически по-слабата, да бъде пожертвана, независимо от това кой е крив и кой е прав. Примерно младият човек, инспекторът, вчера по едно време ми заяви, че не можело "повечето хора" да грешат, според него те винаги били прави; реагирах остро като му казах, че, напротив, мнозинството почти винаги непременно греши, това го показва опитът и на живота, и на самата история. Казах му дори, че са го обучили в съвсем погрешна посока на мислене, понеже и образователната ни система е изцяло сгрешена. Той като узна, че съм учител по философия, който е уволняван два пъти (!!!) заради това, че мисли различно, се заинтересува за моя случай и аз вкратце му разказах, казах му също как съм протестирал за свобода в образованието, против беззаконията на училищните директори и на образователните бюрократи от министерството и пр., той силно се заинтригува, но нямахме време да говорим за това. Макар че нещата, виждате, се дълбоко свързани, имам предвид двата казуса, този на баба Марийка и моят, или казуса на моята световно-историческа свада с директорката на пловдивската ПГЕЕ. Каква е връзката на тези два казуса аз вече съм писал, та затова тук не се налага отново да се повтарям, пък се изморих сега от писане, има още много да се пише, но се оттеглям, писна ми да пиша тази сутрин, стига толкова! Има още изводи, които могат да се направят въз основа на казаното до този момент, но тях оставям да си направите сами, мисля, че вече имате достатъчна основа да сторите това сами. Бъдете здрави! Желая ви хубав ден! До скоро! Да, ако не водим страстни душеспасителни дебати между коренно различно мислещите, т.е. между хора, имащи несъвместими ценности, има съвсем реална опасност в един момент просто да се избием! Верният път е точно този: много да разговаряме, да дискутираме до изнемога, да спорим с жар, горещо да дебатираме, до прегракване ако трябва да се надвикваме, този е чисто човешкият начин да се решават проблемите, тази е същината на демократичния подход. Всичко друго е комунизъм, а от комунизма не сме видели добро и няма да видим; докато не изтръгнем от душите си или от съзнанията си тъй отровните рудименти на комунизма, добро няма да видим! И човеци няма да станем, а ще си останем това, което сме сега: жалки и злобни комуноиди, които си погаждат какви ли не мръсотийки, мерзости и номерца, в резултат на които наникъде не вървим. 50
Заповядайте и вие в новия Клуб на воюващите за истината и правещите добро петък, 18 август 2017 г.
Искам да пиша за две неща (за една случка и за един проблем), свързани с моята пристрастеност към разхождането из града. Може и при други хора да се случат (или вече да са се случили) подобни неща, та е добре да бъдат осмислени малко по-надълбоко. С това ще започна тазсутрешното си есе, а докъде обаче ще стигна това сега не мога да ви го кажа – по причина на това, че аз самият изобщо не знам нищичко по този въпрос. Ще тръгна обаче от прекалено прозаични случки и проблеми, пък ще стигна, предполагам, до нещо значително по-важно и необходимо. Ще видим де, то засега нищо още не се знае. Тия дни (не вчера, а оня ден) както си се разхождах и то в центъра на града (на 20-30 метра от Народната библиотека "Иван Вазов", на улицата, на която е библиотеката) се случи следното: от странична уличка изведнъж с огромна скорост и шум от форсиране излетя една лека кола; поради прекалено голямата скорост колата не можа да вземе завоя и се завъртя; шофиращият дебил обаче не вдигна крака си от педала за скоростта и изведнъж забелязах, че колата се отправя точно към мен (аз бях на тротоара); не можех да бъда сигурен, че тя ще се удари в дърво и ще и спре и по тази причина тръгнах да бягам, макар в един момент да ми хрумна, че бягането може и да не ме спаси, а напротив, да е за лошо: щото колата можеше да се насочи навсякъде заради голямата скорост; това, разбира се, стана за секунди; инстинктивно обаче побягнах, нищо че ми хрумна, че може да е по-добре да остана на място; колата се заби в областта на десния фар в дърво на две крачки зад мен, т.е. все пак е било добре, че побягнах (щото ако беше встрани само 20-30 см. мо51
жеше да не се удари в дървото и да връхлети на тротоара и да ме премаже!); от колата излезе млад човек, най-вероятно възрастта му беше дори под 18 години и... хукна да бяга да се крие в странична уличка; а приятелят му, седящ на седалката до шофьора, излезе и почна нещо да му крещи, да го упреква, каза му нещо от рода на "Браво бе, велик шофьор си бил!" и прочие; аз не се спрях да гледам сеир и си продължих разходката, бях доста обаче уплашен: излиза, че човек и миг не може да е спокоен, дори и на тротоара нямаш гаранция, че няма да те размаже някоя кола! Това ми се случи на няколко десетки метри от Народната библиотека, на крачки от Симеоновата градина, наблизо до езерото, на улицата "Авксентий Велешки". А сега проблемът ми около моята страст към разхождането. Обичам да се разхождам, но напоследък се появи следния проблем: аз по начало имам т.н. "плоско стъпало", "дюстабанлия" съм, оказа се, че почнах да усещам все по-силни болки в краката, в областта на стъпалото. Като споделих с майка ми (тя също има този проблем), тя ме посъветва да питам лекаря да ме насочи да си купя специални подложки или стелки, те щели да ми помогнат. Е, казах на лекаря, той ми рече да ида да си купя тия неща, отидох, оказа се, че цената им е доста "солена" (за моите възможности на безработен е непосилна!), чифт стелки струва астрономичните 28 лева (е, има и още по-скъпи, примерно 150-200-250 лева, тия бяха най-евтините!); мислих, мислих какво да правя, наложи се да се унижавам да искам пари в заем и в крайна сметка събрах парите и си купих въпросното нещо. Почнах да ги ползвам, през лятото се разхождам със сандали, най-напред стелките... разкъсаха сандалите ми, наложи се да се прибирам кажи-речи бос! Е, почнах да ги ползвам след това с други обувки, сякаш в един момент ми повлияха добре, стори ми се, че болките в краката намаляват. Да, ама от дългото ходене се появи друг проблем: започнаха да ме болят краката на други места, на две места ми се стори, че почна да ми се образува... мехур, кракът явно не ми е свикнал, още повече започнах да куцам! (В един момент почнах да си мечтая да ми се върнат старите болки, болките, които имах до преди ползването на стелките, те сякаш бяха по-поносими, затова взе да ми се иска да махна стелките и да тръгна пак без тях.) Взе да ми хрумва дали проблемът няма да се реши ако тръгна направо... бос, като навремето са ходели библейските хора и мъдреци. Да, ама "дяволът си няма работа", както се казва, и в един момент ми подшушна мисълта, че проблемът може би се дължи на неудобните стелки, на проблем, свързан с точно тия стелки, които бяха толкова скъпи и ми излязоха така "солени". Това ме подтикна да почна да търся в интернет други стелки, евентуално надеждата ми беше да попадна на други, по-евтини, но които да са по-удобни, да не ми предизвикват мехури по краката. Намерих стелки, които струваха 12 лева, доставката струваше 4 лева. Наложи се да търся и да моля близки хора и приятели за тия пари, поръчах и купих стелките, те пристигнаха. Сякаш са по-удобни, знам ли, те пък обаче сякаш са... "плъзгащи" се, не държат много, разместват се, в един момент взе да ми писва да ползвам въпросното съоръжение. (В по-солидни обувки, в които на стелките им е по-добре, пък е горещо, запарват се краката, лятно време е найдобре човек да ходи с джапанки!) Е, по съвет на приятел реших да тръгна да търся 52
по "магазините за 1 лев" (или "за 1 евро") джапанки, които да имат някои подобрения, за да са полезни и удобни и за хора, имащи плоско стъпало. Още не съм намерил обаче препоръчаните аксесоари. Та ето с такива глупави неща ми се налага да се занимавам в последните дни. С две думи казано: в момента проблема ми е, че куцам даже когато ходя в апартамента, а на улицата съвсем окуцявам. Започнах да куцам хептен, крайно неприятна работа! Може пък краката да ми свикнат със стелките, знам ли? Ще трябва да продължа да ходя с тях, да, ама тия мехури, които ми излязоха от тях, са доста неприятна работа. Заради мехурите трябва да не излизам повече, та да заздравеят. Ще ми се наложи да се раздвижвам с велоергометъра, който имаме, купил съм го в значително по-добри времена, макар че разходката из града е за предпочитане от мен. Чудя се дали този текст да го сложа към книжката по темата за това как вземаме разумни решения, знаете, че пиша такава книжка напоследък. Ето че на човек му се налагат да мисли и да взема решения по какви ли не проблеми, които, бидейки уж "дребни", понякога ни създават доста неудобства и... нови проблеми. Постоянно сме заети с всякакви проблеми и ни се налага да вземаме решения по тях. И често постъпваме и доста... глупаво, то пак се дължи на неумения, на неосмисляне по-цялостно на проблема и т.н. Човек трябва, за да вземе що-годе разумни решения дори и по такива дребни проблеми, да разговаря с колкото се може повече хора, на които вече се е случвал такъв проблем, които са се сблъсквали със същия проблем, но това не значи, че трябва да изпълнява всичко, което различните хора му казват. Трябва и да не бърза прекалено с вземането на някакво решение. Трябва, трябва, ала ето, правим какви ли не неща, заплитаме се, разхищаваме и средства, и време. Няма алгоритъм, който да ни гарантира винаги вземането на правилни, на верни, на разумни решения. Винаги трябва да проявяваме и оригиналност, новаторство, трябва да подхождаме творчески, трябва и да рискуваме:който не обича риска се е отказал от свободата, това са думи на Симон дьо Бовоар, които аз често цитирам (защото са верни). За оригиналността и самобитността си обаче ние плащаме винаги съответната цена. Такава е нашата човешка участ очевидно. Затова и повечето хора действат стереотипно и типово, бягат, крият се от оригиналността и от новаторството. И по този начин допускат нова, вече още по-глобална или фундаментална грешка. Няма как да се крием от свободата, тя предпоставя необходимостта постоянно да сме гъвкави като се въвличаме в какви ли не ситуации, коя от коя по-предизвикателни и необичайни. И поради това се изисква и ние да изобретяваме нови и нови решения. Затова е и така интересно и хубаво да си човек, да живееш по човешки начин, иначе казано, да си свободен човек, изцяло отговорен са своята съдба. Да, ама повечето хора бягат като дявол от тамян тъкмо от... свободата, нали така, това поне забелязали ли сте го? Без свобода по-лесно се живее – така именно си мислят... немислещите хора. По-лесно и по-спокойно било да живееш е като си несвободен, това твърди тяхното така разпространено мнение. Крайно много са се объркали: и бягството от свободата е избор и като такова пак е израз на сво53
бода, свободата затова е доста коварно нещо. Щом си човек си длъжен да си свободен и да се ползваш от свободата си. Като пиша това, се сещам, че снощи разговарях няколко часа с един млад човек, който ми дойде на гости, беше дошъл в Пловдив, звънна ми да се видим, аз го поканих в къщи, говорихме си доста и то по най-различни теми, разговорът ми с този мислещ млад човек ми достави неизразимо удоволствие. И синът ми (негов връстник) се присъедини за известно време към нашата компания, но след това, за жалост, трябваше да отиде на работа (беше нощна смяна). Съпругата ми, като се върна, също участва в разговора ни. В късна доба го изпратих, беше решил да си пътува с нощния влак. А говорихме по много теми (младежът се интересува от всичко, но най-вече от история, политика, философия, то всичко е философия де!), значи интересува се от всичко, от техника и прочие; абе пофилософствахме си донасита! Разговорът ни беше толкова хубав, че сега доста съжалявам, че не ми дойде навреме идеята да го запиша на видео: много ценни и интересни неща и чух от този мислещ млад човек, пък и ми се наложи сам да кажа, вдъхновен от разговора с него. Аз много обичам да разговарям с мислещи хора, това е най-приятното ми занимание. Та следващия път, като се срещнем с този младеж, ще запишем поне част от разговора ни и ви обещавам да сложа видеото в блога, а нищо не пречи да го предложа и на ръководството на Пловдивската обществена телевизия – за да бъде излъчено в авторското ми предаване "На Агората...", разговорите с мислещи млади хора винаги са много интересни и полезни! Този млад човек се нарича Ангел Ангелов, още много тепърва ще чуете, прочетете – за и от него. Той има още много какво да каже на света! Живот и здраве да е, ще имаме още много срещи и разговори с него. Интересно е, че той е родом от родното село на моята майка, това е село Марица, намиращо се на няколко километра от Долна баня, моето родно място. Та и там тепърва още много ще се срещаме. А какво пречи и други хора да привлечем към нашето малко общество, какво ни пречи да направим нещо като малък клуб – ето това ми хрумва сега? И да общуваме не само в интернет, но и на живо? Да, живото общуване, очи в очи, си има своите предимства и с нищо друго не може да бъде заменено. Та искам в тази връзка да кажа едно-две важни неща в заключение. Първо, констатирам за кой ли път, че младите хора като моя снощен събеседник, особено ако са мислещи, имат огромна потребност да разговарят с позрели, с по-възрастни хора, ако младежите успеят да си намерят такива събеседници, те ще спечелят много, а пък и за по-зрели хора като мен такива разговори са много полезни и приятни. Става дума за разговори по съвсем човешки и екзистенциални (житейски) въпроси, иначе казано - по философски въпроси. Е, ако и младите хора, и техните по-зрели събеседници имат философски наклонности, разговорите ще бъдат особено полезни и приятни, пък и плодовити, т.е. в такива разговори могат да се раждат ценни мисли, ценни идеи, т.е. ползата е огромна. В училищата и в университетите, където е естественото място за такива чисто човешки разговори (имащи и огромен възпитателен, иначе казано, личностно формиращ смисъл), поради дефекти на образователната ни система много рядко (да не кажа изобщо) стават подобни разговори, дискусии, диалози и дебати. Е, при това положение изходът е на 54
неформална основа да се водят подобни разговори, които, казах, са жизнено потребни най-вече на младите хора. Няма лошо и само млади хора (или само зрели хора) да разговарят помежду си, но в една "смесена компания", в която участват събеседници на различни възрасти, е особено интересно, полезно и приятно. И също така, повтарям, са твърде плодоносни такива едни разговори. Те обогатяват неимоверно много събеседниците. По тази именно причина, бидейки философ и учител, съм правил това нещо (да разговарям предимно с млади хора) цял живот, това е било моето основно занимание. И сега, като съм "безработен", като съм отхвърлен от казионната бюрократична система на образование, аз имам твърде много време и възможности да продължа общуването си с мислещи млади хора, аз често правя това, ето, снощи, така да се каже, продължих в тази същата посока, която и съвпада с основния смисъл на живота ми: да помагам на младите хора да стават колкото се може по-пълноценни личности и също така добри граждани на страната си. За какво обаче сме си говорили снощи най-вече тук и сега, разбира се, не мога да разказвам, едно, че говорихме за страшно много и то прекалено важни неща и проблеми, друго че не ми се пише толкова, ако искам да разкажа поне за няколко такива обсъждани проблема, това ще ми отнеме много време. А найдобре е тия теми, дето ги нищихме снощи, да ги предадем един ден в непосредствена диалогична форма, под формата на видеозапис, примерно да се запишем как се срещаме и си разговаряме някъде, да речем, сред природата, в парка, където искате. Чудесни разговори и записи могат да се получат тогава! Ще опитаме, какво ни пречи да опитаме и това?! И завършвам вече ето с какво. На раздяла с Ангел (моят млад приятел и съименник се казва също като мен Ангел, да, снощи тъкмо двама Ангеловци разговаряхме, нашето име, няма спор, е знаменито: да си Ангел в нашия човешки – и често съвсем нечовешки даже! – свят е голяма отговорност, е нещо като велико призвание!) аз му казах в колата нещо такова (понеже той ми каза, че на моменти не е много сигурен какво точно иска, чувства се объркан и пр.), та аз в тази връзка му казах горе-долу следното: – Като се връщам в спомена си към времето, в което съм бил на твоите години, се сещам, че има нещо, което много помага в това отношение: човек не бива да се терзае, да иска едва ли не всичко, а трябва скромно да работи по онова, за което чувства, че има призвание. А това какво призвание имаш ти го подсказва някаква вътрешна сила, която е вкоренена в душата: тази сила те тласка към занимания, които отговарят на призванието ти. Аз в ония години, бидейки именно тласкан от тази въпросната сила, общо взето се занимавах със следното, което изглежда е и моето призвание: призванието ми е да чета, да пиша, като открия някаква истина, която оценявам като важна, да се опитвам да я кажа на целия свят, и то в пределно ясна, разбираема, човешка форма. Това ми е било винаги моето основно занимание. Някакви истини Бог ми е пращал в тия мои духовни занимания и аз съм бързал да ги съобщя на колкото се може повече хора, но така, че да могат не само да ги разберат тия открили ми се истини, но и тия истини да им повлияят на младите хора предимно така, че сами да почнат да мислят, да се вдъхновяват и пр., т.е. душата 55
им в един момент сама да почне да ражда вече техни собствени мисли и идеи. Това е всъщност призванието на учителя, ето, оказва се, че аз точно затова съм и бил роден: да бъда учител, да изпълнявам мисията на учителя, която в същината си е най-велика духовна мисия. Много е важно младият човек да може да открие своето призвание в живота и да му бъде верен цял живот. И тогава ще бъде и щастлив, и ще прави нещо полезно, и ще има надежда да преуспее, и ще бъде сам полезен, ще чувства задоволство, че си изпълнява мисията и т.н. Всеки човек си има своя мисия, той е пратен от Бог на този свят с някаква важна задача. Трябва, предполагам, да каже на хората някакви свои истини. Бог винаги ни праща на този свят с някаква важна задача. Е, докато си разберем задачата, можем да се лутаме, да сме неуверени, да изпитваме всеки ден (безб)рой (рояци) безпокойства, но това са съвсем естествени човешки състояния и ситуации, от които, впрочем, човек няма да се отърве докато е жив. И на стара възраст мислещият човек не е така уверен като немислещите. Но който не мисли дали изобщо заслужава името човек? Нима изобщо има такива хора? Всеки някак, предполагам, мисли, друг е въпросът, че огромната част от хората го правят без да имат кой знае какви постижения и способности в тази посока, но за това нещо помага най-вече образованието (което у нас е толкова калпаво и неадекватно на ролята си, че повече от това не може да бъде, но това вече е друга тема)... Нещо такова му казах, сега, разбира се, не мога да предам точно какво му казах, точните думи не мога да възсъздам, но смисълът беше горе-долу този. Спирам дотук, че ми писна да пиша, аман от това писане! Хубав ден ви желая! А иначе, ако искате, заповядайте и вие в нашия Клуб на търсещите истината, знам ли как да го нарека, но ето, присъединете се и вие към Клуба на двамата Ангеловци, който фактически се учреди снощи, той ще функционира и в Пловдив, и в Долна баня, и в София можем в един момент да го пренесем, аз и там имам интересни мислещи приятели, които с възторг ще подкрепят идеята, тъй че заповядайте и вие, всеки е добре приет в него! (Клубът на двамата Ангела – как ви звучи това име, дали не е много помпозно?! Клубът на ангелите май е най-добре, щото откъде-накъде да са ангелите само два(ма), може да бъдат много повече, нали така?! А какво правят ангелите знаем всички: те посредничат между Бога и човека, помагат, правят добро, работят за правдата, доброто, справедливостта и пр.) Стига да имате желание и наклонност към истината и правенето на добро, стига да ви вълнуват истината и доброто - ако имате това, значи най-важното условие вече го изпълнявате. Но и по-заспали хора да дойдат в нашия Клуб няма лошо: ще им помогнем да събудят и мисълта, и чувството си, и ентусиазма си. Щото без ентусиазъм нищо добро не е било постигнато никога. Хайде чао и до скоро! Бъдете здрави!
56
Опитвам се да пазя всеки ден свободата си неделя, 20 август 2017 г.
Тази сутрин, кой знае защо, съвсем не ми се пише по сериозна тема. Почивам си, отдавам се на мързелуване, разглеждам това-онова, чета. А не ми се пише нещо. От опит знам, че това нещо, писането, не може да бъде правено без да има човек съответстващото или подобаващото разположение на душата. Което пък не може да се породи по принуда. То с всяко нещо е така, не само с писането. "Насила хубост не става!", казал го е народът. Е, в този момент сякаш започна да ми се появява известно желание да попиша. Да опитам, да проверя дали не е измамно. Всъщност, като се замислих, откривам, че тази сутрин ми се отщя да пиша когато осъзнах, че ми се налага да напиша отговор на крайно предизвикателното писмо, което получих тия дни от Началничката на пловдивското РУО – по повод на мое възражение против начина, по който се проведе избора на учител по философия в пловдивската НТГ. Сигурно сте го видели, аз го публикувах тук (виж: Пловдивското Регионално управление на образованието отново разпростря политически чадър над самозабравила се директорка на училище!), то е направо потресаващо по демонстрираната арогантност, то е направо шедьовър в тази посока. Аз ще отговоря достойно на самозабравилите се бюрократи, ама тази сутрин точно нямам душевни сили да се захвана с тази крайно неприятна работа. А пък аз съм такъв, че докато не свърша някаква належаща работа, не се успокоявам. Е, тази е една от причините тази сутрин нищичко да не седна да напиша. 57
Имам да пиша също така и по малката книжка, която започнах, темата й е за това какво трябва да правим че да вземаме по възможност разумни решения. За вземането на решения е тази книжчица, за писането на която обаче напоследък все нямам нужното разположение на духа. Просто нямам нужното спокойствие. Разни дребни грижи на деня ме отклоняват от съществената ми работа. Пример: тази сутрин установявам, че малкото хладилниче, което купих преди няколко месеца на майка ми (понеже старият й хладилник, останал от ерата още на социализмокомунизма, хем е прекалено голям, хем е цяло чудо, че още работи, всеки момент можеше да гръмне и пр.), та значи новото малко хладилниче на майка ми тази нощ... е прегоряло, нещо му е станало, мирише на изгоряло, не издава вече никакъв звук, най-вероятно е "свършило курса". Подлъгах се да го купя щото беше евтино, ето, изкара няколко месеца и изгоря. Сега ще трябва да го карам в Пловдив, откъдето съм го купил, то е още в гаранция, да видим какво ще стане, ще го ремонтират ли, ще ми връщат парите ли. А майка без хладилничето си не може. И ето, виждате, от такива дребни битови проблеми (всеки ден изниква поне по един проблем от този род, а понякога и по два-три), кажете ми, как в такива условия човек да може да се откъсне от всичко и да се отдаде на писане по сериозни теми? Не може, разбира се. Целият ми живот мина в такива невероятно тежки условия, не знам защо е така, вероятно не само при мен е така, но аз ги преживявам особено болезнено тия грижи по бита и дома, много ми тежат, щото настройката ми е такава: за писане, за творчески занимания, а нямам нужното спокойствие за това. Нямам го и никога не съм го имал. Тъй че един ден не ме упреквайте за това, че книгите ми са такива, а не онакива: е, в тия условия това само можах да направя. Цял живот съм мъкнал по ремонти я хладилници, а развалени печки, я изгърмели електрически кани, я пък колата ми ми е създавала какви ли не проблеми (тия дни и с нея се занимавах, таман реша един проблем, мигновено изниква но и нов!), абе страшна работа, думи нямам! И как човек да седне в тия условия да пише нещо стойностно?! Май само ако отиде човек в... манастир ще може да се уедини и да поработи истински, но къде ти, на моите години и в манастир да ида вече е късно. Ето, пиша в момента за това, че не мога да пиша както аз искам. Оплаквам се с една дума казано. Крайно неприятна работа. А всеки момент майка ми ще ме извика за нещо, щото времето напредна. Бог да й дава живот и здраве, майка ми е прекрасен човек, нищо че е остаряла, духът й е още много бодър и свеж, разговорите ми с нея като дойда тук, в долна баня, са непрекъснати, тя цяла седмица ме чака, няма с кой да си говори, е, аз като дойда, си приказваме почти през цялото време. В останалото време или готвя, или нещо друго върша, или кося в градината (която стана... ливада, няма кой да обработва земята!), абе работа в един до колкото щеш. И ремонти разни правя, доколкото ми стигат силите. Работа до шия, не, няма отърване! Ето, пиша сега, а се питам като стана от компютъра (само рано сутрин мога да открадна известно време за писане) с каква ли работа най-напред да се захвана. Наредили са се куп задължения и грижи. Това е. А писателствай в тия условия де?! На моменти се чувствам отчаян, а има какво да кажа, имам и идеи, и мисли, ала нямам... време. Нямам тъй потребната ми свобода. Натиснал ме е светът отвсякъде 58
и не ме оставя. Не е лесно да носиш шапката на свободен човек, нали такава ми е претенцията. Отвсякъде ме натискат да се откажа. Е, аз неистово се боря и съпротивлявам. Опитвам се да пазя всеки ден свободата си. Но е много трудно. Много е трудно, да, приятели! Това е положението. Лесното е човек да се откаже от всичко и нищо да не прави. Да се отдаде на "забавленията", на кефа, на безгрижието – где го туй безгрижие? Да ида да си почина някъде, нима е възможно това за мен? Ами аз ако отида (да допуснем, като фантазия само) примерно на море, аз там пак ще си занеса лаптопа и там пак ще почна да пиша. Без работа не се виждам изобщо. Не мога да скучая и да не правя нищо. Но спокойствие ми трябва, факт е. То обаче, спокойствието, също струва... пари. Всичко струва пари в тоя свят. А аз нямам никакви пари вече. Но да не приказвам за това, че ми се гади от това... проклето безпаричие. От тази проклета... "безработица" ми се гади направо! Е, успяха да ми отмъстят жестоко въпросните бюрократки, нали така? Майната им на тях най-после! Нека да си чупят главите, аман от тях! Край. Спирам дотук. За да не кажа нещо излишно. Хубав ден ви желая! Днес в църковния двор на Долна баня ще правят... курбаните послучай празника Света Богородица, курбанът го правят в неделя. Та днес е специален ден. Следобед ще бъда и в черквата. Ще видим, може да направя записче там, да видите какво представлява този ден и вие. В църковния двор да видите как се бутат хората за курбан. Казаните с курбан да видите. Е, няма да можете да опитате от курбана за здраве, но поне да видите. Хайде чао засега. Бъдете здрави!
Или ще бъдеш човек в истинския смисъл, т.е. свободно нравствено същество, или ще бъдеш безнравствен роб на своите инстинкти понеделник, 21 август 2017 г. Станислав Йовков (млад човек, на когото преди време съм водил часовете по философия в гимназията) е цитирал на страницата си във Фейсбук една мисъл (не зная кой е авторът на тази мисъл, нищо чудно да е... Куелю), която обаче ми дава повод да продължа своите разсъждения по темата за това как вземаме разумни решения. Ето въпросния цитат, а веднага след него можете да прочете моя коментар: "Щастието не е отсъствие на проблеми, а умението да се справяш с тях." Усещането за липса на проблеми – усещането за пълна безпроблемност – вече е голям и сериозен проблем. Който не съзнава проблемите си вече има крайно сериозен проблем. На мен ми се струва, че само идиотите са напълно щастливи понеже нямат душевния потенциал да осъзнаят проблемите си. А справянето с проблема се свежда най-напред до вземането на разумно решение за промяна на нещо - вътре или извън теб самия съществуващо. Тия, които не обичат промените, 59
иначе казано инертните хора се забъркват в съвсем глупави проблеми. На нас, хората, ни се налага постоянно да мислим, а пък мисленето в обичайния смисъл е точно това: решаване на проблеми. Илюзия е че можем да живеем в състояние на пълна безпроблемност – и без да мислим, без да се борим за решаване на какви ли не проблеми, от най-дребните до най-сериозните. Изказвам се тук понеже в момента работя по книга, която е точно по тази тема: сърцевината на решаването на проблемите е според мен вземането на разумно решение; което пък е начало на работата (действията или борбата) за промяна, без която не можем да решаваме проблемите си истински.
Това написах там. А сега си продължавам разсъждението по подетия... проблем. Щото в горната цитирана мисъл се съдържа и тази толкова приятна ни думичка "щастие". Значи излиза, че ония, които се справят с проблемите си, които умеят да правят това нещо, именно решаването на проблеми, са щастливи, са истински щастливи, нали така излиза? Вероятно е така. Щастливи са тия, които умеят да си решават проблемите. Но първом следва да си осъзнаят истинските и важните проблеми, нали така? Щото е възможно вместо истински значимите си или важни проблеми да се занимаваме предимно с псевдопроблеми. С мними проблеми да се занимаваме е възможно. И да се опитваме да бягаме, да се крием от истински сериозните си проблеми. Крайно глупава работа е това да се занимаваме с псевдопроблеми и да бягаме, да се крием от решаването на истински важните си проблеми. Е, вероятно при много хора е така: не умее да разграничава истински важно от маловажно, истински важното смята за маловажно, а маловажното или неважното – за важно. Такава една подмяна вероятно се прави защото все пак е значително полесно да се занимаваме с решаването по същество на маловажни псевдопроблеми. Най-вероятно има една градация или скала на проблемите по степента на тяхната действителна или истинска важност, ето това е нещото, с което най-напред следва да се захванем с опитите си да гоним своята илюзия за щастие. Прочее, аз съм 60
привърженик на учението за морала на Кант и на Шопенхауер: не можем да бъдем щастливи, родени сме да... страдаме (и да се борим), ето за това ни е даден животът, сиреч, вместо да гоним химерата, наречена щастие, е значително по-добре или по-вярно да се опитваме да служим на своето истинско предназначение: дългът, а не щастието е истински важното за човека, който иска да живее истински пълноценно. А съзнанието за дълг ни казва, че сме длъжни най-напред да бъдем човеци в истинския смисъл, да работим според съзнанието за своето истинско предназначение, да правим добро, да бъдем нравствени същества и пр. Тук е уместно поне да спомена (щото ако се опитам го развия ще стигна далеч и ще се отклоня от интересуващия ме проблем) учението на Кант за т.н. категоричен императив, който пък е отрицание или антитеза на живота според другия, именно хипотетичния императив (да живееш, преследвайки предимно материални цели, като обаче живееш по този токова разпространен модел ще загубиш свободата си, ще допуснеш себе си де превърнеш в средство за постигане на някакви цели, докато вярното е ти самият да бъдеш главна цел, да бъдеш самоцел на живота си и пр.). Та ето, хората, които са допуснали такава една подмяна или такова едно объркване, са забравили, че истински главното за човека е да бъде именно човек, да бъде верен на своето висше предназначение, именно да бъде добродетелно, нравствено същество, да бъде свободен и т.н. А пък за повечето хора животът според такъв един толкова възвишен деонтизъм (деон на гръцки е именно дълг) не е по силите и по тази причина те безуспешно цял живот гонят химерата за щастие, като под "щастие" разбират служенето на своите предимно плътски склонности, задоволяването на своите инстинкти, преследването на удоволствия, на някакви материални цели (примерно да учиш не за да станеш умен и знаещ, а заради... оценките, оценките пък са такава една материална цел, която ще ти позволи един ден да вземеш... диплома, дипломата като реализирана материална цел ще ти позволи, да допуснем, да си намериш хубава работа, работата пък ще ти осигурява добри доходи или пари, а пък парите вече са нещото, благодарение на което, както смята мнозинството, ще станеш именно... щастлив, щото ще можеш да си задоволиш всички капризи, похоти, страсти, нагони и т.н., т.е., излиза, такъв един човек общо взето не прави нещо друго цял живот освен да... обслужва потребностите на тялото си, нали точно така излиза, нали такава е тук логиката, която е присъща на огромната част от човечеството?). И ето, благодарение на Кант стигнахме до нещо истински важно, а именно имаме шанс ясно да разграничим онова, което е истински важно от маловажното, от онова, което трябва да има подчинено значение: все пак не ние трябва да сме роби на своето тяло и неговите желания и похоти, а тялото ни трябва да служи на нашия дух, водещото все пак трябва да бъдеш ти самият, твоят Аз трябва да бъде господарят, ето, постигането на свободата на личността (личностният суверенитет) е нещото, което най-вече трябва да ни вдъхновява ако искаме да живеем истински и пълноценно. "Бъди човек!", иначе казано, бъди свободен е главната цел или е истинската самоцел за човека, който иска да отговори на своето висше предназначение, такъв един човек, следователно, и ще живее истински разумно. Всичко оста61
нало е подмяна, объркване, води до безпътица, такива хора друго не правят в живота си освен да служат на много и то много капризни господари, т.е. никога няма да постигнат илюзията си за пълно щастие: техни господари ще бъдат, примерно, техните стомаси, такива хора обикновено служат предимно на... червото си, също така те безпределно предано са обикновено роби на собствения си полов орган и т.н., такива изцяло загубили свободата си жалки индивиди, разбира се, ще се перчат, че са "много велики", ще лъжат, ще се самозаблуждават, ще се правят на какви ли не, на бабаити, на "истински щастливи" ще се преструват, ще гонят други илюзии и химери като власт, слава и какво ли не още, разбира се, те няма да осъзнаят, че са си загубили свободата, че са пожертвали... себе си, личността си, духа си, свободата си, пожертвали са един вид всичко истински важно, за да могат да гонят само химери и илюзии. Та значи ето че е истински важно най-напред да си изработим безпогрешна скала на ценностите, излиза, че без своя добре осмислена лична философия човек просто няма как да живее, иначе казано, ще живее, обаче пребивавайки в крайно коварна безпътица и в робувайки на някакви крайно коварни заблуди. То така общо взето живеят повечето хора, слугуват на някакви обществени или приемливи съблазнителни предразсъдъци, масови илюзии, робуват на непремислени догми и т.н. Съвсем иначе следва да живее човекът, който иска да бъде човек, а не животно, не и роб, не и жалка куха мижитурка и пр. Тъй, за да решаваме какво или за да мислим трябва да си изработим, казахме, някаква основателна скала на ценностите, в противен случай ще бъдем напълно несигурни и постоянно ще правим какви ли не грешки (а за всяка грешка ще плащаме съответната цена, хубаво е това, че "безплатни обеди" в този живот изобщо няма!). Първото, което трябва да постигне човекът, искащ да бъде човек, т.е. свободно, суверенно и разумно същество, е да си изработи своя лична философия, своя собствена ценностна система, от позицията на която вече ще може да съди за всичко останало. И тук му се налага да направи най-съдбовния си избор: или ще следва да служи на Бога (явяващ се идеал на доброто, на разума сам по себе си, идеал на съвършенството, на правото, на справедливостта и пр.) или пък ще приеме да стане слуга на Сатана, на Господарят на този материален и изтъкан от какви ли не користни и егоистични свят; има два свята, духовен, Божий свят, и има свят, в който се обслужват нашите материални и користни интереси, ние просто трябва да изберем в принципен план единия от тези два свята за свой, между другото Божият или духовният свят е "царство на свободата" и на морала (по Кант), докато другият свят е свят на необходимостта, на причинността, той по тази причина е свят на несвободата. Или ще бъдеш човек в истинския смисъл, т.е. нравствено същество, или ще бъдеш безнравствен роб на своите инстинкти и на пошлите материални интереси, този и кардиналният избор, от който зависи всичко. И който всеки индивид трябва да направи, да, от този фундаментален избор няма как да се скрием. И според това какво си избрал, така и ще живееш. И такива решения и ще вземаш понататък, щото в принципен план ще следваш съответната "матрица", нали така излиза? Има значи две принципно различни "матрици" и пр. 62
Спирам дотук, щото ми изтече времето за писане. Хубав ден ви желая! И успешна, плодотворна седмица! Бъдете здрави! Скоро ще продължа подетото разсъждение, животи здраве да е само... Коментари: Анонимен каза: Гранчаров с този текст показва че е асоциален тип на който не може да се поверява възпитание на ученици. Следователно правилно госпожа директорката Анастасова го уволни. Освен че е некадърник той има опасни и вредни асоциални идеи. Такъв опасен тип не трябва да бъде допускан в никое училище. Той вече е недостоен да размята кръчоли даже и в селските училища. Настояваме инспекторката по философия да организира недопускането му в нито едно училище. Нека да го принудим да работи като метач на улицата с циганките или като мияч на обществените нужници. Станислав Йовков каза: Г-н Ангел Грънчаров, благодаря за коментара. Изказването, което споделих е на неизвестен за мен автор, но ми направи силно впечатление. Към щастието се стреми всеки. То е задължителното пожелание за много поводи. Но какво представлява? Има ли пълно щастие? Действително няма човек без проблеми или такъв който е разрешил всичките си и сега му е останало само щастие и насладата от живота. Според мен то е просто моментно чувство на духа. Рядко продължава дълго, а е просто израз на удовлетворение от нещо постигнато било с личен принос, било то като изненада от някой или от дадана ситуация или пък от комбинация от двете. Не е нужно да е свързано с липса или наличие на проблеми, но често съпътства разрешаването на проблем. Не съм на 100% мнение, че само малоумниците са истински щастливи. Дори и нелогичните проблеми или несъществуващите такива, за които човек не открива решения водят до обратното на щастието: нещастие. Имам предвид, че дори и слабоумниците си приписват проблеми и не винаги са щастливи и обратно: умни и разсъдливи хора изпитват щастие, но отново вмъквам условието – моментно. Един вид положителен заряд за следващите осъзнати проблеми, водещи да нещастието. Не-то като представка на щастие много често може да се възражда. Важното е да го премахваме много пъти, но не бива да е за дълго. :) Анонимен каза: Г-н "и така нататък" продължава да вие до небесата. Забава велика. ☺ Ангел Грънчаров каза: Г-н Йовков, позволявам си да Ви подхвърля някои мисли на Имануел Кант (който най-добре, по моя преценка, е схванал същността на проблема), той може много да Ви помогне да си проясните представата и сам да постигнете истински важното; ето, заповядайте: “Към човека трябва да се отнасяме винаги и единствено като към цел сама по себе си, никога като към средство!” (Имануел Кант) “Затова и моралът не е собствено учението как сме длъжни да се направим щастливи, а как сме длъжни да станем достойни за щастието. Само тогава, когато религията се присъедини, се появява и надеждата някога да се ползваме от щастие63
то в мярката, в която сме се погрижили да не бъдем недостойни за него.” – е написал И.Кант. Смятай за най-висша неправда да предпочетеш живота пред честта и само заради живота да загубиш това, което единствено прави живота достоен да се живее” – твърдял Фаларид, тиранинът на Сицилия, прочул се с пословичната си жестокост. Да се вгледаме в това как Кант определя щастието: “Всички материални практически принципи като такива са без изключение от един и същи вид и спадат под общия принцип на себелюбието или собственото щастие. Удоволствието значи е само дотолкова практическо, доколкото усещането за приятност, което субектът очаква от действителността на предмета, определя способността за желание. Но съзнанието на едно разумно същество за приятността на живота, която придружава непрекъснато цялото му съществуване, е щастието, и принципът да се направи от щастието най-висшето определящо основание на свободния избор е принципът на себелюбието.
На властващия елит не му пука за катастрофалното състояние на българското образование! вторник, 22 август 2017 г.
Налага се да продължа подетото вчера разсъждение; неговата теза е формулирана в заглавието: Или ще бъдеш човек в истинския смисъл, т.е. свободно нравствено същество, или ще бъдеш безнравствен роб на своите инстинкти и на пошлите социално-материални интереси. Вкратце казано, най-фундаменталния избор, който всеки от нас по необходимост прави, е този: или ще бъда човек 64
(същество, достойно за своя Велик Създател), или ще се откажа от тази възможност и ще бъда следователно нещо друго, примерно, ще бъда... "социално животно", което се грижи единствено за своите материални и прагматични интереси, ще бъда роб на инстинктите си и прочие. А още по-кратко казано, използвайки една традиционна изразителна терминология, можем да кажем, че изборът е: ще служа или на Бога, или на Сатана (двете начала, на доброто и на злото, пределно ясно обозначават всичко онова, което стои зад тях). Фундаменталния избор, излиза, е: или ще бъда свободна (и достойно живееща) личност, или ще бъда обезличило се същество, което живее според изискванията на материалната си природа, своята и на света, в който сме поставени. Или ще избера духа и ще служа на духовното у себе си, на Божията искра у себе си ("Тъй като човекът е дух, той смее и трябва да смята себе си достоен за найвисшето; величието и могъществото на неговия дух са така големи, че той никога не може да ги надцени.", думи на Хегел), или ще пренебрегна духовното у себе си и ще служа на... тялото си, ще обслужвам неговите желания и страстите на своята "материална душа", ще бъда безбожник, материалист, ще бъда бездуховен и безнравствен. Тази са основанията на двете ценностни системи, между които можем да избираме: тази на духа и другата, която е именно система на бездуховността, на пошлия интерес, за такива хора плътско-егоистично-социалното е догма, на която те найпокорно служат. Има, иначе казано, два свята, този на свободата, това е царството на духа, другият е царството на необходимостта, на причинността, на въпросните пошли, социални и прагматични интереси, такива хора не знаят що е свобода и цял живот робуват на материалния си интерес, обслужват го, те си имат и съответната "философия", аз бих я нарекъл комуноидна философия, философия на комуноидите, на безличниците, на наглата гмеж от интересчии, властолюбци, подлеци, простаци, мошеници, мързеливци и т.н. (тяхна особеност е че паразитират за сметка на социума, на другите). Ето две мисли на философи, които могат много да ни помогнат с оглед постигане на истински съществения смисъл: Човек с истински характер е този, който, от една страна, си поставя съществено съдържателни цели и, от друга страна, твърдо се придържа към тези цели, тъй като неговата индивидуалност би загубила цялото свое съществуване ако той би бил принуден да се откаже от тях, това са думи на Хегел. Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога подли, лицемери, много наивници, чудаци и глупаци, тук там се среща човек умен, или разумен, честен, добър и, като най-голямо изключение, благороден, изказването принадлежи на Шопенхауер. Принуден съм да прекратя писането на това пределно високо ниво и да сляза до едно емпирично ниво, което обаче е не по-малко значимо – защото благодарение на него по превъзходен начин може да бъдат илюстрирани пределно абстрактните идеи или построения. Така именно се изпълват с "плът" ония мисли, благодарение на които успяваме да постигнем същината на проблема, т.е. двете нива на анализа се допълват и подкрепят. 65
Знаете, аз съм се увлякъл да изследвам един изключително богат на смисъл епичен казус, който е свързан с моите борби за декомунизация и демократизация на отношенията в сферата на образованието, по-конкретно в някои училища в Пловдив (преди всичко в пловдивската ПГЕЕ, но напоследък и някои други, които ми служат като чудесни примери за това, че ситуацията навсякъде е аналогична, сиреч – плачевна. И ето, напоследък участвах в "конкурс" за учител по философия в Националната търговска гимназия в Пловдив, кандидатствах за обявено учителско място по философия там, знаете, аз съм безработен, опраскан, уволнен бях от самозабравила се директорка, изживяваща се като охранителка на плачевното статукво; висшестоящите бюрократи пък, оказа се, без капка неудобство показват, че не правят нищо друго освен да бранят интересите на въпросната самозабравила се властваща бюрокрация в сферата на образованието, сиреч, да бранят собствените си егоистични интереси - като изобщо не им пука за коренните човешки и обществени интереси; стигнали сме до положение, че узурпиралата цялата власт в сферата на образованието арогантна бюрокрация без капка неудобство демонстрира, че за нея същественият обществен интерес е нищо, а всичко е нейният корпоративен, иначе казано, мафиотски интерес. Да, ама обществото ни е заспало дотам, че не съзнава това, пък и не намира сили и смелост да се противопостави, та да си отвоюва обратно присвоената от бюрократичната мафия образователна система; у нас всички сфери на живота се владеят от съответните мафии, държавата ни като цяло е станала нещо като частна собственост на арогантната мафия, която се държи така, сякаш държавата й е нещо като бащиния; респективно директорите на училища пък се държат така сякаш тези училища са им именно бащиния, иначе казано, все едно са техни собствени феодални владения. Битката е жестока, самозабравилите се бюрократи са способни на всякакви подвизи, ето и последното потвърждение на тази констатация: Пловдивското Регионално управление на образованието отново разпростря политически чадър над самозабравила се директорка на училище!. Дойде моментът да коментирам това великолепно писмо, което, интересно е да отбележа и това, не предизвика почти никакъв резонанс у заспалото общество, аз не съм очаквал безхаберието на общността ни спрямо нейните собствени и то коренни интереси да е чак толкова голямо, а малодушието на хората да е чак така колосално. Разбира се, причината бюрократите да се държат така арогантно е точно тази: че хората у нас, гражданите, родителите, учителите, учениците, изобщо всички, излиза, са изпаднали в едно непростимо, даже престъпно безразличие, безхаберие и безчувственост. Изпаднали са сякаш в някакъв ужасен и кошмарен ступор: изобщо не им пука за собствените им коренни при това интереси - държат се крайно унизително, мълчат, спят, хъркат непробудно, само понякога мърморят в несвяст! А добре знаем, че властниците, управниците си позволяват да правят това, което гражданите им позволяват да правят, е, у нас мафиотите на власт си правят всичко каквото им скимне – щото им позволяваме да си правят всичко, което им скимне! Да изброявам ли последните красноречиви примери, разните там "Суджукгейт", плановете за "реформиране" на съдебната власт в угода единствено на ма66
фията, останалите всекидневни безобразия от какъв ли не вид и род?! Няма смисъл да изброявам, вие знаете всичко, но въпреки това нищичко очевидно вече не трепва в душите ви. Е, хора като мен, колкото и да сме малко, пък имаме задача да ви тормозим всеки ден, та белким тук-там някой почне да се размърдва, белким на този или онзи почне нещо да мърда в заспалите мозъци. Аз сега, няма как, трябва да изразя в слово (словото ми е единственото оръжие!) своята реакция, и то така, че да помогна на заспалите да осъзнаят какво всъщност става – и да осъзнаят колко подло и малодушно е да се продължава да се спи в такъв един момент. Ще напиша поредното си отворено писмо до въпросните самозабравили се ръководни другари и другарки от образователната сфера, ще го изпратя и на техните безотговорни висшестоящи началства, но знайте едно: аз пиша на тях, ала се обръщам най-вече към теб, драги ми заспали непробудно "гражданино", дето хъркаш като... "заклан", аз не просто пиша, аз крещя, да, ама ти не ме чуваш, не знам какво друго да направя, че да те събудя някак?! Както и да е, проблемът за събуждането на спящите и за вдъхване на кураж у малодушните е голям и тежък, за него тепърва още ще мисля и пиша, а ето моето писмо: До г-жа Милена Цветанова Дамянова, Председател на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-жа Анелия Димитрова Клисарова, Зам.-председател на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-жа Галя Енева Захариева, Зам.-председател на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-н Ерол Осман Мехмед, Зам.-председател на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-н Милен Василев Михов, Зам.-председател на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-н Йордан Илиев Йорданов, член на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-н Иво Ангелов Христов, член на Комисия по образованието и науката в Народното събрание До г-н Бойко Борисов, Председател на Министерския съвет на Република България До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България До г-жа Доц. д-р Ана Джумалиева – Председател на КЗД ДО ВСИЧКИ МЕДИИ ЖАЛБА ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование от Пловдив, в момента безработен понеже преди няколко месеца беше повторно под67
ложен на процедурата опраскване (уволнение) от самозабравилата се директорка на пловдивската ПГЕЕ, вдъхновявана от Началничката на РУО-Пловдив Уважаеми дами и господа депутати от КОМИСИЯТА ПО ОБРАЗОВАНИЕ И НАУКА в Народното събрание на Република България, Уважаеми г-н Премиер, Уважаеми г-н Министър, Уважаема г-жо омбудсман, Уважаема г-жо Председател на КЗД Уважаеми дами и господа медийни дейци, Пиша Ви тази жалба, обръщам се към Вас с това отворено писмо не защото ме е овладяла манията, изразяваща се в пристрастеност към писането на жалби и отворени писма до различните длъжностни лица и до съответните институции, а защото се чувствам длъжен, бидейки ангажиран български гражданин, да Ви информирам за тежката, направо катастрофална ситуация, създала се в сферата на образованието - на примера на град Пловдив аз правя аналогия за ситуацията и в държавата ни като цяло. Понеже имам нужното пълноценно възприятие на случващото се не от вчера, а от години, да, години наред аз не просто наблюдавам и регистрирам почти всекидневно всички заслужаващи внимание и изразителни, така многозначителни явления (аз съм много активен блогър и от повече от 10 години си водя своя аналитичен блог, който е посветен предимно на проблемите в образователната област), на тази база имам и своето обяснение, своята концепция защо всичко това се случва, как е възможно да бъде допуснато, какво трябва да бъде направено, та нещата да почнат да се поправят и пр.; своята теория за тази толкова любопитна сфера на моите изследователски интереси съм изразил в цяла една поредица от книги, които съм публикувал (под формата на есета, на очерци, на анализи и пр.) пак най-напред в своя блог, който е доста посещаван и четен. Освен това имам предимството, че не съм просто бездушен регистратор на случващото се, напротив, най-активно участвам в толкова силно заинтересувалите ме явления и процеси в сферата на пловдивското (и българското като цяло) образование, нещо повече, аз самият съвсем съзнателно провокирам и предизвиквам, опитвам се да насочвам хода на нещата; причината да се държа така е, че се съзнавам като борец за същностна и коренна промяна или реформа в образователната област, да, се боря години наред за непосредствена и практическа реална демократизация (и декомунизация) на отношенията в училищната общност, в която от много години (вече 17) работя като учител по философия и гражданско образование, а именно училищната общност на пловдивската ПГЕЕ (това значи "Професионална гимназия по електротехника и електроника", иначе казано, това е прочутият "ТЕТ-Ленин" в Пловдив, народът все още във всекидневната употреба го нарича именно така, което е твърде многозначително, изпълнено е с невероятно богата на смисъл символика!). 68
До такава степен съм се отдал на тия свои паралелно разгръщащи се борби и изследвания (при мен в пълно единство се намират и теоретичното, и ценностното, сиреч идейно-емоционалното ниво, но също така и практическото ниво, това са именно съзнателните ми действия за промяна на плачевното статукво; всички тия аспекти при мен са органично свързани!), че с оглед важността на предприетата задача в последните 4-5 години направих всичко необходимо не просто да фиксирам, да документирам постигнатите по емпиричен път резултати, но и същевременно да информирам отговорните длъжностни лица в образователната институция и в ръководните и контролни органи, които имат отношение и могат да повлияят с нещичко за насърчаване на промяната към добро (имам предвид Министерски съвет, Народно събрание, национален и градски омбудсман, КЗД, дори съдилища, щото ми се наложи да водя доста съдебни дела в последните години и пр.). За мен беше, не крия, безкрайно интересно и любопитно да разбера реакциите на съответните длъжностни лица, органи и институции, щото и в тези реакции се крие огромен, при това твърде многозначителен смисъл; така се очерта, смея да заявя, пълната, цялостната, пределно богата на смисъл картина на реално случващото се в т.н. "жив живот", в самата действителност, това е огромен материал, по който един ден благодарните и признателни потомци (пък и историците) ще имат възможността да разберат нещо изключително важно за нас самите и за времето, в което сме живели, за борбите, които сме водили, за глупостите, които сме правили, за непростимите грешки, които сме си позволили да допуснем. За пример давам следния факт: за случилото се в периода от октомври 2015 година (това е от времето след първото ми опраскване от директорката на ПГЕЕ, станало на 19 май 2014 г., по това време вече тече заключителната фаза на тежкия съдебен процес, който аз водя за отмяна на заповедта й за моето уволнение, делото е на ниво Върховен Касационен съд, малко след това, през декември същата година, аз ще спечеля делото и съдът в началото на януари 2016 г. ще ме върне на работа в ПГЕЕ, та значи за времето, изтекло до момента на следващото, на повторното ми опраскване, което тъй войнствената директорка на ПГЕЕ в Пловдив дръзна да извърши на 23 март 2017 г. всички текстове, това са жалби, доклади, отворени писма до различни институции, това са разни есета, очерци, други текстове, съдържащи мои предложения, инициативи, иновации и прочие, т.е. целият този текстови материал, снимки и пр., е събран в... 17 тома (!!!), всеки от които е от стотина страници формат А 4 (избрах този формат, щото да могат да се четат писмата, имам предвид отговорите, които съм получавал от различните институции) или пък по около 200 страници формат А 5, т.е. обичайния формат когато се издават книги, което значи, че въпросният материал е от около (17 по 200 прави... 3400 страници!), да, това са именно 3400 страници, каквито са страниците на книгите (това е текст по обем равностоен на три Библии!)! Положих огромен труд не само да напиша и да обработя този огромен материал, но и да го издам и в хартиен вид, това ще са моите писмени доказателства по откриващия се на 5 септември 2017 г. нов, пореден съдебен процес, на който моя милост отново атакува изцяло волунтаристичната заповед за уволнението ми, съчинена от наистина съвсем самозабравилата се ди69
ректорка на пловдивската ПГЕЕ. Пиша това просто за да Ви информирам за мащабите на моето човешко, професионално (учителско и писателско, тия две сфери при мен също са неделими), изследователско, научно, практическо-реформаторско и прочие дело, с което съм се нагърбил, разбира се, потресаващо е, че въпросните властващи бюрократи от образователната сфера, заслепени от битката за своето собствено оцеляване, която водят не само по пределно арогантен начин, но и съвсем безцеремонно, погазвайки и право, и закони, да не говорим пък за морал, та значи ума ми не го побира до каква степен тези властници са се самозабравили – та те са загубили всякаква връзка с реалността, с действителността, те очевидно живеят в някакъв магически, фантастичен, илюзорен административен свят, който няма нищо общо с реалния, живеят в някаква паралелна "реалност", която е в пълно противоречие с действителните проблеми и нужди на младите хора, на учениците, на страната, на обществото, на нацията ни като цяло най-сетне! Да, оказва се, че този извод е неизбежен ако се подходи обективно към картината, очертана в изброените по-горе текстове: самозабравилата се арогантна и безскрупулна бюрокрация в сферата на образованието не знае никакъв друг интерес освен своя пошъл, егоистичен, себичен материален и властнически интерес, нейният интерес обаче се намира в пълно противоречие с коренните и същностни интереси на младите хора най-вече (които са именно жертвите на административния произвол на тази същата властваща бюрокрация), на обществото, на гражданите, на страната, на държавата, на нацията ни като цяло! Интересно е, че изглежда и на цялата върховна властваща прослойка (имам предвид всички лица, които се изредиха в тия същите години на поста Министър на образованието и науката, а също така и депутатите от съответната комисия, аз и преди съм занимавал и комисията, и Премиера, и Президента на Република България, и кого ли не още!) та значи излиза, че на целия властващ в държавата ни елит изобщо не му пука за катастрофалното състояние, в което се намира българското образование, ето, случаят, който аз представям, именно ситуацията в пловдивското образование, е нещо като лакмус, който ми дава пълното право да направя такъв един извод: нито един министър, нито пък премиер и пр. не направи нещо реално за да озапти, за да възпре поне малко неудържимия административен произвол на самозабравилите се местни бюрократи!!! Да, абсолютно никой не направи абсолютно нищо реално, разумно и смислено и това е констатация, която е валидна за период от поне 5 години! Аз през цялото това време пишех комай всекидневен поток от жалби, доклади, отворени писма, възвания, петиции, прокламации и какво ли не още, не и не, никой, повтарям, абсолютно никой било депутат, било министър, било министерски чиновник, било Началник на инспекторат, било инспектор, никой не само че не се трогна, не само че не си загуби съня, не, те посрещаха всичко със завидна волска безчувственост, с пълно безразличие и, отбележете, не правеха нищо друго освен взаимно да се защищават, т.е. да защищават единствено егоистичния корпоративен интерес на самата бюрокрация! А образователната властваща бюрокрация има една-единствена цел: да брани със зъби и нокти своето монополно положение във властта. По тази причина въпросните бюрократи, на които изобщо не им пука за нищо друго освен всеот70
дайно да защищават своята мания за власт, ламтежа си за привилегии, иначе казано, за паразитиране, за нищо, повтарям, не се трогнаха, изобщо не се смутиха от безобразията, за които аз им пишех, излиза, че за тях действителните, истински важните, коренните интереси и потребности на младите хора от качествено образование не значат нищо, което пък означава, че тази паразитираща бюрократична прослойка се е превърнала в сила, която всеотдайно работи срещу просперитета на страната и нацията ни като цяло: нима някой може да си мисли, че без качествено, съвременно и истинско образование на младите хора може да има някакъв просперитет в съответната страна и нация?! Движени от тия "тъй похвални" егоистични импулси пловдивските бюрократи в образованието си позволиха да се държат направо съвсем гротескно и абсурдно: пловдивското РУО, възглавявано в последните години от г-жа Иванка Киркова (известно време самата тя беше опраскана от една друга политическа сила, но успя да се върне в сградата на инспектората – за да служи всеотдайно на всички храненици из училищата на партията, която тури нея самата на този пост!), не направи абсолютни нищичко за да възпре крещящия по безогледността си административен произвол на директорката на пловдивската ПГЕЕ Стоянка Анастасова, която си позволи да наруши всички норми на правото, закона и морала в отношението си към мен, човекът, личността и учителят, чиито единствен грях е че не капитулира малодушно пред нейната авторитарна тирания, напротив, в ужасните условия в училището направи нужното за да си защити правата и достойнството; да, моят единствен грях е че съм демократ, че си зная правата и че не позволявам никой да ми тъпче нито правата, нито достойнството, напротив, не само се боря за своите права, но и давам вдъхновяващ пример на моите ученици, на колегите си, на гражданството, че човек може да живее и без да клечи в унизителната поза на типичния малодушник, съзнаващ се като роб на самозабравили се властници с мафиотски, с нескриван мутренски маниер на поведение. Аз направих нужното да си защитя правата и достойнството, е, това се възприе от живеещите, казахме, в друг, паралелен свят властващи бюрократи като "непростим грях", за което те си позволиха да ме опраскат два пъти. При това когато след опраскването ми втория път аз реших да изнеса на самозабравилите се управляващи волунтаристи от ПГЕЕ и от РУО-Пловдив (пък и от МОН!) един съвсем практически урок по свободолюбие, по демокрация и по гражданско достойнство и веднага след опраскването ми на 23 март тази година излязох на граждански протест за свобода в образованието и против беззаконията на самозабравилите се властници в образованието, проведох протеста си на улицата, на тротоара, до централния вход към двора на пловдивската ПГЕЕ, протестът ми продължи... 77 дни, да, по три часа на ден, от 11 до 14 часа протестирах всеки делничен ден, по време на протеста си направих чудесни изследвания, научих много интересни неща (касаещи най-вече реакциите на всички спрямо про-теста, виждате, думата протест има за корен думата тест), много ми бяха интересни реакциите на учениците, на гражданите, на учителите, на колегите ми, на административните лица от дирекцията и от Инспектората, та значи наистина чудесни изследвания си проведох през тези дни и научих много и то важни неща. 71
И знаете ли как реагираха последната категория лица, именно от властващата в образованието прослойка? Ами те предимно мълчаха, но и крояха заговори за отмъщение, е, отмъстиха ми за протеста най-напред като опраскаха... моята съпруга, също учителка, тя от няколко години работеше в ОУ "Пенчо Славейков", оказа се, че директорката на това училище била, видите ли, ръководителка на... синдикалната организация за защита правата на... директорите на училища (!!!), да, и такова чудо невиждано си имаме ний в Пловдив, работодателите си имат... свой синдикат, имат си нещо като... мафия (!), е, по нареждане на тази директорска мафия моята клета съпруга също беше опраскана и то по най-отвратителен начин: директорката я принуди сама да напише молба за собственото си уволнение, заплашвайки и изнудвайки я, че ако не го стори ще я опраска дисциплинарно, ще й скалъпи дисциплинарно уволнение; заплашена по този арогантен начин съпругата ми се принудила да помоли да я уволнят "по взаимно съгласие"! Разбира се, когато аз реагирах от свое име (клетата ми съпруга не смее по никакъв начин да си защити правата и достойнството щото има моя пример пред себе си: който се бори за правата си спрямо него въпросната директорска мафия ще направи така, че ще вгорчи живота му, той няма да си намери работа никога и никъде!), та значи аз когато реагирах от свое име, висшестоящия орган, именно РУО-Пловдив отвърна така, че ми показа, че за тях това изобщо не е изненада, те явно имат пълно доверие в необозримите способности на пловдивските директори да си правят каквото им скимне! (Началничката на РУО-Пловдив ме посъветва писмено съпругата ми да си търси правата по съдебен ред, с което "си изми ръцете", т.е. има добрината да ни съобщи, че ние, аз и моята съпруга, ако искаме, можем да се захванем да вършим нейната, на Началничката, работа по озаптяване и вразумяване на произвола на училищните директори!) Но въпросната директорска мафия отиде още по-надалеч в своята арогантност: когато аз кандидатствах наскоро за обявеното учителско място по философия в НТГ в Пловдив, се оказа, че директорката Славейка Иванова, в тясно сътрудничество и единодействие с вдъхновящата я за реванш над "тъй лошия Грънчаров" инспекторка по философия Антоанета Кръстанова постигнаха нещо като апотеоз в административните пинизи директорът да си прави каквото му скимне: изобретиха тъй мъдрото дискриминационно изискване учителят по философия в НТГ да е... млад човек, да има стаж под 3 годинки, щото, видите ли, директорката на НТГ била взела похвалното решение "да подмладява" кадровия състав на училището! Иначе казано, трябвало им да вземат млад учител, по тази причина, дето се казва, успяха да направят мръсно на тъй страшния "народен враг" Грънчаров, който, за разлика от самата директорка Славейка Иванова не само че не може изобщо да се подмладява (предполагаме, че щом като е такава страстна почитателка на младостта тя успява да подмлади не само цялото училище, но най-вероятно и самата себе си умее да подмладява!), но и има дързостта да мисли, че все пак по-важното за един учител не е колко е млад, а какво умее да прави, какви способности има като учител, доколко може да осигури едно по-качествено обучение на своите ученици. Като осъзнаха благодарение на мен тази истина (аз я съобщих не само на въпросната тъй напред72
нала в мисленето директорка, но и на нарочно назначената от нея "обективна комисия" за подбор на новия учител, която тя предвидливо назначи, съобщих им го събеседването, все пак се наложи и мен да допуснат до събеседването, нарушавайки собственото си изискване за пределна по възможност свежест и младост на кандидатите за учител по философия; нещо повече, аз подтикнах мисленето им в тази посока и в специален доклад, който изпратих по надлежния ред до съответните инстанции!), тогава директорката, осъзнала колко хубаво е "нагазила в лука" на произвола, след дълго изтощително мислене с помощта, предполагаме, на нейната доброволна сътрудничка, инспекторката на философия Кръстанова, успяха найсетне да съчинят ето този невероятен по възхитителната си свежест бюрократичен шедьовър: … Който, предполагаме, един ден ще бъде положен съвсем заслужено в почетната книга, съдържаща описанията и документите на всички славни подвизи на нашата тъй хероична и самоотвержена в опитите си да мисли образователна бюрокрация! Разбира се, в този напълно голословен документ, показващ единствено, че за нашата родна образователна бюрокрация няма никакъв предел не само в арогантността, но и в цинизма, заслужава да се обърне по-специално внимание на ето този зашеметяващ по алабализма си абзац:
Разбира се, много ми е интересно да разбера как именно въпросната комисия установи тия толкова похвални качества на спечелилия учителското място кандидат, който освен предимството на младостта очевидно има и куп други предимства, добиващи се чрез надлежния опит! Изглежда НТГ е имала несъмнения шанс сред кандидатите да е попаднал човек с толкова възхитителни способности, но ние се питаме: как, кога и къде този толкова млад човек успя така добре не само да се развие, но и да се изяви?! Допускаме, предвид неговата завидна младост, той да е обучен така добре в тия безценни качества не другаде, а тъкмо в... младежката организация на политическа партия ГЕРБ, най-вероятно именно в комсомола на ченгесаро-милиционеро-мутренската партия този човек трябва да е успял да добие тия толкова ценни, повтаряме, качества! Както и да е, пиша тези неща за да провокирам дебат по проблема: докъде, собствено, е способно да достигне безочието на властващите образователни бюрократи, те наистина ли ни смятат нас, гражданите, за пълни идиоти, щом си мислят, че можем да им се вържем на лъжите?! Струва ми се интересно и полезно този дебат да бъде проведен и в Парламентарната комисия 73
по наука и образование, пък и в Министерския съвет, защо не? Г-н Премиерът знае, предполагаме, че сме готови да спомогнем за засилване на демократичността на неговото собствено съзнание, ний сме му писали вече по този проблем, извиняваме се само, че напоследък не си изпълняваме така редовно обещанието, но, живот и здраве да е, ще се опитаме скоро да попълним пропуските си. Уважаеми дами и господа депутати от Комисията по образование и наука в Народното събрание на Република България, Уважаеми г-н Премиер, Уважаеми г-н Министър, Уважаема г-жо омбудсман, Уважаема г-жо Председател на КЗД Уважаеми дами и господа медийни дейци, Завършвам (моля за извинение, че ми се наложи да пиша толкова много, но сами виждате, засегнатият проблем е изключително голям, богат на смисъл и също така е многоаспектен, е многоизмерен!) съвсем кратичко, като обобщавам твърденията си ето по този начин, аналитично: 1.) В пловдивската образователно-възпитателна губерния сред ръководния персонал (директори, инспектори) се забелязват крайно обезпокоителни тенденции на възпроизвеждане на един мафиотско-мутренски манталитет на мисленето и поведението, което ни дава право да констатираме, че в Пловдив вече съществува бюрократична или директорска мафия, която си има своите вдъхновители в РУОПловдив, т.е. тъкмо в институцията, в органа на МОН, който по идея и по принцип е длъжен да възпрепятства зараждането и избуяването на подобни недопустими рецидиви и тумори! 2.) Чиновниците от централното ниво, именно от централната администрация на МОН, не само са запознати (благодарение на моите доклади, жалби, петиции, отворени писма и прочие, но и на писанията на други такива като мен отчаяни мохикани на реформата и на демократизацията в образователната сфера) с катастрофалната ситуация не само в пловдивското, но и в българското образование като цяло, но същевременно по недопустим начин са дръзнали да потъпчат главната си отговорност, а именно да защищават народния, обществения, държавния интерес; противно на това те си позволяват недопустимия лукс да защищават единствено користния и егоистичен интерес на самозабравилите се бюрократи, т.е. своя собствен интерес, което означава, че си позволяват да вредят на коренните интереси на данъкоплатците и гражданите, позволяват си да вредят и на интересите на държавата, служейки, както казах, единствено на егоистичните интереси на въпросната образователна мафия.
74
3.) Ако г-н Премиерът не направи нищичко за да поправи положението, ако той не стори нужното да принуди въпросните образователни бюрократи да престанат да го баламосват или да го заблуждават с лъжливи докладни, тогава ще се окаже, че за това недопустимо положение ще отговаря един ден само той, щото като не направи онова, което е длъжен да направи, за да изкорени тази вредна за обществото арогантна мафия-бюрокрация от образованието, ще излезе, че той самият се самосъзнава като защитник на нейните интереси, а за този лукс, г-н Премиер, един ден ще ви се наложи да отговаряте пред нас, разгневените граждани! Помнете ми думата, точно тази съдба ще Ви сполети, имайте предвид, че разумните предупреждения на философите имат тази особеност, че винаги се сбъдват! 4.) Ако и представителите на народа от Комисията по образование и наука в Народното събрание на Република България, водени от своя партиен интерес, не направят нужното да принудят г-н Премиеро да натисне г-н Министъра да си изпълни задълженията, тогава ще излезе, че и те са се самозабравили, не знаят за какво изобщо са изпратени там, в Парламента, по причина на което ще се окаже, че и те си позволяват да вредят на народните интереси, от което пък произлиза, че един ден и на тях ще им се наложи да отговарят пред разгневения, ала справедлив в гнева си народ. 5.) Нашият народ е твърде търпелив, но все ще дойде някога "Видовден" и в този ден всеки ще си получи заслуженото. Разбира се, има реалната опасност да затриете България, но и за това, вярвам, ще си платите все някога – ако не на този, то непременно поне на другия свят! Приятно депутатстване! Приятно премиерстване! Приятно министерстване! Приятно омбудсманстване! С най-добро чувство: (подпис) 22 август 2017 г., Пловдив Коментари: Владимир Петков-Трашов каза: Браво Лъчо! Точно тези безкрайно тъпи и несъстоятелни алабализми в отговора на Иванка Киркова обясняваща ми с тях "избора на комисията" в НТГ Пловдив! Тъкмо очевидните й, видиотените й смислово и хвърлящи прах в очите нейни "обяснения"! Точно възмутително смехотворните й, дълбоко нелогични, безсмислени чиновнически екскременти! Абсолютно прозрачното й мутренско-мафиотско защитаване безсмислието и неразумността на този избор с измислените от нея и инспекторката й, нищичко не важещи "качества" на учителя за истинското и същностното образова75
ние, пък уж толкова необходими и ценни за директора и комисията му на тази национална, видите ли, търговска гимназия, са живото и категоричното доказателство за степента на загниване, на системата! Наглостта на тази чиновническо-партийна паплач тук наистина е достигнала своя апогей! Присъединявам се към твоята жалба, подписвам се под нейното изцяло правдиво и остро необходимо на българите съдържание! Настоявам за най-внимателно и сериозно обръщане внимание от призованите лица, на същото, дълбоко истинно, очевадно жалко за системата на образованието ни, съдържание на тази жалба! Настоявам за съвестно разглеждане на случая и за наказание на всички по веригата длъжностни лица: престъпно и формално, зловредно за образованието на българите извършили този нелеп избор на учител в НТГ, включително и тези, които са били длъжни да не го допуснат, а са го защитили с посочените инфантилни, тъжни, трагични и възмутителни "доводи"! Настоявам решително да спрат мафиотско-политическите репресии от директорско-чиновническата пловдивска бюрокрация над радетеля за по-добра система на образованието в татковината ни и съпругата му, над философа и писателя Ангел Иванов Грънчаров! Призовавам приятелите и съмишлениците на Ангел Грънчаров, ясно и категорично да заявим подкрепата си за него, ако съзнаваме степента на достигане възмутителната безотговорност и наглост, на образователното мафиотско чиновничество в град Пловдив и в министерството! Ако осъзнаваме и недопустимата трагичност в нивото на образователните дейности в България, отговорност за което се носи и от посочените в жалбата на Ангел Грънчаров политици, но и от всеки, от нас! Анонимен каза: Гранчаров стига си писал тия сантиментални хвалебствени коментари от името на някакъв несъществуващ Трашов. Засрами се поне малко. Поредният ти умствен бълвоч показва за сетен път твоята психична увреденост. А също така и некадърността ти заради която госпожа Анастасова съвсем правилно те уволни. Няма смисъл да се напъваш да и противоречиш всички виждаме че не ставаш за учител защото имаш напълно несъстоятелни и опасни за младите хора вредни идеи. Ти си един анархо-комунист и болшевик. Язък че си учил в СССР нищо не си научил. Затова докато си жив няма да ти позволим да припариш в нашите училища. Има и друга работа по подходяща за теб. Можеш да метеш улиците или да миеш обществените нужници. Там ти е мястото. Да е жива и здрава госпожа Анастасова че те уволни!!!!!! Анонимен каза: Гранчаров изобличава себе си. Ще умра от смях :) Анонимен каза: Поздравления, г-н Грънчаров! Този текст е толкова завладяващ със своята дълбочина, емоционалност, безкомпромисна фактология, морална чистота, че заслужава да бъде достъпен до възможно най-широка аудитория от читатели за да влезе в тяхното морално поле като един ориентир за гражданска и нравствена позиция, която по своята чистота и искреност се среща напоследък за съжаление толкова рядко. 76
Анонимен каза: Другарю "И така нататък", заплахите ви в края на писмото – как щели да си получат заслуженото и как народът щял да ги смаже – са не само смехотворни, но могат да бъдат използвани за започване на съдебни действия срещу вазе. Ангел Грънчаров каза: Да кажа и аз няколко думи най-после. Щото някои анонимни другарки направо се престараха да ме обвиняват, че едва ли не само аз съм бил коментирал в блога си. Драги тъй бдителни другарки, аз винаги пиша под своето собствено име, запомнете го. Аз не съм анонимен мерзавец като вас, дарагие маи анонимние труженички на интернетния фронт! Има огромна разлика между мен (и такива като мен), дето си слагаме името и не се страхуваме от свое име да кажем какво мислим, и вас, анонимните и подли малодушни душички, дето се държите подобно на плъхове - защото и мислите ви са не по-малко недостойни от вас самите. Другарката, дето пък се толкова много впечатлила от израза "и така нататък" (казахме, това се дължи на нейната поразителна неспособност да мисли самостоятелно и сама да си прави някои изводи, поради което тя постоянно протестира че я затрудняваме да мисли с това проклето "и тъй нататък"!), се е сетила да ме шантажира с това, че съм бил написал думи, които щели били да бъдат използвани за завеждане на съдебни дела срещу мен: другарко, замислете се поне малко над това как толкова "смехотворните" ми мисли могат да станат основание за завеждане на съдебни дела срещу мен? Амче, другарко, такива евентуални съдебни дела дали също така нема да бъдат смехотворни ма, тъй умилително мислеща другарко? :-) Radomir Parpulov каза: Грънчаров, не хаби сили и време, защото "Тъмна църква, кьорав поп, ситно Евангелие" :-) Анонимен каза: Грънчаров змийо черна, замълчи завинаги!!!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: Грънчаров тази Анастасосова така те мрази, че би те изяла с парцалите ако можеше. Виждаш ли какво е просъскала по твой адрес по-горе?
77
Искаме да бъдем нормална, просперираща страна и държава – населена със свободни, отговорни и достойни личности сряда, 23 август 2017 г.
У нас деца убиват деца. И майки убиват децата си като ги хвърлят от не знам си кой етаж (а по-хуманните сред тях просто ги оставят на някоя пейка в парка). Този кошмар убедително показва пълния провал на образователно-възпитателна и личностно-формиращата ни система. В ценностно отношение е настъпила страшна деградация на цялата нация: такива уродливи явления са възможни само когато липсва, не работи, блокирал е ценностният регулатор на поведението. Ядосало се е 15-годишното момче Иван и затова е... заклало онова 11годишно момиче Никол, с което са се запознали на живо току-що, а иначе са общували чрез интернет. А се завързал спор, довел до кръвопролитие и смърт само защото не били на едно мнение къде именно да идат да пушат наргиле (после се оказа, че било лула, не наргиле)! "Боднах я малко с ножа за да я сплаша!", признал Иван пред адвоката си. (А кухненският нож защо ли е носил на първата си среща с влюбеното момиче?) По сведения на съседи и убиецът, и жертвата му били "добри", "възпитани" деца: две добри деца се срещнали, но неизвестно защо едното забило нож в шията на другото и го оставило да умре в локва кръв! Като прибрало чантичката и телефона му за да не разберат кое е – или просто така (това чета в репортерско описание на случката, виж: Кой уби всъщност 11-годишната Никол?). Как ви звучи това? Достоевски ряпа да яде: у нас вече се убива за нищо! Убива се заради детски каприз. Очевидно човешкият живот в очите на такива съвсем кухи в ценностно отношение същества не значи абсолютно нищо. Как родителите и учителите са възпитавали тия деца за да се стигне до такава една човешка деградация ли? Ами очевидно съвсем неправилно са ги възпитавали – ако изобщо са ги възпитавали. Училищата ни са зверилник, който възпитава зверове, не човеци, не и личности. В 78
едно училище повече от година директорката заедно със съучениците колективно криха един млад убиец, нали си спомняте и това? Те не са се смутили особено от това, че той е убил човек и го пазиха и криха! Преди години един абитуриент закла със сатър своя приятел, също абитуриент, а след това с хирургически инструменти (убиецът възнамерявал да следва медицина и си бил купил вече хирургическите инструменти!) внимателно разфасовал трупа на приятеля си - за да го скрие в... хладилника! А след време разнесъл останките в различни кофи за боклук. Всичко това направил в празната къща на починалата си наскоро баба. Тогава този случай нашумя, но сега положително сте забравили за него. Сега пък напоследък е модно майки да хвърлят новородените от не знам си кой етаж! А в родилното акушерка с... бой успокояваше ревящите новородени! Забележете: във всичките тия случаи убийците не са цигани, а са чистокръвни българи. (Този момент сигурно вълнува мнозина родолюбци затова и специално го отбелязвам.) Ето още един откъс от цитирания репортерски текст: "Родителите са шокирани. Меко казано. Едните, че детето им вече го няма, а другите, че са отгледали убиец. Не трябваше ли да се шокират малко по-рано, когато са купували поредния скъп телефон и лаптоп на отрочетата си, не трябваше ли поне да поглеждат от време на време какво правят в мрежата, с кого си чатят? Не погледнаха ли едните поне веднъж профила на дъщеря си, в който на основната снимка е по боди, предизвикателно изпъчена? Не виждат ли с какво се занимава, какви са тези 3000 приятели? Няма ли психолози да им обяснят, че това е патологично, че 11-годишните деца трябва да бъдат водени на разходки, на кино, а не да ги оставиш с компютъра…" Безразличието така "възпитава", безчувствеността ражда чудовища, не човеци. Ами родителите кой ги е възпитал? Те нима не са продукт на все същата работеща на празни обороти погрешно скроена образователна и възпитателна система? Държавата ще ни възпита децата, това не е вече наша грижа и отговорност. Много често родителите обаче са безсилни пред капризите на децата си. На мен често ми казват като разберат, че съм учител: как се справяте с толкова много побеснели деца, аз в къщи само с едно не мога да се справя?! Справяме се друг път: все по-често ученици бият учителите си! Нали сте гледали ония клипчета, в които ученици се гаврят с учителката си? Ето ви поне едно: (КЛИПЧЕ) Ами този как ви се вижда? Той показва реалната картина, ето, насладете се: (КЛИПЧЕ) Това е изключение, така ли? Това е "прецедент"? А може би ще кажете, че учителката е виновна за да се държат така иначе "милите" ни дечица? Нищо чудно някой и това да каже. А агресията в училищата защо е така голяма, че вече е непоносима. Естествено е, че в тази или, иначе казано, в такава училищна система, основана на гаврите и на насилието, точно така (както е на клипчетата) ще се държат децата, как иначе да се държат – та те друго освен гаври и насилие не знаят! 79
Повечето учители едва удържат тази ответна агресия на учениците като прилагат още по-голяма агресия, прилагат още по-голям натиск, прилагат колкото се може помощен тормоз и терор върху учениците си, но ето, при някои учители (дето са "меки Марии"!) ответната агресия на учениците спрямо учителите избликва с цялата си неописуема прелест! В тази клипчета учениците ни обаче се държат каквито точно са, тук те нямат лъжливо, лицемерно поведение, тук са съвсем истински! (И другите ученици, тези от "добрите училища", биха се държали така ако не ги беше толкова страх: училищната система на държавното образование се крепи на два темела: страхът и тормозът. Ако учениците не бъдат тормозени достатъчно от учителите си до степен да се страхуват, те си отмъщават като сами тормозят учителите си. Повтарям: страхът и тормозът са двете оси, около които всичко в училищния живот се върти. Пък било имало агресия в училищата ни: как да няма като те друго освен агресия чисто и просто не познават? Защото е недопустима агресия (от гледна точка на човечността!) спрямо младите да бъдат тормозени непрекъснато от учителите за да са послушни, кротки, търпеливи, страхливи, малодушни, подли, лицемерни, лъжливи. Обижданият непрекъснато от всички и неразбран от никого млад човек е способен на всичко за да си отмъсти за крещящото незачитане на неговата личност – и на неговата свобода. Несвободата, която е главната ос, около която всичко друго се върти в механизма на нашия "тъй добре подреден" училищен живот ражда само чудовища: унизените млади хора, чиято личност е тъпкана жестоко още от "детските ясли" и "детските градинки", озверяват в такива една "възпитателна система" дотам, че са способни на всичко – за да си отмъстят някак на злото и безчовечно общество, което не само че не ги разбира, но и няма никакво намерение не да ги разбере, а дори да разговаря човешки с тях. Човекът, не знаещ що е свобода и непривикнал с нея (а свободата в нашите училища е строго забранена!), е абсолютно безотговорен за собствените си постъпки и по тази причина е способен на всичко; несвободата ражда зверове, уроди (в нравствения смисъл) и чудовища, да, нищо друго не ражда кошмарът на несвободата – освен други кошмари! Това обаче у нас не се разбира, ние даже нямаме намерение да го разберем – и затова всичко си обясняваме тъкмо наопаки на правилното, на разумното, на естественото! У нас всички сме с дотам изкривено съзнание, че си представяме, че тъкмо свободата, видите ли, била виновна за анархията в училищата ни! Да, свободата, която я нямаме и затова изобщо не я познаваме, е главният враг на нашето спокойствие, на нашето безметежно съществуване в... кочината, в животинската ферма, в която живеем! (Когато няма свобода, когато на човешко същество не позволяваме да се държи свободно, иначе казано, човешки, ние на това основание правим всичко необходимо това "човешко същество", поставено в нечовешки условия, да се обезчовечи дотам, че да е способно вече на всичко: не само да бие и да обижда учителката си по английски (защо ли само с учителките си по английски се гаврят най-вече нашите ученици, защо не се погаврят с някоя учителка по... руски?!), но и "само малко да бодне с ножа по гърлото приятелката си" – за да я накара да стане по-сговорчива и послушна! Ако младите у нас продължават да бъдат принуждавани 80
да живеят и да бъдат "възпитавани" в кошмарните условия на несвобода, иначе казано, на тирания спрямо личността им (и това е не само в училището, това много често е и в семействата, семействата също си имат своите диктатори и тирани, независимо дали са бащи или майки!), то това означава, че техните съзнания ще продължават да са деформирани до степен, че тия млади хора да са изцяло безотговорни за всичко, а това значи, че са способни на всичко. Безотговорният, не привикналия да отговаря за постъпките си млад човек е наистина способен на всичко, а това значи, че не трябва да се правим на ощипани госпожици когато такива млади хора почнат да убиват, да бият учителките си и пр. Толкова "страшната" и "опасна" свобода, от която училищната система ни пази така усърдно, че тя е съвсем непозната на младите, е нещото, благодарение на което образователната и възпитателната ни система може да преодолее безчовечността си; без свобода няма как да има отговорни личности, способни да вземат зрели решения за живота си. Но като не познават автентичната свобода, като не сме им позволили да я преживеят и да й се насладят, младите у нас на това основание са способни на всичко: извор на всичко човешко е тъкмо толкова опасната и вредна свобода, която у Нашенско асоциираме със "свободия", т.е. със анархията, с хаоса, с разрухата! Е, щом сме прогонили свободата от възпитателните ни учреждения (и от семействата си даже!), ще ни се наложим да изпием цялата горчива чаша за този непозволен лукс: децата ни ще се държат като зверове, а не като човеци, ще беснеят, ще простеят, ще лудуват, ще убиват, ще се гаврят не само с учителите си, но ако трябва и със собствените си майки даже! Всичко човешко изчезва от човека ако го лишиш от свобода. Всичко, абсолютно всичко! Пиша тия неща защото съм ги преживял и то донасита. Аз съм учител, който 34 години е в тази наша уродлива до крайна степен система. Вярно, винаги съм бил различен и "неправилен" учител, щото винаги съм държал на свободата – не само защото като философ съм длъжен да зачитам правата и свободата на учениците си, но и защото съм убеден свободолюбец и дори... демократ. Е, в един момент аз реших да направя нещичко свобода да има не само в моите часове по философия (етика, психология...), но и училищната ни общност да почне да се демократизира, и то не наужким, а истински, реално, практически. Проведох някои "мероприятия", с които дадох възможност на моите ученици непосредствено да практикуват свободата, представяте ли си каква "недопустима волност" си позволих – и какво страшно предизвикателство отправих на училищната ни система – и на нейната свята догматика?! Е, системата мигом (и съвсем основателно!) ме оцени като "враг" и като "чужд елемент" (свободолюбивите учители във възприятието на жреците на системата са еретици, са престъпници – щото са си позволили да изпаднат в недопустим грях!). И за да не се допусне "толкова неправилната" и "опасна" зараза (и тази дума следва да е в кавички, но просто прекалено много станаха кавичките и затова ги пропускам!) на свободата да се разпространи в нашето училище бдителните стожери, церберите на системата набързо ме обявиха за какъв ли не (обявиха ме за "луд", за "пълен некадърник" ме обявиха, за "изцяло неспособен да бъде учител" ме обявиха и т.н.!) и, естествено, ме опраскаха, уволниха ме; когато съдът ме 81
върна в училището, пак след кратко време повторно ме опраскаха и уволниха! Та тия абсурди на нашата изцяло ретроградна административно-командна и терористична (спрямо личността на младите) система на образование и възпитание са ми до болка познати - всичко съм го преживял непосредствено и затова така добре го разбирам. Разбирам го, пиша, обяснявам как всичко стои, пиша до институциите (и до арменския поп даже писах, да не говорим за министър, премиер, президент, владика...), зова, предлагам, настоявам, развивам, аргументирам и защищавам идеите и разбиранията си в книги, в списания, в интернет, правя какво ли не, да, ала не срещам не само разбиране, но и подкрепа почти отникъде (ако не броим неколцина мои приятели – в живота и в Мрежата). Отвсякъде – пълно неразбиране и игнориране! Тия, които най-напред следваше да ме разберат и подкрепят, именно моите ученици, моите колеги, учителите, родителите на моите ученици, съвсем естествено не ме подкрепиха знаете ли защо? Ами то е пределно ясно, но вие явно не се сещате защо. Ами защото ги е страх от ответна терористична реакция от страна на властта ги е страх, ето защо не ме подкрепиха открито, иначе те постоянно ми казват, че ме подкрепят, ала нали разбирате, господине, не смеем, все пак трябва да завършим някак училището, ако ви подкрепим открито и нас като вас ще опраскат набързо и съвсем немилостиво. "Покорна главица сабя не я сече!", ето тази българска мъдрост вилнее не само в пловдивската ПГЕЕ, в която се развихриха тия идиотски истории, но и навсякъде, из всички учреждения на жестоко агресивната, тиранична и затова така безчовечна система на несвободата, която господства навсякъде, във всяко българско училище (а вероятно и в по-голямата част от домовете у нас, в семействата у нас също масово не се знае що е това свобода!). Тъй че затова не се чудете, че някакво си там момче на 15 годинки било "леко боднало" онова нещастно момиче на 11 годинки Никол, което загина в оня асансьор в блока на комплекс "Меден рудник" в толкова слънчевия, ала така кошмарен вече град Бургас. Такава една идиотщина "леко да боднеш по шията" с... кухненски нож момичето, с което току-що си се запознал на живо (и с което си общувал две седмици в Мрежата) само защото тя била имала друго мнение за това къде именно да идат да пушат проклетото наргиле (или лула) е способно да извърши само същество, което не само че няма разсъдък, то очевидно няма и душа! Нищо човешко няма такова едно същество, но него наистина не трябва да го виним: обществото не му е позволило на това младо същество да стане човек, не му го е позволило по причина на това, че у нас свободата чисто и просто е забранена. Като не е привикнало да се ползва от свободата си понеже тя не му е била позволена цели 15 години, това същество е способно да прави всякакви идиотщини, то, повтарям, е свободно на всичко! Ето това е кошмарът, това е истинското лице на кошмара: мога да правя всичко, всичко е позволено – защото не мога да избирам, не зная що е свобода, не зная що е избор, не умея да мисля, не разбирам що е да си човек и т.н. Като няма свобода, за човека няма нищо: защото свободата за човека и извор на всичко! Без свобода няма как да има и човечност, тя, човечността, без свобода просто е невъзможна. Защото да си човек означава да си свободен. Този урод Иван всъщност е и голям нещастник: имал е нещастието да се роди в страна, в която 82
свободата е забранена, родил се е в държава, която не му е позволила да стане човек, сега тази безчовечна държава ще го съди за това, че е станал такъв, а всъщност него ли трябва да съди тази държава? Или... себе си трябва да съди тази държава, а, как мислите? Кой е истинският виновник за случилата се трагедия в онзи бургаски асансьор? – да преформулирам аз така въпроса на онази бургаска репортерка, чиито разсъждения копирах и сложих в началото на разсъждението си. Май ние, дето търпим да живеем в толкова ненормална държава сме виновни за всичко, а, какво ще кажете, дали пък този не е верният отговор на поставения въпрос? Запомнете от мен, старият философ: ненормални са тъкмо държавите, в които да си свободен, иначе казано да си истински човек и личност е същинско проклятие! У нас държавата крепи училищна система, произвеждаща само роби, а това значи - човешки уроди: щото несвободният просто няма как да е човек. Доуточнявам за не ми се обидите и вие – и вие да ме възприемете за опасен враг, който трябва непременно да бъде ликвидиран... Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! И се опитайте колкото се може повече да бъдете и нормални. Норма за човека е да бъде свободен, да държи на свободата си, да не проявява малодушието да се отказва така лесно от нея, нормалният, иначе казано свободният човек е изцяло отговорен за всичко, което прави, ето на такива простички истини аз не просто учех учениците си, но и им позволявах да ги практикуват, да ги живеят, позволявах им да бъдат свободни, да разбират що е свобода и пр. и затова бях обявен за "зъл враг", който насилническата и безчовечна система трябваше непременно да изрита – щото ако такива като мен учители се появят повечко системата мигом ще отиде по дяволите. И тогава България ще стане нормална и свободна страна, в която живеят самостоятелно мислещи и свободни личности – леле, какво ще правим тогава, а другарки и другари комуноиди, кажете де, как ще допуснем да живеем в нормална страна, кажете ми де, отговорете ми?! Ний май не искаме да живеем като нормални и свободни личности, нали така? Ний си искаме да бъдем страхливи и презрени малодушни роби, които изпитват удоволствие някой да ги тормози и мачка, нали е така, признайте си го де?! Ний си искаме да имаме господар, безразлично как се нарича той, Бойко, Гоце, Путин... важното е да имаме един строг господар със силна ръка, пък всички ние да сме негови роби – нали тогава ще има "железен ред", признайте си че и това ви е на сърцето, недейте да се срамувате от най-съкровените си мисли де! Демокрацията и свободата се вредни – нали така мислите? Хайде чао, че ми писна да пиша: до скоро, пак ще се обадя тия дни! Няма да ви оставя на спокойствие, ще ви тормозя всеки ден докато съм жив – бъдете сигурни в това... Та на въпроса, който ще поставя в заглавието – Искаме или не искаме да бъдем нормална, а това значи просперираща страна и държава – населена със свободни, отговорни, суверенни и достойни личности? – си отговорете сами. Ако искате, вече сами знаете къде е проблемът, който трябва да решим – всеки за себе си и всички заедно. И се иска по-нататък работа за промяна, всекидневна и упорита. Искат се промени и то не какви да е, а истински, дълбоки. Иска се да освободим 83
себе си от веригите, в които са ни оковали. Ако ви е хубаво в тия вериги – носете си ги, но... много ще страдате. 4 коментара: Анонимен каза: Не се прави на "чиста вода ненапита" Гранчаров. Ти си голям лъжец. Истината е, че си абсолютен некадърник и затова беше уволнен а не защото си бил обичал свободата. Нашият сплотен колектив също обича свободата и знаем, че ти си враг на свободата и болшевик който е учил в СССР. Ти беше уволнен не защото си демократ обичащ свободата а защото не си знаеш уроците, не преподаваш, не владееш учениците, защото си некадърник те уволни госпожа Анастасова а не защото си демократ. Ти не си демократ а болшевик, повтарям го за да се запомни. Да е жива и здрава госпожа Анастасова че те уволни като последен болшевик в колектива ни и сега вече има пълна свобода в тет-Ленин. Ти беше последният враг на свободата в нашия сплотен колектив. Сега обаче те няма и ние сме щастливи. Иди да работиш като мияч на обществените нужници. Повече учител в никое училище няма да бъдеш!!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: Това, че устойчиво пада възрастта на убиващите свои връстници наши сънародници, е добра новина. Това е налагащ се еволюционен механизъм – не е далеч времето, когато новородените българчета, още непрогледнали и незасукали, вече ще изблъскват своите връстници през прозореца – нещо като поведението на кукувичетата веднага след излюпване. Такава е величавата логика на еволюцията. Не можем да вървим срещу природните закони, а и не е редно. Българите са изключително гламав народ. И безкрайно агресивен. Нормално е еволюцията да ликвидира такива популации. гАд каза: Историята с 11 и 15 годишните ме шокира... Племенниците на приятелката ми са на 13 и 11... Ами нито пушат, нито имат хиляди приятели във фейсбук, още помалко пък бягат да се запознават с някого от нета, момичето не се снима предизвикателно или нещо подобно... Нормални деца, с хобита и интереси... Maria Vassileva каза: С риск да се повтарят едни и същи неща, ще напиша следното: Всичко в родната ни страна е обратно на това, което трябва да бъде. Това се вижда особено ясно, когато пътувате и имате престой в чужбина. Грънчаров много пъти е писал това и е много, много прав. Не знам откъде да подхвана коментара си, толкова са много проблемите в България...затова ще се огранича само с наболялото в образованието. Но да знаете, че всичко е навързано и безброй са факторите, довели до тук. Недействаща образователна система като цяло. Невалидни принципи на обучение и възпитание, в остър разрез и противоречие с изискванията на времето. Крещяща липса на анализ на ситуацията в родните училища, непризнаване на проблемите. Формално изпълняване за задълженията от горе чак до долу в йерархията. Произвол и безотговорност при учители, директори, инспектори, министри. Не им пука! една единствена цел- да се задържат на работното си място. Да няма промени. Да се имитира учебен процес и мероприятия. Е хайде сега, не твърди ли всичко това Грънчаров? Не искаше ли дебати и крути мерки? Не предупреждаваше ли, 84
че ще стане неконтролируемо положението? Не предвиди ли, че последствията ще бъдат пагубни? Госпожата, която пише с многото удивителни, онази, която нарича Грънчаров другарят "и така нататък", ГаД и Меркадер и още някои подобни, какво ще кажете за видяното в двата клипа? Не сте съгласни с предложенията и твърденията на Грънчаров, а как тогава ще обясните резултата, видян във видеото? Ще обвините телефоните, с които са правени клиповете? Ще обвините родителите, че купуват телефони? Ще твърдите, че вашите ученици не се държат така, че вашето училище не е такова? Затваряйте си очите още, не се тревожете, чакайте някой върховен глава да се появи и да оправи положението, да дойдат американците, руснаците, европейците да ни помогнат... Хора, нещата са в нашите ръце! Няма кой друг да ги оправи, събудете се и престанете да наричате черното бяло. Слушайте, проумявайте какво иска да ви каже Ангел Грънчаров, че рядко някой в държавата се замисля, всички са като дрогирани и скоро ще стане страшно!
Предлагам да учредим съзаклятие от личности, съзнаващи се като безкомпромисни последователи на Ботев и Левски петък, 25 август 2017 г. Ето още един многозначителен диалог, проведен тази сутрин във Фейсбук по повод на моя предизвикателна реплика: Управляват ни двама генерали. С крайно съмнителна репутация. Това нещо да ви говори? Схващате ли докъде сме я докарали? Съзнавате ли колко много се излагаме не само като народ, но и като индивиди? Любка Анжело: Прав сте Ангел, но такава ни е държавата! Ангел Грънчаров: А държавата ни е такава, защото ние сме такива :-) "Омагьосан кръг" ли се получи? Как можем да разкъсаме този проклет кръг? Отговорът е прост и лесен: като ние самите нещо променим от себе си и тогава и държавата ни ще се оправи! Проблемът е вътре в нас, по моя преценка, нещо сгрешено има у нас самите! Любка Анжело: Ох, и аз не знам, но сигурно има някакъв начин, все някога ще им дойде края! Ангел Грънчаров: Предлагате да правим това, което винаги сме правили: да стоим и да чакаме?! Със стоене и чакане нищо няма да стане, иска се работа, иска се и борба! Съдбовно потребна ни е промяна – истинска и безкомпромисна спрямо собствените ни недъзи. Трябва да стане следната промяна: да се появи (благодарение на вътрешен поврат в душите към СВОБОДА) критично мнозинство от свободолюбиви личности, иначе казано от достойни граждани, готови всеки ден да се борят за 85
своята свобода, за правата си, за достойнството си. Това само ни е нужно и работите ще потръгнат. За това нещо най-вече трябва да работим: за поврат към свобода в колкото се може повече души!
Вчера в един разговор със зрителите на моето предаване по Пловдивската обществена телевизия стигнахме до следния важен извод (разговаряхме за това може ли в днешно време да има сред нас истински последователи на Ботев!): нужни са ни последователи на Ботев, трябва да възпитаме колкото се може повече свободолюбиви личности, вдъхновяващи се от Ботевия пример. Нужна ни е организация, обединяваща колкото се може повече безкомпромисни борци за правда и за свобода, които се вдъхновяват от Ботевия пример. Готови и да умрат ако трябва за свободата си! Проблемът ни е, че сме изпаднали в ужасно малодушие и не смеем да се държим както се е държал Ботев (и Левски, разбира се). Как да наречем тази организация, това съзаклятие е отделна работа. Аз на едно място го нарекох Сдружение "Апостоли на свободата": щото е срамота като народ да имаме само двама апостоли на свободата, и то и двамата убити, единият обесен, другият –
86
Нужни са ни колкото се може повече живи апостоли на свободата, колкото се може повече живи борци за свобода и за демокрация – и едва тогава България ще се промени коренно и завинаги! 14 коментара: Bonka Hristova каза: Осъзнаваме че ни набутаха в калта. Любчо Чорбаджийски каза: А дали не е тих военен комунистически преврат? Ангел Грънчаров каза: Точно това е. Ченгесаро-комунистически преврат, вдъхновен от Кремъл (КГБ)... точно това е... Анонимен каза: Уважаеми дами и господа моля да разберете, не се връзвайте на приказките на тоя Гранчаров, той е бивш психично болен учител, уволнен поради пълна некадърност и затова сега се мъчи да се представи като много умен и добър. Това е една пропаднала асоциална личност, това е един болшевик – той е завършил образованието си в комунистически СССР и то в Ленинград!!!!!!!!!! Правете си сметката с кой си имате работа!!!!!!!!! Откачил е от болни амбиции и от мания за слава!!!!!!!!! Не вярвайте и дума на това, което пише!!!!!!!!!!! То си личи, че той е съвсем превъртял. Да е жива и здрава нашата любима директорка госпожа Анастасова че го уволни като доказа на целия свят, че Гранчаров е пълен некадърник!!!!!!!!!!! Olga Ivanova каза: Ох, трудно ми е да го кажа, но ще кажа – поврат в душите може да има, но животът е толкова кратък, че едва ли някой ще грабне "сопите" и ще се бие за свободата, просто времената са други. И разбира се РЕСПЕКТ пред Ботев!!!! Ангел Грънчаров каза: Да бъдем последователни на Ботев и Левски, т.е. борци за свобода, не значи да "грабнем сопите", не знам защо така възприехте думите ми. Нима за вас свободният човек се асоциира с... дивак, който върти сопата наляво и надясно? :-) Анонимен каза: Ботев е застрелян в сърцето. Не в челото, въпреки популярния мит. Томи Томев каза: Аз пък мисля, че в България има свободолюбиви хора, които постоянно се борят за личната си свобода и постигат резултати, но те са много малко като процент от обществото ни. Анонимен каза: Taкa пишe само eдна мижитурка: Анонимен каза: Уважаеми дами и господа моля да разберете, не се връзвайте на приказките на тоя Гранчаров, той е бивш психично болен учител, уволнен поради пълна некадърност и затова сега се мъчи да се представи като много умен и добър… Владимир Петков-Трашов каза: Не, тъй пише, само един... нещастник! :-) ... нарекъл се Миманс, решил така да се забавлява... :-) Уж да помага ли... Само, че дали го успява... не го ли прекалява... :-) Вече... Ехей... кви времена бяха Като с Ангела вярвахме на Румена Бърцова... на А. от Абстралия... Дори на това, че истински нещастната Лили Попова е тази, която тука се вихри с удивителните си...
87
Неистините от всеки сорт, по примера на класическите изкуства, литература, театър, кино, балет ли ще заместваме Мимансе, драг... с анонимните интернетни герои?! Прощавай, но... кат, че ли ми идват... множко! :-) Изобщо... 2017.08.26г. Владимир Петков-Трашов каза: Ха, как съм избързал с времето!? Пропуснал съм и една... цяла запетайка... :-) Срамота... Ма, може пък и да не е, а нарочно ръководено от Невидимите информънтни, от високо разумните скопления... Спокойно, то навярно... скоро ли й ще си се разбере....:-) Анонимен каза: Гълтай си хаповете, Трашов! Хептен си изтрещял, любезни! Анонимен каза: Така е!!!!!!!!!!!!!!! Така е!!!!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: АIG, А от Абстралия още чете тука, но е унил и отпаднал както и вие в най-новата статия за това може ли да има промяна и критична маса от достойни граждани... Понеже тва нeма да стане никогиш, а на сцената в едър план е Бай Ганьо – както сами отбелязвате за Бой Бор, у А от Абстралия е останала тихата задоволеност, че като не успя да помогне на Бълхария, поне помогна на 1 душа да се отърве от царството на малоумието – на себе си... Чета вчера статия в бълхарски медии за катастрофата в Кубан и казват там, дошли да опознават умрелите... Колко трябва да си прос за да не правиш разлика между опознавам и разпознавам, а? Та чак от Германия отбелязаха че бълхарите са изпростели и немат понятие от занаяти, две плочки ако сложат ще са криви, но са се напълнили като балон c ненужни "знания"... И къде е, АIG, твоето ново образование с теа михлюзи, а?... Това което не се вижда когато си в BG е, че на Запад има буквално армия от средни специалисти (комунистически термин), по-скоро занаятчии да кажем, но и тая дума е исторически мухъл, не знам как да го кажа на бълхарски – тези хора работят и поддържат цялата техническа среда около нас... В Бълxария мое да има неколко надути кат пуяци архитекти, но изпълнители нeма сред тълпите плямпащи помпозни теории некадърници... Спомнете си фонтана на Витошка, има ли го още?... Абе хора които немат ум 1 фонтан (френска дума) да напраaт, че и шадраван (турска) – мое ли, кажете ми, теа карикатури и как става тва чудо да "влязат" в Европа?... Не може естествено, тва бе политическа фантасмагория... BG е на нивото на 1878 г. с изблици на байганьовски "постижения", силиконови дупетия-устни, буквално премигам като глеам кви маймуни има по BG TV, а що ги нема по официалните западни TV, а?... Курвенска държава, кво искаш... Такъв е матрялo...
88
Като проявиш човешко отношение към другия човек, той няма начин да не откликне неделя, 27 август 2017 г.
Искам да кажа нещичко, искам да изразя една своя мисъл, дето се върти напоследък в главата ми: всички наоколо крещят, че циганите били лоши, били паразити, били мързеливи, били нахални, били не знам си какви; всеобщ рефрен на пропагандата за малоумници у нас е, че не ченгетата и не бандитите, дето властват в държавата ни, са ни истинският проблем, а истинският и най-тежък проблем на България, видите ли, били... циганите! Нещо, с което аз не мога да се съглася, това е нещо, с което не може да се съгласи нито един що-годе трезвомислещ човек. Та в тази връзка искам да каже нещо, което никой не ще да го каже – или да го признае. Ще ви кажа една проста истина, която е крайно време да бъде призната. Да, сред циганите има всякакви, циганите не са напълно еднакви, така е и сред всяка друга човешка или народностна (обществена) популация или група: има и лоши, и добри, има и калпави, има и работливи, има умни и прости, долни и свестни и т.н. Това е нещо, което всеки здравомислещ човек трябва да знае. Та ето сега моята простичка констатация, която се опира на примери от самия живот. Аз живея Пловдив. Цигарите били не знам си какви, но е несъмнен факт, че целия половинмилионен град Пловдив се мете и чисти от цигани, от циганки найвече. Ако не са циганите, ако ги няма циганите не седмица-две, а ден-два и половинмилионният град Пловдив ще потъне в мръсотия и боклуци! Всички, разбира се, масово си фърляме боклуците, фасовете, пластмасовите чашки и всичко останало
89
както подобава, не в кофите и кошчетата за боклук, а направо на тротоара, нема да се излагаме да се правим на културни и да си ги фърляме където трябва. В Пловдив е така, кажи-речи същото е положението и в цяла България, във всеки град кажи: "мързеливите" цигани метат улиците, ний, "добрите българи", фърляме боклуците си където сварим. Идвам в Долна баня, моето родно градче, и тук виждам с очите си същото: циганите се грижат и тук за чистотата, метат, чистят, ний, "добрите" фърляме, щот сме много важни и "културни", представяш ли си! В Долна баня забелязвам и нещо друго: кажи-рече цялото земеделие се движи пак от цигани. Ето, продавачите на свежи малини и ягоди край пътя са цигани, от което си правя извода, че цигански семейства обработват тия земи, садят ягоди и малини предимно (из нашия край това се сади най-вече), рядкост са българите, които се занимават със земеделие напоследък. Е, има и българи, но е факт, че сред циганите има доста арендатори на земя, работят земята с целите си семейства, и децата си учат на труд и т.н. Вярно, сигурно има и цигани, които да крадат от произведеното от земята (обработвана, казахме, и от други цигани!), но ето, нека не си затваряме очите пред факта, че сред циганите вече има много работливи хора, занимаващи се с обработка на земя. Което е похвално, нали така? В махалата има предимно баби на преклонно възраст вече. Моята майка е сред тях, да й дава Бог живот и здраве! Аз идвам да й помагам когато и с каквото мога. Да, но чувам от съседките, пък и от устата на майка ми, че имало някой си Гошо, циганин, който умеел всичко, най майка ми преди време поправи покрива на плевнята, когато сняг и вятър бутна покрива й, на другите баби вършел каквото трябва, и строителна работа, и бояджийска, и всякаква, способен бил, добър бил, честен бил и т.н, все хубави думи чувам за него. Един-два пъти той минава покрай нас, отбива се, пита за майка ми, казва ми, че ако има някаква работа, него да търсим, казва да й предам поздрави и си заминава. Усмихнат, здрав човек е тоя Гошо, добре се отнася с хората, спечелил им е доверието, ето, даже твърде критичните баби го харесват. Цепи им дърва, коси им в дворовете и прочие. Няма работа, която не не върши. Оказва се обаче, че е добър строител също. Преди време като падна таван в една наша стая майка ми него извикала, направил го е така, че е здрав за вечни времена. Добре работи, това чувам за него отвсякъде. Хвалят го бабите. Е, тия дни се наложи пак да го повикаме за една работа, та се запознах с него подобре. На майка ми внезапно се счупи пералнята. (Налага се да й се пере почти всеки ден.) Нейната помощничка (по европейски проект много от бабите, които се нуждаят от грижи и помощ, си имат "асистентки", излишно е да казвам, че сред тях също има доста циганки!) й намерила майстор, който обаче казва, че не си струва да се поправя пералнята, много пари ще отидат за ремонт, по-добре да си купи нова. (Милата ми майка всеки месец си заделя някой лев от пенсийката и си има една известна сума пари, казва, че са за "изпращане", иначе казано, за... погребение.) Е, съобщи ми майка на мен, безработния си син (крия от майка ми, че съм без работа, щото ако разбере няма да издържи позора!), че трябва да й купя пералня; три дни обикалях, търсих по-евтина пералня ("втора ръка"), щото се оказа, че новите перал90
ни съвсем не са ни по силите, струват над 500 лева, това са страшно много пари. Както и да е, намерих една пералня на поносима цена (дай Боже да издържи повечко време, дано не се развали!), немска пералня й купих (с пари, взети на заем от близък човек), закарвам й пералнята в Долна баня; да, ама има проблем с пренасянето на тежките като че са направени от олово перални, и старата, развалената, и "новата", тя се води нова, нищо че е "втора ръка"; аз съм с болно сърце и други болежки и не мога да вдигам тежко. Какво да правим, сетихме се пак за този Гошо; звъннахме му, след 10 минути той беше у нас заедно с единия си син; свършиха за минути цялата работа, даже пуснахме новата пералня, за да се уверят, че всичко е наред. (За услугата им дадохме старата и ненужна ни вече пералня, да я дадат за старо желязо, предполагам, я поискаха.) Та с тоя Гошо поговорихме и се оказа, че човекът върши всякакви работа, има добро семейство, работливи синове (двама сина и една дъщеря има), умее да върши всякаква строителна най-вече работа, правел нещата така, че хората да са доволни, вземал на бабите умерена цена за работата си, главното било по неговите разсъждения хората да са доволни и пр. Ето, оказва се, сред циганите има и добри работници, занимаващи се със строителство, тоя Гошо ми каза, че си имал доволни клиенти чак в София, където често му възлагат по-големи строителни поръчки. Но и тук, в Долна баня, работи каквото изпадне. Да си издържа семейството. Ето, радващо е, че има такива сериозни и работливи хора сред циганите като тоя Гошо. И какво излиза сега? И в земеделието работят много, а на места предимно цигани. И в строителството работят много цигани, сред тях има и доста добри майстори, ето, примерът с Гошо е пред мен. За чистотата в градовете ни се грижат предимно цигани. Затова, простете, не мога да приема твърдението, че "циганите" били, видите ли, мързеливи и паразити, това просто не е истина. Един циганин да е пример, не вместващ се в такова общо и голословно твърдение, и то отива по дяволите! Един ден циганите щели били да станат мнозинство и тогава, видите ли, България щяла била да загине. На мен пък ми се струва, че не е толкова страшно това. А може би един ден циганите ще оправят България, след като, ние, българите, я доведохме до това незавидно положение?! Циганите си се грижат в невероятно тежки условия за децата си, хранят си децата, отглеждат човешкия ресурс на страната, демографската ни ситуация е тежка, но не заради циганите, а заради нас най-вече. За това, че си гледат децата в тия тежки условия, циганите заслужават поклон! Някой от нас да се е заинтересувал как в тия толкова тежки условия цианите успяват да се грижат и да хранят децата си? Никой от нас не се е заинтересувал за това, нито пък им е помогнал с нещо. Те си се справят сами. За това заслужават и поклон, и похвала! Или поне една добра дума! Това исках да ви кажа. Този разговор ние трябва да го поведем, но да го водим без да говорим пълни глупости и крайно несправедливи думи по адрес на циганите. С тия хора трябва да живеем нормално и човешки, трябва да се разбирам, а враждите и недоверието трябва да ги преодоляваме като разговаряме честно и открито. Като проявиш човешко отношение към други човек, той няма начин да не откликне и да не започне да се държи човешки с теб. Това е. Да се караме, да се 91
мразим, да се бие, ние, циганите и българите, е крайно глупаво. Трябва да се разбираме, бидейки човеци, и да живеем едни с други, уважавайки се взаимно. Просто е, но не е лесно да се направи особено като се вземе предвид колко злобни и тъпи хора има около нас, който с пана на устата крещят срещу... "циганите"! И на които зли сили плащат за да ни подпалят чергата, и това трябва да имаме предвид. Злите сили правят всичко възможно за да сблъскат цигани и българи и да предизвикат кръвопролития – за да си постигнат долните политически цели: да откъснат България от ЕС и от НАТО и да продължат да ни държат в руската мафиотска кочина. Това е истината, нека да имаме достойнството да я признаем. За да не се поддаваме на козните на враговете ни!
Не щем прехвалената ти свобода, Грънчаров, мерси, запази си я за себе си, ний я не щем – не ти щем проклетата свобода! понеделник, 28 август 2017 г.
Почнах преди време да пиша поредица от разсъждения (есета) за това какво трябва да правим че да вземаме разумни решения, т.е. решенията, които вземаме, да са разумни – и добри. Да са що-годе мъдри решенията ни - ето тази ми е темата. Бях решил да напиша нещо като кратко "помагало" за вземане на разумни решения, почнах да пиша, но някак си не успях да се настроя към темата, не се получи пълното ми въвличане и отдаденост на темата – по причина на това, найвероятно, че се разсейвах с други, съвсем всекидневни проблеми, свързани с битието ми на безработен учител по философия, които не само е без работа, не само е уволнен, но е и уволнен по толкова обиден начин, че се чувства направо с поругано достойнство, уволнен е по един изцяло мръснишки, така да се каже, начин (чудя се как да ви обясня как се чувствам след като моите опити, моята борба за промяна, за 92
демократизация, за декомунизация на отношенията в нашата училищна общност не само не беше разбрана, не само не беше подкрепена от който и да било, но и всичко, което направих, беше изтълкувано от администрацията по изцяло неверен начин, беше изопачено до пълна неузнаваемост, аз бях уволнен по параграфа "пълна некадърност", "изцяло му липсват качества да бъде учител" и прочие; та сега в тази крайно унизителна ситуация, в която се намирам, аз трябва сам да търся някакво разумно решение, някакъв що-годе достоен и приемлив изход от нея; ето, че моето внимание е непрекъснато отклонявано към "изцяло личния" ми проблем, който обаче е напълно свързан с темата на книгата, която реших да пиша; нима е случайно това? И тия "отклонявания", това разсейване е чиста случайност – или пък все пак има нещо необходимо в него? А може би това е благодатна възможност да напиша една по-различна книга, самият живот ми я дава, аз не бива да се противя на това, което животът ми поднася, нали така? Е, по тази причина книгата ми "се пише" един вид сама, самият живот нанася знаците си върху нея, а аз съм само "инструментът", "оръдието", с помощта на което нещата ще се реализират, отсъденото ще се случи и пр. Та ето, виждате, и днес работата потръгна не какво ми се искаше на мен самия. Пак съм "овладян" от мисли, свързани с една конкретика, която, да предположим, няма оня принципен и същностен заряд, който ми се искаше да има, аз все пак съм философ. И съвсем справедливо дадени хора, поназнайващи нещо от философията, ме обвиняват: че съм бил потънал в емпирията, че съм бил изменял на задачата на философа, на "истинската философия" и прочие, и така нататък (една другарка ме пародира с този израз дотам, че даже ме нарече "Господин И ТАКА НАТАТЪК", нека да й подарим тази радост отново да употребим тъй силно впечатлилия я израз!), и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири. Но философията като такава нека да оставим сега настрана, нека и философите да си починат малко, нека да се гмурнем пак в тъй причудливия ми живот на един редови учител по философия, имащ несретата на да живее в тъй приказната страна Мутроландия – или Бандитостан. И ето, нека да опитаме да вникнем по-дълбоко в така и така създалата се ситуация с мен, в моето естество на (не съвсем все пак) редови опраскан (уволнен) обаче учител по философия, който е опраскан за наказание и за назидание на другите – за да не си позволяват такива дързости и волнодумства, именно да се държат като свободомислещи личности и философи, да се държат като достойни граждани, борещи се за правата си, да се държат като учители, които не просто обичат най-забраненото нещо в българското училище, а именно свободата, но и са й дотам отдадени, че не се представят живота без нея. Аз съм наказан заради моя "прекален либерализъм", заради прекомерната ми привързаност към свободата, заради недопустимата ми пристрастеност към "проклетата демокрация", заради органичната ми непоносимост спрямо всички рецидиви на тъй милия на някои души комунизъм. И ето, ефектът от това мое толкова показно екзекутиране е постигнат: цели 77 дена аз протестирах на тротоара, до входа към двора на училището, в което съм работил толкова много години, а вътре в цялата училищна общност всички ги тресеше СТРАХЪТ – никой не посмя да дойде при мен (с изключение на един93
единствен учител, който редовно се спираше с мен, разговаряше най-човешки и приятелски с мен, обяснявайки ми, че "душевно", така да се рече, ме подкрепя, ала... не вижда смисъл да направи нещо – понеже му оставало съвсем малко време до пенсия, няма да му кажа името на този смелчак, та да затрудня репресиращите органи, на тях ще им е крайно трудно да го идентифицират!). Но ето, и протестът ми измина, и лятото измина, идва есента, наближава... 5 септември, за мен е важна тази дата, а не оня 15-ти септември, от който се вълнуват всички учители: на 5-ти септември ще се открие поредното съдебно дяло, в което е подсъдима тъй всеотдайната в борбите си срещу всеки опит моето училище (ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН в Пловдив) да се демократизира, да се декомунизира, да се очовечи и прочие, тази неуморна боркиня срещу всичките тия "излишества" е световно-известната вече директорка на въпросното учебно, образователно, възпитателно и личностно формиращо учреждение, в което аз толкова много години съм учителят по философия. И сега, в навечерието на това епохално-историческо дяло аз съм пак поставен в ситуация на крайно тежък избор: какво да правя, как да постъпя, кое е разумното да се направи от човек в моето положение? Имам следните варианти, между които мога да избирам: 1.) Най-чистият вариант, който ме съветват да приема мои най-близки приятели, все занимаващи се с философия, с повечето от които се зная от години; те ме съветват да постъпя ето как: остави това училище, махни се, остави въпросната директорка, нека да си царува там необезпокоявано, майната й на нея, майната му на училището, ти се махни за да си съхраниш, за да си спасиш здравето, доколкото изобщо го имаш; недей да я съдиш, недей да искаш да се връщаш и да продължаваш борбите, твоите борби са съвсем обречени, виждаш сам, никой почти не те подкрепя, глупаво е да се жертваш за кауза, която е толкова непопулярна, българското образование няма ти да го оправиш, който е тръгнал срещу тъй мощната бюрократична система, която е като здрава крепост, непременно си е разбил главата, и ти не само ще си разбиеш главата, но и ще си пожертваш живота; не бъди идиот, махни се, спаси се – за да можеш да се отдадеш на нещо по-смислено и разумно, именно да си пишеш в тихо уединение своите книги, да напишеш нещо истинско, щото ето в последните години не си написал нито една стойностна философска книга, а се занимаваш само с тия изцяло безсмислени, т.е. глупави борби! Тази е гледната точка на тия мои философстващи приятели, не може да се отрече, че има голяма доза разум в нея, нали така, вие как мислете? 2.) Длъжен си да продължиш да се бориш, щото борбата ти не е лишена от смисъл, борбата ти не е глупава, напротив, борбата ти има голям смисъл; е, лично ти нещо няма да спечелиш, напротив, много ще загубиш, ще си провалиш живота, ще си загубиш здравето, ще се пожертваш, ще изгориш, ще те стъпчат, ти си много слаб, съвсем сам си (до момента), около теб е пълно с бездушни и с малодушни мижитурки, пълно е със страхливци; да, ама ти им даваш на тия страхливци и на тия мижитурки един чудесен пример, ето, някои от тях може, току-виж, да се освободят 94
от страха, от мижитурковщинката си, и неочаквано да дойдат да те подкрепят, да станат борци като теб – и тогава нищо чудно и да почнете да побеждавате; ето че борбата ти има смисъл; но и да не те подкрепят, един ден, след като те убият, може някой ден... да те оценят, да се сетят за теб, може дори в един момент... и паметник да ти построят, е, на гроба най-вероятно ще имаш памятник, макар е иден дървен кръст да ти е напълно достатъчен, но да ти правят голям памятник не на гробищата, а на някое обществено място нема нужда да се надяваш, знаеш, че ний сме такова общество, че първом требе да направят памятници на Боко Борисов, на други такива видни и популярни личности от съвремието ни, като Перата, като Слави Трифонов, като Митю Пищова, като проф. Вучков, като проф. Божо Тервелов Димитров и прочие, тям първом требе да направят памятници, теб ще ти се наложи да почакаш, а ако дойде времето да ти турят на теб един памятник некога в бъдното време, тогава ще се окаже, че просто... нема свободно място за твоя памятник, просто не е останала нито една градинка без памятник, памятник до помятник ще има, нема да има место, където да турят евентуален памятник на твоя милост; тъй че мърцина ще си умреш, но все пак е разумно да пожертваш себе си, бори се, умри, пък недей да мислиш за памятник. Тази е алтернативната гледна точка, коренно и същностно противоположната на първата, вие как я възприемате, каже де, защо мълчите като... да не казвам като какво точно мълчите, че можете да ми се почувствате обидени? Но все пак кажете ако имате какво да кажете, с интерес ще ви изслушам, и то без да се налага да си разменяме някакви любезности. Значи, излиза, че по всеки проблем, по който ни се налага да мислим и да търсим вярното и доброто решение, ние първом следва да осмислим алтернативните, диаметрално противоположните, чистите, така да се рече, варианти или решения. И трябва, както се казва, "да ги сложим на везните", за да проверим накъде ще натежи. Най-вероятно няма как везните да застанах в пълно равновесие, аз такъв вариант го изключвам. Той е съвсем рядък вариант. Но ако се случи везните да застанат в "пълно равенство", тогава какво да правим? Нещо трето, което "снема крайностите", то ли е истински разумното решение? Кое ще е в случая това трето, намиращо се между "крайностите", дето е именно "по средата"? Наполовина се бори, Грънчаров, наполовина се... подмазвай на директорката, и това ще е най-"разумното", така ли? Възможно ли е човек да е отчасти честен, отчасти да е мерзавец, а, кажете де, това ли е "най-правилното" и, опази Боже, "най-разумното"?! Едва ли. Човек или избира да служи на доброто (и тогава ще му се наложи непременно да плати цялата жестока цена!), или пък избира да стане мерзавец – и тогава пак ще плати цената, но ще има и някои временни изгоди и благинки, и това не можем да отречем, нали така? В единия случай човек едно губи, друго печели, в другия случай е същото, даже можем да констатираме, че каквото губи в единия случай човек, той го печели в другия – и обратното, нали така излиза? Ето, аз, примерно, ако бях избрал да стана мижитурка, ако си бях траял, ако се бях любезно усмихвал на мерзавците, ако им се бях подмазвал, щях не просто безметежно да си доживея до пенсийка, не само щях да си ползвам съответните благинки (заплата, по-голем дял от пустото диференцирано заплащане и т.н.), но 95
нищо чудно и... орден един ден да ми бяха дали, стига да се бях подмазвал поусърдно, стига да бях дръзнал да целувам повечко нозе! Да, ама някак си не ми допада това да бъда мижитурка и особено пък мерзавец, ето, по тази причина аз реших да дам нравствен пример на всички, на колегите си и особено на учениците си, на младите. И по тази причина, като реших да давам нравствен и героичен даже пример, аз си тръгнах, така да се рече, към "своята Голгота", почнаха да ме плюят, да ми надяват трънен венец, да му ритат почнаха, то не бяха плюнки, то не бяха обиди, то не бяха издевателства, то не бяха гаври, нали така, всички, дето се казва, се сервира непременно, като неизбежна гарнитура на моя основен избор. Всичко си върви в комплект. Нема мърдане! Нема, дето се казва, лабаво! – това са пък думи на народа, повтаряни от бай ви Тодор Живков, он навремето беше "човеко от народо", а сега такъв човек от народ, досущ същия, ви е бат ви Боко Борисов. Толкова. Сичко е ясно, има ли смисъл още да се обсъжда? За мен вече е късно да дезертирам или пък да се променям, да си сменям, дето се казва, житейската философия, от мен явно и добър мерзавец не може да стане, и мухлювщинката не ми е по нрава, абе мойта е съвсем сбъркана работа! Какво друго да каже човек, нали тази е истината, да шикалкавя не става, не се получава някак си. Ето сега, в навечерието на новия епичен съдебен процес аз какво друго мога да направя? Да седна да моля директорката да ми прости волностите, а, това ли ми предлагате? Да зема да й цуна нозете, това ли предлагате? Нема да стане, не става, нема как да стане. Пък и да стане, тя няма да прости на своя "заклет враг" всичките прегрешения. Аз моментите да сторя този "дълбок вътрешен поврат" ги проспах навремето, а съм имал благодатни възможности да си сменя философията - както си сменяме... гащите, така някои хора са готови да си сменят философията според всяко ново подухване на вятъра. (Ний в училището ни имаме такива прагматично и разумно мислещи хора, да не изброявам сега имена, но всички знаем кои са де, нема смисъл да казвам аз имената им!) При мен това нещо не се получава. Нещо в мен се съпротивлява на такъв един "дълбок поврат" и то не към какво да е, а към "истински доброто и разумното". Значи да се съдя до дупка с въпросната директорка, това ли предлагате, тази ли според вас е разумната опция? Та самата, знаем това, е готова на всичко, но да не отстъпи. Аз май съм абсолютно същия. Затова и сблъсъкът ни е така епичен. А дали няма някакви "междинни" и "компромисни" варианти? Магическата дума тук не е ли тъкмо думата компромис? Иначе казано, не може ли да преговаряме и да постигне някаква сделка? Аз смятам, че преговарянето, дискусията, диалогът, дебатът е верният и при това демократичният подход, няма нищо лошо в това да се преговаря. (Другата страна обаче не мисли така, за нея верният подход е: "Началството никога не греши!", нема място за преговори тук, щото властта винаги била, видите ли, права!) Тъй че вероятността за отпочване на преговори в така и така създалата се ситуация е нищожна. Аз на едно място вече писах, че ще предложа преди първото съдебно заседание да се даде под егидата на съда време за преговори с оглед да се сключи досъдебна спогодба. Знам добре, че другата страна ще отхвърли този вариант, но изглежда съм длъжен да го предложа. Е, тогава ще се наложи да се борим... "до 96
смърт", щото най-вероятно аз лично няма да намеря сили да издържа на един нов и не по-малко изтощителен и продължителен, крайно тежък съдебен процес, първият такъв процес ми изцеди силите, сега още един – не, благодаря, просто нямам никакви сили. Тогава дали не е по-правилно да... капитулирам, да дезертирам, да се откажа от всичко, и от съд, и от борба, и от желание за реванш, и от справедливост, и от право, и от законност?! С оглед да се съхраня – дали да не предприема такава една стъпка? Тя ли е разумната? Голяма работа, че повече няма да имам преподавателска права, че ще съм унизен, че ще съм признал сам, че съм "пълен некадърник", че тезата на отмъстителната директорка е възтържествувала? Ще оцелея някак до пенсийка, пък може и некоя книжчица да напиша на спокойствие, като си пребивавам някъде, в някоя дупка, дето ще се крия от униженията си! Моите свръхразумни философстващи приятели в един глас ми казват да постъпя по този начин, голяма работа, че някаква си там жрица на бюрократичната система щяла била да ликува! Важното било да избера "разумния приоритет", а това, разбира се, на първо място е здравето, а на второ място е ако имам малко силици да напиша някоя и друга книжчица. Преподавателски права не са ми били нужни, щот ми остава по принцип малко живот. Нека да преподават вместо теб мижитурките, Грънчаров, ти си "изцяло негоден за системата" и трябва да го приемеш, трябва да капитулираш. Ти може да си пригоден за някаква друга утопична за нашите условия образователна система, но за тази система наистина си изцяло негоден и некадърен. Другарката директорка е напълно права, нали така? Тя е е изцяло разумна, нейната гледна точка е правилната, нали така излиза? Да живей бюрокрацията! Да живей авторитаризма! Да живея силната ръка, дето всява железен ред! Долу демокрацията! Ний си искаме робуването! Не щем прехвалената ти свобода, Грънчаров, мерси, запази си я за тебе, ний не я щем, ний не ти щем проклетата свобода! Ний си щем само тиранията, ний си обичаме робството! Бенедикт Спиноза, за да не разлайва кучетата, цял живо скромно се е прехранвал като е шлифовал стъкълца за лещи за очилца. И си е писал книгите на спокойствие. Шопенхауер пък е имал късмет, че не му се е налагало да работи, имал си е парици в наследство, това го е съхранило. Даже на буреносния провидец и пророк на модерността Ницше (не смея да го нарека "нов Сократ", щот Ницше и Сократ се... мразят!) за да се прехранва е трябвало да бъде професор, нали така е преживявал той? (Преди да обезумее – щото обществото и към него не е било кой знае колко добре разположено, и неговите книги като моите са били предоставени най-напред на мишките!) Мишките са единствените читатели и на моите, и на ницшевите книги, имам предвид първите издания на книгите му. Както и да е. Та дали аз не трябва да ида да стана някъде... нощен пазач и да преживея криво ляво до края на дните си? Защо ли сами на мен тия борби, Грънчаров, ти за кой се мислиш бре, лудетино проста, ти да не се мислиш че си некой "нов Левски" или "нов Ботев" бре?! Ти ако се мислиш за "нов Левски" и за "нов Ботев" тогава си направо за психатрията бре! Ний днес "новите Ботевци" и новите "апостоли на свободата" като теб ги тикаме направо в психиатриите бре, Грънчаров! Ти си тъкмо за там. Ето, онази въпросната 97
госпожа директорка там искаше да те натика, не е ли права и по този въпрос, кажи де, що мълчиш?! А сега кой е разумният избор, кажете ми де? Дали пък не е най-разумно още тия дни да ида и да започна своя нов протест за свобода в образованието и против беззаконията и произвола на образователната бюрокрация?! Колко му е, ще го започна като едното нищо! Къде да го водя този път протеста ли? Май не е нужно да го провеждам този път пред своето школо, май трябва този път да си намеря поподходящо място. Примерно – пред сградата на РУО-Пловдив, тази, дето е срещу Джумая-джами? Или направо да ида да протестирам в... София, пред сградата на МОН? Или пред сградата на Парламента да протестирам, там, дето протестираше самия... Слави Трифонов, дали не е време да седна на стол пред Парламенто и да обявя своя безсрочен протест за свобода в образованието? Кажете де, кое е найразумното решение в този случай? Кажете, обяснете ми, че не се сещам аз самият. Моля ви, помогнете ми! Ориентирайте ме. Аз съм изпаднал в безпътица... наистина ви казвам, не се преструвам, не лъжа, намирам се на кръстопът, нищо че съм толкова стар... Хайде, с Богом, бъдете здрави! Хубав ден ви желая! Ако ми кажете нещо, ако кажете какво мислите, много ще ме улесните. Ако пък си замълчите, ваше право е това! Знам едно: че дежурните оплювачи в блога ще излеят отново порой плюнки връз мен, това поне е сигурното! Но това мен не ме смущава: всеки прави що може – и за което е роден! От мерзавците аз добрини да чакам не мога. То си е напълно естествено, то си е напълно в реда на неща мерзавецът да прави само мерзавщинки, нали така? Тогава няма защо да се чудим. Всеки прави каквото може. Всеки, дето се казва, да си гледа работата. Моята работа обаче като учител и като личност не е да съм мерзавец, ето това поне установих, ето това поне осъзнах... и то за момента ми стига.
98
Ако си човек си длъжен да помогнеш на изпадналия в беда! сряда, 30 август 2017 г.
Красен Кралев, управител на консорциум "Блу стар аутдор" (вляво), сега министър – и Румен Кривицки, "Кривицки и сие" Вчера малко след обед, към 14 часа не издържах и тръгнах да търся квартира (стаичка под наем) на баба Марийка. Първо минах през офиса на един приятел, който е кореняк-пловдивчанин, намерих го, разказах ме накратко случая, помолих го да помогне да намерим една подходяща стаичка на баба Марийка – за да има къде да спи, ето, идва есен, идва и зима, така повече не може да продължава: срамота е пред очите ни тази възрастна жена да спи на голата земя – и това продължава вече шести месец!!! Този човек се оказа голям любител на... котките и това, че с баба Марийка има обща любов към котките го накара още по-присърце да приеме цялата работа, обеща да помогне. Да видим. Аз след това пеша се отправих да обикалям района, в който е подходящо да бъде временното жилище на баба Марийка. Констатирах следното: общо взето този квартал е хубав, близо до центъра, живеят (в нови блокчета) предимно състоятелни хора, е, има и по-стари къщи, но поддържани, много рядко се срещат по-запуснати, а също така изоставени къщи. (Търси се скромна, непретенциозна стаичка по възможност на нивото на земята, с баня и тоалетна.) Аз бях решил да разпитвам хората в местата, където съм установил, че е подходящо да се очаква, че може да има това, което търся. Попаднах обаче на хора, на които като им разказвах накратко случая, изобщо не откликнаха, напротив, гледаха ме странно: аз реших да им кажа цялата истина, разчитайки на човешка съпричастност, това обаче, кой знае защо, им се вида много странно – и подозрително даже! (Възприеха ме хората, с които разговарях, като странен, необичайно мислещ човек, който по тази причина най-вероятно е... мошеник: не може вероятно, по представите на хората, да има добродетелен човек като мен, който при 99
това да не е... мошеник, аз поне така изтълкувах реакцията им! Най-вероятно изглеждах като много подозрителен човек, те подозираха нещо нечисто в цялата тази работа, нищо чудно и самата човечност да им изглежда като крайно подозрително нещо, представяте ли си това пък какво значи?!) Бях решил да не крия реалното положение, да не лъжа, примерно да не се представям, че аз лично търся стая, бях решил да заложа на голата истина и на честността, е, това, по моето възприятие, се видя крайно странно и подозрително на хората, възможно е да ме възприемаха не само като странен и подозрителен, а и като... ненормален, а най-вече, предполагам, ме възприемаха като... мошеник, който иска нещо да ги преметне. По тази причина след известно време се убедих, че няма да постигна нищо. Охотата ми да разговарям с хората, да разпитвам, се изпари, а пък да разчитам на човешката съпричастност в един момент и в моите очи ми се видя пълна глупост. Продължих да се разхождам, потънал в недобри мисли за съвременните хора. На едно място седнах и направих ето това клипче, в което отразих част от мислите си: За ситуацията около търсенето на жилище на бездомната баба Марийка (то остана незавършено, понеже ми звънна телефона, ето, сега с този текст искам да довърша започнатото, да кажа останалото. След малко дойде и моята съпруга, и тя ми беше обещала да се включи в търсенето на квартира на баба Марийка, и тя е много съпричастна към проблема й. Обсъдихме нещата и в един момент осъзнахме, че ще бъде цяло чудо ако намерим наоколо съвестен човек, който до такава степен да се разчувства от жилищния проблем на баба Марийка, че да е готов да си развали рахатя – за да предприеме някакви действия да й помогне. Представяте ли това пък какво значи: ами оказва се, че хора, способни на съвсем естествена човешка реакция, около нас просто няма!!! (Или има, но не можем да ги намерим, тия мои горчиви мисли съвсем ми развалиха настроението.) По едно време, отчаяни и обезверени, със съпругата ми решихме да идем да си починем в близкия... мол – там тя пи кафе, аз, за да стоя така на масата, пих една кока-кола. На масата продължих да мисля какво да правя. Гледах от огромните панорамни прозорци на мола цялата околност наоколо и се питах къде ли си е намерила временно убежище баба Марийка? И също осъзнах ето това: пълно е с хора, на които за проблема на баба Марийка изобщо, ама изобщо не им пука! Някога, в стари времена, хората са били други: да речем през Средновековието, когато пътник мине през някое село или градче, хората са го разпитвали, разговаряли са с него и не са го оставяли да спи на улицата, канили са го да спи у тях, да, съвсем непознат пътешественик са го канили да преспи, давали са му да яде, смятали са, че е грехота да оставиш човек ей-така, на улицата! Ние обаче ето вече шести месец знаем, че баба Марийка спи на голата земя и не се трогваме, оставяме я да си продължи да спи на голата земя, което е грях; вземете предвид това, че е много стара жена: грехът в случая е още по-голям! Оказва се, че щом се държим така, значи не сме човеци, а уроди, значи, излиза, сме някакви изроди: не подобава на човек да се държи така! Размишлявайки в тази посока, аз открих, че хората, които знаят за проблема на баба Марийка, ала нищичко не правят за да помогнат той да се реши, имат сериозен проблем със съвестта си! Щото съвестта е тъкмо нещото, което нашепва на човека 100
ето какво: "Ти си човек, длъжен си да помогнеш на изпадналия в беда!" И дори съвестта ни казва: "Ами ти ако си на негово място, ако на теб се случи същото – как ще се чувстваш тогава ако ти си останал бездомен?! Ако понасяш този човек пред очите ти да страда, с това сам си подготвяш един ден да ти се случи същото! Затова си длъжен да помогнеш!". Съвестта в сърцето или в душата на човека е тъкмо Божият глас, който ни учи да правим добро – дори и с цената на известни неудобства за нас самите. В един момент казах на съпругата си: съгласна ли си да предложим на баба Марийка да живее... у нас? Тя след размисъл отвърна, че е готова временно да я приемем да спи у нас. (Остава да питаме сина, който също живее с нас, с което ще го поставим в крайно сложна психологическа и нравствена ситуация!) Разбира се, най-вероятно баба Марийка няма да желае това предвид че не желае да живее даже и при собствения си син, който също живее в квартала Тракия, той обаче живее в гарсониера. Кварталът ни е доста отдалечен от района, в който баба Марийка желае да живее и да си върши своите обиколки - за да се грижи за котките и уличните кучета. Мислихме да й предложим да пътува всеки ден с автобуса до района на Пещерско шосе, аз обаче си спомних, че тя ми е казвала, че не може да пътува с автобус, не може да се качва в автобуса, болят я краката, стъпалото на автобуса е твърде високо, тя е дребничка и пр. Мислих и за това да я карам всеки ден с колата до Пещерско шосе, това също е вариант – и вечер да я вземам пак с колата. Това е възможно да се направи, но е временно решение, разбира се, важно е и становището на сина. Днес ще разговарям с него. (Той е предимно нощни смени и денем спи, та не мога да го сваря да разговаряме, ние пък денем, за да не пречим на съня му, обикновено през деня излизаме на разходка.) Разбира се, апартаментът ни не е толкова голям, че да имаме свободна стая, която да дадем на баба Марийка, ще се наложи да й отстъпя стаята, която се води мой кабинет, в която работя, в която пиша, тази стая е затрупана отвсякъде с книги и списания (издаваните от мен списания, останали непродадени – и ненужни за съвременните българи, разбира се: да опитваш да продаваш... мисли и идеи на нашенеца е като да опитваш да продаваш... кожуси на жителите на екваториална Африка; нашенецът си има предостатъчно акъл: пари му дай нему, не акъл, не мисли, не идеи!). Аз тогава ще трябва да се наместя да работя или в хола или в кухнята. Възникват доста неудобства. Но найважно е какво ще каже синът. Познавам го добре, реакцията му ще бъде... сложна! При нас обаче има и друг един проблем: аз имам болна майка, да пази Господ да продължава да е в сегашното си сравнително добро, слава Богу, положение, но ако се влоши, ще се наложи да я докараме и нея тук, в Пловдив, за да се грижим за нея. Тия неща могат да звучат като оправдания, сигурно така звучат, но проблеми много ще възникнат, несъмнено. Разговаряйки в този дух, в един ден на съпругата ми й дойде тази мисъл и тя я изказа с думи: добре де, баба Марийка обаче не ти е... майка, ти не си длъжен да се грижиш за нея, тя при това си има деца – те да й берат кахъра?! Какъв си ти та се месиш в техните си работи? Казах й, че понеже съм човек, се чувствам длъжен да помогна. Тя отвърна: да, ама не дотам! А докъде трябва да се помага? Докато на 101
нас самите помощта към другия човек не ни създаде известни неудобства, така ли? Докога ще позволяваме на егоизма си да е наш господар, наш тиранин?! Докога ще робуваме на собствения си егоизъм?! Тогава жена ми отвърна ето какво: ти не си богат човек, ти сам си притеснен сега, безработен си, нека на баба Марийка да помогне човек, който има тия възможности, който е богат! Аз се пошегувах с жена ми като й казах, че се чувствам изключително богат, ама... духовно само, тя направи крайно кисела гримаса: тази моя традиционна шега я оценява вече не като духовита, а като банална. А иначе от млади години тя превъзходно знае, че се е омъжила за твърде богат човек, който, за зла участ, е богат само духовно, не и материално! При жена ми се пазя да споменавам името на Сократ, щото тя специално толкова го мрази тоя Сократ, че ако може би му... издрала очите, стига да й падне: щото, по нейно мнение, именно Сократ ме е направил толкова... "глупав, непрактичен, странен човек"! (Говоря тук за женската логика, иначе жена ми, като човек, я бива, но и тя, разбира се, си има своята женска същност, за която парите са нещо много важно, така, чини ми се, мислят и всички жени, е, може да има някои изключения, но са още по-редки отколкото при мъжете; сред нас, мъжете, идиотите като мен сякаш са повечко все пак, но и това не е много сигурно, щот и мъжете в днешно време са се изродили доста: същинска рядкост е човек да срещне истински мъж като... мен! Да поясня: истински мъж според Сократ и според мен е този, който се занимава все с духовни неща, с философия, с политика, с "общите човешки проблеми", с мислене, основното му занимание е това да прави нужното в душата му да се раждат идеи; децата на мъжете са тъкми идеите, мислите, истините!) Като чу това мое последно разсъждение, жена ми съвсем се ядоса, поиска да си тръгнем. Прекалено много й се видяха подигравките от моя страна към нейната женска ценностност, ако мога така да се изразя. Навън, на улицата, аз пак потънах в мислите си и вървях съвсем безмълвно. В един момент в главата ми се роди една идея, крайно странна и необичайна, лудешка направо! Ще ви кажа каква ми е идеята, ще разберете сами от опита ми да я реализирам, който ще предприема ето сега, и то пред вашите очи. Реших да напиша едно писмо до мой отдавнашен познат, който е успял, богат, състоятелен човек, при това, надявам се, има и... душа, поне така го помня от времето, когато го познавах, тогава той беше млад човек, сега са минали повече от 30 години откак се знаем; няма да крия и името му, ще кажа и името му, да се надяваме той ще ме разбере и няма да възприеме като шантаж, като изнудване това мое писмо, с което ще го помоля да помогне на баба Марийка; ето сега и самото писмо: До Румен Кривицки, управляващ собственик на "Кривицки и сие" ООД, Национална медия външна реклама Здравей, Румене, Реших да ти пиша, налага да ти пиша, и то по една крайно особена и неприятна тема. Прощавай, че те занимавам с този проблем. Това е един чисто човеш102
ки проблем. Ти ме знаеш отдавна, знаеш, че не съм "наред", по-различен съм, но, уверявам те, не ти пиша това писмо поради някакъв каприз, пиша ти го по принуда просто се налага да опитам да ти предложа да помогнеш за решаването на този тежък казус. При това съм длъжен да ти кажа, че писмото, което сега четеш, е отворено, е публично, е публикувано в блога ми. Причината е, че от доста време се мъча нещо да направя, да спомогна за решаването на проблема, но се убедих, че нямам сили сам да го реша; по тази именно причина в един момент в главата ми се яви идея да те помоля и ти да спомогнеш с нещичко за решаването му. Още веднъж ти се извинявам, възможно е в първия момент да ти се стори, че съм дръзнал да те занимавам с "пълни глупости", моля те да опиташ да схванеш проблема поцялостно. Уверявам те, не си правя никакъв експеримент с теб, не те изследвам, не ме вълнува само (в чисто изследователски план) твоята реакция. Просто имам известна надежда, че ти реално можеш да помогнеш и няма да възприемеш проблема като досаден. Става дума за това, Румене, да помогнеш на една възрастна жена, която изпадна в крайно тежко и унизително положение, при това заради нея и ние, пловдивчани, изпаднахме също в крайно унизително и тежко положение. (Повечето от нас обаче не съзнават в колко тежко положение сме изпаднали всички ние, които знаем за нейния проблем, ала не правим нищо за да й помогнем.) Първо моля де приемеш моите съболезнования за смъртта на баща ти, Бог да го прости, имам много добри спомени и много съм уважавал баща ти Васил Кривицки! Към мен той винаги се е отнасял много човечно, той беше един истински добър човек! Истински човеци са добрите човеци, човеците с добро сърце - той беше точно такъв. А сега за проблема, за който ти пиша. Може да си подочул или прочел за него, аз от месеци пиша за тази възмутителна история. Баба Марийка, една слаба, болна жена на 85 години вече, е била изгонена през март месец тази година от собственото си жилище със съдебно решение за 3 (!!!) години, ето, тази бабичка вече шести месец спи на голата земя, на улицата, някъде в бурените и тръните сякаш не е човешко същество. Баба Марийка няма къде да спи, социалните служби й обещават (ако подаде куп документи) да я сложат в редичката на чакащите за настаняване в старчески дом. Аз се запознах с тази иначе много добродушна бабичка (народът на такива добродушни бабички им казва, че са като "Божи кравички"!) по време на своя протест за свобода в образованието, който провеждах цели 77 дена на тротоара до централния вход към двора на училището, от което за втори път ме уволниха, това е т.н. ПГЕЕ (хората още го знаят като ТЕТ-ЛЕНИН). На моя протест баба Марийка дойде един ден и ми разказа своята ужасна история. Ясно е, че почти никой не ще да разговаря даже с нея, като живее на улицата бабата е в крайно нехигиеничен вид – всички хора масово с погнуса я заобикалят. След много разговори с нея (записах ги на видео и ги качих в нета) аз даже един вид се сприятелих с тази възрастна жена, изпаднала в голяма беда – един вид сме две души в сродно и крайно тежко положение, тя е изгонена от дома си, аз пък също съм изгонен от своя, така да се рече, "духовен дом", това за мен, знаеш, е училището. Аз продължавам да си бъда заклет учител по философия, изцяло отдаден на работата си – и на 103
мисията си. Ти открай време ме знаеш, иначе казано, че съм чисто и просто един... глупак (във всеобщата или масова представа на народа). От този момент, от който се запознах с баба Марийка и с нейния проблем аз не преставам да правя каквото ми дойде на акъла – с крехката надежда да й помогна поне малко. Писах до разни институции, хлопах на какви ли не врати, разказвах на много хора, непосредствено или чрез медиите (чрез предаването, което водя по Пловдивската обществена телевизия, ти навремето ми обеща да дойдеш като мой събеседник в предаването, ала забрави за обещанието си, до този момент не си го изпълнил!), но до този момент нищичко реално не успях да постигна: баба Марийка продължава да спи на голата земя, под звездното небе (ние българите слабо се интересуваме не само от звездното небе, но и от моралния закон, българина не можеш да го преметнеш лесно да се развълнува от такива... "глупости" – като звездното небе и моралния закон!). Преди няколко дни група вандали, група човешки уроди пък са пребили баба Марийка и са я ограбили, взели са й даже и личната карта! (Виж: Страшен грях: 84-годишната баба Марийка е ограбена и пребита от хулигани!). Излиза, че е крайно недопустимо да оставяме тази крехка възрастна женица всяка нощ да трепери от страх да не я убият въпросните уроди, крайно необходимо е да й се намери някакво жилище, някаква стаичка, в която тя да преспива, да може да се измие и да се изкъпе. (Дъщеря й живее в Германия, готова е да вземе майка си при себе си, но баба Марийка е особнячка, тя е доста свободолюбива и е крайно упорита, желае да си умре в България и в Пловдив, иска да бъде погребана до съпруга си, не желае да бъде настанена в старчески дом, щото ще си загуби там свободата, ето, толкова странна е тази стара и крехка женица!) Та дъщеря й е готова да й плаща квартирата, въпросът е, Румене, за това те и моля да помогнеш – да й се намери такава квартира. Стаичка, по възможност приземна, може и стара лятна кухничка, да има вода, тоалетна, баня, само това. Оказа се, че този проблем не ми е по силите аз да го реша, бабата има и син, който живее в гарсониера в Тракия, тя категорично обаче отказва да живее при него, едно че няма място, второ за да не му пречи, трето защото иска да си живее в квартала, в който е живяла досега, това е района около улица Пещерско шосе, от бул. Васил Априлов та чак до Хирургиите. В този район са и котките, за които баба Марийка е грижи, тя толкова обича котките, че си дава цялата пенсия за тях да им купува храна, а сама живее с каквото дойде и ако някой добър човек и подаде нещичко. (Пропуснах да кажа, че заради котките, които е отглеждала самотната жена в апартамента си е изгонена от съседите си с толкова скандалното и позорно съдебно решение – обидно дори и за нашето, с извинение, правосъдие.) От известно време опитвам да помогна да й намерим квартира, обикалям този район, ала до този момент не успявам. В отчаянието и безсилието си се сетих за теб. Знаеш, не съм от Пловдив, не съм кореняк-пловдивчанин, нямам много познати, нямам влияние и пр. – затова в един момент се сетих за теб, ти имаш несравнимо по-големи възможности. Имаш и фирма, имаш служители, ти умееш да решаваш какви ли не проблеми, бизнесмен си, решавал си много по-сложни, убеден съм, проблеми, ето, надявам се ще можеш да решиш и този. И ще помогнеш да се наме104
ри жилище на баба Марийка. Само това. Наемът, повтарям, ще й го плаща дъщеря й. (Тя не е свръхбогата, има скромни възможности, но това може да прави, да праща пари за наема.) Моля те да не си мислиш, че предлагам да поемеш и финансово някакви задължения спрямо баба Марийка. Само известна помощ ако можеш – за да й се намери въпросното скромно жилище. За да не спи бабичката повече на земята. Щото иде есен, иде зима, срамота е да допуснем тази бабичка да се разболее и да умре пред очите ни, на улицата! Според мен е срамота да допуснем това! И е голям грях! Прости, че ти пиша тия неща, един вид излиза, че те поучавам, ти сам си завършил богословие, по-добре от мен ги разбираш тия неща. Но аз съм си с даскалски дефект и ето, всичко се опитвам да обясня с думи... Толкова, Румене! Давам ти телефона на сина на баба Марийка, човекът се е видял в чудо, нито една агенция за отдаване под наем на недвижима собственост, нито един наемодател не желае да си даде жилището, всички отказват като разберат, че става дума за настаняването в имота им на възрастна жена на 84 години. Аз пък залагах на това някой човек по чисто хуманни подбуди да се обади и да помогне, затова пиша и говоря за проблема на баба Марийка всеки ден, ала до този момент такъв човек не се е намерил, което, както и да го погледнем, е страшно! Та телефонът на сина й е: 089 9898417, казва се Красимир. Ако успееш да помогнеш ще направиш едно добро дело, което ще се прибави към другите добри дела, които, уверен съм, си правил и досега! Прощавай още един път че ми се наложи да те занимавам с този неприятен случай! Но толкова съм се отчаял, че не мога да го реша по никакъв начин сам, ето, сетих се и имам надежда, че ти можеш да помогнеш. Или пък имаш познат или приятел, който може да помогне. Всичко у нас с познати хора и с "връзки" става. Желая ти всичко добро, здраве, щастие, успехи – на теб и на най-близките ти хора! С поздрав от сърце: Ангел (Грънчаров) 30 август 2017 г. Пловдив
105
Малодушието е най-страшен дефект, извор на всички останали поражения на личността събота, 2 септември 2017 г.
Искам да напиша нещичко в своя дневник. Имам около час за писане по "свободни теми", имам около час свободно време – ще се възползвам. Натрупали са се много проблеми, по които ми се налага не само да мисля, но и да правя нещо попрактично – и практическо. Налага се да продължа да работя и да действам за промяната в българското образование – нищо че в момента бюрократите ме изритаха (остракираха) от системата на държавното образование. В момента аз официално се ползвам от статута на дисидент спрямо официалната или казионна система на образование. Имам за дописване онази малка книжчица за вземането на разумни решения, която пиша от известно време. Твърдо съм решил напоследък да пиша само и предимно кратки и съвсем популярни книжки, удобни и приятни за употреба. Та по този начин книжчицата за разумното вземане на решения още преди да съм я започнал да я пиша сериозно вече се налага да мисля за... завършването й – което, разбира се, трябва да бъде подобаващо или що-годе достойно. Но за това нещо се иска спокойствие, време и подходящо настроение – и трите фактора при мен в момента ги няма. Затова и още не мога да завърша книжката за вземането на решения. (Имам и още няколко други книги, започнати по-отдавна и останали недописани, за тях да не говорим кога ще намеря време, спокойствие и настроение.) Книгата, посветена на инж. Венелин Паунов, починалият наскоро бивш директор на пловдивската ПГЕЕ, е почти завършена, остава да се напише едно-две заключителни и малко по-философски есета или текста. И очаквам обещаните от вдовицата му 106
негови снимки - за да ги сложа във книгата за този забележителен човек. Възнамерявам в тия близките дни да свърша поне тази работа. Да не говорим за това, че имам поне две книжки за издаване от списание HUMANUS и една от списание ИДЕИ. Всичко е готово, просто на намирам време за да направя предпечата. Аз всичко правя сам, по тази причина време не ми стига за почти нищо. Да не говорим за главоболията, които имам око т.н. "всекидневно съществуване", ето един малък пример в тази посока. От доста време имам проблем в колата – прегрява, вентилаторът не винаги се пуска, налага се ремонт, този проблем много ми пречи, не мога да пътувам на поголеми разстояния, а се налага всяка седмица. (Тия дни със клетата ми съпруга трябва да тръгваме по селата около Пловдив да подаваме документи за обявени учителски места, без лека кола тази задача или мисия става невъзможна.) А за ремонт на колата се искат пари. Които аз нямам. И семейството ми няма. Още един пример: на майка ми се развали пералнята, и то така, че майсторът каза, че е подобре да й купим нова. Да, ама новата струва луди пари – за нашите възможности. Обикалях по разни магазини, дето продават перални "с леки транспортни и други дефекти" на по-поносима цена; е, купих такава една пералня на майка ми и успях някак да я закарам все пак с колата. Пералнята е немска, докато бях аз в Долна баня прахме два пъти, всичко беше наред. Върнах се в Пловдив и още на другия ден ми звъни помощничката на майка ми (като чух нейния глас изтръпнах, да не би да се е случило нещо лошо със старата ми майка!), тя обаче ме успокои и ми каза, че проблемът е, че "новата пералня" не искала да работи, не тръгвала! Стана ми лошо като разбрах това, представяте ли си, още веднъж да ми се наложи да транспортирам въпросната пералня до Пловдив – щото като се радвали, тя е в гаранция, ще се наложи непременно да я закарам в магазина, от който я купих! Не можех да се върна веднага и да взема пералнята, наложи се да минах четири крайно напрегнати за мен дни – докато си проведа предаването в ПОтв, от този ангажимент не се освободих през цялото лято, което ми коства пътувания до Пловдив и обратно всяка седмица. Е, като се върнах в Долна баня да вида аз какво става с пералнята, оказа се, че двете жени просто не са били затворили добре... вратата на пералнята, я тя, слаба Богу, си работеше съвсем нормално! Сякаш камък ми падна от шията, олекна ми! И тъкмо ми олекна малко вчера-днес от тия ужасни битови проблеми и изведнъж аз тази сутрин забелязвам, че днес е 2-ри септември, утре, неделя, е 3-ти, значи във вторник, 5 септември, ще започне съдебното дело, заведено от моя милост срещу заповедта за уволнението ми като учител по философия в пловдивската ПГЕЕ! А пък жилищният проблем на баба Марийка, знаете, също ми виси като дамоклев меч – как в близките дни ще опитвам нещо да помогна на баба Марийка като ми предстои подготовка за съдебно дело, за което нямам, не можах да си осигуря адвокат?! Представяте ли си колко е тежко такова едно положение?! Кажете ми де, толкова много работа имам като съм "безработен", работя като вол и не успявам кой знае какво да постигна, ето, сега като капак на всичко ще ми се наложи сам да върша и работата на... адвокат – и то на заведено от мен самия съдбовно съдебно дело! А е съдбовно това съдебно дело ясно защо: защото ако не го спечеля аз фак107
тически ще бъда лишен от преподавателски права завинаги, уволнението ми е по най-гадния параграф от КТ, именно 328, ал. 1, т.5 – "тотална липса на качества да бъде учител", "пълен некадърник", "не става за учител" и пр. Видяхте какви неща ми се налага да преживявам напоследък при кандидатстване за работа в други пловдивски гимназии, ето, информирайте се ако до този момент не знаете: Предлагам семинар по демутризиране и декомунизиране, иначе казано, по демократизиране на училищните директори в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ (А пораншния очерк от тази поредица е този: Аз съм открит борец за демократизация на отношенията в училищните общности – толкова ли е страшен този мой "грях", г-н Министре?!) Та сами виждате, че борбата ми за истинска промяна в образователната сфера продължава, тя не е прекъснала и ден. Наложи се да стигна до такъв един етап: отправих открито морално предизвикателство спрямо "опонентите" си, надеждата ми е да опитам да ги предразположа към размисъл и разговор в тази посока, с оглед да им помогна да разберат какво всъщност са дръзнали да правят – и докъде са стигнали в безчинствата си. Разбира се, очертава се пред мен една кошмарна нова учебна година – ще бъда най-вероятно безработен, зная добре, че директорската бюрокрация няма да ми прости, няма да престане да ми отмъщава. На висшестоящите институции пък изобщо за нищо не им пука, те дотолкова са упоени от наркозата на властта, че изобщо не знаят на кой свят живеят. Та ето, тази сутрин осъзнавам, че е дошъл моментът за започване на новото съдебно дело, което ще бъде не по-малко изтощително от предишното, което аз, изнемощял, все пак накрая спечелих. Този път обаче силите ми се значително помалки – и по тази причина едва ли изобщо ще доживея края на едно такова изтощително съдебно дяло, на което за кой ли път ще ми се наложи да понеса изливането на цялата онази гнусотия върху себе си: всичко, което ми се стовари върху главата в тежкия, в кошмарния период преди уволнението, преди поредното ми опраскване, ще ми се наложи пак да го преживея, но в съдебната зала; другата страна е така войнствена, че ето, подготвила е "свидетели", които са готови без никаква скрупул да ме клеветят и плюят дори и в съдебната зала! (Сякаш не им стигна клеветенето и плюенето в училището преди уволнението ми, та сега искат да ме дооплюят и дооклеветят, с оглед да се насладят още веднъж на униженията ми!) Това, разбира се, е недопустимо особено за хора, което имат претенцията да са учители и възпитатели на младежта, но очевидно в тъй приказната страна Мутроландия няма невъзможни неща, няма също така и предел на нравственото падение. Много се разстроих като осъзна тази сутрин, че времето за тия нови изпитания в съдебната зала вече е дошло. Другата страна разполага с елитни адвокати, с много пари (тя плаща с пари на данъкоплатеца, в това число и с мои пари, по тази причина не жали средства за да ме доопраска и в съдебната залата така, както си поиска!), аз не разполагам с нищо, мой единствен съюзник е истината, разчитам също така и на Божията милост и подкрепа, това е, нищо друго нямам; и адвокат даже си нямам (нямам пари за да платя на адвокат). Това, че нямам адвокат може да бъде изтълкувано в мой ущърб, в смисъл, че съм толкова самонадеян, че, подобно на самия Сократ, си мисля, че нямам нужда от адвокат – че мога да се защищавам сам! Нека да си мислят каквото 108
искат, истината е тази: вече силите ми са на изчерпване. Съвсем не е сигурно, че сърцето ми ще издържи на напреженията, които ме очакват в съдебната зала. Нищо чудно присъдата ми да бъде изпълнена направо в съдебната зала – да ме покоси някой инфаркт и всичко да се свърши набързо! Наистина много се боя от такова нещо. Ето, оня ден като разговарях с директорката на гимназия "Яворов" по телефона се разтреперих от напрежение така, че сърцето ми щеше да изхвръкне не зная дали забелязвате на клипчето това. Но сърцето ми за малко щеше да се пръсне от напрежение – и от възмущение. Не, аз в съдебната зала едва ли ще издържа очакващите ме гаври! Сърцето ми, горкото, едва ли ще издържи! А наоколо мен е нещо като океан от безчувственост, залива ме океан от безчувствени, безразлични към всичко хора! Ето това безчувствие нас, българите, ще ни убие съвсем. Но да оставя тази тема. Цялата работа е какво да правя на съда. Трябва да решавам куп въпроси ето сега, предварително. Трябва да постъпя разумно на това съдбовно дяло. Трябва да вземам разумни решения около него ето сега. Примерно: трябва ли да направя нужното да доведа на дялото свои свидетели. (Директорката явно е изпитала огромна трудност да си намери този път свидетели, които да са съгласни да ме клеветят в съдебната зала и да си кривят душата, по тази причина чисто и просто е... командировала в съдебната зала трима свои подчинени, две заместник-директорки и изцяло послушният и предан й педагогически съветник!) Аз публично помолих мои бивши ученици или колеги да се съгласят сами да станат мои свидетели в съдената зала, но българите сме такива, че обикновено не щем да си разваляме рахатя, второ, отиването в съдебна зала даже като свидетел им се вижда като нещо "страшно" и "позорно", изглежда го възприемат като отиването на... зъболекар, не знам, но ето, до този момент само един мой бивш ученик се съгласи да ми стане свидетел! Има още ден-два, в които ако се намерят такива храбреци, които не ги е страх да ми станат свидетели, да ми се обадят, не е толкова страшно да си свидетел в съда, там нито зъби водят, нито нищо, да де, там само вадят... сърца, но става дума за моето сърце, не за тяхното! Ако някой иска да ми стане свидетел на идващото съдено дяло, да заповяда, да заяви готовността си. Ще му бъда безкрайно благодарен. Вече не е жив човекът, който ми помогна миналия път да си намеря свидетели, това е бившият директор г-н Паунов, Бог да го прости, той сам ми стана свидетел и по двете водени дела. Сега него го няма и ето, в още по-тежко положение се оказах. Надявам се да се намерят неколцина храбреци, които сами да се самопредложат за това изпитание. Преподавал съм на хиляди млади хора – и съм работил с десетки, да не кажа стотици учители. Ха сега да видим дали ще се намерят неколцина от тях, които да дръзнат да ми помогнат в тежък за мен час! За мен, не крия, е важен този казус, ето, в този момент решавам да го изведа и в заглавието. Нека това да бъде главен акцент на настоящия ми текст. Който е време да приключвам щото ми изтече времето за писане. Желая Ви хубав ден и приятен уикенд! Бъдете здрави! бъдете и по-смели няма да ви навреди. Малодушието е най-страшен дефект, извор на всички останали поражения на личността. Престанете да бъдете малодушни и ще се преродите, ще 109
се освободите от главния си недъг, ще станете нови хора, ще станете истински човеци! Ето това ви го пожелавам от все сърце! Моето болно сърце ви пожелава да победите малодушието си – а това става като станете по-великодушни, просто е, ала не се съзнава колко е простичко само... 9 коментара: Методи Златев каза: " Преподавал съм на хиляди млади хора – и съм работил с десетки, да не кажа стотици учители. Ха сега да видим дали ще се намерят неколцина от тях, които да дръзнат да ми помогнат в тежък за мен час! " – тъжно, много тъжно е това, че Вашият случай беше разгласен на национално (транснационално, институционално ниво, интернет, радио и телевизия) и от тези хора няма отзвук. Както казват липсата на отношение е по-лошо от лошото отношение. Дали тези хиляди хора са наплашени от някакви политико-мафиотски структури, които имат национален/транснационален мащаб или просто не са Ви харесвали като преподавател – и в двата случая звучи потискащо. Ще се отнеса с разбиране, ако изтриете този пост. Ангел Грънчаров каза: Не, защо да изтрия коментара Ви, няма да го изтрия, разбира се. Напълно е възможно мнозинството от моите ученици и колеги да не ме харесва, това е напълно естествено. (Противното щеше да е противоестествено!) Знам добре, че има едно малцинство (от моите ученици и колеги), което разбира какво правя и на това основание харесва това, което правя. А това, че за момента (с изключение на един човек, бивш мой ученик, който вече прие да е мой свидетел) нито един друг не пожела сам да стори това, е обяснимо: повечето хора не обичат да се явяват пред съда дори и като свидетели. Аз не желая сам да търся свидетелите си, надявам се още поне един-двама да се обадят сами и да предложат услугите си - по чисто идеални причини. Ще видим, има още два дена за размисъл. А иначе аз съм готов да се явя на делото и без свидетели... моята кауза е пределно ясна и не се нуждае от кой знае какво изтънчено обосноваване или защита пред съда. Liliana Velcheva каза: Мисля, че има колегиална солидарност! Много хора Ви подкрепят! Желая Ви успех! Ангел Грънчаров каза: Дай Боже да сте права за солидарността! Благодаря за пожеланието за успех! Анонимен каза: Няма защо да се тревожите, г-н "И така нататък"! Този път справедливостта ще възтържествува и на учениците повече няма да им се налага да търпят дивотията ви. Анонимен каза: Нещо не ми харесваш напоследък, AIG, ето кво забелязвам. Омотала те е BG бюрократичната система като питон и даваш признаци на задушаване... Опомни се, това е подла и гадна турска система от 1878, тя не е европейска... Подлостите и гаднярските поговорки като за Вуте са турски патент, това не е Европа и Америка, изтръпнали от усилие да са позитивни та дори до себеотрицание... Ти си философ, а не чистачка в съда, дреме ти като те осъдят, тегли им една майна и вервай, че моралното превъзходство ще надделее над лъжците, съг110
ласно космическите закони (да не казвам Божии, че изобилието от прости кат задник атеисти при вас нема да разберат кво им хортувам)... Пари все ще се намерят... А ти си тръгнал към инфаркти и притеснения... Години наред съм мислел защо бълхарския народ така се самоунижава, не мога да разбера и досега... Някаква подмолна омраза... Мразех навремето в BG да използвам телефона за каквото и да е, предвид на реакцията на омраза отсреща и последващо омерзение... На Запад е точно обратното – всичко се върши по телефона и как за 25 години не чух една омразна реакция както при вас... А-a, май веднъж чух за 25 години – бях пиян, някакъв американец ме наруга, но ето, пак не е по български, не го направи с вашта злоба... Егати, и досега го помня, защо такива незначителни неща се помнят, а?... Или не са май незначителни... Не знам и досега как е “притеснявам се” на английски – тая убийствена дума, толкова употребявана в BG, на Запад така и не я чух и досега... Те казват в случая "ниско себеуважение"... Не ти ли прилича на комплекси?... Повтарям ти, нема го това нещо на Запад, вие сте в 1878... Сърцето ти замряло, че си говорил с... директорка??? Егати, Тръмп ще го изхвърлят, а ти си се съклетисал от една въшлива... директорка!?! Бъди си философ и така умри, не се принизявай до нивото на теа турски добитъци, незнайно защо смятащи че са бълхари със своя пезевенк Левски (обесен заради теа шушумиги) и Ботев, който ги ненавижда от дъното на душата си... Айде (турска дума) Глей си кефа (турска дума), остави теа малодушници, присмей им се, напсувай ги (ако те осъдят несправедливо) и отвън знаеш посоката по-далече от султанския съд 1878, пощурил Европа с изцепките си, та тя реши да рИформира съдебната ви система, но това така и не стана... Пезевенк съдия Лозан какъв беше яде раци в Гърция и бързо шмугва недъгавата си снага в Мерцедеса с развъртяни болтове, ох каква партизанска Стеф Дан романтика имате и в 2017, а?... BG е абсурдна страна на идиоти, незнайно как оцеляла до днес – а-a-a, sorry, знайно е... С помощта на руската армия, която BG чества всяка година на 3 март като... "национален празник" ??... Казах ти, че са идиоти и немат ум за две стинки, нали?... Убеди ли се и сам?... Анонимен каза: Другарко Анастасосова, във връзка с изказването ви: Няма защо да се тревожите, г-н "И така нататък"! Този път справедливостта ще възтържествува и на учениците повече няма да им се налага да търпят дивотията ви. Бихте ли имала добрината да кажете конкретно кои по-точно са т.н. "дивотии", на учителя Грънчаров, в какво се изразяват тия "дивотии", та да се информираме от първа ръка така да се каже? Ако не го направите ще излезе че сте просто една завистлива клеветница... Ангел Грънчаров каза: На приятеля от Австралия съм длъжен да кажа само това (иначе с другото съм съгласен): 111
Образователната ни система не е турски патент, както ти се чини, тя е руски патент – или по-скоро комунистически. Недей намесва навсякъде турците, стига с това плашило "турците", нека да бъдем поне малко реалисти! Ангел Грънчаров каза: А иначе изразът ти за това, че бюрократичната система ме била омотала като питон, а пък аз съм бил давал признаци на задушаване е чудесна и много вярна метафора на действителната ситуация, в която се намирам: поздравявам те за находката!
Свободата е неизчерпаем извор на сила! вторник, 5 септември 2017 г.
Иван Петров: Знам, че досаждам на много хора с публикациите си... Но чувството на безпомощност ме съсипва и няма към кого да се обърна! Коментарът, който изпратих чрез фейсбук на този така често жалващ се, на този редовно хленчещ млад човек, демонстриращ неверни представи за нещата от живота: "Без-помощност" иде от "без помощ", нали така? Тия, дето се оплакват, че никой не им помага, са без-помощни, но въпросът е: откъде-накъде и правилно ли е да чакаме помощ отвън? Правилно ли е да се настройваме да чакаме помощ от някой друг, не е ли по-правилно и разумно да се учим ние самите да се справяме?! Понеже като чакаш някой да ти помага, в един моменти ти се приисква другите да почнат да те носят на ръце или на гръб, а това на тях, разбира се, съвсем не им е приятно. Чакането и уповаването на помощ отстрани и от други хора е форма на паразитиране и то решително се отхвърля от свободния, от самодостатъчния си човек, от суверенната личност. 112
Станете свободен и ще осъзнаете колко погрешно и порочно е да чакате някой друг да се грижи за Вас – и да Ви решава проблемите! Освободете се от слабостта, от безсилието си: свободата е това, което ни дава сила! Тя е неизчерпаем извор на сила, запомнете тия мои думи! Истинското е човек сам да се справя, на това е способен всеки, Бог така ни е устроил че го можем. Разбира се, това не значи да изпаднеш в изолация, не, човешката общност обаче не е "тялото", към което трябва да се прикрепяме като паразити. Като е съставена от свободни индивиди, общността по съвсем друг начин подкрепя и също така насърчава всеки, който обаче, казахме, все пак се бори сам да решава проблемите си. Слабият индивид е слаб защото е привикнал да чака другите да го носят на ръце; силният разчита единствено на себе си и това е добро, това е разумно, това е правилното. Щом постигнете това състояние ще забравите за чувството за без-помощност по един съвсем естествен начин! Желая Ви го! Ще станете свободен и силен в момента, в който се освободите от погрешната си представа, че някой Ви е длъжен да Ви носи на ръце и да Ви помага… Иван Петров: Защо е всичко това? Защо са тези изпитания? Аз просто искам да бъда щастлив!!! Да получа това, което искам!!! Да живея един нормален, щастлив живот! Толкова ли е лошо? Мечтата ми да бъде реалност... само това искам, нищо повече! Аз: Искате да получите това, което желаете?! Откъде-накъде някой трябва да Ви дава това или онова, създайте, направете,сътворете си го сам?! Глупаво е да чакате някой да Ви ощастливява, така не стават тия неща. Щастието и всичко останало за човека е завоевание, не дар, не и, опази Боже, милостиня! Страдате от напълно неверните си представи за живота, които, за жалост, са така масово разпространени у нас. Понеже у нас е пълно с хора, робуващи на едни напълно негодни представи за живота. У нас, опитайте се да го разберете, е пълно с роби на тия глупави и неверни представи за живота. Станете свободен човек, който разчита единствено на себе си и ще постигнете и щастие, и просперитет, и успех, и самочувствие, и всичко! Залогът за всичко това е свободата. Която у нас масово не разбират и подценяват. И от която се плашат. А тя е най-прекрасното нещо на този свят – и в този наш живот. Мога да Ви помогна да станете свободен човек, аз само това правя цял живот с младите хора, с моите ученици. Които от учениците ми са разбрали моите уроци, не страдат от глупави илюзии за живота и се справят с всичко сами; те са силни и уверени в себе си. И Вие можете да станете такъв, но това зависи единствено от Вас самия...
113
Лъжата у нас ще триумфира още векове вторник, 12 септември 2017 г.
Тази сутрин забелязвам, че в пощата си имам писмо от мой стар приятел, с когото сме били заедно навремето студенти в Санкт-Петербургския университет (тогава "Ленинградски"). Изпраща ми снимки, снимал се е на знакови места, на които някога с него като съвсем млади, като студенти сме бродили из града – стана ми много драго да си спомня и града, и ония паметни времена от младостта! Минали са близо 40 години от момента, в който пристигнахме в Петербург – това е било в далечната 1980 г.! Пише, че е ходил и във Философския факултет, пише ето какво: "... на Философском факультете в Санкт Петербургe меня встретили как потеряного принца". Руснаците са радушни хора, на мен редовно ми пишат от Асоциацията на възпитаниците на Санкт-Петербургския университет, член на която станах още когато се учреди. Канят ме да посетя проявите им, по добре известни причини (пълната ми финансова несъстоятелност) аз не мога да откликна на поканите им. Радвам се обаче, че моят отдавнашен приятел (той е женен за рускиня, жената му е от Петербург, ожени се когато бяхме студенти) наскоро отново е бил в този така обичан и от мен град на Достоевски: Санкт-Петербург символизира европейското начало в Русия в противоположност на Москва, символизираща азиатското, ординското (по Валерия Новодворская, думата иде от "орда"), комунистическото начало. Та написах на приятеля си ето какво: Здравей, Стив, скъпи приятелю! Радвам се, че си посетил Петербург! Завиждам ти даже! Моля те, предай поздрави на Петербург от един негов горещ почитател! Бъди жив и здрав! С поздрав от сърце: Ангел Не мога да публикувам без негово разрешение нито една от снимките му, едва ли би се съгласил (познавам добре приятеля си). Както и да е. Толкова по този сантиментален въпрос. Да премина към проблемите на настоящето. Знаете, започнах да пиша книга за това как да вземаме разумни решения; поради претрупаност с разни други проблеми не мога да обърна внимание на писа114
нето на книгата си, не мога да се съсредоточа върху нея. Но забелязвам, че пишейки върху каквито и да било други проблеми, всичко пак се върти около все това: как да разнищим сложните ситуации, как да вземем умно, разумно, мъдро решение. Излиза, че животът ни е точно това: постоянно си блъскаме главата за това да вземаме някакви решения, от тази човешка участ не можем никак да избягаме. За човека животът очевидно е точно това: да мисли, да взема решения, по възможност щогоде разумни. На повечето хора, изглежда, това пък съвсем не им е по силите и те затова вземат предимно глупави решения, държат се глупаво в трудните ситуации на живота. (В моите очерци около борбите ми за непосредствена и практическа реална демократизация и декомунизация на отношенията в нашата училищна общност, общността на пловдивската ПГЕЕ, в която премина половината от моя съзнателен живот на български учител, много добре може да се проследи като администраторите, властващите лица, бюрократите от образованието сякаш са орисани непрекъснато да вземат възможно най-неадекватните, най-тъпите, най-глупавите решения, тяхната неадекватност спрямо реалностите на съвременния живот е направо потресаваща!) Та мисълта ми е, че книгата ми за вземането на решения така или иначе сама се пише, знам добре, че това, от една страна, е най-добрият, най-верният начин за писане на книги, но от друга страна този начин си има своите недостатъци. Примерно този, че подобни книги, които сами се пишат, стават обикновено... прекалено дълги, прекалено големи или тежки; разбира се, след това те трябва да се преработят и да се съкратят, от тях следва да се премахне немилостиво всичко излишно – та да се постигне донякъде мярата. Казвам тия неща щото сред читателите на този блог може да се срещнат и млади хора, които се опитват да пишат – то може да им помогне. Писането на книга е едно истински свободно дело, то е акт на творческа свобода – и никога не бива сами да си ограничаваме свободата като пишем, примерно, като си правим разсъдъчен "план" на книгата; книгата трябва да се роди спонтанно от душата, писането на книга е именно раждане, по същия начин се ражда в душата ни и истината (идеята). Но тази истина или идея, тази или някоя друга книга трябва да се роди в един дълъг творчески процес, в който душата на автора е "бременна", тя трябва дълго да расте в недрата на душата му – докато дойде момента за раждането й. Това с писането на книги е Божия работа, то не става па принуда или по задължение. Аз затова пиша напоследък крайно странни книги, щото ги посвещавам на практически цели, свързани с промяната на толкова лудешкия (абсурден) живот, който ние сме принудени да живеем. Но ще живеем живота, който сами си направим. Докато сме такива, такъв ще ни е и живота, който живеем. Ние сме в основата на всичко, в нас е коренът на всичко. В човека е коренът на всичко. А да си човек означава да си свободен. Ето че сега и този текст, това есе, този очерк може да стане част от моята бъдеща книга за вземането на решения. А какъв ще бъде обемът на тази книга е също Божия работа. Тия неща зависят от самата "природа на нещата". За да се изрази една мисъл колкото се може по-цялостно се иска и време, и пространство. Тя, мисълта, сама органически ще си създаде (и ще си вземе, ще си присвои) и 115
едното, и другото. Тия неща не са под наша власт. Творчеството ни не е под нашия рационален контрол. И това е чудесна тема за осмисляне. Но да оставя философските проблеми. Има други, по-насъщни проблеми. Знаете, аз съм претрупан с всякакви проблеми. Ето сега пред мен лежи съобщение от Административен съд в Пловдив, с което се искат някои уточнения по заведеното от мен съдебно дяло срещу... Решение на Комисията за защита от дискриминация, с което бяха оневинени, бяха изкарани бели като ангелчета неколцина пловдивски директори на гимназии, които през 2014-2015 г. си поиграха с мен – като по най-грозен начин ме дискриминираха, не ме допуснаха да си упражнявам правото на труд, отхвърлиха ме по най-грозен начин когато участвах в "конкурсите" за избор на учител по философия в поверените им феодални владения, в поверените им училища. В 7-дневен срок трябва да отговоря на съда и след това ще чакам делото. На 15 септември от 16 часа пък имам дяло срещу полицията, става дума за АНД № 4102/2017 г., с което обжалвам наказателно постановление на Второ РУ на МВР – съставено ми в самото начало на моя граждански протест за свобода в образованието (започнал в края на март т.г. и свършил чак през юни). Да не говорим за това, че водя и съдебно дяло срещу заповедта за моето уволнение (опраскване) от ПГЕЕ – срещу самозабравилата се директорка на това училище. По него имам много проблеми, понеже за момента все още нямам адвокат. (Има надежда да си намеря адвокат, приятели ми помагат в това отношение, да видим как ще се развият нещата.) Това дяло не бива да допусна да го загубя. Макар ако го загубя ще бъде би още похубав вариант: тогава ще мога най-сетне да заведа свое дяло в Европейския съд за правата на човека. Тъй че съм в положение да нямам, така да се рече, губещ вариант. Все печеля, даже и да загубя. Тока става когато човек стои на страната на истината и на правото. И на доброто. Да му мислят тия, които са дръзнали да застанат на страната на лъжата, на клеветата, на злото, на кривдата и пр. Вчера омбудсманът на Пловдив настоя да опитам да въздействам на баба Марийка да се съгласи да бъде настанена временно в дом за временно настаняване, който се намира доста далеч от нейния район, за да се предвижва до района си ще трябва да ползва автобус, а това е опасно: тя трудно може да се качи на автобуса, болят я краката, а има опасност да се подхлъзне и да падне, което я грози с още по-страшни последици. Знам добре, че тя няма да се съгласи на такъв вариант, баба Марийка не желае да живее в комуна, в място, където живеят много хора. Тя иска да бъде независима и свободна. Напълно я разбирам. В комуна е ужасно да се живее, то не може да се нарече живот. Но ето, трябвали компромиси, ме увещава омбудсманът. Обеща да помага да са намери и частна квартира за бабата, познавал агенции за недвижими имоти, помолил ги да му съобщят ако се открие такава една стаичка на приземен етаж, с елементарни условия, тоалетна и баня по възможност. Но рядко се появявали такива оферти. Остава другият вариант: да се обикаля отново на място и да се разпитват хората. Няма обаче желаещи да помогнат да решим проблема по този начин. Аз днес пак ще ида в този район, ще обикалям друг квартал, белким ми се усмихне щастието. И ще опитам да говоря със свещеника в църквата в този район. Няма повече време за разтакаване, нощите стават все по116
студени. При пълната обществена летаргия наоколо обаче и най-трудният проблем, оказва се, става неразрешим. Или адски труден за решаване. На моменти се отчайвам и продължавам трескаво да мисля. Знаете, често взеха да ми идват все поекстравагантни, бунтарски, революционни и прочие идеи: за "град на истината" с палатки и пр. Няма обществени настроения за реализирането на такава идея. Ще ме обявят за авантюрист и за анархист – и ще имат известно право. Но нищо да не правя не мога. Ако и аз почна да не правя нищо, тогава всяка надежда за някаква промяна към добро ще умре. Страшно ще стане. По-добре да си блъскам главата в стените – докато имам сили. Нещо трябва да се прави, но какво?! Видяхте вчера какво стана с "антисистемния протест" в София, щял да бъде всекидневен: пълна пародия стана. Разбира се, този "протест" е поръчан и платен – с оглед да отвращава хората от всякакви протести. Идеята на манипулаторите е проста: протестиращите са лумпени, са аутсайдери, са психично болни хора, те са чисто и просто идиоти. По този начин се вреди за провеждането на истински смислени протести. Манипулаторите правят нужното да опошлят всичко с оглед да пазят господството на олигархията-мафията. За да постигнат тази съкровена цел да блокират и последното средство на гражданите, именно протеста, те бутат пари на разните там отрепки. Йоло Денев си бил чел стиховете и прочие. При това положение аз, примерно, не мога да ида да протестирам пред Парламента щото ще се слея в масата от протестиращи идиоти и ще стана като тях. Това няма, разбира се, да го допусна. А може би точно към това ме тикат – като целта е ясна? Трябва да се предпазя от такава жалка участ. И какво в такъв случай мога да направя - какво е разумното, което може да се направи в тази отвратителна ситуация?! Нищо да се прави е най-доброто, така ли мислите, уважаеми дами и господа съдебни заседатели? Ний като не правим нищо, мерзавците си разиграват коня и се самозабравят. Прочее, да каже нещо, чини ми се интересно. Вчера се случи. След като ходих да се срещна с баба Марийка и с омбудсмана трябваше да ида в болницата в район Тракия – за да си взема лекарствата (дошъл беше денят за изписване на рецептите). Наложи ми се да се откажа от онова скъпото и модерно антикоагулатно лекарство (от 50 лева) – с оглед пълната ми неплатежоспособност, върнах се към старото и по-евтино, но опасно лекарство. И като свърших тази работа реших да седна в едно евтино заведение да си почина, там чаят и кафето са само по 50-60 стотинки и затова то е пълно с пенсионери и безработни аутсайдери като мен. В такава среда особено пълноценно работи мисълта ми и се чувствам превъзходно сам. (Да, но отвреме-навреме при мен идва някой възрастен човек да се ръкува с мен, да ме поздрави, да ме подкрепи, това са хора, които са фенове на моето телевизионно предаване, няма да скрия, че ми става изключително приятно от тази прояви на човешка съпричастност!) По едно време обаче, тъкмо се бях отдал на горчивите си мисли, и срещу мен се зададе една бивша, както си мислех, приятелка, пенсионирана учителка от ТЕТ-ЛЕНИН, както всички пловдивчани още наричат училището, наричано сега ПГЕЕ. Тя като ме видя изненадващо за мен дойде на моята маса, усмихната дружелюбно, ръкувахме се, поговорихме си за всичко, за абсолютно всичко. (Както навремето сме си говорили - в ерата на починалия бивш 117
директор Паунов, Бог да го прости, и за него си поговорихме предостатъчно!) Та тази дама, която през последните години беше изцяло мълчалива свидетелка на всичките ексцесии срещу мен на директорката вчера, така да се каже, си изля душата пред мен. Явно чувстваше нужда да направи това, мъчеше я факта, че е създала съвсем погрешна представа за себе си у мен. Ще ми позволите да резюмирам нейната изповед, ще се опитам да го направя пределно синтезирано, тя иначе го каза по съвсем различен начин, но аз ще се постарая да изразя само есенцията, само същността; ето какво ми каза тази дама, чието име, позволете, ще го запазя в тайна, по нейното изрично желание: – Ангел, приятелю, знам, много ти е тежко, много неща се стовариха върху главата ти, но ти не си мисли, че ние дето наблюдавахме отстрани цялата история сме до такава степен безчувствени, че да не разбираме нещата, напротив, всичко разбираме, но и ти разбери, че никой не посмя да каже какво мисли – щото ако някой беше дръзнал да каже открито какво мисли и него директорката щеше да го опраска, видя какво стана с Калин (става дума за инж. Калин Христов, инженер, опраскан преди мен само защото на един-два учителски съвета си позволи да изкаже призив директорката да не ме тормози толкова, каза това: "Абе какво толкова е направил Грънчаров бе, нищо лошо не е направил, спрете се, помислете, недейте се излага!" и за тия думи си плати с две поредни опрасквания, с години съдебни дела, които спечели и после пак го опраскаха!). Е, по тази причина всички мълчахме: как няма да мълчиш, ако кажеш нещо, змиите от ръководството мигновено ще те клъвнат?! Знаеш ли колко много ми е струвало това мълчание?! Знаеш ли колко безсънни нощи съм преживяла заради безобразията на директорката и нейните послушнички?! Ти едва ли ще ми повярваш, но ний, жените, сме такива, ний не смеем да излезем против силните, ний сме устроени така че да се подчиняваме – и да слушаме. Ангеле, Ангеле, срещу ръжен не се рита, приятелю, ти нима не съзнаваш това?! Защо ти бе, приятелю, не замълча, не се помири с директорката, що не започна да си кютиш като нас, още щеше да си работиш, разбира се, че тя нямаше да миряса докато не те опраска, щото ти много лошо я предизвикваше! Тя много се плаши от теб и затова докато не те опраска не миряса, сега със зъби и нокти ще се бори да не те върне съда, щото ако те върне съда, тя или ще припадне, или й се наложи да си тръгне сама – съвсем опозорена, ще й се наложи да се прости с директорския кабинет. Всички знаем че за нея директорстването е единственото спасение, тя, горката, като учителка, изобщо не можеше да прибере учениците в класната стая, всички знаем, че тя повечето време гонеше учениците из коридора, какво ти преподаване в нейните часове, безброй пъти съм й помагала поне да вкара учениците в класната стая. Затова стана тя директорка, за да няма повече учебни часове, сега като е директорка, разбира се, учениците не смеят да трепнат в часовете й. Тази е истината (бел. моя, А.Г.: аз лично, признавам си, не знаех това за нейните часове, никога не съм се интересувал за тия неща, нито пък съм чул такива клюки по неин адрес!), ти навремето беше приятел с нея, но тя явно ти е завиждала, щото теб учениците те слушат, твоите часове са хубави, слушала съм от учениците, доволни са от теб, за разлика от нея. Та затова и те подгони така лошо, такива като теб сам 118
знаеш са крайно неудобни. (Кадърните винаги са неудобни, така е у нас, така е било, така е още!) Та те моля да ме разбереш: в училището даже не смеех да те погледна в учителската стая, защото всеки такъв дори и най-малък знак на съпричастност или на дружелюбие с теб веднага ще се доложи на ония усойници, пълно е с доноснички, по тази причина никой и не смее да те погледне нито по коридорите, нито в учителската стая. А иначе хората всичко разбират, аз съм си говорила с много хора, почти всички мислят като мен, е, не говоря тук за петте мерзавки, дето се навъртат около директорките, всички знаем кои са те. Хората ги е страх, и мен, не крия, ме беше страх, гледах да стигна до пенсия и да се махна. Слава Богу, че оцелях! Такива работи, Ангеле! А как хубаво си живеехме по времето на Паунов, Бог да го прости! И т.н., в този дух ми говори тази дама близо час. Тръгна си с олекнало сърце. Аз обичам да изслушвам всякакви хора, ето, и нея я изслушах. Тя специално ме помоли нищо да не пиша за срещата ни, обещах. Но сега пиша това като й запазвам името. Аз не мога да разбера защо тия хора още ги е страх, даже и сега, когато са вече независими от директорките. Но това вече си е техен проблем. Изглежда страхът оставя трайни поражения върху душите. Най-страшното нещо на този свят изглежда е... самият страх! На мен ми се струва глупава работа човек да се страхува, но ето, човешко е, оказва се, да се страхуваш. Излиза, че аз самият не съм... човек, а някакъв урод, а, нали така излиза? Щом е човешко да се страхуваме, идиоти като мен, дето не се страхуват, са изцяло ненормални, нали така излиза? Ето защо аз, очевидно, изглеждам в очите на директорката "психично луд": не е нормално да не се страхувам от нейната власт, всички се страхуват, само аз не се страхувам, ерго, значи съм луд! Чудесна логика е тази, какво ще кажете, а? Спирам дотук. То кой ли ще чете това есе, но ето, за историята, така да се каже, го написах – да не се загубят безследно и истините, съдържащи се в него. Ако има такива истини де. Истините винаги са спорни, нали така? Особено в страната на лъжата, каквото сме ние, истината е най-спорното нещо на този свят. В очите на лъжците истината е лъжа, а лъжата – истина. Та затова и спорим де, то да спорехме щеше да е добре, но у нас лъжците се познават по това, че предимно мълчат. Говорят и пиша само идиотите като мен. Но идиотите като мен се броят на пръсти. По тази причина и ни обявяват за луди. Което значи, че лъжата у нас ще триумфира още векове наред! Да живей лъжата, която ни помага да живеем ний самите! Както и да е. Бъдете здрави! Хубав ден ви желая, правдолюбци клети! Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите – ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се! 119
Злочестините на най-богатият човек на земята понеделник, 18 септември 2017 г.
Цар Крез получава трибут от лидийски селянин Наистина е крайно лошо да се лъже. Даже и по най-благородни подбуди да се лъже е рисковано занимание. Ето, за да не убия старата си майка, аз скрих от нея факта, ме че опраскаха от работа, че ме уволниха от длъжността ми на учител по философия и гражданско образование в една пловдивска гимназия. (А ме опраскаха, а ме уволниха само и само за да ми отмъстят, че дръзнах да кажа в блога си цялата нерадостна истина за българското образование.) Старата ми майка щеше да умре ако беше разбрала, че отново съм уволнен (щото мен наистина за втори път ме опраскват, при първото ми уволнение съдът ме върна на работа, но бдителната безкомпромисна бюрократка отново ме опраска!), при първото ми опраскване аз пак скрих това от майка си, казах й едва след като всичко беше отминало, казах й за тежкия съдебен процес и пр, майка ми слушаше и само повтаряше: – Ех, сине, сине, защо си крил всичко това от мене, ако знаех за тия ужасии сега нямаше да ме има! Та значи научен от собствения си пример, аз вече шести месец успявам да крия истината за второто си опраскване от майка си. Да, ама ето вчера ни бяха дошли гости и за проклетия един съсед каза следното: 120
– Ангеле, ето, бат Боко увеличава заплатите на учителите, да ни е жив и здрав тъй добрият ни Премиер! Колко пари сега ще вземаш на месец?! Аз както ядях в този момент диня, щях за малко да се задавя, уж с една проклета семка! Съвзех се и отвърнах: – Ама истина ли е това, нима е вярно това, че ще вдигат заплатите на учителите?! Аз не вервам да го направят, смятам, че това е кьорфишек, нали знаете какво правят обикновено политиците?! – опитах се да отклоня разговора аз в чисто политическа посока. Но любопитният съсед не отстъпи: – Истина е, как да не е истина, само бат Боко не лъже! Толкова голема ли ти е станала заплатата, че ти е неудобно да кажеш пред нас сега? Моя милост, дето в момента нямам и левче в джоба си, само някакви жълти стотинки се премятат в него, отвръщам нагло, отдавайки се на фантазии: – Ами чакай да сметна сега: малко преди да ме опр..., хм..., малко преди да се заговори за ново увеличение аз вземах 750 лева основна заплата. Към нея като прибавиш близо 300 лева надбавки стават над хиляда! И тури 15% на тия хилядо, значи заплатата ми ще е некъде над 1200 лева! Съседът, който дъвчеше диня, тоя път съвсем сериозно се задави така, че трябваше да скоча да го спасявам, да го тупам по гърба белким "семката" излезе някак от кривото му гърло! Едвам го спасих, щеше да си отиде човекът при тая вест за боковата щедрост! Съседът, като се съвзе, мъдро отсъди: – Абе ако говорим честно, много са ви тия пари – като вземем предвид, че вий, учителите, изобщо нищо не работите. Само си клатите краката зад бюрата. А аз ето земам некакви келяви 200 лева пенсия, а имам цели 42 години стаж! Тук се обади една близка приятелка на майка ми и защити учителите, чиято работа била много трудна предвид какви хулигани са днешните ученици. Оставих ги да спорят и в това време със свито сърце наблюдавах изражението на лицето на милата ми майка, която се беше замислила над този неразрешим парадокс: как е възможно синът й да взема такава колосална по размер заплата, пък постоянно да няма никакви пари в джоба си?! А майка ми положително знае, че вечно съм без пари, аз пред нея се оправдавам, че давам огромната част от заплатата си за издаваните от мен списания, т.е. хвърлям парите си на вятъра, то това поне не е лъжа де, докато бях на работа наистина близо половината от заплатата си давах за издаваните от мен книги и списания. (Сега вече не мога и да си представя как ще издавам списанията, те са готови и чакат отпечатването си, но, както казваше един старшина от казармата: "Бегай, пари нема!", само това мога да направя за момента!) За да сме някъде що-годе верни на истината се принудихме да уведомим майка ми за уволнението поне на моята мила съпруга, та майка по тази причина донякъде си обяснява къде идат парите от "тъй колосалната" ми учителска заплата: храня, издържам с нея и семейството! А в това време не ща да ви разказвам в каква посока се разви спорът между съседите, които се чудеха какво ли прави "професорът" (така ме величаят моите съседи, щото знаят от едно време, че съм работил и в университет, пък и имам купища издадени книги) с "толкова грамадните си доходи". 121
Хем не пие, хем не пуши, хем по жени не ходи тоя Ангел Грънчаров, малее, що ли прави с тия купища пари, които получава всеки месец?! Почна да ми става неудобно заради сърдечните мъки, що причиних на съседите си на село като разбраха, че заплатата ми е пораснала до тъй големи, направо космически висини! Взех да се замислям дали да не облекча мъката на съседа си като направя тайно признание само пред него, че в момента не вземам никаква заплата – щото една гореща следовничка на любимеца му Боко ме опраска така, че ето, от месеци не съм виждал никакви пари. (Да, ама ако му кажа цялата истина рискувам непременно да ме издаде на майка ми и така да я убие, освен това горкият човек като едното нищо може да получи инфаркт от преживяната радост при вестта, че в момента не вземам никаква заплата – и тогава и него да убия, т.е. да стана убиец на една тъй невинна и благородна страдалческа душа!) Реших да изглеждам в очите му мерзавец, който взема "луди пари", пък се стиска като последен циция за некакви си там мизерни левчета. Комшията ме мисли за циция щото оня ден, като ми се наложи да извикам един майстор, ми се наложи да поспоря с майстора, който пък се опита да ме одере сякаш съм яре – за работата, която ми свърши, ми поиска една баснословна сума, той също е подлъган, че вземам огромна заплата от тъй щедрия спрямо учителите специално наш любим Премиер – и по тази причина си беше въобразил, че е грехота да не ме оскубе както се скубе попарена с вряла вода кокошка (или да ми ощави кожата така както се щави кожа на агне – щот кожа имам, но перушина за скубане немам!); та тогава аз се наложи да се пазаря с него така, че ми излезе име на найголемия циция в свидното ни отечество. И по тази причина, убеден съм, всички съседи на село ме презират заради прекалената ми стиснатост. Ето, виждате, страданията на лъжец като мен край нямат, те не са за описване даже! Остави това, ами майка ми се похвалила, че освен че учителствам водя и телевизионно предаване (аз наистина водя предаване, но го водя в най-бедната телевизия на света и го водя съвсем без пари, ей-така, водя го по чисто ценностни подбуди!), по тази причина съседите ми са убедени, че и от телевизията "нема начин тая циция да не взема некоя и друга хилядарка", щото "ей-го на, Хакимянчо земал най-малко 10 000 лева на месец!". И тъй, аз на село съм принуден да се чувствам едновременно и като Крез, и като Мидас, хората ме възприемат сякаш съм найбогатият човек на земята, в сравнение с мен и... Бил Гейтс е чисто и просто завалия! Като видях съвсем отчаяното от крещящата световна несправедливост изражение на лицето на моя многострадален съсед, сърцето ми се сви от мъка - и реших и на него, и на съседката, приятел на майка ми, да им подаря по... една книга! Сложих им в ръцете по том от най-дебелата ми книга, щото наистина почувствах крайно угризение на съвестта заради тъй неприличното ми богатство. Съседът подържа, повъртя в ръцете си тъй обидния за него подарък (явно в неговите очи нема по-ненужно нещо на света от една книга!), помисли малко, пък в един момент изрече тия забележително памятни думи, връщайки толкова обидния ми подарък: – Не, мерси, не ща: ти мен акъл не ми давай, брате, парички ми дай – ама не даваш! – рече тази мъдрост и си тръгна гордо, щото, предполагам, осъзна не122
съмнената истина, че той може да е беден, но за сметка на това поне акъл си има в изобилие: има много повече акъл от тоя смахнат "професор", дето си мисли, че с една диня може да ни измие очите, егати цицията е той, леле, срамота!
Дионис и Мидас – който всичко което пипнел мигновено се превръщало в злато! Ето, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, вижте какви неописуемо адски муки ми причинява моето поредно опраскване, а, кажете де, що се умълчахте така?! Директорката на знаменития ТЕТ-ЛЕНИН ме опраска, казахме, за да ми отмъсти заради волнодумството ми, заради това, че дръзнах да съм "проклет демократ", че си позволявам да й оспорвам с критики абсолютната власт, тя, понеже мисли в същата координатна система като съседа ми, ми нанесе унищожителен удар там, където по нейна преценка е онова, което е най-скъпоценното, именно, уволни ме за да ме лиши от заплата, от пари; да, ама ето, материалните, паричните затруднения за мен са нищо в сравнение с кошмарните душевни и морални мъки, които ми се налага да преживявам покрай безпаричието си – и най-вече поради принудителната лъжа, че изобщо не съм опраскан, че работя още в момента и прочие: представих с това нескопосано разказче нищожна само част от тия неописуеми душевни и морални мъки, които ми причини уволнението ми. Това, че няма пари е нещо в сравнение с тия морални кошмари, в които съм поставен всеки ден. Но стига 123
толкова, че ми писна и да пиша, аман от това писане, за което въпросният ми съсед не пропуска да бе бъзне всеки ден като ме види: – Ангеле, и като пишеш толкова, братко, каква ти е файдата от това, какви парици падат от това писане, сигур пачките си не можеш да изброиш ти от продажбите на своите книги, а, кажи де?! Съседът знае поне тази утешителна новина, че книгите ми никой не ги купува, че да продаваш книги в свидното ни отечество е все едно да продаваш... хладилници на ескимосите – или кожуси на жителите на екваториална Африка. Тази единствена радост е останала на тъй многострадалния ми съсед, страстен почитател на Боко Борисов, тъй ученият ни премиер, който, видите ли, е издържал, е имал нерви да прочете цяла една книга! Хубав ден ви желая! Днес ще протестирам не на мястото си пред РИОПловдив по изричното настояване на клетата ми съпруга, която все още има някакви нищожни надежди да си намери работа като учителка – и по тази причина със сълзи на очите ме помоли да почакам с протеста си. Ще протестирам по друг начин, скоро ще разберете как. Бъдете здрави!
Ще продължа да показвам на дело какво означава да си личност, учител и гражданин вторник, 19 септември 2017 г.
Публикацията със заглавие Никакво "турско робство" не е имало, който ви говори за такова е роб по душа, той обижда и предците си, наричайки ги "роби"! за броени дни върви все по-нагоре в класацията на най-четените статии в блога ми. Не за това обаче съм я написал (там в нея, прочее, има само две изречения от мен, останалото съм го цитирал, вярно, изцяло съм съгласен с написаното!), 124
а защото истината не само трябва да бъде казана, но и трябва да бъде защитена. А това става с аргументи. Вярно, вярващите в тезата за "турското робство" и в огледалната й теза за "братята-освободители" едва ли ще прогледнат – дори и ако им представиш най-убедителни аргументи. Друго се иска за да преубедиш някое зомби. Много е трудно. Зомбитата си държат на илюзиите и са готови даже да се бият за да си запазят слепотата. Това обаче го подхвърлям между другото. Онова, което истински ме вълнува, е писането по новата ми книга, чийто тема е как да вземаме разумни решения. Тази книга, отбелязах вече, се пише един вид... съвсем сама, аз се старая да не насилвам нещата. Самият живот ми предоставя разни казуси. Примерно този на баба Марийка. Какво да се прави в създалата се тъй тежка и неразрешима ситуация: пред очите на гражданите (повечето сред тях се наричат "православни" и дори "християни"!) и пред невъзмутимия поглед на администрацията в нашето тъй свидно социално Отечество изгонена "съвсем законно" от дома си възрастна жена на 84 години вече шести месец продължава да спи на голата земя, на улицата – сякаш не е човешко същество, а е куче или котка! Така наречената "човешка" (с извинение!) общност е обявила баба Марийка за нещо като "прокажена", тя, видите ли, си била "сама виновна за всичко" – и затова било справедливо да страда, а е виновна бабата щото не иска да бъде натикана насила в старчески дом, баба Марийка държа на свободата си, това, изглежда, в нашенските условия е непростим грях. Оказа се безкрайно трудно да се намери жилище, някаква стаичка под наем за бездомницата (социалната ни държава и община не ще, разбира се, да й даде такова жилище от своя фонд, пазен, очевидно, само за "наши хора"!), намерихме й тия дни такова жилище, но набързо собствениците бяха преубедени от загрижени доброжелатели и отказаха сделката в последния момент: баба Марийка пак е на улицата – и е неизвестно докога! Разбира се, малцина са тия, на които изобщо им пука за някаква си там баба Барийка, в това отношение е симптоматична реакцията на един бизнесмен, в отчаянието си му писах (виж: Отворено писмо до бизнесмена Румен Кривицки с молба да помогне за решаването на жилищния проблем на бездомната баба Марийка), той, разбира се, не реагира никак, мълчи си, прави се, че не знае за проблема! (Разбира се, никой не е длъжен по принуда да реагира, тук всичко следва да става по свой избор, чрез свободна воля.) Днес не ми остава нищо друго освен пак да тръгна да търся жилище на баба Марийка – като обикалям из нейния квартал и разпитвам хората, които разполагат с къщички с дворчета, сред тях има и изоставени такива, с починали собственици, надеждата ми е, че ще успея да намеря разбран човек, който да помогне (или пък направо да се съгласи да си отдаде под наем неизползваемия имот). Между другото заради тия вълнения около проблема на баба Марийка направо забравих (!!!) за едно мое съдебно дело, просто, унесен в други проблеми, пропуснах да отида на гледащото се заведено от мен дело срещу полицията (обжалвам тяхно наказателно постановление, издадено около гражданския ми протест за свобода в образованието), представяте ли си, аз, дето толкова много обичам да съм стриктен и да си водя работите както трябва, забравих да проверя коя е датата на това дяло и не 125
отидох на заседанието! (То е било на 15 септември от 16.00 часа и сега ме е така срам за пропуска, че нямам думи!) Вчера осъзнах това и направо цял ден бях като съсипан, с нищо друго не можах да се заема. Даже нямах сили да напиша допълнение към жалбата си до Административен съд, вчера изтичаше срока, имах такова едно съобщение от съда, е, реших да прекратя това дяло – просто вече нямам физически сили да се разпростирам в толкова много начинания, реших да си намаля напрежението и грижите. (В Административния съд бях обжалвал решение на Комисията за защита от дискриминация, то пък беше по повод на моя жалба срещу дискриминиращи ме действия на 6 директори на пловдивски училища в периода след първото ми опраскване от пловдивската ПГЕЕ.) Не, не мога да водя повече дела, ще се съсредоточа само върху най-важното, това, което заведох за отмяна на заповедта за второто ми опраскване от същото това училище. То ми е предостатъчно. Прочее, баба Марийка пък стана жертва на недопустим лекарски произвол, в епикризата й лекарите са писали, че само била паднала и си била ударила главата, а истината е, че баба Марийка е била пребита и ударена с камък по главата от вилнеещи хулигани на ученическа възраст! Опитах се, знаете, да предизвикам известен медиен отзвук по тази скандална случка, ала до този момент мълчанието е пълно, едва ли ще се изпълни сметката ми, че прокуратурата ще се самосезира сама, най-вероятно ще трябва да пиша нов сигнал до прокуратурата. И ето, сами виждате, че като влезе човек в тази битка за право и за справедливост, от нея излизане няма, сякаш влиза в някаква омагьосани кръгове, и миг спокойствие вече няма да имаш. (Пиша тия неща с пълното съзнание, че могат да бъдат използвани срещу мен, в смисъл: ето, тоя Грънчаров, сам съзнава, че е "прегрял", че не може да се справи с поетите си ангажименти, че вече няма сили да работи, ерго, той сам признава, че е "пълен некадърник" и т.н.) Ето как например е изригнала тази сутрин дежурната другарка по блог, реагирайки по публикация със заглавие От какво се страхуват и какво обичат българите: Анонимен каза: Глупак!!!!!!!!!! Символ на тиранията била Русия!!!!!!!!!!!! Пълна идиотщина!!!!!!!!!! Русия е символ на свободата, а Америка е символ на тиранията!!!!!!!!!!!! Правилно госпожа Анастасова те уволни, нищо не разбираш, пълен некадърник, глупак и психо болен си ти, нещастнико!!!!!!!!!!! Ще миеш обществените нужници докато си жив – за да се храниш от тях!!!!!!!!!!! ... Ще размяташ кръчоли из обществените нужници докато дишаш, проклетнико!!!!!!!!! Аз такава ненавист не мога да я разбера. Но в нета има всякакви чудатости, нека да си излива бесовщината. Щом това му помага, нека да оставим въпросния анонимник да дърдори каквото си иска. Да продължа по темата си, че се отклоних доста. Една приятелка предложи да опитаме да устроим баба Марийка в... манастир, даде две предложения за близки до Пловдив манастири с чудесни условия за живот, ремонтирани с европейски пари, става дума за Кукленския и Горноводенския манастири. Съмнително е дали баба Марийка ще се съгласи на такъв варианти, а 126
също така е неизвестна и реакцията на църковните и манастирски власти – дали изобщо биха се съгласили да приемат бездомната възрастна жена при себе си (подозирам, че и те няма да пожелаят такава една грижа). Но като видя баба Марийка ще говоря с нея – за да ми е чиста съвестта, че съм я попитал. Ами ако тя се съгласи – как да мога да решавам вместо нея?! И ето, сега дойде накрая време да кажа нещичко по протеста си. Знаете, писах вече, че по настоятелна молба на клетата ми съпруга (която също беше опраскана и уволнена, беше изгонена от постоянното си място на учителка – директорският синдикат, оказа се, е безпощаден, няма да ми прости вироглавството да оспорвам феодалната му власт!), която още си търси работа, аз се принудих да отложа с някой и друг ден началото на своя нов протест. Сега-засега ще протестирам един вид символично: като продължа своите видеобеседи от т.н.Алтернативно училище на протеста. Ще протестирам засега срещу опраскването си и срещу политическите репресии спрямо мен от самозабравилата се образователна бюрокрация-мафия (която, знаете, в монолитен единен фронт се изправи срещу мен и не ми позволи да си намеря работа в нито едно училище!) като работя колкото се може по-активно, като правя това, което като учител и като философ мога най-добре, а именно, да водя беседи по интересни теми. Ще правя това, което в нашите училища никой не смее да прави: ще демонстрирам какво означава да си личност, учител и гражданин, който се ползва от свободата си в пълния й обем. Ще опитам да бъда истинска алтернатива на прогнилата училищна система на допотопно "образование", което аз наричам НЕобразование. Прочее, като се замисля откривам, че аз през целия си съзнателен живот съм бил точно това, провеждал съм на практика живото образование и обучение, поради което и предизвиках ненавистта на ония, които са привърженици и крепители на агонията на противочовешката система. Какви планове и инициативи имам в тази посока скоро ще разберете в блога ми. Но засега приоритет ми е да помогна с каквото мога на баба Марийка. Щом й помогна да си намери жилище и покрив над главата, едва тогава ще мога да се захвана с моите работи – и с решаването на моите проблеми. Ами засега толкова. Имам още много за писане, но спирам дотук, щото нямам и време, трябва да излизам – за да подхвана главната си работа. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! Бъдете и човеци – стига да ви остава време за това... Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите – ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се!
127
Против тоталната неприязън към свободата и свободомислието четвъртък, 21 септември 2017 г.
Tanya Lyapcheva сподели албума на Информационно бюро на Европейския парламент за България "ЕП се бори за дългосрочно финансиране по програма "Еразъм+", обявиха членове на Комисията по култура и образование на ЕП по време на кръглата маса на тема „България и ЕС: модерни и устойчиви политики в областта на образованието, младежта и културата“. Евродепутатите са посещение в България, където ще проведат редица срещи с представители на национални и регионални власти и организации, занимаващи се в сферите на образованието, младежта и културата. В София г-н Богдан Анджей Здройевски (ЕНП, Полша), г-н Богдан Брунон Вента (ЕНП, Полша), г-жа Сабине Ферхайен (ЕНП, Германия), г-жа Джули Уорд (С&Д, Великобритания), г-н Момчил Неков (С&Д, България) и г-н Светослав Малинов/Svetoslav Malinov (ЕНП, България) проведоха дискусия с представители на българските институции и неправителствени организации от сектора. "Ние сме общество, където хората са свободни да правят избор, да правят грешки, да бъдат щедри и състрадателни. Това имаме предвид под морално общество, не такова където държавата е отговорна за всичко и никой не е отговорен за държавата." Маргарет Тачър (цитирана от Tanya Lyapchevа)
128
„Ако си мислите, че образованието е скъпо удоволствие, пробвайте колко ще ви струва неграмотността.” Дерек Бок ((цитиран от Tanya Lyapchevа) Тази сутрин, обикаляйки из фейсбук, попаднах на ето тия мисли и също така забелязах цитираната по-горе информация. И в тази връзка ми хрумна да напиша Отворено писмо до г-н Светослав Малинов, член на Европейския парламент. До кой ли не писах във връзка с моите злочестини, свързани с борбите ми за реално демократизиране на отношенията в конкретната училищна общност, в която толкова много години съм работил като учител по философия и гражданско образование, но писах все до лица и институции, които са вътре в нашето свидно отечество, все повече заслужаващо наименованието си Мутроландия. А до лица, които са отвън, които са напи представители в Европейския съюз, до този момент не съм писал. Какво пречи да опитам? Речено-сторено, ето моето писмо до г-н Малинов: До г-н Светослав Малинов, депутат от Европейския парламент от ЕНП До всички медии ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, уволнен, репресивно изхвърлен от образователната система учител по философия и гражданско образование от Пловдив Уважаеми г-н Малинов, Реших да Ви пиша и да Ви информирам за моя казус, който е твърде интересен и показателен, убеден съм, че не знаете нищичко за него – щото ако знаехте най-вероятно щяхте доста да се обезпокоите и най-вероятно щяхте да дадете израз на безпокойството си. Преди време, когато провеждах своя граждански протест за свобода в образованието и против своеволията на самозабравили се образователни бюрократи, реших да информирам за своята тъй показателна история регионалните, местните лидери на всички по-значими партии в Пловдив; никой от тях, с изключение на местния лидер на ДСБ, не показа с нищо, че е получил и прочел писмото ми. За жалост обаче г-н Йордан Иванов, пловдивският лидер на ДСБ, в един момент реши, че моята история била "прекалено лична" и по някакви свои съображения реши да не прави нищо по толкова благодатния казус. Е, не крия, очаквах от него известна подкрепа, ала, за жалост, това не се случи. Историята е дълга и се боя ако сега започна да Ви я разказвам подробно това ще отнеме много време – и ще бъдат произведени много страници текст. Много пъти съм описвал цялата история и ще Ви изпратя такова едно изложение – стига да имате време, бихте могъл да го изчетете някога, то ще Ви покаже важни неща около реалната ситуация, в която се намира българското образование, нашите училища. Положението е твърде тежко, на моменти си мисля, че е направо безнадеждно; но 129
това не значи, че съм се отчаял, че съм станал песимист, напротив, продължавам със сетни сили да се боря. Аз съм привърженик на идеите за демократичното училище, нещо повече, особено през последните години ми се наложи да стана открит работник и поборник, така да се рече, за непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в училищната общност, в която съм работил дълги години като учител по философия и гражданско образование, става дума за училищната общност на едно елитно пловдивско училище, нарича се това училище ПГЕЕ, ала народът тук в града продължава по инерция да го нарича "ТЕТ-ЛЕНИН", така се е наричало в тъй свидните за мнозина времена на непрежалимия социализмо-комунизъм. Смятам, че у нас следва да бъде проведена истинска, същинска образователна реформа, но верният подход за нея е да бъдат активирани, да станат борци за промяната всички ония, които непосредствено, пряко участват в самия процес на обучение и образование, именно учителите, учениците, родителите, а също така и гражданите. Истинска реформа не може да се прави под диктата на "началството" или по инструкции отгоре, от Министерството, под команда и натиск от страна на всевластните министерски чиновници, тя трябва да започне да се прави отдолу. За жалост обаче толкова печалното статукво устройва почти всички, малцина са ония (и сред учителите най-вече, и сред младите хора, сред учениците, да не говорим пък за родителите и дори сред гражданите), които са силно обезпокоени от ситуацията и са готови да предприемат нещо реално за да спомогнат за промяната, напротив, стигнало се е дотам, че промяната по-скоро плаши, промяната, уви, за огромното мнозинство е нежелана. Както, прочее, и свободата у нас плаши, смята се дори за "страшно и опасно нещо", нежелана е от мнозинството, дори стигнахме дотам, че същото се получи и с демокрацията, и тя за мнозинството стана символ на беди, изпитания, провали, деморализация и пр., такива са моите наблюдения, дано не съм прав, но за жалост такива са нещата – по моето възприятие. Е, аз съм от малцината "луди глави", които се опитваме в тази ситуация нещо да променяме, и то не на думи само, а и на дело, опитваме се да правим промени в начините на преподаване по посока на тяхното осъвременяване, в начина на организация и протичането на учебните часове, в начина, по който се отнасят помежду си учителите и учениците и пр. Аз от доста години вече съм работил в тази посока, какво именно съм правил и постигнал съм го описал в своите книги, посветени на промяната в образованието; тия мои книги можете да ги намерите, ако се заинтересувате, в моя блог, те са на свободен достъп в Мрежата, има ги и в хартиени издания. От много години популяризирам своите възгледи като издавам и две списания, едното се нарича ИДЕИ, това и философско списание, то съществува вече девет години (излизат три броя през годината), другото е сп. HUMANUS, това е списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младите (от него излизат шест броя годишно). В самото училище от повече от 10 години пък съществуваше създаден по моя идея Дискусионен клуб, който се събираше обикновено няколко пъти в месеца, понякога всяка седмица, този клуб провеждаше най-различни инициативи, насочени все в същата посока: реалното 130
демократизиране на отношенията, промяната в съзнанията, благоприятстваща една същинска, истинска, а не мнима и фалшива реформа.
Сам можете да се досетите, че тия мои активности изобщо не се харесаха на ръководството на училището, което ги оцени в съвсем превратна светлина - и скоро започна неприкрита и грозна кампания по моето личностно и професионално дискредитиране и компрометиране, за която просто не ми се говори. (Която се отприщи в момента, в който предложих за патрон на училището да бъде обсъдено името на Стив Джобс, в оня момент, току-що той беше починал, сметнах, че е крайно време позорящото училището ни име на болшевишкия вожд да бъде извадено от съзнанията, но срещнах мощния отпор на директорката и на стоящите зад нея анахронично-ретроградни сили, които скоро ме обявиха за пръв враг на тяхното добруване!). Целта беше една: или да бъда принуден да капитулирам, да се откажа от иновациите си, т.е. да бъда пречупен, а ако това не стане – да се подготвят условията та в крайна сметка да бъда изгонен, да бъда изритан от системата, да бъда опраскан, да бъда уволнен (щото тия администратори с основание предположиха, че моят пример е твърде опасен за тяхното всевластие и при това е и заразителен!). Оказа се, че моите "опоненти" не пожелаха да встъпят в предлагания от мен демократичен дебат по истински важните въпроси на училищния живот, те предпочетоха да тръгнат по един добре познат от близкото минало път: обявиха ме за "зъл народен враг", почна се недопустима в съвременните условия кампания по оплюването и оклеветяването ми, проведоха се за тази цел, както си му е редът, "народни съдилища" или "революционни трибунали", на които врагът беше подобаващо оплют и заклеймен, за назидание и за сплашване на народа даже ме изключиха от... синдиката (!!!), а след това в подходящия момент напълно не разбиращата на кой точно свят живее авторитарна директорка царствено (да не кажа мутренски, сякаш тази 131
дума е значително по-подходяща?!) ме опраска, уволни ме и то по най-тъпия възможно параграф: "не става за учител", "изцяло му липсват качества да бъде учител", бил съм, видите ли, "абсолютен некадърник", бил съм "тотално негоден за системата" и пр. Е, както си му е редът, заведох съдебно дело за отмяна на тази смехотворна заповед за моето уволнение и след дълъг, труден съдебен процес спечелих това дело, съдът ме върна на работа. Директорката обаче не миряса и проведе, представяте ли си, "пълно повторение на вече гледания филм", един вид осъществи повторна "прожекция" на все същия "филм": пак се мина по същите сюреалистични и абсурдистки (да не кажа кафкиански по размаха си!) административни гаври и идиотщини и в резултат аз повторно бях опраскан, отново бях уволнен, пак по абсолютно същите глупави "основания". Реших този път след уволнението си да помогна на самозабравилата се (и живееща в един друг, отдавна отживял времето си абсурдистки свят) директорка да осъзнае заблудите си, започнах граждански протест за свобода в образованието, провеждах протеста си много седмици, всеки ден, просто седях зад една маса на тротоара, до централния вход към двора на ПГЕЕ, разговарях с учениците, с колегите си, с минаващите граждани, разказах им какво става в това училище, призовавах ги към борба за промяна, там, на тротоара проведох поредица от открити уроци по свобода и по гражданско достойнство, в един момент даже открих и започна дейността на моето Алтернативно училище по свобода; всичките си беседи, уроци, лекции от него, както и разговорите си с гражданите записах на видео и поставих клипчетата в блога си. Надявах се директорката и висшестоящите началства да се позамислят, да осъзнаят грешките си, за тази цел им написах много отворени писма, доклади, съдържащи какви ли не предложения, предразполагащи към замисляне казуси и пр., не и не, оказа се, че директорката е твърда в заслепението си: тя продължава да ме смята за "народен враг", подлежащ на безжалостно унищожение! (Очевидно въпросната администраторка е гореща поклонничка на сталинския девиз: "Есть человека, есть проблема, нет человека – нет проблемы!") Излиза, че съзнанието на тия хора е така оковано във веригите на коварните догми на миналото, че е неспособно за никаква промяна. Аз съм изключително диалогичен човек, както подобава за учителя и особено за философа, ала, уви, в случая се сблъсках с някакви непробиваеми стени на пълното, на тоталното отрицание на другоячемислието, на пълното неприемане на раз-личността, аз такава неприязън към свободата, към свободомислието (не мога да съм философ ако не мисля автентично, именно свободно!) и към демокрацията, признавам си, не съм срещал даже и в годините на комунистическото варварство (е, вярно, не съм живял в първите десетилетия на комунизма, когато това варварство е било на завидна висота и е разцъфтяло в пищни кървави цветове!). Това е в основни линии. Мисля даже, че не е нужно да Ви пращам други текстове, където тази показателна и многозначителна история (която като лакмус показва реалното, но за жалост така гротесково състояние в българското образование и училище) е разказана по-подробно. (При интерес можете да се запознаете много по-подробно в последните мои документални изследвания, където всичко съм разгледал и изложил най-подробно: ● Промяната в образованието (Как се прави 132
демократично училище?), ● Дневникът на учителя-бунтар, ● Реформа на НЕобразованието, ● Училище по свобода, ● Дневникът на учителя). А за какво Ви пиша това писмо ли? Ето защо. Най-напред Ви пиша за да знаете какви неща се случват в свидното ни отечество напоследък, искам да Ви помогна да сте по-пълно информиран. Ситуацията е тежка, да не кажа катастрофална. Образователните бюрократи безчинстват, виждате, някои са се самозабравили и вилнеят сякаш сме не 2017 г., а, примерно, 1946-та. Може да Ви прозвучи съвсем неправдоподобно това, което Ви пиша, но, уви, пиша Ви самата истина, точно така стоят нещата. Уволнен съм по параграф, който фактически ме лишава от преподавателски права – и причината за това е, че съм различен, че държа да съм личност с достойнство, наказан съм за това, че си гледам най-съвестно работата като учител и възпитател на младите, че съм учител с творческа нагласа и подход и пр. Като капак на всичко ми е тежко здравословното състояние, с болно сърце съм, инвалидизиран съм, разбира се, това не смущава изобщо развилнелите се и така усърдно борещите се за презряната си власт и за привилегиите си администратори. Наистина съм в тежко положение, предстои ми отново дълъг и изтощителен съдебен процес, на който отново съм поставен в крайно обидна ситуация: сам да доказвам своята личностна и преподавателска състоятелност, да доказвам потъпкването на моите неотнимаеми по принцип права – човешки, професионални, а също фундаментални, конституционно гарантирани при това! Виждате ли докъде сме я докарали вече, драги ми г-н Малинов?! Мисля, че не знаехте, че и такива позорни неща се случват в нашето свидно отечество, е, сега вече знаете. Не крия, любопитно ми е да разбера ще направите ли нещо, ще се възмутите ли, ще ми се да узная как ще реагирате. Разбира се, дори и само една Ваша публично казана дума може да помогне и да повлияе, но, за жалост, много властни фактори (дори и г-н Премиеро съм информирал за тия фрапантни истории!), които знаят за случилото се, изобщо не се трогнаха с нищо, те вероятно смятат, че е съвсем правилно такива като мен да бъдат тъпкани, репресирани и то по нескривани чисто политически причини(!!!), да бъдат в крайна сметка и ликвидирани като "врагове"; е, аз сега с интерес ще очаквам и Вашата реакция. Вие сте умен човек и знаете, че дори и липсата на реакция също е реакция. Но имам крехката надежда, че Вие ще постъпите различно, имам Ви доверие, гласувал съм за Вас, ето, сега дойде Вашият ред да ми се реванширате. (Казвам това не злобно, а с известна доза тъжна ирония...) Бъдете здрав! Желая Ви успехи! Идват все по-тежки времена, но ако с общи сили започнем да се борим срещу зулумите на злосторниците те в един момент ще почнат да мирясват: убеден съм в това. Но докато се борим поотделно те ни опраскват един по един – и властта им остава непоклатима. Това аз го знам не на теория, а от горчивия си опит от последните години. С УВАЖЕНИЕ: (подпис) 21 септември 2017 г., Пловдив 133
Кога човек преуспява? понеделник, 25 септември 2017 г.
Ще започна есето си този път малко по-различно. Вчера съвсем случайно попаднах на предаване по един телевизионен канал, в което течеше интервю на проф. Андрей Пантев, който между русофилските си изфърляния (интересно е, че у нас такива като него сякаш се чувстват длъжни да слугуват единствено на руския имперски интерес - защо ли?!) каза нещо важно (предавам по смисъл): че демокрацията е такова нещо, при което е възможно да се стига до вземането на найдобрите, на разумните решения; разбира се, това става само чрез пълноценни дебати. Искам да поразсъждавам около тъй близката на моите собствени разбирания теза; напоследък пиша книга точно по темата за това как именно вземаме разумни решения. Тази сутрин в Мрежата пък попаднах на текст, който представих в блога си ето тук: Това, че имаме равни права, прави ли ни еднакво умни, еднакво знаещи и разбиращи: мненията ни по всички въпроси напълно равностойни ли са?!, това заглавие изобретих за представянето си – понеже в блога си предпочитам да давам възможност за провеждането на дебати по всякакви важни, по моя преценка, въпроси. Има връзка между двата проблема, нали? Това, че имаме равни права, че живеем (да допуснем) в условия на функционираща демокрация пак не води автоматично дотам, че всички мнения имат еднаква тежест: мнението на невежата не може да бъде поставяно наравно с мнението на учения, на разбиращия, на напредналия в мисленето човек; да, ама ето, при демокрацията се правят референдуми, при които мнението и на експерта, и на невежата тежат напълно еднакво! Което води до колективното вземане на съвсем неразумни, глупави решения: мнението на тия, които са повече, как да бъде поставяно по-високо от позицията на истински компетентните по дадени въпроси личности?! (Даже всички да мислят по даден 134
начин е възможно да грешат - и пръв до истината много често стига само един: за истината не бива да се гласува, що е истина не се постига с гласуване, до разумното стигаме не чрез броене на гласовете, а по съвсем други начини!) Същевременно демократични дебати трябва да се провеждат, те са начина на съществуване на демокрацията, а пък демокрацията, въпреки всичките си несъвършенства, е за предпочитане пред всички останали възможни начини на организация на общността: в нея все пак разумността има по-голям шанс да си пробие път. Което, разбира се, не значи, че всички мнения са напълно равностойни. Мнението на истински образования, на мислещия, на дълго изследвалия и напредналия в решаването на проблемите човек несъмнено трябва да има много по-голяма тежест, то именно трябва да си пробие път, а пък всички ние трябва да привикнем да почитаме твърденията на компетентните хора – щото това е в наш интерес. Е, разбира се, много често става така, че множеството от немислещи, от мързящи ги да мислят хора е склонно да подкрепя по-лесните за асимилиране, за проумяване твърдения на спекулиращите с настроенията на същото това множество популисти, за които истината съвсем няма значение, за тях значение има само това как да излъжат колкото се може повече хора. Как да стане така, че в условията на демокрация истински разбиращите от проблемите хора, именно компетентните, учените, а също и така моралните личности да почнат да вземат превес – и да залегнат в основата на демократично вземаните решения?! Изпълнима ли е тази задача? Трудно – или едва ли е изпълнима! По-скоро е неизпълнима. От което съдим, че изглежда Платон е прав: решенията в държавата трябва да се вземат от найумните, от разумните, от мъдрите хора, именно от философите; те и трябва да започнат да управляват – ако искаме бедите на човечеството да престанат. Властта трябва да принадлежи на един интелектуален или духовен елит, а пък "народните маси" следва да престанат да се занимават с неща, за които не им стига акъла да решават, нали така излиза ако мислим достатъчно основателно, логично и пр.?! И ето, че демокрацията, дето се казва, "отива на кино", отива "по дяволите". Древните мислители май са били прави като са разглеждали демокрацията като една от лошите форми на държавно устройство. Но ето, в наше време се мисли, че демокрацията, макар и лоша, е за предпочитане – понеже всички други форми на управление са значително по-лоши. Откъде да вземем тия мъдри, разумни управници, които при това са и съвсем нравствени, та да им имаме пълно доверие, дотам, че да им поверим без опасения цялата власт, възможността само те да вземат всички решения?! Дори и да ги намерим, няма ли такова устройство да породи куп рискове и дефекти, още по-големи от несъвършенствата на демокрацията? Спор обаче няма, че демокрацията е един твърди рискован и бавно действащ механизъм за вземане на решения – и все по-често се оказва, че вземаните при нея решения съвсем не са разумни и добри, напротив! Как да убедим немислещите, не обичащите да мислят мнозинства от хора в основателността, в правилността, в разумността на тези, които са изказани от значително по-умни от тях и разбиращи, компетентни експерти?! Та немислещите просто няма как да разберат въпросните експертни тези, камо ли да ги проумеят?! Немислещите винаги ще са склонни да 135
подкрепят тези, които са им по силите да ги проумеят, т.е. те винаги ще подкрепят тези, които са изказани и "аргументирани" от също толкова немислещи като тях себеподобни, нали така излиза?! Простите, да не говорим за простаците винаги ще си харесват мненията на простите хора, на простаците. Да не цитирам откровението на наший тъй мудрий Премиер, знаете нашия любимец на нацията какво каза, е, добре, ще го припомня, то е страхотно: "И аз съм прост, и вие сте прости – и затова така хубаво се разбираме!". Ами че ако мислим разумно трябва да приемем горчивата антидемократична при това теза: тиранията на немислещите, т.е. на простаците (или поне на глупаците) при демокрацията винаги ни е гарантирана! Добре де, какво да правим при това положение, има ли разумен изход от него? Или и ний трябва да прокълнем демокрацията и да се устремим към порива на нашето време към тираничното, но затова пък толкова сигурно и дори "винаги разумно" управление на "твърдата ръка"?! Тирания, диктатура на умните, на разумните, на мъдреците – това ли е верният, добрият начин?! Или това е утопия, някаква неосъществима мечта?! Даже и да се намери разумен, мъдър човек и той да бъде овластен (как обаче народът да подкрепи точно такъв – при положение, че не е в състояние да възприеме и да оцени разумността и мъдростта му?!), та значи даже и да намерим такъв добър управник, той няма да бъде вечен, нали така?! Или той трябва да си възпита наследници, да си има школа от последователи – но това нещо, обучението на бъдещи държавници, работа на управниците ли е? Не смесваме ли тук двете толкова важни функции – подготовката, обучението на най-кадърните от младите и самото управление на държавата?! Какво обаче пречи в сферата на образованието да имаме истински качествено обучение на способни хора, които при една функционираща демокрация един ден съвсем законно да стигнат до упражняване на властта?! Колкото е подобро, колкото е по-качествено образованието, толкова повече разумни и мислещи, кадърни и дори морални млади хора ще се вливат в обществото и по тази начин ще се влива непрекъснато сила и разум в самата демокрация, този е верният подход! Сега разбирате ли колко съдбовно е в условията на демокрация да имаме наистина качествено образование, което да дава простор за разгръщането на мисловния, на духовния, на интелектуалния и пр. потенциал на нацията, на човешкия потенциал на нацията?! Значи тук можем да изведем такава една теза: една демокрация ще бъде истински ефективна и добре функционираща в степента, в която в нея има добро, качествено, наистина ефективно и функциониращо образование! Между качество на образованието и качество на обществото, в което живеем, има строго съответствие: каквото ни е образованието, такова ще е и обществото ни, такава също така ще е и демокрацията ни. Като недоволстваме от демокрацията си, ще трябва да си насочим недоволството най-напред към образователната сфера, подредим ли си там нещата, решим ли разумно проблемите в образователната сфера, тогава като резултат и обществото ни ще се демократизира – и ще почне да просперира. Оказва се, образованието е водещата сфера, от която зависи всичко останало. Друг е въпросът, че истински качествено, а това значи и демократично образование няма как просто да възникне в едно общество, което само не е демократично: ако е истински 136
демократично обществото ни, тогава и образованието ни ще е демократично, ето, оказва се, че демократизацията на образованието зависи от демократизацията на цялата общност, на отношенията и живота в нея. Какво е това, порочен, "омагьосан" кръг ли?! Или е неразрешим абсурд – и вечен, неотстраним дефект на демокрацията ни?! Аз лично смятам, че съвършени общества по принцип няма. Но всяко общество може да работи, да се бори за решаването на неизбежните проблеми, които вечно ще съпътстват човешкото развитие. Няма как да се достигне до състояние, в което дадено общество да си е решило всички проблеми – безпроблемни общества по принцип няма и не може да има. Но истински демократичните общества, макар и трудно ("трудоемко") все пак успяват лека-полека да си решават проблемите – не без борби, не без изпитания, не без трудности обаче. Така е в живота, така е било в историята, другояче няма как да бъде. Това ме у и хубавото на живота, нали така?! щото ако си решим всички проблеми ще трябва вече да... мрем, нали така излиза?! Какъв е смисълът да се живее ако всички проблеми сме успели да ги решим?! Е, няма такава опасност, такова състояние на пълна безпроблемност е невъзможно. Прочее, авторитарните режими достигат до такова едно пълно самодоволство от себе си и до илюзията за пълна безпроблемност: мъдрият вожд мисли за всичко и всички проблеми той ще ни реши, "партията е права даже и когато съгреши", спомняте ли си кошмара на тази пълна авторитарна и тоталитарна (комунистическа) стерилност, наподобяваща самата смърт? То именно само смъртта вече няма никакви проблеми, нали така?! (Кой знае дели и това е така, а, какво ще кажете по този пункт?!) Е, щом искаме обществото ни е да е живо, няма как да се спасим от проблемите, които именно и пораждат смисъла на живота, на съществуването ни. Животът е вечна борба, вечен сблъсък на интереси и прочие, той не знае що е покой. Та мисълта ми е, че няма защо да се отчайваме като съзнаваме колко много работа още ни предстои – предвид тежкото състояние и на обществото ни (имам предвид това, че демокрацията ни е съвсем млада, слаба, изродена, изопачена, изкористена и пр.), а също така да не говорим пък за жалкото състояние на т.н. наша образователна система. (Аз затова толкова обичам тезата на философа Мамардашвили: там, където има система, тям няма живот, животът по принцип е нещо... безсистемно; системата убива живота!) Демокрацията пък е живот, т.е. в корена си е нещо... безсистемно, свободата е абсолютно същото! Което съвсем не значи, че свобода и демокрация трябва да ги свързваме с хаоса, с анархията. (Както неизбежно правят тия, които мразят и свободата, и демокрацията!) Живите, спонтанните неща не се поддават на системни външни регулации, щото тия регулации не търпят живота, те трябва да си породят свои вътрешни, също така спонтанни и свободни, бих казал дори естествени регулации: щото системата е нещо изкуствено, насила направено, тя е нещо, непонасящо и спонтанността, и живота, и свободата, и автентичната демокрация. Нещата се заплетоха, така ли?! Изморихте ли се вече от проклетото мислене?! Само гледайте като се изморите от четенето, да не говорим за умората ви от мисленето, да почнете да намразвате и едното, и другото. Мисленето и четенето не 137
са толкова неприятни неща де, а ако ви изглеждат крайно неприятни, то тогава... "проблемът е във вашия телевизор" – или, ако предпочитате, компютър. Нещо в душата, нещо в съзнанието, нещо в мисленето ви не е както трябва да бъде, нещо точно там е повредено или дефектно. Точно там трябва, изглежда, да почнат да се поправят работите, нали така излиза, кажете де, защо се умълчахте така?! Дано не сте ме намразили заради това, че ви тормозя да мислите. Хей, да не вземете да напишете донос до инстанциите, до вездесъщото "там, където трябва" (Хегел), та да ме накажат с... уволнение заради това, че тормозя учениците си (в случая читателите си) да мислят?! (Тази история вече я преживях, този филм съм го гледал много пъти и вече лично на мен ми е съвсем безинтересен!) Но е факт, че немислещите (или инертните в мисленето, сиреч тия, "които всичко си знаят"!) от вечни времена са искрено мразили тия, които разклащат непоклатимата им увереност, че всичко си знаят - и ги мъчат да мислят, задавайки им тъй неприятни въпроси. Още от Сократовите времена е така, та до ден днешен. Точно тези вечно са писали и доноси до властващите началства с искане да наказват тия, които тормозят човечеството да мисли - и да е вечно копнеещо за истината. Сократ за това именно са го осъдили на смърт. Мен пък, понеже сме напреднало време, чисто и просто ме... изкормват бавно и мъчително, убиват ме най-перфидно - щото имам абсолютно същия непростим грях: тормозя хората да мислят. Хайде сега обявете протест срещу "крайно неприлично дългото есе" на тоя "народен враг" Грънчаров, проклетникът, който ни тормози да мислим – но ний пък затова и не го четем де, да не сме луди да го четем?! Да спра дотук, а? То това нещо, четенето и мисленето, не се търпят, нали така?! Изтощихте ли се да четете, мили душички?! Грохнахте да мислите, така ли?! Ох, колко льош човек съм, щом ви мъча така жестоко?! Спирам, простете, че ви накарах да понесете такива непоносими мъки и терзания тази заран - както всяка друга. Можете да си облекчите душите като напишете от все сърце следния коментар под този неправо непоносим текст: Анонимен каза: И тъй нататък... И тъй нататък...........И тъй нататък... И тъй нататък...........И тъй нататък... И тъй нататък........... И тъй нататък... И тъй нататък........... И тъй нататък... И тъй нататък........... И тъй нататък... И тъй нататък........... И тъй нататък... И тъй нататък........... И тъй нататък... (Пресичам дотук, този израз продължава в оригинала много по-дълго време, много повече пъти е писан, питам се, олигофренът, дето го е писал и дето го пише комай всеки ден под почти всяка моя публикация, дали изобщо се е сетил да копира и да го пейства – или наново и наново все го пише, с оглед да си облекчава тъй страдащата душа?!) Майната му какво прави. Да прави каквото иска. Да показва колко струва, щом друго в него съвсем няма. Да си чупи главата. (Проблемът обаче е ако това същество е... учител и възпитател на младежта, давате ли си сметка това пък какво значи, разбирате ли колко страшно пък е това?!) Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! Нека да ви е успешна и плодотворна седмицата! Работете, учете, мислете, търсете, борете се за доброто и за истината без да се щадите и миг: и само тогава ще преуспеете! Виждате ли колко е проста загадката на живота?! Или вий не мислите 138
като мен? Как мислите, позволете да запитам?! Че трябва вместо току-що казаното само да правите мръсотийки, да пишете злобни доноси, да плюете отрова и да плетете коварни и идиотски интрижки – това ли е задачата на живота според вас?! Горките, колко много сте се объркали!
„Живуркане” или живот избра? сряда, 27 септември 2017 г.
Сред колеги-учители в гимназията "Петър Парчевич" в гр. Раковски (където работих няколко месеца като учител по философия – по времето след първото ми опраскване и малко преди съдът да ме възстанови на работа отново в пловдивската ПГЕЕ) съвсем спонтанно и човешки се зародила идеята (предвид тежкия съдебен процес, който ми предстои за отмяна на повторното ми опраскване) да направят подписка в моя защита. Която евентуално да бъде представена като писмено доказателство в съда: знаете, че клеветническата теза на другата страна, именно на опраскалата ме директорка на ПГЕЕ е, че съм бил, видите ли, "абсолютен некадърник", който не става за учител поради "крещящата липса на качества", бил съм "напълно негоден за системата" и пр.; за да си докаже смехотворната теза въпросната администраторка служебно задължи две заместник-директорки (не една, а именно цели две!), една класна ръководителка плюс тъй превъзходно послушният педагогически съветник на училището да се принудят да лъжесвидетелстват срещу мен в съда (!!!), абе изобщо тя се погрижи да бъда оплют и оклеветен както никога досега! Та значи сред колегите ми от Раковски се е появило настроение и намерение все пак открито да кажат, че не съм чак такъв урод, за какъвто ме представя въпросната 139
самозабравила се в омразата си към мен директорка. Обадиха ми се, попитаха ме може ли да направят за мен това, даже обсъдихме евентуален кратък текст, под който да се подпише оня, който иска, примерно нещо от рода на ето това: "Познавам Ангел Грънчаров, работили сме известно време в едно и също училище, именно в ПГ "Парчевич" в гр. Раковски. Не смятам, че той като учител е "пълен некадърник" и "изцяло лишен от нужните качества да бъде учител", напротив, истината е различна: той в моите очи съвсем съвестно си гледа работата, има нужния опит и квалификация, иначе казано, е добър учител." Стигна се до убеждението, че текстът на подписката може да е съвсем кратък с оглед да може да го подпише който иска, даже и ония, които са ме възприели по-различно; даже и трима учители да го подпишат пак ще има някакво значение. Аз още тогава заявих, че е много възможно много от колегите да се уплашат и затова предположих, че даже и един-двама да се подпишат пак е нещичко; но колеги от това училище ме увериха, че не виждат никакъв проблем в подписката да се включат много повече учители; аз обаче, поназнайвайки нещичко от човешката и поспециално от българската народна психология, си останах песимист. (Абе да си кажа честно, изобщо не вярвах, че такава подписка ще бъде направена и че ще бъдат събрани някакви подписи!) Както и да е, инициаторът-колега ми обеща да направи нужното и да опита да събере колкото подписи се окаже възможно. Ето показателен откъс от кореспонденцията ни на този етап: Аз: Ще ви бъда много благодарен за подкрепата! Дано обаче си нямате неприятности заради мен... Колега: Какви неприятности? Не мисля че може да стане нещо. Аз: Дай Боже да няма нищо. Иначе могат да ви направят куп неприятности – стига да поискат... Колега: Не вярвам в това. Пресилваш нещата... Мина известно време, а от Раковски не получавам "ни вест, ни кост" (не знам защо този израз е такъв, не влагам кой знае какъв смисъл в него, не знам защо го използвам в случая). Тия дни ми хрумна и реших от чисто любопитство да се поинтересувам какво е станало; ето какво ми беше отвърнато: Аз: Как е, колега? Нещо ново от Раковски има ли? :-) Колега: Не, няма също и желаещи за подписката... А аз разбрах, че подписката няма стойност в съда. Питах адвокат, моя позната от София. Тя е на мнение, че и без подписки ще спечелиш делото. Аз: Ясно. Не мисля, че подписка в моя защита няма да има значение в съда, но щом адвокатка го казва сигурно е така. Но за жалост колегите са се уплашили. Много жалко! Аз все пак в едно кътче на душата си се надявах, че дотук нямаше да се стигне. :-)
140
Нямам още отговор на тия мои така предизвикателни думи. Отбелязвам само факта, не коря никого и за нищо: нямам това право. Човешко е човек да се плаши и да бди за интересите си. (За по-близките, материални интереси – щото далечните ни интереси са съвсем различни, са коренно различни!) Какво могат да им направят ако все пак се бяха подписали ли? Ами най-малкото може да посети училището в Раковски цяла сюрия мило усмихнати проверяващи инспектори - ако бяха дръзнали да се подпишат в моя защита!!! И има куп други административни мръсотийки, които могат да ги сполетят. А хората знаят това и с пълно основание са се въздържали да заемат позиция. В ТЕТ-ЛЕНИН защо всички до един треперят, мълчат и търпят?! Такива ми ти работи. Вие след този многозначителен факт какво ще кажете: оптимисти ли сте за бъдещето на промяната в българското училище и образование?! А? Какво се умислихте толкова?! Не ме съжалявайте толкова де, аз знаех, че ще си остана съвсем сам и самотен в тази моя безжалостна борба с така самонадеяните властващи бюрократи от образованието: не ми е за сефте. И сам войнът е войн, нали така?! Поне войнът може да умре с чест, нали така? То едната чест ми е останала, нищо друго. Но тя съвсем не е толкова малко и незначително нещо – колкото, предполагам, ви се чини. Тя е най-безценното нещо – за идиотите като мен обаче. За прагматичните хора вероятно, предполагам, нещата стоят съвсем иначе. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не обръщайте внимание на идиотите като мен, бъдете прагматични! Бъдете в пълен синхрон с духа на времето! Бъдете "модерни" – та да си живуркате колкото се може повече! А идиотите ли – амче идиотите да мрат, проклети да са: щото ни рушат тъй приспивната идилия...
Кои личности движат прогреса? неделя, 1 октомври 2017 г. Вчера се срещнах с мой дългогодишен приятел, който ми разказа интересно нещо. Дотолкова е интересно, че е направо многозначително – до степента да си заслужава да го спомена тук, имам предвид в своя дневник. Ето, правя го. Та този мой приятел преди време се срещнал с бивш министър на образованието и науката, който е негов приятел, а пък тримата сме състуденти навремето от Санкт-Петербургския университет, където сме учили по едно и също време (не са интересни в случая имената на тия хора, важно е съвсем друго). Приятелят ми попитал приятеля си (аз лично с този бивш министър навремето се познавах като бяхме студенти, живели сме в едно и също общежитие, засичали сме се в читалните и по коридорите на университета, но приятели с него не сме били), именно бившия министър какво му е мнението за продължаващата вече години административна история или сага на моя милост с ръководителката на пловдивската ПГЕЕ; и ето какво 141
казал въпросният бивш министър, по времето на чието министерстване беше назначена въпросната администраторка на ПГЕЕ, а също така се разрази началото на въпросната знаменита административна сага или история (предавам думите му по спомен, стараейки се по възможност да предам точния смисъл):
– Ами той, Грънчаров, има някакви интересни идеи за образованието, но понеже се оказа, че е конфликтна личност явно с него никой не може да се разбере и по тази причина сам си е виновен за всичко. И на такъв като него никой не може и да му помогне. Нещо такова е казал въпросният бивш министър, като за израза "конфликтна личност" гарантирам, както и за обяснението му около въпросната история. Приятелят ми също така изрази впечатлението си, че с тези свои думи бившият министър изразявал, очевидно, и становището на министерските чиновници, на които той известно време е бил и началник, и, както се оказва в нашенските родни условия, също така е бил най-вече техен слуга, т.е. бил е изпълнител на волята на бюрократите (ако някой не знае, че те именно държат цялата власт в свидното ни отечество, ето, сега има възможност да научи тази толкова проста истина). Мен ме заинтересува този израз "конфликтна личност", казан по мой адрес от бившия министър, а пък няма какво да крия, съм го чувал по свой адрес и в други случаи, от съвсем други хора. Да приемем, че аз наистина съм такава "конфликтна личност", щом толкова много хора го повтарят, нека да е истина тази тяхна преценка за моята скромна особа. Но ми се ще малко да поразсъждавам над този толкова интересен израз "конфликтна личност", щото имам чувството, че употребяващите го не са си дала труда да осмислят какво всъщност казват с него като го употребяват. 142
Конфликтна личност е тази, която прави (и обича да прави, вероятно) не нещо друго, а именно конфликти. Противоположност на конфликтната личност е неконфликтната личност, а такива са всички останали личности, нали така, като махнем конфликтните, остават неконфликтните, а такава е огромната част от човечеството. Как се държат неконфликтните личности ли? Ами ясно как: не правят конфликти. А какво правят неконфликтните личности, които, предполагаме, в този строй на мислене са и добрите личности, нали така – щото конфликтните, оказва се, са... лошите? Ами неконфликтните личности като не обичат конфликтите вероятно обичат спокойствието, тишината, по тази причина си мълчат, траят си, кютят си, гледат с влажен говежди поглед на безобразията, които стават около тях и пр. - и по този начин си изразяват добрината, нали така излиза?! Докато конфликтните личности като видят как някой прави някакъв мискинлък, как прави някое безобразие, мигновено се обажда и прави... конфликт. Докато неконфликтните добри личности търпят, понасят безобразията, нещо повече, предполагаме, те, за да извличат известни изгоди, много е възможно да се подмазват на безобразниците, да им се мазнят, да лицемерят, да им правят мили очи и прочие, т.е. правят още куп други все добри и неконфликтни неща. Е, какво излиза според тъй меродавното становище на такъв голям авторитет какъвто е един бивш министър на образованието и науката – конфликтните или неконфликтните личности в българското образование и училище са виновни за неговото сегашно бляскаво състояние?! Според тъй умилително (не)мислещият бивш министър на образованието и науката виновни за днешното бляскаво състояние на българското образование са... конфликтните, лошите личности като мен, а пък стотиците хиляди подлизурковци, търпеливци, мълчаливци и прочие, т.е. купищата конформисти и нагаждачи са отговорни за какво – според тази негова тъй бляскава логика?! Ами те са виновни за... нищо, те се крепители на какво – щото конфликтните личности като мен сме рушители на тъй превъзходната административна идилия, за което съвсем справедливо са и опрасквани, нали така излиза?! Спирам дотук. Дадох ви много хубав пример за да разберете какво е умственото и най-вече нравственото ниво на неконфликтни личности като този бивш министър на образованието и науката, щото и той, естествено, е неконфликтна личност (за разлика от мен). Неконфликтните личности у Нашенско са ценени и достигат високи държавни постове, а пък конфликтните ги опраскваме. По тази тъй умилителна логика излиза, че конфликтите са нещо крайно лошо, а хубавото е какво? Ами как какво: хубавото е да си се лъжем, че всичко е бляскаво, че проблеми нема, че българското образование е достигнало някакви звездни или космически висоти, а само такива кат мен черногледи конфликтни личности сме виновни за "малките проблеми", които има, но с нашето опраскване и изгонване от системата тия проблеми се решават и пак настъпва превъзходен административен рай. Този бивш министър има претенции, че е умен и мислещ човек. Но ето че не си дал труда да осмисли какво означава това някой да е конфликтна личност, каква изобщо е ролята на конфликтните и неконфликтните личности и пр. Т.е. оказва се, че изобщо не си е дал труда да вникне в реалната многозначителна ситуация, 143
възникнала около моите конфликти със самозабравилата се администраторка на пловдивската ПГЕЕ, която се самовъзприема като негова феодална владетелка. По тази причина, по причина на това, че не си е дал труда да осмисли и да разбере истината за случилото се въпросният министър, когато беше на поста си, не си мръдна и малкия пръст да направи нещо за смисленото решаване на конфликта, напротив, държа се така, че конфликта да продължи цели 6 години и да се решава по крайно глупав начин, щото ако министърът си беше на мястото и си беше изпълнил ролята, той можеше да го реши за един миг. А разумното решаване на този конфликт е така просто, че даже и котките около сградата на пловдивската ПГЕЕ вече знаят как може да се реши този световноисторически и така епичен конфликт: ами че той може да се реши за миг и то съвсем разумно с опраскването на самата тази тъй усърдна опрасквателка, нали така, толкова е просто това, че по-просто не може и да бъде. Щото проблемът на това училище не е неговият учител по философия, проблемът е, че лицето, дето е негов директор, изобщо не знае на кой свят се намира - поради което се държи така неадекватно за поста си, че повече от това не може да бъде. Тук има хубав проблем за това кой е верният начин за решаване на конфликти, щото какво е животът без конфликти, давате ли си сметка какво става с живота ни ако се държим така, че да няма никакви конфликти? Решаването на конфликти по принцип е чудесна тема, по която съм писал много и пак ще пиша. А как могат да се решават конфликти в рамките на абсурдната административна система на образование е тема, по която съм писал също така много, ако се наложи още ще пиша. Сега обаче в момента не ми се пише пък и нямам време за писане. Затова спирам дотук. Кой е въпросният министър ли? Амче вие трябва да сте се сетили вече сами. Но за тия, които още не са се сетили, ще кажа сам: става дума за Сергей Игнатов, той единствен от министрите напоследък е учил в Санкт-Петербург като мен. Няма смисъл да крия името му. Пък съм и конфликтен, по тази причина обичам истината, а не лъжите. Толкова. Бъдете здрави и хубав неделен ден ви желая! 2 коментара: Мария Василева каза: Конфликти не може да няма, но те могат да се разрешават от толерантни и умни хора, без нападки и обиди, со кротце со благо, казва мъдрец, иначе казано от Всевишния – с любов. Трудна работа, малко хора успяват! Анонимен каза: Брей, какви хора са изпращали комунистите да учат в СССР?!
144